Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
Пуснато: 19 март 2023, 19:35
от khorin68
Ето и обещания откъс:
Елена Звьоздная
Академия на проклятията
Урок първи:
Не проклинай своя директор
Никога не проклинайте собствения си директор с проклятие с неизвестно за вас свойство, а още повече от десето ниво! Никога! Особено ако сте обикновена адептка* [* Адепт (лат.) – Убеден привърженик, последовател на някакво учение.] от Академията на проклятията, а той е най-могъщият лорд на Тъмната империя! Нали като извършите подобна глупост, можете да задействате цяла верига от странни събития… Например, ако прокълнатият от вас лорд Риан Тиер внезапно започне да ви преследва, да ви показва недвусмислени знаци на внимание, смъртоносни проклятия, като от рог на изобилието, да се посипят едно след друго върху нещастните жители на Ардам, а в Пограничната зона се появи сериен убиец, който избира за жертви девойки много приличащи на вас. И ако от убиеца, на теория, можеш да избягаш, то от магистъра Тиер нямаш никакъв шанс да се измъкнеш!
Нали тъмните лордове винаги постигат своето…
- Адептке Риате, - леко вибриращият глас на главата на нашето учебно заведение кара да потръпне нещо дълбоко отвътре и затова неволно се вслушваш във всяка негова дума, - вие провалихте сесията си. Вие не сте взели четири… не, пет изпита от профилиращите предмети.
Магистърът по тъмна магия Риан Тиер ме погледна с черните си, като самото Тъмно Изкуство, очи. Нервно преглътнах под този проницателен поглед. Предишният лорд-директор Лирус Енер беше значително по-лоялен към подобни пропуски при работещите адепти и обикновено ние наваксвахме всичко след сесията, като бягахме и вземахме изпитите вече без групата. Но с първия зимен ден всичко се промени – спешно събиране на всички адепти, дълго стоене в общата зала и нервното прочитане от страна на професор Нирас на указа на Негово Тъмнейшество за назначаването на новия глава на Академията на проклятията. Ето така в нашето скучно заведение се появи високият, тъмнокос и крайно взискателен лорд Тиер. За седмица бяха уволнени професорите уловени с подкупи. След още една седмица започна атестацията* [*Атестация (лат.) – Отзив за качествата, способностите или поведението на някого.] на адептите… Струва ли си да казваме, че редиците ни стремително редееха?!
- Защо мълчите? – настойчиво се поинтересува магистърът. – Нямате какво да ми кажете ли?
Нервно преглъщайки, честно отговорих:
- Не…
Магистърът сплете дългите си силни пръсти… Че пръстите, както и ръцете му, са много силни, всички ние знаехме съвсем точно – всяко утро на разсъмване и до онзи момент, когато слънцето се откъсва от хоризонта, лорд Тиер желаеше да се упражнява във фехтовката. Струва ли си да казваме, че точно оттогава, откакто младият полугол мъж започна да танцува със стоманата в ръка сутрин, цялата женска половина на Академията на проклятията ставаше с изгрева на слънцето и заемаше позиция при прозорците, надничайки иззад завесите към Първия меч на империята. Че по него съхнеше даже нашата престаряла домакиня…
- Адептке Риате – гласът на магистъра ме накара да потръпна, - осъзнавате ли, че ще ви изключат?
Осъзнаването беше болезнено – дипломата от академията ми беше нужна като въздуха! Даже да си помисля за това, че трябва да се върна вкъщи без диплома и без статус на държавен служител, просто не мога!
- Лорд-директоре, - гласът ми трепна, но усмирявайки гордостта си, вдигнах очи, хвърлих умоляващ поглед към лорд Тиер и откровено се помолих, - моля ви, дайте ми още един шанс… аз всичките изпити ще си взема!
Магистърът се усмихна, леко се наведе напред и проникновено попита:
- Кога? Пет профилиращи плюс седем общообразователни. Дванайсет предмета, адептке! А до края на сесията има три дни! Кога се каните да ги вземете всичките?!
В гърдите ми нещо се сви, в носа ми ме загъделичка… Струва ми се, че сега просто ще се разрева позорно.
- Незабавно престанете! – изрева лорд-директора. – Трябваше по-рано да помислите за последствията! Когато пропускахте часове и не се явявахте на контролни! А сега вашето разкаяние, както и сълзите ви, са напълно безполезни.
И точно тогава аз наистина заплаках. Безмълвно и опитвайки се старателно да се взема в ръце, но сълзите незнайно защо си течаха и течаха.
- Казах да престанете! – В гласа на лорд-директора се чуваше раздразнение. – В края на краищата, това си е съвсем по ваша вина.
Изхлипах и кимнах, навеждайки ниско глава, за да не види отчаянието ми.
- Адептке Риате, ама вие какво! – Пред мен във въздуха се материализира носна кърпа, веднага я улових, постарах се да изтрия сълзите си.
Лорд-директора известно време помълча, позволявайки ми да се справя с чувствата си, после спокойно произнесе:
- Надявам се, разбирате, че при цялото ми желание, нямам право да ви оставя в курса, адептке.
Разбирах… Кимвайки, започнах старателно да изтривам наново изливащите се като ручеи сълзи.
- Престанете, моля ви – тъжно поиска магистърът. – Знаете ли, никога не съм подозирал, че в Академията на проклятията всичко е толкова калпаво. Повярвайте, самият факт, че адептите от трети курс не могат да произнесат отчетливо нито едно проклятие от пето ниво, извънредно много ме огорчава!
Аз пак кимнах. После застинах, вдигнах глава и, с треперещ от надежда глас, произнесох:
- А аз мога! Мога…
Черните му очи леко се присвиха и магистърът раздразнено ме прекъсна:
- Разбира се, вие можете! Та вие сте в четвърти курс!
Съвсем забравих… Свела глава, пак изтривам очите си… Защо ми се случва всичко това… Защо? За какво ми е всичко това?! А после изведнъж си спомних:
- Затова пък зная проклятия от шесто ниво и даже едно от десето! Да, зная проклятие от десето ниво!
И застинах под ироничния поглед на магистър Тиер. Макар че, всъщност, не излъгах – проклятие от десето ниво, едно-единствено, аз знаех. Само че… съвсем не го научих на лекциите. Работата е в това, че във връзка с тежкото ми финансово положение, ми се налагаше да работя в една таверна* [*Таверна (ит.) – Кръчма, пивница.], в града. Работата беше тежка, сложна и малко приятна, но достатъчно добре платена. И често се налагаше да обслужвам нашите доста пийнали професори, а също и да изслушвам пиянското им бръщолевене. Ето че веднъж професор Швер, кикотейки се пиянски, се захвана да ме учи на проклятие от десето ниво. Това въобще е забранено и подобно нещо изучават само аспирантите* [*Аспирант (рус.) – Лице с висше образование, което се подготвя във висше учебно заведение или научен институт за научноизследователска работа.], но… мен ме научиха.
- И що за проклятие е това? – скучаещо се заинтересува магистър Тиер. – Любопитно ми е да го чуя.
Съдейки по тона му, той въобще не ми вярваше. От друга страна, можеше да ме изключи и без да ме повика в кабинета си, като ме уведоми с височайше писмо, като всички останали. Но магистърът все пак намери време за мен и ето го печалния резултат.
- Е, - на красивите му устни се мярна иронична усмивка, - лично на мен ми е крайно любопитно да го чуя. И, може би, ако действително владеете поне едно проклятие от десето ниво, ще ви дам шанс да останете в академията. Е?
Не повярвах на ушите си! Тоест ще мога да остана! Тоест няма да има изключване, няма да има позорно завръщане у дома за мен и ще мога да продължа да уча!
И като подскочих от радост, стремително избърсах сълзите си, лъчезарно се усмихнах и изстрелях на един дъх:
- Аное гете гархае томиес лае такеане!
Неочаквано ми се стори, че в помещението блесна мълния! Но някак си не обърнах внимание на това, защото очите на лорд Тиер внезапно стремително увеличиха размера си, а самият той се наведе напред, протягайки ръка и сякаш опитвайки се да ме спре…
Нищо подобно! Имах намерение да му покажа всичко, на което съм способна, и, влагайки енергия във всяка дума, произнесох фразата до края:
- Гете лумиа нгесе!
В следващата секунда над нас се раздаде гръм!
Като начало запищях, после бързо седнах на пода и закрих главата си с ръце, защото гърмеше така, сякаш небето се беше продънило.
А после стана тихо… някак съвсем тихо.
Известно време продължих да седя на пода, после рискувах да махна ръцете си, огледах се уплашено… все същият кабинет на лорд-директора си е, все така е тихо. И ето тогава внимателно се надигнах и… и се натъкнах на пълния с ненавист поглед на все още седналия зад масата магистър Тиер. И само какъв поглед беше! Гърмът ме уплаши значително по-малко, отколкото той…
- Седнете! – неочаквано рязко изкомандва магистърът.
Седнах.
- На стола, адептке!
Изохквайки, се надигнах от пода, с усилие се отпуснах обратно на стола, като уплашено гледах към вбесения лорд. Самият Тиер явно едва се сдържаше, защото беше целият побелял, изпъкналите мускули на стиснатите му челюсти се тресяха, а ръцете си беше стиснал така, че кокалчетата им бяха побелели.
- Ще ви задам само три въпроса, адептке Риате!
Изплашено се свих.
