Форуми на Моята библиотека

Съвсем леко редактирано...
Благодаря за критиките, винаги са добре дошли.


Раницата ми беше почти готова, когато се сетих, че преди два дни останах без кибрит. Може би не беше много умно от моя страна да оставям цялата кутийка на онзи овчар, но човекът беше толкова усмихнат. И приветлив. Излъчваше спокойствие, което единствено дългите години живот в планината можеха да му дадат. Сякаш времето беше спряло за него и нищо не можеше да го изненада. Не, не беше грешка. Аз нямах спешна нужда от кибрита тогава, а той щеше да седи по върховете още дълго.
Не съжалявах, като човек, който скита от дете по планините знаех, че способността да запалиш огън може да ти спаси живота, но пък от друга страна никога не ми се беше налагало да си спасявам живота така. А до хижата, към която се бях запътил, имаше само два часа преход. За съжаление, когато стигнах до нея съвсем бях забравил за липсата и така и не си купих нов.
И ето ме сега, рано сутринта, в заслона под върха, готвейки се за 9 часов преход. Без кибрит. Доброто планиране на туристическите маршрути и следенето на прогнозата за времето винаги бяха работили в моя полза. Надявах се, че сега няма да е по-различно. За всеки случай бръкнах в страничния джоб и проверих дали поне магнезиевата пръчица е още там. Никога не бях палил огън така и искрено се надявах да не ми се наложи.
Излязох пред заслона и погледнах на запад. Изгревът беше започнал и слънцето зад гърба ми огряваше билата на върховете. По най-високите части, на местата, където все още имаше сняг светлината искреше по ръбовете. Въздухът беше неподвижен и кристално прозрачен. Изкуших се да извикам силно и да слушам как ехото обикаля наоколо, но бързо се отказах. Нищо не биваше да нарушава хилядолетното спокойствие на планината. Аз бях само гостенин, разглезено дете, което търпяха по незнайни причини.
Стегнах здраво връзките на обувките си и се изправих. Тялото ми още беше схванато от неудобното спане, но някак си се чувствах отпочинал и щастлив. Вчерашния преход беше дълъг и уморителен и заспах на мига, в който се добрах го заслона, дори без да вечерям. Въпреки това не бях нито гладен, нито прекалено уморен. Леката тежест в ходилата беше съвсем нормална за три дни преход. Усещах се силен и бях доволен, че имам още седем дни пред себе си.
Метнах раницата на гърба си и притегнах ремъците. Тежестта и се разпределяше равномерно по раменете и гърба ми. Подскочих няколко пъти за да проверя дали някъде няма хлабина. Не исках, веднъж установил темпо, да спирам и да я регулирам. Имах цел за днес и тя се виждаше далеч пред мен, огряна от сутрешното слънце.
Поех бавно нагоре по склона. С всяка крачка поемах все повече от свежия планински въздух. Ухаеше приятно на смола, треви и билки. Когато слънцето се вдигнеше повече щеше да се прибави и дъха на напечена пръст. Сега обаче, имаше само свежест и роса.
След няколко минути достигнах до границата на гората и пътеката започна да се губи между камъните. Вероятно поради отдалечеността си, тази част на планината не влизаше в популярните туристически маршрути и затова маркировките и пътеките бяха зле поддържани, а на места напълно липсваха. Там, където на картите бяха означени пътеки, сега имаше само камъни и пасища. Всъщност, това въобще не ми пречеше, дори напротив, от години се канех да отида някъде, където наистина можеш да се почувстваш сам. Без да забелязваш следите, оставени от „кулинарни туристи”, найлоновите торбички, опаковките от храна и разхвърляните празни бутилки.
Не вярвах, че мога да се изгубя, тъй като билата и върховете бяха отличен ориентир, а и картата в джоба ми беше подробна и точна. Преди години направих кратък преход в тази част на планината заедно с група приятели, но сега изглеждаше по-различно. Гората си беше същата, върховете бяха по местата си и все пак беше някак... по-истинско.
След около час, вече запъхтян, достигнах до билото на рида. От него се откриваше гледка във всички посоки. Слънцето се беше издигнало достатъчно и осветяваше панорамата на километри напред. Все още можеха да се забележат останки от мъгла из долините, черни сенки хвърлени от могъщите върхове върху по-малките си събратя. Планината гордо се пъчеше и показваше на света своето величие.
Внезапно усетих раздвижване вдясно от мен и сепнато се обърнах. За мое изумление видях стадо диви кози да препуска надолу по почти отвесния склон. Животните бяха десетина и подскачаха устремно по канарите. Камъчета пропадаха под копитата им, пръскаха се по скалите и тракаха надолу по урвите. Телата им уверено се мятаха от скала на скала, слизайки все по-надолу. Гледах ги притихнал още няколко секунди, докато напълно се скриха от погледа ми. Последното животно се спря на ръба и застина за миг. Погледна към мен, изпръхтя презрително и скочи след другите, вероятно разбирайки, че не представлявам опасност.
Изпълни ме небивал възторг. Никога не бях предполагал, че ще имам шанса да стана свидетел на такава рядка гледка. Дишах учестено и се оглеждах наоколо. Исках да има и още. Исках да не се страхуват от мен, да мога да ги наблюдавам още дълго. Исках да ме приемат като част от тях, да се слея с околността и да почувствам какво е наистина да си господар на самотните върхове.
Седях още няколко минути, докато необузданата радост премина и остана само прекрасното чувство на неповторимост и уникалност.
Усмихнат се изправих и отново закрачих, неволно търсейки с поглед ново доказателство, че природата е жива и осезаема.
Небето беше синьо и безоблачно. Въздухът започна да се затопля и вече можех да усетя идващата жега. Продължавах напред към моята цел, криволичейки през каменния лабиринт на върха. Вече бях далеч над границата на гората и виждах как тревата се замества от мъх и лишеи. На няколко пъти се наложи да се върна и да намеря друг път, защото се оказваше, че съм попаднал или на ръба на отвесен улей, или пред висока стена. И в двата случая нямах нито времето, нито екипировката да опитам да мина напряко. Освен това не бързах, деня беше още в средата си, а целта ми се виждаше все по-ясно.
Малко след пладне усетих как предните три дни преход си казват думата. Може би бях загубил форма, може би просто не бях отпочинал през нощта. Каквато и да беше причината, стъпките ми се забавяха и раницата ми натежаваше. Освен това, от известно време усещах как глада ми се засилва. Трябваше да спра някъде за почивка. Търсенето не ми отне много и скоро намерих закътано, огряно от слънцето място, под една отвесна скала.
Оставих раницата до себе си и се облегнах на напечената повърхност. Замислих се за стадото диви кози, които видях сутринта. Все още не бях толкова навътре в планината, а не бях чувал наоколо да има от тези животни. Въпреки, че беше достатъчно високо и пусто за туризъм, знаех че козите имат нужда от уединение и спокойствие за да се заселят някъде и това обикновено са най-високите и непристъпни части на планината. Интересно какво ги беше накарало да слязат толкова надолу? През последните години този край се обезлюди, вече не се срещаха често хора нависоко, дори и стадата с овце по поляните ги нямаше. Вероятно това беше истинската причина. Колко малко и трябваше на природата да възстанови старите си навици.
Може би дори козите не бяха единствените същества, които се възползваха от отстъпването на човека. Мина ми мисълта, че е възможно да са се появили мечки, но бързо се отърсих от нея. Не се страхувах от тях, за добро или зло човекът все още е единственото живо същество, от което всеки звяр бяга.
Ръждивия гръб на скалата беше напечен от слънцето, мъхът удобно ми предоставяше комфорт. Отворих пакетче солети и бавно ги захрупах. Седях, зареял поглед в далечината и усещах как мускулите на краката ми се отпускат, раменете се изправят и кръвта ми забавя темпото си. Цялото ми тяло си почиваше, попивайки топлината на слънцето. Наместих се по-удобно. Главата ми се изпразни от мисли. Клепачите ми натежаха.
Събудих се от първия гръм.
Стреснато се изправих и се заоглеждах, без да разбирам напълно къде съм. Погледнах часовника си. О, Боже, беше почти осем вечерта! Небето се беше променило. Виждаше се линия от черни облаци, приближаваща от запад. Ярък проблясък разсече небето и след няколко секунди отново се чу гръм.
Не ми трябваше много за да разбера какво става и в каква каша бях на път да се забъркам. Неусетно бях проспал по-голямата част от следобеда, а междувременно се беше оформила буря, която настъпваше към мен. Проклинах се, че можех да забележа промяната на времето и да ускоря темпото, ако не спях сладко на завет. Или поне да потърся подходящ подслон. А сега имах не повече от половин час, преди дъжда и светкавиците ме връхлетят с пълната си сила.
Огледах се наоколо. Скалите и върховете вече не изглеждаха толкова спокойни и приятни. Напротив, имах усещането, че са се навъсили враждебно и безпристрастно наблюдават какво ще ме сполети. Скалата, под която спях до преди малко, вече приличаше улей, който само чака дъжда, за да събере водата му и да я захвърли върху мен. Никъде не можех да видя навес или поне завет, където можех да изчакам бурята да отмине.
Погледа ми пробяга по сипеите нагоре по склона и космите на врата ми настръхнаха. Почти вертикални склонове заобикаляха малкото равно място, на което стоях. Под мен се спускаше урва, която плавно преминаваше в дълбок дол, чието дъно не виждах, вероятно стотици метри дълбоко. Едва сега забелязах знаците, на които преди това не бях обърнал внимание. Земята между скалите беше изровена от потоци вода. Сипеите бяха отмити на места, а оголената скала беше изгладена от бушуващите стихии. Намирах се във фуния, водосбор на няколко съседни била и към мен идваше буря.
В следващия час през мястото, на което стоях щяха да минат тонове вода, устремени към урвата. Ревящи, бурни, носещи камъни потоци вода.
Трябваше да се измъкна от там по най-бързия начин.
Погледнах нагоре, търсейки пътеката, по която дойдох. Припомних си лутането между скалите и колко пъти се оказвах пред непреодолимо препятствие. Не, нямаше време да търся път обратно. Имах нужда от бързо и ефективно решение.
Огледах склоновете на урвата и прецених възможността да сляза по нея. Не, твърде рисковано. Дори и при нормални обстоятелства това би било рисковано начинание, а какво оставаше сега, под дъжда. Една грешна стъпка, едно подхлъзване и политах в пропастта.
Отново огледах сипеите нагоре и надолу. Твърде далеч. Не виждах възможност нито да се изкача, нито да се спусна. Единствения вариант оставаше да подсека билото напречно и поне да се опитам да избегна пороите, които щяха да се съберат тук.
Сякаш за да потвърди думите ми, проблясък закъсняло слънце освети част от склона пред мен. Въздухът беше неподвижен и наелектрезиран. Противно на всякаква логика цареше абсолютна тишина.
Нарамих трескаво раницата и забързано запрескачах камъните по пътя си.
Ослепителен блясък изстреля назъбена линия някъде надолу към урвата и гръм раздра небето. Сякаш планината потрепери. Ускорих крачката, вече почти бягах. Не избирах пътя си, следвах най-общо посоката напряко на склона. Мисълта, че трябва да внимавам да не стъпя накриво ми прескочи през ума. Навехнат глезен можеше да означава сигурна гибел.
Небето притъмня съвсем, когато облаците покриха целият циркус. Внезапно дъждовните капки започнаха да се сипят и да се отпечатват като малки точици по тъмните скали. Първоначално леко, почти боязливо, а после, добили увереност забързаха за да се превърнат в летен дъжд.
Забелязах проход между камъните, водещ нагоре и тръгнах по него, но след няколко крачки камъкът, на който стъпих поддаде и се строполи надолу... следващия също. Залитнах назад, но успях да се задържа на крака. Продължих напред, стараейки се да избегна коварния участък.
Дъждът се усили и заплющя около мен. Появи се и вятър.
Огледах се наоколо, доколкото можех през водната пелена. Сякаш бях избегнал непосредствената опасност, oще малко и щях да се измъкна от този капан. Продължих, вече по бавно, проклинайки неблагоразумието си, докато дъждът ме блъскаше в лицето. Само след минути ручеи дъждовна вода пробясваха между канарите, докато се стичаха към улея.
Свалих раницата и извадих дъждобрана, но внезапен порив на вятъра го измъкна от ръцете ми и го понесе нагоре над пролома. Дотук с възможността да запазя нещо по мен сухо.
През годините неведнъж се беше случвало да оставам на открито мокър до кости и знаех, че независимо от негодуванието, единственото, което можех да направя е да изчакам дъждът да спре и едва след това да се погрижа за себе си. За съжаление, това водеше след себе си промяна в плановете на прехода и неприятна настинка впоследствие. Освен това, самото усещане си беше неприятно. Грабнах отново раницата си и бавно запълзях между хлъзгавите скали, търсейки подслон.
Надолу зад мен водата кънтеше над мястото, което бях напуснал...
Лутах се между канарите, докато почти заобиколих върха. Дъждът все така упорито се лееше, но светкавиците удряха по-нарядко. Бях чувал, че когато има вятър дъждът спира, но може би точно този дъжд не го знаеше.
С напредването на времето усещах как хлад, граничещ със студ прониква през подгизналите ми дрехи. Постепенно излязох на западната страна на върха. Склонът тук беше по-полегат и постепенно плавно преминаваше в отсечено било, водещо към следващия връх. Въпреки сумрака и дъждът бях сигурен, че недалеч от там, след още две изкчвания, чакаше моята сутрешна цел. Уви, така недостижима.
Проблесна поредна светкавица, последвана от титаничен гръм, но за миг успях да зърна осветена издатина малко по надолу по полегатия склон. Взирах се усилено и сякаш успях да различа нещо, което приличаше на тераса сред канарите. Вероятно това беше струпване, в което можеше да е останала кухина, достатъчна да ме подслони от поривите на дъжда. Постарах се да запомня посоката и заслизах надолу.
Постепенно, големите канари, между които вървях, отстъпиха място на по-малки и дори забелязах стръкове трева на няколко места. Тук водата се отцеждаше по-равномерно и вместо ручеи имаше малки вадички.
Съвсем скоро склонът стана по-полегат и насреща ми се появиха очертанията на издатината. Интересно, но можех да се закълна, че точно над нея забелязвам някакъв стар дънер. Необичайно беше да има такива големи дървета толкова нависоко.
С приближаването си видях, че там наистина има дънер. Стар, почти напълно изгнил, огромен дънер, от който се спускаха възлести, извити коренища. В изчезващата светлина успях да различа как корените на могъщото някога дърво обхващат площадка от няколко квадратни метра в сложна плетеница.
Мястото беше почти равно, с няколко разхвърляни канари наоколо.
Усещах, че дъждът започва да губи от силата си, поривите на вятъра също.
Исках да погледна малко по-отдолу, с надежда да открия място, където да се подслоня докато бурята отмине напълно.
Терасата завършваше с почти отвесен ръб, висок три-четири метра, а в основата му наклонът на склона отново продължаваше. Ако имаше някаква възможност за прикритие, то това било единствено тази отвесна част, помислих си, и пристъпих нататък.
Две от коренищата се впиваха надолу по отвесните скали, сякаш ги придържаха за да не се разпаднат.
И точно между тях кротко се гушеше тъмен отвор. Не много тесен, достатъчен за да мине човек спокойно през него, разкривен тъмен отвор.
Корените го обграждаха досущ като рамка на врата. Вярно, изкривена и неравна, но асоциацията беше ярка и натрапчива.
Не беше необичайно да се срещат кухини и ниши по върховете, особено на пътищата на древни ледници и разломи и аз бях срещал много такива по време на скитанията си. Това, обаче, изглеждаше някак различно. От входа не се виждаше много добре, но изглеждаше, че нишата навлиза навътре. При това не различавах отделните скали, които би трябвало да образуват конструкцията. Изглеждаше просто като дупка в скалата. И като чудесно място за почивка.
Дъждът почти беше спрял, но въпреки всичко нощта настъпваше, а с нея щеше да дойде и студа, така че нямах избор освен да се възползвам от възможността да спя на сухо и относително закрито място. Може би дори щях да намеря начин да се стопля.
Приближих се до входа и погледнах внимателно вътре. Въпреки оскъдната светлина успях да различа част от вътрешността. Всъщност нишата беше по-скоро малка пещера. Непосредствено след входа отворът се разширяваше и водеше до малка камера широка около три-четири метра и висока може би два. Подът беше равен, сравнително гладък, осеян туктам с нападали скали. Не можах да огледам добре, но дъното на пещерата сякаш извиваше и се скриваше зад едър отломък.
Беше повече отколкото можех да мечтая. Свалих раницата от гърба си и се промъкнах през отвора.
Докато преминавах очите ми случайно се фокусираха върху коренището, обграждащо входа и забелязах кичур черни косми, останали закачени в някаква треска на нивото на кръста ми. Изскубнах ги и ги разгледах. Дълги около педя, смолисто черни и лъскави, приличаха на коса. На много гъста коса. Бяха някак неестествено дебели за човешка коса.
Сетих за дивите кози и за това, че се връщаха в напуснатия от човека хабитат. Ами ако наистина имаше и други животни? Ако това беше бърлога на мечка? Бях чувал, че има мечки из планините, но никога не съм предполагал, че може да ходят толкова на високо. Едно е да срещнеш мечка в гората, където тя може да избяга, съвсем друго е да се пъхнеш в бърлогата и.
Обърнах глава към вътрешността, но тялото ми закриваше оскъдната светлина, проникваща през отвора. Отдръпнах се встрани и огледах внимателно вътрешността. Изглеждаше непокътнато. Миришеше на мокри дрехи. Моите мокри дрехи. Съобразих, че ако тук живее мечка или някакво друго голямо животно, то най-вероятно щеше да има специфична миризма, остатъци от храна, изпражнения и други следи. Огледах внимателно отново, но подът беше чист, нищо не показваше мястото да е обитавано. Вдигнах глава към дъното на пещерата, скрито зад голям скален къс и видях как потръпва тъмна сянка.
С вик отскочих назад и си блъснах гърба в скалата, като не отделях очи от дъното на пещерата.
Сянката също рязко подскочи, после изчезна.
Размърдах се. Сянката се размърда.
Моята сянка.
Притокът на адреналин ме караше да дишам учестено, а коленете ми леко трепереха. Почувствах се невероятно глупаво. Човек, който се плаши от сянката си. Ако не бях толкова мокър и измръзнал сигурно щях да се изсмея с глас.
Протегнах се за раницата си и огледах къде да се настаня за през нощта. Знаех, че ще мога да ползвам спалният си чувал, защото по стар навик опаковам нещата, които могат да се намокрят в отделни найлонови торбички. Тази практика неведнъж ми беше помагала и сега отново беше на път да се докаже.
Място имаше много, но трябваше да разчистя камъните наоколо, а в настъпващата нощ щеше да ми трябва светлина.
Кибритът ми го нямаше, какво да се прави, сигурно онзи усмихнат синеок старец сега си палеше цигарата с него и си спомняше за мен. Не можех да му се сърдя.
Разрових страничният джоб на раницата и намерих магнезиевата запалка. Представляваше пръчка, дълга приблизително един пръст и два пъти по-тънка. Лесно щях да предизвикам искра с ножа, който винаги носех на кръста си, но трябваше да има някакъв материал, върху който да се хване искрата. Сетих се за туфите с трева навън, но те бяха мокри и със сигурност нямаше да се получи.
Всъщност никога не бях опитвал да паля огън по този начин. Когато си купих запалката от интерес експериментирах да вадя искри и всеки път се получаваше, но никога не опитах да захвана огън.
Бегло се сещах за инструкциите, в които се описваше какви материали са подходящи... Суха трева, тънки стърготини, обгорял плат...
Огледах корените около входа. Дървесината беше мокра и твърда. Може би можех да издялкам с ножа няколко стърготини. Освен това, вероятно във вътрешността си беше суха. Но дали щеше да е достатъчно за да се хване искрата?
Идеята да прекарам цялата вечер в стъргане на магнезий не ми допадаше. Искаше ми се да не правя безплодни опити, а да се подготвя добре и да стане отведнъж.
Замислих се какво би могло да хване искрата по-лесно, а после да я прехвърля върху треските, които щях да издялам от коренищата. Не исках да си повреждам дрехите, целта беше по-скоро комфорт, отколкото борба за оцеляване.
Проверих в пакета за първа помощ и извадих навития на стегнато рулце бинт. Беше си съвършено сух. Чудесно, можеше и да се получи.
Нарязах малки парченца и ги раздърпах за да заприличат на топка конци. Приличаха на опърпано гнездо на малка птичка. Избрах си закътано място в средата на пещерата, където нямаше шанс да полъхне вятър и да издуха резултатите от труда ми и се приготвих да направя опит.
Взех магнезиевата запалка и ножа си и клекнах над купчинката с конци.
Нагласих внимателно пръчицата и опрях гърба на ножа в основата и. Поех леко дъх и рязко го прекарах надолу.
Силен сноп искри избухна от ръцете ми, за секунда осветявайки пещерата с бяла светлина.
С периферното си зрение забелязах космат силует до големият скален къс в дъното. Този път нямаше вик, нито скок. Знаех, че съзнанието ми отново прави номера.
Малка червена точица искреше върху купчинката накъсан бинт, но след секунда изчезна. Усещах лек мирис на изгорял плат.
Драснах отново, малко по силно.
Нов сноп искри, този път по-силен, изхвърча от пръчката и се разлетя в различни посоки.
С ъгълчето на очите си регистрирах, че косматия силует пак се появи за секунда.
Отново не успях да захвана искрата за парченцата бинт.
Нагласих ножът по сигурно върху магнезиевата пръчка и натиснах още по силно.
Снопът искри беше внушителен и ярък. Пещерата се освети за миг като от луминисцентна лампа. В мигът преди да настъпи тъмнината успях някак си да забележа, че онзи космат силует, който вземах за моя сянка изглежда по-голям и по-контрастен.
Какво толкова, помислих си, ще драсна още веднъж, просто за успокоение.
Опитвах се да фокусирам очите си върху мястото, като напрегнато се взирах.
Насочих запалката към дъното и плъзнах ножа. Искрите лумнаха и пръснаха ярка светлина.
Силуетът беше там. Космат и кръгъл, като огромно кълбо от прежда. Или като облак гъст дим.
С две ярко червени очи в центъра.
Светлината изгасна след миг и силуетът се загуби.
Но очите останаха.
Този път нямаше време за крясък. Краката ми самоволно се изпънаха като пружини и ме изстреляха назад. Очаквах удара в скалата зад мен, но... такъв нямаше.
Вместо това полетях назад и пропаднах. Падах някъде надолу в пълна тъмнина.
За частта от секундата, в която всичко това се случи ми минаха какви ли не объркани мисли.
Чудех се дали това беше наистина мечка, ще ме нападне ли и в същото време се питах как така не съм забелязал другият отвор, през който пропаднах.
И през цялата тази част от секунда гледах в тези червени очи.




