Facebook страница на историята:
https://www.facebook.com/profile.php?id=100093309145881 
ОТВЪД БУРКАНА 
............част...............
<<<<<<„Желание“>>>>>>>
Пролетта прегръщаше лятото и температурите растяха. Бях поседнал на тревист хълм върху загрят от ранните слънчеви лъчи камък. В далечината се виждаше градче, на което започваше да му личи новия живот. На старите му жилищни сгради вече бяха поставени капаци-люкове, заместващи прозорците и спиращи вредните лъчи и химикали. Възползваха се от старо строителство, докато изградят новите черни „кошери“. Беше от не толкова значимите градчета, защото все още имаше само един от тези кубове, намиращ се почти в центъра. Черен, пететажен с огромен вход, близо една четвърт от страната на първият му етаж, в този огромен вход се очертаваше правоъгълник с големина на човек - врата във вратата. Сред другите постройки блестеше като парченце счупено стъкло между речни камъни.
Градчето не се различаваше по нищо от подобните на него, които съм виждал. Скоро всички сгради ще бъдат заменени с такива, но с различни предназначения, свързвани с тунели под тях. Разлика би имало само в големината, черният материал, от който се строеше, винаги си оставаше един и същ. Формите – почти идентични паралелепипеди или кубове, понякога слепени едни за други такива фигури, еднакви, но пък никнещи като гъби.
Часовникът показваше 09:42 минути и отчиташе 18.1 градуса по Целзий. Е, не беше типичното време за почивка, но пък нямах никаква спешна работа от месеци насам. Тази сутрин бях закрачил още по тъмно, затова свалих раницата и седнах на тревата.
– Най-добрата възглавница в близките десет километра. – изрекох, сякаш убеждавах някого, на когото ще я пробутвам.
Отпуснах глава назад върху ѝ и позволих умът ми да се носи в произволна посока.
Мислех за прекрасните семейни излети. Топли дрехи и думи, уютен огън, който едновременно пече жарко крехкото месо и гали нежно хладните лица. Подскачащо жълто петно от фенер, което обикаля по вътрешността на палатката, щом се чуе шумолене отвън. Вслушването в нощните музикални представления на птиците, докато облягайки главата си на луната, се усмихваш на звездите. А утрото… няма по-добро начало на деня от…
Чу се ужасен звук. В първия момент помислих, че майка ми е изтървала тенджера или може би дузина празни консервни кутии.
– Ставай, ставай! – извика истерично и повтори припряно познатият глас.
Песните на птиците от съня ми се смесиха с изстрелите от автоматично оръжие, а сутрешните милувки бяха заменени от почти насилствено измъкване от походното легло.
– Хайде Чило… ставай, не чуваш ли, пак са дошли.
Последните думи ги усетих като плесник по бузата или майка ми наистина ме бе ударила, но така и не разбрах. Докато ме извличаше навън от палатката, табела "Разпределителен лагер Буфер" се мярна в периферното ми зрение. Излетът едва ли щеше да е само за почивните дни…
Сепнах се. Идеше ми да крещя. За миг посегнах към кръста и измъкнах заредения пистолет от кобура, пристегнат на колана ми. Опрях го в главата си и всичко замръзна. Представих си каква картинка ще завари, ако някой ме намери тук. Колко грозна гледка ще съм на утринната поляна – разпилени телесни течности и частици от мозъка ми по оросената трева. Затворих очи и стиснах челюсти. Нещо сякаш иззвънтя или изсъска, мина с голяма скорост. Реших, че явно съм събрал смелост да натисна спусъка. Плахо отворих само дясното си око и с гримаса на лице замижах. С крайчеца долових как една черна лъскава точка се засилва към мен, а зад нея друга се олюляваше висейки във въздуха. Изцъклих очи и отскочих на една страна, от замаха ми с ръце, за да запазя равновесие, оръжието ми се изплъзна и започна да се търкаля, проблясвайки в тревата.
Затичах се към близкото дърво, прескачайки няколко храста. Стигнах до целта и залепих гръб, скрит зад стеблото.
– Стършели – задъхан простенах.
Изчаках малко и подадох глава отстрани. Виждах ги как се носят над раницата, гледащи в моята посока. След секунда-две рязко направиха завой и се издигнаха нагоре. Замислен тръгнах обратно към раницата, питах се дали още дишам заради тези две гадини.
Преметнах я на гърб, взех и изтърваното оръжие. Преминах през поляна – море от трева, по която стигнах до горска пътека. Оттам поех по напукания сух път, за да потърся подслон за през нощта.
Вървейки, се натъкнах на плодно дръвче – череша. Плодът не беше напълно узрял, но все пак скъсах няколко и ги прибрах. Пътеката, някога била за отдих и разходки, след няколко часа ходене ме изведе право към напълно изоставена вилна зона, минаваше през нея, преди изцяло да се превърне в някога асфалтов път, а сега зелено петниста пихтия. Тези малки вили са едни от моите предпочитани места за подслон – достатъчно отдалечени от града и достатъчно близо до гората. Почти винаги ги заварвах напълно изтърбушени и потрошени, но се случваше да попадна на стая с цели прозорци и здрави врати, които ми осигуряваха уют за през нощта.
Доближих оградата от телена мрежа на една от първите вили. Тя се бе превила до земята, тук-там придържаща се още за някой стоманен стълб. Обиколих бавно около дребната къщичка и в самия ѝ двор. Входната ѝ врата беше избита. Стъпвах леко приведен, ослушвах се и внимателно надникнах вътре. Оказа се, че не е лоша – две стаи и тоалетна. В едната - легло, голям, двукрилен гардероб за дрехи, с отсечена лявата половина и малка масичка за техника, която навярно ѝ е тежала някога в миналото, понеже сега я нямаше. В съседната стая, която определих като всекидневна, имаше мивка с малки шкафчета над нея, маса с два стола и диван. Всичко това поръсено с подправката на времето – няколко сантиметра сив прах.
Прекрачвайки входа си казах „добре дошъл!“ и вече махах едната презрамка на раницата.
Проверих шкафовете за някакви останали продукти или предмет, който да ми е от полза. Уви, както и очаквах, всичко беше „стерилно”. В прашната мивка намерих само кутийка с няколко габърчета и парчета от счупена чиния.
Двете стаи бяха с разбити прозорци, но леглото ми се стори по-комфортно от дивана, а и вратата на стаята с леглото беше здрава. От платнената покривка на масата и габърчетата, се получи добра завеса за липсващия прозорец. Така досадните насекоми нямаше да развалят съня ми по-късно през нощта.
