Пробуждане

[Stan80]

Не можеше да стане от леглото. Виеше му се свят и усещаше, че отново ще започне да повръща. Но кучетата… Трябваше да ги разходи. Понеже беше петък, си позволи поредните две бутилки бира, но в комбинация с умората и единствения сандвич за деня, който погълна към обяд, мозъкът му съвсем се зашемети и тялото му отказваше да изпълни последната за деня задача.
„Ще си поспя, само малко. После ще ги разходя. Само да събера малко сили.“-мислеше си той и притваряше очи. Силите му отслабваха и усещаше, че ще заспи. Кучетата се раздвижиха. Те не се интересуваха от нуждите и възможностите на стопанина си. Искаха си своето. Едното, по-старото, се дотътри до леглото му и подуши отпуснатата му ръка. Ники се сепна.
-НЕ! Трябва да ги разходя. Набързо…-мърмореше си и бавно се надигна.

Малко по-късно кучетата, стар кокер и Мечо-непородисто мъжко куче, го водеха в тъмницата на близката до квартала зелена площ. През този зимен период на годината, в тази площ нямаше нищо зелено, а голи храсти, чиито стъбла изглеждаха в тъмното, като надигащи се от земята костеливи пръсти. Пустата територията се намираше в близост до жилищните блокове, където всеки можеше да се разхожда на спокойствие.
Ники крачеше бавно след старите си кучета и дърпаше дим от цигарата си. Свежият януарски въздух проясни мисълта му. И все пак му се искаше, да приключи ангажимента скоро и да се върне в топлото легло.
Направи му впечатление, че кучетата са неспокойни. „Какво пък има сега?“-раздразнено се запита. По-старото ходеше напред бавно и Ники крачеше след него, а Мечо се губеше някъде в далечината по тъмната пътечка. Излая злобливо, а после започна да скимти. Ники, чак сега се замисли, че не се размина с никого на път за полето тази вечер. Нямаше и коли, шум. Беше тихо. Сякаш всичко беше замряло. УМРЯЛО!
Започна да се тревожи за Мечо и забърза. Кучето, което не виждаше изскимтя още веднъж и замлъкна. Настана тишина. Никакъв звук не последва. Като, че умря.
-Мечо!...-подвикна Ники, като се взираше в тъмницата пред себе си. Дядо-кокерът, изведнъж спря да се тътрузи точно пред Ники и едва не го препъна. Започна да ръмжи немощно и излая слабо. То също се взираше там напред, където изчезна Мечо. Стопанинът видя в последния момент кучето пред краката си и изпсува ядно, защото едва не връхлетя един храст встрани от него, в опита да прескочи любимеца си.
Кучето жално излая отново, а някъде напред, където трябваше да е Мечо, се чу друг звук, не кучешки. Нещо като рев, но тих и зловещ, се носеше откъм тъмните храсталаци. Стенание и гърлено ръмжене последваха този рев и Ники се вцепени. Първата му мисъл беше, че мечки тук не може да има и този звук трябва да е на някакво куче… Той съвсем изтрезня от страха, който го превземаше.
-Какво по дяволите е това!?... – си измърмори и започна да сваля мешката си. Бръкна в нея и извади лютивия спрей. Тръпки полазиха по гърба му.
-МЕЧООО…- извика мъжът по-решително, но не смееше да продължи напред. Храстите се раздвижиха. Вятър нямаше и от това движение на храстите, на Ники сърцето се качи в гърлото. Отново рев, този път по-ясен и по-близо. Някаква фигура се показа отсреща. Леко приведена измеца зловещо срещу мъжа. Приближи се куцукащо. Наподобяваше едра човешка фигура, но въпреки, че беше тъмно, имаше нещо много зловещо в поведението и. Движеше се тромаво, влачейки крака по земята. Приближаваше го бавно, а в едната си ръка държеше нещо. МЕЧО! Не се виждаше хубаво в тъмното, но от ръката на съществото висеше трупче с размерите на куче.