Ударът ми изкара въздуха и за минута не можех да си поема дъх, проснат на каменния под. Агонизирайки се мъчех да открия червените точки или косматото създание, но вече не виждах нищо подобно.
Дишайки на пресекулки се помъчих да стана и да се огледам. Подпрях се на дясната си ръка за да се изправя и установих, че все още държа ножа си. Цяло чудо беше, че не се бях осакатил, докато падах.
Адреналинът отново препускаше из тялото ми, но този благодарение на него успях да се изправя бързо на крака. Трескаво се оглеждах, докато се опитвах да открия къде се дяна онова, което ми изкара акъла. Насочил нож напред се въртях във всички посоки, готов да мушкам и да сека каквото и да се случи.
Постепенно осъзнах, че освен мен в пещерата няма никой друг. При това си беше същата пещера... Явно не бях пропадал никъде.
За момент се уплаших, че не съм на себе си, че си губя ума. Височинна болест, нещо друго... трескаво се питах? Какво, по дяволите, ставаше с мен?
Едва тогава до съзнанието ми достигна факта, че през входа на пещерата навлиза светлина.
Когато влязох едва забелязвах предметите, сумракът преминаваше в тъмнина. Нямаше причина да е станало по-светло. Луната? Не, не можеше да е луната, беше твърде рано за нея. А и беше новолуние.
Приклекнал, готов всеки миг да отскоча, пристъпих напред.
Бавно осъзнах, че отвън се чуват звуци.
На пеещи птици. На насекоми.
На някой, който си подсвирва под носа.
Не можех да разбера какво става. Някой друг ли беше дошъл да търси подслон? Гнездо на оси ли бях разбутал с влизането си? И каква, по дяволите, е тази светлина?
Отпуснах ръката с ножа край себе си и подадох глава навън.
Пейзажът се беше променил коренно.
Нито беше нощ, нито имаше нещо общо с каменистото било.
Пред входа се рееше тучна ливада, огряна от обедно слънце. Тревата беше яркозелена с пъстри цветя, из които жужаха пчели. Вдясно изникнаха стволовете на стройни дървета, пръснати из поляната.
Изумлението ми нямаше граници.
Бавно изпълзях от пещерата и се огледах.
- Здравей – прозвуча глас над мен.
Сякаш електрически импулс премина по цялата дължина на гръбнака ми, забивайки се в петите. Но този път без вик. И без скок. Навярно се учех.
Обърнах се бавно и видях огромно дърво, чиито набразден ствол се извисяваше на десетки метри и се губеше в листата корона. От основата на ствола в различни посоки излизаха мощни корени, които обхващаха отвора на пещерата досущ като врата. Да, досущ като врата. На едно от тези коренища беше седнал нисичък млад мъж, гол до кръста, който усмихнато си чистеше ноктите с малка клечка.
Леко закръглен, с приветлива усмивка, с.... гъста черна коса. Тя беше първото нещо, което се набиваше в очи. Рошава, неподредена, непокорна и лъскава черна коса.
Почеса се по главата с клечката, после я захвърли през рамо и с палав поглед попита:
- Стресна ли се?
Нямах предства какво става. Дори не знаех какво да му отговоря.
- Кой си ти? – объркано въртях глава. - Какво става, къде изчезна всичко?
Паниката беше на път да ме завладее.
- Е, не бързай, де – усмихна се отново той. – Сигурно си се стреснал....Няма как.
Стоях стъписан и не знаех какво да кажа. Помислих си, че може би съм се ударил при падането и това е някаква халюцинация или сън.
Отново се огледах. Всичко беше твърде реално, истинско. Равната поляна продължаваше до дърветата, а оттам започваше гора. Дърветата бяха кичести, обсипани с тъмнозелени листа. Приличаха на дъбове с тъмни стебла и мощни, разклонени корони.
В далечината се чуваше поток.
- Остави този нож, няма да ти трябва – каза мъжът, а учите му сияеха дяволито.
Сведох поглед и видях, че все още стискам ножа си в ръка.
Прибрах го в канията на кръста си. Усещах ръцете си потни и лепкави.
Целият бях потен и лепкав. Дрехите ми си бяха все така подгизнали от дъжда. Въздухът беше значително по-топъл от... там, където бях до преди малко. Виеше ми се свят.
- Ела – каза мъжът, – да отидем да пийнеш малко вода. Ще се окопитиш по-бързо.
Все още не разбирах нищо, но предложението звучеше разумно.
- Само да си взема раницата... – започнах. Но после погледнах към тъмния отвор на пещерата и ме побиха тръпки. Никак не исках да влизам обратно там.
- Няма нужда – вметна младият мъж – тя и без това не е там.
Погледнах го неразбиращо и се вмъкнах обратно вътре, потръпвайки.
Огледах отново пода, стените и около камъните. Нито раница, нито купчинка с накъсани бинтове. Нищо. Все едно влизах за пръв път.
- Убеди ли се? – прозвуча отвън весел глас. – Хайде, няма да стоим тук цял ден, трябва да тръгваме.
Измъкнах се бавно назад. Мислите ми препускаха бясно.
- Къде да тръгваме?... Виж, не знам кой си, не разбирам какво става, но не мърдам оттук, докато не ми обясниш всичко – гледах го настойчиво.
- Всичко?... – насмешливо ме изгледа той. – За „всичко” трябва да питаме друг. Аз не знам всичко. Аз само знам, че ти се намъкна точно при мен, точно когато си отивах... И защо въобще ти трябваше да правиш искри?
- Беше тъмно, трябваше ми светлина.... – започнах да обяснявам.
- Да, да, тъмно било, ами вие нали имате фенерчета, лампи някакви, защо не използва тях? Точно с искри решил да си свети... – намръщи се той. Нещо в начина, по който произнесе „имате фенерчета” ми прозвуча, сякаш ги ненавижда.
- Нямам – отговорих – тежат, а при тези дълги преходи... – опитах да обясня отново, но той пак ме прекъсна.
- Да бе, да, тежат. А сега? Леко ли ти е сега? – почеса се отново по главата и скочи на крака:
– Точно при мен да преминеш...ама че късмет. Какво ще обяснявам, просто не знам – тюхкаше се той, размахвайки ръце.
- Хайде – добави и скочи на крака – тръгваме.
Носеше превръзка от животински кожи около кръста си, стегната с конопено въже. То се впиваше в изпъкналият му корем. Краката му също бяха голи, покрити с гъсти косми. С неочаквана пъргавина се метна от корена, на който беше застанал, прелетя над отвора на пещерата, до който стоях и тупна до мен. Леко се плясна по шкембето и ме хвана за ръка.
- Значи... можеш да стоиш тук докато те изядат вълците или да дойдеш с мен. Ти избираш. Впрочем, можеш да ми казваш Йоси, ако ти е удобно. Знам колко сте обвързани с тези имена...
- Йоси?...
- Да, не ти ли харесва? На мен ми звучи чудесно – добави той и плясна с ръце. Очите му ме гледаха развеселено, с особен искрящ блясък в тях. Изглеждаха по-тъмни, по-наситени.
Изучаваше ме с нескрито веселие. После се обърна и пое през поляната.
Тревата потъваше под стъпките му, оставяйки едва забележима диря.
Погледнах отвора на пещерата отново, попипах ножа на кръста си и въздъхнах. Нямах представа къде се намирам. Възможността да се измъкна оттук без чужда помощ клонеше към нула. Мястото ми беше съвършено непознато, убеден бях, че дори нямаше да го открия на картата, която носех....и която, впрочем, остана с раницата, където и да беше това. Не знаех какво да очаквам, но и не исках да оставам сам. Нямах избор.
Затичах се след Йоси и след няколко крачки го настигнах:
- Добре, да вървим, пък да видим къде ще му излезе края.
- Хе-хе, как къде? В началото – подсмихна се той. – Краят винаги води до начало. Това не го ли знаеш?
- Сигурно е така, краят за едни е начало за други – отговорих.
- Не не, съвсем не е така. Краят за теб си е начало за теб. Не спори. Аз знам.
Категоричният тон, с който споделяше философски проникновения ме развесели. Йоси излъчваше някаква неподправена жизнерадост.
Огледах го докато вървим. Трътлестата му фигура беше набита, но стегната. Кожата му имаше силен тен, което предполагаше продължително излагане на слънце.
- Ще се отклоним само за секунда, не повече. Добре, може би минута, само колкото да глътнеш малко водица, а после продължаваме... – продължаваше да бърбори.
Съвсем скоро поляната свърши и започна гората. Докато слизахме към потока се опитвах да осмисля какво се беше случило. Явно онзи обрулен планински връх беше някъде другаде, а аз, незнайно как, се бях пренесъл на това място.
Всичко наоколо беше твърде реално за да бъде сън или халюцинация. Тревите, дърветата, звуците, всичко изглеждаше съвсем детайлно. От друга страна, помислих си, никога не бях халюционирал, как можех да разбера разликата? Реших да не се тормозя с толкова разсъждения и да приема нещата такива, каквито са. В крайна сметка, рано или късно щеше да се разбере от самосебе си. Не се чувствах заплашен, Йоси изглеждаше безобиден, макар и с тези дрехи...
И все пак, какво наистина стана в онази пещера? Какво беше онова нещо с червените очи? И как въобще се озовах тук?
Мъчеха ме въпроси, които исках да задам, но тогава стигнахме до потока.
- Хайде, пийни малко и да продължаваме – каза Йоси и посочи малко вирче между камъните.
Клекнах и отпих вода от шепата си. Студената вода ме освежи и наистина ме накара да се почувстам по-добре. Сякаш пелена падна от очите ми, изпълних се бодрост и сили. Тревогата остъпи място на оптимизъм и очакване:
- Добре съм, води – изправих се.
- Да, да, добре си, виждам. Но все пак още малко пийни. Може да вървим дълго.
Клекнах отново, отпих и го попитах:
- Може? Ти не знаеш ли къде отиваме?
- Знам, как да не знам! Всеки знае. Но може да отнеме повече време – отговори Йоси и след това загадъчно подметна. - Сега си с мен и не се знае.
- Как не се знае, бавно вървя или какво? – не разбирах.
- Съвсем добре си вървиш, дори много добре, при това без да беше пил вода. Обаче тук пътят е един за едни и друг за други...
Предположих, че Йоси просто не иска да разкрие къде отива и ме заблуждава:
- Добре де, тръгнах вече, няма връщане. Кажи ми къде отиваме?
- Ох... - въздъхна той – в Землено.
- В Землено?
Йоси намести въжето, което придържаше кожената превръзка и пое отново.
- Да, точно там. Там ще можеш да питаш колкото си искаш. Сега върви.
Отново поехме през гората. Постепенно шумът на потока се загуби назад. Остана само звукът от шумолящите листа и жуженето на насекомите.
Вървеше се удобно. Разстоянията между дърветата позволяваха да следваме почти права линия, а ниската трева не се заплиташе в краката. Ухаеше на свежест и билки.
Вървяхме в тишина известно време.
Йоси вървеше малко пред мен и леко си подсвирваше.
Сетих се за нещо, което беше споменал преди малко:
- Йоси – запитах – ти каза, че съм се натъкнал на теб, когато си си отивал. Какво имаше предвид?
Без да спира или да се обръща, отговори:
- Не натъкнал, а намъкнал.
- А каква е разликата?
- Разликата е, че се намъкна в пещерата точно, когато се готвех да си тръгвам – тросна се той.
Недоумяващо го попитах:
- Бил си в пещерата? Аз огледах навсякъде...
- Да, гледаше, но не ме видя. Не всеки може да вижда. Само накрая ме видя. И премина с мен – обърна се към мен той, продължавайки да върви напред.
Очите му отново искряха.
- Какво имаш предвид с това – преминах с теб?
- Ех, ама и ти, значи... Нали пи вода, не разбра ли вече?
- Какво общо пък има водата...- започнах, но Йоси ме прекъсна:
- Премина. Дойде с мен. Тук. Върна се с мен – вече открито се смееше той – Нали ме видя? Накрая? Когато пусна искрите?
Отново изникна образът на кълбото прежда, с червените очи в центъра. Ясно и контрастно. Дланите ми започнаха да се изпотяват. Значи все пак е имало нещо. Спрях на място:
- Това... кълбо.. ти ли беше? – неуверено попитах. – Аз мислех, че е мечка...
- Аз ами... – прихна да смее Йоси – Ти кой мислиш?
- Ха-ха-ха.... – продължаваше той – мечка, ха-ха-ха....
Смееше се искрено, без злоба. Превиваше се на две и пляскаше с ръце по бедрата си, развявайки кожената си препаска. Косата му се ветрееше на всички посоки, сякаш притежаваше собствен живот и също ми се смееше.
След минута се посъвзе и се изправи. Приглади с ръка главата си, без никакъв ефект, прие сериозно изражение и каза:
- Не беше мечка, аз бях. Просто ти не ме виждаше. Но аз бях там – почеса се зад врата и отново закрачи напред.
- И ако не беше запалил онези искри никога нямаше да ме видиш. Искрите от кремък и огниво осветяват така, че ме правят видим – добави – Предполагам, че си се изплашил.
Огледа ме отгоре до долу и заключи:
- Но трябва да призная, че сe правяш много добре. Да, много добре.
Трескаво се опитвах да осмисля какво точно се опитваше да ми каже. Някак не успявах да си представя пълната картина. Идеята за нещо невидимо в пещерата, което е съм успял да видя, заради искрите от магнезиевата запалка звучеше налудничаво. И все пак се намирах на място, което не трябваше да съществува.
Спрях отново. Йоси също. Дърветата шумяха леко над нас. Слънцето се процеждаше през клоните.
- Ти си бил... онова... – гледах го замислен - А как сега си такъв?
Йоси понечи да отговори, но после замислено се потърка по носа и каза:
- Е, нали ти казах, отиваме в Землено. Там ще можеш да питаш.
Продължихме в тишина. Разбирах, че се е случило нещо необикновено, нещо, което нормален човек никога не би допуснал, че е възможно. Разбира се бях чел за теоретичната възможност за пътуване между светове през пространствено-времеви проходи, но това за мен беше в областа на научната фантастика, дори не бях сигурен как точно се наричат. Доколкото знаех никой все още не беше доказал съществуването на подобни дупки в пространството.
Набързо прехвърлих пресните спомени, за дъжда, за пещерата, за падането... Дали наистина беше възможно да съм преминал през някакъв портал или проход между... Между кое, всъщност? Дали бях пътувал във времето или между два свята?
Йоси вървеше устремено, като трътлестата му фигура се извърташе леко в такт с крачките. Където и да се бях озовал, той беше причината за това.
- Йоси, защо преминах с теб? Как стана?
- Ами, защото ме видя... Ако не ме беше видял щях да се прибера сам и вече да си хапвам печена агнешка плешка. Да, именно агнешка. Ти обичаш ли печена агнешка плешка? – отвърна с въпрос.
- Обичам. Самото преминаване, как става? – настоях.
Без да спира, Йоси втъкна палци в превръзката си и важно каза:
- Отварям и преминавам, така става. Вече бях отворил, но ти ме видя и тогава минахме заедно. Ако не ме беше видял нямаше да минеш. А така се чакачи за мен. И аз неволно те издърпах.
Помисли за миг и добави през смях:
- Иначе сега щеше да си седиш без Йоси на студено и да се чудиш как да си запалиш огън.
Съвсем реално си представих картината на моите безнадеждни опити да запаля огън, зъзнейки в тъмната пещера. Сигурно щеше да бъде дълга и мъчително студена нощ. Тук беше топло и светло. И необикновено.
- Сигурно, да... Това с превъръщането... какво точно е? – заинтригувано попитах.
- Това ...е превръщане... – замисли се той. – Какво има да се обяснява? Тук си такъв, там си друг.Всеки път е различно.
Понечих да задам нов въпрос, но някъде отдясно, нагоре в гората се разнесе силен вълчи вой. Протяжен и самотен, почти тъжен, звукът продължи около половин минута.
Спрях и се огледах напрегнато.
- Йоси, ти не си се шегувал, когато каза, че вълците щели да ме изядат.
- Този ли? – отвърна безгрижно той. – Не се безпокой, той е с нас... И вече няма какво да те тревожи, никой няма да те изяде.
Предположих, че неговото присъствие предполага сигурност, но въпреки това не успях да се отпусна. Следобеда вече преваляше, а не исках да оставам в близост до глудница вълци през нощта. Не разбирах съвсем какво се опитва да ми каже и попитах:
- Какво искаш да кажеш с това, че вълкът е с нас?
- Той те видя, че излезе от пещерата и сега върви напред, за да каже на всички, че идваш – изтърси Йоси. Размисли малко и добави - Дори така е по-добре, няма да се налага да обяснявам всичко от начало.
Объркани мисли летяха през главата ми. Искаше да каже, че може да комуникира с вълци? Не си направих труда да задам въпроса, но Йоси разгада озадаченото ми изражение и през смях каза:
- Да, говорят, но не всеки може да ги чуе. И тук и там, те пак говорят, понякога можеш да ги чуеш, а понякога не.
Почеса се по носа замислено и добави:
- Е, сега вече може и да успееш.
Попитах объркано:
- Там...? Това там, откъдето дойдохме ли е?
- Да, да – отвърна той – точно там.
Вече ми идваше в повече. Не стига, че паднах в пещера, а излязох в зелена гора, говорех с мъж, който се... превръщаше в неща, ами и сега и вълците говорели.
За миг осмислих разсъжденията си. Ами да, дори първото събитие с преминаването си беше невероятно само по себе си. След това Йоси беше човек, който минаваше между два свята, сменяйки формата си. Защо пък да изключвам точно възможността за говорещи вълци? Да, съвсем нормално си беше. Кой знае още колко по-нормални неща ме чакаха, саркастично си мислех.
Вървяхме тихо, рамо до рамо. Размишлявах върху възможността всичко това да е реално. После се зачудих колко лесно човешкото съзнание приема тези промени. Ето, вече вървях с Йоси, когото срещнах съвсем наскоро. Говорехме си за необикновени неща, налудничави на пръв поглед, но в светлината на фактите – съвсем допустими. И аз ги приемах. Разбирах, че съзнанието ми се адаптира към новите стимули, но се учудвах колко бързо се справях. Опитвах се да търся паралели на подобни случай с други хора, но не се сещах за нищо конкретно.
Сред приятелите си минавах за рационален човек, въпреки, че аз се самоопределях като умерен оптимист. Винаги съм бил възприемчив към нови идеи, опитвах се да приемам чуждата позиция по спорни въпроси с разбиране, дори и да не бях съгласен с нея. Това понякога можеше предизвика недоразумения, но си мислех, че в случая ми помага по-лесно да възприема случващото се. Иронично си мислех, че вероятно това е единственото приложение на тоновете философски трудове и фантастика, които бях изчел.
Гората постепенно се промени. Дърветата се разредиха, започнаха да се забелязват храсти. Поляните ставаха по-общирни. Отвсякъде се чуваше птича песен.
Неусетно дрехите на гърба ми бяха изсъхнали и вече не лепнеха така неприятно.
Скоро забелязах, че се движим по едва различима пътека. Лукатушейки между храстите тя уверено ни водеше нанякъде.
Землено. Името ми навяваше някакъв спомен, който така и не успявах да уловя. Мъглив, неясен, споменът се опитваше да се прокрадне през пелената, но тъй и не успяваше. Имаше нещо с това име, което бях чел или чувал някога... Отказах се да се боря и оставих мислите си да блуждаят.
Не след дълго пътеката ни изведе от гората и пред нас се ширнаха хълмисти поляни, изпъстрени с групи дървета. Цветовете бяха изумително наситени. Ливадите, цветята в тях, короните на дърветата, всичко образуваше приказно красив пейзаж.
Възвишенията се простираха далеч напред, издигайки се полегато, докато накрая опираха в подножието на висока планина със снежни върхове.
Недалеч пред нас се издигаше нов хълм, на върха на който се намираше най-поразителният замък, който някога бях виждал.
През ученическите си години, а и по-късно, по време на пътувания из Европа бях посетил няколко средновековни замъка. Бях силно запленен от умелата архитектура, съчетаваща красота с каменна защита. Този, обаче, беше различен.
Въпреки разстоянието се виждаше, че няма отбранителна стена, нито ров. Безброй бели кули стройно се извисяваха към небето. Различни по височина и размер, те се подчиняваха на сложен, на пръв поглед неразбираем ред. По-високи или по-ниски, всички имаха остри върхове и спираловидни редици от прозорци. Забелязвах пъстри петна зеленина на фона на искрящата белота, а някои от кулите дори бяха напълно обгърнати от виеща се растителност.
От различни краища на хълма в него се вливаха тънки ленти, приличащи на пътища, като един от тях се виеше в нашата посока и се скриваше някъде под склона, на който стояхме.
Докато разглеждах с интерес замъка, постепенно добивах усещането, че това всъщност не е замък, а град. Град със своя неповторима красота.
Кацнал на върха, заобиколен от изумителна зелена морава, градът приличаше на великанско украшение. Брошка, внимателно поставена в гръдта на планината.
Затаил дъх, попивах от красотата.
- Ето. Това е Землено – изпъчи се Йоси, с ръце на кръста и добави:
- Бързо пристигнахме. Сигурно много искат да те видят.

Спуснахме се по склона с бързи крачки и не след дълго достигнахме до подножието му. Равен път се виеше по протежението му и се губеше нагоре към замъка.
Настилката беше изградена от големи скални плочи, умело наредени в разнообразни форми, напомнящи детски пъзел. Цепнатините между отделните камъни почти не се забелязваха. Единствените следи, които се виждаха напомняха износване от продължителна употреба. Чудех се колко ли пътешественици са минавали по него за да получи такъв ефект. И за колко време?
Не говорех. Гледах и попивах всеки дребен детайл от околността.
Разбирах, че съвсем скоро ще имам ако не отговори, то поне нови неща, над които да мисля. Сякаш досегашните не ми стигаха. И все пак любопитството ми вземаше връх. Исках да видя още от този интересен, излязал от картинка свят.
Не знаех какво ме очаква в замъка, но вътрешно бях убеден, че нищо не ме заплашва. Оптимизмът ми се допълваше и от усмихната фигура на Йоси. Трътлестият ми познат отново си свиркаше безгрижно под носа. С нетърпение исках да видя къде щеше да ме отведе тази поредица от събития.
Сякаш прочел мислите ми Йоси прекъсна размислите ми:
- Знаеш ли, ще ти хареса в Землено. Там е хубаво. Е, поне за теб е хубаво. И ще се запознаеш с кралицата.
Репликата на Йоси, че съм очакван ме беше подготвила донякъде, но въпреки това не предполагах посрещане от такава висота.
- Кралица? – повдигнах вежда учудено.
- Да, да, Нейно Величество Девара. Тя знае всичко, ще се срещне с теб, нали за това те водя – бъбреше нисичкият мъж. – Не всеки ден минава някой като теб, дори много отдавна никой не е минавал. Не трябваше, но ти мина.
Усетих някаква тъга в думите му, или може би вина. Дебеличкият Йоси ми беше станал симпатичен и не искат да го мъмрят без причина.
- Това проблем ли ще е за теб? Ще обясня, че стана случайно, не по твоя вина.
- О, благодаря – усмихна се лъчезарно към мен. – Не е необходимо, Девара ще разбере.
После отново посърна:
- Само не знам дали няма да се разсърди, въпреки това.
Не знаех какво да му отговоря, но си казах, че ще се опитам да го оправдая, ако ми се отдадеше възможност. Исках да го питам още хиляди неща, но усещах, че отговорите щяха единствено да го притеснят още повече.
След минута усмивката се върна на лицето на Йоси и той отново засвирука някаква мелодийка.



С напредването към билото Землено се разкриваше все повече. Стана ми ясно, че от предишния хълм не съм могъл да осъзная грандиозният мащаб, с който беше построено това място.
Кулите бяха огромни, повечето се извисяваха навярно над петдесет метра височина, а имаше такива, които може би достигаха и сто.
Под тях вече се виждаха различни по големина постройки. Камъкът, от който бяха съградени, искреше в ослепително бяло. Имаше различни по вид, а вероятно и функция сгради. Едни бяха с куполи, други с нещо като пирамидални тераси. Навътре имаше и други, които не виждах добре.
Силно впечатление ми направиха и различните видове дървета наоколо. Стори ми се, че на места растат направо върху сградите. Изглеждаше.... древно.
Пътят влизаше в града и преминаваше в голяма и широка улица. Дърветата бяха навсякъде, големи и кичести.
Отчетох липсата на животни около замъка. Очаквах да е пълно със стада и щуращи се наоколо кокошки, бали слама и други подобни дивотии, измислени от препускащото ми въображение. Всичко това липсваше. Имаше само красиви ливади, без намек за мръсотия, каквато можеше да се очаква около средновековен замък. Само че това явно не беше средновековен замък.
Забелязвах хора, движещи се по улицата. Сърцето ми се разтупка по-бързо, без да знам защо. С любопитство се взирах втренчено, мъчейки се да различа силуетите. Зяпах наляво и надясно изумителната гледка, която изникваше с всяка крачка. Чувствах се като дете на панаир.
Когато се приближихме достатъчно видях две неподвижни фигури, стоящи в края на пътя. И двете държаха изправено копие в дясната си ръка, гледайки към нас.
- Да – потвърди Йоси, – ето, посрещат те.
Сърцето ми заби силно. Попипах ножа на кръста си, после се потупах по джобовете несъзнателно, Търсех нещо за което да се хвана, нещо, което да ми даде сигурност. Нямаше друго, освен ножа, а той изглеждаше миниатюрен, сравнен с дългите копия.
Главата ми беше изпразнена от мисли. Наблюдавах фигурите пред мен и осъзнах, че са мъж и жена. Облечени еднакво, с туники до коленете. Бежови, надиплени туники, под които се виждаха панталони в подобен, малко по-тъмен, цвят. На краката си носеха сандали от кожени върви, през които прозираха босите им крака.
Лицата им бяха открити. И двамата имаха дълга, тъмно кестенява коса и тъмни очи. Мъжът беше с един нюанс по-тъмен от жената.
Гледаха ведро, с лека усмивка. В очите им открих спокойно любопитство.
Когато стигнахме до тях осъзнах колко са високи всъщност. Аз съм метър и оседемдесет и седем, но мъжът се извисяваше с почти цяла глава над мен, а жената беше висока горе-долу колкото мен. По всички стандарти си бяха високи. Всъщност, с тези копия, най-вероятно бяха стражи или част от някаква свита, не можех да очаквам да не са добре сложени.
Зад тях се виждаха хора в пъстри дрехи да сноват между сградите. Тези, в непосредствена близост, бяха спрели и ни наблюдаваха.
Спряхме едновременно, Йоси малко по-напред, аз на половин крачка след него.
Чаках Йоси да започне разговор, но той просто стоеше и ги гледаше. Минаха няколко неловки секунди. Може би нарушавах някакъв протокол, но рискувах:
- Ъхм...Здравейте.. - запънах. Почувствах се глупаво. Не знаех как да продължа.
Двамата се усмихнаха с ъгълчето на очите си.
- Не знаеш откъде идваш? – попита мъжа неочаквано с широка усмивка.
Въпросът беше необикновен, но точно на място. Наистина не знаех. Какво трябваше да им кажа? Погледнах Йоси с молба в очите.
Той също се смееше.
Не разбирах какво става. Ситуацията беше нелепа. Трябваше да им обясня какво стана, как се бях озовал тук, а не знаех откъде да започна.
- Успокой се – усмихна се жената. – Йоси ни каза. Добре дошъл.
Втренчено се загледах в ухилените очи на спътника си, осъзнавайки чутото. Недоумявах как стана това. Завъртях глава към стражите с учудване.
Някъде отзад се прокрадна висока сива сянка.
Вълкът леко подтичваше в тръс. Грациозно се промуши зад тях и се насочи към далечната гора, от която бяхме излезли. Малко преди да отмине се обърна към мен и вдигна глава, без да спира. Сякаш ме душеше. След секунда мина в галоп и бързо се скри надолу по склона.
Вече нищо не беше в състояние да ме учуди. И въпреки това гледката беше въздействаща. Още по-въздействащо беше това, което Йоси каза:
- Пожела ти приятен престой... или поне така трябваше да звучи.
Мъжът и жената пред нас усмихнати закимаха в съгласие.
Въртях се на място объркан:
- Ами... благодаря.
- Да, той го разбра – изтърси той.
Този път реших, че няма да разсъждавам, а просто ще приема всичко казано за истина. Независимо колко нелогично или необикновено звучи.
Отново се обърнах към стражите:
- Благодаря за посрещането, ще ходим ли някъде? – стараех се да звуча спокойно и уверено, въпреки че усещах леко треперене в гласа.
- Разбира се – отвърна мъжът и попита – Не искаш ли да се сбогуваш с Йоси преди това?
Погледнах пълничкия човечец. Сияеше от щастие с тъмните си черни очи.
- Йоси, ти няма ли да дойдеш с мен, нали ме водеше при кралицата?
- Не, не, съвсем не. Тя не ме вика вече, казах ти, тя знае всичко. Аз съм си добре, ще си отида вкъщи... Ммммм.... да си хапна печена агнешка плешка, дааа... – нареждаше той.
Оставах с натрапчивото впечатление, че се беше осъществила някаква незабелязана комуникация между двойката с копията и Йоси. А може би вълкът беше казал нещо беззвучно? Какъвто и да беше отговора дребният трътльо си тръгваше.
Вгледах се в рошавата му глава, докато обясняваше как щял да си хапне като се прибере, да си пийне с приятели и да си почине. Въпреки малкото време, което бяхме прекарали заедно, някак не ми се искаше да се разделям с него. Имах усещането, че мога да разчитам на него. Поне се опитваше да ми обясни, това, което го питах, макар и резултатът да беше още по-объркващ.
- Не се безпокой, вероятно ще се видим пак – каза с широка усмивка и добави:
- Нали още пазиш космите от косата ми, които отскубна от коренището?
Съвсем бях забравил за тях.
Започнах трескаво да бъркам из джобовете на панталона си. Йоси спокойно посочи към десният страничен джоб. Не се налага да обяснявам, че когато бръкнах вътре усетих как онези гъсти, черни косми се оплитат около пръстите ми.
Извадих ги и ги погледнах с любопитство.
- Знаеш какво да правиш с тях, нали? – закачливо попита Йоси.
Гледах го без да разбирам за какво говори.
Успях само да го попитам:
- Йоси.... какво си ти?
Той мълчаливо се почеса по изпъкналия корем, вдигна дясната си ръка и каза:
- Мисля, че и сам се досещаш...
След миг щракна с пръсти. Звукът беше неестествено силен, но по-невероятното беше, че фигурата му загуби плътност и се разля в тъмна мъгла, с кълбовидна форма.
Въпреки светлия ден някак не можех да видя контрастно какво точно има пред мен. Непрекъснато менеше формата си, в образа имаше безброй вълни, които се движеха около общ център.
Приличаше на разплетено кълбо прежда. Липсваха само червените очи.

След секунда се понесе назад, над поляната, надолу по склона и за миг се стопи в далечината.
- Моля, заповядай, оттук – чух зад гърба си мек глас.
Обърнах се, изпънах рамене и поех след високите стражи навътре в замъкът-град.
Йоси никога не ме попита за името ми.


Вървяхме по широката улица.
От двете и страни имаше причудливи сгради, накичени с цветя. Растяха навсякъде, където можеха да се захванат и пръскаха омайващ аромат. Красивите корони на дърветата допълваха пъстрата картина.
Хората, край който минавахме спираха и ни гледаха. Забелязах, че дрехите им бяха различни от тези на водачите ми. По-цветни, с различни кройки.
Група босоноги деца претичаха пред нас, смеейки се на нещо тяхно. Назад щъпукаше малко момиченце с цветен венец в косата. Непокорната му руса косичка му придаваше палав вид. Едно по-голямо момиче се върна назад и го хвана за ръката, водейки го след другите, докато се скриха зад ъгъла.
Въпреки, че никой не ни зяпаше открито беше ясно, че привличам вниманието. От своя страна се стараех да не зяпам хората около себе си, за съжаление без особен успех.
Булевардът ни водеше към масивна постройка на няколко етажа. Архитектурата и не ми напомняше на нищо познато. Дълги съпала извиваха към широк, полукръгъл вход. Нямаше колони, аркбутани или каквито и да било конструктивни елементи. Линиите не бяха прави, не следваха някакъв ред. Сякаш няколко огромни, различни по големина кълба бяха стиснати заедно от невидима сила. Извисяваше се внушително на десетки метри височина. Откривах ненатрапчива симетрия в отделните детайли. Терасите се виеха причудливо, докато следваха извивките на стените. Недоумявах как въобще тази постройка стои изправена.
Дебели стволове на огромни лози лазеха нагоре, обливайки със зеленина белия камък.
Стъпките ни отекнаха във входа. Предверието беше просторно. Вече се виждаха арки и колони, носещи овални стени над себе си. Чисти, без украси и релеф, стените, които твърде условно можеха да бъдат наречени така, се сливаха с тавана в сложна плетеница напомняща паяжина. Взирах се, но не успях да различа отделните каменни блокове, от които беше построена сградата.
Нямаше никого. Учудих се, защото предполагах, че трябваше да има стражи, придворни, слуги, въобще някакви хора. Отново си напомних, че това тук няма много общо с представите ми за средновековни замъци и кралства, които доминираха в съзнанието ми. Освен това съвсем не бях сигурен дали наистина отивам на аудиенция с Нейно Величество.... Как беше? Девара, да, припомнях си.
Подът, от цветен мрамор, контрастираше на белотата наоколо. На няколко места имаше разположени ъгловати дървени пейки.
На отсрещната страна зееше овалният отвор на нова врата.
Минахме между грубата мебелировка, насочвайки се натам.
Попаднахме в тъмен коридор, който водеше полегато нагоре. В сумрака успях да забележа, че коридорът се извива наляво, явно следвайки извивката на външният контур. Беше приятно прохладно.
Чу се леко изпукване. Разля се бледосиня светлина, осветявайки пътя ни. Опитвах се да разбера откъде идва светлината, но колкото и да се взирах нагоре, не успявах. Чудесно, помислих, автоматично осветление.
С интерес разглеждах стените, този път покрити с ловни сцени и пейзажи, когато нова врата изникна пред нас.
Мъжът опря копието си на стената и натисна с рамо.
Тежката дъбова врата изскърца леко и се открехна.
Двамата обединиха усилия и вратата се отвори напълно.
Помещението, което се откри, напомняше предверието с колоните и арките бягащи нагоре. Стените бяха изпъстрени с картини и цвят . На различни места по цветния под бяха разположени дървени столове и пейки, в същият грубоват стил, както в първата зала. Едната от страните беше отворена към просторна тераса. Отвън нахлуваше приятен свеж въздух.
Голямо незапалено огнище, оградено с рамка от красив тъмнозелен мрамор заемаше почти цялата задна стена. Масивни цепеници, стройно подредени около него, долълваха картината. Голяма дървена маса запълваше мястото пред огнището. Купи с плодове привличаха погледа с изобилието си.
До масата, с лице към нас стоеше изправена красива жена, в дълга бяла рокля.
Тъмнорусата и коса се спускаше на вълни по раменете. На челото беше хваната с едва забележима диадема, изобразяваща преплетени листа. Приличаше на златна, инкрустирана с няколко зелени камъка.
Не можех да определя възрастта и. Може би около четиридесет? Или по-малко... Повече? Изглеждаше млада, но в излъчването и присъстваше достолепие.
Нямаше съмнение, че това беше Нейно Величество кралица Девара.
Имаше поразителни сини очи. Големи и красиви, те ме наблюдаваха, излъчвайки любопитство.
- Моля - започна тя, – приближи се.
Смутено пристъпих напред. Не знаех какво да правя с ръцете си. Не знаех какво да правя въобще. Едва сега се сетих, че можех да попитам стражите за начина, по който трябва да се държа. Проклинах се за недосетливостта си.
Но пък тя каза моля. Кралиците не молят?
Така или иначе вече бях тук, освен това се намирах в съвършено нов за мен свят. Предполагах, че никой не очаква от мен да познавам тукашният протокол. При всички случаи един поклон нямаше да навреди.
- Ваше Величество – казах. Поклоних се театрално.
Кралицата се смееше открито, държейки ръцете си пред гърдите.
- Това не е необходимо – махна с ръка. - Заповядай по-близо.
Заобиколи масата и с няколко крачки стигна до мен. Хвана ме за ръцете и леко ме дръпна към столовете.
Съвсем се притесних.
С изумление забелязах как стражите подпират копията си на стената и сядат на столовете в залата. Това никак не се вместваше в представите ми за дворцов етикет. Или не бяха стражи или порядките в двора бяха съвсем различни.
Когато се приближихме съвсем до масата кралица Девара ми посочи стол и понечи да седне в друг, точно насреща. Тутакси застанах зад нея, помагайки и със стола. Така си мислех, че е редно, ако не за кралица, то поне за дама.
Тя отново се засмя и посочи:
- Заповядай, разполагай се. Може да говорим дълго.
Седнах вдървено на края на стола.
Не можех да си обясня защо се чувствам така особено. Кралицата съвсем явно беше благоразположена към мен. Гафовете ми бяха приемани с усмивка. Въпреки това благоговеех пред излъчването, което имаше тази жена. Излъчваше увереност, грация и неподправена доброта.
- Ваше Величество... – започнах, но тя ме прекъсна:
- И това не е необходимо. Моля, наричай ме Девара. Нека си говорим направо, никой не изполва такива обръщения тук – каза тя и добави – Сигурно имаш много въпроси, да видим на кои мога да ти отговоря. А дори и да не мога ти обещавам заедно да потърсим отговорите.
Погледнах в очите и открих нескрито уважение към трудната ситуация, в която се намирах. Не се шегуваше, нито се подиграваше.
- Благодаря... Девара – продължих. – Искам първо да се извиня, ако не се държа правилно, .... ти си първата кралица, с която разговарям.
Спрях за момент, поех въздух и продължих:
- Не знам с какво да започна. Толкова много неща се случиха за толкова кратко време, едно от друго по-необикновени. На първо място не осъзнавам как точно се озовах тук. Не мога да разбера какво се случи и защо. Йоси ми обясни, разбира се, че случайно ме е превел насам, но това не ми помага да разбера случилото се.
Прекъснах, надявайки се, че Девара ще разбере какво имам предвид и ще се намеси. Тя отклони поглед към масата, протегна се и взе глинена кана, а след нея и две чаши.
Наля първо на мен, а после на себе си и каза:
- Да, мога да ти обясня какво и как се случи. Не мога да ти обясня защо се случи, защото това лично мен също ме озадачава. Но моля, пий, не се въздържай...
Вдигнах чашата и отпих глътка прохладна вода. Отпих втора глътка и поставих чашата обратно на масата.
Може би беше водата, а може би едва сега регистрирах усещането, притъпено от емоциите през деня. Бях зверски гладен. За момент прецених, че на дъждовният връх вероятно нощта вече преваляше. Интересно, не ми се спеше, само изпитвах непоносимо чувство на глад.
Девара погледна младите хора, седящи в креслата. Двамата станаха и излязоха през малък вход, който не бях забелязал до тогава.
- Може би това ще ти помогне – обърна очи към мен отново. – Аз не съм кралица, в онзи смисъл, който ти познаваш. Нямам кръвна линия, по-различна от останалите обитатели на Землено, нито свита с пажове и слуги. Нещата тук не са организирани така, както в твоя свят. Има си причина за това, но предлагам да не му отделяме повече време, със сигурност ще стигнем и дотам.
Сините и очи искряха. Тъмносини, почти виолетови, те се взираха в мен.
- Знам, че не ти е лесно, но е време да се опиташ да разбереш – продължи.- Ти не си в твоя свят.
Чудесно. Дотолкова можех и сам да се досетя.
- Да, разбирам вече – вметнах, – къде съм?
- Ти – започна тя, – се намираш в свят, който е успореден на твоя. И двата са реални, с малки, но съществени разлики. Вече забеляза разликата във времето предполагам. Истината е, че и двата съществуват заедно, като споделят много общи неща. Именно затова ги наричам успоредни.
- Да, досетих се нещо такова – отвърнах кратко и погледнах към терасата. Бях чувал тези теории за успоредни светове в различни вселени, макар и да не разбрах подробностите.
Смрачаваше се. Тъмни облаци контрастираха с все още светлото небе. Назъбената линия на далечни планини чернееше някъде назад. Думите „малки, но съществени” имаха тежко звучене.
Девара продължи:
- Макар и паралелни, световете ни са отделени един от друг. Не във георгафски смисъл, това не означава, че са различни планети на различно място. По-скоро са като страници на една и съща книга. Идеята е същата, героите в повечето случаи са същите и все пак са различни. Един свят, с различни образи.
Спря и ме погледна.
Разбирах концепцията, макар и да не я осъзнавах напълно. Асоциацията с книга беше доста подходяща, сякаш подбрана точно за мен.
- Това означава ли – мислех на глас, – че има много подобни светове?
- Да, точно така. Наистина световете са безброй – усмихна се тя – Но нека не ги наричаме светове, те са по-скоро отделни реалности на един и същ свят. Колкото по-близо са една до друга, толкова повече реалностите си приличат. Но ниога не са едни и същи. В същото време, колкото повече се отдалечаваш през реалностите толкова по-големи различия намираш. Например, реалност, твърде отдалечена от тази вероятно има съвършено различни физични закони.
Това някак можех да го разбера. Чудех се какво разделя световете, но не исках да влизам в такива подробности, поне не сега.
- Добре – съгласих се, – но как става прехода, какво кара нещо да премине от едната в другата реалност?
Кралицата наклони глава и се замисли.
- Това е въпрос, на който не мога да ти отговоря. Поне не и по начина, по който очакваш. Разбира се, има начин, ние го използваме както вече се убеди, но самият механизъм на преминаването е труден за обяснение. Може би е добре засега да приемеш, че е възможно материя от една реалност да премине в друга посредством... хм, междинен преход – погледна ме въпросително. - Надявам се това да не те затруднява, не искам да те объркам с неправилни обяснения.
Толкова ми беше достатъчно по този въпрос на първо време.
- Йоси – вдигнах очи, – той може да си сменя формата. Превръща се от човек в нещо друго. Дори не съм сигурен дали е физическа форма или просто илюзия.
Докато говорех мъжът и жената се върнаха през малката врата. В ръцете си носеха подноси отрупани с храна. Приближиха се и ги разположиха на масата. Печено месо, сирене, късове хляб, още плодове и зеленчуци.
Приличаха точно на тези от вкъщи.
Двамата седнаха на отсрещните столове и започнаха мълчаливо да се хранят.
Девара взе красива, изписана чиния и сложи от всичко по малко, като добави и плодове от купите върху масата. Наблюдавах с възхищение елегантните жестове, с които вършеше всичко. Чувствах се поласкан, че е така загрижена за мен. Изглеждаше замислена.
Сложи отрупаната чиния пред мен и ме подкани с жест, а тя продължи, слагайки за себе си.
Храната ухаеше съблазнително и като че ли съвсем отприщи глада ми.
- Храни се спокойно, време е за вечеря – подкани ме отново с усмивка, докато самата тя си взе резен сирене.
- Относно Йоси – говореше, отчупвайки си малко парче – да, той може да си променя формата. Това, което видя не е илюзия, съвсем реално е. Когато пътува между реалностите му се налага да се променя. Това е едно от изискванията за да се получи преход.
Хранех се с удоволствие, като лакомо гълтах парчета месо и хляб. Слушах Девара с любопитство, взирайки се в нея.
Страраех се да не личи колко съм гладен всъщност.
- Впрочем той не е единственият, който има такива способности – продължи тя, дъвчейки – Всеки от обитателите на нашата реалност може да го прави, повече или по малко. Някой могат да се променят съвсем малко, други напълно. Йоси и неговите хора са едни от тях.
Дъвчех, но не се сдържах:
- Неговите хора?
- Да, той не е единствен. Те са един от видовете, които обитават тази реалност. Много приятни хора. Макар и палави и своенравни понякога, може да се разчита безрезервно на тях. И ако трябва да бъдем точни докрай името му не е Йоси – закачливо ме погледна тя.
Вероятно разчете въпросът на лицето ми, докато се опитвах да преглътна залък хляб с парче сирене.
- Не, той няма име. Избра го единствено, за да те накара да се чувстваш комфортно. Освен това често пътува до твоята реалност и е наясно с нещата, които ви карат да се чувствате сигурно. Просто беше любезен с теб и истински загрижен. Никога не беше превеждал човек към тази реалност.
Това звучеше някак разумно. Наистина поведението на Йоси беше странно. И все пак беше забавен и жизнерадостен.
Нещо друго не ми даваше мира.
- Разбирам всичко дотук – преглътнах. – Или поне по-голямата част. Защо, обаче, се налага Йоси да пътува често до моята реалност?
Дори самата дума, която Девара беше използвала – пътува - носеше твърде рационален смисъл. Свързвах я с пътуване по работа.
- Това, за съжаление е нещо, за което е твърде рано да говорим.
Усмихваше се, но усмивката и излъчваше твърдост, която някак си не бях забелязал до момента.
Протегна се отново към масата и взе глинена кана.
- Вино? – попита. Очите и отново блестяха приятелски.
Взех чашата си и я подадох.
- Не настоявам. Все пак бих искал да ми обясниш – държах ръка напред и добавих - Когато решиш, че е подходящо.
- Разбира се – доля ми чашата тя и постави каната обратно на масата, - ще му дойде времето. Нека засега да оставим това и да видим дали мога да ти помогна по друг начин.
Почти се бях нахранил. Храната беше вкусна и засищаща. Вдигнах чашата с вино към устните си.
- Наздраве – казах и отпих.
Виното беше ароматно и плътно. Леко тръпчиво, силно вино. Хареса ми. Погледнах отново към небето. Вече беше почти тъмно. Над планините се подаваше огромният диск на луната. Значително по-голям отколкото вкъщи, наполовина скрит зад зъберите, приличаше на счупена златна монета.
Мислех върху нещата, които се случиха през изминалия ден.
- Девара, този вълк – започнах – той наистина ли говори? Разумен ли е, имам пред вид.
Кралицата се беше отпуснала назад в креслото, скръстила крака. Ръката и държеше чаша с вино, подпряна на коляното.
- Дори и в смисъла, който влагаш, да. Може да говори и има разум. Вярно, различен от човешкия, затова сигурно не можеш да го разбереш, но чувства, мисли и се осъзнава. Може би тук е мястото да споделя и нещо, за което сигурно вече се досещаш.
Тя прекъсна за миг и погледна към луната.
- Комуникацията в тази реалност се осъществява различно. Освен нормалния език, който говорим с теб сега, има и други пластове, които помагат за пълноценното разбиране на идеите. Сигурно ти би го нарекъл телепатия, но аз мисля, че може да го разбереш по-правилно, ако мислиш за него, като споделяне. Не само на мисли, но също чувства и усещания.
Говореше, зареяла поглед в тъмното небе.
- Това помага да осъществиш пълноценна връзка със събеседника си, да направиш твоите мечти негови.
От думите и струеше тъга. Не разбирах какво я породи.
Внезапно, с кристална яснота осъзнах какво има предвид. Аз чувах думите и ги пречупвах през своите мисли, по моя начин. Дори и да долавях емоция, то тя беше разчетена в лицето и жестовете, вероятно само малка част, от това, което имаше отвътре. Споделях само това, което аз намирах за важно.
- Разбирам – казах тихо, – наистина разбирам.
Тя се обърна към мен.
- Да, виждам – усмихна се мило. – Твоите мисли и усещания са хаотични и забулени. Сурови, ми идва да кажа. Но ги долавяме. Не можем да комуникираме така, но всички ние разбираме как се чувстваш.
Отметна кичур руса коса зад ухото си и отпи глътка вино.
Седях на стола и гледах невиждащо пред себе си. Питах се какво ли усещат тези хора, как ли им изглеждам в мислите си. Ненадейно се почувствах сам и тъжен.
Девара постави чашата си на масата и ме хвана за ръка.
- Не бъди тъжен, няма причина. Това е нещо, което може да бъде научено. Отнема време, но е възможно.
Ръката и беше суха и топла.
Младите стражи ме гледаха със съчувствие. Не, грешах, това не беше съчувствие, беше загриженост. Така, както гледаш малко дете, което се е наранило.
Нямах нужда от това. Този свят, реалност или каквото и да е, беше твърде различен от моя. Не можех да очаквам да се впиша някъде, където всичко беше различно. Опитвах се да свиквам с мисълта, че тук хората са различни.
- Сигурно затова тези младежи са толкова мълчаливи – попитах.
- О, да – откликна кралицата, – точно така. Ти си първият човек от друга реалност, който виждат. Макар да се нагласят към твоите представи все още им е трудно. Добре се справят с езика, трябва да се отбележи.
Отново зяпнах онемял.
- Не се учудвай – продължи, – тук не говорим така. За да комуникираме с теб се налага да вземем онази част от съзнанието ти, с която говориш. Не бихме могли да използваме неща, които ти не знаеш.
Мисълта някой да се рови из главата ми не ми харесваше никак. Девара забеляза раздразнението ми.
- Не се безпокой, не работи така – успокои ме тя, - никой не се бърка там, където не искаш. Ти не си книга, която четем. Даваш ни само това, което ни помага.
Някак си и повярвах.
Пресуших чашата си. Виното беше силно. Умората, прикрита до момента, обхвана тялото ми.
Замислих се какво ли би било да се комуникира по такъв начин. Вероятно щеше да разбираш събеседниците си до степен на пълното приемане на идеи, дори чужди на същността ти. Но къде щеше да е развитието, как ще се очисти ненужното и ще остане стойностното? Как би могъл да защитиш гледна точка пред човек, който е съвършено убеден в правотата си и ти го знаеш? Навярно отговорът беше съвсем простичък – сигурно не беше необходимо да го правиш въобще. Вероятно всеки щеше да приеме позцията на опонента си като своя и вече да има две идеи. Каквото и да произтичаше от това.
Сигурно поради тази причина не съществуваше концепцията за дворцов етикет.
- Девара – попитах, – а вие как намирате време за себе си? Знам, че сме различни, но нямате ли нужда от лично пространство. Понякога човек, вероятно дори и от този свят, има нужда да остане сам с мислите си.
Кралицата се протегна към каната и доля чашите. Не възразих.
- Когато имаме нужда да останем насаме другите просто не ни се месят. Толкова е просто.
Навън вече беше тъмно. Лунният диск пълзеше по небосклона изпълвайки отворът към терасата. Вън пееха щурци.
Исках да задам хиляди въпроси, но усещах как крайниците ми се отпускат все повече от умора.
Последен.
- Какво е това място? Този дворец, Землено въобще?
Девара държеше чашата си с две ръце пред лицето си. Очите и блестяха над нея.
- Землено е градът, в който се намираме сега. Има и други такива, на различни места, но този е най-големият и тук има най-много хора на знанието. Съществува от хиляди години и не спира да се променя. Той е важен център, където се взимат отговорни решения. В същото време е и дом за неговите обитатели.
Простичко.
Град, в който живеят хора. Разбирах го.
- А този дворец – започна тя отново, – всъщност не се използва от много години. Има строго церемониални функции. Сега сме тук в твоя чест. Затова може да ти изглежда напуснато. Помолих приятелите си да те посрещнат и доведат тук единствено, защото исках да говорим в по-спокойна обстановка. Без да се налага да ме прекъсваш, защото си видял нещо любопитно.
Стана от стола и загадъчно добави:
- Има много неща, които ще ти се сторят любопитни.
Държейки чаша в ръка Девара се насочи към терасата.
Взех и моята и я последвах.
Прохладният въздух ухаеше на сено и цветя.
Приглушен шум долиташе отдолу, носейки гласа на града. Из сградите блестяха светлинки.
Погледнах луната и се сетих, че в моята реалност трябваше да е новолуние. Каквото и да разделяше двата свята, то наистина оказваше въздействие и на времето. Чудех се дали то тече еднакво бързо и тук и там. Обърнах се към кралицата.
Тя се беше облакътила на каменните перила и гледаше напред. Бризът леко вееше косата и роклята и.
– Времето тук и в моят свят еднакво ли тече? – попитах внимателно.
Без да откланя очи тя отговори:
- Да – после добави. – Има разлики, разбира се... Не в потока на времето, а как то действа на нещата.
Не я разбирах, но и не исках да питам повече. Умората тежеше в краката ми, тялото ми се беше отпуснало и вече започваше да ми се спи. Надявах се, че следващата сутрин пак ще можем да поговорим.
Девара се обърна към мен, подпирайки се с една ръка за парапета.
- Има нещо, което пропуснах - каза.- Когато споменах, че нашият начин на комуникация може да се научи, трябваше да добавя, че ти вече започна.
Гледах я с очакване.
- От момента, в който пи вода от онзи поток ти започна да приемаш нишките, които изграждат нашия свят. Те вече се свързват с твоите клетки и започваш да се променяш. Затова беше важно да пиеш в първите няколко минути. В противен случай можеше да не говорим сега с теб.
Това донякъде обясняваше налудничавото държане на Йоси до потока. Все пак не разбирах нещо.
- Защо можеше да не говорим, какво щеше да се случи?
Тя въздъхна.
- Нямаше да оцелееш. Преминаването не е безопасно и .. разликите в реалностите могат да убият. Разбираш ли, когато преминаваш ти си едновремнно там и едновременно тук. Това е смъртоносно. Честно казано съм озадачена как оцеля въпреки всичко – взираше се в мен, изучавайки ме.
Приближи се до мен, погледна ме в очите и каза:
- Защо досега нито веднъж не попита как да се върнеш обратно?




