Естествено чета и исторически любовни романи да кажем на ,,съвременни“ автори. В интерес на истината признавам си, че ми харесват, но има и НО.
Повечето са точно стереотип, сюжета и да не е един и същ линията се развива по еднакъв начин. Ето за това искам да напиша ,,разказче“ , което ми хрумна, докато чета точно такъв ТИП роман, няма значение кой, и да видим какво ще се случи в него.
Казвам разказче, защото съм далеч от идеята да се меря дори с тези автори, чийто произведения, на мен лично, не ми харесват……и не-не страдам от ниско самочувствие, или не си придавам скромност.
Ако Ви хареса, много ще се радвам!
1 ГЛАВА
от КРИТИК » 1 октомври 2015, 16:42
,, Туку-що прочетох романа на ВСЕИЗВЕСТНАТА авторка с псевдонима Кристина…… Г-жо, надявам се, толкова ли не Ви стигна фантазията та да си изберете и второ име? С такъв псевдоним, как да очакваме нормални заглавия от Ваша страна?
Относно самата книга………. Клише след клише ….. Началото, представят ни се героите: Красива и горда девойка, хубава като слънцето и луната, с прекрасни очи, в които можеш да потънеш, с мелодичен глас, който гали ухото, с пълна и ,,узряла“ гръд , чисто сърце и душа, НАЙ-ВАЖНИЯ фактор напълно неопетнена, възраст около осемнадесет-деветнадесет години……..
Красив и горд МЪЖ, на не повече от тридесет и две, с широка гръд, бицепси достойни за възхищение, здрави мускулести крака, храбър, но естествено с меко сърце, което крие зад ГОРДА и СИЛНА натура………
Да, от такива герои ти се замотава главата чак, къде се намериха в този широк свят? Естествено и двамата са поизстрадали малко. Девойката достойна Пепеляшка има лоши настойници, които искат да ѝ вземат паричките, наследени от починалите чистосърдечни родители. „Лошите“ постоянно ѝ се подиграват и се гаврят с горката изстрадала душа. Но от обидите и несгодите красивата девойка все повече се извисява.
Героят от своя страна страда от бившата си любов към напълно ОТВРАТИТЕЛНАТА си бивша жена, която не само не ще да си ляга с него след сватбата, но и му слага рога напред-назад……
В край на сметка, двамата се срещат. И през цялата книга, той арогантен, тя мила и леко непокорна, колкото да има хумор, защото без него в този жесток свят на къде?....Тоест на всички ни е ясно нали?... На края на книгата Главния разбира, че е безнадеждно влюбен и, че тази чиста душа осветява неговия свят. Следват няколко банални фрази в последната глава, на последната страница и ХОП- Хепи Енд.
Само докато пиша коментара си, под това велико произведение на изкуството, което е историческо, но не се знае точно от кога, защото милата Кристина не си е направила труда да прочете нещо от някоя си епоха и да го вмъкне в романа, знаем че има замъци, рицари и крал, но кой от къде и защо би ни попречило да се вглъбим в постоянното разсъждение на героите за техните проблеми и сърдечни дилеми, та романа е от НЯКОГА СИ и общо взето това е.
Съжалявам, че ще откажа хората да прочетат, тази петстотин страницова приказка, напомняща ми на още сто такива, но това е положението, извода ми е: Кристина писането не е за теб!“
Лидия затвори лаптопа си. Авторката с псевдоним Кристина, започна да продава романа си преди три месеца и навсякъде вече се говореше само за него. С лек скептицизъм Лидия реши да го прочете и буквално започна да ѝ се повръща от първата глава. Естествено, младите и девствени момиченца се бяха побъркали по него, и писанията на авторката се продаваха като топъл хляб, като никой не знаеше коя е и от къде е. Беше се обвила в тайнственост, което разбира се само усили продажбите на книгата.
На Лидия ѝ беше писнало от такива драскачи. Не че ѝ беше работа, като инженер, практиката ѝ нямаше нищо общо с такъв тип книги, но от известно време, тоест две години, от както се раздели с последното си гадже, реши да види по какво са се побъркали всички и започна да чете любовни романи, после пък реши и че има достатъчно акъл за да ги и коментира. И тук острия ѝ език срещна успех. Нейните рецензии се четяха навсякъде и всички се съобразяваха с тях, можеше да потопи или издигне даден автор без никакво усилие. Това даде на Лидия стимул и вече нямаше книга, която да е прочела и да не се е изказала. Повечето я мразеха, други ѝ се мазнеха, трети се правеха че не съществува, но всичко се страхуваха от това, което щеше да се напише.
Да Лидия беше доволна, писна ѝ от такъв тип книги толкова много, че не можа да се стърпи и след като натисна бутона ,,Публикувай“ разбра, че прословутата Кристина си беше изпяла песента!
***
Един месец по-късно……..
Лидия стана от леглото. Пак не можеше да заспи, кой ден следваше……….а да вторник. Едва вторник, на сутринта пак щеше да е с кръвясали очи. Колко ли е часа? Погледна, УЖАС!- два и половина, което означава че трябва да стане след пет часа. Значи трябва да се спи….. няма как. Стана, отиде до кухнята, отвори хладилника, взе една бутилка пет годишен Мавруд, седна на един стол, наля си чаша вино и запали цигара.
