"Ти не видя мъглите ми"
Пуснато: 20 юли 2024, 21:47
Ще дойде от върха на планината
онази тъй прекрасна непозната,
която ще ти бъде огледало,
лъжи и черна подлост не познало.
И винаги когато я погледнеш
душата си ще виждаш, и ще чезнеш
сред блянове, насочващи Съдбата.
Ще дойде от върха на планината.
Севим не дойде! Почаках още малко и тръгнах
надолу към селото, защото вече свечеряваше, а от
малък ме бяха учили да не окъснявам в гората.
Разбрахме се да се срещнем там, далеч от очите
на хората, защото ако й излезеше дума, че се
виждаме, щеше лошо да стане за нея.
Баща й и майка й я гласяха за невеста на един
заможен чорбаджия в Дьовлен, а за мен даже
не подозираха, та ме поздравяваха по улицата.
Чорбаджията вече няколко пъти дохождаше от
Дьовлен натоварен с подаръци и дълго
хортуваше с бащата на Севим в летните вечери.
Явно всичко беше уговорено, а скоро двама
дьовленски чобани докараха на севимовия баща
сто глави овце - здрави и охранени.
Дариха го и с едно кученце - уж малко, но от
балканските, дето вълците даже бягат от тях.
Този показен и скъп дар на чорбаджията даде
приказка на хората в село, че Севим е вече
дадена. Всички чакаха само да кажат техните кога
ще е сватбата, че да постегнат даровете.
Сигурно си казвате:
- Ахаа, типична история! Знаем много такива.
Не! Точно като тази история нито сте чули, нито
чели някъде. Тази история е съвсем различна.
Потърпете малко, че да караме подред.
Със Севим се знаем отдавна, от деца още.
Но аз съм роден в бедно семейство, като нея.
Да, техните също не бяха богати, та много се
зарадваха на хабера на чорбаджията, да не тегли
това тегло и Севим, а поне тя да поживее честито.
То хубаво, ама... любовта за пари не пита.
Идва когато най-малко я очакваш, казва на разума
да поспи, за да не й пречи, а после... тя си знае.
Хората просто правят това, което тя им нареди.
Затуй не бива да се търси отговорност на такива
хора, защото не те вършат това, което вършат.
Върши го сила, която не зависи нито от разума
им, нито от волята им. Те са само овце пред овчар
и вървят натам, накъдето той ги поведе.
Любовта е друга личност, която спи в хората.
Ако някой събудеше разума ми, той веднага би ми
размахал пръст и то много ядосано.
Защото посягах на обезпеченото и хубаво
бъдеще на Севим, както и на името й пред селото.
Но разумът ми спеше толкова дълбоко, че дори да
се събудеше точно сега, щяха да са му нужни поне
три дни за да осъзнае реалността и да реагира.
Вероятно и разумът на Севим беше приспан от
упойващото биле на любовта, та и тя мен
мислеше, мен обичаше и мен искаше.
Мисълта за чорбаджията от Дьовлен я
натъжаваше и плашеше, та често ми плачеше на
рамото и все ми думаше да избягаме някъде.
Но не можех да избягам с нея, защото болна
майка лежеше вкъщи и на мен чакаше да се
погрижа за всичко. Как сама да я оставя?!
В тази трудна ситуация избор нямахме, освен да
се порадваме на малкото оставащи дни до
решението кога да е сватбата.
Някой от вас дали знае какво е да заспиваш с
мисълта, че изгората му е в чужди обятия точно
сега, в този момент?! Надявам се всички да
отговорите с “Не”, но не вярвам да е така.
Един да е от вас, но ще отговори с “Да”.
Аз само предусещах колосалните размери на
болката, която щях да изпитам, но всъщност още
нямах идея, че е било нещо много по-страшно.
Очите си когато тя затвори
за него в нощ, от страсти зачервена,
не с болка, а със мъката се боря
но слаб съм, тя по-силна е от мене.
Забива се в сърцето ми и къса
парчета жива плът без капка жал,
изцежда ме и ме залива с мръсното.
А той... щастлив до нея е заспал.
Ах, Севим... защо прекрасното е винаги трудно?!
Като звезда, обградена от мрака на вселената.
Рано тази сутрин дойде и голямата новина.
Чорбаджията беше проводил вест, че ще дойде да
вземе Севим след три дни. Сърцето ми притихна!
Разбрахме се тази вечер да се срещнем в гората,
да се простим и да се прегърнем за последен път.
Когато времето за срещата наближи и отворих
вратата, за да поема към уреченото място, аз
разбрах, че не контролирам тялото си.
Краката ми отказваха да се движат, въпреки че
полагах доста усилия. Аз просто не можех да
тръгна, а исках да се върна обратно в стаята ми.
Исках да заключа вратата, да се завия през глава,
да запуша устата си с възглавницата и да викам.
Така да викам, че дяволите да ме чуят и да се
стреснат от мъката, с която ме почерниха.
Но след като поех дълбоко въздух и се взех в
ръце, бавно поех към най-тежката ми среща.
Докато чаках, умът ми трескаво подреждаше
множество от словесни шаблони, с които да
успокоя Севим и по-леко да преживеем това тежко
и за двама ни изпитание. Но не успявах!
Скоро нощта пристъпи с един крак в небето и се
появиха първите звезди. Но те нямаха моите
черни мисли, затова блещукаха радостно.
Звездите са винаги заедно! Всяка звезда е всяка
нощ до тези звезди, до които е била и снощи.
Тя е била до тези звезди от милиони години, но и
ще бъде до тях още милиони години.
А хората сме скитници, не сме звезди!
Днес сме до едни хора, утре сме до други.
Ако свикнем с новите - забравяме предишните.
Ако обаче не ни харесат новите, връщаме се при
предишните, ако разбира се, имаме изобщо
възможност да се върнем. Често пъти нямаме!
Вече се стъмни доста, нощните животни се
раздвижиха, мрачници се стрелваха и прорязваха
с полета си нощното було. Севим не дойде!
Тръгнах си с натежало сърце, вече беше тъмно
навън и не биваше да оставам в тъмнината.
Нощта е по-безопасна от деня, защото скрива
онова, което не искаме другите да видят.
Но ако не си нощно създание, нощта е опасна.
Защото не знаеш кой и какво се крие в сенките.
А ако нещо те наблюдава, скрито в сенките, то
или изчаква да отминеш, или да сгрешиш.
Прибрах се бързешком, нагледах майка ми и
побързах да се скрия в стаята си.
Когато се крием от всички, когато завиваме
главата си с възглавницата и търсим усамотение,
ние всъщност не искаме общение със себе си.
Точно от себе си бягаме в такива моменти,
опитваме се да отделим сърцето от вълненията си
и да го скрием някъде надълбоко.
Но никой смъртен човек до днес не е успявал.
А ако все пак някой е успял, той после никога не е
намирал начин да свърже отново сърцето с
емоциите си, защото нишката вече е скъсана.
А тези хора се превръщат в бродещи сенки.
Не предвидили силата на любовта, надценили
горделиво възможностите си, седят денем на
камъни, за да се стоплят. А нощем скитат из
горите търсейки нещо, непомнещи какво точно.
Любовта е като дете! Децата са най-милите и
вдъхновяващи ни създания - копнеем ги, пазим ги
до жертвоготовност и умираме за тях.
Но децата в своите фантазии са много, много
по-жестоки от възрастните. Защото те не разбират
от куртуазия, възпитаност. Нито осъзнават
болката която причиняват, защото не я познават.
Как да пазят някого от болката на обидата, след
като те си нямат и бегла идея какви са тези неща?!
Ето защо казвам че Любовта е като децата.
Тя няма въпроси, а думата "искам" повтаря.
Уж огън не е, а по-силно от огън изгаря.
В душите човешки най-чудните статуи вае,
а после троши ги, с парчетата да си играе.
Само след три дни Севим щеше да напусне не
само селото, но и моя свят. Още един камък,
стърчащ в душата ми с изписано име на него.
Дали ако не беше майка ми бих заминал с нея?!
Да, бих заминал с нея където и да е.
Но мисълта за изоставената ми майка щеше да
ме смазва и убива, докато не ме умори.
Не можех да направя това, имах дълг към майка
ми, който съм поел с рождението си, много преди
живота да ме срещне със Севим.
На пръв поглед положението ни беше без изход.
Но знаете ли кои мислят така? Пораженците!
Те се хващат за най-лесното оправдание, което
оправдава липсата им на характер и желание да
се поразмърдат и да поемат Отговорност.
Вероятно постъпих страхливо и бях пораженец.
Защото всеки напън на разума ми да потърси
решение аз блокирах веднага с уговорката:
“с богаташа ще живее по-охолно” и “нищо не мога
да направя, защото съм отговорен син”.
Както по-късно разбрах, ако бях свалил оковите
на страха от разума си, той съвсем скоро щеше да
ми предложи решение на ситуацията.
Но... дали не се страхувах точно от това?!
Защото ако разумът ми открие решение, то ще
унищожи всичките ми мижави оправдания и
страхове, та ще трябва все пак да свърша нещо.
Жени като Севим не се срещат често!
Много красота и море от нежен копнеж в едно
толкова крехко момиче, като ангел да беше.
Но ако беше ангел, защо не дойде на срещата?!
Знаеше, че ще бъда там и ще чакам. Знаеше, че
много ще ме заболи ако не дойде. Но тя не дойде!
Усетих как в гърдите ми някой пося мъничко
семенце. Не видях кой беше, но усетих хлад
когато то впи пипалцата си в сърцето ми.