Издърпах дюшека и го обърнах наобратно. Седнах на вече по-малко прашното легло, а погледът ми се спря върху картина на стената – малка лодка близо до брега на морето със спускащ се залез над тях. Погледнах към лявата си китка - 18:41. Стори ми се рано за вечеря. Не зная дали заради картината или праха в малката къща ми дойде в повече, но ми се прииска простор. Бутнах раницата под леглото и излязох пред входната врата. Поседнах на прага и се загледах в широкия, обрасъл с трева и тръни двор.
В началото са били бягащите от война, тях са ги последвали финансовите емигранти. Настанал е малък хаос, но е имало място и за тях в по-богатите и технологично развити страни. Всъщност с гладните емигранти се е „счупил клонът“ – така ми разказваше моята майка. Промените в климата направили почвата неплодородна, пресъхнали реки, горите повехнали, хората се пръснали. Всеки от тях знаел, че на други места има плодородна земя, вода и по-благоприятен климат, но никой не помислил, че този дъжд, който не пада при тях, се излива там, където отиват. Заварвайки, вместо плодородни ниви и по-добър климат, новопоявили се болести, блата и няколко седмични непрекъсващи бури, съпътстващи ги с наводнения, просто продължили напред, но този път придружавани от граждани на съответната страна и вече променени на „климатични бежанци“. После тя започваше да изрежда, правеше ми впечатление, че не гледаше към мен, а в точка към някой предмет и със снижен тон шепнеше: „Масови разстрели по границите, хиляди умиращи от глад, хиляди удавени, безброй умиращи от жажда, а старите тлеещи конфликти между народите, незабравени и напомнящи се от историята… Те, те бяха ключът, който отключи вратата на обединението в единна световна система "За живот".
Завършваше с тихичко, провлачено: „Страшна мътно-черна картина.“
Определено онази с лодката вътре в стаята зад мен ми харесва повече. Усмихнах се, по-скоро се озъбих.
Майка ми обикновено спираше с разказа до „мътната картина“, явно не искаше да натъжава себе си, а вече разбирам, че по-скоро мен, не е искала да налива мътилка в бистрото детство. Обаче аз продължавах оттам, откъдето тя спираше, не спирах да се питам – какво става, когато има много хора на едно място. Това измъчваше детската ми глава, за добро или лошо. С възрастта въпросите ми ставаха повече, а отговорите им все по-трудни. Каквито са и човешките отношения – човек към себе си, човек към другите, другите към теб, лош-добър, смърт-живот, омраза и любов, разум и емоция, истина, заблуда и лъжа, всичко събрано в една глава. А няколко милиарда такива, наблъскани една до друга? Интересна ситуация.
Вдигнах поглед нагоре. От медна точка преливаше като боя от недобре затворена кутия най-мекият оранжев цвят – цветът на залеза. Поседях още няколко секунди, за да уловя една-две вълни хладен полъх, запас от чист въздух за прашната стаичка, в която се готвех да вляза.
Сложих едната си ръка на бетонното стъпало, а другата на коляното. Първо бутнах с едната, после включих в усилието и другата. Започнах да се приближавам към небето и след секунда вече стоях изправен, пуфтейки и разкършвайки гръдния си кош и гърба от свитата стойката, която бях заел. Завъртях се и прекрачих входа отново. С всяка крачка вдигах малко облаче, в което имаше милиард прашинки. Когато се случеше лъч на залеза да го прониже, се разразяваше златна буря, която можеш да побереш в двете си шепи. Винаги съм си представял, че нашата галактика изглежда така, погледната отдалеч.
Залезът ме караше да се замисля, може би защото предвещава края на деня, а тогава човек прави равносметка дали е бил ползотворен. Това пък в голяма част определя спокойствието на съня. Ако можехме да живеем само в днешния ден, щяхме да сме най-щастливите създания.
– Но не можем – казах на себе си и се подсмихнах.
Издърпах раницата изпод леглото, придърпах и малката помощна масичка. Седнах, извадих термоса, вакумиран пакет с телешко и още един със сухари, в който имаше три дебели филии. Измъкнах пистолета от кобура, сложих го на ъгъла на масичката и тъкмо започвах с яденето, но едно чувство за незавършеност или чувството "липсва ми нещо" не напускаше подсъзнанието ми. Ръката ми трепна толкова рязко, колкото и думата "череши" мина през мисълта ми. Зарових дясната си ръка надълбоко в раницата и напипах парцала, с който ги бях завил – за къде сме без десерт. Ако черешите се окажеха много кисели, имах резервен план – две шоколадови блокчета. Така пишеше на опаковката – "шоколадово блокче", в шоколада има и какао, тук той е под процент, всичко друго е смесица от нещо, но пък безплатно, „подарък“. Все пак в някои случаи можеш да го изтъргуваш за патрони, заек, половин лисица или дори някой бут от куче.
Разкопчах канията, висяща отдясно на кръста, зад пистолета, изкарах ножа и започнах да отварям пакетите – "дарове", маркирани с двете букви-лого PL. Нарязах клетъчното телешко с надпис върху пакета „По-морално, по-малко разходи, в защитена среда, за да има за всички“. „Даже за благотворителност" – добавих наум. Филиите нямах и представа от какво са и на какво „растат“.
Бях чул каква алхимия се използва за телешкото и филиите от един, който работел в такива цехове, които той наричаше "краварник" и „жътварник“. Избягал от там, а аз го срещнах на някакъв горски сбор. Бяха го наобиколили неколцина човека, докато той разказваше. Минавайки покрай тях, моето внимание също беше привлечено, понеже той нито търгуваше с нещо, нито разменяше, нищо и не търсеше. Разбира се, бях скептичен, не бях на сборище за пръв път, виждал съм и друг път такива фантазьори – разказват врели некипели на хората за някой патрон, залък и изобщо каквото им дадеш. Този обаче изглеждаше едновременно много уплашен от това, което разказваше, и много щастлив, че го разказва, а ако някой посегнеше да му даде нещо, той му обхващаше ръката със своите длани и спокойно му казваше: “Няма нужда. Стига, че изслуша историята ми.”. Странен чудак си беше.
Горските битаци се задържат на едно място за не повече от ден-два, и то в много редки случаи. Случайна среща между няколко човека, които имат нещо за размяна. Ако някой дочуе за тях или ги забележи, се присъединява. За касапниците по тези сбирки, се носят легенди. Научил съм се да страня от тези места. Отивам само в краен случай, ако трябва да си набавя нещо. Лъжите, насилието и подлостта са си етикет, който едва ли не трябва да се спазва от посетителите, а за PoL – "Полицията на живота", това си e езеро със златни рибки. Закона на PL гласи, че това е заговор срещу системата или казано иначе – срещу живота.