Дядо изскимтя отново. Обърна се и затупурка в обратната посока. Съществото приближаваше стопанина на кучетата. Вдигна трупчето, което държеше към главата си и отхапа от безжизненото тяло. В този момент, там където беше тъмното очертание на главата, грейнаха две червени кръгчета. На мястото на очите заблестяха демонични червени зеници. Ники издаде сподавен звук и пръсна към съществото със спрея. Страховитата фигура изстена зловещо и после нададе гърлен и мощен рев. Този рев проехтя над цялото поле и окончателно хвърли в паника мъжа. Той натисна още няколко пъти бутона на спрея и лютивата течност излетя в тъмното към нещото. Съществото издаде нов смразяващ кръвта рев. Лютивата течност предизвика ярост у нещото и то бързо закуцука към Ники. Червенината в очите грейна още по-ярко и бързо започна да се приближава в тъмното. Ники искаше да изкрещи от ужас, но страхът от приближаващата тъмна фигура, му попречи да изрази паниката си. Кучето топуркаше уплашено към сградите и стопанинът му хукна след него. От паниката му беше трудно да диша. По очите му се появиха сълзи предизвикани от дивия ужас, който изживяваше. Ето, светлинките на блока са все по-близо. Но заедно с шума от своите стъпки и на забързаното до него четириного, се чуваха и ужасяващите неравномерни крачения по сухата замръзната земя на нещото. Дали приближаваше? Дали беше вече зад него?
Ники неволно си представяше, че онова тъмно нещо е вече зад него, сграбчва го с подобния си на ръка израстък за шията и го поваля на земята. Имаше усещането, че то е почти до гърба му. Кучето изостана и след секунди се чу жалното му скимтене и замлъкна.
„Дядо! Уби го!!!“ – с ужас си помисли стопанинът. Но изобщо не се обърна да погледне, а вложи още повече усилия, да стигне до края на полето.
Може би съществото се забави, докато убие и Дядо, защото звукът от стъпките след Ники утихна. Мъжът стигна до улицата, минаваща покрай полето.
Малко се посъвзе от светлината и сградите, но продължи да тича. Поглеждаше вляво и вдясно, докато тича, но не виждаше никакъв човек. Не беше, чак толкова късно, че всички да спят, а дори и в късен час, обикновено имаше, макар и рядко, хора по улиците. Но сега, нямаше НИКОГО! Нямаше звуци от блоковете. Тишина…
Тръпки го полазваха по гърба и не смееше, да се обърне зад себе си към тъмното поле. Към онова нещо. Дали беше там? Дали и то беше излязло от полето и сега го преследваше? Тук, на светло. Ако се обърнеше, щеше да го види, как изглежда. Не искаше да го вижда…Представи си кръвожадно чудовище, чиито хищнически очи се взират в него, в бясна настървеност да го захапят. От паниката, която го бе обхванала, дишаше учестено , а сърцето биеше лудо. Виждаше светлинките от блоковете и уличните лампи пред себе си. Нямаше никакво движение. Когато наближи поредната пряка на улицата, по която тичаше, забеляза движение с края на очите си. Погледна натам и отново изпита задух…замръзна на място.
Иззад ъгъла на жилищния блок се показа фигурата на грамадно дрипаво и полуразложено същество. Някога принадлежащо на жив човек, мъж, това тяло изглеждаше ръфано, хапано и гризано. Различни парчета дрехи висяха по него. На места се забелязваше движение на буболечки, червейчета и други организми, които се бяха настанили в този труп и се хранеха. По главата имаше все още някакви кичури сплетена коса, а лицето беше видимо хлътнало и няколкото останали зъби изпъкваха. То закуцука право към Николай.
Мъжът преглътна сухо, като не можеше да откъсне поглед, от приближаващото го нещо. Искаше да бяга, но непреодолимата сила на любопитството го караше, да продължава да го оглежда.
