Здравейте. Казвам се Добри Димитров и съм на 25 години. Отдавна влизам в сайта "Моята библиотека" и съм чел различни литературни произведения, качени в системата. Занимавам се основно с изобразително изкуство, но имах и различни литературни опити. В 6–7 клас спечелих грамота за есе на тема "Моята среща с Христо Ботев", което обаче нямам запазено.
Вълнувам се от историята на България и на света. От рано обаче проявих интерес към най–новата българска история. Тя проследява динамичното време от 1944 г. до 1989 г. Знам, че тази тема се политизира по един или друг начин. Също така осъзнавам, че това е литературен форум, и нямам намерение да дискутирам политически възгледи. Аз самият се опитвам да разглеждам тези процеси от историческа и от човешка гледна точка. Разбирам, че като млад писател и творец имам нужда от повече опит...
В настоящия роман се разказва за родният ми Хасковски край. Действието се развива в края на 80–те години, когато в България настъпва известно пробуждане. То е вследствие от политиката на т.нар. "Перестройка" или преустройство на социалистическата система. Както знаем, тогава се появяват първите неформални сдружения в България. Според романа едно от тези сдружения е основано в Хасковски окръг. То представлява "таен клуб" на няколко приятели. Членовете му произлизат от любимчанското село Лозен. Те четат самиздат (неофициално отпечатана литература), слушат рок/хард рок/метъл музика, обсъждат различни теми. С тях си сътрудничат двама тайни куриери, които носят духа на промените - видни дейци на профсъюз в друга страна, емигрирали в България с променени самоличности. Героите са едни от най–будните хора в селото. Сред тях са младият работник в ТКЗС (кооперативно стопанство) Ненчо Калинов, живущият в Хасково лозенец Тончо– фен на западна музика, който записва и разпространява касети, неговата дъщеряДеница Астрономката– всестранно развито момиче с интерес към звездната наука, столичен журналистс лозенски корени - общуващ с видни интелектуалци [, селският свещеник отец Христон... Проследявам техните истории, приключения и родова принадлежност.
Романът акцентира и върху значението на семейната среда върху възгледите, амбициите, качествата и личностите на героите. Например двамата дядовци на Деница са забележителни личности - единият е бивш миньор от Лозен (Йордан), изследовател на златните находища в Челопеч и Крумовград. Другият дядо е строил Димитровград и има звание "Герой на труда", както и апартамент в града. А пък съпругата му от Каснаково е потомка на нимфите и се занимава с езотерични неща като светилища. Вуйчото на Деница, Петър, е моряк, който познава двете страни на Желязната завеса и може да направи сравнение между тях. В центъра на сюжета са предсказанията в една апокрифна книга, дадена на възрастна лозенка от Ангел Божий. Тези предсказания говорят за България, за Европа, за света, както и за самите герои. А пък част от тях са включени в Златната книга на дядо Йордан, открита при строежа на къщата му .
Като роман, произведението включва любовна история между Ненчо и Деница. Двамата млади първоначално са приятели. Бащата на Деница е съселянин и по–голям приятел на Ненчо, който го снабдява с касети. При своите отпуски в Лозен (ваканциите или уикендите) той се събира с приятелите си в Тайния клуб (основно в събота вечерта). По време на една от тези срещи, през ноември 1988, Деница тайно проследява баща си и чува какво се говори в клуба. Тя изчаква всички да се разотидат и се отправя към щаб–квартирата (самалък с плевня). Астрономката пада в дълбокия Попов вир и е извадена от Ненчо. След като той я завежда в щаб–квартирата, Деница вече знае прекалено много неща... Ненчо я привлича в Тайния клуб, като споделя нейните интереси. Той я намира в Хасковската библиотека, посещава я в Димитровградската обсерватория, където тя работи, заедно празнуват Джулай морнинг.– рожденият ден на Астрономката.... Следват много приключения, забавления, и различни мисии...
Романът завършва с демократичните промени в България и времето на Прехода. За героите той е белязан с оставането без работа (Ненчо, заради закритото ТКЗС) и с първо българско участие в Международна конференция по астрономия в Глазгоу, Шотландия. Сред участниците е и Деница, златното момиче на Лозен.
Готов съм за мнения, съвети и напътствия относно сюжета, развитието на действието и на героите. Млад съм и не съм живял в този времеви период. Роден съм 10 години след промените в България. Но от разкази на майка ми, баща ми, баба ми и на приятели научих много истории от този период. А самият факт, че майка ми е израсла на село, ми даде представа за живота на млади и стари, за селскостопанската работа и за ученическото ежедневие. Познавам селския живот от дете, защото прекарвах всички ваканции в родното си място...
По-късно мога да кача романа като pdf или docx файл. Засега има нужда от написването на още няколко глави.
Последната и единствена промяна е направена от Dodim.Books на 17 март 2025, 01:21.
Понеже горното резюме изглежда не говори много, публикувам в своя пост текста на Глава 1 и Глава 2.
ГЛАВА 1
ЛОЗЕНСКИЯТ ПАНАИР
Панаири, панаири,
мои детски най-красиви светове!
Лили Иванова
Есенното слънце вече огряваше с лъчите си китното село Лозен, Хасковско. Днес беше седми ноември, денят на Великата октомврийска социалистическа революция. Всички лозенци се радваха на дългоочаквания селски панаир. Още на Димитровден те бяха събрали реколтата от кооперативните ниви и от своите дворове. В Лозен те бяха по–големи и в много от тях нямаше необработена площ. Къщите също бяха красиви и двуетажни, най–вече построените след 50–те години. Всяка къща имаше остъклена или открита тераса, обърната на юг и на изток.
Кирпичените самалъци бяха напълнени с фуражи и със земеделски продукти. Зимнината беше сложена в бурканите, подредени по рафтовете на мазетата и килерите. Първата зелева реколта беше превърната в панаирджийска салата. Домашните ракии бяха сварени в кооперативния казан, а вината ферментираха в бъчвите. Работата в текезесето приключи и лозенци имаха повод да празнуват.
В този ден, посветен на Руската революция, главната улица на селото беше изпълнена със сергии. Търговци продаваха играчки, локум, захарен памук, лакомства, дрехи и различни неща. Хората се разхождаха по улицата между стария мегдан и новия център. Те идваха от всички посоки на селото и се срещаха с близки и познати.
Какви красиви гледки имаше в селото! На северозапад се извисяваха трите върха над Белица– Пресвета, Коледата и Градището. На запад се издигаше Голямото бърдо. То беше в тъмнозелени и оранжево–жълти оттенъци, достойни за есенна картина. Вляво от Бърдото се простираше лозенската широколистна гора. От север и изток Тракийската низина бе постлала като килими своите ниви и кооперативни блокове . Отляво на пътя към Любимец, на южен склон, растяха новите лозя на селото. В края на полето се виждаха синкавите очертания на Сакар планина и долината на Марица. А на юг от селото последните склонове на Родопите бяха огрени от сутрешното слънце. От другата страна на телевизионната кула беше границата с Гърция, а на югоизток от Свиленград започваше Одринският вилает.
Трудолюбивата лозенка баба Добра от Караорман махала също отиде на панаира. Нейното ежедневие бе заето с работата в къщата и двора. Сега вече реколтата беше обрана, дворът изоран и подготвен за зимата. Единствено зелето чакаше да се застуди, за да влезе в каците и бидоните.
Баба Доба се премени с празничните си дрехи, взе две платнени торби и започна да обикаля своите роднини и познати. Възрастната жена се отби в хоремага, където видя селския поп Христон. Той беше приключил литургията за Архангеловден и пиеше лимонада.
– Кък е, дядо попе? Обрахте ли тиквите, имате ли някои останали? Биуа да напрая един тиквеник и една бан’ца. Наш Миглена си дойди от Конуш за панаира, трябва да я нагостя, че и племенникът ми си идва от София.
Паството на попа се състоеше от няколко баби и дядовци. Младите хора трябваше да се прекланят пред Ленин, Маркс, Енгелс, Георги Димитров и естествено, председателя на Държавния съвет Тодор Живков.