Лежах отпуснат. Умората се процеждаше през мускулите ми и изтичаше някъде в топлата вода. Леки иглички гъделичкаха пулсиращите ми стъпала.
Горещата вана, която заварих в стаята, беше чудесна изненада. Самата стая беше очарователна със старинния си стил. Само че тук това не беше търсен дизайнерски ефект, а съвсем реална автентична атмосфера. Зад мраморната вана виждах тежкото дъбово лего. Макар и на пръв поглед грубовато, то беше изненадващо меко и удобно.
През прозорците синееше нощта.
Облегнах глава назад и затворих очи.
Мислите ми блуждаеха, опитвайки се да пренаредят света наново. Ярки образи прескачаха за миг и се стапяха в нови. Изтощението не пречеше на мозъка ми да работи на бързи обороти. Припомнях си предишните дни. Имах усещането, че са случили години назад, докато всъщност бяха отдалечени на цяла вселена. Сетих се за шумния офис, където работех, за трескавата атмосфера. Питах се какво ли щеше да се случи, ако никога не се върна. За тридесет и четири години успях да събера само шепа приятели, хора с които съдбата ме беше срещнала през годините. Поддържахме тясна връзка и навярно щях да им липсвам по някакъв начин. Чудех се кога ли ще започнат да ме търсят.
Опитвах се да осмисля разговора с Девара.
Мисълта, че всъщност съм бил на косъм от смъртта ме беше накарала да застана на нокти по-рано вечерта, но сега съвсем спокойно разсъждавах над нея.
Оказваше се, че всъщност Йоси беше този, който ми беше помогнал. Ако наистина водата се оказваше толкова важна за оцеляване при преминаването между двете реалности, тогава аз нямах никакъв шанс сам. Навярно щях да се лутам около пещерата и да се чудя какво става, докато накрая ... хм, какво накрая? Как точно се умираше от прескачане в друга реалност? Бавно се разтваряш във въздуха или оставаш наполовина във всяка...?
Потръпнах леко, въпреки топлата вода.
Каквото и да се случва на другите, не се случи на мен и това ме караше да се чувствам доволен. Напомних си да благодаря на Йоси, ако някога го видя отново.
Усещах, че има неща, които Девара не иска да ми каже. Предположих, че вероятно ми е спестила факти, които само биха ме объркали. Може би имаше неща, който човек от моя свят не биваше да научава за техния. Насилих се да не мисля върху това сега. Имаше време, може би утре щях да попитам отново.
Топлината ме обгръщаше отвсякъде, чувствах се уютно. Размърдах пръсти по повърхността на водата и наблюдавах как вълничките се удрят в мраморните стени на ваната. Прекарах пръсти през гъстата си черна коса.
Опитвах се да усетя някаква промяна, нещо различно в начина, по който мисля и се усещам. Според думите на кралицата вече трябваше да се нагласям към тази реалност. Питах се как точно ще усетя промяната. Дали ще започна да чувам мислите им, да усещам чувствата им. Чудех се дали ще загубя част от истинската си същност, когато промяната напредне. Не можех да променя нищо, така че просто трябваше да се примиря и да следя какво ще се случи.
Горещата баня ме отпусна още повече и усетих как сънят бавно се прокрадва зад клепачите ми.
С неудоволствие напуснах топлата прегръдка на водата и се избърсах. Чистата кърпа ухаеше приятно. Различно от дрехите, изпрани с праховете за пране от моята реалност.
Метнах я на един от онези груби столове и се отпуснах на леглото. Съня ме сграбчи в обятията си и ме понесе.




Сутринта навлезе през прозореца с птича песен и слънчеви лъчи.
Лежах неподвижно и си припомнях снощния разговор. Нови въпроси изникваха в главата ми. Изпълваше ме оптимизъм и радостно очакване от предстоящия ден, бях бодър и напълно отпочинал.
Имах цял нов свят да опознавам.
Облякох се и точно, когато завързвах обувките си чух дискретно почукване. Досетих се, че моите домакини вече са разбрали, че съм буден. Усмихнах се.
- Да – извиках, – влизай.
Дъбовата врата се открехна колебливо и две тъмни очи надникнаха към мен.
- Влез, почти съм готов – изправих се и взех якето си от стола.
В стаята колебливо влезе красива жена. Млада, навярно някъде между двадесет и пет и тридесет години, тя поразяваше с изумителна хубост. Дълга, тъмноруса коса се спускаше на едри къдри около усмихнато лице, създавайки впечатление за дива, неопитомена сила. Тъмните, почти черни продълговати очи бяха единственото, което я отличаваше от кралица Девара. Светлозелената рокля, с която беше облечена очертаваше извивките на тялото и.
Плътните и устни се отвориха в усмивка.
Този път го усетих.
Да, съвсем ясно усетих лекото въпросително гъделичкане в мозъка.
Непознато, усещането не беше неприятно, просто беше различно. Въодушевено се опитах да върна усмивка в отговор. Тази реалност може би наистина ме променяше. Не знам дали се получи, но жената каза:
- Здравей, аз съм Нерина – и подаде ръка.
Здрависах с нея и и върнах усмивката. Ръката и беше силна и красива.
Сетих се, че никой не се беше здрависал с мен досега.
Сигурно беше изровила и това от моите спомени.
- Приятно ми е – отвърнах, – аз съм Алекс.
За пръв път в този свят казвах името си на някого. Необичайно, като се замисли човек, но пък никой не ме беше попитал за него досега. Може би за тях аз бях Онзи от Другата Реалност. Единствен. Но пък не усетих това да е пречка в комуникацията. Бегла мисъл, че техния начин на водене на разговор предполага различна идентификация на събеседника прескочи набързо. Сигурно всеки си имаше индивидуален мисловен отпечатък, който никога не се променя, независимо от настроенията.
Нерина стоеше до вратата, придържайки я с една ръка и ме гледаше с любопитство. Усещах някаква настойчивост в погледа и, сякаш имаше нещо, което аз трябваше да се сетя.
- Ела – повика ме с ръка, – чакаме те за закуска.
Роклята и беше пристегната в кръста с пъстър колан, който подчертаваше стегнатата фигура. Въпреки че не беше оформена в някаква прическа чупливата и коса падаше на красиви вълни върху гърба, стигайки почти до кръста.
- Добре ли се наспа? – попита тя, докато ме водеше по коридора към главната зала.
- О, да – отговорих, оправяйки косата си в движение – много добре, починах си чудесно.
- Това е страхотно! – възкликна Нерина. – След закуска мама иска да ти покажем Землено и околностите. Освен това ще се срещнеш с някои от старите и ще можете да поговорите отново за това, което те интересува.
Гласът и звънтеше в ехото на коридора. Енергията, която излъчваше беше заразителна.
- Мама? – вдигнах очи – Девара ти е майка?
- Да – отговори тя и озадачено ме погледна – аз мислех, че разбра?
- Досетих се – сконфузено махнах с ръка, – много си приличате, само че ти имаш тъмни очи – заобяснявах се неуверено.
Нерина отметна кичур коса:
- Е да, за теб сигурно е различно – и приключи темата с широка усмивка.
Онова меко изпукване отново се чу и бледосинята светлина се разля, осветявайки сумрачния коридор. Сега вече можех да попитам.
- Нерина, каква е тази светлина, откъде идва? – посочих неопределено нагоре.
Младата жена спря и се обърна към мен.
- Ами тя си е сложена тук, така се прави, когато е тъмно, слагаш я в камъка и после той ти я връща...- затрудняваше се тя.
Гледаше ме неразбиращо, с ръка пред устните си. После каза с изненадващ ентусиазъм:
- При вас е различно, нали? Вие как си светите, когато е тъмно?
Помислих, че много лесно можеше да разбере, стига да бръкнеше в ума ми отново.
- Хм, имаме електричество, което кара лампите, едни малки стъклени неща, да светят – знаех, че обяснението ми е детинско, но как, по дяволите, можех да обясня нещо, което за нея беше съвсем ново?
Тя се усмихна, вихрено се завъртя и тръгна отново.
– Електричество....А кой го слага в ... лампите? Нали така се казва? – не спираше да пита тя.
Този път не ми идваше наум какво да отговоря. Реших да опитам.
- Не можеш ли – колебливо започнах – да го изкараш от съзнанието ми, както направи преди малко?
Нерина сепнато се обърна към мен и ме погледна учудено, но този път не усетих онова гъделичкащо чувство.
- Ти ме усети? Хм, мама каза, че още не можеш... – завъртя се отново и пак пое по коридора.
След секунда сбърчи нос и обяви:
- Уф, много ми е трудно, не го разбирам – цупеше се. – Но ти ще ми обясниш, нали? Никога не съм мислила, че мога да срещна човек от твоята реалност. Толкова е интересно, искам да знам всичко за твоя свят! Ще ми разкажеш, нали?
Усмихнах се вътрешно.
- Всичко? Аз не знам всичко, за всичко трябва да питаме друг – свежият тон, с който Йоси беше отговорил сега го нямаше и прозвуча някак глупаво.
Побързах да се поправя.
- Не се безпокой, с удоволствие ще ти разкажа всичко, което аз знам. И ако нещо не разбираш ще питаш и ще ти обясня – уверено казах.
Нeрина цъфна в усмивка.
Аз също. Стори ми се, че пак усетих гъдел в мозъка си и това ме зарадва.
В залата освен Девара имаше още три жени и един мъж. Жените бяха на приблизително еднаква възраст с кралицата, но мъжът изглеждаше древен. С дълга бяла коса и брада, леко прегърбен, той се подпираше на резбована дървена тояга. В ъгълчетата на очите му виждах лека усмивка.
Разговаряха за нещо приглушено, но когато влязохме се обърнаха вкупом.
Девара се усмихваше. Останалите ме гледаха с непроницаеми изражения.
- Добро утро – поздравих.
Кралицата се насочи към мен и сърдечно ме поздрави:
- Добро утро и на теб! Виждам, че вече си се запознал с дъщеря ми. Ела, да ти представя останалите – Обърна се и се насочи към масата.
Спря се пред една от жените.
- Това е Зилен – представи я тя, – най-знаещата от всички нас. Обикновено се допитваме до нея, когато ни е трудно да вземем решение.
Кимнах с поздрав, опитвайки се да изглеждам усмихнат. Разбрах, че първоначалното впечатление за възраста и не е точно и тя всъщност е по-възрастна от Девара. Леките бръчици около очите и я караха да изглежда умислена и угрижена. Устните и бяха свити в тънка линия. Черна коса се виеше на кичури по раменете.
- А това – продължи кралицата и посочи към другите две жени, – са Релас и Гиум, нейните две помощнички.
Отново кимнах. Бяха по-млади от Зилен, но очите им ги състаряваха. Дълбоки, тъмни, пронизващи очи. Тази, която Девара беше нарекла Гиум, стоеше права, подпирайки се на един от столовете, а Релас седеше сктъстила крака в друг.
Не бяха необходими кой знае какви способности за да усетя напрежението във въздуха.
Старецът се приближи към мен и протегна ръка.
- Добре дошъл, Алекс – пръстите му бяха възлести, но силни. – Аз съм Нараксис.
Дотук с името. Явно всички го знаеха.
Проницателните му сини очи нескрито ме изучаваха. За разлика от трите жени, той не изглеждаше напрегнат. Продължаваше да ме държи за ръката, взирайки се. Ъгълчетата на устата му се извиха в едва забележима усмивка, оформяйки изсечените бръчки на лицето му в симпатичен образ на белобрад старец. Опитвах се да асоциирам образа с Дядо Коледа, но не се получаваше. Нараксис беше твърде слаб, а и лицето му имаше по-остри черти от общоприетия образ за стареца с подаръците. По-скоро напомняше на друид или друг магически адепт от древноста. Само дето не носеше дълга бяла роба, а съвсем тривиалните панталони и риза в леко средновековен стил.
Пусна ръката ми и посочи към масата с тоягата си.
- Закуската е сервирана – каза и погледна към Девара. – Ще седнем ли да хапнем, че умирам от глад?
Наредихме около масата без повече подканяне. Вляво от мен седна Нерина, а отдясно Нараксис. Отсреща седеше Зилен, а от двете и страни Релас и Гиум. До тях се разположи Девара.
Масата беше отрупана с разнообразна храна, ухаеща съблазнително.
Не бях гладен, но имах нужда от силно кафе. Денят се очертаваше да бъде напрегнат и усещах, че имам нужда от допълнително ободряване. Нещо ме караше да съм сигурен, че в тази реалност кафето е непознато, затова не си направих труда да попитам. Вместо това се просегнах и си взех плод, който на форма и цвят напомняше нашите ябълки.
Нерина ме докосна по ръката и каза:
- Има чай, ако искаш, много е полезен. Нали пиете чай? – лъчезарната усмивка промени за миг сухата обстановка. Харесваше ми непринудения начин на изразяване, както и лекотата с която скъси дистанцията и ме накара да се почувствам като дългогодишен приятел.
Нямах нищо против чаша горещ чай, със сигурност щях да се ободря. Отхапах от ябълката. Имаше същият познат вкус.
- Разбрах, че си успял да комуникираш с дъщеря ми – намеси се кралицата, докато вземаше яркочервен непознат плод. – Това е изумително, не очаквах да се получи толкова бързо! - погледна през масата възторжено.
До нея, Зилен се взираше в мен с черните си очи.
- Хм, интересно как се е получило, сега не усеща нищо – сякаш на себе си промърмори тя недоволно. За моя изненада гласът и беше изненадващо плътен и красив. Произнасяше думите бавно и някак провлачено, като че ли ги обмисляше в момента на изговарянето.
- Да, наистина – замислено се намеси Нараксис, – не се получава. - Дълбокият му глас отекна в залата. Старецът бъркаше в чаша с чай с малка лъжичка.
- Това не трябва да те тревожи – продължи, – съвсем нормално е, никой не е успял да напредне толкова бързо. Обикновено са нужни години. Сещам се за последният посетител, който имахме. Беше преди...Колко минаха от тогава, Зилен – обърна се той към нея, – двеста, двеста и петдесет години?
- Да, двеста и двадесет, да бъдем точни – отвърна кисело тя – и той никога не се научи.
Говореха така сякаш са били свидетели на случилото се от първа ръка. Да, Нараксис изглеждаше стар, но чак пък толкова стар...
Отново усетих докосване в съзнанието си. Не успявах да определя точно, но този път не беше въпросително, по-скоро някой се опитваше да ми каже нещо. Неопределено и изплъзващо се, не съумявах да избистря посланието. Отчаяно се мъчех да разбера какво се опитва да ми каже този някой.
Трая само миг, но вече бях сигурен, че тези хора са били преки участници в събитието, за което говореха.
Стреснато се огледах наоколо.
- Получава се! – възхитено възкликна Нерина. – Мамо, той разбира! – радостно обясняваше тя, хващайки ме за ръката.
- Ти ли беше това? – погледнах я учудено. Предполагах, че някой от по-опитните се беше опитал – Не се радвай толкова, не разбрах кой знае какво...
Широка усмивка цъфтеше върху лицето на Девара. Тя и Нараксис, обаче, май бяха единствените които се радваха на ентусиазма на Нерина.
Зилен се спогледа недоволно с помощничките си.
- Чудо голямо! – каза Гиум. – Никой друг нищо не може да направи, само дъщеря ти – погледна кралицата остро и продължи – Ясно ти е какво означава това, нали?
Усмивката на Девара помръкна.
Не разбирах. Опитах да се намеся:
- Чакайте – започнах, – дори не съм сигурен дали съм разбрал това, което трябва.
Спрях за момент и ги погледнах.
Зирен си взе кифличка и я поднесе към устата си. Нараксис пиеше от красива чаша. Нерина се усмихваше. Останалите просто ме гледаха.
- Наистина ли сте видели този последен посетител? Това ли беше посланието? – обърнах се към Нерина.
- Да, наистина е разбрал – отговори вместо нея Релас и продължи – много чудно... Разбира се, точно това трябваше да разбереш. Трябва да ти се признае, че се справяш твърде добре за времето, което си прекарал тук. Е, ограничен си само с Нерина, за момента, но може да се очаква напредък – обясни тя.
Дълбокия смях на Нараксис разчупи неловката обстановка:
- Зилен дори беше тази, която се опитваше да го научи, хихи – кискаше се той. – Не и обръщай внимание, затова и е неприятно, трябва да признае, че се е провалила...
Развеселени погледи пробягаха около масата, дори и старата дама се опита да се усмихне.
На мен въобще не ми беше весело. Едно на ръка ме имаха за опитно зайче, върху което експериментираха. И друго, че съвсем не можех да свържа тези хора с представата за столетници. Наистина Зилен изглеждаше най-стара от жените, но някъде към петдесетте, може би малко повече. Дори не знаех на колко е била, когато въобще се е случило това.
Завъртях глава към Девара.
- На сто осемдесет и седем – каза без да дочака въпроса ми.
Стоях вдървен, без да знам какво да кажа.
Сетих се за мъглявите обяснения на кралицата вчера, как времето тук течало еднакво бързо, но действало различно на нещата. В главата ми цареше космически вакуум.
- Алекс, пий, ще изстине – Нерина все още държеше ръката ми. – Не се тормози с тези неща, ще им свикнеш, има време.
Взе малък чайник, наля чаша ароматен чай и ми я подаде.
Внимателно я поех и поставих пред себе си. Пареше.
Неистово се насилвах да не задавам повече въпроси.
Успях единствено да промълвя:
- Моля ви, не се ровете вече в главата ми, не ми харесва – потрих очите си с ръка. Отново се чувствах глупаво, без да имам причина. Започвах да се ядосвам – Оставете ме да се справя сам с това, ако се науча, науча. Ако не...
Не знаех как да продължа. Не знаех защо въобще е толкова важно всичко това. И без това чудесно се разбирахме и на прост език.
- Разбира се, Алекс – загрижено потвърди Девара, – никой няма да ти се меси, ти сам ще намериш пътя си. Ние можем само да те подкрепяме, доколкото е необходимо.
- Добре тогава – троснато отговорих, – но нека да е когато ви помоля, не си правете експерименти с мозъка ми.
Усетих, че прекалих и се опитах да замажа:
- Малко бързичко ми се струпва всичко, трудно ми е да осмисля това, което виждам – взех чашата с чай и отпих. Наистина беше омайващо ароматен. Насилих крива усмивка – Едва вчера пристигнах, още не съм се адаптирал.
Трите жени пред мен кимнаха разбиращо. Релас дори се усмихна приятелски. Нараксис ме тупна по рамото и каза:
- Спокойно, младежо, не си първият, който се сблъсква с това. Виждали и сме и по-интересни реакции. Ти се държиш учудващо добре. Имаше юнаци които губеха ума и дума и никога не успяваха да се върнат към нормалното си състояние. Полудяваха, може да се каже. А ти – замислено ме погледна – единствено се дразниш.
Отказах се да мисля на колко години беше той.
- Често ли идват хора от моята реалност тук? – попитах.
Зилен ме изгледа с пронизващи очи.
- Както разбра, последният беше преди двеста и двадесет години – напевният и тон ме хипнотизираше. – Разбира се, имаше времена, когато посещенията бяха по-чести – добави сухо.
- Тогава е било различно – намеси се Гиум. – Сега е друго, ти си преминал случайно – облегна се назад и скръсти ръце на ръба на масата. Дългите и пръсти се набиваха на очи.
- Трябва да решим какво да те правим – замислено добави Зилен, докосвайки устните си с показалец.
Думите бяха казани тихо, но значението им отекна в съзнанието ми.
- Или да те оставим да решиш какво да правиш – допълни Нараксис.
Четиримата новодошли ме гледаха изпитателно. Усещах настойчивоста на погледите им, но въобще не разбирах за какво говорят. Може би разчитаха, че ще искам да се върна в моята реалност.
Снощи, когато Девара ме попита на терасата, не успях да и отговоря. Нямах отговор. Замислих се какво оставях след себе си.
Нищо, което да ми липсва дотолкова, че да не искам да опозная този необикновен свят. Нямах собствено семейство, нито сериозна връзка към момента. Не харесвах работата си. Знаех, че съм добър в това, което правя, но не ми доставяше онова пълно удовлетворение, за което копнеех. Вярно, позволяваше ми да пътувам, но това и финансовата стабилност май бяха единствените неща, които ме държаха на бюрото в офиса. Интригите, в които не исках да се намесвам ме караха да се чувствам изолиран от компанията на колегите.
Не харесвах шума и мръсотията на града, колите, забързаните хора, всеки сврян в черупката си. Обичах дългите походи из планините, но те не можеха да се сравнят с този нов свят. Приятелите щяха да ми липсват със сигурност, семейството, роднините също, но въпреки всичко, тук беше ново и различно. Шанс едно на милион. Необикновено. Свят, който можеше да съществува само в приказките. Не исках да го оставям без да знам какво следва.
- Добре! – плясна с ръце Девара – Нека спрем дотук и оставим Алекс да разгледа Землено. Имаме над какво да помислим, а като се върне ще поговорим отново. Тогава със сигурност ще има още неща, за които да питаш – обърна се към мен.
Останах с впечатлението, че тази сутрешна среща беше проведена за да ме представи на трите жени и Нараксис. Четворка мъдреци, както започнах шеговито да ги наричам. Съвсем естествено беше да искат да си съставят мение от първа ръка, да поговорят с мен, да ме опознаят. От друга страна, това което се случи не ми даваше повод да си мисля, че успяха да разберат много. Досещах се, че гледаха на мен като на натрапник, дошъл случайно в тяхната реалност и това не им харесваше. Чудех се защо. Не представлявах заплаха, бях сам, освен това искрено се радвах на присъствието си тук.
От казаното накрая разбирах, че съдбата ми е в техни ръце. Това никак не ми хареса. Не исках друг да решава вместо мен.
Кратка мисъл прелетя през ума ми. Ами ако всъщност не ставаше въпрос за моето завръщане? Ако алтернативата на оставането ми не беше заминаване, а ... нещо друго? Смърт?
Отърсих се от тези мисли. Не вярвах да полагат толкова труд да ме доведат тук, да ме накарат да се чувствам доволен и след това да ме убият. Не се връзваше. До момента всички изглеждаха разбрани, кралицата дори си беше съвсем благоразположена. Разбирах ги, бяха несигурни и искаха да научат повече, за да вземат правилното решение.
Девара продължи:
- Искам да ти покажа града и околностите, сигурно ще ти е интересно, а и ще имаш време да си подредиш мислите. Нерина ще те придружи, няма от какво да се притесняваш – кралицата изглеждаше въодушевена. – Всъщност можеш и сам, но предполагам, че ще ти е приятно да имаш компания, някой, на когото да досаждаш с въпросите си.
Шегата и ме развесели, сетих се за начина, по който Нерина задаваше въпроси и си представих точно обратната ситуация. Аз щях да бъда този, на когото досаждат.
Погледнах младата жена. Дъвчеше сандвич, но въпреки това очите и светеха. Нямах нищо против да обикалям наоколо с нея. Тя може би беше единственият човек на тази маса, който не криеше нищо от мен. Така щях да имам възможността спокойно да осмисля случилото се, а и можех да си изясня нещата, които ме оздачаваха.
- Чудесно – отговорих, – ще се радвам да имам компания. Пък и ще е хубаво с мен да има някой, който познава града. – Отпих от чая си няколко глътки и поставих чашата на масата. Отново се удивих колко е ароматен. Не разпознавах билките, но вкусът му беше силен, без да бъде натрапчив, леко тръпчив, напомнящ горски плодове.
Зилен и другите две ме наблюдаваха спокойно. Просто чакаха да си тръгна.
Бутнах стола назад и се изправих.
- Благодаря за компанията – казах на жените пред мен, – интересно ми беше да се запознаем. Надявам се като се върна да имаме повече време.
- Не се безпокой, времето е нещо, което винаги се намира – отговори Релас от името на всички. – На нас също ни беше приятно... Да си припомним. Наслади се на разходката си из града. Обезателно обиколете и околностите, сигурна съм, че ще ти допадне.
Звучеше искрено.
Зилен и Гиум само кимнаха. Нараксис се усмихваше.
Обърнах се към Нерина:
- Ще изляза да те чакам на терасата, искам да глътна малко въздух – оправдах се набързо.
Излязох с бавна крачка и се подпрях с две ръце на парапета. Долу се виждаше множеството, което се шураше по негови си задачи. Слънцето се беше вдигнало и осветяваше тъмните сенки между сградите. Белите камъни блестяха.
Усетих движение зад себе си и се обърнах.
- Надявам се разбираш ситуацията, в която се намираме – започна Зилен напевно. – Работата е там, че преди много време решихме да не допускаме хора да използват преходите – спря за миг и се намръщи. – Имахме известни.... проблеми в миналото. Последните няколко стотин години не доведоха до нищо добро за нашите два свята. Не го разбираш, но те са свързани повече отколкото можеш да предположиш и всяка намеса води след себе си непредвидими последствия. Неуместно е да се сърдиш за това, че се опитваме да решим кое е най-добре.
Виждах промяна в тази жена. Устните и не бяха толкова свити, а черните и очи блестяха с безпокойство. Косата и сякаш беше станала по-лъскава, по-подвижна.
- Може би мога да ви помогна в решението – отвърнах. – Не искам да навредя по никакъв начин.
Тя махна леко с ръка.
- Да, това е видно за всички. Ти си приятен младеж, но фактът, че си преминал сам по себе си е достатъчно тревожен. Пък и има намесени и други фактори, за които все още е рано да говорим – загадъчно допълни.
Обърнах се към нея и се вгледах в очите и:
- Защо моята реалност е от такова значение за вас?
Зилен се смути за миг, понечи да каже нещо, но после се отказа. Държеше ръка на колана, който стягаше роклята и несъзнателно го галеше с пръсти.
Нерина изникна до нас усмихната и пълна с енергия.
- Готова съм – весело каза, – хайде да излизаме. Не се ли уморихте да говорите за тези остарели случки?
Исках да чуя отговора на въпроса си, но може би наистина сега не му беше времето. Обърнах се и понечих да тръгна след Нерина.
- Алекс – тихо ме повика Зилен преди да вляза обратно в залата. Гледаше ме напрегнато, като че ли се канеше да ми съобщи нещо важно – Не ние имаме нужда от вас... Вие имате нужда от нас.
Каза го тихо, но съвсем ясно.
Яд ме беше, че не можех да комуникирам като нея и да разбера какво има предвид без да задавам глупави въпроси.
Нерина се обърна, хвана ме за ръката и ме затегли към изхода.
Тръгнах с нея.