Едното око на зомбито, мъртвеца или каквото беше там, липсваше. В другото имаше, някаква бледа алена светлина. Светлина, която показваше, че е …живо… по свой си начин. Това око жадно се взираше в Ники, а устата му примлясна. То не забърза крачка и сякаш хипнотизираше стопанина на кучетата, за да стои на място и да не бяга.
Оловният войник, както наричаше Ники един негов приятел, преглътна още веднъж и се опомни. Съществото се озъби в грозна усмивка. От устата се стичаше някаква лигава течност. Месестата част на устната кухина беше поизгнила и от там се подаваха зъбите или поне тези, които бяха останали. Бяха огромни и остри. Зловещи и жадни за кръв. За месо…
„Иска да ме захапе! Да ме убие…“ – съвсем притаи дъх оловният войник.
Когато беше малък, той много обичаше, да си играе с малки войници. Възпроизвеждаше битки. Вълнуваше го военната тема. И сега, когато беше станал голям мъж, се обличаше с военни дрехи. Да бъде герой, да бъде значим. Отличаващ се от обикновените миролюбиви хорица. Но за да бъдеш герой, трябва да искаш да си добър, да спасиш някого. Да направиш добро. Тази страховита ситуация беше много подходяща за такава роля. Ситуация... Това не беше ситуация. Това не беше истина. Не можеше да е истина. Мозъкът му отказваше да го приеме. А и в чии очи да стане герой? Кого да спаси? Нямаше никого. Никой, който да беше жив…От КОГО да спаси? Какво СА тези същества?!
Ники започна да диша и се успокои. Онова нещо продължаваше, да го приближава и с всяка измината крачка, червеният блясък в окото ставаше все по силен. Като хищник, който приближава безпомощната си плячка.
От един балкон извика момиче:
-ПОМОЩ!
Това го изкара от унеса. Той се ядоса на безпомощността си и хукна към балкона с момичето. Тя изпищя от ужас, когато на балкона излезе, опитващо да я сграбчи кръвожадно същество. В очите му грееха силно червените светлинки и то сякаш предвкусваше, как след малко ще захапе младото момиче. От устата му бавно капеше пяна и излизаше гърлен звук на задоволство. То сграбчи момичето за врата. Тя изпищя отново. С двете си ръце се хвана за парапета на балкона и се повдигна, отскубвайки се от захвата на съществото, чиито нокти оставиха кървави следи по шията и. Изтласка се назад с крака в тялото му и се хвърли от балкона. Ники вече беше стигнал под балкона, когато момичето го връхлетя отгоре и двамата се озоваха на земята. Оловният войник не мислеше за болката, която изпитва, искаше да види, дали е живо момичето до него. Благодарение на самоотвержената му проява, на нея и нямаше нищо. Тя погледна своя спасител в очите. Беше красива и Ники се почувства щастлив.
-Добре ли си? – я попита той нетърпеливо.
-Май да…-едва произнесе тя. Дишаше учестено, а по лицето и все още ясно личеше изпитаният ужас. Той се изправи на крака полека и когато и подаде ръка, за да и помогне да стане, забеляза, че към тях се движи нещо… Нещото беше съществото с изпъкналите зъби и едното око. То идваше, а „усмивката“ му беше още по-широка и оголените му зъби сякаш изпъкваха още повече. То явно се радваше, че плячката се е удвоила и се устреми. Издаваше същите гърлени звуци на задоволство, а ръцете или каквото бяха тези разкъсани израстъци отстрани на тялото, се надигнаха напред в стремежа си, по-скоро да сграбчат свежата плът.
Без да забележи това, момичето хвана ръката му и той и помогна да се изправи.
-Благодаря ти! – задъхано произнесе тя.
