Мария Устинова-Продадена за съпруга-2

[Sheba]

Продадена за съпруга-2
Мария Устинова


Глава 1



- Къде е съпругът ми? - попитах, когато видях кой е влязъл в спалнята .
Това не очаквах от брачната си нощ.
Луксозната булчинска рокля с шлейф, в която стоях на прозореца, напълно ме окова. Не мога да избягам и да се скрия в тази рокля.
Остава да приема това, което ще се случи поне с достойнство.
Какво му трябва?
От този апартамент- най-добрият в "Авалон" - се откриваше романтична гледка-красив здрач.. Чаках съпруга си. Току-що се омъжих, отидох горе и зачаках брачната си нощ.
Мислейки за това, треперех от страх. Но нищо не може да се сравни с това,което изпитах като видях посетителят си.Нахлуващата тъмнина скри лицето му, когато отвори вратата. Но не ми итрябва да виждам. Познах го по миризмата на дървесен парфюм, по очертанията на фигурата. В черен костюм с бяла риза.Сам, незащитен. Може би охраната е в е в коридора.
Черна коса, леко орлов нос. Висок и здрав като брат си. Но от двамата само Руслан се облича като бизнесмен. Той се приближи и изражението на лицето му ме изплаши.Той ме хвана за рамото.
- Заминаваш с мен.
-Не разбирам…“ мислите се блъскаха в главата ми.
Подозирах, че вместо съпруга ми друг може да ме посети в брачната ми нощ - всички намеци бяха налице. Но фактът, че ще бъде Руслан ... Не очаквах това


Здрачът скри лицето му, когато отвори вратата. Но не ми трябва да виждам. Познах го по миризмата на дървесен парфюм, по очертанията на фигурата. В черен костюм с бяла риза.
- Заминаваш с мен.
-Сваляй булото…“ изръмжа той. -Казах да свалиш този парцал, искам да ти видя очите!
Той грубо издърпа фибите, които го придържаха, към косата й и воалът отплува на пода. Изкрещях от болка. Руслан хвана лицето ми в ръцете си и го стисна. Отблизо очите му бяха едновременно яростни и спокойни.Не като съпругът ми, когато се биеше на ринга.Руслан е бесен, но не си е загубил ума.
-Аз съм този, който решава кой ще бъде твоят съпруг! Разбираш ли ме? Аз решавам всичко тук!
Той ме хвана за ръката и ме измъкна в коридора.Сбърках, нямаше охрана.Той е сам.
-Руслан, моля те, недей…-изхленчих, присядайки.
Къде ме влачи и защо - не знам.
Тропаме по стълбите и привлякохме вниманието с шумът си... В края на коридора се появи разтревоженият ми съпруг. Скорпионът е планина от мускули, която ще спре Руслан, ако поиска. Ако. Това е основната дума.
- Какво правите? — изръмжа той.- Къде водите жена ми?
- Махни се от пътя ми!
-Нямаш право да я докосваш. Пусни я! - той улови ръката на Руслан, с която ме държеше и стисна, принуждавайки го да разтвори пръстите си.
Не знам за битка, но очите, упорито стиснатите челюсти, всичко казваше, че той не възнамерява да ме оставя да ме отведът..
— Казах да се махаш!
Развиках се, когато видях, че Руслан извади пистолет изпод якето си и го насочи към гърдите му..
- Не! Какво правиш!- Изкрещях, когато той стреля.
Скорпионът се блъсна в стената, притискайки ръката си към раната на гърдите си. Той погледна към окървавената длан, после към мен. Виковете ми бяха прекъснати от още няколко изстрела в тавана. Пространството пред нас се разчисти - хората разбраха, че собственикът на клуба няма да се шегува.
- Марш от пътя! - излая той и ме повлече като непослушно куче за нашийника.
- Не!- Огледах се, опитвайки се да видя какво се случва.
Скорпионът, който гледаше след мен, се плъзна по стената, оставяйки широка червена ивица.
-За какво?..“ От очите ми бликнаха сълзи.
Без да ме слуша, Руслан ме измъкна на улицата. Той въздъхна дълбоко, от устата му излизаше пара. След изстрелите в затворено пространство ушите ми са заглъхнали. Той хвана лицето ми и ме придърпа по-близо до себе си. Извика нещо. Видях само оголена от гняв уста и треперех от страх.
- Прави каквото ти кажа-! Най-накрая чух. -И всичко ще бъде наред с теб!Разбра ли?
Аз кимнах.
- Разбра, нали?
-ДдДа…- изтръгна се от мен- идвайки на себе си. Да, Руслан не ме разтърсвай...
Навън беше студено, есенно време и това ме опомни.
Погледнах назад към клуба, но никой не бързаше да помогне.Те няма да се намесват. По дяволите, никой няма да се опита да го спре!
Руслан ме завлече до ВИП паркинга. Само той, брат му и специални гости паркираха тук.Всичко е пълно с готини коли.
Прегърнах раменете си: в рокля от тънка дантела и прозрачни тъкани ми беше безумно студено. И не само от студа треперех. От споменът за съпруга си също ... Тревожно наблюдавах Руслан: той заобиколи новия тъмносив мерцедес, щракна алармата и отвори вратата.
- Седни! - бутна ме в салона, вдигна шлейфа и го хвърли на топка в краката ми.
Все още гледах тъмните прозорци на апартамента, където Звяра обичаше да се мотае. Ако някой може да помогне, само той. Вече никой дори няма да се опита да спре Руслан.
И аз самата реших да не се съпротивлявам и да не бягам, за да не получа куршум в крака в разгара на одисеята. Той може и да не ме убие, но...да ме осакати..колко му е
Руслан седна зад волана, запали колата и се закопча.
Последвах примера, чувайки рева на двигателя — това е много мощна кола. На излизане от паркинга на клуба тя бързо набра скорост. Преодолявайки пътя през есенната цветна гора, се озовахме на почти празна писта.Градът беше отпред-разноцветните светлини едновременно ме привличаха и ме плашеха.
- Къде отиваме? – попитах уплашено.
Мъжът, след като ме измъкна от клуба– се успокои.Въпреки че може ли този, на когото вече принадлежиш, да ме отвлече?
Гласът беше дрезгав, но спокоен — без адреналин.
- При мен.
Преглъщайки, погледнах в огледалото за обратно виждане.
Клубът тънеше в мъгла отзад.
Нервно стиснах пръсти, гледайки отстрани Руслан. Чувствах се сякаш съм до опасен психопат.
Не съм глупава, знам, че нищо добро няма да последва. Не ме води никъде да ми даде меденка. След като осъзнах колко подъл и страшен е този свят, кучешката радост присъща на младостта- изчезва от него. Израснала съм в бедните квартали. Знам всичко за това. Момиче от социалното дъно.
Нямах мъже, но знам много добре какво има между краката им и защо могат да отвлекат булка преди брачната й нощ.
Нахлухме в града с пълна скорост. Руслан дори не се сети да охлаби газта.
Когато сте купили половината полиция и кметът идва при вас за подземни кървави битки, няма да ви пука за такива дреболии.
Той може всичко.
Влетяхме в подземния паркинг на един от небостъргачите в центъра. Втурнахме се през празните пространства. "Мерцедес" застана на условното място до асансьорите.
-Излизай от колата- каза той, уверен, че няма да мога да избягам или да извикам помощ.
Излязох и се огледах. Видях камери под тавана и звънтяща празнота наоколо... Никой. Студ.
Руслан угаси двигателят на колата и излезе.
- Не смей да крещиш, Лили - сграбчи ме той здраво за врата и ме дръпна към себе си. Стояхме близо, като на хоро, дори парата от дъха ни се смесваше.
-Бъди добра и мълчи!
Може да ме държи и на верига. И това не са изрази на речта, а истински истории на хора, които са го познавали преди мен.
— Защо дойдохме тук?
Той не отговори - поведе към асансьора.
Краката ми се подкосяваха от страх и умора. Също така от високите токчета. Той ме бутна в кабината, аз се блъснах в стената и стоях там, затворила очи, за да не го виждам - ​​кабината на асансьора беше стъклена.
На един от етажите, където имаше само два апартамента през дълъг коридор един срещу друг, Руслан отвори вратата. Той ме завлече вътре и ме заведе по-нататък в тъмния дом.
Тук стана по-страшно.
На улицата имах илюзия за безопасност. Там имаше хора. Тук сме сами и долната част на корема ми се свива от страх.
- Моля те, не ме докосвай... - прошепнах.Той ме хвърли на леглото.
Паднах и останах да лежа ничком. Не се помръднах, инстинктивно, за да не го провокирам.
Руслан дишаше тежко, но не направи нищо.
Дори не чух разакопчаването на колана. И така, без да направи нищо, той излезе през вратата и аз станах, обръщайки се настрани.Господи- иии излезе....Той просто излезе.
Седнах и се огледах, сякаш за първи път си виждах ръцете във високи ръкавици, яркочервеният маникюр и фигурата, стегната в тънка и мръсна вече дантела. Лицето ми се разгорещи.Спомних си как се подготвях за сватбата.
Беше съвсем наскоро: тази сутрин. По сватбено бельо , с червени жартиери – застанала пред огледалото с вдигната коса. Приготвям се да облека вече разперената рокля и тогава влиза Руслан...
Бях почти гола. В полупрозрачен, красив, но безумно секси сутиен, в бели чорапи. И не ме интересуваше, че той гледа.Ами ако това е причината да ме отвлече? Защото ме видя така?
Даде ми рубин... "Гълъбова кръв", както каза.Напипах камъка около врата си и го стиснах.
Господи… исках да го откъсна. Останах без дъх. Със сигурност не заради верижката около врата ми.
Сега може и да съм вдовица.Затворих очи. Вдовица. Въпреки че доскоро бях само булка.Не ми се побираше в главата.
Треперенето започна отново, но аз сподавих риданията. Някои мъже се отзовават на сълзите на жените като акула на кръв.
Дори започнах да се люлея напред-назад, за да не се изтръгне звук и да подтисна истерията отвътре.
Съпругът ми не можеше да излезе от главата ми.Погледът му, когато ме погледна… Все още се опитваше да ме изтръгне от ръцете на Руслан. Просто не можеше. Не го обичах и не се омъжих по любов, но се отнасях добре с него. Беше добър човек. Скорпион, той пада ... Оцелял ли е? Той е як, силен и млад мъж, но изстрелът беше почти от упор.
И Руслан, сигурен съм, ще се размине с всичко. Докладите ще съдържат необходимите заключения. Както винаги.
Какво само създание. Убиец. Богаташ. А дали е и изнасилвач ? Може да разбера и това.
Всичко в този град е подчинено на него.
Така и не светнах лампата.
Къде ли е той? Не чух да напуска жилището.
Изпънах врат, изправих се и изритах обувките си, за да се движа тихо. Краката ми потънаха в килима. Стъпвайки безшумно като котка, аз предпазливо излязох в коридора.
Никой. Няма никъде светлина и досега ме беше страх да я запаля тази в стаяата,където лежах.
От спалнята отидох в просторната всекидневна и тук ме чакаше изненада.
Веднага го видях. Високият силует на Руслан се открояваше на фона на панорамния прозорец, зад който се разпръскваха светлините на града. Тази красота спираше дъха. Изглежда, че сме в мезонет - на върха на небостъргач.
Замръзнах, гледайки го, а той помръдна глава, но сякаш промени решението си да се обърне.
О, само това не беше достатъчно ... Той ме забеляза.
Руслан допи чашата си на един дъх. Държеше я в ръката си, но аз не я видях.
— Нима си мислеше, че ще те дам на някакъв си прост боец? Наистина ли мислиш така?
Той се обърна и тръгна към мен. Миришеше на уиски и аз се обърнах.
Той е пиян, а пияните мъже са ми неприятни.
-Исках да го унижа-продължи той. - Твоят баща. Той дойде на сватбата и ми се изсмя в лицето.
— Предупредих те — прошепнах, — той няма да плати…
- Няма значение, Лили - Руслан пъхна пръсти в косата ми, поставяйки дланта си на бузата ми, милувката беше приятна. Предполагам, защото на мен ми е студено, а неговата ръка е топла. Блъфът не проработи. Сега ще бъдеш моя.
Сълзи бликнаха от очите ми. Нямаше споразумение по този въпрос! Не сме имали!
Едва свикнах с идеята да правя секс със съпруга си. И с него ... изобщо не искам.
-Но аз се омъжих за друг!
-Не ме интересува чия жена си. Ти ще бъдеш моя! – натърти той. - Разбра ли?
Не спорих.
- Той умря ли?
— Не знам — добави той и си сипа още уиски в чашата. — Но ти ще ми родиш деца, които ще станат наследници на Девинската империя. Запомни това.
Глава 2



- А ако не искам?
- Имаш ли алтернатива?
Всъщност трябва да има.
-Звярът няма да го хареса...
Глупаво е да го заплашвам с брат му, но други защитници нямам.
-Звярът си поигра с теб, Лили“, засмя се Руслан. — Така както със стотици момичета преди теб.
Това ме беше страх да чуя. Той дали знае , че съм тук?
- Къде е той?
- Не знам. В клуба, с момичетата... Помолих го да не идва. За да не те вдъхновява с глупави фантазии - той отново докосна бузата ми, а аз наклоних глава.- Всичко ще бъде наред, Лили. Ще бъда нежен. Ти си бедно момиче. Не можеше да не мечтаеш за това. Виж, той разпери ръце. Ще живееш като кралица. Зависи от теб.
— И да ти стана жена?
Видях какъв е Руслан: не исках да го ядосвам или да се омъжвам за него. Просто не и за това чудовище.
— Не, Лили — отново се засмя Руслан, сякаш бях казала нещо смешно. -Няма да бъдеш моя жена. Само ти ще ми раждаш деца.
Не знаех как да реагирам. Повдигнах вежди, оглеждайки лицето му, но Руслан беше изключително сериозен. Той се отдръпна от мен - за щастие, защото стояхме близо един до друг и си напълни отново чашата.Издишах бавно, опитвайки се да се съвзема. Трябва да ми приготви ми кувьоз. Просто няма да му пука за тези деца, които аз хипотетично ще раждам. Той ще се отнася с тях като с мен, като с живо месо.. Това е просто начин да си отмъсти на баща ми. Но това ще са живи хора. Той ще им бъде баща. Ще го обичат – децата винаги обичат родителите си, каквито и да са.
Исках да го плесна по лицето.
Наистина ли мисли, че може да ме задържи тук? Ще се разхождам бременна из дома му и послушно ще раждам деца?
-Това няма никакъв смисъл…“ казах.
- Какво? Той се обърна и отпи още една глътка от чашата си. Като че ли през времето, в което мълчах, той забрави, че не е сам.
-Достатъчно е баща ми да напише завещание за сестра ми, за да не получат децата ми нищо.
— Ако сестра ти е жива дотогава — сопна се той. -Тя ще трябва да дойде, за да поеме наследството. Ако тя умре, ти ще си единствената наследница.
О, копеле!
— Тя не е виновна за нищо!- ядосах се.
- Спокойно, Лили. По тяхна милост ти и майка ти се озовахте в бедност. Мисля, че наскоро почина?
Задавих се от справедлив гняв.
Лицето на майка ми се изправи пред очите ми: изтощена, тежко болна и дори не доживя до зряла възраст. Винаги съм обвинявала баща си за това. Казват, че я е съблазнил, когато е била млада и красива ... Какво се е случило след това, не знаех. Мама се промени. Дълго време я смятах за луда, но както се оказа, тя е имала бистър ум.
Но да чуя това от Руслан... Не е честно.
— Разбирам те, Лили. Аз също живеех в бедност. Имаш огън в себе си, който ще те изяде отвътре, ако не постигнеш своето, нали? Аз притежавам същият.
— В бедност? Попитах. - Звярът ми каза, че майка му те е отгледала ...
-Звярът?- ухили се Руслан, сякаш не знаех много за брат му. -Той се роди със златна лъжица в устата и израсна разглезен. Тя ме отгледа, но трябваше да постигна всичко с упоритост и сила. И баща ти също ще плати за това, което ми причини.
- Какво е направил?
От известно време ми се струваше, че не става въпрос само за пари. И друго го прави твърде бесен. Дългът е само извинение.
- Това не те засяга.
Исках да се повдигна на пръсти и да го погледна в очите. В младоженския апартамент той разкъса булото, за да види изражението ми.
Сега исках да разбера как се чувства.
-Помисли за майка си. Ще имаме деца, няма нищо лошо в това. Вече няма да си сама, няма да имаш нужда от нищо. От какво си недоволна?
— Звярът знае ли, че съм тук?
— Не го ли чу първия път? - в гласа му се появи студ, ядоса се Руслан.- Има милиони като теб. Звярът,която и да си поиска-в града ще я има.
Той ме искаше.
Големият брат само да ми каже нещо... помня топлината му по време на целувката и тежкото му тяло. Никога не ме е чукал. Струва ми се, че искаше да ме спаси - затова се погрижи да ме омъжат за друг и сега съм заложница в къщата на брат му Ами ако съм безплодна? Има ли нов план?
Споровете свършиха.
Мълчах, мислейки как да се откажа от интимността. Какво да правя? Не мога да избягам или да го държа на разстояние.. Той вече беше оковавал едно момиче за три месеца- за бягство. Не желая такава съдба.
Погледнах покрай него: към отражението в панорамния прозорец. Най-хубавото беше бялата рокля. Другото се губеше на фона на мрака.
-Може би наистина си приличаме…-започнах.
- Мислиш ли?- той се засмя.
— Повече отколкото със Звяра.
О, не, не мисля така. Не мисля, че Руслан, колкото и да му е било трудно в детството, се е опитвал да яде портокал с кората от глад, като мен. Тогава бях на седем. Другите деца ми се смееха. Не си приличаме.
Опитвах се да намеря път към сърцето му, за да изпитам състрадание към него. Всеки има уязвимости. Той познава моите и умело ги натиска. Може би и аз мога да го направя.
- Трябвало е да преживеем много, загубихме родителите си... Разбираш колко трудно ми беше, но майка ми поне имаше време да ме отгледа. А твоята?
Внезапно той се засмя, проблясвайки със зъби в тъмнината.Спрях.
-Спри да оказваш натиск чрез съжалението-сопна се той.-Това няма да ти помогне. Не се опитвай да ме манипулираш. Разбра ли?
- Аз не…
-Не ме ядосвай, Лили. Приличам ли на глупак, който ще повярва, че си започнала този разговор просто така?
Преглътнах и зачаках с изплашено лице да видя какво ще направи.
Руслан си наля още едно уиски. Той потърка брадичката си и разкопча няколко от горните копчета на ризата си.
Той не се ядоса. Поставете ме на мястото ми и толкова.
— Пий с мен — предложи той.
- Не пия уиски.
— Ще ти поръчам шампанско — сви рамене Руслан. — Ще направя каквото искаш, все пак е брачната ти нощ.
Сърцето ми биеше плахо като птица в гърдите, изглежда че той очаква с нетърпение тази вечер.
Звярът вече трябва да знае, че Руслан ме отведе насила. Свидетелите трябва да са му казали. С цялото си сърце се надявах той да дойде за мен, да се споразумее с брат си. Целуваше ме, наричаше ме принцеса... Как искам да вярвам!
И аз не мога.Фактите говорят друго.Трябва да мисля логично.
Преди сватбата някой тайно изпрати бележка, че през нощта ще бъда с някой друг, а не с моя законен съпруг. Така и стана. Не мисля, че Руслан я е писал. Човек, който премахва препятствията по пътя с пистолет, няма да пише бележки на жертвата.
И така, някой знае какво е планирал Руслан. Поне няколко души: този, който е написал, този, който го е предал. Слуховете трябваше да изчезнат. Звярът трябваше да знае за това предварително.
Но той не се намеси.
- Не искам вино.
Той не реагира. Вероятно си мислеше, че отказвам шампанското, а не него. Твърде самонадеян, за да приеме фактите.
-Все пак ще поръчам“, реши той.
Обади се и няколко минути по-късно се върна от вратата с бутилка шампанско. Толкова бързо донесена? ... Той има сервизна стая долу, или какво?
Той остави бутилката на масата и я отпуши. Съскайки, шампанското се изля в чашата и аз го погледнах с горчив гняв и отчаяние. Той не се вслуша в желанията ми. Навик: всичко е както той желае.
Когато Руслан ми донесе чаша, погледнах настрани. Ами ако Звярът не дойде? Никой не ме е спасявал през целия ми живот и най-вероятно и този път ще бъде така.
- Ела тук.
Той протегна ръка, аз се поколебах, но все пак се приближих. Руслан ме повика до прозореца. Миризмата на скъпо шампанско се смесваше с парфюма му. Този дървесен аромат, създаващ същевременно усещане за лекот- ще бъде свързан с тази нощ.Тази миризма му отива.
Човек без компромис. Аромат на секс и страх.
- Виж.
Този мезонет е може би най-престижното място в града. Гледката беше завладява. Докоснах стъклото: беше топло.
Руслан застана зад мен. Една ръка се спря на бедрото ми и той се наведе.
— Ще станеш най-уважаваната жена в града — каза той тихо. - Богата, влиятена, всички врати ще се отворят пред теб и децата ти. Не лъжи, че не си го искала.
Гледах с копнеж надолу.
Невъзможно е да се слушат тези дяволски речи. Той сякаш знае за какво мечтая: от самото дъно ми предложи да се качи горе, където има само звезди.
— Ти искаше, нали?
За да избегна отговора, изпих шампанското, без да го усетя на вкус.
Само да не добавя нещо, което да ме нокаутира или да ме накара да пожелая.
Дъхът над ухото стана много близък-още малко и ще ме докосне с устни.
- Знам от какво имаш нужда. Студена си, Лили.Ще те стопля - целуна ухото ми и аз потръпнах.
Свих главата си в раменете . Той вече е наведен над мене. Вече вади фибите от косата ми. И нищо не мога да направя. Думите му, близостта на тялото му ме парализират.
-Искахте да ме жигосате- изстенах – със сладки , отровни думи.Да, Руслан е прав, много искам да ме загреят, но знам, че той не е способен на това. Но може да ме набие ако го призная.
Искаше да спра да се стягам. Той погледна отражението ми и дишаше твърде бързо.
-Ти си първата, която избяга от моето наказание. Помниш ли това?
Преглътнах. Разбирам какво прави. Убеждава ме да се откажа да се дърпам.. Но от страх в долната част на корема ми се образува бучка лед, а не желание.
Руслан целуна шията над закопчалката на рубинената висулка.
-Няма нужда-се опитах да го вразумя. Но твърде тихо, той не чу -или не искаше да спре.
Той отметна косата ми настрани, разкривайки извивката на врата ми.
Прекарах почти месец в клуба и той не ми даде възможност да разбера ,че ме иска в леглото си. Звярът веднага започна да флиртува, от първия момент ме хвана до тъмна врата и ме притисна към стената ... Но не и Руслан.
Да преживееш ласките му беше стресиращо само по себе си.
Опитах се да се отдръпна, но между прозореца и Руслан нямаше място. Тогава се обърнах към него.
Мисля, че неговият характер го направи привлекателен. Той далеч не е модел. Такова лице е по-вероятно да се срещне в армията, отколкото на корицата. Но вътрешното ядро, натискът и разбирането, че той е практически всемогъщ - придават на лицето му израз, който го направи красив.Много жени ще са луди по него.
И аз изпитах смесица от възхищение, страх и кучешка лоялност.Не разбирах това преди. Сега погледнах в очите човек, който може всичко.
-Не те искам- промърморих, без да знам накъде да ида и какво да правя..
-Сега не искаш- тихо отговори той.
Той се наведе към устните ми и аз се отдръпнах. Прозорецът зад мен не ми позволи да се оттегля. Блъснах гърба и тила си в него. Руслан хвана устата ми като професионалист, сякаш често целуваше момичета насила. Напълно я превзе , така че тя изгаряше от вкуса на уиски. Дъхът ми спря-изскимтях, опитвайки се да дишам. Ръцете , с които го отблъсвах се отпуснаха на раменете му. Той ме притисна към стъклото толкова силно, че тила ме заболя.Не като нежните целувки на Звяра.Бяха от възрастен мъж и ме изплашиха до смърт.
-Недей, моля те- прошепнах, когато Руслан ме остави да си поема въздух. - Моля те! Обичам друг!
Той се засмя.
— Обичаш ли Звяра? — прошепна той дрезгаво в ухото ми и аз трепнах. Има нещо страшно, когато човек, който се кани да те чука, каже такова нещо. – Любов? Не ме интересува. Ще ме оцениш . По късно. Когато разбереш.
Той ме прегърна, с пръсти стисна лопатките - в областта на закопчалката на роклята. Дръпна го настрани, или го разкопча, или разкъса иличето.. Целуна врата ми и когато деколтето се разхлаби се спусна по-ниско: ключицата, гърдите ... Изпаднах в паника, но не можех да направя нищо: той беше по-силен. Просто по-силен и по-висок. Мъжете никога не са опитвали да правят това без мое желание. Изглеждаше, че пръстите му бяха навсякъде: по гърба, под роклята, в деколтето - той ме докосваше, галеше, но ми се струваше,че насекомо пълзи по мен. Исках да се скрия , да отърся ръцете му и да изкрещя. Оо,Божеее,няма нищо общо с Кирил..
Руслан не ме пусна.Отметнах глава назад и изкрещях отчаяно.
— Поне не днес… — опитах се да го отклоня и избухнах в сълзи.
Руслан спря и се зарови във врата ми. Горещ дъх се плъзна по кожата ми. Той все още се беше вкопчил в мен и това, което усетих от него под кръста му- ме доведе до дива паника. Известно време стояхме така. Той ме стисна силно в ръцете си, после вкара езикът си във вдлъбнатината над ключицата и се изправи.
Очите му бяха замъглени и той облиза мокрите си устни. Отметна косата, полепнала по влажната кожа от лицето ми.
- За първи път ли ти е? - попита той. -Мислех, че Звярът те е прецакал.
-Не не е-, измрънках и едва оживях от страх. — Не… Нямахме нищо.
Ръцете ми плъзнаха по раменете му, сякаш се опитвах да намеря слабо място, за да го отблъсна. Чуваше се само тихото шумолене на плата на якето и слабото ми дишане.
Руслан мълчеше.
Може би претегляше дали не лъжа или пак се опитваше да ме манипулира.Исках не само да се отърся от ръцете му, но и от усещанията, които оставиха.
Разгледах разкопчаното копче на ризата.
Беше разхлабил яката си, няколко тъмни косми надничаха през него, черните линии на татуировката. Имаше и висулка, висяща на тънка връв. Веднъж попитах какво означава това, но Руслан не ми отговори.
Мощните гърди се повдигаха от дишане толкова често, както на Звяра, когато ме галеше. Той беше силно развълнуван.
Стоманените пръсти на гърба ми се свиха. Потръпнах, опитвайки се да освободя напрежението. Но това означаваше да се сгуша още по-близо до собственикът на клубът..
— Добре — каза той спокойно.
Той ми повярва.
Пак наведох глава, а по лицето ми се стичаха сълзи. След всичко, което ми се стовари днес, не можах да се сдържа. Въпреки че Руслан не ме пусна, с шестото си чувство усетих, че върхът на опасността е преминат. Ако обаче думите за девствеността ми не го бяха спрели, трябваше да спя с него. От тези неизживени, но ужасни чувства, бях бясна.. Трябва да се справя. Избухнах в още по-силен плач, когато усетих как напрежението напуска тялото ми.
Не съм го излъгала и той го знаеше.
-Брат ми ме изненада-засмя се той.
Той се дръпна назад, за да ме погледне.
Чувствайки се смутен, затворих очи. Няма нищо срамно в това че съм още девствена, но по някаква причина беше срамно, че Руслан сега знае за това.
-Жените винаги се привързват много към първият си“, каза той. - Ако брат ми не е спал с теб, защо го обичаш толкова много?
За какво... За... Мога да кажа: за грижата, закрилата, за това, че беше внимателен към мен и ме заведе на гроба на майка ми. За това, че изрита втория ми баща. Той не направи много, но повече, отколкото всеки друг в живота ми е направил за мен.
За това, че ме нахрани, а не ме принуди да слугувам.
Няма да му кажа това.
- Не знам…
-Ти си наивно момиче…“ той ме погали по лицето, премахвайки окончателно залепналите кичури.Към първия, каза той. Силно привързана към първия мъж!Все пак той ще е първият.Той ще бъде.
Руслан отметна глава към мен, вглеждайки се в насълзените ми очи. Лицето е сериозно. Без гняв, без раздразнение. Дори не разбрах дали ще продължи или ще ме оставя на мира за днес?
След като ме пусна, той се върна на бара и си наля още една чаша уиски.
Останах до прозореца, треперейки в разкопчаната си рокля.
Какво му е на ума не е ясно. Руслан се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Въпреки че дишаше тежко и бе разрошен, след като се опитах да го отблъсна... А подутината под панталона още не беше спаднала.
-Ти си твърде млада- каза той неочаквано и аз го слушах предпазливо. - Неопитна. Не разбираш мъжете.
Той бавно се приближи до мен. Не плашещо, но и не се опитва да бъде безобиден. Той извади телефона си от вътрешния джоб на якето си, осветявайки екранът му.
— Да се обадя на Звяра? Той ще ти каже, че ти съчувства ,но нищо повече. Ще се убедиш. Искаш ли?
Стиснах зъби, мразейки Руслан в този момент. Малко се подиграваше, когато опипваше почвата и плашеше до смърт - сега иска и морално да ме измърси..
Каквото и да каже Звяра, това няма да промени чувствата ми. Руслан смята така. Прав е, не разбирам мъжете. Тяхната любов е различна: кратка, безразлична, изпълнена със студенина и похот. Не искам да разбирам тези момчета.
- За какво?
Погледнах телефона като кобра.
- За да разбереш и да се успокоиш по-бързо.

Даааа! Да бъда в леглото с него по-скоро. Спрях да се разпадам, да плача и да се държа така, сякаш любим човек е на път да дойде на помощ.
— Набирам — въздъхна той.
- Няма нужда! Сграбчих китката му по-бързо, отколкото можех да си представя. - Не звъни.
Руслан ме погледна с интерес в очите. Не съм толкова наивна, колкото той реши. Сега в очите ми блестеше страх. Страхувах се, че Руслан отново ще бъде прав.Пръстите на китката му трепереха и това беше първото докосване от моя страна. Не махнах ръката си.
— Лили… — започна Руслан.
Телефонът звънна сам.

— Майната ти — погледна той екрана с недоумение и автоматично отговори. Лицето му изведнъж стана напрегнато, сякаш беше натиснат превключвател . - Какво? Откъде взе този номер? Какво?! Кога е намерено?
Глава 3



Погледнах тревожно вдървеното лице на Руслан.
Тази паника в гласа му... "Кога е намерен?"
,,Кой?''
Звучеше сякаш някой е умрял.
- Какво става? – попитах много тихичко.
Сякаш се опитваше да скрие нещо, Руслан рязко обърна гръб.
Зави ми се свят от вълнение и залитнах, облягайки се на стъклото. Лоша идея. Струваше ми се, че летя надолу от височината на мезонета - в мастилената нощна бездна и блестящите светлини на пътищата. Коленете ми се подкосиха и се свлякох на пода.
За кого може да се тревожи толкова? Човек, който стреля за нищо, без милост - за кого да се притеснява?
- Идвам.
Изключи телефона, обърна се - бях на колене, подпряна на стъклото. Очите ми полузатворени, дланта притисната към челото.
Руслан ме вдигна като перце, вдигна ме под мишниците и ме облегна на стъклото. Той улови бузите ми с пръсти и ги стисна.
Целуна ме като някаква кукла ,но останах равнодушна.
- Ще се върна скоро.
Руслан тръгна от хола към изхода. Погледнах назад и после го последвах. Шлейфът на булчинската ми рокля се влачеше след мен. Не искам да го оставя да си отиде без отговори!
- Какво беше това? Кой се обади?
Предчувствие прониза сърцето ми.
Току-що бях мечтала, че той ще си тръгне, а сега почти умирах от страх. От предположения- сълзите отново нарисуваха пътеки по бузите ми. Кой знае вече на какво приличах от изпортеният грим?
- Кой е пострадал?
Почти хукнах след Руслан.
— Кирил ли е?- Извиках. – Жив ли е?!
Не знаех за кого би излетял в такъв момент, ако не за брат си. Той ме пренебрегна,видях само
Широкият му гръб с разгънати рамене, крачещ по червения килим.Затръшна вратата и аз се втурнах към нея, пляскайки с ръце.
- Какво стана! Кажете какво става със Звяра?
Предчувствие прониза сърцето ми.
Свлякох се отново на пода, хванала в ръце - бръмчащата си глава. Е, поне останах сама, както си мечтаех. Не знам какво ме спаси- моите откровения или обаждането, но Руслан не ме докосна. В продължение на около петнадесет минути седях на паркета и ридаех конвулсивно като истерична жена, преди да успея да си събуя обувките си и да се изправя.
Опитах вратата, беше заключена, разбира се.
Влачех се по коридорите, оглеждайки се. Телефон, ключове, нормални дрехи, търсих всичко, което ще ми помогне да се измъкна. Не можех да стои на краката си от умора, така че когато видях луксозно легло в една от спалните, замръзнах на прага.Навярно-спалнята на Руслан Колко съм изкушена да легна...
Отидох до гардеробната и отворих вратите. Не мога да избягам в булчинска рокля, трябват ми нормални дрехи. Руслан не е светец, ако е водел жените тук, можеше нещо да е останало.
Мъжко облекло. Ризи на закачалки, костюми, на дъното на кутията - в съблекалнята не само беше чисто, но и нещата бяха систематизирани. Акцентът и мирисът са приятни, свежи и ненатрапчиви.Нещата бяха толкова добре поддържани, че разбрах, че икономката наблюдава всичко, може би не сама. Не намирам нищо женствено. Претърсих всичко и уморено седнах на един стол. Няма телефон, няма нищо полезноТук съм като в бункер, където никой няма да влезе, освен собственикът, и нямам връзка с външния свят.
Станах и се завлякох до банята. Може би там има комплект за първа помощ и ще намеря малко аспирин.Главата ми чак пулсираше.Банята беше много просторна. В допълнение към ваната имаше и душ. Противно на очакванията, нямаше изобилие от бутилки, както в Авалон. Вероятно Руслан е живял тук сам, не е позволявал на жените да оставят нещата си тук и да маркират територията. Закоравял ерген. Той не се нуждае от това. Всяко момиче от "Авалон" иска да спи с него. Според другите-имах голям късмет. Само аз не оцених щастието.
Отидох до огледалото и погледнах какво е останало от булчинската рокля.
Тафтата беше разкъсана на парчета, почти се беше разпаднала Беше останало малко от къдриците,които обрамчваха лицето ми.Разплетох останалите плитчици и махнах това,което беше останало от фибите в тъмната ми коса и ги изсипах на рафта, където лежаха аксесоарите за бръснене. Първа маркировка,моите неща ще лежат смесени с неговите по рафтовете.
Преглътнах трудно, в гърлото ми заседна болезнена буца.
Имаше следи по китките ми,които щяха бързо да посинеят. Ръцете ме боляха, когато Руслан ме влачеше грубо, без церемонно. Така кучетата се влачат за нашийника .Свалих ръкавиците си, гримасничейки, когато паднаха на пода. Прокарах ръце по предмишниците и сгъвката на лактите си. Кожата ме боли. Синините ще има и над над лакътя и по раменете.Обърна х се - гърбът на роклята беше разкъсан. Чорапи в бримки - Руслан стисна здраво бедрото ми и го закачи с пръстенът си.
Усещах парфюма и уискито му, оставени от целувките му.
Заслужаваше си да си спомня устните му, алчната му уста, когато започна да се потреперва от страст.. При Звяра беше съвсем различно, при него беше мнооого по-добре.
Едва сега изпаднах в шок-със закъснение.
Започнах пак да рева.. Спиралата почти не се стичаше, сякаш гримьорът знаеше, че булката ще плаче в брачната си нощ и е използвал водоустойчива. Останалата част от грима обаче беше размазана.Червилото-по брадичката ,пудрата се беше напластила по кожата. Дълбоко в сърцето си знаех, че тази нощ ще свърши така. Подозирах го. Руслан не искаше да ме предаде от самото начало. Веднага каза на брат си: дългът е мой, и дъщерята на длъжника е моя. Следователно нямаше голяма изненада. Само болка и отчаяние.
Не са ме малтретирали, но пак е тъжна гледка.
Открадната и изпомачкана булка е копнеж и драма.
Ако Звярът си отиде, няма да мога да продължа. Това ще ме смаже.
Прерових шкафчетата, но не намерих аспирин.
Хвърлих роклята си - разкопчах чорапите си и ги изхвърлих Няма резервно бельо, ще трябва да се облеча в нещо-гола. Но всичко, което ме правеше секси, е боклук. И трябва да взема душ, за да измия миризмата на Руслан и чувството за безпомощност.
Върнах се, прегледах ризите в гардероба, потърсих нещо по-просто, но не разбрах къде Русландържи тениските. Измъкнах ризата от гардероба, вдишах миризмата - миришеше на омекотител. Съвсем ненатрапчиво, сякаш ризата е била на чист въздух.
Прекалено е да се появя с негови дрехи, но да остана в мръсната,изпокъсана булчинска рокля е още по-тъпо.
Върнах се в банята и регулирах налягането на водата под душа.Първо измих лицето си - изтрих козметиката. Лимоновият сапун от дозатора се стече в дланта ми на силна, деликатна пяна. Набързо насапунисах косата и тялото си, изплакнах се. Все още щях да стоя под мощни струи, които блъскаха по гърба ми, прогонвайки тръпките и умората от мускулите ми, но ако Руслан неочаквано се върне, не искам да се появявам гола пред него ... Малко вероятно е да бъда в състояние да го убеди да спре отново.
Излязох от душ кабината, стъпвайки несигурно върху грубите, топли плочки.Изсуших косата си, тялото си и облякох сватбеното си бельо. С ризата на Руслан изглеждаше доста необичайно. И двете са бели. Влязох в хладната всекидневна. Кожата,ми нагрята от горещият душ, веднага изстина . Боса вървях безшумно.Не знаех къде да ида, но няма да изляза през нощта.
Може би икономката ще дойде сутринта и ще успея да се измъкна, да се свържа със Звяра?
Засмях се на наивността си: и ако откаже да помогне, какво да правя тогава?
Вече се опитах да избягам от клуба, където ме държаха. Но животното се изпраща за бегълците ,макар и да диша неравномерно към мен и вместо да ми отреже носа за наглостта се целунахме за първи път.
Тези спомени сега ми причиняваха болка и остри пристъпи на безпомощност.
Ако избягам отново, Руслан със сигурност ще изпрати за мен не брат си, а някой от главорезите си.
Тръгнах по тъмния коридор към хола и се настаних в един фотьойл с кръстосани крака. Връщането в спалнята му е опасно, а оглеждането на апартамента през нощта не е много добра идея. Всекидневната вече ми е позната. Свих се на стола си, облегнах удобно главата си и погледнах към града. Фенерите светеха, но улиците бяха празни. Дълбока нощ.
Събудих се бавно - не успях да се наспя. Но останах с чувството, че сънувах нещо хубаво. Накрая, излизайки от полусън, разбрах какво ме е събудило и отворих очи.
През прозореца се прокрадваше студена, есенна зора. Руслан застанал до стола и ме погали с пръсти по бузата.
— Добро утро!— каза той дрезгаво.

Глава 4



Лицето на Руслан беше безцветно на студената утринна светлина. Бледа кожа, леко възпалени клепачи след безсънна нощ, надупчени стърнища по бузите.Не можех да разбера дали беше разстроен?. Къде беше през нощта?Пръстите, с които ме галеше, бяха хладни и миришеха на тютюн.
— Облякла си моята риза — отбеляза той.
Погледнах се с недоумение: бялата риза се беше поразтворила на гърдите ми и се загънах по-плътно. Какво говори той, когато...
— Случи ли се нещо със Звяра?
Нищо не трепна по лицето му.
- Ако кажа "не", ще повярваш ли?
Премигнах изненадано. Странен въпрос. И тогава ми просветна: ако той кажеше „да“ или „не“, аз също щях да се съмнявам. И в двата случая има основание за лъжа.Наведох се напред, без да откъсвам очи от него. Още малко и ще пробия дупка в него с очите си.
— Значи не си ходил при него?
Вгледах се изпитателно в лицето му, надявайки се, че нещо ще подскаже къде се намира. Очите останаха студени.
-Стани и се оправи-, настоя той и махна с ръката си. — Тогава направи малко кафе. Скоро ще дойдат при мен. Съжалявам, ще трябва да свърша нещата вкъщи.
Последвах го във всекидневната.
След кратъкият и мъчителен сън, емоциите утихнаха. Въпреки близостта на Руслан, не изпитвах такъв страх като предния ден. Или може би това е вълшебната дума „дела“. Той няма да има време за мен.
Вратата на банята беше отворена, Руслан разкопчаваше маншетите си.
Не влязох.Гледах го как слага копчетата за ръкавели на рафта, измива лицето си със студена вода. Копчетата за ръкавели блестяха ярко на светлината.
Звънеца звънна.
— Някой е дошъл — казах дрезгаво, сякаш не ме беше чул.
-Направи ни кафе“, помоли той с почти нормален тон."Ние" е за кого? Може би Звярът ще дойде? Неочаквана мисъл ме накара да го последвам, но когато вратата се отвори, въздъхнах разочаровано.
Леонард се хилеше злобно на вратата.
За да не видя гадната му физиономия, рязко завих в кухнята. Спрях пред кафе машината, опитвайки се да разбера какво да правя с нея. Американо. Името ми хареса. Ако Руслан обича кафе, тогава той. Търсейки нещо, което може да мине за кафе на зърна и се заслушах в разговора в коридора.
Руслан го повика в кабинета. О, проклет да си! Сега няма да чуя нищо.
-Да идем в офисът ми…“ – чу се железният глас на Руслан.
Намерих пакет в едно от отделенията на кафемашината - кой се сети да ги напъха там? Безумно се ядосах. Мирисът на зърна ме ободри след тежката нощ.
Около пет минути по-късно Леонард изведнъж се появи в кухнята.
— Здравейте — облегна рамо на стълба и се ухили злобно. – Няма да ти отнема много време. Руслан ме изпрати за кафе - погледна ризата ми. — О, виждам, че връзката ви е преминала на следващия етап. Честито!
Той намигна толкова вулгарно, че му се прииска да удари.Сякаш не знае, че Руслан ме отведе насила.Трябва да знам. Независимо дали е следовател или не. Той няма да ми помогне, той само се подиграва, че мъж като Руслан подари на момиче като мен нощ на любов. Това е човек, който се храни със сигурност от него.
-Върви по дяволите“, посъветвах го.
— Не си в добро настроение, скъпа?
Изглежда нищо не го обижда. Разклатих силно кафе машината и Леонард най-накрая насочи вниманието си към нея.

- Това ли приготвяш за Руслан?
- Да Американо.
- Той не го пие така. Сметаната, две супени лъжици захар. Ако няма скоро да спи, двойна доза. Не благодари.
Сякаш нищо не се е случило, Леонард ме погледна. Знаех, че няма да отговори, но рискувах.
- Защо дойде? Какво стана?
Ченгето се засмя замислено.
-Ще платя“, казах аз. - имам пари.
Ако той реши, че спя с Руслан, тогава той също не трябва да се съмнява. Той ме погледна отново, от глезените ми до голото рамо, което се беше подало от яката на ризата ми. Погледът беше замислен и малко тъжен. Нетипично за Леонард.
-Не става въпрос за парите, скъпа…
- А в какво? Кой пострада? - Попитах. - Е, кажи ми, повярвай ми, ще ти се отплатя!
— Толкова ли си любопитна какво се е случило? – попита Руслан от антрето и аз потръпнах, когато влезе в кухнята. -Ако искаш, сам ще ти обясня всичко. Къде е кафето?

Обърнах се, понеже се канех да кажа, че не мога да го приготвя— поне не и в тази машина, когато Леонард се намеси.
- Ще направя! Един миг и всичко ще бъде както искате!
-Последвай ме“,-подхвърли ми Руслан.
Последвах го в кабинета.
Вчера нямах време да огледам апартамента и сутринта всичко се случи твърде бързо, но успях да се огледам сега. Пентхаусът беше огромен. Много светлина, стъкло и метал - декорът е модерен, с преобладаване на сиво, черно и сиво-зелено в интериора. Много мъжествен дизайн. Тук определено нямаше женска ръка.
Вчера нямах време да огледам апартамента и сутринта всичко се случи твърде бързо, но успях да се огледам сега. Пентхаусът беше огромен. Много светлина, стъкло и метал - декорът е модерен, с преобладаване на сиво, черно и сиво-зелено в интериора. Много мъжествен дизайн. Тук определено нямаше женска ръка.
Очаквах обемисти мебели, но почти нямаше: само бюро, ултратънък лаптоп върху черен плот и сейф, вграден в стената отзад. Когато Руслан е на работното място, той блокирва пътя към него.
Всичко е изпълнено със сива светлина: на небето се събираха облаци. Изглеждах странно в ризата му тук - твърде домашно.
Руслан спря, пъхвайки ръце в джобовете си. Сутрешната четина добавя бруталност към външния му вид. Млад е, безсънната нощ почти не се е отразила на вида му - само по зачервените очи и подутите клепачи си личи, че е уморен.
— Защо се интересуваш от случилото се снощи?
Вероятно е свикнал с други жени. Те не задават тъпи въпроси, не се интересува от нищо друго освен от прищевките си и от нов пръстен на пръста си. Те не задават въпроси и се усмихват неопределено.
Баща ми има същите спътнички.
Всички те са красиви: актриси, фотомодели. Имат безжизнени лица и пресметливи очи. Майка ми трудно се е вписвала. Може би затова тя умря в резултат на това. Трудно е да оцелееш в басейн с акули.
-Искам да знам какво се случило снощи...
— Тревожиш ли се за Звяра?- Той леко присви очи.
- Къде е той?
- Не знам. Не ми пука за Звяра, Лили. През нощта намериха осиновения ми син Ник.
- Ник? - измърморих, зашеметена. - Какво за него?
Забравих за Ник ... И така, това е вторият човек от онези, за които Руслан ще се вдигне през нощта. Или може би е единственият?
- Бил е жестоко бит. Той е в реанимация. На дланта си той е записал новия ми номер,благодарение на което бързо ме намериха. Отишъл в болницата без документи, съблечен, в безсъзнание. Не се тревожи за Звяра. Той е в състояние да се грижи за себе си.
След последните думи се срамувах, че толкова откровено се притеснявах за здрав човек, силен, въоръжен, с такава репутация, че малко хора биха се свързали с него. Никита още нямаше двайсет, той е глухоням и абсолютно приятен човек - нищо общо с осиновителя си.
Сега е ясно какво прави Леонард тук от сутринта.
Руслан имаше затворен вид - както винаги. Но ако не му пукаше, нямаше да избяга през нощта.
- Наистина съжалявам. Кой го направи?
— Още не знаем— каза Леонард от вратата. Появи се с поднос, върху който стоеше самотна чаша кафе.
Чудя се дали най-известният бандит и копеле в града нямаше нищо против да сервира кафе? Все пак е с пагони и е мъж.
Леонард нямаше нищо против,нито от моето присъствие, нито от тежкия поглед на Руслан. Той се обърна и видя как следователят слага кафето, захарница на масата и разстила салфетка.
-Разбрах, че Ник се прибирал сам. Охраната, противно на инструкциите, го оставила на завоя, за да спести време, визуално проследила, че е завил в двора, и си е тръгнала.
Руслан въздъхна гневно - дори гърдите му се свиха.
— Бил е нападнат в сляпата зона. Били са трима, единият попаднал в полезрението на камерата, когато бягал. Опитваме се да го намерим . Мисля, че баща ти се опитва да се само разправя със семейството ми.
- Баща ми?..
— Деветдесет и девет процента съм сигурен.
Логично. Руслан се изплю в лицето му, обявявайки срамна сватба, след което взе булката насила. Не му пука за необичаната му дъщеря, разбира се, но няма да търпи подигравки в лицето. Наредил е да се справят с Ник за предупреждение.
Много смел. Много.
Не знаех как Руслан се отнасяше към осиновения си син, дори не съм ги виждала заедно. Звярът каза, че Ник се присъединил към клуба, когато сиропиталището за деца със специални нужди са го затворили.. Момчето събирало остатъци от кухнята. Руслан го е приел, Ник пораснал: сега има апартамент, работа в счетоводството, собствена кола с охрана и готово бъдеще - не е зле за глухонямо дете от приют. Някои са късметлии.
Руслан не задаваше въпроси, така или иначе всичко му е ясно.
Той се разхождаше из офиса, очите му се стрелкаха към мен. Колкото и да се оказва встрани случилото се имаше отношение към мен... Покрит се с лепкава пот, от страх, че за Ник ще ме компенсират.
- Намерете изпълнителя. Трябва да е жив.
-Да, шефе“, усмихна се Леонард отвратително, когато Руслан обърна гръб-не посмя да се усмихне в лицето на собственика - Мога ли да вървя?
— И разбери къде са нещата му. , - отговори собственикът на Авалон.
Едва когато полицаят си тръгна, той си позволи да седне на един стол и да вземе чашата си . Стоях, без да знам къде да се настаня, и го гледах как уморено гълта кафето. Цяла нощ на крака - иска да спи и вероятно трябва да си легне скоро. Само да не се опита пак да ме натиска.
Руслан изпи напитката на един дъх - чашата беше малка, и стана.
-Да вървим, Лили. Направи ми масаж.

Глава 5

Отиде в спалнята.
Той свали якето си по пътя, ремъците на кобура веднага ми се натрапиха в очите , призовавайки за атака на задушаващ ужас.
Не се страхувах от самите оръжия, а от спомените. Начинът, по който Руслан вчера застреля човек и не трепна. В спалнята той разкопча коланът с пистолетите си, а след това и редицата копчета на ризата си. Имаше привлекателен вид. Би било много интересно бавно да съблече булката, но сега аз съм почти гола,оскъдно навлякла негови дрехи. ... Но погледът му беше далеч от еротични мисли. Той се съблече, но някак си без участие: не мислеше за секс, а просто се отървe от дрехите си.
И вчера ми се стори, че няма да ме притиска имайки напред вид , че нямам опит.
Дано не е само изглеждало.
Руслан хвърли кобура на леглото и разтвори реверите на бялата си риза.
И под него видях това, което толкова се страхувах да видя през нощта.
Голото му тяло , все още нямаше тен, но кожата му не беше бледа,а по-скоро матова.. Добре изразените мускули потрепваха, докато той се движеше, прибираше ризата си и навиваше кобура си. Гърдите и слабият корем са покрити с черни косми. Извърнах очи. Стоях на прага като слугиня, хванала лакътя си и вперила поглед в огледалната стена.
Все се чудех къде ще сложи оръжието си..
Руслан го извади от кобура: черен маг, с масивна цев. Седна на леглото и го провери: извади пълнителя, замислено го бутна назад и ме измери с поглед.
-Ела тук“, въздъхна той, а пистолетът остана в ръцете му. - Вратът ме боли. Тук.
Той плесна с длан по болното място. Седнах до него, сложих ръка на рамото му. Топлото пружиниращо усещане под ръката ми беше приятно. Отначало помислих, че масажът е трик, но изглежда, че наистина го боли. От страната, където той показа, беше просто камък.
-Не знам как да масажирам“, предупредих аз.
Той въздъхна.
- Прави го така,както ти дойде-все е нещо. Уморен съм.
Може да извика масажистка. Всяко момиче от клуба ще се радва да му помогне да се отпусне. Прокарах ръце по раменете му, врата, загрявайки го и настройвайки се. И тук съм толкова добра, колкото и в кафето. И Леонард не е тук, за да покаже майсторския клас. Започнах да размачквам мускулите му.
Но Леонард може да каже на Звяра, че ме е видял. Сърцето ми прескочи. Ще му каже къде съм била и какво съм носила. Ако Звярът реши, че Руслан е спал с мен, какво ще направи? Това ще го отблъсне ли от мен? .. Малко вероятно е следователят доброволно да избъбри истината ,страх го е,че тя може да не се хареса на Руслан . Само ако Звярът го притисне до стената... Ако преди това ме потърси..и се сети него да го пита..Дълга и широка..
- По-силно - каза Руслан и аз се подчиних.
Но неумелите момичешки ръце не могат да омекотят такива мускули.
Като изветрее, парфюмът оставя приятен мирис върху кожата. Чудя се на какво слага тоалетна вода? На дрехите или на тялото? Вдигнах ръка до носа си и поех дълбоко въздух. Уханието на собствената му мъжка миризма остана върху дланта ми.
Върху тялото.
— Лили — напомни ми той.
Върнах се на раменете му, месейки ги яростно. Китките ми вече ме боляха, но се забелязва,че Руслан се отпусна.
-Добре, стига“, въздъхна той, сви рамене, очевидно се наслаждаваше на усещанията, и посегна към нощното шкафче.
Хвърлил оръжието в кутията и извади белезници.
-Време е за сън, Лили.
Руслан без да бърза разкопча металните халки и се обърна,да ги сложи на китките ми.
-Разбирам какво си намислила.. Уморен съм и не искам да рискувам.
-Обещавам, че няма да избягам…“ Гласът ми трепереше.
Гледката на белезниците ме накара да настръхна. Опитах се да изпълзя, назад,но Руслан ме хвана за ръката.
- Няма нужда! Дръпнах я към себе си.
- Спокойно, Лили! — изръмжа той. - Само ще те закопчая, няма да те насилвам,защото искам да спя. Разбра ли?
Настроението му наистина беше далеч от еротичното. Той ме завлече до началото на леглото и плъзна отворения пръстен около китката ми.
Това ми напомни как е оковал момичето, което е избягало от него. За три месеца. Докато, според нея, тя не е станала негова любовница. Без значение е как , а дали ще направи същия номер с мен!
— Наказваш ме за нищо!- Изпаднах в паника, стиснах ръката си. — Дори Стела сте закопчали едва след бягството! След, не преди!
-Ти вече избяга.
- За кратко време! Последния път ти ми прости!
Гърчех се и въпреки че бях по-малка и по-слаба, това също се превърна в мое предимство. Почти успях да се измъкна. Бяхме очи в очи.
-Сега не искам това да се повтори. Не се обръщай! -Той ме стисна, хвана китките ми и прибра ръцете ми зад гърба ми с груба сила.
Руслан дишаше по бузата ми. Борбата в леглото е лоша идея, настройва на ненужни мисли.
-Спокойно…“ повтори той и аз реших да го слушам.
Слагайки студените белезници - той ме закопча за сандъка.
— Влизай в леглото— предложи той, хвърляйки завивките върху мен.
След като махна излишното от кревата, Руслан разкопча ципа си и аз погледнах настрани.
Взрях се през изпъстрения от дъжда прозорец, докато той шумолеше с дрехите си. Беше неудобно да лежа дори на една страна - заради ръката, извита назад.
Полугола и на разположение, лежах от другата страна на леглото, окована. Той можеше да довърши започнатото през нощта без никакво препятствие. Всичко, което трябва да направи, е да свали бельото ми и да разтвори краката ми.
По-добре е да лежа неподвижно. Да не му преча на съня.Трудно ми е така,ръцете ми са изтръпнали и тъпо болят,но..ще търпя.
Руслан заспа веднага щом си легна. Вероятно e сериозно изтощен - или убийствата отнемат толкова много сила? Дано не спи дълго. Все пак е ден. В крайна сметка той трябва да има неща за вършене ... Мога да издържа няколко часа, но едва ли повече.
Ръката ми бързо замръзна. Извъртях се, опитвайки се да намеря удобна позиция, и седнах, прегърнала краката си със свободната си ръка.
И на мен ми се приспа.
Заспах за малко, а след това, след изтощена от всичко , седнах, загледана в тавана. Ще ме върже ли и за през нощта? И така – докато му дам? Безумно напомняше историята на Стела. Сега разбирам как е постигнал своето. Седяла е така три месеца.
Просто като си помисля за това.
И след това тя се влюбила до уши в него. Тя все още въздиша, осъзнавайки: всичко, което е било между тях, е свършило и няма да се върне.
Как се е случило това? Как е възможно?!
Погледнах го.
Руслан спеше с гръб към мен, обърнат с лице към шкафа, върху който лежаха телефонът, часовникът, а в кутията - оръжието. Хълбокътму се издигаше стабилно. В черната му коса няма нито един прошарен кичур. Междувременно човекът е млад, силен и влиятелен, може да си позволи много.
Несъобразяването с жените е едно от тези предимства.
Погледът ми се върна към телефона.
Контактите трябва да съдържат номера на Звяра ... Самият Руслан предложи да се обади.
Твърде далеч е и ще трябва да се наведа над Руслан - и това е като да се наведа над спящ тигър. Но струва ли си да опитам или не?
Станах и протегнах ръка за тест, опитвайки се да пробвам - ще го достигна ли? Дръпнах китката си, дрънкайки с гривната.
Протегнах ръка през Руслан, надвесена над него.
Бяхме толкова близо, че чувах дишането му..
Пръстите не достигаха двадесет сантиметра до пиедестала. Бях толкова съсредоточена върху разстоянието, че не забелязах как Руслан се събуди. Хващайки ръката ми, той ме хвърли назад. Легнах на лопатките си блокирайки ръката си. Предмишницата ми се блъсна във врата ми и аз изстенах от ужас и липса на въздух.
Лицето му надвиснало над мен,бешетвърдо, със стиснати челюсти и студените очи на убиец. Сякаш не очакваше да ме види, а мислено беше на ринга или в битка.

Той повдигна вежди, примигна. Личеше ,че е изненадан по съненото изражение на лицето си.
— Лили — въздъхна той. Какво правеше, мамка ти?
Задушаването отслабна.
— Съжалявам — промълвих аз. - Прости ми, моля те…
Погледна към шкафа, видя телефона и накрая ме пусна. Седна на ръба на леглото, притисна ръце към челото си, сякаш главата го боли, и за няколко минути дойде на себе си.
Стоях тихо.
-Оковах те правилно“, провери часа и въздъхна отново. -Не знаеш как да бъдеш послушна.
Сърцето ми прескочи. Всяка секунда си спомнях за Стела.
Напразно се протегнах за телефона!
Кой би могъл да знае, че той има навиците на берсерк. За първи път съм в леглото с него.
-Ти… Няма да ме държиш вързана за леглото три месеца, нали?“ прошепнах. Обещавам, че няма да...
- За какво говориш? –под хвърли Руслан.
— Стела ми каза — признах аз. — Че си я държал окована, докато…
Не е ситуацията да говорим за секс. О, неее ...
- Да? Руслан натисна.
Докато не се е съгласила да спи с теб.
Гледах право напред. Чудех се как ще реагира. Руслан се обърна и очите ни се срещнаха. Имаше сънливи и безразлични очи. Исках да нарече всичко лъжа. Желанието ми беше толкова трогателно! Не искам той да бъде чудовище, защото сега съм в неговата власт.
В известен смисъл детско желание: чудовището под леглото да не е толкова страшно.
- Това ли каза тя? -той се засмя. -Не затова я пуснах. Ник я харесваше.
- Какво?

-Стела се грижеше за него. Ник се привърза към нея, постоянно хленчеше, когато тя избяга. Поради това я пуснах. Не защото съм я чукал.Това е всичко ..-. Разбира се, кой би се погрижил за бедното момче? Надали самият Руслан? Може да вземе дете от боклука, но ще има други да го измият, нахранят и изтрият сополите, когато е болно. Жените на Руслан, стриптизьорките, клубните служителки...
Момчето харесало Стела, така че Руслан проявил милост.
Той е по-лош, отколкото си мислех.
Напълно жестокият човек не плаши толкова много, колкото този, който прощава и наказва по свое усмотрение.
Защо изобщо е осиновил детето? От съжаление? Запознат ли е с тази концепция?
Страхът ме разболя. Лесно може да ме остави вързана завинаги - само веригата ще удължи, за да стигне до прозореца.
Точно в тази да спалня раждам децата ни.
-Обещавам.” Облизах устни. - Няма да избягам ... Ръцете ми бяха много изтръпнали, бях гладна,жадна ... Не исках да преча на съня ти, Руслан ...
Той ме погледна студено.
Ключът от белезниците беше на шкафа и Руслан го бутна, когато взе телефона.
-Трябва да се обадя в болницата.”- Лицето му помръкна, когато си спомни осиновения си син. -Седи мирно, Лили... Здравейте…
Разговорът беше кратък, Руслан научи какви са новините от реанимацията. Ник още не се е възстановил.
Не бяхме приятели,с момчето, но като че ли се разбирахме.
Ник също може да се застъпи за мен - само че той е в кома.
В апартамента имаше сигнал от вратата. Първоначално не разбрах какво е - не прилича на обикновен звънец. И тогава ми просветна: има нещо общо със системата за сигурност.
-Кой е по дяволите?“, изръмжа Руслан и затвори разговора.
На екрана се появи снимка, видях, че е изглед от камерата.
-Като че ли това не беше достатъчно“, засмя се той агресивно, стисна телефона в мощната си ръка и се изправи рязко.- Мечтата ти се сбъдна, Лили. Звярът дойде.

Глава 6

Очаквах с нетърпение това... Надявам се, че Звярът може да помогне.
Но сега ме е страх.
Амиии,ако се споразумеят и Звярът ще ме остави с него?
Апартаментът е твърде голям, за да се чуе какво си говорят. Руслан си обу панталона и излезе, но ключът от белезниците остана на шкафа.
Опитах се да посегна с ръка, после с крак, неловко го преместих с върховете на пръстите си и той едва не падна от шкафа. Но вече е по-близо. Достигнах го.
Грабнах ключа, като почти разкъсах сухожилията на свободната си ръка, толкова силно се разтегнах.
Чу се шум в коридора.
- Спри! .. - изръмжа Руслан.
Звярът сякаш обикаля стаите една по една.
— Лили! — извика Звярът.
-Кирил, тук съм! Извиках.
Пръстите ми трепереха, докато се опитвах да вкарам ключът в ключалката, но той само драскаше наоколо. Сълзи в очите ми,пречеха да се съсредоточа.
Още не бях отворила белезниците, когато Звяра се появи на прага на спалнята.
Обърнах се, ридаейки.
Дръпнах китката си, показвайки, че съм окована и не можех да направя нищо - само изревах. И така всичко е ясно.
Не съм го виждала цяла вечност.
Помня добре само деня на погребението. Валеше, миришеше на есенна мокра гора, изпратихме неговия подчинен и тогава Звярът метна коженото си яке на раменете ми, прекарвайки ме през гробището и след това се целунахме в колата.
Спомних си миризмата на кожа, аромата на неговия парфюм, на есен и дъжд.
Сега Звярът миришеше по същия начин.
Дънките бяха на тъмни петна. Същото кожено яке, мокро и лъскаво. Руса коса беше полепнала по слепоочията и хлътналите бузи - беше подгизнал от дъжда. Светли очи, вперени в мен. Устните, винаги излъчващи фино чувствен секс - се изкривиха, сякаш нещо го вбесяваше. Той дишаше тежко.
На лицето има пресен разрез.
Ама е жив и здрав.Погледът му се плъзна по моята фигура, по разрошената коса и по пода към разкопчаната риза на Руслан. Той знае, че прекарах нощта тук. Очите му се присвиха, погледът му ме изгаряше като с острие. Много болезнена гледка.
След това в спалнята влезе Руслан.
-Обясних ти всичко, братко“,-той го погледна самоуверено,както беше невъоръжен, но не по-малко опасен .Преди три месеца. Дъщерята на Девин е моя. Не се захващай с нея! - изрече рязко последната фраза, сякаш забиваше пирони, - Със своите игри!
Звярът стисна напрегнато челюсти.
-Давам ти Алина“, продължи уморено Руслан.- Вземи всяко момиче. Но тази е моя, братко.
Кирил погледна през рамо, към брат си.
Голям и плашещ, Звярът приличаше на ръмжащ, готов за битка тигър. Вените на врата изпъкнаха, юмруците се свиха. Беше бесен. Мислех, че ще попита за снощи. Не трябва ли: Разплакана съм, съблечена. Но той не задаваше въпроси.
Пристъпи към брат си и го удари с юмрук в лицето.
— Аз не съм ти брат! — извика той.
Мощен юмрук удари долната част - или носа, или устните. Жесток и нещадящ – Кир не го пощади, наби го сериозно. Руслан се отдръпна и покри засегнатото място с длан. Никога няма да забравя погледът му изпод вежди, пълен с неприятно удивление и неприкрита агресия.
Не очакваше нападение.
И Звярът не искаше това.
- Измет!- Кирил се изплю. - Ти я прецака!
Когато големият брат махна ръката си -кръвта бликна по брадичката му, потече в устата му. Мислех, че ще каже истината. Но Руслан мълчеше.
Нека мисли, че съм била изнасилена.
Или може би жестоката му дума "измет" в устата на брат му го отрезви.
Той блокира следващия удар и те се впуснаха в бърза, ожесточена битка. Той беше наранен от думите на Звяра - вижда се по лицето му. Обикновено отчуждено, студено, в битка, лицето на Руслан придоби чувства: очите му горяха от гняв.
Той блокира първия удар на Звяра с предмишницата си. И веднага се хвърли - в плексуса. Вторият в лицето, който Звярът пропусна. Изпод юмрука бликна кръв.
И двамата големи и почти еднакви по сила, те можеха да се бият дълго време - ако битката беше на ринга. Но тук няма правила. След удар в корема Звяра се наведе.
- Да не си посмял!- Руслан ръмжеше , като всеки вик беше придружен от удар. - Така! Говори с мен!
Въздухът изсвистя , когато острието блесна под лампата, и аз изкрещях.
Звярът въртеше жестоко и светкавично ножът-право в лицето на противникът му.. Той просто го отблъсна от себе си, но острието проряза дълбоко бузата на Руслан. Следващият удар трябваше да го лиши от окото, но той успя да пресече ръката му.
Под натиска на Звяра те се блъснаха в стената, но Руслан държеше ръката му. На китката се появиха опънати вени.
Видях ги отстрани. Докато Звяра бута, ухилен от омраза, натиска от горе до долу с хладното оръжие.. Върхът висеше на десетина сантиметра от обърнатото лице на Руслан, а с другата ръка стисна гърлото на брат си. Бузата беше разкъсана от другата страна и видях как шията и рамото бяха обляни с кръв.
- Ти ще умреш! — изсъска малкият.
Няма съмнение в полулудите, светли очи, като замъглено небе.
Беше готов да убива.
-О, Боже мой“, прошепнах, издишвайки в дланта си.
Руслан изхриптя, ухили се в лицето на брат си, издухвайки въздуха заедно с кръвта. Той ме отблъсна с крак и ме удари с коляно: така силно, че да ми строши кости , защото разбра, че вече не се бори за мен - а за живота си.
По ръцете ми се появиха студени тръпки. Сгуших се на парапета като подплашено коте.
Това беше първият път, когато видях Кирил в истинска битка. На лицето му се изписа жестокост. Той беше различен. Луд непознат, придобил репутация не заради красивите си очи , а заради действията си.
Ужасните слухове, които се носеха за него и в които спрях да вярвам, когато се сближихме, изглеждаха истина.
Следващият удар събори Руслан на леглото. Едва имах време да сгъна краката си, когато той падна.
Кирил остана от другата страна на леглото .
Пръстите импулсивно стиснаха дръжката на ножа. Звярът беше твърдо решен да продължи, въпреки факта, че предишната му рана се е отворила от удара преди това. Той държеше свободната си ръка върху слънчевия сплит.
Руслан се строполи на пода от другата страна, отвори бързо едно чекмедже и извади оръжие.
Целеше се в брат си, а аз самата сякаш бях ударена в корема. Колко е болезнено като поемах въздух… Помежду им леглото е два метра. Изстрелът щеше да бъде смъртоносен
- Не! Трескаво пъхнах ключа в ключалката и най-после отключих белезниците. - Не не не! Моля, не стреляйте.
Пред очите ми беше картината как Руслан без да се замисля- стреля по Скорпион, който се опита да ми помогне. Сега лицето му беше същото като тогава. Целенасоченост и злоба.
Пръстът му беше на спусъка, когато бързо се хвърлих между тях с вдигнати ръце.
— Недей — сълзи се стичаха по лицето ми.
Звярът беше зад мен, погледнах Руслан в очите. В дулото на пистолета, който беше готов да използва.
- Лили, махай се! - каза Звярът.
Но аз упорито коленичих между тях. Държах ръцете си малко пред себе си, страхувайки се не от куршум, а убеждавайки Руслан да свали оръжието си. Умолявах с очи да спре. И запълзях към него на колене, без да знам как да го накарам да отстъпи.
О, не... знам как. Разбира се, че знам.
— Лили! — изкрещя заплашително по-младият собственик на заведението. Опитите ми да ги спра го вбесиха.
Не ми пукаше.
-Няма нужда, Руслан…“ Сложих треперещата си ръка върху напрегнатата му китка. Прокарах ръка по неговата към рамото му.- Не стреляй, моля те...
Пръстът на Руслан, по военен начин, здраво стисна спусъка почти до упор. Цевта дори не трепна. Няколко милиметра деляха Кира от смъртта и Руслан имаше смелостта да мине през тях.
- Излез! – го помолих плачейки. - Той ще те убие! Ще остана с Руслан!
Говорих със Звяра, но не го погледнах.
Явно съм твърде важна за главният инвеститор за да ме остави. Само влошавам положението.
Бяхме почти близо. Той дишаше горещо през устата си. Носът му е подут. Погледът му беше насочен по-високо - без да мигне, Руслан продължаваше да държи брат си на мушка. Миришеше на кръв. С крайчеца на окото си видях, че бузата му е силно разкъсана - много. Но погледът ми беше прикован в лицето и очите му. С нетърпение се опитах да видя всяка промяна и да го спра, преди да се е задействал.
-Недей…“ Прегърнах го с една ръка и се вкопчих в голото му тяло, опитвайки се да спусна въоръжената му ръка с другата.
Той не се поддаваше.
-Няма да я върна“, сопна се Руслан оплискан в кръв. - Махай се оттук.
Обърнах се и видях готовността на Звяра пак да нападне.
— Той не ме докосна — прошепнах. — Напусни, моля те!
— Лили — намръщи се той.
Този поглед ме убиваше... Той не ми вярва. Не вярва, че никой не ме е пипал така съблечена и окована.
-Няма нужда“, прошепнах, гледайки в светлите очи. - Ще остана с него. Моля те, махни се Кир!!
- Той те изплаши!- Без да обръща внимание на насоченото към него оръжие, Кирил се ядоса.
Изглеждаше, че ще плюе глупаво и безразсъдно на всичко и ще се опитва да поеме риска. Не вярва, че Руслан ще стреля? Това е след нападението, разрязаното лице и вика: „Ти не си мой брат?“
- Не. Аз самата така реших.
Дишах в студеното си рамо, затваряйки очи. Усещах едно и казвах друго и ми беше безумно болезнено и тревожно.
- Махай се - повтори Руслан и аз въздъхнах с облекчение.
Той пусна брат си.
Звярът не бе убеден.. Въпреки репутацията и безразсъдството си, дори той разбираше, че нож срещу пистолет е дреболия и няма да постигне нищо.
Преди секунда се молех на Звяра и страстно пожелах да се подчини.
И когато си тръгна, без дори да каже нищо накрая, ме заболя.
Руслан свали оръжието си и той безкрайно уморен от напрежение да държи спусъка и болките от раните.
Дори силната му китка се свиваше от болка. С другата ръка закри обезобразеното си лице, обляно в кръв. Той затвори очи от болка, дишането стана конвулсивно. Видимо трепереше, физиологична реакция след тежкият побой.
Той загуби от Звяра. Ако не беше пистолетът, щеше напълно да загуби битката.
— Пусни ме — прошепна той с мъка, проправяйки си път нагоре и навън в коридора.
Покрих лицето си с ръце, хлипайки тихо, но нямаше сълзи.
Опитах се да се съвзема от шока.
Господи... Брат срещу брата почти се избиха. Те са едно цяло - всичко наполовина. В нашия проклет град винаги са били един за друг, затова са стигнали до такива висини. Той се прицели в Кира. Беше готов да го убие... Заради мен? Сериозно?
Не мислех, че ще се стигне дотук.
Та аз съм никоя.Момиче от бедния квартал.
А Руслан е лъжец.Проклет лъжец. Той лъже толкова професионално, че почти повярвах, че Звярът няма нужда от него.
Защо Руслан не каза, че не ме е изнасилил? Защо остави брат си да мисли друго? Затова се ядоса и...
-Защо не му каза?! - извиках, задавена от сълзи.
Тишина.
-Толкова ли не те интересува, ако те смятат за изнасилвач?!“
Белегът на бузата на Руслан ще остане за дълго, ако не и завинаги. А сега трябва да остана. Кирил дали ми повярва или не? Ако не, защо си тръгна мълчаливо?
Сега Звярът мисли, че Руслан ме е принудил и съм решила да остана?
Тази мисъл ще нарани сърцето му по- остро от ножа му и също толкова болезнено.
Бях толкова разкъсвана от противоречиви чувства, че крещях на глас, като ранена. Залитайки, станах от леглото и излязох в коридора.
— Руслан? Звънях.
Спря ме петно ​​кръв на паркета. Главата ми се въртеше, не можех да дишам. Верига от капки кръв ме отведе до банята и аз спрях на прага. За първи път видях работата на Звяра в действие , а не само да съм чувала за нея.Слуховете не са лъжливи.
Стенейки, Руслан се опита да види в огледалото какво не е наред с лицето му. Бузата му беше срязана дълбоко, по диагонал. Кръв се изля веднага щом се опита да махне дланта си - изцапа я, остави кървави отпечатъци по мивката, стената, кърпата... Наистина Звярът може да ти отреже езика или носа за наказание и непослушание.
Истински психопат.
Премигнах.
Всъщност битката отне най-много няколко минути.
И все още виждах пред очите си неочакваното и бързо хвърлянето на Звяра с ножа, завършило така кърваво. Хвърляне към смъртта. Това беше и моето отрезвяване от ненужни илюзии.
-Защо не му каза? – повторих спокойно.
Той преглътна трудно, сякаш се задавяше.
- Няма да се оправдавам!
Дори за това,че не е виновен? Цената се оказа кървава.
- И за да не се хвърляш повече под пушката! Потръпнах, когато Руслан пристъпи към мен, поглъщайки ме с яростен поглед. - Разбра ли ме?!