Кога стана на двадесет и седем? Кога остана сама? Кога единственото важно нещо в живота се превърна работата, цигарите и алкохола?
-Не можеш да спиш, а?
Лидия се стресна.
-Коя по-дяволите си ти, как влезе в къщи и ….. май се напих!
-Сега си наля виното, как си се напила?-момичето изглеждаше учудена. Лидия я погледна, дребна девойка на не повече от двайсетина години, тъмна коса, прекалено много грим около очите, големи гърди, така като Лидия нямаше почти никакви винаги се възхищаваше на големите такива, прекалено светло червило, което едва ли не премахваше устните от лицето на девойчето, прилепнала тениска и прилепнали дънки. Абсолютно нормално момиче, без особен вкус и стил, но все пак симпатично, дори красиво. Да, Лидия никога не казваше на черното бяло, дори да бе в неин ущърб.
Сега беше времето да се стресне, как така момиченцето бе успяло да се вмъкне в апартамента ѝ? В два и половина вечерта? Как така седеше в кухнята ѝ? Ако Лидия беше нервен човек, или не, не това беше думата, каква беше? Нормална, нали нормалните хора се стряскат от такива неща? Ох, да мислиш в малките часове на нощта, след две бутилки вино и предстояща нова чаша някак не се получаваше.
-Искаш ли вино?-Сега момичето опули очи. Сигурно бе очаквала всичко друго но не и това.
-Моля?
-Вино, искаш ли?
-Да……мисля? Знаеш ли коя съм аз?
-Не, а в интерес на истината и не ме вълнува особено…..май. Както и да е, искаш ли нещо?
-Не разбирам. Сега трябва да крещиш и кършиш ръце и да ме питаш коя съм, как съм влязла, какво искам…….не те ли вълнува?
-Ами-Лидия се замисли. Всъщност изобщо не я вълнуваше. –Не.
-НЕ?
-Да, не! Да ти сипя ли?
-Да, моля, аз…….
-Да кърша ръце?-Лидия се усмихна.- Ти си фен на романите нали? Винаги ми е било чудно как се кършат ръце. Сигурно боли, а?
-Ами не знам, не съм се замисляла, всъщност-момичето изглеждаше объркано.
-Или пък фразата: ,,и тя завъртя очи“, ха-ха, чувала съм че ако човек направи физиономия и някой го стресне остава с нея завинаги, представяш ли си как ще изглежда главната героиня със ,,завъртените очи“?
-Ами……ти не си съвсем в ред нали? Имам предвид, цялата тази ситуация е странна, а ти се държиш…..странно.
-Мила, сама ли си?
-Да.
-Та, ти тежиш петдесет и пет кила, най-много, два пъти по-ниска си от мен и със сигурност не си се била с разбеснели ,,девици“ из дискотеките толкова често колкото мен, та какво можеш да ми направиш? Пък и съм минала курс по самоотбрана, честно не те подценявам, но нямаш шанс.
-Честно ли?
-Да, пий!-Лидия отново седна. Винаги ѝ бяха казвали, че е прекалено спокойна, не ѝ пукаше от нищо, и за какво всъщност да ѝ пука? Най-страшното в човешкия живот е смъртта, а всички умираме един ден. Дам, девойката срещу нея гледаше като в транс, не такова посрещане очакваше сигурно. Жалко…..
-Дойдох тук с цел…..
-Не се и съмнявам.
-Аз съм Кристина……
-Да, предположих нещо такова.
-Как?-момичето отново отвори уста, доста сценично помежду другото. Лидия се почувства като в колумбийски сериал. Точно така се държаха актрисите там, с толкова явно изразени, и най-важното преиграни емоции, че човек да може да прочете всичко ставащо в ,,дълбоката“ им душа.
-Ами, коя друга ще дойде у нас посред нощ, ако не някоя обидена фея? Кристина казваш, да сигурно си ми ядосана.
-Ами….да.
-Е не те виня, но ако искаш извинение, няма да стане, мила.
-Защо?
-Защото имам мнение и го изказах, ти не си съгласна с него, жалко, но е факт. Романа ти ми напомни на сто и петдесет други такива. Стереотипа запазен от начало до край. Идеални герои, срещат се, той наранен, тя толкова наивна че чак прилича на овца, влюбват се, но и двамата не знаят. Него го води секса, Нея първия ѝ оргазъм……и така до раковия момент, когато ТЯ едва не умира, това е задължително, естествено ТОЙ преди това я е наранил, а тя горката цяла книга търпяла, та накрая не издържа и тогава и само тогава преди да я загуби ТОЙ разбира, че я обича и всичко става мед и рози. Нещо пропуснах ли?
-Но, но тяхната история е красива, тя е добра и лоялна, той е……
-Абсолютен селяк, с бицепси на Скалата1, но никога не стъпвал във фитнес зала и не приемал анаболи.
-Тренирал е във войни и ……
-Първо, кои че не ми стана ясно и второ, колкото е да е тренирал, ако не е вдигал тежести няма как да придобие такава физика, а в цялата ти книжка нито веднъж ТОЙ не се погрижи за тялото си….