-Трябва да бягаме! БЪРЗО!!! – почти извика Ники, който съвсем се беше окопитил и не изпитваше вече страх, а гордост, смелост, ярост. Огледа се наоколо и видя, че две други същества, едното съвсем ниско, около метър и петдесет, но много пъргаво, другото по-високо и бавно, идваха от полето. По-ниското същество беше облечено в загнили дрипи и почти не му беше останала месеста маса, приличаше на скелет. В очните му ябълки грееха две червени кръгчета. Пулсиращи в червено, все по-силно, с всяка измината крачка. Устата беше отворена широко и сякаш имаше свой още по-силен стремеж, да захапе миг по-скоро плът. Другото беше едро, направо огромно. В едната си ръка или каквото висеше там, държеше… Дядо. За шията. Бедното куче висеше безжизнено, а от тялото му капеше кръв. Чудовището имаше огромна глава с черна спластена коса. Впитите скули и хлътнали очи не изразяваха слабост или смърт, а живот. Жажда за кръв, защото гримасата, която оформяха сякаш се смееше. Беше щастлива. Зловещо щастие. Пламъкът в очните кухини ги беше изпълнил почти. Трите същества се надпреварваха, да стигнат първи до жертвите. В същото време над главите на Ники и момичето от балкона, от който тя полетя преди малко, се протягаше друго такова същество и мучеше недоволно.
Ники и красивото момиче хукнаха в обратна на полето посока. Там където, може би, имаше някой жив. Но жив, за да обича. Да е добър, а не зъл. Някой, който се усмихва, без да жадува за кръв и да убива. Но ако няма никого? Ако в света са останали само те двамата? Ники и това красиво същество. Те ще се спасят. Оловният войник ще намери начин. Ще я обича. Ще бъде щастлив…
Някъде далеч отпред се чу удар или по-скоро трясък. Като от тежка катастрофа. Със силно свистене на гумите и ръмжащ двигател по улицата срещу тях се зададе кола. Тази кола сякаш летеше насреща им, защото след миг силните и фаровете вече светеха толкова близо, че заслепяваха всичко останало…
-Коле!- чу, че го повика някой. Някъде отгоре. – Ко-о-оле-е-е! –по-настоятелно същият глас.
Ники трудно отвори очи. Сестра му се беше прибрала, запалила лампата в стаята и надвесена го викаше да се събуди.
-Трябва да разходиш кучетата. –нареди тя и излезе от стаята. Ники се опомни. Бил е заспал. Всичко е било сън. Лежеше в леглото си и няма никакви кръвожадни същества наоколо. Старото куче Дядо изскимтя кротко, а Мечо, като видя, че се е събудил, се засили и скочи в леглото при него. Ники го погали, а с другата си ръка се потърка по челото. Беше потен посред зима. Имаше усещане, че в главата му кънти огромна камбана. Устата му беше пресъхнала. Този кошмар го беше разтърсил силно и се чувстваше много объркан. „Трябва да спра бирата…“. си помисли оловният войник. Паметта му още пазеше лицето на красивото момиче. Благодарният и измъчен поглед. Някъде беше виждал това лице. Трябва да го намери. Може би да го спаси от нещо…
Мечо потърси вниманието му с муцуна и той го погали. Припи му се бира. Само тя можеше да го отскубне от тази драма. „Като изляза, да разходя кучетата, ще си взема една, може би две…“. След тази мисъл се усмихна и се почувства по-добре. В този момент в съзнанието му изрева глас:
„ЖАДЕН!!!“
Ники изтръпна и дръпна като опарен ръката от домашния си любимец. Кучето го погледна право в очите. Там някъде зад тези кучешки иначе добродушни очи нещо се промени. Кафявият им цвят се обагри в червено и кучето се озъби. „УСМИХНА“. Започна да ръмжи към стопанина си… Ники затвори очи. Преглътна шумно и пак ги отвори. Сега в очите на животното нямаше никакъв червен цвят. То не ръмжеше, а го гледаше покорно. Ники се пресегна и пак го погали.
-Стига с тая бира…- си промърмори оловният войник и се изправи в леглото.
-Има и по-сладки неща от нея. – промълви стопанинът и галейки Мечо, се взираше към прозореца в тъмницата навън.