Стигнах до десерта, хванах двойка череши и ги разделих така, че да останат с дръжките си. Държейки едната за зелената опашка я сложих в устата си, стиснах със зъби и плавно се стече сок. За част от секунда усетих сладост, която изчезна в последващата кисела вълна. Определено не бяха узрели, но според мен всяка струваше по блокче шоколад. С такова мнение спокойно можех да си заслужа титлата „луд на деня“. Не че някой знае със сигурност точно кой ден сме. Само в "Градовете на живота" – CoL – имат точно време, всеки извън тях си има "свое време". Често избухват спорове заради това, които почти винаги завършват с бой. За мен няма голямо значение, не ме интересува кой ден от седмицата показва дисплея. Интересува ме дали времето се разваля или подобрява, часът ми е нужен за изгрев и залез. Алармата за бури, гайгеровият брояч, барометърът, датчикът за вредни химикали и частици във въздуха и водата са функциите, които следя, макар събрани в уред с основно предназначение точен час.
Смачках опаковките с остатъците на топка и ги захвърлих в празния гардероб. Закопчах раницата и я метнах на леглото, взех пистолета и легнах.
Отвън, зад завесата, се чуваше спора на щурците – на кой била по-хубава цигулката. Нощните птици също съобщаваха, че са тук, а вятърът помагаше на всеки звук да се пренесе по-далеч. Пазех свещи в раницата за тези моменти, но днес не ми се четеше, пък и последната книга, до която се докопах, се оказа пълна скрап, дори не запомних заглавието ѝ. Бях решил да си потърся друга при първа възможност.
Между тоновете на нощния живот се получават паузи. Може би тогава, когато щурците се заслушат в жабите, жабите в птиците, а птиците във вълците, точно, когато последният е спрял, а следващият го е страх да подхване. В тази пауза се заслушвах, в тази тишина, тя е само стотна, а ми се струва час. Спокойно е.
Ето, виждам я. Тичам, давам всичко от себе си, но пак не я стигам. Винаги падам на гоненица с нея, зная, че мога да я хвана, когато пожелая, но вътрешно искам да удължа играта, колкото мога повече. Харесвам как се движи тялото ѝ, докато се опитва да ми се изплъзне, всяко нейно движение е съпроводено с проблясък на гръмотевица от слънцето, отразено в подскачащите ѝ коси. Извъртам главата си встрани, за да се избистрят заслепените ми очи, погледът ми иска да спре върху една палатка, но не се получава. Те са толкова много! Има сини, зелени, оранжеви, дори бяла. Кой би си взел бяла палатка? След миг разбирам, че това е шатра, а не палатка. Там под нея, до нашите майки и бащи седят постови с автомати.
„Кучетата пазят овцете от самите тях, да не би някоя овца да се помисли за вълк“ – така говореше за охранителите от "Полицията на живота" моят татко. Точно това ми беше казал, няколко дни преди да отиде да им "помага". Естествено, не се върна. Много мъже и жени отиваха да "помагат", малцина се връщаха.
Тези върналите се, са били големи „грешки“ в професиите си. Мама разправяше, че умелите са най-търсени. Татко беше механик, не само по професия, а и по душа, все си намираше какво да ремонтира и да върне към живота. Царството му се разпростираше от малки електроуреди до превозни средства, дори и такива с вътрешно горене, с които не се захващаше никой, защото бяха забранени от закона.
Той седи пред мен усмихнат с изцапани с моторно масло ръце. После виждам мен и мама от странен ъгъл. Тя ми обяснява за пореден път:
– В замяна на нашата храна и спокойствие някой трябва да върши нещо за системата – Казва ми, „че било само временно, докато се преместим тримата“ и бла-бла…
„Каква системата, гадни крадци на родители!“ – мисля си аз.
Отново насочвам поглед към мишената си, този път съм насъбрал ярост, краката ми се движат по-бързо, изтласкват ме по-далеч. Частта от секундата преди да я хвана, виждам как се полюшват ръцете ѝ, вятърът донася уханието ѝ, ухание на спокойствие и мир. Не я хващам. Дори се стремя да не я докосна. Всичко, от което съм съставен, се напряга. Страх ме е, че ще ѝ кажа.
– Харесвам те, Флоа.
Тя кривва встрани и потъва в широтата.
Лявата ми ръка завибрира. Мразех да се будя с виброалармата. Събуждах ли се с вибрация, все си мечтаех за онези утрини, в които бях на по-безлюдни места, където си позволявах да се будя с пиукане.
Станах. Нещо ме сърбеше на лицето. Както предполагах, оказа се огромна пъпка от комар.
– Дано не ми излиза трета „топка“ на челото – подметнах на себе си с крива усмивка.
„Все пак гадините са намерили „дупки в сигурността“ – мислих си, докато се почесвах.
Извадих термоса, направих две-три глътки, сипах в едната шепа, плиснах в очите си и се избърсах в ръкава на анорака. Метнах багажа на гръб и излязох.
Часът беше 07:28. Слънцето се изкачваше на хоризонта, даже се опитваше да топли. Отправих се към поточе в далечината, което бях забелязал вчера. Имах нужда да се поизмия и напълня прясна вода.
Краката ми бяха меки и отпуснати. Мисълта ми се влачеше след мен. Само онази част от мозъка ми с инстинктите работеше изрядно. Те ме караха да спирам, да се ослушвам и оглеждам.
Като минавах през сянката на някое дърво, ме духваше хладен въздух, наситен с аромат на росна трева. Всяка следваща крачка и сянка отваряха очите ми по-широко, ленивостта ме изоставяше. Всеки си има свой начин за разбуждане, но никой не може да оспори, че нагорнището е най-ефикасния метод.
Започвах да усещам, че мехура ми ще се пръсне, но си наложих да устискам още, докато навляза по-навътре в гъстака. Обичам да ми е спокойно в тези моменти. Никой не иска "да го спипат по бели гащи", да не говорим за случаите "по гол задник".
Заизкачвах се към разредена горичка с широка поляна и ниски храстчета, идеални за случая, вече дори си представях онова облекчение. Не ми отне много време, докато стигна, а поляната се оказа под наклон. Застанах зад храст, който стигаше до пъпа ми. Хубава гледка надолу по склона плюс облекчение, си е облекчение и половина. Разкопчах колана, но копчето на панталона се запъна. Вложих малко повече сила, дръпнах надолу и… о, свобода! Отпуснах ръце, направих леко движение с рамена, за да се изхлузи раницата и тя тупна зад мен.
–Добро утро! – казах си с облекчение и закопчах панталона.
