Мария Устинова-Продадена съпруга-3
Пуснато: 03 юни 2023, 14:54
Продадена съпруга-3.
Глава1
Втори път се готвя за сватба.
Отново не се радвам на красивата рокля,а в очите ми има сълзи.
-Всичко ще бъде наред, скъпа“, изчурулика приятелката ми, изправяйки полата на булчинската ми рокля, така че да лежи на красиви драперии. Кирил те обича. Той ще те защити. Всичко останало е в миналото!
Поех си дълбоко въздух, опитвайки се да сдържа сълзите си.
-Ти заради Руслан ли плачеш?-тихо попита Вика.
Лекичко за да не чуе Звярът.
-Не-прошепнах
- Защо ме лъжеш? — попита тя сериозно. - Мога да видя!
-Не,Вика...Не е заради Руслан.
Не мога да я убедя. Вика ме изгледа ядосано, докато оправяше корсета си.
Права е.Трябва да забравя всичко.
Този път се омъжвам по любов.
Трябва да забравя как Руслан ме отвлече и ме принуди към интимност.Под натиск и напрежение подписах договор, според който трябваше да родя наследник. Не мога да забравя как забременях. И най-лошото: как ме отровиха. Родих недоносено бебе и то почина в ръцете ни.
Това промени не само мен,но и Руслан.
И сега ще се омъжвам за някой, когото наистина обичам. За брат му. Той не е подарък, изобщо не е ... Те се заслужават един друг. Но аз сама избрах Звяра. Той не ме е насилвал.Не можеш да заповядваш на сърцето си.Не мога да забравя тежкото си майчинство. Душата ми още плаче за мъртвото дете.- Вика, ти си лекар...- Все още не.-Но ти разбираш от медицина. Кажи ми колко дълго ще живее недоносено бебе самичко в кувьоз.Тя внимателно ме погледна.
— Скъпa… Защо имаш толкова ужасни въпроси?Знаех, че е лудост. Нo не можех да спрa да мисля за това.- Лили, не се обиждай, но аз ще извикам твоя ... - прекъсна приятелката ми каквото искаше да каже - ще извикам твоят човек? Ще се обадя на Звяра!Остави ме пред огледалото и излезе от спалнята.Погледнах се: в красивата рокля, която струваше колкото половин имение, черната коса се беше разпиляла по раменете ми. Това е просто по-подходящо за репетиция, а не за истинска сватба.Но и тази съм на път да разваля.Вратата се отвори за миг. Кирил застана на прага.Висок и мощен, в негово присъствие веднага станах по-спокойна.Разбира се,не винаги така се получава. Той е получил прякора си с причина. Но за мен- винаги съм се чувствала добре с него, независимо кой беше той в града.
Остави ме пред огледалото и излезе от спалнята.Аз пак се погледнах: в красивата рокля, която струваше колкото половин имение, черната коса разпиляна по раменете ми. Това е просто по-подходящо за репетиция, а не за истинска сватба.Но и нея успях да разваля с настроението си.Вратата веднага се отвори и Кирил застана на прага.Висок и мощен, в негово присъствие веднага ми стана по-спокойно.Разбира се не винаги е така,но в повечето случаи.Той е получил прякора си с основателна причина. Но с него винаги съм се чувствала добре, независимо какво положение,заемаше сред населението,тук.Ако Руслан беше господар на този град,то Звярът е неговият ужасен кошмар.Психопат, убиец, садист, пълен с пороци и мрачни страсти.— Лили, какво стана?- Той се приближи решително.Той ме обърна към себе си и се наведе, сякаш искаше да ме целуне. Светло сините очи, като есенно небе, се взираха строго в мен.
Вика му е доложила всичко.Защо смяташ, че детето е живо? — дрезгаво попита той. - Кого сме погребали? Нали бях на погребението и видях тялото. Какво има, малката? Защо започна изведнъж да задаваш такива въпроси?Очите му бяха разтревожени..Дали пък не съм полудяла от мъка? И изведнъж настояването ми да проверим истината за детето!-Годеницата на баща ми каза, че той е отвлякъл някакво бебе. Тя плачеше и крещеше, че след смъртта му детето е останало само и може да умре... Ами ако беше моето? Все пак това беше негов внук. И той не може да има синове. Можеше като нищо да го отвлече! Напук на Руслан - можеше!- Това ли е всичко? -Звярът въздъхна с видимо облекчение.- Не ти е достатъчно?-Ела тук, скъпа“, прошепна той, като нежно хвана лицето ми в ръцете си. -Хайде, не плачи
Звярът въздъхна с облекчение, галейки лицето и шията ми. После ме целуна — почти насила, защото не ми беше до това.Просто разтвори устните ми с палец, прониквайки вътре с език.— Скъпа, успокой се — въздъхна той. - Тя е луда.-Не мога да го оставя това така“, изпаднах в паника. „Баща ми е убит. И ако някъде умира някое дете, макар и да не е моето?!За мнозина Звярът е чудовище.Но винаги ми е помагал.Прокарах ръце по гърдите му, опипвайки с пръсти неравностите под тениската му - това бяха белезите, останали след като издълба името ми на гърдите си.-Скъпа, помисли сама… Едно дете не може да бъде само, някой трябва поне го храни, да се грижи се за него…“, започна да изброява той.Аргументите звучаха разумно. Но аз продължих да го гледам с болка в очите.
Когато говорим за баща ми, не можем да знаем със сигурност. Ако подозираше, че може да бъде убит, тогава можеше да скрие детето преди това, да направи всичко. И Звярът го знае.Не можех да се успокоя.„Моля, Звяр...Много му харесваше, когато го наричах така.— Добре — предаде се той. „Ще уведомя властите, че някъде може да има скрито бебе.Продължих да го гледам в очите, галейки мускулестия му корем. Засега над дрехите,но след това издърпах тениската от дънките му и докоснах голата му кожа, усещайки задъханото му дишане, извивките на мускулите му и стоманения корем.Вече правихме секс. Преди сватбата.И то повече от веднъж.
Но няма още истинска пълнотата на чувствата. Още не съм се съвзела от шока. Звярът следеше изражението на очите ми. Той хареса инициативата ми.-Ако ти си права, а аз греша, няма да ми простиш“, каза той. - Облечи се. Отиваме при съдебния лекар. Да проверим кого всъщност сме погребали.Той излезе от спалнята, краката ми се подкосиха и се облегнах на стената. Уплашена Вика влетя в спалнята.-Помогни ми да се преоблека“, опитах се да смъкна ръкава от рамото си, забравяйки, че корсетът е с връзки, и дружката ми се втурна към мен. - Можеш ли да дойдеш с нас? Не мога сама.-Ако детето е живо, ти отново ще станеш собственост на Руслан“, изсъска тя. - Разбираш ли?Очите на приятелката ми бяха остри и зли.-Аз не съм ничия собственост“, сопнах се.- Така мислиш ти. Но той е различен. Той се би с брат си. Застреля баща ти, съпругът ти. Сериозно ли мислиш, че някакви си думи ще го спрат?-Руслан е в затвора“, напомних й. - И аз се обърнах към теб да ми помогнеш, а не да ми четеш лекции. Ще помогнеш ли Вики?
Вместо отговор изстенах от предположението й.Но не се уплаших.Руслан беше прав, когато каза, че в нас двамата вътре гори един и същ огън до постигане на целта си. Много си приличаме. Сега този пламък изгаряше сърцето ми, принуждавайки ме да вървя напред, без да се обръщам.Седях в колата, докато Звярът говореше представители на властите. Случаят се раздвижи бързо. Съдебният лекар беше вдигнат от леглото и десет минути по-късно този мъж на средна възраст, измъчен от живота, седеше пред нас.-Ето доклада от аутопсията“, тънка книжка от няколко страници лежеше пред Звяра. -Ако искате, можем да направим ДНК тест. Но има трудности.- Какви? – попита Звяра.— Мостра за сравнение. С какво можем да сравним ДНК на едно дете?Звярът и аз се спогледахме.Той лесно би дал своята проба, но двамата с Руслан са доведени братя.Кирил сякаш мълчаливо ме питаше: казваме ли това на глас? Какво всъщност подозираме?
— Сравнете с пробата на Девин — предложих аз. - Днес беше убит. Аз съм негова дъщеря, мога да дам разрешение за това.Съдебният лекар облиза устни. По изражението на лицето си разбрах, че сме в беда.— Не мисля, че е възможно в близко бъдеще… Убийството е нашумяло. Докато не приключим със следствените действия, е малко вероятно да успеем да направим това, без да привлечем внимание ... Но ако не искате да запазите процеса в тайна, можете да опитате. Просто имайте предвид. Убийството на Девин е достояние на всички.. Всеки момент ще започне да привлича лешояди от цял свят.Отново погледнах зад Звяра, търсейки съвет.В паузата се чуваше как дъждът удря по прозореца.Исках да направя всичко по-бързо, но ... И ако синът ми наистина е жив - да разтревожа и уведомя останалите недоброжелатели за това и отново да го застраша?Ще сравнимкато вземем образец от Руслан“, реши Звярът.-Той е в затвора...-Нищо, Лили. По-лесно е. Руслан ми е брат, лесно ще се среща с него.
— Добре — въздъхна съдебният лекар и несъзнателно докосна няколко залепени листа от доклада. — Относно аутопсията… Беше недоносен плод на възраст от двадесет и две до двадесет и четири седмици.— Бях на двадесет и шест!— Лили — каза съдебният лекар, сякаш минаваше през минно поле. - Разликата от няколко седмици не винаги е диагностична и е допустима.Всяка патология, хипоксия, дори наследственост, може да доведе до забавяне на развитието ...- Бях здрава.За това следяха най-добрите лекари!Звярът стисна ръката ми и потърка брадата си в горната част на главата ми като огромна котка. Но не можех да се успокоя. Наполовина слушах съдебния лекар, исках възможно най-скоро да разбера резултатите от тестовете и да започна да търся.Баща ми е рядко копеле.Той измъчи майка ми до полусмърт. А към жените, които му родиха деца, от които останахме живи само аз и сестра ми, се отнасяше като към добитък, а не като хора.Руслан застреля това копеле
Но ако Девин е отвлякъл сина ни, той може да ни остави жесток урок за бъдещето. Страхувах се, че детето бавно умира в кувьоза, оставено само.Видях, че съдебният лекар не ни повярва.Звярът също,но просто направи каквото поисках, като видя, че полудявам. С това ме спечели. Звярът винаги е заставал зад мен , във всички ситуации. Той е на моя страна.Той не вярва, но действа, защото знае, че иначе няма да се успокоя.Върнахме се до колата. Съдебният лекар се качи в своя очукан стар седан. Той ще ни последва. Полицейска кола с мигащи светлини ще се движи напред. Всъдеход с наша охрана ще затвори колоната.Звярът седна зад волана, нагласи огледалото, погледна назад - ту към задната седалка, където Вика кротко ни чакаше да тръгнем,ту към колата зад нас,с размит силует в потоците от есенен дъжд.- Как си, скъпа? -той се обърна към мен.Около устата мусе появиха твърди гънки.
Той не флиртуваше, не се забавляваше, беше, по дяволите, на ръба, като че ли в предусещане на капан пред себе си.Почти съм сигурна,че вече ми вярва.Звярът изглеждаше готов да отблъсне атака.Преглътнах.Пред Вика внезапно почувствах скованост и се ограничих до сдържаност:- Всичко е наред. Да тръгваме скоро.Тръгнахме към гробището. Не знаех дали си струва да ходя там, съмнявах се до последно. Но когато стигнахме, сама излезязох от колата.Преди това предадох документите на Вика.- Прочети.— Разбираш ли, че не съм професионален следовател, нали? — уточни тя, но взе книжата. - Какво може да не е наред?
- Твоето мнение е важно за мен.Ти много научи и знаеш ,докато се подготвяше за прием в медицинският,но ти си беше зубрачка.С въздишка тя прочете репликите и светна горната лампа в колата.Руслан погреба детето ни по най-висок ранг.Единственият роден син.Белият ангел в края на алеята - надгробният камък на нашето бебе, предизвика такъв остър пристъп на болка в сърцето ми, че едва потиснах импулса да се втурна към гроба и да го разровя с ръце.— Изчакай тук — каза мрачно Звяра. - Сам ще свърша работа.— Мога да помогна — предложи съдебният лекар.- Не. Това е семеен въпрос“, тросна се той, взе лост и сапьорна лопата от полицая и отиде до гроба.
Спрях под един бъзов храст, скривайки се от ледения дъжд. Когато се чу първият удар на лоста в мрамора, затворих очи. Не искам да гледам как разбиват детски гроб. Който и да е погребан в него, е невинна душа, намерила там покой.Въпреки нощта и студа, Звярът скоро захвърли якето си и остана по една тениска под дъжда. Тя бързо се намокри и залепна за мускулестия торс. Ръцете и мощната шия станаха влажни и лъскави на светлината на фенера.Накрая ковчегът беше изваден от земята. Малък, като играчка, и гледката му разби сърцето ми. Но не можах да си наложа да вляза в колата.И Звярът не можа.Както каза, това е нашият семейно дело.-Лили, стой настрана“, предупреди ме той, когато дървената кутия беше спусната върху мраморната плоча и съдебният лекар забърза към него.
Няколко минути по-късно Звярът дойде към мен, миришещ на дъжд и пот. Русата му коса беше сплъстена и той беше мокър. Но широките ми гърди закриваха погледа ми към гроба. Оставих се да бъда прегърната и се зарових в гърдите му.-Пробата беше взета в мое присъствие“, прошепна той. - Ще окажа натиск чрез моите връзки, ще платя, бързо ще разберем резултата.Звярът отметна мокри кичури от студените ми, хлъзгави бузи.— Благодаря, че повярва — прошепнах.-Въпрос на дребни неща“, продължи той. - Остава да убедим Руслан да направи теста. Трябва да тръгваме, скъпа. Той няма да иска да говори с мен.
Глава 2
- Защо дойде?
В участъка, сред опърпаните стени и стари мебели, Руслан изглеждаше чужд. Той е свикнал с луксозни клубове, мезонети, готини коли.Разполага с големи пари и огромна власт.
Бях сама. Звярът ме чакаше пред вратата.
Шефът на полицията ни даде кабинета си. Сега той тъпчеше колебливо из него, гледайки с ужас ту белезниците на масивните китки на Руслан, ту мен.
Бях с мокра тениска, косата ми беше полепнала по бузите ми, а очите, които видях отсреща отразени в огледалото, бяха огромни, шокирани и тъмни като черна дупка. Дишах тежко.
Виждашесе,че не съм добре.
-Какво се е случило, Лили? - на половин оборот подхвърли той на началника на полицията. - Излез.
Прозвуча като заповед, но униформеният се подчини.
Не беше никак добре: най-влиятелният човек в града беше обвинен в убийство. Руслан е убивал и преди. Съпругът ми, например ... Те си затвориха очите за това. Кметът на града е неговият най-добър приятел. Полицията е нахранена. Тук всички се подчиняват на Руслан. Но този път той уби не обикновен градски жител, а акула не по-малка от себе си. И не просто пред всички, а на празникът, в денят посветен на Деня на града.
Винаги съм се чудила къде минава границата, отвъд която Руслан, който за пореден път наруши закона, вече няма да бъде прикриван. Самият шеф на полицията май не знае това.
Виждах в очите му, че Руслан е безразличен към съдбата си. Отмъсти си,за да не се остави да го натискат, това е основното.
-Да,има нещо ново,което се случи… — признах аз.
И без да знам как да започна, конвулсивно извадих епруветките с пробите на масата. Руслан дори за момент не можеше да допусне, че мога да дойда заради него, въпреки че живяхме заедно една година. Знаеше, че няма да дойда.
С каменно лице той разглеждаше епруветките,които се търкаляха на масата, и ме гледаше в очите. Не знам дали разбираше какво е това. Треперех при вида му. Но оттогава твърде много вода е изтекла под моста.
Разпечатах комплект за вземане на епителни проби. Просто памучен тампон в епруветка. Трябва да се разтрие от вътрешната страна на бузата си и готово.
Много е лесно-само да се направи..
-Трябва ми твоята ДНК проба“, заекнах аз.
- За какво?- Погледът му беше спокоен и безразличен.
Сърцето ми биеше бързо, като на птица и ми беше горещо. Бях изпълнена с надежда, но знаех, че нямам нищо друго освен убеждаване и предположения. Нито един факт, нито едно доказателство, че детето ми е живо.
Просто повярвах в това.
Не знам какво ще стане, ако надеждите не се потвърдят.
Навярно ще умра от отчаяние.
Погледът на Руслан беше непоносим. Мислех, че мога лесно да обясня всичко, но този тон, очите, ме лишиха не само от увереност, но и от обикновената възможност да дишам.
-Това свързано ли е със сина ни?
-Да“, въздъхнах аз. - Дай ми проба, моля. Искам да съм сигурна, че сме погребали него, а не нечие друго дете...
Дълга пауза.
-Кой ти наби тези глупости в главата? Това беше нашият син.“ -Тонът стана по-груб. Знаех, че Руслан няма да се зарадва, когато дойда с тази молба.
Той вече е преживял смъртта на бебето. Мъжката мъка е по-кратка от майчината. Материалист до последен дъх, той няма да се вкопчва в илюзорни надежди като мен.
А аз отдавна нямам нищо освен тях.
-Той може да е бил отвлечен от баща ми.” Затворих очи. — И да го е заменил с мъртвия си син. Той е там, някъде съвсем сам, Руслан ... Може би часовникът отброява последните му мигове ...
Разплаках се, когато видях как Руслан гледаше на жалкото ми бърборене.
— Това е невъзможно, Лили — въздъхна той и се облегна на стола си. -Синът ни почина в болницата. Детето беше охранявано, наблюдавано денонощно, повярвай ми това е невъзможно. Кажи на брат ми да ти намери добър лекар. Съжалявам, че с теб се случват такива неща-да си внушаваш несъществуващи неща.