- Въпрос първи: достигайки до четвърти курс, изяснихте ли си факта, че в момента на произнасянето на проклятието, то попада конкретно върху този човек, към когото е насочен погледът ви?!
- Ох, - издадох уплашено. – Аз това на вас?...
- Потресаващо! – просъска магистърът. – Вие го разбрахте най-накрая! Въпрос втори: известно ли ви е, че проклятията от десето ниво практически е невъзможно да се премахнат?!
Бузата на магистъра видимо потръпна. А после, леко навеждайки се напред, лорд Тиер просъска:
- И последния въпрос: вие самата знаете ли какво именно проклятие ми наложихте?!
Трепнах, после и съвсем се разтреперих, защото ме научиха на проклятието, а какво такова то въобще е, професор Швер така и не ми каза, заспивайки с пиянска усмивка в салатата!
- Е?! – изрева вбесеният лорд-директор.
- Не… не… не зная – простенах аз.
Сега не само бузата, но и окото му затрепери, а в следващата секунда кабинетът се разтресе от вопъла му:
- ВЪН!
Излизайки бежешком от кабинета на магистъра, се спънах в килима, едва не паднах, но като направих едно несъзнателно рязко движение, запазих равновесие и се юрнах напред. След миг вече бях зад вратата, с усилие се опитвах да възстановя дишането си и гледах с окръглени, объркани очи към изумената секретарка на нашия лорд-директор, почтената лейди Митас.
- Какво стана? – шепнешком попита тя.
- Н-н-не знам – отвърнах заеквайки.
- Изключи ли те?
- Не знам! – По бузите ми пак потекоха сълзи. – Не знам…
И изтривайки лицето си, се затътрих нататък.
Когато вървях по коридорите, отвсякъде долавях съчувстващи погледи и, едва добрала се до стаята си, плаках два часа без да спирам. А после, като се наревах добре, станах, приближих се до прозореца, погледнах към стадиона за занятия и замръзнах – магистър Тиер беше там! Ама какво ти беше – лорд-директора в разпасана риза кълцаше с къс меч един стълб!
Гледах на това действие в някакво странно вцепенение точно дотогава, докато с поредния си бърз удар магистърът на Тъмното Изкуство не сряза грамадата, която с усилие бих обхванала с ръце. Но той не само я отряза – разгорещеният лорд-директор продължи да рита с крака падналия стълб. После адски пламък изригна нагоре и магистърът изчезна…
А на сутринта беше обнародвана заповедта на лорд-директора: „Да се увеличи срокът на зимната сесия на дванайсет дни.“ И половината адепти, възнасяйки молитви на тъмната богиня, бързо седнаха зад учебниците.
Подобно въодушевление Академията на проклятията още не беше виждала. Сякаш даже пространството над нея бучеше от освободената енергия, а въздухът звънеше от проклятията, готови да се отронят от устата на адептите. И за първи път от момента на моето обучение тук, библиотеките опустяха в буквалния смисъл на думата – даже негоден учебник по битови проклятия нямаше възможност да получиш. Адептите зубреха, адептите страдаха и адептите хвърляха всички сили за изпитите.
В края на сесията „Опашатият списък“ съдържаше само три фамилни имена и – какво постижение! – моето там го нямаше. Взех всичките си изпити! Абсолютно! Даже проверовъчния изпит от миналата година, на който бях зациклила, и него взех!
- Дея – повика ме Яна, - ти какво застина?
Яна е моята съседка по стая. За разлика от мен, тя съвсем не е от бедно семейство и да работи на Тимяна не й се налагаше, затова и успеваемостта й беше със степен по-висока от моята. А и какво му е чудното – тя вечер пишеше домашните си, аз от залез до разсъмване миех съдове, разнасях поръчки и изслушвах пияните клиенти, понеже, както казваше собственика на нашата таверна „Зъбът на дракона“: клиентът е твоят баща, майка, баба и дух-пазител на семейството, затова обичай и уважавай клиента.
- Дея – нетърпеливо ме повика Тимяна, - ама ти там какво?
Свила рамене, аз стоях и, глупаво усмихвайки се, гледах „Опашатия списък“ – моята фамилия я нямаше там за първи път през всичките четири години на обучение. Приятно е, много. Даже гордост със себе си се появи…
Неочаквано забелязах, че вечно недоволната от всички Яна бързо се покланя, пък и във вестибюла* [*Вестибюл (фр.) – Широко помещение между стаите на жилищно помещение, обществени сгради и др.] стана значително по-тихо, а така тихо става само в присъствието на…
- Добър вечер, адептке Риате – прозвуча ниският мъжествен баритон на лорд-директора.
Проклетото проклятие от десето ниво! В почивките при подготовката ми за изпитите се опитах да го намеря в справочника на аспиранта, измолвайки последния от библиотекаря за две безплатни вечери в „Зъба на дракона“, но нищо не открих! И ето го сега лорд-директора… какво ще му кажа…
- Добър вечер, магистър Тиер. – Ето какво му казах, покланяйки се, ала и като се изправих, не откъсвах поглед от пода.
- Радвам се, че оправдахте доверието ми и взехте всичките си изпити… от седмия път – продължи беседата ни лорд Тиер.
Каква осведоменост… Да. Изпита за смъртоносните проклятия го взех едва на седмия опит, но все пак го взех, нали!
- Важен е резултатът – реших да изкажа поне една умна мисъл и незнайно защо свих глава в раменете си.
Звук на бързо отдалечаващи се стъпки, а после вратата като се тре-е-есна.
Във вестибюла адептите се разбягаха като хлебарки под светната лампа – е да, страхувахме се ние от новия лорд-директор. Много се страхувахме. Даже като не отчитаме факта, че той е наш директор, то само принадлежността на лорд Тиер към ордена на Безсмъртните е вече сериозен повод най-малкото да си предпазлив. Като добавим към това и званието Първи меч на империята, образование по специалността „Тъмно Изкуство“, второ образование „Изкуството на Смъртта“ и ще ви стане ясно защо, даже на ежедневните тренировки на мускулестия мъж, всички дами от нашето учебно заведение го наблюдаваха скрити зад завесите, за да, не дай, тъмна богиньо, той да ги види.
В общи линии, след няколко мига във вестибюла беше пусто. Наистина, за известно време на стълбището и при вратата на столовата имаше блъсканица, но ние с Тимяна си проправихме път през мрачната тълпа от адепти и скоро вече хвърляхме чантите си на тесните легла в стаята ни.
- Ух, размина се. – Тимяна седна и, като се преви, протегна ръце към връзките на обувките си. – А мислех, че ще те изключи.
И аз си мислех така, но го премълчах. А после се приближих до прозореца… и там и застинах. Магистър Тиер отново беше сменил времето за тренировка и в конкретния момент кълцаше с два огнени меча многострадалния стълб, съвсем наскоро поставен на предишното си място. В бързо сгъстяващия се мрак видът на полуголия мъж в отблясъците на аления пламък на мечовете въобще беше омагьосващ…
- Безупречно прекрасен, вълнуващо привлекателен, пленително опасен… - Тимяна сякаш беше озвучила мислите ми.
Едновременно въздъхнахме конвулсивно и продължихме да шпионираме танцуващия с мечовете магистър.
- Сърцето ми бие три пъти по-бързо, когато го гледам – отново прошепна съседката ми по стая.
- Моето бие десет пъти по-бързо, когато Тиер ме гледа – прошепнах в отговор аз.
И тук се случи невероятното – магистърът бързо се извърна и погледът му беше точно насочен към прозорците на женското общежитие!
В същата секунда ние с Тимяна отскочихме от прозореца, отнасяйки по пътя си масичката, събаряйки вазата и врязвайки се в шкафа. И шумът несъмнено би бил внушителен, но нещо се тряскаше в стаята отдясно, а в стаята отляво се чуваше звън от разбито стъкло, и въобще мигновено стана ясно, че гледаха всички и едновременно, и от прозорците офейкваха също едновременно.
А след това също така едновременно, свели очи и стараейки се да не срещаме погледи (понеже ни е срам), ние дружно изнасяхме боклука от стаите: парчета, парченца, а едрата лейди Варис отломките от масата и шкафчето… Не й провървя на нещастната крехка обикновена мебел…
* * *
Студеният вятър ме удари в лицето със ситен скреж, с парцали заледен сняг, с кишавата влага на зимното затопляне на времето. Настръхнах, стегнах по-силно вървите на наметалото, по-плътно замотах шала и, пронизвана от вятъра по всички места освен краката, обути в ботуши, и омотаната шия, тръгнах по тъмните улици на потъващия в нощта град.
Под краката ми жвакаха локви и стопеният мръсен сняг близо до стените на къщите. Треперейки от вятъра, притичваха кучета, плъхове, по-рядко котки. Котките у нас незнайно защо останаха малко, а плъховете и кучетата понасяха зимата добре.
Неочаквано отпред се появиха тролове. Шумна, креслива тълпа от кикотещи се чорлави главорези, пиянски поклащайки се, пресичаше улицата ту по диагонал, ту напряко, но въпреки това все някак успяваше да се придвижи напред. Затова пък сега е ясно, защо е толкова пуста улицата. Троловете – това са огромно количество проблеми за всеки срещнат, а пияните тролове са въобще голям и непрестанен проблем. И затова аз предпазливо свърнах в една от тъмните пресечки, надявайки се, че тъпоносите ще минат покрай мен и със същите тия носове няма да ме надушат.