-Ами Той го е правил, но…..
-Ако ти не кажеш на хората те няма как да знаят. Едва ли не Нашия се е родил здрав и корав, ха-ха. Намира си девственица, след курвата жена му, пасват си в леглото и…., ох, мила, не се получава.
-Хората харесваха романа ми преди ти да се намесиш!-Кристина се ядоса, май дори почервеня. Това в книгите винаги е сладко, или поне така го описва автора, но сега на Лидия ѝ се видя смешно.
-Да….. ако мислиш че моето изказване ги е накарало да разберат колко са подвластни на всеобщото мнение, значи твоите читатели не са от най-дълбоките и ……….-Кристина позеленя. Ето това вече изглеждаше грозно.
-Да видим ти как ще се оправиш по-добре от мен.
-Няма да пиша евтина еротика, мила……
-О, не, искам да накараш ТЯ да се влюби в НЕГО, а ТОЙ в нея, ако не успееш никога няма да ти позволя да се върнеш у дома, ясна ли съм?
-Моля? Ти в час ли си душицо, защото май ти хлопа някоя от дъс…….
***
Лидия отвори очи. Главата ѝ пулсираше. Огледа се. Тъмно. Не може да се е събудила преди всички будилници, защото никога не успяваше да го направи. Защо, да го вземат дяволите, е тъмно и студено?
Някой влезе в стаята ѝ. Как?
Дръпнаха се пердетата, и една дребна и набита жена, която май Лидия виждаше за пръв път се обърна към нея:
-Добро утро, лейди Лидия, добре ли спахте?
Точно тук нормалните хора се паникьосват и започват да крещят и театрално да си скубят косите. Поне така става във филмите и книгите…… как не си причиняват косопад?
Вариантите на Лидия бяха два-или се е напила като свиня и в момента се намира в един много реален пиянски сън, или се е върнала назад във времето и се намира…..кога точно и къде точно не е много ясно. Може пък Кристина да е вещица? Лидия затвори очи, какво не ѝ беше наред, че хич не я бе грижа какво за Бога става?......
2 ГЛАВА
Лидия отвори очи….. за втори път днес. Главата ѝ пулсираше. Огледа се. Е да, това вече е нещо. Намираше се в огромна, доста празна при това, стая. Лежеше на огромно и кораво легло. В миналото леглата не бяха ли меки? Нали на богатите, а според Лидия бе в богаташка стая, спяха на кревати от гъши пух, или нещо подобно. Добре, не искаше да се вкопчва в тази мисъл за момента. Та, както изглежда в стаята имаше само едно легло, тоалетка, с доста странно огледало и една ракла. И това върху всичките четиридесет квадрата на стаята. Добрееее и сега какво?
Жената! Жената сутринта я беше разпознала, точно така. Супер! И какво от това? Нарече я и по име, говори ѝ на английски, добре че нямаше проблеми с езиците……
Лидия се бе родила, а и цял живот расла в Италия. Майка ѝ бе от Балканите, но от къде точно не се знаеше. След като родила дъщеря си и ѝ дала име, гореспоменатата особа просто ,,тръснала“ детето си на баща му, който пък не бил много сигурен дали наистина той е бащата. От там и за таткото. Богат, Джовани държеше поне три игрални зали в Мантова и още поне дузина из Европа. Извод-пари Бог дал.
Относно въпросната си дъщеря, беше ѝ казал още в ранни детски години, че пари Лидия ще получи само за образованието си, всичко останало…..
И всъщност така стана по-добре, двамата: Лидия и Джовани Родари2 ( да да баща ѝ беше с фамилията на известния автор, често Лидия му казваше папа Родари ) се разбираха перфектно. Бяха приятели, защото Джовани доста млад бе объркал наркотиците и легнал с майка ѝ, та двамата както казахме бяха приятели, излизаха заедно, пиеха и се шегуваха заедно…… просто Джовани не ставаше точно за баща. Но пък от това Лидия Родари имаше перфектно детство. Като тийнейджър започна работа и от тогава не бе спирала, но пък си знаеше цената и никой не посмя да я експлоатира, дори когато работи като сервитьорка, докато учеше математика в университета. А цената ѝ не идваше от външността ѝ, или пък от татко-паричко, не цената идваше от собственото ѝ самочувствие.
В този ред на мисли Лидия можеше да ретроспектира живота си доста време, но в стаята отново влезе нисичката жена.
Господи на колко ли е години? Изглеждаше поне на шестдесет За прислужница, защото Лидия не се съмняваше че е точно такава, на тези години бе супер бързо движеща се. Странно! Като се съди по мебелите и дрехите Лидия реши, че е в замъка Камелот3. Жалко, че никога не бе добра по история и литература, математиката и физиката обаче винаги ѝ споряха. Тоест тя със сигурност не можеше да каже КОГА се намира, защото че вече не е в Канзас бе очевидно.
-Лошо ли Ви е, милейди?-попита ниската баба-стрела.
-Ами вече не!-акцента ѝ беше потресаващ. Странния английски се лееше перфектно и от нейната устата . Супер!