Изражението на лицето му стана такова, сякаш изведнъж е налапал нещо горчиво в устата си и на челюстите му изпъкнаха малки мускулчета.. Руслан наистина ме съжаляваше.Как можах в такъв важен момент пак да се объркам и да не мога да го убедя да ми помогне.
Той взе флакона от пръстите ми, потърка го в устата си с памучният тампон и го постави обратно.
- Вземи го, ако ти трябва.
Стиснах шишенцето.
Време е да тръгвам, но аз седях. Коленете ми бяха слаби и меки, просто не можех да стана. Първият път след смъртта на детето не можах дори да погледна Руслан.Бях изпаднала в истерия, крещях и се криех от него.
Брат му ближеше раните ми вместо него.
Звярът ме върна към живота, а не този, който трябваше!
Не можех да простя за това.
Това е по твоя вина. Ти, ти и само ти. Във всичко, което ни се случи, в болката ни и в това, че имаме една и съща горчивина в душите си и болка в очите. Фактът, че сам се надигра, загуби всичко, не успя да спасиш детето и ме накара да го преживея.
Сега той е в затвора.
Но сега Руслан съжаляваше.
- Какво ще стане с теб?- Попитах.
-Не знам, Лили. Баща ти имаше могъщи приятели. Може би ще ме изпратят в столицата. Може би ще се опитат да ме убият в клетката. Пука ли ти?.. - лицето му не изразяваше нищо, сякаш не го интересуваше,дали ще живее,умре или стои в затвора.Във всеки случай не е моя работа. „Погрижете се за осиновения ми син, става ли?
-Можем да намерим адвокат“, предложих аз.
Не знам защо.
-Нямам какво да правя на свобода''. отговори Руслан и аз разбрах всичко: наистина нищо не го интересува.
Все така равнодушеният му поглед, сякаш казваше: омъжваш се за друг, затова иди при него.
И е прав.
— Ще ти кажа какво показва тестът — измърморих аз и се изправих.
Имаше твърде много спомени в мъртвите му очи и концентрирана болка в тази стая. А извън него надеждата чакаше мен и Звяра.
-Няма нужда“, гласът ме настигна на вратата.- Тестът ще покаже, че детето е наше. Грижи се за себе си.
Излязох от стаята като из преизподня.
- Как си, скъпа? - Звярът пристъпи към мен, хващайки ме в ръцете.
Мълчаливо протегнах флакона.
-Да тръгваме“, без да обръща внимание на шефа на полицията, той ме дръпна по коридора.
Прозорците на частната лаборатория светеха въпреки късната нощ. Вкараха ме вътре, дадоха ми кърпа да се изсуша и след това ме настаниха на един стол. Ще ми вземат и образец за сравнение, за да се изключи евентуална грешка.
-Отвори си устата“, каза сестрата.
Усещането за драсване от вътрешната страна на бузата ми направи това, което срещата с Руслан не можа - накараме да се опомня. Наистина правя това,опитвам се да спася една невинна душа,независимо чие е това бебенце.. С пробата сестрата се отдалечи от мен, а аз останах да седя.
„Лили“, обърна се към мен Звярът. -По-добре да се върнем у дома.
-Тук ли ще се направи анализът?
- Да
- Дълго ли ще продължи? Може би да изчакаме?
Не исках да си тръгвам, сякаш така беше по-надеждно.
- Ще ни го направят спешно, но това е минимум до сутринта. Имаш нужда от сън. Не се страхувай, аз ще оставя нашите хора, нищо няма да бъде заменено и нищо няма да бъде откраднато ...
Той буквално прочете страховете ми. Въпреки че при майката с разбито сърце-те всички са на повърхността ... Доближих се плътно до него и забелязах,че който наистина има нужда да спи - това е Звярът. Мръсен от пръстта на гроба, със зачервени очи, той изглеждаше уморен.
-Благодаря ти“, прошепнах, обхванах лицето му с длани и го целунах по устните.
— Рано е да благодариш, скъпа — дрезгаво отвърна той.
Върнахме се уморени и притихнали. В кабината на колата ласкаво бръмчеше мъркането на мотора. Попадналите пред фаровете парчета от асфалта блестяха под дъжда. За първи път забелязах колко красив е пътят към Авалон: крайградска есенна гора, небето в рунтави, почти черни облаци, нито жива душа наоколо. Умората и нервите ме приспиваха.
И когато се събудя, най-вероятно резултатите от теста ще ме чакат.
Едва когато бях под душа в Авалон, осъзнах колко ужасно съм изтощена и премръзнала. Мислите ми се въртяха около гроба с белия ангел и срещата с Руслан. Беше невъзможно да забравя загубилите му жаждата си за живот-очи.Както и твърдостта в гласа му - "Това там е нашият син."
Да, моята увереност е изградена върху нестабилна основа.
Може би Руслан е прав: имам нужда от лекар.
Само майчиното сърце шепне твърде настойчиво, за да не се предавам..
Страшно е да си представя какво ще се случи с мен, ако това е грешка.
Втори път да оплаквам дете - не пожелавам и на врага си.
Когато излязох от душа, Звяра вече спеше. Седнах до него, долепих устни до рамото му и за известно време замръзнах така.. Благодарение на него всичко ще се нареди.. Чувствах се признателна от цялото си сърце. Вдишвах аромата му със затворени очи и се почувствах като у дома си.
Можеше и да не поиска да ми помогне,но все пак го направи.
Не можах да заспя и за да не безпокоя,Кирил-излязох от спалнята. Заслужаваше спокоен сън. В кухнята взех голяма чаша успокояващ чай и се насочих към мазето.
В медицинския кабинет нямаше никой. Ясмина и Вика се подготвяха за двубоите, но на масата видях протокол от аутопсията, който приятелката ми четеше и го беше оставила разгърнат. Може би го е обсъждала и с Ясмина.
Влязох и седнах на рогозките зад ъгъла. Вика организира стая за пушене тук и също беше възможно човек да се скрие. Включих си телефона, за да прочета новините.
Градските сайтове вече се напълниха с информация за есхумацията на гроб на дете. Имаше дори снимка на Звяра, който рови под плочата. В статиите - едни предположения, едно от друго по-лоши. Нищо интересно.
Потърсих информация за Девин.
Всъщност Руслан ме интересуваше. Но не знаех как да намеря това, което искам да знам. Той се е примирил, отказва помощ и защита. Даде да се разбере, че сам ще се справи със ситуацията. Но след срещата ни остана някакъв трън.
Новините за убийството на Девин бяха пълни.
Писаха за баща ми и Руслан. Те градиха версии и търсеха мотиви, но аз не се интересувах от чужди догадки. Исках да знам какво го очаква. Трябва да се консултираме с адвокат. Да знаем на какво може да разчита Руслан. Ако иска да се бие, разбира се.
Изглеждаше така, сякаш не го е грижа какво ще му направят.
Разбрах, какво толкова ме зацепи : Руслан не прояви абсолютно никакъв интерес към това, което казах. Не го въодушевяваше факта,че може синът ни да е още жив.
- Лиля?
Вдигнах глава. Вика се втренчи в мен.
-Не мога да спя“, обясних аз. — Прочете ли доклада?
— Сега ще го донеса — въздъхна тя.
Седнахме една до друга, Вика запали цигара, прелиствайки документите. Лицето й беше съсредоточено и сериозно.
- Лил, не искам да те разстройвам ... Но няма причина да вярваме, че това е друго дете. Да изчакаме резултатите от теста.
- Сигурна ли си? - Не съм разстроена, рано е да се отказвам.
Докладът може да е бил фалшифициран. Най-вероятно фалшив.
- Показах на Ясмина, тя се съгласи. Няма подробности, но написаното тук - тя разклати доклада - отговаря на твоята картина.
- Датата не съвпада.
- Терминът е нещо много приблизително, в крайна сметка патологът може да сбърка цифрата. Погребаното дете е било силно недоносено и известно време е било на изкуствена белодробна вентилация.
Настя каза, че детето й е родено вече мъртво.
Аз кимнах. Не съм съгласна,но просто показвам това, което чувам.
Вика разтърси със съжаление вестниците.
Не искам да ти давам фалшиви надежди. По-добре е, отколкото да вярваш в невъзможното. Съжалявам, Лили.
— Всичко е наред — преглътнах с усилие.
Трябва да отида долу на арената...
-Върви.” Погледнах я уверено. - Наистина, давай. Няма да изпадам в истерия. Просто ми дай отчета, става ли?
Вика протегна документите, усмихна се още веднъж със съжаление и си тръгна.
Вторият път да го преживея беше по-лесно.
Няма да се вслушвам в думите на Вики, докато не получа резултатите от теста. Докладът може да е бил фалшифициран. Сигурна съм, че щяха да направят същото. Ако баща ми искаше да се отърве от ненужен свидетел - майката на детето му, значи го направил с причина. Може би се опитваше да скрие факта, че има мъртво дете.
Погледнах кой е направил доклада - не беше съдебният лекар на Звяра. Въведох фамилията в търсачката, за да разбера с кого си имам работа.
Намерих снимка в сайта на градската управа. Възрастен мъж с очила, който прилича повече на политик, отколкото на лекар. Важна фигура… Не дочетох регалията, забелязах, че снимката е зачеркната с черна линия. Преди седмица мъжът починал от инфаркт.
Погледнах отново снимката и се засмях.
Е, да, възрастта е вече сериозна, смъртта може да е естествена. И все пак ми се стори подозрително.
Качих се в спалнята, като изключих телефона си.
Гледах спящия Звяр, играх си с Голди, на която много й липсвах без мен. Наложи се да пия сънотворни от Вики. Бях много уморена, но разбирах, че докато не получа резултатите от теста, няма да мога да заспя.
В седем сутринта, не издържах, реших да се обадя в лабораторията.
И дали разбера резултата, или да ги накарам да побързат, заплашвайки ги с всички наказания.
Намерих номера там, в интернет, и отидох до прозореца, за да не безпокоя Звяра. Слушах звуковите сигнали и гледах леглото със спящия си любим ... На фона на черното легло, мускулестото тяло и русата коса бяха още по-красиви.
А на всичкото отгоре има силен характер.
Имаше доза истина в думите на Вики. Ако синът ни е жив, Руслан може да се опита да ме отведе. Проблемът е, че нямам абсолютно никаква представа за реакцията му в този случай. Знаейки за чувствата ми към Звяра, той обеща, че ще ме пусне, ако родя наследник.
Но това беше много отдавна. Дори не знаехме в какво се забъркваме.
И за него, и за мен детето беше все още нещо много неопределено. Просто една дума, зад която не стоеше нито любов, нито болка, нито безсънни нощи. Сега сме различни.
Може и да не ме пусне. И Звярът го знае.
И все още се опитва да помогне.
-Здравейте“, внезапно даде свободен сигнал телефонът.
-Това е Лилия Девин.“ Спрях, за да контролирам вълнението си. Гласът прозвуча сухо и далечно.- Готови ли са резултатите от теста?
Леко ми се зави свят.
Жената мълчеше, или уточняваше въпроса, или се замисляше дали да отговори на мен, а не на този,който е бащата. Най-накрая взе решение, вероятно подпомогната от деловия ми тон.
- Първата част на анализа е готова - според майката има съвпадения. По материала на бащата все още се работи.
Главата ми някак си стана мътна.
Мълчаливо изключих разговора и от слабост се свлякох по стената на пода.
Има съвпадения.
Опитах се да не мисля за нищо.Дали ще мога да не чувствам нищо след още няколко часа, докато приключат с резултата на Руслан? Въпреки че трябва да сравнят и неговата взета проба. Има съвпадение за майката. Зарових нос в коленете си и обвих внезапно изстиналите си ръце около тях.
Не исках да търся причини защо това може да е така. Отново се вкопчих в надеждата. Просто ми стана страшно.. Ужасно е, че всичко е лъжа и на това място на сърцето, където са поникнали семената на надеждата, отново ще се появи черна дупка.
Изхлипах, опитвайки се да се успокоя.
Звярът вдигна глава и се огледа.
— Лили? -той стана от леглото. – Скъпа, защо не си легна?
Той се наведе напред и сънливите му очи придобиха мило изражение.
Звярът забеляза телефона на пода.
-Обадих се в лабораторията“, прошепнах аз, несигурна как ще издържа следващите няколко часа.
- Не беше необходимо, те сами ще се обадят, когато свършат. Какво ти казаха?
- Има съвпадения по майката.
Той въздъхна, хвърли телефона на перваза на прозореца и ме вдигна на ръце. Заведе ме в леглото,прегърна ме. Любимият ми искаше още да спи. Със затворени очи той целуна китките ми и след минута дишането му стана равномерно.
-Да изчакаме пълният анализ“, измърмори той в просъница.
Не се обвинявах,но не можех да се успокоя.. Просто чаках и времето течеше бавно като костенурка. Спомних си очите на Руслан и сега разбрах защо беше толкова спокоен
Той не повярва, защото е истина.
Тялото ми беше изтръпнало, вдървено, но ме беше страх да мръдна. Думите на Вика, първата част от анализа - всичко беше срещу мен, но въпреки всичко надеждата все още трептеше и туптеше в сърцето ми.
Когато телефонът иззвъня няколко часа по-късно, се опитах да стана, но Звярът ме изпревари.
-Ще отговоря сам“, той стана пръв и вдигна слушалката, обръщайки се с гръб към мен. - Да?
Глава 3
Звярът слушаше мълчаливо.
-Това от лабораторията ли е? Какво казаха?
Чаках напрегнато отговор, когато той изключи телефона си. Мускулестият гръб не изразяваше нищо и не можех да видя лицето му. Но и когато се обърна, не можах да прочета нищо по изражението му.
„Звяр…“ прошепнах. -Това от лабораторията ли е или не?
Когато очите ни се срещнаха, пулсът ми скочи.
Той кимна.
Готови ли са резултатите?
- Първо ми отговори... - Кирил ме погледна остро и се приближи до леглото, - какво изпитваш към мен, Лили?
Що за глупав въпрос е това? Мълчаливо гледах, без да разбирам какво става? Не ми е до игри! Но от очите на Звяра разбрах: това не е игра.
-Тестът е лош,нали? - измърморих аз. „Това е... това е...
Не можах да се доизкажа.
Пред очите ми летяха „мухички“, сякаш от липса на кислород.
Звярът смъкна чаршафът,с който се бях увила-от мен и пропълзя отгоре ми, засипвайки ме с целувки. Не ги усещах. Нито ръцете, нито устата му, само малко от миризмата на билковият душ гел, останала по кожата и косата му.
Последната целувка беше по ключицата и Звярът се повдигна на лакти, гледайки ме в очите. Той държеше лицето ми в ръцете си. Потънах в матрака под тежестта на Кирил.
- Обичаш ли ме? - попита той.
В очите му прескачаха студени искри.
Страхува се, че пак ще изпадна в депресия. Пак ще крещя и ще се хвърлям по всички. Но веднъж го преживях и бях спасена в ръцете му, в къщата му. Ако Звярът не ме беше довел и утешил тук, може би вече нямаше да съм жива.
Руслан не беше способен на това.
Обичам ли го… Глупав въпрос.
Дълбоко в себе си вече знаех отговора. Не бях готова да се справя с него, но го разбирах.
-Да…“ Затворих очи, усещайки как гореща сълза очертава пътят си по кожата ми.
Звярът ме целуна по устните. Той дишаше мълчаливо, тежко няколко секунди.
-Това не е синът на Руслан“, каза той неочаквано дрезгаво. -Не знам кого погребахме, но не и него.
Няколко секунди лежах вцепенен от шок.
- Какво? – попитах, мислейки си, че съм луда и чувам това, което искам, а не истината.
Просто не можех да повярвам!
- Тестът за бащинство е отрицателен.
Исках да го отблъсна, да скоча, но Звярът не ми позволи. Стиснал челюстта ми с пръсти, той продължи да ме гледа в очите. Сърцето ми биеше като лудо. Видях същия стоманен блясък в погледът му, който караше враговете да изпадат в паника. Гледката на Звяра от ,,Авалон.''
Не разбирах какво има.
Не ми стана ясно от какво е разстроен.
- Кирил? -прошепнах.
-Имаше съвпадения с майката, защото това най-вероятно е твоят полубрат“, продължи той тихо. -Значи е вярно. Детето е отвлечено от Девин. Ще помогна да го намерим, а какво следва, Лили? Обичаш ли ме?
- За какво говориш? - Уплаших се, че не разбирам ситуацията, но тогава ми просветна. Звярът се страхуваше, че ще се върна при Руслан. - Да... Да, обичам те. Ти ми повярва веднага! Ти, не Руслан!
Той ме пусна и ме остави да седна.
Мислите се въртяха в главата ми. Не можех да разбера какво чувствам, разбирах, че трябва да бягам нанякъде, да направя нещо, но какво, откъде да започна?
Новината, че детето ми може да е живо, ме шокира. Просто бях изхвърлена от реалността с директен удар.
— Трябва да кажа на Руслан… — прошепнах.
- Не.
Погледнах към Звяра.
-Няма да кажеш на Руслан“, сопна се той. Ще ти помогна да намериш детето си. Ще го доведем в семейството. Но Руслан никога няма да разбере за това.
- Защо?
Изглеждаше нещо ужасно, почти богохулство, да осъзнаеш, че Руслан ще изгние в затвора, без да знае, че синът му е жив. Изплувах от моя черен басейн, но той никога няма да може.
-Защото нямам нужда от конкуренция, Лили. Мисли за себе си. Ако иска да вземе детето, може. Той е баща му. Не искам да се връщаш при него заради това.
— Няма да се върна при него — обещах.
Кирил ме изгледа твърдо. Той не повярва на моето обещание..
- Ще се върнеш,ако ти вземе детето. Майката винаги се връща при рожбата си..
За това дори не се замислях.
Руслан може да го вземе насила.И така да ме изнудва. Ще пълзя по бодливата тел след детето си, след всичко, което преживях. И той е достатъчно твърд, за да го направи.Да ме върне и си вземе дължимото.