Глава 7

-Просто се уплаших…
Не издържах на ядосания поглед, свих се, отдръпнах се, но за щастие Руслан вече не беше до мен.
Като хвърли кърпата в мивката, той я намокри със студена вода и я притисна към бузата си, изцапвайки я с кръв. Той се погледна в огледалото: дясната страна е в червено: врата, гърдите. Раните по лицето кървят по ужасен начин, знам от опит.
- Имаш нужда от лекар.
Той мълчеше, трепвайки.
- Ще донеса телефона... - Изтичах до спалнята, но когато се върнах, той само поклати глава.
- Кажи й да дойде ... - за Руслан беше болезнено да говори, той едва можеше да движи устните си.
Набрах номер и държах телефона до ухото си, без да знам кого ще чуя.
-Да“, прозвуча остър женски тембър и аз познах Ирина.
Лекарката, която обслужваше бойците на ринга.
- Можеш ли да дойдеш? Имаме тук нужда от теб…
— Лили? — попита меко тя.
Разбрах или целият клуб вече знае къде съм ...
-Да“, въздъхнах аз.
- Какво стана?
- Трябва да зашиеш лицето на Руслан , след нараняване от нож.
Последва дълга пауза в телефона. Тя обмисли случилото се. Ирина умее да събира две и две.
-Скоро ще дойда“, дрезгаво каза докторката и аз върнах телефона на Руслан.
- Тя ще дойде скоро.
Той хвърли телефона на рафта, където бяха диамантените копчета за ръкавели. Ядосан от болка, той дишаше тежко. Лекарят пристигна седем минути по-късно. По анцуг, с чанта, с която обикновено ходят на тренировка, тя най-малко приличаше на лекарка. С къса прическа и твърди черти без грам грим - по-скоро бандит. Тя влезе задъхана в апартамента.
Руслан я срещна лично. И аз излязох от хола. Ирина мина покрай мен, сякаш покрай празно място.
-Прелетях през задръстванията“, каза тя на Руслан, последвайки го до банята. – Трасето беше само с мигащи светофари. Леонард ги задържа.
Те изчезнаха в банята, но вратата не беше затворена. Тя хвърли чантата си в мивката.
— Дай да видя — вдигна кърпата Ирина. - Да...
Тя огледа раната за няколко секунди.
-Всичко ще бъде наред“, усмихна се тя на Руслан. Никога не съм виждал такава усмивка на лицето на сурова жена. - Ще сложа упойка и ще го зашием. Ще извикам момичето ти да помогне, става ли? Лили!
Приближих се. С една риза и къси панталони - беше неудобно да се появиш пред такава жена.
- Изпери я.
Тя бутна окървавената кърпа в ръцете ми, сякаш бях някаква чистачка, но аз послушно потопих лигавата, гадна съсирена, нагрята и тежка кърпа в студената вода. Тя погледна през рамо: след като настани Руслан отстрани на ваната, за да достигне бузата му, тя умело убоде раната със спринцовка.
Ирина се държеше прилично с шефа, но не толкова подчинено, колкото другите жени на Авалон. За първи път си помислих: как е попаднала там? Трябва да е било някаква мръсна история. Тя е професионален лекар, хирург, но какво да кажем за лиценза й? Или й плащат толкова добре, че Ирина е напусна медицината и е влязла в нелегалният бизнес?
Тя спря кървенето и извади от чантата си хирургически комплект.
— Внимателно — предупреди Руслан. Болкоуспокояващото подейства и гласът му стана нормален, само леко дрезгав.
- Разбрах.
Ръцете действаха уверено: Ирина е зашивала лица много пъти.
Мога да я питам за Скорпион... Тя го заши след битките и го излекува, когато го биеха. Тя трябваше да бъде извикана, когато той умираше ...
- Дай ми ножицата.
Облизах нервно устни и подадох инструмента.
Ирина се съсредоточи да довърши работата си. Отряза хирургическата нишка.
- Кърпа за баня.
Изстисках кърпата и подадох и нея. Руслан стана и отиде до огледалото, разглеждайки работата. Ирина чакаше присъдата зад гърба си. Погледнах също: кръвта беше по-размазана по врата и рамото, но бузата беше чиста. Дълга линия - почти от устните до ухото - беше уловена в шевове от тънки тъмни конци. Лице като на Франкенщайн.
— Добре — изсмя се той доволно. — Вечерта излизаме с Лили.
Какво? Публикацията? Повдигнах вежди, но не казах нищо.
Ще оставя болкоуспокояващите. Вземи ги, Лили — помоли Ирина и сгъна чантата си. — Руслан, имаш ли нещо против, Лили да ме съпроводи?
- Не.
Какъв късмет. Лично мога да питам за Скорпион. Последвах лекарката, чудейки се защо поиска да я изпратя. Преди да успеем да изчезнем зад ъгъла - имаше коридор и всекидневна, Ирина ме спря.
- С няколко думи...
Очите й бяха толкова ядосани и остри, че стана ясно, че продължението няма да ми хареса.
- Какво стана? Видя ли?
Не е говорила със Звяра... Ирина не е от тези, които разпространяват слухове - тя по принцип е твърда жена. Но едва ли си струва да споделям с нея.
— Не мисля, че трябва да отговарям — казах предпазливо.
— О, не искаш ли да кажеш? тя веднага улови тонът ми с усмивка. -Слушай, скъпа, много пъти съм зашивала хора след работата на Звяра. Познах я. Какво стана? Заради теб?
-Да“, предадох се аз.
— Майната ти — тя стисна устни в бяла нишка. — Ден на страхотни новини! Да го наречем така.Дължа на Руслан ковчег на живота. Като казвам – на ковчега, повярвай ми, така е. Като Звяра. И не ми харесва, че е намушкал брат си заради теб, кучко...
Отстъпих назад: Ирина говореше спокойно, но грубо.
- И защо съм тук? Аз не съм виновна!
- Наистина ли?- Тя повдигна вежди в престорена изненада. -Веднага ти казах да не си вириш опашката пред Звяра!“ Сега виждаш ли до какво доведе това? Той обезобрази брат си Рус!
Не посмях да й противореча: тя наистина ме предупреди ... Бях изумена защото имах нужда от Кирил, а тя ми забрани да мисля за него. Може би не беше толкова грешна. Тя познава братята добре и отдавна.
-Слушай, Лили, нека направим така“, тя доближи лицето си до моето, понижавайки гласа си. - За всичко, което ще се случи, ще започнеш да ми разказваш, става ли? Ще уредя някак срещите ни.
- Защо?- Притесних се.
Предлага ми да шпионирам Руслан? Въпреки че е съвсем логично да се опитват да ме вербуват. Не знам за кого работи Ирина и защо го прави, но аз съм момиче, което се оказа до най-силния бизнесмен и собственик на града и все още не съм решила на кого симпатизирам и на коя страна ще застана ... Не харесвам Руслан, много хора знаят това.
Странно е, че досега само Ирина искаше да ме вербува.
Лошо място за обсъждане, заседнали сме тук толкова дълго.
-Ами Скорпион? Облизах устни. - Ти знаеш?
- Забрави за него! - ядоса се тя. — Лили! Какво си ти!..
Ядосах я лудо, но не ме интересуваше. Хванах Ирина за лакътя и го натиснах:
- Какво за него?
- Умря! От куршум в сърцето! Сама го видях. Извикаха ме, а той почина в ръцете ми. Лично записах смъртта, - говореше Ирина уверено и с всяка дума нещо отслабваше в краката ми. – Руслан му вкара два куршума, нямаше да оцелее ...
Това беше ненужна, абсурдна смърт. Беше добър човек, харесваше ме… Ирина трепна и аз пуснах ръката си.
-Помислете върху предложението ми“, каза тя и се насочи към вратата, докато аз гледах след нея шокирана.
След като Ирина си тръгна, Руслан реши да си вземе душ и си спомних колко бях гладна. Чрез натискане на копчета успях да си взема чаша кафе. Намерих колбаси в хладилника и го изпържих няколко яйца, оглеждайки се за всичко.
Кухнята е модерна, но не изглежда да е използвана много.
Огромният хладилник е почти празен и чист. Съдовете са почти нови и прилежно подредени по местата си. Тиганът е без никакви следи от употреба. Само кафемашината беше включвана редовно.
Сложих яйцата в чиния и ги поставих на масата до мътния прозорец. Чаша кафе, салфетки… Изведнъж се завъртях, гледайки скромния брънч. Вкъщи също често приготвях това за закуска, когато майка ми беше жива. Тогава ни беше много трудно с храната. Тя трябваше да бъде скрита: вторият ми баща успя да изплюска всичко, което не беше заковано и скрито в дън земя. Само аз пиех разтворимо и от най-евтиното кафе,което имаше вкус на пържени люспи.
Объркана, седнах на масата. Спомних си за майка ми и апетитът ми изчезна...
Какво би казала, ако ме види тук?Бих дала всичко, за да знам това. Нещата на мама, които взех от вкъщи в кашон, останаха в клуба. Ако попитам Руслан, дали ще ми позволи да ги взема? А също и чантата ми... Колко ли ще остана и тук?
Спомних си думите на Стела: сватба и погребение в една седмица е лоша поличба. Дъжд в деня на сватбата ти - ще живееш богато. Или може би Стела е познала? Богата, но нещастна.
Руслан, свеж, с мокра коса, сресана назад като гангстер, се появи на прага. Беше се пременил: черни панталони, бяла риза... и черен шев на бузата.
-Защо не ми сготви? — попита той и погледна мрачно към самотната чиния на масата, кафето и приборите.
Може ли да яде? Погледнах бузата му. С такава рана ще го боли да яде, да пуши и да говори ...
- Мога да го направя. Не ми е трудно.
Върнах се при котлона. Няколко пържени яйца, поръсени с прясно смлян пипер. Не знам дали му харесва или не - направих ги като за себе си.
- Направи правилния избор.
Поклатих леко глава, ослушвайки се, но не се обърнах.
Облечена в неговата риза, боса, с кулинарна шпатула в ръка, стоях небрежно, извърнала побледнялото си от тъга лице.
-Той си играе с теб“, продължи Руслан. -За съжаление и с мен. Това доста заблуждава , но ти не го разбираш. Звярът не обича никого. Никога. Всеки ден ново момиче, той не се е влюбвал в нито едно. Отървава се лесно от всички.Някои бременни и аз трябваше да реша проблемите вместо него ...
Не знам къде е истината, но той не се поколеба да очерни брат си.
- А ти? -Аз се засмях.
- Какво за мен? – запита с раздразнение.
- Влюбвал ли си се?
-Оставете този разговор на някой друг“, посъветва ме той. Имам две покани за вечерта. Ще отидем заедно. Облечи се подходящо. Твоите неща ще бъдат доставени скоро...
Прехвърлих яйцата в чиния, поръсих ги с черен пипер и ги поставих пред него.
-Руслан“, казах малко припряно и издадох, че искам да помоля за нещо, важно за мен. -Мога ли да си взема всичко от Авалон?“
- Какво точно ти трябва?
Яснооооо Той няма да ме пусне да отида там.
- Кутията на мама, в стаята ми е. И сватбената чанта, тя остана ...там.
В младоженския апартамент, преди Руслан да нахлуе и да ме измъкне.
- Разбирам, че всичко ще бъде наред.
Седнах отсреща. Гледах го как яде, събирайки парчетата. Болеше го да дъвче. Един от жълтъците се спука и капна апетитно върху чинията. С вълчи апетит аз самата се нахвърлих върху храната.
Артикулите бяха доставени в рамките на час. Руслан ги взе и ми кимна, казвайки, последвай ме. В задната част на мезонета той отвори вратата - беше малка спалня.
-Докато живееш тук.
Погледнах го въпросително, но не казах нищо.
На сърцето ми стана по-леко.
Ще имам отделна спалня... След като реших да остана сама, той ми даде повече свобода.
Седнах на леглото.
— Ще решиш, когато си готова — добави той, подавайки ми дрехите.
Роклята в калъфа беше до пода, когато я облякох, замръзнах от изумление. Истинска черна вечерна рокля ,искряща и с отворено деколте. В такива рокли, вероятно, само се появяват с по пътеките на подиума. Чантата съдържаше бельо - за щастие, не твърде секси.
Изкъпах се и се отървах от остатъците на досадното сватбено бельо.
Облякох я: платът седеше прилепнал към бедрата и леко се разширяваше надолу.. Бяха добавени високи обувки и аз се завъртях пред огледалото. Към роклята беше прикрепено кожено палто - навън вече беше студено вечер. Черната му козина блестеше като жива.
Донесоха и козметика. Успях да се гримирам - не толкова професионално като стилистката, но сносно. Копирах нейната работа: тъмни очи, изразителни мигли и намазах устните си в деликатен розов нюанс . Вдигнах косата си и я боднах със сватбените фиби, които тук бяха останали в изобилие.
Тъкмо довършвах, когато Руслан влезе в спалнята.
Черен костюм, бяла риза, той закопча диамантените си копчета за ръкавели и постави кутия с бижута на леглото. Помислих, че е подарък от стари украшения, но когато той вдигна капака, ахнах.
- Еха…ааа
На дъното на черния калъф имаше диамантена огърлица.
— Обърни се — и я закопча сам.
Диамантите искряха в полумрака, сякаш светлината се беше разпръснала. Върху шията ми. Но когато бижуто беше на врата ми, забравих за сарказма си и затаих дъх. Камъните изглеждаха зашеметяващо
Колието беше в тон с копчетата за ръкавели.
Сигурно е специален комплект. Само момичетата,които се менят са различни. Днес съм аз.
- Къде отиваме? – попитах, гледайки и двама ни.
Изглеждахме като актьори от стари филми: луксозно и с вкус. Черно-бяло, строго, с отблясъци от диаманти.
— Ще видиш — обеща той и се усмихна.
Дори черният шев на бузата му не развали мимиката му.

Глава 8

Погледнах през прозореца от задната седалка на колата и бях поразена от архитектурата на непознатата сграда:
- Какво е това?
Ние бяхме в центъра. Качихме се до главния вход - до огромната мраморна веранда. Бяхме посрещнати. Пълно е с народ! Мъже в костюми и дами в рокли слизаха от колите, слугите се шляеха наоколо, държайки услужливо ту нечия врата, ту дамско палто. Тълпата се стичаше като поток нагоре по стълбите – към мощните бели колони.
— Операта.
Обърнах се, опитвайки се да видя дали се шегува. Руслан беше изключително сериозен.
-Поканени сме на такъв спектакъл? -Попитах.- Тук винаги ли има такова оживление?
Легендарна певица иззнася концерт тази вечер. Световна звезда. Не харесваш ли опера?
-Не знам“, вдигнах рамене, гледайки как добре облечените хора се скитат под арката на входа. - Не съм слуша...
- Да тръгваме.
Руслан пръв излезе от колата и след това ми помогна. Изправих се, преглъщайки, когато видях проблясъци около мен. Единият беше толкова близо, че ме заболяха очите. Диамантите блестяха. И аз замръзнах, удивена от лукса и тържествеността на обстановката.
-Лили“, хвана той ръката ми и се запътихме нагоре по стълбите.
Пристигнахме последни.
Вървях, гледайки под краката си, за да не падна на стъпалата пред всички. От едната страна в роклята беше зашита незабележима бримка, сега разбрах защо е необходима - пъхнах показалеца си в нея, държах подгъва, за да не го настъпя.
Влязохме в залата.
Отметнах назад глава, гледайки огромния блестящ полилей и високия таван с мозайка и мазилка. Сега ще издам, че не съм дама, а просто момиче в диаманти на други хора ...
Усетих неприятно убождане под лопатката: нарочно ме беше довел.
Целият град знае: предишния ден Руслан застреля моя законен съпруг. И на следващия ден той се появява тук с мен. Изведе жената на мъртвеца на бял свят. Той даде да се разбере на всички, че подобни дреболии не го притесняват, може да прави каквото си иска.
Все още имам синини на места по ръцете си от пръстите му, когато ме влачеше. Сега те са скрити под ръкавици.
Седнахме на балкона. Целият бомонд се събра в залата, точно както в Авалон по време на септемврийските битки. Кметът дойде с любовницата си - ярка, красива блондинка и учтиво се поклони на Руслан. Никой не се учуди, че ме е довел. Те ми се усмихваха любезно, кметът наведе глава пред мен с приятелска, но неискрена усмивка.
Седнахме и светлините угаснаха.
В тъмнината на сцената се появи един-единствен разпръснат лъч светлина. Спря се върху силуета на една жена. Освен нея, нямаше нищо друго. Няма декори, няма оркестър. Тя пееше акапелно. Тя имаше писклив, висок глас с дълбок минорен звук, който веднага ме накара да копнея за майка ми.
Тя би го харесала.
Може би и тя е била веднъж на опера с баща ми.
- Какво те разстрои?- придружителят ми се наведекъм мен и усетих дъхът му на лицето си. - Не бъди тъжна.
Той целуна слепоочието ми. Не се отклоних.
В тъмното усетих как Руслан докосва пръстите ми и ме хваща за ръката.
-Спомних си за майка ми“, неочаквано признах, здрачът и деликатното докосване на пръстите му допринесоха за това.
Руслан се ухили, целуна отново слепоочието му и се изправи.
Изслушах изпълнението без интерес.
Вървяхме по коридора, когато се натъкнахме на баща ми. Той беше ескортиран от охрана, а зад него имаше младо момиче с кожи, което приличаше на майка ми, но беше с двадесет години по-млада. Бащата не променя вкусовете си.
Пусна една гадна усмивка, когато ме забеляза, и като че ли тя ме притисна към пода. Хванах по-силно лакътя на Руслан, за да ме отведе.
— Радвам се да те видя — каза небрежно Девин.
- Но аз-не!
Те спряха като врагове, гледайки се един друг.
-Не искам война“, внезапно каза баща ми.- Ще изпълня всичките си задължения. Не вярвай на слуховете, Руслан!
Погледнах надолу към краката си, след което хвърлих бърз поглед към придружителката му. Момичето ме гледаше с ококорено и тогава разбрах,че бижутата й не са толкова луксозни.
Постепенно се събраха хора.
Интересуват се. Гледаха двамата най-силни мъже в града.
И аз също се интересувах от всички.
Представям си как после ще ми мият костите: с убиеца на съпруга ми на среща. Въпреки че ... кой може да му каже не? Такива хора не съществуват.
- Ще ти кажа нещо повече. Ще ти дам подарък, Руслан. Искаш ли дъщеря ми? Прави с нея каквото искаш. Аз я давам.
Той каза това, докато се смееше и се огледа, дали има свидетели.
Да, най-висшият дар.Дъщеря бе дадена публично.
- Обикновенно се показвате не със свястни жени, а с курви. Приятна вечер!
Искаше да си тръгне, но Руслан неочаквано го удари с юмрук в лицето.
Тълпата ахна, пазачите се поколебаха. В надвисналата тишина Руслан изсъска:
-Нямам нужда от вашите подаръци. Тя и така е моя.
Оправяйки сакото си, той се запъти към изхода. Аз, сложила ръка на лакътя му, едва имах време да го следвам.. Токчетата дрънчаха шумно по мрамора.
Сърцето ми се сви от болка и омраза към това копеле.,което се наричаше мой баща.
Той се подигра за пореден път на Руслан, и просто ме стъпка в калта. Той ме тормозеше, както преди тормозеше майка ми. И нея ли наричаше курва?
-Копеле“, прошепнах, преглъщайки гневни сълзи.
На задната седалка на черна кола Руслан ми даде салфетка. Попих очите си внимателно, за да не разваля грима си. Сред ярките светлини на мегаполиса едно разбито сърце е просто поредният боклук. Толкова много сърца са разбити тук.
Вечеряхме в ресторант. В уютно, уединено сепаре, далеч от любопитни очи. Вино в чаша на тънко стъбло, с цветът на изгорял рубинен огън на светлината на свещите.
Интересно защо ме мрази толкова?..
Не бях себе си. Въпросът изчезна сам, когато пих и се отпуснах.
-Забрави за него“, каза Руслан.
-Цял живот съм мислила, че този човек не е баща ми“, признах аз.- Майка ми криеше много от мен. Дори не знам коя е тя и как са се запознали. И какво стана, че той така ме намрази...
- Не знаеш ли?- той примижа. — Леонард разбра, когато те търсеше-. Ако искаш, той ще ти разкаже за това, утре По-добре ли си? Отпусна ли се?
Аз кимнах.
- Благодаря ти.
След операта, виното и вкусната вечеря ,вече не се страхувах от Руслан.
Дори някак си се примирих, че ще трябва да спя с него. Ще се случи и не зависи от мен. При всички случаи бедният ми съпруг не можеше да разчита на брачната си нощ.
Може би ще се случи днес?
Отпих глътка вино и се вгледах в лицето на мъжът. Черните нишки на зашитата буза напомняха за Звяра. При мисълта за него изпитах съжаление, но вътрешно вече го бях оставила.
Исках да съм щастлива, но се сбъдна.
Първият ми мъж ще бъде Руслан, това е ясно на всички – нас тримата.
Аз самата казах да.
Остава да се успокоя.

Не се задържахме в ресторантът .Като взе бутилка вино, кандидат-любовникът ми ме закара до вкъщи. Токчетата ми уморено потропваха по паркета, когато влязох в спалнята си. Треперех от пренатовареният ден и вечер, но нямаше и следа от лошо настроение. Той изостана да се обади в болницата. И трябва да сваля диамантите и вечерната си рокля...
Влязох и се обърнах. Руслан стоеше на прага. Не запалих лампата. Просто не мислех, че ще последва.
-Как е Ник?
- Без промени.
Обърнах се към огледалото, опитвайки се да разбера как да разкопча закопчалката, а Руслан се приближи отзад.
— Мислиш ли, че заслужих целувка?
Сърцето ми изпомпваше ледена кръв във вените ми от страх. Само едно изречение и не мога да дишам. Умирам.
- Обърни се.
Направих каквото поиска.Руслан се наведе и аз потръпнах, забравила за какво си мислех в ресторанта.
Той ще спи с мен. Без никакви съмнения. Няма смисъл да се съпротивлявам. Но точно тази безнадеждност ме накара да се отдръпна.Ще ме изчука.
— Нататък сама — напомни той тихо.
Устата му надвисна над моята.
Руслан е прав...Заслужаваше целувка. За една опера, която не ми направи впечатление, но е събитие . За тежкият му отговор към баща ми и за обещанието му.
Такова е привличането на такива мъже. В тяхната твърдост и в това, че ти позволяват да се отпуснеш до тях. Не мислиш за пресата или как да се защитиш? Основното е, че диамантите изглеждат красиви на врата ти.
Но разбира се, всичко си има цена.
Руслан ощипа моите с топли устни. Опитах се да се отпусна.И той целува страстно, прониквайки дълбоко в устата ми с език. Не се целува девица така. Сърцето ми почти спря от страх. Той го прави така, сякаш се кани да ме чука.
Трепнах, когато представих това и ме обзе паника.
- Аз все още не съм готова…
Наклоних глава, скривайки очите си. Той повдигна брадичката ми към лицето си и се усмихна. Не каза нищо, но очите му бяха красноречиви. Целуна ме сладко, разтягайки удоволствието.
Не бързаше.Харесваше му да гали устните ми.
Не устоях на властната уста, както в брачната нощ, въпреки че беше страшно до настръхване.
— Страх ме е — признах аз, чувствайки се замаяна от пиянството и близостта на жесток, могъщ мъж.
Добре, че пих ... Иначе пак щеше да има сълзи. Но виното ме беше замаяло и освен страх, се събуждат и други чувства. Исках да ме докосне. Наистина като...Трябва да взема решение и да завърша това.
За да се успокоя и да не се измъчвам. Разбирам от какво има нужда. Не само за да ми направи дете, но и най-накрая да утвърди властта си над мен.
- Изчакай...
Отдръпнах се .Устните ми горяха.
Хванах погледа му. Руслан се приближаваше към мен, разкопчаваше сакото си и аз затворих очи. Поех дълбоко дъх, усещайки тъмнината, шумоленето на дрехите му и горещия дъх на развълнуван мъж. Тялото му, беше готово да се подаде на някакво дълбоко примитивно ниво.Ръцете ми затрепереха, спрях да мисля, чувствам и усещам какво се случва.
Толкова ме притисна с аурата си, че дори не мога да си представя Звяра вместо него.
-Съгласна съм…“ Поех си въздух, усещайки страха си като студена бучка в стомаха си.- Ако не забременея от първия път.

Глава 9

Той погали брадичката ми в тъмното, докато ме втрисаше и ми се прииска да мога да си взема думите назад.
-Горката Лили“, гласът му стана дрезгав, сякаш беше настинал. „Толкова си уплашена, сякаш ти внушавам нещо ужасно. Не бой се Не съм по-лош от Звяра. Няма да останеш разочарована.
Това ли е целта?
Чаках, но не направи нищо, просто започна да гали не само лицето, но и устните ми. Прекара топлата възглавничка на пръста си, масажирайки скулите ми..
За евентуалната ми бременност - не отговори.
Готова съм да спя с него, но не съм готова веднага да раждам деца и да участвам в плановете му. Мразя баща си, но не искам да поставя всичко на олтара на отмъщението. Не искам нещастни деца. Те трябва да бъдат обични ,обгрижвани, а не за отмъщение. Нито Руслан, нито някой друг ще ме убедят в това.
— Имам нужда от време… — продължих.
Дано се съгласи!
Тръпки пробягаха по кожата ми при докосването на устните му. Затворена съм тук и му дължа първата си нощ. За да направи това, той застреля Скорпион и ме отвлече.Може би ако го направя, той ще намали напрежението и контрола над мен.
Няма да бягам, разбира се.
Едва ли е възможно. Но ще имам време.
Ръката му се спусна към гърлото ми.Пръстите леко се свиха, но за да усетят хватката.
— Страхотно — прошепна той, целувайки ме отново.
Не беше умоляваща и деликатна като преди малко. Милувка на собственика на Авалон. Той разбра, че съм се предала и даде да се разбере, че сега ще правим секс. Просто не отговори на въпроса ми.
-Хайде да отидем там.”- Той ме поведе за ръка към спалнята си.
Последвах го на половин крачка. Погледът се плъзна по широкия му гръб, раменете, мощните ръце. Толкова е здрав... мощен като брат си.
Пред очите ми имаше картина как Звяра ме пуска на леглото. Колко тежък беше, колко нежен. Но това не ме запали - още повече ме уплаши. Пръстите ни се преплитаха, и Руслан сигурно усеща как треперя.
Не запали лампата в спалнята.
Той отпуши бутилката и наля виното в чашите.
— Лили?
Благодаря ти, добре че не бързаш.
Няма да се напивам, но все още треперех. Трябва да се размразя.
Може би напразно се тревожа - Руслан ще ме разтопи?
Отпих на един дъх и вкусът на червено вино ми замая главата. Напрежението е стигнало точката, след която е без значение какво ще се случи. Нека си прави каквото си иска и да върви по дяволите.
Знаех, че брачната ми нощ ще бъде такава.
Не се знае с кого.
Продадените булки не избират с кого да споделят невинността си. Стига да не боли твърде много.
-Ела по-близо“, каза Руслан, забелязвайки как треперя.
Направих крачка - сякаш пропадах в бездната и той ме прегърна. Облегнах се на гърдите му, вдишах. Миришеше на същия парфюм, тежък и безкомпромисен. Миризмата на Руслан.Странник. Плашещо на някакво дълбоко ниво.
С върховете на пръстите си изследвах редица копчета на ризата му , като в същото време усетих как Руслан целува врата ми.
Затворих очи.

Обърна ме с гръб към себе си, разкопчавайки роклята ми. Надявах се да ме остави да се отпусна още малко, да получа още ласки… Вместо това той пъхна ръце под роклята ми и властно стисна гърдите м мии. Дишането му стана тежко и опасно, като дишането на хищник.
— Лили — изръмжа той и ме стисна по-здраво в ръцете си.
-Не,така силно“, помолих за милост.
Уплаших се от примитивния натиск на мъж. Вместо отговор, той потърка малките ми черешови зърна с възглавничките на пръстите си. Дишаше властно във врата ми, без да спира, въпреки че движенията му станаха по-меки. Той, сякаш в отговор на молбата, проточи това мъчение. Горещите длани върху голите ми гърди, които ги стискаха алчно и капризно, предизвикаха буря от емоции. За първи път човек ме докосна така. И това, което направи с гръдта ми, беше ново, неочаквано и плашещо.Страхувах се от усещанията.
Слаби колене, които изведнъж отказаха да се подчинят. Задъхах се, студен въздух се спусна в гърлото ми.
Чувството е странно, когато не искаш, а трябва да спиш с някой. Разбираш, че той няма да премахне пръстите, които месят бюста ми и така или иначе щеше да се случи ... Не можех да устоя завинаги.И ръцете му, макар и плашещи, но предизвикват приятни усещания. Може би осъзнаването на неизбежното предизвиква вълна от топлина в долната част на корема.
Със Звяра беше различно! Горещо сладко, но безопасно.
Сега сякаш дяволът ме прелъстява, непреклонен, опитен, знаещ не само как да угоди, но и как да накара една жена да му се предаде.
Нямах опит.
Но тялото ми сякаш нямаше нужда от това. То знаеше какво да прави. Това древно инстинктивно чувство предаваше тялото ми, което не очаквах от него.Преди секунда щях да се изчервя и да го пратя по дяволите. Преди да докосне гърдите ми. Сега мълчаливо горях в огъня, който сръчните му ръце разпалваха. Какво друго можех да направя? Диво любопитство, страстта да получавам нови усещания - всичко ме тласна към забранената линия ... Той притисна бедрата си към задните ми части и аз почувствах това, от което толкова се страхувах. Чаках го отново да се отърка в мен. Наистина очаквах с нетърпение това. Но Руслан ме обърна към себе си.
Ръцете изчезнаха от гърдите, оставяйки много впечатления.
Зърната ми горяха от пръстите му. Непознато чувство. Сякаш вече... Сякаш вече ме е имал,така свойски ме съблазняваше.Още не ме е чукал, но вече с мен може да прави каквото си иска.
Вдишах тъмнината, безсрамно гледайки в очите му, опитвайки се да се съвзема от непреодолимите усещания.
Той отново покри гърдите си с дланите на ръцете си,оформени като чашки и аз затворих очи. Всяко докосване правеше тялото ми меко, гъвкаво като пластелин.
Имах по-добро мнение за себе си.
Но този човек знаеше как да ме подлуди и как да го направи.
Усетих приятно дърпане в долната част на корема. Силно. Много. Не като със Звяра. Между тях имаше огромна разлика. Той не беше толкова чувствен като брат си и тялото ми реагира на тях по различни начини. Руслан, за разлика от брат си, събуди тъмни желания в мен.
Мислех, че ще е по-трудно. Ще ме изчука бездушно и ще ме остави на мира.
Изглежда, че съм грешала.
Руслан ме стисна в ръцете си и ме принуди да седна на леглото. Изкрещях тихо, когато пръстенът от твърди устни се затвори върху зърното, поглъщайки го цялото. Усещането за дърпане тук също предизвика нова вълна от топлина. Между краката ми стана мокро и коремът ми ниско долу ме болеше толкова болезнено, че вече не издържах без да получа разтоварване.
- Готова ли си?
Не знаех какво да кажа. Как да се подготвите за това? Беше хубаво и в същото време исках да спре.
С пламенен млад фен бих направила точно това.- щяхме да спрем до тук. Но с Руслан това няма да проработи. Измъчваше тялото ми като животно.
Зърната бяха студени след горещите устни. Краищата на гърдите ми, мокри от слюнката му, реагираха на спада на температурата. Под натиска на целувката му легнах по гръб, почти губейки съзнание от усещанията. Изведнъж разтвори коленете ми, докосна долните ми устни с пръст и проникна плитко вътре.
Изстенах в устата му.
Колко е хубаво и страшно в същото време. Инстинктивно стиснах колене, защитавайки се, а Руслан се надвеси над мен, гледайки как гореща и възбудена лежа под него с голи гърди. Усещах пръста му между краката си и бузите ми,започнаха да парят.. Устните бяха прехапани, вероятно безсрамно червени. червени.
Смущаващо е, че усети колко съм мокра там-отдолу..
- Готова си - Руслан свали ризата си и разкопча панталона си.
-Не знам…“ прошепнах, паникьосана.
Затворих очи, за да не го виждам гол. Изгаря ме между краката.
Тялото знаеше какво ще се случи.
Той легна отгоре ми и аз позволих. Не бих могла вече да го спра. Разтвори широко краката ми, които сгънах в коленете. .Извих се ,опитвайки се да се облегна назад. Мъжкото тяло бе ме безкомпромисно приковало към леглото. Започнах да се извивам, вече ме беше много страх.
-Руслан“, започнах да се моля отново.
Уплаших се - сега ще ме чука. Ще забременея...
За щастие той протегна ръка, взе презерватив от шкафа и го сложи, без да слиза от мен.
-Ела тук, Лили“, нареди той, като ме бутна надолу и разтвори широко краката ми.
Бях под здраво тяло. Предусещайки болката, забих нокти в раменете му. Потрепнах и изпъшках. Усещайки паниката ми, Руслан с готовност плъзна езикът си в устата ми и дивата, неприкрита еуфория от целувката прогони страха и опита ми да се измъкна в последния момент.
Ласката ме отпусна така, както действа един добър масаж, релакс или... любов.
Само стиснах силно с пръстите на двете си ръце завивката . С тях исках да изразя непознати, силни емоции, удоволствие, което ме завладя като лавина, която пада от върха на планина.
Ноктите си по-здраво ги забих в раменете му.
— Руслан! -Издишах, когато го усетих да навлиза в мен.
За кратко ме заболя и аз отметнах главата си назад, удряйки се в тила. Телата ни бяха толкова плътно притиснати едно към друго,че ми стана чак горещо. Натискът на силното тяло беше заменен от ритмични движения на бедрата. Изпъшках: беше пълна лудост от чувства. Но еуфорията, начина, по който се вълнувах от ласките му преди минута - всичко мина. Това, което остана, беше страхът и болката, които го причиниха.
- Имай търпение, Лили. Скоро ще свърши — прошепна топло в ухото й той.
Вълнението направи гласа му непознат и дрезгав.
Прегърнах го силно, вратът му пламна от дъха ми. Болката се стопи, заменена от плавни усещания за удоволствие. Странно, успокояващо: вече не исках да се въртя под него, а само да лежа , отдавайки се и извивайки се към мощното тяло.
Беше толкова болезнено, толкова тежко и сладко, че една сълза се търкулна изпод клепачите ми. Но направих това, което тялото ми каза - предадох се.
Руслан не се сдържа. Всеки тласък беше толкова стремителен, толкова силен, сякаш никога досега не го беше правил.. Беше тежък и бедрата му бяха много яки, вероятно не бих могла да го спра дори и да исках. Тялото ми е разбито от силен трус. Руслан ме хвана, без да обръща внимание на стенанията ми. Сякаш вече не принадлежах на себе си - само на него, защото той ме превзе като щурм. Усещането за безпомощност беше заменено от удоволствие. Изследвах себе си, реакциите си, без да знам какво точно ми предлага сексът. Но исках да знам. Исках да попитам: има ли още, Руслан, още ..?. Но всичко свърши внезапно.
Той изпъшка - някак си се сгъна и се отпусна отгоре ми. Под него не можех да дишам.Погледнах към тавана, без да разбирам какво се случва с горящото ми тяло, оглушала от болка и удоволствие. Това е всичко. Моят първи секс се случи.
Вместо приятни чувства ме обзе меланхолия и почти сълзи.
Следващият ми импулс е да скоча и да избягам в стаята, да вдигна роклята си и да покрия гърдите си с нея.
Той го направи: той стана първият ми. Какво още е необходимо?

[Sheba]

Глава 10

Усещах силно издишването му в шията си и там кой знае защо реших,че ще ми изгори кожата.
Руслан се претърколи от мен и щом ме освободи изпод тялото си, аз скочих
-Лили, спри! - той хвана ръката ми, но беше се отпуснал след секса и пръстите му просто се плъзнаха по ръката ми.
Вдигнах роклята си и, скривайки се зад нея, избягах от спалнята.
— Лили!
Мечтаех да съм на хиляда километра оттук! Не се гледахме в очите,докато го правехем, нито след като сме били интимни, и честно казано, не искам и сега. Бих искала да разбера себе си.
Изтичах в стаята си и затръшнах вратата. Облегнах се на нея за момент, опитвайки се да разбера усещанията си. Краката ми трепереха ужасно от слабост, всичко ме болеше, сякаш чудовище ме беше изнасилило, а не по взаимно съгласие. От вътрешната страна на бедрата ми имаше кръв.
— Мамка ти — измърморих.
Гласът ми трепереше от срам.
Така или иначе се случи.
И нищо приятно - само така изглежда в началото. Помня най-много страхът и болката, а удоволствието, за което всички говорят, го нямаше.
Прокарах ръка по лицето си, да избърша сълзите си и усещайки объркването в душата си.
Как само треперех! След ласките със Звяра това не беше така. Мисля, че ако беше той, щяхме да продължим да лежим заедно в леглото, но какъв е смисълът да мисля за това сега!
-По дяволите“, повторих аз и се втурнах към банята, задавена от сълзи.
Пусна горещата вода, захвърлих роклята си и застанах под душа, за да се измия, да изплакна кръвта, мъжката пот и лепкавото усещане за нещо греховно.
Вероятно това е моето падение.
Руслан стана първият ми мъж, както вероятно на много момичета в метрополията.
Аз съм просто една от тях.
Горещи струи забарабаниха по гърба ми, долу се събра малко розова вода. Вече не ме болеше. Физически се чувствах добре, с изключение на слабостта. Но трябва да подредя мислите си. Като рояк диви пчели се роят в главата ми и ме побъркват. Изстисках дебело петно ​​душ гел, който ухаеше на екзотични цветя, върху кърпа и започнах да се търкам, когато вратата на банята се отвори.
— Лили!
Руслан не влезе в душ кабината. Спря. Изглежда, че има кърпа около бедрата си. Криех се зад завесата от вода и пара, трудно се виждаше.
Мълчах от буца в гърлото.
Той докосна стъклото.
- Наред ли е всичко?
Приклекнах, кимнах и тогава осъзнах, че той вижда само силуета ми.
- Искам да си взема душ.
Той сложи ръка на стъклото,- и аз се уплаших,да не влезе при мен.
-Чакам те в леглото“, той си тръгна, преди да изругая на глас.
Спах с него, за да ме остави на мира ... И не искам да съм заедно с него в леглото всеки път, когато той иска, или да му раждам деца. Поне сложи презерватив и благодаря за това.
Когато внимателно излязох от банята в кърпа, Руслан не беше в стаята.
Издишах бавно и седнах на леглото.
Нека ме чака в леглото си. Легнах и се свих, без да го улеснявам. От коридора се чуха стъпки, после тихи звуци и Руслан влезе в стаята.
-Хайде да идем в другата спалня..“ Той хвана ръката ми, докато се опитвах да се скрия и ме измъкна изпод завивките. — Не бой се, днес няма да те докосна отново. Нека просто да си легнем заедно.
— Не искам… — въздъхнах.
Бих искал да остана сама. Докосването му предизвика тръпки… Но нямаше страх. Независимо дали харесваш или не- мъж -интимността лишава от страх ...
-Хайде, хайде“, засмя се той, издърпвайки ме изпод одеялото.
Поклащайки глава, седнах и го погледнах мрачно в очите.
Лицето му беше спокойно и челюстите бяха отпуснати. Но това, което ме порази, беше доброжелателното изражение на очите.
Той се усмихваше
- Да тръгваме.
С неохота станах, увих се в кърпата, за да не остана чисто гола, и го последвах. Няколко слаби лампи горяха в спалнята, създавайки романтичен здрач. На нощното шкафче, отворено шампанско в кофа с лед, две високи чаши, поднос, осеян с розови листенца — спалнята осезаемо ухаеше на рози… и продължителна миризма на секс. Прислугата, докато бях под душа беше сменила спалното бельо. Чаршафът беше в същия цвят, бяла коприна, но свежа. По предишната вероятно имаше кръв… По дяволите. Отново се изчервих до ушите си, предполагайки, че тази вечер всичко ще стане публично достояние.
Целият "Авалон" ще знае, че най-накрая ме прецака.
И Звярът ще разбере..
Потисната, седнах на леглото. Мократа коса беше залепнала по гърба ми на разхвърляна топка.. Измих грима под душа, поне лицето ми беше чисто.
— Ето — Руслан подаде чаша леденостудено шампанско. - За нас.
Не исках да пия за нас.
Вдигнах чашата към устните си и замръзнах. По дяволите не можех да разбера какво чувствам.
От първия секс очаквах повече.
Неудобно е да кажа колко. Никога не съм се смятала за романтичка - това е съдбата на глупави млади дами като Алинка. Всичко това са розови листенца, първата нощ, сватбата - свещени момичешки мечти ... Но когато всичко това се случи и беше потъпкано, ми стана тъжно.
Руслан се наведе, отмествайки мократа коса от лицето ми.
Той се усмихна – помислих си, че знае как да го прави.
-Това е първата стъпка към твоя триумф“, каза той простичко и допря чашата си до моята, предизвиквайки мелодичен звън. -Истински триумф, не мечти, Лили.
В гласа ми имаше толкова много увереност, че изкривих тъжно устни.
Все пак той е прав.
Глупави мечти за Звяра, отмъщение за баща ми, страстно желание да избягам от дъното, където се озовахме с майка ми. Където житейските трудности я убиха, всичко това са само мечти, от които трябваше да се отърва
Какво ми остава сега?
Изпих чашата на един дъх, без да усетя вкуса. Вместо забавление усетих циничната горчивина на човек, който е разбрал как животът те променя и на каква цена се постигат мечтите. Колко се губят по пътя на изпълнението.
Руслан ме целуна страстно.
В устата ми имаше киселия вкус на скъпо шампанско.
Той ме дръпна на леглото. Лежеше по гръб, метнал едната си ръка зад главата си, а с другата ме притисна към рамото си. Погледнах татуировките на гърдите му и постоянно надигащия се корем. Ранената буза беше от другата страна.
След секса той се отпусна.
Агресията му на гладен мъж за съвокупляване напусна тялото. Взря се в тавана, мислейки за нещо. Лицето му беше спокойно. Заврях си ръцете в подмишниците и затворих очи.
Нямаше съжаления. Това не може да се поправи.
Но лека тръпка на страх се настани в гърдите ми. Засили се, когато си помислих за майка ми. Накрая се озовах при най-богатия и могъщ мъж в града, точно както тя някога. Извадих ли печелившия билет или просто повтарям нейната съдба? Кой би знаел...
Събудих се, докато заспивах, в прегръдките на Руслан, толкова горещ, непознат и неочакван, че първо се уплаших, а после се огледах, опитвайки се да разбера какво ме е събудило. Руслан също ме погледна сънено и рязко посегна към телефона.
Очевидно обаждането...
Дръпнах завивките до подмишниците си, седнах, гледайки през прозореца и се опитвах да се съвзема.
— Да — чу се отзад дрезгавият глас на Руслан. - Разбрах. Сега ще го направя. Лили, Ник е буден.
Обърнах се.
- Мога ли да дойда с теб?
Хареса ми Ник, той е добър човек. Да, искам да напусна апартамента . Страшно ми липсва свободата.
- Ако искаш. Дрехите ще бъдат доставени.
Станах и отидох до банята, хвърляйки вчерашната риза на Руслан. Няма да взема душ - взех го предишния ден, но без него е трудно да се ободря.
Опитвайки се да разплета косата си, се погледнах сънена и мрачна в огледалото и започнах да си мия зъбите. Без значение как се вслушвах в себе си, нямаше глобални промени ... И тук е измама.
Знаейки, че трябва да бързам, не рискувах. Просто я сресах доколкото можах, оформих косата си, която след вчерашното миене изглеждаше просто ужасно. Излизането от банята съвпадна с почукването на вратата.
Донесоха дрехи.
Отправих се към кухнята с намерението да пия кафе, преди да се облека.
Правех лате според инструкциите на Леонард, когато той влезе в кухнята.
-Твоите неща“, хвърли чантата на масата и взе чашата, която поднесох.
-Благодаря.“ Отпих от моята и посегнах да видя какво има в чантата.
Бельо. Черна блуза. Пола до коленете. Палто в класически стил - изглеждаше леко леко за октомврийското време.
Руслан вече беше облечен в обичайния си черен костюм. Бузата изглеждаше ужасно: по-лошо от вчера. Погледнах възпаления шев.
- Гадна гледка,а? — попита той, като забеляза, че го гледам.
Не отговорих, грабнах си нещата и отидох да се преоблека.
След като внимателно разгледах нещата, разбрах, че Стела ги е събрала. Бельото е безшевно, за да стои по-добре полата. Откачих етикетите и го облякох - после полата, която се сви като втора кожа, и се обърнах към огледалото, закопчавайки блузата си.
Изглеждах страхотно. Ежедневно, но страхотно.
Сигурно е била предупредена, че дрехите са необходими за пътуване до болницата, а зашеметяващите тоалети са безполезни. За пореден път внимателно сресах косата си и я намазах с фиксатор, за да не настръхне след неуспешното сушене. Освен това имаше черни класически ботуши. Е, определено дело на Стела.
Руслан сам седна зад волана, както миналия път, но забелязах, че ни придружава кола с охрана.
Преди това не беше така.
В опасност ли сме? Или е нещо друго?
Скръстих ръце на гърдите си и погледнах през прозореца. Баща ми може да ни заплашва - затова ли ни придружава охраната? Ако тази идея е дошла в главата на Руслан, същото може да направи и баща ми.
В прохладното фоайе на болницата ни посрещна главният лекар и по празните, ехтящи коридори тръгнахме към асансьора. Предположих, че залата е освободена за нас.
- Обадих се веднага щом имаше положителна тенденция.
Руслан кимна, но показа отворена длан - подробностите ги няма тук.
Клонът беше затворен. Няма дори дежурни медицински сестри. Зад бялата врата имаше прозорец за наблюдение. Приближих се. Оттук можеше да се наблюдава какво се случва в отделението.
— Той не ни вижда — каза лекарят.
- Как е състоянието му?
Дошъл е на себе си, но все още е твърде слаб. Няма опасност за живота, това е най-важното. С течение на времето той ще се възстанови.
- Напълно?
-Да се ​​надяваме“, става ясно от тона, че лекарят не иска да дава гаранции.
Последва дълга пауза, докато Руслан гледаше сина си.
—Оставете ме — каза той.
Докторът си тръгна, а аз въздъхнах, облегнах се на стъклото и също погледнах в отделението. Съжалявам за него. Страдах за нищо и знам, че ударите по главата не минават лесно ...
Вратата се отвори зад мен и аз се обърнах. Веждите ми се вдигнаха в нямо учудване: Ирина влезе, а зад нея в коридора забелязах кльощавата фигура на Вика.
-Говорих с лекаря“, каза тя. Днес Ирина беше в цивилни дрехи, в стилен костюм в цвят слива, който я прави по-бледа. Тя дори беше с грим: розово червило и сенки, които подчертаваха очите й и отново смъртоносната бледност на кожата й.
— Искам сама да го прегледаш и да ми кажеш какво мислиш.
— Разбира се, за това съм тук, нали?- тя се засмя.
Изведнъж Руслан каза:
-Лили, изчакай пред вратата.
Поколебах се и излязох в коридора, осъзнавайки, че трябва да говорят без любопитни уши.
- Лилка! — изсъска Вика, като ми направи знак иззад полуотворената врата към стълбите.
Оттам миришеше на студ и цигари.
Погледнах назад. Нямаше охрана, така че никой не можеше да ме спре.
- Здравей! -Измъкнах се през вратата.
Вика, уморена и загърната, сякаш не е спала през нощта, се уви в голямо яке, което не й беше по мярка. Отдолу имаше медицински панталон. Когато Ирина дойде тук, тя извади Вика направо от нейната смяна.
Вика и аз бяхме отвлечени заедно. Но тя получи добра работа и успя да направи кариера, обслужвайки бойците на ринга. Тя стана личен асистент на Ирина. Знаех, че е оценена.
Аз също, по мой собствен начин.
- Е, приятелко! Не очаквах да те срещна! -Тя се облегна на тухлената стена, стискайки тънка цигара. - Всичко е наред? В "Авалон" говорят само за теб!
Стиснах устни, спомняйки си Скорпион.
-Била съм и по-добре“, признах аз.
Чудя се за какво още говорят? Надявам се, че чаршафът ми не беше закачен след нощта с Руслан на сцената?
- И какво казват?
- Относно Скорпиона. Как Руслан го застреля и те отведе насила, - Вика пое горещо въздух. - Е, имаше кръв... Все още треперя. Извикаха ме при него, Лили! Така че аз бях този, който запуши раната на гърдите му, докато той издишваше кървави мехурчета!
Сведох поглед.
Не съм виновна, но по някаква причина ме е срам. Очите на Вики бяха пълни с гняв.
-Съжалявам, че умря в ръцете ти.
Вик
Глава 11

- Оцеля ли? Бях изумена.
Новината беше толкова неочаквана, че за няколко секунди бях зашеметена.
Значи не съм вдовица?
Със смесени чувства се извърнах, опитвайки се да скрия изражението си от Вики. Целият клуб ще научи за това по-късно.
-Закараха го в общинската болница и го оперираха“, продължи да ме довършва тя. - Не знам подробности. Той изчезна от стаята през нощта.
— Избяга ли?
-Не мисля, че с такава контузия той би могъл да го направи без външна помощ. Отведоха го. Кой не знаят. Но чух, че пазачите са нащрек. Ник също беше бит...
Ирина каза, че е мъртъв!
Тя ти е така ядосана, нямаш представа!- Вика избухна в дим. - И отдадена на Руслан до ада. И заради теб момчетата се сбиха. Целият клуб е настръхнал! ..
Алчно погълнах новината: в апартамента на Руслан бях откъсната от света.
— Какво друго се случи? Вика, нищо не знам!
— Т-с-с! -Тя загаси цигарата си до стената и чух стъпки в коридора.
Секунда по-късно вратата се отвори и аз скочих.
Ирина стоеше на прага.
-Хайде да се захващаме за работа“, каза тя на асистентката си, като добави не много любезно. И собственикът те търси. Отиди при него.
Руслан ме чакаше на стъклената преграда. Той гледаше осиновения си син с ръце в джобовете. Приближих се отзад, той дори не помръдна. Ирина влезе в отделението, за да го прегледа, Вика стоеше до верния куфар на доктора, готова да даде всичко необходимо или да се притече на помощ, ако Ирина дори повдигне вежда.
Гледах ги. В главата ми се кълбеше мъгла .
-Руслан знае ли? -Погледнах ги косо. Трябваше да докладва.
Значи Скорпионът е жив...
Кой му помогна? Познавайки Руслан, бих се обзаложила, че той ще довърши жертвата, ако разбере, че е пропуснал. Скорпионът е взет от някой, който е на негова страна. Кому е потрябвал?
Ирина приключи с прегледа и излезе. Те размениха няколко думи.
— Можеш да го посетиш — каза тя.
Ник изглеждаше ужасно.

Бит, с подуто лице и следи от още незараснали рани по лицето. Преди беше слаб, но на болничното легло беше още по-мършав.. Миглите му трепнаха и той отвори очи. Когато ни видя, той се опита да се усмихне слабо. Руслан се усмихна в отговор - широко, по-ярко от другите хора. Не че е негов осиновен син. Ник е глух и ням, само така ще разбере емоциите.
Руслан написа нещо на телефона и му го показа.
Каза ясно:
- Можеш ли да го прочетеш?
Младежът поклати глава със съжаление.
— Не се притеснявай — повтори той също толкова ясно. Лекарите казват, че всичко е наред. Ти ще се възстановявиш.
Болният кимна.
Руслан го гледа известно време. Безшумно. Изглеждаше странно, но естествено. Как иначе да изразиш подкрепата си към глухоням, който не може да чете написаното от теб, а четенето по устните е само за пореден път- напрежение.
Аз застанах отзад и също мило се усмихнах.
Трябваше да купя цветя. Бялата камара изглеждаше бедна: пластмаса, медицински изделия и нищо повече. Пълна стерилност.
Собственикът потупа сина си по ръката и ми даде знак - тръгваме.
Личеше му, че му е паднал камък от душата. Тревогата в очите му изчезна, имаше твърд поглед, сякаш решаваше какво да прави с тези, които биха Ник. Той седна зад волана със самодоволно изражение и каза:
- Ще те заведа у дома. Там те очаква изненада.
- Изненада? - Сърцето бие по-бързо.
След тайната за Скорпиона всякакви "изненади" биха ме довели до инфаркт. Нямах представа какво да очаквам от случващото се!
-Просто спазвам обещание.
Звучеше обещаващо, но не настоях. След добрата новина за сина му- е в добро настроение, едва ли ме чакат неприятности.
-Защо не попита Ник какво се случи? — попитах, спомняйки си.
-Сега няма да може да пише. Няма да отговори иначе. Не го научиха на езика на глухонемите.
- Защо?
Руслан сви рамене.
Реших, че не му трябва. За останалото поканих специално учител.
— Защо изобщо го осинови? — попитах, отдавна погълната от любопитство. „Казаха ми, че се е присъединил към клуба, когато са затворили приюта за глухонеми.
- Да.
Руслан мълча дълго време.
Мисля, че не се преструваше на стоманобетон, а си припомняше..

-Можех да съм на неговото място. Разбрах го, когато го видях за първи път.
- Това ли е всичко?
- Това не е ли достатъчно? той се засмя. — Можех да го направя, не беше трудно и го направих.
-Звярът каза, че Ник просил в задния ти двор. Хранел се с остатъци от кухнята. Руслан не беше сам в Авалон - това е голяма институция. Неговата жестокост е легендарна. Но само на него му хрумна да вземе бездомно дете.
Руслан влезе в подземния паркинг и ме заведе до асансьорите.
— Върви, няма да те последвам. Ще дойда вечерта.
- Сам?
-Тук е безопасно, не се страхувай.
Поколебах се, не че ме е страх, но...
— Не те ли е страх, че ще избягам? - попитах откровено.
Руслан се обърна към мен и се усмихна. В ъглите на очите се появиха плитки бръчици. Той погледна устните ми, после в очите ми. Спомените от снощи пробягаха по кожата ми. Имах странни усещания в стомаха, примесени със страх и безпокойство. Настръхнали крака,тръпки по гръбначния стълб. Бях объркана.
-Няма да избягаш“, отвърна той и ме целуна нетърпеливо, уж за сбогом.
На раздяла така ли се целуват страстно?
Какво ли нямаше в тази целувка: обещание, разгаряне на страст, дори подигравка. Тя беше много самодоволна. Целувка от мъж, който твърдо е заел място в леглото ти ...
Може би е прав.

Излязох от колата на подгъващи се крака. Руслан ме гледаше как влизам в асансьора. Хващайки погледа му през предното стъкло, при втория път намерих правилния бутон и го натиснах.
-По дяволите“, помислих си, докато асансьорът ме носеше до апартамента на Руслан. Няма накъде. И не искам да си тръгвам.
Вратата беше отворена.
Съзнавайки изненадата, влязох предпазливо в апартамента. Някой беше в кухнята. Погледнах: мъж с шлифер стоеше с гръб към мен.
-Какво правиш тук?!...“ Уплаших се, като го познах.
Леонард продължи спокойно да прави това,с което се бе заел, сякаш не го беше чул. После се обърна с усмивка. Под шлифера имаше черни дънки и син пуловер - изглежда стилно и дори елегантен. Миришеше страхотно: на кафе и есен. На масата имаше чаша капучино.
Той не само идваше тук, но и си правеше кафе.
-О, това си ти, скъпа.
Това ли е обещаната изненада? Леонард може да се нарече така само с удължение. Въздъхнах, отпускайки ръце.
- Мислиш ли, че на Руслан ще му хареса да му лигавиш чашките? Посочих капучиното и повторих. - Какво правиш тук?
Собственикът ме покани да дойда. Донесох ти чантата и твоите неща - той кимна към дантелената чанта на булката, която беше оставена в стаята, когато бях отвлечена и кутията на майка ми. - Хайде да пазаруваме. Купи си нови дрехи, а аз ще бъда твоя бодигард.
-Да“, казах саркастично, „бодигард“. Знае ли Руслан със сигурност за това?
— Абсолютно.
- Сериозен ли си?- Попитах.
-Винаги съм сериозен, скъпа.
-Започвам да те харесвам“, признах аз и смекчих тона си. -Благодаря за нещата.
Той симулира събаряне на шапка-невидимка с едно движение по тила и намигна. Отворих чантата си: моите малки неща, червило ... Сгъваемото огледало. Подаръкът на Скорпион. Чувствах се неловко, чак усетих как очите ми изгаснаха.
-Знаеш ли какво се случи в клуба? - Исках да отворя огледалото, но размислих да го направя с Леонард. -Чу ли за Scorpion?
Той сви рамене, отпивайки от капучиното.
-Нямам заповед да говоря с теб за това.
- Добре, ще перифразирам. Руслан знае ли за това?
- Руслан е собственик. Той знае всичко.
Поне го разбрах. Приближих кутията по-близо до себе си, чудех се дали си струва да гледам нещата на майка ми пред Леонард, но прецених, че той вече е разровил всичко и махнах капака. Пръстите ми трепереха.
Всичко си е на мястото.
Всички малки неща на мама.
— И той не каза нищо друго? Казаха ми, че търсите информация за майка ми, вярно ли е?
Леонард се отпусна на стола си с вид на чакал, който е решил да се държи делово в отсъствието на истинския господар. Чаша в ръцете му, снизходителна и мръсна усмивка на устните. Интересно колко му плаща Руслан и защо е такъв хлъзгав и гаден пич?
Имаше защо. Може би майка му не му е купила играчки в детството или някой го е победила на покер? А може просто такъв да се е се родил..
- Ако искаш, ще ти кажа. Само трябва да взема някои неща от къщата. Да тръгваме, скъпа?
Леонард имаше неочаквано добра кола. Може би Руслан му я е е дал? Зад волана беше уверен. Подсвирквайки проста мелодия, той ме закара до центъра.
— Централен магазин — посочи той през прозореца към претенциозно украсената сграда. --Всички светски кучки в града се обличат тук. Сега и ти ще го направиш.
Познавах този магазин. Имаше легенди за него. Той е прав - тук се облича елитът.
- Дръж картата. Това е мое, това е на Руслан...
- Защо две?
— За всеки случай — намигна той. -Не разбрах съвсем чия карта имаше предвид, когато каза да те заведа до магазина и да ти дам карта за разходите. Така че нека остане. Това е списък.
- Списък? Изненадах се и прегледах списъка с дрехи в телефона му.
— Руслан каза да ти ги купя. Не го разстройвай, скъпа. В леглото му е лесно да полетиш до небето, но също толкова болезнено е да паднеш. Не знаеш как да се държиш с него.
- Личен опит ли?- Засмях се, но той не се впечатли..Леонард само се усмихна тъжно.
-Знаеш ли колко момичета бяха тук преди теб и на колко го повторих?“ Никоя не повярва. Нали се сещаш,че той обича момичета от дъното, глупачки като теб. Не знам защо, може би на собственика му харесва, когато го гледат като бог. Не забравяй, че ако направиш нещо нередно, веднага ще се върнеш в кошчето.
Изгледах го злобно.
Защо толкова много самодоволство? Може би наистина е имало милион момичета от бедните квартали преди мен. Но аз съм различна. Аз не съм като тях и не само заради баща ми.
-Няма да отида“, казах и отворих рязко вратата, за да изляза от колата.

Глава 12

Леонард ме настигна с бърза крачка и застана до мен.
-Купувай стриктно според списъка“, напомни той.- „О, ще трябва да дойда с теб… Всичко трябва да се контролира. Ще купиш кой знае какво там.
Или намекна, че нямам вкус, или мозък ...
Бързо спрях да се ядосвам. В крайна сметка той не е виновен за това, което ми се случи. Може би той е също толкова заложник на обстоятелствата, колкото и аз. Кой знае с какво го държи Руслан. А ако това изобщо не са пари?
Влязохме през огромните стъклени врати, които плашеха с размерите си.
Спрях, оглеждайки залата от черния и златен плочки с монограм до богато украсения бронзов и кристален полилей. Молът беше още по-богат и красив от операта. Еха.
--Не стой с отворена уста, скъпа. Всеки ще си помисли, че си от село.
-Ако беше от моят район и ти щеше така да зяпаш.Там няма такива неща.- отвърнах аз.
Не се срамувах от произхода си. Там прекарах детството си, майка ми остана там. Но ме ядоса, когато ми го напомни. Мислех, че за някои неща си приличаме с Руслан .
- Най-претенциозните магазини са на върха.
Отидох до ескалатора.
Стоейки на подвижното стъпало, гледах нагоре. Пред погледът ми попадаха бляскаво облечени момичета с ескорт: охрана, стилисти, придружители. Някои ме зяпаха. Или бяха изненадани, че плашило, което приличаше на мен, е попаднало и то тук, или знаеха коя съм.
-Хайде натам-, Леонард ловко ме насочи към магазина за бельо.
От нежните материи, модели и цветове очите ми се кръстосаха. Вече се досещах , че той е водил и други приятелки на Руслан по магазините, когато следователят помогна да вземем бельо по негов вкус и мърмореше кой сутиен подхожда на коя рокля.
-Ти сам ли си го носил?- Невинно попитах и ​​отидохме да видим роклите.
Една за официални поводи: измамно семпла, черна , с дължина до коляното и без украси. Не рокля, а парче черен плат. Друга: за парти. Всичко необходимо беше в списъка.
-Надявам се ,когато приключим с това и да не се връщаме отново тук“, измърморих аз, пробвайки n-тата рокля.
— О, не, скъпа. Това е за теб за една цяла седмица.
— Рокля за всеки ден? Не вярвах,че такова нещо е възможно. — Освен останалите дрехи? Сега става ясно защо в клуба е бил необходим цял стилист. Между другото, знаеш ли защо Стела не беше изпратена?
- О-о-о... - обърка се той и прекъсна тирадата си. - Не знам! Да отидем до магазина за обувки, много добре ще стоят на твоите крака на сандалите с каишка на пръстите -ще са чудо.

- Криеш ли нещо? – като го последвах, пак питах за Стела, но Леонард упорито, като овен, повтаряше, че не знае.
В магазина за обувки момичето-консултант беше толкова щастливо, сякаш бяхме най-добрите й клиенти.
-Побързайте, скъпа“, обърна се Леонард, към нея, докато носеше кутиите със сандали,- „Не виждате ли ,че нося това което да дадете на Лилия Девин?
— О — ускори се момичето.
Тя ме настани на табуретката, падна на колене и закопча презрамките около глезените ми. Обувките бяха със златни копчета, а продавачката ги гледаше като бог.
-Вижте, какъв лукс!
Да-, съгласих се, играейки с крака си пред огледалото, ще изглеждат страхотно с черната рокля
Хванах се ,че мисълта, за всичко това ми харесва. Понрави ми се да сортирам шикозни неща, като безполезни дреболии, знаейки, че сега мога да си позволя всичко. Дори всяка дреха в този магазин, където отива каймакът на обществото.
Когато бях малка , обичах да гледам модни ревюта, мечтаейки един ден да мога да купя всичко за себе си. На шестнадесет години, осъзнавайки коя съм и в каква бедност живея, мечтите ми рухнаха с жален трясък, но ... понякога мечтите се сбъдват, по дяволите.
-Временно е“, изхили се Леонард, когато ме видя да се усмихвам. - Скоро ще свикнеш с това, всичко ще спре да ти харесва, а само наистина необикновени неща,ще ти правят впечатление.В това е тайната на истинският шик.
- Едва ли.
Но в гърдите ми се раздвижи неприятен червей. Спомних си другите му думи: лесно се пада от високото и как боли да паднеш. Предполагам, че не съм първото момиче, което получава златна кредитна карта и вход в Универсалния магазин и пред колко от тях след време -вратите му се затварят, когато остареят и се износят? Мисля, че пред всички?
Никога не трябва да летя твърде високо в мечтите си. Защото видях с очите си накъде води червеният килим, където си се озовала само по мъжката милост. Майка ми свърши по начин, който не бих пожелала на никого.
Затова няма да излитам. За да не ме боли когато и аз се срина от високото.
Приключихме късно следобед.
-Ти обеща да ми разкажеш за мама“, напомних му , докато натоварвах пазарските чанти в колата.
- Разбира се, бонбон. Нека просто отидем в моят офис.
Притесних се, когато излязохме от центъра. Единадесети район. Не е такова дъно като това, където живях, но и не еи подарък. Бъдещата майка на децата на Руслан обаче, както той смята, едва ли ще я постави в опасност.
Паркира до чиста, но бедна висока сграда. Около пустошта и строителните площадки, в комбинация с ниското буреносно небе, районът изглеждаше мрачен и изоставен.
— Да тръгваме, бонбонче? Можеш да оставиш пакети тук.
Не можеш ли да отидем до доковете и после да се върнем?“ - Не исках да се влача в леговището на върколака в униформа.
- Ще бягаш ли? — посочи Леонард. - тогава Руслан ще ми свали главата.
-Това няма да е загуба за мен“, промърморих, но излязох от колата.
Може би затова Руслан каза толкова уверено, че няма да избягам - защото ченгето му ме пази? Във входа миришеше на вар, но поне не на котки ... Качихме се на втория етаж.
-Уф“, казах, когато влязохме.
Къщата изглеждаше нова, но апартаментът приличаше на бунище. До вратата хлабаво завързаните черни торби за боклук миришеха на умряла риба. На пода има хартии,парцали и мръсни чорапи. Имаше дори чиния с остатъци, сякаш Леонард беше хапнал на път за работа и остави чинията в коридора, когато се е обувал.
- Какво е това "фу"?- той се засмя. — Не трябваше ли да свикваш с дървениците? Дом сладък дом?
- Върви, ти... Аз ще чакам в коридора. Страх ме е дори да вляза в стаята.
-Е, кажи здравей на Елинор.
— С твоята надуваема кукла ли ще ме запознаеш? -Опитах се да се пошегувам след него , когато от стаята излезе гъвкава черна котка и, през рамката на вратата, се втренчи в мен със зелени очи. — О, здравей… Това ти ли си, Елинор?
Усмихнах се, чувствайки се малко засрамена от глупавите остроумия.
-Добре, да тръгваме.“ Леонард се върна с папка в ръце.- „Съжалявам за бъркотията, нали знаеш, няма време за чистене и няма достатъчно женска ръка в къщата. Долу има кафене.
-По-добре в колата“, предложих, докато слизахме долу.
Не исках да се мотая по кафенетата с Леонард - всички тук вероятно го познават. Влязохме в автомобилът. Ниското, оловно небе най-после проби от дъжд. Капки се удрят в предното стъкло. На тази монотонна, успокояваща песен на природата отворих папката за майка ми. Ръцете ми трепереха и не ми се подчиняваха.
Тя ме погледна от снимката -майка ми.