Та, макар да не видях кой по пося, със сигурност
ще да беше сила нечиста и проклета.
Но не отскубнах семенцето, а го оставих да се
впива в плътта ми и да пие от душата ми.
Защото то бликна море от оправдания в кръвта и
мислите ми. Оправдания за всички мои действия
или бездействия. Почувствах се чист като сълза.
Но всичко, което това море от оправдания
отмиваше от мен като чернилка не се губеше, а
обливаше образа на Севим в душата ми.
И колкото аз ставах по-чист и кристален, толкова
повече Севим ставаше по-черна и по-мръсна.
Тогава още не знаех, че това мъничко и отровно
семенце ще се превърне в колосален демон.
В нещо, което изпива човешкото от човеците.
Нарича се Гняв, с пресъхнала от жажда за
отмъщение паст. А уж беше никакво семенце.
Аз няма да ви разкажа как точно преминаха тези
три дни за мен. Няма да ви разкажа и колко пъти
умирах и се връщах от онзи свят, докато гледах
как Севим и скромният й чеиз поеха към Дьовлен.
Ще премълча и какви чувства ме прогориха,
докато гледах самодоволната и похотлива
усмивка на чорбаджията.
Не заради мен, а заради вас ще премълча.
Защото не бива жив човек да бъде спохождан от
такава мъка не само в реалността, но и чрез
писано или изречено слово. Не бива!
Севим дори не вдигна глава да погледне към
хората. Не защото беше срамежлива.
Не вдигна очи, за да не срещне моите.
Когато веселбата утихна, настана тишина.
Половината село замина надолу към Дьовлен, за
да празнува сватбата както подобава.
По три дни, че и по седмица са тежките сватби.
А ако чорбаджията не вдигне тежка сватба, кой?!
Близо до мегдана беше камъкът, до който се
срещахме тайно със Севим. Той помнеше всичко.
Нощта дойде, а аз седях сам на камъка и умирах.
Понякога нощта пристъпва като гальовничка -
нежно и плъзгаща се по душите, сякаш е милувка.
Но този път дойде като тиранин с камшик в ръка.
След като ме прикова за камъка, разкъса ризата
ми, та ме блъска в голите гърди.
С пищене долетя тогава Самотата и заби острието
си право в сърцето ми. Севим... какво стана?!
Нищо друго не можех да чуя, да видя, да чувствам.
Всичко в мен крещеше името й - Севим... Севим!
Не искам да виждам, не искам да чувам!
Нощта не започва, защото не свършва.
Не искам за никого нищо да струвам,
да бъда любов или нечия песен.
Без теб доживявам живота прекършен
и чакам да дойде последната есен.
Не, нямаше да дочакам последната есен, нямаше.
Защото изгубих себе си още в моята пролет.
Когато се свестих, беше пълен мрак.
Прибрах се у дома без да знам какво съм вече.
Не влязох в стаята на майка ми да я нагледам,
а просто легнах и побързах да завия главата си с
възглавницата. Исках да избягам от себе си.
Семенцето в мен стана висок храст, който се
озърташе с хищните си очи в какво още да се
захване и да пусне отровата си.
Тогава ме откри още един наказател.
Най-неподкупният, най-жестокият и могъщ
наказател който човеците са виждали - Съвестта.
С нея никой не може да се бори, защото човек е
безсилен, ако тя реши да го накаже.
Заблуждавах се понякога, че съм успял да й
избягам и мъките ми са свършили, но... но...
... но всяка вечер горестна тя качва ме на кръста.
Изцежда греховете ми и ме залива с мръсното.
Не са ни важни дрехите, стадата и парите,
а колко са ни чисти сърцата и душите.
До вас щом има някой, недейте го обрича
на самота, когато жадува за обичане.
Защото тук до мене, в задушните ми нощи,
местата са свободни и ... чакат хора още!
Точно когато мислех, че няма спасение от
Съвестта, онова проклето семенце в мен избуя до
огромно дърво, а корените му сграбчиха Съвестта
ми и я оковаха. Колкото по силно стягаха обръча
си около нея, толкова по-малка ставаше тя.
На нейното място се настани чудовищен гняв и
жажда за отмъщение. Не само към чорбаджията,
но преди всичко към Севим.
Тя просто отиде при този купувач, като не пожела
да отдели поне малко време да се видим за
последно, колкото поне едното “сбогом” да кажем.
Нямаше с кого да споделя тази набираща мощ в
мен дяволска сила. Никой от селото не би ме
разбрал, а допълнителни укори и тежки думи от
съселяните ми не ми бяха нужни в този момент.
Тогава се сетих с кого мога да споделя мрачната
си тайна - с майка ми. Тя единствена би ме
разбрала и би запазила тайната ми между нас.
Когато влязох в стаята й, тя ме посрещна с
усмивка, но видя замисленото ми изражение и
усмивката й се смени със загриженост.
- Пребледнял ми се виждаш. - рече тя.
Добре ли си, нещо случило ли се е?
- Да, случи се нещо, майко! Сега ще ти разкажа.
Докато й разказвах тъжната ми история със Севим
тя не ме прекъсна нито веднъж, сякаш я е знаела.
Усещах, че следеше внимателно не само думите
ми, но и изражението ми, жестовете, погледа.
Майките могат да усетят всяка тревога или болка
така, както ги изживяват и децата им.
Понякога дори много по-интензивно, защото
едновременно с емпатията те трескаво търсят и
бързо решение, с което да помогнат.
Когато приключих с историята, майка ми дълго не
каза нищо. Беше като съдия, на които му предстои
да произнесе присъда, която не му харесва.
По някое време майка ми въздъхна тежко и каза:
- То не е било голяма беда, че сте се харесали
със Севим. Добро и хубаво момиче е, от дете я
знам и съм й се радвала. Не биваше обаче да
криеш от мен, че сте харесали.
Да беше ми споделил навреме, а не откак се
обърна каруцата, щях да ви помогна и аз.
Но сега каквото и да кажа, минало е вече.
Думите на майка ми силно разклатиха дървото на
Гнева и няколко дебели клона се прекършиха.
Нима искаше да каже, че Севим не е виновна и не
заслужава черният ми гняв и отмъщение?!
Мисълта, че все пак е имало начин да останем
заедно със Севим, но аз не съм го видял навреме,
нито съм поискал съвет от майка ми, която го е
знаела, много ме стресна и изплаши.
Ако го научех, това значи, че трябваше да поема
цялата вина за трагичния край на красивата ми
любов с прекрасната Севим. Не бях готов за това!
Вкопчих се още по-силно в измислените от мен
оправдания и се погрижих дървото на Гнева да се
захване още по-здраво с корени в сърцето ми.
Впечатлено от този импулс, дървото впръска
мощна доза отрова в мен, която ми върна
самообладанието и увереност в греха на Севим.
Затова се изправих и с висок, ядосан глас казах:
- Не, нямаше изход! Нямаше как нито теб да
изоставя, нито да се боря с баща й и
чорбаджията от Дьовлен. Не ме кори и ти!
После бързо излязох навън и хванах по пътеката
извън селото. Исках да потърся покой за душата.
Когато сме притиснати във ъгъл,
най-лесно страховете си ще сбъднем.
От тях ще изковем ножове хладни,
с които Любовта си да нападнем.
Планината се беше смълчала в зелените си
одежди и сякаш очакваше нещо да кажа.
Като с очи да се беше взряла в мен.
Не знам дали има друга планина като Родопа.
То не е планина като планина, а е жива богиня.
Гневи се, радва се, дарява и отнема, приласкава
с прегръдка или затваря сърцето си за отреклите
се от нея. Чувал съм за хора, срамуващи се, че са
чеда родопски и криещи произхода си.
Не е страшно, че Родопа губи такива хора,
защото тя има много чеда, които я обичат.
Страшното е, че тези, срамуващите се,
губят Родопа и корените си.
Защото си нямат друга Родопа и други корени.
Като откъснати листа се реят, но само в една
посока - надолу, към тинята. И когато слепнат със
земята, всички минаващи ги стъпкват до
безформена каша, непомнеща себе си.
Когато навлизах в родопските гори, аз стъпвах
тихо и съзерцавах вълшебната красота наоколо.
Една и съща поляна можеше да изглежда
различно на другия ден, защото ей-там Родопа е
засадила нови цветя и билки, а зад дърветата да
те наблюдават зорките очи на сърничка.
Е, когато е сърничка е на хубаво, но никога не
бива да забравят скитащите из Родопа че горите й
не са просто гори. Те са и единствен дом на
множество диви животни, на които милостта им е
чужда. Защото, ако бяха милостиви, биха умрели
от глад в собственото си благочестие.
И ако човекът забрави за тях, увлечен от
красотата на Родопа и романтичните си
усещания, те няма да пропуснат да му напомнят
за себе си и че тук е само гост, а не собственик.
Затова Родопа е милостива само към смирилите
своята арогантност и внушение, че са център на
Вселената и върховното божие създание.
Само такива хора могат да почувстват истинското
вълшебство на Родопа и да го изживеят.
След като пообщувах с планината, се почувствах
много по-добре. Поне сърцето ми започна да бие.
Гневът поне засега беше приспан, та когато се
прибрах и прегърнах майка ми, успях да легна и
да заспя. Дълбоко, възстановяващо и без сънища.
Докато спях, Гневът се беше промъкнал безшумно
до приспания ми Разум, беше го разбудил и
принудил да му помогне в пъклените планове.