— Докато е в затвора — продължи Звяра. Ще бъде по-добре, ако си остане така-да не знае нищо. И като намерим детето, ще кажем, че е наше. И никога дори няма да намекваме, че не е така.
- Така да бъде. Кълна ти се.
Какво друго можех да кажа.
Едва след клетвата ми Звяра стана от леглото, нахлузвайки тениската през главата си. Той издърпа чекмеджето на шкафа, като взе оръжието и няколко пълнителя. Той ще отиде да търси бебето!
-Идвам с теб.” Скочих от леглото.
В главата ми цареше пълен хаос, но бях решена да действам. Звярът улови погледа ми и се засмя.
-Да отидем в домът на Девин. Няма да се обръщаме към полицията. С моите хора ще претърсим имението му.
Седнах на предната седалка на пикапа. Вече бе утро, студено и сиво от облаците. По мокрия път се отправихме към града. Всичките ми мисли бяха заети от детето. Твърде рано е да се радвам, така че не почувствах никакво щастие. Детето е било слабо, можело е да умре в жилището на Девин. Първо трябва да го намерим. И някъде на заден план мисълта за Руслан не напускаше.
Ще скрия истината. Звярът не ми остави избор.
Но аз самата отидох при него за тест. Може да му се покаже само първият резултат от анализа, където има съвпадения, а вторият - да се унищожи. Със свидетелите в лабораторията Звярът ще разреши проблема, ще раздаде пари и ще мълчат. Или може би просто да ги премахне. Ще скрием истината, както направи Девин.
Но планът има много слаби места... Твърде много свидетели.
Слуховете могат да стигнат до Руслан и без мен.
И тогава той ще разнесе целия град, опитвайки се да върне собственото си дете.
Погледнах към профила на Звяра. Той бе прибрал косата си назад, но вятърът, който нахлу през прозореца, разроши няколко кичура. Гледаше напрегнато пътя и сякаш прикриваше вътрешния си раздор. Ноздрите му се раздуваха от гняв.
И той не ми повярва.
Просто направи това което исках. Но не е очаквал, че детето ще е живо. Той просто не знае какво да прави сега. Той се страхува да не ме загуби. Видях го. Новината, че Руслан може да предяви претенции към мен, го взриви до мозъка на костите.
Влязохме в града, шмугнахме се през разклона в центъра. Пикапът се движеше към основното жилище на Девин. Истински замък с огромна територия, гора и езерце, ограден с ограда с високо напрежение.
До портата беше построен широк път и когато се приближихме, хората на Звяра вече бяха там. Охраната на поста беше блокирана, портите бяха отворени, така че влязохме на територията безпрепятствено.
На верандата имаше и хора от Авалон. По-скоро прилича на поглъщане, отколкото на посещение.
Звярът остави колата в центъра на пътя, без да влиза в паркинга, и решително излезе от колата. Взе пистолета в движение. Изпънах раменете си и с мрачно лице, излязох и забързах след него.
Огромен хол. Прекрасен коридор вдясно. Звярът вървеше целенасочено. Преди да тръгне, се обади, докато се приготвях и, изглежда, знаеше накъде ме води. По пътя се огледах, да се хвана поне за нещо, което да подсказва,че детето е тук.
Но хората на Звяра бяха претърсили всичко.
Тъй като не са му казали нищо, значи тук е празно.
Той бутна вратата в дъното на коридора и влязохме в същия шикозен офис като цялата обстановка. На масата чакаше непознат мъж на около четиридесет години. Той скочи веднага щом влязохме.
-С какво право…“ той замълча, срещайки погледа на Звяра, фитилът му не остана дълго запален..
-Доведох Лили Девин“, каза той. - Наследницата. Тя има право да бъде тук, не можете да го оспорите.
Главата на мъжа се завъртя, видях, че ръцете му,които не знае къде да сложи треперят. Носеше черен костюм, искрящи копчета за ръкавели... Съдейки по репликата на Звяра, това е адвокат. Но за хищник като този той беше твърде нервен.
Погледът му се спря на оръжието в ръката на Кирил.
-Няма завещание, нали? попита той.
-Има още една дъщеря...
-Виждате ли я тук? Значи собственичката е Лили. Трябва ми списък с всички имоти на Девин.
-Вашите хора вече го взеха.
— Лично имам нужда от него — повтори Звярът. — Бързо на масата.
Размишлявайки, адвокатът го извади от плоска чанта дипломат, която лежеше на масата.
- Махай се.
Без да се съмнява, че адвокатът ще излезе, Кирил разпъна списъка на масата. Баща ми имаше много недвижими имоти,собственост на неговите фирми, доверени и номинирани лица.
— Адресите вече се проверяват — каза Звяра с глух глас. -Моите хора ще претърсят всичко. Трябва първо да определим къде да търсим. Къде може да скрие внука си?
-Може би изобщо не е тук“, изпъшках от безсилие.
Само тук !-възрази Звярът, прокарвайки пръст по редовете. - Той ще скрие внука си само в личното си имение. Издадениятна негово име имот е неприкосновен, там никой няма да си бута гагата,за разлика от останалите.
-Има смисъл“, съгласих се аз. - Къде сме сега?
— В основната резиденция. Ти тук си родена - неочаквано обяви Звяра.
Четох адресите ред по ред, опитвайки се да отгатна зад кой може да се крие синът ми.Където ще има по-малко свидетели и по-спокойна среда. Нищо не ми направи впечатление. Там също трябваше да докарат куп медицинска апаратура ... Това е, ако детето изобщо не е в чужбина! В списъка видях недвижими имоти в други държави. Можеше да изпрати бебето на дъщеря си в Лондон. Съвсем. Тази мисъл парализира волята и силата ми.
Усетих как в мен пълзи паника. Това е като гадаене по пилешки кости.
Звярът и за този проблем намери решение.
- Трябва да намерим лекарите, които са обслужвали детето... Разбери как изобщо е попаднало в Девин.
Погледна ме в очите. Ето го, съсредоточен в това,което мисли, решителен. Безумно го харесвах.Погледнах в светлите му очи и почувствах, че отново се влюбвам в него.
-„Руслан казваше, че наблюдението е денонощно“, спомних си.
— Отивам в болницата — реши той. - Можеш да останеш тук. Това вече е твоят дом.
- Ще дойда с теб!
-Остани“, той направи пауза, разтривайки устните ми с пръст. - Настани се удобно, разгледай къщата. Ще дойда скоро. Дано да е със сина ти.
-Защо не искаш да ме вземеш с теб? -Хванах китките му, вкопчвайки се в ръцете му.
-Не искам да се мотаеш с мен из града. Отивам в болницата, ще търся свидетели,а после по адресите. Това ще събуди подозрение и може да бъде опасно, а тук ще има охрана. Освен това трябва да предявим права за наследството. Всичко тук е твое по право.
-Само детето е важно за мен“, признах аз.
Звярът се вгледа сериозно в очите ми. Ако говорим за неговия потомък, но не ...
- Знам. Така че аз ще се погрижа за останалото.
— Обади ми се, ако разбереш нещо — помолих аз.
- Задължително.
Звярът си отиде и без него, в чуждата къща, се почувствах самотна.
На вратата на офиса се почука и аз отговорих:
- Да?
Мислех, че е някой от нашите хора, но беше адвокатът. Без присъствието на Звяра той вече беше по-спокоен, но забелязах, че ме гледа някак плахо. Вместо да се чудя защо още е тук, тогава осъзнах, че вероятно няма да го пуснат. Станал е заложник в къщата.
-Мога ли да взема работното си куфарче?
Все още стоеше отворено на масата. Без да знам какво има там, не можех да му го дам и поклатих глава. Нека Звярът реши.
Адвокатът въздъхна, отиде до масата и седна, гледайки някъде над мен.
Обърнах се.
Отзад имаше картина, която веднага не забелязах.Нещо абстрактно от многоцветни щрихи върху бяло платно. Лицето на адвоката изглеждаше като пред разстрел.
- Кой си ти?
Той ме изгледа остро. Той не ме харесва, вижда се.
Бездомен мелез без покана появил се в кралските покои. Освен това любовникът ми беше този, който уби господаря му.
-Адвокатът на покойния ти баща.
-Наистина ли не е оставил завещание?- Попитах, като си помислих, че можеше да спомене внука си там, защо не. В противен случай защо изобщо си е направил труда да го отвлича?
-Не знам нищо за това.
,,Не, не наистина'', реших, след като помислих по-добре.
Ако направеше завещание на внука си, Девин развърза ръцете на Руслан, така че не. Баща ми много добре знаеше от кого е детето. Може би го е отвлякъл със същите цели - да има лост над старият си враг. Мога да си представя дилемата на Девин. Детето беше едновременно скъпоценно мъжко потомство и син на враг. Дали да го екзекутират или помилват?
И все пак е част от семейството.
Като мен, като Корина. Сестра ми е още на седемнадесет, живее и учи в Лондон и баща ми я обожаваше - Корин беше единственото му законно дете въпреки многобройните му опити. Може ли тя да знае нещо за това? Може ли баща ни да й е казал нещо за внука?
-Искам да говоря със сестра си“, казах. -Точно сега, възможно ли е?“
Глава 4
Ако сестра Ви желае.
- Дайте ми номер.
Адвокатът отново ме измери с поглед. Сякаш ме мрази, че командвам тук. Но той го продиктува, за да мога да го запиша.
Притиснах телефона до ухото си.
Чуха се дълги звукови сигнали. Не знам колко е часът в Лондон и какво ще й кажа. В мен се появи чувството на лек трепет, никога не съм говорила със сестра си. Дори не мога да си представя каква е - виждала съм я на снимка само веднъж.
- Здравейте? — чу се дрезгав глас.
Не казах нищо, бях толкова изненадан от гласа й. Мелодичен, нежен, но пресипнал- вероятно, тя e плакаla дълго време. Гласът се втвърди.
- Коя сте Вие?
-Това е Лили“, казах аз. - Сестра ти.
Сега беше неин ред да мълчи. Сигурно просто не знае как да се държи - още е много млада.
-Обаждаш се във връзка с погребението на баща ни?
Потърсих един стол зад мен и седнах. Тя въздъхна, опитвайки се да събере мислите си. Призовах всичките си емоции, но е очевидно, че трябва да поговорим, да се опознаем, да обсъдим ситуацията. Изглежда, че Корина е плакала заради баща си, затова има такъв глас.
Тя знае ли, че любовникът ми е убил баща ми?
,,Не, не знаех нищо за погребението. Не, обадих й се да поговорим. Не знам кога ще е ритуалът, все още тече разследването.''
-Казаха ми, че тялото ще бъде предадено след седмица.
-Къде планираш да се проведете прощалният обряд?- Попитах.
- А ти?
Имахме равни права да поискаме тялото — и двете бяхме негови дъщери. Но той обичаше Корин, тя беше законната дъщеря и мислех, че има повече от тези права.
- Не знам…
- Тогава ще погребем тук, той обичаше нашия град. Ще дойда скоро и ще организирам церемонията.
- Как така - ще дойдеш? - Не разбрах. - Сама?
Мислех, че ще се скрие в Лондон от страх от любовниците ми. Или е толкова сигурна, че няма да пострада? Или смята да се откаже от наследството в моя полза? В главата ми се въртяха всякакви мисли.
— Идвам на погребението — обясни тя. „Това е нашият баща. Настойникът ми ще ме доведе.
- Имаш настойник?-кой знае защо се разстроих.
- Да! Баща ни нареди в случай на смъртта му,той да се заеме с всичко. Това е човекът, който ще се грижи за мен, докато навърша двадесет и пет години. Татко му вярваше напълно. Той ми позволи да дойда на погребението, ще летим заедно.
Пулсът блъскаше в слепоочията ми.
Не знаех за никакъв настойник. И моите хора не са ми говорилиза него - нито Руслан, нито Звяра. Мислех, че аз вероятно ще трябва да реша този въпрос.
-Корина, баща ти каза ли ти за детето ми?“
- Чух го по новините. Съболезнования, Лили.
— Но той не ти е говорил за него?
- Не.
Разбира се, защо ще споделя това с дъщеря си тийнейджърка. Не знаех какво друго да правя - разговорът стигна до задънена улица.
-Бих искала когато пристигна да остана в къщата на баща ми на езерото“, каза Корина. - Нали не възразяваш?
-Не“, въздъхнах аз. -Съжалявам, нямам много време...
Изключих телефона си и се свих, загледана в една точка пред себе си. Разговорът не ми даде информация, остана да чакаме и няма нищо по-лошо от това. Когато хората на Звяра да обърнат града и той самият ще изчерпи всичко от персонала на клиниката.
Знаех точно къде отива и защо. И дори разбрах защо не ме взе със себе си.
Защото момичетата не се водят на лов.
Нека се върне с добри новини.Дано!
Адвокатът си тръгна, аз седях сама в кантората замаяна и в прострация. Не исках да последвам съвета на Кирил и да огледам имението. Но мислейки, че това може да ни е от полза, започнах да преглеждам документите на масата. Договори, споразумения - всичко беше бизнес. Огледах кабинета и излязох в коридора.
Резиденцията беше огромна.
Тук всичко беше построено като за гиганти: прозорци, врати. Много тържествено и претенциозно. В такава къща трябва да има слуги, но не видях никого, освен хората на Кирил. Вероятно като адвоката са събрани някъде и ги държат под охрана.
-Обади ли се Звярът? — попитах бодигарда на вратата.
Той поклати глава.
Вървях през анфиладата от зали, разглеждайки огромните пространства под внушителните полилеи. Тук е живял сам, освен сменящите се момичета до него, защо му трябват тези палати? Дори ме изхвърли - незаконната дъщеря, въпреки че имах пълното право да живея тук, а не в бедните квартали. Къщата и земята вече са претърсени, не мога да намеря нищо тук. Но някакво вътрешно усещане ме караше да се лутам из къщата. Навън започна да се стъмва - целият ден премина в търсене.Звярът не се върна и пазачите нямаше какво да докладват.
О,дано по-скоро да дойде!
Кирил пристигна в полунощ. В двора светнаха фарове, скочих от леглото и изтичах до прозореца. Бях намерила спалнята и легнах с дрехите си, но не заспах. Просто не можех, въпреки че очите вече ме боляха от недоспиване, сякаш пясък беше изсипан в тях.
Отсреща паркира пикап.
Изтичах от спалнята, оплетох се в коридорите и докато намеря път към антрето, Звярът сам ме намери. Миришеше на пот и дървета
, сякаш е бил в есенна гора.
-Принцесо…“ той ме хвана в ръцете си, докато тичах нагоре.
За секунда утихнах неподвижно на гърдите му.
- Какво стана? -Попитах. - Разбра ли нещо?
-Да вървим''.Той ме поведе обратно към спалнята.
Той седна на леглото, мислейки как да започна разговора и ме погледна в очите.
Колко само е уморен...
Косата му беше прибрана на опашка, за да не пречи, но отдавна разчорлена. Какво правеше в гората? Какво търсеше? Опитвах се да не мисля за това, страхувах се дори да си представя.
-И там не го намерихме“, призна Звяра и аз зарових лице в ръцете си.
Поех дълбоко въздух, издишах и отново го погледнах право в очите.
Детето отдавна е само. Дори да има някой от медицинският персонал с него, Девин е мъртъв и какви указания е дал в тази насока не се знае.
— Е, разбра ли нещо?
-Разбрах“, облиза устни Звяра и погледна настрани. Видях, че нещо не е наред! Твърде дълго събира мислите си! -Бебето е било сменено в болницата през нощта. Това беше направено от главната лекарка. Защо не попиташза по-нататък?
-Не я ли намери?
— Тя е мъртва, Лили. Официалната версия е,че е ударена от кола,нещастен случай. Всъщност убита.
-Също като съдебният доктор, който направи аутопсията.Той почина от инфаркт“, си спомних.
- Да Девин е прикрил следите си. Претърсихме почти всеки имот и ще продължим, докато се намери детето. Но ние продължаваме, Лили. — Той докосна брадичката ми. - Кога за последно спа? Кога си яла?
-Не помня“, признах, чувствайки се изтощена, но не и гладна.
Отдавна нямам апетит.Загубих натрупаните килограми по време на бременността.
-Не може така, Лили.
-Престани“, прокарах върховете на пръстите си по мокрото му кожено яке, вдишвайки миризмата на гниещи листа. „Ти не само си бил в болницата, какво прави в гората?“
— Не моgat да те излъжат — каза той мрачно. Нали помниш ли годеницата на Девин, която скрих в клуба? - Звярът говореше за Настя. -Първо претърсих имота му в този район. Струваше ми се, че е дошла от някъде наблизо до Авалон, иначе онези щяха да я намерят.
-Намери ли къщата, където са я държали?
-Да…“ Звярът отново млъкна. - Там имаше апаратура за недоносени бебета... Но нямаше деца.
-Значи може би е било приготвено за нейното дете?“ Те не са знаели, че ще се роди мъртво.
- Веднага заработи,щом я включихме. И дори е била в действие до вчера.
Очите ми се разшириха и пръстите ми се впиха в рамото на Звяра.
- Имало е дете?
- Да То е било преместено. Не се тревожи, Лили. В момента търсим следи, които водят до него. Всички търсим. Обещавам ти, че ще дам всичко от себе си.
Все пак усетих едно „но“ в думите му.
И лицето на Звяра също не ми хареса, имаше нещо необичайно в него - някаква трагедия в очите му.
— Трябва да поспиш — продължи той. „Хайде, Ясмина ще ти помогне да си починеш, става ли?“ Да ти даде добро лекарство,да поспиш. Ще й се обадя...
Тук дойде и Ясмина. Тя го посъветва какво медицинско оборудване да търси. Кой знае какво е правила преди да дойде за битките в Авалон, може и за недоносени бебета да се е грижила.
Звярът се насочи към вратата, оставяйки горска пръст върху плюшения килим. Погледнах обувките му - целите бяха измазани с кал.