Там тя беше на около двайсет. Тя се усмихваше леко на камерата, но изглеждаше по-скоро уплашена. Черно-белият кадър беше красив.
Мислено я поздравих, устните ми трепереха и обърнах страницата, за да не избухна в сълзи пред Леонард.
— Майка ти е от пустошта — каза той. - Преди двадесет години дойде на екранни тестове, надявайки се да пробие на синия екран. Тя не издържа теста, но баща ти успя да направи снимката . Той беше спонсор на събитието. Лично заявени момичета. Така се запознали.
По някаква причина думите му бяха изпълнени с остра болка.
На следващата снимка майка ми беше на екранен тест. Каква красавица беше! Напълно различен човек: слаба фигура, уверени жестове, младо, красиво лице и коса точно като моята. Тя се усмихваше като филмова звезда.
- Той много бързо я завъртя - Леонард ме затъркаля с думи по-нататък като по пързалка. - Може би ролята е била предложена, може би нещо друго - Девин, както разбирате, не ми е докладвал. Седмица по-късно тя започна да излиза с него, премести се в друг апартамент. Не се сърди, Лили. Тогава много момичета се опитаха да си намерят работа. Тя имаше късмет. Девин беше могъщ човек. А майка ти... Майка ти беше просто неопитно момиче, което не притежаваше нищо друго освен красота.
— Млъкни — помолих аз.
Той не се обиди.
-Ти сама поиска истината.
-Хайде без твоите оценки.
- Добре, бонбонче. Около година тя блестеше с него. Тя участва в няколко снимки - нищо особено.
-Не знаех, че тя се е снимала във филми“, -казах объркано, прелиствайки стари снимки.
- Под псевдоним и ролите не са големи. Мисля, че й ги е купил. Като награди, публикации...
Обърнах още една страница и замръзнах. Върху парче картон беше залепена стара изрезка от вестник.
- Критиците говориха добре за нея, предричаха й звездно бъдеще.
-И той ли плати?
-Не знам, скъпа. Може би имаше талант. Майка ти се снимала твърде кратко, за да съдя.
- Какво стана след това?
Тя е ходела с кожи и диаманти, как се е озовала в бедняшките квартали - полулуда, смачкана, с мен на ръце? Ако не бяха фактите, нямаше да повярвам на тази история. Момичето на снимките и майката- бяха твърде различни. Но това е тя. Точно тя е. Характеристиките й, само външният вид е различен.
-Никой не знае, скъпа. Като много момичета преди нея, тя изчезна –за огромна радост на съперниците си. Един прекрасен ден Девин изведе пред света следващата дама на сърцето и той забрави за майка ти. Това е официалната част.
-Но знаеш ли какво наистина се случи?
- Не всичко. Имаше слухове, че има извънбрачно дете. Руслан чу някъде, обади ми се и нареди да разбера. Тези документи — той кимна към папката в ръцете ми — са резултат от моето разследване.
- Какво разбра?
-Мисля, че е изчезнала, защото е забременяла с теб. Трябваше да намеря слугите от онези години,от вътрешния кръг на Девин. Прислужници, градинари, нали разбираш?. Едната се съгласи да разкаже какво е видяла. За награда. Имаше стая, където не са я допускали. Подозираше, че някой е държан там - носеше се храна, понякога чуваше плач. Една нощ всичко се разкри: когато там жена започнала да ражда ... Тя напълнила с крясъци цялата къща. Прислужницата все още си спомняше с ужас. Майка ти е била държана през цялата бременност в неговата резиденция. Мисля ,че против волята си.
— Да… — казах тъжно.
Силните на този свят имат все едни и същи номера.
- След нощта на раждането слугите бяха сменени. Потърсих тези, които са работили след това, и успях да намеря нещо. След четири месеца им беше позволено да влязат в тази стая. Тя беше извадена оттам и следващия път изплува в градския родилен дом. Там ти изготвиха документи, като си затвориха очите за факта, че бебето вече е на четири месеца.
-Защо Девин го е направил? — попитах сподавено.
-Не знам, скъпа. Само той ще отговори на това.
-Но имаш ли предположения?
Леонард дълго мълча.
— Сигурна ли си, че искаш да знаеш? -Той нервно пъхна клечка за зъби в устата си, предположих, че Леонард е непоносимо изкушен да пуши. -Някои тайни трябва да останат в миналото.
- Сигурна съм. Говори!
Мисля, че искаше да види бебето.
- Не те разбирам.
Леонард си пое дълбоко въздух.
-Разбрано, скъпа. Нямам доказателство. Слуховете, наистина ли искаш да ги чуеш?
- Удовлетвориха ли Руслан?
- Да
-Тогава ми кажи.
Леонард свали козирката на колата, порови се и извади цигара. Изпусна запалката. Докато той я търсеше, ние мълчахме. Не бързах. Разбрах, че това, което ще каже след това, е нещо лошо.
Но това се случи преди осемнадесет години.
Ще преживея истината. Основното нещо е да я опозная.
- Когато бременността стана очевидна, се оказа,че майка ти имаше завистници. Тя беше заклеймена. Казаха, че е изневерявала с бодигард. Твърди се, че е забременяла от него.
-Копелета“, въздъхнах аз.
- Тогава нямаше такива тестове като сега. Предполагам, че е искал да види бебето лично. Да се увери.
- За какво? Той нямаше нужда от мен, всички го знаеха. Защо не я е накарал да направи аборт?
-Това е специален повод, скъпа. Ти беше неговот първородно дете. Знаеш ли, че баща ти е имал четирима братя? Всички са починали преди раждането или веднага след това. В семейството им имаше някакво генетично заболяване, което им пречеше да се размножават. Самата природа не го е позволила на такива копелета . И сега му казват, че първородният може да се роди от бодигард.
-По дяволите…“ казах с горчиво съжаление.
Горката мама.
-Той я заключи. Той разпитваше , но какво може да направи с бременна жена? ...
В гласа му имаше тревожен оттенък.
- От гледна точка на?
- Разбрах, че месец преди раждането е направил поръчка. Съдейки по състава на веществото, това беше някакъв аналог на така наречения "серум на истината".
- Шегуваш ли се? Инжектирал й е серум на истината, за да види дали е изневерила с охранител?
-Мисля, че го е правил повече от веднъж. И четири месеца след раждането, когато веществото вече не трябваше да й навреди. Но ...уви!. След като той унищожи личността й, тя вече не беше опасна.
Сърцето ми се разби. Всичко си дойде на мястото ... Сериозното й заболяване, което се появи след раждането - тези разпити са подкопали здравето й, засегнали са нейната психика. Но майка ми никога не е лъгала.
- И какво каза тя? – попитах с мъртвешки глас.
- Истината. Девин е твоят баща.
Би било по-добре да съм родена в ада при Сатаната. Чакай... Няма голяма разлика.
След това Девин се отърва от нея и си намери нова приятелка.
-Съжалявам скъпа. Това са такъв тип хора. Вдигай с едната ръка, унищожавай с другата. Съжалявам.
Разплакана, гледах старите снимки, вече не се смущавах от Леонард. Можех грубо да си представя какво се е случило след това: Девин е заповядал да унищожат нея и нейния живот. Награди, кадри от екранни тестове, картини - всичко беше унищожено, само тези зърна бяха спасени по чудо. Тя отново се е появила като друг човек - просякиня от бедните квартали. Ето едно падане отгоре надолу. Отмъщението на бащата. Това се случва с момичетата, които разчитат на прекалено силните си мъже. Тя нямаше двайсет — как можеше да знае това? Основното е аз да не повторя съдбата й. Това е, което трябва да направя.
Да се предпазя от Руслан за грешките, които прави баща ми.
-Защо ми причинява това?
Не мисля, че съм била заплаха за него. По-точно - само той ще каже. Не знам.
Затворих папката.
- Може ли да я взема?
- Ако искаш. Е, добре, скъпа, не плачи. Повярвайте ми, Руслан ще отмъсти и за двама ви.
Избърсах си носа.
- Знаеш ли защо Руслан толкова му е ядосан?
- Знам. Той ми нарежда разследвания.
-Не става въпрос само за дълг, нали?“
— Е — каза той, сложи тъмните си очила и запали колата. -Девин наистина му е длъжник. Но ако ти кажа нещо повече, повярвай ми, твоят Руслан ще ми отреже главата.
-Хайде..." Усмихнах се. - Това шега ли е?
-Страхувам се, че не, скъпа. Не го познаваш добре. Помни какво ти казах и не прави грешки. И тогава хем ще си спасим главите в чуждата война, хем ще си живеем сладко. Така че се радвай, че всичко е наред с теб, и го зарадвай добре след вечеря.
— Давай — отвърнах небрежно. — Върни ме обратно… Искам да говоря с Руслан.

[Sheba]

Глава 13

Руслан се върна късно.
Седях на леглото с кръстосани крака и плачех. Навсякъде по леглото лежаха снимките на майка ми от кутията. Подът беше осеян с неразопаковани пазарски чанти.
През цялото това време прелиствах материалите на Леонард, попълвайки празнините в разказаната от него история. Бодигардът, във връзка с който беше обвинена майката, изчезнал приблизително по същото време, когато тя е забременяла. Беше приложена снимка: млад мъж, привлекателен и, съдейки по вида, осъзнаващ своята привлекателност. Със смела фигура, широкоплещест - като от корицата. Да, влюбчиво момиче може да си падне по него.
Тялото му е открито две години по-късно. Разложен, в немаркиран гроб извън града. Нямаше обвинения в убийство. Зависнах . Може би той е баща ми? Погледнах снимката. Да, той би бил по-добър от Девин ...
Но това е малко вероятно.
След това, което истинският ми баща причини на майка ми, тя нямаше шанс да излъже. Бодигардът също е разпитан преди смъртта си. По скелета имало следи от мъчения – костите му били счупени. Умрял за нищо.
Вътре в мен беше пустош.
Исках да говоря с някого. Да си излея мъката. Не всеки ден научаваш историята на раждането си, но тя се оказва достойна за филм на ужасите.
Държах снимка на майка ми - същата от пробите: близък план, черно-бяла. Погледнах я, мислено я сравнявайки с майката, която познавах, и потръпнах от контраста.
Съжалявам...майкооо!
Мразех баща си, не само защото ни е напуснал. Сега дори не знам как да нарека това, което чувствам към този изрод. Предишните чувства бяха само бледо подобие на тази омраза,която изпитвам сега.
Бях толкова потопена в себе си, че не забелязах кога Руслан влезе в спалнята. Очите му пробягаха по снимките, обляното ми в сълзи лице и се спряха върху отворената папка на Леонард.
- Казал ти е всичко ли?
Кимнах, без да вярвам на гласа си, и започнах да събирам снимките в кутията. Докато го нямаше, преживях много. Мислех, че ще се хвърля на гърдите му, ще извикам или ще попитам защо не ми е казал истината преди ... Но Руслан го нямаше дълго време и по навик смилах всичко сама.
Силните момичета не плачат. Всички те страдат сами.
— Хайде да вечеряме — каза той с въздишка.
Вечеря от клуба чакаше в кухнята. Месни пържоли, предястия, салата. Половин чаша червено вино. Отпуснах се мрачно на масата, гледайки храната без интерес. Преди такова лакомство веднага би събудило апетита ми, но днес не предизвика интерес.
Руслан уморено седна отсреща.
Той хвърли няколко болкоуспокояващи върху езика си, изми го с вино и допи чашата си на един дъх.
- Как си? — попита той, като разхлаби яката на ризата си и придърпа приборите за хранене към себе си.
Поклатих глава, взирайки се във виното. Не исках да говоря. Сърцето ми е празно и болезнено.
-Защо не ми каза по-рано? Вдигнах очи. - Цял живот си мислех, че майка ми лъже. Мислех, че е луда.
-Така беше“, хвърли Руслан. „Заради наркотиците, под които е била разпитвана.
Скръцнах със зъби.
- Вината е негова! Ако ми беше казал, щях...“ Трябваше засрамена и с болка да го погледна.- Исках да кажа, че ако бях разбрала по-рано, щях веднага да се съглася , да ти помагам.— Четох всичко. Не разбирам едно нещо, ако бях толкова важна за него и майка ми каза истината, защо ме е захвърлил? Защо…?
-Можеше да те отведе или да ви дава средства –да не мизерствате. - Руслан твърдо набоде парче месо на вилица.
-Помислих си, че може би е искал момче…“ Прокарах пръсти по деколтето на блузата, опитвайки се да се отърва от нервността, и отпих глътка вино. -Но сестра ми Корина… Той я обожава.
-Корина е родена законно няколко години по-късно. Мислех си за теб. Мисля, че те е зарязал, защото си била "повредена" стока.
- Не разбрах.
-Девин е параноик. Струва ми се, че той не е могъл да се отърве от съмненията за теб. Та веднъж усъмнил се - дали си от него или от бодигарда,край. Такива хора не променят мнението си. Изхвърли те, както изхвърлят котенца от породиста котка. Но те е оставил жива за всеки случай.Ето го доказателството-да те използва като разменна монета.
Леонард каза, че е болен.
Дали е болен или не, не се знае. Старателно го крие, и няма много сведения за това. Заболяването беше в семейството му, генетично. Може да го е наследил, а може и не.
Въздъхнах тежко.
- Яж, Лили. Това беше преди много години и вината не е твоя.
-Не й повярвах“, казах тъжно, колко ме беше срам пред майка ми. - Той й се подигра, а аз все й крещях и не вярвах. Дори сега няма на кого да се извиня, да призная, че съм сгрешила...
Тя така или иначе щеше да ти прости. Тя е твоята майка, Лили.
Взех вилица и опитах месото. Пържолата беше отлична.
Купих ли си дрехи, както казах?
-Купих - Дъвках месото разсеяно. - Защо толкова много дрехи?
- Ще излизаш с мен. Вече си ми приятелка.“ Той се опита да се ухили, но движението на устните беше непълно. Болеше го заради бузата.
-О-оо…“ казах неясно, без да знам как да реагирам.
Добри новини.
Няма да ме затворят, няма да ме оковат. Точно така, спах с него. Добро, макар и натрапено решение. Но ние сме възрастни, нали? Той веднага отпусна каишката.
Погледнах надолу към чинията си, изядох другото отрязано парче месо и попитах:
- Ще отидем ли някъде днес?
Изчервих се, когато си спомних препоръката на Леонард какво да направя след вечеря. Надявам се това да е било шега. Не съм готова за такъв разврат. Не толкова бързо. Така че по-добре да отидем някъде.
- Към клуба.
Сърцето ми се сви.
— Авалон?
- Ново място. Имам работа там, а ти ще развличаш компанията.
Руслан изглеждаше изтощен от умора, шевът беше възпален.
Болкоуспокояващите май не действаха.
Той яде без апетит и аз също. Исках да попитам какво става с раната му , но мълчах смутено. Неудобно ми е да му напомням, че брат му е нанесъл такава рана и то заради мен. Първо операта, сега иска да се появи с мен на друго място.
- Да се ​​обличам ли? - Оставих Руслан да продължава мрачно да рови в храната.
Сложих тесни кожени панталони и шикозен черен топ, мислейки, че е страхотен избор за клуба. Обух и сандалите и накрая се усмихнах.
Много ги харесах.
Гримирах се, като акцентирах върху очите си, оформих косата си и замръзнах пред скрина, забелязвайки сватбения подарък на Руслан - висулка с рубин.
Да, защо не?
Рубинът върна спомените за Скорпион. Къде е, какво му е? Твърде много неизвестни в играта на някой друг. По-добре да следвам съвета на Леонард - да не правя грешка и да пазя главата си. Силните имат нужда поне да се преструват,че се подчиняват.
Закопчах огърлицата около врата си и излязох от стаята.
- Готова съм.
Руслан не довърши вечерята, не се преоблече. Той оправи сакото си, погледна се в огледалото, внимателно се взря в бузата си и въздъхна тежко. Взе оръжие със себе си: под якето му блесна пистолет.
Скоро няма да е готов за целувки.
Снощи той си поигра сексуално с мен , но, очевидно, това не му достави кой знае какво удоволствие. Или мъжете спират да изпитват болка по време на чукане?
Погледнах скришом към него.
Кой знае... Всички изглеждат малко като животни: Звярът, Руслан...
Пристигнахме бързо в новият клуб с неговата бърза кола.
Беше на друго място - в центъра. Зает с много млади хора. Авалон беше извън града и се надявах, че тук ще е по-безопасно.
С рев на двигателя мерцедесът на Руслан влезе във ВИП паркинга и аз видях колата на Звяра - същата, с която ме отвлече.
Изтръпнах.
Руслан има ли работа с него или не знае, че брат му е тук?
Или е нарочен план - да светне пред него с мен, за да покаже, че вече съм негова жена, любовница, спътница, както и да го наричат?
-Тук ли е животното? – попитах тихо, спомняйки си как приключи последната среща.
Ами ако отново извади ножа? Какво да направя, пак ли да застана между тях, само че пред всички?
Руслан не обърна внимание на въпроса ми.
Паркирахме и той ми отвори.
Хванах се с ръката си - излизането от колата на необичайно високи токчета без помощ беше рисковано. Още повече, че ни погледнаха. Охраната на вратата, пияни гости и опашката пред клуба.
Отидохме до общите врати.
Пазачите се суетяха, избутвайки зяпачите настрани за нас. Вървяхме по жив коридор и се озовахме в тъмна зала. Хванах ръката на Руслан и сега се вкопчих още по-близо в него. Нямаше да ни смачкат - държаха се на почтително разстояние от нас. Но на непознато място малко съм напрегната.
Очевидно собственикът искаше компания - вместо уединен офис Руслан избра ВИП зоната точно в центъра на залата.
-Седни, скъпа“, Руслан ме настани на кожените възглавници на дивана. - Би ли желала нещо за пиене?
— Коктейл? — попитах несигурно.
— Дайкири. Както винаги, -той подхвърли на сервитьора поръчката и седна до мен.
От тук се виждаха дансинга, бара и сцената. Най-сложното място. На сцената се изявяваха полуголи момичета. Не просто стриптийз - танц. Професионални момичета - балетна школа или нещо такова... Е, дори балерините искат да ядат. А танцьорките през деня се сменят на стриптизьорки на сцената на нощният клуб.
Сервитьорът се върна. Спомняйки си, че Руслан има работа тук, си взех едно дайкири. Загледах се в представлението, осъзнавайки, че за останалите посетители на представлението сме аз и Руслан. Честно казано беше ми страшно. Едновременно исках да видя Звяра поне с крайчеца на окото си и ужасно се страхувах от него.
Един човек се приближи до нас - слава Богу, не моят копелдак- баща и не Кирил. Бизнесмен на вид. Ръкувайки се с Руслан, той седна отсреща. Такива ми ти неща...
— Имаш ли нещо против да танцувам?
След първия коктейл започнах да се отпускам. Вече имам втори. И като гледах момичетата на дансинга, исках да се озова там - да покажа на всички тоалета си, да усетя живота в движенията.Да облекча стреса и страха. Казват, че само сексът е добър за това. Не е вярно, танците също.
— Разбира се — каза Руслан.
Докато вървях към дансинга с уверена стъпка - покрай масите, забелязах, че и двамата ме гледат с очи. Ще ме гледат как танцувам.
Тръгнах по пътечката - усетих отпуснатост, свобода в движенията. Обърнах се и се огледах в огледалата около дансинга. Изглеждах страхотно: в черна кожа, златните шипове блестяха и напълно се отдавам на музика и ниските баси на песента.
Танцувах смело. Бях тъжна и кой знае, може би това е опит да избягам от тъгата. От истината за майка ми и раждането ми, от копнежа по Звяра.
Усещайки лесната плячка, мъжете се събраха наоколо, втренчени. Но те се оттеглиха, забелязвайки, че Руслан също ги гледа. Вече знаеха на кого принадлежа.
Затова ме и доведе да го покаже на всички.
Допих коктейла си и разбих чашата на пода.
Имаше нещо, което покваряваше душата,именно в това - да се държиш както искаш, без да се обръщаш назад. Разбрах, че мога да си позволя всичко. Всякаква лудост, всякаква дързост. Всичко ще ми бъде простено. Има само една линия, пред която не мога да застана - той. Всичко останало ще реши Руслан. Той е моят цар, бог, господар. Останалото е прах в краката ни.
Опияняващо чувство.
Спрях, оглеждайки се. Дансингът в дим, аз стоях в центъра. Останалите също спират да танцуват . Те ме имитират, следват ме, не ме изпускат нито за минута от вниманието си.
Засмях се пиянски и се обърнах. Усмихнах се на Руслан. В цялата шибана стая виждах само него. По дяволите, може би имаше твърде много дайкири, но реших ,че почти го обичам...
Докато мъжете увлечени в разговор не ме забелязаха, аз седнах и грабнах нова чаша. Отпих на един дъх.
-Отивам до тоалетната.” Станах и тръгнах надолу по коридора.
Там видях врата със съответния знак. Един охранител ме последва и се почувствах напълно в безопасност. Не знам какво ме накара да погледна нагоре по пътя. Погледът ми се спря на балкона и масивната фигура на първия ред. Отраженията на светлината от дансинга паднаха върху лицето на мъж ...
Звярът.Само за секунди го мернах и вече не бях на себе си.
Влязох сама в тоалетната. Дайкирито се скиташе в кръвта ми ,без вече да го усещам. Не искам да чувствам нищо. Без страх, без страст. Мечтая само за лудо забавление.
Излязох от сепарето и се завъртях пред огледалото, оглеждайки се: силно гримирани очи, разрошена черна коса и бледо лице.
Трябва бързо да се връщам при Руслан.
Не разбрах дали Кирил ме е забелязал в залата, но не искам да се засичаме.
Разбивайки надеждите ми на пух и прах, отзад се затръшна вратата.
Обърнах се рязко. Сърцето ми биеше в гърдите, но нямах време да направя нищо, забавих се от алкохол и умора.
Звярът ме притисна до мивката, хвана ме за мишниците и ме сложи на шкафа, за да не избягам. Когато си толкова по-малък и по-слаб, остава само да приемеш, че може да реагираш само като дете.
Той не само ме видя да се клатя на дансинга, но и изчакваше удобен момент за да дойде!
Звярът се наведе, разглеждайки пияните ми очи. Той ме стисна между коленете си и застана близо.
-Здравей, принцесо“,- въздъхна сладко той в ухото ми и гръбнака ми настръхна.
Не знам какво почувствах. Някаква лудост в тялото. Всяка клетка беше привлечена от него въпреки всичко и здравия ми разум. Не мога да убедя сърцето си да не бие така заради него.
-Ти ме преследваш?“, прошепнах, вцепенена от близостта му.

Глава 14

- Принцесо..!…
Кичур, коса падаше върху лицето му. Светлосините му очи, пълни със страст и порок, бяха на няколко сантиметра от моите и се страхувах, че Звярът вижда всичките ми желания и страхове. Дълбок копнеж по любовта, която неволно ми обеща.
-Разбира се, че те последвах , мое злато!-, пръстите му се плъзнаха по лицето ми и се задържаха върху устните.
Той ги отвори, гледайки езикът ми.
Сърцето ми биеше лудо.Всяко движение, изражение на очите и лицето му - всичко крещеше за секс. Той по природа си излъчваше опасен магнетизъм.
Сега усетих нещо, което не усетих в спалнята с брат му.
През времето, което прекарах в плен, Звярът успя да събере всичките ми чувства, за да ми подари сега този бодлив букет.

Треперя, така сякаш бях срещнал любимия си след дълга раздяла ... Собствените ми чувства ме нараняваха. Не знам дали Звярът си играе с мен или не – но не видях лъжа в очите му. Той искрено, с вкус ме огледа – всеки милиметър от мен преди да ме целуне.
Изтръпнах като след удар. Целувката беше мека, развратна, но много нежна, сякаш Звярът изпитва тъга. Определено ми липсваха: котешките ласки, началото на нашата романтика, дъждът и есента. Инстинктивно се вкопчих в него с цялото си тяло, прокарах пръсти през косата му и обвих мощната шия.
Ако това е игра, той е копеле -тогава е най-сръчният от всички възможни мъже Нека Руслан ме смята за наивна, но не се тръгва срещу брат ми просто така… Въпреки че той вярва, че чувствата на Звяра към мен ще изчезнат…
-Защо тогава застана между него и мен? — попита той с горещ, дрезгав шепот, стиснал здраво гърба ми с ръце. - Не познаваш добре Руслан. Може да те застреля. Струваше ли си риска?
Той ме погледна в очите и аз се изчервих.
Мислех, че ще ме попита за секса - все пак е очевидно, че с Руслан сме станали двойка. И той ми припомни как аз стоях между тях и не позволих на големият брат да го застреля.
Мълчах, усещайки целувката му върху устните си.
— Сега ще влязат — напомних му аз. - На вратата има пазач.
- Там няма охрана. Никога не прави повече това, става ли?
Той отметна косата си от лицето си с възглавничките на пръстите си. Срамувам се да призная как се отпуснах в ръцете му. Руслан не може да предизвика такива чувства в мен. Всички емоции, които натрупах и таях в себе си, оживяха.
— Познавам го — продължи Звярът. -Ако брат ми не получи това, което иска, той ще те убие, принцесо… Ела с мен. А з ще те скрия.
Вкопчих се в раменете му толкова силно, сякаш го молех: вземи ме със себе си. Но аз разбрах, че такъв отговор ще предизвика война между тях, в която няма да има победители. Ние тримата ще загубим всичко. Лошият мир е по-добър от добрата кавга.
- Не мога…
-Реши , че трябва да станеш кралица?
Очите му излъчваха такова привличане, а пръстите му ме държаха толкова упорито...
-Сам каза защо. Той ще те убие...
Вратата се отвори и аз отскочих от Звяра като попарена.
С шесто чувство разбрах, че влиза Руслан и се страхувах, че ще види как се вкопчих в съперника му. Тя скочи от пиедестала и се скри в един ъгъл.
Руслан стоеше на прага.
Изтичах до него, преди да е извадил оръжието си. Сграбчих ръката му , скривайки лицето си от Звяра зад завеса от коса. Но успях да забележа как Звярът се облегна гръб на стената с усмивка. В ръцете му блесна нож. Без да каже дума, той прокара острието под нокътя на показалеца си. Сякаш за подигравка той го почисти, напомняйки му как е порязал лицето на брат си.
Страхувах се, че ще се сблъскат. Но Руслан мълчаливо гледаше - наистина би било по-добре да се втурне. Имаше унищожителен поглед.
- Руслан... - чу се мъжки глас отвън и той се обърна.

Излезе от тоалетната, без да каже дума нито на мен, нито на брат си, водейки ме за ръка.
— Пак ще те открадна — обеща след него Звяра. - Чу ли ме?! Ще те чукам!
-Връщаме се“, каза Руслан.
Не знам заради мен ли се обърна към изхода или по други причини. Влязох в колата като непослушна котка - изглеждах уплашена и намръщена. Едва ли ще е толкова спокоен, когато разбере, че сме се целували.
-Какво ти каза насаме? — попита той, докато карахме по пустия нощен път.
Като цяло, същото нещо като извика в гърба.
Той само поговори с мен“, признах аз.
- И ти какво му отговори?- Руслан се засмя и аз се успокоих.
Той не се ядосва.
Вероятно съм подозирала, че Звярът ще се опита да ме отвлече. Той не беше отправил директно, нахално обещание, но ето ме... Но при мен, между краката ми станаха мокро.
-Повторих това, което му бях казала преди. Че ще остана с теб.
- Ти го обичаш?- Без да чака отговор, той се засмя. -Ти глупаво, упорито момиче, Лили. Родиш ли дете, ще те оставя да се срещаш с него..
Той каза подобни неща и за Скорпион. Можеш да се разведеш, можеш да направиш това, можеш да направиш онова… Докато плановете не се променят и Руслан го застреля. Това е всичко. Край на обещанията.
— Не вярвам — усмихнах се.
Няма да се хвана на лъжа два пъти.
- Вярвай в каквото искаш. Ще ми родиш и после можеш да отидеш при него, ако решиш. Само че се съмнявам, че ще си тръгнеш.
Той се обърна, дълго ме гледаше в очите - дори изостави пътя.
-Абсолютно съм сигурен, че ще останеш с мен.
Вкъщи Руслан отново се хвърли на болкоуспокояващи, наля си и чаша алкохол. След клуба главата ми бръмчеше, исках да се изкъпя, да измия потта и следите от похот, но се забавих, гледайки Руслан. Готов е да продължи вечерта с мен или съм свободна за днес?
— Искаш да знаеш какво направи баща ти с мен? — внезапно попита той и се обърна. - Мога да ти кажа.
Той се обърна с чашата в ръка. Той разкопча горните копчета на ризата си и кожата, разделена от черните линии на татуировките, изглеждаше твърде бледа в здрача.
- Да? Какво?
Да, беше ми любопитно.
През цялото време говореше за дълг, но омразата към баща ми беше твърде лична. Почти като моя. Но той няма просто да ме забавлява с истории? Той го прави с причина .
— За да разбереш какъв е залогът, Лили. Колко сериозно.
- Какво е направил?
Със сигурност нещо отвратително - точно като тормоза над мама.
-Уби скъп за мен човек.“ Пауза.- За да ме принуди да променя решението си.
Руслан стоеше прав с ръка в джоба на панталона си и говореше спокойно. Но видях, че се бори с напрежението.
Така че не лъже. Това не е трик.
-Случи се много отдавна“, Руслан замислено разклати виното в чашата си. „Но току-що разбрах истината. Преди десет години исках да си партнирам с влиятелен човек. На Девин не му хареса.
-Този човек е убит от баща ми? - Не разбрах.
-Не.”- Нова болезнена пауза. — За да ни забърка, баща ти уби приятелката ми и го стовари върху него.
- О, съжалявам...
Не разбрах какво означава думата „приятелка“ за него - булка, момиче? Изглежда, че той е имал достатъчно от тях, за да отмъщава по-късно с десетилетия.

-Тялото й беше намерено едва преди седем месеца. Със същите следи от мъчения, каквито оставят само неговите палачи. Направиха ми разследване, всичко сочеше към него. Разбираш ли, Лили? Разбираш ли какво означава това? Работя с това същество от години. Той ми подаде ръка, взе ми парите, използва влиянието ми, знаейки какво е направил. Изсмя ми се. Премахна състезател със собствените си ръце.
Той ме изгледа остро. Очите му блестяха трескаво като на обладан.
— Баща ти не знае това, което аз вече знам. Мисли, че съм ядосан заради жени. Той смята, че ако знаех истината, щях да го убия.
Настръхнах. Влязох в битка с две опитни и опасни змии. Това не са хора, по дяволите. Чудовища. Дори сега, когато Руслан сподели болезнената си загуба, той на първо място разсъждава разумно и оставя емоциите си на другите. Да знае това и да мълчи?
-Не искам просто да го убия. Искам да го размажа. Да го лиша от достойнство, капитал, всичко. Искам да го унищожа.
В гласа му нямаше никаква топлина - той го беше премисли и претеглил добре. Много пъти той е воювал с врага си в мислите си, избирайки варианта, който го удовлетворява. Отмъщението трябва да се сервира студено.
-Коя беше тя?
Руслан поклати глава, пазейки тайните си.
- И без това вече казах твърде много.
Това е сигурно. Той няма да отстъпи. Ще се разкъса на парчета, но ще стигне до заклетия враг. За мен това вероятно е лоша новина, тъй като аз съм инструмент за отмъщение. Но стана ясно, че от самото начало - от момента, в който Звярът ме отвлече по заповед на Руслан, той го е планирал.
Беше планирала нещата така, че нито Скорпионът, нито Звярът ще бъдат с мен.. Познавах тази жестока игра до последния ход.
Ще трябва да родя. Други кандидатки не се очакват, а и самият той няма да отстъпи.
-Сега разбираш ли какво искам?- Той пристъпи към мен, сложи ръка на рамото ми, гледайки ме в очите. Манията за убийство напусна зениците, остана само тъгата. — Късмет е, че и ти като мен го мразиш. Ще отмъстя и за двама ни.
- Съгласна съм. Обаче с условие.
- Какво?- Руслан безразлично отпи от чашата си.
Не се интересуваше особено какво ще питам. Вероятно е решил ,че ще поискам Звяра или нещо друго от сферата на чувствата. Наведох глава. Но това е свят на цинизъм, жестокост и зло, в който няма да оцелееш, ако сам не се превърнеш в демон. Не искам да завися от никой от тях.

-Те са няколко“, признах аз, -Но всички са прости. Искам да се образовам, сама ще си избера какво, а ти ще платиш. И ми дай пари и свои връзки, за да започна собствен бизнес.
Хвърлих кос поглед: Руслан повдигна учудено вежди.
- Това е всичко?
-Трябва да е законно“, продължих аз. -След това ще имам бебе. Доколкото разбирам, в бъдеще ще е необходима и моята помощ? На всяка стъпка от пътя, докато не се докопаш до моето наследство, нали? И имам нужда от гаранции, че няма да ме изгониш без нищо, когато получиш своето.
Руслан се засмя.
-Да е различно от начинът, по който са се отнесли с майка ти?
— Да — стиснах устни, за да не заплача. - Както при нея.
Вече бях на дъното и видях как може да свърши всичко - това е достатъчно. Ще използвам мъжете по същия начин, както те използват жените - Руслан, Звяра, баща ми... Само да повярвам на който и да е от тях и ще видя къде до къде ще стигна. Първо в ада, после в гроба.
- Дете ще родиш само за да изпълним планът си, така че ще останеш при мен. Ще направим всичко необходимо, за да се изравним с Девин.
,,Аз ще направя своята жертва, ти ще направиш своята''.- Не съм казала това на глас. Малко вероятно е Руслан да хареса думата "жертва" в замислите си..
С детето няма да изпаднем в бедност, както беше с майка ми. Разбирам всичко от първия път какво ме очаква след отмъщението.. Направих си изводите. И ще дам половината си живот,но да е друго с мен и бъдещото ми дете.
-Разбираш ли, че това ще ти наложи задължения?“
- Готов съм за тях.
Тепърва ще имам деца. Какво значение има от кого са родени? Всъщност аз съм родена от демон.
— Ще обсъдим подробностите утре — сопна се той. – Каква искаш да станеш? Актриса?

Глава 15

Замислих се и поклатих глава.
Само не син екран - заради майка ми. Пред очите ми бяха луксозните интериори на универсалния магазин и моите детски мечти. Златните шипове, които ме удивиха.
– Искам да бъда моден дизайнер. Създайте своя собствена модна къща.
- Много високо се целиш!
Усмихнах се скромно в отговор. Главата ми се въртеше от фантазии, перспективи и алкохол. Човек винаги трябва да се стреми към нещо по-голямо от това,което е постигнал сега.. В противен случай ще бъдете на дъното до края на живота си. В крайна сметка, ако всичко свърши зле, няма да се затрия с такава професия.
Медицината не ме привлича. Има много болка и никаква красота.
Но исках някой ден да мина през универсален магазин със свои средства. Исках луксозните неща да останат достъпни за мен. Така че аз да ги създавам и обличам елита на града. Някой ден, когато Руслан затвори вратите пред мен - а това ще се случи рано или късно, защото аз не вярвам в любовта до гроба. Изобщо не вярвам в любовта… Все пак ще покоря метрополията, а не да умра като майка ми.
-Ти си интересно и амбициозно момиче“, усмихна се Руслан.
- Съгласен ли си?
Той сви рамене замислено.
-Трябва да обсъдим това с финансовите директори. Оцени своето начинание, рисковете ..направи бизнес-план..
- О да!- Засмях се и се увиснах на врата му.
Явно още имаше твърде много дайкири в кръвта ми.
Но си мислех, че ще откаже - и наистина изпробва ме. Но и реши да ми направи истински подарък. Погледнах го в очите и се усмихнах пиянски. Той сложи ръката си на тила ми, усмихна се в отговор и ме целуна сладко, страстно. Малко стегнато заради шева.
- Завърши ли училище? - попита той.
-Да“, вдигнах рамене. - Е, почти... Имах лоши оценки, не взех удостоверението. Мама почина ... трябваше да работя. Нямаше какво да уча и нямаше време.
- Хайде да поговори сериозно,но в спалнята.
Той остави чашата на масата, хвърли якето си и се запъти към недрата на апартамента.
Поколебах се.
Алкохолът все още ферментира в кръвта ми, правейки ме смела. Но... толкова бързо? Изглежда, че предишния път се съгласих ,защото се надявах събитието да се отложи.. Днешното споразумение изглежда не го отменя?
След като изчаках няколко секунди, го последвах.
Дори беше малко интересно. Интересни са неговите решения, поведение, възгледи. Те бяха смущаващи. Не като Звяра, но... Руслан беше затворен, неемоционален човек, с когото не се знае какво следва и следващата му стъпка е неразбираема. Както и при нахалната ми молба... Mислех, че ще откаже.
Той се съгласи.
Ако Звярът беше тук, всичко щеше да е ясно как ще свърши - и нямаше да има изненади. Щях да се отблагодаря в леглото и нямаше да се успокоя , докато не се изчуках както трябва. Нямахме нищо, но лесно можех да си представя да правя секс с него. Той е такъв – всичко е на повърхността. Можех да разбера как прави любов.
Вече имах една нощ с Руслан, но тя не внесе никаква яснота.
Наистина не знаех какво ще последва.
Той се съблече в спалнята, разкопчайки бавно ризата си. Белият плат се дръпна назад и видях гръден кош, покрит с татуировки. Сега не бях толкова уплашена и развълнувана, както първия път. Успях да ги видя.
- Ела при мен…
- Искаш секс сега? Толкова бързо?
Автоматично се отдръпнах. Имах нужда от време.
— Отивам да си взема душ — казах страхливо.
Наистина трябва да отида там. Но и от така извоюваната почивка няма да откажа.
Не знам какво толкова ме тревожеше - близостта на Руслан или възможните последици под формата на бременност. Ние не просто се чукаме - ние правим дете ...
Той ме спря, хващайки ме в силна прегръдка. Той просто ме стисна, гледайки лицето ми ... Господи, наистина ли е толкова важно кога ще бъде, сега или след седмица ...
- Страх ли те е от мен? — попита той любезно, но с известно удоволствие.
Със злоба сложих ръце на гърдите му. Под кадифената кожа и стоманените мускули сърцето му биеше силно. Да, но той е жив. Мислех, че и той има сърцебиене.
-Страхувам се“, признах аз, че нямаше смисъл да лъжа.
Руслан се усмихна и ме целуна страстно. Дълга, релаксираща целувка. Винаги съм свързвала такива целувки с черно-белите романтични филми. Точно онези, в които жените са красиви, нежни и носят прекрасни рокли, а мъжете са благородни и смели. Може би там съм нарисувала своите глупави, романтични мечти ...
Отдръпнах се от него, задъхвайки се от вълнение.
-Наистина трябва да си взема душ“, казах слабо.
- Аз също - Руслан ме погледна в очите и след това ме целуна по врата.
Ръцете ми бяха на гърдите му, усетих нещо между отблъскване и оставяне на всичко както е. Обърнах глава, неспособна да се преборя с бурята от чувства и целувки.
Някак си се освободих. Руслан ме пусна със смях и легна на леглото по гръб, метна ръката си зад главата си, така че напрегнатите му бицепси да се откроят..-
-Върви“, каза той. -Само тук, не отивай у вас.
Кимнах и влязох в банята до спалнята. Държах се малко сковано, осъзнавайки, че Руслан гледа към вратата и ме чака да се съблека ...
Пуснах водата и се обърна към огледалото. Черната дантела е смачкана от Руслан, косата е разрошена, червилото е размазано. Усмихнах се на себе си… Ако всичко се нареди, ако всичко се нареди както искам… Всичко ще бъде наред. Аз ще си взема своето.. Моето хипотетично бъдеще, където съм богата жена със собствен бизнес, дете на влиятелен мъж, наистина може да ме направи кралица. Кой знае, може би и Звярът ще бъде с мен ...
Основното е, Руслан да не ме надиграе.
Разкопчах кожения си панталон и свалих горнището. Останах по бельо, когато Руслан влезе в душ кабината.
- Готова ли си?
Можеш ли да се подготвиш за...
Светлината в банята беше малко по-мека, отколкото в спалнята. Неволно погледът се спря върху атлетичната фигура. Имаше много татуировки: на гърдите и стомаха. Не като на Звяра, по-сдържани, но бяха достатъчни. Чудя се каква е тази страст към това... Погледнах в очите му, но не попитах.
Не изтичах под душа, за да не ме притисне и там. Без да бързам съблякох бельото и се обърнах към него, спирайки го с дланите си, когато той се опита да ме прегърне.
— Не се срамувай... Нека просто да си вземем душ заедно.
Сякаш това е проблемът... И ако тази вечер направи бебе, а на следващата сутрин откаже уговорките? Сделката включва плащане, а аз пих твърде много.
-Не искам да зачена дете, докато съм пияна“, признах аз.
— Мога да използвам защита.
Значи , не само ще ми прави деца, ами ще използва и мен за удоволствие.
- Не искаш ли?
- Аз…

Снощи остави размазано впечатление. В процеса сякаш изпитах фонтан от емоции, но всички те бяха толкова странни и неясни, че сега не можех да кажа нищо конкретно за това. Даже не мога дори да си спомня. Но беше вълнуващо. Това е сигурно.
Чудя се какво е преживял?
Или Леонард беше прав — аз съм едно от милионите момичета от бедните квартали, което той сега направи щастливо със себе си? Знача ли нещо за него, че ми стана първи, пред брат си? Защо точно с мен сега той иска - за секс може да намери друга , по-опитна, обучена професионалистка?
-Боли само първия път“, каза той, като отмести косата от лицето ми. Шепотът беше почти недоловим над шума на водата. -А после е само удоволствие...
Въздъхнах тихо, когато Руслан допря устните си до ухото ми. Държеше се като опитен прелъстител... Може би просто обича да си играе с мен? Да освободи неопитно момиче от комплексите му.
Оставих го да целуне трапчинката на врата ми.
Руслан разкопча сутиена ми и той ненужен, падна на пода. И той ме бутна под душа, така неочаквано,че като бликна отгоре, че аз се обърках, отваряйки уста. Руслан се възползва от това, като ме целуна. Нямах време да сваля бикините си и сега те се залепиха около бедрата ми като мокър парцал.
Тялото му стана хлъзгаво - собствените му длани се плъзнаха по гърдите ми. Инстинктивно, опитвайки се да се измъкна изпод водната каскада, се притиснах към голия му корем. Водата премахна напрежението между нас.
- Руслан...
- Какво малката ми?- Той целуна врата ми и след това коленичи и ми помогна да се отърва от бельото си.
Той ми попречи да дойда на себе си, направи следващата стъпка по-бързо, отколкото можех да го спра – и ме изненада . Предполагам, че съм твърде неопитна , за да мога да кажа "не" ...
Сам ме изми, с ягодов душ гел. Коса, тяло, усещах хлъзгавите му, сапунени длани и беше приятно... Беше смущаващо - изглежда, че процесът беше по-интимен от секса, но бях развълнувана от удоволствие.
Когато плахо се опитах и аз да го измия-не се остави.
Той отми пяната от мен, целувайки всеки сантиметър от тялото ми и ме вдигна на ръце и ме изнесе от душа. Мокра, отнесена в спалнята и положена на леглото. Вече не възразявах - бях твърде отпусната от душа и опитните му ръце. Повече не говорихме, само си разменяхме целувки. Изтрезнях, но бях напълно изтощена.Чаршафът моментално се намокри под мен.
Не ме избърса. Изглежда го възбуждаше, че след душа бях мокра и хлъзгава. Той се надвеси над мен, не казах нищо, когато разтвори краката ми, просто се свих, очаквайки болка... Но тя не дойде.
-Руслан“, въздъхнах, усещайки колко лесно влиза в мен.
Усещанията бяха нови. Зашеметяващи. Разширих очи, обвих ръце около врата му и се взрях в тавана, докато той влезе в мен. Вслушах се в чувствата си. Постепенно станаха познати, приятни... Усещайки как чувството за удоволствие расте, концентрирайки се отдолу, изстъргах ноктите си по гърба му. Руслан се движеше ритмично и дишаше в ухото му. Нищо не го притесняваше.
Прекрасното чувство ме покри като с шапка - беше навсякъде, във всяка клетка на тялото и отнемаше последните ми сили. Когато свърши, исках само да спя... Беше... Беше...
- Е, как беше? – попита Руслан. –Хареса ли ти ?
Най-накрая намерих точната дума.
-Зашеметяващо“, гласът ми прозвуча дрезгав и непознат, като на възрастна.
Чак ми се схвана гърлото.
Руслан стана. Слушах със затворени очи, докато влизаше в банята да си вземе душ. Така че това е страхотно. Усетих тялото си. Слушах бумтенето на кръвта през вените си и сладката отпадналост.
Но след няколко минути ми стана студено и малко тъжно.
Лежах в мокрото легло и косата ми беше полепнала по лицето като студен октопод.
Отворих широко очи и се изправих. Свалих влажният чаршаф от кревата и го хвърли на пода - утре слугите ще го хвърлят за пране.. Намерих друг в съблекалнята, в отдела за спално бельо, свеж, ухаещ на рози и лавандула. Вдишах тази миризма, заедно с миризмата на чистота. Преди не забелязвах как мирише бельото в богатите къщи. Искам постелките ми да миришат така през цялото време. За да са винаги перфектни и изгладени. Не искам да живея както преди ... Това, с което покривах леглото у дома, може да се нарече парцал и парцали. Когато бях на девет, един ден майка ми ми купи красив комплект. Беше евтин, но ярък. Синьо със снежинки и принцеса. След първото измиване цветовете се измиха и рисунката стана като дъвкана, но все пак го харесвах това нещо. Каквото и да казва някой, всъщност бедността прави хората нещастни.
Децата ми няма да се радват на евтини парцали и да ядат портокали с кората като мен.
Когато Руслан излезе от банята, вече бях изчистила всичко и легнала в застланото с чисто бельо- легло. Той легна до мен, аз автоматично се вкопчих в него и затворих очи. Кожата му миришеше на канела и някакви ориенталски подправки...
-Ще отидем в офиса сутринта.
- Защо? – попитах сънено, вече заспивайки.
-За да оформим и подпишем нашият договор.
Точно. Споразумение, което ще ми позволи да се впиша в друг регистър. Ще си издера ръцете и краката, но ще се изкача нагоре- така реших.
Събудих се късно - към единайсет. Всичко е вече в миналото: клубът, танците, пиенето и сексът с краля на града... Господи, в какво се превръщам? Изненадващо, Руслан беше у дома. От всекидневната долетя речта му: говореше с някого по телефона.
Хвърлих на раменете си вчерашната му риза, която миришеше на него, и излязох от спалнята.
-След час ще бъдем“, каза Руслан, без да знае, че стоя зад гърба му. - Включете всички точки, за които говорих, особено ...
Той се обърна и ме забеляза.
-Давай“, той изключи телефона си. - Говорих с адвоката си.
- Страхотно. Кога ще ходим?
Направих се, че не чувам нищо. Едва ли повярва.
Той премина безшумно и изчезна в съблекалнята. Въздъхнах и отидох да направя кафе.
Бизнес центърът се виждаше от прозореца на колата. Взирах се в блестящите сгради, всяка от които сякаш се опитваше да надхвърли останалите-по величие и богатство. Тук имаше толкова много блясък , че дори не забелязах тъмното небе надвиснало над небостъргачите.
- Леле - обърнах се към Руслан. - Мислех, че Авалон е страхотен и ти се мотаеш там, но тук...
– Клубът е само част от активите ми. Най-малкият.
Паркирахме пред входа. Излязох от колата в същото време, когато дъждовните капки паднаха по мраморните стъпала. Облякох се леко, сдържано: права пола, обувки на висок ток, чорапогащи ... Твърде тънката блуза под отворено палто пропуска есенния студ.
Във фоайето охраната и момичетата от рецепцията се оживиха при появата ни. Момичетата, приклекнали, се усмихнаха на собственика. Забелязах, че никъде няма табели и имена – сградата е изцяло негова.
Качихме се с асансьора до последните етажи на небостъргача.
В офиса - заседателна зала ли беше, или личен кабинет на Руслан, не разбрах - ни чакаше адвокат. Мъжът беше около шейсет, имаше скъп костюм и спокоен вид, изграден през годините.
— Кафе — каза Руслан, натисна бутона на ключа и се настани в едно кресло.
Като се огледа, тя реши, че офисът все пак не е негов — няма лични вещи. И кафето му не ми харесва... Секретарката внесе поднос с две чаши: Руслан и адвокатката. Погледнах момичето с любопитство. Видях хората от Авалон и ги проучих добре. Това беше друга част от живота на Руслан, непозната преди. Момичето беше съвсем различно. Руса, слаба, на около двайсет и пет, но носеше светлосин пуловер с висока яка и много скучна черна пола. На лицето почти няма грим, само устните са едва докоснати от розово червило с естествен нюанс. Секретарката има умен вид. Вероятно,избрана по бизнес качества. Момичетата от клуба винаги могат да му го смучат.
Веднага след като кафето беше на масата, три листа хартия бяха поставени пред мен.
- Вашият договор.
Не ми хареса неразгадаемият поглед на Руслан.
-Първо ще го прочета“, бутнах хартиите към себе си, прелистих страниците и въздъхнах.
Дребен шрифт, много термини. Нищо, до вечерта ще чета, ако трябва и няма да подписвам, докато не разбера всяка точка. Започнах да чета, но сърцето ми все още се свиваше от страх. За какво му е това листче... Той е собственик на града. Той ще го разкъса пред мен, ако иска, и никой няма да се застъпи в моята защита ...
Но продължих да чета. Те търпеливо чакаха.
Достигнах до условията за получаване на пари. Мога да получа образование за негова сметка точно сега, но парите...
- Пише ли, че ще имам достъп до парите след раждането на детето?
-В случай на раждане на дете“, поправи ме Руслан. - Ако има спонтанен аборт или мъртво раждане, договорът се разваля.
— Ами ако се разболее?
- Не ми пука. Трябва да е живо, това е всичко, от което се нуждаеш.
Е, честно. Усмихнах се студено на присъстващите и посегнах към химикала. При думите му настръхнах. Как го каза: спонтанен аборт или мъртво... Абсолютно безразличен, сякаш не става дума и за бъдещото му дете.
— Един момент — адвокатът взе документите и си тръгна.
Бях толкова тъжна, че не исках да погледна Руслан или да говоря с него. Станах, тръгнах, гледайки през панорамния прозорец към шпиловете на бизнес центъра. В Авалон, след отвличането, се задуших във вътрешната му среда и свикнах с нея. Тук всичко е различно. Но все още нямам свобода.
Не поддържах връзка с никого. Последният път, само видях Вика. Тя успя да прошепне тайна за Скорпиона, но това е всичко. Не знаех какво се случва там, но явно назряваше някаква бъркотия: бележката, която Диана предаде, последните й думи, изчезването на съпруга ми, който изглежда все още ми е мъж , според документите ... Но моята работа е да раждам деца и да не си пъхам носа къде ли не. Аз съм като принцеса, която се омъжва, ражда наследници и това е единственото й задължение.
Вниманието ми беше привлечено от шикозната сграда отсреща. Изработена от тъмно стъкло, тя правеше невероятно впечатление.
- Небостъргачът е красив, какво има там? -Попитах.
Руслан седнал с гръб към прозореца, се обърна. Той огледа сградата.
- Седалището на Девин. Твоят баща.
Чудесно. Те също се гледат и през прозореца . Представям си колко много се мразят.
Адвокатът се върна и те размениха няколко думи, преди той да си тръгне. Беше ми неудобно, че външен човек знае подробностите по нашия договор, което означаваше, че ще разбере за плана. Но щом Руслан му се доверява, тогава всичко е наред, нали? Започваме тази вечер и беше страшно...
-Мога ли да се отбия в Авалон?“ – попитах на връщане.
- Не.
-Просто искам да се срещна с моята приятел…
— Не — сопна се той. Няма да ходиш в клуба. Ти подписа договора. Взимай каквото си поискала, учи, но забрави миналото. Отсега нататък имаш нов живот.
Няма да споря. Звярът е в Авалон, така че клубът е табу за мен. Но имам нужда от някой, който да ме информира какво се случва там. Няма да се изненадам, ако разбера, че Звяра има свои информатори и знае всичко за брат си.
Руслан ме заведе вкъщи и тръгна по работа.
Разходих се из къщата, гледайки града в дъждовната мъгла от прозорците. Днес ще започнем да планираме бебе. Студена буца се сви в стомаха ми, докато си мислех за това. Твърде бързо... А аз съм още толкова млада... Не можех да си представя да бъда майка само след девет месеца.
И още по-малко можех да си представи Руслан като баща.
Нямах представа до какъв ад ще доведе това тримата ни.

[Sheba]

Глава 16

Колко наивна бях...Страхувах се от секса първия път. Вчера на вечеря казах на Руслан, че ми закъснява. И на сутринта отидох да направя тест - само че не беше необходимо, защото започна менструация.Няма да кажа, че съм разстроена. Но да видим какво ще каже Руслан?Сигурно няма да се зарадва.
Скрих вече ненужния тест в хигиенния шкаф. Все още ми беше студено в гърдите от страх, много се вълнувах, когато реших, че съм бременна. Оказа се, че грешно съм преброила дните. Нямаше нужда да изричам всичко вчера.
Чувствайки се съкрушена, се запътих към кухнята.
Вече със сладко лате отидох до прозореца, посипан със сив дъжд. Присвих очи към града.
Две седмици Руслан усърдно ми направи дете. Първият път без защита бях ужасно стегната и следващите опити не ме отпуснаха. Вместо забранените удоволствия в леглото дойде напрежението. Е, така трябва да е в транзакциите, нали? Удоволствието е любов...
Въздъхнах и влязох в интернет.
Написах,, че случаят не е толкова бърз. Въпреки че не може същото да се каже за приятелката ми: тя забременя след първия път със случаен човек заради скъсан презерватив ... След това направи аборт..
Има още време.
Разгледах какво може да предложи колежът. Руслан каза, че е достатъчно да взема няколко курса - тестове, изпити ще бъдат определени и така. Същото каза и за сертификата. Като се замислих, отказах. Фалшивата диплома няма да ми помогне, ако се окажа без препитание. И Ник също учи сам. Вчера дори имахме малък спор с Руслан на вечеря, той след новината за забавянето започна да говори за това, че трябва да се съсредоточа върху бременността. Смятах днес да продължа разговора, но кой знае в какво настроение ще е...
Вечеря плюс бутилка червено, донесено от клуба. След две седмици разбрах, че това е някакъв ритуал: пържола, поръсена с пресни билки, малко зеленчуци. Руслан дойде сравнително рано, което означава, че после ще излезе. Седнахме заедно на масата. Не съм много гладна, но трябва да поговорим.
-Направи ли теста?
Направо в точката. Каква хватка!
— Не съм бременна — признах аз.
- Това сигурно ли е?
— Абсолютно. Дойде ми цикъла.
Той не реагира, не се разстрои. Мислите му се отдалечиха и той започна да яде по- бързо.
-Как е Ник? Видя ли го?
- По-добре. Състоянието му ще бъде публикувано след няколко дни.
— Леонард намери ли изпълнителите? - Руслан скръцна със зъби, разбира се, болна тема. Не са намерени. И изглежда, че утре някой ще го получи за мудност. Радвам се да чуя, че е по-добре. Що се отнася до обучението ми, сега аз избирам кога да вляза. Мога да ходя на уроци, след това ще взема академичен отпуск..
-Лили, нека не пресилваме нещата. Не искам отново да рискуваш себе си. Раждай, нататък ще говорим.
— Още дори не съм бременна! Какво да правя, да си седя вкъщи?
- Докато не забременееш, можеш да ходиш на уроци. Тогава не.
Прехапах устната си - казах си:,,как ме отряза?''.
- Не си бийте главата с това! - изръмжа той, забелязвайки киселата ми физиономия. - Ти ще успееш. Ако желаеш, можеш да полагаш изпити дистанционно.
Той не разбира защо ми е необходимо това. Смята, че съм ексцентричното момиче ,което не знае точно какво иска.
-Искам да уча, не за да те дразня“, казах примирително. - Просто не искам ... Не искам да остана с дете на ръце и без професия ... И след това да се върна в нашата къща с майка ми! И то само защото Звяра изгони втория ми баща! И това нямаше да стане,ако не беше той!
Скочих и отидох в спалнята си.
Бях толкова ядосана, че почти хвърлих чаша в стената - или беше буря от хормони, или Руслан ме докара до тук. Той знае как да го направи. Невероятно е досадно, когато се опитвам да говоря с него, а той изглежда като пън.
Дълбоко в себе си исках той да дойде, да ми се извини, да ме успокои. Дори и да не ми мине.
Руслан продължи да си вечеря спокойно.
След това започна да се приготвя - чух как се разхожда из апартамента. И тогава разбрах: той няма да дойде и няма нужда да се появява в спалнята ми. Сега съм в цикъл...
Раздразнена, чух входната врата да се затръшва.
Като изхвърлена.
Той не слизаше от мен две седмици, чука ме почти всяка вечер. Гад. С огорчение се завих с одеяло, стоплих се и неусетно заспах. Руслан така и не дойде. Само около шест, чрез сън, чух, че някой се разхожда из апартамента. Събудих се около дванайсет. Отдавна не ставам преди 11.Алармата се включи,някой има долу на входа.
Тръгнах се към вратата, хвърляйки халата на раменете си. Очаквах да види слуга или пратеник, но на видеоекрана грейна Леонард .
- Какво искаш? – попитах по високоговорителя.
- Руслан нареди да ти се обадя. Ник е освободен. Предложи ти да се погрижиш за подреждането на домът му и да се почисти. Ще отидеш ли или ще си останеш вкъщи?
Ясно е. Реших да си избера занимание за себе си, забелязвайки, че ми е скучно в рамките на четири стени.
— Отивам — измърморих аз.
Оставих Леонард пред вратата и се облякох бързо. Като се замислих, взех пари със себе си.
За щастие исках да говоря и с Леонард. Но по-добре по-късно, след почистване. Апартаментът на Ник е малък, но много хубав, в страхотна нова къща, никой още не е ходил там. Прах, пустош. Тук не е много мръсно, но мястото явно има нужда от освежаване.
-Ето каква е сделката, скъпа…
Докато чаках слугите, реших да събера папките, които лежаха на пода. От едната, прекомерно подута, се разпиля хартия. Докато Леонард се гърбеше зад мен, аз клекнах и ги вдигнах. Това бяха счетоводни и други документи от Авалон, Ник работеше там. И изведнъж забелязах познат почерк на една от хартиите, някой е добавял на ръка ... Разпознах къдрицата на буквата "Е", която е много характерна.
— Тази вечер няма да имаш брачна нощ със Скорпион..
Който и да ми е написал тази записка на сватбата, е направил бележки в документите на Авалон...
Очите ми се стрелнаха към началото на документа, но бях разсеяна от плахия глас на Леонард:
- Можеш ли да пазиш тайни? Помолена си да предадете нещо.
- СЗО? Обърнах се рязко.
- Стар приятел.
Втренчих се в него, чудейки се кой може да е? Звярът? Нямаше да се страхува от никой друг. И съдейки по това как корумпираното ченге се колебае, съобщението явно е донесено неволно.
- Говори.
-Трябва да се уверя, чеще пазиш това в тайна. Виждаш ли, нашият общ господар ще ми пръсне главата за това ... Между другото и твоята също. Но не мога да кажа.
-Няма да му кажа. Говори!
- Искат да се срещнат с теб. Твоят баща. Ако си съгласна, уведоми ме и той ще организира среща на безопасно място, за което никой няма да знае.
Изпуснах папката на пода и се протегнах към нея, като разсеяно взех документите.
-Какво, по дяволите, иска…“ – измърморих аз и се ядосах. - Работиш ли за него?
- Не, не, миличка, какво си мислиш?- Леонард беше много изплашен . -Не ми оставиха избор, казаха ми да ти го предам желанието му и да отнеса отговора ти и това е.!“ Мамка му... Лили няма да кажеш на Руслан, нали?
Той клекна, гледайки дълбоко в очите ми.
В дъното на зениците му проблесна ужас.
- Помисли сама как бих отказал... Помниш ли какво прави с хората? Ако не друго, нека отидем заедно при Руслан, ще му кажем ...
Той докосна китката ми, опитвайки се да ме спечели. Исках да кажа, че номерата му не ми действат, но само примижах сърдито.
-Добре“, реших аз.
— Е, какво да му кажа?
-Чукай го в задника“, пожелах му. - Лично от мен. Няма да кажа на никого, ако направиш нещо за мен. Искам да знам за всичко, което се случва в Авалон.
Изглежда, че спестените пари няма да са необходими, ще мина с изнудване, вместо с подкуп.
-Ъъъ, не“, засмя се той. — Искаш ли да ти го начукам?
-Да ааа", усмихнах се. - Не ти е за първи път. В замяна аз ще мълча и Руслан няма да ти счупи носа - притеснявах се, че може да се откачи от хвърлената кука. - И за да не е толкова обидно, ще ти доплатя малко. Става ли?
— Отивам — промърмори той.
Леонард се изправи, докато събирах документите.
-Знаеш ли кой е написал това? — Протегнах документа, интересуват ме послеписите.
- Ммм, сигурно някой от счетоводството, миличка... Макар и на ръка. Може би момичетата са писали. Ще питам там- той се усмихна лъчезарно, пъхна листа в джоба си и аз разбрах, че съм намерила съюзник.
Скоро дойдоха лелите от агенцията за почистване и под мое наблюдение почистиха апартамента на Ник. Когато вървях, щателно разглеждайки всичко и останах доволна от почистването , си спомних къщата си ... След втория ми баща имаше не просто бъркотия, а истинска бърлога за социален боклук. В сравнение с чистият, свеж, като след пролетно почистване, апартаментът на Ник не може да се сравни, с моят. Би било хубаво и да се ремонтира..
Вяло се чудех дали Руслан ще ми позволи да инвестирам в жилище или не.
— Вкъщи ли скъпа?
Аз кимнах.
По пътя си мислех за баща ми. Нещо в тази история ме напрегна. Не реагирах на Леонард, който от време на време ме поглеждаше накриво.
Защо бащата иска да се срещне с мен? И защо Леонард ми каза за това, а не Руслан? Би било по-безопасно той да го направи ... Или е тест?
Борех се дали да говоря за това или не. За щастие заради осиновения си син нямал други грижи. Освен това през следващите дни няма да правим секс ... Руслан ще загуби интерес към мен.
-Знаеш ли, да идем при мен“, казах аз. — В стария ми апартамент.
- За какво?
- Искам да го почистя. И апартаментът трябва да се проветри.
Леонард повдигна леко вежди, но се подчини. Последният път бях тук през септември и дори не затворих вратата, когато си тръгнах ... Но никой не докосна апартамента. Всички неща са си на мястото. Никой не е идвал тук. Вторият ми баща и неговите приятели алкохолици бяха изгонени от Кирил. И ако Звярът изрита някого, това е територия, в която е по-добре да не се намесват.
Когато се появих на двора, разговорите затихнаха. Очите на съседите мълчаливо ме следваха до входа.
-Е, буболечки“, въздъхна Леонард и ме подбутваше да се движа по-бързо..
— Не си по-добър — отвърнах. Можете ли да повикаш да почистят?
Докато реших да си оправя личните неща. Изхвърлих мнооого, може би трябваше да взема нещо. Въпреки че не исках да влача миналото в къщата на Руслан. Нека остане. Не вярвах в общо бъдеще с него. Сякаш предварително усещах, че скоро ще трябва да се върна у дома от света на красотата и богатството, където царуваше моят любовник.
Къщата беше почистена с гръм и трясък.
Изхвърлиха боклука. Черните подове и водопроводните инсталации бяха изтъркани до блясък. Апартаментът беше проветрен ,накрая измит и започна да мирише приятно, а не на кисело и мръсотия. Въпреки че все още остана миризмата на боклук . Има нужда от ремонт и смяна на мебелите. В тази къща, усетих прилив на енергия.
Аз лично сложих съдовете в кутия за изхвърляне като символ на личен триумф. Всичките глупости, които вторият ми баща донесе тук. Леонард стоеше до прозореца и гледаше към двора. Ще има толкова много разговори: Лили се върна, Лили беше освободена от клетката си!
-Какво мислиш, че иска баща ми?
- Не знам, скъпа... Останах с впечатлението, че иска разговор очи в очи. Без Руслан.
— Това е капан — сопнах се аз.
- Не мисля така.
- Ами да, добър човек е, само дето троши кокалите на хората и мъчи родилките.
-Не се обиждай, скъпа… Може да е глупаво, но мисля, че той наистина иска да се срещнете. Неговият пратеник беше много настоятелен.“ -Леонард направи гримаса, сякаш беше сериозно уплашен.
-Странно…“, помислих си, чудейки се какво може да го е накарало да се свърже с мен.
Той избърса краката си в мен. Погледнато правилно-така е. Омъжиха ме за боец ​​на арената. Какво се промени изведнъж?
Преглътнах, гърлото ми изведнъж пресъхна.
Ами ако е бил информиран за нашия договор? Изведнъж разбра, че Руслан възнамерява да има дете от мен? И той разбира защо се е свързал с мен.
Обмислих го внимателно, претеглих различните варианти. Дали е капан от баща ми или хитрият план на Руслан да ме изпита, но резултатът е един и същ. А лоялността отново си струва да се покаже.
— Трябва да кажем на Руслан.
— Скъпа… — изстена Леонард.
-Не се страхувай, аз ще се застъпя за теб“, обещах.- Но трябва да кажем. Не искам да го заблуждавам и може да е опасно за нас.
- Ще се ядоса.
-И какво?“ Усмихнах се. -Винаги мога да последвам съвета ти, за да не се сърди твърде много.
Изчервих се малко: все още не сме се срещали с Руслан толкова отблизо, че да преминем към орален секс. Да, и не забелязах, че Руслан беше твърде привлечен от мен през последните седмици. Не, той обичаше секса, искаше го с мен, но не изискваше разнообразие с една и съща жена.. По-скоро го интересувам само да ми направи дете. Може би умората си казваше думата, но наистина ми се струваше по-скоро сделка, отколкото меден месец. Може би нещо ще се промени с времето. Въпреки че не мисля така.
Не мечтаех за меден месец, с него-примирих се с ролята си в живота му, но все пак беше жалко.
Някаква част от мен, много женствена и нежна, все пак искаше да бъде обичана.
Не исках -въпреки гнева си към живота, да повторя нито поведението на жестокия си баща –нито тъжната съдба на майка ми. Никакви житейски проблеми не можеха да избият от мен тази примитивна нужда.Честно казано, това ме натъжи и разстрои.
През целия път назад Леонард беше адски нервен. Дъвчеше клечки за зъби, очите му бягаха. Няма да се изненадам, ако започне да пуши отново. Да си продажно ченге също не е лесно-често се налага да играеш двойа,че и тройна роля.
-Скъпа, имаш ли нещо против да ти кажа първо?“
-Против“, -казах, като се замислих.- Нека го кажем заедно. Но можеш да започнеш първи.
-Руслан ще ме убие“, изскимтя той. - Разследването си заслужава и това ...
— Не мисля, че ще се измъкнеш толкова лесно.
По-скоро ще избършат пода с него. Забелязах, че Руслан презира Леонард, но го оценява - той служи вярно и дори беше готов да носи кафе и да лъска обувки- за вкусно парче торта.
Когато пристигнахме, Руслан беше у дома.
Той излезе при нас, закопчавайки нова риза. На облегалката на един стол в кухнята забелязах яке. Напоследък се появяваше само за да се преоблече. Днес не е изключение.
Лицето му е спокойно, но изпитах недоволство.
- Къде беше?
Обърках се.
- Организирах почистването на апартамента на Ник.Точно както искаше.
Погледът му се насочи към Леонард, който се разтресе като трепетликов лист.
-Господине, трябва да Ви кажа нещо...
-Надявам се, че това е свързано с издирването на копелетата, които нападнаха осиновения ми син?
Гласът му беше равен, но точно сега Руслан миришеше на студ и опасност. Непознат. Все още не съм срещал тази страна на личността му.
— Не, господарю… ​​— тонът на Леонард спадна. -Девин се опита да ме принуди да уредя среща с Лили, за която ти не трябва да знаеш.
- За какво? - отново липсата на чувства.
Ако не бях видяла колко паникьосан беше Леонард, през живота си нямаше да си помисля, че ще съм така изплашена. Но страхът пълзеше по кожата ми, прониквайки до сърцето.
- За разговор. Не ми казаха повече.
— И ти не разбра? Точно както кой нападна Ник?
- Не, господарю... - той едва можеше да говори, дори сякаш беше станал по-нисък, сякаш беше готов да пълзи полусвит пред Руслан.
Оставяйки ризата си наполовина разкопчана, Руслан удари Леонард в носа.
Аз ахнах от изненада. И следователят дори не се опита да се предпази.. Кървеше от носа с тъжно шумолене. Червени пръски се удрят гърдите му разваляйки девствената чистота и снежна белота на ризата му.. Руслан я свали си.
— Ти, жалко създание — продължи той също толкова невъзмутимо, избърсвайки юмрук в съсипаните си дрехи. -За какво ти плащам? Лили, върви си в стаята.
Мисля, че тогава разпитът и боят ще разцъфтят с пълна сила.
Спомних си обещанието си да защитя Леонард. Не мисля, че той сериозно разчиташе на това, но аз просто не можех да си тръгна.
Няма нужда, Руслан-намесих се аз. -Той ти го каза честно. Баща ми точно това иска, той сее раздор между всички.
Толкова си присви очите, че се уплаших - все едно ще ме удари. Но Руслан се обърна, докато Леонард се опитваше да запуши носа си с кърпички.
— Какво да правя, господарю? — попита през носа той.
— Уреди среща — нареди той неочаквано.
Леонард се втренчи, без да разбира какво става. Всъщност аз също.
Да видим какво иска. Избери подобно момиче. Лили не може да рискува.
-Да, господарю.
Мислех, че Леонард повтаря тази дума толкова често, подчертавайки подчинената си позиция, за да да не бъде бит. Както и да е, той си знае защо
-Какво ще кажеш за атаката?
— Безизходица, господарю. Не съм виновен. Девин преряза всички конци!
-Добре, давай, Лили. Вечерта учител ще дойде при теб, ще те тества и ще те подготви за обучение.
Бурята беше зад мен, с въздишка взех окървавената риза и се запътих към банята. Тръгвайки си, чух вече зад ъгъла:
-Намерихте ли скорпион?
-Не…“- още неразбираемо.
Забавих крачка и се ослушах.
-Не съм ходил в болници и при приятели“,- тихо каза Леонард. - Веднага щом мигне, ще бъде премахнат. Не се съмнявайте.
Съдейки по отговорното ръмжене, Руслан не мислеше така. Стегна м под лъжичката. Влязох в банята , натъпках мръсното пране в коша и се погледнах набързо в огледалото. Той ме защитава. Държи ме настрана от ситуация, която явно е започнала сериозно да кипи.
Както си мислех, Руслан временно загуби интерес към мен.
Като животно. Не обръща внимание на женската, докато не е готова. Интересно, забавлява ли се с някоя отстрани? Или чака?
Вечерта дойде преподавателка от университета и провери знанията ми. Бяхме сами. Руслан не дойде. Не се опитах да попитам за резултатите, но тя не каза нищо .Дори не показа, че мисли нещо нередно, затова,че можех едва да пиша и чета. Тя се преструваше, че всичкое наред.
-Ще Ви запишем в първата година без изпити“, каза тя, изглеждайки много благородна и възпитана, но въпреки това усетих прикрито снизхождение. Можете да посещавате занятия от понеделник. Ще ви бъде даден ментор. Преподавателите ще ви помогнат да подобрите знанията си...
-Не съм тъпа“, казах аз. -Може би необразована да, но не и глупава. Нямах възможност да уча.
-Е, сега е момента да наваксате-“, усмихна се жената.
Представям си как всички ще стенат и ще въртят очи само при мисълта, че приятелката на Руслан ще учи.
- Да ви попитам защо моден дизайнер?
- Обичам красивите неща.
-Ще имаш много“, усмихна се тя пророчески.
Прекарах вечерта сама.
Руслан не дойде, Ник ще бъде изписан утре - ще отидем заедно, остава да се "наслаждавам" на самотата. Пих малко сухо вино. Седнах на леглото, заслушана в тишината на огромния празен апартамент и погледнах през прозореца.
Не исках да гледам нещата на майка ми - и беше ми толкова мрачно.
Разпределих аксесоарите, в същото време проверих козметичната си чантичка - трябва ли да купя още нещо? Преди това Стела следеше за това. Глупаво, но изглежда ми липсва. Между дреболиите намерих сгъваемото огледало - подарък от Скорпион и го въртях в ръцете си.
На капака имаше изображение на водно конче.
Красиво малко нещо.
Изведнъж дъното тихо щракна в ръцете ми. Обърнах огледалото с интерес - дъното остана в ръката ми, разкривайки тайно отделение. Просто се разпадна на две.
Вътре имаше малка флашка.
Глава 17

Подарък изненада...
Разгледах флашката под лампата - най-обикновена, от най-близкия магазин. Трябва да разбера какво има на нея но къде? Нямам личен лаптоп и не бих рискувал да го използвам, знаейки, че Руслан също има достъп до него.
Скорпионът съзнателно ми я е дал - много преди сватбата.
Той беше жестоко бит за този инцидент. Може би е затова е бил така настоятелен да я предаде?
Скрих флашката обратно и затворих капака. Докато разбера какво има там, ще държа огледалото при мен ... Трябва да намеря компютър.
Върнах огледалото в чантата си и чух входната врата да се отваря.
-Здрасти.” Появих се в коридора.
Руслан ме изгори с мрачен поглед и влезе в спалнята.
Последвах го... срам ме е да го призная, но ми липсваше. Може би беше прав - жените се привързват към първият си?
-Татко опитваше ли се да се свърже с теб преди?“ — внезапно попита той.
Застанал с гръб към мен и обърнат към гардероба, той разкопча ръкавелите си, вадейки копчетата с резки движения.
- Не.
Въпросът беше обезпокоителен.
- Никога? Сигурна ли си? Или криеш нещо от мен?
Замръзнах, без да разбирам какво се случва. Изглежда, че агресивният вид беше за мен, а не за прекаран тежък ден.
-Кълна се, в каквото искаш, Руслан“, казах откровено. - Какво стана?
Той скръцна със зъби. Видях как челюстта му се стегна, въпреки че не си обърна лицето към мен. Издърпа коланът за панталона от бримките и това предизвика неприятни асоциации - вторият ми баща се опита да ме накаже с каишът си в детството. Изглеждаше, че и Руслан ще ме бие така.
Хвърли колана в гардероба, което ме накара да трепна.
-Кажи ми“, помолих аз.