Следващата къща по маршрута на баба Доба беше домът на нейния трети братовчед чичо Йордан. Тя спря за малко, защото трябваше да обиколи още няколко къщи и да приготви обяда. Чичо Йордан си поговори със своята братовчедка, след което й заръча:
–Поп Христон има яйца за продаване, ако можеш, намини през тях довечера. Ако имаш коприва, занеси и на поповите кокошки.
Попът и попадията имаха достатъчно храна за кокошките, но чичо Йордан нарочно даде тази заръка на баба Добра. Тази вечер синът й Георги и неговата компания бяха поканени на гости при Кирилов Ненчо , тракторният механик в Стопанския двор. По стара лозенска традиция всеки носеше нещо за ядене или пиене, когато отива на гости. Родителите на Ненчо Калинов бяха поканени на гости при роднини в Любимец. Така тракторният механик имаше цялата къща на разположение до другата сутрин. Затова Ненчо и компания решиха подобаващо да отпразнуват Седми ноември.
Чичо Йордан очакваше своя син Тончо и внучката си, които довечера си идваха от Хасково. Заедно с жена си подготвяха празничната трапеза за дългоочакваното семейно събиране.
Същата вечер баба Доба отиде при поп Христон, като носеше голям буркан с месо в платнената торба. Попът й подаде писмо, увито в пергаментова хартия, което възрастната жена сложи в буркана
– Отиди до Гърков бунар. Там ще видиш двама мъже, дай им месото. След малко ще се събираме за панаира с попадията, дъщерята и внуците. Ако странниците дойдат, ще ги посрещна в самалъка . – каза свещеникът.
Бабата изпълни нарежданията. Тя премина покрай военните поделения, охраняващи Родината от чужда интервенция, и отиде до извора. Селото се намираше близо до границите с Турция и Гърция. Това беше Втора гранична зона, в която се влизаше само с открит лист от Народната милиция.
Каква беше тази конспирация? В тъмната нощ, жена отиваше сама в гората…
[/quote]
ГЛАВА 2
НАЗДРАВЕ ЗА РЕВОЛЮЦИЯТА
Лозенският панаир продължи до късно вечер. Хоремагът в центъра на селото, както и Младежкият клуб, бяха шумни и изпълнени с хора. Вдигаха се наздравици за революцията, за приключилия стопански сезон, за село Лозен, за председателя на селсъвета и за другаря Тодор Живков. В единия край на кръчмата се бяха събрали Ненчо, столичният журналист Радо и двама работници от Стопанския двор. Те си говореха за тазгодишната реколта, за работата и за семействата си.
Освен в хоремага , лозенци празнуваха и по къщите. Близо до центъра на селото, в по–спокойна обстановка, се бяха събрали синовете, внуците и правнуците на пенсионирания миньор чичо Йордан. Неговият син Тончо беше приятел на Ненчо, но днес остана да празнува със семейството си. Там, естествено, присъстваше и неговата дъщеря Деница, която тази година навърши пълнолетие. Заради хубавото есенно време всички седяха под лозницата, наобиколили голяма маса с лозенски ястия и различни напитки. Дядото разговаряше с двете внучки, а децата на едната играеха в двора. Всички бяха радостни, че са се събрали заедно.
–Наздраве, семейство! Наздраве за Великата октомврийска социалистическа революция! – каза дядото.
–Няма ли да споменем и наш Деница? Вече е пълнолетна и ще е студентка в Учителския институт. – каза бабата на Астрономката.
–Наздраве за Деница Астрономката! – казаха всички и вдигнаха наздравици, поглеждайки към девойката – Нека да има щастие, любов, успехи и пари…златното ни момиче!
Чичо Йордан изчака наздравиците и се обърна към семейството:
–Златно и сребърно момиче не може да замени истинското момиче, което има душа и дух, качества и принципи. Дори цялото българско злато да вложите, ако човек няма душа, дух, принципи и качества, като благородството, значи цялата работа е напразна.
–Дядо Данчо, човек трябва и сърце да има, и ум, разум, здраве….– отговори Астрономката – Знам, че ти си много мъдър и много добър дядо. Винаги с баба ме посрещате с трапези, вкусни ястия и любов. Благодаря ви за всичко!
Дядо Йордан и жена му бяха трогнати от тези думи на внучката си. Тя беше по–малка от своята братовчедка, но за разлика от нея обичаше да открива нови неща и имаше доста интереси. Любимото й занимание беше да наблюдава звездите в нощното небе, затова я наричаха Астрономката. Тя искаше да бъде научен работник или учител по астрономия. Деница имаше хубав глас и дори участваше в театралния кръжок към Математическата гимназия в Хасково. По закон бъдещите студенти се нуждаеха от трудов стаж, затова Деница успя да си издейства работа в Планетариума в съседния град. Други нейни връстници бяха разпределени в различни предприятия, а дори момичета като нея работеха в производството, в Химмаш или Завода за металорежещи машини…
– Бат’Тончо… Честит празник, семейство! – чу се силен мъжки глас и в двора влезе Ненчо Калинов.
– Ненчо, моето момче, ела у нас, да те черпим за панаира и за нашата Деница! – каза бившият миньор.
Ненчо седна на един свободен стол, точно срещу малката внучка. Тончо му сервира фъстъци домашно производство и лимонада.
–Бат’ Тончо, тоя хоремаг е натъпкан като влак за морето през лятото, не се стои. Знам, че сте се събрали семейно тук, но искам да излезем малко и да поговорим. Имам нещо за теб. – каза Ненчо.
Тончо си изпи чашата с домашно вино и излезе с приятеля си. Те се отправиха към махалата Караорман, където живееше Ненчо. По пътя те взеха Радо Журналиста от къщи и срещнаха поп Христон.
–Добър вечер, отче! Честит празник! – казаха те на свещеника.
–Добър вечер, чада мои! Аз също празнувам днес, синът ми има имен ден. Той ми гостува заедно с внучката. Не мога да ви събера у нас.
–Елате у нас.– каза Ненчо– Родителите ми са на банкет в Любимец, в читалището. Къщата е свободна, елате горе в салона.
Тримата приятели седнаха около масата на чаша безалкохолно, защото се бяха отпуснали с яденето и пиенето. Те започнаха да си говорят различни неща.
Ненчо даде на Йордановия син две касети – записи на „Скорпиънс“ и песен на „Металика“. Тончо обичаше алтернативни музикални стилове, но наскоро научи за метъл музиката и реши да послуша някое парче. Той си беше купил касетофон на черно от димитровградския пазар. Заедно с приятели Антон записваше нелегално касети и ги раздаваше на други почитатели в района.
–Днес си говорихме с Радо за значението на революцията и на социализма. Мина още един стопански сезон, изкарахме добра реколта…– каза Ненчо.
–Вие пък? Кой прави такива дискусии, освен учените философи? Достатъчно е, че всеки ден четем, гледаме и слушаме такива приказки. Радо, ти си журналист, и всичко това минава през твоите ръце. Баща ми и той – седнали сме цялото семейство, дъщеря ми вече е студентка – вдига тостове за бай Тошо и за революцията. Един ден трябва да направим нещо. Тия комунисти не бива да ни управляват повече. Четиридесет и четири години сме с тази власт. Аз вече научих какво правят с „враговете“ на народа. – каза Тончо и извади поема, написана от един негов чичо– „Желязната кошара“. Тя беше написана на пишеща машина, но оригиналът беше съставен от автора още в „Белене“ .
– Тонка, по–добре се прибирай вкъщи. Утре, на свеж ум, ела на гости и можем да обсъдим тези неща. А книгата можеш да ми я оставиш, за да я прочета. – каза Радо.
– Това е единственото копие, което имаме вкъщи. Авторът ми го даде лично с посвещение. Иначе самата книга е в ръкопис, писана е още в затвора. – каза Тончо – Баща ми знае за нея, но дъщеря ми и племенницата не бива да я виждат. Не е безопасно за нашето семейство.
– Сега, тъй като сме яли, пили, , играли хора, предлагам тази вечер да се приберем по домовете си. Имам новини за вас. – каза Радо.
– Новини? Какви новини? Нещо за Политбюро, манифестации, откриване на някой нов завод….– попита Ненчо.