Та, когато отворих очи Гневът и Разумът ми вече
не съществуваха поотделно. Бяха се превърнали в
огромен демон. Нарича се осъзнато Отмъщение!
Това е най-хлъзгавата пътека към Ада, по която
човек може да поеме. Но много по-лесна от
другата пътека - Прошката. Не всеки е способен
на Прошка, защото тя е вид саможертва.
А на саможертва са способни само големите души.
Аз не бях голяма душа, а един съвсем обикновен,
земен и прашен от емоции човек.
Прошката беше нещо, което изискваше силна
воля, самоконтрол, искреност и постоянство.
Спонтанното желание за отмъщение пък е просто
вълна, която идва, залива и се отдръпва бързо.
Но осъзнатото Отмъщение е път, който чака да
бъде извървян с надеждата, че води към Утеха.
Не се лъжете - няма Утеха там!
Там има един страховит наказател, които ви е
приготвил ужасни мъки - полудялата Съвест.
Затова, колкото и трудна да ви се струва пътеката
на Прошката, тя е вярната посока.
Защото накрая неизменно ви прегръща Утехата.
Но за мен вече беше късно, защото бях поел по
обречената пътека на осъзнатото Отмъщение.
Следван от ято измислени Оправдания, аз се
оставих обсебеният от Гняв разум да ме поведе
към една от най-тъжните посоки в битието ми.
Набрал сили и увереност аз отидох при майка ми,
за да я попитам какъв изход е виждала за мен и
Севим в иначе безизходната ни ситуация.
- Сине! Знаеш, че баща ти не беше тукашен.
От него ни е останала къща в Станимака, а
той едно дете беше, никой не живее там.
Отдавна мислех да идем един ден да я
нагледаме, по-голяма е от нашата и дворът е
много по-голям. Но далече е Станимака да
прехождаме колкото да нагледаме.
Да беше ми казал, че се искате със Севим, да
съм ви прикрила, та и аз със вас да съм
отишла в Станимака. Никой в село не знае, че
разполагам с този дом там, та да сте си
живели честити. Пендарите ми не са много,
но са достатъчно скъпи, за да си стъпим на
краката там. Да беше ми казал само - тръгвах.
Настана тежка тишина в стаята... исках да заплача.
Оправданията ми долетяха бързо, Отмъщението
мобилизира цялата си мощ, за да се опълчи на
светлата искряща от доброта майчина дума.
Имате ли представа колко бързо виновният
намира подходящите оправдания, за да смекчи
вината си и да заблуди Съвестта?!
Толкова бързо и аз се окопитих, та рекох ядно:
- И в Станимака да бяхме отишли, Севим с друг
щеше да ме предаде. Щом ме остави сам в
гората и не дойде да се утешим един друг, не
е заслужавала толкова много да я обичам.
Ако в този труден момент не ме пожали, нито
на сватбата си с поглед ме удостои, където и
да бяхме отишли - нямаше да ме пожали пак,
ако имам нужда от нея. Студена жена е тя!
Излях мнението си като помия на улицата, а
майка ми нищо не каза, само поклати леко глава.
Но аз вече бях убеден в правотата си, както и че
Севим е грешница, заслужаваща урок за греха си.
Отмъщението и ятото Оправдания въодушевено
ми заръкопляскаха и адмирираха с насъскващи
викове и скандирания. Обсебеният ми разум вече
имаше план и ме поведе към следващата грешка.
Бях решен да съсипя живота на Севим в Дьовлен,
да изпита съжаление, че ме остави сам в толкова
тежък за мен момент. Убеден бях, че тя заслужава
да съжалява за тази нейна безсърдечна постъпка.
Няма да описвам начините, по които отмъщавах
на Севим, защото ме е срам да ги описвам.
Пък и да не изкуши някой от вас да ги приложи в
реалността, че това ще удвои греховете ми.
Но скоро чорбаджията беше залят с много черни
лъжи и демонстрации, в които се включиха мои
приятели от Дьовлен, на които плащах с малкото
пари които имах, за подлите неща които исках.
Скоро до мен дойде радостната вест, че
чорбаджията е споделил в кафенето със свой
приятел, че съжалява задето се е задомил с тази
леконравна и неблагодарна жена.
Обмислял дори да я върне на родителите й и да
си вземе обратно стадото, дарено на баща й.
Много се зарадвах, та се размечтах дори.
Отидох в стаята си, легнах усмихнат и щастлив от
успеха на пъкленото ми дело.
Чувствах се отмъстен, пречистен и... безгрешен.
Както бях затворил очи в блаженство, изведнъж
усетих как главата ми натежава, а пред мен се
появи жена, която беше наметната с плътно
наметало с качулка, а дето трябваше да бъде
лицето й се виждаше нощно небе с много
искрящи и премигващи звезди.
Не изпитвах страх, а по-скоро любопитство.
Това странно видение се приближи толкова близо
до мен, че я чух ясно, макар едвам да шепнеше:
Това ли в теб копняла е душата,
Севим да видиш с клевети облята?
Дотук ли стигна мъжкото във тебе
и мислиш ли, че е добро и редно
да носиш мъка на едно момиче,
което си се клел да го обичаш?
Почерни й живота с мрак студен,
та себе си да чувстваш отмъстен
за грях, какъвто ти измисли сам.
Представяш ли си как живее там
ругана и от чужди, и познати,
заключена във дьовленски палати?
Или в света на хората върни се,
или умри без личност и без смисъл!
Когато отворих очи, навън беше тъмна нощ.
Кога съм заспал, не съм и усетил.
Шепотът на видението от съня ми още се
плъзгаше в слуха ми като мека вода.
Коя беше жената с наметалото, не можех да знам.
Думите й обаче много ме смутиха, изплашиха ме.
Обърнах се към царуващите в мен осъзнато
Отмъщение и ятата Оправдания, за да ме
защитят, но този път те страхливо се свряха в
ъгъла и гузно мълчаха. Изкрещях им, виках ги да
се притекат на помощ, защото тихият шепот на
видението с нощно лице режеше безмилостно.
Викът ми ги изплаши и те... изгубиха формата си.
Желязната им броня се пропука и разпадна, та
видях вътрешността им. Тя беше... сламена!
Скоро те се размиха съвсем и изчезнаха.
А аз бях стигнал дъното, на което се надявах да
намеря Утехата на отмъстеното сърце.
Но както ви казах по-горе, Утеха тук нямаше!
Изведнъж нещо се надигна от дълбините на
съзнанието ми. Беше толкова огромно и могъщо,
че закри небесата ми. В черната му форма
проблясваха светкавици, а в горната част на тази
страхотия се бяха оформили два процепа, които
светеха в червено от ярост. Безспорно бяха очи!
Търсех и миша дупка, за да се скрия и да се спася
от това ужасно чудовище, но нямаше миши дупки.
Оправданията и Отмъщението ми бяха заличили
всяка вариация, всяка възможност за бягство.
Седнах на земята, покрих главата си с ръце и се
оставих на милостта на чудовището.
Разбира се, бързо осъзнах, че това е онзи
Наказател, които Бог е вложил във всеки човек, за
да го замества, ако той е зает с други божии дела.
Това беше Съвестта... поругана и заключена
насила от мен с помощта на отровните ми
съюзници, от които в момента нямаше и помен.
Милост ли?! Когато бичът на Съвестта изсвистя
във въздуха и се впи в плътта ми, аз разбрах, че
милостта не е добродетел на наказателите.
А нямаше и къде да избягам!
Единствено което можех да направя беше да се
надявам, че само ще ме бие, но няма да ме убие.
Ако в битка с войска се окажем,
ще имаме шанс за победа.
Но съвест ако ни накаже,
сме като пред чумата бебе.
Не можем ръка да повдигнем,
не можем и меч да държим.
Не можем дори да примигнем,
а колкото можем... търпим.
Изминаха няколко седмици в терзания, които ме
смазаха и скоро дойде още един лош наказател,
който не пожелавам никому - самосъжалението.
Разбра се, че Севим не е понесла унижението,
както и да е петно в очите на съпруга си, та една
нощ тя си събрала вързоп дрехи и избягала.
Срамът, който й прилепих беше достигнал и до
село, та родителите й ходеха с наведени глави.
Знаеше тя това, та не посмяла да си дойде у дома.
Чорбаджията пък пръст не си мръдна да търси
Севим, само заръча на родителите й ако я
намерят, да не му я връщат. Не дойде даже да си
вземе стадото, както се беше заканил, хариза го.
Изплаших се за Севим, че бях гузен и виновен.
Ако нещо се случеше с нея, как щях да живея?!
Но никой не знаеше къде е отишла.
Тогава отидох при баща й, уж по друга работа.
Лека-полека отведох разговора до Севим, а
човека смръщи чело и наведе глава.
Видно не искаше да говори за “грешната” Севим.
Но от дума на дума се поотпусна, та ми каза, че
Севим може да е отишла само при брат му.
Той живеел в махала нагоре, високо в планината.
Няколко колиби били там и било далечко.
Но сам не знаеше къде точно е тази махала,
защото... с брат си били скарани и никога не е
ходил там, нито име си имала махалата.
Много са махалите по високото, тук няколко
колиби, там няколко колиби. Поне ми каза името
на брат си, та знаех за кого да попитам.
Казах на майка ми, че няколко дни ще поскитам в
планината да бера гъби и билки.
Всяка година шетаме из гората за гъби и билки,
майка ми не се притесняваше когато бродя из
горите, защото знаеше, че в гората съм си вкъщи.