-Първия път само ме погледнахте и пак заспахте и така цели четири часа и….. а скоро ще дойде годеника Ви, баща Ви иска Вие и братовчедка Ви да сте готови да тръгнете веднага и……
-Годеника ми да……….как му беше името?- само не казвай Артур или Ланселот защото няма да издържа да не се изсмея.
-Родерик, милейди…..-не успя. Лидия толкова високо се засмя, че чак и потекоха сълзи. Никога не е имала хубав смях, смееше се високо и шумно и често накрая започваше да скърца като зле смазана панта. Дам, лейди от времето на Артур само се подсмихваше и червеше красиво, а наш Лидия се смееше с цяло гърло.
После обаче се сети нещо друго и млъкна на момента. Родерик? Родерик! Лидия отново започна да се смее, още по-шумно от първия път, нямаше смисъл да си блъска повече главата, това поне вече беше ясно!
-А братовчедка ми, КристиЯна, готова ли е?-попита през смях Лидия.
-Да, милейди, знаете, че става рано и……-Лидия продължи да се смее, така че старицата само поклати глава и излезе от стаята, като промърмори едно ,,извинете“ и че ще прати камериерка да помогне с обличането.
Лидия остана сама. Да, или е в наркоза, или е пияна….. или е в малоумната еротична мелодрама на двадесет годишна писателка с псевдоним Кристина!
***
Лидия Родари слезе, в не особено добро настроение, по широките стълби.
Първо дойде едно девойче, с гърди по-големи от главата си, да ѝ помогнела да се облече. Лидия отказа, девойката настоя, Лидия пак отказа, девойката започна да пристъпва от крак на крак, БУКВАЛНО, сериозно? Кой човек, независимо от кое време, пристъпваше от крак на крак, като патка пред блато? Лидия дори си спомни името на въпросната гъска, защото според романа на Кристина, момичето беше супер добричко, но за да се придържаме към стандарта, много глупаво. Впрочем, това Лидия никак не я вълнуваше, но когато назова камериерката по име- Тили, тя още повече се разстрои и започна да мънка и гледа земята, все едно там се намираше центъра на света.
Лидия вече прецени, че тя играе отрицателната роля в романа, това ѝ беше ясно. А като пълен анти-герой тя трябваше да се държи зле с всички, да се харесва само на тези хора, които трябваше да ѝ служат за нещо, трябваше още да бъде самовлюбена и адски красива, но душата трябваше да загрозява външната красота. Но колкото и симпатяга да го играе, главната героиня винаги трябваше да е по-красива от анти-героинята.
Проблема в цялата схема беше, че Лидия не харесваше историята и това означаваше че няма да се придържа особено много към стереотипа си. Естествено нямаше да започне да тича и да крещи, че е от бъдещето…..всъщност не от бъдещето, а от реалността, защото това тук не беше историята, а фантазия. Причината да не го прави бе от съобразителност, не се знае дали Кристина нямаше да се ядоса, че ѝ ,,съсипват“ сапунката и да не вземе да изгори Лидия на някоя клада. Ето това не биваше да се допуска.
Общо взето с много аргументи, които Тили не би могла да разбере, поради ограничения си умствен багаж, Лидия се отърва от нея.
След като остана сама, младата жена, нали така се изразяваха в романите, отиде до тоалетката със странното огледало. Ах да, сети се. В едно от описанията, едно от многото дълги и скучни описания на обстановката в книгата, Кристина бе написала, че огледалото е от сребро. Лидия не беше много сигурна дали навремето е имало такова ,,чудо“, но тя пък какво разбира?
И така погледна се в огледалото и какво да види. Ами себе си! И таз добра, как ще е ,,лошата мацка“ като прилича на себе си?
Първо Лидия се изрусяваше, тоест косата ѝ бе леко изтъняла и с изгорели краища, беше си обещала да се подстриже в събота, но дотогава…..както и да е. Няма такъв цвят на косата, поне не и естествен.
Второ Лидия бе леко пълна, не дебела…..добре де бе НЕприятно закръглена и то не на точните места. Не че това я стресираше….. добре де много и действаше на нервната система, цял живот гладна и дебела. Това не я направи непривлекателна за мъжете, почти нямаше такъв, който тя да поиска и да не си легне с него. Проблема бе, че нямаше добър вкус за мъжете, поради феминистките си възгледи все едни такива си ги намираше…….
Трето, Лидия си проби езика още на петнадесет, не трябваше да си отваря много много устата май…..няма шанс.
Четвърто-какво да прави с гърба си, целия татуиран?
И не на последно място-ОТ КЪДЕ ДА СИ НАМЕРИ ГЪРДИ ЗА НИСКИТЕ ДЕКОЛТЕТА?
Бе чела не един роман, а там винаги деколтета бяха до пъпа, тя с какво да запълни роклята?
Огледа се, добре че мина на лазерна депилация, за косми нямаше да се сеща доста време. Много ги мразеше и при мъжете и при жените. Косми, брада и мустаци….. не това никога. Мина се с лазер навсякъде……НАВСЯКЪДЕ!!!
И сега как точно да си облече роклята без цици, и с изрисуван гръб? Едва ли в романа на Кристина бяха чували за Якудза 4….