Накрая той се обърна. Погледът му беше мрачен , изгарящ, и плашещ. Също така ме погледна в нощта, когато застреля Скорпион.
- По мое желание беше организирана срещата, която той така поиска. Една стриптизьорка от Авалон отиде вместо теб. Девин дойде с помощник ... - Руслан стисна устни. - Когато разбраха, че не си ти, момичето беше жестоко бито. Той наистина искаше да говори с теб. Искам да знам правил ли е преди такива опити?
-Не.” Поклатих глава. Направо изпаднах в шок.
-Мисля, че той разбра, че планираме бебе.“ И не му харесва. Разбрах, Лили. Намери слабото му място - той се усмихна красиво с белите си зъби. -Старецът се колебае какво да прави.. И вече прави грешки.
В съчетание с мрачното лице усмивката изглеждаше чудовищна.
-Той ще се опита да стигне до теб, момичето ми.
Изглежда, че колежът ще го затворят за мен....
- О, Руслан - умолявах аз със свити вежди над носа си.- Не ми казвай, че трябва да си стоя вкъщи сега!
— Няма начин — усмивката стана злобна. -В този град можете да се чувстваш като у дома си. Няма да го напускаш. Трябва да си мнооого внимателна. Не излизай сама. Ще ти дам тайна охрана, иначе няма ограничения.
- Ура! - Хвърлих се на врата му, въпреки че трябваше не да се радвам, а да съм нащрек.
Не знаех,че тепърва ме очаква ужас!
По думите на Руслан чувах само това, което исках. Ще имам охрана с мен и Леонард по петите ми. Е, какво може тогава да ми се случи?
Целунах Руслан по бузата, вкопчвайки се в мощната фигура с удоволствие. Бузата е зараснала, все още плашеща с черни шевове.
- Конците трябва да бъдат махнати.
- Можеш ли?
-Отивам за ножица...
Намерих правилния инструмент в банята. Внимателно прерязах шевовете и грабнах последната пинсета.
-Белегът ще остане“, въздъхнах.
Шевът се беше превърнал в белег, покрит с розова нова кожа, с дупки от конци. Той ми напомни за Звяра. Стана ми тъжно. За три седмици всичко изглежда се изглади. Всички решихме, че ще остана. И не е имало кой знае какво между Кирил и мен- само глупави момичешки мечти. И вече съм жена. И някой ден ще бъда майка.
Звярът изглеждаше като филмов герой или някакъв друг идол от младостта ми, който обичам така глупаво, но реалният живот прави корекции. Не можем да сме заедно. Съсредоточи се върху реалността, момиче.
Не съм чувала нищо за него от последната ни изцепка в клуба. Разбрах, че ме предпазват от срещи с Кирил.. Не говореха за Звяра пред мен, сякаш не съществуваше. Руслан не ме водеше там, където можехме да се срещнем, сякаш наистина се страхуваше от чувствата ни. Значи имаше от какво да се страхува? .. Къде е той изобщо? Изведнъж напусна? Ще трябва да попитам Леонард. Слуховете не проникнаха до мен, сякаш Звярът никога не е съществувал.
Въздъхнах отново и прекъснах мислите, които бяха тръгнали по грешен път.
Спомням си какво исках да попитам.
-Имаш ли нещо против да почистя апартамента на мама?Нуждае се от ремонт...
- Какво от това? — попита той отдалечено.
- Скъпо е. Мога ли да харча?
— Дадох ти карта — присви очи Руслан. — Случило ли й се е нещо? Ако има проблем с картата, вземи нова от Леонард. Плащай и не ме разсейвай с глупости.
Стиснах устни и кимнах.
Руслан се усмихна, хвана ръката ми и целуна китката ми с вкус.
-Грижи се за себе си и вещите си, Лили.
Ник беше изписан в неделя.
Взехме го заедно, без да броим охраната и личния лекар. Ник все още беше малко блед, беше отслабнал, но като цяло изглеждаше добре. Той ми се усмихна и ми вдигна палец. Прибрахме го у дома, като го оставихме на грижите на бодигардове и домакински персонал. Върнахме се мълчаливо.
Погледнах изпитателно Руслан, забелязах, че не е в настроение. Тревогата му за осиновения син остави дълбока бръчка между веждите.
Утре е понеделник и аз го чаках така,както дете не чака собствения си рожден ден. Започнах колеж. Вероятно има библиотека и там има работещ компютър. Чудесен повод да променя ситуацията и да разбера какво е запазил Скорпионът на флашката ...
Никога ли не е мислил за деца? Неочаквана мисъл, но логична. Руслан говореше сдържано за бъдещите ни деца, но се интересуваше от приемното дете, тревожеше се за него. Не трябва ли да иска свое? Като родя...как ще е? Може ли наистина да затвори вратата зад нас, ако се отегчи, както се страхувам? Странни мисли. Внезапно обръщам отношението си към въпроса на сто и осемдесет.
Преди си мислех със страх, дори не се опитвах да си представя как ще изглежда ...
Но сега си мисля и за това как Звярът ще се отнася с нашето бебе?
Въпреки че Руслан не му е брат, те са израснали заедно. Трябва да означава нещо. Беше така топлосърдечен с Ник.
Прекарахме нощта в различни спални, а на сутринта, когато станах, Руслан вече беше изчезнал
Може би е излязъл през нощта, но аз не забелязах.
С въздишка започнах да се приготвям..
Бях необичайно нервна..
След отвличането загубих възможността си да излизам на публични места. Затворена в Авалон, загубих навик да гледам на часът, графици, всичко, което съпътства живота на възрастните. Няма училище, няма работа. Кой би предположил, че само след няколко месеца ще полудея толкова.
След размисъл облякох тесен черен панталон и тънък пуловер. Опаковах чантата си, когато скрих козметичната чанта с огледало - ръцете ми трепереха. Ако всичко е наред, днес ще разбера какви тайни е пазил съпругът ми ... оказва се, че той все още е действащ , тъй като оцеля и не сме разведени.
Измих лицето си, наслаждавайки се на свежия си вид и събрах косата си на висока опашка на тила.
Имам среща с декана в девет. След това встъпителна лекция. Леонард трябваше да ме заведе.
Гмурнах се на предната седалка, забелязах, че таблото блести и кабината мирише добре.
— О, ти си бил на автомивка? Ето и събитие. Сигурно ще валят жаби.
-И аз се радвам да те видя.“ Леонард се ухили, докато поздравяваше с чаша кафе за излизане. — Лате?
- Не,сега не.
Сложих чантата си на коленете и се закопчах. Лудостта така и не изчезна. Стиснах прясно маникюрираните си пръсти върху дръжката на чантата, драскайки скъпата кожа. Всичко ще бъде успешно - аз съм новата жена на Руслан. Дори да чета сричка по сричка, всички ще се зарадват.
Отзад имаше охранителна кола. Следят баща ми да не се свързва с мен.
Леонард караше спокойно и без да бърза. Намалявайки на светофара, за да пропусне нечий кортеж, подсвирквайки и ревейки покрай него - изведнъж се сети:
-Сравних почерка, както поиска, скъпа.
- Ммм?
Толкова много мислех за предстоящите учебни задължения, че не разбрах веднага за какво говори.

— Почеркът по счетоводните документи. Поиска да знаеш на кого принадлежи. Вчера бях в Авалон и сравних почерка. Принадлежи на Алина.
Счетоводните книги на Ник и бележката, която ми донесоха преди сватбата.
— Тази вечер няма да да имаш брачна нощ със Скорпион.
— Алина? Намръщих се. - Ти си сигурен?
Защо би? Може би е била толкова самоуверена? Алейна изпитваше дива ревност заради Звяра. Не й хареса, че той започна да обръща внимание на някаква си смотанячка, а не на красивата кралица на клуба. Алейна беше любовница на Звяра, робиня на Руслан, но как, по дяволите, е разбрала за плановете на господаря си? Той със сигурност не би го споделил с нея. Той не дели с такива... нищо.Особенно с танцьорка на екзотични танци... Която сто процента ще информира брат му.
Мистерия...
Авалон крие адски много тайни. Бележката беше донесена от Даяна, която веднага ми съобщи, че няма намерение повече да работи за Звяра.
— Леонард, случайно да знаеш какво става в Авалон в момента? Алина още ли е там?
- Къде другаде, мила, кой ще я пусне. Нейната работа е да танцува на пилон.
- А Звярът? Появява ли се там?
- Разбира се... Вчера го видях, но какво? - хвърли ми кратък поглед, светофарът светна и потеглихме.- Още два завоя и ще сме там.
Аз се засмях.
- Не е ли ясно? Той и брат му се скараха заради мен.
-Не се тревожи за тях, скъпа“, облиза устни Леонард, което правеше според мен когато беше неспокоен. - Ами да, скараха се... Как да го кажа, малко се поотдръпнаха в страни. Руслан предаде клуба на милостта на Звяра, той самият не се появява там. С цялото му съдържание... И Звярът сякаш те е отстъпил-теб.
- Какво?- Обърнах се, присвивайки очи.
-Виждаш ли… По дяволите, защо ти казвам това?“ -Той стисна зъби, но свърши. „Те не могат да избягат един от друг.. Бизнес, недвижими имоти, връзки - те не могат да не го споделят, скъпа, без да унищожат целия град. Те винаги повече или по-малко мирно разрешават всички конфликти, чрез компромис. Братята са нищо един без друг... Те винаги са били възприемани като две сили от една страна. Ако котка притича между тях, изобщо не знам какво ще стане. Съдейки по това, което виждам и казват, Руслан и Звяра са се разбрали да не си вадят очите.
- И?- Натиснах.
- Мисля, че Звярът ще ти позволи да родиш от Руслан, тъй като е необходимо ... Но аз не си го измислям това.
Въздъхнах тежко, без да знам как да се чувствам при тази новина сега. Оказва се, че Руслан си е извоювал правото да ме използва първи, нали? Примерно-имам деца и какво следва? И тогава ли ше премина ли в собственост на Звяра в името на помирението на братята? Само при мисълта, че не знам нищо за това, което се случва и какво наистина са се съгласили там, да правят с мен –студени тръпки преминаха по гърба ми.
Но не това ме попита Леонард. Намерих няколко банкноти в чантата си и ги сложих в жабката.
- Благодаря ти за откровеността.
Спряхме пред шикозните стълби на университета и аз отворих вратата. Време е да тропнем към Алма матер.
Представяйки пропуска, лесно влязох вътре и се обърках.
Много хора - ученици и учители, шум и пълно неразбиране какво да правя по-нататък. Леонард остана отвън. Но това, което се случваше, беше страшно вълнуващо, усетих прилив на сили и очакване. Моят ментор трябва да е някъде тук - обещаха ми и тръгнах да търся деканата.

-Мис Девин…“ Деканът на факултета се оказа възрастен, внушителен мъж. Радваме се да Ви видим сред нашите ученици.
Той увери, че винаги са готови да ми помогнат, изрази надежда, че ще ми хареса обучението, а също така попълни документите. Очаквах повече от срещата, вярвайки, че ще трябва да премина тестове или интервю, но ... Славата на Руслана свърши работата вместо мен. Всичко мина идеално. Можех преварително да не треперя толкова.
След разговор с декана отидох да търся аудиенция. По план имаше встъпителна лекция. Времето беше малко и реших да потърся библиотеката по-късно.
Аудиторията вече беше пълна със студенти. Замислих се, седнах на първия ред, оглеждайки се с наслада. Гръмливият глас на учителя ме върна на себе си.
- Забравете за всичко, което успяхте да фантазирате! — каза рязко той. - Няма да рисувате красиви тоалети, докато пиете кафе между тях! Няма да създавате колекции! Вие сте тук, за да овладеете занаят, труден занаят, който изисква пълно отдаване!
Слушах с голям интерес – като всички останали. Гласът прогърмя, принуждавайки ме да забравя за всичките си проблеми, трудности, Руслан и баща ми... Сякаш бях попаднала в друг свят. Абсолютно нов, неизследван, но примамлив.
За разлика от други студенти, които са мечтали да постъпят в този институт , работили с години за това и умни, аз попаднах тук случайно. Ако не беше Руслан, никога нямаше да стигна дотук - нямаше да мога да взема изпитите, подготовката в общинското ни училище куцаше и с двата крака и нямаше да мога да плащам за частно обучение . Деканът както и да ни плаши, не ме беше страх. След Авалон и баща ми нищо за мен не е страшно.
Час по-късно вдъхновени и изпълнени с еуфория учениците се изсипаха по коридорите.
Позабавих се малко, оглеждайки публиката.
Огромни прозорци, през които се лееше утринната светлина. Ехо стая. Огромна черна дъска. Всичко ми хареса. Тези подробности обещаваха златно бъдеще.
Въпреки унищожителната лекция, студентите бяха изпълнени с ентусиазъм. Всички жужаха.
— Знаете ли къде е библиотеката? — попитах едно весело червенокосо момиче, което разговаряше с приятелите си.
Тя дори не ме забеляза.
- Питат те! -Брюнетката до нея я бутна с лакът и се ококори.
- А? Тя погледна назад, огледа ме от горе до долу.

В ръката й е модерен телефон, тя явно е облечена от скъп магазин, изглежда, че видях такава пола на третия етаж. Случайно съм се приближила до инфлуенсърките. Вече вътрешно се свивах по навик, но после се сетих, че съм дори по-добре облечена.
-Вие ли сте Лилия Девин? - издиша тя с възхищение. - Казаха, че ще учиш при нас, но не повярвах!
Това все още не беше достатъчно... Усмихнах се насила. Единственото, което ме интересуваше, беше библиотеката.
Тя посочи надолу по коридора, усмихвайки се възхитено.
Измърморих благодарностите си, преметнах чантата си през рамо и излязох възможно най-бързо. Нямах планове да имам приятелки. Много сме различни.
Намерих безплатен компютър в библиотеката. Огледах се, като се уверих, че не ме наблюдават, и седнах. Нарочно избрах най-отдалеченото място, за да не гледа никой в ​​екрана. Самотата за хора като мен е подходяща. Имаше само една ниша в коридора, достатъчно далеч от мен. Сложих чантата с гримове на масата пред себе си, като се престорих , че искам да докосна устните си, и дискретно извади флашката.
Не искам никой да забележи къде я крия.
Отворих съдържанието.
Без папки, структури. Само файлове на куп. Погледнах датите: всички пресни, тази есен ... И всички са се появили, след като се озовах в Авалон. Не помня точно кога Руслан обяви, че ще ме омъжи за победителят в септемврийските битки, иначе щеше да е сравнимо. Но имах усещането, че след това работили с флаш устройство.

Това наистина ли е негово?На Скорпион? Може би той ми е дал нещо? В края на краищата, може би флаш устройството не беше предназначено за мен, а е искал да го скрие и не е намерил нищо по-добро от това да го скрие в огледало за мен? Кой знае, правилата в клуба бяха строги и тежки. Може би щеше да бъде обискиран или нещо подобно.
Отворих един файл произволно - картинка.
Етажният план на сградата… Присвих очи, без да разбирам какво виждам. Три етажа, огромни зали… Изглежда, че това е планът на Авалон. Следващият файл съдържаше банкови данни.
Подготвял е бягство.
Издишах, преминавайки към следващия файл.
Карта на града… Не разпознах веднага района. Старият град... Когато беше център, но превърнат в беден квартал. Още няколко плана бяха сгради от там. Старо кино. Имение. Полицейски участък, сега изоставен. Какво означава всичко това?
Наистина ли беше готов да избяга?
С какво смяташе да го свърже? Към телефона? Но щепселът не става. Значи Скорпион имаше лаптоп някъде. Малко вероятно е да има нещо ценно - той го е държал тук ...
— Колко още, скъпа?
Трепнах и вдигнах глава. Леонард, дъвчейки клечка за зъби, ми се усмихна. За щастие екранът изобщо не го интересуваше.
-Вече можем да си тръгваме“, извадих флашката и бързо оставих нещата си в чантата.
Докато следвах Леонард през просторната зала, пълна със студенти, се радвах, че мога да подредя мислите си и корумпираното ченге няма да види озадаченото ми лице. Не исках да му казвам за флашката. И на Руслан също. Първо, защото Скорпион ми го даде много преди всичко да се случи и истинският план на Руслан не беше разкрит. В крайна сметка нещастният ми съпруг го е направил с причина. Ами ако се крие в Стария град? Предавайки флашката, само ще подпиша смъртната му присъда.
Така че определено не.
- Е, как е първият урок? Имаш ли домашно сладурче? Или да ядем?
Мислех, че Леонард е станал твърде важен в живота ми. Не може ли да ме пази обикновен пазач?
- Отиваме до апартамента на майка ми. Ще направя ремонт.

[Sheba]

Глава 18

След като получих картбланш, се втурнах да подреждам наследеният от мен апартамент.
Подредих нещата си и ги прибрах в кашони, изхвърли боклука и старите мебели, остави само маса и скрин. Имаха нужда от реставрация, но събудиха в мен спомени от времето, когато бях малка и майка ми беше наблизо, и означаваха много за мен. Закараха ги при майстора. Екипът почисти апартамента до основи: премахнаха подовете, откъснаха остатъците от тапетите. Мечтаех за основен ремонт, който не само да придаде красив вид, но и да премахне духа на безнадеждност и проблемите, с които живях,тук.
Екипът го направи за месец.
Когато влязох в апартамента, не го познах.
Старата дупка, която събуждаше само негативни спомени, се превърна в просторен, светъл апартамент.
Всичко се е променило. Прозорците бяха високи с модерни рамки, вратите сменени и миришеше и изглеждаше ново.
Беше красиво, но в същото време тъжно. Сбогувах се завинаги с детството, унищожих последния му "свидетел". И колкото и да беше мизерно, майка ми остана там, къщата ми беше там. Всичко това е в миналото.
Избрах няколко снимки на майка ми и поръчах рамки за тях - тънки и стилни. Поставих ги върху реставриран скрин.
След това дойде ред на мебелите.
Обзаведох кухнята с нова бяла гарнитура и двете стаи, като превърнах едната в хол. Там удобно се настаниха мек диван в бежови нюанси и стелаж, който с течение на времето със сигурност ще придобие маса от малки сувенири и предмети. Отне още месец. Почти през цялото време бях потънала в апартамента на майка ми или в училище - Руслан не се намеси в това. Не се разстроих и вече свикнах с мисълта, че ще отнеме много време. Шест месеца до една година, колкото по-дълго, толкова по-удобно за мен. Можех да се съсредоточа върху обучението си. Честно казано, ученето изгони всичко друго от главата ми и мислех само за бъдещето. Започнах да шия и много ми хареса.
Веднъж седях в уютно кафене между двойки и една от главните в курса седна до мен.
Тя беше дъщеря на известен бизнесмен и поп певица, винаги се обличаше като пет плюс и се опитваше да се сприятели с мен.
-Ти работиш толкова упорито в час“, подкачи ме тя.. -Явно ти се удава.. Реши ли какво ще правиш по-нататък?
-Ще стана дизайнер“, свих рамене. -Ще имам собствена колекция.
- Облекло ли?
Замислих се.
- Мъжки костюми.
Тя повдигна изненадано вежди.
_Внезапно решение ли е?.“ Тя започна да яде салата с риба тон.- Защо костюми?
-Искам да бъда заобиколена от красиви мъже на всяка възраст“, ​​засмях се.
Защото са по-силни. И искам да се придържам по-близо до тези, които носят костюми за десетки хиляди. Не казах това на новата си „приятелка“ - това щеше да издаде моята слабост.
Разговаряйки весело, хапнахме и отидохме в клас.
Гледах на съучениците си малко по-различно. Момичета и момчета са само от богати семейства - а тук нямаше други, образованието беше твърде скъпо, гледаха с изненада усърдието, с което правя всичко. Не ме разбираха. Защитени от надеждната
финансова възглавница на родителите си, те бяха уверени в себе си и в бъдещето, без да осъзнават, че просто са късметлии. Баща ми е богат, но пътят нагоре трябва да се гризе още по-усърдно, отколкото ако не ... Компанията от новобогаташчета искаше да ме завлече при тях, мислейки, че и аз като тях съм родена със златна лъжица в устата , но когато ме поизучиха по-отблизо, бяха изненадани. Аз бях различна.
Прекарвах по цели дни в скицирване. Шиех, учех история и теория на модата.
Един ден менторът, назначен от декана, беше изненадан:
Работите толкова много, сякаш се страхувате да не успеете да стигнете навреме. Отделете време. Насладете се на студентските радости.
Просто се усмихнах нежно.
Студентска радост.
Просто като си помисля само за това.
Но Руслан не се интересуваше от моите успехи.
Той се интересуваше само от моите "успехи" за дете. И не можех да направя нищо, за да му угодя. Дори показах информация за планиране на бременност и проблеми, но съдейки по изражението на лицето му, това абсолютно не му хареса. Инстинктивно предположих, че няма намерение да чака една година.
-Ако не се получи до три месеца, ще отидем на лекар“, реши той.
Настроението ми тази вечер безнадеждно се влоши, а на сутринта остана все същото.. Нова година идва скоро, но декември преминава без сняг и дъжд, в седем сутринта гледах през прозореца и не исках да ставам. Дали след вчерашната вечеря, или след разговора с Руслан, гърдите ми се стягаха и тялото ме болеше. Може би съм настинала. Вчера ме валя силен, студен дъжд. Той и сега миеше прозорците...
Руслан ще ме заведе на лекар. Той е твърдо настроен за детето. Ще се наложи - да изцеди това дете от мен, каквото и да му струва. Ако се окажа безплодна,, ще ме накара да се подлагам на сложни, болезнени процедури, ще ми пробият стомаха, ще гълтам хормони... Стана ми лошо. Изби ме студена пот, осъзнавайки, че подписах с него не просто договор - дяволски договор, ако нещо се обърка ... ами ако наистина съм болна?!
Ще предпочете да ме убие с експерименти, отколкото да се откаже от идеите си...
Беше ми толкова зле на душата, че реших да ям в леглото и да пропусна първите два часа. Закуската беше тост, две ленти пържен бекон, поширано яйце и зеленчукова салата. Вяло взех яйцето, потопих препечената филийка в течащия жълтък, но това не събуди апетита ми и взех чаша хладен сок. Пресен, разбира се. Всеки ден ми носеха плодове от най-добро качество. И се изстискват преди сервиране. Всичко, което пожелая. Днес сокът беше портокалов. Киселият, приятен вкус веднага събуди „грешните“ спомени. Как отхапвам портокал с кората и целият клас ми се смее. Тръпчивият вкус на жар в устата ми. Спомени, които бих предпочел да забравя.
Дори да ям от златен съд, усещането за бедност ще остане с мен завинаги. Телефонът иззвъня и аз вдигнах слушалката.О, Настя е моята нова приятелка.
- Закъсня? -тя се засмя в телефона. Всички вече се събраха...
— Днес ще дойда по-късно — въздъхнах.
- Тъжна ли си? -Тя долови мъката в гласа ми.
-Малко съм настинала ...“ -Въздъхнах, гласът ми е тъжен, но здрав и сега тя ще реши, че лъжа.
— О, Лили, бременна ли си? — възхити се тя.
Наканих се да протестирам, но спрях, опитвайки се да броя дните. Изглежда, че по време на бременност трябва да се чувствам болна и да слушам чувствата си .
Настя избухна в смях в слушалката, сякаш улови настроението ми и аз бързо се сбогувах.
Реших да отметна завивките и да се изправя. Както не би трябвало… Нямаше виене на свят. Е, определено не, не се ли почувствах по-зле?
Боса, решително се затътрих в банята, ядосана на дългия коридор и огромния апартамент. Бързо намерих един изоставен тест в шкафа и го направих. Чаках резултата, нервно потрепвайки с крака си.
Опитах се да си представя и двата резултата, но защо да крия - студените нишки на страха се точеха към сърцето ми ...
Е, какво имаме тук?Примижах към слабия знак плюс. По дяволите, може би тестът е дефектен?
В същото времеми стана смешно - защото Руслан щеше много да се зарадва .... До такава степен,че за мен ще стане ужасно. Сякаш студени пръсти сграбчиха сърцето ми и кръвта ми изстина във вените.Ще ме сложи на верига.Но пък край на изследването.
Притиснах ръка към очите си със стон. Сякаш ме заляха изведнъж ледена вода - дори гърбът ми настръхна.
Докато планирах това дете, всичко не изглеждаше толкова ужасно. Но сега след като забременях, веднага се появи усещане за безнадеждност и общ край. Краят на живота ми и отношенията ми с Руслан - от мен са необходими само деца. Със Звяра - вече ще съм бременна от друг, той също ще ме забрави. Всички ще се откажат. И паднах , преди дори да постигна нещо по отношение на обучението си. Вече се настроих за една година ... Напразно, както се оказа.
- Проклети да сте! - Ядосах се веднага на баща ми, Звяра и Руслан.
Проклетите мъже... Играят си с нас и правят каквото си искат. И как ще оцелея? Никой не го е грижа, както и никой не се е интересувал как ще оцелее майка ми.
Замислено счупих теста и парчетата.
Струва ли си изобщо да говоря с Руслан? Веднага ще ми забрани да излизам от вкъщи. Това няма да промени нищо - изглежда, че ще уча още няколко месеца, след което ще го направя щастлив... Бързо опаковах чантата си, плюх на болестите и упорито отидох на училище.
— Днес си мълчалива, скъпа — каза Леонард. - И проспа началото.. Нищо ли не се е случило?
Не отговорих на проницателното ченге.
През целия път си мислех какво да правя сега и как е по-изгодно да съобщя новината за бременност. Може да се каже, че не казвах, докато се уверя, че съм хванала... В крайна сметка мога да си призная, само преди да ме завлече на лекар - и какво ще ми направи, вече съм бременна. Прехапах устни от вълнение, но твърдо реших да се придържам към плана.
Три месеца - не го ли заслужавам? Трябва здраво да уча.
Страхувах се да се срещна с Руслан на вечеря, не бях сигурна, че няма да избърборя твърде много, но всичко мина добре. Казах, че се чувствам зле и той не настоя.
Мъжете, както се оказа, по принцип не са чувствителни към подобни неща. Струваше ми се, че Руслан сам ще познае, но нищо подобно ...
Чувствах се доста добре, въпреки че се страхувах от токсикоза и други радости. Но бременността ми изобщо не ме притесняваше. Ако не беше тестът, тогава не бих си помислила, че съм в позиция.
Първите две седмици чувствах отхвърляне на детето.
Все едно е от врагът. Не можеш да излъжеш сърцето си: забременях под натиска на Руслан, договорът дори да е изгоден, това не е доброволно решение.
Радвах се, че не му казах и за това.
Имах време да свикна.
После се появиха мисли: кой е там - момиче или момче? В сърцето си исках момиче, но в ума си исках момче. Мъжете имат повече късмет в този живот. Дори знам това от семейството си.
Три седмици по-късно все пак повторих теста - какво ще стане, ако първият е грешен?
Кръстът стана по-ясен.
Няма да мога да го крия дълго време и започнах да се притеснявам кога да кажа на Руслан. Реших - когато бременността ще бъде на три месеца. И време има, и срокът е приемлив. И ще имам време да си доуча първият курс, след като свърших основната задача.. Усвоих уменията добре.
Ставаше ми все по-трудно.. И наскоро Руслан дори по-рядко започна да ме посещава през нощта. Може би вече се е примирил с факта, че нищо не се получава с нас. А може причината да беше в твърде многото работа и да беше уморен. Или може би животинският му инстинкт му подсказваше, че вече няма смисъл да спи с мен Чарът на новото притежание беше изветрял и той беше по-малко привлечен от мен ...
Успешно успях да скрия до единадесет седмици от бременността.
Ако Руслан беше малко по-внимателен, щеше да се досети по-рано. Започнах да преглеждам каталози с детски дрехи, после преминах към кройки, защото се появиха няколко идеи... Но някои хора бяха твърде заети с отмъщение и работа.
Точно на дванадесет седмици реших да кажа истината.
Вече съм подготвила обучението си. Усвоих програмата на курса с ускорени темпове, въпреки че все още бях далече от финала. Мрачна пролет тихо дойде в метрополията.
Направих всичко възможно.
Поставих на масата детска носия, която сама уших. Не знаех какво ще имам и я направих лимонена с бяла дантела, за да не се забърквам с розово и синьо. Настроението беше приповдигнато. Първо, бях усвоила достатъчно умението . Харесах не само резултатите от моята работа, но и самочувствието, което дават само знанията и способността да се изхранвам. Дори всичко да върви много зле и Руслан да ме изгони с детето, без да даде нито стотинка,всичко ще бъде наред с нас. Нямам диплома, но мога да шия, а апартаментът ми е ремонтиран, обзаведен и готов за живеене. Ще преживеем някак.
Дълбоко в себе си не му вярвах. Защото те предадоха майка ми. Все пак в мен имаше червей, който събуди недоверието към хората.
Чаках Руслан така, както никога не съм го очаквала.
Приготвих вечерята - не сама, разбира се, просто сервирах това, което беше донесено от Авалон. Напоследък оттам се доставя храна.
Притесних се и си представих как ще реагира на новината за бременността ... Но вечерята изстина и Руслан не се появи. Взех телефона и написах.
,,Ти кога ще дойдеш? Всичко е готово, чакам те''.
Исках да добавя „Трябва да ти кажа нещо“, но не посмях. И исках да му кажа лично.
Дълги минути чакане
Минаха 40 минути, преди да дойде от него съобщение:
,, Лили, вечеряй сама. Ще се върна в града след две-три седмици и ще се погрижа за теб."
Господи какво разочарование...
Сложих ръка на коленете си и въздъхнах. И докъде го докарах?
Твърде дълго се подготвях за този разговор и сега се почувствах раздразнена. Всичко ме ядоса - сигурно хормоните. Или може би самият Руслан е такъв. Взех вилица и бавно боцнах от месото. Апетитът ми беше добър, започнах да се страхувам, че до края на бременността ще напълнея.
-Колко навреме…“ измърморих.
Е... по-добре съм. Получих още едно малко забавяне и ако той направи иск, ще кажа, че вината е негова.
Чудя се къде ли отиде? Командировка? Ваканция? Понякога тръгваше по-рано, но само за един-два дни, а сега е твърде дълго . Може би има нещо общо с баща ми?
Повече не се опита да се свърже с мен и не чух нищо от него. Или той загуби интерес към мен, или охраната компетентно е забранила опитите ни за комуникация.
В отговор не написах нищо, освен „Добре“.
В главата ми се качиха упорити картини как Руслан, уморен от вечно мрачния град, мен и житейските проблеми, се размотава някъде по райските острови с дългокрака красавица. И това е напълно възможно. Нашият договор включваше само дете, а не вярност до гроб.
Това ме ядоса още повече.
Ми добре. Той има своя живот, аз имам мой.
Прекарах вечерта в шиене на одеяло за детето. Предварително закупих материалите: мек лимонов кашмир и бяла коприна, които щях да сложа на кантовете.
Първата седмица мина без инциденти. В понеделник щастливо се върнах на училище. Вече си мислех, че няма да стигна дотук - Руслан нямаше да ме пусне повече,когато му кажех за бременността.Леонард ме остави.
- Знаеш ли къде се отнесе Руслан?
-Той не ми докладва, скъпа… Да те взема ли след четири?“
Аз кимнах.
След заминаването на Руслан охраната беше засилена, Леонард се тресеше над мен като вълча опашка, но поне не влизаше в клас с мен - чакаше в коридора. Даже стана интересно как обяснява отсъствието от основната си работа - взел ли си е отпуск?
В събота часовете приключваха малко по-рано: в три. Бих искала да взема допълнителни уроци, но днес се изморих малко. Може би бременността си взема своето.
Излязох в коридора, чудейки се дали да се прибера да спя или да поседя в библиотеката? Умората реши в полза на кревата.
- Ще си ходим ли?- Леонард се ухили.
Чудя се дали самият той не се е уморил да ме пази? Въпреки че защо не ... Работата не е прашна – еее- пази момичето, но плащат добре. Освен това той обича да ближе дупето на Руслан, така че дори ще му пази ботуша, ако каже.
— Просто отивам до тоалетната — промърморих.
Не ми харесваха тук тоалетните : винаги е много пренаселено и ремонтът е отгоре-отгоре. Изчаках малко, докато учениците започнаха да се разотиват - някои по домовете, други по часовете и отидох, когато банята не беше толкова пълна .
Ято момичета се въртяха пред огледалото, но скоро ще си тръгнат.
Стоях настрани и измих лицето си с хладка вода. Не се притеснявах за грима – не си бях сложила, но така ми е по-лесно. Все пак прибирането вкъщи беше правилното решение. Девойките най-накрая си тръгнаха и аз отидох до сепарето.
Нямах време да се заключа там - вратата изскърца.
Огледах се без интерес и онемях: на прага стоеше мъж в черен костюм.
Очевидно не беше сбъркал вратата - и се взираше в мен. Видях пистолет в ръката му.
Не издадох нито звук . В главата ми се въртяха мисли: да крещя? Къде е Леонард? Какво се случва?
-Някой иска да говори с теб“, каза мъжът.- Не мърдай и няма да се нараниш.

Глава 19

Отдръпнах се и накрая извиках:
— Леонард!
Или бременността ме направи страхлива, или неочакваното нашествие ме изплаши, но определено не исках да говоря с никого! В женската тоалетна на учебно заведение такива амбали не се появяват толкова лесно.
— Леонард! - Сгуших се в ъгъла между сепарето и стената, когато към мен тръгна мъж с неизвестни намерения.
Капан!
- Млъкни! - ядоса се той, явно свикнал, че момичетата като го видят веднага се предават и правят каквото им се каже. А аз крещях като попарена.
— Леона-а-ард! - изкрещях още по-силно.
Но къде е той? - той стоеше пред вратата!
Вратата се отвори и най-накрая го видях.Главата му беше прищипана под мишницата на плешив бик. Краката бяха разкрачени, лицето отпуснато, очите бяха полузатворени. Дори не разбрах какво се случва с него: изглеждаше в съзнание, но сякаш беше пиян. Изглежда, че е нокаутиран в коридора ... Веднага го хвърлиха в тоалетната и той се строполи на пода в неестествена поза.
Изплашена, млъкнах.
Но изглежда падането го е вразумило. Леонард се размърда и се надигна, опитвайки се да се обърне.
-Легни“, заповядаха му.
След плешивия пазач в тоалетната влезе възрастен мъж с интелигентен вид.
— Дръж я — нареди той.
От двете страни бодигардове ме хванаха, като ме държаха ме за ръцете.
- Какво искате?! –започнах да треперя..
Възрастен мъж тръгна към мен.
Бях облечена с черни тесни панталони и широка блуза. Носих я така нарочно. Коремът започна да расте и въпреки факта, че много малко бях беше наддала -вече беше започнало да ми личи. Не много, но не исках да привличам внимание. Той издърпа нагоре дрехата разкривайки коремът ми и постави ръката си отгоре, опипвайки с върха на пръстите си.
Гърбът ми се потеше от страх, а коремът ми беше толкова напрегнат, че се страхувах и за себе си и за плодът вътре.
- Махни си ръката!- Инстинктивно се опитах да се освободя.
— Спокойно, момиче — обърна се той към пазача. – Бременна е. Предай го.
Пуснаха ме и аз се отдръпнах. Пулсът ми биеше в слепоочията и усещането за парене на силни ръце оставаше върху тялото ми. Като отвори вратата, пазачът каза нещо и го последва... Баща ми влезе.
Очаквах нещо подобно… Притиснах се до стената.
На дневна светлина изглеждаше по-стар. Лицето му беше набраздено от бръчки, а черният му костюм приличаше на погребален.. Тънката кожа е плътно прилепнала към черепа, бузите са хлътнали, като на истински дух. Дори се страхувах от погледа му, знаейки какъв е.
Всички замръзнаха, единственият, който се движеше беше Леонард на пода. Усещайки надвисналата над него опасност, той бавно се надигаше нагоре, кракът му потрепваше от усилието.
— Радвам се да те видя — каза той. -Накрая без свидетели.
Мълчах предпазливо.
-Не очаквах да се хвърлиш на врата ми ... Но можеше ли да кажеш здрасти?
- Какво бихте искал?
-Не се стига лесно до теб, знаеш ли? -Той наведе глава с такова изражение, сякаш мислеше да ме изяде. - Руслан направи всичко възможно, за да не се срещнем. Обърна се срещу мен, нали?
Той се справи страхотно сам. Но аз мълчах, гледайки го като опасното създание, каквото си беше.
-Трябваше да си уредим среща. Но вместо теб изпратиха друго момиче. Ти ли трябваше да й кажеш, че искам да се срещнем? -Той погледна Леонард.
- Казах й! – изплаши се той.
Спомняйки си неговите методи, аз самата се поболях от страх..
.Охраната знаеше с кого говорят. Леонард беше повдигнат за гърдите, докато се опитваше да се обясни, и със силен удар в зъбите, бе изпратен обратно на пода. Той се закашля, изплю зъбите си и се опита да изпълзи на четири крака.
С широко отворени очи наблюдавах петната от кръв, разпръснати по белите плочки.
Накараха го отново да се изправи.
-Недей… Не, недей…“ измърмори той, но беше прекъснат от нов удар.

- Спри! -Виках, ръцете ми и цялото ми тяло трепереха и затворих очи, за да не гледам клането.
Само че той все още крещеше, когато го удряха, и все още вонеше на кръв.
- Достатъчно!- Повторих, осъзнавайки, че не мога да се справя и все пак погледнах.
Леонард беше бит от няколко души и брутално. Спомних си как хората на баща ми се подиграваха на враговете си преди да умрат и ми стана страшно. Той вече не беше на крака. След поредния удар той се строполил и остана на пода без да дава признаци на живот. Нямаше смисъл да го бият, но знаех, че ще продължат.
- Спри!
- Ще говориш ли с мен?
- Да! Тук съм!- Избухнах в сълзи и покрих лицето си с ръце. Това ми даде възможност да помисля какво да правя. Усещах зашеметяващата миризма на кръв и хлор.
И така, охраната отвън, по време на час, само Леонард ме пазеше пред стаята..
Няма да могат да ме отведат - охраната ще забележи. Надявам се да успеят да ме спасят.
Скоро ще започнат да се притесняват, че ни няма толкова дълго.
Те ще трябва да проверят.
Докато бяхме тук, никой не влизаше в тоалетната, което означава, че се охранява отвън. Рано или късно хората наоколо ще се заинтересуват защо амбалите дежурят близо до женската тоалетна. Трябва да отделим време.
Махнах ръцете си от лицето си и повторих:
- Да
- Бащата – Руслан ли е?- Той кимна към корема ми.
Замълчах. Сякаш има нужда от отговори. И е толкова ясно.
- СЗО? Момче или момиче?
— Още не знам — измърморих.
-Мога да си представя какво ти е казал за мен, дъще…
Изгледах го подозрително. Говорихме почти без свидетели. Хората му не се броят, а Леонард е аут. И това се опитва да ми втълпи - че Руслан ме е настроил срещу него?
Но той искаше да говори, а не да напада.
Постепенно страхът изчезна. И разбрах, че моята детска мечта се сбъдва - виждам очи в очи баща си, а той призна, че съм му дъщеря.
На думи, но си го призна. И веднага ми се прииска да му хвърля в лицето всички обиди и обвинения, натрупани с годините.
- Ти си ни оставил с мама! Ти си се подиграл с моята майка!- От очите ми наистина бликнаха сълзи. - Знам всичко!
Баща ми спокойно ме гледаше как плача.
- Той каза ли ти? Лили, не си ли помисли, че той те лъже, за да го използва в плановете си срещу мен? Той те отвлече, за да ме нарани и да вземе всичко, което принадлежи на теб и сестра ти по рождение! Той те лъже! Той нарочно ти се подигра, за да ме убодеш, а аз, Лилия, успях да се преструвам, че не ме притеснява! И това продажно нещо.“ -Той ритна Леонард на пода.
-Защо тогава не ни помогна?
-Имаше причини за това. Донесох нещо, Лили. Погледни.
Отдръпнах се, когато бръкна във вътрешния си джоб и извади... кутия за пръстени.
-Това е брачният пръстен на майка ти.“- Той отвори капака и аз видях огромен диамантен пръстен.
-Вземи и помисли. Искаш ли да знаеш истината?
Дори не е нужно да мисля.
- Искам.
-Тогава ми помогни.
Намръщих се, интуитивно усещайки накъде ме води... там,където не би ми харесало.
— Помогни ми да се справя с Руслан. И ще имаш семейство. Отиваш при Корин в Лондон, ставаш истинската наследница на Девин.
- И какво да правя? – попитах внимателно.
-Помогни ми да го убием.
- А какво ще стане с детето?- Притесних се.
-Това е моят внук Лилия. Или внучка. То не е в опасност, не се притеснявай.
Онемях.
За кого ме приема? Че ще се поддам на сладки обещания, че ще имам любящо семейство и ще започна всичко останало, и ще пия чай в Лондон, докато Девин празнува победата си, поемайки останалата част от собствеността на опонента си? И какво ще стане със Звяра? Въпреки че братята вече са в кавга ...
Девин, това копеле, винаги е две крачки пред нас.
,,Той е самият дявол. ''-изведнъж се появи лицето на мама.
-Не“, отговорих аз.
- Не бързай. Мисли. Сега не ми вярваш. Но Руслан ще ти покаже, че бях прав.
-Не ме интересува Руслан“, казах аз.
-Но няма да се оставя да бъда използвана
Не на този човек. Вероятно би било по-разумно да се преструвам, че съм се съгласила, но тук едва ли ще ми направи нещо. И не искам да надминавам себе си. За моя изненада осъзнах, че не изпитвам към него нищо друго освен омраза. Никакви чувства - дори негодувание няма. Остана само желанието да стоя възможно най-далече от него.
— Все още имаш време — кимна Девин към стомаха си.
Какво имаше предвид, не разбрах.
Заедно с лекаря те излязоха през вратата.
Гледах безпомощно как пазачите се подиграваха с Леонард да стане. Единият държеше - другият биеше. След това го бутнаха в една кабина, пъхнаха главата му в тоалетната и натиснаха клапанът за водата. Под нейната студена струя той потрепна, най-накрая оживя и вдигна глава, за да не се задави.
-Негодници“, -измърморих аз.
-Ще се срещнем пак с теб-жилаво момиче“,- каза плешивият на раздяла.
Когато излязоха, белите плочки бяха в кръв като във филми на ужасите. Почти веднага ученичка изтича в тоалетната, изпищя, изпусна чантата си и изскочи навън.
- Жив ли си?- Клекнах неловко до него.
Облегнат на тоалетната, Леонард дишаше дрезгаво, замъглените му очи се взираха в празнотата. Ризата на гърдите и бежовият костюм бяха в кръв.
-Скъпа… Защо не каза, че си бременна…“ – той опипа телефона в джоба си с трепереща ръка. Половината му лице беше подпухнало, нямаше зъби, беше мокър, но въпреки това беше решен да си свърши работата. - Това е лошо. Ти отказа, а на Девин не се отказва. Обаждам се на Руслан...
Е, дойдохме си на думата.
Исках да му го кажа лично и по друг начин.Дори не искам да си представя реакцията му.
Той направи първото обаждане до охраната.
- Бързо в женската тоалетна на втория етаж... - изсъска той и едва след това повика Руслан. Бях толкова уплашена, че спрях да дишам.
-Това е Леонард... Имаме проблем... Лили е бременна, а Девин току-що ни нападна. Тя е добре, но градът има нужда от теб.
Той изключи и се изплю с обречен вид:
- Приключих, скъпа.
Не бих го погребала толкова бързо. Но поставянето на нови зъби наистина е голямо наказание..
- Можеш ли да станеш? Какво каза той?
- Каквото ще стане скоро. Беше изключително лаконичен - заради счупените си зъби шепнеше и си личеше, че го боли да говори. Леонард се мъчеше да стане и да се измие, когато нашите пазачи нахлуха в тоалетната. С мен той не организира конфронтация, а организира бърза евакуация до колата.
Когато ни видяха и в какво състояние е полицаят, охраната беше в такъв безпорядък, че се уплаших за началника - човекът пребледня като платно и на фона на черния костюм на бодигарда започна да прилича повече на мъртвец, избягал от погребението.
Бях внимателно скрита на задната седалка на джипа, а Леонард ме последва.
-Само не казвай, че ще прекараш нощта с мен“, казах аз, когато той, след като ме придружи до вкъщи, влезе в апартамента с мен. - Трябва да отидеш на лекар.
- Докато Руслан се върне, ще остана с теб - зениците на Леонард бяха разширени от страх и шок. - Имаш ли обезболяващи?
Дадох му няколко от моите хапчета за силни болки при цикъл и намерих студен пакет лед. Леонард се метна на един стол, притискайки леда към подпухналото си лице. Той трепереше и се тресеше, честно казано - не беше пазач, не стоеше стабилно на краката си и беше сериозно уплашен... Като всеки чакал, оставен без защитата на собственика. Леонард остана, за да говори лично с Руслан.
-Чу ли какво каза Девин? Кое от това е вярно?
Леонард сви рамене.
-Каквото и да каже, той е лъжец. Истинската истина е в папката, която ти дадох.
Направих си кафе и седнах отсреща. Трябваше да дойда на себе си. Вслушах се - какво става в корема ми. Побоят пред очите ми и много ме уплаши, но, изглежда, всичко с детето е наред. Чувствам се прекрасно. Имам здрави нерви.
Какво искаше Девин? Защо се забави със срещата ни?
Леонард дишаше дрезгаво и болезнено до мен. Не исках да обсъждам нищо с него.
Не вярвах на купът лъжи за нашето общо семейство. Това е Корина, сестра ми, семейството за него. В това вярвам, единствената му дъщеря, която той обожава и обича. А къде, чудя се, е майката на момичето? Не чух нищо за нея. Дали е така нещастна като майка ми? Да си родила обожавано дете и да си изчезнала като ненужна? Това трябва да се разбере... Но аз не съм Корина. Баща ми на времето просто се отърва от мен, както можеше. Ще го направи и сега.
Той може да каже всичко, но фактите говорят друго.
Но аз не вярвах и на Руслан.
Той също преследва своите цели. Може би в тази игра, за съжаление, няма добри момчета. Има акули, които ще се разкъсат една друга. И двамата не са добри хора. Руслан играе ли на моя страна? Стига да му е удобно, да. Но може също така да лъже и да се обърне на триста и шестдесет градуса.
Просто аз още по-малко вярвам на Девин.
И той попита за бебето...
Първото нещо. И той попита дали е момиче или момче. И веднага реши да проверят , което означава, че слуховете за бременността ми вече са достигнали до целият град. ... Но не казах на никого. Абсолютно никой! Дори не изхвърлих парчетата от теста, а ги скрих, от страх, че охраната може да рови в боклука ни за всеки случай, кой знае. Скрих ги, за да не ги намери икономката!
Откъде знаеше?
- Ще останеш ли сам за минутка?- Попитах. - Трябва да отида до тоалетната.
След като се почувствах в безопасност, проверих скривалището - останките от теста бяха на мястото си ... И изведнъж дойде прозрение: Настя. В крайна сметка тя се досети и самата тя ме доведе до идеята за бременност ... По дяволите!
Изпъшках при осъзнаването, че явно са ми играли номера през цялото това време.
Доколкото знам, не е имало слухове за моята бременност сред съучениците.
Всичко беше тихо, чувствах се в пълна безопасност.
Ако Настя за да ми се обади така ненадейно -просто не беше изпратена от баща ми.

На Девин не се отказва. И от молбата да се запознае с дъщерята на Девин, Настя също не можеше да откаже. Може би е действано чрез родителите й. Да се ​​подиграе, да го информира. Настя ме наблюдаваше през цялото това време и когато разбра, че наистина съм забременяла, докладва на Девин.
Напоследък тя постоянно се мотае наоколо. Няколко пъти ме попита дали съм в позиция, но отрекох всичко. Тя говореше за бременни приятелки ... Очевидно по някакъв начин се издадох или тя забеляза, че стомахът ми започна да се закръгля.
Долна кучка!
И баща ми веднага се свърза с мен. И все пак толкова е нахален. Или се чувстваше по-силен, докато Руслан не беше в града, или не му пукаше. Но опашката му изгоря конкретно, вече със сигурност знам какво иска и аз какво да очаквам от него.
Ако татко се опиташе да ме „спаси от лапите на чудовището“, да ме отведе, да ме скрие в Лондон, може би щях да повярвам ... Но не, той предложи да остана и да стана двоен агент в тяхната игра. Помогни на Девин да спечели.
Дали ще изпълни същата схема като Руслан? В крайна сметка идеята му работи и в двете посоки: това бебе е потомък на Руслан и внук на Девин. То ще е наследникът и на двамата.
Върнах се в кухнята, където Леонард умираше от болка и страх, и уморено седнах на масата.
Отпих от студеното кафе.
Гърлото ми беше пресъхнало от страх, когато си представях среща с Руслан.
Пристигна късно вечерта.
Летял е с реактивен самолет, не иначе. Той влезе бързо, но когато Леонард, окървавен и полумъртъв, застана треперещ пред него, той дори не го погледна.
Погледът беше прикован в мен.
Изплаших се.
Първо, бях изгубил навика към неговата опасна, тежка енергия и ме беше срам да срещна погледа му. За измама. Отворих уста, за да се извиня или да се оправдая и не можах да кажа нищо. Не сме се виждали дълго време. И не така си представях срещата.
С два пръста хвана брадичката ми.
-Чакай ме в спалнята“, каза той и аз успях само да кимна и да изляза.
В спалнята запалих лампата на нощното шкафче и седнах на леглото. Внимателно се вслушах в случващото се в къщата: уплаших се от тежката тишина. Нещо ставаше зад затворени врати и очевидно нещо лошо. Но чух само далечни шумоления, неразбираеми приглушени звуци. Не беше нужно да слушам, за да разбера, че Леонард е бил отново жестоко бит.
Сложих ръка на корема си, опипвайки го, сякаш се опитвах да се уверя, че съм бременна.
Накрая вратата се отвори.
Вдигнах рязко глава. Руслан ме погледна, бършейки окървавения си юмрук със салфетка. Първо погледнах към ръката му, после в очите му и от задушаващ ужас едва не загубих съзнание.
Имаше студените очи на влечуго.
— Значи си бременна? — попита той и сърцето ми потъна в петите.
После се наведе, присви очи и прошепна:
-Той не умря, Лиля“, тя беше толкова близо, че дъхът ми изгаряше. - Кой ти каза?

Глава 20

Колко време криеш? – попита Руслан. — И кога щеше да ми кажеш?
Четиринадесет седмици“, въздъхнах аз. - Приблизително.
- Сигурна ли си? Не е ли грешка?
Мълчаливо дръпнах просторната блуза, показвайки леко закръглено коремче.
-Чакай…“ той пусна окървавената салфетка на пода и пъхна ръка под пъпа ми, сякаш искаше да се увери, че стомахът е истински, а не фалшив.
Започнах да се треса.. Ръката беше топла. Не мислех, че Руслан ще ме удари или ще ме нарани, но рязкото движение плюс стреса – нервите ми са на предела. Намръщено проследих изражението на лицето на Руслан.
.Глупава съм, но исках да е щастлив, да покаже поне малко емоции.
-Защо не ми каза веднага?- След като се наслади на усещането за напрегнат стомах, той махна ръката си.
Реших да не лъжа:
- Страхувах се, че ще ме поставиш под ключ, преди да завърша следването си.
- Заради ученето? - ядоса се той.- Сериозно ли се криеш заради тези глупости?! Така или иначе няма да ти трябва! Съдбата на две империи е заложена на карта, а тя се учи да шие! Лили!
Той изръмжа безпомощно, ядосан на моята дребнавост и мудност.
Наведох глава.
Много ми дойде днес, а той още вика. Руслан бързо се успокои.
— Трябва да свикна с новините — въздъхна той и сложи ръка на челото си. - Знаеш как да изненадваш, Лили... Поне един проблем по-малко.
Руслан излезе от стаята.
Намерих го в кухнята. Леонард го нямаше, а подът беше забърсан небрежно. Сигурно е капало кръв, което означава, че Руслан е накарал Леонард също да се избърше след себе си, след като го е набил и преди да му нареди да излезе... Руслан напълни чашата с коняк.
Отпи на един дъх.
Сложи ръка на устата си и постоя така известно време.
-Ще извикам лекар“, реши той. — Не си ходила на преглед,нали?
„О, не…“ Въздъхнах. -Няма нужда, чувствам се добре!“
- Не мога да рискувам. Още не мога да свикна с мисълта, че си бременна! Лили! Е, ти направо ме.... Мразя да се чувствам идиот!
-Съжалявам“, казах искрено и поставих ръка на корема си.
Не трябваше да го държи толкова дълго, в неведение -той е прав. Ами ако баща ми ме беше отвлякъл? Ако е наредил да ме убият?
Руслан си пое дълбоко въздух и се обърна.
-Девин обиди ли те?Нарани ли те? Леонард ми каза в общи линии, но може и да е скрил нещо.
Поклатих глава и признах:
-Девин иска да те убие.
— Знам — засмя се Руслан. -Той го планира от самото начало.
Усмихнах се тъжно, със сълзи в очите от негодувание и чувството за употреба.
Със сигурност.
Девин го планира от първата среща. Той е сериозен противник и, съдейки по вида на Руслан, който изпи втората порция коняк, противникът се оказа по-силен, отколкото си мислеше. Сега Девин ще може да убие Руслан и да вземе наследството чрез своя внук или внучка. Тогава и Звярът ще си го получи. Вече съм ги раздвоила с появата си, а поотделно са по-слаби.
Затова баща ми не се намеси, когато ме отвлякоха.
Той позволи да ме държат като затворник в Авалон, да ми се подиграват, да ме оженят за някой на ринга. Той отлично разбираше, че братята няма да дадат такава хапка на роб и боец, а с един от тях ще правя секс и ще последва бременност.
Планът му щеше да проработи, ако беше Звярът, а не Руслан.
Доколкото разбирам, те имат всичко наполовина - пари и бизнес.
Става все по-сериозно и страшно. Баща ми ще вземе ли детето ми? Като влезне във владение на внука - ще може да диктува условията и да управлява наследството, а аз... Вероятно ще свърша там, където е била майка ми или майката на Корина .
-Вече няма да излизаш навън без мен, няма учене, няма външни срещи“, мрачно каза Руслан, изглежда, че също е помислил за това. - Ще извикам доктора.
-Не Ирина, нали?- Не ми хареса грубата лекарка.
-Тъкмо нея ще извикам,защото ми е под ръка.
Е, сега всички ще разберат какво съм претърпяла.
И Звяра също.

Но тъй като, според Леонард, те са решили всичко без мен и Звярът се е съгласил да родя на Руслан, не мисля, че това ще го разстрои много.
Лежах на леглото в нашата спалня с ръце отстрани.
Докторът, късо подстригана блондинка, която не познавах, направи ултразвук. Тя пристигна с апарата и всичко необходимо - истинска мобилна лаборатория и всичко това с най-съвременна техника.
Освен Руслан, тук присъстваше и асистентът на Руслан от Авалон, който вече ми беше познат. Доколкото разбирам: приблизителен бодигард и довереник.
Дебело петно ​​гел падна върху корема ми.
-Показателите са отлични“, усмихна се лекарката след моментно мълчание. - Детето е добре. Лилия е необикновено здраво момиче. Приблизително тринадесет до четиринадесет седмици.
Изчисленията ми съвпаднаха.
Въздъхнах тихо, нервно. Е, най-важното е, че всичко в мен е наред, въпреки събитията от деня.
-Готови ли сте да разберете пола? – попита тя Руслана.

Като цяло целият разговор беше с него, мен само ме питаха как се чувствам. Затаих дъх и го погледнах. И ако не е готов, няма ли да ми кажат?
-Да“, отговори той.
— Момче е — отново се усмихна докторката, сякаш ни го подаряваше. -Поздравления, имате прекрасно, здраво момченце.
Руслан облиза устни.
- Наистина ли е здрав?
- Доколкото виждам, да. Ще взема кръвен тест и след ден ще Ви изпратя резултата. Спомням си какво си говорихме.
Избърсаха корема ми със салфетки и смъкнаха блузата ми, а после ми запретнаха ми ръкава. Бицепсът е стегнат с медицински турникет и са взети няколко епруветки с кръв. Защо толкова много? Чувствах се неловко.
- Какво говорехте?- Попитах, когато докторът излезе през вратата, а асистентът отиде да я изпрати. „-Каза,нещо от рода на, че не ти пука дали бебето се е разболяло, или чакай… Чакай… Искаш да кажеш…“
Под безизразния поглед на бащата на бебето ми изведнъж започнах да разбирам.
Защо изобщо говоря за това? Подписахме договора и Руслан каза, че детето може да се разболее или да остане инвалид, но най-важното е да оцелее и това е. И тогава не ми изглеждаше особено страшно. Всичко може да се случи. И дори не изглеждаше особено ужасно, защото тогава обсъждахме хипотетичен наследник, а не конкретно дете, което вече имам в утробата си!
-Всичко ще бъде наред, Лили. Това е само предпазна мярка.
-Заради баща ми ли е?- Изплаших се.

— Спомняш ли си — каза Руслан предпазливо. - Той има генетични аномалии в семейството си, искам да съм сигурен, че при нас всичко е наред.
Издишах.
О, да, каза той, но аз не вързах едното с другото. Баща ми имаше много мъртвородени братя преди да се роди. И той самият е създал само момичета Или Девин крие гробището на своите мъжки потомци? Ако е така, той внимателно пази тази тайна.
Затворих очи и усетих Руслан да седи на ръба на леглото.
Повдигнах клепачи и той се усмихна уморено.
-Няма причина да бъдем тъжни.“ -Пръсти докоснаха устните ми. Ще бъдеш майка на прекрасен син. До три дни всичко ще се изясни, не се притеснявай предварително, Лили.
— Виждам, че не те интересува много дали е здрав или болен — промърморих.
Гласът ми леко потрепери.
Вижда се, че когато говорим за истинско, живо дете, което, както се случва, ще се роди при нас след пет месеца, това изведнъж придобива друга емоционална окраска за него.
Има осиновен син, който е глух и ням. Ако нещо се случи с роднините - каква полза?
-Мисли за светлото си бъдеще, Лили“, посъветва ме той. „Не е нужно да се тревожиш.
Останах сама да си почина.
Исках да помоля Руслан да седне с мен и да ме успокои: новината за възможното заболяване на детето ме изплаши. Но той отиде да говори с асистента си и пред всички няма да му се моля.
Използвайки оскъдната информация за генетиката от часа по биология, се опитах да изчисля процента на риска за плода. Майка ми беше генетично здрава, Руслан също е здрав - оказва се не повече от двадесет и пет процента? Но също така е много...
Руслан изпрати гостът и се върна:
- Ще вечеряш ли?
- Не искам.
Е, поне не съм гладна и не се нуждая от секс и всичко останало. Във въпроса дори чух загриженост, ако не е престорена?
- Не се притеснявай, Лили - като се досети какво искам, Руслан седна по-разхлабено на леглото , постави чаша коняк на нощното шкафче до главата ми и ме хвана за ръката. Усмихни се, това е добра новина. Много съм щастлив.
—По видът ти не можеш да кажеш — измърморих.
Но след първия гняв и изненада, той малко се успокои. Усмихна се,новината наистина го зарадва. И започнах да свиквам с мисълта, че никога повече няма да напусна къщата, че никога повече няма да видя Леонард и че ще трябва да забравя за училище. Все пак се озовах във вериги – макар и виртуални.
Малко съм уморена“, признах аз.- Денят беше тежък, притесних се. Първо Девин... После се изплаших от теб.
— Не е нужно да се страхуваш от мен — каза той. - Искаш ли да си легнеш?
- Да... ще отида в моята малка стая..
Опитах се да стана, но Руслан ме спря.
- Остани,тук..
Поколебах се. Чувствах се по-спокойна в спалнята си. Но днес, напротив, исках неговата компания: нямаше какво повече да крия и с него ми беше по-спокойно.
- Не се страхувай от никого - Руслан ме целуна по челото. -Обещавам, че мога да те защитя от баща ти. Той отново няма да стигне до теб .
Той излезе на вечеря, а аз лежах и се опитвах да заспя. И бях наистина притеснена: щом започна да заспивам, потръпнах и отворих очи. Замислих се върху думите му, наистина исках защита от това чудовище .Успях да заспя едва когато Руслан се върна и тихо се съблече, легна до мен. Преструвах се, че спя, за да не говорим, но се вкопчих в него ,сънувайки мътен, неспокоен сън и накрая успях да забравя.
На следващия ден завърших лимоновото одеяло и започнах да правя обувки.
Така чеще е момче.
Усмихнах се. Син. Руслан вероятно е доволен, но повече бих искала момиче .
За нея щях да измисля куп имена, но за момчето нищо не ми хрумна. Мислите продължаваха да се връщат към кръвния тест, страдайки още известно време .През всичките тези дни мълчах и почти не говорех с Руслан . Да, дори не мислех за нищо, веднага забравих за обучението си и фактът, че отново седях затворена в четири стени и за оставащите месеци седене определено ще полудея! Когато Руслан дойде два дни по-късно вечерта, аз го погледнах накриво, но се страхувах да попитам.
Той влезе в спалнята ни, където сега се настаних, защото все още ме беше страх да спя сама, и постави кадифена кутия пред мен.
- Това е за теб. Подарък за бременността..
Вътре имаше комплект рубини: колие, обеци, гривна - подобна на тази, която ми подари за сватбата със Скорпиона. Все още съм записана като негова съпруга ... Никой не знае къде е той и според закона всъщност детето ще се счита за негово, ако не се направи тест за бащинство. Мисълта ме гризеше неприятно, но не беше достатъчно силна, за да се вкопча в нея. Сега цялото ми същество беше заето с един въпрос ...
- Какво ще кажеш за здравето на детето? Вече сте познати?
Руслан отново бутна комплекта бижута към мен.
-Не бих ти дал рубини, ако не бях сигурен, че ще им се зарадваш. Да, получих резултата, детето няма отклонения - той се усмихна сдържано.
Ако Руслан си е мислел, че сега аз с радост ще окача тези дрънкулки върху себе си, тогава той е сгрешил. Покрих лицето си с ръце и поех дълбоко въздух.
Какво щастие!
И рубини… като че ли не съм ли виждала рубини? Махнах ръцете си и се засмях.
-Радвам се да те видя в добро настроение. Искаш ли нещо конкретно? Ще вечеряш ли с мен?
- С удоволствие! Станах от леглото и отидох в кухнята да си приготвя храната .
След като разбра за бременността, Руслан стана много по-мек. Това си личи по поведение, по тон... Прекарваше повече време вкъщи и не ме оставяше сама нощем. Както той призна, в квартала непрекъснато дежури лекарка, която ако има нещо, ще я извикат поне в четири сутринта. А кухня Авалон беше готова да изпълни всяка моя прищявка. Аз, уплашена от чакането на резултатите от теста, не се бях възползвала , но сега всичко е различно.
- Искам ... искам ризото със скариди - смътно си представях какво е ризото, но ще е толкова по-интересно. - Нещо кисело за пиене... А за десерт може би торта?

- Която с какво да бъде?- Руслан ме погледна внимателно и благодатта заля сърцето ми.
Това не е любов, а благодарност. Най-могъщият и опасен човек в този проклет град ме гледаше, вкопчвайки се във всяка дума, сякаш си струвах теглото в злато.
-Бадеми“, усмихнах се. - Със сметана. Много обичам бадеми.
Всичко ще бъде - усмихна се в отговор Руслан, сякаш искаше да изпълнява капризите ми.
Може би това е добре. Защо да се нуждая от любов, когато съм толкова обгрижена?
Той отиде да се обади, а аз чаках, опипвайки с пръсти корема си.
- Какво? — чу се гласът на Руслан. - Кога?

Глава 21

- Кой се обади? — попитах, без да се замисля, когато той се върна.
- Нищо важно.
Не настоях, въпреки че тонът му ме предупреди. Просто разбрах, че Руслан няма да каже нищо. Бременна съм, след атаката на Девин ще ме пази от сътресения - дори всичко да свърши, нищо няма да ми кажат.
Няколко месеца просто се наслаждавах на позицията си.
Беше скучно - почти не ме пуснаха, но е хубаво, защото капризите ми бяха изпълнени с първото щракване. За първи път се насладих на живота максимално и не се срамувах от това, осъзнавайки, че с раждането на детето всичко ще приключи. Не съм толкова наивна, че да повярвам, че е бил толкова загрижен заради мен. Денят се състоеше от храна, разходки, ако Руслан нямаше нищо против, срещи с лекарката. Същата, която ми направи първия ултразвук. Беше много мила, професионална и внимателна към мен. Както разбрах от внимателни разговори, Руслан не искаше да информира никого за моята бременност. Беше скрито. Нейната задача беше не само да се грижи за мен, но и да си държи устата затворена.
Разходките също бяха различни. Под охрана ме отвеждаха до най-близкия парк. Обществените места бяха незабавно изключени. Месец по-късно вече се катерех по стената от скука, но Руслан беше непреклонен. До самото раждане, както разбрах, са планирали да не ме пускат. Както си мислех, не видях повече Леонард - оцеля ли изобщо, горкият? Надявам се, че Руслан наистина само го е допребил тогава, а не го е умъртвил и изхвърлил тялото.
На разходката бях придружена или от самия Руслан, или от личния му бодигард - бях охранявана по същия начин като самия него ...
Забавлявах се, като измислях поръчки за кухнята на Авалон: исках нови ястия и винаги чаках с интерес да видя какво ще ми сготвят. Поръчах детски дрехи, всякакви марки бяха достъпни за мен, но скъпите покупки бързо ме отегчиха, колкото и да е странно, и докторката ми забрани сама да шия . Тя вярваше, че седенето с часове на шевната машина в едно положение няма да доведе до нищо добро. Колкото и да се опитвах да убедя нея и Руслан, обещавайки да спазвам режима, и че няма да отделям много време за това, те останаха непреклонни.
Ученето ми също беше преустановено. Казаха ми, че във всеки момент мога да се върна и мястото ще ме чака толкова, колкото е необходимо ,даже десет години. Мога да взема диплома, както ми намекнаха, дори да не се появявам там повече . Имах подозрения, че Руслан няма да ме остави да завърша след бременността и те се оправдаха. Спомняйки си, че все пак ще ме чака значителна банкова сметка за страданията и трудът, не се съпротивлявах много. Да родя само леко и детето да е здраво. ...
Физически се чувствах страхотно. От бременни, познати жени очаквах да имам проблеми със здравето си. Нищо подобно! Дори стресът нямаше ефект - стомахът бавно се увеличаваше, но не ми ставаше по-трудно и стигнах до извода, че имам късмет с тялото си,което изпълняваше репродуктивната функция безотказно. Ако не беше изпъкналият корем, изобщо не се забелязваше, че съм бременна. Не знаех какво се случва извън апартамента - дори бях защитена от телевизионните новини и се примирих с почти вегетативното си съществуване.
Това беше най-скучното време в живота ми. Ако знаех какво ще последва, щях да му се радвам с всички сили.
Тогава нещо се случи.
Не ми казаха, но го усетих.
Имаше някои промени в скучния график: Руслан внезапно смени охраната си и ми беше забранено да излизам навън в продължение на две седмици.
- Случило ли се е нещо? Попитах.
Живеехме заедно, той прекарваше нощите с мен и спря да излиза от къщата. През последните дни той взимаше пистолет в леглото.
-Всичко е наред“, отговори той.
Искаше ми се да вярвам.Не съм настоявала.
Няколко дни по-късно с моята лекарка разговаряхме за раждането. Вече бях в шестия и половина месец - периодът уверено отиваше към седем и тя внимателно започна да ме разпитва как си представям раждането и дали съм готова за него.
И как искам да родя?
Ако преди това самият факт на раждането изглеждаше някак си хипотетично и далече, сега започнах да се изнервям. Прекрачих средата на бременността си. Бях по-близо до раждането, и се чувствах някак си нервна.
-Ще раждаме у дома“, каза докторката с усмивка. - В спокойна обстановка, сред познати стени всичко върви добре, а когато майката е по-малко нервна, тогава и детето е по-спокойно.
Струваше ми се, че тя се самоубеждава.
-Добре“, вдигнах рамене.
Сякаш аз самата не знам, че няма да ме закарат в болница.
Руслан не присъстваше по време на разговора, той чакаше в коридора и аз несъзнателно погледнах към вратата. Ще присъства ли или аз ще се гърча сама, а той ще дойде по-късно и ще вземе детето? При тази мисъл по гърба ми пробягаха тръпки.
През това време прекарахме много време заедно.
Руслан не ме остави, но...
Грижеше се повече за корема ми, отколкото за мен. Той е от онези мъже, с които е сигурно и спокойно, като зад каменна стена, но жената, след като стане негова, отива в категорията на спечелените награди. А наградите, както знаете, се поставят на рафт - понякога на централно място, избърсват праха, грижат се, но се доближават до този рафт, за да забавляват егото си и да се отдадат на спомени, а не да изразяват любовта си.
-Не се притеснявай“, лекарката пое въздишката ми по свой начин. „Всичко ще мине добре. Ти си напълно здрава, млада, всичко с детето е наред. Аз съм опитен специалист, ще разполагаме с цялото необходимо оборудване ...
Сякаш се усъмних в компетентността й. Не, сигурен съм, че тя ще направи всичко за пет плюс.
- Руслан ще присъства ли на раждането?
- Обсъдихте ли го? тя попита.
Аз, свикнала, че той винаги прави нещата по свой начин, мислех, че те вече са стигнали до общо решение без мен. Исках да присъства. Не мога да го обясня, но исках.
- Не.
- Всичко зависи от вашите желания. Обсъдете го.

След прегледа тя разговаря накратко с Руслан - разказа за резултатите. Когато той влезе в спалнята, където аз лежах мрачна като облак на леглото, се усмихна:
- Е, какво ? Защо се цупиш?Сложи ръце в джобовете си и спря на пътеката. ,,Бебето е добре.
Аз самата не разбирах какво се случва с мен.
- Тук ли ще раждам, в спалнята?
- Искаш ли да си тук?
По тона му разбрах, че мога да избера всяко място в апартамента - дори кабинет. Руслан ще позволи навсякъде.
-Да“, казах аз, мислейки.
Исках сигурност, а спалнята е най-уютното и спокойно място, права е докторката.
Може би го искам да е при мен по същата причина. Да е там, когато е страшно и болезнено. Все пак той е баща на това дете, въпреки че между нас няма нищо друго освен условията на сделката. Но му вярвам.
— Добре — каза той.
- Ще присъстваш ли? - Затаих дъх и дори подготвих аргументи защо това е необходимо. Например, за да ме предпази от медицинския персонал. Или да не сменят детето. Да ни последва, ако изпадна в безсъзнание.
Представях си раждането от сега и бях готова за всяко развитие на събитията.
- Съжалявам, не.
Заля ме вълна от разочарование.
- Защо?
-Най-вероятно няма да съм в града в този момент. Лекарката когато даде приблизителна дата, ще тръгна за насам.
Той се шегува? Гледах го с копнеж и надежда и самaтa аз не харесвах погледа си. Веднъж се отдръпнах от него и извиках: „Махни ръцете си!“, А сега аз самa те моля да не си тръгваш, както той каза. Бях сигурна че ще остане с мен. И пак се уплаших. Страхувах се, че се привързвам към него, знаейки, че е безсмислено.
Не мога и не бива да обичам такива мъже, иначе бързо ще се окажа в кошчето.
Те не могат да обичат.
Руслан вече пази дистанция. Аз съм вече бременна, той не се нуждае от нищо друго.

