Танцуващата със сенки

[Irulan_1567]

-1-

3-ти шехтем, 2003 година от Дара
Годината на Себек

Напъните следваха един след друг, всеки нов по-стягащ вътрешностите от предишния. Не беше болка, не съвсем. Беше я боляло и преди, но не и така. Не беше болка за умиране, просто беше неприятно.
Вече май нямаше нужда да напъва, само да диша.
Миг по-късно единият акушер потвърди предположението ѝ.
Тялото ѝ, очевидно, вършеше това, за което е било създадено. Перфектна хармония на органи, жили и разнородни течности.
Пот я обливаше от глава до пети, а лятната жега никак не облекчаваше затрудненото ѝ положение. Тежестта на въздуха я пристискаше все повече и по-силно, докато създанието се бореше да извоюва първата си глътка.
Цяла орда от слуги, акушери и развълнувана тълпа изпълваше залата, където я бяха затворили веднага след започването на раждането. Водите ѝ бяха изтекли с тихо пльок върху мраморния под и пристяганията не закъсняха. Всяка стъпка предварително изчислена. Дори ражданията си имаха свое разписание в Залез. Нищо, дори най-естественото нещо на света – да дадеш живот, не можеше да наруши добре разпределеното ежедневие на Врана.
Изпръхтя като животно, но не я интересуваше какво щяха да си помислят гледащите я. Зачуди се дали и смъртта ѝ нямаше да бъде предварително включена в разпределението на дейностите. Можеше да си го представи.
Не се стърпя и се разсмя с пълно гърло, докато утробата ѝ се свиваше и отпускаше, прогонвайки най-ценния товар на света.
Внезапният ѝ изблик на щастие спря поне за миг разговорите в Родитбата – мястото, където се зачеваше и се раждаше всеки един член на Врана от подписването на Съглашението, та чак до днешни дни.
Поколение след поколение от богове, сътворени и родени сред тези златни стени.
Отново се разсмя, докато наследникът на всичко това се бореше за правото си на живот.
Горкото създание. Нямаше как да знае в какво сбъркано и грозно място щеше да попадне. Но бързо щеше да научи. Съдбата на стотици хиляди, на милиони, щеше да легне върху крехките му рамене още от мига, в който благоволеше да се появи на бял свят.
Продължаваха да ѝ повтарят, че не оставало много. Още малко и щяло да приключи. И през цялото това време ѝ говореха без я поглеждат в очите, без да си позволят на никаква емоция, каквато и да е, да пропълзи в гласовете им. Все едно раждането не беше достатъчно голямо изпитание, че трябваше да търпи и такова отношение.
Но не можеше и да се учудва на показната им незагрижност – Врана не се раждаха като останалите хора, дори и да излизаха от простосмъртни жени. Дори бременността не се наричаше с тази дума. Цялото това 9-месечно преживяване беше просто „носене“. Тя „носеше“ наследника под сърцето си без никаква грижа, без никаква болка, без абсолютно никакъв повод за притеснение.
Обикновено нещата си вървяха по познатия, очакван начин, освен когато нещо не се объркваше и тогава вече нищо не можеше да се направи. Очевидната липса на достатъчно даровити в лекуването дъщери на Врана никога не биваше толкова болезнена, колкото когато имаше най-голяма нужда от тях.
В такива тъмни моменти дори Роксана можеше да бъде чута как мърмори за тази несправедливост. В крайна сметка или започваш да „носиш“ новия бог веднага, или никога.
Но нуждите на човечеството винаги щяха да бъдат по-големи от нуждите на тези, които съществуваха, за да му служат.
И ако цялата шумотевица около нея не беше достатъчно унизителна, не че след пет години живот в Залез имаше нещо неунизително останало, то свекърва ѝ, Старата врана, стоеше точно между разкрачените ѝ крака, пък било то и на почтително разстояние.
Роксана Врана винаги щеше да си остане най-големият ѝ мъчител, а Андреана познаваше доста мъчители преди да дойде тук.
Свекърва ѝ беше жена с особена красота въпреки възрастта си, но също така и особено жестока – с коси бели като сняг, някога меденоруси, с очи черни като къпини. Беше ниска, но с рязко изразени скули, остър нос и брадичка. Нямаше нужда да говори, защото само с поглед беше способна да накара всеки, дори сина си, да се съгласи с волята ѝ. Тя беше железният гръбнак на империята, а останалите – лесно заменими, незначителни и според думите ѝ – престъпно глупави.
Прекрасна картина за семейна „любов“.