– Имам новини, които няма да прочетете във вестниците. Ще научите какво става в София и големите градове. Тези новини са алтернативни и забранени. Те говорят за значими неща, за които не се говори, неща, по–важни от партийната пропаганда. – каза Радо.
Тончо вече заспиваше на стола си, затова Ненчо и Радо го хванаха за ръцете и тихомълком го заведоха вкъщи. Мъжът беше уморен от работата, пътуването до Лозен, яденето и пиенето на празничната трапеза. Дълго време Тончо чакаше своята десетдневна отпуска в родното село. Неговите родители се справяха със стопанската работа, защото бяха млади пенсионери, но все още разчитаха на помощта му.
Там Деница вече спеше, и изглеждаше по–красива със затворени очи, отколкото с отворени. Тя трябваше да се събуди рано, за да си хване автобуса за Хасково. Есенната ваканция на Астрономката беше кратка, но подхранваше нейното самочувствие и усещане за семейство.
Последната промяна е направена от Dodim.Books на 4. Мнението е било променяно 4 пъти.
Здравейте, идеята за романа е много интересна. Черновата на първите 2 глави също е добра. Според мен обаче липсва контекст на описаната ситуация в глава 1. Съветвам ви да напишете друга глава, която да разказва за ежедневието на 2ма различни главни герои. После можете да разгърнете глава 1 по-лесно и постепенно да създадете дълбочина във всеки един персонаж. Успех с писането
kelpi написа: ↑21 май 2024, 10:08
Здравейте, идеята за романа е много интересна. Черновата на първите 2 глави също е добра. Според мен обаче липсва контекст на описаната ситуация в глава 1. Съветвам ви да напишете друга глава, която да разказва за ежедневието на 2ма различни главни герои. После можете да разгърнете глава 1 по-лесно и постепенно да създадете дълбочина във всеки един персонаж. Успех с писането
Едва сега видях отговорите на моя пост. Благодаря, че ми давате съвети за подобрението на литературното ми произведение. Романът. както съм го планирал, започва с Глава 1, която описва един празник за селото - Есенният панаир. В реалния живот също се провежда този панаир. В днешно време той се провежда на Димитровден, патронният празник на черквата -26 октомври. Но през комунистическия период съзнателно е преместен на 7 ноември, който е официален празник. Моята идея е да представя един празничен ден, който е използван и от тогавашната пропаганда. Избрах да бъде нещо ежедневно, обществено значимо за селото, защото все пак основните герои живеят там и са свързани с него. Най-хубавите спомени на хората от този период са за новобранските трапези, празниците, панаирите, гостуванията, сватбите и...кръщенетата. Знам, че в първите години на режима и след това не се е гледало добре на всичко, свързано с Църквата, и е имало ограничения за религиозните дейности. На село обаче това се е правело и всичко е опирало до желанието на семейството и близките...Особено през 80-те години вече настъпват известни реформи...А и се появяват неформални сдружения. Измисленият клуб в романа е едно от тях. И целта на Глава 1 е да покаже явния, обществен живот в селото, представен в един празник като Деня на Октомврийската революция. И паралелно с него се развива друг живот, скрит от жителите - дейността на двама странници, които ходят по тайни пътища и носят недостъпни книги, касети и други неща на хората. Постепенно в делото биват посветени няколко лозенци- попът като религиозен и духовен водач, младият герой Ненчо, приятелят му Тончо и журналист от Лозен, живущ в София. Създава се Литературен клуб. Членовете му имат обществен и скрит живот, те имат своите официални професии и своите роли в този клуб. Това, което забелязах аз, както и майка ми /бивш учител по БЕЛ/, са подробните описания на исторически факти и събития. Също така използвам някои по-сложни понятия и изрази в стила на тогавашното време - например еманципация на жените, всестранно и хармонично развитие, Великата октомврийска революция, кооперативно стопанство, солидарност, гласност и преустройство. Също така имам доста дълги глави, около 4 страници всяка, и интерпретирам времето преди и след 10 ноември.
Извинявам се за забавения отговор. Напоследък съм зает с други неща. На 25 години съм, завърших две магистратури и сега настъпва такъв етап, в който вече трябва да мисля за печеленето на пари. Започнах кариерно консултиране и обучение по меки умения, които не съм усвоил в детството и тийнейджърската възраст, по различни причини. Чувам разни мнения, че с писане на проза, както и с изкуство (другото ми занимание) не се изкарват пари за оцеляване.
През есента се включих в курс по творческо писане за два месеца. Писахме основно разкази по зададена тема, но обсъдихме и моя роман. Мненията бяха различни, някои откриваха недостоверно представяне на епохата, други – неподходяща тема, с която губя младите читатели. Разколебах се, но реших да продължа с писането.
Като млад човек не съм запознат изцяло с периода на социализма, въпреки че отдавна чета исторически материали по тази тема. Не мога да си представя начина на мислене на хората, психологическият ефект от самата система.... А и също много взимам под внимание чужди мнения, възгледи и ценности.
Имах проблеми с интеграцията в училище, откриха ми лека степен на аутизъм (Аспергер синдром). Бях на самостоятелна форма до 4 клас, после три години се борехме (заедно с майка ми) да посещавам всички часове заедно с моите съученици. Но от гимназията насам много неща подобрих в себе си. Не се присъединих към нито една от двете компании в класа, за което още съжалявам....
Продължих да пиша следващите глави, но курсът по меки умения включва срещи от понеделник до петък, на които трябва да присъствам. И не винаги намирам сили и вдъхновение за писане.
Това, от което има нужда романът ми, е редакция и включване на повече общочовешки теми в него. Файлът е с около 400 страници, които трябва да свържа смислово около сюжета. Бих се радвал да намеря бета читатели, сред близки, приятели, познати и връстници с интерес към литературата.
Поздравления, наистина много симпатичен старт! Аз също не съм живяла по време на комунизма, родена съм 87-ма година, на две годинки съм била, когато се пада. Също като теб обичам да пиша, но книга все още не съм започвала, повечко е за мен. Както и да е...
Страхотна идея за роман, наистина. Аз самата имам поглед към тези времена само от историите, които са ми разказвали. Майка ми е била ученичка и обожавам всички истории и майтапи от това нейно време. Бабите ми..Е, можете да си представите.
С удоволствие ще чакам още нови глави и Ви пожелавам голям успех! (Пък дори да е малък, успехът си е успех!)
Ако искате да споделим гледни точки като 2ма не живяли по времето на комунизма,пишете ми, ще е удоволствие за мен.
От дълго време се опитвам да намеря читатели на романа, но трудно ги намирам. Споделих част от него с колеги от курса по творческо писане (воден от Мартин Колев, автор на "Софийски магьосници"), но мненията бяха различни. Живелите тогава намираха недостоверност, а други казваха, че темата не е актуална и интересна за младата аудитория. А други направо откриват политически мотиви и натрапчив контекст. Моето мнение е, че вече са минали 35 години от края на тази епоха, и тя трябва да бъде преразгледана и изучавана в училище, за да не се повтаря отново.
Извинявам се предварително, ако тематиката на дискусията се доближава до политиката, която може да наруши добрия тон във форума.
При мен има научнофантастични елементи, като извънземни технологии, летящи раници и мистични елементи – нимфи, предсказания, срещи с ангели, освен реалната историческа тематика. В изкуството ми също е така и само определени хора го разбират, защото рисувам летящи хора и сюрреалистични фантазии.
Това е следващата глава, която въвежда читателя в света на тайните срещи, конспирациите и неофициалните канали за информация в условията на държавен контрол и цензура.
Глава 3
СРЕЩАТА НА ГЪРКОВ БУНАР
Леля Доба премина необезпокоявано по пътя за Геоложка и се отби в гората зад помощното стопанство на „Химмаш“ –Хасково. Там я чакаха двама мъже, на които жената подаде буркана:
– Честит празник! Добре дошли в Лозен!
– Нека има щастие в дома ти, добра жено! Да се връща десеторно благословията в твоето семейство! Благодаря за храната!