Мина доста време, но явно добрата авторка се е сетила за проблемите на героинята си, та Лидия успя да намери една рокля с толкова висока яка, че ако някой я стиснеше от зад щеше да се обеси за норматив.
След цялата тази инспекция Лидия Родари слизаше, както вече споменахме в не особено добро настроение, по широките като на хотел от двадесети век, стълби и се мръщеше. Нещо което главната девствена героиня никога, ама никога не би си позволила.
Долу я чакаха баща ѝ, според историята дърт и злобен скъперник. Лидия го огледа. Да, прототипа на Кристина е бил чичо Скрудж*, но не от романа, а по-скоро от Дисни. Баща ѝ, лирическият ѝ баща, приличаше едно към едно на патока Доналд…..ха-ха. Това леко я развесели, типичен злодей. Дори малките му очички бягаха непрекъснато насам натам из стаята. Чудно!
Жена му , трябваше това да е смешно според автора, пък бе висока и дебела, с червени бузи и нос на дядо Коледа. Тя също е злодейка, но приличаше толкова много на мисис Клаус, че направо да не ти се вярва. Но като типичен гадняр, беше стиснала устни и гледаше лошо, как успяваше?
И накрая прословутия Родерик Еди Кой Си от Еди Къде Си син на Еди Кой Си. Да, батките долу във фитнеса ряпа да ядът. Рус, със сини очи, леко набола брада, два метра висок и бла-бла-бла. Толкова пъти чела за такива хора Лидия едва не се прозя. Изобщо не стана и да го изучава, със скръстени на гърдите ръце и физиономия тип Кой съм аз……пфу.
И да братовчедката Кристияна! Кравешки поглед, черна като абанос коса, гладка бяла кожа…. Добре де, по това време, не всъщност в тази книга няма ли акне? Естествено героинята е толкова красива, добра и до болка наивна, че не ползва нито кремове нито почистващи средства за кожата…. И как става така? А зъбите? Как остават бели и прави вовеки веков?
Добре де, призна си Лидия тези мисли са от завист.
И така, според историята на Кристина, Лидия беше злобната братовчедка на Пепеляшка, която я сгодяват за някакъв си рицар, с помощта на краля (няма значение кой крал), не че тя се дърпа много, щото рицаря бил богат. Проблема е, че взима братовчедка си със себе си, за да посетяла героя месец преди сватбата. Отначало той мисли че девойката е камериерка на наш злодейка, прелъстява Главната и като разбира че е от знатен род се жени за нея, уж ядосан от този обрат. Каква роля имаше капризната братовчедка в случая Лидия не помнеше много, май само фон го раздаваше….
-Добър ден!-ако Лидия можеше да го направи искаше да изсумти както в романите, но не знаеше какво всъщност представлява въпросния звук.
-Добре ли си, патенце мое?-попита мама-мечка.
Патенце? Ама наистина ли?
-Да, може да се каже-отговори Лидия.
-Притеснихме се за теб……
-На теб кой ти даде право да говориш, момиче?-попита чичо Скрудж, доста рязко. Ох какви типажи само, Боже опази!
-Добре съм, Кристияна, не се притеснявай, само съм малко ПМС!
-ПМС?-попита учудено момичето. Но не само думата ѝ бе непознат. Капризната ѝ братовчедка, която Кристияна естествено обичаше безрезервно нищо че другата от своя страна вечно я унижаваше и обиждаше и….общо взето превръщаше живота на девицата в ад, но въпреки всичко това чисто и добро дете не можеше да мрази. Няма как да може, иначе автора няма да ѝ даде : И живяла дълго и щастливо!
-Пред менструален синдром, мила!-каза високо и ясно Лидия. Мразеше хората, които мънкат и си говорят на краката. Тя винаги говореше така, че всички да я чуят.
-Моля…..-заекна мама-цоцолана.
-Нищо интересно, мамо, само малко физиология!-ухили се доволно Лидия.-Тръгваме ли?
-Да, каретата е отвън, чака ни, милейди, Вас и Вашата?- погледна въпросително Родерик. Ох това име, не Лидия нямаше как да го произнесе на глас, щеше да припадне от смях.
-Братовчедка, милорд!-при зяпналите, отново този театър, усти на мама и тати Лидия се почувства на седмото небе. ХА-ХА! Шах и Мат Кристина, интригата до средата на книгата туку-що пропадна. На ти!
И така без много приказки, защото героите сега не знаеха какво да кажат, делегацията се качи в каретата и потегли……
3 ГЛАВА
Това със сигурност беше най-неудобното пътуване в историята на живота на Лидия. Кой идиот е направил седалките от плат, който според Лидия e сатен. Роклята и се хлъзгаше непрекъснато и ако не беше седнала с разкрачени крака, които заради роклята не се виждаха, в приклекнало положение, все едно се е навела над обществена тоалетна, до сега да е паднала на пода. Друсането ако не друго можеше да ѝ навлече хемороиди, и на от всичкото от горе се стараеше да не одари без да иска нежната Кристияна, че сигурно ръката ѝ щеше да посинее за месец от острия лакът на Лидия.
Изведнъж Кристияна и Родерик, застинаха като на пауза. Така като мястото до рицаря беше празно от никъде се появи до него Кристина, авторката.