И точно както беше изчислено, дойде и моментът на най-голямото облекчение. Цялата тази тежест, натискала я в продължение на месеци, се вдигна.
Един писклив, сърдит плач изпълни пространството на Родитбата.
Главният акушер се приближи с бавна, почтителна стъпка, не криещ благоговението си пред чудото. Все едно беше първата родила се Врана, но Андреана се съгласи, че раждането на нов бог, колкото и честа, едва ли някога се превръщаше в скучна гледка.
За пръв и навярно последен път в живота му, простосмъртен човек щеше да вдигне оръжие срещу новородения ѝ син. Пъпната му връв беше прерязана със златно острие, което след това щеше да бъде претопено и превърнато в първото украшение на златната му плитка.
Усети как плацентата също я напуска, бързо и без болка.
С това носенето ѝ беше приключило.
Поне този път имаше смисъл да си го причинява. Нейната част от договорката им беше изпълнена и най-накрая щеше да я остави на мира.
Ако не увиваха плода на утробата ѝ в бяла пелена в същия момент, навярно щеше да мисли последните месеци за нищо повече от прекрасен, летен сън.
Естествено, първо го показаха на Роксана. Такъв беше редът.
Свекърва ѝ стана с премерени движения от предоставения ѝ стол и с треперещи пръсти пое първия си внук. Главният акушер не изглеждаше доволен, направо си беше пребледнял, и сърцето на Андреана се сви. Ако не беше чула плача му, щеше да си помисли, че беше мъртвороден, като онова преди него.
- Кучката също като лековерната ми изтърси поредното момиче – Роксана притежаваше студен глас, лишен обикновено от чувства, но в този един-единствен миг Андреана усети цялото разочарование и неодобрение на света, стоварено върху плещите си.
- Не, момче е – каза тихо, а гласът ѝ не звучеше като нейния. Не харесваше слабостта в него, нараненото самочувствие. Беше чувала далеч по-жестоки думи по свой адрес от тези, но и никога преди не се беше чувствала така уязвима.
- Смятам, че и двете сме достатъчно наясно с разликите между мъжа и жената, Андреана. Момиче е – разтвори пелената и провеси малкото все още свито в ембрионална поза вързопче. То изплака нещастно, но, за съжаление, нямаше как да оспори думите ѝ. Беше права.
- Но трябваше да бъде момче… Бях сигурна, че е момче… Няма как да е момиче – дишаше по-учестено, отколкото докато раждаше.
- Явно не знаеш всичко, кучко – възрастната жена процеди през зъби, а отровата ѝ не можеше да бъде сбъркана. Очакваха я тежки дни занапред. Едно беше да разочароваш Филип, съвсем друго – майка му. Той също можеше да бъде жесток, но никога колкото нея. – Въпреки очевидния ти провал, трябва да ти призная поне едно, Андреана – родила си ни Тъмна Врана – уви дъщеря ѝ отново в бялата пелена и я погали нежно по главичката, поръсена с черен мъх. – Ще я занеса в Яслата.
- Няма ли да я закърмя?! – надигна се едва-едва и се опита да удържи паниката в себе си. Първото закърмяне беше нейно право. Едва след това детето щеше да бъде отделено от нея. Пет години си го беше представяла. Искаше да знае какво представляваше чувството.
- Не си го заслужила, Андреана. Така става като ще ми раждаш момичета. Губиш всякакво право върху тях – дори не се опита да скрие злорадството си.
Вратите на Родитбата се отвориха и хората я напуснаха сред шум и глъч. Нямаше съмнение, че само след броени минути всеки в Залез, а и на Възвишенията, щеше да научи за провала ѝ.
Не че такова нещо можеше да бъде скрито дълго. Беше всеизвестно кога беше започнала да ражда, така че скоро така или иначе щяха да започнат да душат около Лунното крило и Родитбата, търсейки клюката и кръвта.
Богове, щяха да намерят и от двете в изобилие!
Въздъхна тежко и се намести по-удобно в леглото. Тъпа болка между краката ѝ оповести, че удобството нямаше да е постижимо през следващите няколко дни или седмици.
Имаше кръв, но не много. Скоро сигурно щеше да дойде някой да ѝ помогне, да я облече в нови дрехи, да ѝ донесе храна и вода.
Освен ако Роксана не беше преценила, че щеше да бъде по-удобно да я остави да умре от жажда и глад. Нищо нямаше да я учуди.