След срещата лозенката се върна в селото по друг път и тихомълком влезе вкъщи. Поради ниската престъпност вратите на домовете не се заключваха, затова всеки можеше да влезе и да излезе незабелязано от къщата и двора.
Мъжете седнаха край Ловджийската чешма и единият от тях отвори буркана. Вътре имаше месо, а под буркана – навит пергаментов лист. На листа беше написана следната бележка:
– Какво беше Диниклий? – попита единият.
– Старото име на селото, край което се намираме. – каза другият. –Луноходите все още търсят компанията от Садово. От две години не знаем какво става с тях.
– Някои ги затвориха, на другите им наложиха репресивни мерки, изселиха ги и ги уволниха от работата им. – отговори спътникът му– Добре, че поне не намериха архива…Ценна информация има в него, не бива да попада в неподходящи ръце…. Знам, че тежи на гърба, но няма друг начин.
Наблизо имаше пионерски лагер, който беше празен след края на сезона. Чуваха се само птиците в гората, а реката тихо клокочеше в храстите. Откъм втори стопански двор се носеха виковете на овчарите и краварите, които вкарваха добитъка.
В каква конспирация участваше баба Доба? Беше ли необходимо тя да отива сама в гората, когато повечето хора са в къщите си? Това означаваше, че тя помага на диверсанти или народни врагове. По закон жителите трябваше да докладват на властите, щом се появят непознати хора в землището на селото. Това се считаше за висш дълг към Родината.
Двамата мъже си разделиха месото, извадиха хляб от торбите си и започнаха да ядат. От два дни те не бяха яли такава хубава храна. По лицата им се виждаше, че идват от много далече. Със себе си те носеха две войнишки раници, пълни само с най–необходимото.
– Звездане, трябва да се качим на пътя за пионерския лагер. Няма никой. – каза по–възрастният от тях – Искам да видиш връх Света Марина и телевизионната кула. Преди да тръгнем за това място, получих откровение насън, че този връх трябва да търсим. Някой път трябва да отидем там. Имало старо тракийско светилище, където няма ехо – Глухите камъни.
– Слави, откога взе да вярваш в Бог и в светците? Само те могат да дават откровения насън. – попита по–младият, на име Звездан. –
–– Ех, Звездане, всички тези земни религии измислят други обяснения на
реалните събития. Има висши същества, те съществуват, но не в материалния свят. По–добре да слизаме в селото, преди да сме разлаяли кучетата в Саите.
Двамата странници довършиха вечерята си. След това те прибраха буркана в раницата на Звездан. Тайните куриери преминаха бързо по горския път и скоро излязоха край вековния разклонен дъб. Пред тях се откри гледката на голото поле, покрито с тънък слой от първия сняг. Сега валежът беше спрял и от пътя се виждаше чудна гледка. Вляво се виждаха мъждивите светлинки на село Лозен. А отдясно, в далечината, се виждаха лампите на Малко градище. Още по–нататък блестеше в червено телевизионната кула над Мезек. Слави и Звездан се спуснаха по пътя и преминаха покрай старото светилище на Тракийския конник. Те дълго се ослушваха, докато в къщата на поп Христон не настъпи тишина. Двамата стояха на бетонния мост над Маданя, поглеждайки към Поповия двор.
– Влизайте, чакаме ви. – каза един мъж в тъмното, носещ газов фенер в ръцете си – Стана студено вече, няма да мръзнете на улицата.
Мъжът беше Ненчо Калинов. Двадесет и една–годишният лозенец наскоро се беше уволнил от казармата във Враца, където беше завършил Школата за запасни офицери. Сега той ремонтираше селскостопанска техника в кооперативното стопанство. А през тази вечер беше извикан за малка услуга от поп Христон. Двамата живееха в съседни дворове.
Ненчо беше висок и слаб, с развити мускули и с интелигентно лице. Откакто стана шофьор, той започна да носи очила заради късогледството си. Всеки почитател на Оруел можеше да го оприличи на Уинстън Смит, заради по–слабото му и по–издължено лице. Но в действителност Ненчо носеше чертите на своя род, особено на дядо си Калин. Всичките му дядовци и прадядовци бяха обикновени селяни–земеделци. Но от страна на майка си Калинов беше наследил природна интелигентност.
Тайните куриери отвориха раниците си и извадиха шест папки с документи. Те бяха грижливо скрити в плевнята, на горния етаж на самълъка. Заедно с документите пътниците извадиха плик с пари, който връчиха на попа:
– Заповядай, отче… Това са парите от историята на Одринската епархия и нейното наследство след Освобождението. Хората са жадни за книги като тази. За няколко дни изкарахме 60–70 лева, взехме малък процент за пътни разходи и храна, другите пари са за теб.
Ненчо също получи подарък – малка резервна част за своя „Москвич“, каквато търсеше от доста време и никъде не можеше да намери. Мъжът се зарадва на неочакваната изненада:
– Ех, момчета… Толкова места обиколих за една част. Или я нямат, или пък искат да се запишеш и да чакаш дълго време за доставка. Ако намерите части и за селскостопанските машини , още повече ще съм ви благодарен … Хем бавно идват резервните части, хем не можеш по друг канал да ги вземеш.
– Ще има друг канал, когато направите частни фирми – вносители. Знаете ли, че в Китай вече разрешиха частната дейност. – отговори Звездан.
Двамата странници подготвиха местата си за спане. Те обикновено спяха в самалъка, на сламата. Днес обаче беше студено, затова попът ги покани на горния етаж. Той им донесе ядене, а Ненчо изяде компот от дюли в знак на уважение. Предстоеше нещо, за което никой не се досещаше. Странниците, Ненчо и попа се подготвяха за значимо събитие в историята на Лозен…
Последната промяна е направена от Dodim.Books на 3. Мнението е било променяно 3 пъти.
Гост написа: ↑02 март 2025, 15:24
Поздравления, наистина много симпатичен старт! Аз също не съм живяла по време на комунизма, родена съм 87-ма година, на две годинки съм била, когато се пада. Също като теб обичам да пиша, но книга все още не съм започвала, повечко е за мен. Както и да е...
Страхотна идея за роман, наистина. Аз самата имам поглед към тези времена само от историите, които са ми разказвали. Майка ми е била ученичка и обожавам всички истории и майтапи от това нейно време. Бабите ми..Е, можете да си представите.
С удоволствие ще чакам още нови глави и Ви пожелавам голям успех! (Пък дори да е малък, успехът си е успех!)
Ако искате да споделим гледни точки като 2ма не живяли по времето на комунизма,пишете ми, ще е удоволствие за мен.
Госпожо, понеже Вашият профил е със статут на Гост, не мога да изпратя лично съобщение до него. Предлагам да се регистрирате във форума, за да можем да общуваме по–пълноценно.
Три месеца по–рано….
Поп Христон седеше на каруцата си, хванал юздите на магарето, и отиваше към Сива река. С него беше и неговата баба попадия, празнично облечена и с капела на главата. Беше сутрин и всички хора, които се разминаваха с тях, ги поздравяваха. Попът изричаше обичайните си благословии:
– Бог да ви благослови! Да имате берекет и в двора, и на полето!
Каруцата премина през централната улица, заобиколи паметника и продължи покрай Даскалската къща. Скоро каруцата наближи селската фурна. Тя беше затворена в неделя и не излъчваше онзи хубав аромат на пресен хляб. От ракиения казан лъхаше силен аромат на джибри. В тези дни започна и гроздоберът. Днес беше Кръстовден, но хората работеха на полето, понеже беше сряда. От години черковните празници не определяха живота в селото, а Коледа и Великден бяха обикновени дни.
Поп Христон се спусна в дола, прекоси намалялата Маданя и излезе на черния път. Пред него се показаха Източните Родопи, връх Света Марина и Шейновец с телевизионната кула.
– Ех, каква мирия имаме! Сигурно само Едемската градина е по–красива от Лозенската– възкликна попът.
– Никой не се е върнал оттам, попе, да разкаже! Ние отидохме и се върнахме от Йерусалим, преди пустинята да стане рай!