Та, взех си аз храна, сложих си и по дебели дрехи
и хванах по пътеката нагоре. Надявах се, но не
вярвах, че ще успея да открия Севим.
Три седмици вече скитам по махалите и
разпитвам. Някъде ме приютят и нагостят, друг
път нощта ме свари по път, та си правех заслон и
палех огън, за да ме стопли в хладните нощи.
В една такава нощ, отново ми се яви видението,
което вместо лице под качулката имаше нощно
небе с много звезди. Този път аз го заговорих:
- Не зная коя си, не зная какво си, но от сърце
те моля, помогни ми. Не зная къде е Севим,
пребродих почти всички махали - няма я.
В тишината едва дочух шепота на създанието:
Иди си, не я търси по махалите.
Но скоро ще си срещнете очите.
Съдбата още пътя ви рисува,
Севим към своя бащин дом пътува.
Почувствах се добре след тези успокоителни думи.
Не чаках да съмне, а тръгнах веднага към дома.
Когато зазори, стигнах до голяма кошара край
езерото, а в другия край на езерото видях малка
къща. Отдавна не бях минавал оттук, та не знаех
кой и кога е построил къщата и беше докарал
толкова овце на тези тучни поляни.
Куче ме видя и започна да лае предупредително,
а един млад, здрав момък излезе из кошарата и
викна на кучето. То влезе в кошарата, момъкът го
затвори вътре и тръгна усмихнат към мен.
- Искаш ли нещо, пътниче? Храна, вода да ти
донеса ако си гладен или жаден?
- За гладен, не съм. Ама ще поседна да почина,
та донеси ми едно канче водица.
Приседнах до едно дърво и се облегнах на него.
Чувствах се прекрасно и предчувствах, че всичко
ще се нареди. Севим ще си дойде в село, аз ще
ида да я поискам от баща й, пък ако не кандиса, с
майка ми и Севим щяхме да идем в Станимака.
А щом видението ми обеща, че Севим ще се
прибере, вече не се притеснявах за нея.
Овчарят ми донесе вода, седна до мен и попита:
- Какво така те води толкоз навътре в гората?
- Аа, за гъби и билки обиколих да видя дали
има, ама слабичко ми се вижда, та ще изчакам
другия месец. Пък дано и дъжд падне, че в тая
суша не гъби и билки, ами и бурени няма.
- Да, сушава е годината, но тъй е то - веднъж
богата година, веднъж по-бедна. Чалъмът е да
свикнеш на бедната, за да си благодарен на
богатата и да не прахосваш напразно.
- А ти от де си, не съм те виждал.
- От Ахъ-Челеби съм, ама сирак останах,
къщата пък ми я взе бирника, че тате имал
вересии неплатени и... станах чобанин.
- А стадото на кого е, мугленско ли е,
триградско ли е? Кому пасеш овцете?
Когато момъкът ми каза чие е стадото, замлъкнах.
Това беше стадото, което чорбаджията от Дьовлен
беше дал дар на бащата на Севим и не си го взе.
Но бащата на Севим може да беше беден човек,
но също така беше и горд родопчанин.
Та, когато разбра, че чорбаджията се е отрекъл от
Севим и се подигравал по нейн адрес из
кръчмите, той подарил на този сирак стадото.
Сам помогнал на момчето да съградят къщата и
кошарата до езерото, където се падаше неговата
земя, та никой да няма претенции по закон.
Никой в селото не знаеше за това добро, което
беше сторил бащата на Севим за този сирак.
А момчето беше разговорливо, че рядко срещаше
хора тук да се раздума. Аз пък вече не бързах да
тръгвам, защото зад тази история беше бащата на
Севим, а всичко свързано с нея ме интересуваше.
- Пък да ти кажа, имах странен сън снощи,
още не мога да му се начудя. - каза овчарят.
Реших да изслушам и съня му, пък лека-полека да
тръгвам, че закопнях да полегна на леглото си.
Но когато момчето започна да ми разказва своя
сън, едва не подскочих от изненада.
- Сънувам значи, нещо като жена. Ама то не е
баш жена, а само прилича на жена.
С наметало едно наметната, а отгоре с гугла.
Га да я погледна в очите, то лице няма.
Няма очи, нос, уста.... нищо няма.
А на мястото на лицето имаше звездно небе.
Като да е откъснало парче от небето със все
звездите и да си го е сложило за лице.
Нима беше възможно с този непознат човек да
сме сънували едно и също нещо, което не
съществува никъде в реалния свят. Не, не беше!
Можеше да сънуваме стадо, хора, цветя, всичко
което е нормално и съществува, познато и за него
и за мен. Но жената със звездното лице не беше
реалност, нямаше откъде да знае за нея.
Започвах да се плаша, а овчарят ми говореше
съвсем спокойно, дори леко притворил очи.
- А ти разбра ли, каза ли това видение какво е?
- Питах го, каза ми! - отговори ми той.
- Много ми е любопитно какво ще да е било.
- Каза ми, че е планински нощен дух. Имало
много като него, част от душата на Родопа са.
Каза, че чрез тях Родопа изразявала себе си.
Ти си била, майко Родопа! Затова сме те видяли и
двамата. Защото ти не си измислица, а истинска.
Защото имаш много лица, но малко от тях знаем.
- Кажи ми... нещо друго каза ли ти? Майка ми е
много веща в тълкуването на сънища, та
поназнайвам туй-онуй. - подхвърлих аз.
Явно това го впечатли, та доста подробно ми
описа съня си, докато накрая стигна до важното:
- Каза ми нещо, но твърде сложно говореше, а
и като да шепнеше... като вода да му е гласът.
Та докато не съм го забравил, скочих та го
записах с молива ей на тази хартийка:
Прочетох го! И пак го прочетох... и още веднъж.
Толкова ясно видях какво рисува съдбата чрез
тези думи, че едва издържах да не извикам.
Ето какво пишеше на хартийката:
Ще дойде от върха на планината
онази тъй прекрасна непозната,
която ще ти бъде огледало,
лъжи и черна подлост не познало.
И винаги когато я погледнеш
душата си ще виждаш, и ще чезнеш
сред блянове, насочващи Съдбата.
Ще дойде от върха на планината.
Това послание беше ясен знак за мен коя е тази,
която “ще дойде от върха на планината”.
Тя вече идваше, но на хартийката съвсем ясно
беше написано, че Севим е писана на друг.
Изправих се бързо, взех си торбичката,
измърморих едно “сполай ти за водата” и бързо
тръгнах по пътя към селото пред погледа на
слисаното от държането ми овчарче.
След чувството за отмъщение в мен се беше
завърнала надеждата, че все пак със Севим ще
бъдем заедно, но сега... се страхувах от нея.
Ако за овчаря тя щеше да бъде прекрасната
непозната, която ще го дари с любов и семейство,
за мен щеше да бъде последният, смъртоносен
удар на наказателя Съвест.
Само седмица след като се бях прибрал от това
пътуване, в селото се чу че Севим се е върнала.
Като слизала от планината стигнала до кошарата,
а кучето я познало. Овчарят я поканил с храна и
вода, та от дума на дума разбрал чия е дъщеря.
Той също бил чул за нея, знаел и че е жена на
чорбаджията от Дьовлен, но никога не я бил
виждал, защото срещнал баща й след сватбата.
Красивата Севим мигом пленила сърцето му.
А и той с добротата си я карал да се усмихва.
Казала му, че иска да остане при него, защото се
срамувала да се прибере при почернените си
родители в село, всички с пръст ще ги сочат.
Но след като нощували заедно две нощи, решили
да се вземат. По този начин можела да се върне в
селото не като прокудена, а като обичана жена.
Та, дошли и двамата в къщата на родителите й, а
момчето превило коляно пред баща й, целунало
ръка на майка й и поискало от тях Севим.
Това изчистило и сърцата на старите, та без да се
колебаят им дали благословията си.
А момчето видно беше и добро и работливо, та
селото скоро забрави дьовленската история на
Севим. А тези които не забравиха, жалеха
девойката, без да злословят зад гърба й.
А аз?! Ако срещнех Севим или овчарчето някъде,
гледах да не ме видят, криех се.
Сега вече миши дупки имаше навсякъде край мен.
Но веднъж не можах да избегна срещата със
Севим, защото свивах зад един ъгъл, когато едва
не се сблъсках с нея. Настана страшно мълчание.
Първото, което ми дойде в ума, това казах.
Много пъти после съжалих за тези думи. И за тях!
- Чаках те в гората, но ти ме излъга и не дойде.
Умирах на сватбата ти, но ти не повдигна
поглед, поне за да видиш мъката ми.
Защо не поиска да ме видиш, защо дори не ме
погледна, преди да заминеш завинаги?
Мислех, че ме обичаш толкова, колкото и аз.
А аз толкова много те обичах, Севим!
Тя повдигна поглед и ме изгледа така, че
аз се вцепених. Това не беше моята Севим!
В погледа й се четеше обида и отвращение.
Вероятно беше научила за интригите, с които я
очерних за всички и я унижих пред родителите й.
Свих се като ударено куче! Можех да се предпазя
само с лаене и безсмислени опити да захапя:
- Толкова ти е била обичта, лъгала си ме!
А аз виждах в теб жената която обичам,
виждах те като слънцето и луната, като любов.
Виждах те като моята единствена богиня.
Тогава Севим се усмихна тъжно, и тихо изрече:
- Видял си което си имал нужда да видиш.
Но заслепен от себе си, не видя най-важното.
- Кое не видях Севим? - погледнах я учуден.
- Ти не видя... мъглите ми! Мъката ми не видя!