-Кир…“ извиках, неспособна да откъсна очи от обувките му. Какво открихте в гората? Не крий от мен.
Трябваше му само един поглед, за да види,че съм разбрала.
-Обучено куче намери останките на децата“, призна той, а сърцето ми сякаш беше залято или с вряща, или с ледена вода. - Проучват се. Дори сега не мога да кажа колко от тях са там ... Да не говорим за останалите. Не се страхувай, скъпа, ние продължаваме да търсим.
-Може ли синът ми да е там?
- Не мисля. Не, - но лицето му остана мрачно и аз не повярвах.
Спалнята заплува, пред очите потъмня. Разбрах какво се случва, когато силните ръце на Звяра ме сграбчиха. Той мълчаливо ме занесе до леглото.
— Ясмина!
-Недей, не й се обаждай…“ – протестирах. „Това е просто припадък.
-Скъпа…“ – въздъхна Звярът, оставяйки ме на леглото. - Генетиците сравняват ДНК на останките с пробата на Руслан. До момента няма съвпадения.
Той клекна, събу обувките ми и се надвеси над мен. Чертите му бяха изострени или от стрес, или беше отслабнал. Дишах тежко, докато Кирил не ме целуна по челото.
-Поспи“, покри ме той с одеяло. - Ще продължа да търся.
Вратата се затръшна. Легнах с гръб към нея и потръпнах. Оставаше само да се моля и да се надявам, че всичко с детето е наред. Звярът намери гробището на братята му, но синът ми там го няма. Все пак не?! Колко време ще отнеме сравнението? Затворих очи, вече неспособен да се боря с умората, и припаднах.
Събудих се от шума.
Някой говореше точно до мен, зад гърба ми. Относно Девин.
Отворих очи, уплашена от непознатите очертания на стаята в тъмнината, и изкрещях. Той се обърна рязко.
- Спокойно, принцесо... Спи, още е рано. Засега няма напредък.
Хвърлил е краката си в мръсните ботуши на леглото, Звярът лежеше отзад и гледаше новините по телефона.
- Отдавна ли се върна? -измърморих.
Водещият на новините отговори вместо Звяра:
- ... се прехвърля в столицата във връзка с убийството на медийния магнат и филантроп Девин. Погребението ще се състои в неделя.
Става дума за Руслан.
Звярът въздъхна и изключи телефона.
В тъмното забелязах, че той гледа пред себе си, без да мърда. Как не приличаше на това момче,само преди година ... Да, и аз не приличам на себе си. Само за това време и аз се превърна от цветущо момиче в уморена и ненормална. Тази година ни промени до неузнаваемост тримата: Звяра, Руслан и мен.
Рус го прехвърлят в столицата“, каза той внезапно.
-Той предупреди за това.
- Гадно е. Там имаме по-малко влияние. Той може да бъде убит.
Тонът му беше напрегнат.
Не исках да говоря за Руслан. Честно казано, не исках да нараня Кир Да, и той беше приятел и брат на Звяра от дълго време, вярваха си. Докато аз не се появих.
Исках да го подкрепя и го целунах по бузата.
Звярът се обърна към мен. Изгорих се от този поглед: спокоен, но в същото време беше погледът на собственика. Той няма да се откаже от мен.Последния път отстъпи на брат си, но тогава още не ме беше чукал. Сега спим заедно.
— Ще намеря,бебето Лили. Ще поспя малко и тръгвам...
-Благодаря ти“, прошепнах, зарових нос в рамото му и си спомних. Говорих със сестра ми...
Звярът ме погледна вледеняващо. Новините не му харесаха.
- От гледна точка на?
- Обадих й се, защото реших да проверя,ако изведнъж тя знае нещо ... Но Корина каза само това, което е чула по новините. Тя ще лети за погребението. С твоя настойник чувал ли си нещо за него?
Изведнъж Звярът ме отблъсна да седна.
- Пазач?- той се намръщи.- Девин й е назначил някой ,който да се грижи за нея?
- Това лошо ли е? - Разбрах.
- Да, невъзможно е! Той не вярваше на никого! И тогава със собствените си ръце той дава дъщеря си и наследството! – изръмжа безсилно звярът, сякаш сме пропуснали нещо, и скочи от леглото. - Може би затова делото е приключило и Руслан е преместен в столицата! Корина каза ли кой е нейният пазител?
- Не…
И тогава със закъснение ми просветна: водещият на новините каза, че погребението е в неделя. А това е скоро... Или дните ми се бъркат в главата?
- Излиза, че погребението е вдругиден?
- Да
А Корина говореше за седмица. Че тялото все още не е върнато и те летят веднага, за да успеят... Но щом като прехвърлят,Руслан приключиха ли с тялото? Нещо определено се е променило, само какво - не разбирам.
-Какво още каза тя?
Свих рамене, опитвайки се да си спомня.
- Аз не знам нищо. Попита дали може да се настани в къщата на езерото?
- Коя къща? Девин има ли имот там?- Животното беше раздразнено. - Имам пълен списък с недвижими имоти, няма къща на езерото.
— Сигурно го е продал… Ти сам каза, че няма да проверяваме недвижимите имоти на негови фирми и трети лица. Че там не може да скрият детето!
— Тогава защо искат да останат там? — резонно попита той. Това трябва да се провери...
Звярът се насочи към вратата, а аз хукнах след него. Не можех повече да остана в четирите стени на чуждото имение. Кирил бързо обсъди ситуацията с шефа на охраната на четири очи и за няколко минути получи адреса на къщата на езерото, която някога беше купена от Девин, но преди около година беше пререгистрирана на друг човек.
Сведенията за него бяха оскъдни.
Някакъв човек на около четиридесет години. Име, фамилия. Няма дори снимка.
-Не е на щат във фирмите на Девин“, каза охранителят. Разглеждаме биографията, може да отнеме време. Но да проверим?
-Няма нужда“, каза Звярът. -Занимавай се с твоите работи.
-Какво искаш да кажеш, че не е необходимо?- Изсъсках, докато вървяхме по коридора, далеч от охранителя.
-Ще го проверя сам“, видях по лицето му, че нещо не му дава мира? Дали не е попаднал на някаква следа?Какъв ли е проблема?
- Идвам с теб.
Той се поколеба за момент, но кимна. Излязохме навън - небето беше още тъмно, но скоро ще започне да просветлява. Качих се в пикапа, щастлива, че най-накрая се махнах оттук. Бащината къща беше много потискаща.
— Дълго ли е пътуването?
— Не, но пътят не е много добър.
Какво има предвид, разбрах, когато излязохме от града. Езерото беше сред хълмовете и трябваше да се изкачваме по стръмен, неравен целият в дупки-път. Странно е, че Девин не е асфалтирал пътя до имението.Имал е предостатъчно пари. Той или много рядко е посещавал къщата си на езерото ... или изобщо не беше ходил там. Тогава молбата на Корина изглеждаше още по-странна, ако тя и баща й никога не са били там. Може би желанието да е там идва от настойника и тя просто е подхванала идеята?
Пикапът беше идеален за криволичещия горски път. По едно време гората се раздели. Пътят минаваше по самия ръб на скалата и се откриваше спираща дъха гледка към нощното езеро. Студено, тъмно, заобиколено от иглолистна гора. От другата страна беше по-голямата част от къщата. Лунната светлина се отразяваше на покрива и в прозорците на къщата.Никъде не светеше.
Оставихме колата преди да стигнем до къщата.
— Първо да се огледаме — каза Звярът.
-Откри ли нещо подозрително? - Не разбрах.
— Да — потвърди той.- В къщата има хора, които се преструват, че няма никой.
Глава 5
Със Звяра вървяхме през гората.
Мъртвата дървесина и миналогодишните листа хрущяха под краката ни. Погледнах накриво Кирил, той не ми обясни нищо, но се държеше като хищник, гледайки къщата. Движенията му станаха плавни, той дори подуши въздуха като тигър.
-Къщата е обитавана “, накрая обясни той.- И прозорците изглеждат странно.
- Странно?
Последвах го, увивайки се в тънкото яке. В гората беше студено.
- Не излъчват светлина навън. Някои са покрити с нещо отвътре.
Погледнах изненадано към къщата. Да, редица прозорци на втория етаж изглеждат покрити отвътре с тъмни паравани. Приближихме къщата и Звярът спря.
— По-добре се връщай в колата — каза той след дълго мълчание.
- Не.
— Искам да гледам къщата. Отнема време.
— Ще остана — сопнах се, въпреки че зъбите ми тракаха.
Не исках да си тръгвам, защото почувствах, че Звярът крие нещо. Разбра нещо за тази къща, но не иска да ми каже. Дори не взе охраната си с него. За първи път през последните дни усещах сила в тялото си, въпреки хроничното си недоспиване и студа. Изпитвах изгарящо желание да живея и да се боря.
Може би това е следа и тя ще ме отведе до сина ми.
Обикаляхме наоколо около половин час. Животното проучваше ситуацията. Според мен всичко е спокойно: няма хора и коли в двора, къщата изглежда необитаема.
-Мислиш ли, че то е там?- Попитах.
- Не знам. Но тук нещо не е наред.
Мислено се съгласих. Ако къщата е продадена, защо Корина не е знаела за това и защо иска да остане тук? И кой се крие вътре?
— Виж — дрезгаво каза Звярът.
В двора се появи сянка, твърде далече, за да се каже дали беше мъж или жена, но явно човек в широки дрехи.
- Казах ти. Чакай тук, ще огледам - той се придвижи към къщата.
Заобиколи дървото и изчезна в тъмнината, оставяйки ме да полудея от страх и надежда. Минаха минути и нищо не се случи. В един безумен момент се озовах сама в студената гора.
Зад мен се чу тихо изпукване на клон. Обърнах се, надявайки се, че Звярът се е върнал от разузнаване, но пред мен беше непознат мъж с черен шлифер.
Дори нямах време да изкрещя, когато той ме ритна, целяйки се в тялото ми.
Ударът попадна в центъра на гръдната ми кост.
Силно, неочаквано и изтръгващо въздуха ми от дробовете. Паднах на влажната земя, задъхана. На мястото на удара пламна болка, сякаш нещо беше счупено.
-Шпионка, мамка му…“ измърмори той, хвана ме за косата и ме повдигна. - Коя си ти?
Разкашлях се силно в лицето му, без да мога да кажа нищо, дори да отговоря.
Главата ми се отметна назад, докато си поемах въздух.
-Коя си ти, колко пъти ще те питам ?
- Аз ... - "Лили Девин" не успях да овладея. - Аз съм майка му...
Дори не уточних чия. Мъжът ме пусна и откъсна радиото от колана си. Сега ще докладва - и бебето ще го отведът, пак ще го загубя! Опитах се да пропълзя към него, сякаш можех да го спра. Протегнах се към него със сгърчените си от студ и паника,пръсти,но той отстъпи встрани и те заораха в калта.
Изхриптях: "Не!"
В този момент иззад него се появи сянка. Всичко завърши с пробождане във врата, а Звярът избутал тялото настрани. Когато мъжът рухна, Кирил го обърна и отвори шлифера му:
-Охранител“, взе ключовете, пистолета, уоки-токито и се наведе към мен. -Лили, скъпа? Силно ли те цапардоса?
Поклатих глава, страхувайки се, че ще ме изпрати вкъщи, и се изправих, подпряна на подадената ръка. Главата ми се въртеше след удара, ръцете ми трепереха и беше болезнено да дишам - ударът не беше слаб. Облегнах се на Кирил с облекчение и поех дълбоко въздух. Боли, непоносимо е, но не ми е нищо счупено.
-Бебето е било в къщата“, каза Звярът. -Или все още там.
Спрях да забелязвам болката.
- Защо мислиш така?
— Открих медицински отпадъци в боклука. Празни капкомери, флакони, памперси…
Погледнах го в очите с надежда, мачкайки тениската си на гърдите си с мръсни пръсти. И ме беше страх да вярвам на всяка дума.
-Да се обадим и повикаме другите? — предложих прибързано.
По намръщеното изражение на лицето на Звяра видях, че решението на проблемът не е в това.
-Видяха те вече, Лили. Няма време за чакане, трябва да действаме бързо. Вдигнат ли тревога и всички ще изчезнат. Ще отида сам.
- Един? Там? Ами ако там има охрана?
- Трябва да рискувам. Няма да чакаме. Мисля, че ако детето е там, значи е на втория етаж. — Той посочи редица облицовани прозорци. — В една от тези стаи. Те бяха покрити с непрозрачни панели, за да не ги забележи и заснеме някой, че в къщата има хора. Радиото мълчи, няма време за губене.
-Върви“, пуснах го и притиснах гръб към дървото.
Когато Звярът изчезна в тъмнината, аз тихо се разплаках от напрежението и се плъзнах по дънера. Бях наранена,студено ми беше и всичко отвътре ми трепереше.
Събрах сили, станах и започнах да се спускам по пътеката след Звяра. Да остана там, къдетобях, е също толкова опасно, колкото и ходенето след него.
Той е прав, нямаме време. И не знаем на кого да вярваме. Бях привлечена към тази къща от невидими вериги и исках Руслан да е тук, до мен в този момент. Защото и той би се чувствал по същия начин,но щеше да действа по-бързо и сигурно от мен..
Почти слязох до къщата. Не видях Звяра или други хора: тишината беше изпълнена със звуците на нощната гора: шумоленето на люлещеите си от вятъра корони на дърветата и джвакането на мократа трева.
-Само да имаме късмет…“ прошепнах, наблюдавайки тъмните прозорци.
Ако сега Руслан беше на свобода, щях да плюя всичко и да го извикам - просто да помогне. Сега не съжалявам за нищо повече от факта, че влезе в затвора. Братята заедно бяха по-силни. Скарах ги и сега жъна плодовете на своята тъпота..
Ами ако не се върне? Ако Звярът умре там, какво трябва да направя?
Заради наблюдението ме беше страх да се приближа до къщата. Дори нямам телефон със себе си и няма да мога да се върна сама до колата.
Нека той има късмет.
Гледах към прозорците.
Опитах се да уловя сянка или движение, каквото и да е. Нищо. Но отзад се чу шумолене,обърнах се за да не ме изненадат пак отзад, спуснах се по-близо до къщата и се скрих в храстите. Не знам дали беше животно или...
Идваха насам двама мъже,които носеха нещо между тях - кутия?
Спрях да дишам.
Без да ме забележат, минаха,покрай мен към къщата и отвориха вратата, изчезнаха зад оградата. А там Звярът е сам.... А колко са те?
Издишах в студените си ръце.
Не можех да направя нищо, освен да чакам.
Няколко минути по-късно портата се отвори. Един от тях изтича обратно в пълна тишина, спъна се и също тихо падна. Примижах, взирах се в тъмнината, но не виждах нищо.Дали пък Кирил не го е...? Изпълзях от храстите, гледайки с надежда през оградата. Сърцето ми лудо блъскаше в ребрата. Слязох по-ниско, приклекнах до неподвижното тяло, а дръжката на нож стърчеше между врата и ключицата му. Типичният удар на любовникът ми. Сега той е невъоръжен.
Отидох зад оградата и се спрях като изгубено дете, без да знам накъде да бягам. Територията на двора беше компактна, но почти неразличима в тъмното, беше късмет, че нямаше кучета ... В противен случай щях да бъда разкъсана на парчета. В средата на павираната пътека лежеше преобърнатата кутия. Тялото на втория мъж лежеше на стъпалата.
Наоколо цареше тишина.
Той е в къщата.
- Звяр! -Уплаших се и преодолях стъпалата, прескачайки разпръснатото медицинско оборудване. Тук също е тихо и тъмно. Ако не беше миризмата на жилище, щях да реша, че къщата е необитаема.
Но миришеше на живот...
В къщата не посмях да го викам - само дишах тежко, оглеждах се и слушах. Умееше да върви тихо, да се крие. Но сега той няма нож. Ако има друг в къщата, с какво ще се бие - с голи ръце?
Къщата беше голяма, с две крила, излизащи от фоайето, но без колебание изтичах нагоре по стълбите. Ориентирвах се зле, но имах някаква смътна представа в коя част на къщата да търся стаите със затворени прозорци.
Някъде отгоре проехтяха изстрели.
Дробовете ми горяха, когато стигнах втория етаж, забравих за болката в гърдите.
Мисълта, че детето ми може да е горе ме накара да тичам още по-бързо. Не се страхувах за себе си, само за него.
Изтичах по коридора и рязко отворих двойната врата. Не сбърках и бях преброила правилно прозорците - това щеше да е същата стая. И имаше светлина. Приглушено, горяха само подови лампи, но след пълната тъмнина в къщата,тук изглеждаше ослепително.
Видях Звяра и той, като чу, че вратите се отварят, се обърна.
Осъществихме зрителен контакт.
Той е стрелял и още държеше оръжието, беше в ръката му.
-Лили, махай се от тук! - изръмжа той, но аз останах.
Това не беше медицинска стая-виждаше се по обичайната бизнес среда: скъпо бюро, фотьойл. На килима лежеше застрелян пазач в черна униформа. Без да спира, Звярът продължи напред и тласна следващите врати.
- Не мърдай! - излая той.
Чу се само задавено женско ридание.
Изтичах до отвора и видях, че се цели в жена с медицински костюм. Тя вдигна треперещите си ръце в ръкавици. Бързо огледах стаята: зад бял медицински параван се криеше нещо обемисто. Видях сенките на интравенозни стойки, жици и направих няколко крачки напред.
Имаше буца в гърлото ми, която ми затрудняваше дишането.
Какво има там?!
Само тази мисъл биеше и пулсираше в главата ми, почти не можех да ходя, но продължих с последни сили. С крайчеца на окото си видях как Звяра и докторката ме наблюдават.
Жената каза нещо.
Това не го чух. Само бипкането на електрониката си проправи път през шума в ушите ми.
Цялото внимание беше насочено към белия екран и това, което крие.
И ме беше страх да отида зад него, за да видя какво има.
- Е, Лили? - чу се дрезгавият глас на Звяра, когато се обърнах към него и спрях като вкопана в пода. - Той е там?