Разтършувах се в раницата и напипах твърдата кутия. Без да я вадя, я отворих, изкарах очилата, като внимавах да не допирам стъклата по циповете. Не ми се искаше да гледам целия свят, разсечен от драскотини. Предпочитах го мазен, блатисто-зеленикъв. Цайсите ги бях намерил преди време в един ръждив елмобил. Човекът, на когото са били, сигурно е пътувал доста, така ми се струваше по това как ги бе избрал. Големи, извити стъкла с форма на рамката, която не пропуска светлина, а и марката "Дръглив Енот" ми звучи точно като за човек, шлял се по пътищата.
Качих раницата на гръб и продължих. Тази сутрин ми се струваше, че птиците са неспокойни – толкова енергично вдигаха шум, не само с пеенето, но и с несръчните си излитания и кацания в короните на дърветата. Създаваха напрежение и чувство, че закъсняват за някъде. Ако си прекарал време около тях, можеш да забележиш, че понякога сутрин се държат така, и те подвеждат с тази тяхна сприхавост, докато не се усетиш.
Спуснах се, после пак се изкачих, направих и кратка почивка. Когато почти бях стигнал до пресъхващото поточе, забавих крачка и се заоглеждах. Стори ми се, че нещо прошумоля. Подпрях ръка на дръжката на пистолета, с палец бутнах настрани пластината за откопчване на кобура – цък, и замръзнах. Чу се далечен, налудничав писък от някаква птица. Нищо. Постоях още няколко секунди. Нищо. Закопчах кобура и пристъпих към хилавото поточе, поседнах на камък близо до водата. Все още бях нащрек, понеже, където има вода, се очаква да има и други зажаднели освен мен. Хвърлих последен поглед назад – уверих се, че няма никой. Смъкнах раницата, извадих стоманената бутилка и термоса, изкарах и чифт чисти чорапи. Събух си смърдящите обувки заедно с чорапите, после отворих кутийката със сапуна на прах. Измих си краката и ги оставих „да подишат“, докато изпера носените чорапи. Изстисках ги колкото можах и ги виснах на раницата. Потопих часовник за проверка, след което напълних прясна вода. В големите жеги, ако вървях на открито, носех и още съдове, но засега тези ми бяха достатъчни.
Мухите и другите насекоми, но най-вече нахалните мухи, започваха да ми досаждат. Това означаваше, че ранният обяд наближава. Сутрин, докато е хладно, няма от тези натрапнички, но стопли ли се, настава непрестанно бръмчене чак до вечерта. Заедно с тях, коремът ми също започваше да дава знак – време за храна.
Тръгнах по поточето, встрани малко по-надолу имаше очертана тясна пътечка – личеше си, че е прекарвана скоро от майсторите на горските пътища – прасетата. Водеше нагоре по склона, минавайки близо до нисък връх с поляна и няколко смърча на нея. Обядвах в сянката им и починах, после продължих да се движа до късния следобед, като избирах пътя така, че да забележа „проблема“ отдалеч.
Обикалях в район, който навремето е бил добре населен. От онзи тип, град и разхвърляни селца покрай него. Сега почти не бяха останали здрави къщи. Отдалеч се виждаха зелените им покриви и килнатите им огради, по които пълзяха растения. Стопанисваха ги дивите животни, които не обичат да се отбиваш на гости, без предварително да се обадиш. Хората избягваха да влизат в селата. Знаеха, че дори и да има непретърсена къща, едва ли ще намерят нещо полезно. Е, аз не мисля така. Харесвам да ги гледам отдалеч, приятно е да побродя по запустелите им улици, да се поровя в някое напуснато жилище, даже и да остана за нощ. „Системата“ - ProLife също нямаше интерес към провинциалните райони, не съм виждал тяхна сграда или служител в тях. Те предпочитат големите градове с развита инфраструктура, която да могат да доразвиват.
"Първото впечатление е най-силно и остава за цял живот". Ако това е вярно, разбирам защо всеки път, когато видя село, то извиква особено чувство у мен. Подари ми го едно дребно такова, сгушено в полите на омайна планина.
Тогава, минавайки покрай него, отдалеч ми се стори, че една по-голяма къща прилича на нещо като клиника. Изглеждаше запазена. Нямаше прозорци по нито една от страните си, но имаше нещо като малък купол на покрива, който някога е бил остъклен. Части от него и мазилката липсваха, но в сравнение с другите постройки тя седеше някак с изпъчени гърди. Мина ми мисъл, че щом изглежда така, значи може да има останали лекарства. Веднага ме връхлетя и втора – че щом изглежда така, значи някой я посещава. Побиха ме тръпки не само от адреналина, който предизвика последната ми мисъл, а и от хладното време – беше късна есен. Реших да поизчакам и да наблюдавам. Поседях около час, хапвах и следях за движение, любопитството ме караше да се вълнувам. Не виждах никакви хора, но нещо ме подтикваше да бъда сигурен, че тук някой се отбива от време на време, и то точно заради тази постройка.
Спомням си добре, че тогава ме придружаваше и един приятел – другарят Калашников. Заредих патрон в цевта и бутнах лостчето на автоматичен режим – тези две изщраквания винаги ми оправяха деня. Притиснах приклада към дясното си рамо, приведох се и се спуснах към каменната ограда на най-близката къща. Висотомерът на часовника показваше около 650 метра надморска височина, нямаше предупреждение за лъчение, нито за наличие на вредни частици във въздуха. Стигнах до стената и тръгнах към ъгъла ѝ, след който се излизаше на улица. Тревите и бурените на места стигаха до кръста ми, чувах хрущенето на клечки и дребни камъчета под подметките си. Птиците, които бяха свили гнезда из порутените къщи наоколо, ме усетиха мигновено, промениха тоновете, тогава аз намалих темпото. Бавно подадох глава от ъгъла и огледах в двете посоки. Клиниката се намираше през седем-осем къщи надолу по улицата. Реших да използвам тревата като прикритие, снижих се колкото можех, само дулото на автомата остана да стърчи. Крачих "патешката" по средата на улицата, целейки се в прозорците на вторите етажи, въртях се наляво и дясно, държейки на прицел всеки от тях по три-четири секунди. Преминавах от прозорец на прозорец, от къща на къща, а зад мен оставях пътека от полегнала трева.
Почти пред клиниката, усетих, че пред мен нещо мръдна, рязко се изстреля нагоре и удари върха на автомата. Залитнах назад и без малко да седна, в последния момент, преди да се гмурне отново в тревата, видях сивия му задник. Не бях сигурен кой е по-изплашен – аз или тоя шантав заек, но със сигурност знаех, че пулсът ми е колкото неговия, отчиташе го и екрана на часовника. Този ненормалник определено ме стресна, но и за кратко извади наяве учудването ми, в една такава развалена форма на усмивка.