Седях в сянката на огромен дъб.
Усещах грапавата кора през ризата, с която бях облечен.
Въпреки, че преваляше пладне въздухът беше свеж и прохладен. Близкия поток ромолеше тихо, заобикаляйки обли камъни. Дъвчех стръкче трева между зъбите си.
Разходката из Землено ми беше натрапила усещане за нереалност. Градът беше различен от всичко, което бях виждал. Широките улици, интересните сгради, зеленината... Не се сещах за град от моята реалност, който дори бегло можеше да се мери с простора и красотата му.
Жителите му бяха изумителни.
Усмихнати и устремени, те живееха свободни от обвързаности. Нерина ми обясни, че всеки може да дойде и да си отиде, когато поиска. Не съществуваше проблем с настаняването, защото, както тя го описа, градът сам им предоставял къщи. Останах с впечатлението, че самият той притежава някаква форма на разум или поне инстинкти, които откликват на нуждите на хората. Каза ми, че ако ти трябва къща или някаква промяна в тази, която вече обитаваш молиш камъка да ти помогне. Накара ме да се вгледам в стените и поясни, че не са зидани, а са израсли така. Обясненията ми за архитектурата и строителството в моя свят и се сториха много забавни.
Също така ми разказа за социалната структура на града и на обществото им. Разбрах, че няма социални класи или някаква държавна структура, в общоприетия смисъл. Това, което определяше кой може да взима решения беше знанието на отделния индивид. Тя влагаше определен смисъл в думата, който на моменти ми се изплъзваше. Поясни, че всеки, особено жените, имат способности, които в моята реалност бихме нарекли магия. Но всичко това се дължало на знанието, което се придобивало с течение на времето и свободно обучение от по-старите. Не можа да ми обясни точно какво е това знание, понякога дори го наричаше сила. Опитваше се да ме убеди, че физичните закони на този свят могат да бъдат манипулирани от човешкото съзнание, въоръжено със съответната подготовка.
Хората тук се раждали с потенциал, но способността трябвало да се развива. Знанието се трупало и колкото повече знаел човек, толкова повече можел да научи. Четворката мъдреци, Нерина прихна да се смее като ги нарекох така, били хората, събрали най-много знание в Землено. Тя ги наричаше Знаещи. Надолу по йерархията имало и други и така се достигало до всеки обикновен човек от града. По този начин на практика всеки вземаше участие в управлението на града, дори реално да нямаше управление. Прадоксално, но хората нямали нужда да им се казва какво да правят за да функционира градът. Не било необходимо да се определят функции, да се разпределят задачи. Много се озадачи, когато и разясних за формата на управление на нашите градове и държави. Не можеше да разбере как така някой иска да управлява, а може да има хора, които да не го харесват.
Не можах да и обясня.
Точно както беше казала, Девара не се вписваше в образа на кралица от моят свят. Функциите и бяха организаторски и представителни. Самата тя Знаеща, служеше за посредник между Знаещите и тези, които искаха да станат такива. Посрещаше и изпращаше гости от други краища на тази реалност. Предполагах, че може да упражни някаква форма на воля над хората в града, но това биваше предопределено от вярата, която имаха в нея като Знаеща. Намираше се в тази позиция, защото още не беше натрупала достатъчно опит за да стане една от Четворката, а от друга страна беше далеч напред от останалите.
Все пак си имаше обществена организация, която просто функционираше на различни от познатите ми принципи. Предполагах, че има и още, което засега не разбирах.
Разговаряхме надълго и нашироко за нещата от моята реалност. Нерина ме разпитваше за всичко, но като че ли най-силно се впечатли от изкуството. Разказвах и за книгите, музиката, живопистта. Тя жадно поглъщаше всяка моя дума и разпитваше за онова, което не и беше ясно. Впечатляваше се от детайли, които за мен бяха ежедневие. Разискахме философски идеи и се учудих от лекотата, с която успяваше да борави с концепциите. Очите и блестяха и си личеше колко силно се радва на компанията ми. Усещах, че искрено ме харесва.
Слънчевите петна в сянката на дъба играеха върху лицето ми.
Нерина лежеше по корем върху тревата до мен положила брадичка върху скръстените си ръце и ме гледаше с нескрит интерес.
Опитвах се да разбера какво имаше предвид Зилен със загадъчното си изказване накрая. Девара също беше споменала, че Йоси често посещава моята реалност и на мен ми прозвуча като пътуване по работа.
Дали беше възможно хората тук да имат някаква връзка с тези от другата страна? Но каква? Недоумявах с какво моят свят би могъл да изкуши обитателите на Землено. Та те си имаха всичко, животът им, поне според моите критерии, беше безпроблемен и спокоен, изглеждаха задоволени във всяко отношение.
Усетих се, че разсъждавам прекалено материалистично, а това беше последното нещо, което исках да правя.
От друга страна, Зилен беше казала, че ние имаме нужда от тях. Мислех върху възможността да има установени някакви постоянни отношения между двата свята, но идеята звучеше твърде абсурдно. Подобна информация нямаше как да остане скрита. Това беше фантастичен свят, не беше съседна държава, с която да имаш тайни уговорки. А може би точно абсурдът поддържаше тайната? Кой би повярвал, че такъв свят въобще съществува, да не говорим и че имаме дипломатически или каквито и да било други отношения с него? Дори и да имаше изтичане на информация никой не би и се доверил. Вероятно щеше да се митологизира в общия фон на световните конспирации.
И тогава ме осени прозрението.
Всичко, което виждах до момента си беше реално и си имаше съвсем истинско обяснение в моята реалност.
Това беше приказният свят, за който всички народи имах митове! Това беше загубеният Авалон на крал Артур, Долната Земя от приказките, Горният свят на индианците...
Рязко се надигнах и се подпрях с ръце. Дишах учестено.
Това означаваше, че обитателите на Землено са магическите създания, които обитаваха тези светове – елфи, таласъми, самодиви...
Сърцето ми биеше силно.
Нечовешката форма на Йоси, тъмното кълбо, червените очи. Той беше таласъм! Караконджул...
Замаяно погледнах Нерина.
Русата и коса се спускаше по лицето, оставяйки процеп, през който напрегнато ме наблюдаваха тъмните и очи. Сбърчила осеян с лунички нос, тя се беше надигнала леко.
Зяпах я съвсем откровено. Изучавах я.
Рискувах.
- Нерина – подхванах, – току що ми хрумна, ти самодива ли си?
Тя се завъртя настрани и се облегна на лакът. Деколтето на роклята и за миг разкри гладката кожа на стегнатите и гърди. Заметна кичурите коса от челото си с елегантен жест и се усмихна ослепително.
- Ами да...може и така – белите и зъби блестяха в слънчевата светлина, – на различни места ни наричат различно.
Спря, нагласи се седнала със скръстени крака пред мен и продължи.
- Това го знам от мама, аз никога не съм била в друга реалност. Когато сме ходили там са ни наричали различно. Самодиви е едно от имената ни – въртеше с пръсти пъстро цвете в скута си. – Сега, когато ми разказваш за твоя свят рабирам защо е така. Тук, при нас, хората са си само едни. Има различни видове, но навсякъде по земята е едно и също. Няма такива държави, както при вас.
Наклони глава и ме погледна
- Ти от там, където ни наричат самодиви ли си?
- Да, от там съм – потвърдих. Мъчех се да си припомня какво знаех за тези същества. Не беше много, сещах се бегло за няколко приказки. В тях самодивите танцуваха и пееха, а юнаците се влюбваха и си губеха ума. Не бяха много весели.
Помнех, че живеят в гъсти гори и са покровителки на природата. Яздеха елени и имаха бели ризи, които героите се опитваха да откраднат. Бяха стройни и красиви.
Нито една от жените, които бях видял досега, не носеше бяла риза. Елен пък въобще не срещнах. Но наистина бяха стройни и красиви. Сетих се също, че през зимата отиваха някъде другаде. Змеево или Змейково. Мистичното обиталище на магическите същества.
Да, това беше. Ето какво ми напомняше името Землено. Едва сега усетих, че през цялото време съм продължавал да мисля за това. Сигурно ненапразно Йоси ми каза, че вече знам кой е той.
Не се сещах някакви конкретни предания за елфи и таласъми, но и малкото, което знаех се нареждаше чудесно в картината.
Огледах се радостно наоколо, докато се оставях на еуфорията да ме завладее напълно. Намирах се в свят, който присъстваше в преданията на народите, общувах с неговите обитатели и дори бях на път да създам приятелства. Разбирах, че това си беше отделен свят, с негови принципи и правила, вероятно нямащи кой знае колко общо с онова, в което ние вярвахме, но въпреки това пряката връзка ме изпълваше с въодушевление.
- Искаш ли да ти покажа как се лети? – прекъсна размишленията ми Нерина.
Беше се навела напред, с палав поглед в очите.
Директният въпрос отново накара сърцето ми да забие по-бързо.
- Разбира се – предпазливо отговорих, – опасно ли е?
- Само ако те изтръва – засмя се тя и се изправи.
Не я бях разбрал правилно, тя искаше да лети заедно с мен. Станах и внимателно я погледнах в очакване. Звучеше интригуващо. Освен частта с изтърването.
- Не се притеснявай, само се шегувам – вече по-сериозно допълни тя.
Огледа се настрани.
- Ей там – изпънатият и пръст сочеше едно равно място встрани от потока. – Достатъчно е удобно. Хайде, ела.
Роклята и се развяваше назад от бързите крачки. Слънцето си играеше с русият цвят на косата и. Цветята, които беше вплела я правеха да изглежда още по-красива.
Застанахме на мястото лице в лице. Нерина хвана ръцете ми и ме погледна сериозно.
- Сега ме слушай – започна. – Аз ще те прегърна отзад и ще те стисна силно. Ти нищо няма да правиш, само ще стоиш мирно. Няма да мърдаш много за да не ми пречиш.
Спря за момент, после продължи.
- Може и по друг начин, но ти още не си готов. Затова сега само ще те вдигна с мен. Разбра ли? – добави накрая.
- Разбрах – отговорих. Не се притеснявах, след всичко случило се досега едно летене със самодива никак не можеше да ме уплаши. Доверявах и се напълно. Само дето не знаех, че могат да летят.
Нерина ме заобиколи и ме накара да си вдигна ръцете. После обви нейните около мен и ги сключи пред гърдите ми. Бяха внимателни и силни.
Усещах тялото и, притиснато в мен. Ухаеше приятно.
- Добре, започваме – каза и после заповяда - Помни, никакво мърдане!
Долепи лицето си до врата ми и зашепна нещо тихо на непознат език.
Сърцето ми биеше силно, дори лекичко се задъхвах от вълнение. Различни мисли ми минаваха през ума. Чудех се какво да очаквам. Притеснявах дали ще успее да ме задържи. Все пак тежах над деветдесет килограма.
Нерина леко подскочи. Не усетих нищо.
Подскочи отново, но този път остана така, без да падне отново на тревата. Ръцете и силно се впиваха под мишниците ми. Усетих как бавно ме повдига.
Вкопчих се в нея и с уплаха гледах как земята бавно се отдалечава под мен. Не беше бързо, напротив, движението беше плавно. След секунда видях как краката и се обвиват около моите. Стискаше ме здраво, впита в мен.
Продължихме бавно да се издигаме, докато достигнаме короната на дъба, под който седяхме допреди малко. Леко се наклонихме настрани и направихме лек вираж около нея.
Не можех да се движа, нито имах някакъв контрол над случващото се. Единственото, което можех да правя е да издавам нечленоразделни звуци на възхита, примесена с уплаха.
Думите и най-накрая стигнаха до мен.
- Моля те, пусни, боли ме – оплакваше се тя. – Не се безпокой, държа те съвсем здраво.
Тогава осъзнах, че съм се вкопчил с всички сили в ръцете и. Вероятно наистина и причинявах болка. Отпуснах хватката си и се опитах да се успокоя.
Също така бавно се спуснахме на земята. Нерина ме пусна и застана отново пред мен.
- Видя ли – ухилено ме гледаше, – не те изтървах. Хареса ли ти?
- Да... хареса ми – трудно си намирах думите. Адреналинът бясно препускаше из тялото ми. Обхвана ме е еуфория, наред с треперещите колена. Току що бях носен на ръце във въздуха от най-романтичното създание на митичния свят. Дали беше самодива или елф нямаше никакво значение в момента.
Импулсивно се пресегнах и я прегърнах. Тя отвърна на прегръдката и притисна буза в лицето ми. Усетих колко съм брадясал за тези няколко дни. Не исках да я пускам, беше ми приятно.
- Благодаря ти! – успях да кажа – Благодаря... Това е невероятно. Самодиво...
Тя ме пусна и ми каза:
- Много исках да ти покажа какво можем. Не е всичко, има и много други неща, но бях сигурна, че това ще ти хареса.
Хареса ми и още как.
Бавно възвръщах ритъма на сърцето си.
- Изчакай ме до дървото, аз ей сега ще дойда, само да пия малко вода – весело избъбри тя и заподскача към потока.
Погледнах към дъба. Якето ми си лежеше проснато там, където бях седял.
Тръгнах бавно към него.
След няколко крачки усетих силно замайване. Зави ми се свят. Звуците внезапно се приглушиха. Помислих, че силното вълнение от полета ми е дошло в повече и бях на път да се ядосам на себе си.
Но тогава видях Нерина да бяга към мен. Всъщност не беше точно бягане. Движеше се като в забавен каданс. Изпънала ръце, като да сграбчи нещо, тя бавно се движеше напред. Стори ми се че вика нещо.
За секундата, в която се случи всичко, успях да забележа как очите и от ужасени се превърнаха в черни въглени, хвърлящи мълнии. Косата и играеше вихрен танц, образувайки ореол около главата и.
Замайването ми се услили, трябваше да седна на тревата. Мислите ми се забавиха и почти спряха. Остана само празното съзерцание на случващото се около мен. Нерина се мъчеше да ме достигне, насочила напред ръка със сгърчени пръсти.
Неусетно потънах някъде дълбоко. Не виждах и не чувах. Усещах вихрено движение около себе си.
За кратко. После не усещах нищо.




Бавно се връщах към живот. Зад затворените очи, съзнанието ми се опитваше да пробие пелената на забравата.
Не помръдвах.
Започнах да усещам крайниците си. Леки иглички минаваха на вълни по цялото ми тяло.
Усещах с гърба си, че не лежа на тревата на онази поляна, а на нещо твърдо и студено.
Внимателно отворих очи.
Видях каменен таван над себе си.
Обърнах глава бавно настрани и отново видях камък.
Надигнах се на лакти.
Намирах се в къбовидно пространство издълбано в скала. Никъде не забелязах врата. За сметка на това имаше дървена маса и стол. Трептящият пламък на дебела свещ хвърляше причудливи сенки наоколо. Цареше пълна тишина.
За пореден път в този свят не разбирах какво се случва. Можех само да предположа, че прилошаването ми е имало далеч по-тежки последици и бях оставен да се възстановявам тук. Мястото, обаче, никак не приличаше на болнична стая. Освен това се свестих на студения под. Някак си имах усещането, че беше изминало съвсем кратко време.
Бавно се изправих, преодолявайки кратко замайване. Грубата маса заемаше половината от мястото. На нея имаше купа с плодове, хляб и сирене. Нямаше нито легло, нито огнище.
С интерес огледах стените, исках да разбера как въобще се бях появил тук, но не забелязах никаква следа от скрита врата. Единствените отвори, които видях бяха високо на тавана, освен това имаха съвсем малък диаметър, навярно предназначени за вентилация. Сякаш някак си се бях материализирал тук. Разбирах, че всичко можеше да се очаква в този свят, но нещо ме караше да се чувствам напрегнат. Мястото не ми харесваше, прекалено беше ... затворено.

На мен ми допадна. Бих искал да прочета продължението.

Стана ми интересно и любопитно.Давай продължение.Очаквам нещо от типа "Изгубени".

Харесва ми. Чакам следващата хапка

Супер е! Давай все така

Предполагам, че за теб е важно да знаеш, дали нещата ти се четат, затова - да, чета го и ми харесва

Много ми хареса.... Продължавай все така...... Ще се радвам ако мога да го прочета цялото....

Вече се смятам за фен на това "форум сериалче", така че едва ли точно аз ще мога да допринеса с някаква критика към развитието му.
Мисля, че на този етап неща от типа на пунктуационни грешки, неподходящо използвани предлози или пък една-две излишни или пропуснати думички, не са от значение. Затова има авторски корекции, редакции (не една и две) и, дай боже, издателски такива.
В случая (в самото раждане на произведението) са важни историята и нейното представяне. А тук мнението ми е, че няма неща, които "трябва" или "не трябва" или пък, които можеш да "бъркаш".
Всеки писател си има собствен стил на писане и всеки читател - свои предпочитания. Сега, например, си уцелил моите : не прекаляваш с описанията, умело водиш въображението на читателя, но му оставяш и достатъчно свободно пространство; действието е плавно и постоянно, а диалозите са си точно на място (и съвсем не са досадни).
Всъщност, има нещо, което не ми харесва. Именно в диалозите главният герой малко театралничи, което не му прилича. Понеже той е и разказвач на историята, имаме възможност подробно да се запознаем с мислите му, характера и реакциите му и си изграждаме някакъв стереотип (на един разсъдлив момък), който той леееко дразнещо нарушава с преиграване в пряката си реч, която понякога (само понякога) е твърде наивна.
Примери от последната част:
- Кралица? – учудих се аз. – Аудиенция с кралица? За мен? //(направо го виждам как ръкомаха на сцената на Народен театър. Нека поне Йоси кимне на първия от въпросите, за да има някакво взаимодействие)
- Ъхм... – прокашлях се. – Здравейте,...Аз съм...Аз идвам...- запънах се. //(срамежлив второкласник попада на непознат, когато е очаквал да му отвори негов приятел, примерно)
- Ами... кажи му, че му благодаря... и на него... приятен... //(нищо против обърканата и насечена мисъл, но без последния фрагмент (в предния пример е същото) - идва много. Сякаш осъзнава, че говори глупости и затова се спира, но после продължава същата безсмислица, като объркано дете (а иначе не прави впечатление на такова))
Това си е моята гледна точка, това ми направи впечатление от пръв прочит. Не съм някой литературен критик, така че приеми мнението ми като мнението на един непрофесионален читател.
Желая ти успех и се надявам някой ден да се сдобия с пълното произведение с корица, а защо не и с автограф

Не ми харесва повторението, когато Нерина и Алекс "махат" с ръце.
Иначе всичко е супер! Продължавай в същия дух

Доста е добро

Никога не съм харесвала истории, които имат дори и малко фантастика.Обичам това, което чета да отразява реалностите на познатия ми сетивен свят.Въпреки предпочитанията ми, с които не правя компромиси, твоето произведение задържа вниманието ми от началото до края.Мисля, че имаш литературен талант .Текстът ти звучи, като създаден от професионален писател - постигаш плътност на картините и емоциите.Най - голямо удоволствие в четенето ми достави стилът ти на писане.По отношение на съдържанието - бях скептична, което се очакваше, тъй като съм предубедена за подобен род сюжети.Но и тук успя да ме изненадаш!Харесва ми посоката, на развитие - включването на самодиви и таласъми е много добро.Критична съм единствено в това, че според мен трябва съвсем мъничко да намалиш описанията за сметка на действието.С цялото това многословие исках само да отговоря на въпроса ти " Да го продължавам ли това ?" с моето голямо ДА!

Винаги съм мразел дългите описания, защото накъсват историята. Също така, не е нужно да се описват визуално неща, които читателят малко или много познава, защото това отегчава.
В твоето произведение обаче, описанията ми допадат изключително много и въобще не смятам, че са в повече. Намирам ги за нужни дори. Харесва ми начинът, по който те потапят в света на книгата. А и наблягаш на сетивните описания, а не на пейзажните, което е добре. Много добре. Чувствата и усещанията трябва да бъдат обект на описание и дори когато се описва пейзаж, да се набляга на възприятията, а не на обрисуване на физическото.

Общо взето, колкото човека попиташ за мнение, толкова (различни) мнения ще получиш. Което не е лошо

В началото си помислих, е какво пък, май няма да е кой знае какво, ако не става, просто няма да продължавам да го чета. Пък и описанията наистина ми изглеждаха в повече. С напредването на историята разбирам, колко съм грешал и в двата пункта. Дерзай! До тук е много добро. Вече съм там, а това не се постига лесно

Страхотно е ! естествено , че трябва да го продължиш ...сякаш и аз бях там ...толкова добре си го написал .

Здравейте!
Имате увлекателен и приятен стил. Фентъзи, в чиито първи около 50 страници няма битка, кървища и яки мъжища, е нещо наистина приятно. Написаното създава до някъде усещане за уют. А сега за нещо, създаващо ми множество въпроси, на които не получавам отговор от написаното - личността на главния герой. Той не е разработен - не знаем нищо за него. Някакъв човек, вероятно планинар, без видима възраст, безличен и без биография, изведнъж се оказва в паралелен свят. Нищо за него, това според мен е слабост и дори в първите 50 страници да не се разкрие цялата личност, то трябва да има поне някакви загатнати данни. Мисля, че има много моменти, в които да се вплете информация за главния герой, така че той да стане наистина пълнокръвна личност. Сега, като че ли, имаме само някаква бледа сянка, ако мога да направя това определение.
За писането може да хвърлите око на някои книги, ако не сте го правили до сега, но си мисля че е много възможно да сте ги виждали, все пак ще изброя някои от тях като например "Упражнения по стил" на Реймон Кьоно, "Курс по творческо писане" на Йосип Новакович, "За писането: Мемоари на занаята" на Стивън Кинг и дори "Граматика на фантазията или
Увод в изкуството да измисляме истории" на Джани Родари. Предполагам знаете, че последните две се намират и в електронен вариант в "читанката".
Желая ви успех и ще следя с интерес и следващите текстове.

Благодаря за доверието, но никога не бях чувал за тези книги. Всъщност, никога не съм чел нищо за това как се пишат истории.
Главния герой... да, знаех, че рано или късно ще се стигне дотам. Ами, срам не срам, не съм решил още, дори за мен е бегла идея. Затова е такъв...постен. Всичко написано дотук е изключително директно, дори не се връщам да си проверя правописните грешки, в повечето случаи. Отбелязал съм си го за оправяне, дори момента, в който за пръв път ще се внесе известна яснота.

п.с. Пропуснах, също така ще орежа част от нещата, които натоварват излишно или са твърде тромави.

Коригирах малко нещата, благодаря за криките, промените са в първото мнение на темата. Не са основни, но поне с набелязах линията за по-нататък.
Продължението е по-надолу.

Часовете минаваха, без дори да мога да ги отчета. Мислите ми блуждаеха без да се спират на нищо конкретно.
Хапнах малко от храната, пих вода.
Усещането за затворническа клия все по-натрапчиво се настаняваше в главата ми.
Вяло разсъждавах над възможностите, които се разкриваха пред мен в този свят. Бяха безброй, толкова много, че не можех дори да се сетя за всички. Исках само да имам време да опозная повече от тази реалност. Животът понякога подлагаше оптимизма ми на изпитание, като отнемаше възможности, щедро предоставени с широки обещания. Не исках и сега да се случи така поради някакви незнайни причини. Реших да не оставям на случайността решението за моето пребиваване тук.
Всъщност не точно тук. Не и в тази студена, самотна дупка.
Ясно беше, че не случайно съм се появил тук. Със сигурност нещо или някой беше помогнал активно.
Припомних си начина, по който беше станало.
Внезапното замайване, забавените движения на Нерина, паниката, яростта в очите и. Макар и пресен, споменът не беше съвсем ясен, но със сигурност ми стигаше за да добия усещането за нещо натрапено отвън. Нарочно ме бяха замаяли за да ме пренесат на това място, Нерина се беше опитала да попречи, но не успя. Да, потвърдих мислено, бях доведен тук, изолиран на някакво недостъпно място.
Все още не знаех кой стои зад това, нито какви мотиви има, но бях твърдо решен да разбера по един или друг начин и да противодействам доколкото мога.
Попипах кръста си и установих, че ножът ми липсва. Само празната кания висеше самотно на колана. Явно, който и да беше замесен, очакваше от мен да се съпротивлявам. Вдигнах грубият стол и усетих тежестта му. Имаше достатъчно място да го развъртя, в случай на нужда. Каната с вода и чашата бяха твърде леки и крехки за да мога да ги използвам за оръжие.
Набелязах си няколко възможни варианта за атака.
Храната и елементарния комфорт ме навеждаше на мисълта, че който и да ме беше поставил тук, ме искаше жив и в добра форма. Това означаваше, че рано или късно щеше да се появи.
Единственото, което можех да направя за момента, беше да чакам и да се надявам, че ще успея да неутралирам посетителя си преди да може да направи нещо.
Свещта намаляше, трупайки замъци от восъчни перли около себе си.
Изправих се и започнах внимателно да изучавам стените на затвора си. Търсех пролука или процеп, който да ми разкрие къде е скрита вратата.
Леко изпукване отекна в тишината.
Обърнах се светкавично, но вече беше късно.
Червенокоса жена, с продълговати зелени очи седеше на стола, скръстила крака.
Хвърлих се към нея. Познатата тежест в крайниците ме върхлетя и спря устрема ми на момента.
- Не се и опитвай – студено ме погледа тя. После леко се усмихна с ъгълчетата на устата си – Ще те пусна, ако обещаеш да не правиш глупости. Разбрахме ли се?
Задушавах се. Успях само да кимна.
Облекчението беше така мигновено, че едва не се строполих на пода.
Жената отегчено разглеждаше ноктите си. Бяха красиви и червени.
- Коя си ти? – Вече започвах да се чувствам глупаво, задавайки този въпрос. Винаги започвах с него, може би беше време да измисля нещо друго.
- Това няма значение за теб сега – вдигна поглед тя. Говореше със силен непознат акцент – Тук съм за да ти помогна.
Усмихваше се, но от красивите и очи лъхаше студенина.
Събрах си мислите и казах:
- Ами тогава ми помогни да се измъкна оттук. – Трескаво мислех как да се докопам до нея, но не намирах начин. Явно реакцията и беше изключително бърза и ефективна. Може би ако можех да се приближа до нея...
Пристъпих леко напред.
- Нали се разбрахме без глупости! – Изплющя гласът и. Пръст, увенчан с красив маникюр, ме сочеше в гърдите. Леден поглед дълбаеше дупка в челото ми. – Не си насилвай късмета! И без това съм достатъчно толерантна да те оставя да се движиш. Виждаш, че не искам да ти причиня нищо лошо.
Приех, че наистина не иска да ме нарани. За момента.
- Добре – съгласих се, – какво искаш?
Жената скръсти ръце и ги постави на коляното си. Полата и не беше достатъчно дълга за да прикрие стройните и крака.
- Искам да ти помогна – започна. – Да ти помогна да се измъкнеш от тук.
Гледаше ме изпитателно, сякаш не знаеше какво да очаква от мен. После продължи.
- Това, което се случва с теб не е по твоя воля. Ти си въведен в нещо, което е далеч извън твоя контрол, а има сериозна опасност да пострадаш. Не искаме това да се случи, нали? – повдигна вежди и разсеяно се протегна към купата с плодове. Взе чепка грозде и започна да къса зърната едно по едно.
Не харесвах въпросите, завършващи с „нали”.
Изчаквах.
- Девара и другите, предполагам си се срещнал с тях - въпросително ме изгледа тя, – не са такива, за каквито се представят. Те в никакъв случай не ти мислят доброто.
Любопитна гледна точка, трябваше да се признае. Само не разбирах как тя беше толкова загрижена за мен, затваряйки ме тук.
- Те са хора, който искат да унищожат твоя свят – въздъхна тя и допря сключените си ръце до устните. – А теб, съвсем скоро, след като вземат това, което им е нужно.
Наклони глава и добави:
- Знаеш ли, че те могат да се ровят в съзнанието ти, да те манипулират и да направят така, че да им се довериш напълно? Те знаят всичко за теб, без да е необходимо да им казваш нищо. Могат да правят с теб каквото поискат, а ти нищо няма да усетиш – кимаше убедително с глава.
Предполагах, че такава възможност съществува, но не ми казваше нищо ново. Освен това вече усещах, в някаква степен, когато се ровеха в съзнанието ми.
- А ти, защо искаш да ми помогнеш? – попитах.
- Защото не искам да допусна един красив живот да си отиде – въздъхна и махна с ръка. – Ти не си от този свят, не трябва да носиш последиците от грешни решения. Пък и не искам несъзнателно да помогнеш за нещо ужасно.
Трябваше да се признае, че беше добра. Заиграх се с мисълта това да е истина. Гледах разсеяно в тавана, но всъщност се опитвах незабелязано да разгадая изражението и.
Очите и се бяха разширили, изглеждаше напрегната. Ръката стискаше облегалката на стола, впивайки остри нокти. Очакваше отговор от мен.
Реших да се престоря, че и вярвам.
- Добре – скръстих ръце, – какво трябва да направим?
Очаквах да видя облекчение, но не го намерих. Съгласието ми не беше достатъчно за да я отпусне. Искаше нещо друго. Нещо, за което трябваше да и повярвам.
- Ох, страшно ми помагаш – разсмя се тя, откривайки равни бели зъби – така е много по-добре. Ти не трябва да правиш нищо. Аз ще имам грижата за всичко, от теб се иска само да ми обясниш къде е входът на прохода в твоята реалност.
Вгледа се в мен и допълни:
- За да мога да пратя някой да те посрещне и защити, ако е необходимо.
Мислех на бързи обороти. Ако всичко, което казваше е истина и имаше опасност за мен в тази реалност, може би наистина имах нужда от защита. От друга страна не разбирах защо не знае къде се намира прохода в моя свят? Очаквах да го е използвала и преди.
Нещо друго също не ми даваше мира.
При срещата със самодивите те просто бръкнаха в мозъка ми и си взеха каквото им трябваше. Тази тук не го правеше. Имаше и акцент. Дали червенокосата въобще можеше да стигне до съзнанието ми? Вероятно не, убедеждавах се все по-силно. Реших да заложа на това.
- Виж, чудесно е, че ще ми помогнеш, но нека първо излезем от тук, не се чувствам комфортно – погледнах с най-невинната си физиономия.
Не мина.
- Хм - прокашля се тя, – по-добре е засега да останеш тук. Никъде другаде не е сигурно.
Изучаваше ме със студен поглед. Устните и се бяха напрегнали.
- Кажи ми къде е и ще те пренеса направо там – опитваше се да звучи убедително, но виждах, че започва да нервничи.
Бях напипал правилната струна.
По някаква причина тази жена искаше да разбере мястото, където се намираше проходът в моя свят. И бързаше. Не се беше подготвила добре, версията и куцаше на много места.
- Не – отговорих твърдо. – Извеждаш ме оттук или не казвам нищо.
Жената се изправи рязко и се надвеси напред. Красивото и лице се беше озъбило в злобна гримаса. Косата и се вееше без вятър. Зелените и очи блестяха с неподозирана ярост.
- Ти... – засъска тя, – ще ми кажеш всичко, което искам да знам. По един или друг начин.
Огромна тежест притисна гърдите ми. Не можех да си поема дъх дори да изпъшкам.
Тя се приближи до мен и процеди през зъби:
- Погледни свещта. Тя изгаря – не се владееше от злоба и акцентът и беше станал почти неразбираем. – Когато изгори, ти ще останеш сам, на тъмно.
Усещах топлият и дъх върху усните си. Борех се за въздух.
- Страх ли те е от тъмното, човеко? - сграбчи ме за врата и притисна лице в моето – В тъмното има неща, които излизат от най-страшните ти кошмари, неща, който ще накарат душата ти да се скрие толкова дълбоко, че никой да не може да я изкара оттам. Болката ти ще е толкова силна, че ще приветстваш момента на смърта. Тя няма да дойде бързо... неееее, ще е бавна, като целувка за раздяла...
Поех си шумно дъх с широко отворена уста.
Бях сам.



