Стихчета

[Зара]

Нефилим

Кинжали остри в мрака свистят.
Нефилимът чака в жертва да го принесат.
Кръв капе от крехките криле.
Нима невинен трябва да умре?

Край няма на човека глупостта,
той руши, убива в името на користта.
Лиги точат алчни зверове,
за живот вечен бленуват те.

Животът бавно напуска света.
Ангелска е красотата на смъртта.
От безсилие и глупост озверели
хората пропускат дори това, че са живели.


***
Нервно потропват боси ккрачета,
звучно отеква смях на деца.
Есенно слънце в мрака изстива,
влюбени жабки квакат в нощта.

Топлото лято отива си вече,
остава ми само спомен красив.
Ухае на свежо младата есен,
да върна искам, мига щастлив.


Нестинарка

Жарава сияе под босите крака.
Глас на самодива изпълва нощта.
Очите и по ярко от въглени блестят.
Косите и всеки момък ще оплетат.

Той стои пленен от красотата.
Нима тя не е ангел от небесата?
В мечтите му за него тя танцува,
но тази нощ боговете дарува.

Тлее бавно живата жарава.
Във въздуха аромата и остава.
Погледа му нестинарката изпива,
не ще забрави тази жажда дива.


Фантазия

Там фантазията среща реалността,
Въображение се стапя в безразличие.
Това е моят свят, където мисълта
разбива се в човешкото двуличие.

Ела със мен във гъстата гора
Създадена от моята фантазия.
Нека избягаме от реалността
в красивото магично многообразие.

Аз съм тук! Ела при мене ти
в замъка с въздушните стени.
Във принца превърни се ти,
но не от тези, тъй наречени „чаровни”.

Тук няма граници, пространство, време.
Ключът е нашата мечта, развяваща всяко бреме.


Ступор

Остри нокти плътта ми разкъсват.
Леден огън припламва в нощта.
Бледи сенки проблясват във мрака.
Черни гарвани искат да полетят.

В легло от тръни лежа неподвижно.
Убиват ме бавно, аз просто стоя.
В ума ми крясъци блъскат се силно.
В устата заглъхват и само мълча.

Само очите ми помнят искрата,
с която до скоро цяла пламтях.

[Зара]

Очите и във мрака ме зоват,
целувките и пият мойта сила.
Танците и много като мен ще погребат,
със тях безчет съдби е тя пленила.

Снагата свети с бледа светлина,
дори луната побеляла е от завист.
Самодивата пристъпва във нощта,
лилаво-нежна като аметист.

В нозете и живота свой поднасям
душата си във жертва и принасям.

Красота

До болка ти повтарях колко си красива,
ала всички мои думи вече прах ги покрива.
На мене не повярва, в заблуда се оплете.
От огледало старо крив образ предпочете.

Боли ме да те чувам как казваш, че си грозна.
Сама да се натъпкваш в черупката помпозна.
Нима си толкоз сляпа и глуха за душата?
Душа която крие същността на красотата.

Минаха години и за мен забрави.
А думите ми вече от старост са корави.
Изконния им смисъл стопи се като восък,
а аз останах съм - за красотата просяк.

In memoriam

Нахална, на мотор качена,
край нас премина младостта.
Стоя след нея наранена,
вкопчила се с нокти в спомена.

Как в миг превърна се във сън,
далечен, ала вечно мой.
И сякаш пак стоиш отвън.
Не бягай, моля те, постой!

Нощта раздрана от моторен рев,
за мене още пее наща песен.
Ревниво пази спомена за нелеп,
как отиде си в онази есен.