Едва навлязла в уличката, се натъкнах на едно гърбато джудже и вече се канех да се извиня, когато чух:
- Дейке, защо закъсняваш?
- Ох, извинете, майстор Гровас, не ви познах – постарах се да поправя грешката си, понеже трябваше да поздравя първо аз.
Гномът се изправи и стана ясно, че това не е никакъв гръб, а напротив – чувал, който старият тарикат беше скрил под наметалото си, затова и приличаше на гърбат.
- Какво стоиш? – измърмори майстор Гровас. – Побързай, недей да пилееш времето на стопанина си напразно!
Това е, защото те с майстор Бурдус са приятели, но ако не бяха пак нещо поделили помежду си, Гровас тогава щеше да започне с мен една дълга и всеобхватна беседа за времето, радостен да отчете за себе си в този процес, на каква сума е нанесъл вреда на съседа си.
Кимвайки на майстора, аз се забързах към таверната, като криволичех по задните дворове и се вслушвах в представлението на главната улица, което щедро даряваха на всички волни или неволни свидетели троловете. Някъде нещо се сгромоляса, после се чу звън на стъкло, в далечината се чу кучешки вой, после се чуха все по-засилващи се гласове, предшестващи изясняването на отношенията с юмруци и мечове. Радваше ме само едно: на сутринта, когато се връщах в академията, всички скандалджии вече се успокояваха, пияниците спяха, а скандалджиите попадаха зад решетките.
Наближавайки таверната „Зъба на дракона“, по навик пристъпих към незабележима врата в стената, бързо я отворих и се шмугнах вътре. Топлината, ароматът на задушено, пикантната миризма на прясно изпеченото, принуждаващия те да вдишаш въздуха аромат на подправки и радостното озъбване на Тоби, нашия готвач.
- Здравей, немощ книжна – закрещя той, - взе ли ги?
- Взех ги – радостно отвърнах аз, събличайки се в движение.
Ботушите, наметалото, шала и роклята струпах набързо в стаичката, а тук вече имаше закачено, току-що изпрано облекло в цвят на горчица, якичка, маншети, престилка и кърпа за главата. Преоблякох се бързо и, като напъхах краката си в удобни чехли, отново влязох в кухнята след две минути.
- Седни, хапни – изкомандва Тоби. – Навалицата е голяма, Сел не се справя, така че няма да подгънеш крак до утре.
Седнах, дървената маса, и без това чиста, веднага бе забърсана с парцал, след което пред мен сложиха чиния с чорба от глигански бут, поставиха комат от още горещ хляб, който Тоби ловко поръси със настърган кашкавал, и допълниха трапезата с чаша топло мляко с канела и звяр-трева – това, за да съм бодра до сутринта.
- Яж, яж – Тоби ме погали ласкаво по бузата, - и без това си слабичка, ала сега си съвсем като вампир от вампирите.
Тлъстият бульон се оказа леко пресолен, засищащ и безумно вкусен. Тоби го вареше по определена рецепта, пък и месото самият той избираше. И затова сутрин ние често ходехме заедно до академията – аз, за да поспя два часа и хайде на лекции, а той – при мрачните стени на нашето учебно заведение свиваше вдясно и отиваше на пазара да избира продукти. В зависимост от това, което купува, се и съставяше менюто в таверната ни. Намери ли хубава риба – ще има рибена супа, пушена рибка, царевична каша, запечена в тесто рибка и, разбира се, рибени кюфтенца. Избере ли говеждо – гулаш, тлъсти супи, филе, кюфтета и пастети с различен вкус. Но най-обичах, когато Тоби готвеше птиче месо или месо от диво прасе, просто не знаех друго по-добро от това. От свинските джоланчета бульона ставаше малко мътен, с капчици прозрачна мазнина на повърхността и с аромат на лук и черен пипер, а ако го оставиш да изстине, той ставаше на желе и можеше да се нареже на порции от кубчета. Този бульон го обичах и в двата варианта. А от пилешкото Тоби правеше своя знаменит Златен бульон. Харесваше ми да украсявам чиниите със златисти парченца варено бяло пилешко и кръгчета плодове, а още и с листенца салата – красиво се получаваше, а пък на вкус… Да, в столовата на академията ни не ни хранеха така.
- Дея, какво си се омърлушила? – Тоби се приближи, постави пред мен чиния с малка палачинка, отгоре й сложи внимателно малко боровинково сладко. – Дай оценка на новото ястие.
Отчупвайки внимателно с лъжичка парченце от палачинката, гребнах от сладкото и опитах. Неочаквано сладкият вкус на извара там, където предполагах да е обичайното тесто за палачинки, и киселата жилка на сладкото, в което освен боровинката се усещаше още и малина.
- Сирници* [*Сирник – Питка от извара.] – весело си призна Тоби. – Е, как ти се струва?
- Потресаващо – възхитих се аз, излапвайки останалото. – Много вкусно.
- Племенничката скоро ще има рожден ден, затова искам да направя нещо по-особено.
- Торта със сметана – предложих аз, като се протегнах към млякото и питката. – Може със замразени малини, нали помниш, че за жената на градоначалника прави една такава.
- Да, помня. – Тоби се върна при печката. – Но ми се иска нещо по-необикновено, все пак за племенницата ми е.
Племенницата на нашия готвач беше любимка на всички в таверната – дъщеря на загиналата му сестра, единствена внучка на родители вече в преклонна възраст, пък и самият той се отнасяше към Сина по-скоро като към дъщеря, отколкото към племенница. Глезеше я извънредно много, но това си беше едно толкова очарователно къдравокосо-чернооко създание, че всички я глезеха.
- Дея! – Гръмогласния вопъл на майстор Бурдус едва не ме накара да се задавя.
Подскочих, набързо преместих останалото от вечерята настрани и го покрих със салфетка – после ще го доям, сега вече съм на бегом.
Като отворих незабележимата вратичка, предназначена за работниците, влязох в таверната. Дъх, напоен със спирт, мирис на пот, храна, шум от разговори, едва чута мелодия на уморения вече флейтист, нервната Сел със смъкнала се настрани кърпа, квадратни дървени маси, обикновени, но здрави пейки, кадящи факли и тълпа пияни тролове, нахлуващи през вратата!
- Това не е на добре. – Майстор Бурдус, стоящ зад тезгяха на крачка от мен, видимо се натъжи, оглеждайки своята трапезна зала. - Ох, не е на добре…
Троловете, разбира се, са народ избухлив, но честен – като поизтрезнеят, за разрушенията изцяло ще си платят. Но кой ще плати за клиентите, които ще си отидат веднага, щом започне бой, или няма да влязат, като видят какво се случва тука.
Аз също въздъхнах горестно, понеже разбирах, че именно на мен после ще ми се наложи да остана и да помагам на Сел с уборката. Пък и да преживея всичко, което има да става.
- Дейке, ти засега върви в далечния край на залата, именно там се настани нов клиент, а при тия не се пъхай – нашата Сел си е наполовина трол, тя и ще се разправя с тях – каза майстор Бурдус.
Кимнах, грабнах свитъка за поръчки и се забързах към далечния край на залата, като по навик потърсих с поглед новичкия. Не беше трудно да го открия – човекът не само бе омотан в наметалото си, но и бе скрил лицето си под непроницаема маска от тъмна мъгла, - и седеше пред празната маса. Щом е с маска, значи е маг, при това силен, такива понякога се отбиваха тук по работа от държавно равнище, в смисъл, че или издирваха бегълци, или бяха в командировка за ревизии. Този явно е от бойните магове – раменете му са широки и движението му, докато се извръщаше към мен, беше доста внушително, а повечето под наметалото му не се виждаше.
Бързо се приближих, поклоних се и захванах обичайния разговор:
- Тъмна ви вечер, уважаеми господине. Какво ще поръчате?
Магът бавно вдигна глава, като се втренчи в мен с непроницаемата си маска. И незнайно защо дясната му ръка, просто лежаща на масата преди да се приближа и нервно барабаняща с пръсти, неочаквано се напрегна. След това се сви в юмрук, а после чух:
- Нека да ме обслужи… някоя друга!
Неприятна ситуация. Погледнах към Сел, тя тъкмо се опитваше да вземе поръчката на троловете. И ако я извикам да дойде, ще трябва да се занимая с троловете. Но думата на клиента е закон, а на мага – още повече.
- Както заповядате. – Отново леко се поклоних и се отправих към Сел.
Малко обидно ми стана, но е без значение, ако внезапно господина покаже някакви свои предразсъдъци или… е да, обидно е. И докато вървях през цялата зала към Сел, ми ставаше все по-обидно и в крайна сметка, до троловете стигнах вече озлобена. А там беше шумно, лъхаше на прегоряло и най-якият от плосконосите, с обици на лявото ухо и лявата ноздра, правеше опити да награби нашата сервитьорка.
- Сел! – Приближих се точно в момента, когато избухливата полутролица се канеше да прасне чистокръвния трол по наглата мутра, а това значи, че вече са я изкарали извън релси. – Сел, върви, там… искат те.
Нечистокръвната ловко се измъкна от лапите на застиналия при моето появяване трол и удивено ме погледна. Махнах с ръка по посока на самозабравилия се клиент, извърнах се към троловете, усмихнах се лъчезарно, демонстрирайки професионализъм, и вежливо попитах, докато свитъка и молива са приготвени:
- Какво желаят уважаемите господа?