Глава1
Втори път се готвя за сватба.
Отново не се радвам на красивата рокля,а в очите ми има сълзи.
-Всичко ще бъде наред, скъпа“, изчурулика приятелката ми, изправяйки полата на булчинската ми рокля, така че да лежи на красиви драперии. Кирил те обича. Той ще те защити. Всичко останало е в миналото!
Поех си дълбоко въздух, опитвайки се да сдържа сълзите си.
-Ти заради Руслан ли плачеш?-тихо попита Вика.
Лекичко за да не чуе Звярът.
-Не-прошепнах
- Защо ме лъжеш? — попита тя сериозно. - Мога да видя!
-Не,Вика...Не е заради Руслан.
Не мога да я убедя. Вика ме изгледа ядосано, докато оправяше корсета си.
Права е.Трябва да забравя всичко.
Този път се омъжвам по любов.
Трябва да забравя как Руслан ме отвлече и ме принуди към интимност.Под натиск и напрежение подписах договор, според който трябваше да родя наследник. Не мога да забравя как забременях. И най-лошото: как ме отровиха. Родих недоносено бебе и то почина в ръцете ни.
Това промени не само мен,но и Руслан.
И сега ще се омъжвам за някой, когото наистина обичам. За брат му. Той не е подарък, изобщо не е ... Те се заслужават един друг. Но аз сама избрах Звяра. Той не ме е насилвал.Не можеш да заповядваш на сърцето си.Не мога да забравя тежкото си майчинство. Душата ми още плаче за мъртвото дете.- Вика, ти си лекар...- Все още не.-Но ти разбираш от медицина. Кажи ми колко дълго ще живее недоносено бебе самичко в кувьоз.Тя внимателно ме погледна.
— Скъпa… Защо имаш толкова ужасни въпроси?Знаех, че е лудост. Нo не можех да спрa да мисля за това.- Лили, не се обиждай, но аз ще извикам твоя ... - прекъсна приятелката ми каквото искаше да каже - ще извикам твоят човек? Ще се обадя на Звяра!Остави ме пред огледалото и излезе от спалнята.Погледнах се: в красивата рокля, която струваше колкото половин имение, черната коса се беше разпиляла по раменете ми. Това е просто по-подходящо за репетиция, а не за истинска сватба.Но и тази съм на път да разваля.Вратата се отвори за миг. Кирил застана на прага.Висок и мощен, в негово присъствие веднага станах по-спокойна.Разбира се,не винаги така се получава. Той е получил прякора си с причина. Но за мен- винаги съм се чувствала добре с него, независимо кой беше той в града.
Остави ме пред огледалото и излезе от спалнята.Аз пак се погледнах: в красивата рокля, която струваше колкото половин имение, черната коса разпиляна по раменете ми. Това е просто по-подходящо за репетиция, а не за истинска сватба.Но и нея успях да разваля с настроението си.Вратата веднага се отвори и Кирил застана на прага.Висок и мощен, в негово присъствие веднага ми стана по-спокойно.Разбира се не винаги е така,но в повечето случаи.Той е получил прякора си с основателна причина. Но с него винаги съм се чувствала добре, независимо какво положение,заемаше сред населението,тук.Ако Руслан беше господар на този град,то Звярът е неговият ужасен кошмар.Психопат, убиец, садист, пълен с пороци и мрачни страсти.— Лили, какво стана?- Той се приближи решително.Той ме обърна към себе си и се наведе, сякаш искаше да ме целуне. Светло сините очи, като есенно небе, се взираха строго в мен.
Вика му е доложила всичко.Защо смяташ, че детето е живо? — дрезгаво попита той. - Кого сме погребали? Нали бях на погребението и видях тялото. Какво има, малката? Защо започна изведнъж да задаваш такива въпроси?Очите му бяха разтревожени..Дали пък не съм полудяла от мъка? И изведнъж настояването ми да проверим истината за детето!-Годеницата на баща ми каза, че той е отвлякъл някакво бебе. Тя плачеше и крещеше, че след смъртта му детето е останало само и може да умре... Ами ако беше моето? Все пак това беше негов внук. И той не може да има синове. Можеше като нищо да го отвлече! Напук на Руслан - можеше!- Това ли е всичко? -Звярът въздъхна с видимо облекчение.- Не ти е достатъчно?-Ела тук, скъпа“, прошепна той, като нежно хвана лицето ми в ръцете си. -Хайде, не плачи
Звярът въздъхна с облекчение, галейки лицето и шията ми. После ме целуна — почти насила, защото не ми беше до това.Просто разтвори устните ми с палец, прониквайки вътре с език.— Скъпа, успокой се — въздъхна той. - Тя е луда.-Не мога да го оставя това така“, изпаднах в паника. „Баща ми е убит. И ако някъде умира някое дете, макар и да не е моето?!За мнозина Звярът е чудовище.Но винаги ми е помагал.Прокарах ръце по гърдите му, опипвайки с пръсти неравностите под тениската му - това бяха белезите, останали след като издълба името ми на гърдите си.-Скъпа, помисли сама… Едно дете не може да бъде само, някой трябва поне го храни, да се грижи се за него…“, започна да изброява той.Аргументите звучаха разумно. Но аз продължих да го гледам с болка в очите.
Когато говорим за баща ми, не можем да знаем със сигурност. Ако подозираше, че може да бъде убит, тогава можеше да скрие детето преди това, да направи всичко. И Звярът го знае.Не можех да се успокоя.„Моля, Звяр...Много му харесваше, когато го наричах така.— Добре — предаде се той. „Ще уведомя властите, че някъде може да има скрито бебе.Продължих да го гледам в очите, галейки мускулестия му корем. Засега над дрехите,но след това издърпах тениската от дънките му и докоснах голата му кожа, усещайки задъханото му дишане, извивките на мускулите му и стоманения корем.Вече правихме секс. Преди сватбата.И то повече от веднъж.
Но няма още истинска пълнотата на чувствата. Още не съм се съвзела от шока. Звярът следеше изражението на очите ми. Той хареса инициативата ми.-Ако ти си права, а аз греша, няма да ми простиш“, каза той. - Облечи се. Отиваме при съдебния лекар. Да проверим кого всъщност сме погребали.Той излезе от спалнята, краката ми се подкосиха и се облегнах на стената. Уплашена Вика влетя в спалнята.-Помогни ми да се преоблека“, опитах се да смъкна ръкава от рамото си, забравяйки, че корсетът е с връзки, и дружката ми се втурна към мен. - Можеш ли да дойдеш с нас? Не мога сама.-Ако детето е живо, ти отново ще станеш собственост на Руслан“, изсъска тя. - Разбираш ли?Очите на приятелката ми бяха остри и зли.-Аз не съм ничия собственост“, сопнах се.- Така мислиш ти. Но той е различен. Той се би с брат си. Застреля баща ти, съпругът ти. Сериозно ли мислиш, че някакви си думи ще го спрат?-Руслан е в затвора“, напомних й. - И аз се обърнах към теб да ми помогнеш, а не да ми четеш лекции. Ще помогнеш ли Вики?
Вместо отговор изстенах от предположението й.Но не се уплаших.Руслан беше прав, когато каза, че в нас двамата вътре гори един и същ огън до постигане на целта си. Много си приличаме. Сега този пламък изгаряше сърцето ми, принуждавайки ме да вървя напред, без да се обръщам.Седях в колата, докато Звярът говореше представители на властите. Случаят се раздвижи бързо. Съдебният лекар беше вдигнат от леглото и десет минути по-късно този мъж на средна възраст, измъчен от живота, седеше пред нас.-Ето доклада от аутопсията“, тънка книжка от няколко страници лежеше пред Звяра. -Ако искате, можем да направим ДНК тест. Но има трудности.- Какви? – попита Звяра.— Мостра за сравнение. С какво можем да сравним ДНК на едно дете?Звярът и аз се спогледахме.Той лесно би дал своята проба, но двамата с Руслан са доведени братя.Кирил сякаш мълчаливо ме питаше: казваме ли това на глас? Какво всъщност подозираме?
— Сравнете с пробата на Девин — предложих аз. - Днес беше убит. Аз съм негова дъщеря, мога да дам разрешение за това.Съдебният лекар облиза устни. По изражението на лицето си разбрах, че сме в беда.— Не мисля, че е възможно в близко бъдеще… Убийството е нашумяло. Докато не приключим със следствените действия, е малко вероятно да успеем да направим това, без да привлечем внимание ... Но ако не искате да запазите процеса в тайна, можете да опитате. Просто имайте предвид. Убийството на Девин е достояние на всички.. Всеки момент ще започне да привлича лешояди от цял свят.Отново погледнах зад Звяра, търсейки съвет.В паузата се чуваше как дъждът удря по прозореца.Исках да направя всичко по-бързо, но ... И ако синът ми наистина е жив - да разтревожа и уведомя останалите недоброжелатели за това и отново да го застраша?Ще сравнимкато вземем образец от Руслан“, реши Звярът.-Той е в затвора...-Нищо, Лили. По-лесно е. Руслан ми е брат, лесно ще се среща с него.
— Добре — въздъхна съдебният лекар и несъзнателно докосна няколко залепени листа от доклада. — Относно аутопсията… Беше недоносен плод на възраст от двадесет и две до двадесет и четири седмици.— Бях на двадесет и шест!— Лили — каза съдебният лекар, сякаш минаваше през минно поле. - Разликата от няколко седмици не винаги е диагностична и е допустима.Всяка патология, хипоксия, дори наследственост, може да доведе до забавяне на развитието ...- Бях здрава.За това следяха най-добрите лекари!Звярът стисна ръката ми и потърка брадата си в горната част на главата ми като огромна котка. Но не можех да се успокоя. Наполовина слушах съдебния лекар, исках възможно най-скоро да разбера резултатите от тестовете и да започна да търся.Баща ми е рядко копеле.Той измъчи майка ми до полусмърт. А към жените, които му родиха деца, от които останахме живи само аз и сестра ми, се отнасяше като към добитък, а не като хора.Руслан застреля това копеле
Но ако Девин е отвлякъл сина ни, той може да ни остави жесток урок за бъдещето. Страхувах се, че детето бавно умира в кувьоза, оставено само.Видях, че съдебният лекар не ни повярва.Звярът също,но просто направи каквото поисках, като видя, че полудявам. С това ме спечели. Звярът винаги е заставал зад мен , във всички ситуации. Той е на моя страна.Той не вярва, но действа, защото знае, че иначе няма да се успокоя.Върнахме се до колата. Съдебният лекар се качи в своя очукан стар седан. Той ще ни последва. Полицейска кола с мигащи светлини ще се движи напред. Всъдеход с наша охрана ще затвори колоната.Звярът седна зад волана, нагласи огледалото, погледна назад - ту към задната седалка, където Вика кротко ни чакаше да тръгнем,ту към колата зад нас,с размит силует в потоците от есенен дъжд.- Как си, скъпа? -той се обърна към мен.Около устата мусе появиха твърди гънки.
Той не флиртуваше, не се забавляваше, беше, по дяволите, на ръба, като че ли в предусещане на капан пред себе си.Почти съм сигурна,че вече ми вярва.Звярът изглеждаше готов да отблъсне атака.Преглътнах.Пред Вика внезапно почувствах скованост и се ограничих до сдържаност:- Всичко е наред. Да тръгваме скоро.Тръгнахме към гробището. Не знаех дали си струва да ходя там, съмнявах се до последно. Но когато стигнахме, сама излезязох от колата.Преди това предадох документите на Вика.- Прочети.— Разбираш ли, че не съм професионален следовател, нали? — уточни тя, но взе книжата. - Какво може да не е наред?
- Твоето мнение е важно за мен.Ти много научи и знаеш ,докато се подготвяше за прием в медицинският,но ти си беше зубрачка.С въздишка тя прочете репликите и светна горната лампа в колата.Руслан погреба детето ни по най-висок ранг.Единственият роден син.Белият ангел в края на алеята - надгробният камък на нашето бебе, предизвика такъв остър пристъп на болка в сърцето ми, че едва потиснах импулса да се втурна към гроба и да го разровя с ръце.— Изчакай тук — каза мрачно Звяра. - Сам ще свърша работа.— Мога да помогна — предложи съдебният лекар.- Не. Това е семеен въпрос“, тросна се той, взе лост и сапьорна лопата от полицая и отиде до гроба.
Спрях под един бъзов храст, скривайки се от ледения дъжд. Когато се чу първият удар на лоста в мрамора, затворих очи. Не искам да гледам как разбиват детски гроб. Който и да е погребан в него, е невинна душа, намерила там покой.Въпреки нощта и студа, Звярът скоро захвърли якето си и остана по една тениска под дъжда. Тя бързо се намокри и залепна за мускулестия торс. Ръцете и мощната шия станаха влажни и лъскави на светлината на фенера.Накрая ковчегът беше изваден от земята. Малък, като играчка, и гледката му разби сърцето ми. Но не можах да си наложа да вляза в колата.И Звярът не можа.Както каза, това е нашият семейно дело.-Лили, стой настрана“, предупреди ме той, когато дървената кутия беше спусната върху мраморната плоча и съдебният лекар забърза към него.
Няколко минути по-късно Звярът дойде към мен, миришещ на дъжд и пот. Русата му коса беше сплъстена и той беше мокър. Но широките ми гърди закриваха погледа ми към гроба. Оставих се да бъда прегърната и се зарових в гърдите му.-Пробата беше взета в мое присъствие“, прошепна той. - Ще окажа натиск чрез моите връзки, ще платя, бързо ще разберем резултата.Звярът отметна мокри кичури от студените ми, хлъзгави бузи.— Благодаря, че повярва — прошепнах.-Въпрос на дребни неща“, продължи той. - Остава да убедим Руслан да направи теста. Трябва да тръгваме, скъпа. Той няма да иска да говори с мен.
Глава 2
- Защо дойде?
В участъка, сред опърпаните стени и стари мебели, Руслан изглеждаше чужд. Той е свикнал с луксозни клубове, мезонети, готини коли.Разполага с големи пари и огромна власт.
Бях сама. Звярът ме чакаше пред вратата.
Шефът на полицията ни даде кабинета си. Сега той тъпчеше колебливо из него, гледайки с ужас ту белезниците на масивните китки на Руслан, ту мен.
Бях с мокра тениска, косата ми беше полепнала по бузите ми, а очите, които видях отсреща отразени в огледалото, бяха огромни, шокирани и тъмни като черна дупка. Дишах тежко.
Виждашесе,че не съм добре.
-Какво се е случило, Лили? - на половин оборот подхвърли той на началника на полицията. - Излез.
Прозвуча като заповед, но униформеният се подчини.
Не беше никак добре: най-влиятелният човек в града беше обвинен в убийство. Руслан е убивал и преди. Съпругът ми, например ... Те си затвориха очите за това. Кметът на града е неговият най-добър приятел. Полицията е нахранена. Тук всички се подчиняват на Руслан. Но този път той уби не обикновен градски жител, а акула не по-малка от себе си. И не просто пред всички, а на празникът, в денят посветен на Деня на града.
Винаги съм се чудила къде минава границата, отвъд която Руслан, който за пореден път наруши закона, вече няма да бъде прикриван. Самият шеф на полицията май не знае това.
Виждах в очите му, че Руслан е безразличен към съдбата си. Отмъсти си,за да не се остави да го натискат, това е основното.
-Да,има нещо ново,което се случи… — признах аз.
И без да знам как да започна, конвулсивно извадих епруветките с пробите на масата. Руслан дори за момент не можеше да допусне, че мога да дойда заради него, въпреки че живяхме заедно една година. Знаеше, че няма да дойда.
С каменно лице той разглеждаше епруветките,които се търкаляха на масата, и ме гледаше в очите. Не знам дали разбираше какво е това. Треперех при вида му. Но оттогава твърде много вода е изтекла под моста.
Разпечатах комплект за вземане на епителни проби. Просто памучен тампон в епруветка. Трябва да се разтрие от вътрешната страна на бузата си и готово.
Много е лесно-само да се направи..
-Трябва ми твоята ДНК проба“, заекнах аз.
- За какво?- Погледът му беше спокоен и безразличен.
Сърцето ми биеше бързо, като на птица и ми беше горещо. Бях изпълнена с надежда, но знаех, че нямам нищо друго освен убеждаване и предположения. Нито един факт, нито едно доказателство, че детето ми е живо.
Просто повярвах в това.
Не знам какво ще стане, ако надеждите не се потвърдят.
Навярно ще умра от отчаяние.
Погледът на Руслан беше непоносим. Мислех, че мога лесно да обясня всичко, но този тон, очите, ме лишиха не само от увереност, но и от обикновената възможност да дишам.
-Това свързано ли е със сина ни?
-Да“, въздъхнах аз. - Дай ми проба, моля. Искам да съм сигурна, че сме погребали него, а не нечие друго дете...
Дълга пауза.
-Кой ти наби тези глупости в главата? Това беше нашият син.“ -Тонът стана по-груб. Знаех, че Руслан няма да се зарадва, когато дойда с тази молба.
Той вече е преживял смъртта на бебето. Мъжката мъка е по-кратка от майчината. Материалист до последен дъх, той няма да се вкопчва в илюзорни надежди като мен.
А аз отдавна нямам нищо освен тях.
-Той може да е бил отвлечен от баща ми.” Затворих очи. — И да го е заменил с мъртвия си син. Той е там, някъде съвсем сам, Руслан ... Може би часовникът отброява последните му мигове ...
Разплаках се, когато видях как Руслан гледаше на жалкото ми бърборене.
— Това е невъзможно, Лили — въздъхна той и се облегна на стола си. -Синът ни почина в болницата. Детето беше охранявано, наблюдавано денонощно, повярвай ми това е невъзможно. Кажи на брат ми да ти намери добър лекар. Съжалявам, че с теб се случват такива неща-да си внушаваш несъществуващи неща.