Не искаше да мисли, че дори не ѝ го бяха дали да го прегърне, нейното не-момче. Освен че косата му щеше да бъде черна, ако боговете бяха милостиви, не знаеше какви бяха чертите му, колко беше взело от нея и колко от Филип. Очите му щяха да бъдат сини, както бяха сини очите на всички Врана, а кожата му щеше да носи белега на божественото, а именно Сиянието.
Какво ли щеше да бъде то?
Отпусна глава върху възглавницата и се вгледа в близкия прозорец.
Отново имаше Затъмнение навън.
Май беше десетото от началото на година. Зачестяваха все повече и повече. Сигурно след някоя и друга година щяха да броят дните, когато щеше да има светлина вместо тези, когато нямаше да има.
Изпита леко задоволство при мисълта, че децата на Светлина щяха да станат като всеки друг нормален човек, разчитащ на чужда помощ в големия, мрачен свят.
Беше благодарна за тъмнината. Така поне свещите и вечните факли хвърляха сенки, така както беше навсякъде другаде, но не и в Прав. Тук никога нямаше сенки и истинска нощ. В сърцето на Врана властваха различни закони.
Слънчакът останал да я пази не издаваше звук. Дишаше ли въобще?!
Опита се да обхване с поглед белите му крила, но усилието се оказа изморително.
Затвори очи за миг и се отпусна. Леглото я придърпа по-дълбоко в прегръдката си.
Беше дълъг ден, а дори не знаеше колко време беше изминало от първото присвиване.
Беше изтощена, изморена и много искаше да се отпусне и да заспи, но трябваше да изчака да дойдат за нея. Да я измият, преоблекат и заведат до леглото ѝ в Лунното крило.
Не искаше да заспива тук. Не искаше да си спомня за всичко преживяно на това легло.
Но времето минаваше ли минаваше, а никой не идваше. Беше тихо, прекалено тихо и Андреана беше убедена, че наказанието на Старата врана вече беше започнало.
До известна степен я разбираше – в крайна сметка беше втората съпруга, онази силната, всемогъщата, която в продължение на пет години обещаваше мъжки наследник, само за да губи бебе след бебе след бебе преди дори да узнаваха какъв щеше е полът. И когато най-накрая успя да роди живо дете, се беше провалила с гръм и трясък. Дъщерята, излязла от нея, чието името не знаеше и не беше сигурна дали някой щеше да благоволи или посмее да ѝ каже, беше обявена за Semel heres, semper heres, още преди първата си глътка въздух.
„Веднъж наследник, завинаги наследник“.
Изсумтя раздразнено.
Филип сам си беше виновен за бъркотията. Беше обявил детето им за пълноправен наследник на Трона, Короната и Империята въпреки съветите на майка си и на Първото си коляно, въпреки думите на Съглашението и неговите Гарвани.
Както и да ги виждаше нещата тогава, изричайки тържествените думи, навярно в момента вече съжаляваше.
Роксана беше бясна и с право. Крехкият мир щеше да бъде застрашен и отново заради нещо, което беше направила тя. Или в този случай, заради това, което не беше съумяла да стори.
Дъщеря ѝ, поредната за императора, четвъртата му, щеше да наследи империята и по всички закони беше носител на титлата Кан-ар-тикин.
Преди векове нямаше да има значение, но Съглашението промени и това, заедно с толкова други неща. Нейната дъщеря никога нямаше да седне на престола просто защото така стояха нещата.
Изпръхтя. Беше ѝ омръзнало да чака вече. Опита се да се надигне, но рязка болка я преряза.
Тази болка… не трябваше да я има.
- Servus , да знаеш случайно кога някой ще благоволи да дойде? – не успя да скрие яростта си. Слънчакът, както обикновено, се направи, че не я чува. – Мълчанието няма да ти помогне, когато твоят Caesar разбере, че втората му съпруга, майката на Кан-ар-тикин, е била оставена да чака!
- Caesar ream iudicabit – беше отговорът му, изречен на Истинския език. Слънчаците предпочитаха да говорят на него вместо на Високия говор. Високомерни копелета.
- Твоят Caesar ще те скопи собственоръчно, ако не ми намериш слуга веднага! – изръмжа съвсем животински. Златистите му зеници се разшириха едва-едва, но въпреки това не се помръдна от мястото си до затворените врати на Родитбата.
- Poena mea libenter feram, si Caesaris voluntas.
- Ти не трябваше ли да ми служиш, Servus? Моята воля не е ли закон?!
- Voluntas tua lex mea est, Electus. Quid optas?