-Много смешно, мила!-каза Лидия, която се отпусна назад, защото каретата спря да друса и вече нямаше опасност от счупени капачки на коленете.
-Никак не е смешно, не си ли чела романа, преди да коментираш?-попита пресилено намусена Кристина.
-Четох го!
-Тогава защо?......
-Защото така ми харесва!
-Трябва да се придържаш към него, за да може Родерик и Кристияна да се влюбят и тогава ще те пратя у дома!-каза тържествено Кристина.
-Мила, казва ли ли са ти да не се описваш в книгите?
-Моля?
-Ами КристиЯна е твоя подобрена версия, а това вече ако не е клише, не знам кое е?
-Аз, аз, аз
-И пет пъти да го повториш, все си е АЗ с главни букви.
-Както и да е, тук са моите правила и ти…..
-Виж нали си Господ в романа, те така или иначе ще заживеят дълго и щастливо, аз за какъв….
-Ами не съм точно Господ, вече съм написала историята и не мога да накарам никой от героите да се промени, тоест такива са каквито са.
-И? Според книгата двамата са един за друг, Твоята Касандра и твоя Освалдо5, ще се ебнат и после ще се оженят и прочие…..
-Без нецензурни думи и цинизми в книгата ми, ако обичаш…….
-Да не си ме канила тогава, отново задавам въпроса си, какъв ти е проблема?
-Ами, ами…..
-За писател мисълта ти тече доста бавно, знаеш ли?-Лидия се опита да си придаде строг вид, тип аз съм голямата лоша кака, но не ѝ се получи.
-Добре де, щеше да стане, ако не бях решила да ти го върна и да те вкарам вътре, сега не знам какво ще стане, а историята ТРЯБВА, повтарям ТРЯБВА да се запази.
-И защо ме вкара ТУК?
-Ами не мислех, че ще реагираш така. Помислих, че ще ме умоляваш да ти кажа как да се върнеш, а така трябва да ми помогнеш със романа и…..
-Тоест да ти помогна в мелодрамата, която ми е противна и така да ми покажеш колко е красива?-Лидия не можеше да не се разсмее на този план. М-да, Кристина бе природно тъпа.
-Ами да. Както и да е, ти си на ход, ако нещата не се развият както съм ги написала, ти оставаш тук. Без Интернет, без автомобили, без компютри, ти беше инженер нали така? Какво точно работиш?
-Програмист……пиша антивирусни програми за една фирма, скука ако ме питаш, но пък ми харесва и ми се отдава, пък и парите са добри и…….добре де, ще ти помогна. Но няма да се правя на Круела Девил 6!
-Всъщност искам да се държиш естествено, като те знам, ще те намразят и без моя помощ.
-Колко си мила, нямам думи…….
Кристина изчезна и Лидия зае бойна позиция, тип стой си на мястото без да целунеш пода на каретата!
***
Родерик се загледа в бъдещата си булка. Не това му каза краля, негов приятел, че ще е неговата бъдеща нова жена. Закръглена и без гърди. Той харесваше големи гърди, такива като на другата. Кристияна, така каза неговата годеница, се казва другата. За самата Лидия Родерик бе сигурен че ще е изцяло брак по сметка. Негови приятели от двора му я описаха. Лекомислена, вечно оплакваща се и страшно разглезена, но с голяма зестра. А сега той имаше нужда от пари, но най-важното нямаше нужда от любов. Бившата му жена го научи, че на жените не може да се има вяра. Но пък на Лидия имаше вяра, защото тя си бе злобна и дребнава, според хората, още преди сватбата, та след нея нямаше да има изненади.
Защо за Бога седеше като на тръни, защо я беше страх да се докосне до братовчедка си и защо беше приклекнала като над нощно гърне?
-Не ви ли е удобно, милейди?-попита Родерик и се приготви за дългата тирада от оплаквания на бъдещата си жена.
-Напротив, удобно ми е като в градски кенеф!
-Моля?-този отговор точно, не му дойде на ум, че ще чуе.
-Седалката се хлъзга и ако седна като хората ще падна по очи на пода при първата дупка, милорд!
-Наричайте ме Родерик, нали сме сгодени.
-Не бих могла…..-да бе как не!
-Настоявам, аз…..
-Дреме ми!-отсече Лидия.
Да, това щеше да е брак по сметка. Леко ѝ се възхити все пак, той будеше страх у повечето хора, дори в бившата си, сигурно заради размерите си, но тази тук, както сама каза не ѝ дремеше.
-Кристияна, Вие и братовчедка Ви близки ли сте?-опита да говори с другата.
-Да, много, милорд-явно девицата в бяло 7, която беше облечена в сиво, нямаше какво да каже повече. Ами да, Лидия ѝ обърка сценария. ХА-ХА!
-Не толкова колкото на мен ми се иска, мила, но ти обещавам, че този месец ще станем близки като сестри!-Лидия се усмихна, Кристияна се намръщи. Какви ли гадости ѝ бе подготвила братовчедката пък сега?
-И защо така?
-Защо кое?-Лидия не разбра въпроса, сигурно защото не беше добра да поддържа вежливи безсмислени разговори.