-Ти обеща“, изтърсих аз и той повдигна вежди. Той обеща, аз се развълнувах, но обидата беше такава, сякаш наистина не си удържа на думата. ,,Каза, че ще се грижиш за мен, а сега разбрах, че в най-трудния момент няма да си тук? Къде пак?
Налага ми се- тихо каза той. „Не е нужно да мислиш за това. Сега също трябва да тръгвам.
Седнах в леглото, гледайки пода.
В очите ми имаше сълзи и исках да ги скрия. Пижамата ми беше тясна около стомаха и аз се извих. Знаех, че Руслан ме гледа. Той често ме следваше крадешком и постоянният обект на интереса му винаги е това място. Неговата слабост, ако изобщо има слабости.
— Мога да пренасроча пътуването. Но тогава ще трябва да отида по-рано. Искаш ли така? Ще направя всичко по силите си.
-Искам… Искам това най-накрая да свърши!“ Откачих. - Уморих се да седя в апартамента, като стъклена ваза! Нищо не ми казват! Ти си единственият човек, когото виждам всеки ден през последните месеци и...
Спрях да хленча.
Може би затова започнах да се привързвам към него. Не съм виждала други лица...
-Не е толкова лесно, колкото си мислиш.
Руслан заговори рязко - за първи път, откакто разбра за бременността ми.
— Разбирам капризите ти, но понякога са неуместни, Лили! Всеки ден се боря, защитавайки те от неприятности! Той стисна зъби, въздъхна, издиша, опитвайки се да се успокои, и завърши спокойно. Заминавам за един ден, след няколко месеца. Ще бъда с теб при раждането.
Руслан излезе от спалнята.
Разбрах.
Тази нощ спахме в различни стаи. Измъчваха ме кошмари и ме тревожеше някакво шумолене.
На следващия ден все още се цупех, но постепенно обидата премина. Той е прав. Понякога прекалявах, макар да го казвам с неудоволствие. По моя прищявка посред нощ можеха да изберат най-добрия готвач в града, за да сготви любимото ми ястие. Мислех, че мога да си го позволя под формата на компенсация за трудното детство. Богатството и властта покваряват, каквото и да се говори. Дори момиче като мен...
Руслан започна да спазва дистанция с мен.
Не съм се налагала - от този ден нататък спахме отделно и се случваше дни наред да не се засичаме. Сигурно ме е наказал така. Лиши ме от последното общуване, което имах. Дори асистентът му изчезна от апартамента.

Отново се затворих в собствения си свят, забавлявайки се да шия за детето.
Коремът е пораснал още малко.
Бях неспокойнa сутринта, когато Руслан ме събуди в пет часа сутринта - през прозореца все още беше тъмно. Като се вгледах внимателно, осъзнах, че въпреки че беше рано, вече се разсъмваше, само гръмотевични облаци създаваха впечатление за черното небе.
- Какво става? - измърморих уплашено.
Свикнала да прекарвам дните си сама, лежах почти гола и набързо се увих в пеньоар, за да стана. Поех въздух с пълни гърди. Седнах, опитвайки се да пригладя косата си... Не се получи.
За разлика от мен, Руслан беше напълно облечен: костюм, дори оръжието вече беше в кобура му.
- Налага се да тръгвам.
Аз въздъхнах.
- За един ден ли както се уговорихме? Или за по-дълго?
-Ден, максимум ден.“ Той кимна към корема ми. ,, Не мога да те оставя за дълго време''...И той беше взел трудно решениe.„Ти трябва да бъдеш защитена, Лили. Не мога да вярвам на никого. Кирил ще бъде с теб''.
В първия момент дори не разбрах за кого говори.
Специално го нарече с малкото му име. След всичко, което се случи между тях, дори в мислите си не допусках, че той е за Звяра. Но ако е така... Лоша работа.
Много лошо.
Нещо лошо се случва, щом ме крият.
-Ще се върна възможно най-бързо“, каза Руслан. „Ако нещо не ти харесва... Няма значение какво. Ако сънуваш лош сън, ако се страхуваш от нещо, обади ми се.
-Добре“, кимнах сковано, когато Руслан отметна косата ми от лицето ми и ме целуна по челото.
- Кирил кога ще дойде?Той вече е тук. Обещаваш ли, че ще ми се обадиш?
Кимнах разсеяно.
Мисълта, че Руслан е позволил на брат си да дойде, не можеше да се побере в главата ми, наистина ли не се страхува, че може да ме отвлече ... И тогава всичко си дойде на мястото. Няма да ме заведе никъде. Коремът ми вече е на носа. Определено нямам време за романи зад гърба на Руслан. И така или иначе Звярът вече не се интересува от мен, докато не родя.
Руслан си тръгна, а аз седях няколко минути в спалнята и събирах смелост.
Силните, но наивни чувства към Звяра не се върнаха. Преди заливаха сърцето ми с вселенски копнеж.
Как мечтаех за него ... И нищо не се сбъдна.
Поех си дълбоко дъх, завих по-плътно халата си и излязох от спалнята.
Беше в гостната.
Той стоеше, подпрял ръката си на панорамния прозорец, и гледаше града.
Звярът се обърна, примижавайки. Какъв пронизващ поглед ... Като хищник.
Апартаментът стана тих, страхувах се да бъда първата, която ще наруши тишината.
Сега той изглеждаше още по-красив от преди. Бях забравила,колко е едър: широки рамене, мощни бедра, гърди. Облечен е със сини дънки, черна тениска и кожено яке. Русата му коса беше пораснала малко и стигаше до раменете. Лицето е заострило малко чертите си, правейки скулите по-изострени.
Той не погледна корема ми, въпреки че беше трудно да не го забележи. Погледът му беше прикован в лицето ми.
Първа проговорих:
- Радвам се, че дойде.
-Не можех да позволя малката ми принцеса да бъде наранена.
Само ,че принцесата забременя от друг. Ако това го е разстроило, той не го е показвал. Самият той ми отказа и оплю плановете си да ме чука.
-Изненадана съм, че си тук“, признах аз.
-Не аз съм инициаторът“, той имаше по-спокоен глас, без предишния стремеж за надмощие. - Добре, че този кретен прекрачи себе си и се обърна към мен. На никой друг не може да се довери..
- И какво се е случило? Ти знаеш?
Надявах се поне да ми каже.
Звярът тръгна към мен. Под якето успях да забележа и ножа, и пистолета му. Несъзнателно отстъпих назад, поставяйки ръка на корема си. Не мисля, че би ме наранил. Уплаших се от сексуалната му енергия, която винаги го съпътстваше като аура. Следата от порочните му желания.
Той се приближи. Миришеше на дъжд и свеж озонов парфюм, който ми напомняше за гръмотевична буря. Вдишах го - миризмата на свобода, улицата, където не съм ходила отдавна. Затворих очи и усетих, че Кир стои близо.
-Лили...“ Пръстите му докоснаха устните ми. - Как ми липсваше.

[Sheba]

Глава 22

Наведох глава от страх.
И така не е спокойно, но такива интимни докосвания - и докосването на устните е почти като целувка, не мога да го понасям. Звярът ме погледна без усмивка. Той свали ръце и
накрая ми отговори на въпроса:
-След като отказа да помогнеш на Девин, вече имаше няколко нападения, взаимни палежи, опити за убийство. Руслан го хвана натясно и той скъса веригата. Двамата се сбиха сериозно. Той те защитава от баща ти, доколкото може.
- Забелязах ... Не излизам навън с месеци. Ти си първият човек, когото виждам освен Руслан и доктора.
- Не го обвинявай. Този луд дъртак, баща ти, сега иска да те убие.
Въздъхнах тежко.-
-Знаеш ли, за първи път в живота ми неистово ми се искаше да се върна. Към моите родни и гладни бедни квартали, само да го нямаше всичко това.
- Искаш ли закуска? ,,Руслан веднага се обади, като изпуснах нервите си.
- Какаво? - Не разбрах.
-За теб, принцесо.
-Разбира се.” Влязох в кухнята.
Докато включвах кафемашината, Звяра се настани на масата, разтваряйки покритите си с дънки, напомпани бедра. Косата отляво беше пъхната зад ухото.
Донесох му чаша капучино.
Имах много въпроси и Кирил ще ми отговори вместо брат си.
Всеки път, когато погледнех в светлосините очи, си спомнях как Звярът ме търкаляше на леглото в моят апартамент.. Още не всичко е загубено... Сега съм заета с важен въпрос, нося потомък на Руслан, но после ще бъда свободна като вятъра...
- Ти и брат ти знаехте всичко от самото начало, нали? Че наистина няма да се омъжа за Скорпион. Че всичко е фарс.Между другото, за съпруга ми. Ако Скорпионът е беглец... Значи Звярът трябваше да бъде изпратен след него? Именно той проследява следите на избягалите от Авалон и живи още ги нарязва. Веднъж мина и по моите и ме намери.
Когато Скорпионът бъде открит, Кирил ще го убие.
Принцесата е омъжена за свинар само в приказките“, усмихна се Звярът. „Въпросът беше с кой ще бъдеш в брачната си нощ.
- А от кого ще раждам дете?
- Не можехме да пропуснем този шанс - Звярът сложи чаша кафе на масата. „Съжалявам, принцесо… Най-лошото е, че не бях аз. За което още не мога да се примиря.
Обърнах се, прикривайки чувствата си. В стомаха ми стана някак неспокойно, детето се размърда и това се забеляза по стегнатата повърхност на корема. Звярът се засмя изненадано, забелязвайки как под дрехата се появи подутина.
- Какво е това? Бебето? Дай ми да го докосна.” Той ме стисна между коленете си и доближи ръката си до корема ми. - Може ли?
Аз кимнах.
За разлика от Руслан, той беше… Жив. Топъл.Сърдечен. Той ми показва чувства, които толкова ми липсваха през тези месеци, въпреки факта, че това е детето на Руслан.
Звярът сложи ръка на пъпа ми и се заслуша.
- Какъв е срокът?
-Двадесет и шест седмици.
Гледаше ме в очите толкова спокойно… Сякаш не се притесняваше от този жилещ като оса факт. Може би е така. Братята са решили кой ще стане бащата и въпреки че жребият не е бил в негова полза, той е наясно с необходимостта от тази бременност.
— Магия — усмихна се мило той.
Това малко намали напрежението — топлата му ръка или леко злобната усмивка. Или дълбокият поглед беше причината. Върнах се при печката, все още усещайки призрачното му докосване: по бедрата, корема, ръцете.
Можеше да е истина.
Но само Руслан спечели този дуел.
Реших да изпържа яйца и бекон, докато Звяра ми гледаше в гърба. Хубаво е, че не се чувствам толкова неудобно. Все пак ще сме заедно поне ден.
-Не се притеснявай, принцесо.
- Не ми е трудно. Чувствам се добре.
— Ще ти поръчам закуска в „Авалон“.
Сложих чинията пред него, лениво обмисляйки какво да правя по-нататък. Свикнала съм да отделям време само за себе си. Ами Звяра? Кухнята миришеше приятно на пържен бекон и аз мързеливо го гледах как дъвче.
Докато свърши да яде, ми донесоха моята закуска.Работят бързо. Звярът разглоби кутиите. Оценявах, видяното ,че без да ме попита нито дума, той напълно е отгатнал предпочитанията ми: яйца Бенедикт, препечен хляб, прясно изцеден портокалов сок и макарони. Ядох бадеми като луда, през цялата бременност. Преди го смятах за глупост и излишно пристрастие, но сега аз самата не можех да живея и ден без ядки.
-О, Кирил… Благодаря ти“, преместих първо чинийката с тортите. Мога и без останалата закуска, но не и без тези два хубави сладкиша.
Тестото и кремът се топят в устата.
Звярът се засмя, докато гледаше колко лакомо ям.
И откъде знае моите зависимости? Да следi какво готви клубът за мен?
- Какво ново ? – попитах, докато довършвах първата си торта.
-Нищо особено, принцесо. Всичко е същото все още в Авалон ... Даяна отиде при брат си - въздъхна той. - Твоята приятелка също работи на ринга.
-Как е Стела?
- Тя също се опита да си тръгне ... Руслан я върна на мястото й.
Обърках се. Отдавна не ми беше казвал за обитателите на клуба. Даяна каза, че иска да избяга от Звяра, но е свободна жена. И не Кир е виновен, че брат й загина при атаката срещу клуба. Звярът обвини за това хората от бандата на брат й.
Върнах се на останалият сладкиш.
Защо Стела се е насадила така? Не бяхме приятелки, но се притеснявах за нея. Тя не беше лоша - и принадлежеше на Руслан с вътрешностите. Предишният път беше окована на верига за бягство.
Да, Руслан изпълнява само моите капризи. Докато носех детето му. С останалото той, не се церемони.
-Не знам, принцесо. Погледнах към устата на Руслан. Може би заради теб?
Прехапах устни. Въпреки всичко тя беше влюбена в любовникът ми. Тя почти пълзеше по корем пред него ... Но неговото внимание го откраднах.За сърцето-мълча.
- Тя добре ли е? — попитах, спомняйки си методите им.
- никога не е била по-добре.
Сега е ясно защо не ми я назначиха като помощник.
-Какво ще кажеш за Алина? Тя ми написа язвителна бележка в нощта на сватбата - говорех внимателно, като си спомних, че тя и Звярът бяха стари любовници.
- Забрави за нея. Тя вече не е в клуба.
Въздържах се да задавам въпроси, като се сблъсках със спокоеният му поглед. Не е моя работа. Може би с се прехвърлила в друг клуб, за да танцува на пилон. В крайна сметка той просто задоволяваше инстинктите си с нея. Както и с много други.
Преди следващия въпрос трябваше да събера смелост.
Чували ли сте нещо за Scorpion?
-Ако бях чул, принцесо, отдавна щях да му отрежа езика“, погали ме той по брадичката, забелязвайки, че съм тъжна. — Напразно е мечтал за теб, Лили. Никога нямаше да те вземе.
Усмихнах се сковано, той не видя как Скорпионът гореше от желание да ме вземе за жена. И вече беше близо до мечтата си ,а Руслан я отряза с куршум. Представям си колко го мрази. Ако оцелее и се изправи на крака, собственикът на Авалон, няма да намери по-ужасен враг.
Изглежда, че е в противоречие с всички.
-Дошъл ли си, защото брат ти поиска… Или заради мен?“ Ти също...
-Заради теб, принцесо. Руслан иска твърде много от живота.
- В какъв смисъл?
Той поема много рискове. И го оставих да осъществи този план по една причина - той обеща да те защити. Но не ми харесва конфронтацията им с Девин. Има един израз: няма смисъл да си играем със смъртта, защото тя винаги печели.
-Мислиш ли,че Девин ще спечели?“ - Изнервих се и дори стомахът ми започна да изглежда малко по-различен.
-Победа или не, Лили, нищо не те заплашва.
Довърших тортата си и изчетках трохите от покривката и скута си.
- Да излезем ли навън? Сто години не съм ходил там, не ме пускат.
- Не можете да излизаш навън, съжалявам, не си струва риска. Можем да се качим на покрива на небостъргача, ако искаш.
- Много искам.
Звярът метна коженото си яке на раменете ми и ме заведе горе.
Заваля дъжд. Сивият град, сивото небе - всичко се сля в мрачен градски пейзаж, който напомняше само миризмата на тоалетна вода от подплата. Като се има предвид, че дишах чист въздух за първи път от няколко дни ... А на покривакато цяло беше толкова хубаво,че чак дъхът ми спираше! Толкова е хубаво, че Руслан може и да не се връща.Нека да ме остави с бебето и без проблемите си.
Противно на обещанията на Руслан, не се чувствах господарка на града.
По-скоро като самотно, бременно момиче. Щастлива съм просто защото мога да дишам влажния вятър, който разроши косите ми и тези на Звяра. Притесних се и от внезапната болка в долните части на корема и гърба. Може би заради влагата или на покрива духна, въпреки че беше топло под якето ... По време на бременността това беше първото ми заболяване, свикнах с факта, че всичко е наред с мен.
-Кир…“ Беше неудобно да се говори за това, както всяко момиче, което говори с мъж за своите „женски работи“. „Нещо не е наред с мен.
— Какво има, принцесо?-Звярът се наведе и ме прегърна през кръста.
-Може би трябва да си легна…
Не исках да се паникьосвам. Изобщо не исках да се обадя на лекар, който пък да се обади на Руслан, след което да мина през милион изследвания. В крайна сметка не е добре за всички бременни жени, може би моето време дойде ...
-Чакай малко“, той нежно ме вдигна в ръцете си и аз изстенах.- По-надеждно е. Не ми е трудно, принцесо,не се притеснявай.
Въпреки думите, бицепсите му се издуха, толкова огромни, сякаш щяха да се пръснат. Много по-тежка съм от преди, но Звярът не го показа. Отнесе ме до изхода и слезе до асансьора.
Прегърнах го през врата.
Косата му гъделичкаше лицето ми и миришеше на приятен пикантен шампоан. Друг път щях да се смутя от близостта,бях се настанила внего добре, защото наистина ми стана лошо. Когато ме взе на ръце, стомахът ме заболя още повече.
Асансьорът ни чакаше и бързо се озовахме в мезонета.
Когато ме постави на леглото, аз изстенах.
-Лили?- В гласа му се долавяше загриженост.- Да се обадя на лекар?
-Чакай, недей.” Вкопчих се в ръката му, инстинктивно опитвайки се да намеря опора.
Претърколх се настрани, за да се настаня по-удобно. Така стана по-лесно, за минута дори изглеждаше, че всичко е минало. В мрачната стая беше тихо и хладно заради завесите на прозорците. Бях сигурна, че тук ще се опомня.
-Мисля, че просто бях превъзбудена“, признах аз. „Не очаквах да дойдеш… Всичко беше наред с мен. Казаха ми, че се справям добре с бременността.
Говорех шепнешком, така беше по-лесно. И това е вярно: нито тонус, нито токсикоза, нищо от дългия списък с усложнения, които прочетох в интернет и които сякаш бяха при всяко първа в положение жена. Досадното къкорене в стомаха също не беше необичайно.
Може би това са тренировки?
Не знам какво ме накара да мисля тези неща.Вероятно се страхувах, че нещо не е наред с мен и лекарят ще го потвърди. За себе си реших, че ако не минат петнадесет минути, ще се откажа да се правя на смела и ще помоля да повика докторката.
Може би наистина е заради Звяра... Последните няколко месеца седях под стъклена капачка, облицована с вата. Появата му е първото ми емоционално разтърсване от много време насам... Приспособих се към болката, така че дишането да не я усилва.
Забелязвайки, че дишам на паузи, той се наведе и огледа лицето ми.
- Какво ти става?Добре ли си?
Прокара ръка по изпотеното ми чело, после по бузите ми — или за успокояване, или за измерване на температурата. Беше приятно да го гледам в очите. Дори не разбрах веднага защо -но те се тревожеха за мен.
Ще викам лекар '', решително се изправи Звяра. „Това не е нормално, Лили. Нека погледне.
Говореше уверено, сякаш разбираше какво става. В гласа му имаше загриженост.
-Добре“,едвам успях да кажа''. -Само още не се обаждай на брат си.
Когато той излезе от спалнята, бях свита от такъв остър пристъп на болка, че изкрещях.
Не можех да дишам, да говоря и само гледах в празнотата, отваряйки уста и чаках този ад да свърши. По лицето ми изби студена пот, по тялото ми премина спазъм и втората вълна от болка почти ме довърши.
- Имам контракции - прошепнах уплашено в лицето на Звяра, който веднага се озова до леглото.
Сега вече не се съмнявах.
Всичко ми изстина вътре.
Още е рано за раждане. Твърде рано…
Но не можех да направя нищо. Нещо се случваше с тялото ми, което не можех да контролирам. Сякаш вече не ми принадлежи. Не знаех какво става, но знаех, че...
Не довърших мисълта си. Бях усукан от толкова силна контракция, че изкрещях така,че чак ме заболя гърлото:
- Ки-и-р!
Той изруга и се втурна към вратата - за доктора.
Останах сама, разкъсван от страх и болки. Ослушвах се с ужас, всяка секунда очаквайки, че лавината от мъки отново ще ме затрупа. Усетих, че не е добре. Преходът от леко неразположение към ад беше твърде рязък. Това не се случва. Дори при преждевременно раждане,това не се случва.
Тази болка не остави надежда.
Тя не остави нищо, защото от следващия проблясък съзнанието ми беше в мрак, стана толкова зле. Мисля, че крещях и се гърчех на леглото, опитвайки се да пропълзя на пода. Не можех да вървя, но търсех помощ и исках да съм далеч оттук.
Започнах да викам Звяра:
- Кирил!
След минута се върна, но сякаш беше минала цяла вечност.
Той вдигна главата ми - лежах вече на пода по лице и не можех да стана. Отначало се надявах, че лекарката ще направи нещо: да спре контракциите, да ми помогне, та нали Руслан я избра! Няма сега по-добро място в градът от тук ! Но усещах как влагата се разпространява между краката ми. Бельото и долната част на халата бяха подгизнали.
- Какво е това? ''Изскимтях, опитвайки се да се обърна и да видя какво изтича от мен. „Това е... това е...
Страхувах се, че е кръв.
- Тази кучка не е на мястото си! - изръмжа той, притискайки телефона до ухото си с рамо и в същото време се опитваше да ме вдигне от пода и да ме сложи на леглото. - Ела тук бързо! Изтекоха водите на момичето!
Мобилният се изплъзна от ръката му и падна на пода.
– Лили… – внимателно ме положи на леглото и над мен през мъглата в очите си видях разтревоженото лице на Звяра.- Ще имаш бебе, скъпа.
— Не, не — поклатих глава , все още не искайки да повярвам. Преди половин час всичко беше наред. „Не мога… още е рано… Кир, къде е докторът?“
- Линейката ще пристигне сега ... Не се страхувай, аз ще бъда с теб. Аз ще ти помогна.
Отново ме заля адска болка. Ще успее ли линейката навреме ... Започнах да разбирам, че не, че всичко е лошо и трябва да се моля за едно нещо ... да оцелее детето? Защото нищо друго не мога да направя...
-Хвани ме“, усетих как Звярът сложи ръката ми на китката си и аз я стиснах с пръстите си. -Слушаш ли, Лили? Трябва да се съпротивляваш с всички сили. Не се поддавай на паника. Трябва да изтърпиш докато дойдат лекарите. Ако не стигнат навреме... ще ги умъртвя.

Глава 23

Не знаех, че боли толкова много.
Боли физически, психически - и е много страшно. В този момент повече от всякога исках едно: някой близък да е до мен, да ме вземе в прегръдките си и да каже, че всичко ще бъде наред.
— Умирам — промълвих аз.
Не вярвам да е спонтанен аборт.
Болката беше такава, че се преобръщах на една страна, извивах се, опитвах се да се отърва поне по този начин. Отметнах глава назад, крещях в тавана, молех се на глас и виках, виках, виках безспир.
Не виждах почти нищо наоколо. Всичко е в мъгла.
-Дръж се“, съсредоточих се върху шепота на Звяра в кратък момент на почивка.
Раздирах се от болка, сякаш тялото раждаше въпреки всичко,макар,че нито бе време, нито има готовност. И тялото не беше готово за случващото се. Не разбирах какво се става с мен и какво да очаквам. Нямах опит, нямаше никой - майка или баба - които да го споделят с мен, и не можех да извлека нищо полезно от пространствените истории на непознати, в които преобладаваха розовите удоволствия.
Изскимтях, предусещайки приближаващия ад.
Всеки път болката се влошаваше. Изглежда, че тялото ми беше буквално разкъсано. Устоях на и на тази болка, но тя беше по-силна и неумолима.
-Лили…“ Звярът хвана лицето ми в ръцете си.
Кожата ми беше потна, почти не мислех, но погледнах с надежда в състрадателните му очи.
-Спокойно, чуваш ли? Просто се опитай да дишаш. Погледни ме!
Аз пак изкрещях, а той ми говореше и не ме остави да полудея съвсем от болка. Обаждаше ми се, увещаваше ме да търпя. Сякаш е лесно... Сякаш дори е възможно!
Но надеждата все още живееше в мен.Тя изчезна напълно, когато нов звън от луда болка стисна стомаха ми - като огнен обръч, и усетих, че нещо излиза от мен. Малко и безжизнено...
- Не не не!- Изкрещях през мъглата. - Не! Кирил, помогни ми!
Бях готова да обещая всичко.
Да се омъжа за Руслан. Да простя на баща си. Да бъди винаги добро момиче. Ще бъда всичко, което поискаш Божеее, и ще ти дам всякакви обети. Само за да спра това и недоносеното ми бебе да остане в корема ми и да оцелее.
Като всяка бременна жена четох за преждевременното раждане.
И тогава абсолютно не се страхува от такова нещо,защото се чувствах страхотно. Дори след атаката на бащата и хората му. Бях уверена, че мога да издържа бременността – млада съм и силна. Бях толкова обгрижвана Като всяко осемнадесетгодишно момиче бях сигурена, че всичко ще бъде наред.
И сега, когато съдбата жестоко и безмилостно, като плевели, откъсна надеждите ми, разбрах какво призрачно и ветровито нещо е - надеждата-кучка. Няма никакво основание, освен сляпата увереност, че сънувам.
Знаех, че е много трудно да имам бебе в моя термин.
Дори да се роди още жив.
-Ки-и-р“, изхленчих, гледайки лицето му.
Струва ми се, че изражението на очите му ми даде възможност да остана на този свят. Без него щях да умра. Бих умряла от болка за детето си.
Опитах се да го взема с ръка и Звярът разбра.
Халатът отдавна се развърза, но бельото остана върху мен. Кирил го свали, разбрал че сама не мога , че не искам да виждам... И докато аз крещях в тавана, полудявайки от ужаса на това, което ми се случва, той вдигна първото нещо, което му попадна под ръка - лимоненото одеяло, което внимателно уших.С него взе детенцето.
Не вярвах, че това се случва с мен.
- Не! извиках аз.
Не чух какво ми казва Звяра. Той ми извика... извика ми...
-Дай да видя, Лили! Не затваряй крака!Обади се,викай,Лили?
Обезумяла от болка, изпаднах в странно състояние на будни халюцинации и не можех да разбера дали някой наистина е дошъл или възпаленото ми съзнание възприема някой ,който ще ми помогне. Контракциите все още ме разтърсваха, принуждавайки ме да се съсредоточа върху болката и ада, който се случваше в тялото ми.
Предпочитам да умра.
Точно сега, отколкото да търпя това мъчение по-нататък. И не става въпрос само за тялото.
- Най-накрая…
Звярът се изправи с вързоп в ръце. Лежах пред него на леглото, разтворила крака и ридаех, гледайки с безпомощни очи. Никога няма да забравя погледа му. И отворената ми душа, пълна с голи емоции, които изпитах в този момент. Болка, страх и майчино животинско желание да помогне на новороденото ми дете. Звярът го държеше така, че да не виждам. Твърде малък пакет в огромните му ръце.
Извиках колкотоимах сила, усещайки студеното мокро легло под себе си и лепкава кръв.
Изревах от отчаяние.
Защото няма какво да направя.
Притиснал вързопа към гърдите си, Звярът се втурна навън от спалнята. По гласовете чух, че е пристигнала линейката. Закъсняха с няколко минути. В стаята се появиха лекари и от болката, която въпреки всичко не стихваше и извиваше вътрешностите ми, всичко вече плуваше пред очите ми.
Зад фигурите в бяло видях Звяра, но не знам дали вързопът беше още в ръцете му.
- Диша ли? Диша ли?! ''.Извиках му, без да обръщам внимание на лекарите.
Не ме питаха нищо, суетяха се, но аз не се притеснявах за себе си.
Ридаех, виех, а сърцето ми пулсираше от такава силна болка, сякаш наистина беше разкъсано на парчета. За щастие, друг спазъм ме е хвърлил в дълбок припадък.
Преди да се потопя в пълен мрак за още няколко секунди, се запитах: за какво? За около половин час се съсипа живота ми, когато сутринта всичко беше наред ...
Не знам колко време ми трябваше, докато се опомня.
Отвори очи и затвори очи - ярка светлина. Полежах така известно време, докато под клепачите ми не заподскачаха ярки петна. Не съм в къщи. В болницата.
Послушах себе си.
И усетих какво ме убива. Бях празна.
Всичко свърши. Всичко... Или не. Не знам Спомняйки си за невероятно малкия вързоп в ръцете на Звяра, изпитах мигновен болков шок. Като камшик по сърцето. Синът ми, какво е станало с него? Успяха ли да го откарат с линейка? Или не?
Не знам колко време съм в болницата, но все още имаше отгласи от онази мъчителна болка в тялото ми, която почти ме уби.
Отново отворих очи. Сухите ми устни потрепериха и някой се наведе към мен.
Леле, не съм сама в отделението… Не видях кой беше, само наклонена сянка.
— Лили? Как си? — дрезгав глас най-накрая ме върна в жестоката реалност. - Лекар! Веднага! Тя се събуди, бързо тук!
Звярът.
Тук с мен.
Преглътнах, усещайки гърлото си възпалено и сухо. Но в този момент не помислих да поискам вода и изграках с мъка:
- Къде е бебето? Живо ли е
Той се наведе над мен, усетих колко големи горещи ръце хващат бузите ми.
-Късметлийка, че си жива, принцесо.
С горещи устни той ме целуна по челото. Затворих очи, кожата ми беше студена, езикът ми почти не се подчиняваше. Със закъснение се усъмних, че са ми сложили упойка.
И Бог знае какво още са направили. Самата болка премина, но споменът за нея остана в мускулите, които бяха почти разкъсани от контракции.
„Кир…“ той така и не отговори на въпроса ми и беше толкова трудно да говоря…
В стаята влязоха лекари и медицинска сестра. Прегледаха ме, взеха кръв, смениха лекарството в системата. Всичко беше придружено с въпроси как се чувствам, но аз се държах и набирах сила за пред главния.
Таблата на леглото беше повдигната без разрешение, все едно ще разговарят с мен. Тръбичка с хладка вода беше напъхана в пресъхналата ми уста, но успях да отпия само една глътка. Но веднага придобих кураж. Гласът даже ми се усили.
- Къде е бебето?
Докторката и Звярът бяха останали в отделението, останалите си тръгнаха.
Тя беше около четирийсетгодишна, в бял медицински костюм и без маска. В дълбините на големите сини очи бе застинал безнадежден страх. Жената седеше сковано, сякаш вече мушкаха пистолет в гърба й
Докато мълчеше, ужасни мисли се скитаха в главата ми: двадесет и шест седмици, твърде рано, почти няма шанс ... И не се знае защо раждането започна.
-Синът ви е в реанимация. В инкубатор.
Затворих уморено клепачи, усещайки как изпод тях се стичат сълзи.
Беше ми трудно да говоря - вече бях изразходила всичките си сили. Това беше единственият начин да изразя емоциите си.
-Жив.
В реанимация, но жив. Спомних си бебето в ръцете на Звяра и усетих как слага ръката си на теметоми, за да ме успокои. Каква визия само имааа...
-Родихте преждевременно, твърде ранен е терминът ви“, продължи докторката. - Тегло осемстотин грама. Засега трябва да остане там. Надявам се на най-доброто...
Гласът на жената заглъхна малко.
- Има шансове. Но засега можем само да чакаме. Разбираш ли, Лили?
Нищо не разбрах. Но чух основното и тялото ми се отпусна.
Мога да живея.
— Остави ни — каза Звярът.
- Ще бъда в коридора.
Когато вратата се затвори, отворих очи. Лицето на Кирил беше близо, очите му бяха уморени и болни, изпълнени със състрадание. Странно изражение. Дори обикновените хора не са способни на това, но на такива като Звяра не трябва да се вярва изобщо. И все пак само той бързо се зае с трагичното раждане, спаси детето ми и сега държеше ръката ми...
Той е необикновен човек.
Жесток, но когато е необходимо- и кротък Звяр.
- Съжалявам...
Можех само да дишам, чувствайки постоянен спазъм в гърдите си, и да гледам с насълзени очи. Дори не можех да мисля.
-Съжалявам, принцесо…“ дрезгав шепот прозвуча в ушите ми. - Съжалявам, че не го запазих. Обадих се на Руслан, скоро ще дойде...
При това име болката в гърдите ми се появи отново.
Няма какво да си кажем. Между нас няма нищо друго освен черната мъка на двама души, които почти са загубили общо дете.
Къде беше, когато го загубих? Къде бяха и той и докторката?!
Заедно с тъгата дойде и гневът.
Почти загубих бебето си! Къде бяха тези, които ми обещаха безопасност?!
- Какво стана? прошепнах. - Защо?..
-Така се е случило Лили. Тя иска да говори с теб, да те попита как си се чувствала преди това. Можеш ли да говориш?
- Да
Той махна с ръка. лекарката отново седна деликатно до леглото и ме гледаше напрегнато. Чудех се какво ще стане с нея, ако не си свърши работата? Това е обикновена болница. Не помня как ме закараха, но сигурно това беше най-близкото добре оборудвано място и знаеха кого водят и защо... Колко я беше страх.
Може ли да ми кажеш как мина бременността? Имаше ли някакви усложнения?
- Не. Всичко е наред.
Тя сякаш не вярваше. Лекарите никога не вярват на думата на пациентите , особено когато видят такъв лош резултат.
-Имаше ли заплаха от аборт? Наранявания, падания? Прегледана ли сте?
-Имах…личен лекар“, намръщих се аз, спомняйки си как Звяра ругаеше, когато не я намери там където обикновенно тя се намираше. - Всичко беше добре.
Интересно,къде изчезна тя? Единственият път, когато имах нужда от помощ и я нямаше. Тя живееше в квартала, не ходеше никъде и имаше всичко необходимо със себе си, включително мобилен ехограф. Тя беше дежурна наблизо през целия период, дори храна й беше носена от същия Авалон.
— Операции, аборти?
- Не.
Колкото повече питаха, толкова по-ясно разбирах, че няма причини за преждевременно раждане. Без ужаси, шокове, наранявания и болести. Нищо.
- Вземахте ли лекарства?" Когато отново поклатих глава, тя продължи упорито. - А предния ден? Може би нещо е било прието и забравено?
-Какво намеква тя?
Намръщих се.
- За какво говориш? — намеси се Звярът, който също усети нещо.
- Раждането се разви твърде бързо. Без предварителни условия. Има причина да се смята, че причината е неуспешното лекарство.
Звярът тихо изруга.
- Излез! — сопна се той.
- Но…
- Излез! - и от това ядосано ръмжене докторът изскочи в коридора.
Като ранено животно Кирил обикаляше отделението.
-Не мога да повярвам“, каза той под носа си, без да се обръща към мен. „Не вярвам, че някой може да се докопа до теб, това е… един от тях, ако е така. Някои от нашите. Ако са ти дали нещо за аборт, ще ги убия, за малко да умреш.
Отново се появиха страшните видения от раждането ми, почувствах се неспокойна. Искам да си видя детето. Да изтрия онова чувство на безсилие и див ужас, когато погледнах вързопа в ръцете му.
-Кир…“ извиках, но той не чу слабия ми глас. — Кирил! Искам да го видя…
- Ще го видиш. Той вече е на път.
Мислеше,че имам нужда от Руслан.
-Искам да видя сина си.
- Рано е. Не можеш да станеш. Загубила си много кръв.
-Какво значение има“, започнах да възразявам вяло. В крайна сметка всичко е заради малкия наследник и никой не се нуждае от мен.
Размърдах се, опитвайки се да извадя интравенозната игла от вената, а Звярът хвана ръката ми, спирайки я. Чуха се стъпки по коридора, възклицания - вървяха към нашия край на коридора и сърцето ми се сви в петите.
Знаех кой е.
-Руслан“, измърморих аз, отказвайки се да се опитвам да се освободя.
Звярът се обърна към вратата, изправи се и секунда по-късно тя се отвори със замах. На прага застана Руслан, следван от главния лекар и няколко униформени.
— Дайте ни няколко минути — каза той.

Глава 24

Руслан влезе в отделението сам, хвърли бърз поглед към брат си, въпреки че се приближи към него.

Погледът му беше прикован в мен.

- Лили... - дрезгаво, сякаш викаше на някого, докато гласът му пресекна, тихо се обади Руслан. — Как си, момиче? Как се чувстваш?

Под неодобрителния поглед на Кирил, той прокара ръка по бузата ми, избърсвайки сълзите. Започнах да плача, щом го видях, защото нямаше какво да кажа. И така всичко е ясно и се вижда по моето изтощено, като неизлечимо болно лице.

Руслан ме погледна в очите, сякаш искаше да разбере истината.

Напрегнатият, предпазлив поглед ме изучава няколко секунди.

Дали се притеснява се как съм го преживяла?

-Тя едвам не умря“, отговори Звярът вместо мен.

-Трябваше да направиш всичко възможно!- Руслан въздъхна, борейки се с гнева.

- Това и направих. Твоят лекар не беше там, когато Лили беше отровена! Ти не беше с нас и нямаш представа какво се случи там! – съдейки по яростта, Кир беше шокирана от това, както и аз.

- Била ли е отровена?- братът се намръщи. - Не си казал.

-Защо дойде с полицията?- Звярът отговори на въпрос с въпрос и те млъкнаха, изучавайки се като две кобри.

Сълзи пареха бузите ми, толкова горещи, сякаш имах треска. Кой знае, може би е така. Не мислех добре и се почувствах още по-зле. Детето ми може да умира. А те както винаги си разменят остри думи и подозрения...

Води техните жестоки мъжки игри.

-Искам да видя бебето…“ измърморих аз и се върнах към предишните си усилия, опитвайки се да изляза от наркотичният унес..

- Ще го видиш - отговори Руслан. -Спокойно, да вървим заедно. Кажи ми защо реши, че е отравяне, Кирил? Става въпрос за вашия племенник!

Звярът отвори устни, мислех, че ще му напомни, че племенникът му не е негов, но той каза нещо друго:

-Какво друго би могло да бъде?“ Трябваше да видиш как страда. Не беше нормално. Лекарят каза, че може да й бъде дадено лекарство за аборт. Какво има, подозираш ли ме в нещо?

Гледаха се в очите, сякаш се дуелираха.

— Не искаш ли да обясниш?

- Кажи ми какво стана, Руслан? Защо наистина доведе полицията?

Той замълча, гледайки ни тревожно на свой ред.

— Когато каза, че не можеш да намериш лекар, изпратих допълнителна охрана при нея. Тя не си е тръгнала. Вратата беше разбита, оказа се, че всички са мъртви-отровени. Имаше закуска, доставена от Авалон, заедно с тази на Лили.

Звярът извади телефона си, за да се обади. И двамата са притеснени,сериозно разтревожени - оказа се, че врагът е сред нас.

— Заключете клуба — дрезгаво каза той. - Не пускайте никого навън.

- Лили, - погледнах към Руслан и видях колко виновно беше лицето му! — Мислех, че си направила спонтанен аборт, защото си наследила болестта на баща си. Все пак детето е мъжко, а в семейството му наследниците умираха. Ако си били умишлено отровена с храната си... значи сме били предадени.

Докторката беше отровена нарочно“, каза Звярът. -За да я търся напразно и мен да ме няма, когато Лили има нужда от помощ. Разбра ли какво казах?

Руслан изръмжа без думи.

Погледнах и двамата с надеждата да ми обяснят, но те мълчаливо си размениха наум съобщения, за да не ме тревожат и толкова. Обаче май разбирам. Който и да се е опитал да ме отрови, не е искал смъртта ми - по-скоро само смъртта на детето. В противен случай щях да получа същата отрова като лекаря, за да се отърват от всички наведнъж, а не само средство, което причинява контракции ...

Навярно баща ми?

Зрението загуби фокус, бяла стая, братя, които крачат агресивно около леглото ми, все още не са се помирили и ядосани един на друг за факта, че и двамата не могат да ме спасят. Клубът беше под контрола на Звяра и Руслан трябваше да ме пази.

Баща ми се опита да се отърве от внука си, но остави жива мен?

Или… това е Звярът?

И моето дете не му беше изгодно.

Кой друг? Едно от обидените момичета на Руслан е малко вероятно, те се страхуват от него до лудост, знаейки, че просто ще бъдат изкормени за това. СЗО?

Руслан излезе в коридора при полицаите, задържа вратата и аз чух какво им казва и дори видях малко:

- Имам основание да се смята, че майката на детето ми и нейният лекар са били отровени умишлено. За щастие тя оцеля, но това предизвика раждането. Предполагам, че това е бил планът на убиеца. Погрижи се за него. Леонард! - той скочи към него, гледайки го раболепно в лицето. Видях го отдалеч и зад гърба на другите, но изглеждаше добре, отдавна възстановен от побоищата. „Бързо в Авалон, разбери кой е сготвил храната и ги изрови от земята за мен.“

Затваряйки вратата, той се върна при мен.

-Хайде, да видим бебето“, той внимателно изключи интравенозното от мен и ми помогна да седна.

— Още е слаба — отбеляза неодобрително Звяра. - Не виждаш ли?

-Добре съм.- погледнах го. — Всичко е наред, Кир.

-Не ти беше позволено да ставаш.

-Искам да видя сина си.

Погледът му остана остър, но той спря да протестира.

- Всичко е наред?- Руслан ме дръпна за ръката, за да ме вдигне.

Зави ми се свят, хванах ръката му и се облегнах на гърдите му. Беше просто невъзможно да издържа. Треперех, сякаш нямах никакви сили. И също прокървих. Тялото все още ме болеше, но упорито си сложих чехли за еднократна употреба и се завлачих към вратата.

-Можете ли да изведете всички от коридора? — попитах аз, представяйки си, че излизам в този вид пред цялата му свита.

- Да - излезе Руслан и се разпореди за всички.

Но лекарят дотича.

- Ще ви заведа в спешното отделение.

Звярът тръгна с нас, но спря на бяла врата с електронна брава, когато докторът, пребледнявайки и заеквайки, започна да се оправдава:

- Извинете... само родителите... Засега до детето никой друмуне се допуска.

— Ще почакам, принцесо — каза той и се облегна на стената.

Не разбирах погледа, който ми отправи. Нещо в него се промени… Но влязохме в бокса и вниманието ми се сведе до една тема – кувьозът, в който лежеше синът ни.

„Руслан…“ – прошепнах аз, сграбчвайки здраво ръката си, главата ми се въртеше.

Вълнение, страх, бях толкова объркана, че можех да припадна точно тук. Той ме прегърна с една ръка, притисна ме към себе си - подпря ме, за да мога да вървя. Усещах мириса на оръжието под мишницата му, миризмата на стомана , силен тютюн и парфюм.

Сега този силен мъжествен аромат завинаги ще бъде свързан с този момент. С начина, по който се приближих до кувьоза, където лежеше детето.

„Колко е мъничък…“ Покрих устата си с ръка, неспособна да сдържа сълзите си.

Просто стоях и ревях без памет, гледайки мъничкото същество с червеникава кожа. Струва ми се, че в дланта на Руслан или Звяра, той ще се побере изцяло. Безпомощен и неподвижен, оплетен в медицински тръби, той лежеше зад двойно стъкло и не даваше признаци на живот, но знаех, че е жив.

тоПрестани, Лили.

Хлипах неудържимо и не можех да спра.

Непоносима гледка.

Беше нещо странно - истерия, или може би освобождаване на емоции след преждевременното раждане. Точно сега, след като видях детето, се озовах в буря от чувства.

Руслан ме прегърна, притискайки ме за тила. Той погледна към инкубатора с далечен поглед.

Спомних си глупавите си планове, страхове и мечти.

Сега подготовката ми за бременност изглеждаше като загуба на време - не взех предвид основното. Че може и да няма дете.

Щях да го загубя. И да остана сама.

Вкопчих се в Руслан, плачейки в сакото му. Във времето, в което бяхме заедно, месеци по-късно, след секс, това беше първият момент на истинска интимност.

Бяхме обединени от обща скръб.

Чувствах, че тези сълзи ме променят вътрешно. Все още не знаех как, но не се съмнявах, че сега ще бъда различна.

-Това не е специализирана клиника. Детето трябва да бъде транспортирано“, каза Руслан. - Вземете хеликоптер.

-Не, в никакъв случай“, докторката преглътна отчетливо, тя нямаше опит да взаимодейства с властта и не знаеше как да изгради диалог. — Транспортирането на недоносено бебе изисква сериозна подготовка. Не мога да рискувам…

Аз също не мога да рискувам! - ядоса се той.

Бях раздвоена между тези две решения. Страхувах се за живота на детето, но не исках да направя грешен избор. И двамата са прави: състоянието му е нестабилно, но тази болница е най-близката до дома ни.

-Нека вземем правилните специалисти лекари тук, става ли? -Предложих.

- Добре - Руслан стисна силно ръката ми. - Доставете необходимото оборудване... Ще се върнем на този въпрос, когато състоянието му се стабилизира. Побързайте! Основният проблем е сигурността.
-Ще се разберем по всички въпроси на безопасността“, увери го докторката. Но не можете да транспортирате детето. Не искам да нося отговорност за това.

За евентуалната му смърт, искаше да каже тя. Но ме беше страх. Разбрах от пренебрежителния й поглед.

-Трябва да говоря с брат си.

Излязохме от реанимацията. Звярът ни чакаше в коридора. Виждайки ме, плачеща, вкопчена в Руслан, той докосна брадичката ми.

- Как си принцесо?

Не казах нищо: пред очите ми стоеше безпомощно същество в инкубатор. Можех само да мисля за това.

— Не я докосвай — сопна се Руслан.

Бях придружена обратно до стаята. Сложи ме в леглото, покри ме. Звярът седна на стол до главата ми - там беше изчакал моето събуждане за първи път.

-Опитаха се да убият детето“, тихо каза Руслан и ми даде чаша вода с гъвкава тръба. - Лили. Синът ми е в опасност. Имам нужда от сигурност.

След плач и хлипове, гърлото ми беше пресъхнало, аз с благодарност изпих малко вода и затворих очи. След истерия, сълзи, болка и ад, най-после дойде мирът. Дали беше емоционална тъпота, когато тялото каза „без повече болка“ и прекъсна аналозите на нервните окончания в душата ми, или бях залюляна в другия край на махалото –но да се надявам на най-доброто.

Руслан не ми каза нищо повече. Можех да лъжа, да слушам и да не решавам нищо.

Просто да слушам тялото си и мисля за сина си.

Нашият син.

-Основното нещо е медицинският персонал“, каза Звярът. „Ако плъх се намери сред нашите, значи може да е и тук.

Повдигнах клепачи, притеснена. Руслан се изправи и прехапа устни. На лицето му се изписа такава решителност, сякаш беше готов да премести планини, само ако сме в безопасност.

-Тук трябва да има някой на смяна. От семейство, на което можем да се доверим.

— Освен теб — отвърна Руслан.

Разбрах, че той все още не вярва на Звяра. А аз имах ли му доверие?

Може би да.

И не става въпрос за факти. Спомням си изражението на лицето му, когато се изправи, посягайки към недоносеното бебе между краката ми. Помня неговия шок и удивление.

- Ник, ти..и няма други. Ако ме изхвърлиш от графика, няма да излезеш от интензивното.

- Ще оцелея - Руслан даде да се разбере колко важно е нашето дете за него.- Какво чуваш от клуба?

-Всички, които бяха на смяна в кухнята, бяха задържани“, каза Звяра. - Чакат те. Мога сам да ги разпитам.

Отворих очи.

Лицето на Руслан беше неописуемо. Като всеки енергиче- човек, той искаше действие, но тук беше безполезен. В интензивното отделение можете да направите две неща: да чака и да се моли.

-Да тръгваме, когато свърша“, реши той. „Сега ни остави, остави Лили и аз да поговорим.“

Когато Звяра излезе, Руслан прокара ръка по бузата ми. Без да каже дума, противно на намеренията.

- Благодаря ти, че се справи...

Аз се засмях. Не го направих аз, а Звяра. През половината време не разбирах какво се случва, през втората половина бях в паника и страдах.
- Едва ли е възможно да се нарече справяне..

Щях да успея- ако можех да износя бебенцето по-нататък. А не лакомо да изям фаталната закуска на Авалон.
-Много си силна, Лили. И ти дължа извинение. Изглежда тогава чувстваше, че не трябва да тръгвам. Държах се лошо.

Преди бих бил поласкана: самият Руслан призна, че е сгрешил и се извини. Сега просто нямаше значение.

- Писах на Ник, той скоро ще дойде и ще остане с теб и детето. Трябва да изляза и поработя.

— В „Авалон“? Ще ги разпиташ ли?

- Да.

-Мислиш ли, че... баща ми е направил това?“

Знаех, че той не е просто задник, а истински демон и все пак това не се побираше в главата ми. Това е внукът му, първият, единственият. Дългоочакваното момче е толкова рядко в семейството. Да, разбира се, той не знаеше пола на детето, но ...

-Не знам, Лили.

Бях изненадана от тона: той очевидно все още имаше заподозрени. Но пак няма да ми кажат нищо.

-Моля те, когато разбереш в клуба… Не забравяй да ми кажеш кой ми е подхвърлил тази гадост, става ли? Обещай ми.-

Аз, бледа и тъжна, изглеждах твърде нещастна. Дори много болна.

-Обещавам.” Той ме целуна по челото за довиждане.

[Sheba]

Глава 25

Ник се настани до таблата, където Звярът беше седнал преди него.

Не знам как момче, току-що навършило осемнайсет, стройно като чип, а също и глухонямо, ще ме защити от могъщите врагове на Руслан, но поне няма да ме предаде, това е сигурно.

-Ник“, извиках по навик, без да осъзная веднага, че той не ме чу и не видя лицето ми и следователно не знаеше какво викам.

Докоснах рамото му и той вдигна глава и кимна.

- Какво се случва в клуба? – казах на срички и с ясна артикулация.

Той разбра и започна да набира отговора по телефона. Почти през цялото време той седеше, заровен в него. Отне ми известно време да разбера, че си пише с някой,заради който не може да води нормален телефонен разговор. Може би с Руслан.
-Те търсят предател“, прочетох, когато той обърна екрана към мен. „Служителите бяха затворени в клуба, откриват кой е имал достъп до храната и кухнята.“

Той продължи да пише:

-Руслан ще се справи, бъди сигурна, Лили. Той е много умен. Съжалявам, че това се случи с детето, Руслан определено ще отмъсти за това.

Въздъхнах, облягайки се на възглавницата.

Ник, млад и благодарен за спасението си, смяташе Руслан за почти всемогъщ. Както някога, но сега... За всеки, дори и за най-силния и най-умния, има някой още по-силен и по-опасен. Защото всеки има слабости и всеки може да сгреши.

С Ник сме почти на една възраст, но сега го разбирам.

Научена от собствения си опит.

Ник написа още нещо:

„Моят приятел ми пише какво се случва сега. Той е в Авалон, в мазето заключиха всички, които са влизали в кухнята през последните 24 часа, разносвачите и готвачите. Търсят как е попаднала отровата в храната.

Редовете не предаваха емоции, но разбирам какво означава това за останалите. Дребните провинения се наказваха строго. Scorpion беше бичуван пред всички за дребно нарушение. За покушението над детето на Руслан смятам, че веднага ще има смъртна присъда.

Не ми идваше в главата кой може да поеме такъв риск.

Този, който няма какво да губи. Или някой, който не се страхува от нищо.

Други варианти няма.

„Лили, Руслан току-що писа.“

Ник започна трескаво да драска нещо и аз възбудено станах.

Хайде! Какво е написал?

„Той ме помоли да ви покажа“, той даде телефона с отворено съобщение от Руслан. - Лекарството за аборт беше в теста за бадеми. Много висока концентрация. Добре че всичко мина и Лили не умря. Търся някой, който го е направил. Ще дойда вечерта и ще те заместя. Покажи й."

Ник се усмихна, опитвайки се да го развесели.

Облегнах се на възглавницата.

Бадемово тесто... За браунитата, по които бях обсебена през цялата бременност. И дори да бях капризна и да не исках да ям нищо друго, тях аз ги обожавах. Това е тайната. И този, който добави лекарството там, знаеше, че със сигурност ще ги изям, и то до последната троха, и можеше да изчисли необходимата доза.

Страстта ми към бадемите не беше тайна за всички.

Но всичко това можеше да направи само някой от интимен кръг.

Или някой, който е имал близки познанства със света на Авалон и може да разбере... Взех телефона от Ник и писах на Руслан за това.

Отговорът дойде след няколко минути:

"Знам. Довечера ще говорим".

Руслан пристигна, когато вече беше тъмно. Сигурен съм, че първо е ходил при детето - на прага се появи уморено, но спокойно.

И аз ходих веднъж.

Болката почти разряза сърцето ми на парчета, когато го погледнах. Докторът, уплашена, ме върна в леглото и ми наля успокоително, но Ник отказа да ме пусне повече от стаята.

Но успях да забележа, че в интензивното отделение се появи ново, непознато оборудване, а вратата беше охранявана от личната охрана на Руслан.

До вечерта лежах като зеленчук: поради натоварващата доза успокоително не усещах нищо друго освен тъпота.

Руслан пусна Ник и седна на негово място.

Трябваше да обърна глава, за да го видя. Тогава се уморих и легнах по гръб, втренчена в тавана. След като свикнах с тишината през деня с Ник, не исках да питам нищо. Или може би пак съм като куфар?

- Как си? -Започна да ме гали по косата.

Изглежда леко се смути, че гледам в една точка и мълча.

Той е прав. Това не е нормално.

— Чувствам се зле — признах аз.

-Намерих кой го е направил.

Претърколих се на една страна и го погледнах гневно. Една проста фраза ме накара да оживея. Страшно е да бъдеш цел в игра за оцеляване и да не знаеш кой е врагът ти. Изтощава те и потъваш в апатия. Бавно убива, изцеждайки живота капка по капка.

„Готвачът“, Руслан погледна настрани. „Той работи за нас почти пет години, бяхме доволни от него. Не е готвил директно за теб, но е имал достъп до суровини. Направил е бадемовият марципан.

Преглътнах, представяйки си как това копеле е смачкало цял пакет хапчета за аборт заедно с бадемите. Никога преди не съм имал врагове в кухнята на Авалон.

- За какво? Кой го е наел?

Казва, че е бил принуден. Предполага се, че е взет заложник от семейството му, ако не го направи. Опита се да избяга, но го задържахме. Оказа се, че има големи дългове, обичал да играе на лотарии, казина, карти.

Руслан говореше тихо и спокойно, в полумрака на болничното отделение почти не видях изражението на лицето му, но видях, че беше неподвижно.

Той се опитал да избяга - значи Звярът беше изпратен за него?

Какво му е направено?

Не че исках кървави подробности, не. Самата аз исках да разкъсам това копеле.

- СЗО?

- Не знае, действали са чрез посредник. Но Звярът не беше свършил с него. Може би до сутринта ще разбере името.

Сгуших се в хладната възглавница, гледайки в празното пространство. Свих на кълбо от страх и гробовния му глас. Можем да научим много, но това няма да промени нищо. Няма да се промени за нас, за детето.

Усетих как Руслан ме гали като котка, чеше ме зад ухото. И изглежда дори не знае какво прави. Подобно на мен, той се потопи в себе си, тревожейки се за общия ни син.

Много исках да го взема в ръцете си и да го погаля.
Така щеше да се почувства спокоен, защитен? Нямам представа, просто исках да съм наоколо. Лекарят каза, че бебето е много слабо. То можеше да умре във всеки момент и тогава тази връзка между мен и Руслан ще се разпадне. Но сега не исках това, както той веднъж пророкува.

Помислих си за малкото създание в инкубатора през няколко стени от нас. Неустоимо бях привлечена от него. Ние сме му родители, трябва да сме там.

-Трябва да му се даде име“, прошепнах.

- Добре - Руслан се наведе и усетих горещ шепот до ухото си. - Как искаш да го наричаме?

По време на бременността си избирах имена. Не спрях на нито едно - изглеждаше, че има още много време. И сега всички те не пасват на новороденото. След раждането всичко избледня.

Ако всичко беше наред, щях да се спра на едно от красивите имена от книга. Но сега бебето има нужда от ново име.

- Как искаш да го наречеш?

След дълго мълчание разбрах, че Руслан също не е мислил за това.

Случилото се напълно ни извади от коловоза. Не ни беше до това. Затова синът ни лежи в кувьоз без име.

-Ти го роди, така че от теб зависи да го наречеш“, прошепна той. -Измисли име до тази вечер.

- Защо до вечерта?

- Искам да го преместя.

- За какво? Чак станах за да го видя. Лекарят каза още не!

„Знам, легни, Лили…“ той се опита да ме сложи обратно в леглото и после продължи, — Нямам доверие тук на персонала. Нашият син ще бъде транспортиран с хеликоптер до частна клиника със специални грижи. Бих го завел вкъщи, но нямам време да оборудвам отделение. Трябва да изведем сина си от тук.

Мислиш ли, че могат да го убият тук?

-Хей, не се тревожи, Лили. Той е охраняван. Просто не искам да рискувам. Самата възможност да се доберат до него ме подлудява. Не мога да спя. Чувствам се отговорен за всякакви атаки, почти беззащитен. Отдавна не съм се чувствал така, Лили...

Легнах и затворих очи.

Страхувах се от всичко,даже да докосна бебето и също толкова изпитвах ужас, да си тръгна оттук.Нямаше изход и това ме парализирва.

Това отслаби всички ни.

Не само аз, но и той. Показахме нашата беззащитност на практика. Не можаха да стигнат до Руслан или мен - и удариха най-слабото звено. Какво невероятно фино и жестоко изчисление.

Разбрах, че Руслан иска да скрие детето. Това е инстинкт, особено когато има опасност наоколо. Съсредоточена върху чувствата си, не забелязах какво се случва с него. Той буквално не спи.Раждането ми беше шок не само за мен и Звяра, но и за Руслан. Ужасен удар, ако за първи път в живота си е усетил слабостта си.

-Това добра клиника ли е? Попитах.

-Да, всичко ще бъде наред, Лили. Детето ще бъде транспортирано от специален екип. И когато обстоятелствата се променят и позволяват ще го приберем.

Спомних си разказа на майка ми.

Баща ми също направил отделение за нея и аз съм родена в неговата резиденция в абсолютна секретност. После се отървал от мен като от недостатъчно породисто кученце. Но нашият син ще отиде като най-голямата ни ценност. Сигурна съм, че Руслан няма да рискува напразно. Всичко ще бъде наред.

- Мога ли да го видя?- Попитах.

Той наскоро беше в реанимацията, но се съгласи:

- Добре,нека да отидем.

Руслан ми помогна да се изправя, държейки ме за ръката. Собствената ми слабост беше неимоверно вбесяваща - на моята възраст да се превърна в руина. Но в интерес на истината все още ми беше трудно да ходя.

Болничните коридори бяха празни. При нашата поява охраната се натегна, но Руслан им кимна, показвайки им да се отпуснат. Двама лекари и една медицинска сестра дежуриха в реанимацията и не откъсваха очи от кувьоза. Когато пристигнахме, те млъкнаха, сякаш ги нямаше. И след секунда забравих за тях. Закуцуках до инкубатора и надникнах вътре, където малко бебе лежеше проснато под купчина тръби.

- Мама е... - прошепнах, надявайки се да ме чуе.

Думата прозвуча странно - заради внезапното раждане не бях свикнала с мисълта, че съм станала майка. Все едно не става въпрос за мен.

Усмихнах се, гледайки през мъгла от сълзи през прозрачната пластмаса.

Може би е за добро, ако Руслан го крие.

Скрийте го, така че никой друг да не може да го намери.

Той дойде зад мен и ме прегърна, целувайки тила ми. Бях толкова жалка, че ми идваше да вия, но постоянно ми беше лошо. Искам да кажа, дано да не става още по-зле.. Дали съм стигнала дъното, или вече съм започнала да излизам, но мечтаех всичко да е наред със сина ни. Почти започнах да го вярвам.

Бебето в кувьоза се опита да свие пръстчетата си в юмруче.

-Виж“, прошепнах аз. - Той е боец.

Надеждата се зароди в мен.

Да, лекарят даде прогнози по много рационализиран начин и не ме настрои за лошо, но аз самата прочетох по лицето му,че не вярва в чудеса и разбрах всичко. Имаше малък шанс детето да оцелее. Но този слаб жест ми позволи да повярвам в благоприятния изход. Не щастлив, но поне проспериращ.

Един лекар дойде при нас, интересувайки се от реакцията ми. Провериха индикаторите и отново изчезнаха в сенките.

-Знаеш ли…“ прошепнах, гласът ми трепереше, защото още не сме говорили за това. Но ще стане. Трябва. - Знаеш, че той най-вероятно няма да е напълно здрав... Тежко недоносените бебета развиват заболявания.

По пътя загубих въпросителната си интонация и сега си казах какво го питам. Аз самият все още не съм свикнала с това.

Руслан мълчеше.

Но е помислил за това, сигурна съм. Не знам колко е важно отмъщението за него - както преди или вече не. Лично аз имам не само стари цели, светлината пред мен е избледняла.

— Ще те заведа обратно — каза той.

Нямаше нужда да се говори за това пред персонала. Поех дълбоко въздух , вкопчих се в ръката на Руслан и се оставих да ме заведат в моето отделение. Тялото на детето остана да стои пред очите ми.

В отделението не светнахме лампата.

Легнах, а Руслан се разхождаше мрачен из стаята. Мислех си за моите неща. Мисля, че и за него много работи се промениха. Много.

-Обвиняваш ли ме? - попита той.

- Не знам. Вероятно не.

-Не ме лъжи“, имаше интонации в гласа, които никога преди не бях чувал. Много тъмно, почти смъртоносно. Атмосферата на болницата, това отделение и неговата енергия ме притискаха като надгробен камък. "Това е по моя вина. Две деца, и двете с увреждания. Единият е осиновен, другият е роден преждевременно.. Това означава, че съм грешил много в живота си.

Той седна до леглото и зарови чело в скръстените ми, на гърдите-безразлични ръце.

- Съжалявам.

Ако извинението имаше някакво значение... Не беше първият път, когато се извиняваше, но с истинска болка в гласа, за първи път. Преди това той смяташе, че детето ще бъде болно или здраво - не се интересувайте, стига да е подходящо за плановете. Но животът не е такъв. Може би за това иска прошка.

Руслан вдигна глава и въздъхна.

— Ако не бях аз, нямаше да се отровиш.

- Не казвай това. Вярвам, че всичко ще бъде наред.

Руслан се усмихна, поглаждайки брадичката ми.

-Може още да имаме деца. Но това стана невероятно ценно за нас.

Той се наведе към мен и ме целуна по устните. Вече забравих как е и затворих очи. В целувката нямаше сексуална страст, както преди. Само желанието да ме утеши, и аз отговорих, целувайки го, сякаш полудял от жажда,потопил устни към източника.

-Спи, радост моя“, получих и целувка по челото. „Съжалявам, че бях небрежен. Ти измисли име, утре ще го вземат, а аз ще направя всичко, за да го изправя на крака. Не се тревожи за нищо. Ще седя с теб, докато заспиш...

Той натисна бутона, за да извика сестрата.

- Дайте й успокоително.

Исках да протестирам ,но мълчах. Защото, ако стане по-добре?

Бях почти нокаутирана след инжекцията и когато отворих очите си следващия път, Руслан го нямаше и слънцето грееше през прозорците. Толкова рядко по това време на годината.

Извиках сестрата да ми помогне да се почистя и да си взема душ. Най-вероятно днес също ще напусна клиниката.

Изчаках минута, но никой не дойде.

Какво по дяволите?

Развълнувах се, когато чух шум в коридора - някой мина покрай отделението. Облякох си халата и излязох от стаята. Това много ме изнерви.

Веднага охранител ме блокира от суматохата в коридора:

- Върни се в стаята!

- Не! - Подпрях длани на могъщите му гърди, опитвайки се да видя какво се случва заради този "килер". - Ами детето ми?

Усетих, че нещо се е случило с него на ниво подсъзнание и примитивни инстинкти. Сигурността, че не е добре.

- Отговорете веднага! Виках и крещях на пазача. -Махни се от от пътя ми!

И ето, той се подчини.

- Обадете се на лекаря! - казах, оглеждайки се.

Най-много ме уплаши, че персоналът наоколо беше с уплашени очи.

- Какво става с него? — повторих, усещайки как страхът пронизва сърцето ми. - Какво стана с детето? Не смейте да мълчите!

Глава 26

- Върни се в стаята! - познат лекар излезе при мен с маска, смъкната до очите. - Изкарай майката!

Аз се втурнах в интензивното отделение и сестрите се опитаха да ме спрат. Пазачът отзад ме хвана за раменете. Поколебах се няколко секунди, сякаш се бях ударила в стъклена стена. Стоях , олюлявайки се, и се борех с черните нишки на припадъка, прокрадващи се до съзнанието. Тяхната грубост, общата паника - всичко говореше за критична ситуация.

Страхувах се от този момент.

Не ми останаха никакви мисли и изобщо нищо освен голи чувства. А те са като на майка-звяр и примитивни и ме докараха до лудост. Избутах сестрите настрани и нахлух в реанимацията след доктора.Задавена от сълзи, изтичах в кувьоза и притиснах лицето и дланите си към прозрачната стена. Шумът наоколо, крясъците и персоналът - всичко изчезна. Не видях нищо освен телцето върху снежнобяла пелена.От вида му със синята кожа почти полудях.Детето все още лежеше в кувьоза, по гръб, с разперени ръце.Поех дъх, гледайки тялото на сина ми ...На пръв поглед изглеждаше, че е заспало. Сега ме обзеха още по-страшни подозрения.

Всички кабели бяха изключени от него.

Погледнах и разбрах какво се е случило, но се надявах да не е истина. Надявах се, че сега ще започне да диша и лекарят ще каже, че кувьозът е изключен, защото той е силен и може да живее без него ... Само вътре в мен всичко се разпадаше, освен факта, че знаех истината.

- Не-е-ее!- Изхлипах, сигурна, че не мога да го понеса.

Първо раждане, загуба, сърцето ми ще се разбие.

Зад мен дойде една лекарка, не ме спря повече. Обърнах се, щях да изкрещя обвинения в лицето й, само думите заседнаха в гърлото ми. Не можех да говоря.

С очи, пълни със съчувствие, докторката свали маската от устните си.

— Съжалявам устните й потрепнаха, сякаш се страхуваше да продължи.

Докторката преглътна, а паниката се задълбочи в очите й.

-Съжалявам…“ По начина, по който очите й се изпълниха с ужас, разбрах, че вижда нещо зад мен и се обърна със сълзи на очи.

Руслан се приближи до нас.

Докторът започна да се отдръпва, когато видя каменното му лице. Той вече знаеше, че синът ни е мъртъв. Тя имаше късмет, че в този момент загубих съзнание и Руслан беше принуден да ме вземе.

Дойдох на себе си в ръцете му.

Отворих очи, взирах се и се опитвах да разбера какво виждам пред себе си.

Но имах чувството, че плувам накъде.Люлеене на стъпалата - и неговата стъпка, широка и уверена. Най-накрая зрението ми се проясни и видях тавана на болницата да се носи над мен, белите му панели, осеяни с ослепителни лампи.

Наистина не разбирах какво става.

Беше по-лошо от раждането. Тогава поне не бях сама... И имаше надежда. Сега тя почина със сина ми и сега не усетих единство с Руслан.

Само преди няколко часа имах чувството, че сърцата ни са свързани завинаги. Тази нишка е прекъсната. Доста странно. Всичко, което ми обеща, не го получих. Той обеща да го спаси и не успя. Нямах обида или подобни чувства. Вътре бях изгорена пустиня и не съм сигурна дали все още мога да чувствам нещо друго освен болка.Сега ме взимаше от болницата - защо? Да направи ново бебе, когато не се получи с това?

Не искам!

Слезе по стълбите и ме изнесе на чист въздух. Бях замаяна, бях в странно състояние, в което почти не възприемах реалността. Това е като сън.

Спомням си, че изкрещях, когато ме понесе надолу по стълбите.

Към колата, която чакаше долу.

Не помня какво изкрещях, изглежда, че трябваше да ми дадат тялото на сина ми.

Звярът ни чакаше близо до колата. Не го видях, но усетих познат аромат, докато бях увита в яке — неговото яке. Все пак успях да се отскубна и да избягам от тях.

Спрях по средата на кръстовището, оглеждайки се и опитвайки се да разбера къде съм.

По един отворен халат, под който имаше лека нощница, босаа на тротоара. Колите намалиха. Охранителите стояха в полукръг от мен, доста далеч - отстрани на пътя. По-далеч, странични минувачи.

- Не идвай при мен! - изкрещях отново и разбрах, че и преди съм крещяла на Руслан.-Пусни ме. Не ме пипай. Остави ме сама.


Стоеше до черния мерцедес и чакаше нещо. Просто погледнах, видях го през кордона от бодигардове. Втурнах се да тичам по улиците, без да избирам пътя. Не знам от какво бягах - от него или от собствените си мисли и черни чувства, които ме измъчваха като хищни птици.

След това за кратко се опомних в колата. Не помня кой караше.

Вече не крещях и като цяло се чувствах тъпа и безразлична към всичко. Погледнах през прозореца към познатият район. Израснала съм тук и го разпознавам дори в кошмарите си. Стигнах до апартамента на майка ми, бутнах отключената врата и паднах ничком в леглото.


Накрая се събудих чак вечерта.

Изведнъж осъзнах, че вече е тъмно. Апартаментът е тъмен и непознат, но не ме е страх. Седнах и се огледах, опипвайки мръсната си роба. Разтреперана се запътих към банята. Натиснах ключа и затворих очи срещу силната светлина.

Исках да се погледна в огледалото и да се уверя, че все още съм аз.

Бях уплашена от това, което чувствам.

Все едно не съм аз.

В огледалото се отразяваше бледо лице с черни изпъкнали очи. Прашна коса стърчеше във всички посоки. В нея се виждаха малки отломки: клонка, изсъхнало листо. Ръцете и китките ми бяха издраскани, сякаш съм драла камъните по земята и пръстите ме боляха. На мръсният халат единият джоб е почти разкъсан и треперех.Едва се разпознавах и не знаех какво още става с мен.Тогава на кръстовището се скарах с Руслан и крещях много неща пред всички. Страхувах се от себе си, защото за някакъв див и болезнен период от време престанах да се осъзнавам и контролирам . Не помня какво правя.

Спомних си само едно: бебето почина.

Нашият син вече го няма.

Последната година от живота ми се оказа илюзия и измама. Руслан обеща рай, но ме потопи в такива бездни на собствената ми душа и болка, каквито не можех да си представя.

Какво, по дяволите е, ако не това.

Застанах пред огледалото и се олюлях. Със смъртта на едно дете изчезнаха не само чувствата, но и мечтите, надеждите, желанията. Всичко се стопи. Не знам дали това ще изчезне завинаги или някой ден, но сега съжалявах за едно нещо - че не умрях по време на раждането.

На вратата се почука, но не исках да отварям. Почукването се повтаряше, докато неочакваният гост се сети да бутне вратата. Не се заключих, когато пристигнах.

— Лили? — прозвуча непознат мъжки глас. — Лилия Севастянова? Тук ли си?

Нарече ме с фамилия, която не бях чувала отдавна. Моминското име на майка ми.

Наведох глава и без да мисля да изляза от банята. Не исках да вървя напред, не исках да се движа. Най-добре непознатият да не ме намери в апартамента и да върви по дяволите.

— Лили?

В отвора се появи сянка и аз се обърнах към гласа.

Не познавах този човек.

Погледнах го безразлично, отбелязвайки само, че не е от момчетата на Руслан и Звяра. Носеше костюм, но евтин, и миришеше на бедност — евтин сапун и цигари.

-Кой си ти?“ – попитах без да снижавам интонацията. — Напусни.

-Искам да ти помогна.“ От вътрешния джоб той извади лична карта.- Не се притеснявай, аз съм от полицията.

Погледнах през отворената лична карта в лицето на човека. Беше около тридесетгодишен, но прекалено слаб - това се случва от извънреден труд. Виждала съм много такива хора в нашия край. До четиридесет години те напълно се предават, както някога майка ми.