Продължих по-уверен, стигнах до масивна, двукрила, дървена врата. Тухлената ограда около сградата беше симетрично рухнала, от едната страна в самия ѝ двор, а от другата разпиляна към пътя. Годините бяха сплескали трите стъпала пред вратата като за пързалка. Стоях пред нея, чувах птиците, лекия вятър и дъха си. Натиснах лявата медна дръжка, открехнах леко и промуших черната цев между двете врати, дръпнах едното крило към мен и прикрит зад него, заотстъпвах назад. И тогава, и до ден днешен, когато отварям врата и се опитвам да бъда тих като мишка, ми се струва, че вдигам шум от скърцане до небесата.
Влезнах вътре, ехото от стъпките ми, се блъсна по стените. През остатъците от строшените стъкла на малкия купол, се спускаха лъчи, които попиваха издигащата се пара от центъра на голямото помещение. Приближих се и видях езерцето, което „издишаше“ парата. Тогава ми „светна“, че това е минерален басейн. От едната си страна имаше няколко стъпала, които водеха право в него, а пред тях, на гърба на един стол, се полюшваше лист хартия. Издърпах пирона, с който беше захванат, оказа се бележка, която „звучеше“ горе-долу така:
Здравей/те, ние сме Черноризци!
В момента се намираш на наша земя, ако не си търсиш проблеми, просто не създавай такива. Съветваме те да не замърсяваш водата и не рушиш сградата. В знак на добрите си намерения ще оставим антибиотици и витамини. Ще ги намериш в съблекалнята отсреща, третия шкаф, отдясно на вратата. Ако шкафът е празен, значи някой те е изпреварил, а ние не сме минавали скоро.
Все пак бях познал – някой посещава това място. Параноята запулсира в слепоочията ми. Помислих си, че това е капан – примамват ме в съблекалнята и ме гепят за топките. Импулсът взе решение вместо мен. Връхлетях в помещението и с приклада отворих вратичката на посочения шкаф. За мое учудване, вътре имаше малка платнена торба с червена точка на нея. Беше така, както бяха написали, а ако това беше капан, вече трябваше да е "щракнал". Не чувах стъпки. Другият вариант, който ми дойде на ум, е да ме причакват отвън. Сложих торбичката в раницата и стъпвайки бавно излязох в двора. Хвърлих поглед през мерника на автомата по къщите и останките, разхвърляни в дворовете им, които можеха да се ползват като прикрития. Пулсът ми се нормализира. Затворих входната врата и се отправих обратно към гората.
Оттогава, попадна ли около селце, дори да е старо и беззъбо, изпитвам чувството от онази първа среща.
................................................................................ ★ ............................................................................................
През изминалите седмици прекосих няколко безлюдни места, отстрелях малко дребен дивеч, а в една блатиста горичка попаднах на полуразграбен сандък от "благотворителността" на PL, който незнайно как, се бе озовал на това място. Обикновено ги хвърляха, където предполагаха, че има "нуждаещи се". Аз ги наричам "ковчези", защото в доста от случаите, първите втурнали се към тях влизаха в гроба. Сигурен съм, че са се замислили какво ще стане, когато подхвърлят сандък, пълен с храна, лекарства и някои пособия от първа необходимост, между полуживи хора. Не е красива гледка. Затова никога не се насочвах в посока на черните парашути, които гордо носеха двете бели букви PL. Тези, които първи успееха да се доберат до тях, вземаха колкото могат да носят и зарязваха останалото, защото никой не знаеше кой друг е видял спускащите се "помощи". Не малко групи и хора са се избивали за тези подаяния, а така, мисля аз, че системата постигаше целта си.
От дни насам висотомерът сновеше между 800 и 1200 метра. Следвах почти заличен, но на места все още асфалтов път. Откакто PL решили да извършват свързването между градовете си по въздух, а наземни превозни средства да ползват само в самите тях, сухопътната транспортна мрежа от пътища бе останала в историята.
Вървях покрай някога междуградския път, следвайки го от гората, която на места беше с цвят жълто-гнойно, в резултат на болестите, които не бяха плъзнали само сред хората. Криволичеща мацаница – някога наричана шосе, се спускаше в котловина, в която се намираше град по поречието на бурна река. Гледката представяше как "Царство Растения" си вземат обратно земята, която са ни били преотстъпили.
След немного дълго спускане, започнах да различавам първи разпадащи се постройки. Върху някогашният път имаше голяма купчина, вероятно блокада. Нямаше друг начин освен да мина през нея, защото пътя се врязваше между две високи скали. Доближих се внимателно до купчината, която наистина се оказа барикада, направена от подръчни средства, но силно се изненадах, когато видях, че зад нея бе изкопан дълбок ров. Отдалеч съоръжението за неканени гости изглеждаше аматьорско, но отблизо виждах добре подготвен и укрепен аванпост. На около четирсетина метра от рова, от двете страни на някогашното шосе, стояха първите две малки сгради. Тази отдясно беше електростанция, виждаха се местата, на които е имало зарядни колонки. Отляво с наполовина спусната ръждива врата, едвам се крепеше все още, гараж за ремонт на елмобили.
Приведох се напред и тръгнах към станцията, ъгълът, под който бе разположена, ѝ даваше идеална видимост към блокадата. Изкарах пистолета и дръпнах чукчето с палец, докато не чух приятното изпукване. Сега и двамата преминахме в режим „готовност“. Държах мерника насочен към нощното гише, очаквайки всеки момент да видя цевта на някоя карабина, подаваща се от овалния отвор. Доближих се и с бавна крачка започнах да обикалям. Исках да огледам вътре, цялото това нещо ми изглеждаше съмнително. Намерих служебен вход отстрани. Вратата му не пасваше на рамката – стоеше подпряна, колкото да запуши входа. С влизането ме връхлетя тежък мирис. Зад нощното гише бяха подредиени квадратна малка маса с преливаща от угарки чаша върху нея и стол. Наведох се и взех една от разпръснатите гилзи по пода. Тя потвърди това, което си мислех – пост на снайперист. Седнах на стола, за да погледна през дупката на гишето. Видимостта бе поне шестстотин метра нагоре след блокадата.