Съдейки по пиянски зачервените им очи, клиентите желаеха да продължат веселбата, при това на чужда сметка.
- Вино, брага* [*Брага (рус.) – Вид домашна бира, подобна на руския квас.], сливовица – започнах да изреждам аз, очаквайки някакъв ентусиазъм от тях.
- Девица – внезапно продължи същият тоя заядлив трол.
Усмихнах се още по-широко и максимално вежливо отвърнах:
- Моля за извинение, но човешкото не влиза в менюто.
Казах го и веднага се наругах за грубостта си – просто не си струваше. Пък и троловете са отмъстителни, после ще започнат да ме причакват в тъмните улички.
- Но затова пък имаме страхотна месна супа – постарах се да се поправя аз.
Троловете едновременно се изправиха. Нервно преглътнах, хвърлих изплашен поглед към предводителя им, но той незнайно защо гледаше над главата ми към някого зад мен.
- Обслужете мен – прозвуча нисък, леко вибриращ глас зад гърба ми.
Бързо се обърнах и носът ми се блъсна в черните копчета от наметалото на нашия тайнствен гост, а аз, отмятайки глава, видях все същата покрита с мъгла непроницаема маска.
- Да – промърморих аз, - разбира се. Почакайте минутка, ще взема поръчката от господа троловете и…
- Те си отиват – неочаквано произнесе странният маг.
- Но… - Обърнах се обратно към пийналата компания и бях много удивена да видя, че те наистина си отиват, всички… само този черният и чорлав, с обиците на носа и ухото, внимателно ме гледаше.
Но и той си отиде мълчаливо.
Едва се затвори вратата след него и тайнственият посетител се върна на мястото си. Съпровождаха го удивени погледи и потресено мълчание – не можеш да измамиш троловете с някаква си маска, и ако те ей-така безмълвно си тръгнаха, то означава, че против този маг те просто нямаха шанс.
Напрегнатото мълчание, възцарило се в таверната, беше нарушено от майстор Бурдус. Кланяйки се на госта ни, той го уверяваше, че вечерята непременно ще е за сметка на заведението и даже, ако господинът поиска, то…
- Нека да вземат поръчката ми. – Прозвуча уморения, леко приглушен от маската глас, и нашия бъбрив собственик на таверната мигновено клюмна.
Ние със Сел кратко се спогледахме на тема, кой ще отиде вземе поръчката, в крайна сметка трябваше аз. Отново се приближих до масата и с отработено движение хванах свитъка и молива, произнасяйки:
- Тъмна ви вечер, уважаеми господине. Какво ще поръчате?
Непознатият, вече успял да свали наметалото си, мълчаливо смъкна ръкавиците си и аз неволно се загледах в дясната му ръка, а по-точно, в пръстена му от черно сребро, изобразяващ череп на дракон, при това очите на този череп светеха в червено. И веднага ми бе зададен въпроса:
- Вие защо се замъкнахте при троловете?
Удивено мигнах, погледнах непроницаемо-черната маска и, неволно свивайки рамене, едва чуто отговорих:
- Нали поискахте друга сервитьорка, а другата е Сел, затова ми се наложи да я сменя там, за да може тя да е тук и…
- Достатъчно – отряза магът, - но за в бъдеще да знаете, че троловете не са онази компания, към която една млада и красива девойка трябва да се доближава.
В следващия миг на устните ми неволно се появи смутена усмивка, а бузите ми видимо порозовяха. Съвсем не очаквах някак си, че като ме нарекат красива, ще е толкова приятно.
- Какво ще поръчате? – по-топло и по-добродушно се поинтересувах аз.
- По ваш избор – уморено отвърна непознатият и незнайно защо бързо се извърна от мен, като пак стисна ръцете си в юмруци.
Но вече нищо не можеше да развали настроението ми и, щастлива от комплимента, изхвръкнах към кухнята. Събрах всичко на един поднос, както се казва, с любов, даже украсих със зелена салата пастата от извара, която вървеше в допълнение към супата, и скоро вече нареждах всичко това пред клиента.
- Приятен апетит – пожелах, като свърших, и си тръгнах без да дочакам отговор.
Вечерта и нощта преминаха удивително спокойно. Някак посетителите не се задържаха много, пиеха с мярка, никой не предизвикваше скандали, за първи път от много дни насам музикантът свиреше и даже го слушаха, а също така самият този тайнствен клиент, за разлика от всички останали, се заседя почти до разсъмване.
А после се случи това, заради което се бях установила в „Зъбът на дракона“ преди три години… Винаги усещах неговото пристигане, така както се случи и сега… Забързани стъпки, вратата се отвори и лорд Шейдер Мерос влетя в таверната. Бърз, стремителен и опасен, като камшика на палача, той се промъкна край мен, докато сваляше в движение ръкавиците и наметалото си, приближи се до тезгяха и произнесе обичайното:
- Кошмарни, Бурдус. За мен обичайното и звяр-трева в сливовицата.
Както винаги това е супа, каша, месо и алкохол за закуска. Запътих се към кухнята, като дори и не дочаках поръчката от майстор Бурдус. За това какво обича Шейд, традиционен посетител на таверната след нощния патрул, знаех с подробности.
Върнах се в залата, приближих масата до прозореца, която той почти постоянно заемаше, започнах сръчно да нареждам всичко на масата, като крадешком разглеждах изтънчените черти на бледото му лице, къдриците на смолисточерните му коси – във влажно време правите му коси се усукваха в едни такива забавни къдрички. Плъзнах поглед по плътно стиснатите му устни, тънкия орлов нос и трепнах, като погледнах очите му – лорд Мерос ме наблюдаваше и, осъзнавайки, че съм разбрала за това, се усмихна едва забележимо.
- От доста време не съм те виждал, Дея – меко произнесе той.
- Така се… получи – едва произнесох, съвсем смутена.
Като наредих масата, набързо се извърнах с намерение да отида и, примерно, да си допия млякото. Но не успях да направя и крачка, когато една студена ръка мигновено улови малката ми длан, като ме принуди да се спра. Удивено погледнах Шейд и чух невероятното:
- Поседни с мене, Дея.
И като че ли беше молба, но всъщност си беше заповед. Преглътнах, погледнах към майстор Бурдус и получих лекото му кимване в знак на съгласие.
- Ама, разбира се, че той ще разреши – насмешливо произнесе Шейд, - залата вече е на практика почти празна, с тези двама клиенти, които са тук, освен мен, Сел ще може да се справи, така че настанявай се.
Внимателно заобиколих масата, настаних се срещу началника на един от трите патрула на Нощната стража и, откровено казано, изпитвах повече вълнение и смущение, отколкото радост. Някога, след този случай… някога много исках той да ме види, забеляза ме и просто се усмихна. Той можеше много, но не се стремеше… Някога лорд Мерос бил в императорския дворец и му предричали главозамайваща кариера, някога се е канел да се ожени за дъщерята на тъмна елфийка, която подлудявала даже самия император, някога му е била определена дата за сватбата. Някога… но нищо от това не се случило. Неизвестно защо сватба нямало, а от кариерата лордът се отказал сам, захвърляйки всичко и заминавайки от столицата в Граничната зона, по-точно в нашия град Ардам.
- Променила си се – внезапно произнесе Шейдер. – Не в лицето, а в погледа. Случило ли се е нещо хубаво днес?
Със сигурност, да – днес стоях пред „Опашатия списък“, не видях фамилията си в него и това беше онази малка победа, която сгряваше сърцето.
- Да, лорд Мерос – скромно отвърнах аз и се усмихнах, припомняйки си незабравимото чувство за победа.
Лордът се усмихна и неочаквано ме посъветва:
- Усмихвай се по-често. Имаш красива усмивка, Дея, именно такава, искрена. А когато се усмихваш заучено на клиентите, това направо… вбесява.
След такива слова, естествено, за усмивка и дума не можеше да става. Тъжно погледнах към Бурдус, който ни наблюдаваше отстрани, после към Сел, която се беше настанила до тезгяха със сирниците на Тоби и билковата отвара. С тежка въздишка погледнах към Шейдер – лордът ядеше бързо, съсредоточено, но заедно с това движенията му бяха контролирани, маниерите му безупречни, а погледът му… някак си празен. Оставаше ми само да се досетя каква ли е била тази нощ за него – обичайната с патрулирането на улиците на спящия град или запълнената с упокояване на нечистите сили, които през последните години ставаха все повече. Каквато и да беше, тя бе поставила печата на умора и горчивина на гордото му лице, и лорд Мерос изглеждаше изморен, изтощен и опустошен.
- Повече недей да ходиш сама из града – внезапно произнесе магът. – За известно време Ардам няма да е безопасен за младите момичета. Ще предупредя Бурдус.
Любопитството измести неопределения свещен ужас от офицера на Нощната стража и аз избързах да попитам:
- Нещо лошо ли се е случило?
- Да. – Лордът вече беше привършил с храната, отмести празните чинии отпреде си и се протегна към сливовицата. Направи глътка от чашата и, загледан в прозореца, зад който вече беше започнало да се развиделява, мрачно произнесе: - Вече имаме три трупа. Всичките на момичета, достатъчно симпатични… докато не са се позабавлявали с тях, а след това удушили.
Сел, която както винаги нагло подслушваше, се стресна, майстор Бурдус спря да полира тезгяха, от ръцете ми се изплъзна една салфетка.