– В Светия град си само поклонник, никой не кой си… Достатъчно е, че си християнин, мюсюлманин или евреин. Кой е поп Христон в Йерусалим? – размишляваше попът на глас – Обикновен поп, като всички други свещеници. А в Лозен съм първият свещеник от селото, завършил Софийската духовна семинария. Даже и кметът ме уважава….
– Славата, Христоне, принадлежи на Господ, не на свещеника. Твоята и моята работа е да спасяваме душите на хората. Цялата Енория нас чака.– отговори попадията, докато каруцата пресичаше Тузленската река. От другата страна бяха частните парцели с тютюн, които Стопанският двор отпускаше на всяко семейство.
Каруцата изкачи голямата височина между Лозен и Сива река. Магарето се умори и попът направи кратка почивка.
– Попадийо… Кака Демна, билкарката, ми разказа една история. Преди месец някъде, дошъл Ангел Божии при Харапчова Доба. Казал ѝ да събере хора от селото, за да ги подготви за бъдещето. – рече попът, с развълнувано изражение и широко отворени сини очи.
– На нея много не бива да ѝ се вярва. Тя и с баяне се занимава, лее куршуми, гони уроки…. Магии прави… И демон ще ти извика, ако поискаш.– скептично отвърна презвитерата.
– Не може обаче да викне Ангел Божии! Аз я знам като благочестива християнка, иначе нямаше да я взема преди години в черковния хор! От горе ѝ е дадено да лекува… Баенето е като молитвата, със слово привличаш добрите сили и унищожаваш всяко зло! – отговори попът.
– Разкажи, попе, как стана цялата тази история.
– Ще ти разкажа всичко, ама на никого дума…. Знаеш, че всяка земна власт е преходна, след един цар идва друг …. Надявам се да дойде такава власт, която да отвори храмовете за всички миряни – без значение стари или млади! Нека продължим е към Сива река, после, на връщане ще ти разкажа
– Харно, харно, попе. Имаш ли свидетелство за това посещение?
– Имам цяла книга, от кожен пергамент и с майсторски корици! Дий, Марко… Не бива да давам нафората на магаре, затова снощи осветих овеса в торбата. Ще ти дам да си хапнеш от него, докато свърши църквата. Моля се на Бог да ми бъдеш помощник още дълги години… – каза попът, докато плесна юздите. Каручката се спусна през лозята, натежали от плод. Навярно само Иисус Навин бе видял по–голямо плодородие, когато за първи път събра гроздето в Ханаанската земя. А сиворечани, събрани на мегдана пред красивата бяла черква, чакаха да бъдат нахранени със Словото Божие и напоени със свещената кръв Христова.
На шести август осемдесет и осма, когато лятото започваше да се преобразява в есен, баба Доба бе заета с петте декара тютюн.. Тя събра цялата махала на мижия пред дома си. Сиво–синкавата къща, обърната на изток, запад и юг, правеше голяма сянка откъм северната стена. Жените и децата седяха върху черги на земята, нижеха вече обрания тютюн с големи игли и си говореха.
След мижията, към осем–девет вечерта, леля Доба не легна да спи. Тя направи вечерята, нахрани се и остави ядене на сина си Георги. След това тя излезе в двора, изпълнен с миризмата на нанизания тютюн, и пусна моторчето на бунаря , използвайки двата часа ток . Маркучът изстреля струйка студена вода към първата вада с домати. След като я напълни, стопанката насочи водата към другите вади и градината с лука. Заля алдъзите, сарделите и другите цветя в двора. Отиде до самалъка и добре затвори кокошарника, за да не влиза кокарджата .
Уморена, леля Доба си изми ръцете, лицето и краката на тухлената мивка с голямо корито, пийна вода и легна на пружинното легло. Прозорците бяха отворени, за да влиза хладен въздух.
По едно време възрастната жена се събуди от силен вятър. Той влезе в стаята, разхвърля листовете на масата и започна да блъска прозореца. Леля Доба стана от леглото, взе точилката и тръгна да я слага на прозореца. Изведнъж пред нея се появи светла, призрачна фигура на млад мъж. Той изглеждаше по–скоро нежен, имаше голобрадо лице, руса коса и сини очи.
– Въй, кой си ти и как влезе в стаята ми? Духът на някой роднина ли, или си моят Трифон?
Баба Доба наскоро бе изгубила мъжа си при нещастен случай в Ивайловградския язовир. От целия този стрес, тя дълго време не беше на себе си… Лекуваше се шест месеца в Нареченските бани, а после ходи чак при Ванга… Не беше чудно все още тя да вижда духове и призраци по нощите.
– Все едно съм с раздвоение на личността! Чувам гласове, виждам несъществуващи неща…. Въй… Не щях да съм като Кара–Станчовата внучка, ама като нея ки стана….
– Нямаш нито раздвоение на личността, нито земно душевно заболяване! Аз съм Ангел Божии, влизам на места, където човек не може да влезе. И в змийска дупка да ме пратят, пак ще вляза в нея, даже и на змия ще стана, щом това е Воля Божия!
– Аз знам, че вършиш това, което ти е наредено отгоре, но как от цялото село моя дом избра?
– Добе, така казва Господ Бог: намери лозенци будни, млади хора да са. Скоро нищо няма да е същото, както го познаваш… Лозен ще се запази, но народът ще се промени… други водачи и друга власт ще дойдат, нов голям брат ще имаме. Вземи тази книга и нека я изучават младежите…Намери работник, писател, техник и млада учителка. Нека четат тази и другите книги, които Аз ще им дам чрез Моя раб Христон, служещ в храма на достойния воин свети великомъченик Димитрий.
Ангелът се появи посред нощ, сякаш в библейско откровение. Той не слизаше по стълби като своите събратя във Ветил , а стоеше в средата на стаята с ангелските си облекла. Той не поиска нито ядене, нито пиене, а само молитва в храма, за благословия на всички лозенци.
– Имаме работник, имаме няколко писатели, техници в пощата и текезесето… Но коя млада учителка да намеря, Боже мой. Наш Миглена е даскалица в село Конуш…– отвърна баба Доба.
– Ще се намерят тези хора, както е Моята воля… Вземи таз книга, Добе, и я пази като очите си… – отвърна Ангелът и остави Посланието на масата.
– Не разбирам от книга, проста селянка съм. Знам да гледам зеленчуци, да нижа тютюн, да готвя… Като дете бях поданичка на царя. Когато се взехме с наш Тринго и построихме къщата, вече имахме народна власт. Друга власт не познавам от четиридесет и четири години.
– Ще видите новото управление, вие ще си го направите сами, а времето ще бъде ваше. Мисията на Лозен е да допринесе за промяната. Неговите деца трябва да станат нейни проводници. – отговори Ангелът.
– Нека така да бъде! Чакаме го… Нека вдигнат заплатите и да плащат навреме, даже в текезесето ! – каза баба Доба.
– Благословени да бъдат твоят дом и цялото село! Амин! – произнесе Ангелът.
– Амин! – повтори баба Доба, след което Пратеникът изчезна от стаята. Тя погледна книгата и я прибра под дюшека на леглото си. То беше пълно с дрехи и завивки, под които можеха да се скрият доста работи.
В следващите дни баба Доба дълго размишляваше върху тези думи, но накрая си каза:
– Една патка мислила, мислила, а после умряла, без да стигне до изводите… Я да отида при кака Демна Баячката, да ми каже какъв сън съм сънувала….Много разбира тя от тези работи…
Още на Девети септември, когато лозенци празнуваха Второто освобождение , баба Демна и нейната приятелка седнаха в лятната кухня на Баячката. Те обсъдиха посещението на Ангела, като от своя страна баба Демна разказа на попа за случилото се.
Всичко това развълнува поп Христон. Той мислеше за това чудо през цялото време, на отиване и на връщане от Кръстовденската литургия в Сива река. Въпреки че изпълни богослужението както трябва, той го правеше автоматично, ритуално, без да влага цялата си концентрация в него. Нещо тежеше на поповата душа. Посланието на Ангела, без конкретни имена и подробности за избраните, го затрудни.