-Защо не сте станали близки до сега?
-А? Ами, защото, ами не знам, защо Кристияна?-подаде щафетата, да си говорят двамцата. В любовните романи беше пълно с празни приказки. Явно когато автора не знаеше с какво да запълни средата на книгата се почваха несмислените диалози.
-Моля?-Кристияна започна да клепа….буквално толкова бързо премигваше, че ако Лидия не знаеше щеше да реши че има алергия и я сърбят очите. Тя самата имаше алергия към някои цветя и гледката не беше красива…….
-Питам Ви, и двете!-каза твърдо Родерик, явно вече изнервен-защо не сте станали близки до сега?
-И това, ако мога да попитам, какво Ви влиза в работата, автобиография ли ще ни пишете?-попита също толкова раздразнено Лидия. Родерик премигна, и той ли?
Нагла, малка вещица! Това ли ще е живота му с нея? Всъщност не, нямаше да ѝ обръща внимание, веднъж в месеца щеше да направи по един подарък, веднъж седмично щеше да си ляга с нея, докато не забременее, но общо взето не искаше да контактуват особено.
-Бях учтив…..
-Водихте разпит-Лидия винаги се опитваше да не прекъсва хората като говорят, но не ѝ се отдаваше особено много!
-Аз не съм…..
-Както и да е, ако няма друга тема за разговор, чували ли сте фразата ,,Мълчанието е злато“?
-Да, но не и от жена….-Родерик млъкна, май туку-що каза нещо което не биваше. Сега щеше да види разтреперена долна устна и очи пълни с непролети сълзи. Щеше да каже комплимент или да обещае подарък, да така щеше да оправи работата, но изведнъж о небеса, това бе най-силния смях, който някога е чувал. Дори селяните му не се смееха толкова високо.
-И аз съм на това мнение, милорд!-каза накрая Лидия и си затвори устата до края на пътуването.
Жените не правеха така? Ами ако не беше жена?......
***
Стигнаха до огромния замък. Лидия погледна на горе, Родерик погледна Лидия, а милата Кристияна отвори уста, готово да лапне някоя муха.
-Мила, затвори си устата, не вкарвай вятър в мозъка си!-каза нежно Лидия. По време на пътуването реши, че ще направи милата девственица малко по приемлива за човешкия вид. Щеше да я научи на малко сарказъм, малко ирония, малко злоба и все такива едни човешки качества, които напълно отсъстваха при нея.
Реакцията на бъдещия ѝ мъж бе да се намръщи, а на клетото дете да се изчерви.
-Какво?-попита Лидия.
-Не обиждайте братовчедка си в мое присъствие!-каза строго той. Ах да рицаря, жените в любовните романи не можеха да се защитават сами, все някой трябваше да им държи полата.
-Както и да е!-каза раздразнено Лидия, не това ѝ бе целта. Пак погледна замъка, за едновремешна каменна къща си беше внушително. Кръгли кули и прочие. Нямаше ров с пирани, но пък имаше огромна порта с подвижен мост. Като нямаше вода, за какво му беше на човек тоя мост?
-Като няма ров, моста за какъв че…..ъ-ъ…..защо е ?-Лидия можеше да се държи на ниво само на работни срещи, но те траеха от тридесет минути до няколко часа, а беше в тази траги-комедия вече седмица. От както млъкна в каретата никой не обели и дума през целия път. Вечер спаха в страноприемници, тоест нисък клас съвременен мотел, а през деня пътуваха. Скука. Лидия намери, че всичките ѝ рокли вече са с висока яка, но много по-красиви. Не вървеше главната гаднярка да носи дрипи, или да се прави на монахиня. Браво Кристина, десет точки!
И ето ни на, седем дни след началото на уморителния път, пред огромен замък с кръгли кули и подвижен мост, без ров.
-Не Ви разбрах, милейди?-попита учуден Родерик, никога не беше се замислял, но той наистина нямаше ров около замъка.
-Все тая, но ако Ви нападнат, хората могат да се качат по стената и……
-Стената е много висока-каза гордо рицаря, жените не разбираха от такива работи.
-Десет метра, ако е високо, то аз съм ряпа, милорд!-за да не каже нещо цинично или обидно, което да не е удобно на автора Лидия каза изречение, което никога повече не би повторила, и за милион години.
-Моля?-на хората им стана навик да ѝ се молят.
-Нищо, не ме вълнува особено.-това бе края Лидия повече не проговори. Тази жена беше уникална, толкова бързо млъкваше, че Родерик не можеше да хване никога момента, преди да настъпи. А лошото в случая беше, че тя имаше право. За велик, войн, участвал в купища битки, да остави дома си толкова незащитен, си беше чиста груба грешка. С бившата си у дома, той рядко се прибираше, но сега………….щеше да се прибира още по рядко.
След като всички бяха настанени, Кристияна в стая до Лидия (хаха не така беше в книгата) всеки се усамоти да си почине преди вечерята. Още щом се пльосна на леглото Лидия беше готова да заспи. Но естествено на вратата се подраска. Подраска се?
-Да, влез!-каза усмихната тя.