На излизане върнах вратата на мястото ѝ. След като знаех, че има снайперист наоколо, трябваше да измисля начин да мина, без да отнесат главата ми. В ниската част се виждаше запушеното от свлачища корито на реката. Погълнати бяха дървета, къщи, улици, мостове и така по протежение, докъдето ми стигаше погледът. Наоколо планината се спускаше почти отвесно, реших да се промъквам между крайните къщи и началото на склона в най-високата част на града. Напълно здрави къщи почти не се виждаха – някои килнати напред, други рухнали встрани, а трети „подхлъзнати“ от свлачищата, бяха блъснати една в друга. Трудно можех да си представя как са живели по тези места. Струваше ми се, че една разходка до съседа би ми коствала половината калории за деня.
Скоро разбрах, че нямаше начин да прекося до залез. Трябваше да помисля къде да остана. Най-приемливите решения ми се струваха в двора на някоя съборетина или в първите дървета на склона, но и в двата случая щеше да е „мъка“ заради наклона.
Оставащото време избрах да изхарча в една четириетажна кооперация пред разпад, на разумно разстояние от мен, която изглеждаше, като сдъвчена и изплюта. Приближавайки от улицата отпред, се виждаше рухнала беседка в двора, а през разбитите ѝ прозорци се полюшваха окъсани завеси, приличащи на надничащи призраци. На местата на някогашните ѝ градинки за цветя, тревата и бурените седяха на тераси. Огледах се за пръчка или нещо подобно, с което да проверявам за змии пред мен и харесах една тънка, по-дълга дъска. Тръгнах по средата на двора, от където през входа се виждаше блокирано стълбище, свих преди да вляза, продължих до десния ъгъл, зад който в тревата бяха нахвърляни някакви одеяла, а до тях фотьойл играеше ролята на трон. Подминах ги, за да се добера до гърба на сградата и открих това, което търсех – аварийното стълбище. Върху стъпалата на първия етаж лежеше пречупено дърво, на което клоните подминаваха прозорците на втория. Хубаво можеше да се подредя, ако цялото метално скеле поддаде. Така или иначе, вече бях решен да се пробвам.
Подпрях дъската-змиегон на стената, хванах парапета с две ръце и пробвах да го разклатя – изскърца, но се усещаше стабилен. С поклон минах под дървото и се заизкачвах, всяко стъпало издаваше различен стон. До втория етаж закачих раницата си по невнимание, огледах я за скъсано и намерих само малко разплетени конци от емблемата „тТ“, изчупих със злоба близките клони, които ми пречеха, и продължих. На последния етаж ме посрещна отворена, огъната в горната си част, метална врата. Изкарах девет милиметровия си спътник преди да вляза. Озовах се в коридор с поне десет сантиметра слой от мазилка, примесена с прах, в който се въргаляха всевъзможни боклуци – от детски играчки до метални радиатори и нощни лампи.
Сив квадрат над главата ми очертаваше изход към покрива. Обзе ме ентусиазъм да хвърля поглед от високо. Със сигурност гледката щеше да си заслужава, но находката от гилзи в станцията, още ме държеше „буден“ и ме въздържаше от глупави постъпки. Зарязах идеята за покрива и се разходих по етажа – нищо не беше на мястото си. Бутнах вратата без брава на последния апартамент в края на коридора. Малкото преддверие имаше три врати, от които две бяха отворени. В ляво – спалня, напред – всекидневна, вдясно – затворена врата, предполагах тоалетна с баня. Минавайки, натиснах дръжката на банята, но се оказа заключено. Не исках да привличам излишно внимание, затова и не я разбих.
Първо усетих течението по лицето си, а последващия звук от затръшващата се входна врата едва не ме накара да подскоча. Пресегнах се и затворих вратата на спалнята, в която един гардероб беше "припаднал" върху дюшек на земята.
Във всекидневната, над диван се полюшваха отворени, олющени рамки на прозорци, а в сенчестата ниша до тях се криеше мивка с плот и котлон. До лявата стена масичка с две ниски табуретки лежаха по гръб, приличащи на застреляна вълчица с двете ѝ малки.
Скромното жилище едва ли е струвало много, но гледката към хълмовете със златното топче над тях и подчертаващата ги река отдолу все още вдигаха стойността му. За момент изпитах чувството, което предполагам е изпитвал и някогашният му собственик – уют.
С едната табуретка подпрях входната врата, за да не я блъска течението от вятъра, и изправих другата по средата на стаята заедно с масата. Исках да пробвам дивана, но не и докато тила ми стърчи над прозорците. Махнах зеленикавото му покривало, хванах го за облегалката и дръпнах към мен. Ако бях вложил малко повече сила, щях да литна назад. Мислено му теглих няколко майни, преди още да бях схванал, че диванът е с ракла.
Стана ми интересно що за човек трябва да си, за да си вземеш такава мебел, но първо исках да го мръдна встрани и чак тогава да разбера отговора. Избутах го от прозорците. Върху мястото на стената, на което беше опрян, цветът на мазилката седеше много по-запазен. Това ми стигна, за да се учести леко ритъмът на сърцето ми. Свалих облегалката му напред и щях да викна, но инстинктивно само подсвирнах. Подредбата беше под конец – около тридесет пакета консервирана храна, включително сухари, до тях аптечка-куфар, прилепени до нея две кутии с по около петдесет патрона всяка, в едната 9х19, в другата 40-ти калибър, до тях два пълнителя единадесето поколение за АК-47, заредени с 7,62 мм и две кутии с по четиресет патрона 5,56 мм, смазка, магнезиева запалка, няколко стоманени съда за готвене и фенерче със свирка. Всичко това в лявата половина. В дясната, сгъната прилежно зелена, камуфлажна униформа – панталон, шапка, шуба и пуловер, и най-накрая, в десния ъгъл – колан навит на руло, с протрито-позлатена, стоманена емблема на токата – лъв изобразен в скок, с щит на мястото на сърцето му и подаващи се остри нокти от предните лапи.
Затворих дивана и седнах по-встрани на табуретката. Слънцето угасваше зад планината, а разсъдъкът ми се разгаряше и общуваше сам със себе си:
– Няма как да вземеш всичко. Имаш достатъчно храна, от дрехи не се нуждаеш, не че шубата няма да ти стои добре.
– Отнасяй девет милиметровите и се махай. А, и да не забравиш смазката!
– Чакай сега, може да вземеш и нещо за размяна. Униформата със съдовете за храна могат да ти осигурят доста глезотии.
– Откъде си сигурен, че ще срещнеш някого, с когото да разменяш, а той дали ще има нещо интересно? И какво ще изхвърлиш от раницата, за да освободиш място? Ще изхвърлиш наличната храна, за да вземеш храна или ще изхвърлиш дрехи, за да вземеш дрехи. Ахаа, ще се лишиш от дрехи за повече храна? Ами аптечката, тя е огромна. Добре, какво ще кажеш да вземеш от всичко по малко?