Лорд Мерос само се подсмихна накриво, после протегна ръка през цялата маса, смъкна кърпата от главата ми, кой знае защо ме погали с пръст по бузата и след това добави:
- И всички са били с коси с цвят на узряла вишна, като твоите.
Неприятна студенина мина през кожата ми. И кой знае защо внезапно си спомних втренчения поглед на оня чернокос трол с медна обица на ухото… Припряно станах, бързичко скрих косата си под забрадката, завързах я по-стегнато, а после започнах сръчно да събирам празните съдове, като се стараех ръцете ми да не треперят прекалено много.
- Уплаших ли те? – тъжно попита лорд Мерос.
- А вие как мислите? – неволно го срязах в отговор.
И като подхванах подноса, се скрих в кухнята. Тоби вече отдавна го нямаше, той в полунощ отиваше да спи, за да се върне на разсъмване и да тръгне към пазара, та затова тук се оказа тъжно и даже някак си съвсем неуютно.
Разтоварих съдовете на масата, допих си млякото, доизядох си вече изстиналата питка и реших, че е време да се стягам за академията. Когато се върнах в залата, окъснели посетители вече нямаше. Лорд Мерос, както винаги, беше оставил парите за вечерята на масата, нашият тайнствен гост беше постъпил по същия начин – навици от столицата. Вземайки парите, оставени от непознатия, учудено зяпнах две сребърни монети! Това беше много, прекалено много за вечеря в таверната, която и така си беше за сметка на заведението. И като занесох парите на Бурдус, майстора също се учуди, после изхъмка и ми подаде едната монета.
- В столицата е прието на сервитьорките да се оставят пари за чай – обясни стопанинът, - така че втората монета явно е за тебе.
След което отброи и ми протегна дванайсет медни – моята заработка за нощта. Точно тези пари веднага ги взех, а сребърната монета все още въртях на тезгяха, леко намръщена. Една сребърна – това са сто медни, тоест въобще не са малко пари.
- Вземай ги вече де. – Бурдус се усмихна. – Струва ми се, че нашата малка Дея започва да привлича клиенти в това заведение.
Изчервих се от неговия намек и се отправих към кухнята разсърдена, Сел си размени две фрази с Бурдус и скоро в празната зала се раздаде веселият им смях.
Когато отидох да се преобличам, видях пакет с храна – значи, Тоби няма да тръгне с мен, сигурно по-късно щеше да прескочи до пазара. Жалко, обичах да се връщам с него на разсъмване. В пакета имаше вкуснотии за мен – две питки и месо с каша в гърненце, това е за обяд – приятно е, когато се грижат за теб. Понякога си мисля, че именно Тоби беше причината, поради която и досега работех нощем в „Зъба на дракона“.
Бързо се преоблякох, прескочих през залата, извиках „кошмарни“ на майстор Бурдус и Сел, които си пийваха двамцата от бутилки с някакъв алкохол, помахах с ръка на Рута – нашата миячка на съдове и чистачка, която точно на разсъмване и идваше на работа, и се запътих към академията.
Когато излязох, нощта беше вече отстъпила територията си на сива и влажна предутринна дрезгавина. Беше студено, вятърът в действителност бе затихнал, но от това по-топло не ставаше. Като настръхнах, стъпих в спящия град и забързано закрачих по пустите улици.
Но едва се отдалечих от таверната, когато чух тихото:
- Дея.
Огледах се и видях лорд Мерос. Той стоеше, облегнал рамо на стената, и пушеше пура, бледото му лице се осветяваше от червеното огънче при всяко дръпване от цигарата. Но онова, което дори не можех да предположа, бе това, че офицера чакаше именно мен.
- Бързаш ли? – Той продължаваше да стои до стената.
- Време ми е вече – все още размишлявах над причината той да се намира тук, когато го произнесох. – Трябва да съм будна след три часа, след това на лекции и…
- А-а – лениво се отзова лордът, - ти май все още учеше, нали?
Тази небрежност ме прободе неприятно, но кои сме ние в сравнение с великия маг.
- Вие искате ли нещо? – Вежливо попитах аз.
Лордът плавно се отблъсна от стената, приближи се до мен и мрачно кимна към пътя.
- Да вървим. – Бяха единствените му думи.
Тръгнахме. Не много бързо, което въобще не ме радваше, защото беше студено, но и не рискувах да помоля лорд Мерос да побързаме, все пак е някак си любезно от негова страна. И ние закрачихме така по улиците на спящия град, покрай тъмните прозорци, угасващите фенери и събуждащите се яздитни дракони, към широкото незастроено място, където свършваше стената на академията, а оттам оставаха още четиристотин крачки до входа.
Но едва стигнали до стената, офицерът от Нощната стража внезапно спря, принуждавайки ме да спра и аз. После пурата, вече почти допушена, беше захвърлена с нервно движение на пръстите, а самият лорд се извърна към мен и, като ме гледаше в очите, произнесе:
- Квартирата ми е недалече от тук… - И погледът му стана един такъв… невъзмутим.
- Извинете? – Аз даже не го разбрах от първия път.
Устата му се изкриви насмешливо, в следващата секунда ръката на мага се плъзна по талията ми, а устните му, с мириса на дим от вишневи листа, неочаквано докоснаха моите, властно смачквайки ги, и след това лорд Мерос едва чуто прошепна:
- Сгрей ме, Дея…
В този момент аз се стъписах. Просто застинах, замрях в объркване, не знаейки какво да правя. Беше ме срам, стана ми страшно и някак си не разбирах, какво и защо се случва. Няма спор, че в заведението, където работех, неведнъж се опитваха точно така да ме притиснат в ъгъла, със сервитьорките въобще не се церемонят, но пък аз въобще не го очаквах от лорд Мерос. Най-малко очаквах нещо подобно именно от него! И само хлъцнах, когато мъжката ръка дръпна якичката, късайки копчетата, и студените пръсти проникнаха под плътната тъкан на черната ученическа рокля…
- Адептке Риате! – Проникновеният глас на магистър Тиер наруши тишината на ранното утро.
Шейд замря, видимо опитвайки се да съотнесе „Дея-сервитьорката“ с това официалното „ адептке Риате“, и в следващия миг се отдръпна, удивено гледайки, как по пребледнялото ми лице вървят сълзи…
- Дея? – И такова чувство, сякаш към лорд Мерос се върна предишният той: - Какво не е наред? Защо плачеш?!
И аз престанах да плача, гледайки учудено към мъжа, който няколко години привличаше погледа ми, заради когото често оставах до разсъмване, на когото се възхищавах, в края на краищата. А той само…
Конвулсивно изхлипах и с усилие изговорих:
- Как… как… как можахте?
Отблъснах лорда, бързо се отдалечих към тъмната, обвита в черно наметало фигура на лорд-директора. Не се учудих на неочакваното му застъпничество, и друг път на разсъмване съм се прибирала заедно с професорите, а на два пъти даже придружих подпийналите преподаватели до мъжкото общежитие в академията. Но това, което не очаквах, беше:
- Лорд Шейдер Мерос, вашето поведение спрямо адептката Риате го виждам като оскърбление към цялата Академия на проклятията и към мене лично, като глава на това заведение.
В следващата секунда в лицето на поразения от случващото се лорд Шейд се удари призрачната мъгла на призива за дуел.
Аз в този момент се опитвах да приведа в ред копчетата на палтото си и така и се вцепених. Неподвижна останах само аз – офицерът от Нощната стража, едва получил призива за дуел, съвършено се промени. Застана изпънат и с ярост гледаше към лорд Тиер, после величествено кимна и, като предизвикана страна, определи времето:
- По залез слънце. В парка на Черния дракон.
- Не закъснявайте – ядосано отвърна магистърът и вече към мене: - Адептке, може ли да побързате.
Аз мигновено се отправих надолу по стената към входа, магистър Тиер вървеше зад мен без да бърза, но и някак си не изоставаше. Страхувах се да се огледам за лорд Мерос, даже като отчетох факта, че пакетът, така грижливо направен ми от Тоби, така и остана да лежи на спаружената от студа трева до стената. Ала нямах намерение да се връщам за него.
Когато стигнах вратите, почуках в определен ритъм, въобще без да се замислям, че на практика на крачка от мен ме следваше магистърът. Портиерът, гоблинът Жловис, припряно отвори с думите:
- А ето я и нашата Дея! – Но тутакси съзрял тъмната фигура на лорд Тиер, мигновено сви глава между раменете, целият посивя и промърмори: - А ето го и нашия директор…
На муцуната на гоблина се мярна някакво ехидно изражение, което въобще не очаквах от него. Жловис се поклони, възможно най-ниско, поканвайки ни да влезем и при това съвместявайки раболепния жест с най-мръснишката саркастична усмивка. Че даже и с намек ми смига!
Прелетях през целия двор яркочервена, както от смущение, така и от негодувание, а когато се обърнах, видях, че лорд-директора бе вече съвсем забравил за мен и високата му фигура чинно се носеше към тренировъчното поле, очевидно за сутрешното малтретиране на за нищо не виновния стълб…
* * *
След четири часа се събудих с мокри очи и дълго не можех да разбера къде се намирам.
- Ти плачеше в съня си – заяви недоволната Тимяна, - случило ли се е нещо?
- Работническо всекидневие – навъсено отвърнах аз.