Изражението на лицето му стана такова, сякаш изведнъж е налапал нещо горчиво в устата си и на челюстите му изпъкнаха малки мускулчета.. Руслан наистина ме съжаляваше.Как можах в такъв важен момент пак да се объркам и да не мога да го убедя да ми помогне.
Той взе флакона от пръстите ми, потърка го в устата си с памучният тампон и го постави обратно.
- Вземи го, ако ти трябва.
Стиснах шишенцето.
Време е да тръгвам, но аз седях. Коленете ми бяха слаби и меки, просто не можех да стана. Първият път след смъртта на детето не можах дори да погледна Руслан.Бях изпаднала в истерия, крещях и се криех от него.
Брат му ближеше раните ми вместо него.
Звярът ме върна към живота, а не този, който трябваше!
Не можех да простя за това.
Това е по твоя вина. Ти, ти и само ти. Във всичко, което ни се случи, в болката ни и в това, че имаме една и съща горчивина в душите си и болка в очите. Фактът, че сам се надигра, загуби всичко, не успя да спасиш детето и ме накара да го преживея.
Сега той е в затвора.
Но сега Руслан съжаляваше.
- Какво ще стане с теб?- Попитах.
-Не знам, Лили. Баща ти имаше могъщи приятели. Може би ще ме изпратят в столицата. Може би ще се опитат да ме убият в клетката. Пука ли ти?.. - лицето му не изразяваше нищо, сякаш не го интересуваше,дали ще живее,умре или стои в затвора.Във всеки случай не е моя работа. „Погрижете се за осиновения ми син, става ли?
-Можем да намерим адвокат“, предложих аз.
Не знам защо.
-Нямам какво да правя на свобода''. отговори Руслан и аз разбрах всичко: наистина нищо не го интересува.
Все така равнодушеният му поглед, сякаш казваше: омъжваш се за друг, затова иди при него.
И е прав.
— Ще ти кажа какво показва тестът — измърморих аз и се изправих.
Имаше твърде много спомени в мъртвите му очи и концентрирана болка в тази стая. А извън него надеждата чакаше мен и Звяра.
-Няма нужда“, гласът ме настигна на вратата.- Тестът ще покаже, че детето е наше. Грижи се за себе си.
Излязох от стаята като из преизподня.
- Как си, скъпа? - Звярът пристъпи към мен, хващайки ме в ръцете.
Мълчаливо протегнах флакона.
-Да тръгваме“, без да обръща внимание на шефа на полицията, той ме дръпна по коридора.
Прозорците на частната лаборатория светеха въпреки късната нощ. Вкараха ме вътре, дадоха ми кърпа да се изсуша и след това ме настаниха на един стол. Ще ми вземат и образец за сравнение, за да се изключи евентуална грешка.
-Отвори си устата“, каза сестрата.
Усещането за драсване от вътрешната страна на бузата ми направи това, което срещата с Руслан не можа - накараме да се опомня. Наистина правя това,опитвам се да спася една невинна душа,независимо чие е това бебенце.. С пробата сестрата се отдалечи от мен, а аз останах да седя.
„Лили“, обърна се към мен Звярът. -По-добре да се върнем у дома.
-Тук ли ще се направи анализът?
- Да
- Дълго ли ще продължи? Може би да изчакаме?
Не исках да си тръгвам, сякаш така беше по-надеждно.
- Ще ни го направят спешно, но това е минимум до сутринта. Имаш нужда от сън. Не се страхувай, аз ще оставя нашите хора, нищо няма да бъде заменено и нищо няма да бъде откраднато ...
Той буквално прочете страховете ми. Въпреки че при майката с разбито сърце-те всички са на повърхността ... Доближих се плътно до него и забелязах,че който наистина има нужда да спи - това е Звярът. Мръсен от пръстта на гроба, със зачервени очи, той изглеждаше уморен.
-Благодаря ти“, прошепнах, обхванах лицето му с длани и го целунах по устните.
— Рано е да благодариш, скъпа — дрезгаво отвърна той.
Върнахме се уморени и притихнали. В кабината на колата ласкаво бръмчеше мъркането на мотора. Попадналите пред фаровете парчета от асфалта блестяха под дъжда. За първи път забелязах колко красив е пътят към Авалон: крайградска есенна гора, небето в рунтави, почти черни облаци, нито жива душа наоколо. Умората и нервите ме приспиваха.
И когато се събудя, най-вероятно резултатите от теста ще ме чакат.
Едва когато бях под душа в Авалон, осъзнах колко ужасно съм изтощена и премръзнала. Мислите ми се въртяха около гроба с белия ангел и срещата с Руслан. Беше невъзможно да забравя загубилите му жаждата си за живот-очи.Както и твърдостта в гласа му - "Това там е нашият син."
Да, моята увереност е изградена върху нестабилна основа.
Може би Руслан е прав: имам нужда от лекар.
Само майчиното сърце шепне твърде настойчиво, за да не се предавам..
Страшно е да си представя какво ще се случи с мен, ако това е грешка.
Втори път да оплаквам дете - не пожелавам и на врага си.
Когато излязох от душа, Звяра вече спеше. Седнах до него, долепих устни до рамото му и за известно време замръзнах така.. Благодарение на него всичко ще се нареди.. Чувствах се признателна от цялото си сърце. Вдишвах аромата му със затворени очи и се почувствах като у дома си.
Можеше и да не поиска да ми помогне,но все пак го направи.
Не можах да заспя и за да не безпокоя,Кирил-излязох от спалнята. Заслужаваше спокоен сън. В кухнята взех голяма чаша успокояващ чай и се насочих към мазето.
В медицинския кабинет нямаше никой. Ясмина и Вика се подготвяха за двубоите, но на масата видях протокол от аутопсията, който приятелката ми четеше и го беше оставила разгърнат. Може би го е обсъждала и с Ясмина.
Влязох и седнах на рогозките зад ъгъла. Вика организира стая за пушене тук и също беше възможно човек да се скрие. Включих си телефона, за да прочета новините.
Градските сайтове вече се напълниха с информация за есхумацията на гроб на дете. Имаше дори снимка на Звяра, който рови под плочата. В статиите - едни предположения, едно от друго по-лоши. Нищо интересно.
Потърсих информация за Девин.
Всъщност Руслан ме интересуваше. Но не знаех как да намеря това, което искам да знам. Той се е примирил, отказва помощ и защита. Даде да се разбере, че сам ще се справи със ситуацията. Но след срещата ни остана някакъв трън.
Новините за убийството на Девин бяха пълни.
Писаха за баща ми и Руслан. Те градиха версии и търсеха мотиви, но аз не се интересувах от чужди догадки. Исках да знам какво го очаква. Трябва да се консултираме с адвокат. Да знаем на какво може да разчита Руслан. Ако иска да се бие, разбира се.
Изглеждаше така, сякаш не го е грижа какво ще му направят.
Разбрах, какво толкова ме зацепи : Руслан не прояви абсолютно никакъв интерес към това, което казах. Не го въодушевяваше факта,че може синът ни да е още жив.
- Лиля?
Вдигнах глава. Вика се втренчи в мен.
-Не мога да спя“, обясних аз. — Прочете ли доклада?
— Сега ще го донеса — въздъхна тя.
Седнахме една до друга, Вика запали цигара, прелиствайки документите. Лицето й беше съсредоточено и сериозно.
- Лил, не искам да те разстройвам ... Но няма причина да вярваме, че това е друго дете. Да изчакаме резултатите от теста.
- Сигурна ли си? - Не съм разстроена, рано е да се отказвам.
Докладът може да е бил фалшифициран. Най-вероятно фалшив.
- Показах на Ясмина, тя се съгласи. Няма подробности, но написаното тук - тя разклати доклада - отговаря на твоята картина.
- Датата не съвпада.
- Терминът е нещо много приблизително, в крайна сметка патологът може да сбърка цифрата. Погребаното дете е било силно недоносено и известно време е било на изкуствена белодробна вентилация.
Настя каза, че детето й е родено вече мъртво.
Аз кимнах. Не съм съгласна,но просто показвам това, което чувам.
Вика разтърси със съжаление вестниците.
Не искам да ти давам фалшиви надежди. По-добре е, отколкото да вярваш в невъзможното. Съжалявам, Лили.
— Всичко е наред — преглътнах с усилие.
Трябва да отида долу на арената...
-Върви.” Погледнах я уверено. - Наистина, давай. Няма да изпадам в истерия. Просто ми дай отчета, става ли?
Вика протегна документите, усмихна се още веднъж със съжаление и си тръгна.
Вторият път да го преживея беше по-лесно.
Няма да се вслушвам в думите на Вики, докато не получа резултатите от теста. Докладът може да е бил фалшифициран. Сигурна съм, че щяха да направят същото. Ако баща ми искаше да се отърве от ненужен свидетел - майката на детето му, значи го направил с причина. Може би се опитваше да скрие факта, че има мъртво дете.
Погледнах кой е направил доклада - не беше съдебният лекар на Звяра. Въведох фамилията в търсачката, за да разбера с кого си имам работа.
Намерих снимка в сайта на градската управа. Възрастен мъж с очила, който прилича повече на политик, отколкото на лекар. Важна фигура… Не дочетох регалията, забелязах, че снимката е зачеркната с черна линия. Преди седмица мъжът починал от инфаркт.
Погледнах отново снимката и се засмях.
Е, да, възрастта е вече сериозна, смъртта може да е естествена. И все пак ми се стори подозрително.
Качих се в спалнята, като изключих телефона си.
Гледах спящия Звяр, играх си с Голди, на която много й липсвах без мен. Наложи се да пия сънотворни от Вики. Бях много уморена, но разбирах, че докато не получа резултатите от теста, няма да мога да заспя.
В седем сутринта, не издържах, реших да се обадя в лабораторията.
И дали разбера резултата, или да ги накарам да побързат, заплашвайки ги с всички наказания.
Намерих номера там, в интернет, и отидох до прозореца, за да не безпокоя Звяра. Слушах звуковите сигнали и гледах леглото със спящия си любим ... На фона на черното легло, мускулестото тяло и русата коса бяха още по-красиви.
А на всичкото отгоре има силен характер.
Имаше доза истина в думите на Вики. Ако синът ни е жив, Руслан може да се опита да ме отведе. Проблемът е, че нямам абсолютно никаква представа за реакцията му в този случай. Знаейки за чувствата ми към Звяра, той обеща, че ще ме пусне, ако родя наследник.
Но това беше много отдавна. Дори не знаехме в какво се забъркваме.
И за него, и за мен детето беше все още нещо много неопределено. Просто една дума, зад която не стоеше нито любов, нито болка, нито безсънни нощи. Сега сме различни.
Може и да не ме пусне. И Звярът го знае.
И все още се опитва да помогне.
-Здравейте“, внезапно даде свободен сигнал телефонът.
-Това е Лилия Девин.“ Спрях, за да контролирам вълнението си. Гласът прозвуча сухо и далечно.- Готови ли са резултатите от теста?
Леко ми се зави свят.
Жената мълчеше, или уточняваше въпроса, или се замисляше дали да отговори на мен, а не на този,който е бащата. Най-накрая взе решение, вероятно подпомогната от деловия ми тон.
- Първата част на анализа е готова - според майката има съвпадения. По материала на бащата все още се работи.
Главата ми някак си стана мътна.
Мълчаливо изключих разговора и от слабост се свлякох по стената на пода.
Има съвпадения.
Опитах се да не мисля за нищо.Дали ще мога да не чувствам нищо след още няколко часа, докато приключат с резултата на Руслан? Въпреки че трябва да сравнят и неговата взета проба. Има съвпадение за майката. Зарових нос в коленете си и обвих внезапно изстиналите си ръце около тях.
Не исках да търся причини защо това може да е така. Отново се вкопчих в надеждата. Просто ми стана страшно.. Ужасно е, че всичко е лъжа и на това място на сърцето, където са поникнали семената на надеждата, отново ще се появи черна дупка.
Изхлипах, опитвайки се да се успокоя.
Звярът вдигна глава и се огледа.
— Лили? -той стана от леглото. – Скъпа, защо не си легна?
Той се наведе напред и сънливите му очи придобиха мило изражение.
Звярът забеляза телефона на пода.
-Обадих се в лабораторията“, прошепнах аз, несигурна как ще издържа следващите няколко часа.
- Не беше необходимо, те сами ще се обадят, когато свършат. Какво ти казаха?
- Има съвпадения по майката.
Той въздъхна, хвърли телефона на перваза на прозореца и ме вдигна на ръце. Заведе ме в леглото,прегърна ме. Любимият ми искаше още да спи. Със затворени очи той целуна китките ми и след минута дишането му стана равномерно.
-Да изчакаме пълният анализ“, измърмори той в просъница.
Не се обвинявах,но не можех да се успокоя.. Просто чаках и времето течеше бавно като костенурка. Спомних си очите на Руслан и сега разбрах защо беше толкова спокоен
Той не повярва, защото е истина.
Тялото ми беше изтръпнало, вдървено, но ме беше страх да мръдна. Думите на Вика, първата част от анализа - всичко беше срещу мен, но въпреки всичко надеждата все още трептеше и туптеше в сърцето ми.
Когато телефонът иззвъня няколко часа по-късно, се опитах да стана, но Звярът ме изпревари.
-Ще отговоря сам“, той стана пръв и вдигна слушалката, обръщайки се с гръб към мен. - Да?
Глава 3
Звярът слушаше мълчаливо.
-Това от лабораторията ли е? Какво казаха?
Чаках напрегнато отговор, когато той изключи телефона си. Мускулестият гръб не изразяваше нищо и не можех да видя лицето му. Но и когато се обърна, не можах да прочета нищо по изражението му.
„Звяр…“ прошепнах. -Това от лабораторията ли е или не?
Когато очите ни се срещнаха, пулсът ми скочи.
Той кимна.
Готови ли са резултатите?
- Първо ми отговори... - Кирил ме погледна остро и се приближи до леглото, - какво изпитваш към мен, Лили?
Що за глупав въпрос е това? Мълчаливо гледах, без да разбирам какво става? Не ми е до игри! Но от очите на Звяра разбрах: това не е игра.
-Тестът е лош,нали? - измърморих аз. „Това е... това е...
Не можах да се доизкажа.
Пред очите ми летяха „мухички“, сякаш от липса на кислород.
Звярът смъкна чаршафът,с който се бях увила-от мен и пропълзя отгоре ми, засипвайки ме с целувки. Не ги усещах. Нито ръцете, нито устата му, само малко от миризмата на билковият душ гел, останала по кожата и косата му.
Последната целувка беше по ключицата и Звярът се повдигна на лакти, гледайки ме в очите. Той държеше лицето ми в ръцете си. Потънах в матрака под тежестта на Кирил.
- Обичаш ли ме? - попита той.
В очите му прескачаха студени искри.
Страхува се, че пак ще изпадна в депресия. Пак ще крещя и ще се хвърлям по всички. Но веднъж го преживях и бях спасена в ръцете му, в къщата му. Ако Звярът не ме беше довел и утешил тук, може би вече нямаше да съм жива.
Руслан не беше способен на това.
Обичам ли го… Глупав въпрос.
Дълбоко в себе си вече знаех отговора. Не бях готова да се справя с него, но го разбирах.
-Да…“ Затворих очи, усещайки как гореща сълза очертава пътят си по кожата ми.
Звярът ме целуна по устните. Той дишаше мълчаливо, тежко няколко секунди.
-Това не е синът на Руслан“, каза той неочаквано дрезгаво. -Не знам кого погребахме, но не и него.
Няколко секунди лежах вцепенен от шок.
- Какво? – попитах, мислейки си, че съм луда и чувам това, което искам, а не истината.
Просто не можех да повярвам!
- Тестът за бащинство е отрицателен.
Исках да го отблъсна, да скоча, но Звярът не ми позволи. Стиснал челюстта ми с пръсти, той продължи да ме гледа в очите. Сърцето ми биеше като лудо. Видях същия стоманен блясък в погледът му, който караше враговете да изпадат в паника. Гледката на Звяра от ,,Авалон.''
Не разбирах какво има.
Не ми стана ясно от какво е разстроен.
- Кирил? -прошепнах.
-Имаше съвпадения с майката, защото това най-вероятно е твоят полубрат“, продължи той тихо. -Значи е вярно. Детето е отвлечено от Девин. Ще помогна да го намерим, а какво следва, Лили? Обичаш ли ме?
- За какво говориш? - Уплаших се, че не разбирам ситуацията, но тогава ми просветна. Звярът се страхуваше, че ще се върна при Руслан. - Да... Да, обичам те. Ти ми повярва веднага! Ти, не Руслан!
Той ме пусна и ме остави да седна.
Мислите се въртяха в главата ми. Не можех да разбера какво чувствам, разбирах, че трябва да бягам нанякъде, да направя нещо, но какво, откъде да започна?
Новината, че детето ми може да е живо, ме шокира. Просто бях изхвърлена от реалността с директен удар.
— Трябва да кажа на Руслан… — прошепнах.
- Не.
Погледнах към Звяра.
-Няма да кажеш на Руслан“, сопна се той. Ще ти помогна да намериш детето си. Ще го доведем в семейството. Но Руслан никога няма да разбере за това.
- Защо?
Изглеждаше нещо ужасно, почти богохулство, да осъзнаеш, че Руслан ще изгние в затвора, без да знае, че синът му е жив. Изплувах от моя черен басейн, но той никога няма да може.
-Защото нямам нужда от конкуренция, Лили. Мисли за себе си. Ако иска да вземе детето, може. Той е баща му. Не искам да се връщаш при него заради това.
— Няма да се върна при него — обещах.
Кирил ме изгледа твърдо. Той не повярва на моето обещание..
- Ще се върнеш,ако ти вземе детето. Майката винаги се връща при рожбата си..
За това дори не се замислях.
Руслан може да го вземе насила.И така да ме изнудва. Ще пълзя по бодливата тел след детето си, след всичко, което преживях. И той е достатъчно твърд, за да го направи.Да ме върне и си вземе дължимото.