Свеща догаряше.
Не знаех дали сгреших, но вътрешно чувствах, че съм постъпил правилно.
Само че ако вярвах на червенокосата злобарка ми оставаха минути живот.
Страхът започна да ме обзема неусетно, стана ми студено. Пъхнах ръце дълбоко в джобовете си, сгушвайки се.
Нещо се уви около пръстите на дясната ми ръка. Извадих я и погледнах. Космите от косата на Йоси... или както и да не се казваше. Искаше ми се да може този симпатичен таласъм да беше тук, сигурно щяхме да измислим нещо заедно.
Сетих се за момента, когато се разделихме. Тогава очакваше от мен да знам как да използвам косата му, но аз не го разбрах. Съвсем скоро нямаше да има никакво значение. Срещнах истински краконджул, говорих с него, помогна ми и се бяхме разделили като приятели. Дори вероятно му дължах живота си, напомних си. Какво ли не бих дал за подобна помощ сега, само че нямаше кой да извикам.
Нещо се вряза в мислите ми. Задишах учестено.
Незанайно как, но си спомних приказка от детството, в която героят викаше на помощ мравки, като нагряваше сламка.
Пламъкът на свеща пращеше потрепвайки.
Трескаво разчепках кичура, за да изкарам един косъм от него.
Приближих се внимателно до играещото пламъче. Затаих дъх и доближих лъскавия косъм до него.
Нищо.
Приближих го пак.
Отново нямаше ефект.
Третият път почти го напъхах в угасващата светлинка. Тя примигна и отведнъж изчезна.
Тъмнината ме обгърна отвсякъде. Усетих как космите по врата и ръцете ми се изправят.




- Винаги става от третия път, нали? – дочух познат глас зад себе си.
- Йоси! – извиках – О, боже!... Тук си!
Обкекчението ме завладя до степен на пълно отпускане. Стоварих се опипом на стола, треперейки.
Трябваше да бързаме, не знаех кога онази жена ще се появи. Сигурно имаше начин да чува какво става тук, в случай че размислех.
- Бързо! Измъкни ме оттук! Можеш ли? Има една червенокоса, която иска да ме убие! – нареждах панически.
Две червени точки започнаха да се оформят в тъмнината. Досетих се, че това са очите на Йоси в.... другата му форма. Не виждах нищо, но усещах движение около себе си. Сякаш ме обвиваше топла пара. Нещо щракна и синкава светлина обля помещението. Ушите ми звъннаха. Усетих леко замайване, виждах замъглено.
Онова меко изпукване се чу отново, но вече беше късно. Каменният затвор избледняваше, а заедно с него и красивата червенокоса жена.
Чух я да пищи пронизително в далечината.




Преходът беше рязък.
Силната светлина в залата на замъка заля очите ми и ме заслепи. Успях бегло да зърна удивените физиономии на хората наоколо.
Вдигнах ръце към лицето си за да го прикрия.
Усетих как някой се блъска в мен и силно ме притиска.
Приятната миризма на косата и накара колената ми да омекнат от облекчение.
Нерина хлипаше, заровила лице в гърдите ми:
- Алекс,... толкова съжалявам – хълцаше тя, – аз съм виновна. Не трябваше да те оставям... Толкова се уплаших. Ти изчезна... Аз... Трябваше да те пазя, а пък...
Ридаеше безутешно, обвила ръце около мен. Тъмните и очи бяха пълни със сълзи, които се стичаха по бузите и и оставяха малки тъмни петънца по зелената ми риза.
Прегърнах я и я погалих по косата.
- Нерина, недей, ти не си виновна, нищо не е станало – опитвах да я успокоя. – Нали вече съм тук, спокойно сега, всичко свърши.
Отместих косата и и вдигнах очи.
Девара стоеше права, стискайки устата си с ръце. Зилен се изправяше иззад масата.
Йоси вече се просягаше към чиния с храна.
Нерина ме пусна подсмърчайки и отстъпи назад. Изглеждаше засрамена.
- Добре ли си? – сухият напевен глас на Зилен внесе нотка реализъм. – Виждам, че си цял, но не съм сигурна какво ти се е случило?
Да, нямаше как да знае, само аз станах свидетел. И потърпевш. Таласъмът сигурно вече им беше обяснил как съм го повикал на помощ, но нищо повече.
- Цял съм, да – все още се опитвах да успокоя дишането си – Мисля, че нищо ми няма.
Девара развълнувано се приближи до мен и внимателно ме погледна в очите. Чудех се дали беше необходимо да и разрешавам да погледне навътре или вече го правеше. Не казах нищо, само се взирах в синевата и.
След секунда отклони поглед и безмълвно ме поведе към едно от креслата.
Забелязах, че слънцето почти напълно се беше скрило зад хоризонта. Можех приблизително точно да определя колко часа бях прекарал в онзи затвор. Всъщност нямаше никакво значение, важното беше, че вече не съм там.
Седнах тежко в стола и за секунда затворих очи. Исках да се концентрирам и да се успокоя напълно.
- Нерина веднага ни повика – задъхано започна Девара, сядайки до мен, – но докато пристигнем вече не можахме да разберем какво се е случило. Нямаше никаква следа. Гиум и Релас събират другите за да те търсят.
Замислено сбърчи устни. Изглеждаше силно раздразнена.
- Предполагам, че ще трябва да ги повикаме обратно.
- Не, нека останат, трябва да намерим линията – намеси се Зилен, а после се обърна към мен. – Не знаем къде си бил, а това е невъзможно. Трябва да има следа, нека я открият.
Не бях сигурен, че я разбирах напълно, но погледнах към таласъма, който доволно отхапваше парче месо от едра пилешка кълка.
- Йоси – въпросително го погледнах, – ти нали беше там, не успя ли да разбереш?
Той преглътна шумно и отговори:
- Не, няма начин. Нали ти ме повика, аз не знаех къде отивам. Не мога да се върна, защото не знам къде съм бил – просегна се отново към чинията и захапа ново парче месо. Физиономията му си беше също толкова ухилена, колкото и преди. За него случилото се не беше по-различно от следобедна разходка. Знаех, че му дължа благодарност, но за момента щеше да почака.
Мислех откъде да започна.
Погледнах към Нерина, тя седеше в далечния край на масата, посърнала и тъжна. Исках да разбера какво се случи до онзи дъб, но и това щеше да почака.
- Някаква червенокоса жена ме отвлече и затвори в ... някаква скала – не бях сигурен точно как да опиша онази дупка. – Държа ме там часове наред, без въобще да разбирам за какво, но накрая се появи. Беше злобна.
Говорех тихо, с прости изречения. Не исках да издавам истинските си емоции.
Любопитството се четеше на лицата им. Или бяха невероятни артисти или наистина спазваха уговорката да не ми се месят. Заложих на второто.
- Искаше да знае къде се намира изходът на прохода, от който дойдох, само че в моя свят.
Зилен и Девара се спогледаха смутено. Възрастната жена вдигна вежди:
- Каза ли и?
- Не, разбира се, нали тогава нямаше да ви посетя отново толкова драматично – раздразних се. – Но мисля, че сега е време за малко обяснения.
Взех си чаша с вода и отпих. Нарочно пропуснах часта, в която се чудех на чия страна са те.
- Първо, искам да знам коя беше тази жена – погледнах я изпитателно.
Йоси беше спрял да се храни и гледаше към мен.
Зилен потри брадичката си и заговори тихо.
- Наистина не знам. Може да е всяка една. Има нещо, което не знаех дали да ти казвам. В крайна сметка можеше да се върнеш обратно в своята реалност и нещата да приключат дотам, но уви, това вече няма как да се случи – вдигна рамене тя. – Работата е там, че с идването си ти несъзнателно започна нещо, което се надявах да е приключило завинаги. Не очаквах да се развие толкова бързо, дори се надявах да се размине незабелязано, но явно няма как да стане.
Това, че се случи по такъв дързък начин доказва колко сме грешали в преценката си.
Личеше си, че старата жена изпитва силно раздразнение от случващото се.
Не казах нищо, чаках я да продължи.
- Ние, Алекс, не сме единствените хора на знанието в тази реалност – сбърчи вежди тя. – Има и други, наричат себе си нави. Един и същи вид сме, макар и отдавна да сме се разделили, но те търсят различно познание. Няма да навлизам в подробности, само ще обобщя, че това им дава по-различни способности. Те, например, не могат да погледнат в съзнанието ти така, както ние можем.
Това обясняваше защо злобарката беше разигравала театър.
- Техните начини им позволяват да правят неща, които ние не одобряваме. Например контрола над тялото, който верятно си почувствал – намеси се Девара. – За сметка са ограничени в други области, не могат да летят, например.
Не беше необходимо да питам защо точно аз съм важен за тях, онази беше пределно ясна.
- Защо им е да знаят къде излиза проходът в моята реаност? – твърдо попитах.
Зилен въздъхна.
- Защото искат да преминат, а няма как да го сторят.
Отговорът и породи серия въпроси, но този път реших да подходя по-внимателно. Случилото се през последните часове ме беше накарало да погледна по-сериозно на пребиваването си тук и моята роля в случващото се.
- Дотук разбрах, навите са лоши... – опитах да обобщя, но Девара раздразнено ме прекъсна:
- Не е толкова просто, Алекс. Те разсъждават различно, стремят се към различни неща...
- Девара – рязко вметнах, – когато някой ме отвлича и се опитва да ме убие, значи е лош. Така стоят нещата в света, от който идвам. Моля те, остави ме да използвам определения, които ми пасват.
Тя замълча, а аз продължих:
- Не само се опитват да ме убият, а искат да отидат в моята реалност, а не могат. Защо не могат и защо се опитват?
- Защото там има такива като тях – отговори кралицата. Усетих, че по някаква причина се е засрамила, зад раздразнението. Не разбирах защо. Почувствах се гузно. Може би натисках прекалено твърдо, все пак тези хора ме бяха избавили от непосредствена опасност.
Поставих ръка на рамото и помирително. Ядът и беше изчезнал и очите и бяха пълни с тревога. Въпреки това се усмихна.
– Алекс, от векове се опитваме да ги спрем. Още от момента, в който нашите две реалности се преплетоха, преди хиляди години. Тогава започна борба за надмощие, която си мислехме, че сме спечелили. До днес.
Русата и коса се спускаше на кичури по раменете. Въпреки тревогата изглеждаше все така красива. Насилих усмивка.
- Разбирам – исках я накарам да се почувства по-добре, – ще ми обясниш ли защо не могат да преминат?
- Защото повечето проходи са затворени – простичко каза тя. – Преди години решихме, че така ще по-добре. Навите не могат да ги отворят сами. Поне не и оттук.
Потри очи и продължи.
- Оставихме само няколко функциониращи. Така трябваше, въпреки че беше трудно решение, рискувахме, за да можем да ги изолираме напълно. Сега преминаването през проходите е силно ограничено, дори и Знаещите не го правят.
Разбирах, че борбата за надмощие с тези нави въщност не е толкова обикновена, колкото звучеше. Натрапваше ми се усещането за скрита война.
- Естествено, много останаха в твоята реалност, но с това нямаше как да се преборим тогава. Ефектът беше, че те останаха изолирани от източника си на сила и мъдрост. Не ме разбирай погрешно, много са силни, но връзката им е нарушена, могат да действат само ограничено.
Канеше се да продължи, но в залата забързано влезе Релас. Изглеждаше разтревожена и напрегната. Косата и се вееше в безпорядък.
Йоси се взря с интерес в нея.
Забави крачка и ме загледа с любопитство.
- Браво, справил си се, радвам се, че успя – заговори с нескрито възхищение. После се обърна към Зилен и Девара – Нищо. Много майсторски е направено. Никаква следа.
Вгледа се замислено в Йоси, но не каза нищо. Взе си чаша вода и отпи шумно. После продължи:
- Оставих Гиум да провери дървото, сега събира група. Нараксис говори с животните.
Представих си белобрадия старец, който седи заобиколен от различни зверчета и си говори с тях по онзи необикновен начин. Какво ли можеха да му кажат? Къде съм бил, какво е станало? Картината успя малко да подобри киселото ми настроение.
Сетих се за нещо, което ми се стори важно.
- Предполагам, че за да ме ...хм, телепортират така, е необходимо да знаят къде съм, нали така?
Зилен кимна.
- Как са знаели, че точно в този момент ще се намирам до онова дърво?
Девара въздъхна отново.
- Точно това е един от проблемите. Наблюдавали са ви.
Замислих се, че да бъдеш наблюдаван в този свят можеше да означава всичко. Щом вълците имаха разум и можеха да говорят не се съмнявах, че има и други зверове, които можеха да послужат за скаути. Навярно сега Нараксис се занимаваше точно с това.
Изглежда се водеше пълноценно разследване, макар и навярно уликите да бяха съвсем различни от тези, които бях търсил аз.
Имаше и нещо друго.
- Девара, тези нави... Къде са? В градове като Землено ли живеят, въобще къде се намират?
Девара и Зилен размениха бързи погледи. Изглеждаше ми, че се колебаеха дали да ми съобщят нещо, което може би не исках да чуя. Въпреки това Зилен взе решение и отговори вместо кралицата:
- Там е работата, че могат да са всяка от нас. Те по нищо не се различават от останалите обитатели на Землено или който и да е град. Естествено, умеят да се прикриват много добре. Единственото, по което могат да бъдат разпознати е начина им на комуникация. Но както вече ти обяснихме ние не се месим в умовете на хора, които не искат да бъдат безпокоени. Това прави откриването им толкова трудно.
Осъзнавах сложността на ситуацията. На пръв поглед елементарно, решението беше просто да си размениш няколко думи с човека отсреща. Но това предполагаше систематизирана работа по срещи и разпити, с всеки един човек тук. Следене и наблюдение на всеки от всеки. Неприятната асоциация с подобни организации от миналото на моята реалност ме накараха да се убедя в абсурдността на идеята за този свят.
Досещах се защо таласъмите можеха да преминават, а самодивите не. Не знаеха на коя да вярват. А може би не бях разбрал Зилен докрай и всъщност имаше избрани самодиви, които все пак посещаваха моята реалност. Набелязах си този въпрос за по-късно.
Мълчах и гледах през отворените прозорци. Здрачът бързо настъпваше. Отвън се чуваха шумовете на ежедневието. Независимо какво се случваше тук животът си продължаваше, без да обръща внимание на пионките на дъската.
Питах се какво следва.
Релас се приближи до мен и благо ме попита:
- Навярно си напрегнат, искаш ли да те оставим да си починеш? Отпусни се, хапни, почини си. А утре сутрин пак ще поговорим. В това време ние ще измислим начин да ти осигурим подходяща защита и какво да правим оттук нататък.
Гледаше ме въпросително, но по начин който не търпеше възражение. Освен това внезапно се почувствах уморен. Много уморен.
Съгласих се.
Девара, Зилен и Релас излязоха от залата нанякъде, а аз останах в компанията на Йоси и Нерина.
Имах още нещо за довършване.
Преместих се до дебеличкия таласъм и смутено му казах:
- Не знам как да се обръщам към теб, разбрах че нямате имена, но въпреки това искам да ти кажа колко съм щастлив, че ми помогна.
Той се ухили широко:
- Благодаря, за мен е чест – обърса мазната си уста с опакото на ръката си. – Името ми вече е Йоси, нали помниш, че аз го избрах, забрави ли? И хич не споменавай това, което съм направил, нищо работа!
Личеше си, че въпреки ослепителната усмивка е притеснен от благодарностите, които изразявах. Може би тук не се правеше така, а се разбираше от самосебе си. Както и да беше, аз бях длъжен да му го кажа.
- Йоси, напълно сериозен съм, ти ми спасяваш живота вече два пъти, Девара ми каза за водата – вметнах набързо, - не знам как, но се надявам някой ден да мога да ти се отблагодаря.
Таласъмът леко се уригна и прикри устата си с ръка извинително. После махна.
- Ама не е необходимо. Е, може някой път да изядем една агнешка плешка заедно, нали? – очите му светнаха с черна светлина.
– Разбира се, с най-голямо удоволствие, само да имаме възможност – замислих се. Не знаех дали въобще ще го видя отново. После добавих – Ще донеса и вино.
Йоси стана, тупна се леко с познатия жест по корема и заяви.
- Винаги, Алекс, за мен ще е удоволствие. Ти нали имаш още коса?
Едва сега се сетих, че не помня какво се беше случило с кичура косми в трескавото бягство. Заврях ръка дълбоко в джоба си. Задрасках с нокти по гънките му и извадих ръка. Единствен лъскав косъм се беше увил около пръстите ми.
Йоси безмълвно кимна, нагласи си препаската и тръгна към изхода. Гледах след трътлестата фигура с известна тъга. След секунди се загуби по полегатия коридор.
- Казва ти довиждане – внезапно чух Нерина зад себе си – и ти пожелава приятен престой.
Обърнах се към нея.
Беше се успокоила и приветливото и излъчване се завръщаше. Още гледаше тъжно, но вече не подсмърчаше. Седеше прекрасна, олицетвоерние на женската хубост, водеща към тъмните дебри на човешкото съзнание.
Отидох до нея, клекнах пред стола и взех ръцете и в своите. Тя не се възпротиви.
Гледах я отдолу нагоре.
- Не трябва да се обвиняваш за случилото се – казах нежно. – Нали виждаш, че дори и Четиримата влъхви не успяха да предвидят какво ще стане.
Тя се усмихна на шегата и кимна. Видях зрънце надежда и облекчение в красивите и очи. По страните и имаше следи от сълзи. Хванах я за ръката и я поведох към терасата.
Тъмнината настъпваше.
Сетих се за думите на жената със зелените очи. Потръпнах.
Здрачът оцветяваше косата на Нерина с мътни сенки. Роклята и се поклащаше леко от ветреца, който полъхваше, очертавайки извивките на тялото и.
Тънък начупен сърп се промъкна иззад далечните планини, загатвайки с блясъка си за идващото величие на луната
Внезапно видях цялата красота и мистичност на самодивата до себе си.
Чувствата и мислите ми станаха подвластни на онзи древен инстинкт, който тези същества събуждаха в хората. Благоговеех пред самото и присъствие до себе си.
Навярно мислите ми са били прекалено силни, защото Нерина сложи ръката си върху моята и я стисна леко. Погледна ме със светещи очи и ме прегърна. Усещах аромата на косата и. Ухаеше на свежест и цветя. Тялото и се допираше плътно до моето. Дъхът и галеше врата ми.
Устните и намериха моите.
Сладоста и ме замая.
Усещах, че се чувства виновна. Не исках да злоупотребявам.





Следващите няколко дни се изнизаха бързо, изпълнени с разговори и търсене на възможни решения. Почти не виждах Девара, Нараксис също. Вместо това се появиха двама мъже, които активно участваха в обсъжданията със Зилен и помощничките и.
По-младият от двамата беше висок, рус и снажен. Казваше се Брелан и не се отделяше от мен, където и да ходех. Винаги усмихнат, той със сигурност осигуряваше безопасността ми. Не се натрапваше, беше приятен младеж, като използвах думата младеж съвсем условно и в чисто визуален аспект, с когото разговарях за всичко, което ми идваше наум. С течение на дните успяхме да завържем приятелски отношения и компанията му ми беше приятна.
По-възрастният, Сивела, беше сдържан брадат господин с пестеливи жестове. Говореше рядко, но винаги на място. Не разбирах много от това, което казваше, но добих усещането, че другите винаги се вслушват в мнението му. Градеше многопластова стратегия за решаване на създалото се затруднение, от която аз не разбрах почти нищо.
Всъщност аз дори не участвах пряко в обсъжданнията. Понякога Зилен или някой от другите ме питаше нещо, аз отговарях и толкова. Подозирах, че разговорите се водят в значително по-бързо темпо, което не долавях.
Това не ми пречеше за момента. Решенията се взимаха, основани на правила, които не ми бяха ясни. Разбирах, че не мога да им помагам пълноценно, затова просто следях отстрани и се опитвах да попивам, доколкото мога. Естествено, не намериха никаква следа, която да им подскаже кой стоеше зад моето отвличане.
Въпросите, които бяха изникнали в главата ми останаха незададени.
С Брелан често излизахме навън. По време на разходките из Землено имах възможността да говоря с някои от обитателите му. Удивителна беше способността на тези същества да накарат някой като мен да се почувства приет и разбран. С когото и да се срещах винаги имах усещането за стар приятел, с когото си припомняме минали лудории над чаша бира. Особено приятно ми беше да гледам игрите на децата. Емоционални и все пак без дрязги и сръдни, те се забавляваха по същия начин както, предполагам, във всяка реалност.
Не можех да осъзная факта, че е възможно да има и други същества измежду тях. Някак не се връзваше със спокойствието и радоста наоколо.
Прекарвахме вечерите в приятни разговори около масата. Тогава обикновено се присъеднияваха и Нараксис, Девара и няколко други, които често се сменяха. По-младите от тях ме разпитваха с огромно любопитство за моята реалност. Разказите ми ги очароваха и озадачаваха. Не бяха глупави, ясно им беше, че това е съвсем различен свят от техния и се опитваха да разберат странните за тях концепиции на организацията, управлението и човешките отношения. Нарочно не навлизах в прекалени подробности, не исках да развалям очарованието, пък и честно казано изпитвах скрит срам от лицемерието и лъжата, които се срещаха толкова често при нас.
С минаване на времето моята способност да комуникирам като тях претърпя съвсем малко развитие. Може би не бях способен или пък изискваше повече време, но все още не успявах да разбирам посланията им. Често дори не ги усещах въобще, колкото и да експериментирахме.
Изключение правеше Брелан и, разбира се, Нерина.
Тя често ни правеше компания, но не успявахме да останем насаме, колкото и да желаех да поговорим. Липсваше ми енергичната и компания, слънчевата усмивка, уханието на косата и. Исках да и обясня как се чувствам и защо си бях тръгнал онази вечер. Не спирах да мисля за нея, търсех очите и, усмивката. Понякога ги намирах. Тъжно си мислех, че няма нито една приказка за юнак и самодива, която да е завършила щастливо.
Какво щастие, че аз не бях юнак.



Отмина почти седмица, когато Девара ни намери с Брелан да играем футбол с група хлапета около красив фонтан. Опитвах се да ги науча на играта и те я схващаха изключително бързо. Скоро им дишах прахта, неспособен дори на простичък финт. Никога не съм бил добър в тази игра.
Приближи се и седна до нас.
Косата и беше вързана на тежка плитка, свличаща се по гърба и.
В ръцете си държеше малка фигурка от тъмно дърво, окачена на кожена връв.
- Алекс – започна тя, – Знаещите взеха решение. Може би е добре да дойдете с мен в двореца и да го обсъдим.
Седеше подвила крака на ръба на фонтана. Водата тихо ромолеше от устата на красив дракон. Сините и очи отразяваха най-тъмната синева на небето. Говореше спокойно, но вече знаех, че решението нямаше да ми хареса. Не казвах нищо.
Въртеше малкото украшение в пръстите си.
- Ето, това е за теб – подаде ми го тя. – Това е малък амулет, който Нараксис направи специално за теб. Ще те предпазва от ...определени неща. Засега не го носи на врата си, просто го прибери в джоба – погледна ме с тъжни очи, после отклони поглед настрани.
Мъчаливо поех фигурката от ръцете и и пръстите докоснаха нежно моите.
Стана ми тъжно и самотоно. Знаех какво е решението. Разбирах, че не и е приятно, но беше принудена да направи това, което трябва.
Въздъхнах и се изправих.
Поехме към замъка и не след дълго отново седях в едно от онези груби кресла.
Всички Знаещи бяха там и ме очакваха.
Нараксис започна пръв.
- Алекс, през последните няколко дни обсъдихме всички възможности за разрешаване на случилото се. Вариантите са много, защото има неща, които не знаем, но успяхме да отсеем повечето и да се спрем на няколко основни момента.
Първо, с пристигането си ти наруши един от принципите, които бяхме заложили при запечатването на проходите. Смятаме, че това е била причината навите да се активизират. Въпреки това, реакцията им ни показа, че те само са чакали възможност за да се развихрят отново. Това ни отвори очите и разбрахме колко сме били заслепени през последните векове.
Говореше бавно, обмисляйки всяка дума.
- Освен това стана ясно и още нещо. Те бързат, по някаква още неизвестна причина, навите претупаха неща, които можеха да използват по-добре. Сещаш се, че визирам твоето отвличане.
Поглади бялата си брада и се подпря тежко на резбованата тояга. Угриженият вид не пречеше да излъчва достолепие и сигурност. Бистрите сини очи гледаха твърдо в мен.
- С това те се разкриха, като успяхме да разберем и към какво се стремят, благодарение на теб – кимна към мен. – Това може да означава само едно – навите започват отново борбата за надмощие. Само че този път е възможно да са далеч пред нас. Успяха умело да прикрият следите си при отвличането ти, макар че Нерина беше там и веднага се опита да бележи линията.
Той спря за миг и се усмихна към Нерина.
Едва сега забелязах, че и тя е там. Седеше свита в края на масата, посърнала. Не отвърна на усмивката на Нараксис. Вместо това ме погледна и в погледа и успях да разчета тъга и копнеж. Това ме изпълни с въодушевление.
Обърнах се към стареца и го помолих да продължи.
- Разбирам – усмихнах се открито, – слушам те внимателно.
Полъх разведряване мина по лицата на хората намиращи се в залата.
- Притеснително е – заговори отново, – че не знаем на какво са способни този път. Научили са нови неща през вековете изолация, това е безспорно, но не знаем дали приоритетите им са се променили. Засега нямаме основания да смятаме така, тъй като е явно, че искат да установят директна връзка с твоята реалност. Това, което не знаем е защо толкова бързат.
Въздъхна и погледна към Зилен. Тя продължи:
- Каквато и да е причината, решението не е тук. То, Алекс, се намира в твоята реалност – напевният и глас някак си ме успокояваше. Караше ме по-лесно да приема това, което щях да чуя – Предполагаме, че групите нави, които изолирахме там са успели да се съвземат и сега имат нужда от подкрепа за да продължат с делата си. От припряността им можем да съдим, че замислят нещо наистина мащабно.
Всичко дотук имаше смисъл и обясняваше в голяма степен последните събития. Не разбирах подробностите, но не се и опитвах. Очаквах момента, в който ще ми кажат, каквото очаквах.
Релас се намеси:
- Твоето присъствие тук очевидно е важно за тях и те упорито се стараят да се домогнат до теб. Хм..- замисли се за секунда, – може би не знаеш, но имаше още един опит за покушение върху теб, осуетен от Сивела и мен.
Това ме силно ме изненада. Безмълвно стоях и зяпах ту към нея, ту към Сивела. Мъжът само кимна леко в потвърждение и вдигна рамене. Интересуваха ме подробности, особено как се беше случило така, че въобще не бях заподозрял. От изражението на Релас ми стана ясно, че не е сега момента да питам.
- Не беше особено кадърно, но си беше опит. Отново не разбрахме откъде дойде, но този път някой на другия край със сигурност пострада – говореше с нескрито раздразнение. – Не ти казахме досега, за да не те безпокоим излишно, пък и се оказа, че защитата ни е непробиваема. Засега.
Проблемът е, че не разбираме защо си им толкова нужен. Явно са отчаяни, за да опитат втори път толкова скоро. Предполагаме различни неща, но това засега са само теории. Същевременно се опасяваме, че рано или късно ще получат това, което искат – тя ме погледна твърдо с черните си очи. Дали забелязах известно презрение или това беше просто игра на светлината? – Не искаме това да се случи. Това е едно. Другото е, че искаме да разберем какво се случва в твоята реалност и защо е това бързане.
Релас спря и се облегна назад. Прекара ръка през косата си и замислено ме загледа.
Сивела се прокашля.
- Алекс, знаем какво означава това за теб. Твоите ..хм, усещания на моменти са твърде силни и са достъпни за всички – започна внимателно, почесвайки се по къдравата брада. Аз се изчервих, можех само да предположа за какво говори. Надявах се да е за ентусиазма, който изпитвах от досега с техния свят. – Знаем, че не ти се иска да те молим да се върнеш обратно, повярвай, на никой от нас не му е приятно, но е необходимо. Ако не се справим с надвисналата опасност има голям шанс твоята реалност да понесе тежки последствия.
Не звучеше заплашително, по-скоро загрижено. Вярвах му.
През последните дни мислих дълго за шанса да посетя този магически свят. Дори да нямах възможността да го опозная напълно, благодарях на съдбата за предоставената ми възможност. Не знаех какво ще стане, вероятно никога нямаше да зърна отново красивия замък, самодивите. Никога нямаше да ритам топка с хлапетата до красивия фонтан и да се ядосвам, че ме побеждават в нещо, на което току що съм ги научил.
Знаех, че вероятността да не се завърна е значителна. Всъщност кое ме караше въобще да си мисля, че имам шанс, горчиво помислих. Някаква тежка буца заседна назад в гърлото ми.
Сложих лакти на масата и взех лицето си в ръце.
Това не беше моят свят, други имаха право да решават съдбата си. Аз бях натрапник, трябваше да се съобразя с тях, каквото и да означаваше това за мен.
Изправих глава.
- Добре, нямам избор, ще направя каквото трябва – буцата в гърлото ми беше заседнала толкова здраво, че думите едва се процеждаха. – Кажете ми как и ще се върна.
Усетих, че хората около мен се раздвижиха. Не исках да погледна никой в очите. Девара дойде до мен и сложи ръка върху раменете ми със съчувствие.
- Не бързай толкова, Алекс – Зилен се беше намесила отново. – Ти няма просто да се върнеш там. Не забравяй, навите са в твоя свят, ние също, впрочем, но това за сега е без значение, те са опасни и имаме съмнения, че дори там може да се окажеш в опасност.
Вдигнах очи учуден. Какво се опитваше да ми каже?
- Няма да си сам – усмихна се криво тя. – Предполагам, че искаш да те придружи някой много специален човек, но засега това няма как да стане.
Отново се изчервих. Глупаво се стараех да гледам право пред себе си.
- Брелан и Релас ще дойдат с теб – обяви тя. – И двамата искат да ти помогнат, но мисля, че всъщност те са тези, които ще имат нужда от напътствия. Никога не са били там, а това, което ние можем да им дадем вече сигурно е ....хм, остаряло.
Разбирах я прекрасно, но все още не можех да се отърся от значението на думите. Те искаха не просто да се се махна от техния свят, а да им помогна в решаването на проблема с навите. Изненадата ми нямаше граници, горещо благодарях на съдбата за дадения шанс. Сърцето ми биеше силно, трябваше да се уверя, че е така.
- Да – успях само да кажа, – разбира се, че ще помогна с каквото мога. Но искам да попитам нещо, може ли?
Знаещите ме погледнаха с усмивки. Дори Зилен се усмихваше с нещо, което наподобяваше мило изражение. Вероятно вече знаеха какво се канех да попитам.
- Ще мога ли да се върна пак тук?
Девара ме стисна леко за рамото.
- Алекс – мило каза тя, – от момента, в който пи от онзи поток този свят е вече и твой. Ти винаги ще имаш място сред нас. Сега е твърде опасно, а и се нуждаем от помощта ти, но когато всичко свърши с радост ще ти покажем всичко.
Нерина беззвучно плачеше в края на масата.