След вечеря, попът остана под навеса и започна да чете книгата, донесена от Ангела. Тя изглеждаше като апокрифен текст, а историята бе невероятна. Разказваше се за християни, избягали от Йерусалим и дошли в землището на днешното село. Но най–впечатляващото не бяха историите, а „Новото време“ и нареждането за намиране на читатели. Попът беше умен и знаеше какво означава всичко това. Трябваше да се основе неформален клуб в селото.
– Опитвам се да се сетя…. Работници имаме много, но само съседът ми Ненчо би се интересувал от книгите, които притежавам… – мислеше си попът, докато вторачено гледаше към нея – Имаме двама лозенски поети, но писател нямаме…Радо Журналиста пише статии и редактира списание…. Но кои са техниците и младата учителка, не зная…. Добена Миглена е такава, но е праволинейна и вярна на Партията… Нека на първо време извикам човек, на когото имам доверие.
Попът започна да разговаря с Ненчо, когото познаваше от дете. Общуваха по комшийски, за времето, за реколтата, за добитъка, животът на Ненчо в казармата. После започнаха да обсъждат вярата, чудесата на Иисус Христос, Стария и Новия завет. Двамата станаха приятели и започнаха да си разменят книги. Попът запали в младия мъж искра, която щеше да се разгори, носейки в него стремежа към знание и свобода
Мина лятото, мина и есента. А на Архангеловден, поп Христон покани своя съсед
Ненчо. От своя страна Ненчо доведе Журналиста. Радо живееше в София и си идваше
на село само по празниците. Понякога той си издействаше командировки в родния край – хем да напише репортаж, хем да гостува на близките си.
Тримата седнаха в стаята на попа, която беше на втория етаж. Свещеникът имаше
богата библиотека от църковни и светски книги. Върху източната стена, вдясно от
прозореца, гореше кандилото пред иконата на Богородица с Младенеца. На северната
страна имаше две пружинни легла с чисти чаршафи и възглавници. Над креватите
висяха гоблени с алпийски пейзажи и езера. Зад тях, срещу източния прозорец, бумтеше
печката на дърва. Върху нея се топлеше чай от полски билки, набрани през лятото. В
средата на стаята, до библиотеката, беше разположена дървена четвъртита маса с
четири стола, покрити също с възглавници. Въздухът бе наситен с аромат на горящ
зехтин, тамян и мащерка.
Отец Христон извади един кашон с книги, които подреди на масата. –
Чада мои, имам да ви покажа нещо интересно. Познавам ви от деца като умни и
любознателни хора. Знам, че обичате книгите, независимо какви са. – каза свещеникът,
след като седна на стола си.
–Дядо попе, благодаря ти за поканата. Да, интересувам се от книгите, но не
намирам нищо интересно в селската библиотека. А и нямам много време да чета. Доскоро стопанският ни двор беше зает с жътви, беритби, събиране на памук, есенна оран. Вече всички ще си починем за два– три месеца. През февруари–март ни чака лозенската гора. – каза Ненчо.
В ранната пролет мъжете и жените от селото работеха и
в горското стопанство. Други лозенци работеха в „Геоложка“ или на каменната
кариера.
–Аз имам други книги. – отвърна попът– Такива, които няма да откриеш другаде.
Получавам редки и ценни издания. Съставям текстове за нуждите на църквата, когато
е необходимо.
– Тази книга изглежда е писана преди 4 години. Но изглежда стара, все едно е от
петдесетте или шейсетте. – каза Ненчо, докато разглеждаше подвързан машинописен
текст. На заглавната страница бяха напечатани името Джордж Оруел и годината 1984. –
Написана е малко след войната– през четир’сет и девета година. Четири години,
след като се върнах от Божи гроб и поех лозенския храм. В Англия са я отпечатали, но
това копие е скорошно. Авторът е описал как си представя бъдещето.
– Щом има прогнози за бъдещето, значи е доста интересна.– отговори Радо. Той
познаваше световната литература. Беше завършил българска филология и работеше
като журналист.
– И за двама ви тя ще бъде такава. Лозенските младежи в читалището също ще я
оценят. Обаче тази и другите книги съдържат по–обширна информация за света, в
който живеем. А цялото знание не принадлежи на хората, то е достояние само на Бог. –
– За какво се говори в тази книга? Как авторът Джордж Оруел вижда бъдещето? –
попита Ненчо. –
– Мога да ти я дам, за да я прочетеш. Но я пази като очите си. Сам ще научиш
защо книгата не се издава във Варшавския договор. – отговори попът– Пророк е този,
който я е писал… Лозенските младежи още не са готови да я четат. Все някой ще
намери причина да я докладва…. После могат да я конфискуват и изгорят. Току–виж,
поп Христон влиза в ареста като апостол Павел, а кой ще го подкрепи от цялото село? –
Както кажеш, отче Христоне. Покажи ми и другите книги. Виждам
„Фашизмът“ от Ж. Желев. Казват, че била официално издадена преди шест години. –
каза Ненчо.
– Да, хубава книга е. Уж разобличава фашистите и техните престъпления. Всички
факти за тях са описани подробно тук. Това е философски труд, но е толкова сложен за
четене. – каза попът– Имай предвид, че авторът е доктор по философия. Ама той пише
не само за фашизма, а и за всички недемократични режими. Наистина е сложно, дори
за мен.
– Чувал съм, че с негови колеги провеждат интересни обсъждания в Софийския
университет. – включи се Радо– Отче, ако имаш път към София, обади ми се… Мога да
те запозная с философите и да поискам да те включат.
– Благодаря ти, Радо! Мога да отида някой ден. Ще слушам учени хора и
професори, минали през всички образователни степени. Аз мога да им изнеса не беседа,
а цяла лекция по философия. – отговори попът. Никой не се съмняваше в неговата
начетеност и философска мисъл. Той бе завършил Софийската семинария още по
царско време. Отец Христон можеше да продължи обучението си в Духовната
академия, да преподава в семинарията или да стане професор по теология. Животът
му обаче премина в енорията, а грижите за децата и внуците му взеха другата част от
времето. Той обаче вярваше, че всичко това му е определено свише. –
– Вчера не можахме да дойдем у вас, затова предлагам сега да се почерпим за
Седми ноември! – каза Ненчо.
– Няма ли друг повод за празнуване? Аз празнувам църковните празници,
панаирът е само повод да се събера със семейството си. Днес синът ми има имен ден,
но не е в Лозен. Кажете, чада мои, какво направи революцията в Русия през 1917
година? Как я виждате вие?
– Ленин изгради индустрия, разви селското стопанство, създаде битови удобства
в целия Съветски съюз. От доста време се развиват Сибир, Далечният изток и земите
зад Полярния кръг. – отговори Радо – Мислите ли, че Лозен щеше да е такова, ако не
беше Партията? Едно време нямаше нито лампи, нито ток…по мръкнало никой не
излизаше. Като пуснаха тока– вечеринки, забавления в читалището. Майка ми отиваше
там да пее… Знаете ли, в Грузия какви тостове вдигат по различни поводи?. –
– Вдигат, знам…Още обичат Сталин, нямат един Априлски пленум, да въведе
развит социализъм като нашия.– иронично каза Ненчо– Кака Миглена беше в Грузия.
Целият курс се е снимал пред голям стенопис на вожда. Ама какво ядат…?! –
– Още Господ Иисус Христос въведе тези принципи в учението си. Там обаче
нямаше безбожие и култ към човешки същества. Истинският комунизъм е този на
първите християни. Когато бях в днешен Йерусалим, все още не съществуваше
Държавата Израел. Но съм сигурен, че сега евреите имат още по–добре изграден
социалистически строй от нас. Научих, че при тях също има кооперативни стопанства.
А един мирянин, моряк, ми разказа какво изобилие имало по пазарите им.– отвърна
попът.
– Революцията даде на селяните трактори и комбайни, затова имаме по-големи
добиви. Представете си Лозен с магарета и волове, които орат, и селяни да жънат със
сърпове. А сега с тракторите, зърнокомбайните, комбайните за тютюн и памук, вижте
какво става с нашето поле. Не е като едно време… Копаеш с прашилката31, вършееш с
кон и диканя, носиш зърното с талига32 до воденицата. Сега имаме камиони, вагони
зърновози и мелници с огромни силози като тази в Любимец. Не е като нашите
воденици. Едно време, планинците отвъд Света Марина са чакали с дни да им смелят
купеното жито. А сега във всяко село има фурна за пресен хляб.– разпалено обясни
Ненчо.