- След работническото всекидневие обикновено не ревеш на възглавницата – равнодушно отговори Яна и отплава в коридора, явно отправяйки се към душовете.
Аз не бързах за там, вече се бях отбила преди краткия сън, а не обичам сутрин да ми е студено. По ми е лесно бързо да се наплискам и да се гмурна в топлото легло, вместо след къпането да се обличам и да се мъкна през замръзналия, одухван от ветровете двор в учебния корпус. Не, сутрин обикновено скачах от леглото и бързо си пишех домашната работа…
Но не и днес!
- СТАНИ!!! – Страшния вопъл, явно усилен магически, разтърси цялото здание и съответно всички адепти.
Въобще, презглава се изтърсих от леглото и, в предвид, че над главата ми също се дочуха глухи удари, май не само аз се бях стреснала. Но по-нататък стана още по-весело!
- Всички, включително и преподавателския състав, след пет минути да се явят на тренировъчното поле в униформа за физически занятия!
И тази заповед, всяка една дума, отчетливо я чуха всички! Никой не се съмняваше чия беше личността, използваща гласова магия!
След пет минути всички учащи се в Академията на проклятията, включително и останалите след директорския терор преподаватели, зъзнехме на студения вятър. Радостно беше само едно – под краката нищо не жвакаше и обувките не се мокреха. Единствено заради това обичах зимата – блатото замръзваше.
- Добро утро, адепти и професори! – Лорд-директорът рязко, стремително и уверено се появи иззад ъгъла на оръжейната, за един миг изникнал пред нас.
Над редовете се понесе дружна въздишка – магистър Тиер беше, както обикновено, гол до кръста. И сега женската половина на академията безбожно се взираше в лорд-директора, нагло игнорирайки смисъла на изговаряните от него думи. Аз май се присъединих по-скоро към мъжката половина, които го гледаха хладно и завистливо. И непонятно какво повече, макар че сигурно на момчетата им беше по-завистливо, но на мен ми беше по-студено.
- Погледнете се! – Застанал пред омърлушения строй, съобщи той. – Кои сте вие, адепти от Академията на проклятията?!
Ама как кои – бъдещите клеркове* [*Клерк (от лат. Clericus „духовно лице“) 1. В някои страни: служител в кантора. 2. В средновековна Англия и Франция: духовно лице.], незаменимите сътрудници на Нощната стража, следователите, участъковите… накратко, никои, да си кажем честно.
- Къде е гордостта ви?!
Остана зад прага на това заведение. Просто нас никой не ни обича. Ровим се в мръсното бельо, правим публични пороците и старите грешки, довеждаме до прозрачност онези, които свято се кълнат, че са потулили делата си.
- Накъде отивате?
Към стабилност. Не знам какво друго, но работа за нас винаги ще се намира, макар че не можеш да си поживееш богато и охолно на държавна заплата, но и да си протягаш краката няма да ти позволят. Служебна квартира, служебен порцион, държавни осигуровки – тези, които постъпваха в Академията на проклятията, всичко гореизброено напълно ги устройваше.
Но изоставащите сред нас кой знае защо ни съжаляваха.
- Вие сте жалки, затъпели, неуверени в себе си и сте се смирили с незавидната участ на боклуци в държавната система! – Изрева магистър Тиер.
Ама разбира се, до кариерните висоти на бойните магове няма да достигнем, но от друга страна, продължителността на живота ни ще е по-голяма.
В общи линии, не зная за останалите, но мен речта на новия ни лорд-директор въобще не ме вдъхнови. Като погледнах косо нашите нестройни редици, разбрах, че също и адептите не са, а за преподавателите въобще е друга тема за разговор – и на тях всичко отдавна им беше омръзнало.
- От днес нататък – продължи да ни вещае магистър Тиер, - всяка сутрин ще има физически упражнения!
На всички ни ни прилоша.
- На обед – упражнения по бойна магия първо ниво!
На присъстващите им стана още по-зле, тъй като с нашите зародиши от магически сили, което и да е заклинание от бойната магия се превръщаше в многочасови пристъпи на главоболие и състояние на дивашка слабост.
- По залез слънце – всеобщо събиране и оттрениране на навиците за самоотбрана!
Даже в очите на влюбените дами на мига образът на магистър Тиер изгуби привлекателността си наполовина… че даже цялата си привлекателност. „Тиранин, деспот, злодей!“ – това бяха всичките ни мисли по повод на така бързите промени в учебната програма на Академията на проклятията.
- А сега наляво! – Изкомандва лорд-директора. – И бегом марш по пистата! Всички!
Всички стояха и продължаваха да гледат към лорд-директора, мислено превъртайки по две-три от най-зловредните проклятия. Лично аз, не знам защо, си помислих за проклятието за диария.
Обаче магистър Тиер ловко избегна получаването на триста проклятия от различна степен на трудност, мрачно резюмирайки:
- Това си беше ваш избор!
В следващата секунда прогърмя мълния, която нямаше какво да търси тук през зимата, и всеки от адептите и професорите получи доста чувствителен удар от електрически разряд. Над нестройните редици се раздаде едно „Ай“, после „Ама че боли“, след това всички се втурнахме да бягаме.
Три обиколки на цялата академия, като се придържахме по-близо до стената на оградата, ние направихме не веднага и явно не по собствено желание. Много пъти падахме и, понеже бягахме на тълпа, заради един, който се подхлъзнеше на замръзналата земя, почти всички летяхме презглава. Ставахме, охкахме, тихичко проклинахме някои, получавахме поредния заряд на бодрост и отново се включвахме в обиколката. В края на третата обиколка до мен се оказа Тимяна, която съсредоточено мърмореше проклятия от различна степен на трудност, втренчена пред себе си. Проследих погледа й и разбрах, че е по-добре да си премълча – пред нас бягаше Ригра. А ние с Янка толкова я ненавиждахме за високомерието й, а също и за изрядната порция неприятности, които Риг ни беше осигурила. В общи линии, не можехме да я търпим, но да застанем против нея се страхувахме – дъщерята на местните аристократи, която я бяха изпратили тук единствено в качеството на наказание, имаше двама изключително мерзки братя и те не се свеняха да ударят момиче.
- Дей – простена Тимяна, - не мога повече.
- Тука всички не могат повече – с накъсан шепот й отговорих аз.
Но все пак достигнахме до финала, тоест до тренировъчния полигон, и чухме спокойното:
- Достатъчно. Сега ходом... казах ходом, а не пълзешком, върнете се на изходна позиция!
Онези няколко охранени адепта и почти целия преподавателски състав, които направо пълзяха като разузнавачи, за да завършат разстоянието, като по този начин се опитваха да предизвикат пристъп на жалост у някои други, бяха принудени да се изправят и да се замъкнат заедно с всички останали. Но в ордена на Безсмъртните от памтивека жалостиви не се намираха и затова магистър Тиер оставаше глух за стоновете и охканията. И ние, докуцвайки до мястото за построяване, отново застанахме в три редици и с омраза втренчени в ръководството. Към омразата специалистите по Тъмно Изкуство са напълно безчувствени, така че и на огнените ни погледи не бе обърнато внимание.
- Равнете се на разстояние протегната ръка! - Изкомандва отвратително бодрия магистър.
Подчинихме се и редовете ни се разредиха.
- Наляво! Отново се равнете на ръка разстояние! - Поредната заповед.
- Равнение на средата! Погледите към мен!
Отново обърнахме изпълнените си с жажда за убийство и за почивка погледи и ги отправихме към директора Тиер.
- Сънените мухи са по-бързи! - Затапи ни Първия меч на империята. - Какво пък, да започнем от абе-то. Двайсет прикляквания. Започвайте!
Когато мръсните, окъсани, едва стоящи на краката си адептки от Академията на проклятията най-после се дотътрихме до входа на общежитието, при вида на стръмните стълбища до етажите, се случи масова истерия. Всички ридаехме! Някъде близо до нас, при стъпалата на мъжкото общежитие, ридания нямаше, защото мъжете видимо се смущаваха, но затова пък се чуваше отбрана ругатня, на която и троловете биха завидели. А след това лейди Орис, преподавател по Любовни проклятия, простена:
- Аз съм първа под душа.
Риданията едновременно стихнаха. Естествено, преподавателите имаха собствен етаж и собствени душове, но мисълта не беше лишена от здрав смисъл. Ригра изблъска пълничката Иш и се втурна по стълбите първа, а след нея нейните угоднички и чак след това ги последваха всички останали, вече разбрали, че ще им се наложи да стоят на опашката. Тъжно е.
Изчаквайки дългата, мръсна и откровено воняща на пот опашка, най-сетне се добрах до душа. Бързо се умих под виковете и почукванията на вратата, изискващи да не спя, а да се размърдам по-бързо. Омотах се в хавлията си и се запътих към своята стая, цялата настръхнала, докато вървях. Не, обикновено се избърсвах в душ кабината, но сега всяко забавяне във въжделената народна кабинка би било самоубийствено.
А и най-неприятното – заради всички тези събития, не успях да си напиша домашните! По нито един предмет! Сега имах избор или да се опитам все пак да направя нещо, или да отида на закуска... Струва ми се, че ще остана гладна.
Тъжно размишлявах за несправедливостта, която намираше трайно място в живота ми на практика и вървях по коридора, чувствайки как водата от мократа ми коса се стича в онази част на гърба ми, която оставаше неприкрита от хавлията, когато пред мен изникна... магистър Тиер!