Стояхме под огромното дърво. Нищо от околността не се беше променило. Нямаше как, беше минала само седмица.
На коренищата отново седеше нисък дебел мъж. Усмихваше се, но не беше Йоси. Опитах се мислено да му предам много поздрави, но не бях сигурен дали се получи. Сякаш не.
Вчерашният разговор дълго не ми даде мира и почти не спах през нощта. Мислех за нещата, които са на път да се случат и как точно да се справя с тях. Не бях сигурен какво ще искат от мен Релас и Брелан, но от цялото си сърце бях готов да им го дам. Разсъждавах върху конфликта, който самодивите имаха с навите и това, че датираше от хилядолетия. Разбирах, че и сега има реалната възможност да се проточи доста. Чудесно, усмихнах се, значи трябва да бързам.
Имах работа за вършене.
Огледах спътниците си с въодушевление.
Релас се беше облякла с панталони и риза, почти по мъжки. През рамото и висеше голяма кожена чанта. Косата и беше пусната свободно. Гъстите и къдрици се вееха свободно. Черните и очи искряха с едва скрито вълнение.
Сламено русият Брелан също беше сменил дрехите си с по-груби. Носеше тъмнокафяви панталони и светла памучна риза, отворена на гърдите. На рамото си беше преметнал лък, а на гърба му се виждаше колчан стрели. Ако ушите му бяха заострени на върха той със сигурност щеше да се вмести в образа на елф, излязал от някоя приказка.
По пътя насам му обяснявах, че в моята реалност лъкът е оръжие и може да ни донесе единствено неприятности, но той само се усмихваше широко. Приятелските ни чувства не ми позволиха да бъда по-рязък, но със сигурност щеше да се наложи да настоя поне да го скрие някъде, когато преминем.
Аз си бях същия. Бях поискал да сменя дрехите си, но Релас настоя да остана с тях, дори ги даде на някой да ги изпере. Имаше смисъл в това, поне един от нас трябваше да изглежда нормално, смеех се вътрешно.
Девара стоеше встрани, прегърнала Нерина през раменете. Усмихваше се, но не успяваше да прикрие притеснението си докрай. Тази жена ми беше станала извънредно близка, въпреки краткото време прекарано заедно. Ценях загрижеността и към мен и неприкритата радост от присъствието ми. Исках отново да седим около масата и да разговаряме на чаша вино. Под ризата си усещах твърдостта на амулета, който ми беше подарила. Изпитвах топли чувства и тъга от раздялата.
Нерина...
Свела глава тя си играеше нервно с колана на късата рокля, която носеше. Руста коса закриваше напълно лицето и, но аз знаех че очите и са тъжни. Пръстите и нервно шареха по пъстрата повърхност. Не успях дори да и кажа сбогом предната вечер, тъй като тя изчезна някъде веднага след уточняване на детайлите по пътуването. Опитвах се многократно да я достигна в мислите си, но нищо не показа, че съм успял. Навярно не, тъжно си помислих.
Таласъмът скочи от корена и застана до входа на пещерата. Време беше.
Първа влезе Релас, след нея Брелан.
Аз се обърнах за последен път към двете жени и ги погледнах с благодарност и тъга.
Нерина се изтръгна от прегръдката на майка си и се втурна към мен. Роклята и се вееше свободно, докато бягаше към мен. Задъхано се хвърли върху мен и впи устни в моите. Ръцете и ме притискаха силно към гърдите и, косата и се оплете в моята. Мигът се проточи във вечност.
Държах я в обятията си и не исках да я пускам. Сърцето ми блъскаше устремно, искаше да излети.
Отлепих устни и леко я бутнах назад:
- Ще се върна – прошепнах задавено в ухото и.
- Знам – отвърна тя. Ръката и намери моята и ми бутна нещо вътре. Погледнах надолу, между телата ни. Държах пъстрото коланче от роклята и.
- Скрии го добре, твое е – притисна се отново към мен.
Секундите минаваха. Чух как Девара тихо ридае.
Тъмният отвор на пещерата ме очакваше.
Заедно с всичко зад него.



Аз все още бях последният човек, влизал вътре.
Раницата ми се валяше отворена, разни дреболии се подмятаха около нея. Виждах парченцата бинт, разхвърляни наоколо, явно от порив на вятъра. Магнезиевата запалка се търкаляше самотна в ъгъла, където я бях изтървал при падането си. Наведох се и я прибрах в джоба си.
Релас се ме бутна настрани и предпазливо надзърна през отвора. Не знам какво очакваше да види, но си личеше, че е напрегната. Обърна се навътре и се ухили широко. Очите и блестяха като въглени в сумрака на пещерата. Приведена, с отривисти жестове, напомняше на навита пружина. Не очаквах чак толкова да се впечатли от пристигането си, дори на мен ми беше по-спокойно.
Брелан, за сметка на това, изглеждаше извънредно спокоен. Оправи разрошената си коса и намести дрехите си. Погледна ме и се усмихна ослепително. Зачудих се как ще го опазя от почитателки, със сигурност щеше да се наложи.
- Добре дошли в моя свят – казах усмихнато.
Двамата ме погледнаха, Релас - триумфиращо, а Брелан със спокойствие и увереност.
- Добре заварил – отвърна Брелан и попита, – предполагам, че все пак ти е приятно, че се прибираш?
Не можех да го лъжа. Неизвестността ме наелектризираше, но исках да приключим колкото се може по-бързо, за да можем да се върнем обратно, когато и да беше това.
- В известна степен – казах, – въпреки, че вече искам да се връщам.
Той отговори с усмивка.Усещаше липсата ми.
Тъмното кълбо си висеше в дъното на пещерата. Червените очи светеха в центъра му. Макар и същото, някак си разбирах, че това не е Йоси. Споменът ме накара да се засмея и да погледна назад към стената, през която уж пропаднах. Потупах я с ръка.
Звукът накара Релас да се обърне.
- Мисля, че оттук можем и сами – каза и погледна таласъма.
Кълбото разплетена прежда изчезна без звук.
Брелан внимателно запъна лъка си. След това изтегли дълга стрела от колчана и я нагласи на тетивата.
Гледах го с любопитство как се подготвя за евентуални неприятности отвън. Не очаквах някой въобще да е разбрал, че пристигаме. Нямаше как навите да знаят къде да ни чакат, нали за това беше цялата тази истерия. Тук бяхме в безопасност.
Имах усещането, че решението да се върна е правилно, аз бях човек от този свят, лесно щях да се размия в тълпата. Щеше да е много трудно, ако не и невъзможно за навите да ме открият.
Русият елф се промъкна с рамо през отвора. Спря за момент и се измъкна напълно навън. Виждах как се озърта, готов да пусне стрела.
Ако легендите за елфите бяха поне малко реалистични той можеше да е сериозен противник, дори въоръжен с лък и стрели.
След секунда свали лъка и ни махна с ръка.
Пропълзяхме последователно и застанахме до него.
Беше ранно утро. Слънцето тъкмо изгряваше и осветяваше скалистите върхове наоколо. Въздухът беше студен и чист. Лекият ветрец ме накара да потръпна.
Над нас се издигаха върховете, които все още разпалваха непреодолим копнеж в мен.
Релас ровеше съсредоточено в торбата на кръста си.
Бяхме застанали от двете и страни и съзерцавахме гледката.
- Красиво е – промълви Брелан. Сините му очи попиваха красотата. – Само е ...пусто. Силата е по-малко на това място. – Оглеждаше се с интерес.
- Да – промърмори Релас и се обърна с наведена глава към него, все още ровейки в торбата си, – но е съвсем достатъчно за това, което ни трябва.
Не я разбрах тогава, а и сега не съм сигурен какво точно се случи.
Видях я да прави бързо движение към Брелан. Чух как той рязко си пое дъх.
Аз стоях вцепенен без да разбирам нищо.
Мисля, че осъзнах напълно какво стана, чак когато Релас се обърна към мен.
Вече не беше тя. Тоест пак си беше Релан, но съвсем друга. Черните и очи, огромни и заплашителни, святкаха с небивала ярост. Косата и се виеше в зловещ ореол около нея, сякаш не беше коса, а плетеница от змии. Но най-страшното беше усмивката и. Судена, злобна, озъбена усмивка.
Държеше окървавен нож в ръцете си. Разпознах го веднага. Моят нож. Онзи, който беше изчезнал, когато се озовах в каменния затвор.
Невярващо заотстъпвах назад.
В бързината се препъвах по скалистия склон, докато ужасено гледах Релас. В същото време се опитвах да зърна Брелан зад нея.
Мощен импулс проби бариерата на съзнанието ми. Примесен с болка, носеше едно единствено послание. Бягай.
Държеше се за гърдите и гледаше невярващо ръцете си. Между тях, подобно на красива роза, разцъфна яркочервено петно. Озадачен вдигна глава, погледна ме и се стовари назад върху камъните с глухо тупване.
Жената мълчаливо пристъпваше към мен.
Паниката беше на път да ме обземе напълно. Частицата разум, която запазих, трескаво се опитваше да намери изход.
Лесно можех да надвия Релас физически, но осъзнавах, че тук вече става дума за нещо много по-различно, нещо, срещу което нямаше как да се преборя. Не намирах изход, а не исках да бягам.
Адреналинът препускаше из всички скрити кътчета на тялото ми. Задъхвах се, сърцето ми биеше лудо. Усетих как първоначалния страх се превръща в отчаяние, в проста борба за оцеляване. Недоумението ми премина в раздразнение, а то - в чиста ярост.
Отне ми секунда да канализирам емоциите си. Адреналинът беше мой приятел, яростта съветник. Лош или добър, нямах представа, но единствен.
Хвърлих се напред с протегнати ръце.
Опитвах се едновременно да хвана ръката, с която държеше ножа и да я сграбча за гърлото.
Някъде по средата на скока бегло регистрирах как дървеният амулет, който Девара ми беше подарила до фонтана изгори кожата под ризата ми. Летях към нея с изпънати ръце, готов да убивам.
Релас се отдръпна рязко назад, но успях да прочета недоумението в очите и.
Достигнах я точно, когато вдигаше ножа към мен.
Ръката ми се плъзна над него, допирайки се нежно в блестящия връх. Не усетих порязването, едва по-късно щях да забележа ярко червената кръв, капеща от треперещите ми пръсти. Успях да я хвана за китката и да я извия настрани. Държах я здраво, исках да чуя пукането на кости.
Притиснах се в нея, оголил зъби, ръмжащ като някакво диво животно. Със свободната си ръка я хванах за косата и извих главата и назад.
Минавам за добре сложен мъж, винаги съм бил атлетичен, дори и без да полагам усилия за това. Силата ми беше над средната и обикновено побеждавах без особени усилия в схватките, в които бях попадал, колкото и малко да бяха те.
Затова ударът ме изненада толкова силно.
Беше силен и насочен точно в слънчевия сплит. Отлетях назад и се стоварих тежко върху каменистата земя. Не можех да си поема въздух, пред очите ми плуваха червени кръгове, които караха картината да плува размазана в неясни образи.
Чувах как Релас се приближава към мен.
Краката не ме слушаха. Тялото ми се бореше за въздух. Мъчех се някак си да се предпазя, да се опитам да и попреча, но нищо не ми се подчиняваше.
- Човеко – просъска тя, – знаеш ли срещу какво се изправяш, човеко?
Можех физически да усетя яроста и около себе си.
- Как смееш да ми се противопоставяш? Ти, червей, паразит, който не заслужава да обитава този свят си позволяваш да вдигнеш ръка срещу мен, можещата? – цедеше думите с омраза. - Онази кучка се опитва да те предпази, но това няма да те спаси, недостойно изчадие. Неее, ще ми достави дори по-голямо удоволствие да те размажа като гнида – смехът и се разнесе по голите чукари.
Петната се размиваха и можех да забележа страховитото чудовище, в което се превръщаше тя.
Злобната и усмивка се беше разтеглила и разкриваше остри зъби под продълговати черни очи. Косата и, черна и лъскава, призрачно се рееше около нея, напомняйки за пипала на отровно морско създание.
Лежах безпомощен и поемах кратки глътки въздух, последвани от мъчителни паузи на неспособност да контролирам дробовете си. Опитах да се изправя тромаво.
Силен ритник ме отхвърли настрана и ме просна по гръб.
Приближаваше с хищническа усмивка, готова да отнеме още един живот.
Захвърли ножа назад и протегна ръка към мен. Ноктите и се бяха удължили, закривени и остри, те блестяха в ярката слънчева светлина.
Не можех да помръдна, ритникът и сякаш беше изключил енергията в мен. Усещах студените остри камъни под мен.
Амулетът пареше под ризата ми, но сега това нямаше значение. Виждах далечните върхове, на места все още покрити със сняг, усещах хладния бриз върху кожата си. Слънцето припичаше безразлично.
Аз умирах.
За част от секундата хиляди цветни мисли пробягаха през съзнанието ми. Остана само съжалението, негодуванието срещу това, което имах и губех.
Релас се надвеси над мен и протегна ръка с остри нокти към гърдите ми. Демонична усмивка разцепваше лицето и.
Панически се опитвах да избегна идващата смърт, но безуспешно, тялото ми не реагираше, заето да се справя с непосредствените сигнали за оцеляването си.
Очите и срещнаха моите. Видях триумф и презрение.
Лек звън прокънтя в тишината, предвещаваща смъртта ми.
Дълга стрела се появи зад дясното и рамо. Внезапно и неочаквано, в един момент я нямаше, а в следващия вече стърчеше, дълбоко забита в плътта и.
Релас се изви назад и изпищя пронизително. Въртеше се хаотично и се опитваше да достигне стрелата.
Успях да поема глътка въздух и се повдигнах на лакът. Видях Брелан, полуседнал, да поставя нова стрела на лъка си с несигурни ръце. Надявах се да успее преди Релас да се е окопитила. Още по-силно се надявах да я уцели където трябва.
Не успя. Стрелата изсвистя покрай главата и, мина над мен, без да успея да я забележа и се загуби някъде назад.
Релас усети идващата опасност и хвърли поглед към русия елф, без да спира да пищи.
Той вадеше нова стрела от колчана.
Когато Релас полетя дрехите и се развяха зад нея. Плющенето им не успя да заглуши писъците, пронизващи тъпанчетата ми.
Продължавха да кънтят в ушите ми дълго след като егото заглъхна.
Погледнах към Брелан, но виждах единствено върховете на кафявите му ботуши и лъка, паднал напреко на гърдите му.
Можех да дишам. Опитах да се изправя, но остра болка прониза дясната ми страна. Досетих се, че вероятно имам счупени ребра.
Запълзях към лежащия мъж, пренебрегвайки агонията.
Пъшках шумно, но не ме интерсуваше. Псувах на глас.
Едва сега осъзнах напълно мащаба на случилото се. Разбирах, че се бях отървал жив от ситуация, в която не трябваше да има оцелели. Изпитвах облекчение и неясна срамна благодарност, че още дишам.
Почивах си на всеки метър и пак ми отне повече от десет минунти докато се добера до Брелан.
Бялата му риза беше запретната настрани, подгизнала от кръвта. Раната зееше в гърдите му и от нея продължаваше да се излива животът му. Лежеше отпуснат, със затворени очи. Дишаше съвсем слабо и неравномерно.
Протегнах се върху него, навих кървавия плат и се опитах да запуша раната. Натисках, но кръвта си намираше място и продължаваше да се стича в земята.
Брелан простена тихо.
- Какво? Какво каза? Брелан! – задъхвах се – Моля те, недей да умираш!
Разтърсих го за раменете, но главата му само се люшна на една страна.
- Ще оправим всичко! – Вече крещях. – Стой при мен, стой Брелан... – гласът ми премина в шепот.
Ехото самотно носеше безразличния отговор на върховете.
Плаках, молех се, блъсках го. Зовях всички богове, обещавах.
Минаха минути преди да разбера, че не диша. Кръвта все така се изливаше върху проклетите камъни, оцветявайки ги в най-яркото червено на света.
Над нас се чернееше отворът на пещерата, в която беше започнало всичко.





Пиех второто си кафе, когато на вратата се позвъни.
Намалих звука на телевизора, докато се опитвах се да чуя някакъв шум зад вратата. Нищо. Погледнах през шпионката.
Джими се плезеше към мен, знаейки че го гледам. Отключих и отворих широко. Той ме избута с пакет в ръцете и влезе безцеремонно.
- Айде бе, какво се бавиш... – звучеше като въпрос, но всъщност не очакваше отговор.
Истинското му име беше Димитър, но някак естествено Джими се наложи през годините, в които не особено успешно се опитваше да подражава на Джими Хендрикс. Не че беше лош китарист, просто Хендрикс беше бог, а те както знаем, са трудни за подражание. Освен това беше бял и дебел.
Бутнах вратата, превъртях ключа два пъти в бравата и го последвах в кухнята.
Заварих го да вади еднолитрово шише водка от торбата. Постави го върху кухненския плот, имитиращ мрамор и бръкна пак вътре. Постепенно нареди бутилка кока-кола, еднокилограмов пакет с фъстъци, пушено филе, увито в мръснобяла хартия и една средно голяма зелка.
Облегнах се на касата на кухненската врата и го изгледах многозначително.
- Какво бе? – повдигна вежди. – Какво зяпаш, ела да направим салата, че другите ей сега ще се изтърсят.
- Джими – започнах, – аз съм едва на второто кафе, за какви салати ми говориш?
- Абе, ей – озъби се той, – второ кафе! Ставай навреме, като всеки нормален човек и ще си пиеш кафето сутрин, а не в четири след обяд.
Учудено погледнах часовника, нямаше как да не се съглася с него, минаваше четири часа.
През последните месеци не ме интерсуваше особено по кое време се събуждах. Откакто не ходех на работа съвсем бях загубил представа за времето. Или то беше загубило представа за мен.
- Ама не ми се пие бе, човек – вяло протестирах, – не искам никакви гости. Кой си поканил пък сега?
Джими правеше опити да ме разведрява от време на време, понякога почти сполучливи, трябва да се признае. Особено, когато домъкна спасителния екип на рожденния ми ден. Беше добър приятел, но представата му за другарска взаимопомощ обикновено се ограничаваше до смъртоносно напиване, обичайно придружено от просташко разискване на изключително важни теми. Националният отбор по футбол, например. Махмурлукът, който ме тресеше в следващите два дни изкарвал всички лоши вибрации и бил едничката цел на подобни пиянски мероприятия, сериозно твърдеше той.
– Е как бе, бате – протегна се към рафта, на който стояха малките симпатични купички за сладолед и грабна четири от тях. Доколкото помнех бяха кристални, подарък от майка ми за някакъв празник. Не можело да ми дойде някоя гостенка и да съм нямал нещо прилично, в което да и сервирам сладолед, – Жиката и Ники. И едни девойки, много симпатични. Едната е нова колежка на Ники, а другата май и е приятелка ли, братовчедка ли, не разбрах точно.
Разкъса със зъби найлоновата опаковка на фъстъците и ги разсипа в купичките. Погледна ме и се ухили широко.
– Споко бе, кога съм те подвеждал? Няма да се плашиш, девойката е много свясна, ииии... – проточи многозначително – въобще не е поканена тук заради теб. Братовчедката де, другата май Ники много си я харесва.
Уморено гледах колко внимателно отделя външните листа на зелката, преди да забие големия нож в нея. Кълцаше уверено с равномерни движения. Тънки бледо зелени ленти се посипваха в безпорядък върху дъската, някои от тях падаха около нея.
- Ей, че съм заплес и аз – плясна с ръка по плота и ме погледна с въпрос. – Забравих морков. Да ти се намира?
Не знаех. Отворих хладилника и разрових между пакетите с храна. Някои си стояха недокоснати. Други навярно развъждаха собствена екосистема. Измъкнах един омекнал морков с отрязан връх. Предполагам нечия загрижена ръка го беше прибрала от масата предния път.
- А, чудесно – грабна го Джими и се просегна за рендето, – няма да се налага да ходиш до магазина.
Стържеше с такава сила, че чак бузите му се тресяха.
Гледах го и скрито се радвах, че е тук.
Откакто се бях прибрал Джими беше неотлъчно до мен. Всъщност греша, не откакто се прибрах, той беше човека, който ме посрещна, когато ме сваляха от хеликоптера и ме придружи в линейката до болницата, като непрекъснато ръсеше простотии, за да ме разсмее. В болницата имаха график да ми правят компания с Жиката и Ники, но си мисля, че основната им цел всъщност беше да убедят майка ми, че всичко с мен е наред. Тя си изплака очите.
Не бях толкова зле. Три счупени ребра, дълга рана на предмишницата, сериозна кръвозагуба и хипотермия. Но бях жив.
Ники каза, че спасителите се опитали да потърсят раницата ми, но никой не искал да слиза в урвата, до която ме намерили. На кого му беше притрябвала някаква си раница, и без това вероятно се беше пръснала на хиляди парцали по пътя надолу.
И да бяха слезли нямаше да я намерят, тя остана в пещерата. Не можах да се кача обратно за да я взема. Не и след това.
Успях да завърша могилата късно през нощта. Не усещах вече никаква болка, нито тежеста на камъните. Мъкнех ги безмълвно докато плитката падина не се запълни докрай и не се изравни с полегатия склон. Навярно бяха стотици.
Отне ми половин ден да пренеса безжизненото тяло на Брелан до нея и целия се покрих с кръв. Беше студена и лепкава. Положих го легнал с лице към звездите, а до него внимателно подредих лъка и стрелите му. Не можех да плача, не чувствах нищо.
Камъните го покриха напълно и той стана част от планината.
Дъждът валя през цялата нощ и изтри всички следи.
Намерили ме късно след обяд на следващия ден. До мен седял вълк, който се канел да ме нападне.
Успял съм да мина повече от десет километра, преди да припадна.



Жиката влезе с поздрав.
- Оооо, Алекс, как е бе, братче – прегърна ме набързо през раменете. – Готови ли сте?
Зад него Ники побутваше напред две момичета. Девойките на Джими всъщност бяха млади жени на около двадесет и пет, тридесет години. Черните му очи блестяха ентусиазирано, докато им помагаше да си съблекат палтата.
Зимата отминаваше и навън се усещаше полъха на идващата пролет, но явно жените се готвеха да си тръгнат късно, когато вън отново ставаше студено.
Изглеждаха симпатични, приветливи и не спираха да бърборят. Ама колко хубаво било тук, ама стените ти ли ги рисува, ау колко хубаво се е получило с тези листа, съвсем като истински са. Може ли да пуснем музика, о, ти слушаш стари парчета, нека да е Ю2 тогава...
Жиката ме дръпна в кухнята.
- Еее, айде бе, бате – критично ме огледа отгоре до долу, – вземи си сложи нещо друго де, поне едни дънки, че с тоя анцунг приличаш на счетоводител в отпуска, да го е.
По някаква причини Жиката мразеше счетоводителите, всичките му негативни сравнения включваха някакво спрежение на думата. Предположих, че в неговите очи изглеждам наистина зле.
- Ако те е срам от мен, да изляза, а? – нагло го изгледах.
- Абе както искаш – махна с ръка и грабна няколко чаши от лавицата.
Огледах се в кухненското огледало. Чорлав, брадясал, с торбички под очите. Като че ли успях да забележа леки сребристи следи в смолистата си коса. Гледах уморено избледнялото черно в очите си. Не ми пукаше.
Вечерта премина съвсем по правилата. Напивахме се внимателно, момчетата се опитваха да не се изложат пред девойките, а те пазеха благоприличие и се стараеха да ни изненадат с обща култура.
Музиката звучеше малко по-силно, отколкото ми харесваше, но не се намесих. Засега ме бяха оставили на мира. Отпивах малки глътки от чашата с водка и усещах как парещата топлина стопля не само гърлото ми. През повечето време мълчах. Напивах се.
Едно беше сигурно, алкохолът отваряше по-широко връзката между съзнанието и подсъзнанието. Може би все пак теорията на Джими беше вярна. Изкарваше на показ неща, които не исках да виждам пак.
Нещо от разговора ми привлече вниманието. Говореха за Крали Марко, приказката и легендата зад него. Заслушах се. Споменаха самодиви. Вдигнах глава.
Девойка, с перхидролено руса коса, държеше чаша в изпъната си ръка и обясняваше гледната си точка за приказките.
- Ами какво? – питаше с помътнял от алкохола поглед. – И те са жени бе! Какво, на тях не им ли се иска? Ха-ха... – смееше се вулгарно, докато едва не разля питието от чашата, с която жестикулираше..
- За какво мислите излизат все голи, все изкъпани... ха-ха-ха, че и юнаците клечат из храсталаците да ги дебнат...
Лицата им, застинали в гротескни маски се хилеха тъпо.
Помня, че виках. Бутнах масата, крещях, обяснявах че нищо не разбират, нареждах колко са ограничени и късогледи, гоних ги грубо, обиждах.
Отидоха си. Всички си отидоха, дори и приятелите ми, нищо, утре щях да им обясня колко съм бил пиян.
Помня, че плаках.
Ревах безсрамно и дълго, притиснал до устните си пъстро коланче.



Сутринта нямах махмурлук, а неприятно гузно усещане. Отново бях провалил опитите на приятелите си да ме изкарат от дупката, в която според тях бях потънал. Нямах никаква нужда да бъда изкарван от никъде, но се чувствах виновен пред тях. Реших, че трябва да се обадя на всички и да им се извиня.
Разтребих масата и изхвърлих счупените чаши в боклука на терасата. Напомних си този път да не забравя да го сваля до контейнера, защото преливаше и се сипеше по пода.
Опитах се да се стегна.
Взех си дълъг горещ душ.
Излязон от него малко по-ободрен. Разрових се из боклуците в дневната и намерих телефона си. Беше паднал между купчините книги на пода пред дивана. Батерията му свършваше, но имаше достатъчно за два-три телефонни разговора. Нямаше да са дълги.
Свободния сигнал звучеше в ухото ми.
- Ало? – отговори призрачен глас от другата страна. – Алекс, как си бе, бате?
- Добре съм, току що ставам – излъгах. – Виж, Джими.... Снощи малко пооплесках нещата, а?
Той само се изсмя.
- Ееее, споко бе, пич, на всички ни се случва, беше си пийнал малко повечко, това е.
- Е да, бях – казах, – но това не ми позволява да се държа грубо.
Звучах изкуствено, но всъщност се чувствах виновен и се опитвах да прикрия срама с клишета.
- Не се сърди, не знам какво ми стана. Не исках да се получи така – продължавах да се обяснявам.
- Абе, стига бе! – прекъсна ме той. – Няма нужда да се оправдаваш като ученичка, какво толкова, да не се познаваме от вчера. Всеки си има моменти.
Така си беше, не се познавахме от скоро. Той беше момчето, до което ме сложиха в първи клас още в първия ден. По-късно на същия ден заедно се бихме срещу другия клас. Тогава го защитих и той повече не се отдели от мен.
- Ама не разбирам какво ти стана с тия самовили, баси – изпсува той. – Дори не знаех, че си чел приказките.
- Чел съм ги бе – отговорих, – повечето. Само някои забравих.
После добавих:
- Неприятно се получи с девойките.... Ники сигурно ми се сърди, нали я харесваше оная неговата.
- Ооо, не бе, хич даже – ухили се той от другата страна, – дори много добре си се получи. Той им обясни за злополуката и те като взеха, та се разчувстваха, дори искаха да се връщаме да те успокояват. Не бе, пич, не са лоши момичета, съвсем са си разбрани. Искат пак да се съберем, оная другата каза, че си бил много магнетичен.
Представих си го как ми намига.
- Да бе... Ако се видиш пак с тях, моля те, предай им, че съжалявам и че им се извинявам искрено.
- Да бе, аз ще им предавам... Ти ще им кажеш, само да се измъкна малко от обекта и пак сме на линия.
Джими работеше в адвокатска кантора, но през свободното си време помагаше на вилата на баща си. Стария винаги нещо довършваше и ремонтираше. Преди месец беше решил, че трябва да прави беседка с барбекю, за да можело внуците му да го навестяват по-често някой ден. Джими нямаше деца, но съвестно помагаше с каквото може. Понякога останалите също се включвахме и това носеше на бай Васил искрена радост. Бивш военен, той ни експоатираше зверски, но после отрупваше покритата с мушама маса с всевъзможни вкусотии и ни караше да опитваме всички видове ракия, които отлежаваха в мазето. Не даваше само една крушова от двехилядната, тя била за сватба. Историите му за годините на студената война бяха както смешни, така и тъжни и нямаха край.
Тези дни обикновено започваха в събота, но завършваха в понеделник сутринта. Харесвах усамотената виличка, беше спокойно и тихо.
- Окей, ще се разберем, а ако има нужда от помагачи за вилата, само свирни – предложих си помощта.
- Мерси пич, сигурно ще трябва, че много чакъл нещо има да се бърка, ще се изгърбя сам – съгласи се Джими. – Пък за девойките не се тормози, ще го нагласим някак.
Говорихме още минута и затворих.
Набрах Ники, а след това и Жиката.
След десетина минути гузното чувство се беше отмило някъде назад.
Отворих шкафа в кухнята, където държах кафето и вратичката изскърца неприятно. Взех буркана и го отворих. Едва тогава се сетих, че предния ден го бях свършил целия. Нямаше смисъл да се дразня, дали днес, дали утре, все някога трябваше да отида да си купя нов.
Облякох се и излязох.
Хладното време навън ме накара да потръпна зиморничаво. Косата ми беше още влажна от душа и усещах, че изстивам.
Забързах към магазина на ъгъла.
Дебелата продавачка безразлично ми каза, че всичкото кафе е сършило, докато си решаваше кръстословицата. Но ако искам мога да използвам машината на входа, кафето ставало за пиене, така се изрази.
Бръкнах в джоба си и намерих някакви монети.
Държах малката чашка в ръка и се чудех къде да седна. В парка пред мен имаше свободна пейка, огряна приятно от мразовитото слънце. Добре, помислих, става, ще го глътна набързо и се прибирам.
Седях и наблюдавах две млади майки, които гордо бутаха скъпи колички. Вървяха бавно и обсъждаха нещо на висок глас. Децата не се виждаха, изглеждаше, като че ли в количките има само купчини одеяла. Знаех, че някъде там, в пластовете, има едно малко същество, обградено от любов и грижа.
- Бате, да имаш някой лев – чух дрезгав глас зад гърба си.
Обърнах се и видях дребен мургав мъж, облечен в дрипи да протяга ръка към мен.
Нямах, а и не исках да давам.
- Махай се – казах грубо, – отивай да просиш другаде.
Забелязах как майките спряха и ме загледаха за момент, а после с уверени маневри обърнаха количките в обратна посока.
- Ама само някоя стотинка, бе бате – настояваше просяка, – айде дай, знам че имаш, нали си купи кафе, видях те. Дай, моля те, не съм ял от два дни, да знаеш, нищо не съм ял.
Не исках да предизвиквам скандал, затова реших да не му обръщам внимание, с надеждата, че сам ще си отиде.
Той продължаваше да се оплаква и да бута протегната ръка под носа ми.
- Моля те, бе, бате, дай някоя стотинка, колкото за баничка само, айде моля те.
Започвах да се дразня. Вдигнах очи и го изгледах, като се стараех да си придам ядосан вид. С тази брада и кървясали очи не ми беше никак трудно.
- Не чуваш ли какво ти говоря, махай се оттук! Нищо няма да ти дам!
Той се отдръпна назад уплашено и сви ръцете си до тялото. Изпитах съжаление към нещастния човечец, кой знае каква беше съдбата му. Не приличаше на алкохолик, може да нямаше вина, че е стигнал чак до просия.
Замислих се колко дребни ми бяха останали.
Видях как уплахата му премина, тялото му се отпусна и вече не излъчваше страх, а спокойствие.
Дяволита усмивка се прокрадна на устните му и каза:
- А агнешка плешка, намира ли ти се? Помниш ли, че ми обеща?
Скочих на крака.
- Йоси!? Ти ли си?! – почти виках.
- Аз ами, кой мислиш, че е някоя мечка ли – каза той и се заля от смях.