– Веднъж даже написах статия за нашето село, взех повече дни командировка, за
да постоя при нашите. – включи се Радо – Тогава лозенци беряха памука, но взимаха
тайно за вкъщи. Имаше кампания срещу стопанските кражби. Те са несъвместими с
нашия социалистически морал. Щях да ги опиша, но се отказах после…. Гледаме и
копринени буби, продаваме ги в Свиленград или Хасково. Какъв завод направихме там,
дето по царско време не можахме! Едно време коприната била ценна като златото.
Никой не е носел коприна, само царете и болярите. А пък в началото никой не е знаел
за бубите, само древните китайци са ги гледали…
Радо беше сладкодумен, винаги разказваше надълго и нашироко различни
истории. В хоремага и на гости, той насочваше вниманието на хората. Обичаше да си
спомня за своя дядо и за детството си. А пред попа и Ненчо още повече се отпускаше
да разказва.
– Памуци, буби, вечеринки, социалистически морал. Аз за друго съм ви поканил у нас. – каза попът– Трябва да поговорим върху книгите.
– Някои от тези книги съм ги виждал или съм чувал за тях.– отвърна Радо – Философите от Софийския университет все намират начин да не ти е скучно. През десет долини ще минат, докато намерят някоя хубава тема или някоя рядка книга…Правилно е казал Платон, че хората трябва да се управляват от философи… Цар Соломон беше
мъдрец, затова и неговата държава просперираше.
Попът каза, че днес няма да обсъждат конкретна книга. Той обясни, че ги събира,
за да се просвещават и да използват литературата като нравствен учител.
– Това звучи като устав... В София пишат такива неща, наричат ги манифести.
Преди няколко дни прочетох програмна декларация, написана от столични
интелектуалци. – отговори Радо и разказа за новооснован дискусионен клуб в
Софийския университет. Той беше един от обществените комитети, които се създадоха
по това време. Юлската концепция за преустройството разхлаби ограниченията пред
тяхното основаване.
– Предлагам и ние да си направим дружество. – каза попът – Ще се събираме
веднъж седмично, най–добре в събота вечер. Може да не сме все у нас. Баба попадия
обича гостите, но много ще ѝ дойде, ако постоянно ѝ висим на главата. През деня,
когато няма черква, гледам да свърша някоя работа. Ходя в три села по празници–
нашето, Алван дере и Сива река. Като почивам– чета книги. Попадията не я
интересуват много книгите, освен Библията. Тя ми приглася в литургията, освен
църковния хор. Останалото време е домакиня, пие си кафето в центъра или седи с
бабите от махалата.
– Какво ще правим в този клуб? По–добре да се обърнем към дружеството от
Софийския университет. То ще ни помогне да осъществим идеите си и в село Лозен. –
каза Ненчо.
– Никой друг не познава проблемите и спецификите на нашето село, колкото ние,
лозенците. Тук сме родени, израснали, в Лозен са нашите роднини и приятели. Новото
трябва да се осъществи от община Любимец и от нашето кметство. – отговори попът–
Ние сме готови да работим за това, но ни трябва организация. –
Предлагам Лозенският клуб да бъде литературно ориентиран. Дядо попе, имаш
богата колекция от интересни книги, които можем да четем и да обсъждаме. – предложи
Радо.
– Благодаря ви, чада мои! Готов съм да споделя библиотеката си с вас. – радостно
отговори свещеникът– Но някои от тези книги не са лесно достъпни и трябва да не се
губят. Други книги и листовки са забранени от цензурата, и трябва да внимавате да не
ви хванат с тях. Това може да има сериозни последствия. Някои хора от нашето село
бяха по затворите, арестуваха ги с подривни материали. Затова не искам да споделяте
книгите с никого.
– Виждам, че имаш и касети със западна музика. Киряковият Тончо се интересува
от тях. – подхвърли Ненчо.
– Проучи как стоят нещата при него. Имай предвид, че тъстът и тъщата му са
партийци, а дъщеря му членува в Комсомола. Пазете се да не узнават жената и
дъщерята. – предупреди го Радо.
– Нека дойде.– отговори попът– Без това в събота и неделя той си е на село. Да ни
гостува малко и да ни донесе ракия „астрономка“. Хората казват, че била божествена.
Радо и Ненчо приеха предложението на попа. Последният дори изяви желание
да помага за складирането и подреждането на книгите на безопасно място. Тази вечер
постави началото на Литературния клуб в село Лозен, който скоро щеше да се превърне
в друго…
В следващите дни свещеникът и Ненчо отново се срещнаха с двамата куриери. По–възрастният от тях, Станислав или Слави, беше рус и синеок. Той изглеждаше като човек от Централна Европа. Слави представи на Ненчо своята концепция за бъдещата дейност на клуба:
– Срещали сме се много пъти с отец Христон. Никога не сме идвали с празни ръце. Досега тези книги и брошури бяха достояние само на един човек, но сега ти ще имаш достъп до тях. Вече знаеш, че книгите, особено нашите, изискват много отговорно пазене. Във вашите страни има списъци със забранени книги. Те са само за служебно ползване. Никой не знае кои книги са забранени и кои разрешени, освен служителите в библиотеки и архиви. Затова ние сме обозначили всяка книга, списание и документ със специални знаци, които показват какъв статут има изданието.
– Защо забраняват определени книги, а други разрешават? – попита Ненчо.
– Във всяко общество има подобни ограничения. Причините са различни, от национална сигурност до спазване на определени права и задължения. В „загниващия“ Запад, който не познавате, има по–голяма свобода на изразяване. Изключение са Германия и Австрия, които забраняват „Моята борба“ . А ние сме социалистическа държава. Тук се внимава с чуждото влияние.– каза Слави.
– Книгите, които носим, са интересни за българските читатели, тъкмо защото са забранени. Както вие харесвате корекомите и това, което се продава в тях. Народната мъдрост показва, че това, което е забранено, най–много се желае. – включи се Звездан.
– В тези магазини, да кажем „Квеле“–то в Харманли, се продават уиски, цигари, дрехи, техника, тоблерони, шоколадови яйца и други работи. Западни книги и списания обаче няма. – отговори Ненчо.
– Другото място е пазарът в Димитровград. – каза Звездан– Както знаете, там човек може да открие дефицитни стоки. Например части за коли, които често липсват в официалните магазини. В тях се иска да имаш връзки, за да ти запазят нещо. Това трябва да се промени, ако искаме преустройството да работи у нас.
– Нашите книги не се продават по пазарите, но принципът е същият. Докато черноборсаджиите ги разпространяват за пари, ние го правим с идеална цел. Пак взимаме пари понякога, но по странични начини. – обясни Слави.
– Честни или нечестни? Аз не желая да се замесвам с такива неща. Достатъчно ми е да взимам заплата от текезесето и да гледам зарзават вкъщи, който да изкарвам на пазара. А и тютюнът също носи средства за препитание в нашето село. Незаконното обогатяване на отделни хора е вредно за обществото. – отвърна Ненчо.
– Повечето хора все разсъждават двуполюсно. – започна Слави– Черно и бяло, добро и зло, наше и чуждо, приятелска и вражеска литература. Нито светът е така устроен, нито животът. Макиавели, казва, че „целта оправдава средствата“. Ние не продаваме нито наркотици, нито оръжия, нито убиваме хора. Може да сме странници, може да сме скитници, може да спим в плевня… но имаме някакъв човешки морал. Търговците на оръжия живеят в много по–добри условия както от нас, така и от вас… Няма и да ги познаете, защото те знаят как да се показват пред хората и да печелят уважението им… Отвън са едни, вътре са други… Знаете ли, че в много граждански войни по света се използват български оръжия? Който търгува с тях, живее нашироко! Прибере се вкъщи, гушне жена си, гали децата си и после ляга да спи! А как спят децата по време на война, даже не се замисля!