— Докато е в затвора — продължи Звяра. Ще бъде по-добре, ако си остане така-да не знае нищо. И като намерим детето, ще кажем, че е наше. И никога дори няма да намекваме, че не е така.
- Така да бъде. Кълна ти се.
Какво друго можех да кажа.
Едва след клетвата ми Звяра стана от леглото, нахлузвайки тениската през главата си. Той издърпа чекмеджето на шкафа, като взе оръжието и няколко пълнителя. Той ще отиде да търси бебето!
-Идвам с теб.” Скочих от леглото.
В главата ми цареше пълен хаос, но бях решена да действам. Звярът улови погледа ми и се засмя.
-Да отидем в домът на Девин. Няма да се обръщаме към полицията. С моите хора ще претърсим имението му.
Седнах на предната седалка на пикапа. Вече бе утро, студено и сиво от облаците. По мокрия път се отправихме към града. Всичките ми мисли бяха заети от детето. Твърде рано е да се радвам, така че не почувствах никакво щастие. Детето е било слабо, можело е да умре в жилището на Девин. Първо трябва да го намерим. И някъде на заден план мисълта за Руслан не напускаше.
Ще скрия истината. Звярът не ми остави избор.
Но аз самата отидох при него за тест. Може да му се покаже само първият резултат от анализа, където има съвпадения, а вторият - да се унищожи. Със свидетелите в лабораторията Звярът ще разреши проблема, ще раздаде пари и ще мълчат. Или може би просто да ги премахне. Ще скрием истината, както направи Девин.
Но планът има много слаби места... Твърде много свидетели.
Слуховете могат да стигнат до Руслан и без мен.
И тогава той ще разнесе целия град, опитвайки се да върне собственото си дете.
Погледнах към профила на Звяра. Той бе прибрал косата си назад, но вятърът, който нахлу през прозореца, разроши няколко кичура. Гледаше напрегнато пътя и сякаш прикриваше вътрешния си раздор. Ноздрите му се раздуваха от гняв.
И той не ми повярва.
Просто направи това което исках. Но не е очаквал, че детето ще е живо. Той просто не знае какво да прави сега. Той се страхува да не ме загуби. Видях го. Новината, че Руслан може да предяви претенции към мен, го взриви до мозъка на костите.
Влязохме в града, шмугнахме се през разклона в центъра. Пикапът се движеше към основното жилище на Девин. Истински замък с огромна територия, гора и езерце, ограден с ограда с високо напрежение.
До портата беше построен широк път и когато се приближихме, хората на Звяра вече бяха там. Охраната на поста беше блокирана, портите бяха отворени, така че влязохме на територията безпрепятствено.
На верандата имаше и хора от Авалон. По-скоро прилича на поглъщане, отколкото на посещение.
Звярът остави колата в центъра на пътя, без да влиза в паркинга, и решително излезе от колата. Взе пистолета в движение. Изпънах раменете си и с мрачно лице, излязох и забързах след него.
Огромен хол. Прекрасен коридор вдясно. Звярът вървеше целенасочено. Преди да тръгне, се обади, докато се приготвях и, изглежда, знаеше накъде ме води. По пътя се огледах, да се хвана поне за нещо, което да подсказва,че детето е тук.
Но хората на Звяра бяха претърсили всичко.
Тъй като не са му казали нищо, значи тук е празно.
Той бутна вратата в дъното на коридора и влязохме в същия шикозен офис като цялата обстановка. На масата чакаше непознат мъж на около четиридесет години. Той скочи веднага щом влязохме.
-С какво право…“ той замълча, срещайки погледа на Звяра, фитилът му не остана дълго запален..
-Доведох Лили Девин“, каза той. - Наследницата. Тя има право да бъде тук, не можете да го оспорите.
Главата на мъжа се завъртя, видях, че ръцете му,които не знае къде да сложи треперят. Носеше черен костюм, искрящи копчета за ръкавели... Съдейки по репликата на Звяра, това е адвокат. Но за хищник като този той беше твърде нервен.
Погледът му се спря на оръжието в ръката на Кирил.
-Няма завещание, нали? попита той.
-Има още една дъщеря...
-Виждате ли я тук? Значи собственичката е Лили. Трябва ми списък с всички имоти на Девин.
-Вашите хора вече го взеха.
— Лично имам нужда от него — повтори Звярът. — Бързо на масата.
Размишлявайки, адвокатът го извади от плоска чанта дипломат, която лежеше на масата.
- Махай се.
Без да се съмнява, че адвокатът ще излезе, Кирил разпъна списъка на масата. Баща ми имаше много недвижими имоти,собственост на неговите фирми, доверени и номинирани лица.
— Адресите вече се проверяват — каза Звяра с глух глас. -Моите хора ще претърсят всичко. Трябва първо да определим къде да търсим. Къде може да скрие внука си?
-Може би изобщо не е тук“, изпъшках от безсилие.
Само тук !-възрази Звярът, прокарвайки пръст по редовете. - Той ще скрие внука си само в личното си имение. Издадениятна негово име имот е неприкосновен, там никой няма да си бута гагата,за разлика от останалите.
-Има смисъл“, съгласих се аз. - Къде сме сега?
— В основната резиденция. Ти тук си родена - неочаквано обяви Звяра.
Четох адресите ред по ред, опитвайки се да отгатна зад кой може да се крие синът ми.Където ще има по-малко свидетели и по-спокойна среда. Нищо не ми направи впечатление. Там също трябваше да докарат куп медицинска апаратура ... Това е, ако детето изобщо не е в чужбина! В списъка видях недвижими имоти в други държави. Можеше да изпрати бебето на дъщеря си в Лондон. Съвсем. Тази мисъл парализира волята и силата ми.
Усетих как в мен пълзи паника. Това е като гадаене по пилешки кости.
Звярът и за този проблем намери решение.
- Трябва да намерим лекарите, които са обслужвали детето... Разбери как изобщо е попаднало в Девин.
Погледна ме в очите. Ето го, съсредоточен в това,което мисли, решителен. Безумно го харесвах.Погледнах в светлите му очи и почувствах, че отново се влюбвам в него.
-„Руслан казваше, че наблюдението е денонощно“, спомних си.
— Отивам в болницата — реши той. - Можеш да останеш тук. Това вече е твоят дом.
- Ще дойда с теб!
-Остани“, той направи пауза, разтривайки устните ми с пръст. - Настани се удобно, разгледай къщата. Ще дойда скоро. Дано да е със сина ти.
-Защо не искаш да ме вземеш с теб? -Хванах китките му, вкопчвайки се в ръцете му.
-Не искам да се мотаеш с мен из града. Отивам в болницата, ще търся свидетели,а после по адресите. Това ще събуди подозрение и може да бъде опасно, а тук ще има охрана. Освен това трябва да предявим права за наследството. Всичко тук е твое по право.
-Само детето е важно за мен“, признах аз.
Звярът се вгледа сериозно в очите ми. Ако говорим за неговия потомък, но не ...
- Знам. Така че аз ще се погрижа за останалото.
— Обади ми се, ако разбереш нещо — помолих аз.
- Задължително.
Звярът си отиде и без него, в чуждата къща, се почувствах самотна.
На вратата на офиса се почука и аз отговорих:
- Да?
Мислех, че е някой от нашите хора, но беше адвокатът. Без присъствието на Звяра той вече беше по-спокоен, но забелязах, че ме гледа някак плахо. Вместо да се чудя защо още е тук, тогава осъзнах, че вероятно няма да го пуснат. Станал е заложник в къщата.
-Мога ли да взема работното си куфарче?
Все още стоеше отворено на масата. Без да знам какво има там, не можех да му го дам и поклатих глава. Нека Звярът реши.
Адвокатът въздъхна, отиде до масата и седна, гледайки някъде над мен.
Обърнах се.
Отзад имаше картина, която веднага не забелязах.Нещо абстрактно от многоцветни щрихи върху бяло платно. Лицето на адвоката изглеждаше като пред разстрел.
- Кой си ти?
Той ме изгледа остро. Той не ме харесва, вижда се.
Бездомен мелез без покана появил се в кралските покои. Освен това любовникът ми беше този, който уби господаря му.
-Адвокатът на покойния ти баща.
-Наистина ли не е оставил завещание?- Попитах, като си помислих, че можеше да спомене внука си там, защо не. В противен случай защо изобщо си е направил труда да го отвлича?
-Не знам нищо за това.
,,Не, не наистина'', реших, след като помислих по-добре.
Ако направеше завещание на внука си, Девин развърза ръцете на Руслан, така че не. Баща ми много добре знаеше от кого е детето. Може би го е отвлякъл със същите цели - да има лост над старият си враг. Мога да си представя дилемата на Девин. Детето беше едновременно скъпоценно мъжко потомство и син на враг. Дали да го екзекутират или помилват?
И все пак е част от семейството.
Като мен, като Корина. Сестра ми е още на седемнадесет, живее и учи в Лондон и баща ми я обожаваше - Корин беше единственото му законно дете въпреки многобройните му опити. Може ли тя да знае нещо за това? Може ли баща ни да й е казал нещо за внука?
-Искам да говоря със сестра си“, казах. -Точно сега, възможно ли е?“
Глава 4
Ако сестра Ви желае.
- Дайте ми номер.
Адвокатът отново ме измери с поглед. Сякаш ме мрази, че командвам тук. Но той го продиктува, за да мога да го запиша.
Притиснах телефона до ухото си.
Чуха се дълги звукови сигнали. Не знам колко е часът в Лондон и какво ще й кажа. В мен се появи чувството на лек трепет, никога не съм говорила със сестра си. Дори не мога да си представя каква е - виждала съм я на снимка само веднъж.
- Здравейте? — чу се дрезгав глас.
Не казах нищо, бях толкова изненадан от гласа й. Мелодичен, нежен, но пресипнал- вероятно, тя e плакаla дълго време. Гласът се втвърди.
- Коя сте Вие?
-Това е Лили“, казах аз. - Сестра ти.
Сега беше неин ред да мълчи. Сигурно просто не знае как да се държи - още е много млада.
-Обаждаш се във връзка с погребението на баща ни?
Потърсих един стол зад мен и седнах. Тя въздъхна, опитвайки се да събере мислите си. Призовах всичките си емоции, но е очевидно, че трябва да поговорим, да се опознаем, да обсъдим ситуацията. Изглежда, че Корина е плакала заради баща си, затова има такъв глас.
Тя знае ли, че любовникът ми е убил баща ми?
,,Не, не знаех нищо за погребението. Не, обадих й се да поговорим. Не знам кога ще е ритуалът, все още тече разследването.''
-Казаха ми, че тялото ще бъде предадено след седмица.
-Къде планираш да се проведете прощалният обряд?- Попитах.
- А ти?
Имахме равни права да поискаме тялото — и двете бяхме негови дъщери. Но той обичаше Корин, тя беше законната дъщеря и мислех, че има повече от тези права.
- Не знам…
- Тогава ще погребем тук, той обичаше нашия град. Ще дойда скоро и ще организирам церемонията.
- Как така - ще дойдеш? - Не разбрах. - Сама?
Мислех, че ще се скрие в Лондон от страх от любовниците ми. Или е толкова сигурна, че няма да пострада? Или смята да се откаже от наследството в моя полза? В главата ми се въртяха всякакви мисли.
— Идвам на погребението — обясни тя. „Това е нашият баща. Настойникът ми ще ме доведе.
- Имаш настойник?-кой знае защо се разстроих.
- Да! Баща ни нареди в случай на смъртта му,той да се заеме с всичко. Това е човекът, който ще се грижи за мен, докато навърша двадесет и пет години. Татко му вярваше напълно. Той ми позволи да дойда на погребението, ще летим заедно.
Пулсът блъскаше в слепоочията ми.
Не знаех за никакъв настойник. И моите хора не са ми говорилиза него - нито Руслан, нито Звяра. Мислех, че аз вероятно ще трябва да реша този въпрос.
-Корина, баща ти каза ли ти за детето ми?“
- Чух го по новините. Съболезнования, Лили.
— Но той не ти е говорил за него?
- Не.
Разбира се, защо ще споделя това с дъщеря си тийнейджърка. Не знаех какво друго да правя - разговорът стигна до задънена улица.
-Бих искала когато пристигна да остана в къщата на баща ми на езерото“, каза Корина. - Нали не възразяваш?
-Не“, въздъхнах аз. -Съжалявам, нямам много време...
Изключих телефона си и се свих, загледана в една точка пред себе си. Разговорът не ми даде информация, остана да чакаме и няма нищо по-лошо от това. Когато хората на Звяра да обърнат града и той самият ще изчерпи всичко от персонала на клиниката.
Знаех точно къде отива и защо. И дори разбрах защо не ме взе със себе си.
Защото момичетата не се водят на лов.
Нека се върне с добри новини.Дано!
Адвокатът си тръгна, аз седях сама в кантората замаяна и в прострация. Не исках да последвам съвета на Кирил и да огледам имението. Но мислейки, че това може да ни е от полза, започнах да преглеждам документите на масата. Договори, споразумения - всичко беше бизнес. Огледах кабинета и излязох в коридора.
Резиденцията беше огромна.
Тук всичко беше построено като за гиганти: прозорци, врати. Много тържествено и претенциозно. В такава къща трябва да има слуги, но не видях никого, освен хората на Кирил. Вероятно като адвоката са събрани някъде и ги държат под охрана.
-Обади ли се Звярът? — попитах бодигарда на вратата.
Той поклати глава.
Вървях през анфиладата от зали, разглеждайки огромните пространства под внушителните полилеи. Тук е живял сам, освен сменящите се момичета до него, защо му трябват тези палати? Дори ме изхвърли - незаконната дъщеря, въпреки че имах пълното право да живея тук, а не в бедните квартали. Къщата и земята вече са претърсени, не мога да намеря нищо тук. Но някакво вътрешно усещане ме караше да се лутам из къщата. Навън започна да се стъмва - целият ден премина в търсене.Звярът не се върна и пазачите нямаше какво да докладват.
О,дано по-скоро да дойде!
Кирил пристигна в полунощ. В двора светнаха фарове, скочих от леглото и изтичах до прозореца. Бях намерила спалнята и легнах с дрехите си, но не заспах. Просто не можех, въпреки че очите вече ме боляха от недоспиване, сякаш пясък беше изсипан в тях.
Отсреща паркира пикап.
Изтичах от спалнята, оплетох се в коридорите и докато намеря път към антрето, Звярът сам ме намери. Миришеше на пот и дървета
, сякаш е бил в есенна гора.
-Принцесо…“ той ме хвана в ръцете си, докато тичах нагоре.
За секунда утихнах неподвижно на гърдите му.
- Какво стана? -Попитах. - Разбра ли нещо?
-Да вървим''.Той ме поведе обратно към спалнята.
Той седна на леглото, мислейки как да започна разговора и ме погледна в очите.
Колко само е уморен...
Косата му беше прибрана на опашка, за да не пречи, но отдавна разчорлена. Какво правеше в гората? Какво търсеше? Опитвах се да не мисля за това, страхувах се дори да си представя.
-И там не го намерихме“, призна Звяра и аз зарових лице в ръцете си.
Поех дълбоко въздух, издишах и отново го погледнах право в очите.
Детето отдавна е само. Дори да има някой от медицинският персонал с него, Девин е мъртъв и какви указания е дал в тази насока не се знае.
— Е, разбра ли нещо?
-Разбрах“, облиза устни Звяра и погледна настрани. Видях, че нещо не е наред! Твърде дълго събира мислите си! -Бебето е било сменено в болницата през нощта. Това беше направено от главната лекарка. Защо не попиташза по-нататък?
-Не я ли намери?
— Тя е мъртва, Лили. Официалната версия е,че е ударена от кола,нещастен случай. Всъщност убита.
-Също като съдебният доктор, който направи аутопсията.Той почина от инфаркт“, си спомних.
- Да Девин е прикрил следите си. Претърсихме почти всеки имот и ще продължим, докато се намери детето. Но ние продължаваме, Лили. — Той докосна брадичката ми. - Кога за последно спа? Кога си яла?
-Не помня“, признах, чувствайки се изтощена, но не и гладна.
Отдавна нямам апетит.Загубих натрупаните килограми по време на бременността.
-Не може така, Лили.
-Престани“, прокарах върховете на пръстите си по мокрото му кожено яке, вдишвайки миризмата на гниещи листа. „Ти не само си бил в болницата, какво прави в гората?“
— Не моgat да те излъжат — каза той мрачно. Нали помниш ли годеницата на Девин, която скрих в клуба? - Звярът говореше за Настя. -Първо претърсих имота му в този район. Струваше ми се, че е дошла от някъде наблизо до Авалон, иначе онези щяха да я намерят.
-Намери ли къщата, където са я държали?
-Да…“ Звярът отново млъкна. - Там имаше апаратура за недоносени бебета... Но нямаше деца.
-Значи може би е било приготвено за нейното дете?“ Те не са знаели, че ще се роди мъртво.
- Веднага заработи,щом я включихме. И дори е била в действие до вчера.
Очите ми се разшириха и пръстите ми се впиха в рамото на Звяра.
- Имало е дете?
- Да То е било преместено. Не се тревожи, Лили. В момента търсим следи, които водят до него. Всички търсим. Обещавам ти, че ще дам всичко от себе си.
Все пак усетих едно „но“ в думите му.
И лицето на Звяра също не ми хареса, имаше нещо необичайно в него - някаква трагедия в очите му.
— Трябва да поспиш — продължи той. „Хайде, Ясмина ще ти помогне да си починеш, става ли?“ Да ти даде добро лекарство,да поспиш. Ще й се обадя...
Тук дойде и Ясмина. Тя го посъветва какво медицинско оборудване да търси. Кой знае какво е правила преди да дойде за битките в Авалон, може и за недоносени бебета да се е грижила.
Звярът се насочи към вратата, оставяйки горска пръст върху плюшения килим. Погледнах обувките му - целите бяха измазани с кал.
-Кир…“ извиках, неспособна да откъсна очи от обувките му. Какво открихте в гората? Не крий от мен.