Аромата на печено агнешко изпълваше малката кухня.
Седях с лице към облегалката към стола и говорех с човека, добре де, съществото, което ме беше спасило два пъти и беше на път да го направи за трети. Отново си беше върнал старата форма на нисък дебел симпатяга, само че този път облечен с нормални дрехи.
Тъкмо разказваше какво се е случило, след като излязал от пещерата.
- Намерих раницата ти непокътната и веднага разбрах, че нещо се е случило. Сигурен бях, че не би я оставил просто така. Огледах се наоколо и намерих ножа ти, захвърлен между камъните. Познах го тутакси – смигна ми закачливо. – Тогава си мислех, че навите са ви причакали и са взели теб и Релас, но после намерих Брелан.
Тъмните му очи се натъжиха.
- Знаеш ли, аз го върнах в къщи – каза просто.
Помълчахме минута.
- Той ме спаси – казах – преди да умре улучи Релас с една от стрелите си и тя избяга. Ако не беше той тя щеше да убие и двама ни.
- Разбрах, че е била Релас по ножа и по – запъна се за малко – начина, по който го беше погребал. Досетих се, че това е твоя работа, че си бил сам. В Землено не правят така. Ако Релас беше още с теб нямаше да го позволи и щеше да го направи правилно, а наоколо нямаше друго тяло, така че нямаше друго обяснение, освен да те е напуснала. Ясно ми беше, че тя е замесена. Знаеш ли, тя миришеше по същия начин, както миришеше в онази дупка, където те бяха затворили, аз я усетих, но мислех, че е от теб. Колко съм бил глупав! – блъсна се с юмрук по главата – Глупак тъп!
Хванах ръката му и го спрях.
- Недей, никой не е виновен – говорех меко. - Не можеш да се обвиняваш. Никой не би могъл да предположи, че Релас е била толкова хитра и се е прикривала умело толкова години. Няма как да си знаел.
Йоси спря, но очите му искряха с луд блясък. Буйната му коса стърчеше във всички посоки, но не изглеждаше комично, а плашещо.
Постепенно се успокои.
Забелязвах промяна в него, откакто се бяхме срещнали. Беше станал някак по-разумен, лекотата с която говореше преди я нямаше, изразяваше се по-смислено. Имаше угрижен вид и вече не си подсвиркваше мелодийки. Не знам какво беше предизвикало промяната, но тя беше очевидна.
- Проследих те надалеч, но после следата се губеше. Вълкът ми каза, че са те отвели. Опитал се е да ти помогне, но ти не си бил в съзнание.
Сетих се, че спасителите разправяха, че наистина имало някакъв вълк, който седял до мен. Чувстваха се много доволни, че са пристигнали тъкмо навреме, преди да ме разкъса.
Седях, опрял глава на облегалката и мислех за тогава. Спомените се връщаха, но вече не бяха толкова болезнени. Вече не бях сам, можех да говоря с някого за тях.
- После тръгнах да те търся навсякъде, но не те намерих, не може да намериш игла в купа сено – тъжно допълни той.
- Кога стана това? – попитах.
- Два дни след като заминахте. Девара ме изпрати да проверя прохода, предполагам, че усещаше нещо нередно – Йоси ме погледна жално. – Алекс, търсих те навсякъде, където се сещах, мислехме, че сме те изгубили завинаги.
Само часове са ме деляли от това Йоси да ме намери. Ако беше пристигнал пръв при мен сега щях да съм в Землено, там където се чувствах повече у дома, отколкото тук. Съдбата отново ми показваше ироничната си усмивка. Въпреки това и бях благодарен за това, че ме срещна отново с таласъма.
Месото тихо цвърчеше във фурната. Усещах топлината и върху гърба си.
- Йоси, как ме откри? – попитах без да местя поглед.
- Ех, ама ти не се научи, значи! – пак стана старият Йоси, усмихнат и закачлив. - По колана на Нерина те намерихме. Снощи, когато го помоли да те отведе при нея. Тя ни каза къде си и ние дойдохме.
Интересно, изпълваше ме щастие, а онази тежка буца пак беше заседнала в гърдите ми. Само попитах.
- Кои дойдохте?
- Нараксис и Сивела също са в тук. На друго място, но оттук нататък няма как да те изгубим – убедено каза Йоси.
Печеното беше готово.

Нова порция. Ще добавям продължението тук, за да избягна излишното натоварване на темата с мои постове. Знаете, критиките са добре дошли.


Никога не бях опитвал по-вкусно агнешко. Топеше се в устата и се комбинираше превъзходно със салатата от картофи и зелен лук. Червеното вино, резерва 2009, изостряше вкусовете, добавяше тръпчивина и перфектно допълваше вкусовата вакханалия в устата ми.
Убеден бях, че дори и да дъвчех парче сух хляб пак щеше да ми е толкова вкусно в компанията на Йоси, Нараксис и Сивела.
Току що им бях разказал историята на моето завръщане. Какво се случи, как загина Брелан.
С интерес наблюдавах двамата достолепни господа, който седяха на дивана срещу мен и възпитано се хранеха. Използваха ножа и вилицата с вещината на дългогодишни монарси.
Йоси, за сметка на това, мляскаше с удовоствие седнал на земята. Опрял гръб в стената, той използваше само вилица.
Не можех да се начудя как и тримата успяваха да се вместят толкова добре в образа на нормални хора. Когато позвъниха на вратата по нищо не можеше да се разпознае, че са посетители от друг свят.
Нараксис беше вързал дългата си бяла коса на опашка и значително беше подкъсил брадата си. Карираната риза, пусната свободно, и тъмносините дънки му придаваха вид на застаряващо хипи. Вече не беше толкова прегърбен, стоеше изправен с излъчването на бивш спортист. Разбирах, че беше променил тялото си в някаква степен и промените се забелязваха. Проницателните му сини очи, обаче, си оставаха същите. В този момент те изглеждаха замислени. Потънал в размишления Нараксис разсеяно ровеше в чинията си с вилицата.
Сивела, от друга страна приличаше повече на успешен бизнесмен. Носеше синя риза и черен панталон, които му стояха съвсем добре. Преметнал сако през ръката си, с нищо не издаваше да се чувства некомфортно в тези дрехи, дори напротив, създаваше впечатление на човек, който през целия си живот е носил костюми. Без брада, лицето му излъчваше твърдост и увереност.
Отпих глътка вино. Сетих се да питам Йоси нещо, което ме глождеше откакто се бяхме срещнали на пейката, но все отлагах:
- Йоси, защо беше облечен с тези дрипи, когато дойде при мен?
Той спря да дъвче и ме погледна учудено:
- Дрехи както дрехи – отговори. – Видях, че ако си облечен така никой не те забелязва. Особено ако се държиш по начина, по който ти показах. Можеш да правиш каквото си искаш и никой не ти обръща внимание, нали така? Тук не мога да се превръщам когато си поискам. Може да ти се струва лесно, но всъщност хората са много наблюдателни, а не искам да привличам внимание. В миналото, хм, съм имал неприятности с това.
В думите му имаше много истина, безпогрешно беше разпознал типа хора, които човек несъзнателно се старае да избягва. Изпитах неясно възхищение към проницателния начин, по който разсъждаваше и все пак не можах да се въздържа и си представих тълпа разгневени селяни, размахващи вили и горящи факли докато гони нещастния Йоси по кална улица. Ухилих се, макар да бях наясно, че нещата въобще не биха се развили така. Той просто щеше да изчезне. След това се сетих колко самотен се чувствах без него.
През месеците самота времето се влачеше бавно и нямаше какво друго да правя освен да прехвърлям събитията в ума си отново и отново.
- Нараксис – започнах с въпрос, - как стана така, че Релас успя да ни изиграе?
Възрастният човек постави чинията си на масичката пред дивана и се облегна назад.
- Не знам, Алекс – каза простико. - Можем само да предполагаме, че е било замисляно от много отдавна. Навярно още от дете Релас е била обучавана да разбира и нас, и навите. Предполагам, че притежава някакви способности, които са я отличили сред другите деца и са я използвали за да я внедрят при нас. От това, което разказваш става ясно, че тя владее пълноценно и нашата разновидност на познанието.
Дискретно почисти зъбите си от заседнало между тях влакно агнешко и продължи.
- Това я прави извънредно опасна. В същото време е интересно да разберем кое е онова, което я прави различна. Може би, ако успеем да го открием, ще намерим начин да въздействаме върху навите, без да им навредим.
Учудваше ме непреклонната позиция на този човек в желанието си да търси решение, което изключва възможноста някой да пострада. Не го разбирах, предполагах, че трагичните събития при моето завръщане ще му отворят очите, ще го накарат да разбере, че навите са решени на всичко, дори да убиват свои. Може би просто му трябваше време.
- Да, предполагах нещо такова – съгласих се, - но нещо друго не ми излиза от ума. Досега те не са правили нещо подобно, нали така? Не са се старали да се интегрират с вас, а са действали самостоятелно. Чудя се защо е било толкова важно, какво ги е накарало да рискуват толкова много?
Нараксис вдигна рамене.
- Можем само да предполагаме. Навярно така могат да ни противодействат пълноценно. Използват нашите оръжия срещу нас, един вид.
- Да, ясно. Но защо е необходимо, какво точно се е променило, това не разбирам?
Сивела си доля чашата с вино и отговори:
- Със сигурност замислят нещо мащабно, нещо, на което възлагат големи надежди и не искат да им попречим. С това, което Релас знае, възможността да осъществят замислите си е съвсем реална.
Йоси привърши храната си и се запъти към кухнята за още.
Сивела отпи глътка и продължи.
- Смятаме, че твоето отвличане е било само заблуждаващ ход, тя не е искала да разбере нищо от теб, а само да те уплаши. Нас също. Въобще не се е интересувала от местоположението на прохода в твоя свят, било е само за заблуда, да ни накара да мислим в погрешна насока. Е, успя, трябва да се признае. – добави – По този начин ни накара да вземем решение да те върнем обратно. Естествено, от сегашната позиция участието и в съвета е напълно разбираемо, но тогава нямаше как да знаем за истинските и мотиви. Това също е много притеснително, успяваше да прикрие изключително умело какво стои зад действията и, без никой да я заподозре.
- Може би точно това е качеството, което я е отличило и е я е довело при нас – намеси се Нараксис. Дълбокият му глас не издаваше тревогата, която навярно изпитваше.
- Както и да е – поглади буза Сивела, - въпросът е, че ни накара да и повярваме и да я изпратим заедно с теб. Смятам, че това е била единствената и цел. Предполагам, че го е планирала отдавна, но твоето преминаване в нашата реалност е било събитието, което и е дало възможност да започне.
Моите разсъждения водеха в същата посока, макар и възможността отвличането ми да е било за заблуда, да беше нова за мен. Фактът, че за Релас беше важно да е тук, както и че за да го постигне беше използвала сложна плетеница от ходове, ме изпълваше с опасения.
Още в болницата започнах да мисля върху събитията, които доведоха до смъртта на Брелан. През изминалите месеци в мен се затвърди усещането, че по случайност се оказах въвлечен в игра, която е част от по-голям план. План, в който играчите местеха фигури по триизмерна дъска и чиито правила не разбирах. Опитвах да си изясня самото естество на конфликта между навите и самодивите, усещах, че пропускам нещо и колкото и да се мъчех не успявах да разбера точно какво.
Краткото време, което прекарах в Землено не ми даде възможност да преодолея еуфорията от случилото се и вследствие на това, преценката ми за ситуацията не беше напълно рационална. Сега, след месеците прекарани в своеобразна изолация, фактите се нареждаха чувствително по-разбираемо в главата ми. Освен това успях да подредя въпросите, които ме безпокояха.
- Какво всъщност искат навите, защо е тази борба между вас? – попитах неопределено.
- Отговорът е много прост – започна пръв Сивела. – Искат вашата реалност за себе си.
Както всички прости неща, отговорът криеше зад себе си още сложни въпроси. Замислено се взирах в полупразната чаша. Тъмночервеният цвят на виното оставяше виолетови следи по стените и.
- Девара вече ти каза, че всичко е започнало преди хилядолетия, далеч назад във времето, от първия момент в който сме установили, че нашите две реалности имат точки, в които се пресичат.
Сивела спря за миг, погледна ме и продължи.
- Навите са същите същества като нас, не се различават биологически, но мислят различно. Имат толкова различна философия, че съществуването ни заедно се оказало невъзможно. Естествено, тяхното възприятие за света е несъвместимо с нашето знание и ние винаги сме се стремяли да го изкореним. Поради това се е наложило навите да се отделят и да се скрият, размити в нашето общество. Изчезнали са за векове и тогавашните Знаещи са се заблудили, че са се справили с тази непокорна фракция.
Някъде тогава се разбрало за съществуването на вашата реалност и за възможността да се пътува между двете. Вероятно поради някакъв вселенски катаклизъм се образували точки, в които двете реалности са се допирали. Първоначално проходите са били естествени, но се появявали произволно и за неопределно време, а това довело до сериозни проблеми за преминаващите. Затова се е наложило да разгадаят механизма на действие и да създадат изкуствени проходи между двата свята. С течение на времето преплитането на вселените се изгладило и останали само направените от нас връзки.
Тогава човечеството е било съвсем в зората на съществуването си. Хората не са били толкова много на брой и светът е бил силен и млад. Предполагам, че това много се е харесало на навите и затова са решили да се преместят във вашата реалност.
Ние не сме имали нищо против, тъй като винаги сме живяли в хармония и разбирателство с други видове, Йоси, например е един от тях.
Заблуждавали сме се, че същото ще се случи и в твоя свят с навите. За съжаление, нещата са се оказали много различни.
Сивела се протегна към масичката и взе бутилката с вино за да долее чашата си. Нараксис заговори.
- Навите са приели този нов свят и се опитали да го направят свой. Смятам, че в началото просто не са ви забелязвали, но с течение на времето вие сте се увеличили и сте започнали по един или друг начин да им пречите. Не мисля, че са искали да ви унищожат от самото начало, но в последствие са се опитали да направят точно това.
Безмисленото заличване на живот е недопустимо за нас, камо ли за цял вид разумни същества, затова сме се намесили. Не сме искали да пречим на навите, въпреки че точно така се е изтълкувало. Ние просто сме се опитали да възстановим вредите, които те са ви нанасяли.
Опитах се да си припомня събития от историята на човечеството, които да ми помогнат да разбера за какво говори, но не успявах.
- Болестите, Алекс, това е тяхно дело – вметна Сивела. – Те ценят света ви, смятат го за свой и не искат да го разрушат. Единственото, което им пречи в него сте вие. Затова решили да ви унищожат с това, което умеят най-добре – контрола над живите същества. Забележи, не казвам разумните, а живите. Ще се учудиш колко надолу могат да слязат в микроскопичният свят. Едва ли не всяка верига аминокиселини, програмирана за някакво действие може да бъде манипулирана от тях.
Разбирах напълно логиката в казаното. Премахваш само дразнителя, без да унищожаваш средата. След това забърсваш мръсотията и започваш начисто.
- Ние също можем да манипулираме миниатюрния свят – отново се намеси Нараксис – и поради тази причина сме се опитвали да им попречим да ви въздействат така. Борбата продължила хилядолетия. Те пускат вирус или бактерия, ние вървим след тях и я унищожаваме. Ако скалата е била твърде висока сме се опитвали да създадем имунитет сред хората и на места сме успявали. Чел си за чумната епидемия през 14 век, надявам се? – попита той.
- Да, сещам се – отговорих. Черната смърт беше обиколила Европа някъде в средата на 14 век. Доколкото помнех беше унищожила почти половината от населението на континента.
- Тогава почти изтървахме нещата. Всъщност не беше една изолирана вълна, а няколко последователни. Освен това непрекъснато променяха болестта и така не ни даваха време да се организираме. За кратко заразените станаха толкова много, че не успявахме да смогнем.
Погледнах го въпросително.
- Да, Алекс, там бях. Това беше едно от първите неща, срещу които ми се наложи да се изправя.
Гледах в синните очи на Нараксис и не знаех какво да му кажа. Тъпо щеше да е да му благодаря от името на цялото човечество.
Той само се засмя.
- Не се стягай, това е нещо, което освен, че приемаме за задължение, ни доставяше удоволствие – каза през смях.
Усмихнах се неуверено. Трудно ми беше да осъзная тези нови неща. Досега си мислех, че конфликтът между нави и самодиви е чисто техен, вътрешен, който се беше пренесъл някак в моята реалност. Сега разбирах, че всъщност от хилядолетия тече война, като на картата е поставено съществуването на цялото човечество. Не знаех какво да мисля.
- Извини ме – опитах да се оправдая, - но ще ми отнеме време да приема пълния мащаб на казаното. Прекалено е близко, някак.
Наистина ми беше трудно. Интересно, нямах проблем да свикна с новия свят, в който бях попаднал наскоро, а когато ставаше въпрос за мен и моя свят някак блокирах. И все пак подмятанията и недомлъвките на Девара и Зилен вече имаха съвсем ясен смисъл.
Наракис се наведе напред и подпря лакът на коляното си.
- Разбира се това не можеше да продължава така, отнемаше прекалено много услия и от двете страни. Затова предприехме по-сериоазни мерки и върнахме част от навите в нашата реалност. Не беше лесно, никак дори, но успяхме. Имаше изолирани групи, които не успяхме да заловим, а както вече се убедихме, те могат да се прикриват изключително добре. При всички случаи им нанесохме поражение, за което мислехме, че ще е окончателно.
След това се прибрахме обратно в нашия свят и затворихме голяма част от проходите, като наложихме строг контрол върху тях. Осъзнавахме, че навите, които останаха тук ще продължат да се опитват да ви навредят, но вероятно мащаба нямаше да е толкова значителен и би могло да се противодейства от малката група наши, които оставихме тук. Следващите години доказаха адекватноста на решението, защото успяхме да се справим, макар и да допуснахме грипната епидемия от 1918 година. Тогава се наложи да окажем помощ за да спрем болестта.
Потънахме в мълчание. Все по-упорита, малка и повратлива, неприятната мисъл се ровеше в душата ми. Отблъснах я.
- И сега какво? – попитах. – С какво Релас може да промени нещата?
- Това, което тя знае, може да обърне везните – спокойно съобщи Сивела. – Може да направи така, че нашите усилия попречим на навите да се окажат безплодни.
Сплетох пръсти пред лицето си и силно ги стиснах. Допрях ръце до устата си. Бавно осъзнавах чутото.
Косата на врата ми настръхна. Потръпнах.




Подминахме магазина на ъгъла, в който дебелата продавачка все така упорито решаваше кръстословици и закрачихме надолу по оживената улица. Йоси вървеше малко назад, зяпайки из витрините. За него всичко беше ново. За другите също, впрочем.
Бяха разказали, че за последен път са идвали в моята реалност някъде по времето, когато индустриалната революция е набирала сили. Сега наваксваха с промените. Досетих се, че вече са заели, каквото им е необходимо от хората наоколо и средата им беше позната, но все пак с интерес наблюдавх как се удивяват на съсвем тривиални неща. Телевизорът като че ли беше технологичното постижение, което ги забавляваше най-много. Знаеха за какво служи и как се използва, но не спираха да го зяпат с нескрит интерес. Предполагах, че просто картинките им харесват.
Следобедът беше топъл и слънчев, носеше усещането за настъпващата пролет и предвещаваше още такива дни. Може да беше от времето, а може заради компанията, но имах приповдигнато настроение.
В края на работния ден беше съвсем нормално по улиците да има тълпи от уморени хора. Вървяха умислено, заобикаляйки се едни други, устремени към самотното късче спокойствие на дома. Вглеждах се в лицата им, наблюдавах движенията, крачките. Опитвах се да разбера дали въобще на някой от тях му минава през ума в какъв свят живее. Навярно не, казах си.
Вървяхме към библиотеката.
За мое съжаление, въпреки изричното разрешение, което им дадох, Нараксис и Сивела не успяха да изкопчат нищо от дебрите на съзнанието ми, което да ни помогне в разгадаването на вероятните действия на навите. Естествено, можеше да се допитаме до вездесъщият интернет, но след като им показах как работи компютъра и търсенето в мрежата и двамата изказаха силно негодувание и нежелание да работят така. Не разбрах защо, но се съгласих и ги поведох към единственото друго общодостъпно хранилище на знание – библиотеката.
Нямах нищо против.
Колкото и клиширано да звучи, харесвах тишината и миризмата на стара хартия вътре. Спокойствието и самото присъствие на толкова много книги, които можеха да бъдат прочетени ме изпълваше с богоговение.
Някъде по средата на пътя Йоси се извини и изчезна нанякъде. Дори не попитах къде, двамата мъже до мен явно бяха наясно и нямаха нищо против.
Вървяхме без да говорим, заобикаляки хората насреща. Оставаха още две пресечки. Стигнахме до натоварено кръстовище и зачакахме потока от автомобили да спре.
Светофара светна зелено и тръгнахме към другата страна. Докато се разминавахме с хората насреща усетих потрепване в дървения амулет, който пазех, окачен на врата си. Всъщност, не просто го пазех, аз никога не се разделях с него.
След схватката с Релас ми беше станало ясно, че той помогна съществено да си спася живота. Тогава, докато го усещах да ме изгаря под ризата, вероятно Релас се беше опитвала да ме обездвижи по онзи неприятен начин, който вече познавах от дупката в скалата. Амулетът не беше позволил това да се случи, давайки ми шанс да спечеля ценни секунди, през които Брелан успя да я порази.
И друг път се беше случвало да потрепери, а веднъж дори се загря значително, въпреки че не достигна онази изгаряща топлина, както тогава. Никога не разбрах какво го предизвиква. Предполагах, че е възможно да усеща някаква заплаха и да реагира. Напомних си да попитам Нараксис, когато остане време.
Сега само се озърнах набързо оглеждайки преминаващите наоколо хора. Не беше лесно, бързаха и се блъскаха в насрещния поток, стараейки се да достигнат до другата страна, преди да е светнало червеното.
Лицата им бяха сиви и уморени, потънали в собствените си мисли, те не забелязваха слънчевите лъчи, предвещаващи пролетта.
Продължих напред, без да спирам. Почти бях достигнал отсрещният тротоар, когато късче изумрудено зелено проблясна в ляво от мен. Образът беше мимолетен, но се вряза в съзнанието ми изтръгвайки спомена за каменния затвор и червенокосата жена с продълговати зеленни очи.
Спрях рязко и се завъртях, опитвайки се да намеря очите отново. Пулсът ми се ускори.
Тълпата се блъскаше и сменяше посоката си постянно.
Не успявах да различа много. Виждах гърбовете на хора, които преминават оживено кръстовище. Силуетът на висока, стройна жена с късо, черно палто се открояваше сред тях. Вгледах се. Може би не беше достатъчно висока? Може би косата и не беше толкова дълга? Освен това беше черна, хваната на конска опашка. Очите ми шареха в тълпата, докато не чух пискливия клаксон на нетърпелив шофьор.
Нараксис и Сивела ме чакаха на тротоара.
- Припознах се – измърморих.


Библиотекарката ми беше съученичка, затова ни позволи да останем до късно. Успях да я убедя, че чичо ми и неговия колега са много възпитани хора и няма да направят нищо нередно. Не ми беше трудно, особено, когато Сивела се наведе и и целуна ръка за поздрав.
Обещах и да заключа и да занеса ключа у дома и след това.
Живееше съвсем наблизо, може би точно за това беше приела работата на библиотекарка. Позволяваше и да излиза набързо и да посреща малкия си син от училище. Нямаше мъж и се налагаше да се справя сама. Преди години бяхме гаджета в училище, но в средното тя отиде в руска гимназия, а аз в строителен техникум. Без повече обяснения.
След три часа взе да ми писва.
Не знаех какво търсим, а не исках да прекъсвам другите двама. След като се ориентираха бързо в секциите и номерата, Нараксис и Сивела започнаха да трупат книги на едната от масите в читалнята.
Междувременно успях да наваксам с пропуските си относно митовете за магическите създания в нашия свят. Оказа се, че съвсем не са малко. Освен това разбрах, че навите са познати отдавна. Народните предания дори ги свързваха с пакости и болести. Никъде не видях информация, която да загатва за битка между самодиви и нави.
Някъде самодивите бяха описани като зли създания, безпричинно тормозещи човека, но предполагах, че случката, от която беше започнал мита касаеше всъщност навите.
Предупредих двамата Знаещи, че отивам да потърся кафе и излязох.
Слънцето беше залязло и въздухът отново се захлади. На стотина метра от библиотеката, съвсем близо до пуста детска площадка имаше кафе с маси и столове, които все още не бяха прибрани. Запътих се към него.
Взех кафето, платих и седнах отвън.
Здрачът се беше сгъстил, но въпреки това ми беше приятно да седя отвън, Шума от колите почти изчезна, потоците се хора се стопиха. Усещаше се някакво спокойствие. Чудех се къде ли отдиде Йоси.
Чух тракане на дамски токчета зад гърба си и усетих как някой сяда на съседната маса.
Не погледнах, не ме интересуваше.
Отпих глътка топло кафе.
- Само моля те не откачай – чух женски глас до себе си.
Замръзнах. Вълна от ужас заля съзнанието ми и слезе по гръбнака. Познавах този глас. За секунда поисках да блъсна масата и да хукна с всички сили към библиотеката, но знаех, че нямам шанс.
- Моля те, няма да ти направя нищо лошо – повтори, но този път усетих молба в гласа и.
Извърнах се към съседната маса.
Висока стройна жена с черно късо палто седеше елегантно скръстила крака на съседния стол. Косата и беше черна, вързана на конска опашка, но нямаше как да не я позная. Продълговатите и очи бяха все пака наситено зелени. Продължаваше да бъде поразително красива.
- Впрочем аз съм Лина, никога не успяхме да се запознаем както се полага – каза тя и протегна ръка към мен. Акцентът и беше силен и неопределим, точно както го помнех.
Изгледах я подозрително, без да реагирам.
- Какво искаш от мен?
- Алекс, моля те, знам че не се срещнахме по най-добрия начин, но имаше причина да стане така.
Ръката и висеше неловко във въздуха. След няколко мълчаливи секунди си я прибра.
- Не ти мисля злото, повярвай ми – очите и блестяха с нескрита молба.
Несъзнателно регистрирах, че дървената фигурка на врата ми не помръдваше. Някак си бях започнал да се доверявам на сигналите, които ми изпращаше. Добре, можех да приема, че е истина, поне на първо време.
- Искам да знаеш, че не ти вярвам, никак не ти вярвам – казах, като пропуснах да спомена факта, че Нараксис и Сивела бяха наблизо. Всъщност, тя вероятно го знаеше. Дебнела е отвън и е използвала момента да ме хване насаме. Опитвах се да измисля вариант за бягство, в случай на нужда.
- Как ме откри? – попитах.
- Наблюдавах прохода и после проследих ... гостите ти – каза с равен глас.
Добре. Можеше да е вярно.
- Продължавай.
- Търсих те, трябваше да говоря с теб, но не исках да те уплаша – спря и ме погледна.
- Не успя.
- Сигурно, няма как, предишната ни среща беше много вълнуваща.
Усмихваше се. Сякаш споменът я развеселяваше.
- Ама само как се стресна, а? Само дето не напълни гащите – вече се смееше съвсем открито.
Смехът и ме подразни. Затова ли беше дошла, да ми припомня колко нелепо се бях държал, докато се борех за живота си? Каквото и да си мислеше все пак тя беше тази, която изгуби тогава – аз успях да се измъкна, благодарения на Йоси. Макар и все още притеснен изпитах лек триумф.
- Да, но ти беше тази, която ме изтърва – опитах се да я подразня на свой ред.
- Грешиш – просто отвърна тя. – Не те изтървах, оставих те да си отидеш.
Мъчех се да не ми проличи колко съм изненадан. Не и вярвах, но със сигурност предизвика любопитството ми.
- Наистина ли си мислиш, че закъснях да се появя, когато твоя приятел те отведе? – попита.
Седеше спокойно, сръстила ръце в скута си. Забелязах, че маникюрите и са си същите, само че в друг цвят. Явно обръщаше внимание на ръцете си.
- Наблюдавах те как се опитваш да го извикаш и можех да те спра във всеки един момент, можеш да бъдеш сигурен.
Наистина знаеше какво бях правил преди да дойде Йоси. Звучеше логично.
- Защо не ме спря тогава? – попитах.
- Защото нямаше нужда да те държа повече.
Споменът ме върхлетя с пълна сила. Помнех заканите, дъха в лицето си, злобната усмивка. Прекалено беше истинско.
- Не ти вярвам – казах. – Не знам какво целиш, но знам, че ме лъжеш.
Рискувах отново да я ядосам, но вече беше късно. За моя изненада тя въздъхна и смръщи вежди.
- Не те виня, разбирам те. Само че е истина. Тогава трябваше да те оставя с впечатление, че наистина искам да те убия. И че обезателно ми трябва местонахождението на прохода.
Вдигна ръка и си оправи бретона.
- Исках да си уплашен до смърт, защото само така можех да накарам Знаещите да те върнат тук. Трябваше да ги накарам да повярват, че се стремим да използваме онзи проход, през който ти дойде, като за целта сме готови да те убием.
Сме? Значи признаваше, че е нава. Интересно защо тогава беше целият този маскарад.
- Да допуснем, че мога да намеря някаква логика – започнах уклончиво, – но не разбирам защо ми казваш всичко това, щом Релас така или иначе е тук.
- Точно това е въпросът, аз не исках тя да идва.
Това беше нещо съвсем различно. Трескаво се опитвах да намеря причина да ми казва всичко това, истинските мотиви зад подобни твърдения. Пропусках нещо.
- Защо тогава въобще си направи труда да ме отвличаш, да ме плашиш, да караш Знаещите да ме връщат? Не се вързва – поклатих глава.
- Напротв, съвсем си се вързва. Но сигурно ти е трудно да го повярваш.
Беше дяволски права.
- Когато те затворих, тя нямаше представа какво става. Предполагам е била не по-малко изненадана от другите около теб. Но бързо се съвзе и успя да ме намери. Не директно, но намери мястото, където те бях затворила, а оттам не и беше трудно да тръгне след мен. В интерес на истината едва се разминах, владее знанието отлично. Това, за съжаление, я прави изключително опасна.
Направих грешка, подцених я, не очаквах че е готова да тръгне след теб. Оказва се, че е по-подготвена, отколкото мислех.
- Да, сигурно е така – потвърдих, - Изпитах го вече, когато уби Брелан, а мен изтърва по чиста случайност.
Видях как и дъха и секна.
- Убила е Брелан?!
Гледаше ме с широко отворени очи, хапейки устни. Наведе се към мен, докато стискаше ръце в юмруци.
- Защо е трябвало да го прави? Това не е било необходимо, не трябвало, можеше просто да ви изостави и да избяга.
Емоциите на лицето и изглеждаха истински.
- Предполагам е решила, че има нужда от време - отговорих, - а ние щяхме веднага да алармираме другите. Освен това го уби с моя нож, онзи който ти взе. Това ме кара да си мисля, че нарочно е искала да отклони вниманието от себе си. Сигурно след като ме убиеше щеше да захвърли тялото ми някъде, където нямаше да бъде открито. Така в Землено щяха да си мислят, че съм ги предал и щеше да си спечели времето, което и е необходимо.
- Но това.. ... това е недопустимо.
Говореше нервно, гласът и трепереше.
Успя да ме накара да повярвам, че не е знаела.
- Вече е направено, не може да се върне назад - вдигнах рамене. Не исках да и разкривам какво знаем и какво се опитваме да направим. Това, че страдаше за Брелан не означаваше, че мога да и се доверя. Моят свят беше заложен на карта, а тя беше от противниковия отбор.
Тя тихо примълви.
- Той беше един от нас. Може и да е знаела – говореше свела очи към ръцете си, разсъждавайки на глас. Беше вече тъмно, но ми се стори, че в очите и има сълзи. – Сигурно затова го е убила. Ножът ти... тя го е намерила, докато бягах от нея.
Ето това вече ми идваше много. Нещата вместо да се изяснят се объркваха още повече.
- Кои вас? Лина, защо не ми кажеш направо какво става? – опитах с директен подход. – Може би е добре да отидем при другите и там да обясниш всичко, а?
Тя скръсти ръце зиморничаво и въздъхна.
- Добре, може би така е най-добре. Но искам да те помоля нещо.
- Казвай.
- Искам да ми обещаеш, че ще ме защитиш от тях.
Вече не знаех какво да мисля. Твърде объркано взе да става. Имах нужда да помисля на спокойствие, а нямах време. Реших, че няма нищо лошо да бъда откровен.
- Ще опитам –единствено какзах.
Тя вдигна тъмнозелените си очи и се усмихна. Вече не изглеждаше толкова самоуверена.