От полицията.

Не съм го виждала в клуба. Също и Леонард. Но като се има предвид колко зле е облечен, разбирам защо. Само че той няма да направи нищо. Никой и нищо няма да помогне.

-Знам какво ти се случи“, продължи той тихо, за да не ме уплаши, видя в какво състояние съм, но не разбра, че вече не се страхувам от никого и нищо.

Знам за твоето отвличане. Знам, че братята Авалон те държаха насила. Лилия, ако напишеш изявление... ще направя всичко възможно да ги привлека под отговорност.

Беше смешно, но не се засмях.

Еха. Честно ченге. Може би единственият в този проклет град, който не се е продал. Дори аз се продадох. Ето как свърших. Но дори не съжалявах, не почувствах абсолютно нищо, сякаш времето беше спряло около мен.

-Шефът ти знае ли, че си тук?

Сигурна съм, че не.

В този град честният човек е като градският луд.

Той присви болезнено очи и аз разбрах всичко. Разбира се, че е по негова инициатива и няма да може нищо да направи.

-Напразно дойде“, отвърнах тъпо и се обърнах. - Шефът на полицията, кметът на града, прокурорът са приятели на Руслан. Нищо няма да постигнеш. Махай се. Къщата вероятно ще бъде наблюдавана. Те могат да дойдат тук.

Загубих интерес към него, преживявайки отново и отново всичко, което ми се случи.

Щеше да е по-добре да беше станало това, каквото с майка ми. Не беше толкова страшно.

Може да се преживее.

-Не мога да те оставя така.

Разтворих устни и се загледах известно време пред себе си, преди да отговоря:

- При мен всичко е наред.

Само разходите за общуване с жестокия мъжки свят.

Смачкаха ме като валяк.

-Слушай, Лилия, разбирам всичко“, наведе се той и видях обреченост в очите му, настойчивостта му имаше личен мотив. -Всеки знае какво правят. Отвличане на момичета, търговия с оръжие, измами на черния пазар. Напиши изявление ... Някой трябва да се опита да ги притисне ...

- Не.

Излязох от банята и се запътих към кухнята. Може би е добре, че дойде - донесе ми поне някакво чувство.

— Не можеш да ми помогнеш — повторих аз. "И ако постигнеш нещо, ще те убият.Не прави това.

Тази упоритост намекваше, че нещо лошо се е случило с някой от неговите роднини или познати, така че той се опитва да намери справедливост, а не да брои парите от собственика, като Леонард. Само справедливост не съществува. Леонард просто го разбра рано.

Пуснах чайника и застанах до тъмния прозорец.

Беше необичайно тихо за нашия район. Без псувни, шум от битки, писъци от аларми и дори звук от счупени бутилки.

Къщата е добре поддържана.

-Няма да пиша изявление“, казах аз, виждайки следователя в отражението на прозореца. — Напусни. И когато те хванат на връщане, кажи ми, че нищо не съм писала и не искам да виждам никого.

Той затръшна разочаровано вратата и най-накрая останах сама с болката си.

Чайникът кипна. Трябва да се изключи, но аз стоях и гледах в тъмнината.

Как си отиде следователят, не забелязах. Трябва да се заключа зад него. Не искам никой друг да ме безпокои. Не знам какво ми става, винаги е изглеждало, че в такива ситуации хората искат подкрепа. И дори си помислих, че е отвратително, че някой ще дойде. Не искам да виждам никого. Никой в ​​целия свят. Това са или хора, които мразя, или такива, които не разбират и не споделят болката ми – и затова не се нуждая от тях. Тези, които биха разбрали - вече ги няма.

Само щях да направя изключение за майка си. Но този, от който най-много се нуждая, просто няма да дойде.

Проправих си път към вратата, изключвайки чайника по пътя.

Не исках да пия чай. И не исках да ям, въпреки че стомахът ми беше празен. Затворих вратата, ослушах се, но от входът лъхаше тишина. На рафта за обувки в коридора забелязах навит вестник. Премигнах, чудейки се защо е там, и се върнах с него в кухнята.

Датата, денят от седмицата не казваха нищо. Отдавна спрях да ги броя.

Но поне същия месец.

Погледнах отпред. В центъра беше огромната ми снимка с Руслан. От операта. Очевидно най-новата снимка, която вестникът имаше.
,,Добавянето към семейството завърши катастрофално.“

Затворих очи и се запътих към един стол в кухнята. Не можех да влача тази мръсотия в спалнята и не можех да не я чета. Откакто вестниците тръбят за моето нещастие, мина много време. Днес определено е различен ден-денят, в който умря синът ми.

Но според вестникът се оказа,че не съм права.След като го прочетох с мъка, осъзнах, че съм прекарала поне един ден в безсъзнание. Може би два. Изобщо не ги запомних. Изпадала ли съм в делириум след приема на успокоителни? Даваха ми толкова много. И никой не знае за какво?Обърнах страницата.На следващата имаше снимка на Звяра. Това не беше достатъчно ... Картината изглежда свежа. Изглежда, че е направено точно на кръстовището, където се бих с Руслан, опитвайки се да избягам. Звярът също беше там. Облече ми сакото си. Съдейки по тази картина, на която той е извадил пистолет и се е прицелил в някой извън очертанията на заснетото. Значи съм успяла да се измъкна с негова помощ.

Иначе Руслан нямаше да ме пусне.

Кой ме е довел?

Взирах се в снимката около минута. А къде е якето на Звяра? Бях облечена в него.

Нямаше го в килера и коридора, и в банята... намерих го в спалнята. Спала съм в него, след което го хвърлих зад леглото.

А после го извадих и прегърнах, седнала на кревата. В тъмното се чувствах в безопасност и добре тук. Но защо съм сама? Наблюдават ли ме отвън? Озовах се тук точно благодарение на факта, че Звярът се е застъпил за мен...

Но докато запълвах празнините в паметта си, загубих интерес и към това.

Мислите сами се връщаха към най-болезнените моменти в живота ми, преживявайки ги отново и отново. В един безкраен адски кръг, който причиняваше само болка. Когато баща ми умре и отиде в ада, искам той да изживее същото.

Защото съм сигурна, че той го е направил.

Той не постигна това, което искаше - в края на краищата отказах да му помогна в клането на Руслан и получих жесток урок за наглостта си. Той имаше възможност да добави отрова. Той е достатъчно могъщ и плашещ, за да накара служителите на Руслан да дадат хапчета на лекарката и мен.Просто никой друг не може да бъде. Той е виновен за смъртта на сина ми – и на неговия внук. Единственото, дългоочаквано момче в семейство, където те бяха такава рядкост.Копеле!

Той ме нарани - както и Руслан също.

Първо отпрати майка ми в гроба. Сега уби сина ми.

Просто не трябваше да се захваща с мен и детето.Е, това беше негова грешка. Защото докато не изпратя този кучи син на онзи свят, няма да се успокоя. Знам вече и как ще изглежда? Семейството се самоунищожава. Змията яде собствената си опашка. Вижда се, че гените ни са толкова отвратителни, че природата се опитва да се отърве от нас по всякакъв начин.

Озовах се в тъмнина и имам нужда от цел, за да изпълзя от нея ... Без значение какво ще бъде.

Още два дни се скитах из апартамента като сянка, бъркайки деня и нощта. Спах през деня. През нощта се скитах из стаите, спомени от детството упорито се качиха в главата ми Те изтласкаха болката, направиха я по-поносима. Очите ми бяха насълзени, мозъкът ми беше напълно замъглен, беше ми толкова зле, че на моменти изглеждаше, че вече съм умряла и съм попаднала в чистилището. Иначе защо никой не идва при мен? Защо съм сама?

В края на втория ден почукаха на вратата ми.

Вече беше тъмно, беше почти десет. Седях в спалнята и се взирах в стената, чакайки да остана сама. Но те чукаха упорито – десет, двадесет минути, половин час. След четиридесет минути периодично тропане отидох до вратата.

-Върви си“, знаех, че е някой от момчетата. Няма друг начин за обяснение за тази упоритост.

-Сладурче…“ чу се любезният глас на Леонард. - Пусни ме да вляза, а? Донесох ти храна!

Той ми говореше като на капризно, не особено умно момиче.

-Върви по дяволите“, посъветвах го и се отдръпнах навътре.

Но Леонард продължаваше да хленчи.

Щом отворих вратата, той пъхна обувката си в цепнатината и ловко се вмъкна в апартамента. Не можах да го задържа. Дори не знаех, че съм толкова слаба...

— Махай се — въздъхнах раздразнено.

-Скъпа, не можеш да направиш това…“ той се обърна към кухнята без разрешение и остави торбата с храна на масата. За негов късмет логото на чантата не беше Avalon, а някаква улична бърза храна, която посещава. - Виж се.

Погледнах за кратко в огледалото.

През тези няколко дни не се къпах, не се сресвах, не се преобличах и се превърнах в плашило. Нямаше значение.

- Махай се.

- Не. Хайде да хапнем заедно, ще ти кажа нещо.

Руслан те е изпратил“, сопнах се аз. - Не ме лъжи, че не е. Не искам повече да бъда замесена в това. Отказвам се повече да съм с него.

„Всъщност и двамата ме изпратиха, но не това е важното.“ Леонард включи чайника, седна на стола и запали цигара. Дори не се изненадах. След всичко, което се случи през изминалата седмица, е странно, че той се върналто мД само към този лош навик. - Без това също има какво да се разкаже. Погребението е утре, Лили.

Сведох очи.

— Погребение на дете?

- Да Веднага казах, че няма да отидеш. Така че ще им го предам. Но ти препоръчвам да отидеш. Ще се почувстваш по-добре…

- Сериозно ли? -изграках аз.

- Повярвай ми, знам какво говоря... Брат ми беше на годинка, когато почина. Майка беше убита на погребението ... Това е като да сложиш край на миналото разбираш ли? След погребението болката отшумява. Хората се примиряват. Върви, Лили. Ще ти помогна да се подготвиш.

- Как да се приготвя? – измърморих дрезгаво.

По-добре е да не те разпознаят. Тъмни очила, незабележими дрехи. Страхувам се, че ще има папараци. ще се справиш ли

-Не знам“, потънах изтощена в един стол.

Сякаш костите бяха извадени от краката ми. Не мога. Не мога. И още ...ще направя пристъп. По-добре е да отида по-късно, когато всички се разпръснат ...

Може би Леонард е прав.

Въпреки че скърбях дълго време след погребението на майка ми, започнах да идвам на себе си след това. Преди почти не помнех нищо.

Леонард остави храната на масата.

Мисля, че е взел всичко след работа, защото имаше само две: пикантна юфка в картонени кутии, някаква закуска.

-Няма да ходя никъде утре“, реших.

— Тогава яж поне.

Той се нахвърли върху храната като вълк.

- Скоро ли ще си идеш?

— След като хапнеш — каза той, поглъщайки юфката.

Дръпнах кутията и клечките към себе си. Глътнах първото парче, а при второто едвам стигнах до тоалетната и повърнах.

Измих се със студена вода.

Много лошо. Чувствам се много зле. Стомахът ме болеше от спазми, съжалявах, че започнах да се храня.

-Може би трябваше да започна с бульона…“ въздъхна Леонард.

- Недей, просто не съм яла отдавна... Значи си тръгваш?

-След като се изкъпеш и ядеш“, напомни й той.

Преодолях се и пуснах водата. Все още съм твърде слаба, за да го изхвърля, а ако настоявам, Руслан може да се появи. Не искам това Ръцете и краката ми трепереха, а главата ми се въртеше от недохранване, но все пак стоях под душа, насапунисах се заедно с главата и стоях под студените струи. Тялото се съживи малко.

Чудя се дали баща ми ще дойде на погребението?

Как да стигна до това копеле? Няма смисъл да моля за помощ Леонард , той предава всичко на Руслан. Не съм готова да обсъждам всичко това, да наруши договора ни - да върви по дяволите. И отново да се опитам да имам дете заради неговите планове е извън силите ми. Ако му хрумне това ще го застрелям по дяволите.

Ето една добра идея.

Имам нужда от пистолет. Трябва да се разтърся по дяволите и да получа информация за баща ми. И най-накрая да се отърва от изрода. На Руслан, разбира се, няма да му хареса. Тогава наследството и триумфът ще доплуват. Но някак си не ми пука какво харесва той и какво не. Нае се интересува от чувствата ми.

Излязох от банята освежена, с почти готов план за действие.

Леонард беше в кухнята и търсеше неща, които не бяха там, и явно беше объркан.

-Ще се обадя, ще поръчам бульон...

- Няма нужда! Ако ям, от това ще си тръгнеш ли преди сутринта?- Потънах в един стол и започнах да ям юфката, този път бавно и потискайки стомашните спазми. Той трябва да си тръгне възможно най-скоро.

Защо такава промяна в настроението? -той беше притеснен.

-Искам да остана сама и да спя достатъчно преди утре.

— Все пак ще отидеш ли?

- Със сигурност. Това е моето бебе, Лео. Трябва да се сбогувам с него. Но тайно, нали? Купи ми дрехи до сутринта. Тъмни очила и перука. И все още имам нужда от пари, можеш ли да ми дадеш?

- Защо ти трябват пари в брой? Искаш ли да ти донеса картата?

Картата може да бъде проследена, но по дяволите ще кажа това на Леонард.

— Пари, само пари. Това е картата на Руслан. Не искам повече да пипам парите му. Донесоха ми само нещастие. Имам нужда от няколко хиляди долара в дребни банкноти. ще ми донесеш ли ?Ще се разберем, обещавам.

Леонард се поколеба, но кимна.

- Ще ти дам, бонбонче. Ще се върна в седем сутринта. Ще се радвам , да си будна.

,,Грешиш'', помислих си. Но наистина изглеждаше доволен. Вероятно дори щеше да домъкне и бойна глава, за да празнувам, ако имах такава прищявка. Но парите са по-безопасни, а парите в брой са много по-трудни за проследяване. Надявам се хората на Руслан да не пренаписват номерата на банкнотите до сутринта.

Жалко, че не мога да се върна в апартамента на Руслан. И не мога да се обърна за помощ към Звяра - не искам да виждам и двамата братя. И ако помоля Леонард да донесе чантата, която лежи в спалнята, ще изглежда подозрително. В чантата си скрих огледало с флашка.

Разгледах го добре, трябваше да запомня уликите.

Трябва да опитам, въпреки че главата не ме слуша.

Но нищо.

Паметта ми се подобри и предстои дълга нощ. И, меко казано, нямам друг избор.

Глава 27

Леонард се върна на сутринта.

В ръцете му имаше пакет, очите му бяха предпазливи, но цели - това означава, че вчера собствениците са били доволни и не са го били.

— Не си ли спала, скъпа? – попита той притеснено, като видя с какво изтощено лице отворих вратата.

-Не достатъчно“, беше вярно, през половината нощ бях измъчвана от кошмари. Носиш ли пари?

-Остави ме поне да мина през прага“, изсумтя той.

Когато затворих вратата, той остави пакетите на шкафа и бръкна във вътрешния джоб. Струваше ми се, че не иска да дава пари. Взех тежкия пакет и изчезнах в спалнята. Леонард не ме последва.

В едната чанта имаше дрехи: дънки, тениска и дълъг суичър с качулка. Във втория - светло черно сако, под което открих светлокафява перука с бретон.

Бързо се преоблякох, сложих перука и я разгладих. Не мога да кажа, че съм станала съвсем различна, но ... Косата й беше дълга до раменете, тъмните очи изпод бретона изглеждаха напрегнати и очакващи. Зли като на диво животно. За първи път се вгледах толкова внимателно в собственото си лице. Станах различна: слаба до изпъкнали скули, с ново изражение. Вдигнах качулката на суичъра си прегърбих рамене и заприличах на градски тийнейджър. Взех парите с мен.

Не съм мислила за погребението.

Аз добре ли съм?

Не знам. Сложих тъмните очила на очите си и излязох от спалнята.

— Ще те заведа — започна да се суети Леонард.

Не отговорих и продължих.

Не помня колко време не съм била на улицата. От чистия въздух ми прилоша, борейки се със световъртеж, се качих в колата. Отново спомени.

-Готово, бонбонче?“ В гласа на Леонард имаше съчувствие, каза го с почти нормален тон.

Трябва да може да говори като човек. Уплашена, че гласът ми ще се пречупи, просто кимнах. Колкото повече се приближавахме до гробището, толкова по-зле ми ставаше. Не бях сигурна, че мога да се справя. По дяволите, 100% съм сигурен, че не мога. Това е сигурно.

Погребението е на старото градско гробище. Тук лежат всички известни и почитани хора на града, а мястото струва толкова много, че за да погребях майка си тук, трябваше да продам апартамента си.

Зави ми се свят, когато Леонард паркира близо до портата.

Пулсът ми скочи до състояние преди припадък - светлината в очите ми избледня.

— Чакай — измърморих слабо.- Вероятно не мога...

- Добре, седни. Ще ти кажа, че си останала вкъщи - Леонард излезе от колата и закопча сакото си с всички копчета.

Чудя се дали истината ще излъже за мен? За да не нахлуят в колата мъже, папараци и дявол знае кой още? Или сега ме лъже, за да ме успокои?

Облегнах чело на стъклото и се опитах да си поема дъх.

В този момент, когато мракът пред очите ми малко се разсея, на портата спря черна охранителна кола, а зад нея - колата на Руслан. Твърде далеч, за да се видят детайли зад стъклото й.

Хората се завъртяха наоколо.

Не само бодигардовете му,но и вестникари.

Не знам дали ще дойде някой друг. Малко вероятно е Руслан да иска да види бизнес партньори и приятелите си подлизурци на погребението на единственото си дете. Вероятно само роднини. Забелязах Ник на задната седалка на колата.

Руслан отвори вратата, излезе и за момент срещнахме погледи.

Изглежда, че се срещнахме. Може би просто погледна в моята посока.

Погледът му ме изплаши. Не знам какво се случи, но избухнах в сълзи и покрих лицето си с ръце, за да не го гледам. Болка, счупване, гола рана - това почувствах в този момент. Сякаш сърцето ми беше притиснато от бодлива тел.

Първият импулс беше да избягам от колата и от тук.

Защото беше невъобразимо болезнено да го гледам, страшно до паника. Не исках да го видя. Не можех повече, защото имах чувството, че сърцето ми живо се изтръгва.

Не знам защо. Не знам какво предизвика тези чувства.

При спомена за Звяра остана тъга. А той… той беше буден кошмар.

Исках да се наведа, за да не ме виждат отвън и да бъда тиха.

Нека си тръгне.

Вече разбрах, че няма да мога да сляза от колата, няма да мога да отида на погребението. Но Руслан тръгна към мен, сякаш знаеше, въпреки опитите си да се маскирам.

Преместих се на шофьорското място в момента, в който той разтвори вратата. И в следващата минута изскочих от колата и бързо се отдалечих, осъзнавайки, че той ще ме изпревари ...

- Не ме докосвай! -Притиснах се към живия плет, опитвайки се да изляза, преди да са ме сграбчили.

Но той ме хвана за ръцете и ме притисна към портата от ковано желязо зад храстите. Ударих се болезнено в гърба и протегнах треперещите си ръце пред себе си. Пръстите на предмишниците ми режат толкова силно, сякаш нямаше особен контрол над себе си.

— Лили! -Очите се присвиха болезнено.

Все още беше същият Руслан, но сега не го познах. Очите на непознат ме гледаха.

- Пусни ме! - изсъсках, влагайки цялата сила на емоциите си. -Не смей да ме докосваш, разбра ли? Отстъпи…

След като започнах да говоря, не можех да млъкна. Треперех като в истерия, но нямаше нито думи, нито писъци. Леко треперех от докосването му. Сякаш ще се срина или ще умра на място. Изглежда, че нещо подобно ми се случи на кръстовището.

Хората се събраха около нас на почтително разстояние.

Гледах само Руслан, непознатите очи, белегът на бузата му. Беше жизненоважно той да ме пусне — не можех да го понасям. Рязко отхвърляне. Всичко, за което можех да мисля, беше как да откъсна пръстите му от ръцете си и да си тръгна. Нямах нужда от парите му. Не исках да слушам оправданията му.

- Забрави пътя към мен! – изтърсих аз.

- Ти не ме чуваш!- гласът му проби стената на отчуждението.

Не. И не искам.

-Пусни я, Руслан“, Звярът се приближи към нас отстрани. - Остави я на мира. Тя трябва да дойде на себе си. Нищо не можеш да й докажеш.

Отново се дръпнах като уловена птица, стъпих накриво и едва не паднах, вкопчена в оградата. Без да откъсва поглед от масивната фигура, отстъпих назад, краката ми не ме държаха. Нямаше значение какво мислят за мен. Борих се с дишането си да не пресеква- с паниката и емоциите си. Не знам какво не е наред с мен - спрях да го изваждам на физическо ниво. Не мога да съм повече с Руслан!

Ужасно чувство.

В опит да се скрия от зяпачите се втурнах към изхода на гробището, намерих таксиметрова кола и се сгуших на задната седалка. Възрастният шофьор не ме позна - не е гледал боевете в клуба, а на снимката ми, която дадоха днес по новините, далеч не изглеждам така. Въпреки че папараците няма да тичат след мен.

Те заснеха Руслан.

— Да тръгваме — измърморих, свличайки се надолу по седалката.

Когато се обърнахме, видях, че той стои така - в същата поза, гледа в земята, сякаш размишлява. Лицето му беше мрачно от скръб. Звярът беше отзад. Как ги мразя! И двамата. Те не ме спасиха от болката, която ме побърква.

След докосванията на Руслан ми идваше да се скрия в ъгъла и да скимтя. Вкъщи се вмъкнах в леглото, без да се събличам. Плачех, хапех пръстите си, спомняйки си за него - изражението на очите, в които се настани нещо непознато и ужасно, първия ни секс, живота ни с него. Всяка секунда от спомените ми причиняваше невъобразима болка. Все едно са ме одрали жива. Неусетно измъчвана, принуждавах всяка клетка да умре и да се прероди отново.

Защо по дяволите, се съгласих да отида?Сега бих убила Леонард.

Умирах до вечерта и към полунощ се принудих да изпълзя от леглото. Свалих перуката си, но не заприличах на себе си.

Напуснах къщата и се притиснах към стената й, възнамерявайки да се измъкна в сенките. Не знам дали апартаментът се наблюдава или не. По-скоро да. След гробищата мисля, че знам защо не дойдоха. Звярът разбра, че не искам да ги виждам - ​​и спря Руслан. Но той сам не дойде,е защото Руслан не му е позволил. Паритет.

Намерих такси пред блока. Така по-надеждно.

— Към Стария град- — попитах, настанявайки се на задната седалка.

Таксиметровият шофьор се обърна изненадан, за да ме огледа по-отблизо. Не бях особено притеснен: едва ли щеше да ме познае, освен това дръпнах суичърите си до веждите с качулка.

-Момиче, сигурна ли си? Не се ли страхуваш ли се да отидеш там през нощта?

-Сигурna съм“, безжизненият ми тон го успокои по някаква причина.

Старият град е името, дадено на района, който някога е бил център. Сега е по-чист от този, в който живея. Много криминален район. Таксиметровият шофьор е прав, младото момиче там веднага ще има проблеми. Но не ме е страх. Не напразно във флашката на Scorpion имаше планове на сгради от Стария град. Може би там ще намеря отговори.

Таксиметровият шофьор паркира при старата разбита чешма. Зад него зееха черни счупени прозорци на изоставено кино. Зелените светлини на таксито веднага привлякоха вниманието на черните фигури отпред, но едва ли те ще видят от това разстояние, че от колата е слязло самотно момиче.

Дори и да е, не ме интересува.

Платих на таксиметровия шофьор и тръгнах по разбитата пътека покрай киното. Разгледах района: изглеждаше депресиращо, опасно, светлините бяха почти изгасени. Но тук можете да си купиш всичко. Като се започне от наркотиците и се стигне до хората и оръжията.

Защо Скорпионът му е направил толкова планове на флашка? Този регион го интересуваше.

Той е планирал да се измъкне от влиянието на Руслан. Той не е глупак и също знаеше, че няма да ме дадат на него - твърде сладка плячка съм. Може би се е запътил към спалнята ни не за да ме чука в брачната ни нощ, а за да ме вземе и да ме доведе тук. да ме скрие някъде в Стария град. Това е едно от малкото места, където силата на Руслан се топи като роса в горещ ден. Не, разбира се, и тук се страхуваха от него. Несъмнено. И той можеше да организира конфронтация, смазвайки противникът с груба сила. Разправии в Стария град избухваха постоянно. Но тук градската власт не беше толкова силна, колкото в други области, и Скорпион нямаше да бъде върнат на Руслан. Особено ако предложи нещо в замяна. Или сключи споразумение с местния лидер на една от групите.

Руслан има много врагове, сигурна съм, че и сред тези тук, само че имат малки зъби да се справят с него сами. Но ако Скорпион ме доведе - наследницата на рода Девин и по този начин укрепи властта си, кой знае, кой знае ...

Зад киното навлязох по-дълбоко в района. Интересувах се от местен бар, където се събират обикновенно куп пънкари и по-големи риби. Там има и търговци на оръжие. Вярно, има и минус. Неминуемо ще привлека внимание.

Музиката идваше отдалеч. Евтина комбинация от рап и бас. Евтини момичета. Те живееха тук до двадесет и пет годишна възраст, докато бяха млади и пълни с енергия. После наркотиците,побоищата и мизерията ги лишиха от здраве и живот.

Както си и мислех, близо до входа имаше мъже, които ме зяпаха.

Безстрашно пристъпих вътре.

Точно пред вратата едър, обръснат мъж с кожен потник повръщаше — бияч, предполагам. Заобиколих го в широка дъга и се насочих към бара. Зад него стоеше възрастна жена. С кожени дрехи, къса коса и халка на носа, но жена, по дяволите. Веднага ми стана по-спокойно.

-Имам нужда от пистолет“, казах аз. — Давам пари в брой.

-Не знам нищо за никакъв пистолет! — сопна се злобно тя. - Искаш ли бира?

- Да

Наляха ми чаша отгоре с много пяна. Седнах на една маса с нея. Бирата миришеше просто гадно, дори не си помислих да отпия.

Изчаках барманката да каже на всички, които имат нужда, да ме проучат и да изпрати някой да седне при мен. Основното нещо е да не бъдете твърде отвратителен човек.

Двадесет минути по-късно до мен седна едно момче, което изглеждаше едва навършило осемнайсет. Не се ласкаех, тук зад гърба на такъв човек може да има влак от престъпления. Макар и едва ли. Той е куриер. Търговците са напълно различни.
- Здравейте!- Отмести настрани долнището на дънковото яке, под което имаше парцалена чанта, приличаща на чувал. Той отметна тъканта и показа цевта в мазнина.

Не бързах да показвам,че имам пари, тук просто можеш да ги загубиш за минути. Ще ми ги вземат, а после и мен ще продадат. Ако бях обикновено момиче, разбира се.

-Сложи го на масата“, помолих аз.

Бяхме наблюдавани от две глави от входа, водещ в дълбините на бара, и това не ми хареса.

- Първо парите! -Ръцете му трепереха и гласът му се пречупи. Вероятно наркоман.

- ДОБРЕ ДОБРЕ!- Показах дланите си, сякаш се предавах. „Просто трябва да погледна оръжията, става ли? Може да не е ново, но основното е да работи и това е. Ще се погрижа да не ми дадеш играчка и веднага ще ти дам парите. Не мога да избягам с него?

Той остави чантата на масата и аз я отворих. Оръжието, разбира се, не беше заредено, но миришеше малко по-различно от това на Руслан. Може би смазката е по-евтина или цевта е стара. Не съм толкова добра в това. Трябва ми за един път и това е. Или може би изобщо не е необходимо.

Човекът ме хвана за ръката - много болезнено. Имаше тъмни очи и бледа кожа. Челото му беше потно.

- Махни си ръката.

- Покажи ми парите, кучко. Или ние ​​сега...

Той не довърши заканата, като ми предложи да реша какво ще се случи. Той изглеждаше изненадан, че изобщо не се страхувам от него.

- Вие ме сега - какво? – попитах аз и свалих качулката си, разкривайки лицето си. Едва ли ме позна. Момчето изглеждаше така, че дори да не познае собствената си майка. — Аз съм Лилия Девин, чували ли сте за мен?

Адамовата му ябълка потрепна.

Определено беше чувал за Лилия Девин. Но не очаквах да я срещна тук.

Глава 28

— Ъ-ъ, какво? Лили... Девин?

- Чу го от първия път.

Той погледна назад към биковете в края на коридора. Ето кои са истинските му собственици.

Забелязвайки погледа ми, те разбраха, че има проблем, и отидоха при нас.Мамка му.Имам нужда от пистолет. Кой ще го продаде - тези двамата или нервното дете, няма значение.

Когато се приближиха, единият увисна над мен, вторият падна зад масата. Държеше се нахално, разтвори крака и се облегна на стола, демонстрирайки стоманените мускули на широките си гърди. Размерът на стърчащата лекокалибрена пушка- също беше внушителен. Човекът — той беше на не повече от трийсет — имаше малки, матови очи без изражение. Такова сърце ще ти изреже сърцето и няма да мигне. Боец. Познах фигурата.

- Момиче ? – попита той с нагъл глас. - какво търсиш,тук? Ще вземеш ли стоката или не?

Още не знае коя съм.

Маслен поглед се плъзна по фигурата ми, скрит от просторен суичър. Оказах се права: едно обикновено момиче след такова излизане би се озовало в публичен дом или най-малкото под този човек.

-Тя каза…“ Момчето с пистолета започна да заеква, докато аз го гледах безизразно. - Че тя е Девин. Лили Девин. От Авалон ли е?

Той моментално присви очи и дори размърда крака.

-А какво е забравила Лили Девин в Стария град?“

Той вече се страхува от мен. И аз сигурно съм чуваланякога за него, може би даже и да го разпозная,ако съм в добрата си форма..

-Имам нужда от пистолет“, повторих аз. И седем рунда.

-Ти ли си жената на братята Авалон?“ Същата Девин, нали? - изясни той.

Жената на братята от Авалон? Никога не съм чувала такава формулировка. И двамата обаче често ме наобикаляха, и двамата се караха за тялото ми. Целувах Звяра,а се отдадох на Руслан. Бях бременна и двамата ме пазиха. За външен човек не беше ясно чие е детето и само даваше повод на хората за слухове.

Не навлизах в подробности.

Спомените за бременността предизвикаха остър пристъп на болка.

- Да

— Чакай малко — кимна той с човешки тон.

Удивително е как думата "Авалон" отмива амбицията от хората. Боецът се оттегли в същия коридор, а момчето с пистолета седеше на масата и трепереше като трепетликов лист. Вторият се надвеси над мен. Боецът се съвещава за кратко - няколко минути преди да се върне.

- И така, да тръгваме - тежка ръка падна на рамото ми, но това не беше част от плановете ми.

Дръпнах се, отклоних се и веднага ме хванаха под ръка и ме откъснаха от стола, както есенният вятър откъсва листо от клон. Без никакви усилия.

Освободих се и се отдръпнах. Изходът ми беше блокиран, заобиколен от всички страни. Все още обаче не е използвана сила. Момчето беше като гръмнато.

- Искат да те видят! - предупреди боецът. — Не се съпротивлявай, става ли? Просто правя каквото ми се каже.

Накратко право в десятката.

Притесних се. Възможно ли е Звярът и Руслан да имат връзки тук и момчетата, след като са научили, че тяхната жена, както се изразиха, купува пистолет без разрешение -решават да я спрат?

— Ще те преметна през рамото си и ще те нося, ако трябва. Или можеш да вървиш сама.

Избута ме в същия коридор.

Бях водена и направихме няколко завоя, блокирайки ме отзад - няколко пъти се обърнах, виждайки, че пътят за отстъпление е блокиран от амбали. Не ме беше страх. Бях защитена от страха от болката и загубата, които ме лишиха от всякакви чувства.

Но когато вратата се отвори, почувствах слабост в краката, виждайки компанията в задимена стая с нисък таван.

-Ето, тя се нарече Лилия Девин“, бута ме боецът вътре и я затвори след себе си.

Бях сред шестима мъже и всички ме гледаха.

Седяха на масата: карти, алкохол, но без жени. Всеки от мъжете изглеждаше опасен и очевидно имаше влияние. Не на върха на света, където царуваха братята Авалон, а тук, в Стария град.

Но най-вече ме порази една фигура сред тях. Не го познах веднага - минаха повече от шест месеца, откакто видях Скорпиона за последен път.

Той ме погледна само веднъж и ми отговори:

- Това е тя. Моята съпруга.

Той се изправи, хвърляйки картите си и се приближи до мен. Отблизо миришеше на пот, сякаш наскоро се е бил или е носел тежки неща, алкохол и още нещо, което само мъжете миришат.

Скорпионът взе брадичката ми.

- Лили...

Отстъпих назад, главата ми се завъртя.

И наистина сме женени. И така беше през цялото това време. От брачната нощ, когато получи куршум от Руслан.

- Какво правиш тук?

В дъното на ума си се надявах да го видя тук. Нищо чудно, че плановете за Стария град са били на флашка. Но не очаквах да стане толкова бързо. Беше облечен с черна тениска и дънки, мускулите му блестяха от пот. Той не беше станал по-малък: но беше във форма след нараняването и изглеждаше мощно както преди.

Погледнах гърдите отляво: смъртоносната рана беше скрита под тениската. Как е могъл, кой му е помогнал? Имаше приятели в Стария град, щом е могъл да се скрие тук, но те бяха и в Авалон, иначе нямаше да стигне до болницата навреме и след това нямаше да избяга оттам.

-Тя искаше да си купи пистолет, шефе!“ Боецът каза това на някой на масата.

Скорпионът примижа и ме погледна.

-Ти не отговори на въпроса ми.

-Защо ти трябва оръжие?

Мощни ръце се отпускаха на раменете ми. Веждите му се свиха болезнено. Скорпионът не предава много добре емоциите с лицето си, което отдавна беше застинало като камък в определена мимика.

- За него? За Руслан?

Страхувах се да отговоря. Да, и аз бях вцепенена от шок, без да разбирам как да се държа.

-Чух по новините, Лили“, обърна се Скорпион към масата, където ни слушаха с интерес. -Ще поговоря с жена си, момчета.

Никой не възрази и Скорпион ме изведе през вратата.

Той е огромен мъж: просто камък от мускули. Под дланта, легнал на рамото, се чувствах като мишка. Започнах да треперя. Скорпион отвори отсрещната врата и влязохме.

Тук ситуацията беше същата: маса, няколко стола, само че нямаше хора.

Скорпионът ме обърна към себе си.

-Лили…“ пръстите му стиснаха скулите ми, което направи устните ми да заприличат на патешка човка и Скорпион ме целуна.

Отстъпих назад, взирайки се в него със зашеметени очи. Тази целувка - скромна, по-подходяща за съпрузи, отколкото за страстни любовници, ме хвърли в странно състояние, сякаш всичко не се случваше с мен.

Устните му бяха студени и миришеха на алкохол.

- Имаш нужда от оръжие - за да убиеш Руслан? — повтори той.

-Баща ми…“ прошепнах.

- За какво? -Той се намръщи неразбиращо.

Защо не разбира от една дума?

-Девин уби бебето ми.

Ръката му стисна още по-здраво рамото ми, а след това долната част на лицето му някак си се изкриви.. Не ми хареса, че Скорпионът ме пипа като кукла. Дали съм твърде малка за здравите му ръце, или просто не се съобразява с мен.

— Лили, знам новините. Чух какво се е случило. Руслан е виновен, той те открадна, изнасили те, и го е правил докато не забременя. Какво общо има Девин с това?

- Той уби детето ми. Сигурна съм.

Скорпионът се изправи, гледайки напред. Сякаш в космоса. Понякога той изглеждаше така от ринга преди битката - изчислявайки тактиката,която щеше да проведе..

- Остави го на мен. Ако го убиеш, няма да получиш наследството си.

— Значи това е целият смисъл? Освободих се от хватката му и отстъпих назад, задавена от гняв. — В шибано наследство? Ти... ти...

Той също иска да го получи. Въздъхнах, опитвайки се да се успокоя.

Звярът каза, че принцесите се продават на свинари само в приказките. Но в моята реалност това се случи и, за огромно съжаление на братята, свинарят оцеля и няма търпение да предяви правата си върху принцесата.

Беше ме страх от Скорпион.

Аз съм му съпруга, той успешно се крие. Никой няма да му попречи да ме затвори в мазето и да ме чука, докато не зачена наследник и на него. Надявам се, че не е такъв глупак. Веднъж се опита да ме спечели. Не исках да се страхувам от него.

- Руслан те ожени и в началото всичко беше честно, Лили. И виж какво направи.

Той издърпа ризата си през главата и аз се взрях в белега. Беше голям, професионално зашит белег по-близо до центъра на гърдите.

— Знаеш ли какво ми струваше да планирам бягството ни, Лили? Много бичове и изтезания. Скрих флашка при теб, ако планът за бягство беше намерен , Руслан щеше да ме застреля веднага.

- Намерих…я!

-Борих се честно по собствените му правила, за да те взема за моя жена. Не беше ли така?

Замълчах.

- Постъпвах честно до последно. Исках да отида с теб в Стария град, имах връзки тук, щях да купя свободата си. Ти не искаше нищо от мен, Лили. Бих се погрижил за теб. И какво направи Руслан?

-Опита се да те убие.“ Погледнах настрани, спомняйки си събитията от брачната ми нощ.

-Щях да умра, ако не ми бяха помогнали. И онази нощ щяха да ме довършат в болницата, ако приятелите ми не ми бяха помогнали да избягам. Той е виновен за бедите ни! Руслан! Той знае ли, че си тук?

Поклатих глава.

-Напуснах го…

На лицето на Скорпион се изписа изненада.

- Просто напусна? Освободиха ли те? Това е капан! -Той стисна юмрук и удари отворената си длан.

- Не, не... - страхувах се, че в пристъп на параноя, Скорпион няма да ме пусне да си тръгна.- Откакто излязох от болницата си живея вкъщи! Забравиха за мен... Трябва да имат нов план.

Очите на Скорпион отново се присвиха, той дишаше тежко. Мускулестите му гърди паднаха и се издигнаха, както преди битка. Ако беше лъв, също щеше да започне да размахва опашката си.

Протегнах ръце пред себе си, опитвайки се да го успокоя, и преглътнах.

-Те те следят“, внезапно заподозря той. — За да ги доведеш тук!

-Те не знаят, че идвам! ядосах се.

Но гърба ми настръхна.

Присвитите му очи, пълната липса на съчувствие в очите му - Скорпион изглеждаше непознат. Да, преживял е много. Но по някаква причина в "Авалон" той изглеждаше по-мек. Дори някак трогателен в опитите си да спечели септемврийските битки, за да се ожени за мен.

Сега се страхувах от него.

Напълно непознат с дълбоки връзки в подземния свят. В нашия град това не е повод за гордост. Това дори не е престъпление. Това е дъното на мегаполиса.

И той е моят съпруг.

Докато не опознах Руслан и Звяра по-отблизо, това не изглеждаше такова бедствие. Но единственият законен съпруг е той. Живеех с Руслан, но никога не съм подавала молба за развод, въпреки че той ми обеща това , веднага щом постигне своето. Но някак си останах вдовица... Тогава нямаше време за това.

-Може да те наблюдават…“ На Скорпион му се струваше, че може да са били разкрити и животът му е в опасност.

Той облече една тениска, хвана ме за ръката и ме изведе в коридора.

-Чакай…“- Дори не знаех името му! И да го наричам Скорпиона - с прякора, с който го наричаха на ринга, е някак глупаво. „Не искам да отида… не мога…“

Без да ме слуша, той нахълта в стаята.

- Тръгвам - зареди Скорпион, взе оръжието от масата, пъхна го в колана и го покри с кожено яке отгоре. - И аз ви съветвам да се махате. Руслан можеше да последва жена ми. Мястото е ненадеждно.

Започнаха да се събират и другите.

Скорпионът ме измъкна и ме поведе по коридора към отсрещния изход.

- Не мога да дойда с теб! — избухнах, докато ме измъкваше в нощта в задния двор. Разбрах, че ще ме хвърли в колата и по дяволите ще ме намерят ли след това ...

Ако хората на Руслан наистина не са ме пасли. В такъв случай е време да се появят.

- Какъв е проблема? — въздъхна той дрезгаво, обръщайки се към мен толкова рязко, че се блъснах в стоманено тяло.

- Наскоро родих ... - признах аз. -Не мога да се крия, трябва ми лекар.

Скорпионът облиза устни, премествайки се от крак на крак. На лицето му се изписа объркване. От новините разбра, че не лъжа и знаеше ,че моето бебе е починало. Той не е идиот и разбира, че имам нужда от медицинска помощ.

- Къде живееш?

- Където живеехме с майка ми. Това е вярно. Никой не идва при мен. Всички ме забравиха.

Все още смяташе, че е капан, виждаше се в очите му.

— Качвай се в колата — реши той накрая.

Старият джип беше паркиран пред портала. Скорпионът ме настани там, но вече видях, че настроението му се е променило - не знаеше какво да прави. Това означава, че съм нужна жива и здрава. А там, където отиваме, няма да може да се окаже медицинска помощ.

Джипът потегли, но си личеше, че Скорпионът не е решил какво да прави.

— Не мога да те пусна — призна той с мъка в гласа.

Бедняшките квартали на Стария град проблясваха през прозорците, не знаех къде отиваме, но разбирах, че ако ме заведе в леговището си, едва ли ще ме пусне. И лентата вече няма да свети. Руслан го търси, Скорпионът знае за това. И ако го намери, този път ще го застреля в главата. Трябва да се разделим тук, докато не разберат изявите му.

- Защо?

-Не смей да се доближаваш до баща си, разбра ли?- той смени темата. „Сам ще се погрижа за този проблем. И аз ще се справя с Руслан.

- Какво искаш? Свобода? Вече си свободен, нали?

Опитах се да намекна, че той вече има това, което иска, и че би било по-добре да остави неговия си план и мен като част от него. Колко лошо е да си пешка в игра.

Скорпионът стисна зъби и ме изгледа яростно.

Спомних си как на ринга той ме вдигна във въздуха, показвайки на публиката ценната награда.

-Искам да му отмъстя! Той ми се подигра, взе те, направи ти дете!- Скорпион си пое въздух, емоциите преляха в действие и той натисна педала на газта.

Колата ускори. Напуснахме стария град.

Как се отнася с мен? За мен той никога не стана истински съпруг. И въпреки че му съчувствах, когато и двамата бяхме в Авалон, но като човек, а не като любим. Не исках нищо лошо. Страхувах се, че трябва да се омъжа за него. Не го харесвах ,но той не ми и пречеше. Само един мъж събуди страстта в мен... По жестока случайност, логично, най-известният и силният от тях ми направи дете, но аз избрах брат му със сърцето си.

И в действителност аз бях истинска съпруга за Скорпион.

Не само на хартия.

Той се бори за мен. Той спечели. И когато Руслан ме взе в брачната нощ, принуди ме да съжителствам с него и ми направи дете, за Скорпиона това беше по-страшно от този изстрел от упор. Както за всеки мъж.

Той иска парите на баща ми.

Те ще го направят цар и ще му позволят да действа наравно с Руслан.

„Помогни ми…“ прошепнах, покривайки лицето си с ръце. - Разплати се с баща си, той ми причини толкова много мъка ... И ще ти дам всичко.

Изтрих сълзите си и погледнах право напред.

– Не ми трябват само пари, Лили – замълча мрачно Скорпионът. - Нуждая се от теб. Ти си законната ми съпруга...

Тези думи казаха всичко - той няма да ме пусне.

Проклет да е и той с Руслан, че се ожени за мен. Искам да принадлежа само на себе си - да не бъда жена на никого и да не раждам деца! Нека първо се разправи с баща ми, после да иска тялото ми!

Не съм го избирала и не искам да живея с него.

В резултат на това никой не ми помогна, когато имах нужда, но всеки искаше и изискваше нещо от мен.

Минахме през кръстовище.

Тук е повече или по-малко натоварено: това е кръстовище между квартали, но скоро ще влезем в друг бедняшки квартал и няма да ме намерят там. На светофара бутнах вратата и Скорпио рязко натисна спирачката, обръщайки се зверски към мен.

— Лили! — извика той яростно.

Джипът се поднесе, но аз уверено се държах, чакайки колата или да спре, или поне да се изравни, за да не изхвърча под колелата на съседните.

- Никъде няма да ходя! извиках аз.

Не се отдадох на Руслан и още повече няма да му се отдам!

- Спри, спри! - убеждаваше ме той, страхувайки се, че в това състояние наистина мога да скоча под колелата. - Лили, не се вълнувай, момиче! ..

Той протегна ръка към мен, но не успя да я хване.

Джипът най-накрая спря, оставяйки следи от гуми. Виждах оръжието втикнато в пояса му, исках да го сграбча, но ме беше страх да не попадна в ръцете му. По дяволите!

— Ще те намеря — обеща той с каменно лице, независимо дали това беше заплаха или обещание.

Скочих от стъпалото и избягах, пресичайки пътя на светофарите. Избягах бързо от другата страна и се скрих в сянката на къщата. Скорпионът все още стоеше на пътя, а след това бавно се отдалечи . Светна ми, че щеше да паркира и да ме търси. Глупости!

Втурнах се между къщите, излязох от другата страна и се опитах да се измъкна около района. Вдигнах качулката на суичъра си, опитвайки се да се скрия от света. Силите бързо ме напуснаха, изхарчих целият си резерв, опитвайки се да избягам от колата. Проклетите мъже! Всичките ми проблеми са от тях.

Скорпионът знае къде живея, но едва ли ще дойде. Във всеки случай, докато Руслан е жив. Не иска да се разкрива.

Дълго вървях, избягвайки всяка сянка: страхувах се, че законният ми съпруг ще ме намери по алеите. След това взех такси, за да се прибера, страхувайки се от всяко шумолене.

Потръпвах всеки път, когато си спомнях онази задимена стая в бара, после опита на Скорпио да ме отведе. Самият той беше изненадан, когато дойдох: това означава, че не се е опитвал да се свърже с мен, гледаше само новините. Е, сега знам, че има още един играч на арената, който няма намерение даотстъпи.

И интуицията ми подсказваше, че играта, в която аз и детето ми станахме жертви, не беше толкова проста, колкото изглеждаше в началото. И никой не е взел под внимание ,че Скорпиона е жив и напълно опасна машина за убиване с новопридобити връзки и планове, от които никога не се е отказвал.

Стигнах до двора, необичайно тих. Промъкнах се до входа покрай стената. Когато си тръгнах, все пак измамих наблюдението, тъй като никой не спря нито нахлуването ми в бара, нито опита за отвличането ми по-късно.

В коридора нямаше светлина.

Интересно ... Когато си тръгнах, той беше осветен.

Какво става, разбрах, когато една сянка се отдели да ме посрещне и потръпнах:

- Кой е там
?

Глава 29

Трябва да бягам или да извикам за помощ.

Но дори нямах време да се отдръпна: сянката се насочи към мен и аз онемях. Тази фигура, тази миризма на парфюм е трудно да не се разпознае.

- Къде беше? – попита Руслан с тих глас. Той тръгна към мен и целият му вид просто крещеше, че не мога да избягам.Никога. Мога да избухна, но всичко ще се върне към същото - той ще ме завлече истерична вкъщи ,както плача и и нито едно препятствие няма да стои пред него.

Така че не са знаели къде съм.

И Руслан вече е претърсил апартамента ми.

-От къде идваш, Лили?

Блъснах се с гръб в затворената врата и спрях. Започнах да треперя като лист, но издържах. Мразя го, отвратена съм от него, но не си губя ума,а това вече е добра новина за мен.

-Ела у дома, Лили. Дойдох за теб...

Накрая той се приближи. Лунната светлина отвън над мътната алея правеше възможно да се види лицето му. Сурово, сякаш изсечено от камък и контрастиращо заради сенките. Бръчката между веждите му се е задълбочила, придавайки на тъмните му очи страховит, болезнен израз.

Чудовище в траур.

- За какво?предизвиках го. — да ми правиш нови деца?

Гневът удари слепоочията ми, едва се сдържах да не вия. Руслан облиза устни и се обърна.

Предполагам! По дяволите, права съм!

Той не знае как да ме утеши, да ме накара да се примиря със загубата и да продължа да живея. Той просто иска нов наследник. Даже знам какво ще каже,ако имам смелостта да го запитам: извинявай, Лили, следващия път ще те защитим по-добре?

Няма да има следващ път!

— Поне говори с мен — въздъхна той.

- За какво?- Попитах.

Това ли е всичко, което ще каже?

- Толкова съм наранена! извиках аз. - Аз трябваше да раждам и всяка секунда да страдам от болка, очаквайки най-лошото! Трябваше да се справя със смъртта му! Къде беше по това време? Разбираш ли ме!

Всички са такива.

Погледнах в очите на Руслан, задавена от сълзи и пареща болка. Тя отново напълни устата ми, като отровна слюнка, бели дробове, сърце, давех се в тази болка и нямаше къде да я сложа за да я покрия,да не изгаря така! А той... Погреба детето и преживя смъртта му. Време е да продължи напред.

Мъжете не чувстват болката от загубата така, както жените. Тяхната болка е по-кратка от тази на майката.

-Разбрах кой го е направил. Намерих посредника, Лили — сопна се той. — Вече не си в опасност! Но не можеш да промениш това, което стана.Съжалявам, Лили, че премина през това. Но какво мога да направя, какво искаш от мен?

Руслан започна да се нервира, докато аз хълцах неудържимо.

Това бяха жестоки думи. Какво мога да направя ли? Да се отпусна, да забравя, да изгоня страданието си и да се преструвам, че всичко е наред.

— Дойдох да те заведа у дома — продължи той. - Ако искаш да лудееш - лудувай там.

— Аз съм си в къщи — успях да изрека, задавена от сълзи.

Той не само ми промени живота към още по-лошо, като ме отвлече, изисквайки подчинение - повече от година той прави с мен каквото си иска. Сега дори нямам дом. Той ме надзирава и от тук...

Няма да допусна повече да ме карат да правя това,което не искам и да се подиграват с мен.

- Мразя те! -извиках аз.

Обърнах се рязко, отворих вратата и изтичах навън.

Руслан не се опита да ме спре. Може би нарочно, за да не направя сцена, както тогава, на кръстовището, където избягах боса само по нощница пред очите на целия град.

Бягах покрай къщата и изскочих на пътя - исках да се махна оттук.

Не знам дали ме преследваха.

Познавайки Руслан, най-вероятно е така. Движех се по тъмна улица в лошо настроение, плачех ,но никой не дойде при мен. Най-вероятно просто ме оставиха да пострадам и да се успокоя. Чаках да ми мине през ума ,че нямам изход и да се примиря. И ще планираме по-нататъшно бебе.

И в този шибан град дори няма при кого да отида, който да ме разбере и успокои. Някой, който да ми помогне да преживея болката си. Всички искаха да ме използват и никой от тях не се нуждаеше наистина от мен. Много тъжно осъзнаване.

Стигнах до гробището.

В тъмното не изглеждаше страшно. По-скоро успокояващо: гледайки как короните на дърветата шумолят на вятъра, почувствах мир в сърцето си. Тежък като надгробен камък, но все пак някакво умиротворение.

Влязох през оградата и тръгнах по пътеката.

Не съм търсила специално гроба на сина ми, просто вървях, надявайки се, че пътеводна нишка ще ме отведе до него. Така и стана иначе беше на място,където много трудно щях да го открия.

Намираше се в края на една алея – на най-видното й място. Със снежнобял мраморен ангел вместо паметник. На бялата надгробна плоча беше изписано само името на Руслан и датите на живота и смъртта с кратък интервал.

Никога не съм му давала име.

Детето е погребано без име.

Паднах на колене пред гроба и избухнах в сълзи на глас, от дъното на сърцето си. Извиках към небето, оставяйки болката и разбитите надежди да се излеят в крясъкът ми.

Тук нямаше нужда да се крия от никого и мъртвите няма да ме съдят.

Всичките ми чувства и любов свършиха за мен в този момент.

Виех, опитвайки се да се отърва от болката, която прояждаше дупка в гърдите ми. Какво друго можех да правя с подобни чувства? Унищожиха ме.

Леонард каза, че ще бъде по-лесно след погребението.

Арогантният задник излъга.

Умирах бавно,почти незабележимо.

-
Лили…“ Заради собствения си рев не чух как ме приближиха отзад. Ръката на рамото ми ме накара да потрепна, стигнах до точката, в която бях готова да се бия с целия свят, само и само да ме оставят на мира.

- Принцесо?

Звярът се надвеси над мен.

Той коленичи до мен и ме прегърна с две ръце, прегърнаме толкова силно, сякаш искаше да ме стопли. Кожата му беше хладна, сякаш беше навън дълго време. И аз му се предадох. Зарових мокрото си лице в гърдите му и преметнах едната му ръка около врата си. Бях толкова гладна за прегръдки, че бях готов да го целуна просто за това,че изрази съчувствие към мен.

- Какво правиш тук? – дрезгаво попита той, галейки ме като котка.- Защо дойде сама?

- Руслан дойде за мен! След случилото се иска да ме накара да родя отново...

„Е, какво си си въобразила ти?“, въздъхна Звяра. - Успокой се. Никой няма да те принуди ... Той напълно изтощи моята принцеса, нямаше нужда да му се поддаваш ... Хей, погледни ме.

Хвана бузите ми, той ме принуди да вдигна глава.

„Всичко ще бъде наред“, усмихна се той.- Помниш ли какво казах, когато те доведох у дома?

- Ти ли беше?

-Да, не помниш ли?

Поклатих глава. Все още нещо ме натискаше в гърдите, но се успокоих. Беше трудно да не се поддам на магнетичния глас на Звяра и топлите му ръце. Светлите очи бяха меки и злобни едновременно.

-Казах, че те обичам, Лили.

Не вярвам.

Може би болката ми не ми позволява да усетя любовта му или вече не съм способна на това. Доскоро тези думи щяха да ме радват.

Но все пак е приятно да ги чуя. Нека бъдат истина.

Лежането в ръцете му беше спокойно. И Руслан не е в състояние да поддържа такава топлота,в себе си и да иска. Кир ме погали като дете, опитвайки се да ме успокои и стопли след лежането ми на студената земя. От самото начало Звярът беше чувствителен и по-привързан към мен от брат си. Може би защото самият той е познавал майчината обич в детството. За разлика от него. Онзи ме разкъса жива.

Привързах се към Кирил като дворно куче, което за първи път е нахранено до сито, вместо да го ритат. Но най-важното е, че се чувствах в безопасност с него.

Единственото място в града, където само луд може да се чувства в безопасност, са ръцете на Звяра. Но се чувствах добре, защото знаех със сигурност: той няма да ми забрани и няма да ме принуди да правя това, което не искам.

— Не си спомням нищо — признах, притискайки буза към рамото си. - След като избягах от болницата, се опомних вече вкъщи.

- Нищо, принцесо... Ще ти кажа. Искаше да си тръгнеш'', прошепна той. — Казах на Руслан да те пусне. Ти крещеше и се нахвърляше върху всички.

-И на Руслан - най-вече. Помня го.

- Разбрахме се да останеш сама, да се опомниш. Руслан не трябваше да те посещава, но и аз не биваше, иначе той отказа да преговаряме. Заведох те у дома...

Гласът му беше успокояващ.

-Благодаря ти“, прошепнах.

- Е, за какво , принцесо ... Къщата беше наблюдавана. Казаха ми, че си избягала, когато Руслан наруши думата си и дойде при теб. И аз тръгнах след теб.

— Значи неговите хора също ни наблюдават сега? - досетих се.

- Твърде вероятно.

-Какво е следващото? Нова схватка?- Дишах толкова горещо и тихо, че Звярът без съмнение се досети какво се случва с мен.

-Те няма да ме спрат.” Той стисна ръце и аз затворих очи. Как исках да остана в тях завинаги и да се надявам, че ще ме предпазят от болка. - Ти наруши договора. Затова загубих правото си на теб, когато детето почина. Такива бяха условията, когато решихме чия жена ще станеш.

Отново започнах да плача, когато той заговори за бебето.

Този малък гроб и белият ангел върху него унищожиха всичко. Всякакви споразумения, мечти, любов и моето сърце.

-Вие не можете да се споразумеете, а аз страдам…“ – прошепнах, гледайки паметника.

И аз се откъснах от рамото на Звяра, като несъзнателно посегнах - към сина си.

Кирил не ме пусна.

-Който и да е направил това, ще го убия пред очите ти“, пламенно обеща той. - Искаш ли?

Ноздрите се раздуха от гняв, а устните се изкривиха, показвайки бели зъби.

- Искам...

Звярът се надигна, принуждавайки ме да стана от коленете си,които бяха на земята.

Не исках да си тръгвам. Гледах бялото лице на ангела, без да вярва, че някога ще ми стане по-лесно. Тази болка не може да изчезне. Дори след отмъщение. И бих дала всичко и бих простила всичко, ако можех да държа бебето си.

Само,че Звярът няма да го върне.

-Руслан каза, че е намерил посредника“, спомних си.

Звярът също разпитваше някого. Само ,че те вече си нямат доверие и не обменят информация.

— Хайде да се качим в колата — каза Кир и присви очи.

Мислех, че ще се опитат да ни спрат, но той свободно ме заведе до един пикап и запали колата.

-Наметни се“, хвърли якето си върху замръзналите ми колене и целенасочено изрулира по безлюдния път. Бързо разбрах, че отива при Леонард, завихме по магистралата, водеща към неговия микрорайон.

Чак сега разбрах колко ми е било студено на гробището,като се разтреперих. Пръстите, коленете - всичко беше замръзнало. По вида на Звяра беше ясно, че съобщението ми за Руслан го е разтревожило, но аз не задавах въпроси. Погледнах през прозореца - както когато ме караше от болницата. Отражението на бледото ми лице в прозореца на колата беше като на гробищният ангел.

Близо до къщата той заобиколи колата и отвори вратата:

-Да вървим заедно, Лили.

Звярът тръгна към входа, изправяйки рамене. Цялата му външност крещеше за опасност. Той удари няколко пъти вратата на Леонард.

След ритникът му бързо се отвори, Звярът дори не му позволи да каже нито дума.

Ти правиш бизнес за брат ми“, каза той, изваждайки нож от джоба си и Леонард веднага протегна длани пред себе си.

Очите му изскочиха от паника.

- Ще ти кажа всичко... Не ти трябва нож, Кирил. Нямам тайни от теб!

-Добре“, той нагло влезе в апартамента, напредвайки към оттеглящия се Леонард. -Какво разбра от брат ми днес? ''.Звярът ми кимна, аз просто го последвах. -За нея, какво му каза днес?“

— О-о-о, за Лили?- Леонард вдигна ръце, сякаш Звярът се прицелваше в него. - Разрових сметките на служителите на клуба! Намерих нещо! Изглежда, че някой е отишъл при посредника и е докладвал! Това е всичко!

-Забрави да добавиш "собственик".

Леонард облиза устни, но все пак наведе глава, признавайки, че и той служи на Звяра.

— Това е всичко, господарю — погледът му премина от ръката с ножа към неподвижното лице на Кирил.

— С подробности.

-Добре, моля, елате във всекидневната“, направи подканващ жест той.

Беше адска бъркотия. Фотьойлът и диванът бяха отрупани с дрехи, а зелените очи на котката блестяха изпод стола.

- Намерихме посредника, който е говорил с готвача почти веднага. Но имаше спекулации, че някой от Avalon е помогнал преди това на клиента. Той познаваше твърде добре… местната кухня — завърши Леонард несигурно. -Проверявах сметки, търсейки нещо подозрително… Намерих следа днес.

- Какво? -Попитах.


- Голяма сума е постъпила в личната сметка на бивш служител. Тя била осребрена. И точно толкова куриерът предаде на готвача.

-Какъв служител?

Леонард се поколеба.

-Даяна“, полицаят изглеждаше така, сякаш се страхуваше да не бъде ударен по лицето. - Руслан ме помоли да не казвам... Ще ти бъда благодарен, ако не му кажеш, че не пазя това в тайна.

— Даяна?- Звярът изглеждаше стреснат. Диана получила парите и ги предаде на посредника? За готвача? Не е ли грешка?

— Съжалявам — Леонард наведе глава.

Дори не си спомних веднага за какво говорих с Даяна. И тогава си спомних за нея — онази чернокоса жена, която приличаше на врана. Съпруга на Равил, роб и бодигард, който умря, защитавайки ме.

Тя имаше причина да ме мрази. И да помогне на нашите врагове.

Затворих очи и изкрещях:- На кого му пука! Знам кой го е направил! Девин! Напразно дойдохме...

— Баща ти не го е направил, Лили — сопна се уверено Звяра.

- Защо мислиш така?

Това е неговият внук. За него внукът би бил по-ценен от теб. Това го е направил един техен, от клуба. Някой, който се е облагодетелствал от смъртта на детето и не е имал полза от твоята смърт. И въпросът тук не е Даяна ...
Не можех да го асимилирам.

- Карай нататък?- Кирил извика и аз трепнах от изненада, Леонард успя да подразни Звяра. По-добре да не беше!

-Анонимен акаунт…“ изскимтя той. - Все още работя по това ... Успяхме да проследим куриера, който прехвърли парите ... Вече е идентифициран!

- Кой е той?

-Никой… Само едно момче от Стария град. Наркоман.

И тогава бях ударена от проблясък на прозрение - точно в нервните окончания.

-Старият град“, прошепнах аз и покрих очите си с ръце.

Отстъпих назад, олюлявайки се, и паднах на един стол, иначе просто щеше да припадна. Главата ми се въртеше... Стария град! Посредник! Местните престъпници използват такива схеми и аз самата бях свидетел на това, когато се опитах да купя оръжие.

И изглежда прав за Девин... Защо ще ме спаси, а ще убие бебето? Със сигурност беше от полза за друг човек. На някой, когото никой тук не познава, защото не съм им казала...

Но е по-добре да кажа, когато знам отговора със сигурност.

Когато спуснах ръце, Звяра и Леонард ме погледнаха. Животното присви очи подозрително.

— Ако ти дам номера на сметката?- прошепнах. - Можеш ли да разбереш дали парите са преведени от него на Даяна или не?

-Разбира се, скъпа… Ъъъ, Лили“, веднага се поправи Леонард.

— Какво, по дяволите, принцесо?- Животното дойде към мен. - Знаеш ли нещо? Тогава ми кажи. Няма нужда да се криеш от мен.

-Мисля, че знам кой може да го е направил“, признах аз.

[Sheba]

Глава 30

-Исках да убия баща си“, казах тихо.

Бяхме в колата. Звярът ме заведе до пикапа за разговор на четири очи. На светлината на фенерите лицето му изглеждаше бледо и сериозно. Той прибра косата си от едната страна зад ухото си.

Въздъхнах, за да събера смелост.

-И отидох до Стария град, за да си купя пистолет.

— Ходила си в Стария град — сама? -Звярът не повярва. - Без предупреждение?

По тона разбрах, че тези, които са гледали къщата ми и са пропуснали излизането, ще излетят днес.

— Трябваше да направя нещо — прошепнах. -Иначе щях да умра. Не разбираш... И никога няма да разбереш майка, която е загубила детето си. Мислех, че вината е негова!

Той погали долната част на брадичката ми, правейки жест да се успокоя.

— Продължавай — каза той тихо. — Какво научи там?

Аз въздъхнах.

- Там срещнах Скорпион.

Младият брат се наведе, гледайки ме в очите. Бяха разтревожени, като на хищник, който надушва следите на съперник.

—Той беше — продължих. - Сигурна съм...

- Как?

-Помниш ли онази вечер, когато Скорпио нахлу в стаята ми в клуба?

- Да

— Той предаде подаръка. Сгъваемо огледало. Наскоро разбрах, че е с двойно дъно - и намерих флашка там. Скорпион подготвяше бягство в Стария град, включително и на сметките си там.

- Къде е флашката?- той примижа.

- Руслан, - сведох очи, беше неудобно да говоря за него и много ме болеше. — В чанта в стаята ми. Ако разбереш дали са прехвърлили пари на Даяна или не, тогава ще има доказателство, че Скорпион го е направил ...

Спрях, преживявайки отново ужаса в себе си.

Спомних си погледа на Скорпиона, опитите му да ми угоди, обещанието, че с него няма да имам нужда от нищо и той ще се грижи за мен.

За това се е погрижил.

Той се погрижи изнасилената му жена да няма деца от врага. Той иска децата си от мен. Не непознати.

Звярът погледна някъде в празнотата, автоматично галейки къдриците ми.

Мисля, че го изненадах.

Не са взели предвид Скорпиона, защото не са знаели нито за флашката, нито за следата, водеща към Стария град и че Скорпионът се крие там.

— Права си, принцесо… — прошепна той дрезгаво. -Той иска теб и твоето наследство. Той е роб. А ти си от известно, влиятелно семейство. Помня как скъса мускулите си, за да те вземе за своя жена. Ти си неговият шанс да стигне до върха.

-Трябва да се обадим на Руслан…“ – напомних му.

- Не! - сопна се Звяра и го погледна в очите. -Няма да му звъниш!

- Без флашка няма да знаем със сигурност ...

- Не ми трябва! Ще отида в Стария град и ще се погрижа за всичко сам.

-Звяр, не…“ Вкопчих се в стоманеното рамо и твърде късно осъзнах, че съм го нарекъл с прякора му. Не му хареса. Може да отреже езика на човек за това.

Но сега ме гледат светли очи, злобни и отворени, като на зло дете. Не го интересува, че го нарекох Звяра.

-Руслан беше баща“, завърших тихо.

— Мислиш, че не ми пука за теб? — прошепна той, отмествайки една къдрица от лицето си. „Мислиш ли, че не ми пука, защото бебето не беше мое?“ Виж…

Кирил хвана китката ми и седна на стола си, оправяйки тениската си изпод колана. Не разбирах какво прави, докато той не ме накара да пъхна ръката си под тениската му.

-Ох…“ изплаших се и потръпнах, когато случайно докоснах топлият му корем. - Защо си...

Той вдигна ръка към гърдите си. Ръката ми до лакътя изчезна под тениската. Имах чувството, че за първи път го докосвам. Сякаш нямаше нищо преди година, когато ме сложи на леглото и нарече моето момиче...

Изведнъж почувствах някакви неравности под кожата на гърдите му.

Прокарах пръсти.

- Какво е това? Белези?

Освободих китката си от пръстите му и пъхнах другата си ръка под тениската му, докосвайки белезите с върха на пръстите си като слепец.

Звярът наблюдаваше реакцията ми, отваряйки устата си. Изражението на лицето му беше толкова интимно, сякаш правихме секс. Искаше да знае как ще се почувствам, когато разбера какво е...

- Какво е това? -Опитах се да повдигна плата.

Звярът бързо се наведе към мен, сложи ръката си на тила ми и нагло ме целуна. След това дръпна ризата през главата си. Той се облегна на гърба си, оставяйки ме да видя какво се случва с него.

По мускулестите му гърди все още имаше червеникави, но заздравяващи рани, следи от ножа. Те се образуваха в името ми: „Лили“.

Като че ли ме шибнха с камшик.

Приятните усещания от целувката и нейната близост изчезнаха. Звярът, усмихнат, ме погледна с изражението на луд. Изрязах го наскоро, преди няколко дни, най-много седмица.

И не изглеждаше романтично. Дори в град като нашия.

Сякаш ми изляха халба във врата.

-Повярвай ми, Лили, наистина те ценя“, въздъхна той тежко, сякаш от сексуална възбуда.

- За какво?- Издишах, докосвайки отново белезите.

- Да запомня.

Той бавно издърпа обратно ризата си.

— Сам ще отида в Стария град — каза Звярът. — Точно сега и аз ще се оправя с него. Флашка не е необходима. Ще попитам самия Скорпион дали го е направил или не. И ако е така, ще го убия пред теб, както обещах.

- Сигурен ли си-? Изведнъж ме обзе страх. - Сигурен ли си, че си струва?

-Само гледай, Лили.

Пикапът потегли. Преместихме се в Стария град и не можех да си намеря място от страх. В стомахът ми нахлу студ. Не исках да сме там сами. Да, той е силен и влиятелен, но ми е неприятно да знам, че няма да има подкрепа.

Влязохме по-навътре в блока до киното. И видях хора да преустановяват това, което правят, и да се взират, докато пикапът на Звяра си пробива път по черния път.

Спряхме до същия бар.

-Тук ли го видя за последно?

- Няма го! Мисля, че се крие някъде далеч, в друг район!

Звярът се ухили, мълчаливо извади пистолет от жабката и го зареди. Изглеждаше спокоен и уверен, сякаш знаеше нещо, което аз не знаех.

— Братът на Даяна обичаше този бар. Не знам за теб, Лили. Но за мен всичко има смисъл. Тези същества са замислили този план срещу нас, нашето семейство.

— Може би тогава не трябва да ходиш там сам? развълнувах се.

— Не ме е страх от роби, Лили. Те не заслужават.

Просто ще те убият!- казах директно.

-Принцесо, спри.“ -Той докосна устните ми с палеца си, притискайки ги. Сега ръцете му миришеха на оръжие''.Винаги са ме пращали след бегълците и те са се страхували от мен с причина.

Това ми даде известна увереност.

-Даяна ме предаде. Тя беше свободна жена“, каза Звярът. -Но тя симпатизираше на робите, омъжи се за един от тях.

- Равил беше твой.

- Да Тя направо изкука, когато той почина. Обещах да накажа виновните... Но имах своите проблеми. Жената се ядоса и напусна клуба. Тя те обвини за смъртта на Равил. Но вярвам, че тя може да е била част от заговора.

В брачната ми нощ Даяна ми донесе бележка, в която ме уверяваха, че Руслан ще ме отведе. Тогава си помислих, че момичетата от клуба просто искат да ми се подиграят. Не ме обичаха в Авалон. И ако е било предупреждение за мен и за Скорпион? Той искаше да ме заведе онази вечер в Стария град!

Оказва се, че тя симпатизира на Скорпиона.

Просто тогава не можех да говоря с него. Той прекара тази нощ на ринга пред стотици свидетели, нямаше как да бъде предупреден лично. Но когато го застреляха, някой успя да му помогне - може би същата Даяна, и то своевременно, веднъж го е откарала в болницата, а след това е организира бягство.

Звярът е прав… Доказателствата вече са налице.

Изглежда, че има робска конспирация в Авалон от дълго време. Може би е започнала да узрява след смъртта на Равил. Нека Звярът или службата за сигурност се занимават с това. Не исках да разплитам плетеницата, а само да накажа виновните: но не така и не сега!

Животното мълчаливо излезе от колата.

- Не отивай!- Хвърлих длани върху стъклото, той заобиколи пикапа и ми отвори вратата.

- да вървим заедно. Не се страхувай... С мен си в по-голяма безопасност, отколкото сама.

Спомняйки си името на гърдите му, излязох от колата. Имах ужасно предчувствие.

- Мисля, че той вече не е тук ... Заминал си е.И едва ли ще го предадат, ще кажат, че не знаят ... - казах вече в гърба на Кирил.

Той тръгна към бара и колкото повече се приближаваше, толкова повече мъжете около него губеха интерес към него. Когато за първи път излезе от колата, всички бяха зяпнали. Но когато бутна вратата, всички извърнаха очи.

Научени.

Не започнах да подреждам нещата публично и да се вкопчвам в ръката му. И влязох след него, като млъкнах и сведох очи.

Бавно шумът в бара утихна.

Когато спря пред гишето, всички млъкнаха в радиус от метър. Бягайки от него, като от епицентъра, в цялата зала се възцари тишина.

Жената зад гишето не откъсна очи от него.

— Търся Скорпион — каза Кирил, подпрян с длани на полирания плот.