Ние едновременно замръзнахме. Впрочем, аз и без това не вървях особено бързо, понеже от движението на въздуха буквално ми ставаше още по-студено. Затова пък лордът се беше забързал... докато не ме видя. Едва ме видя и се спря толкова рязко, сякаш се беше натъкнал на невидима преграда... А и лицето му стана такова, все едно, че тук при нас е пълно с невидими стълбове. Даже реших за всеки случай тук да преминавам по-внимателно за в бъдеще... ако доживея до тогава. А погледът на директора бе един такъв, че силно се усъмних в шансовете си да оцелея. И вече се канех с раболепие и странично покрай стената да се измъкна от помещението, когато магистър Тиер неочаквано пресипнало и тихо изрече:
- Адептке Риате...
Сърцето ми подскочи и заби три пъти по-бързо, ръцете ми се разтрепериха, наложи ми се да се откажа от плана си за измъкване покрай стената, като го заменя с отстъпление назад към душовете... Там има много народ и няма да ми е толкова страшно. Взех решение и внимателно направих крачка назад...
- Стой! - Гневното изръмжаване ме накара да взема още по-правилното решение.
Най-общо казано, аз се обърнах и побягнах. Бързичко така и стремително, старателно притиснала хавлията си към гърдите. И даже не забелязах веднага, че въжделената врата в края на коридора въобще не се приближава. А когато забелязах, вече беше късно: магистър Тиер стоеше пред мен, скръстил ръце на гърдите и, вдигнал вежди, скептично ме наблюдаваше как се опитвам да бягам във въздуха. Наложи се да престана да движа краката си и едва тогава директора реши да ме върне от висящото ми състояние на пода.
Щом почувствах дървените дъски на пода под краката си, се реших да погледна към магистъра. Удаде ми се трудно – малко беше, че банално се страхувах от него и ме беше срам за онова проклятие, ами още повече сега го ненавиждах, споделяйки това негативно чувство с цялата академия.
- Адептке Риате – гласът му сега беше нормален, отново с нотки на превъзходство и снизходителност, - какво предизвика вашето бягство от ръководството на настоящото учебно заведение?
Добър въпрос. Но трябваше само да погледна на това мрачно лице и в тези черни, леко присвити очи, за да разбера, че отговор не се изискваше. Но все пак го очакваха, така че се наложи да произнеса:
- Тъмен ви ден, лорд-директоре.
- Светли нощи, адептке Риате – саркастично отвърна той.
И тишина. На мен ми е студено, но магистърът продължава да се извисява над мен, като ме гледаше втренчено. И когато съвсем ме полазиха мравки, все пак се реших да попитам:
- Мога ли... да вървя... Имаме лекции и...
- Замръзнахте – досетиха се най-накрая някои.
Отново вдигам глава, гледам го, едва кимвам и вече се каня да отговоря, когато се случва странното – две топли длани лягат на голите ми рамена, после бавно се спускат надолу, плъзгайки се по ръцете ми, вече значително по-бързо се вдигат нагоре, отмахват мокрите кичури коса от шията ми, а в следващата секунда лицето на магистъра неочаквано се оказва съвсем близо до моето.
- Какво... какво правите? - Успях да извикам преди устните му да докоснат моите.
Лорд Тиер се спря, но не се отдръпна, черните му очи почти с ненавист се взираха в моите, а гласът му внезапно стана пресипнал и тих:
- А какво според вас се каня да направя, адептке Риате? - Злобно ме попита той.
Преглътнах и уплашено промърморих:
- А вие не сте първия мъж, който се опитва да притисне сервитьорката до стената... и аз зная, че се каните да го направите и... аз съм против!
Едно е лошо – не сме в таверната, а тук нито Тоби, нито биячите, нито дори майстор Бурнус, могат да ме спасят. И най-неприятното – магистърът също го знае.
- Странно. - Палецът му докосна долната ми устна, леко натисна и го прокара по нея, след това замря, а лорд-директорът продължи. - Да изкажете протеста си на лорд Шейдер Мерос така и не се осмелихте. Или в онзи момент протестът като такъв просто не е съществувал?...
Той не изрече това като въпрос, но явно в същото време и питаше. Просто започна да ме тресе и, и без да имам сили да удържа това треперене, едва чуто отговорих:
- Аз просто... се уплаших...
- Само това ли?!
Мигновено ме пуснаха. Не просто ме пуснаха, магистърът стремително се извърна. После се случи нещо съвсем ужасяващо:
- Ще дойдеш през нощта. В апартамента ми. Сама.
Все едно някой ми изкара целия въздух с удар, даже дума не можах да обеля, а лорд Тиер отново се обърна, хвърли ми преценяващ поглед и добави:
- Нали искаш да продължиш обучението си? А най-важното за вас, адептке Риате, е резултатът.
И магистър Тиер безшумно, бързо и, най-вече мълчаливо, се отдалечи. В същия миг вратата, водеща от душовете към коридора, се отвори и оттам се изсипа тълпа от адептки. Девойките шумно се възмущаваха и не разбираха, как може вратата, която по принцип и ключалка нямаше, внезапно се е оказала заключена. От другия край на коридора се появиха ядосани адептки и дори преподавателки, които не проумяваха защо и техните врати най-неочаквано са побеснели.
- Май духовете-пазители са се пробудили – вещаеше една от престарелите професорки.
- Всичко е ясно – пригласяше й много по-младата преподавателка по предмета „Проклятията на мъртвите“. - Магистър Тиер е носител на голям дар и няма да се учудя, ако в най-близко време не се пробудят отдавна упокоени същности.
- Само духовете-пазители ни липсваха – възмущаваха се дочулите разговора адептки.
А аз стоях... Само по хавлия по средата на коридора, мокра, замръзнала и съвършено опустошена...
Внезапно над Академията на проклятията отново се раздаде магически усиления глас на директора:
- Всички да напуснат женското общежитие. Сбирка навън след шест минути.
И адептките се засуетиха, като се стремяха да се облекат колкото се може по-скоро. Аз не се стремях, добрах се до стаята, и без да изсуша косата си, се облякох, сложих си топъл шал и излязох, най-вероятно, последна.
Когато напуснах сградата, така и разбрах, че съм последна – всички адептки ме гледаха с осъждане, професорките и преподавателките с учудване, а самият лорд Тиер с ледено порицание. Именно неговия поглед като улових, аз се спънах на входа и едва не излетях по стъпалата, а после бързо закрачих с наведена глава, като разглеждах мяркащите се под полата ми носове на обувките, към строените жителки на напуснатото общежитие.
Щом застанах в строя, забелязах, че сред обикновено словоохотливите адептки на Академията на проклятията, е учудващо тихо... И ето, че в тази тишина отчетливо дочух отвъдния и затова леко приглушен глас на духа-пазител на самата академия, който всички отдавна считаха за заспал навеки:
- Мога изобщо всичко да пратя в Черната бездна – мрачно заплаши вечно несговорчивият дух.
- Аз пък мога окончателно да те пробудя, да премахна оковата ти към източника на сила и в академията ще имаме още едно безобидно привидение в повече – съвършено спокойно му отвърна лорд Тиер.
Всички ние бяхме прекрасно осведомени точно за отмъстителността на настоящия дух-пазител, който в минало свое пробуждане напълно бе лишил академията от два учебни корпуса, като ги спуснал под земята, без да си направи труда да построи стълбища към тях, нито пък нормални входове, и ние от ужас спряхме да дишаме. Даже вече не ми беше студено, беше ми само много страшно – в общежитието останаха всичките ми пари, всичките ми вещи и всички конспекти! А познавайки духа-пазител, след подобно заявление, като това на лорд-директора, той наистина можеше да унищожи всичко в Черната бездна! И духът беше много бърз да отмъщава!
Но кой знае защо нищо не се случваше. Изчакахме минута, втора, още пет. Подухваше вятър, треперех от студ, а нищо не се случваше! Изведнъж всички чухме глас, от който не просто мраз, а направо лед ни полази:
- Давай плана!
Тоест току-що духът се беше съгласил! Наистина се беше съгласил! И ние чакахме с радостни усмивки на лицето победителя, а именно магистър Тиер, но той вместо изявления на благодарност студено произнесе:
- ДавайТЕ!
Миг на пълно изумление и духът попита:
- Какво?
- „Давайте плана, лорд Тиер!“ - С менторски тон повтори магистърът.
Всички адептки и преподавателки вкупом се сбогуваха с оставеното в общежитието имущество. Не се скъпяха на емоции:
- Палтенцето ми – простена професорката по теория на некромантията.
- Ботушките ми – пригласяше й лейди Жастин, която завеждаше учебната ни част.
Адептките просто стенеха едновременно, понеже им беше ясно, че да споменават кой какво има беше излишно, и без това същото това имущество вече нямаше как да бъде спасено... В този момент лорд Тиер беше много близо да получи масово, затова и неотменимо проклятие за диария! Пред възможността да изгубим всичко придобито с труд, даже от лорд-директора престанахме да се страхуваме! И вече се канехме да се намесим, когато се случи нещо:
- Няма да търпя!... - Изсъска нещо огнено-черно с белезникави отвори вместо очи, заплашващо да излезе от земята.
- Предупредих ви – съвършено спокойно произнесе лорд Тиер, демонстративно разглеждайки самото общежитие и не обръщайки ни най-малко внимание на появилия се дух.