Трябваше му само един поглед, за да види,че съм разбрала.
-Обучено куче намери останките на децата“, призна той, а сърцето ми сякаш беше залято или с вряща, или с ледена вода. - Проучват се. Дори сега не мога да кажа колко от тях са там ... Да не говорим за останалите. Не се страхувай, скъпа, ние продължаваме да търсим.
-Може ли синът ми да е там?
- Не мисля. Не, - но лицето му остана мрачно и аз не повярвах.
Спалнята заплува, пред очите потъмня. Разбрах какво се случва, когато силните ръце на Звяра ме сграбчиха. Той мълчаливо ме занесе до леглото.
— Ясмина!
-Недей, не й се обаждай…“ – протестирах. „Това е просто припадък.
-Скъпа…“ – въздъхна Звярът, оставяйки ме на леглото. - Генетиците сравняват ДНК на останките с пробата на Руслан. До момента няма съвпадения.
Той клекна, събу обувките ми и се надвеси над мен. Чертите му бяха изострени или от стрес, или беше отслабнал. Дишах тежко, докато Кирил не ме целуна по челото.
-Поспи“, покри ме той с одеяло. - Ще продължа да търся.
Вратата се затръшна. Легнах с гръб към нея и потръпнах. Оставаше само да се моля и да се надявам, че всичко с детето е наред. Звярът намери гробището на братята му, но синът ми там го няма. Все пак не?! Колко време ще отнеме сравнението? Затворих очи, вече неспособен да се боря с умората, и припаднах.
Събудих се от шума.
Някой говореше точно до мен, зад гърба ми. Относно Девин.
Отворих очи, уплашена от непознатите очертания на стаята в тъмнината, и изкрещях. Той се обърна рязко.
- Спокойно, принцесо... Спи, още е рано. Засега няма напредък.
Хвърлил е краката си в мръсните ботуши на леглото, Звярът лежеше отзад и гледаше новините по телефона.
- Отдавна ли се върна? -измърморих.
Водещият на новините отговори вместо Звяра:
- ... се прехвърля в столицата във връзка с убийството на медийния магнат и филантроп Девин. Погребението ще се състои в неделя.
Става дума за Руслан.
Звярът въздъхна и изключи телефона.
В тъмното забелязах, че той гледа пред себе си, без да мърда. Как не приличаше на това момче,само преди година ... Да, и аз не приличам на себе си. Само за това време и аз се превърна от цветущо момиче в уморена и ненормална. Тази година ни промени до неузнаваемост тримата: Звяра, Руслан и мен.
Рус го прехвърлят в столицата“, каза той внезапно.
-Той предупреди за това.
- Гадно е. Там имаме по-малко влияние. Той може да бъде убит.
Тонът му беше напрегнат.
Не исках да говоря за Руслан. Честно казано, не исках да нараня Кир Да, и той беше приятел и брат на Звяра от дълго време, вярваха си. Докато аз не се появих.
Исках да го подкрепя и го целунах по бузата.
Звярът се обърна към мен. Изгорих се от този поглед: спокоен, но в същото време беше погледът на собственика. Той няма да се откаже от мен.Последния път отстъпи на брат си, но тогава още не ме беше чукал. Сега спим заедно.
— Ще намеря,бебето Лили. Ще поспя малко и тръгвам...
-Благодаря ти“, прошепнах, зарових нос в рамото му и си спомних. Говорих със сестра ми...
Звярът ме погледна вледеняващо. Новините не му харесаха.
- От гледна точка на?
- Обадих й се, защото реших да проверя,ако изведнъж тя знае нещо ... Но Корина каза само това, което е чула по новините. Тя ще лети за погребението. С твоя настойник чувал ли си нещо за него?
Изведнъж Звярът ме отблъсна да седна.
- Пазач?- той се намръщи.- Девин й е назначил някой ,който да се грижи за нея?
- Това лошо ли е? - Разбрах.
- Да, невъзможно е! Той не вярваше на никого! И тогава със собствените си ръце той дава дъщеря си и наследството! – изръмжа безсилно звярът, сякаш сме пропуснали нещо, и скочи от леглото. - Може би затова делото е приключило и Руслан е преместен в столицата! Корина каза ли кой е нейният пазител?
- Не…
И тогава със закъснение ми просветна: водещият на новините каза, че погребението е в неделя. А това е скоро... Или дните ми се бъркат в главата?
- Излиза, че погребението е вдругиден?
- Да
А Корина говореше за седмица. Че тялото все още не е върнато и те летят веднага, за да успеят... Но щом като прехвърлят,Руслан приключиха ли с тялото? Нещо определено се е променило, само какво - не разбирам.
-Какво още каза тя?
Свих рамене, опитвайки се да си спомня.
- Аз не знам нищо. Попита дали може да се настани в къщата на езерото?
- Коя къща? Девин има ли имот там?- Животното беше раздразнено. - Имам пълен списък с недвижими имоти, няма къща на езерото.
— Сигурно го е продал… Ти сам каза, че няма да проверяваме недвижимите имоти на негови фирми и трети лица. Че там не може да скрият детето!
— Тогава защо искат да останат там? — резонно попита той. Това трябва да се провери...
Звярът се насочи към вратата, а аз хукнах след него. Не можех повече да остана в четирите стени на чуждото имение. Кирил бързо обсъди ситуацията с шефа на охраната на четири очи и за няколко минути получи адреса на къщата на езерото, която някога беше купена от Девин, но преди около година беше пререгистрирана на друг човек.
Сведенията за него бяха оскъдни.
Някакъв човек на около четиридесет години. Име, фамилия. Няма дори снимка.
-Не е на щат във фирмите на Девин“, каза охранителят. Разглеждаме биографията, може да отнеме време. Но да проверим?
-Няма нужда“, каза Звярът. -Занимавай се с твоите работи.
-Какво искаш да кажеш, че не е необходимо?- Изсъсках, докато вървяхме по коридора, далеч от охранителя.
-Ще го проверя сам“, видях по лицето му, че нещо не му дава мира? Дали не е попаднал на някаква следа?Какъв ли е проблема?
- Идвам с теб.
Той се поколеба за момент, но кимна. Излязохме навън - небето беше още тъмно, но скоро ще започне да просветлява. Качих се в пикапа, щастлива, че най-накрая се махнах оттук. Бащината къща беше много потискаща.
— Дълго ли е пътуването?
— Не, но пътят не е много добър.
Какво има предвид, разбрах, когато излязохме от града. Езерото беше сред хълмовете и трябваше да се изкачваме по стръмен, неравен целият в дупки-път. Странно е, че Девин не е асфалтирал пътя до имението.Имал е предостатъчно пари. Той или много рядко е посещавал къщата си на езерото ... или изобщо не беше ходил там. Тогава молбата на Корина изглеждаше още по-странна, ако тя и баща й никога не са били там. Може би желанието да е там идва от настойника и тя просто е подхванала идеята?
Пикапът беше идеален за криволичещия горски път. По едно време гората се раздели. Пътят минаваше по самия ръб на скалата и се откриваше спираща дъха гледка към нощното езеро. Студено, тъмно, заобиколено от иглолистна гора. От другата страна беше по-голямата част от къщата. Лунната светлина се отразяваше на покрива и в прозорците на къщата.Никъде не светеше.
Оставихме колата преди да стигнем до къщата.
— Първо да се огледаме — каза Звярът.
-Откри ли нещо подозрително? - Не разбрах.
— Да — потвърди той.- В къщата има хора, които се преструват, че няма никой.
Глава 5
Със Звяра вървяхме през гората.
Мъртвата дървесина и миналогодишните листа хрущяха под краката ни. Погледнах накриво Кирил, той не ми обясни нищо, но се държеше като хищник, гледайки къщата. Движенията му станаха плавни, той дори подуши въздуха като тигър.
-Къщата е обитавана “, накрая обясни той.- И прозорците изглеждат странно.
- Странно?
Последвах го, увивайки се в тънкото яке. В гората беше студено.
- Не излъчват светлина навън. Някои са покрити с нещо отвътре.
Погледнах изненадано към къщата. Да, редица прозорци на втория етаж изглеждат покрити отвътре с тъмни паравани. Приближихме къщата и Звярът спря.
— По-добре се връщай в колата — каза той след дълго мълчание.
- Не.
— Искам да гледам къщата. Отнема време.
— Ще остана — сопнах се, въпреки че зъбите ми тракаха.
Не исках да си тръгвам, защото почувствах, че Звярът крие нещо. Разбра нещо за тази къща, но не иска да ми каже. Дори не взе охраната си с него. За първи път през последните дни усещах сила в тялото си, въпреки хроничното си недоспиване и студа. Изпитвах изгарящо желание да живея и да се боря.
Може би това е следа и тя ще ме отведе до сина ми.
Обикаляхме наоколо около половин час. Животното проучваше ситуацията. Според мен всичко е спокойно: няма хора и коли в двора, къщата изглежда необитаема.
-Мислиш ли, че то е там?- Попитах.
- Не знам. Но тук нещо не е наред.
Мислено се съгласих. Ако къщата е продадена, защо Корина не е знаела за това и защо иска да остане тук? И кой се крие вътре?
— Виж — дрезгаво каза Звярът.
В двора се появи сянка, твърде далече, за да се каже дали беше мъж или жена, но явно човек в широки дрехи.
- Казах ти. Чакай тук, ще огледам - той се придвижи към къщата.
Заобиколи дървото и изчезна в тъмнината, оставяйки ме да полудея от страх и надежда. Минаха минути и нищо не се случи. В един безумен момент се озовах сама в студената гора.
Зад мен се чу тихо изпукване на клон. Обърнах се, надявайки се, че Звярът се е върнал от разузнаване, но пред мен беше непознат мъж с черен шлифер.
Дори нямах време да изкрещя, когато той ме ритна, целяйки се в тялото ми.
Ударът попадна в центъра на гръдната ми кост.
Силно, неочаквано и изтръгващо въздуха ми от дробовете. Паднах на влажната земя, задъхана. На мястото на удара пламна болка, сякаш нещо беше счупено.
-Шпионка, мамка му…“ измърмори той, хвана ме за косата и ме повдигна. - Коя си ти?
Разкашлях се силно в лицето му, без да мога да кажа нищо, дори да отговоря.
Главата ми се отметна назад, докато си поемах въздух.
-Коя си ти, колко пъти ще те питам ?
- Аз ... - "Лили Девин" не успях да овладея. - Аз съм майка му...
Дори не уточних чия. Мъжът ме пусна и откъсна радиото от колана си. Сега ще докладва - и бебето ще го отведът, пак ще го загубя! Опитах се да пропълзя към него, сякаш можех да го спра. Протегнах се към него със сгърчените си от студ и паника,пръсти,но той отстъпи встрани и те заораха в калта.
Изхриптях: "Не!"
В този момент иззад него се появи сянка. Всичко завърши с пробождане във врата, а Звярът избутал тялото настрани. Когато мъжът рухна, Кирил го обърна и отвори шлифера му:
-Охранител“, взе ключовете, пистолета, уоки-токито и се наведе към мен. -Лили, скъпа? Силно ли те цапардоса?
Поклатих глава, страхувайки се, че ще ме изпрати вкъщи, и се изправих, подпряна на подадената ръка. Главата ми се въртеше след удара, ръцете ми трепереха и беше болезнено да дишам - ударът не беше слаб. Облегнах се на Кирил с облекчение и поех дълбоко въздух. Боли, непоносимо е, но не ми е нищо счупено.
-Бебето е било в къщата“, каза Звярът. -Или все още там.
Спрях да забелязвам болката.
- Защо мислиш така?
— Открих медицински отпадъци в боклука. Празни капкомери, флакони, памперси…
Погледнах го в очите с надежда, мачкайки тениската си на гърдите си с мръсни пръсти. И ме беше страх да вярвам на всяка дума.
-Да се обадим и повикаме другите? — предложих прибързано.
По намръщеното изражение на лицето на Звяра видях, че решението на проблемът не е в това.
-Видяха те вече, Лили. Няма време за чакане, трябва да действаме бързо. Вдигнат ли тревога и всички ще изчезнат. Ще отида сам.
- Един? Там? Ами ако там има охрана?
- Трябва да рискувам. Няма да чакаме. Мисля, че ако детето е там, значи е на втория етаж. — Той посочи редица облицовани прозорци. — В една от тези стаи. Те бяха покрити с непрозрачни панели, за да не ги забележи и заснеме някой, че в къщата има хора. Радиото мълчи, няма време за губене.
-Върви“, пуснах го и притиснах гръб към дървото.
Когато Звярът изчезна в тъмнината, аз тихо се разплаках от напрежението и се плъзнах по дънера. Бях наранена,студено ми беше и всичко отвътре ми трепереше.
Събрах сили, станах и започнах да се спускам по пътеката след Звяра. Да остана там, къдетобях, е също толкова опасно, колкото и ходенето след него.
Той е прав, нямаме време. И не знаем на кого да вярваме. Бях привлечена към тази къща от невидими вериги и исках Руслан да е тук, до мен в този момент. Защото и той би се чувствал по същия начин,но щеше да действа по-бързо и сигурно от мен..
Почти слязох до къщата. Не видях Звяра или други хора: тишината беше изпълнена със звуците на нощната гора: шумоленето на люлещеите си от вятъра корони на дърветата и джвакането на мократа трева.
-Само да имаме късмет…“ прошепнах, наблюдавайки тъмните прозорци.
Ако сега Руслан беше на свобода, щях да плюя всичко и да го извикам - просто да помогне. Сега не съжалявам за нищо повече от факта, че влезе в затвора. Братята заедно бяха по-силни. Скарах ги и сега жъна плодовете на своята тъпота..
Ами ако не се върне? Ако Звярът умре там, какво трябва да направя?
Заради наблюдението ме беше страх да се приближа до къщата. Дори нямам телефон със себе си и няма да мога да се върна сама до колата.
Нека той има късмет.
Гледах към прозорците.
Опитах се да уловя сянка или движение, каквото и да е. Нищо. Но отзад се чу шумолене,обърнах се за да не ме изненадат пак отзад, спуснах се по-близо до къщата и се скрих в храстите. Не знам дали беше животно или...
Идваха насам двама мъже,които носеха нещо между тях - кутия?
Спрях да дишам.
Без да ме забележат, минаха,покрай мен към къщата и отвориха вратата, изчезнаха зад оградата. А там Звярът е сам.... А колко са те?
Издишах в студените си ръце.
Не можех да направя нищо, освен да чакам.
Няколко минути по-късно портата се отвори. Един от тях изтича обратно в пълна тишина, спъна се и също тихо падна. Примижах, взирах се в тъмнината, но не виждах нищо.Дали пък Кирил не го е...? Изпълзях от храстите, гледайки с надежда през оградата. Сърцето ми лудо блъскаше в ребрата. Слязох по-ниско, приклекнах до неподвижното тяло, а дръжката на нож стърчеше между врата и ключицата му. Типичният удар на любовникът ми. Сега той е невъоръжен.
Отидох зад оградата и се спрях като изгубено дете, без да знам накъде да бягам. Територията на двора беше компактна, но почти неразличима в тъмното, беше късмет, че нямаше кучета ... В противен случай щях да бъда разкъсана на парчета. В средата на павираната пътека лежеше преобърнатата кутия. Тялото на втория мъж лежеше на стъпалата.
Наоколо цареше тишина.
Той е в къщата.
- Звяр! -Уплаших се и преодолях стъпалата, прескачайки разпръснатото медицинско оборудване. Тук също е тихо и тъмно. Ако не беше миризмата на жилище, щях да реша, че къщата е необитаема.
Но миришеше на живот...
В къщата не посмях да го викам - само дишах тежко, оглеждах се и слушах. Умееше да върви тихо, да се крие. Но сега той няма нож. Ако има друг в къщата, с какво ще се бие - с голи ръце?
Къщата беше голяма, с две крила, излизащи от фоайето, но без колебание изтичах нагоре по стълбите. Ориентирвах се зле, но имах някаква смътна представа в коя част на къщата да търся стаите със затворени прозорци.
Някъде отгоре проехтяха изстрели.
Дробовете ми горяха, когато стигнах втория етаж, забравих за болката в гърдите.
Мисълта, че детето ми може да е горе ме накара да тичам още по-бързо. Не се страхувах за себе си, само за него.
Изтичах по коридора и рязко отворих двойната врата. Не сбърках и бях преброила правилно прозорците - това щеше да е същата стая. И имаше светлина. Приглушено, горяха само подови лампи, но след пълната тъмнина в къщата,тук изглеждаше ослепително.
Видях Звяра и той, като чу, че вратите се отварят, се обърна.
Осъществихме зрителен контакт.
Той е стрелял и още държеше оръжието, беше в ръката му.
-Лили, махай се от тук! - изръмжа той, но аз останах.
Това не беше медицинска стая-виждаше се по обичайната бизнес среда: скъпо бюро, фотьойл. На килима лежеше застрелян пазач в черна униформа. Без да спира, Звярът продължи напред и тласна следващите врати.
- Не мърдай! - излая той.
Чу се само задавено женско ридание.
Изтичах до отвора и видях, че се цели в жена с медицински костюм. Тя вдигна треперещите си ръце в ръкавици. Бързо огледах стаята: зад бял медицински параван се криеше нещо обемисто. Видях сенките на интравенозни стойки, жици и направих няколко крачки напред.
Имаше буца в гърлото ми, която ми затрудняваше дишането.
Какво има там?!
Само тази мисъл биеше и пулсираше в главата ми, почти не можех да ходя, но продължих с последни сили. С крайчеца на окото си видях как Звяра и докторката ме наблюдават.
Жената каза нещо.
Това не го чух. Само бипкането на електрониката си проправи път през шума в ушите ми.
Цялото внимание беше насочено към белия екран и това, което крие.
И ме беше страх да отида зад него, за да видя какво има.
- Е, Лили? - чу се дрезгавият глас на Звяра, когато се обърнах към него и спрях като вкопана в пода. - Той е там?