– Ние купуваме само книги, списания, брошури, касети от чужбина, за да ги носим на обикновените хора. Това е нашата мисия, нашият живот и нашата работа.
Поп Христон показа на Ненчо няколко богослужебни книги, молитвеници, православни календари, частици от Светия кръст, тамян, както и една великолепна броеница.
– Всички тези подаръци са от нашите приятели. Даже в София не можеш да намериш християнска литература. Търсил съм и в книжарницата на „Св. Александър Невски“. Няма нови християнски книги даже и там. Синодалното издателство не е публикувало почти нищо ново, нито
средства му отпускат, нито печатница му дават. В нашата църква имам един Типик-Устав, Библия от царско време, Напрестолно Евангелие, и една Летописна книга. Псалмите ги знам наизуст, молитвите също, а житията на светците съм ги научил в Семинарията. А тук, в дома ми, виж какво има – даже протестантски книги. Те не са напълно в съответствие с православието, но аз ги чета. В една от тях даже пише как протестантството влияе на икономическото развитие.
– Ненчо, един въпрос – какви интереси имаш ти?
– Занимавам се със селско стопанство и с търговия.– отговори Ненчо.
– Имаме книги за земеделски технологии, които се практикуват на други места. Например пермакултурата – съвместното съжителство на различни растения в градината. На една голяма леха слагаш домати, пипер, чубрица, джоджен, тикви, пъпеши, дини. Те се подпомагат взаимно. А ето в това списание можеш да видиш ниви в Израел, обработвани от техните кооперативни стопанства– кибуците. – каза Звездан, като отваряше едно чуждестранно списание.
– Да, интересувам се от земеделие, но повечето неща са от опит. Селяните сме така, не ни трябва да се учим на земеделие. Имам си любими занимания, като фотографията и слушането на музика. По едно време рисувах географски карти на селото, околностите и нашия край. Обичам да изобретявам, да поправям техника и да се занимавам с техника. Бях в технически клуб като ученик. А също така имам кола, и често лежа под нея, ровя в мотора, поправям я. Тракторен механик съм в ТКЗС.
– Вашето всестранно развитие е много хубаво нещо. Обучават Ви на различни неща. – отговори Слави.
– Нашето? Ами нали и вие сте го учили всичко това? – попита Ненчо.
– „Истинското знание идва, когато забравим всичко, на което са ни учили в училище“. Каза го немският учен Алберт Айнщайн.– отвърна Слави– Всички сме обучавани на определени навици и умения, но никога не сме се замисляли кой ги даде на хората преди нас.
– Немските учени са изключителни личности….Само не знам как подпалиха войната и сума ти хора бяха убити с техните открития. Шилер, Милер, Гьоте, Лайбниц…това ли искаха да направят от немската нация…! – разпалено отговори Ненчо.
– Немците са хора като нас, но са трудолюбиви и не шикалкавят. Затова те сега са богати, и не им трябва повече да завладяват целия свят. Те са умни, честни и предприемчиви… Западна Германия скоро ще стане първа икономическа сила в Европа. – каза Слави.
– Наистина немците направиха голяма грешка, като избраха Хитлер за водач, и го осъзнават. Айнщайн обаче няма нищо общо с това. Той емигрира в Америка, бягайки от нацистите заради произхода си. Знаете ли, че най–близкият му сътрудник е бил български физик? Професор от световна величина, родом от Бургас. За съжаление нашата власт не му позволи да се развива в България.– включи се свещеникът.
– Знаем за него и имаме такива материали. Нека оставим дискусиите за другите ни срещи. – предложи Слави–Нужно е да ви научим как да получавате, съхранявате, архивирате и разпространявате нелегална литература. Това си е цяла индустрия в Съветския съюз и братските ни държави.
Българите бяха запознати със системата на самиздат, но повече четяха, отколкото пишеха, според интересите си. Те повече ценяха битпазарите, корекомите, пазара в Димитровград, западната музика, дънките, валутната търговия и други неща. Основно интелектуалците в големите градове четяха самиздатски издания, а някои и ги пишеха. Наскоро бяха излезли поетични стихосбирки, две списания за експериментална поезия, бюлетини на столичния Клуб за гласност и демокрация.
В Лозен имаше няколко будни хора, сред тях бивши политзатворници и земеделски активисти. Те изнесоха пред близките си истината за лагерите–затвори и нечовешките условия там. . А в същото време, Солженицин представи на Запад свидетелствата за съветските лагери в книгата си „Архипелагът ГУЛаг“. Същата книга сега стоеше пред Ненчо, донесена от двамата странници.
– Ненчо, тази книга е за теб, като отговорник на тайната библиотека. Когато можеш, я чети, но не я показвай на никого, освен на човек, на когото имаш доверие. А относно твоите технически умения – имаме възможност да оборудваме работилница, в която ти и други майстори да се срещате и да обменяте опит. Звездан е много напред с техниката, това е и ролята му в нашия таен клуб. Аз съм библиотечен служител в Народната библиотека, затова повече разбирам от книги и архиви. Искате ли да направим сделка – ние ще ви носим книги и други материали, включително фотографски, а вие ще работите за нас? Имаме грамофонни плочи, аудиокасети с рок и метъл, както и различни видеокасети.
– Отче, съгласен ли си с предложението? – попита Ненчо.
– За народната работа съм съгласен на всичко, освен на сделка със Сатаната и нещо, което би навредило на църквата. Освен това, Бог ни е призовал на тази мисия, имам апокрифна книга като свидетелство. – отговори свещеникът и показа книгата, донесена от Ангела. Тя беше написана на пергамент, с кожена подвързия, красиви заглавни букви и четлив ръкописен текст на разбираем език – новобългарски. На първата страница беше нарисувана лоза с узрели гроздове, напомняща на украсата върху иконостаса в лозенската черква. Върху страницата стоеше следният надпис:
Селото на Лозите, дето има изобилие от всичко, що земята дава, е благословено от Господнята десница да пребъде през вековете. Нека Света Марина и Свети Димитър го закрилят, нека жителите му да пазят Вярата, Надеждата и Любовта в сърцата си. Да помнят своето село, своя род, своите обичаи, където и да са пръснати по света. Амин!
На следващите страници беше написана история за апостоли, християни и пътуване от Светите земи до римската провинция Тракия. Споменаваше се място, което приличаше на лозенското землище.
– Не може да бъде! – възкликна Ненчо– Някой се бъзика с нас, или Тончовият чичо–поет, или пък някой лозенски зевзек.
– Вярвам, че тази книга е истинска, дело на Единствения, Живия Бог. Нека тя да носи светлина по пътя ни и да вкара смелост в нашите български души! Амин! – почти изпя поп Христон.
– Амин! – казаха четиримата. С това приключи тяхната среща. Звездан и Слави се уговориха с Ненчо да събере клуба следващата събота, когато Тончо си дойде на село. Двамата странници му дадоха задача да подреди книгите по определен начин. Те обясниха на библиотекаря как да различава книгите, брошурите, вестниците и списанията. Някои от тях бяха редки или дефицитни, други бяха забранени, а трети – спасени от унищожаване. Сред тях имаше списания за наука, изкуство, религия, за красиви жени, романи на Солженицин, както и книги за земеделие, животновъдство, фотография и…. астрономия, любимата наука на Тончовата щерка.
едно от тези сдружения е основано в Хасковски окръг. То представлява "таен клуб" на няколко приятели. Членовете му произлизат от любимчанското село Лозен. Те четат самиздат (неофициално отпечатана литература), слушат рок/хард рок/метъл музика, обсъждат различни теми. С тях си сътрудничат двама тайни куриери, които носят духа на промените - видни дейци на профсъюз в друга страна, емигрирали в България с променени самоличности. Героите са едни от най–будните хора в селото. Сред тях са младият работник в ТКЗС (кооперативно стопанство) Ненчо Калинов, живущият в Хасково лозенец Тончо– фен на западна музика, който записва и разпространява касети, неговата дъщеря Деница Астрономката– всестранно развито момиче с интерес към звездната наука, столичен журналист с лозенски корени - общуващ с видни интелектуалци [, селският свещеник отец Христон... Проследявам техните истории, приключения и родова принадлежност.
)