После тя се запъти към езерото... към Съдбата си.
онази тъй прекрасна непозната,
която ще ти бъде огледало,
лъжи и черна подлост не познало.
И винаги когато я погледнеш
душата си ще виждаш, и ще чезнеш
сред блянове, насочващи Съдбата.
Ще дойде от върха на планината.
Севим не дойде! Почаках още малко и тръгнах
надолу към селото, защото вече свечеряваше, а от
малък ме бяха учили да не окъснявам в гората.
Разбрахме се да се срещнем там, далеч от очите
на хората, защото ако й излезеше дума, че се
виждаме, щеше лошо да стане за нея.
Баща й и майка й я гласяха за невеста на един
заможен чорбаджия в Дьовлен, а за мен даже
не подозираха, та ме поздравяваха по улицата.
Чорбаджията вече няколко пъти дохождаше от
Дьовлен натоварен с подаръци и дълго
хортуваше с бащата на Севим в летните вечери.
Явно всичко беше уговорено, а скоро двама
дьовленски чобани докараха на севимовия баща
сто глави овце - здрави и охранени.
Дариха го и с едно кученце - уж малко, но от
балканските, дето вълците даже бягат от тях.
Този показен и скъп дар на чорбаджията даде
приказка на хората в село, че Севим е вече
дадена. Всички чакаха само да кажат техните кога
ще е сватбата, че да постегнат даровете.
Сигурно си казвате:
- Ахаа, типична история! Знаем много такива.
Не! Точно като тази история нито сте чули, нито
чели някъде. Тази история е съвсем различна.
Потърпете малко, че да караме подред.
Със Севим се знаем отдавна, от деца още.
Но аз съм роден в бедно семейство, като нея.
Да, техните също не бяха богати, та много се
зарадваха на хабера на чорбаджията, да не тегли
това тегло и Севим, а поне тя да поживее честито.
То хубаво, ама... любовта за пари не пита.
Идва когато най-малко я очакваш, казва на разума
да поспи, за да не й пречи, а после... тя си знае.
Хората просто правят това, което тя им нареди.
Затуй не бива да се търси отговорност на такива
хора, защото не те вършат това, което вършат.
Върши го сила, която не зависи нито от разума
им, нито от волята им. Те са само овце пред овчар
и вървят натам, накъдето той ги поведе.
Любовта е друга личност, която спи в хората.
Ако някой събудеше разума ми, той веднага би ми
размахал пръст и то много ядосано.
Защото посягах на обезпеченото и хубаво
бъдеще на Севим, както и на името й пред селото.
Но разумът ми спеше толкова дълбоко, че дори да
се събудеше точно сега, щяха да са му нужни поне
три дни за да осъзнае реалността и да реагира.
Вероятно и разумът на Севим беше приспан от
упойващото биле на любовта, та и тя мен
мислеше, мен обичаше и мен искаше.
Мисълта за чорбаджията от Дьовлен я
натъжаваше и плашеше, та често ми плачеше на
рамото и все ми думаше да избягаме някъде.
Но не можех да избягам с нея, защото болна
майка лежеше вкъщи и на мен чакаше да се
погрижа за всичко. Как сама да я оставя?!
В тази трудна ситуация избор нямахме, освен да
се порадваме на малкото оставащи дни до
решението кога да е сватбата.
Някой от вас дали знае какво е да заспиваш с
мисълта, че изгората му е в чужди обятия точно
сега, в този момент?! Надявам се всички да
отговорите с “Не”, но не вярвам да е така.
Един да е от вас, но ще отговори с “Да”.
Аз само предусещах колосалните размери на
болката, която щях да изпитам, но всъщност още
нямах идея, че е било нещо много по-страшно.
Очите си когато тя затвори
за него в нощ, от страсти зачервена,
не с болка, а със мъката се боря
но слаб съм, тя по-силна е от мене.
Забива се в сърцето ми и къса
парчета жива плът без капка жал,
изцежда ме и ме залива с мръсното.
А той... щастлив до нея е заспал.
Ах, Севим... защо прекрасното е винаги трудно?!
Като звезда, обградена от мрака на вселената.
Рано тази сутрин дойде и голямата новина.
Чорбаджията беше проводил вест, че ще дойде да
вземе Севим след три дни. Сърцето ми притихна!
Разбрахме се тази вечер да се срещнем в гората,
да се простим и да се прегърнем за последен път.
Когато времето за срещата наближи и отворих
вратата, за да поема към уреченото място, аз
разбрах, че не контролирам тялото си.
Краката ми отказваха да се движат, въпреки че
полагах доста усилия. Аз просто не можех да
тръгна, а исках да се върна обратно в стаята ми.
Исках да заключа вратата, да се завия през глава,
да запуша устата си с възглавницата и да викам.
Така да викам, че дяволите да ме чуят и да се
стреснат от мъката, с която ме почерниха.
Но след като поех дълбоко въздух и се взех в
ръце, бавно поех към най-тежката ми среща.
Докато чаках, умът ми трескаво подреждаше
множество от словесни шаблони, с които да
успокоя Севим и по-леко да преживеем това тежко
и за двама ни изпитание. Но не успявах!
Скоро нощта пристъпи с един крак в небето и се
появиха първите звезди. Но те нямаха моите
черни мисли, затова блещукаха радостно.
Звездите са винаги заедно! Всяка звезда е всяка
нощ до тези звезди, до които е била и снощи.
Тя е била до тези звезди от милиони години, но и
ще бъде до тях още милиони години.
А хората сме скитници, не сме звезди!
Днес сме до едни хора, утре сме до други.
Ако свикнем с новите - забравяме предишните.
Ако обаче не ни харесат новите, връщаме се при
предишните, ако разбира се, имаме изобщо
възможност да се върнем. Често пъти нямаме!
Вече се стъмни доста, нощните животни се
раздвижиха, мрачници се стрелваха и прорязваха
с полета си нощното було. Севим не дойде!
Тръгнах си с натежало сърце, вече беше тъмно
навън и не биваше да оставам в тъмнината.
Нощта е по-безопасна от деня, защото скрива
онова, което не искаме другите да видят.
Но ако не си нощно създание, нощта е опасна.
Защото не знаеш кой и какво се крие в сенките.
А ако нещо те наблюдава, скрито в сенките, то
или изчаква да отминеш, или да сгрешиш.
Прибрах се бързешком, нагледах майка ми и
побързах да се скрия в стаята си.
Когато се крием от всички, когато завиваме
главата си с възглавницата и търсим усамотение,
ние всъщност не искаме общение със себе си.
Точно от себе си бягаме в такива моменти,
опитваме се да отделим сърцето от вълненията си
и да го скрием някъде надълбоко.
Но никой смъртен човек до днес не е успявал.
А ако все пак някой е успял, той после никога не е
намирал начин да свърже отново сърцето с
емоциите си, защото нишката вече е скъсана.
А тези хора се превръщат в бродещи сенки.
Не предвидили силата на любовта, надценили
горделиво възможностите си, седят денем на
камъни, за да се стоплят. А нощем скитат из
горите търсейки нещо, непомнещи какво точно.
Любовта е като дете! Децата са най-милите и
вдъхновяващи ни създания - копнеем ги, пазим ги
до жертвоготовност и умираме за тях.
Но децата в своите фантазии са много, много
по-жестоки от възрастните. Защото те не разбират
от куртуазия, възпитаност. Нито осъзнават
болката която причиняват, защото не я познават.
Как да пазят някого от болката на обидата, след
като те си нямат и бегла идея какви са тези неща?!
Ето защо казвам че Любовта е като децата.
Тя няма въпроси, а думата "искам" повтаря.
Уж огън не е, а по-силно от огън изгаря.
В душите човешки най-чудните статуи вае,
а после троши ги, с парчетата да си играе.
Само след три дни Севим щеше да напусне не
само селото, но и моя свят. Още един камък,
стърчащ в душата ми с изписано име на него.
Дали ако не беше майка ми бих заминал с нея?!
Да, бих заминал с нея където и да е.
Но мисълта за изоставената ми майка щеше да
ме смазва и убива, докато не ме умори.
Не можех да направя това, имах дълг към майка
ми, който съм поел с рождението си, много преди
живота да ме срещне със Севим.
На пръв поглед положението ни беше без изход.
Но знаете ли кои мислят така? Пораженците!
Те се хващат за най-лесното оправдание, което
оправдава липсата им на характер и желание да
се поразмърдат и да поемат Отговорност.
Вероятно постъпих страхливо и бях пораженец.
Защото всеки напън на разума ми да потърси
решение аз блокирах веднага с уговорката:
“с богаташа ще живее по-охолно” и “нищо не мога
да направя, защото съм отговорен син”.
Както по-късно разбрах, ако бях свалил оковите
на страха от разума си, той съвсем скоро щеше да
ми предложи решение на ситуацията.
Но... дали не се страхувах точно от това?!
Защото ако разумът ми открие решение, то ще
унищожи всичките ми мижави оправдания и
страхове, та ще трябва все пак да свърша нещо.
Жени като Севим не се срещат често!
Много красота и море от нежен копнеж в едно
толкова крехко момиче, като ангел да беше.
Но ако беше ангел, защо не дойде на срещата?!
Знаеше, че ще бъда там и ще чакам. Знаеше, че
много ще ме заболи ако не дойде. Но тя не дойде!
Усетих как в гърдите ми някой пося мъничко
семенце. Не видях кой беше, но усетих хлад
когато то впи пипалцата си в сърцето ми.