– Оо, я се стегни! – завърши разпалено.
Покрих дивана и го посипах с прах и мазилка от пода. Обърнах по гръб с ритник масата, преди да си тръгна.
Навън в сумрака, щурците репетираха усилено за предстоящия им среднощен концерт. Повървях около петнадесетина минути, от тях половината между изсъхнали дървета. Намерих място, от което на зазоряване щеше да се вижда сградата със „златния диван“.
Когато бях горе в апартамента си спомних старата поговорка – "Нов ден, нов шанс". Затова оставих избора какво да взема за утре.
И друг път съм спал под наклон, но този предвещаваше свличане и пълзене до сутринта. Почистих място под един полуизсъхнал бор, разпънах палатката и разстелих постелка в нея. Трябваше ми светлина, докато вечерям, а фенерът в чорап е стар трик, който ми помагаше често, за да не привлека някой "приятел".
Цялата церемония заедно с храната, през четката за зъби и после до „възглавницата“, ми отне не повече от тридесет минути. Напоследък не се задържах на едно място и това започваше да ми се отразява.
Тайнствените звуци на сова насочваха мисълта ми далеч от днешния ден. Мислех за годините, когато за пръв път човек се сблъсква със самотата, с разваления дъх на смъртта и с добрите хора.
Слуховете за бунт се носеха често. В лагера бяха свикнали с тях и не им обръщаха особено внимание. Сутринта беше спокойна, обикновена. Мама пиеше кафе със съседката пред нашата палатка. Чувах тихото им шушукане и от време на време хващах по някоя цяла дума. Бях буден отпреди час, закусвах и прелиствах книга, която не ми беше разрешена, и бързах да дочета.
Първите откоси не притесниха никого. След вторите настана кратко затишие, последвано от масов крясък и грохот. Бях легнал на земята, когато мама влетя и се метна в единия ъгъл на палатката, разкъса пришито парче плат на пода и започна да дълбае с нож пръстта под него. Гледах я с недоумение, опитвайки да си наложа да остана легнал. Тя изобщо не ме погледна, дори за миг. Какво си мислеше че прави – ще изкопае тунел за двама ни и ще избягаме?
Докато се опитвах да разбера какво се случва, тя извади метална кутия от земята. Отвори я захвърляйки капака встрани, обърна я, и от нея тупна жълта монета и черно, гумено колелце. Сграбчи ме с една ръка, с другата събра паричката и колелцето.
– Не мога да те оставя тук, не мога, ще те загубя.
– Мамо…
– Хайде, тръгвай! Сега е моментът да те измъкна.
– Но, мамо, къде ще отидем?
– Сега ще разбереш. Хайде, слагай якето и мушни шапката в джоба.
Напълни стара дамска чанта с няколко консерви, малка бутилка с вода и два-три пакета сухари, окачи я на рамото ми и занарежда:
– Тръгваме, ще ме слушаш и ще изпълняваш.
– Нека изчакаме. След малко ще спрат да стрелят. Знаеш, че не продължава много.
– Ами утре? Ами вдругиден? Няма да чакам да ни убият. Хайде, движи се!
На излизане грабна одеяло от пода. Отвън ни поде вълна от хаос и блъсканица.
Стискам ръката на мама, опитваме се да пазим равновесие. Спъвам се и когато лицето ми е почти до земята, тя ме вдига, отблъсквам се от нечий крак, около мен се чува вихър от гласове – някои искат помощ и хлипат, други заплашват и се молят едновременно. Приемам всички звуци като шум – те не значат нищо. Слухът ми търси между многото единствения.
– Завиваме вляво. Виждаш ли онази вишка?
– Да.
– А високата, жълта палатка преди нея?
– Да, но защо…
– Тичаме натам.
Не питам, не мисля, тичаме. Стигаме и ми прави знак да приклекна до нея.
– Стой ниско.
Гледам как си подава главата от единия край, и след това рязко се скрива.
– Слушай ме сега. Чакаме да свалят охраната или да слезе сам. Ако това стане, качваме се горе, хвърляме одеялото върху бодливата тел и скачаме върху него. А когато сме отвън, не спираме и не се обръщаме назад. Разбрахме ли се?
– Ще прескачаме оградата?
– Да не би да можеш да летиш? Ще я прескачаме!
– Ами ако ни хванат, мамо, нека изчакаме…
– Няма какво да чакаме, нито ще ни… Ти нали все се хвалиш, че бягаш бързо и скачаш по-високо от всички? Хайде сега да те видя. Какво ще кажеш?
– Добре, добре. Но ще скачаме заедно, нали?
– Ти скачаш първи, за да мога да те гледам, да не мамиш. После идвам и аз. Става ли?
– Става.
Стоим приклекнали зад палатката. Мама продължава да наднича от време на време, а аз гледам някой да не връхлети отгоре ни.
– Говори по радиостанцията… Слиза, слиза. Приготви се! Когато кажа, тръгваме.
Държим се за ръце, а хватката ту се напряга, ту се отпуска. Тъкмо да тръгнем и рязко спираме.
– Хайде.
Тичаме през глава, а всичко покрай нас е спряло. Почти сме до първите стъпала, когато губя ръката ѝ. Виждам обувки и чувам само тропот. Свивам се на кълбо. Трополенето отслабва и дочувам:
– Чило, добре ли си?!
– Добре съм, нищо ми няма.
– Хайде да го направим. Зная, че можеш.
Затичваме се по стъпала, приветстващи ни с камбанен звън. От високо всичко ми се струва различно. Мама пуска ръката ми, сякаш казва: „Разгледай.“. Всички бягат, спъват се, падат и сменят посоката си през секунда. Чувам изстрел от единия край, после в другия. Някой се свлича на земята, друг го прескача с нож в ръка. Така се отнесох, че трябваше да бъда разтърсен, за да се върна обратно.
Одеялото вече покриваше бодливата тел на оградата. Мама ме погледна, усмихна се и падна на колене пред мен. Прегърна ме и целуна, обхвана рамената ми и ме избута внимателно назад, така че остави малко разстояние между нас. Извади от джоба си гуменото кръгче и златистата монета, обърна дясната ми ръка с дланта нагоре.
– Това е от баща ти – златна монета и военен часовник. Даде ми ги преди да го отведат. Обясни ми, че ако не се върне и намерим начин да се измъкнем, ще са ни нужни. Наблегна да запомня, че часовника имал електромагнитен щит и не можело да го повредят, а някакви модули за локализиране били блокирани. Както се изрази – бил „вярно куче“, можел да се ползва безопасно. Прибери ги.
– Добре.