И духът застина там, където всъщност излизаше. А невъзмутимият магистър на Тъмното Изкуство замислено проговори:
- Навярно си струва да направя духа-пазител да е женска същност... Те по-добре... стопанисват и следят значително по-добре за повереното им имущество, и...
За първи път ни се отдаде възможността да видим съскащ от безсилна злоба дух-пазител! Само че той съскаше, беснееше и в същото време се предаваше на милостта на победителя си:
- Готов съм да изслушам желанията и предложенията ви, лорд-директоре – вежливо произнесе духът.
Поведението на магистър Тиер на мига се промени и с не по-малка почтителност и вежливост в гласа, лордът произнесе:
- Ще съм ви много признателен, ако изпълните следните дейности за подобряване на условията на живот на прекрасната половина на нашата академия.
И протегна листче лично на духа.
Последният, стъписан от толкова рязката промяна в поведението на Тиер, стоеше буквално с увиснало чене, докато най-сетне не го проумя. После улови листчето, зачете се и изчезна, оставяйки след себе си да се развее на ледения ветрец пепелта от свитъка.
В следващата секунда старата, леко изкривена сграда на женското общежитие затрещя, а след това пред очите ни стана двойно по-голяма, като си прибави още два етажа. По стените пробегнаха вълни, сградата завибрира и се покри с тухлена зидария върху потъмнелия и напукан камък. След това изчезнаха прозорците, за да бъдат заменени от по-широки и по-нови, а накрая дойде ред и на покрива. Още един миг – и доволният от себе си дух-пазител се материализира пред лорд Тиер.
- Побързах, както ме помолихте – съобщи той.
- Безкрайно съм ви благодарен. - Магистърът леко се поклони. - Довечера ви каня на чаша с нещо по-силничко от моята лична колекция.
Духът просия, в буквалния смисъл озарен за кратък миг от златисто сияние, също леко кимна с глава и отвърна:
- С удоволствие приемам поканата ви, магистър Тиер.
И изчезна. Погледът на лорд-директора се обърна към шокираните адептки и преподавателки от Академията на проклятията. Ние се намирахме... в невероятно състояние, граничещо с ликуването и едновременно с това шокирани.
- Дами! - Леденият глас на магистъра ни напомни, че навън съвсем не е лято. - Побързайте. И стига... - Неочаквано ми се стори, че погледът на магистър Тиер е насочен към мен, когато след паузата добави: - Сте треперили!
Равният строй от потресени и поради това мълчаливи адептки се обърнахме синхронно и се отправихме към обновената сграда на общежитието. А там вече имаше радостни викове, припадъци от безгранично щастие и танци на ликуваща радост – извън полезрението на фантастичния директор! Когото сега обичаха с безкрайна, безмерна и безответна любов!
И само аз стоях в просторния хол, където ярко гореше камина и поради това беше толкова топло, че веднага всички се сгряхме, гледах на ликуващите адептки и ридаещите от щастие преподавателки, и чувах отново като наяве: „И стига... сте треперели!“ И имах чувството, че той го беше казал лично на мен.
- Всяка от нас си има отделна стая! - Ревът на Лира, добрата и благовъзпитана девойка от семейството на двама професори, накара стъклата на новопридобитите прозорци да звънят, но без съмнение привлече вниманието ми, както и вниманието на останалите адептки.
Оказа се, че на стената уютно се бе разположил списък на всички обитателки на общежитието и срещу името на всяка бе посочен номера на стаята и етажа! Всички преподавателки станаха притежателки на апартаментите на първия етаж, но освен тях на жилищната площ на елита, се разполагаше и една адептка.
- Риате! - Просъска Ригра, бързо търсеща ме с поглед. Намери ме и заплашително ме попита. - А откъде накъде ти, адептке, си удостоена с честта да живееш на първия етаж?
И всички се извърнаха към пребледнялата мен. Измериха ме с внимателни и преценяващи погледи, а после отново се върнаха към изучаване списъка на заселване, произнасяйки всеобщата присъда:
- Не, по-скоро това е просто грешка.
Аз също се приближих и се загледах: редом едно до друго бяха имената на Раере, нашия преподавател по типология на проклятията, и Риате, тоест аз.
- Духът-пазител нещо е сбъркал – разфуча се Ригра. - Трябва да съобщим на лорд-директора за това.
„Ами върви и му съобщавай“ - отмъстително си помислих аз.
Явно останалите си помислиха същото, защото, ако от магистъра Тиер по-рано се страхуваха, то вече след случилото се днес, още повече!
А след това с някак си разпокъсани движения побързахме да огледаме новите си апартаменти. Отначало плахо, после все по-бързо и по-бързо, шмугвайки се по стълбището, а аз с преподавателките – по дългия коридор, където съвсем новите врати миришеха на дърво и проблясваше позлатата на табелките, посочващи името на притежателя. И докато броях номерата и бързах към стаята си, се получи забавяне – преподавателките не можеха да отворят вратите. Те стояха, безрезултатно дърпаха дръжките и по никакъв начин не можеха да влязат.
- Това е издевателство! - Възкликна една от престарелите дами.
- Не-не, по-вероятно е тук да има някакъв механизъм за блокиране, който може да подейства само на определени действия от наша страна.
И тук аз съзрях своята врата. Тя по нищо не се отличаваше от другите врати в този коридор, но на нея висеше табелка с името ми:
- Адептка Риате – прочетох на глас, омагьосана от блясъка на позлатата й.
Ключалката щракна и вратата се отвори. Дамите погледнаха към мен, после към вратите си и по коридора се пронесе ехтежа на произнасяните на глас имена, които произведоха щраканията на ключалките, а аз... аз плахо прекрачих в новата си стая...
И трябваше само да вляза и ме обзе радостно неверие в случващото се и повече то не ме напусна. Това беше не една, а цели три стаи! Три пълноценни стаи и всички те за самата мен! И внимателно пристъпвайки, с удивление разгледах гостната, тоест стаята, в която попаднах веднага от коридора, от нея врата вляво водеше в спалнята, а врата отдясно в отделен кабинет, където бяха разположени шкафове за книги, маса, стол и две кресла до прозореца! И това не беше всичко – в спалнята имаше врата, която водеше в отделна баня! Отделна!
Вляво от моя, смело ще кажа, апартамент, се раздаде щастлив писък, отдясно някой ликуващо танцуваше и изкрещяваше възхвали към магистър Тиер, впрочем, подобно безобразие се сътворяваше сега навсякъде. И на горния етаж също ликуваха и то така, че таванът се тресеше.
Бавно, като омагьосана, аз оглеждах спалнята с широкия два персона креват, застлан с качествени памучни чаршафи и покрит с вълнено одеяло със символите на академията, все още не съвсем осъзнаваща случилото се и не вярваща в него, когато на отворената ми врата нетърпеливо се почука. Излизайки в гостната, видях гоблина-пазач с букет алени лилии в едната ръка и с пакет от сладкарницата на гнома Мелоуи в другата. Пакетът не можеше да бъде объркан с нещо друго по никакъв начин – само в сладкарницата на Мелоуи на пакета лепяха посребрено изображение на сладкиш, украсен със завъртулка от крем.
- Честито преселенийце, значи – ехидно ме поздрави гоблина, като остана в коридора и не пресече чертата, която го отделяше от моя нов апартамент.
- А ти защо не влизаш? - Попитах го учудено.
- Такъв съм си аз, загадъчен. - Гоблинът примижа. - И имам за теб, Дейке, две гатанки. Първата – защо като занесох писмо на лейди професорката Гете и в нейната стая влязох, а в твоята не мога по никакъв начин? - И той демонстрира този свой опит да влезе, но както се изясни, да пресече невидимата черта не можеше, сякаш се натъкваше на невидима стена. След което продължи: - А сега втората гатанка за теб, Дея. Защо лорд-директорът нощем винаги си поспиваше, но трябваше само да тръгнеш на работа и той след тебе излезе през нощта, и с тебе сутринта се прибра, а?
Да, загадъчен гоблин-пазач си имаме, само проблеми с него:
- Че откъде да знам? - Възмутих се аз.
- Не знаеш? - Недоверчиво попита отново гоблина. Втренчи се в лицето ми, разбра, че наистина нищо не зная и съкрушено въздъхна. - Жалко. Много жалко. - Той протегна букета и пакета. - Лорд Шейдер ми ги даде, давай вземи ги, че ръцете ми не навикнали да носят тежести.
Наложи се бързо да се приближа и да ги взема, и едва тогава проумях:
- Това е от лорд Мерос?
- От него, от него. - Гоблинът присви очи. - Лорд Тиер не й стигаше, въртиопашка!
И бърборейки нещо за мен явно съвсем справедливо, гоблинът продължи нататък, като по пътя се заглеждаше във всяка отворена врата.
Аз така и останах да стоя с алените лилии в едната ръка и сладките от Мелоуи в другата, обидено загледана след гоблина. Защото той от самото начало не е прав!
Личните местоимения в учтива форма (Вие, Вас, Вашият) винаги се пишат с главна буква, за разлика от тези в мн.ч. Изписването на числителните имена в дългата им форма (дванадесет, шестдесет) вместо в кратката (дванайсет, шейсет) все още е граматически правилно, но все повече се превръща в архаизъм. Така че, ако ще се занимавате с преводи, добре е да свикнете да използвате кратката форма.