Та, макар да не видях кой по пося, със сигурност
ще да беше сила нечиста и проклета.
Но не отскубнах семенцето, а го оставих да се
впива в плътта ми и да пие от душата ми.
Защото то бликна море от оправдания в кръвта и
мислите ми. Оправдания за всички мои действия
или бездействия. Почувствах се чист като сълза.
Но всичко, което това море от оправдания
отмиваше от мен като чернилка не се губеше, а
обливаше образа на Севим в душата ми.
И колкото аз ставах по-чист и кристален, толкова
повече Севим ставаше по-черна и по-мръсна.
Тогава още не знаех, че това мъничко и отровно
семенце ще се превърне в колосален демон.
В нещо, което изпива човешкото от човеците.
Нарича се Гняв, с пресъхнала от жажда за
отмъщение паст. А уж беше никакво семенце.
Аз няма да ви разкажа как точно преминаха тези
три дни за мен. Няма да ви разкажа и колко пъти
умирах и се връщах от онзи свят, докато гледах
как Севим и скромният й чеиз поеха към Дьовлен.
Ще премълча и какви чувства ме прогориха,
докато гледах самодоволната и похотлива
усмивка на чорбаджията.
Не заради мен, а заради вас ще премълча.
Защото не бива жив човек да бъде спохождан от
такава мъка не само в реалността, но и чрез
писано или изречено слово. Не бива!
Севим дори не вдигна глава да погледне към
хората. Не защото беше срамежлива.
Не вдигна очи, за да не срещне моите.
Когато веселбата утихна, настана тишина.
Половината село замина надолу към Дьовлен, за
да празнува сватбата както подобава.
По три дни, че и по седмица са тежките сватби.
А ако чорбаджията не вдигне тежка сватба, кой?!
Близо до мегдана беше камъкът, до който се
срещахме тайно със Севим. Той помнеше всичко.
Нощта дойде, а аз седях сам на камъка и умирах.
Понякога нощта пристъпва като гальовничка -
нежно и плъзгаща се по душите, сякаш е милувка.
Но този път дойде като тиранин с камшик в ръка.
След като ме прикова за камъка, разкъса ризата
ми, та ме блъска в голите гърди.
С пищене долетя тогава Самотата и заби острието
си право в сърцето ми. Севим... какво стана?!
Нищо друго не можех да чуя, да видя, да чувствам.
Всичко в мен крещеше името й - Севим... Севим!
Не искам да виждам, не искам да чувам!
Нощта не започва, защото не свършва.
Не искам за никого нищо да струвам,
да бъда любов или нечия песен.
Без теб доживявам живота прекършен
и чакам да дойде последната есен.
Не, нямаше да дочакам последната есен, нямаше.
Защото изгубих себе си още в моята пролет.
Когато се свестих, беше пълен мрак.
Прибрах се у дома без да знам какво съм вече.
Не влязох в стаята на майка ми да я нагледам,
а просто легнах и побързах да завия главата си с
възглавницата. Исках да избягам от себе си.
Семенцето в мен стана висок храст, който се
озърташе с хищните си очи в какво още да се
захване и да пусне отровата си.
Тогава ме откри още един наказател.
Най-неподкупният, най-жестокият и могъщ
наказател който човеците са виждали - Съвестта.
С нея никой не може да се бори, защото човек е
безсилен, ако тя реши да го накаже.
Заблуждавах се понякога, че съм успял да й
избягам и мъките ми са свършили, но... но...
... но всяка вечер горестна тя качва ме на кръста.
Изцежда греховете ми и ме залива с мръсното.
Не са ни важни дрехите, стадата и парите,
а колко са ни чисти сърцата и душите.
До вас щом има някой, недейте го обрича
на самота, когато жадува за обичане.
Защото тук до мене, в задушните ми нощи,
местата са свободни и ... чакат хора още!
Точно когато мислех, че няма спасение от
Съвестта, онова проклето семенце в мен избуя до
огромно дърво, а корените му сграбчиха Съвестта
ми и я оковаха. Колкото по силно стягаха обръча
си около нея, толкова по-малка ставаше тя.
На нейното място се настани чудовищен гняв и
жажда за отмъщение. Не само към чорбаджията,
но преди всичко към Севим.
Тя просто отиде при този купувач, като не пожела
да отдели поне малко време да се видим за
последно, колкото поне едното “сбогом” да кажем.
Нямаше с кого да споделя тази набираща мощ в
мен дяволска сила. Никой от селото не би ме
разбрал, а допълнителни укори и тежки думи от
съселяните ми не ми бяха нужни в този момент.
Тогава се сетих с кого мога да споделя мрачната
си тайна - с майка ми. Тя единствена би ме
разбрала и би запазила тайната ми между нас.
Когато влязох в стаята й, тя ме посрещна с
усмивка, но видя замисленото ми изражение и
усмивката й се смени със загриженост.
- Пребледнял ми се виждаш. - рече тя.
Добре ли си, нещо случило ли се е?
- Да, случи се нещо, майко! Сега ще ти разкажа.
Докато й разказвах тъжната ми история със Севим
тя не ме прекъсна нито веднъж, сякаш я е знаела.
Усещах, че следеше внимателно не само думите
ми, но и изражението ми, жестовете, погледа.
Майките могат да усетят всяка тревога или болка
така, както ги изживяват и децата им.
Понякога дори много по-интензивно, защото
едновременно с емпатията те трескаво търсят и
бързо решение, с което да помогнат.
Когато приключих с историята, майка ми дълго не
каза нищо. Беше като съдия, на които му предстои
да произнесе присъда, която не му харесва.
По някое време майка ми въздъхна тежко и каза:
- То не е било голяма беда, че сте се харесали
със Севим. Добро и хубаво момиче е, от дете я
знам и съм й се радвала. Не биваше обаче да
криеш от мен, че сте харесали.
Да беше ми споделил навреме, а не откак се
обърна каруцата, щях да ви помогна и аз.
Но сега каквото и да кажа, минало е вече.
Думите на майка ми силно разклатиха дървото на
Гнева и няколко дебели клона се прекършиха.
Нима искаше да каже, че Севим не е виновна и не
заслужава черният ми гняв и отмъщение?!
Мисълта, че все пак е имало начин да останем
заедно със Севим, но аз не съм го видял навреме,
нито съм поискал съвет от майка ми, която го е
знаела, много ме стресна и изплаши.
Ако го научех, това значи, че трябваше да поема
цялата вина за трагичния край на красивата ми
любов с прекрасната Севим. Не бях готов за това!
Вкопчих се още по-силно в измислените от мен
оправдания и се погрижих дървото на Гнева да се
захване още по-здраво с корени в сърцето ми.
Впечатлено от този импулс, дървото впръска
мощна доза отрова в мен, която ми върна
самообладанието и увереност в греха на Севим.
Затова се изправих и с висок, ядосан глас казах:
- Не, нямаше изход! Нямаше как нито теб да
изоставя, нито да се боря с баща й и
чорбаджията от Дьовлен. Не ме кори и ти!
После бързо излязох навън и хванах по пътеката
извън селото. Исках да потърся покой за душата.
Когато сме притиснати във ъгъл,
най-лесно страховете си ще сбъднем.
От тях ще изковем ножове хладни,
с които Любовта си да нападнем.
Планината се беше смълчала в зелените си
одежди и сякаш очакваше нещо да кажа.
Като с очи да се беше взряла в мен.
Не знам дали има друга планина като Родопа.
То не е планина като планина, а е жива богиня.
Гневи се, радва се, дарява и отнема, приласкава
с прегръдка или затваря сърцето си за отреклите
се от нея. Чувал съм за хора, срамуващи се, че са
чеда родопски и криещи произхода си.
Не е страшно, че Родопа губи такива хора,
защото тя има много чеда, които я обичат.
Страшното е, че тези, срамуващите се,
губят Родопа и корените си.
Защото си нямат друга Родопа и други корени.
Като откъснати листа се реят, но само в една
посока - надолу, към тинята. И когато слепнат със
земята, всички минаващи ги стъпкват до
безформена каша, непомнеща себе си.
Когато навлизах в родопските гори, аз стъпвах
тихо и съзерцавах вълшебната красота наоколо.
Една и съща поляна можеше да изглежда
различно на другия ден, защото ей-там Родопа е
засадила нови цветя и билки, а зад дърветата да
те наблюдават зорките очи на сърничка.
Е, когато е сърничка е на хубаво, но никога не
бива да забравят скитащите из Родопа че горите й
не са просто гори. Те са и единствен дом на
множество диви животни, на които милостта им е
чужда. Защото, ако бяха милостиви, биха умрели
от глад в собственото си благочестие.
И ако човекът забрави за тях, увлечен от
красотата на Родопа и романтичните си
усещания, те няма да пропуснат да му напомнят
за себе си и че тук е само гост, а не собственик.
Затова Родопа е милостива само към смирилите
своята арогантност и внушение, че са център на
Вселената и върховното божие създание.
Само такива хора могат да почувстват истинското
вълшебство на Родопа и да го изживеят.
След като пообщувах с планината, се почувствах
много по-добре. Поне сърцето ми започна да бие.
Гневът поне засега беше приспан, та когато се
прибрах и прегърнах майка ми, успях да легна и
да заспя. Дълбоко, възстановяващо и без сънища.
Докато спях, Гневът се беше промъкнал безшумно
до приспания ми Разум, беше го разбудил и
принудил да му помогне в пъклените планове.
Та, когато отворих очи Гневът и Разумът ми вече
не съществуваха поотделно. Бяха се превърнали в
огромен демон. Нарича се осъзнато Отмъщение!