- Намери ми някой веднага! – викът ѝ разтресе стените на Родитбата. – Ако не изчезнеш на секундата, се кълна, че ще извадя костите от тялото ти една по една, а после ще танцувам върху безгръбначното ти тяло… - вече не викаше, но стените, те не се бяха успокоили. Преди всяваше страх и ужас в сърцето и на най-смелия мъж само с поглед. Или само при споменаването на името ѝ.
- Sonat hortatur, Electus. Incipiam ossa mea?
- Искам лечител… Толкова ли е много, че да трябва да се моля на един Слънчак за съчувствие?!
- Ne cures, Electus. Aliquis semper memor est tui. Fortasse Caesar erit. – Можеше само да се надява, че щеше да бъде Филип.
Макар че ако трябваше да бъде честна, нямаше как да знае дали това щеше да бъде за добро или не. Може би щеше да се окаже по-добре, ако той не се сетеше за нея.
Краткият, но унищожителен сблъсък с Роксана ѝ беше достатъчен за още няколко живота напред, но ако и той решеше да си откъсне малко месо от костите ѝ, едва ли щяха да ѝ останат сили да оцелее. Накрая сигурно нейните кости щяха да бъдат извадени, вместо тези на Слънчака. Сигурно и заради това крилатият войн не беше и особено разтревожен от заплахите ѝ и ги приемаше с нетипичен за вида си хумор.
Белите му криле хвърляха големи, плътни сенки по стените на Родитбата.
Искаше ѝ се да намери спокойствие, тишина в тях, но всеки неин танц щеше да бъде равносилен на смъртна присъда. Вече не можеше да танцува, колкото и душата ѝ да го желаеше. А толкова много ѝ се искаше да потъне отново сред тях, сред сенките, да се утеши в мелодията на гласовете им, но щеше да си остане поредната мечта.
Нищо добро така или иначе не беше излязло от това, така че откъсна поглед от примамната им красота и се насили да поспи.
Не беше в състояние да направи нищо, дори не можеше да се надигне от леглото без чужда помощ. До къде беше паднала някога великата и великолепна Андреана…
Изсмя се сама на съдбата си с цялата безпомощност, на която бе способна. Новата клетка се беше оказала също толкова безкомпромисна и коравосърдечна, колкото старата. Нямаше къде другаде да избяга, нямаше друга клетка, в която да се скрие.
Свободата не беше нищо повее от една илюзия, най-голямата лъжа. Нямаше друг човек на света, който да го знаеше по-добре от нея.
***
Гласове, силни шепоти, прекъснаха съня ѝ. Едва успя да отвори клепачите си, а цялото ѝ тяло тежеше като олово, между краката ѝ пулсираше огнена болка. Езикът ѝ беше двоен на размери и колкото и да искаше да преглътне, не можеше.
Отворила най-накрая очи, Андреана откри света размазан и въртящ се главоломно. Силуети на хора, може би бяха двама, може би повече. Гласовете им смътно познати, макар че не можеше да ги разграничи. Дали принадлежаха на приятел или на враг, в този момент нямаше значение.
Беше толкова изморена, че искаше да поспи още съвсем мъничко. След това щеше да има достатъчно сили да се изправи срещу света. Всички богове и всички дяволи ѝ бяха свидетели, но само още пет минути…
- Твое задължение беше да се грижиш за нея! Тя е твоя повелителка, по дяволите, безполезна твар такава. Да се продъниш до Бездната дано! – звучеше като гласа на Кера, но притежаваше твърде много злоба. Навярно се бъркаше.
- Caesar ab hostibus custodire iussit. Id est prorsus quid agam – в безизразния глас на Слънчака го нямаше старата увереност.
- И как по-точно ще я пазиш от враговете ни, ако умре от кръвозагуба преди това?! Толкова си тъп, че си чак вдлъбнат – малката жена сипеше огън и жупел безмилостно върху белите криле. Спокойно щеше да ги подпали с думите си.
- Dii sanguine amisso perire non possunt, Electus – каза го толкова просто сякаш думите му носеха целия възможен смисъл.
- Ооо, богове, дайте ми търпение, защото се кълна, че ще отскубна перата ти едно по едно, нещастно творение такова. Знам, че Филип ви скопява, ама не знаех, че ви лишава и от мозък – Кера дишаше учестено, гневно, а едно изсумтяване беше единственият отговор. – Тя не е Врана, тъпанар такъв. Естествено, че може да умре! Моли се твоят Цезар да не научи, защото иначе горко ти се пише, пуяк такъв! Всяка една моя закана бледнее пред това, което той ще ти причини. Писъците ти ще огласят Възвишенията седмици и месеци наред, а ти ще се молиш никога да не си бил избиран! Отивай и доведи Косара тук – гласът ѝ беше коварно сладък.