В стаята влезе здрава девойка селски тип… прекалено подчертано селски тип. Груба рокля, груби насечени движения, грубо, сякаш издялкано лице и тънка безцветна коса. Лидия се почувства красива. Честно, с толкова много подчертани типажи, този роман от драма се превръщаше в пародия.
-Да?-попита Лидия, като се хилеше, като селския идиот. Момичето, не разбра на какво се хили жената, която пък не се подиграваше на момата, а на автора и на цялото това представление.
Мария, селската кака, се опули, Лидия обожаваше преиграните мимики на героите.
А защо Мария се учуди на цялата тази картина? Защото и казаха, че бъдещата господарка е нацупена и раздразнена от живота красавица, а не ухилена жена, с доста красиво лице, но далеч от образа на изтънчена лейди, при това не изглеждаше проклета. Нямаше как тази жена да е злобна, но външния вид лъже и предната жена на господаря бе света вода ненапита преди брака, а после стана истинска вещица. Държеше се зле с всички и най-вече с господаря. Той бе добър човек, строг и груб да, но все пак добър по душа и Мария му бе предана до гроб….
Така като Лидия знаеше точно какво си мисли мацката, о по дяволите не може да ползва такива думи в исторически роман….но какво пък да не тя да е автора. Мацка, мацка, мацка-ха-ха- на ти Кристина Без Фамилия. Та, така като Лидия знаеше какво си мисли МАЦКАТА, се ухили още повече. Вярната до гроб служителка на добрия, но груб господар. Ненужно повторение, но до края на книгата, толкова ще се натърти на тази идея, че на човек да му се ще да си издрайфа червата.
Драйфа, още една забранена дума в историческите мелодрамки. На-на-на, ако можеше Лидия щеше да се изплези и да размаха пръсти пред носа си. Не, не можеше, защото щеше да ѝ се види обецата на езика, а тя категорично отказа пред себе си да я махне.
-Слънце, да не си глътна езика?-Слънце?! Бъдещата господарка нарече Мария слънце? Ъ?
-Аз……-отново това мънкане. Хората в тази книга ставаха противно тъпи, когато говореха с Лидия. Скъпа Кристина и ако това не е доказателство, че героите ти не са от най-сложните?!
-Моля те не започвай да заекваш като първолак и ти, става ли, как ти беше името?
-Не съм казвала, аз съм Мария, милейди, и ще бъда Вашата камериерка.
-Мария, аз съм Лидия…..-опа не си спомняше фамилията. Все тая.
-Знам, милейди, аз,…… да знам името Ви.-тези хора се държаха като кръгли глупаци.
-Добреее……да установим правилата на играта, а?-ето сега щеше да си прояви злобния характер, помисли си Мария леко разочарована-Първо говоря прекалено много и често прекъсвам хората, ако ти досаждам просто спри да слушаш. Аз лично така правя ако някой ми втръсне. –Какво дрънкаше тая жена?-второ ще се обличам и събличам сама, лично пространство нали разбираш и трето, най-важно, защото предполагам ще ми е доста скучно тук, искаш ли да те науча да играеш карти?
-Моля?
-О, стига, чувствам се като Дева Мария пред кръста на Христос, всички ми се молят. Не можеш ли да кажеш: КАКВО? ЩО? АМА? ЪЪЪЪЪЪЪ?-Лидия се забавляваше все повече. Да това разби скуката. Благодаря Кристина. Макар че, Лидия вярваше, че може и да се намира в някоя лудница, завързана в усмирителна риза и да халюцинира, или пък да е легнала в собствената си повърня в банята и да бълнува, но пък толкова много не ѝ пукаше че няма и на къде.
-Аз да, май да, милейди….
-Загуби нишката нали? Няма страшно, това е защото говоря бързо и прескачам от тема на тема, навик, съжалявам. Има ли карти в тая купчина камъни?
-Да, но те са само за господарите…..
-Тоест щом ти давам да ги пипаш няма проблем, нали. Мъж ми, така де бъдещия ми мъж, няма да те нашиба с камшика, ако те науча на малко комар. Ах, да той е груб, но до болка добър. Такива чисти души, да те заболят очите чак, така им светят ореолите около главите. Все тая, искаш ли да се научиш да играеш карти?
-Аз, да, но дамите нали не играят комар?
-Може ли да ти кажа нещо под секрет, Мария?-тя помни името ми?!
-Да, милейди.
-Ако някой каже на баща ми, че съм дама, така ще се разсмее, че ще му паднат очите!-Мария не се стърпя. Засмя се, почти толкова високо, колкото и Лидия, след малко и двете ревяха като магарета пред кланица, само че сълзите в очите им не бяха от страх, а от истински, идващ от душата смях.
Точно в този момент Родерик мина пред стаята на Лидия. Чу ужасния рев и реши че е нагрубила Мария. Прати момичето при нея, защото то имаше твърд характер и нямаше да се пречупи. Но Лидия е успяла да я нагруби. По дяволите, тази жена, сигурно се държеше по-зле и от бившата му…..но когато открехна малко вратата……..те се смееха, двете привити на две ревяха оглушително и толкова заразно, че Родерик се усмихна.
Коя или по-скоро каква бе Лидия Омбре?
Следва продължение....