Това е най-хлъзгавата пътека към Ада, по която
човек може да поеме. Но много по-лесна от
другата пътека - Прошката. Не всеки е способен
на Прошка, защото тя е вид саможертва.
А на саможертва са способни само големите души.
Аз не бях голяма душа, а един съвсем обикновен,
земен и прашен от емоции човек.
Прошката беше нещо, което изискваше силна
воля, самоконтрол, искреност и постоянство.
Спонтанното желание за отмъщение пък е просто
вълна, която идва, залива и се отдръпва бързо.
Но осъзнатото Отмъщение е път, който чака да
бъде извървян с надеждата, че води към Утеха.
Не се лъжете - няма Утеха там!
Там има един страховит наказател, които ви е
приготвил ужасни мъки - полудялата Съвест.
Затова, колкото и трудна да ви се струва пътеката
на Прошката, тя е вярната посока.
Защото накрая неизменно ви прегръща Утехата.
Но за мен вече беше късно, защото бях поел по
обречената пътека на осъзнатото Отмъщение.
Следван от ято измислени Оправдания, аз се
оставих обсебеният от Гняв разум да ме поведе
към една от най-тъжните посоки в битието ми.
Набрал сили и увереност аз отидох при майка ми,
за да я попитам какъв изход е виждала за мен и
Севим в иначе безизходната ни ситуация.
- Сине! Знаеш, че баща ти не беше тукашен.
От него ни е останала къща в Станимака, а
той едно дете беше, никой не живее там.
Отдавна мислех да идем един ден да я
нагледаме, по-голяма е от нашата и дворът е
много по-голям. Но далече е Станимака да
прехождаме колкото да нагледаме.
Да беше ми казал, че се искате със Севим, да
съм ви прикрила, та и аз със вас да съм
отишла в Станимака. Никой в село не знае, че
разполагам с този дом там, та да сте си
живели честити. Пендарите ми не са много,
но са достатъчно скъпи, за да си стъпим на
краката там. Да беше ми казал само - тръгвах.
Настана тежка тишина в стаята... исках да заплача.
Оправданията ми долетяха бързо, Отмъщението
мобилизира цялата си мощ, за да се опълчи на
светлата искряща от доброта майчина дума.
Имате ли представа колко бързо виновният
намира подходящите оправдания, за да смекчи
вината си и да заблуди Съвестта?!
Толкова бързо и аз се окопитих, та рекох ядно:
- И в Станимака да бяхме отишли, Севим с друг
щеше да ме предаде. Щом ме остави сам в
гората и не дойде да се утешим един друг, не
е заслужавала толкова много да я обичам.
Ако в този труден момент не ме пожали, нито
на сватбата си с поглед ме удостои, където и
да бяхме отишли - нямаше да ме пожали пак,
ако имам нужда от нея. Студена жена е тя!
Излях мнението си като помия на улицата, а
майка ми нищо не каза, само поклати леко глава.
Но аз вече бях убеден в правотата си, както и че
Севим е грешница, заслужаваща урок за греха си.
Отмъщението и ятото Оправдания въодушевено
ми заръкопляскаха и адмирираха с насъскващи
викове и скандирания. Обсебеният ми разум вече
имаше план и ме поведе към следващата грешка.
Бях решен да съсипя живота на Севим в Дьовлен,
да изпита съжаление, че ме остави сам в толкова
тежък за мен момент. Убеден бях, че тя заслужава
да съжалява за тази нейна безсърдечна постъпка.
Няма да описвам начините, по които отмъщавах
на Севим, защото ме е срам да ги описвам.
Пък и да не изкуши някой от вас да ги приложи в
реалността, че това ще удвои греховете ми.
Но скоро чорбаджията беше залят с много черни
лъжи и демонстрации, в които се включиха мои
приятели от Дьовлен, на които плащах с малкото
пари които имах, за подлите неща които исках.
Скоро до мен дойде радостната вест, че
чорбаджията е споделил в кафенето със свой
приятел, че съжалява задето се е задомил с тази
леконравна и неблагодарна жена.
Обмислял дори да я върне на родителите й и да
си вземе обратно стадото, дарено на баща й.
Много се зарадвах, та се размечтах дори.
Отидох в стаята си, легнах усмихнат и щастлив от
успеха на пъкленото ми дело.
Чувствах се отмъстен, пречистен и... безгрешен.
Както бях затворил очи в блаженство, изведнъж
усетих как главата ми натежава, а пред мен се
появи жена, която беше наметната с плътно
наметало с качулка, а дето трябваше да бъде
лицето й се виждаше нощно небе с много
искрящи и премигващи звезди.
Не изпитвах страх, а по-скоро любопитство.
Това странно видение се приближи толкова близо
до мен, че я чух ясно, макар едвам да шепнеше:
Това ли в теб копняла е душата,
Севим да видиш с клевети облята?
Дотук ли стигна мъжкото във тебе
и мислиш ли, че е добро и редно
да носиш мъка на едно момиче,
което си се клел да го обичаш?
Почерни й живота с мрак студен,
та себе си да чувстваш отмъстен
за грях, какъвто ти измисли сам.
Представяш ли си как живее там
ругана и от чужди, и познати,
заключена във дьовленски палати?
Или в света на хората върни се,
или умри без личност и без смисъл!
Когато отворих очи, навън беше тъмна нощ.
Кога съм заспал, не съм и усетил.
Шепотът на видението от съня ми още се
плъзгаше в слуха ми като мека вода.
Коя беше жената с наметалото, не можех да знам.
Думите й обаче много ме смутиха, изплашиха ме.
Обърнах се към царуващите в мен осъзнато
Отмъщение и ятата Оправдания, за да ме
защитят, но този път те страхливо се свряха в
ъгъла и гузно мълчаха. Изкрещях им, виках ги да
се притекат на помощ, защото тихият шепот на
видението с нощно лице режеше безмилостно.
Викът ми ги изплаши и те... изгубиха формата си.
Желязната им броня се пропука и разпадна, та
видях вътрешността им. Тя беше... сламена!
Скоро те се размиха съвсем и изчезнаха.
А аз бях стигнал дъното, на което се надявах да
намеря Утехата на отмъстеното сърце.
Но както ви казах по-горе, Утеха тук нямаше!
Изведнъж нещо се надигна от дълбините на
съзнанието ми. Беше толкова огромно и могъщо,
че закри небесата ми. В черната му форма
проблясваха светкавици, а в горната част на тази
страхотия се бяха оформили два процепа, които
светеха в червено от ярост. Безспорно бяха очи!
Търсех и миша дупка, за да се скрия и да се спася
от това ужасно чудовище, но нямаше миши дупки.
Оправданията и Отмъщението ми бяха заличили
всяка вариация, всяка възможност за бягство.
Седнах на земята, покрих главата си с ръце и се
оставих на милостта на чудовището.
Разбира се, бързо осъзнах, че това е онзи
Наказател, които Бог е вложил във всеки човек, за
да го замества, ако той е зает с други божии дела.
Това беше Съвестта... поругана и заключена
насила от мен с помощта на отровните ми
съюзници, от които в момента нямаше и помен.
Милост ли?! Когато бичът на Съвестта изсвистя
във въздуха и се впи в плътта ми, аз разбрах, че
милостта не е добродетел на наказателите.
А нямаше и къде да избягам!
Единствено което можех да направя беше да се
надявам, че само ще ме бие, но няма да ме убие.
Ако в битка с войска се окажем,
ще имаме шанс за победа.
Но съвест ако ни накаже,
сме като пред чумата бебе.
Не можем ръка да повдигнем,
не можем и меч да държим.
Не можем дори да примигнем,
а колкото можем... търпим.
Изминаха няколко седмици в терзания, които ме
смазаха и скоро дойде още един лош наказател,
който не пожелавам никому - самосъжалението.
Разбра се, че Севим не е понесла унижението,
както и да е петно в очите на съпруга си, та една
нощ тя си събрала вързоп дрехи и избягала.
Срамът, който й прилепих беше достигнал и до
село, та родителите й ходеха с наведени глави.
Знаеше тя това, та не посмяла да си дойде у дома.
Чорбаджията пък пръст не си мръдна да търси
Севим, само заръча на родителите й ако я
намерят, да не му я връщат. Не дойде даже да си
вземе стадото, както се беше заканил, хариза го.
Изплаших се за Севим, че бях гузен и виновен.
Ако нещо се случеше с нея, как щях да живея?!
Но никой не знаеше къде е отишла.
Тогава отидох при баща й, уж по друга работа.
Лека-полека отведох разговора до Севим, а
човека смръщи чело и наведе глава.
Видно не искаше да говори за “грешната” Севим.
Но от дума на дума се поотпусна, та ми каза, че
Севим може да е отишла само при брат му.
Той живеел в махала нагоре, високо в планината.
Няколко колиби били там и било далечко.
Но сам не знаеше къде точно е тази махала,
защото... с брат си били скарани и никога не е
ходил там, нито име си имала махалата.
Много са махалите по високото, тук няколко
колиби, там няколко колиби. Поне ми каза името
на брат си, та знаех за кого да попитам.
Казах на майка ми, че няколко дни ще поскитам в
планината да бера гъби и билки.
Всяка година шетаме из гората за гъби и билки,
майка ми не се притесняваше когато бродя из
горите, защото знаеше, че в гората съм си вкъщи.
Та, взех си аз храна, сложих си и по дебели дрехи
и хванах по пътеката нагоре. Надявах се, но не
вярвах, че ще успея да открия Севим.