- Princeps hic momento aderit, Electus – някъде във въртящия се свят се чу звук от криле и Слънчакът напусна Родитбата.
Въпреки болката и изтощението си усети как Керана сяда на леглото и започва да я гали по косата. Не след дълго и божествена влажна кърпа беше поставена върху лицето ѝ.
Искаше ѝ се да каже нещо освен да мучи, но нямаше сили дори да държи очите си отворени. Искаше ѝ се да се сгуши в малката вироглава жена. Ако имаше сили, може би, само може би, щеше да се ядоса, да се бори, но по-късно. След като се наспеше.
Беше се борила толкова дълго. Нейната борба никога не приключваше, нали така? Тя беше воин, а воините не познаваха почивка, само тази, която щяха да открият в смъртта.
- Роди прекрасна дъщеря, Ани. Знам, че не е това, което се очакваше от теб, но това не променя нищо. Филип е във възхита и не може да се отдели от нея. Не съм го виждала такъв дори с моите момичета. Не спира да гали тъмната ѝ косица и да се усмихва – единствената ѝ приятелка въздъхна тихо. – За съжаление, нещата няма да се подобрят, flos . Знаеш го също толкова добре, колкото и аз. Трябваше да родиш момче. Престолонаследникът – пое си отново дъх, макар и да се умълча за миг.
- Роксана не е щастлива. Но ти не се отчайвай, в никакъв случай не се предавай! То зависи от теб, напълно, за всичко, най-вече за защита. Въпреки сегашното му поведение много добре знаем, че на Филип любовта е от ден до пладне, но пак е за предпочитане пред тази на майка му. Въобще не съм сигурна, че тази жена някога е обичала някого другиго освен себе си и властта. Както и да е – всичко е в твоите ръце сега. Всички те ще те наранят точно толкова, колкото ти им позволиш – ръцете на приятелката ѝ бяха топли, нежни.
Андреана разбираше думите, знаеше, че беше права – много неща тепърва щяха да зависят от нея и от това, което направеше да защити положението им – нейното и на не-момчето ѝ. Нямаше никаква сигурност в титлата, присъдена преди да раждането.
Ръката на първата съпруга все така галеше косата и лицето ѝ. Не можеше да го отрече – самият жест я успокояваше, така както песните им бяха правили някога. Човешката топлина беше също толкова рядка тук, колкото и сенките.
Едва доловими стъпки проникнаха в смрачаващия се кръгозор.
Топли малки ръце принадлежащи на 12-годишно момиче докоснаха тялото ѝ. Лекуваха го от последиците на раждане, което не би трябвало да бъде нито тежко, нито опасно. Ако поискаше, можеше да спре изцеляващата сила на Врана. Все още ги умееше тези неща.
И тогава щеше да потъне обратно в сенките и всичко останало щеше да престане да съществува. Щеше отново да се намира сред тишина и спокойствие. Нямаше да има неродени синове, нямаше да има родени дъщери, нямаше да има дворцови интриги, нямаше да има жестоки съпрузи и още по-жестоки свекърви, нямаше да има тайни, липса на сенки и вечно слънце. Нямаше да има болка, лишения и отчаяние.
Всяко едно от тях нямаше да съществува и тя най-накрая щеше да бъде свободна да бъде точно онова, което някога ѝ беше писано да бъде, но от което избяга.
Отвори рязко очи, въпреки болката и изтощението.
Не. Не искаше да се превръща в онова. Моментът да повлияе отмина и Косара зашиваше вътрешните разкъсвания, възстановяваше изгубената кръв и детеродните органи.
Боговете бяха дарили момичето с далеч по-големи лечителски сили, отколкото която и да е друга дъщеря на Врана през последните няколко поколения.
Пое си колеблива глътка въздуха, след това още една и още една, всяка следващата по-дълбока и по-дълбока от предишната.
Заварената ѝ дъщеря току-що беше извършила чудо само с лекото докосването на ръцете си. Точно заради това Врана бяха истински, пълноправни богове. Такива сили не биваше да се притежание от простосмъртен човек. Той нямаше да знае какво да прави с такава власт.
Остави се да бъде лекувана и спря да съжалява съдбата си. Можеше да бъде по-зле. Можеше все още да е там.