Той презрително обърна гръб на мъжете, сякаш знаеше, че няма да посмеят да нападнат. Чувствах се неловко. Дори със Звяра се чувствах неудобно, заобиколена от тези хора. Имат оръжия до очите. И те не ни харесват. Нищо не им струва да ни убият и двамата и да ни заровят в задния двор.

-Не е нужно да го покривате“, продължи Кирил, когато никой не отговори и се обърна с лице към залата. - Обръщам се към всички! Скорпионът извърши тежко престъпление. И това не е бягство! За бягството бих му простил! Но за това - не! Той неизбежно ще бъде убит, зависи от вас - сам или заедно с вас.

- Какво е направил? – това попита мъж, седнал с бира на тезгяха вляво от Звяра.

Той не се обърна към него, а отговори.

-Той уби племенника ми. Той ви вкара всички в капана..

В залата се чу мърморене, погледнах човека, който зададе въпроса – май той беше един от онези, които искаха да ми продадат оръжие. Той се взря в Звяра, сякаш беше чул нещо ужасно.

-Брат ми е в траур“, добави той. -Когато излезе от това състояние , може да си помисли, че идеята е твоя. Че си помогнал на Скорпиона в плановете му по същия начин, по който си го скрил тук. За това ще ти простя. За останалото не.

-Никой не би помогнал на Скорпион с това!“ – възмути се барманката. -Да убиеш дете!.. Немислимо!“

Звярът се обърна към нея, огледа я със същия поглед като всичко наоколо. Тя изобщо не беше млада и не секси. Тя напомняше повече за навиците и външния вид на селяните, които наливаше с бира от сутрин до вечер. Момчешка прическа, опушени зъби, никакъв грим дори близо. Но той я гледаше със същия злобен интерес, както всичко около него.

И това явно я плашеше.

- Наистина ли? — въздъхна той, изваждайки ножа си от ножницата под якето си.

Разбрах, че сега ще й отреже нещо.

- Кажи истината!- аз се намесих.

— Ако не си виновна — продължи той със съскащ шепот, навеждайки се към бара. -По-добре се откажи от него. Смъртта на Скорпиона вече е въпрос на време.

Барманката отстъпи назад и погледна мъжа с бирата. Откакто Звярът отговори на въпроса му, той някак се беше смалил и зае по-малко място. Погледът стана предпазлив, потиснат - мислеше какво да прави.

Разкривайки лидера, Звярът се обърна към него.

-Не ме карай да търся истината.

Можеше и да каже, не ме карай да те измъчвам.

Мъжът сведе очи и преглътна.

-Ще ти кажа къде е Скорпио.” Той погледна право напред и напрежението в залата се разсея. Ние сме против убийството на деца, това е против правилата. Ако е убил дете, трябва да бъде наказан. Това е вярно.

Чувайки тези думи, едва не избухнах в сълзи.

Къде е справедливостта - и къде е Старият град? Исках да попитам. Но бях доволна, че признаха, че Скорпионът - ако беше той, е нарушил някои неписани правила. И няма да го подкрепят. Дори известните негодници имат етика.

Или се страхуват твърде много от перспективите, че ще бъдат отрязани заедно със Скорпиона и това ще се случи. Най-умният изход от подобна неразбория е да се измъкнат първи, докато са непокътнати.

Техният лидер напълно привлече вниманието на Звяра. Барманката, осъзнавайки, че току-що е била пренесена през голяма беда, въздъхна с очевидно облекчение и започна да бърше чашите с бира със снежнобяла кърпа.

— Той е в единадесети блок — продължи той. — Ще ви дам адрес, телефон и символ, как да се свържете с него.

Не ги чух за какво си говорят. Те го направиха нарочно, като понижиха гласа си. Чух само последните думи:

-Благодарим Ви, че не ни въвлякохте в това. Моля, предайте нашите най-дълбоки извинения на Руслан.

Излязохме от бара. Предчувствията ми не се оправдаха.

— Как разбра, че ще се откажат толкова лесно?

Очаквах съпротива. Очаквах да използва ножа.

И беше достатъчно само да се покаже острието и да се заговори.

-Защото ризата ти е по-близо до тялото ти. Никой не иска да умре за друг.

Само при него ли отиваш?

Звярът мълчеше. Качи ме в колата и потегли - отивахме към тринадесети квартал.

Мислех, че ще е някаква жилищна сграда. Но ние се качихме до старите производствени цехове, които бяха изоставени още преди да се родя. Скорпионът, като опасен необщителен хищник, предпочиташе да се скрие в руините.

-Ами ако не е сам?- Попитах.

След емоционалния трус в бара малко се поуспокоих, но това не значи, че не ме беше страх. Звярът стана по-сериозен, безгрижието, с което влезе в заведението, изчезна от лицето му. Освен това знае, че сега няма да се разхожда.

Ако се сблъскат със Скорпион, това ще бъде битка до смърт. Това е опасен противник, умел и опитен боец, който мрази жестоко братята.

Започнах да треперя.

Аз съм с него. И ако Звярът загуби, тогава какво?

-Обещах, че ще го убия пред теб.

Сякаш просто искаше да ме впечатли. Да спази такова ужасно обещание.

-Не ми трябва това...“ Пожелах на Скорпион адски мъки, ако беше той, но се страхувах за Звяра.

Ако дойдем тук всички заедно... С хората на Руслан, той самият... Нямаше да треперя толкова. И... може и да грешим, нали? Дали не е възможно Скорпио да е изхвърлил абортивното средство и да е убил докторката?

Звярът излезе пръв от колата, след кратък размисъл излязох и аз, но останах в сянка. Седейки в кабината - всъщност бях в капан и беше страшно. Така че поне имам илюзия, която мога да скрия.

Преместих се зад колата, а Звярът се приближи до вратата и почука с условно почукване.

Напрежението достигна такъв връх, че се порязах с нокти, стискайки юмруци.

Тя дори спря да диша, когато чу стъпки и скърцане на резето, което се отключваше. Видях как Звярът се напрегна.

Освен това е опитен и безмилостен боец. Често го изпращали след бегълците.

-Само да имаше и още един…“ – прошепнах, когато вратата се отвори и в тъмнината видях масивен силует на прага.

Глава 31

Беше Скорпион.

Познах го по очертанията на тялото му: развити рамене на борец, тънка талия и тесни бедра. Тъмнината скри лицето му. Не видях как реагира на Звяра. Но, разбира се, той знаеше и не се страхуваше.

Той погледна напред, към колата, зад която стоях. Толкова ми се зави свят, че се подпрях с длани на топлия калник на пикапа.

— Лили — отбеляза той.

Скорпионът безстрашно стъпи на платформата.

Носеше само неравно изрязани бричове, мускулестата му фигура блестеше от пот на уличните лампи. Преди да стигнем, той беше загрял. Няма къде да скрие оръжие.Звярът ни най-малко не се страхуваше от него. За първи път забелязах колко си приличат - на височина, размер. Само Скорпионът е силно напомпан, а Звярът е едър от раждането си.

Светлината падна върху лицето му и аз бях изумен от устремения му, безмилостен и напълно безстрашен поглед. Той е забравил как да се страхува на ринга.

-Знаеш ли защо съм тук?-започна Звярът.

Все гледах из зад колата към тях - към вратата, която остана открехната. Оттам се виждаше светлина, но никой друг не се появи. Той наистина е сам ... Въпреки това, като нас.

-Защо я доведе? - Скорпионът отговори на въпроса с въпрос.

Той разбра, че Звярът не просто го проследява. И по някаква причина ме е довлякъл и мен.

- Не се ли досещаш? Дори си по-тъп отколкото си мислех.

Скорпионът не реагира на обидата, продължавайки да слуша с неподвижно лице.

-Дал си й препарат за аборт. Синът й умря заради теб.

Ако преди това Скорпионът се взираше във врага, сега погледна към мен. Задавих се от дъха си. Искаше да знае как ще реагирам.

- И какво?- Скорпионът говореше като машина, без емоции. — Искаш да ме накажеш ли за смъртта на това дете? Родено е от законната ми съпруга.

Чаках разпознаването, без да дишам. Или яростен отказ. Но Скорпионът не потвърди или отрече думите на Звяра, само го погледна като поредния си съперник и се държи с него,като с такъв.Като че ли се е озовал пак на ринга, а това е родната му стихия.

Звярът извади нож.

В същия момент Скорпион го удари, като се прицели в коляното с крак, за да го събори на земята. Звярът успя да се отдръпне и те се сблъскаха.

И двамата са големи и добре обучени.

Така нареченият ми по документи,мъж- извърши серия от удари, опитвайки се да потисне врага. И отстъпи назад, спрян от размахването на ножа.

— Ще те убия — предупреди Звяра спокойно, дори без дъх.

— Опитай — предложи Скорпион.

Отново хвърляне - сега атакува Звяра. Прахът вдигнат на площадката, веднага беше стъпкан в земята. Гледах битката с обречен поглед и исках да се махна оттук. Скорпионът беше свикнал да се бие, той го правеше често - не от смелост или чувство за справедливост, като Звяра. За него това беше въпрос на оцеляване. Той е издръжлив, хладнокръвен и се смята за прав. Това е чудесна възможност да се разплати с поне един от братята.

И аз съм тук. Гледам.

-Той ще загуби…“ Прошепнах на глас най-дълбокия си страх.

Първите пет минути минаха без промяна.

Не се появи в боя,лидер.И двамата бяха пълни със сила, а Звярът също и с гняв. Няколко пъти той поряза врага с нож, но това бяха само плитки порязвания. Пробиването на мощната обвивка от мускули не е толкова лесно.

Бореха се в пълно мълчание, но постепенно издишванията ставаха все по-тежки.

Борбата ставаше все по-ожесточена.

Глухи удари, погледи, напрегнато следене на врага. Звярът се потеше, видях, че стана по-ядосан и по-концентриран, което означава, че започна да се уморява ...

Гледах с тревога Скорпион.

В един момент Звярът почти загуби равновесие и Скорпион моментално се възползва от това. Той го хвана за ръката и го удари по коляното, избивайки ножа.

- Не можеш да ме надвиеш, по дяволите! – издиша Скорпион и изръмжа, нанасяйки му съкрушителен удар в челюстта.

Изкрещях от страх, закривайки устата си с ръце.

Очите ми се замъглиха, когато видях как Звярът пада. Това беше първият удар с такава сила, който порази целта. Ако някой ме удари така, ще падна мъртва.

Като вдигна старата верига от земята, той я замахна с ръка към Звяра, който се опитваше да стане. Уви го около врата си и го бутна с крак, като го събори.

-Аз съм боец, аз съм шампион, разбираш ли? — изсъска Скорпионът, надвесвайки се над врага. От устата му капеше кръв. Звярът го блъсна с лакът време на битката. „А ти си никой. Лили, дай ми ножа.

Бях вцепенена.

Когато Скорпионът се обърна към мен, исках да избягам. Тази мисъл се появи в главата ми автоматично. Тук е тъмно и има много места за скриване. Просто трябва да се оттегля в тъмнината и да бягам, докато Звярът не се окопити и надвие Скорпионът.

Той се опита се да стане, дори успя да изпусне наполовина веригата.

Сграбчвайки го за врата, Скорпион блъсна челото му в изпъкналата част на стената.

- Спри!- Не можах да устоя и да не изкрещя.

Той се обърна. Гледаше ме с каменно лице, както всичко около него. След това вдигна веригата с намерението да продължи да се бие с нея.

- Достатъчно! – извиках отново, без да знам точно с кого говоря.

Защото вече е очевидно, че Звярът е загубил. Нека все още стои на краката си и се опитва да се бори - няма да има достатъчно издръжливост. Тази грешка и директен удар в челюстта му струваха скъпо.

-Не го убивай...

Скорпионът удари с веригата Звяра няколко пъти - изглежда в лицето, не го видях. И не знаех как да го спра. Какво ще стане, когато приключи със Звяра? Бягството от тук е най-добрата идея.

Той отново хвърли веригата върху Звяра, опитвайки се да го окове.

— Няма да го убивам — отвърна спокойно Скорпион. - Ще бъде полезен в преговорите с Руслан.

Ако. Не е разбрал че сега са в лоши отношения.

Аз се отдръпнах в тъмнината и спрях.

Най-важният въпрос ,който ме вълнуваше,не ме оставя на мира.

- Ти беше нали? -Преглъщах с болки в гърлото. — Ти ме накара да направя спонтанен аборт?

Скорпионът се обърна към мен: полугол, окървавен и едвам стоящ на краката си. Сега той заприлича на истинският боец на ринга.

Той мълча дълго, изучавайки ме като женско насекомо.

И разбрах, че сега той ще ми отговори за да ме нарани и да си отмъсти. .

— Изглежда,че съжаляваш ? - той бавно нави края на звънтящата верига около юмрука си. - Чудя се ... Какво си е представял Руслан ,че ще направи. Опита се да ме убие. Открадна жена ми. Еба я. Борих се за теб! Няма да има чужди деца в утробата на жена ми, Лили.

Още един завой.около колата.

— Значи си ти! — въздъхнах утвърдително.

Главата на Скорпиона потрепна като от нервен тик.

- Да аз.

Забравих как да дишам.

Вероятно сега нямаше да мога да избягам - направо се вцепених. Едва се държах на краката си. Пред очите ми пак беше това петно, обляно в жълта светлина,като осеяно с ръжда желязо, в деня, когато родих и крещях от ужас и болка и не разбирах какво се случва.


-Това е добро отмъщение на Руслан за това, което направи“, продължи Скорпион.

- Какво? - така ме заболя,че се задавих се от думите му , — За какво ми отмъсти? Или аз не съм човек за теб? Изобщо не ти е пукало, че изстрадах толкова? Че едва не умрях… Че детето ми умря?

-Ще имаме нови деца.

- Няма да имам деца от теб!- Извиках.

Скорпионът не отговори. Продължи да навива веригата като автомат.

Мога да продължа с изблиците си на злоба и мъка,той няма да каже нито дума против това, дори няма да покаже, че чувства нещо. Видях, че не му харесва, че го обвинявам. Ядосва се,че страдам за дете от Руслан, сякаш е само негов син ...

— Ще се успокоиш след време — каза той. - Прекаляваш. Нямаше да умреш, Лили. Никога не бих те наранил. Просто исках да те освободя от товара.

- От бремето?

- Той те изнасили.

Покрих устата си с ръка. Безполезно е да се говори с него. И може би е по-добре да го оставя да мисли, че наистина съм била изнасилена, отколкото че съм сключила сделка. Но го направих без да искам. Просто нямах избор. И е твърде несправедливо да ме обвиняват за това. И жестоко - да се разпореждат с мен след това.

-Защо не дойде да ме спасиш?- Погледнах го в очите. Ти ми обеща да ме защитиш и не го направи. Докато те лекуваха, просто ме оставиха там - при Руслан. Те измислиха страхотна идея, не можех да направя нищо.Знаеше , че той ме изнасилваше и си се крийкаше.

Дишах все по-тежко от гняв и вълнение. Вече бях замаяна и исках да крещя в това безразлично лице, дори да го набия, така че Скорпионът да разбере, че не съм женска, а жив човек.

-Просто изчака нещата да се уталожат от само себе си и след това ме отрови с хапчета за аборт!“ И проблемите са решени, нали? Ти си просто страхливец! Изкрещях като луда. - Страхуваш се от Руслан и затова остави да ме изнасилят!

— Млъкни — сопна се той и устните му се извиха от гняв.

- Кой друг беше замесен в това?

Той не отговори и присви очи към Кир. Не го виждах заради колата. И сега той се размърда едвам и изпълзя настрана. След битката беше в полусъзнание. Но живите, могъщи гърди се повдигаха,значи дишаше. По някакъв начин Скорпионът успя да сложи веригата около ръцете и врата му.

- Защо искаш да знаеш? Искаш и тяхната кръв?

- Искам да знам с кой не трябва да се ръкувам при среща! Ако ти пука дори грам, кажи кой е! Даяна?- Той ме погледна немигащо, докато изреждах имената.- Кой от клуба? Алина? Кой друг ме мразеше? Не си ли помисли, че ти помогнаха не заради теб, а за да ме наранят мен!

- Успокой се! -той извика на свой ред към мен.

- Ти също ме предаде!

- Аз съм роб! -Той изпусна веригата и се удари с юмрук в гърдите. - Не бих могъл да предам никого... Боря се само за себе си! Винаги!

Замълчах. Какво се опитвам да докажа?

За него аз наистина бях нещо. Той ме спечели в битка. За Скорпиона винаги съм била желана, мила, но само трофей. Видях, че Звяра се размърда, излизайки от нокаута. Може би гневният ми глас, по-скоро като рев на животно, го е накарал да дойде на себе си. Скорпионът също го забеляза, но не реагира. След като нокаутира Звяра, той вече не го възприема като сериозен противник. Все едно са били на ринга и нокаутът е 100% победа, тъй като съперникът не е станал.

Скорпионът тръгна към мен.

Трепнах, но останах на мястото си. Няма да избягам и се страхувам да опитам - Скорпионът се беше скрил на такова място, че се опасявах, че ще ме осакатят, когато други ме настигнат. Но все пак инстинктивно малко се отдръпнах - той беше твърде страшен.

Видях, че Звярът се опитва да пълзи към нас.

— Да слизаме надолу — каза Скорпионът. - Уморен съм от това. Скоро ще се свържа с Руслан и ще обменя този овен.

Той се обърна, дишайки тежко.

Забелязах, че Звярът дойде на себе си и дори се опита да вдигне глава от праха. Веднага вдигна края на веригата и постепенно,докато ние се разправяхме-я отмота от вратът си. Глупаво, но се чувствах по-спокойна, че Звярът дойде на себе си. Как можех още да му помогна? Но Скорпионът поне си отвлече вниманието от него,залисан да се отбранява от моите крясъци.Веднага се почувствах по-добре, когато промени траекторията си към мен,а на него не му направи повече нищо.

— Не мърдай… —изцяло обърнат към мен, промърмори той.

И тогава, когато до Скорпиона остана около метър, Звярът стана от пълзящото си положение и коленичи. Той стегна веригата, дърпайки я към себе си. Видях в какво се е превърнало лицето му след битката. Няколко удара с веригата превърнаха някога привлекателното лице на каша. Изглежда, че носът му е счупен. Устни и брадичка, покрити с кръв. Само очите останаха непокътнати: безкрайно празни и жестоки.

Успя с едната си ръка да развие веригата и да придърпа противникът си към себе си.

Не разбрах веднага какво става.

Току-що забелязах блясъка на острието на ножа. Той беше в дясната му ръка, притиснат към гърдите му - в областта на сърцето и разбрах как се е озовал там. По време на битката той падна на земята и Звярът като дойде млко на себе си- пропълзя върху него, когато се престори, че му трябва повече време, за да се свести. Кирил се ухили, проблясвайки със зъби, и веднага се втурна напред.

Той повали Скорпиона с цялата си тежест и робът не можа да устои. Сблъскаха се при пикапа: Скорпионът падна обратно върху него. Металът се огъна със силен пукот и Кирил го притисна с цялото си тяло.Когато направи няколко крачки назад, в ръкава му вече нямаше нож - той стърчеше от гърдите на Скорпиона, забит до самата дръжка.

Онемях.

- Ах, ти ... - изграчи той, гледайки Звяра, - твар...

Глава 32

Звярът се отдръпна точно като хищник, нанесъл смъртоносен удар. Нямаше за къде да бърза. Скорпионът се опита да диша, да стане и все пак успя да се оттласне от пикапа и да се изправи.

Разтворил крака за стабилност, той дишаше дрезгаво, със свиркане - изглежда, че острието е пронизало белия дроб и погледна Звяра с кръвясали очи. Покрих устата си с ръце, когато разбрах, че тази машина за убиване е решена да продължи битката.
Те се заобикаляха един около друг вече сериозно смазани , а Скорпион, вероятно и смъртоносно ранен. Лицето на Звяра, разбито от веригата, предпазливите стъпки на Скорпиона, който с последни сили пази равновесие – никой не искаше да се предаде.

Замръзнах.

Нямаше къде да избягам.

Ако Скорпион победи Звяра, той така или иначе ще умре. Животът изтичаше от него с всяка стъпка, капка по капка. Въпрос на време е. Но преди това ако спечели ще ме изнасили, сигурна съм в това. Той няма да се откаже от полагащия му се трофей.

-Ще умреш“, дрезгаво каза Звярът, гласът му също толкова наранен, сякаш изпитваше болка. - Щом си поемеш дълбоко въздух.

Видях лицето на Скорпиона: съсредоточен, обречен. Всяка стъпка му се отдаваше много трудно, но аз не се заблуждавах. Той е невероятно издръжлив и целенасочен.Няма вече какво да губи.

Той също знаеше, че е слаб.

Траекториите им се сближиха, докато Скорпион не се впусна в битка. Мощен удар в лицето,но вече не беше толкова бърз и Звярът успя да се оттегли, въпреки че също беше залитащ. Още един скок. Скорпионът спря, прегърбен. По лицето му се стичаше пот.

Той умираше.

Видях го в обречените му очи.

В последен опит той се втурна напред и този път стигна Звяра - юмрук се заби в лицето му, избивайки пръски кръв от устата му. Той полетя назад, като едва запази равновесие, и в същото време изрита Скорпион с крак.

Звярът се блъсна с гръб в пикапа и Скорпионът падна.

За миг Кирил се обърна и аз видях светлите очи - също толкова изтощени и уморени като тези на съперника му. Съдейки по този поглед, Звярът изобщо не беше сигурен, че ще спечели.

— Обещах ти — каза той и при първите думи от устата му потече кръв.

Изглеждаше ужасно. Но той беше жив.

Обърнах очи към прашната зона.

Могъщото тяло на Скорпиона е разперено на земята. От гърдите му стърчеше дръжката. Стъклени, очите му бяха вперени в уличната лампа, без да мигат, но това вече не го безпокоеше.

Мислех, че със смъртта му ще ми дойде облекчение.

Мъката от смъртта на бебето ме беше разкъсала на парчета и реших, че отмъщението ще ми помогне да се събера. За момент това наистина като че ли ми олекна - позволи ми да се разсея. Но болката не отмина. И отмъщението не донесе мир на наранено ми сърце.

В крайна сметка останаха живи съучастниците на Скорпиона, които той така и не назова. Въпреки че го молих да го направи, като се опитвах да го накарам да се почувства поне малко виновен за смъртта на невинното същество.

Това ми даде нова цел.

Има за какво да си ангажирам вниманието, за да не мисля как съм загубила детето си. Защо иначе да живея?
Продължих да гледам тялото на мъртвия надявайки се на чудо- да ми стане по-лесно, докато Звярът не се приближи до мен и хвана лицето ми с мръсни, изцапани длани.

— Лили… — въздъхна той и се усмихна.

Като видях отблизо раненото, окървавено лице, избухнах в сълзи. Не заради него. Току що разбрах, че всичко е свършило. Облегнах се на Звяра, паднах в ръцете му, сякаш в бездна. Позволих му да ме подхване и качи в смачканият пикап.

Разбрах накъде отиваме, когато пикапът излетя по селски път.

Върнахме се в Авалон.

От колко време не съм била тук ? Излязох от колата, увита в яке и погледнах към сградата. Всичко е както преди. Вечен празник, пиене, забавления, танци и момичета. Всичко, което пожелаете, стига да имате пари.

Вдишах чист въздух, отървавайки се от вкуса на прах в устата си. Гледах как неоновите светлини танцуваха по фасадата на клуба, но тялото на Scorpion стоеше пред очите ми.

Всичко беше свършило. Отмъстен съм. И… се прибрах?

Звярът сложи тежка ръка на рамото ми в кръв до лакътя, и ме поведе към клуба. Носът му беше счупен, затова дишаше през устата. Облян в кръв, сякаш беше разкъсал някого жив тръскаше глава,когато червени струйки влизаха в устата му и капеха по врата и гърдите му. Пазачът, когато наближихме входа, го зяпна.


— Трябва ли ти лекар, господарю? - очите му се стрелнаха към мен, уплашиха се, пазачът ме позна.

-Още не“, отвърна дрезгаво Звяра и влязохме в клуба.

Веднага ушите ми се изпълниха с тежки баси и музика. В главата ми зашумя, представям си на него какво му е струвало да издържи след такова клане. Ние не влязохме в коридора - качихме се с асансьора до последния етаж, където се намираха неговите апартаменти. Всичко е толкова познато… Коридор, стълбище… Спалнята.

-Ще бъде ли Авалон отново моят дом? Не. Ще остана ли в апартаментите на Звяра?

-Това е твоят нов дом“, каза той, отваряйки вратата пред мен.

В апартамента цареше абсолютна тишина - като в крипта. Изглеждаше, че дори вътре в стаите шумоленето беше заглушено, да не говорим за музиката отдолу.

За момент спрях.

Просторната стая беше в тъмни цветове. Стените са черни копринени, мебелите са черни, дори чаршафите на голямото легло. Влязох, оглеждайки се. Тук миришеше леко и ненатрапчиво — флорален аромат на орхидеи и рози.

Обърнах се към Звяра.

Дръпна тениската си през главата, цялото му тяло беше в кръв и прах. Лицето е счупено. Не ме въведе, за да ме чука - в това състояние дори Звярът не би помислил за секс. И само ми се струва,че има похот в порочните очи.

Отметнах косатаси от едната страна на лицето, за да видя по-добре щетите.

- Напразно отказа лекаря ...

— Сам ще отида — с юнашко,показно движение той ме прегърна кръста й и ме придърпа към себе си. „Не искам никой да те вижда тук. Ти си моя, Лили. Само аз имам право да те гледам. И ще го правя дълго време, ще те гледам цяла нощ ...

Сведох поглед смутено. Имаше толкова много огън в думите. Пред очите ми се появи мускулест гръден кош с издълбано моето име. Още не се е охладил от битката. Мускулите се напрягаха при всяко докосване като на обезумял лъв.

- На ръба си...

-Нямаш представа как… Ела тук.“ Той ме заведе до черното легло и ме настани в меките чаршафи. "Не се страхувай, защо се свиваш?"

Не разбирах защо се чувствам толкова неудобно.

Животното седна.

Погледът беше прикован в мен. Обсебен, малко луд, но как, по дяволите, трябва да изглежда след това, което току-що направи? Той опипа неизмитата ми, заплетена коса.

-Искам да останеш, Лили…“ прошепна той тежко. - Станах домакиня тук. Моето съкровище. Принцесо...” той сграбчи ръката ми и я притисна към гърдите си пред сърцето ми, оставяйки ме да усетя неравностите на белезите.- Жена ми, ако искаш...

Само да го беше предложил по-рано.

Преди да ме наранят, можех да обичам. Прокарах пръсти по здравата страна на лицето му, по острата скула и хлътналата буза, докосвайки стърнищата, които бяха започнали да растат с върховете на пръстите си.

Бях толкова влюбена в него.

Мислех само за него. Мечтаех за него.

Какъвто и да е той. Въпреки репутацията и неговите пороци. Беше трудно да не се влюбя в него: за мен, момичето, което се наяде от ръцете му за първи път. Въздъхнах и отпуснах чело на горещото му рамо. Сълзи, парещи като солна киселина, се стичаха по бузите ми.

Мечтаех да се прибера вкъщи...

Полудях от самота и страх, когато Руслан ме отвлече. Тогава умирах от болка в апартамента на майка си, когато всичко се случи. Докато Звярът не ме доведе тук.

-Мълчи, принцесо…“ той ме погали по косата, докато се задавих от сълзи.

Започнах да го галя в отговор: лице, сплъстена коса, гърди, белязани от името ми. Не разбирам... не съм нищо особено. Дори не съм особено красива в сравнение с момичетата, с които е спал. Подобно на брат си, той можеше да получи всичко в този град. Всяка красавица, актриса, манекенка, кметска дъщеря - всяка прищявка... Защо съм му аз?

Погалих белезите по гърдите му.

Защо го е направил?

Руслан не ме обичаше, но искаше дете от мен. Може би това иска Звяра, да победи брат си, сам да поеме контрола над империята на Девин, да направи това, което всички те искаха... Но това не изискваше името ми да бъде издълбано в кожата му.

Рамото на Звяра беше мокро и солено от сълзи. Обърнах глава настрани, за да вдишам, и докоснах наболите му устни. Той веднага реагира и устните ни се сляха. От чувството на горчива еуфория очите ми се затвориха сами. Сърцето ме болеше и стенеше в гърдите ми.

Вече няма да е същото.

Дори и с него никога повече няма да мога да почувствам лекотата, която изпитах при първата ни целувка. Звярът откъсна насила главата ми, за да ме целуне с пълна сила. Имаше вкус на кръв в устата си, той си го спомни и се дръпна. Той дишаше през устата си, гледайки замъглените ми със сълзи очи с копнеж.

Вкопчих се в него с цялото си тяло и не исках да се отлепя. Не исках да махам ръцете си от врата му, хванала се бях здраво надявайки се отново да скрия лице в рамото му.

- Пусни ме!- Избухнах в сълзи.

Той махна ръцете си и аз се облегнах на него с цялото си тяло.

Звярът ме прегърна, оставяйки ме да усетя и топлината, и силата му, а аз се взрях в празнотата и пред очите си видях гроб на дете и самотна къща, в която ме беше страх да се върна. Спомних си онова чувство на болка и празнота, което ме разкъса първия ден, след като Звярът ме заведе у дома от болницата. Не исках да го чувствам повече. Страхувах се от това, както човек се страхува от най-лошите кошмари. Спомних си това чувство: бях ходещ труп, няма нищо по-лошо от това. Най-добре, беше,че ме доведе в Авалон. У дома.

-Не плачи, принцесо.” Докато ридаех, той се люлееше с мен. Ако искаш да ти разкажа една история...

Имаше успокояващ дрезгав шепот. Бяхме прекъснати от почукване на вратата. Звярът се обърна към изхода, но не ме пусна. Замълчах.

- Може ли да вляза? Спешно е господин Кирил!- Вратата беше отворена без разрешение.

Обърнах се, за да не видят обляното ми в сълзи лице. Но Звярът дръпна примката в началото на леглото и черна завеса падна отгоре. Леглото беше с балдахин.

Той ме пусна и стана.

- Какъв е проблема?

-Твоето име е…“ гласът се промени на шепот.

Не разпознах гласа и не чух подробностите. Звярът бутна драперията настрани.

— Веднага се връщам, става ли? Ще се погрижите за теб.

Не отговорих и се строполих изтощена в леглото, когато той си тръгна. Дори не можех да помръдна. Емоционалните сълзи ме изстискаха до дъното. Няколко минути по-късно някой влезе, но не бях обезпокоена. Зад скучния черен балдахин не видях какво става, но по звуците предположих, че масата се сервира.

Когато слугата излезе, погледнах навън: масата за чай беше подредена за един. На фотьойла лежеше нов тънък халат и бельо. Също черен. Половин час седях и събирах сили и накрая отидох до банята. Там захвърлих старите си дрехи, които миришеха на кръв, гробищна пръст и моите сълзи. Душът беше в черен мрамор със златни искри. Нямаше баня. И душове също. Само мраморна купа и кран, стърчащ от стената. Водата се изля направо от тавана, когато го пуснах.

Влязох под душа, студена и разбита.

Опустошена и смазана от последните събития. Когато останах сама със себе си, стана невъзможно да продължавам така отново. Пред очите ми имаше сърцераздирателни сцени как плача на гробището или като призрак се скитам из къщата на загасени лампи и вия, без да знам как да си облекча болката.

И сега знам.

Трябва да ги намеря всички - които са помогнали на Скорпиона, и да се справя с тях. И знам кой ще ми помогне. Звярът ще го направи. Да убие тези, които ме унищожиха. Той няма да окаже натиск върху мен като Руслан. Той го направи веднага и отмъсти за мен.

Полъх на вятър премина през краката ми, когато вратата се отвори безшумно. Вдигнах глава из под струите вода. През цялото това време просто стоях под потока и не мръднах. Наслаждавах се на топлия допир на струите, толкова подобни на нежни ръце.

Звярът влезе в банята.

Косата му все още беше мръсна, но той е измил лицето си — или по-скоро лекарят го е направил. Лицето е подпухнало от страната, където са паднали ударите с веригата, покрито е с охлузвания. Едната, близо до веждата, беше достатъчно дълбока, за да бъде зашита.

Без да каже дума, той свали дрехите си и влезе под душа.

Прегърнах го, както тогава, на леглото. И зарових лице в гърдите му. Имах нужда от подкрепа и дори не ми пукаше, че за първи път го виждах чисто гол пред себе си. Усещането беше сякаш се познаваме отдавна и бяхме станали любовници, изобщо не се смущавах от това.

Все пак би трябвало,защото буквално родих пред него и той пое бедното ми недоносено бебе в ръцете си. И когато погледнах в очите му, видях същия спомен в тях и Звярът се замисли.

— Лили — той отмахна мокрите кичури, полепнали по лицето му, за да целуне слепоочието ми, после брадичката и устните.

Той също вкуси мъката ми. Откъсна парче от себе си, когато видя какво ми се случи онази проклета сутрин. Той отмъсти не само за мен, но и за себе си. За разлика от Руслан, той го направи и сподели с мен.

Сега искаше повече от целувка.

Мисля, че мога да позная защо е издълбал името ми на гърдите си.

Глава 33

Звярът каза нещо, което брат му никога нямаше да направи..

-Обичам те.

Руслан ме пазеше като питомец, забремени ме и остави един в момента, когато имах най-голяма нужда от него.нужда от него. Вероятно изпита някакви чувства едва след раждането на сина ми, но нямах време да разбера какво е.

Оставих Звяра да ме измие. Той насапуниса главата ми, докосвайки косата ми като опитен фризьор. Топлата вода и грижите изгониха гробищния студ от тялото ми. Той знаеше как да ме опитоми. Правил го е и преди, за първи път.

Когато Звярът изми пяната от мен, светлината изведнъж угасна.

В банята нямаше прозорец. Беше толкова тъмно, че стиснах и после отворих очи отворих очи - не видях разликата.

— Не мърдай — каза Звярът. - Веднага се връщам.

Остави ме под струята вода. В пълен мрак моментално се изгубих в космоса. С докосване се придвижих до стената, облегнах се на нея и вече стигнах до крана и го затворих.Водата капеше тихо, единственият източник на звук в тъмнината.

- Звяр? -Извиках.

Изглежда, че не е тук.

От мен капеше вода, започнах да замръзвам. Нямах представа къде да търся изхода и се страхувах да изляза от мястото с душа, за да не падна.

— Звяр, къде си?

Изведнъж той се появи наблизо - дори не го видях, беше толкова тъмно. Нещо меко, с аромат на лавандула, ме обгърна, докато ме увиваше в кърпа. Мислено го наричах Звяра и пак забравих...

-Отново забравих, че не бива да те наричам така… Съжалявам.

-Обичам, когато Ти ме наричаш Звяр.

Той беше много близо, по-близо, отколкото си мислех, и аз се отдръпнах изненадано. Звярът ме целуна толкова открито, че притиснах гръб към топлите плочки.

— Звяр — прошепнах.

Увита в кърпа, той ме взе на ръце. Нямам представа как виждаше в тъмното - или знаеше тези стаи наизуст, но му се доверих, когато Кирил ме отнесе до спалнята. Разперих ръце, когато той ме остави на леглото. Инстинктивно в първия момент се вкопчих в него - в пълна тъмнина не виждах къде ме слагат и се уплаших. Но беше легло. Пръстите на лявата страна се натъкнаха на нещо студено, метално и аз дръпнах ръката си.

- Какво е това? Оръжие?- Звярът мълчаливо взе пистолета от възглавницата.

В спалнята имаше прозорец, но окачен със затъмняваща завеса. Въпреки това започнах да различавам силуетите: огромният силует на Звяра над леглото. Нямаше да легне до мен.

- Отиваш ли си?

- Но ти искаш да спиш сама?

Единственият мъж, когото мога да търпя в момента, е той.

Но…

- Не знам.

Не исках да съм сама - дори мисълта за това ме плашеше. Но все още има толкова много болка, че не остава място за други чувства. Нека той реши. Напуска или остава. Защото не знам. Беше ми много лошо, за да мога да преценя желанията и последствията.

Звярът седна до него и се наведе, разглеждайки лицето.

Усетих дъх на устните си. Той не се опита да ме целуне. Просто се взираше, изучавайки чертите ми в тъмното. Прокара пръст по врата, по линията на ключицата.

-Няма да ходя никъде, принцесо…“ шепотът в тъмното предизвика тръпки през тялото ми. - Ти си моя ... ще бъдеш моя. Ти винаги ще бъдеш тя.

Започна да обсипва лицето ми с целувки, като нежна котка.

— Ти ме чакаше, принцесо? Кажи, изчака ли?

-Да“, признах аз.

С флиртовете и целувките си ме върна в предсватбеното време. Когато току-що бях обещана на Скорпион. Мразех Руслан, нямаше незаздравяващи рани в сърцето ми и полудях по Звяра. Според моя Звяр, който сега галеше тялото ми с хиляди целувки.

Забеляза как се разнежвам като го галя.

В крайна сметка той дойде за мен, когато Руслан ме отвлече. Аз исках да остана с Кирил. От какво щях да се спася, ако веднага си бях тръгнала със Звяра...

Премигнах и от очите ми бликнаха сълзи.

Хванах лицето му, алчно му отвърнах на целувката, опитвайки се да се отърва от адските чувства. Звярът легна върху мен, отпусна се на лактите си и ние се сляхме в неочаквано дълбока целувка за двама ни. Не очаквах такава страст от себе си. Не знам в какво вярвах - че той ще ме освободи от болката или ще отвори нова страница за мен, позволявайки ми да обърна старата. Не знам какво исках - да му благодаря или да забравя.

Но знаех със сигурност, че искам да се върна в само в това минало, където бях булката на септември, и наивно вярвах, че Звярът ще ме посети в брачната ми нощ. Облечена за сватба, но за него.

Онази брачна нощ, която не се случи преди година.

Звярът надвисна над мен. Водата се стичаше от косата ми върху възглавницата и той я изхвърли, поставяйки ръката си под врата ми. Накара ме да наклоня глава назад, за да ме целува по-лесно. Последния път изгарях от дива страст с него. Но все още бях девствена и се страхувах да му се отдам. Как съжалявах по-късно ... Сега всичко беше различно. Но чувствата са се променили.

Вече не беше онази сладка първа любов.

Усетих, че Звярът също се е променил. Или по-скоро чувствата му към мен. Може би са узрели, а може би нещо друго се е случило - което го е накарало да издълбае името ми на гърдите си.

Лежах в прегръдките му и той целуваше малкото ми тяло, карайки ме да се гърча. Сега забелязах колко е по-голям. В отговор аз щастливо прокарах пръсти през косата му. Той е спал с много момичета, но този жест е личен на доверие, само за близки любовници. Не позволяваше на всеки да го прави. Знаех това, защото видях как Звярът се отнася към жените.

Щом целувките слязоха под гърдите, студен страх ме заби като камшик и стиснах коленете си.

-Страх ме е…“ признах.

Главата ми се въртеше от експлозията от емоции, изминалият ден и всичките тези последни седмици. Бузите ми пламнаха. Гърдите ми, мокри от целувките му, станаха хладни. Звярът надвисна над мен, готвейки се да разтвори краката ми с коляното си. Колко красив беше в този момент... Мокрите устни бяха подути от целувки, очите му бяха пълни с желание - и нищо повече. Без чувства, мисли, съжаления. Гола страст.

-Всичко е наред, Лили.

Когато той навлезе в мен, аз изкрещях и спрях да дишам, взирайки се в тъмнината. Стори ми се, че виждам отраженията ни в лъскавия таван. Почти незабележимо, в мъгла. Гледах как Звярът лежи върху мен, движейки се ритмично и бавно. Моето бяло лице над рамото му, сплъстената коса и ръцете си, сключени около врата му...

Звярът стана, а аз не бях до него.

Алчна уста се впи в устните ми, измъчена, изискваща отговор. Облиза устата ми с нежен език, така както сигурна съм не е правил с никоя досега.

-Принцесо“, прошепна той, преди да покрие цялата ми уста.

В първите няколко секунди не усетих абсолютно нищо от шока.

Не мислех, че ще правя секс тази вечер. Слаба физически, зверски уморена, а мускулите на Звяра трепереха след битката. Но ние правихме любов, хващайки се един друг. И постепенно останалото избледня на заден план, оставяйки само ритмичните тласъци, вкуса на солената му кожа и езика, изследващ устата ми, тялото ми.

Гърбът на Звяра, в който се зарових с ноктите си, беше влажен от пот. И двамата бяхме толкова мокри, стоплени от баната и неочакваната страст. Когато усети,че се отворих за него и се отпуснах, той започна да се въздържа, давайки ми възможност да се възбудя, загрея, за да стигнем заедно до финала.

Мислех, че няма да успея, но Звярът направи невъзможното. Оргазмът ми беше слаб,спокоен, почти не го усетих, но той разбра и спря да се сдържа. Той прехапа устните ми. И от този детайл разбрах каква сила и страст се крият в него.

Около минута лежах под тежкото му, отпуснато тяло, почти не дишайки. Прегръдките му ми вдъхнаха увереност, че всичко ще бъде наред.

-Сега съм изцяло твой, скъпа…“ Той целуна врата ми като,че ли е най-вкусното нещо на света и се изправи.

Претърколих се на една страна, усещайки тялото си сякаш отново живо. Когато Звяра излезе от спалнята, избухнах в сълзи, захапвайки чаршафа. Веднага се успокоих - това беше просто освобождаване на емоции след секс. Пак ми стана студено и страшно. Страхувах се от завръщането на болката, която ме убиваше ден след ден...

Звярът ще се върне и ще легне до мен-ще ме прегърне.

И ще заспя.

Взех възглавницата, увих се в чаршафа и се свих на топка. Погледнах в тъмнината и си помислих за Руслан. По някаква причина не можех да се отърва от мисълта, че сега той е в мезонета си, в същия мрак като мен. Напълно сам. Изживява своята болезнена част от общия ад и полудява.

Може би е само въображение.

Може да ми хрумне всичко.

Защото сега единственото, което изпитвах, беше съжаление към него.

Когато Звярът се върна, бях почти заспала.

Усетих как се качва в леглото и шепне нещо успокояващо в ухото ми, за да се отпусна.Известно време се носех между съня и реалността. След кошмарният ден бях изключително уморена. И преди това не съм спала, вероятно цяла вечност, умирайки от безсъние и безкраен плач ...

Когато отворих очи, навън беше бял ден.

Светлината, която се лееше през плътните завеси и балдахина, беше толкова слаба, че в стаята беше още здрач. Лежах на една страна, пред очите ми се втурваха видения от миналото и фрагменти от кошмари. В спалнята цареше същата ужасна тишина, както в апартамента на майка ми... Звярът го нямаше.

Мислех, че ще ми е по-лесно. Но острата болка се превърна в тъпа, но по-непоносима. Дори не исках да мръдна. Не исках нищо. Когато останах сама, се превърнах в същия съсирек от болка, както преди, и нямаше кой да ме отвлече от разрушителните мисли.

Бях толкова вцепенена, че не се обърнах, когато се чу шумоленето на вратата.

Някой е дошъл.

-Бейби…“ Усетих как матракът се увисна зад мен.

Гласът му се е променил след снощи. Привързан и тих. Звярът ме галеше като котка - по главата, гърба, опитваше се да привлече вниманието ми, целуваше голото ми рамо.

- Погледни ме…

Тези докосвания ме измъкнаха от неподвижността. Не исках да го гледам ... Не сега, когато отново се чувствам зле, но през нощта между нас имаше интимност. Казват, че след първата сериозна загуба всяко щастие завинаги има горчив привкус, дори най-желаното, най-страхотното. Оказа се, че е така. Седнах, отдръпвайки се, Звярът веднага притисна устата си към голия ми гръб, целувайки изпъкналите прешлени. Дланите галеха шията.

Той ме принуди да го погледна в очите.

-Здрасти, малката…“ Звярът се засмя. - Тъжна ли си?

Спомените от снощи бяха в очите му. Едновременно щастливи и горчиви, като истинска първа любов.

-Да“, погледнах надолу, не исках да плача отново от проявите на топлината на Звяра и не знаех как да го избегна.

-Скоро тъгата ще премине, дай си време“, той имаше подпухнало лице, но не толкова, колкото очаквах. Въпреки това, в Авалон, който беше известен с подземни битки, знаеха как да решават подобни проблеми. -Не се срамувай, мила моя...

Топлите длани прогониха вцепенението от мен. Сгуших се до него и затворих очи.

— И имам подарък за теб. Надявам се той да те направи щастлива.

- Огърлица? – предложих аз равнодушно, но изведнъж Звярът се отдръпна и вдигна голяма кутия от пода. Ваза? Рокля? Отрязаният език на Даяна? Нямам представа какво е сложил там. Може би няколко килограма бижута?

Кутията беше пред мен.

Без да се интересувам, откъснах лентата и вдигнах капака. Звярът гледаше с усмивка, очаквайки реакция.

-О, Боже…“ прошепнах и отворих очи изненадано. - Шегуваш ли се? Господи, Звяр, кой е това?

Щом махнах капака и светлината заля в кутията, петнистото бебе на голяма котка се сви на дъното и изписка уплашено, отваряйки широко уста. То разрошено, с настръхнала козинка, трепереше. Очите му бяха сини, все още мътни, сякаш скоро бяха прогледнали.

— Това е малкото на леопард, скъпа.

-О, Боже мой…“ прошепнах объркано. - Благодаря ти.

Бръкнах смело в кутията и извадих свилото се на клъбце същество. Беше малко. То веднага изсъска към мен, отваряйки беззъбата си уста.

-Това е просто бебе…“ Бях разстроена. — Защо те отнеха толкова рано от майка ти?

- Взех го от бракониерите.

-Нея“, поправих го, гледайки. - Момиченце е.

В дъното на кутията бяха моите стари неща, с които дойдох в Авалон.

- За какво е това?

-За да те помирише. Нахрани я с ръка, за да те запомни. В противен случай ще те разкъса, когато порасне.

Но сега това същество не можеше да навреди на никого.

-Тя трябва да бъде нахранена…“ Огледах се, опитвайки се да разбера какво да облека, тъй като предишните ми дрехи отидоха в леглото на котето. — Можеш ли да ми кажеш да ми донесат нещата?

-Всичко вече е на мястото си.

Държейки писукащото малко до гърдите си, аз се изправих и се измъкнах изпод навеса, увивайки се в черен чаршаф. Беше около обяд и през пролуката между завесите блестеше светлина, оставяйки топла ивица по пода.

Отворих килера.

Минах през няколко закачалки с рокли. Предишният път в Авалон гардеробите ми бяха пълни с тоалети, имах собствен стилист... Къде е Стела сега? Тези изглеждаха малко строго, но нямах време да избирам.

— Отивам в кухнята, става ли?- Хвърлих роклята върху неоправеното легло.

Звярът ме гледаше, отпуснат на леглото. Вече беше вдигнал сенника. Лицето му беше спокойно, но в очите видях усмивка и страст. Много красноречив поглед. След като изтръсках дрехите от кутията на леглото, оставих малкото леопардче върху тях за да се облека. Той се засуети в купчината парцали, запищя още по-силно ...

Дръпнах роклята, без да обръщам внимание на бельото. Нямаше време за търсене.

— Не ти ли казаха с какво да го храня? Може би с мляко? Кремообразна храна?Тя си е още бебе.

-Не знам, скъпа. Опитай. Защо не? Попитай в кухнята какво да яде.

Придържайки котето до себе си, излязох от стаята.

Пред вратата имаше пазачи - двама непознати тъпаци, които ме последваха веднага щом тръгнах към асансьорите. Познавах Авалон много добре, но не бях идвала тук от година.

Имаше нов дизайн на първия етаж, също не разпознах целия персонал. Когато се отвориха вратите на първия етаж, размислих и натиснах бутона на нивото по-долу - към мазето.

Ще отида до лекарят, може би той ще ми каже нещо,с какво да нахраня или измия малкото животинчес , или къде да намеря ветеринарен лекар в града? Всъщност не исках да се срещам с Ирина, но сега се тревожех повече за осиротялото коте, отколкото за себе си.

Почесах я зад ухото и й прошепнах успокояващи думи.

Минах покрай ринга с наведена глава. Не исках да гледам там, спомням си Скорпион и всичко, което ми се случи. В кабинета светеше лампата, но когато влязох, на масата седеше друга жена.

— Къде е Ирина?

Беше облечена в медицински костюм - не се съмнявах, че видях медицинския персонал на Авалон. Тя беше на четиридесет години, докторката беше много красива, с ориенталски вид и дълга тъмна коса.

-Ирина вече не работи тук.“ Тя погледна леопардчето в ръцете ми, после в очите ми. - Коя си ти? Как мога да помогна?

Обърках се се. Лекарката също изглеждаше изненадана - не очакваше, че ще питат за Ирина. С крайчеца на окото си забелязах ниска блондинка, която надничаше от задната стая.

- Лилка! - изсъска тя изненадано и аз се обърнах. Вика се втренчи в мен - с такъв поглед, сякаш видя как мъртва жена оживява. -Това е Лили Девин! - каза бързо на лекарката. - Момичето на собственика.

В гласа се появи предупреждение: за мен или за лекаря, не знам.

— Ако търсиш Ирина — добави тя. - Тя вече не е тук. Хората на Руслан вече не работят в клуба. Нека се отдръпнем за няколко думи, Лили, става ли?

[Sheba]

Глава 34
Вика ме заведе в пушалнята и там ме прегърна от сърце точно пред бодигардовете.

- Лиля ... толкова се радвам, че всичко е наред с теб!

Прикрих котето с длани, за да не го смаже приятелката ми в избликът на чувствата си. Медицинската униформа миришеше на озон и дезинфекция. Вика ме пусна и запали цигара с вкус. Погледнах я с интерес – не се бяхме виждали почти година .Тя много е пораснала. На лицето й вече няма кроткото изражение, което да я караше да прилича на мишка.

А очите й... Пълни с всеобщ копнеж и съчувствие.

Тя знае от вестниците какво ми се е случило.

Сведох поглед и въздъхнах.

-Защо имаш нужда от Ира?

Малкият леопард отново изписка.

-Имам нужда от помощ… Имам нужда от ветеринарен лекар, можеш ли да намериш някой в ​​града? С какво може да се храни?

Вика се втренчи в котето.

-Даде ли ти животното?

- Да...

-Ще помоля Ясмина да погледне. Тя знае. Слушай, наистина ли не знаеш нищо?

- За какво не знам ?

— За разделянето — тя вдиша дълбоко. - Момчетата и момичетата започнаха да се разпръсват отдавна, Руслан напусна Авалон. А сега всички останали си отидоха с него. Тук вече няма негови хора, никой. Тъй като Звярът те доведе, бившият собственик може би няма да те отведе. Сега строи нов клуб в града вече месец, и хвърля купчина пари с всички сили ...

Месец ... Това е преди раждането.

— Значи избрахте Звяра?

-Да“, Вика издуха облаче дим. - Това ми е работата, тук е рингът, бойци, къде да отида.

- У дома си?- Предложих.

Тя се ухили, сякаш й предлагах да отиде до купчината за боклук.Това беше. Бяхме отвлечени заедно. В "Авалон" Вика намери себе си... И аз намерих собствената си смърт.

- Накратко, Ира ... Ник ... Стела - всички си тръгнаха. Някой от принципа, като Ник и Ира, някой за компанията, а някой просто се страхуваха да останат. И ако бях на твое място, не бих поддържала връзки с тях.

Някога не ме обичаха тук, но тези дни сякаш отминаха. Почти всички, които заговорничеха срещу мен, принадлежаха на Руслан.

-Ами Алина?

-Звярът я изхвърли. Нищо,че е спала с него, беше робиня на Руслан. Мисля, че Звярът просто не й се довери. Алена вече не е тук. От дълго време.

— Радвам се, че си останала — казах честно.

— И се радвам, че се върна — изкикоти се тя, примижавайки през дима. -Всичко ще бъде наред, Лили. Всичко ще бъде наред, повярвай ми. Казвам го като здравен работник.

Иска ми се да можех да съм толкова сигурна.

Новата докторка Ясмина се обади в зоопарка и разбра с какво да храня новия си домашен любимец. Вечерта ветеринарният лекар обеща да дойде, но засега пазачът отиде в града за подходяща смес за котки и всякакви дреболии.

Подреждах в спалнята, когато Звярът дойде.

-Как е любимата ми без мен? -Тези думи се изплъзнаха от устата му толкова лесно.

Руслан не търсеше и капка внимание. Понякога дори не поглеждаше в моята посока дни наред. Нежният тон на Звяра все пак ме развълнува, в сърцето ми царешеа студ. Не съм свикнала с това.

- Нахраних, котето и чакам ветеринаря от зоологическата градина ...

- Това е добре.

Той легна до мен, гледайки нахраненият леопард, спящ в гнездо от старите ми дрехи. Той го почеса зад ухото. Животинчето повдигна глава, но не се събуди, само легна по-удобно. Звярът огледа разпръснатите неща из стаята: термос с гореща вода, бутилки, две от които бяха пълни със сместа и стояха до печката. Играчки, за които все още беше твърде рано - малкото не се интересуваше от тях, уютна къщичка ...

Когато погледът на Звяра се спря върху нея, аз се смутих и обясних:

- Тя не е спала там. Взех я в леглото, нали нямаш нищо напротив?

-Нищо, скъпа. Харесвам животни. Прави каквото искаш — той прокара палец по устните ми.- Трябва да изляза тази вечер, можеш ли да се справиш без мен?

- За дълго ли?

- До полунощ. Ще пробвам да се прибера по-скоро. Няма да си сама - кимна той към котето. - И ако се почувствате самотни, обадете се на приятелката ти или на някой от персонала. Всеки ще се радва да поседи с теб, нали?

Подозирах, че е донесъл леопарда, за да ме отвлече от болезнените мисли, докато Звяра си гони задачите. Може би е тук само за да провери.

Той се усмихна сладко и порочно, докато гледаше устните ми. Прощалната целувка беше нежна и обещаваща.

— Не скучай — прошепна.

Когато излезе, аз подредих спалнята. С настъпването на мрака отново изпитах копнеж, но ме стопли мисълта, че не съм сама. Долу залите са пълни с хора. След това дойде ветеринарят и отново трябваше да нахраня котето. Ветеринарят беше млад мъж. Той прегледа малкото, без да пита откъде идва, даде препоръки за грижи и аз се почувствах по-уверена. Първо мляко,после към харната ще трябва да се добави месо. Беше здрава, освен че беше леко обезводнена.

Звярът пристигна в полунощ.

Вече бях в леглото, а леопардът, увит в парче изкуствена кожа, лежеше като грейка до мен.

— Виждам, че мястото ми вече е заето… — въздъхна уморено Звярът.

Усмихнах се.

Не забелязах как времето отлетя. Страхувах се от този период, когато няма да го има Звярът, но всичко мина добре. Бях самотна, уплашена и наранена, но не изпаднах в черна безнадеждност.

- Измисли ли име?

- Все още не…

Гледах го как се съблича, издърпвайки бялата си тениска през главата, разкривайки стоманен корем, стар белег от нож там и свежи рани по гърдите му. Той много се поти, трябва да вземе душ...

- Къде беше?

По задачи ,свързани с бизнеса.“ Той наистина изглеждаше необичайно уморен. - Как си?

Звярът надвисна над мен и сивите очи ме изучаваха взискателно.

— Не знам… Вероятно е нормално да е така.

Той се засмя и . Докато бучеше водата, почесах котето зад ухото. Харесваше ми да го докосвам - отвличаше вниманието ми от неприятностите. Но поради това се появиха други мисли, не по-малко тъжни. Какво иска той? Какви са плановете му? Какво ще следва за мен? Лоши мисли.

Звярът се върна, все още с дънки, макар и без горнище.

Подозирах, че ще върви на друго място.

-Звяр.” Сведох поглед, защото ми беше неудобно да започна.

Когато го нямаше, се замислих за случилото се. За Руслан, за баща ми и нашето бъдеще. И не виждах нищо добро. Не и за себе си.

Може би беше твърде рано да повдигам тази тема, беше минал само ден, откакто Звярът ме доведе тук, и се сближихме. Но не исках отново да нося розови очила. След това те ме ослепиха болезнено.

Както Руслан от самото начало искаше да ме използва като инструмент в битката срещу Девин - и всъщност го направи, така и Звярът искаше същото. Те не спореха за крайния резултат. А аз какво получавам?

- Какво си се замислила?- той седна на леглото.

-Ти също… Искаш ли го и ти?“ - Не можех да кажа на глас за детето и избрах компромис. - Същото като Руслан?

Той ме погледна замислено, после се засмя - разбра какво имам предвид.

— Руслан… — въздъхна Звярът. „Не… Не, скъпа.

Той млъкна.

— Помниш ли, когато казах, че е отвратително да въвличаш малки момиченца в битки? Той така те нагласи. Искаше да даде урок на Девин, собственоръчно те ожени за Скорпион, защото самият той не искаше да се жени за теб.

Всяка дума прониза сърцето ми.

Така беше.

- Руслан искаше да му родиш деца. Руслан щеше да сложи ръка на парите на баща ти и да се освободи от задължения... Нямам нужда от това, Лили. Не е нужно да раждаш, за да подобря финансовото си състояние. Имам достатъчно пари. Не ми трябват повече. Не искам да си отмъщавам за твоя сметка.

Сбръчках нос. Тези разговори предизвикаха сълзи, но не може без тях. Исках да знам какво очаква той — и какво мога да очаквам аз.

-Наследството на баща ти ще бъде твое. Дори и да искам да управлявам империята Девин, не е нужно да те принуждавам да раждаш…“ Той извади кутия с пръстен от джоба на дънките си, отвори я и бавно плъзна тънката лента около пръста ми. - Разбираш ли?

Размърдах пръсти, гледайки как пръстенът блести.

Обикновен, тънък, без камък. Изглеждаше много просто.

- Не те припирам. Но искам да носиш пръстена ми като знак, че сме сгодени.

Да стана съпруга на Звяра? По някаква причина мисълта изпълни гърдите ми с топлина. Руслан определено не е предлагал това: да стана част от това семейство.

Повдигнах се на лакът и се загледах в пръстена, докато той не ме целуна.

-Звяр…“ въздъхнах изненадано.

-Отново ме наречи така“, настоя той.

— Звяр — прошепнах. - Скъпи…

Той ме хвърли на леглото. Ако снощи мина почти без мое участие - бях твърде шокирана след всички събития, сега усетих всичко. Вкусът на властните му устни. Той дръпна чаршафите от мен, покривайки бялата ми кожа с целувки. Косата му падаше по лицето му, гъделичкайки гърдите ми, докато целуваше зърната им, дърпайки чаршафите надолу. Звярът не бързаше. Погалих гърба му, отвърнах на целувките и тези усещания ме върнаха в реалността.

Матракът поддаваше под мен под тежестта ни. Звярът напълно ме покри със себе си, издигна се на едната си ръка,а с другата си разкопча дънките.

— Толкова те искам — каза той дрезгаво. - толкова е вълнуващо ...

-Звяр“, прошепнах за последен път, усещайки как влиза в мен.

Той се контролираше, всяко движение беше внимателно, въпреки че мускулите му се вълнуваха под кожата му, изпълнени с енергия. Мисля, че на мен ми се искаше нещо друго. Майната му, полудявам от страст. Но Звярът искаше да се погрижи за мен. Той облиза устни, вглъбен в в това,което правеше, като във важна работа - страхуваше се да не ме нарани. Лицето му се отпусна и загуби израз, докато се концентрираше върху усещанията си с мен.

Погалих врата му с длани, усетих как трепери, колко е напрегнат. Протегнах ръка към него, към отворената му мокра уста и той нежно захапа пръста ми. И така едновременно стигнахме до кулминация, притискайки устните си една към друга.Нямаше взрив от емоции, луди страсти, но може би така трябва да изглежда нормалният секс на хора, които имат чувства един към друг, откъде да знам...

Изключително съжалявам, че той не ми стана първият. Колко съм загубила.

Колко много дадох на Руслан това, най-ценното ми.

Изпотени от топлината на телата си, лежахме един до друг.

Докато старата рана не заздравее, мисълта за евентуална бременност просто ме парализирваше от ужас. Претърколих се, зарових нос в рамото му, молейки за прегръдки - сега исках да спя точно така, като ме прегърне.

-Ще видиш, Лили, вече никой няма да те нарани“, обеща той.

За три седмици котето укрепна, свикна с мен и спря да се страхува. Най-накрая измислих име за нея. Толкова се привързахме една към друга, че я мъкнех навсякъде с мен. И така, когато в неделя със Звяра слязохме в стаята за персонала в коридора, аз завлякох и нея.
В тази стая за първи път видях Руслан ...

Помещението е станало по-просторно, звукоизолацията беше подобрена , но дизайнът е останал същият: тъмни нюанси, коприна по стените и черен килим на пода.

Не бях за първи път тук със Звяра и знаех, че черното на пода не е случаен избор. Тук той работи и се среща с хора, а кръвта не се забелязва толкова .

— Настани се — каза той. - Веднага се връщам.

Легнах обратно на кожения диван, дразнейки Голди.

Тя облещи жълтите си очи и улови бялото перце в края на гъвкава пръчка с поглед, сякаш беше деликатес. Сервитьорката подреди масата: текила, абсент, от опит разбрах, че днес Звярът ще се срещне с важен гост. Може би инвеститор или адвокат. Той все още имаше общи имоти с брат си. И искаше да започне строеж в мегаполис, за който привличаше пари. Той говореше с гостите пред мен. Радвах се, че Звярът ме взе със себе си. Това ме отвлече от мислите ми и в същото време научих градските новини и клюки.

Само не обичах да чувам за Руслан, и тогава можех да изляза от стаята.

Когато Звяра се срещна с техният адвокат за първи път в мое присъствие преди две седмици, само като го видях ми се зави свят и ми стана лошо. Като казах,че имам главоболие и отидох в спалнята да плача.

Надявам се днес да е някой друг.

Звярът се върна, седна в средата на дивана -на колене. Лежах по корем, галех Голди и усещах как Звярът обгръща кръстосаните ми глезени и целува пръстите на краката ми. Размърдах ги, прогонвайки гъделичкащото, но много приятно усещане.

В началото бях ужасно смутена от това. Особено когато целуна там лакираните ми в черешов цвят, пръсти за първи път. И тогава разбрах, че той го прави автоматично, това е част от природата му. И дори когато на парти метнах краката си върху него и той ги докосна с топли устни и всички се преструваха, че нищо не се случва. И се стопих от това. След студа, който не ме напускаше след смъртта на майка ми, аз се къпех в неговата ласка, като в топла вода, от която не искам да излизам.

- Кой ще дойде днес? - Сложих перцето на облегалката на дивана, а Голди скочи след него.

Трябва да отида и да й взема малко месо. Хранех я сама. Нито готвачът, нито сервитьорът докосваха чинията й.

- Важен гост.

- Адвокат?

- Този човек търси Даяна и други заговорници.

— О — свих крака вдървено, но Звярът притисна устни към глезена ми.

-Всичко е наред, скъпа. Отпусни се. Той просто ще донесе информация. Не мислиш, че съм ги забравил, нали? Продължавам да ги търся.

Легнах обратно и подпрях брадичка на скръстените си ръце. Бях тъжна и се върнах към игрите с леопардчето без предишния си интерес. В ушите ми бръмчеше.

Администраторът влезе в стаята и каза нещо тихо на Звяра, което го ядоса. Сервитьорката подреди напитки и чисти чаши.

-Г-жо Девин, това е за вас.“ Изведнъж, заедно с чашата, сервитьорката ми даде бележка.

Погледнах въпросително към Звяра, но той беше зает да се кара на администратора. Разгънах листа. „Това е Ник. Излез в залата, тук съм, трябва да поговорим“.

Смачках бележката и я хвърлих на пода. Тя веднага беше вдигната от сервитьорката и хвърлена при останалите боклуци.

Чудя се като Ник си е тръгнал от тук, какво му трябва?

Изведнъж се почувствах неспокойна. Не беше Ник, който да се страхувам- той е добър човек. Но се притеснявах от причините, поради които може да ми се обади.

— Отивам в кухнята за малко месо — казах разсеяно и оставих коктейла на пода. - Веднага се връщам.

Звярът кимна, без да отвлича вниманието си от разговора, а аз, оставяйки Голди сама да си играе на дивана, излязох в антрето, изпълнено с туптяща и кънтяща музика. Охраната ме последва.

Ник стоеше на тезгяха.

С разкопчан шлифер, с нова прическа. Той е започнал да възмъжава - раменният пояс е станал по-широк и по-силен, въпреки че физиката му все още остава стройна. Музиката не го притесняваше, вероятно той усеща само вибрациите от нея.

Когато се приближих, някой ме бутна отзад, и охраната не можа да ме предпази от тласъка и аз се блъснах в Ник, подавайки длани напред. Той веднага забеляза пръстена, очите му се разшириха малко.

-Здрасти“, казах с устни. - Какво стана?

Той кимна и започна да пише нещо на телефона си. Няма какво да крия и бяхме под надзора на клубната охрана.

Ник ми подаде телефона.

— Дойдох от името на Руслан.

Глава 35

- За какво?- Попитах.

Мислех, че всички сме готови. Завинаги. И няма какво да си кажем. В крайна сметка имахме честна сделка и не се получи.

Ник пишеше бързо на телефона си с един пръст.

Не знам защо стоях и чаках.

Може би онази част от душата ми, която все още скимтеше като вълк в мрака, се надяваше, че детето е живо. Надявах се на чудо. Но ние го погребахме.

-Говори с него. Знам, че си ядосана и го мразиш. Но той не е добре, Лили. Не излиза от къщи. Нещата ти са из цялата къща, той ги разпръсна. Не знам какво да правя. Не съм го виждал такъв."

Въздъхнах болезнено и наведох глава.

Ник съжаляваше. Той обичаше приемния си баща и вярвах, че не знае как да бъде в такава ситуация.

Но как мога да помогна?

Няма да се върна.

— Свърши — казах тихо, но с ясна артикулация и натежало лице.

Той поклати глава и започна да пише отново.

Ръка лежеше на рамото му, гласът на Звяра идваше отзад:

-Какво искаше, синко?

Ник му махна с ръка и по изражението му видях, че съжалява за всичко. Той също обичаше осиновения си чичо, макар и не като Руслан. Ник ме погледна с много изразителни очи. Болезнено, но не обвиняващо. Сякаш съм природно бедствие, разрушило мира в този град.

Бързо се обърнах и тръгнах към кухнята.

Тя погледна назад - Звярът остана да говори с Ник. Не знам какво предложение му направи.

В мен се надигнаха онези чувства, от които избягах в Авалон. Без да обръщам внимание на персонала, взех чинията на Голди и отворих хладилника. Поставих няколко топки от кайма.

— Той не е добре.

— Той разпръсна нещата.

Всичко, което имах - дрехи, книги, бижута - всичко остана в мезонета на Руслан. Нещата, които уших за детето. Отказах да се върна. Може би защото съм спала с Кирил? Това предизвикало отчаяние или гняв и той е опустошил стаята ми, разхвърляйки нещата ми.

Прокълнат да е!

Той си го заслужаваше.

Върнах се в стаята po-малко раздразненa. Младият брат вече беше там, отпуснат на дивана и ме гледаше, почесвайки пищящата Голди зад ухото - беше ме изгубила. Погледът му проследи реакцията ми.

- Всичко наред ли е?

Буквално паднах на дивана и се вкопчих в Звяра странично, подхлъзвайки чиния с екстри под носа на леопарда.

- Да...

Звярът целуна слепоочието ми. Не сме обсъждали появата на Ник, въпреки че мисълта за Руслан сега се въртеше в главата ми като запис. Гледах как Голди активно яде храната си, когато вратата се отвори.

Мъж, когото не бях виждала преди, влезе в личната стая. Не е състезател, но силен и висок. Със стари, побелели белези по лицето, които говореха, че някога е бил боец. Беше на около четирийсет, със загоряла кожа, слабо лице и къса руса коса. Беше облечен в дънки, тениска и парцалено яке във военни стил. По някакъв тънък начин този човек ме смути - изглеждаше опасен, въпреки че не заплашваше. Той се отпусна в стола отсреща.

Гледайки го с интерес, легнах на дивана, полагайки глава на коленете на Звяра. Той автоматично започна да ме чеше по врата, като Голди преди минута.

- Добри новини? — попита Звярът без предисловие и добави, когато той кимна. - Казвай!

Мъжът пробяга очи през батерията от бутилки и избра абсент, а след това чаша под него.

-Абсентът се нарича лудост в бутилка, разбирате ли?- Имаше нисък,равен глас. Човекът сложи лъжица за абсент с парче захар върху чашата, той си приготви напитката бавно и с вкус.- Пия го винаги когато имам възможност. Благодаря, че се сети.

— Нищо — усмихна се Звярът. „Ако новините са наистина добри, можеш да избереш момичето в залата, което ти харесва...“

-Аз вече избрах. Червенокосата танцьорка в клетката, - след като смеси напитката си, непознатият изпи чашата на един дъх и затвори очи.

Звярът повдигна вежди в мълчалив въпрос.

-Намерих Даяна. Брат й я скрил извън града,но знам къде. Искаш ли да я доведа тук или ще дойдеш с мен?

Звярът не показа никакви признаци, че е впечатлен — пръстите на врата ми не спряха да се движат. А аз спрях да дишам и дори се опитах да стана. Кирил не ме пусна.

-Добра работа“, каза той. - Разпитана ли е?

-Нямаше начин, Кирил. Ще я разпитам, ако ми кажеш.

-Какво ще кажеш, Лили? Да я доведа тук?Искаш ли да я видиш?

— Да — отвърнах замислено.

Изтръпнаха ми ръцете и краката от вълнение. Не можех да си намеря място, а той спокойно ме галеше! Именно тя е посредничала, когато Скорпион унищожи детето ми.

Да, исках да я погледна в очите. Да разбера кой друг е виновен.

- Сега? – попита следотърсача.

-Да“, казах аз, ставайки от коленете на Звяра и той разпери ръце с поглед,който казваше, всичко можеш да направиш, каквото искаш момиче.

Мъжът дори не показа, че е разстроен, че вместо да се забавлява с червенокосата, ще трябва да върши работа. Той кимна и стана.

- Сега ще я доведа, господарю.

-И аз искам да погледна тази кучка в очите“, тихо каза Звяра. — Повярвах й. Не я разпитвайте. Аз лично ще говоря с нея.

Даяна беше докарана бързо - не беше минал дори половин час, през който отново и отново прекарах тези дни в кръг в главата си. Спонтанен аборт, болница, смърт, погребение, ад от болка и самота. Исках да знам защо тази жена - тя самата можеше да бъде майка, не трябва ли да ме разбира? Защо го е направила?

Отведена е в самостоятелна стая.

Вратата се отвори и аз рязко се изправих. През това време успях да се разплача, Звяра ме успокои. Погледнах яростно Даяна. През това време тя изобщо не се е променила. Както винаги, облечен в черно, като врана. Боб с дължина до раменете и орловият нос само подчертаваха това впечатление. Беше разрошена, но не бита. На ръцете има белезници.

Наказателят я хвърли напред и тя падна на колене пред Звяра.

Той леко присви очи, разглеждайки старата си поддръжница.

Черните очи се втренчиха в мен и после се върнаха към Звяра. Съдейки по стиснатите челюсти, Даяна не вярваше, че ще бъде пощадена.

-Имам само един въпрос към теб“, речта на Звяра беше гладка, опасна, като тази на добре охранен лъв. — Защо ме предаде?

- За какво ме питаш? — попита тя безизразно. - Забрави и предаде всичко, което беше за едно момиче ...

Звярът се засмя изненадано и започна да ме гали по гърба.

-Ами ако това момиче си струваше? Мислила ли си за това, Даяна?

Тя наведе глава. Бръчките по лицето й се бяха задълбочили, може би от смъртта на съпруга й, може би от стрес. Криенето от Звяра не беше допринесло за красотата й. Освен това тя знаеше какво ще се случи след като я открият.