Три седмици вече скитам по махалите и
разпитвам. Някъде ме приютят и нагостят, друг
път нощта ме свари по път, та си правех заслон и
палех огън, за да ме стопли в хладните нощи.
В една такава нощ, отново ми се яви видението,
което вместо лице под качулката имаше нощно
небе с много звезди. Този път аз го заговорих:
- Не зная коя си, не зная какво си, но от сърце
те моля, помогни ми. Не зная къде е Севим,
пребродих почти всички махали - няма я.
В тишината едва дочух шепота на създанието:
Иди си, не я търси по махалите.
Но скоро ще си срещнете очите.
Съдбата още пътя ви рисува,
Севим към своя бащин дом пътува.
Почувствах се добре след тези успокоителни думи.
Не чаках да съмне, а тръгнах веднага към дома.
Когато зазори, стигнах до голяма кошара край
езерото, а в другия край на езерото видях малка
къща. Отдавна не бях минавал оттук, та не знаех
кой и кога е построил къщата и беше докарал
толкова овце на тези тучни поляни.
Куче ме видя и започна да лае предупредително,
а един млад, здрав момък излезе из кошарата и
викна на кучето. То влезе в кошарата, момъкът го
затвори вътре и тръгна усмихнат към мен.
- Искаш ли нещо, пътниче? Храна, вода да ти
донеса ако си гладен или жаден?
- За гладен, не съм. Ама ще поседна да почина,
та донеси ми едно канче водица.
Приседнах до едно дърво и се облегнах на него.
Чувствах се прекрасно и предчувствах, че всичко
ще се нареди. Севим ще си дойде в село, аз ще
ида да я поискам от баща й, пък ако не кандиса, с
майка ми и Севим щяхме да идем в Станимака.
А щом видението ми обеща, че Севим ще се
прибере, вече не се притеснявах за нея.
Овчарят ми донесе вода, седна до мен и попита:
- Какво така те води толкоз навътре в гората?
- Аа, за гъби и билки обиколих да видя дали
има, ама слабичко ми се вижда, та ще изчакам
другия месец. Пък дано и дъжд падне, че в тая
суша не гъби и билки, ами и бурени няма.
- Да, сушава е годината, но тъй е то - веднъж
богата година, веднъж по-бедна. Чалъмът е да
свикнеш на бедната, за да си благодарен на
богатата и да не прахосваш напразно.
- А ти от де си, не съм те виждал.
- От Ахъ-Челеби съм, ама сирак останах,
къщата пък ми я взе бирника, че тате имал
вересии неплатени и... станах чобанин.
- А стадото на кого е, мугленско ли е,
триградско ли е? Кому пасеш овцете?
Когато момъкът ми каза чие е стадото, замлъкнах.
Това беше стадото, което чорбаджията от Дьовлен
беше дал дар на бащата на Севим и не си го взе.
Но бащата на Севим може да беше беден човек,
но също така беше и горд родопчанин.
Та, когато разбра, че чорбаджията се е отрекъл от
Севим и се подигравал по нейн адрес из
кръчмите, той подарил на този сирак стадото.
Сам помогнал на момчето да съградят къщата и
кошарата до езерото, където се падаше неговата
земя, та никой да няма претенции по закон.
Никой в селото не знаеше за това добро, което
беше сторил бащата на Севим за този сирак.
А момчето беше разговорливо, че рядко срещаше
хора тук да се раздума. Аз пък вече не бързах да
тръгвам, защото зад тази история беше бащата на
Севим, а всичко свързано с нея ме интересуваше.
- Пък да ти кажа, имах странен сън снощи,
още не мога да му се начудя. - каза овчарят.
Реших да изслушам и съня му, пък лека-полека да
тръгвам, че закопнях да полегна на леглото си.
Но когато момчето започна да ми разказва своя
сън, едва не подскочих от изненада.
- Сънувам значи, нещо като жена. Ама то не е
баш жена, а само прилича на жена.
С наметало едно наметната, а отгоре с гугла.
Га да я погледна в очите, то лице няма.
Няма очи, нос, уста.... нищо няма.
А на мястото на лицето имаше звездно небе.
Като да е откъснало парче от небето със все
звездите и да си го е сложило за лице.
Нима беше възможно с този непознат човек да
сме сънували едно и също нещо, което не
съществува никъде в реалния свят. Не, не беше!
Можеше да сънуваме стадо, хора, цветя, всичко
което е нормално и съществува, познато и за него
и за мен. Но жената със звездното лице не беше
реалност, нямаше откъде да знае за нея.
Започвах да се плаша, а овчарят ми говореше
съвсем спокойно, дори леко притворил очи.
- А ти разбра ли, каза ли това видение какво е?
- Питах го, каза ми! - отговори ми той.
- Много ми е любопитно какво ще да е било.
- Каза ми, че е планински нощен дух. Имало
много като него, част от душата на Родопа са.
Каза, че чрез тях Родопа изразявала себе си.
Ти си била, майко Родопа! Затова сме те видяли и
двамата. Защото ти не си измислица, а истинска.
Защото имаш много лица, но малко от тях знаем.
- Кажи ми... нещо друго каза ли ти? Майка ми е
много веща в тълкуването на сънища, та
поназнайвам туй-онуй. - подхвърлих аз.
Явно това го впечатли, та доста подробно ми
описа съня си, докато накрая стигна до важното:
- Каза ми нещо, но твърде сложно говореше, а
и като да шепнеше... като вода да му е гласът.
Та докато не съм го забравил, скочих та го
записах с молива ей на тази хартийка:
Прочетох го! И пак го прочетох... и още веднъж.
Толкова ясно видях какво рисува съдбата чрез
тези думи, че едва издържах да не извикам.
Ето какво пишеше на хартийката:
Ще дойде от върха на планината
онази тъй прекрасна непозната,
която ще ти бъде огледало,
лъжи и черна подлост не познало.
И винаги когато я погледнеш
душата си ще виждаш, и ще чезнеш
сред блянове, насочващи Съдбата.
Ще дойде от върха на планината.
Това послание беше ясен знак за мен коя е тази,
която “ще дойде от върха на планината”.
Тя вече идваше, но на хартийката съвсем ясно
беше написано, че Севим е писана на друг.
Изправих се бързо, взех си торбичката,
измърморих едно “сполай ти за водата” и бързо
тръгнах по пътя към селото пред погледа на
слисаното от държането ми овчарче.
След чувството за отмъщение в мен се беше
завърнала надеждата, че все пак със Севим ще
бъдем заедно, но сега... се страхувах от нея.
Ако за овчаря тя щеше да бъде прекрасната
непозната, която ще го дари с любов и семейство,
за мен щеше да бъде последният, смъртоносен
удар на наказателя Съвест.
Само седмица след като се бях прибрал от това
пътуване, в селото се чу че Севим се е върнала.
Като слизала от планината стигнала до кошарата,
а кучето я познало. Овчарят я поканил с храна и
вода, та от дума на дума разбрал чия е дъщеря.
Той също бил чул за нея, знаел и че е жена на
чорбаджията от Дьовлен, но никога не я бил
виждал, защото срещнал баща й след сватбата.
Красивата Севим мигом пленила сърцето му.
А и той с добротата си я карал да се усмихва.
Казала му, че иска да остане при него, защото се
срамувала да се прибере при почернените си
родители в село, всички с пръст ще ги сочат.
Но след като нощували заедно две нощи, решили
да се вземат. По този начин можела да се върне в
селото не като прокудена, а като обичана жена.
Та, дошли и двамата в къщата на родителите й, а
момчето превило коляно пред баща й, целунало
ръка на майка й и поискало от тях Севим.
Това изчистило и сърцата на старите, та без да се
колебаят им дали благословията си.
А момчето видно беше и добро и работливо, та
селото скоро забрави дьовленската история на
Севим. А тези които не забравиха, жалеха
девойката, без да злословят зад гърба й.
А аз?! Ако срещнех Севим или овчарчето някъде,
гледах да не ме видят, криех се.
Сега вече миши дупки имаше навсякъде край мен.
Но веднъж не можах да избегна срещата със
Севим, защото свивах зад един ъгъл, когато едва
не се сблъсках с нея. Настана страшно мълчание.
Първото, което ми дойде в ума, това казах.
Много пъти после съжалих за тези думи. И за тях!
- Чаках те в гората, но ти ме излъга и не дойде.
Умирах на сватбата ти, но ти не повдигна
поглед, поне за да видиш мъката ми.
Защо не поиска да ме видиш, защо дори не ме
погледна, преди да заминеш завинаги?
Мислех, че ме обичаш толкова, колкото и аз.
А аз толкова много те обичах, Севим!
Тя повдигна поглед и ме изгледа така, че
аз се вцепених. Това не беше моята Севим!
В погледа й се четеше обида и отвращение.
Вероятно беше научила за интригите, с които я
очерних за всички и я унижих пред родителите й.
Свих се като ударено куче! Можех да се предпазя
само с лаене и безсмислени опити да захапя:
- Толкова ти е била обичта, лъгала си ме!
А аз виждах в теб жената която обичам,
виждах те като слънцето и луната, като любов.
Виждах те като моята единствена богиня.
Тогава Севим се усмихна тъжно, и тихо изрече:
- Видял си което си имал нужда да видиш.
Но заслепен от себе си, не видя най-важното.
- Кое не видях Севим? - погледнах я учуден.
- Ти не видя... мъглите ми! Мъката ми не видя!
После тя се запъти към езерото... към Съдбата си.