Чувам камбанения звън от стъпалата, само че не като нашия висок, лек, изпълнен с надежда, а тежък, бурен и мрачен.
Усетих как душата ѝ завира, изпарява се и кондензира в очите ѝ.
– Скачай!
Засилвам се, стъпвам на ръба и се оттласкам с всичка сила.
Откакто разбрах, че ще прескачаме оградата, ме тревожеше височината, а чак върху одеялото отново се сещам за нея. Драпайки, извръщам глава в очакване да видя скока ѝ. Естествено, няма да скочи, преди да съм долу. Колко съм зле! Искам да си разменим реда, но е късно. Трябва да сляза по-бързо. Не мога да се завъртя изцяло, опитвам да разпределя тежестта си върху телта. Издърпвам ръкавите на якето върху дланите си, преди да се хвана за последния ред, висвам единия си крак, стискам очи и се пускам. Търкаляйки се по земята, насечено пред очите ми, прикладът на охраната се стоварва върху главата на мама. Моят крясък е заглушен от онзи горе:
– Виде!
Главорезът вече ме държеше на мушка, когато видях проблясъка на острието, потъващо от дясната страна във врата му. Затичах към оградата, исках да убивам, исках да страдат.
– Гадни мършии..! – крещях със стиснати юмруци.
– Бягай, Чило! Бягай бързо от тук!
Не беше нужно дори да вдигам глава. Познах гласа – беше мъжът на съседката, с която мама пиеше кафе сутринта.
– Убиха леля ти Рина. Махай се от тук, хайде! Чуваш ли? Изчезвай веднага!
Отряд от около пет човека тичаха в посока на вишката. Вдигнах глава и извиках:
– Идват. Не им давай да наранят мама!
– Изчезвай от тук ти казах, дребен. Ще се погрижа за тия нещастници. Хайде! И не се обръщай назад!
Така се бяхме разбрали и с мама. Затова и последните му думи задвижиха мускулите ми. Тичах, докато не можех повече. Тичах, докато не изсъхнаха очите ми. Тичах и после пак, докато не припаднах. Когато се свестих, не знаех кое време е, къде съм и колко дълго съм бил в несвяст. Погледнах часовника – 14:12. Изядох малко от храната, която мама беше сложила в чантата.
Последвалите дни се сляха. Мисълта и тялото ми отслабваха. Не зная откога не бях ял, когато усетих, че гърлото ми гори. Последният ми спомен е как лежа в изпочупена спирка с туптящата си глава и ледения въздух около мен.
Някой ме бута по рамото, после пак и накрая ме хваща и изправя.
– Откога си тук, мъжки?
Искам да му отговоря, но нямам сили.
– Ей, чуваш ли ме? Мамицата му, гориш. Дано не си лепна нещо от теб. Пфф… Трябва да те стоплим. Охх, тежичък си…
Чувам пукащи клечки, а сухотата в гърлото ме дращи и ми напомня, че съм жив. Стените са обгорели и със сажди, мога да мърдам само главата си, тялото ми е затиснато под тежки завивки.
– Вземи едно от тези хапчета, ако се изпотиш, трябва да се преоблечеш. Тук съм ти оставил дрехи.
– Къде сме?
– Ха, това ли ти е най-важно сега? В една полупорутена къща на около час път от спирката, в която те намерих. И по-добре ли си, когато разбра?
Гледах в очите на черната фигура и не ми идваше на ум какво да отговоря.
– О, съжалявам, дребен.
Мъжът започна да навива маската си. Под нея се подаде бяло, изкривено в усмивка лице с русолява брада.
– Бях отвън да събера сухи клони и забравих да я сваля. Тези дни чакаме сняг, а със студът шега не бива. – Намигна с лявото си око.
Този жест ме накара да се почувствам по-добре. Поех въздух и му отвърнах, учудвайки се на дрезгавия, хриплив глас, който излизаше от устата ми:
– Отива ти.
Мъжът бавно забели зъби и накрая прихна в насечен смях.
– Хи-ха-хо. Благодаря! Отивам да събера още дърва. До после, дребен. Отивало ми… Ха-ха.
Отвори вратата и студеният въздух обля челото ми.
– Как се казваш?
Неподозирах, че този въпрос ще предизвика неловка секундна пауза, сякаш беше забравил името си.
– Викай ми, както искаш. Сам си избери – подметна, гледайки към матово-черния си автомат, подпрян до вратата.
– Следващ.
Той извъртя плавно главата си от врата, без да мръдне никоя друга част от тялото си. Беше започнал да спуска маската обратно надолу.
– Това откъде ти дойде?
– Ами приличаш ми на такъв, все едно следваш нещо.
– На такъв? Добре, добре. После ще ми обясниш – каза, хлопвайки врата с лек замах.
Събудих се в поза, която ме накара да се учудя как не съм се затъркалял надолу с палатката. Излязох бавно и видях, че съм се отместил поне с половин метър от мястото, на което я бях разпънал. Планът вече ми беше в главата – слизам до реката за вода, след което минавам през сградата. Вземам само най-необходимото и изчезвам от тук.
– Хайде тръгвай, Чило, стига си се размотавал! – подканих се на глас.
Спусках се, стараейки се да подбирам пътя. Наложи се да прескоча няколко съборени огради, купчини от тухли и кал. В близост до реката, покрай срутена къща, лявата ми ръка завибрира. Косо хвърлих поглед към часовника. Показваше слабо завишено ниво на радиационния фон – 1.
Можеше да е просто довеяна частица от размяната на ядрени удари с ограничен обхват, паднали тук-там, където част от армиите са отказали да участват в „Обединението“ и са се обърнали срещу собствените си правителства и PL или пък от онези случки, в които някой се възползва от момента, за да си го „върне“ на историческия си враг, най-често съседа, с малка „мръсна бомба“. Без значение, трябва да съм нащрек. Виждал съм „разкапващите се“ мъже, които са имали нещастието да се набутат в радиоактивна зона, без да разберат, защото са нямали детектори.
Поотдалечих се от къща и спрях на калния бряг на реката. Разкопчах гумената каишка на часовника и държейки го за нея, го потопих във водата. Нещо проходи по гърба ми. Мисля, че се досещах, но преди да се обърна, внимателно затиснах часовника с камък към дъното. Плавно се изправих от приклекналата стойка, завъртайки се в обратната посока.
– Здрасти! Това до мен е Лий, а аз съм Майк.
– А този „чичак“, който си насочил към мен? – полюбопитствах.
Вече знаех модела и поколението, но трябваше да кажа нещо, за да не изглеждам онемял от изненада.
Следва продължение... 
Facebook страница на историята: 
Следва продължение... ⛏
🌫
Следва продължение...