— Ти ме познаваш добре — каза Звярът. „Това ще ни спести време. Разбираш ли, че ще те измъчвам, ако не отговориш на въпросите ми?

Тя се усмихна горчиво, докато гледаше надолу към пода.

-Кой би си помислил, че ще стане така?

- Вината е твоя. Кажими кой е участвал в заговора и как го направихте. Тогава ще те съжаля , тъй като ти ми служи вярно дълги години. няма да те убивам.

-Но ти няма и да ме пуснеш“, Даяна се умори да стои на колене и седна на пода, подпряла окованите си ръце на черния килим.

Или може би не е искала да коленичи пред бившия си шеф.

— Няма да те пусна — съгласи се той. - Но това е по-добре от смъртта ... Все пак зависи от теб. Може да се присъединиш към съпруга си. Няма да те убеждавам.

Даяна въздъхна тежко. Белезниците издрънчаха, когато тя покри лицето си с ръце.

— Добре — каза тя тъпо.

Когато Даяна свали ръце, погледът беше различен - той загуби фокус, като човек, шокиран или потънал дълбоко в себе си. Не разбрах веднага условията на сделката. Остави я да живее, но... Не ми просветна веднага - алтернативата беше затвор в едно от мазетата на Авалон. Стела прекарала там три месеца, защото е избягала. И се сетих за това място с паника. Мисля, че то премахна почти раболепния ми страх от Руслан.

Може би някой ден, след десет или двадесет години, Даяна ще бъде простена и освободена от веригата. Или може би не.

-Знаеш, че Скорпионът беше много уважаван сред робите“, каза тя. - Когато Руслан го застреля, те му помогнаха да оживее. Заради тази кучка, дъщерята на Девин.” Остър поглед се втренчи в мен. - Всичко започна от там. Не трябваше да я водиш в Авалон, Звяр!

-Вече не можеш да ме наричаш Звяр, помниш ли?

Даяна облиза устни.

-Никой не хареса това, което направи брат ти. Всички чуха, че той я обяви за своя булка. И ти също чу. Скорпионът постъпи и се би честно. Това, което Руслан започна да прави по-късно, бе разрушително. Тя не струва толкова... Мъжът ми умря заради нея!

— Успокой се, Даяна — посъветва я той. — По-добре ми кажи как си убила детето.

Тя издиша дълбоко,защото не хареса формулировката. Но е истина. Вярно ли е! Имаше тъпа болка в гърдите ми.

- Не съм го направила...

-Но ти предаде парите. Знаеше кой и защо. Чакам подробности.

-Скорпион започна да събира банда в Стария град“, тонът стана безнадежден и малко изненадан, сякаш Даяна беше изненадана от собствената си дързост. „Имаше нужда от дъщерята на Девин… И всички вече знаеха, че е бременна. Той беше вбесен, че Руслан взе булката му насила и го простреля, искаше да си отмъсти.

- Откъде взе хапчетата?

— Купени са от черния пазар в Стария град. Кълна се. Получих парите и ги предадох на посредника ...

— А кой предаде лекарствата?

Очите на Даяна трепнаха странно и Звярът присви очи. Чувстваше същото като мен. Прикриваха някого. Проследихме част от тази многоглава хидра, но някой остана зад кулисите.

- Кой беше това?- той натисна с тона си. - Твоя брат?

Кирил я гледаше като звяр. Лицето на Даяна трепна като от нервен тик. Издиша бавно, сякаш нещо я измъчваше.

-Имахме споразумение“, напомни той. Говориш истината или умираш. Заедно с брат си, скъпа... Зависи от теб. Просто ми кажи какво да правя, не губи време. Той знаеше ли?

— Да — отказа се тя и избухна в сълзи. Тя си изпусна нервите. - Да! Той ги взе!

- Кучко - Звярът наля малко уиски до дъното и отпи на един дъх.

Известно време той просто седеше, гледайки към вратата, където неговият наказател замръзна, скръстил ръце зад гърба си. В погледа на Звяра имаше минало и съжаление.

Сетих се за брата на жената.

Хора от бандата му нападнаха клуба преди година, Звяра отиде да разбере,как стоят нещата. По време на тази атака Равил умира. Тогава брат й успя да се оправдае с факта, че нападателите отскоро са били в бандата му и той не знае нищо. Звярът се направи,че повярва – заради Даяна.

-Имал съм проблеми от дълго време. Заобиколен съм бил от предатели. Всички бяхте замесени в това, нали? Не разбрах защо! — извика той. „Заради смъртта на Равил?! Защо избра Скорпион, а не мен, не Руслан?!

— Не съм те предала''. Тя се наведе напред, пропълзя на колене и постави ръце на бедрата му. Обляното в сълзи лице беше искрено. - Ако беше бременна от теб, нямаше да позволя ... Никой нямаше да я докосне!

— Прибери си ръцете — каза той отвратено и когато тя не разбра първия път, той я ритна обратно на черния килим. Кой друг беше замесен?

-Никой, кълна се!

Звярът я гледаше отегчено, чудейки се какво да прави.

И аз бях изненадана от думите й. Оказа се, че са били няколко. Скорпионът го е планирал. Диана предаде парите на куриера, който ги отнесе на готвача. Братът на Диана донесе хапчетата. Готвачът ни отрови. Но кой ги купи? И по-нататък…

-Звяр…“ прошепнах.

Той се наведе, подавайки ухото си и аз прошепнах:

-Те убиха и докторката…Всички забравиха за това, твърде много неща се случиха. Моята лекарка, така че тя не можешше да ми помогне, помниш ли? Тя беше потърпевша заедно с мен, но нея я отровиха!

— Скорпионът е твърде тъп, за да изчисли дозата — съгласи се той. Той няма толкова мозък да измисли такава схема.

-Имало е още някой“, измърморих. - С познания по медицина... Надежден, за да не мине. Някой, който познава Авалон.

Спрях, вцепенена при тази мисъл.

Те не биха го направили сами. Не можеха да изчислят дозата - различни са веществата, трябва да купят това, от което се нуждаят. Може би не биха успели да измислят това без специални познания.

— Тя е права — каза Звярът.

Проблемът е, че в Авалон има само двама такива.

Ирина, която никога не би предала Руслан, и моята приятелка Вика.

- Кой беше това?

— Ако не отговориш сега — добави Звярът. „Ще те нарежа на парчета тук и ще нахраня с теб кучетата си.

Вика. Тя остана, въпреки че Ирина напусна клуба. Изглеждаше странно, приятелката ми беше неин помощник и почти я идолизираше, те винаги бяха заедно ... И изведнъж се разделиха. Бях изненадана, че тя не си тръгна с Ирина.

Ако това е Вика, и аз няма да преживея този удар.

Бяхме отвлечени заедно и я смятах я за приятелка. На кого можеш да се довериш тогава?

- Е, чакам ? — повтори Звяра.

— Ира — Даяна затвори очи. - Ира ни помогна ...

В стаята цареше гробна тишина, чуваше се само хриптящото дишане на Даяна.

-Махнете я“, реши Звярът след пауза. - Хвърли я в мазето.

Наказателят изведе Даяна и ние останахме сами. Звярът се замисли, а аз се вкопчих в него - исках топлина и подкрепа. Молех за ласки, които той автоматично ми даде.

-Чакай, скъпа, трябва да помисля…

И на мен не ми идваше в главата. Ирина беше вярна на Руслан... Мразеше ме, но да убие детето му? Защо го е направила? Или Даяна я е наклеветила?

Разбрах, че затова я е хвърлил в мазето. Докато проверим всичко.

Накрая Звяра ме прегърна.

Истеричните думи на ,,враната'' не излизаха от главата ми: „Тя нямаше да ме пипне, ако бях забременяла от Кир“. Всичко ли е толкова просто? Той трябваше да бъде първи и всичко щеше да е наред?

Сгуших се по-близо и дори зарових устни в топлото рамо.

Най-голямото щастие в живота е да забременееш от любим човек, а никога не съм знаела. При мисълта, че това можеше да се случи и аз щях да стана майка на детето му, а не Руслан, настръхнах. Господи, каква радост би било... А сега не съм сигурна, че ще мога... Не толкова скоро.

-И така, трябва да се обадя на Руслан“, каза Звярът. „Ирина е негов човек, трябва да го предупредя. Може би ще дойде тук, за да говори с Даяна. Ще го понесеш ли, ако се появи тук, скъпа?

Разбрах защо пита: той си спомня как реагирах на него преди погребението. Как избухвах имах, когато той се опиташе да се приближи до мен.

Усетих стягане, но кимнах.

-Добре, тогава да слезем при приятелката ти.“ Ще разбера кой от тях лъже.

Глава 36

Долу на ринга се подготвяше битка.

Нямаше зрители, но залата се подготвяше за приема: чистачи се разхождаха навсякъде и подготвяха бюфет. Сред гостите ще има известни личности. И бойците най-вероятно са нови.

Ясмина не беше в кабинета. Вика седеше сама на масата над списание и сверяваше бележките си с купчината банкноти. Звярът влезе пръв и аз застанах на прага, стискайки Голди на гърдите си.

Аз погледнах приятелката си, чудейки се дали може да направи това или не.

Забелязвайки, че самият Звяр се е появил, Вика се втренчи въпросително в нас.

-Ясмина не е тук“, каза тя за всеки случай. - Тя отиде при момчетата. Или сте при мен?

-Да, Вика.

Леле, помня името й.

Животното седна. До този колос немощната Вика изглеждаше като буболечка. Въпреки това гласът й остана уверен.

- Да Шефе?

Тя изобщо не се страхуваше от него.

Той мълчеше, докато я гледаше в лицето. Тъкмо ми стана ясно, че Звяра е добър психолог - разбираше хората. И през времето, когато той е толкова мълчалив, довеждайки събеседника до паника, той трябваше да разбере много за него.

— Кой от вас двете взе дозите, за да убие бебето на Лили? Ти ли си или Ирина?

Въпросът изскочи рязко и неочаквано.

Вика имаше нужда от пауза, за да дойде на себе си.

— Не съм аз — сопна се тя.

Звярът красноречиво мълчеше.

-Да, никога не бих го направила. Кълна се в каквото искаш. Сякаш не знам какво ще е...

Тя го наричаше на "ти" и говореше напълно без страх. Спомням си, че тя трепереше само от вида му и езикът й започна да се плете. Въпреки че не бях тук от една година, много се е променило през това време: тя можеше да замести отсъстващата Ирина.

-Мога да те разпитам с мъчения.

— Можеш — съгласи се тя. - Отговорът ще остане същият. Защо трябва да правя това? Лили ми е приятелка. Правя добри пари тук. Проверете сметките ми, претърсете къщата ми. Да, ако го бях направила, щях да напусна клуба за по-сигурно, но останах.

Не познах приятелката си - каква сцен? Или наистина е невинна и отдадена на Звяра. Как исках да повярвам...

-Значи това е Ирина? — попита направо Звяра.

Вика облиза устни.

— Не знам — в очите й се появи несигурност за първи път след разговора. - Кой каза това?

— Даяна. И ти сама трябва да знаеш, че без лекар нямаше да се справят.

Тя извърна очи.

- Прав си... прав.
- Откъде взехте лекарствата? В клуба не се доставят абортивни лекарства.

- На черния пазар.

-Така че разпитайте този, който ги е продал“, разумно предложи тя. - Ира, аз все още ... не знам ... не вярвам. Господи, тя обичаше Руслан. Защо му причини това, това беше негово дете...

— Това наистина ли не си ти? -промънках аз.

Вика ме погледна.

-Кълна се, Лили! Ако знаех, нямаше да го пазя в тайна. Определено бих казала.

Може би най-важният аргумент „за“ е, че тя все още е тук и не е избягала.

-Знаеш ли…“ – позамислих се . — Ирина се опита да ме вербува. Когато живеех с Руслан, тя искаше да я информирам за него. Тя каза, че му е длъжница.

Мълчах - не си струваше да обсъждам това пред Вика. Да, и така всичко е ясно. Ирина напусна Авалон, уж тръгвайки след Руслан, но никой не знае дали това наистина е така или тя вече е далеч от града.

-Ами…“ каза Звярът. „Ако си казали истината и тя се потвърди... ще те възнаградя добре.“ Оценявам хората, които са ми отдадени.

Вика цъфна.

Излязохме от медицинския кабинет.

- Повярва ли й? – попитах замислено.

-Няма значение дали вярвам или не“, сопна се той. - Всичко зависи от това какво казва Ирина.

Качихме се с асансьора - върнахме се обратно в самостоятелната стая. Бях разбита. Дали от облекчение, че Вика няма нищо общо с това - но аз все още вярвах в нея, или от напрежение пред това, което предстои.

Седнах на кожения диван, прегърнах леопарда, а Звярът се разхождаше из стаята, държейки телефона до ухото си.

— Руслан — каза той. „Идентифицирах всички, които убиха сина ти. Даяна е тук сега. Сред тях е и Ира, твоят лекар, трябва да знаеш за това. Къде е тя?

Беше телефонен секретар.

Едва след това Руслан отговори лично. За щастие не чух гласа му, а само забележките на Звяра.

- Това е твой човек, задържайте си я сами. Чакам те в Авалон за разпит.- Дълга пауза. Да, тя е тук.

Отначало си помислих, че е за Даяна. Но по променения тон разбрах това, изглежда, за мен. Руслан пита за мен. Сърцето пак ме заболя, сякаш беше прободено със стара дълга игла.

- Изключено. Не Руслан. Предпочитам да дойда сам.

Иска ли срещата ни?

- Така е по-добре - Звярът изключи слушалката и известно време стоеше наполовина до мен, скривайки лицето си.

Погледнах го ужасена.

-Той ще дойде“, каза Звярът.- Не се притеснявай, пътищата ви няма да се пресекат.

Той се върна на дивана. Звярът беше на нокти след разговора. Тежко дишане, мускулите му са сковани. Той възприемаше срещата с Руслан като среща с противник на негова територия, въпреки че самият той го покани.

Притиснах бузата си към ръката му, потърках се като котка.

В крайна сметка Звяра се размрази и ми обърна внимание.

-Иди в апартамента ни, принцесо…“ той ме прегърна с алчно движение. - Трябва да го разберем. Искам всички да знаят опасностите от нараняване на моята принцеса. Заговорничиха срещу вас, мръсни твари ... под носа ми.

Поех си дълбоко въздух.

Защо го е направила? Не ми се побира в главата. Беше толкова вярна на Руслан…” прошепнах в козината на Голди над тила й.

След разговора между Звяра и Руслан се почувствах слаба и скована. Исках да се свия, да се скрия. И дори близостта на Звяра не помогна и нежните докосвания не ме разсейваха.

- Руслан започна сам всичко това,на своя глава и настрои всички срещу себе си. Съжалявам, скъпа. Но със сигурност не очаквах от Ирина. Мисля, че и Руслан. Тя ни е длъжница.

- Как?

-Спасихме я от затвора и позора. Веднъж съпругът й, главният лекар на градската болница, беше заловен в измама с лекарства и корупция. Имаше голям скандал. Тя също беше замесена, загуби лиценза си, парите, уважението, а той се измъкна. Руслан се разбрал с кмета да не я пипат. Синът й имаше нужда от пари, тя ги спечели в Авалон. Ирина знаеше, че трябва да изгние в затвора. Изненадан съм, че го направила... Ако е тя. Не мога да разбера мотивите.

-Тя не ме обичаше…“ въздъхнах.

Като всички тях. Когато дойдох тук за първи път, не осъзнавах стойността си за тях двамата. Чудех се защо им трябва момиче от бедните квартали ... Останалите сякаш разбираха всичко прекрасно. И се чудех защо съм толкова мразена тук. И знаеха, че аз съм златният ключ за промяна на ситуацията, за прекъсване на дългогодишния паритет на силите в метрополията... И за братята, и за баща ми.

Всички знаеха, че братята ще се скарат за мен. И получих цялото им внимание.

И нямах представа колко опасно внимание ще привлека заради този единствен факт.

На вратата се почука и пазачът на Звяра погледна в стаята:

-Господарю, брат Ви пристигна.

— По-добре се качи в спалнята — реши Звярът.

Не спорих, станах, притиснах леопардчето до себе си и се запътих към вратата. Изглеждах толкова потисната и вцепенена, че Звярът ме проследи с поглед и нареди на един от хората си:

- Ескортирайте я.

След като се сближих със Звяра, още по-малко исках да се видя с Руслан. Страхувах се от гнева му... А старата рана още не беше зараснала.

Звярът ще разбере чия кожа да закове на портата и без мен.

Той направи същото и със Скорпион.

Но в смъртната тишина на спалнята не стана по-добре - мислите бяха за едно нещо. Представих си как Руслан влиза в клуба, след това разпитва Даяна ... По тялото ми премина тръпка. Заедно с мислите за Руслан се върна и ужасът от онези дни . Но сега можех да контролирам чувствата си. Дори малко.

Дадох на Голди малко мляко и я оставих да играе.

Леглото беше пухено, но се сменяше два пъти на ден. Звярът не се ядосваше, че си играеше с Голди в леглото. Очевидно той се ръководеше от идеята: без значение какво ще забавлява детето, само ако не ...

Грижата за коте ме измъкна от депресията.

Нямаше време да лежа неподвижно на леглото и да се взирам в празното пространство. Руслан никога не би позволил да държи животно в спалнята си и дори да го вземам в леглото за през нощта.

Руслан никога не е бил сърдечен човек..

Никога.

Трябваше той да се нарича Звяра, наистина.

Минутите течаха като лепкави-едвам. Толкова бавно. Голди вече беше уморена и дремеше, а от другата страна на вратата не се чу нито звук. Чудех се: какво правят? Тя си представи Даяна, измъчвана. Или пият - те са братя, каквото и да се случи между тях. Или не знам какво. Защо Звярът се бави толкова?

По дяволите, точно както снощи, исках да дойде скоро, да ме прегърне, да правим любов, да се подкрепяме. Да заспя близо до него и да не да сънувам кошмари.

Бях предупредена от подозрителен шум пред вратата.

Имам чувството, че са минали няколко часа. Голди спеше сладко на възглавницата, а аз също дремех.

Не бях особено притеснена - ​​в Авалон е безопасно, пред вратата има охрана. Просто не трябва да е този шум. Звярът просто щеше да влезе. Тогава това...

Когато вратата се отвори, седнах, свалих краката си от леглото и дръпнах черната копринена роба към себе си.

Руслан влезе в спалнята.

Погледнах зад него, но там нямаше никой.

Не Звяра.

Не неговите хора.

Въпреки че не, те бяха. Видях част от крака в черен крачол, изглежда, че пазачът е нокаутиран.

Бях с черна полупрозрачна комбинация, в която спях вместо нощница. Увих се в халат и се изправих рязко. Сърцето ми трепна в гърдите.

-Махай се!

-Излез! Няма какво да правиш в нашата спалня!

Думите заседнаха в гърлото ми, което, изглежда, дори въздухът спря да пропуска. Не можах да кажа нито дума.

Руслан ме погледна.

Трезвен.

Виждам, че е трезвен, но очите му сякаш са пияни. Целите в червени кръвоизливи. А гледката е сякаш минала през месомелачка. Носеше черен костюм с риза - вече не съвсем свежа, с набръчкана яка. И тази миризма... Иглолистен парфюм. Той моментално ме върна в миналото, победи мозъците, накара ме да си спомня, че живях с него една година, планирах целия си живот, очаквах дете ...

Бях нещастна с него.

Изглеждаше толкова наранен, че исках да изкрещя.

Той е разпилял нещата ми.

Полудява в неговият пентхаус.

Разхвърлял и сгазил диамантите, които е дал.

-Лили…“ Погледът му се плъзна по мен, тежък и болезнен.

Стиснах яката на халата си в шепа, за да се вижда възможно най-малко. Въпреки че какво да крия, спах с него. Отново, отново и отново. Помня нашите нощи, съдейки по очите му, той също.

Изведнъж той забеляза пръстена ми и очите му се присвиха.

Същото нещо, което Звярът ми сложи.

Нека изгори очите му. Исках да страда.

- Къде е Кирил? — попитах сподавено.

Не мисля, че ще ме хвърли на леглото и ще ме изнасили след всичко, което се случи между нас, но все пак беше зловещо.

Защо, по дяволите, дойде тук сам?

-В мазето. Като свърши работа ще дойде веднага“, каза той с дрезгав глас . Щастлива ли си с него?

- Какво? замръзнах.

Не разбира се, че не.

Не мога да се радвам повече. Дишам през болката, живея през болката - по вина на Руслан, между другото, и дори любимият човек до мен вече не ме прави щастлива.

-Добре съм с него“, отвърнах. - Няма да си тръгвам от тук.

И това е вярно.

Тези дни, които прекарах самa, си спомням с панически ужас. Вече не искам да ходя там - в онази ужасна нощ, когато се прибрах от болницата. Дори не помня дали бях живa или мъртва: беше гранично състояние. Абсолютно ужасно.

Но той не ме разбра тогава ... Бащата на детето не ме разбра.

Не трябваше да ме оставя сама. Въпреки факта, че тя се караше, мразеше и крещеше на целия свят. Звярът разбра това. Но Руслан не е.

Проклинах го за това и сега ми се искаше той да мине през всички онези кръгове на ада, които преживях.

Но сега, когато го погледнах в очите – за първи път от много време, спокойно, макар и с болка, видях, че съм закъсняла с желанията си.

Той вече е там.

-По-добре тръгвай“, прошепнах. „Моля те… остави ме на мира, нараняваш ме.

— Ти също,но какво от това?

Замълчах.

Той дойде да говори от сърце ? Но е твърде късно?

-Няма да те безпокоя, скъпа. не бой се Тръгвам си сега.

Руслан само ме гледаше, без да прави нищо. Не се опита да ме вземе насила, както миналия път. И тогава ми светна, че се е примирил с реалността, за която беше виновен самият той. Със собствените си ръце той създаде съдбата и живота си.

Заради това сега той страда и спи лошо, съдейки по външния му вид.

-Искам да ми простиш. За всичко, Лили. Но най-вече за нашето бебе...

Копеле.

Нашето бебе… Две прости думи, но те ни вързаха по-здраво от всички вериги. Няма значение какво се е случило между нас, нищо няма значение. Имахме дете.

Ако ме беше ударил в лицето, нямаше да боли толкова много.

-Мислиш, че не разбирам? — продължи той, Руслан облиза устни. - Знам, че аз съм виновен. Както и че няма да се върнеш при мен. Унищожих всичко сам. Ти беше права, Лили, мястото ми е в ада.

— Стига… — В очите ми имаше сълзи.

През това време Руслан ми каза много. И преди е искал прошка. Но този път, освен разкаяние, в гласа му имаше и нещо друго. Малко нова емоция...

-Ако умра, ще направя услуга на всички. Просто искам да ми простиш.

-Само за да ми кажеш това ли дойде? - Не повярвах, пак се появи тъпо режещо усещане в гърдите,ми сякаш вкараха там нож. „Прощавам ти, ако това те кара да се чувстваш по-добре!“

Говорех неискрено - исках да си тръгне и това ужасно чувство вътре да изчезна с него. В коридора се чуха стъпки. Звярът идва. Душата ми не се чувстваше по-добре - всяка секунда умирах жива, докато Руслан стоеше пред мен.

Сигурно се чувства по същия начин.

И той като мен загуби дете. Имаме различни болки - аз съм майка, той е баща. Но за човек, който не може да защити семейството си, има кръг от ада. Исках да изкрещя: откакто те видях, всяко твое действие е било грешка! С всяка стъпка ти забиваше себе си все по-дълбоко в капана, а и мен - нас, заедно с теб!

Но защо да говорим за това, това няма да промени нищо.

Със смъртта на дете губиш всичко, което ти е давало смисъл, можеш само да живееш въпреки всичко, или...

-Загубих“, каза Руслан спокойно.

Очите му бяха безжизнени.

Той хвана лицето ми в ръцете си, целуна ме по челото и след това по устните.

Не грубо и без страст - така целуват омръзнала жена , любимата, булката. Този, който беше скъп. Майката на изгубеното си дете.

Когато устните ни се докоснаха, целият живот с него моментално се върна пред очите ми. Неговият мезонет, моите наивни мечти и планове, моите страхове, вечерите, които сервирах, гледката към нощния мегаполис... Всички чувства. Моята самота Моите загуби.

От очите ми се търкулнаха горчиви сълзи.

Ако не ме беше докоснал, щях да се сдържа.

Аз не можах.

Първият ми любовник. Беше прав - никога няма да го забравя. Дори да искам с цялото си сърце. Не мога.

Руслан рязко ме пусна и отиде до вратата, оставяйки ме в прострация. Загърната в пеньоар, гледах в празнотата - в краткия ни съвместен живот и бъдещето, което не се случи.

На вратата се срещнаха със Звяра.

-Какво, по дяволите, правеше тук?!" Кирил изръмжа мигновено, веднага изпадайки в режим на лудост. — Лили? Той дойде и забеляза, че плача. — Нищо ли не ти е направил?

Руслан излезе, а аз гледах след него.

-Не“, въздъхнах аз, безжизнена от болката и откровенията му.

С този човек - какъвто и да беше - живях една година. И имах дете от него, независимо,че го загубихме.

-Струва ми се, че се сбогуваше“, казах тихо, утихвайки от неочаквано силно и ужасно предчувствие.

[Sheba]

Глава 37

Намръщена седнах на леглото, побиха ме тръпки.

Дори нежните докосвания на Звяра не ме успокоиха. Той коленичи пред мен, гледайки лицето ми. Отблизо забелязах как се е променил. Той вече не е момче. В ъглите на очите и устните - първите бръчки, изглежда уморен. Лудият блясък е изчезнал от очите му.

Изгладих бръчките.

- Бих ли желала нещо за пиене? - попита той.

— Чай с канела? — попитах.

Кирил кимна, потупа се по коляното и излезе в коридора, за да нареди. Отидох до прозореца и дръпнах завесата. Смъртно исках чист въздух - да забравя вкуса на Руслан, миризмата на неговия парфюм ... Но когато отворих прозореца, влажният въздух на дъждовната иглолистна гора влетя в спалнята и отново ми напомни за него.

Полъхът на вятъра премина през краката ми.

Навън валеше. От тази страна прозорците гледаха към гората: няма светлини от фасадата, няма паркинг, няма път. Над рунтавите ели пробиваха през разкъсаните дъждовни облаци-лъчите на луната.

Намерих телефона и отворих на контакти.

Не можах да забравя прощалния поглед на Руслан.

„Ник, наглеждай баща си. Видях го, не ми харесва състоянието му."

Минута по-късно дойде отговорът:

"Говорих ти. Не съм сигурен, Лили, че мога. Той не говори с никого."

Въздъхнах и хвърлих телефона на перваза на прозореца.

Зад мен се чу звънец: слугите сервираха масата. Стоях с гръб, докато бяха готови и едва тогава се обърнах. Две прозрачни чаши - за мен и Звяра.Тумбест прозрачен чайник. Парченца портокал, лимон и пръчици канела плуваха в тъмен кехлибарен чай. Това е много вкусен чай ... Затопля добре в есенния дъжд.

Звярът го наля в чаши и ми донесе една.

Не можех да се успокоя. Понякога просто трябва да стоиш отстрани и това е - не можеш да помогнеш по никакъв начин. Понякога съболезнованията и утехите са само за да разтърсят въздуха, а съвместното мълчание лекува.

-Ирина го е направила“, каза той внезапно.

- Нали?

Не можаха досега да я открият. Тя унищожила документите си, медицинските досиета - всичко. Сменила е телефона. Разбрахме, че преди полета е купила билети за различни полети, излитащи от различни летища. Направила е това, за да заличи следите си. Готвеше се да бяга. Не осъществява контакт. Значи Даяна не е излъгала.

Въздъхнах тежко.

- И какво й направих?

— Когато я намерим, непременно ще я попитаме. Не се тревожи скъпа. Най-вероятно ще отиде при сина си, вече се издирват. Жалко, че нашето доверие доведе до такива последствия ...

— Ще изпратиш ли наказателя си след нея?

-Той има друга задача.

- Каква?

- Твърде рано е за това. Но скоро ще разбереш.

Той намери Даяна. Звярът сам се разправи със Скорпиона. С Ирина други ще се занимават.Ето какво ще направи наказателят, ще се забавлява с тази червенокоса? ..

На вратата се почука колебливо.

- Влез! — каза нетърпеливо младият брат.

-Шефе…“ – надникна в спалнята гард, не от редовните ни служители, а от охраната на клуба. — Възникна непредвидена ситуация. Една от гостенките в залата превъртя и избухна ...

Звярът се намръщи.

- И какво? Защо аз трябва да се намесвам?

-Тя те вика, крещеше,... че е годеница на Девин. Момчетата с нея засега са я завели в съблекалнята, какво да правят по-нататък с нея?

Звярът присви объркано очи и поклати глава.

— Годеницата на Девин? Да тръгваме." Той протегна ръка към мен.

Сложих чашата на перваза на прозореца и я хванах.

Годеницата на Девин... Баща ми нямаше такава. Той е утвърден ерген. Въпреки това, тя можеше да се смята за "булка".

Видях няколко жени, с които беше близък.

Дали е една от тях, или някоя друга, ще разберем сега. Слязохме с асансьора. В сервизния коридор се въртяха полуголи момичета, изгонени от гримьорната, и гардове. Иззад вратата долитаха безспирни сподавени ридания.

Преди да влезем, го дръпнах за ръката.

- Имам лошо предчувствие…

— Всичко е наред, Лили — бутна той вратата. - Сега ще разберем.

Влязохме заедно, хванати за ръце.

На един стол с високи крака седеше, олюлявайки се и хълцайки, млада брюнетка в мъжко мръсно палто. Тя бегло приличаше на майка ми - баща ми има такъв вкус към жените: млада, красива, с тъмна коса ...

Веднага щом влязохме, тя потрепна, избухна в още по-силни ридания и се плъзна от стола си, като се строполи на пода. Лицето й се изкриви от плач, тя протегна слабите си като на скелет ръце към Звяра, който беше вкопчил своите в дънките си.

Отстъпих назад.

Тя познаваше животното. И аз я познах: с това момиче баща ми дойде на последната битка на Скорпион. Тя седеше в кожи и диаманти на първия ред, на най-скъпото място. Това добре поддържано момиче беше трудно да се разпознае в измършавялата просякиня, който ридаеше в краката на Звяра.

- Помогнете ми! — извика тя, гласът й премина в животински писък. - Помощ, моля ви! Той ще ме убие, ако не ме защитите!

Сърцето ми изведнъж се сви.

Това момиче ми напомни за майка ми. Друга своя страст той пак докара почти до смърт. Какъв звяр! Но тази поне намери сили да поиска помощ. Майка ми вече не беше способна на това. Ако някой можеше да устои на Девин в града, това бяха Звярът и Руслан. Тя е била в Авалон преди. И тя дойде да се скрие тук, когато разбра, че няма къде другаде да иде.

Звярът се обърна и погледна пазача:

-Обади се на Ясмин.

Тя все още ридаеше и виеше, когато Звярът я сграбчи за предмишниците и я принуди да се изправи. По-скоро я повдигна- тя беше слаба и лека. На пода, където седеше, имаше кръв. Червени петна, като внезапно отворени цветя.

Звярът също ги забеляза.

- Какво става с теб, момиче?

— Избягах — успя тя между ридания. - Той ще ме убие...

Усещайки неприятности при повторението на историята, която много приличаше на тази на майка ми, отстъпих назад към стената. Зави ми се свят. Веднъж вече се случи... И пак се случва.

- Имам дете ... Синът ми ...

-О, Боже мой“, прошепнах.

Ясмина изтича в стаята, следвана от Вика. Бързо се ориентира, пресрещна момичето и го сложи на пода, от джоба й се появила предварително приготвена спринцовка с успокоително. Когато лекарката вкара игла в тънката вена на ръката й, момичето се свлече на пода. Очите й се завъртяха назад и тя припадна.

-Разбери какво не е наред с нея", каза Звярът. - Огледай я. Хей, кой я намери?

Той излезе в коридора. Момичетата, като забелязаха шефа, избягах. Един пазач се приближи до Звяра.

Дойде преди половин час, хлипайки, умолявайки те“, започна той. - Съдейки по облеклото, дошла е до клуба пеша или на стоп. Тя нямаше кола. Първоя взехме за наркоманка и я изгонихме. Тя изведнъж се втурва в клуба, крещейки, че е годеницата на Девин. Е, реших най-накрая да я пусна и да Ви докладвам...

— Разбрано — отвърна небрежно Звяра.

Отидохме при момичето четиридесет минути по-късно.

Ясмина я беше настанила в една от стаите на горния етаж – както Кирил беше наредил.Тя лежеше на широкото легло, дълбоко заспала или все още в безсъзнание.

- Взех й кръвни изследвания, включително и за наркотици. Намерих някои упойващи лекарства, не можах да идентифицирам някои от веществата ... Но все още работя.

Докато Ясмина говореше за здравословното състояние на пострадалата, аз я огледах. Сега, когато тя лежеше, а не се влачеше из съблекалнята, нови подробности се набиха в окото ми. Беше много слаба, сякаш почти не беше яла последния месец. Вдлъбнати бузи, пръсти и ръце, лежащи върху одеялото, превърнати в тънки клонки. Момичето беше измито, чистото й лице, дори в състояние на дълбок сън, изглеждаше потиснато и изтощено. Забелязах, че ноктите й са счупени и се наведох. Тя със сигурност е имала собствени нокти, дълги и добре поддържани, дори с остатъци от червен маникюр. Сега покритието се , ноктите й са изпотрошени, все едно ги е използвала като инструмент. Охлузени пръсти.

-Вижте“, Ясмина отметна завивките, разкривайки тънките крака на момичето, покрити с дълбоки рани, сякаш е стъпвала по остри камъни. Тичала е боса. Краката не бяха измръзнали, така че мисля, че е от някъде наблизо. Или е пътувала на стоп. Въпреки че навън все още беше сравнително топло... Беше облечена със старо мъжко палто и отдолу в обикновена риза за еднократна употреба. Без бельо.

— Ами детето? – попита Звяра. Някъде наоколо ли е? Възможно ли е?

Ясмина прехапа устни.

- Не знам ... Но тя наскоро е родила, факт. Преди около месец. След това не е получила много медицинска помощ. Не съм акушер... Ако искаш, ще извикам специалист от града.

- Обади се. Тя имаше син - от Девин ли е?- попита новият собственик.

- Не мога да кажа…

— Разбира се, от него — прекъснах го. Видях ги заедно миналия септември. Тя не би могла да роди друг в такъв период от време. Иначе със сигурност щеше да я убие.

– И какво е забравила тук… – въздъхна Звярът.- Благодаря, Ясмина. Вразуми я, искам да говоря с нея.

Тя инжектира нещо във вената на момичето, потупа я по бузите.

-Ще отнеме малко време“, предупреди тя и ни остави сами.

-Звяр…“ казах веднага. „Баща ми не може да има мъжки деца. Те умират поради някакво генетично заболяване след раждането или дори в утробата...

- Знам скъпа.

-Той не може да има син! -Завърших със сълзи в гласа.

-Може би е направила спонтанен аборт.“ Звярът помръкна. Не се разстроих заради нея - спомних си моята история, той държеше в ръцете си преждевременно умиращото ми дете. - Никой не е казал, че детето е живо ... Сега ще разберем всичко, спокойно.

Не издържах на емоционалния интензитет, от очите ми потекоха сълзи. Покрих устата си с ръка, за да не заплача.

-Млъкни…“ той ме придърпа към себе си, целувайки челото ми.

Няколко спазми в гърдите ми и го преодолях.

Избърсах сълзите си със салфетка и изведнъж видях, че момичето ме гледа. Имаше черни, странни очи, сякаш беше под въздействието на лекарства.

Стана ми безумно мъчно за нея - толкова ми напомняше на майка ми в младостта й.

Седнах до леглото, а Звяра остана прав. Първоначално си помислих, че тя може да се страхува от него, но момичето сякаш се успокои в негово присъствие.

- Как се казваш?- Попитах.

- Не си спомням…

Обърнах се към Звяра, преглъщайки. Познавайки Девин, той може да й даде такива лекарства, че не само паметта й, но и личността й ще бъдат унищожени.

— Какво си спомняш? - попита той. — Девин? Бягството?

Тя отново започна да плаче.

Помогнете ми…“ тя отново започна да шепне, сякаш още бе в съблекалнята. -Той иска да ме убие...

— Спокойно, ти си в Авалон. Аз съм господарят тук, нищо не те заплашва. Разкажи ми за Девин и за сина си. Какво стана?

Разяждащият интерес на Звяра към детето – почти хищнически, ме накара да го разгледам по-внимателно. Това дете му е интересно. Още един инструмент за шантаж и манипулация? Или искаше да разбере слабостите на опонента си?

-Аз родих син…“ прошепна тя. -Това бе всичко, което той искаше. На пет месеца, твърде рано...

Изстинах при тези думи и след това изслушах наполовина собствената си история. Думите на момичето предизвикаха тези чувства. И нейната история беше подобна на майка ми и моята едновременно.

Те направиха всичко това да не се случи. Но нищо не помогна. Синът ми умря, родих го вече мъртъв ... - шокираните й очи не ми даваха почивка, от този поглед исках да се скрия, но знаех,че той ще ме следва,където и да съм .- Баща ми също пак ще се докопа до мен.Той беше толкова ядосан, че отново се получи провал ...

-Колко опита е имало преди? – попита Звяра.

- Не знам. Много. Не с мен, с другите...

Исках да си запуша ушите.

Баща ми има гробище на собствените си синове.

И две живи дъщери.

Ще имаме луд късмет да продължим рода на чудовището.

И ако не беше фаталната катастрофа, щеше да има внук. Живо и чакано мъжко бебе, ако това означаваше нещо за него...

- Кога роди?

- Не помня ... Всичко е смесено в главата ми ... Минаха няколко седмици, месец ... Не помня. Взеха ми го, взеха го веднага!

Звярът и аз се спогледахме.

Усещах,че лицето ми с цялата си мимика излъчва състрадание, а той имаше дълбока бръчка между веждите и болезнен поглед. И двамата бяхме измъчени от тази тема. Лесно можех да разбера цялата болка и страх, през които преминава момичето.

И какво са направили с тялото на детето? – попита Звяра.

Разбирам защо пита. Никога не съм чувал Девин да е погребвал някого. Тези мъртви деца просто не съществуваха за обществото. Тялото беше отнесено, за да се изгори или по друг начин да се скрият доказателствата за лошото здраве на баща ми, а след това той щеше да опита отново с друго момиче, отново избирайки красиво и здраво, за да я унищожи напълно ... Адски конвейер.

Спри да плачеш…“ помолих аз, като хванах китката му.

Момичето продължаваше и аз не исках да знам отговора. Подобен разпит сам по себе си е своеобразно мъчение за нея. Звярът я изчака малко да се успокои.

-Защо искаше да те убие?

Тя пак започна да ридае истерично.

-Държа ме в плен дълго време… Не ме пускаха. И тогава, тогава чух бодигардовете да говорят. Онзи Девин наредил спешно да ме премахнат... Изкъртих цялата каса с ноктите си, паркета под вратата... И вечерта един се смили и ме закара в гората...

Звярът слушаше с голям интерес. Тази част от историята го разтревожи.

- Успях да избягам... Шяха да ме удушат.

- Защо дойде тук?

-Помогнете ми… Искам да оцелея“, извика тя отново. Само ти можеш да ме спасиш от Девин. Ще ти кажа всичко, което знам... Живях с него дълго време... Само ме защити..

— Успокой се — каза Звярът. „В Авалон си в безопасност. Ясмина? Грижи се за нея. Да вървим, Лили.

Излязох от стаята зашеметена. Явно физически тя е горе-долу добре и клубът няма да й посегне. Звярът я взе под защитата си като още един коз срещу Девин.

-Боже“, въздъхнах аз.- Това, което са направиха с нея е кошмар...

-Не повече, отколкото с теб, принцесо. Чудя се защо Девин реши да я унищожи, въпреки че я държеше като заложница дълго време?

- Може би е чакал да минат следите от раждането - версията е тънка, но поне нещо. — Знаеш ли, въпреки репутацията му, не съм чувал жените му да са изчезнали в голям брой. Въпреки многото опити да има син ... Той не е убил всички, които са раждали.

Напусна майка ми...

Не помня какво стана със законната му съпруга.

Но Девин нямаше репутацията на Синята брада. Онзи беше друг, още по-лош от този. Или може би никой не обърна къде изчезват дамите му - или ...най-вероятно тяхни си проблеми.

-Защо е решил да я убие“, разсъждаваше Звярът. - Точно сега. Повярвай ми, всичко в този проклет свят си има причина. Трябва да засилим охраната... Може Девин да е изпратил хора след нея.

-Ще я приютиш ли?- Исках го, но се страхувах от последствията. Обаче какво имам да губя?

- Със сигурност. Ако Девин е искал да я убие, значи тя е потенциално ценна за нас.

- За нас?.. - уточних, опитвайки се да разбера дали има предвид и Руслан.

— За теб и мен — просто отговори той.

Върнахме се в спалнята. След срещата с Руслан, изблиците на момичето и нейната история, не исках да правя любов. Звярът също имаше напрегнат ден. Той лежеше по гръб с ръка зад главата си и се взираше в тавана. Нахраних леопарда и също си легнах.

Възхищавах се на неговия скулптурен профил, остри скули. Русата му коса се открояваше на черната възглавница.Имаше остър поглед.Втренчен, сякаш виждаше враг пред себе си и пресмяташе как ще бъде по-удобно да пресече пътят му. Бицепсите му бяха изпъкнали от напрежение.

Имах голям късмет.

От момента, в който Звярът показа първото си съчувствие, заведе ме на гроба на майка ми, нахрани ме, аз сякаш му дадох своята лоялност. Не вярност, любов, а предаността на куче,което вече беше негово.

Прокарах пръсти по острата скула и хлътналата, бодлива буза на Звяра.

Момичето долу няма никого. И тя като мен загуби дете. Използва се в игра срещу баща ми. Но всички са безразлични към нея, както и мен не ме обичаха.

— Какво ще правиш с Девин по-нататък? -Попитах.

— Първо ще се справя с Ирина — въздъхна той. Ще завърша тази история. Ако това бъде оставено без внимание, враговете ще си помислят, че могат да правят всичко с нас.

- И тогава? – попитах тихо.

Виждам, че моето момиче има вече интерес към живота?“ Той се усмихна някак си загадъчно. - Мислиш ли за бъдещето?

И аз се усмихнах в отговор.

-Тогава ще бъдеш кралица на империята Девин“, обеща той. — Собственикът на неговите корпорации. Скоро.

Той не просто го каза,а в гласа му имаше обещание.

Звярът се претърколи на една страна, отметвайки косата си от лицето си с голямата си ръка. Леопардът задряма между нас. Бих искала да е нашето дете... Само тогава може би щях да бъда по- щастлива. За да бях напълно доволна и спокойна- трябваше да е жив моят син.

-Имам полусестра“, напомних му.

— Корин — каза Звярът. - Знам. Баща ти я крие в Лондон. Тя учи, води социални мрежи, така че не се крие много добре. Можеш да говориш с нея, ако искаш.

- Не го казвам в този смисъл... - Стана ми неловко от срам, когато веднъж говорихме за това с Руслан. - Какво ще стане с нея? Тя също е наследница. И баща ми може да напише завещание на нея...

-Той няма да го направи.Ако е писал - вече е отменено.

В гласа на Звяра имаше стоманена увереност.

- Защо мислиш така?- Бях изумена.

-Защото той я обича. Тя е единственият му законен потомък. Девин знае, че ако бъде убит, в случай на завещание тя може да е следващата ликвидирана. Той не е идиот. Не се тревожи за това.

Не затова се притеснявах.

— Наистина ли ще я убиеш?

- Не, защо. Тя ще ти даде всичко, щом ме види. Не се тревожи, скъпа." Той се наведе над мен и ме целуна по челото. -Не се тревожи, всичко ще свърши скоро. Ти ще станеш моя съпруга и от тук ще тръгнем на медения си месец. Искаш ли го?

Мечтаех да изляза от проклетия град навсякъде.

- Да

-Приготви се за сватбата.“ Звярът ме целуна страстно с вкус.

Глава 38

Сватба.

Думата накара тръпки по тялото ми. Още няколко седмици се опитвах да свикна с мисълта, че мога пак да се омъжа. За този, за когото някога мечтаех.

Но сега всичко е различно.

И колкото повече мислех за това, толкова повече се страхувах.

Не искам да се женя повече.

Не сега, когато раните са още свежи и болезнени.

Когато се оказа, че бракът се отлага, докато се вкара в ред документацията, изпитах невероятно облекчение.

-Смъртният акт на съпруга ти трябва да бъде архивиран“, каза Звяра по време на вечеря. „Ти също трябва да го наследиш. Скорпионът нямаше други роднини.

- Какво?

Толкова се стреснах, че разлях чая по масата.

— Собствеността на Скорпиона — обясни Звярът. - Сега е твоя.

- Нямам нужда от нищо! - сопнах се аз.

Дори изглеждаше като нещо ужасно.

— От теб зависи — усмихна се той. За останалото ще се погрижа сам. Помисли каква рокля ще носиш и къде искаш да се оженим.

-Няма ли да се проведе в Авалон?“

-Където кажеш.

Звярът ме остави в размисъл. И на сутринта ме събуди Вика, която се отпусна на леглото с цялата си тежест. Скочих, оглеждайки се сънено: Кирил го нямаше. Тя също събуди и Голди, която веднага изписка, молейки се за храна.

- Ти си луда? - промърморих сънено.

-Звярът ме помоли да те събудя. Отиваме в булчинския салон!

Погледнах я: не беше облечена за излизане. Днес беше прибрала русата си коса на ефектен възел на тила и облечена в семпла млечна рокля с деколте почти до пъпа. Но стилът беше идеален за нейната крехка фигура и малки гърди. Тъй като бях свикнала да я виждам в медицинската униформа на Авалон, бях изненадана, че е толкова красива. Не мислех, че Вика може да изглежда толкова елегантна.

Приятелката ми се усмихна широко и мило.

- Да тръгваме!

Мисля, че разбрах защо тя изглежда като на снимка. Животът и работата в Авалон й вдъхнаха самочувствие и това се отрази на нейния външен вид, характер и увереност в бъдещето. По дяволите, ако ти и един от най-влиятелните мъже в града си говорите на „ти“, какво може да те разстрои?

Тръгнахме преди закуска, като бяхме пили само кафе.

Сърцето ми се учести още преди да напуснем клуба. Отлагах този ден колкото можах. Не от неприязън към Звяра, съвсем не… Не знам защо. Бях уплашена. Исках този ден да е различен, да не е засенчен от миналото и всичко преживяно.

Отидохме заедно в сватбения салон, без да броим охраната. Звярът не пожела да дойде. вярваше,че да види булката в нейната рокля преди сватбата е лоша поличба.

След като ме е пуснал с Вика, това означава, че е напълно сигурен в нея.

„Как ти завиждам…“ – въздъхна тя, щом влязохме в салона.

Пристигнахме с предварителна уговорка.

Други клиенти нямаше. Салонът беше почистен преди пристигането ни: огледала, полилеи, прозорци, всичко блестеше. Килимите са почистени. Манекените са облечени. Персоналът - двама помощници и домакинята ни посрещнаха във фоайето.

Бяхме въведени в малък будоар зад булчинския подиум и седнахме на разкошни бледорозови табуретки. Собственичката на салона, красива жена на около четиридесет, предложи каталог.

-Ето ги най-добрите ни рокли“, имаше приятен, много мелодичен глас. - Името ми е Анна. Ще се радвам да Ви помогна.

Всички в този град са щастливи да ми помогнат...

Разлистих каталога, с Вика се спогледахме.

— Предлагам ви чай, кафе?

-Чай“, усмихнах се благодарно, Ана ми хареса.

Един от асистентите донесе на всички по елегантна бяла чаша и чайник с рубинен чай.

-Позволете ми да ви оставя за минута“, Анна излезе, давайки на Вика и мен минута.

-Покажи ми“, приятелката ми погледна в каталога с горящи очи. - Това са рокли ... шик ...

Толкова сияеше, сякаш й избирахме на нея рокля.

-Не знам, нищо не ми харесва.

- От стреса е. Всички булки са придирчиви. Нека започнем с основното, каква я искаш? Дълга или по-къса? До коляното или над него?

„Не знам…“ – помислих си аз.

Вика предложи опции и аз се потопих в себе си. Уплашена съм. Страшно е, че всичко ще се повтори, толкова много пъти мечтаех за нещо и получих такава реалност, че забравих как да искам и да се надявам. И ако всичко се повтори, както на първата сватба? Страхът меизсмукваше под лъжичката.

- А булото?

Станах и под внимателния поглед на дружката ми излязох от будоара. Тя остави каталога и замълча. Разгледах манекените, поразително подобни на живи красиви момичета в булчински рокли.

- Имате ли някакви желания относно воала?

Анна извади няколко опции от гардероба отстрани и ми ги хвърли. Беше скъпо, от фина дантела, но воалът беше за мен? Късно ли е, това е втори брак...

-Избери, скъпа“, чу се глас отзад.

Обърнах се.

Звярът стоеше на прага, облегнал рамо на стената. С кожено яке, дънки, с леко влажна от дъжда коса. В булчинския салон изглеждаше извънземен.

Не каза, че ще дойде.

— Не гледай — помолих аз. - Лоша поличба.

Но още няколко секунди той ме гледаше алчно.

-Избра ли рокля?

-Няма да ти покажа...

По някаква причина си спомних как дойде Руслан, когато се подготвях за сватбата. Не с него, но все пак... След това имаше само сълзи. Нищо не се получи с него, както не се получи и със законния ми съпруг. Имах страхове че така може да стане и със Звяра.

Въпреки че мечтаех повече от всичко той да ме отведе до края на света. Просто не вярвах. Загубих надежда, че щастието е възможно. Както миналия път, някаква мръсотия ще се стовари върху нас и ще отнесе със себе си любовта и щастието.

-И аз имам подарък за теб.” Повдигнах вежди и той продължи със злобна усмивка. -Намерихме Ирина. Очаква ни страхотна вечер.

Издишах тихо.

- Жива ли е?

- Да, по-нататък, както решиш.

Вика излезе от будоара, кимна на Звяра и ме погледна въпросително.

-Да тръгваме“, реших, исках да захвърля и роклята, и всички приготовления.

На връщане мислех само за Ира и гледах през прозореца. Чудя се кой я намери - хората на Звяра или Руслан? Не съм го чувала, откакто писах на Ник. Руслан предпочиташе живота на отшелник. Разбрах, че той преживява болка и страдание сам, както аз някога...

Исках да погледна в очите на Ирина и да попитам: "За какво"?

Може би след това ще ми стане по-лесно и ще мога да се подготвя за сватбата не така като,че насила. Мога да забравя за болката. Относно Руслан. Някак мога да се върна към реалния живот.

- Къде е тя? — попитах, докато паркирахме на паркинга на Авалон.- Тя в града ли е? Или в друга държава? Искам да знам защо ми причини това...

-Ще знаеш всичко“, обеща Звярът.

Ирина е намерена в чужбина.

Тя се скрила в малко градче, по-скоро като село, в семеен хотел. Тя не посмяла веднага да отиде при сина си и да рискува. Или чакаше повратна точка в ситуацията, или гледаше внимателно - дали ще дойдат при нея по време на разследването.

Доведена е в Авалон с торба на главата.

Но мисля, че Ирина отлично разбираше къде я водят: тя е умна жена.

Взех леопардовото котенце от спалнята - Голди вече беше отегчена и беше щастлива,че е с мен. Слязох по стълбите към мазето с бъдещия си съпруг. Тресях се от непонятни чувства. Честно казано, точно сега имах нужда от Голди повече, отколкото тя от мен. Тази топла космена топка ми даде вътрешна сила да се държа, когато видя Ирина.

Тя вече ни чакаше, седнала на пода, заобиколена от охрана.

Тя мълчеше, потисната, но когато дръпнаха чувала от главата й, русата й къса коса беше разрошена, но се изненадах се от удивително стегнатия й вид.

Синът й го нямаше, затова е толкова спокойна.

- Как можа? Поклатих глава. — Ти самата си майка, защо го направи?

Тя въздъхна и завъртя очи към тавана. Изражението й, изразяващо се в израз "Е, какви сантиментални глупости още ще цопнеш?", ми направи впечатление.

— Можем да говорим и различно — предложи Звярът.

— Не ме заплашвай — отвърна тя. — Разбирам всичко, Кирил.

— Нали няма да отричаш вината си?

Ирина дълго мълча, после поклати коса утвърдително..

Те се спогледаха, сякаш водеха умствена война и Звярът победи:

— Няма да го направя.

- Много добре. Трябваше веднага да се досетим, че без теб не би могло да стане. Скорпионът беше твърде тъп за такъв план. Какви полза преследваше?

Звярът я познава най-добре. И съзнателно каза за ползите.

- Какво си намислил? -Пред лицето на неизбежното наказание тя напълно загуби страха си. — Направих ти услуга, нали?

Звярът примижа рязко и аз го погледнах уплашено.

-Тази подредба не е ли добра за теб? — попита тя направо. „Така че прояви малко уважение, че си проправяш пътя към трона, Кирил, и не трябва сам да си цапаш ръцете.“

Все още го гледах.

Неприятна мисъл ме прониза - мислех за това и преди. Но не, не... Той не е виновен за спонтанния ми аборт. Спомням си погледа в очите му, когато родих и той държеше малкото ми бебе в ръцете си. Спомням си страха му за мен и как Звярът беше шокиран. Не може да изиграе такова нещо. Винаги ще помня това.

-Ти уби племенника ми.

-Този ​​племенник можеше да унищожи целия проклет град, ако се беше родил навреме!“ Девин и брат ти нямаше да оставят камък необърнат във войната си!

- Какъв беше твоят интерес?

Ирина стисна устни.

- В това, че стана жена на Скорпиона и не го роди.

Спомних си как тя искаше това - и ме убеди да се омъжа за боец. Как доказваше, че с него няма да имам нужда от нищо ... Че той ще ме защити. И тя строго заповяда да забравя любовта си към Звяра. Тя ме манипулираше от самото начало, а аз, наивната глупачка, не разбрах това.

И когато нищо не се случи и Руслан ме взе насила, тя реши проблема по свой начин.

— Ти успя, нали, Ира?- Звярът се засмя. - Трябваше да се досетя. Ти беше тази, която се разбираше най-добре с бойците, те те уважаваха, слушаха. Мислехте ли, че Скорпион ще предизвика Руслан?

- Направих го! По дяволите — каза тя строго. - Върви там заедно с брат си. Вече ти дадох и казах твърде много!

-И за какво ни размени? Пари? Влияние? Искаше ли да вземеш всичко с чужди ръце?

-Исках да си върна това, което беше мое преди!“ – сопна се тя.- Всичко, което загубих след скандала с мъжа ми идиота! Влияние, репутация, позиция в обществото! И за теб беше изгодно, че ви орах в Авалон! На вас двамата! Ползвах се от вашите връзки и вашето влияние! Върви по дяволите!

Тя погледна Звяра с такова предизвикателство, сякаш не се страхуваше от смъртта.

Той отвърна с отегчен поглед.

Тези стени трябва да са чували тези думи много пъти. Да върнеш изгубеното, да постигнеш просперитет, влияние. Ирина не е първата, която поиска власт.

Ако бях малко по-подозрителна и наивна, нямаше да й се доверя от самото начало. Скорпион я послуша, тя му прошепна по пътя нагоре. Ако всичко се случеше така, както те искаха,Ирина, чрез Скорпион, определено би постигнала целта си, имайки в ръцете си такъв коз като нашето общо дете. Тя имаше мозъка да играе голямата игра. И завинаги щеше да остане кукловод зад гърба на Скорпиона.

За това тя уби детето ми.

— Разбирам чувствата ти — отвърна Звярът. „Боли, когато твоето е отнето с право, знам. И ти загуби. За това, че уби член на семейството ми, знаеш какво заслужаваш.

Изведнъж Ирина избухна в сълзи – шумно и гневно. Не го очаквах. Тя изкрещя , изплаши мен и Голди в ръцете ми.

-Само не в клуба“, помолих аз, като се обърнах и дърпащата се Ирина беше извлечена навън.

За няколко секунди почесах Голди зад ухото й, докато се успокои.

Всичко свърши.

Време е да обърна страницата на жестокото минало и да гледам само в бъдещето. Ще избера рокля,ще отида на меден месец. Може би да се преместим в друг град, за да не се натъкваме на Руслан на общи събития, откъдето без съмнение ще излизаме.

Искам да забравя за миналото и за това, че никога не успях да държа бебето с Руслан на ръце.

-Може би ще се върна в салона…“ измърморих. - Трябва да избера рокля.

Но не можах да се съсредоточа върху роклята и другите мишури този ден. Чувствах ли се доволна от изкуплението? По-скоро объркана и съсипана. Вероятно стрес. Шок. Всички участници в заверата бяха наказани и то сурово. Част от болката изчезна с това, но само част. Другата ми болка за детето беше тежко бреме, настанено в душата ми.

-Виж какви тъкани“, опита се да ме разсее Вика, виждайки състоянието ми. - Искаш ли корсет или не?

В по-голямата си част Вика избра роклята вместо мен. Дадох честна дума, че все пак ще я пробвам вкъщи, и я взех. Анна я опакова красиво, добави аксесоари и подаръци от салона.

- Ела да избереш тоалет за шаферката - стрелна тя с очи към Вика и се усмихна ласкаво.

Вечерта пих шампанско със Звяра за бъдещата сватба.

Бяхме в самостоятелна стая в голямата зала. Бас се чуваше иззад хлабаво затворената врата. Допих чашата, без да усетя вкуса, и полегнах върху Звяра. Той галеше косата ми, целуваше рамото ми, но не можеше да ме върне в реалността.

Историята на Ирина остави горчив привкус.

Но всичко свърши.

Точка. Финалът. Ще отида на гроба на бебето, но с лоши чувства оставям всичко в миналото. Просто трябва да преодолея шока.

-Утре баща ти ще бъде на Деня на града“, внезапно каза Звярът. Руслан също ще дойде. -Важен ден.

Вдигнах въпросително очи.

Да мислиш, че рожденият ден на този шибан град е толкова важен, че ще дойдат най-известните и влиятелни копелета? Заедно?

- Ще ходим ли?

-Не сме поканени“, засмя се той. -Да гледаме предаването от тук.

На следващия ден стана студено.

Не исках да правя нищо, Звярът излезе и аз прекарах половин ден в леглото, играейки си с Голди и без да мисля за нищо. Не исках да излизам изпод топлото одеяло. Сутринта беше облачно, няколко пъти се опита да вали, преминавайки в суграшица ...

Настя трябва да бъде посетена, вероятно е самотна, но това е за вечерта. Приятелката на баща ми се събуждаше няколко седмици. Започнах да я наричам Настя заради татуировката под формата на буквата „H“ от вътрешната страна на бедрото, за която Ясмина говори. Какво имаше предвид, не знаех. Настя също не помнеше.

Отначало постоянно се тресеше, ставаше само с външна помощ и плачеше. Главата и ръцете й трепереха. Ясмина каза, че е неврологично.

Никога не си спомняше името си.

Прегледах пресата, но и там не се споменава. Просто още един спътник на Девин, те не прекарваха много време заедно, преди тя да забременее и да изчезне от радарите. Не бях сигурна, че с мъртва памет може да ни бъде от полза. Звярът мислеше друго. Той няколко пъти говори с нея, разкривайки подробности от живота на Девин. Докато криехме, че момичето е тук и изглежда всичко беше наред.

Към обяд огънят беше запален.

Беше уютно въпреки лошото време. Топлината, пращенето на дървото беше толкова успокояващо.

Звярът дойде след вечеря.

— Моята принцеса още не е станала?

Стана ми неудобно - лежа като кралица до вечеря и дори не се приведох в ред.

- Вече станах - усмихнах се смутено.

Останах по халата си, но сресах косата си и боядисах устните си с нюдово червило. За първи път от много време. Паднах на леглото до Звяра и се притиснах отстрани. Опитах се да си представя безкрайни вечери и нощи заедно: камина, греяно вино, щастие.

Звярът ни донесе чаши, вдишах аромата на горещото вино, улавях аромата на подправки и мед. Канела, карамфил, кардамон.

Още с първата глътка кръвта потече приятно във вените.

-Наистина ли трябва да гледаме това?“ Попитах, когато видях Звяра да вади телефона си и да пуска предаването.

- Разбира се, скъпа. Такъв ден — усмихна се лукаво и после се намръщи.

Той притисна лице към мен и се обърна към екрана. Усетих скулата му да се притиска в бузата ми, възможно най-близо. Свежата миризма на косата му беше като миризмата на поляна.

Погледнахме екрана заедно.

Градски площад. Много преса. Дебелият кмет, който заради черния си смокинг и бялата риза приличаше на огромен пингвин, се настани зад трибуната. Заобиколен от пазачи, едри мъже в черно, мрачни и опасни. Те последваха тълпата журналисти като хищници над стадо елени.

Заваля отново и един от тях отвори огромен черен чадър над главата на кмета.

Не разбирам защо гледаме това.

- Знаеш ли?- Звярът показа с пръст редицата от пазачи на ръба на подиума.

Намръщих се. Един наистина ми се стори смътно познат, но не разбрах защо.

- Това е твоят наказател!- Изведнъж разбрах.

- Браво, момиче.

Погледнах екрана с голям интерес. Тук кметът завърши речта си, кратка пауза.

- Виж кой идва след него. По традиция след кмета идва най-важният гост.

Затаих дъх.

До подиума се появи Девин.

Мислех, че ще е Руслан. Но той е някъде отзад, зад охранителната стена и мисля, че ще излезе следващият. Много исках да видя Руслан: не се бяхме виждали и не бяхме говорили след тази прощална среща, Ник вече не отговаряше. Нямах представа какво се случва с него и в какво състояние е. По някаква причина не ме интересуваше. Вероятно по същата причина Звярът отмъсти за нашето дете. Защото почти станахме семейство с него ...

Баща ми спря и постави ръцете си на подиума.

Той стоеше над микрофона, но мълчеше, нагнетявайки напрежението в тълпата с пауза.

-Поздравявам ви, граждани и гости на града“, накрая прозвуча гласът му, очите му се втурнаха към кмета, „Благодаря на нашите уважаеми ...

Не се вслушах в учтивостта.

Появи се напрежение в гръбначния ми стълб, сякаш от предчувствие, размърдах се, настаних се по-удобно. Голди си играеше на покривалото, но забелязвайки внезапно движение, ме погледна предпазливо и с любопитство. Почувствах промяна в настроението.

-Не казвай това…“ Нямах време да довърша.

Наказателят пристъпи напред, изваждайки пистолета си от кобура. Викайки лозунги, той вдигна оръжието си. Той успя да стреля само няколко пъти, преди охраната да го унищожи с насрещен огън. Журналисти и граждани се втурнаха с писък, а тялото на наказателя падна от подиума върху камъните на тротоара.

Покрих устата си с ръце и се взрях в екрана.

Сърцето ми кърви, почти спря и бие бавно и болезнено. Ушите му бръмчаха от вълнение.

Девин падна зад подиума ранен. В гърба, но успя да обърне лицето си към камерата. Някакъв журналист го снима отблизо. Вечерните новини ще бъдат горещи.

Не знаех дали е жив или не. Очите му бяха затворени.

Всичко се случи за секунда, но за мен те се простираха във вечността.

Руслан се качи на трибуната и насочи пистолет към тялото на Девин. Без да се колебае, той стреля в главата му и изпусна оръжието и вдигна ръце. Охранителите не посмяха да стрелят по него.

Те заснеха подиума отблизо, видях Руслан: твърдо лице, дълбока гънка между веждите и очи. Безкрайно уморен, но твърд - вярваше, че е постъпил правилно. Дори и сега да губи всичко, той се оказа победителя, макар и на такава цена. Не се остави да бъде тормозен.

Пребледнял от светкавиците на фотоапаратите, той стоеше със сключени зад главата ръце и чакаше да бъде арестуван.

Изпуснах чашата греяно вино на леглото и червеното вино се разля в огромна локва, напомняща деня,в който раждах. Ако Звярът искаше да ми угоди, той сгреши.

-Заедно ли го измислихте? - прошепнах, едва жив от болка. Или е импровизация?

Звярът ме прегърна с две ръце и ме целуна по темето. Той дишаше в косата ми, успокоявайки ме, и галеше гърба ми.

-Той сам го реши“, въздъхна той. - Спокойно, Лили.

Разбира се, за себе си.

Когато се сбогувахме, веднага разбрах, че в това състояние Руслан може да направи нещо безразсъдно. Той загуби твърде много: пари, уважение, лице, дете и мен, за да позволи на Девин да се наслади на триумфа си.

Избухнах в сълзи в рамото на Звяра.

И още веднъж мислено се сбогувах с Руслан. Ако веднага бях разбрала какво ще реши да направи - да убие стария си враг пред целия град, може би щях да му кажа други думи.

Плаках за себе си, за Руслан, за майка ми: за всички хора, които някога са били смазани от това копеле, дявол и мой баща.

-Е, тихо, тихо“, прошепна Звярът. „Това е всичко, принцесо. Ти стана кралица... Истинската наследница на империята Девин.

Епилог

Извънредната новина излезе след половин час.

Началникът на полицията, гледайки встрани от камерата, призна, че е бил принуден да обвини Руслан в убийство.

Няма да го пуснат.

Твърде високопоставено убийство, твърде дръзка постъпка.

Той беше отведен, а аз се опитах да свикна с новата реалност, в която Руслан беше в затвора, аз станах най-голямата в семейство Девин, а Звярът стана собственик на града.

Седнах на леглото и погледнах пред себе си, опитвайки се да разбера как се чувствам. Звярът изигра ролята си перфектно, отървавайки се от всички, които пречеха на него и мен. Той отмъсти за мен, взе ме за своя жена.

Руслан ще лежи в затвора.

Бебето ни е в гроба.

А аз... Какво искам?

Да водя корпорацията на баща си? Да се ​​срещна със сестра ми и да се опитам да преговарям с нея - как вижда бъдещето ни? Ще се бори ли за наследството или ще ми се поддаде? И… не би ли било необходимо да поема попечителството над нея? Тя е на седемнайсет и е моя полусестра. Определено не й желая зло. Трябва да се грижа за нея. Не позволявай на Звяра да я обиди, няма да се държа с нея така, както постъпиха с мен.

Нека остане в Лондон, да продължи образованието си.

Сама ще се справя с всичко.

И трябва да се грижа за Ник. Той е по-възрастен, но все още неженен и докато осиновителят му е в затвора, може да е в опасност.

Толкова много неща.

Но това са разрешими въпроси... Нека Звяра се занимава с документите. Аз ще се погрижа за останалото.

Той докосна косата ми, но не бях в настроение за интимност.

-Съжалявам“, прошепнах. - Искам да съм сама.

Звярът ме разбираше, той винаги ме разбираше ... Той излезе без дума.

И си налях чаша греяно вино и застанах до прозореца. Спомних си омразата към баща ми и клетвите си да отмъстя за майка си. Дъждът пред прозореца плачеше и за всички ни.

Спи спокойно, мамо, ти си отмъстена.

Руслан беше прав. Станах кралица, само че тръгнах по друг път. Пътищата ни се разделиха. Не знам дали това е добро или лошо. Знам само, че беше невероятно болезнено.

Когато Руслан ме отвлече онази съдбовна нощ, той не само съсипа живота ми. На своят също. Той изтръгна собственото си сърце, също като моето. Поставих си свои цели, само че целите не винаги оправдават пътя, по който вървиш към тях. Мисля, че сега го разбирам.

Но съм му благодарна, че спази обещанието си. Той се застъпи за мен.

Допих греяното вино на един дъх.

Имаше още едно момиче, на което трябваше да разкажа за случилото се. Завих черния си халат и отидох в стаята на Настя. Тя спеше свита, но отвори очи щом седнах на ръба на леглото.

-Трябва да ти кажа нещо.“ Отметнах косата си от бледото й чело и немигащите очи. -Девин е мъртъв.

В известен смисъл Руслан отмъсти и за нея.

Тя изхлипа горчиво и затвори очи.

Просто седях и се взирах в тъмнината, давайки й време да обработи новината.

- Бебето - прошепна тя неразбираемо и аз се наведох по-близо. „Детето… Къде е сега детето… Защо го убихте, детето сега ще умре…“

- Кое дете? - Не разбрах.

- Взе го вместо сина ни... Открадна бебето за себе си... С кого е то сега?

Тръпки минаха по гърба ми,онемях, слушайки неразбираемото бърборене. Първо си помислих, че плаче за Девин, но момичето плачеше, защото бебето, което е откраднато, ще умре.

- Откъде го взе?- Попитах и ​​вероятно повторих въпроса си милион пъти, но момичето плачеше, докато Ясмина не изтича в спалнята с порция успокоително.

Тя каза нещо за дете...

-Тя говори за него през цялото време“, каза тя пренебрежително. „Горката полудяла е след това, което онова чудовище й причини. Тя казва, че Девин краде деца, че синът й е мъртъв... Лили, върви си в стаята, трябва да се успокои.

- Сигурна ли си?..

— Абсолютно.

Излязох от спалнята, чувайки момичето да беснее още повече и да крещи.

Исках най-доброто, но само го влоших.

Отзад се чуха викове: „Сега детето няма да оцелее, сега детето ще умре!“ Тя го крещеше нон стоп. Върнах се в апартамента ни разплакана.

Добре.

Време е. Аз обещах.

Разопаковах булчинската рокля, воала, обувките. Обещах на Звяра, че ще се омъжа. Хвърлих халата си, сложих високи токчета и рокля, като я държах отворена пред гърдите си.

Вика ще дойде скоро и ще ми помогне да се облека.

Ще обсъдим предстоящата ми сватба със Звяра.

Планове.

Бъдеще.

Нашето щастие.

Но тази мисъл не излизаше от главата ми. Тя падна там като зърно в черна пръст. Зло зърно, което сега и мен ме побърква: ами ако бившата годеница на Девин е права? Ами ако е имал отвлечено бебе на тайно място, за което никой не знае?

Погледнах се в огледалото, дишайки тежко.

И ако е той...

Синът ни с Руслан. Възможно ли е изобщо? Да открадне недоносено бебе, тайно транспортира, оборудва отделение за него? Разболях се. Защото ако е вярно, тя е права.

Девин беше убит и сега бебето няма да оцелее. И не остава много време да го намерим.

Само това е лудост.

Точно същото, което е връхлетяло нещастното момиче.

По-добре е да го изключа от ума си. Тъкмо започнах да се възстановявам. Току-що погребах дете - вярно е. Не мисля, че Руслан би допуснал това. Абсолютно не. Не би позволил да го откраднат. Не би погребал някой друг.

Това е невъзможно.

И по-добре да не се връщам към тази депресия и отчаяние, да не губя дете отново и отново, позволявайки на надеждата да отрови съществуването ми.Трябва да живеем на...

Вратата се отвори, Вика се появи в спалнята и избухна в смях, когато ме видя в роклята. Тя се затича, помагайки ми,като завърза корсета на гърба ми.

Много си красива Лили! Честито! - от гласа й всички лоши мисли излетяха от главата ми, върнах се в реалността, където скоро ще стана булка и съпруга, а може би и майка някой ден. - Толкова съм щастлива ... Не само за теб, но и за себе си ...

Тя висеше на рамото ми, гледайки и двете ни в огледалото.

„Кой би предположил, че ще се разбираме толкова добре. Две момичета от беден квартал... Преживели сме толкова много, че сега съдбата ни дължи торба с късмет. Нека даде сега, а?

Да, мислено отговорих.

Всеки си получи заслуженото. И нека всички са щастливи.

Край на 2 книга

[khorin68]

Това се отнася за всички книги от трилогиятя! Очаквайте скоро нов текст и повече усмивки през деня!