Сложих водата да заври и отпечатах целофанената опаковка на пакет билков чай.
Отворих шкафа над мивката и установих, че чашите бяха само пет. На мен ми трябваха шест. Ще се наложи да пия от стъклена чаша, помислих си.
Когато отключих входната врата на апартамента веднага разбрах, че имам гости. Чифт дамски обувки бяха внимателно подредени до маратонките на Йоси.
Нито Нараксис, нито Сивела изглеждаха изненадани. Лина стоеше зад тях и се оглеждаше напрегнато.
Разбирах я, посрещането в библиотеката може да и се беше сторило малко студено. Особено в частта си с висенето във въздуха.
Нараксис реагира твърде бързо и успя да я обездвижи само за част от секундата. Останах впечатлен от това колко елегантно се завъртя около себе си с развята риза и протегна ръка напред. Лина не успя дори да извика, когато се вцепени. След това се издигна и увисна на половин метър от тавана без да може да помръдне. Сякаш я болеше.
Порази ме скоростта с която я разпознаха. Не очаквах да стане толкова бързо, предполагах, че ще трябва да им обяснявам коя е, но не се наложи. Зачудих се как е станало.
Трябваше набързо да им разкажа какво се беше случило, за да ги накарам да я свалят. Не мисля, че и вярваха. На нея, не на мен.
Трудно ми беше да ги убедя да не я връщат обратно в Землено, но в крайна сметка успях. Изтъкнах необходимостта да я разпитаме тук, в случай, че се наложи да изясняваме нещо и те неохотно се съгласиха.
Истинската причина беше, че исках да говорим всички заедно, защото за пореден път имах усещането, че покрай мен се вихри невидимо течение, което ме увлича без да мога да го управлявам. Това не ми харесваше и исках да го променя.
Подредих чашите и чайника на елипсовиден поднос и ги занесох в хола. Мисля, че подносът беше предназначен да се поднася риба в него.
Лина седеше на дивана между новата гостенка и Сивела, Наракис се беше изтегнал във фольойла, а Йоси - както обикновено, на земята, опрял гръб в стената. Започваше да става претъпкано. Ако гостите ми прииждаха с такова темпо скоро щях да се нуждая от по-голям апартамент.
Новодошлата беше жена на средна възраст и веднага можах да определя, че е самодива. Вече се бях научил да разпознавам красотата и спокойствието, характерно за тези същества. Вълнената пола и дебелият пуловер не успяваха да прикрият стройната фигура, а късата коса беше руса с онзи интересен отенък, който имаха Нерина и майка и. Казваше се Марина.
Оказа се, че тя познава Лина. Това обясни донякъде как Нараксис беше реагирал толкова бързо при появяването и в библиотеката. Предположих, че точно той е изпратил Йоси да я доведе, но още не знаех защо.
Заобиколих разхвърляните по земята книги и поставих подноса на масичката пред дивана.
Седнах на малка табуретка и взех чашата си в ръце.
Внезапно се вцепених за секунда, усещайки как някой се опитва да проникне в съзнанието ми. Този път беше съвсем ясно и отчетливо. Посланието беше кристално чисто. Марина ме приветстваше и ми казваше, че е представител на група самодиви, които са останали в тази реалност преди векове.
Трая само миг, но вече знаех всичко, което се опитваше да ми каже.
Опитах се да и върна еквивалента на признателна усмивка, нещо което преди не се получаваше. Тя ми кимна.
Очите на Нараксис се усмихнаха.
- Алекс – каза той, - защо не ни разкажеш отново за новата си позната? Най-добре е Марина и Йоси да го чуят от теб.
Нямах нищо против, така или иначе щеше да се стигне дотам, освен това можех да направлявам разговора в посоката, която исках.
Отпих глътка чай и започнах.
- Това е жената, с която се срещнах в онази дупка, когато ме отвлякоха – казах. – Тогава тя ме заплаши, че ако не и разкрия местоположението на прохода в моя свят ще ме убие. Призовах Йоси и той ме измъкна. Това беше единственият път, когато съм се срещал с нея. По пътя към библиотеката днес, на онзи светофар, ми се стори, че съм я зърнал в тълпата, но не можах да я разпозная, тъй като блъсканицата беше твърде голяма.
Нараксис и Сивела кимнаха едновременно. Предположих, че се сещат за точния момент.
След това, когато излязах от библиотеката намерих едно кафене, където да седна и да изчакам, докато свършите. Тогава тя дойде при мен, предполагам, че е изчаквала да изляза за да ме приближи. Познах я веднага, макар че сега изглежда различно.
Погледнах към Лина и продължих:
- Косата и беше червена и носеше други дрехи, но несъмнено беше тя. Опита се да ме успокои и да приспи подозренията ми. Обясни ми, че е искала да говори с мен, но останах с впечатлението, че я е страх от вас, затова и обещах закрила. Разказа ми, че Релас не е замесена в моето отвличане и не е знаела за него, но е успяла да намери мястото и да я последва.
Доколкото разбрах е разиграла театъра с отвличането, с цел да ме накарате да се върна в моята реалност, но не е предположила, че Релас ще се възползва от възможността и ще премине и тя. Изглеждаше истински изненадана от смъртта на Брелан.
Спрях и погледнах другите.
- Не знам какво да мисля, възможно е да се преструва и да се опитва да откупи повече време на Релас, може да се е стреснала от развитието и да иска да се реваншира, а може да е нещо съвсем друго.
- Впрочем – добавих, - спомена, че Брелан е бил един от тях и вероятно Релас го е убила поради тази причина.
Последните ми думи предизвикаха известен смут.
Сивела се обърна рязко към Лина.
- Брелан, един от вас?
- Да – погледна го невъзмутимо. – Учудва ли те?
Той не отговори.
- Вижте, нещата не са толкова прости. Брелан наистина беше един от нас, както и много други – видях как двамата мъже и Марина се размърдаха нервно, - но това е нещо, което не трябва да ви притеснява. Ние, аз, Брелан и другите като нас, не сме нави, в пълния смисъл на думата.
Думите и ги завариха неподготвени.
Донякъде се бях досетил за това от реакцията и на новината за смърта на Брелан. Затова исках да разбера доколко другите подозираха подобно развитие.
- Какво имаш предвид? – попита Сивела.
- Това, че ние не искаме да унищожаваме никого – простичко каза тя. После продължи – Знаем, че от хилядолетия се опитвахме да попречим на хората да се развиват и искахме света за себе си, но има неща, които се промениха.
Седенето на табуретка винаги е неудобно, особено, когато е ниска, като моята. Гърбът ми беше на път да се схване, но не исках да променям позицията на тялото си за да не наруша атмосферата на момента. Напрежението сякаш караше въздуха да вибрира. Дори Йоси беше замръзнал с отворена уста.
- Има много от нас, които не одобряват това, което се случва – продължи Лина. – Знам, че е ново за вас, но се опитайте да го разберете.
Очите и обикаляха нервно от човек на човек, без да се спира на никой конкретно.
- Не искаме повече това да продължава. Хилядолетия наред хората успяваха да оцелеят, въпреки мъките, които опитвахме да им причиним. Не само защото вие им помагахте – погледна Нараксис, - но и защото израснаха и се развиха. Те имат своето място в този свят и ние можем да живеем с тях. Макар и различно, тяхното знание също е ценно, не искаме да се погуби.
Беше се навела напред, опряла ръка на коляното си. Вълнението я правеше да изглежда още по-красива.
Минаха минути преди Нараксис да наруши мълчанието.
- Как можем да ти вярваме?
- По две причини – отговори тя. – Първата е, че ще ви кажа какво замисля Релас, а втората е че баща ми е човек.
Мисля, че точно тук загубих баланс и паднах от табуретката.

ето още малко продължение. Моля за мнения и критики.





Погледнах през прозорците и не видях звезди. Вятърът виеше свирепо и завихряше снежинките в стъклото, като очички на миниатюрни животинки, блъскащи се в невидима преграда. Зимата танцуваше предсмъртен танц.
В хола беше уютно и топло. Зелената нощна лампа в ъгъла хвърляше приглушена светлина, достатъчна за да се видят умислените лица на моите гости. Минаваше полунощ.
Лина продължаваше да разказва историята си.
- ...майка ми е била съвсем млада. Живяла в някакво селце, захвърлено далеч в планината, което вече не съществува. Хората в него били наистина бедни и едва смогвали да се изхранват. Предполагам се досещате каква е била причината за това. Да, тя разболявала добитъка и унищожавала посевите. Предполагам, че не е искала да се развихри за да не предизвика подозрение, независимо дали от местните или от тези, които са се опитвали да и попречат, а може просто да е била злобна. Каквато и да е била причината, тя бавно да ги изтощавала от глад и немотия. Още повече, че хората са я смятали за лечителка и са и вярвали. Колко са се заблуждавали! Лекувала е децата им при настинка и изкълчване, но е залагала в тях семена смърт, които са покълвали бавно и са ги убивали в последствие.
Някъде тогава от съседно село се завърнал мъж, който водел осиротелите си деца със себе си. Били две момчета. По-голямото се казвало Богдан. От начало майка ми не им обърнала внимание, защото били момчета, а и баща им бил самотен и много беден. Нямали живи роднини и живеели от подаянията на съселяните си. Било въпрос на време да се разболят поради бедност и недохранване, дори без да се налага да им помага за това. Не след дълго бащата наистина се разболял и се споминал. Децата скитали по цял ден из горите, пасяли козите на селото, носели дърва и вършели работа по нивите за да могат да се изхранват. Минавали години, децата растяли в самота и нищета. Веднъж по-малкия, чието име не знам, паднал в реката посред зима и се простудил. Брат му го завел при майка ми и я помолил за помощ. Тя, естествено, се съгласила и го излекувала. Само че през лятото той започнал да линее, отслабнал и съвсем скоро умрял на нара в бащината си къща. Богдан нямал пари дори за поп, да го опее.
На погребението паднал върху гроба, проклел съдбата си и поискал прошка от Господ.
Майка ми предполага, че е казал думите правилно, защото след този ден живота му се променил. Съседите му подарили коза, тя родила три козлета и така, малко по малко, той започнал да се изправя на краката си. Стегнал колибата на баща си и завъдил още животни. Майка ми не успявала да порази много от тях, без и тя самата да разбира защо.
Богдан растял силен и красив. В малкото село останали само шепа семейства, а това не предоставяло кой знае какъв избор на младия мъж. Случило се така, че той се влюбил в единствената девойка, подходяща за женене. Любовта му била споделена, момичето му отвърнало с плам и страст. Двамата станали неразделни и прекарвали цели дни заедно.
Майка ми разбирала, че работата и в селото била на привършване и единствено младите и пречели да затрие и последната следа живот. Опитвала по всякакъв начин да порази девойката, но не успявала. Тогава разбрала, че любовта на Богдан я закриля. Тя била добро момиче и пазела добродетелта си за момента, в който щели да се оженят. Момъкът обаче горял от страст и желание, не спирал да мисли за нея и да я желае. Точно това използвала майка ми за да забие отровната си кама между тях и да доведе делото си докрай.
Богдан често ходел до самотно езеро високо в планината за да пасе козите си на тучната паша около него. Вечер оставал да преспива горе и се връщал в селото едва, когато му потрябвала храна.
Майка ми се преобразила и влязла в езерото да го чака. Когато запалил огън вечерта, тя излязла от водите, гола, млада и красива. Не е трудно да си представим какво е минавало през ума на нещастния младеж и какво се е случило. Тя успяла да го омае.
Вече без защитата му не и било трудно да изпрати смъртоносна болест на момичето. Когато се върнал от планината злото било сторено. Девойката отслабвала от ден на ден, но не губела усмивката си за Богдан. Той се върнал при нея, но не можел да и помогне, докато гледал как гасне пред очите му. В края на лятото момичето умряло. Богдан проклел себе си, селото, любовта, запалил колибата си и се запилял в планината.
Майка ми напуснала проклетото село и се завърнала при навите доволна от свършеното. Както можете да се досетите от краткия епизод до езерото, съм се родила аз. Може би просто и е било времето, а може и майка ми да е имала някакви други планове за мен, това никога не успях да разбера. Скоро отишла заедно с мен в друго село. Годините минавали, хората се топяли. Веднъж през селото минал дрипав просяк и потърсил гледачката. В мига, в който видял майка ми, той извадил камата си я пробол смъртоносно. Едва тогава тя разпознала Богдан, но вече било късно. Единствено успяла да му каже за мен.
Той ме отгледа с любов, въпреки омразата, която изпитваше към майка ми. Умря, когато бях на девет. Живях сама две години, когато навите ме забелязаха и ме прибраха.
Лина гледаше безизразно масата пред себе си.
- Това е, ето защо съм такава, каквато съм. Помня майка си, помня и баща си. Знам и двете части на историята, както и болката, която е причинила. Има и други, те нямат такава съдба, но мислят по същия начин като мен, човешката мъка е успяла да докосне и тях.
Слабата светлина оцветяваше стените с тъмно зелен отенък.
- Не знаех за това – каза Марина тихо – мислех, че Рамина ти е майка.
- Тя ме намери и ме прибра при себе си. Грижеше за мен и ме учеше на всичко, което знае. Мисля, че се досети сравнително рано за моето отношение към хората и затова се прибрахме в Землено. Разбираш, че никой не биваше да разбере истината.
Досещах се защо. Трябва да е било наистина неприятно да се криеш от всички и да играеш двойна игра, дори пред себе си.
Лина седеше на дивана, скрила лице в шепите си.
Станах, разкърших гръб и отидох до кухнята за чаша вода. Облегнах се на кухненския плот и се замислих. Историята изглеждаше правдоподобна. Не можех напълно да се отърся от спомена в каменната дупка, но някак повярвах на Лина. Когато говорихме на онова кафене с червените столове, добих усещането, че наистина се опитва да помогне. Пък и начина по който реагира, когато разбра за смъртта на Брелан беше твърде искрен за да се преструва. А и не намирах логика в убийството му, ако лъжеше.
Изникваха още въпроси, на които не намирах отговор.
Върнах се в хола и и подадох чашата. Тя ме погледна с благодарност и я изпи на един дъх.
За кратък миг през мислите ми прелетя цяла палитра от усещания. Недоверие, разбиране, приемане, несъгласие се преплитаха мигновено в сложни плетеници, като някак си знаех кое усещане към кого принадлежи. Беше толкова бързо, че докато мигнах и всичко свърши. Осъзнах, че съм участвал в разговор между Нараксис, Сивела и Марина. Разговор, който иначе би отнел минути се проведе за миг и се постигна съгласие. Озадачен, погледнах лицата им. Нараскис се усмихваше.
- Лина – обърна се той към нея, - да допуснем, че това, което казваш е така и искаш да промените отношението си към хората. Как смяташ, че ще стане?
Тя го вдигна очи към него и въздъхна:
- Не можем да променим всички, това което можем е да ви помогнем да им попречите да продължават.
Марина се наведе напред.
- Досега се справяме добре и сами, какво те кара да мислиш, че имаме нужда от помощ? – гласът и беше спокоен, но се долавяше твърда нотка.
- Справяте се, защото те не са предприемали нищо сериозно напоследък. Не бива да се заблуждавате, те не са спирали да мислят как да унищожат хората, непрекъснато се усъвършенстват и вероятно са станали много по-изкусни, отколкото предполагате.
- Имаме представа за това – отговори Марина. – Не ни подценявай.
- Не мисля, че знаете всичко.
Стоях прав до прозореца. Вятърът навън продължаваше да духа, но снегът беше спрял.
- Навите промениха стратегията си. Те знаят, че лесно могат да бъдат победени, затова опитват заобиколни начини.
- Какви, например? – попита Сивела
- Такива, които не могат да ви доведат при тях. Сега работят с хората, като ги използват за тяхното собствено унищожение. Така ще изглежда, че те сами са си навлекли всички беди и вие не бихте ги държали отговорни.
- Продължавай – каза Нараксис.
Досега той само слушаше безучастно, като отвреме на време се почесваше по брадата замислено.
Лина се завъртя към него, свила колене.
- С течение на годините хората разработиха система от знания, нещо което наричат наука. С нейна помощ успяват да правят неща, близки до това, което можем и ние. Само че по-трудно. Напоследък, обаче, технологиите напреднаха и им дават възможност да се ровят в микроскопичния свят. Да променят начина, по който са програмирани клетките и да ги карат да правят несвойствени неща. Доста тромаво, но донякъде успешно.
Усещах накъде накъде върви разговора. Сетих се за биологичните оръжия, използвани през войните, както и за генетичните експерименти. Това ли беше, това ли ни очакваше?
- По целия свят има разпръснати лаборатории, в които се провеждат изследвания. Някои са по-успешни, други не толкова, но всички напредват малко по малко. Навите ги наблюдават от години и изчакват удобния момент да се намесят.
Не издържах.
- Лина, а защо не просто една голяма война? Трета Световна и край.
- Защото не искат да унищожите природата, нали затова са тук? – отвърна с въпрос. – Наистина, в началото това беше използван и дори предпочитан начин, но сега разполагате с много по-съвършени оръжия, които нанасят поражения не само върху вас, но и наоколо. Те не искат това, искат само вас да ви няма.
Погледна ме тъжно и продължи.
- Виж, Алекс, за нас времето е различно, знаеш че живеем стотици години. Един век, или дори два, не е много, когато се преследва крайна цел.
Така си беше. Пъзела се нареждаше.
Съвсем встрани от всичко, ме хвана яд на факта, че аз съм обикновен смъртен, който ще умре от старост, докато те ще продължават да се радват на огромната луна на Землено. Раздразнението взе да ми идва в повече.
- И как ще стане? – жлъчно попитах.
- Постепенно. Отначало ще е незабележимо, а когато стане ясно, че има проблем, вече ще е необратимо.
Звучеше толкова сигурно и безвъзвратно, че усетих как раздразнението ми преминава в мътна, неосъзната ярост. Ярост от безчувствието, с което се подготвя план за унищожаване на милиарди хора. Обиждах се от самия начин, по който се възприемаха хората, подобно на бълхи, нападнали одеяло.
- Продължавай, кажи за лабораториите, защо са важни? – студено я подканих.
- Не знам много, разчитах ти да ни помогнеш за това – отвърна.
Още бях ядосан.
- Как да помогна, по света сигурно има хиляди такива, откъде да знам какво да търсим.
- Аз знам къде да търсим – каза Лина, гледайки ме в очите.
- Дали е останало още агнешко? – попита Йоси.




Полетът до Лондон отне малко по-малко от три часа и половина. Нискобюджетната компания, с която летяхме не предлагаше храна на борда и вече бях порядъчно огладнял, но се налагаше да изчакам. Опашката на митническите гишета се влачеше бавно.
- Каква е целта на посещението ви, сър? - усмихната служителка ми зададе задължителния въпрос с очарователен шотландски акцент
- Посещение при приятели – отговорих и се усмихнах широко в отговор.
- Добре дошли и приятно прекарване, сър.
Нова усмивка и тя вече обслужваше възрастния мъж зад мен.
Английския ми беше поръждясал, но предполагах, че ще ми е достатъчен за това, което трябваше да направя.
Лина ме чакаше до лентата за багажа. В самолета огледах подробно паспорта и, но той по нищо не се отличаваше от моя. Не попитах откъде се беше сдобила с него, но за всеки случай я помолих да премине през митническите проверки отделно от мен. Така, в случай, че я разкриеха, аз щях да продължа напред. Тя нямаше нищо против. Затова излязохме по отделно от самолета и докато вървяхме из дългите коридори на летище Лутън се държахме като непознати, които случайно са убили малко време бъбрейки през полета.
Взехме багажа и излязохме в главната зала на летището, където успях да си взема един сандвич набързо. След две хапки го изхвърлих в едно кошче за боклук, имаше вкус на пресована тоалетна хартия.
Навън личаха следите на скорошен дъжд.
Куфарът ми беше стар и колелцата му скърцаха неприятно по бетонената настилка. Лина беше преметнала огромен сак през рамо и вървеше до мен. Не изглеждаше да се затруднява от тежестта.
- Ето – посочи, - там.
Протегнатата и ръка сочеше към черен мерцедес, паркирал в зоната за сваляне на пътници. Изглеждаше точно както го беше описала Марина, лъскав и луксозен. Шофьорът ни забеляза и тръгна към нас за да помогне с багажа. Може би около шейсетте, с леко коремче, човекът се приближи с усмивка и ни поздрави на безупречен английски.
- Добър ден, вие сте мистър Алекс и мис Лина, нали? Аз съм Джордж, приятно ми е.
- Да – отговорих и стиснах ръката му - наистина сме ние, приятно ми е.
- Как беше пътуването, уморително?
- Не, съвем не, няма как да се умориш за три часа, все пак.
- Да, разбира се, така е, откъде летите? – попита.
- От София.
- Аааа, България! Миналото лято ходихме с жена ми в Слънчев Бряг за седмица. Чудесно място, много ни хареса!
Взе куфара от ръката ми и го постави в багажника, след това подреди и сака на Лина до него.
- Надявам се да ви хареса в Лондон – усмихна се към нас.
- О, разбира се, Лондон е чудесен град, нямаме търпение да го опознаем.
Лина възпитано се усмихваше, докато чакаше да свършим с любезностите. Изглеждаше елегантно в черно белия си бизнес костюм.
Седяхме на задната седалка и мълчахме. Колата летеше по магистрала М1, намаляйки на местата, където имаше камери за контрол на трафика. Кожения салон ухаеше на ново. Комфортното пътуване ме изненадваше приятно, очаквах да се мъкнем по автобуси и метро, но в последния момент Марина ни беше казала, че се е погрижила да ни посрещнат. Фирмата, която беше наела ни осигуряваше свободен превоз по всяко време на денонощието. Не исках да си мисля колко е струвало. Напук на нискобюджетната самолетна компания.
Подминахме Уотфорд, слязохме от М1 и се насочихме към малките квартали на северозападен Лондон. Не спирах да се удивявам на поддържаните градини и красивите паркове с равно окосена трева, покрай които минавахме. Пътят ни водеше през малки квартали, които преди врме вероятно са били отделни селца, но с нарастването си града ги беше погълнал напълно, равейки ги част от огромен мегаполис.
Завихме по Хартсборн роуд, минахме покрай градини, оградени с висок жив плет и спряхме пред симпатична бяла къща със сламен покрив. Дървени греди, почернели от времето, обрамчваха фасадата и придаваха древен вид. Захлупеният покрив и малките прозорци с дървени рамки ми напомниха къщичката на седемте джужета и Снежанка, само че в по-голям мащаб. Единствето коминът, облицован с огнеупорна вата и покритата с червени павета алея, водеща към къщата, напомняха, че се намираме в модерен град в двадесет и първи век. Над релефната дъбова врата, точно до фенера от ковано желязо, пишеше 1536.
Джордж, все така усмихнат, свали багажа ни от колата и отново ни пожела приятно прекарване, след това внимателно изкара колата назад и потегли по пътя. Чувах пукането на камъчетата под гумите на тежката лимузина. Започваше да пръска ситен дъждец.
Не се наложи да почукам, защото вратата се отвори широко и на прага ме посрещна усмихнатото лице на Марина. Облечена в червен вълнен пуловер тя чудесно се вписваше в приказната обстановка. Направи крачка към мен и ме прегърна.
- Добре дошли – каза. След това прегърна Лина и пое сака и. - Заповядайте, влезте.
Отмести се встрани и ни направи път.
Пращящия огън в широката зидана камина беше първото нещо, което забелязах с влизането си. Сивите камъни, от които беше изградено огнището завършваха в масивна дървена полица, на места леко напукана от горещината на огъня. Над нея постепенно се стесняваше комина от същите, приличащи на дялан гранит, камъни. Плъзнах поглед настрани и забелязах дебелите дъбови греди напреко на тавана, които носеха пода на втория етаж. Стените бяха окичени с картини, някои от които имаха наистина стар вид. Предположих, че са оригинали. Под тях, на дървени рафтове, бяха наредени стотици книги.
В единия ъгъл, точно до широките прозорци, гледащи към градината в задния двор имаше изправени блестящи рицарски доспехи. Дървена стълба се изкачваше към втория етаж и се скриваше зад внушителния комин над камината.
Три стъпала разделяха дневната на две нива, като по-ниското заемаше голяма част от помещението. Подовете бяха покрити с меки цветни килими с ориенталски шарки. Тежките кожени дивани разположени около камината предизвикваха желание веднага да се тръшна в тях с хубава книга и чаша горещ чай в ръка. Точно като усмихнатия Нараксис, който седеше скръстил крака топлейки се до огъня.
- Здравей, Алекс – изправи се той и се приближи към нас, – Лина. Радвам се, че пристигнахте.
- Ние също – отговорих. Не се въздържах и добавих - Страхотна къща.
- О, тази ли? Да, това е една от къщите, които поддържаме на различни места. Тази специално е наша от...Колко точно? – обърна се той към Марина.
- От седемнайсти век – отвърна тя. – Наложи се да се преместим, след като предната изгоря в големия пожар през 1666 година.
Отдавна се бях отказал да мисля колко древни са тези същества. Присъствието им в човешката история може да беше останало скрито, но едва сега някак осъзнах не само колко сме обвързани с тях, но и колко им дължахме.
Нараксис ме заведе по скърцащата стълба до малка стая на втория етаж, където да се настаня. Проблякох се набързо и слязох долу. От кухнята се чуваше потракване на чинии. Апетитната миризма ми показа, че съм слязал точно навреме.





Ейдриън Уайтхол гледаше отражението си в голямото огледало зад бара. Изглеждаше уморен и тъжен. Омачканата синя риза не правеше нещата да изглеждат по-добре. Въпреки приглушената светлина забеляза торбичките под очите си, но въобще не му пукаше за тях. Не му пукаше изпобщо.
Бармана постави третия гинес на тъмночервения плот пред него и взе парите му. Ейдриън отпи и постави чашата обратно. Облиза бялата пяна от устните си и въздъхна с удоволствие. Замайването го караше да се чувства спокоен, забравяше за тревогите си и се отпускаше. Още една бира и нещата щяха да си дойдат на мястото. Щеше да спре да мисли за онази кучка и за шибания и любовник. По-младия и шибан любовник. Десет години по-младия и шибан любовник. Яростта отново започна да се надига в него и той я задуши с нова глътка. Така беше по-добре.
Опитваше се да разсъждава трезво върху ситуацията за пореден път. Бившата му жена винаги е била красива, мъжете и се лепяха непрекъснато, все някога трябваше да се случи. По дяволите, трябваше да е преди години, когато все още имаше шанс за нова връзка. Сега, на четиредесет и осем, нямаше кой знае какви изгледи дори да завърже обикновено запознанство. Никога не беше минавал за красавец, а на тази възраст косата му беше побеляла напълно, имаше и корем. Може би трябваше да си боядиса косата, помисли. И да започне да посещава фитнес салона. Да, точно това трябваше да направи. От понеделник щеше да започне, обеща си той ентусиазирано. Отпи дълга глътка и преполови халбата. Или от другата седмица, но щеше да започне.
Винаги се беше чудил защо въобще се ожениха. Сара беше красива и контактна жена, по-млада със седем години, а той погълнат от професията си грозник с омачкани дрехи. В началото си мислеше, че тя го харесва истински, но с годините му стана ясно, че е била влюбена за кратко в интелекта му. Искрено се наслаждаваше на възхищението в очите на околните, когато станеше ясно, че Ейдриън е началник на отдел по генетични изследвания, завършил Кеймбрдж с отличие.
После нещата се увлякоха в рутината покрай децата и работата и той единствено регистрираше очуждаването, без дори да се напрегне да промени нещо. Годините минаваха в еднообразие, белязани от неловки проблясъци на романтика по време на почивки в чужбина, които само им доказваха колко са се отдалечили един от друг.
Докато един ден, преди година и половина, не я завари с инструктора и по аеробика, когато се върна изненадващо на обяд, защото си беше забравил папката, върху която беше работил през нощта.
Разводът мина нормално, без усложнения, тя му взе почти всичко, което притежаваше. Унижението, на което го подложи, докато изясняваше причините пред адвоката си беше нещо, което остви болезнен отпечатък върху Ейдриън. Следващата година той се опитваше да потъне в работата си и да спре да мисли за нея и онзи инструктор. Те, впрочем, живееха заедно. В неговата къща, тази която продължаваше да изплаща. Трябвало да осигури дом за децата си, каза му тя тогава.
Да, децата. Това беше единственото нещо, което все още го караше да се движи напред, да съществува. Те и работата му. За съжаление, налагаше се да вижда щастливата усмивка на жена си, пардон, бившата си жена, когато ги взимаше от тях. Като днес, например. Когато онзи шибан инструктор му отвори само по боксерки и го поздрави нехайно.
Постепенно бара започна да се пълни с хора.
Забелязваше очертанията на кръглите маси зад себе си в огледалото пред себе си. Двама младежи, облечени като брокери на недвижими имоти обсъждаха на висок глас спада в цените на жилищата и възможността да се направят пари от това. Ейдриън не се заслуша, не го интересуваше. Искаше само да спре да вижда спалнята си, огряна от светлината на обедното слънце и жена си, пъшкаща под инструктора. Не успяваше. Картината беше ясна и контрастна, като филм с висока резолюция. Разтворените крака, мускулестото тяло между тях, стенанията... прекалено беше истинско за да успее само с три халби гинес.
Поръча още една.




Хранехме се около масивна дъбова маса, която много силно ми напомняше за онази в двореца на Землено. Само че тази беше по-малка. Кухнята пазеше старинния си вид, въпреки че уредите в нея бяха съвсем модерни. Личеше отворът на огнището, което се е ползвало преди години, но сега в него елегантно беше наместена фурна с четири газови котлона. Прозореца, през който се виждаха цветята на градината, беше заобиколен от шкафове с дъбови врати. Имаха неко недодялан вид, но дръжките от ковано желязо обръщаха недостатъка в дизайнерски ефект. Плота беше от истински зелен гранит, както и мивката, под бронзовите кранове за водата.
Печеното ми напомни за Йоси. Надявах се пълничкият дребосък да е добре и да се забавлява с нещата, които правеше.
Провокирана от моите коментари относно къщата Марина беше разказала накратко историята и, включваща дребен благородник, излекувано болно дете и искрена благодарност, изразена в имот и дълбоко пазена тайна. Оказа се, че в онези години преследването на самодивите из цяла Европа е било непрекъснато забавление за тогавашната аристокрация. Сетих се за инквизицията и гоненията на вещици няколко века по-рано. Предположих, че всичко е започнало заради навите, а елфите и самодивите са се оказали въвлечени без да имат вина. Бегло се сещах за изпитанията, през които е трябвало да преминат обвинените за да докажат невинността си, връзката беше неоспорима, стига да знаеш за съществуването на другата реалност. Учудвах се на упоритостта им в желанието си да продължат, въпреки че дори тези, на които помагаха се опитваха да им противодействат.
В самолета Лина ми разказа за опитите, които са правели навите да въздействат върху хората досега. Обвързването с нашия свят беше умопомрачително. Оказа се, че повечето от войните в древността за били ако не започвани, то поне умело подклаждани от тях. Сетих се за онази глупава сентенция, че зад всяка война стои красива жена. Колко ли бяха прави.
Не беше само това, навите се опитали да подтикнат хората към самоунищожение и чрез религиите. Даде ми за пример кървавите ритуали, извършвани в чест на злобните божества в Южна Америка. Да, там се бяха справили добре, почти бяха успели.
Привършвах храната в чинията си, когато Нараксис се обърна към мен.
- Алекс – попита, - откъде смяташ да започнем?
Много бях мислил над думите на Лина и другите вкъщи онази вечер. Суматохата, която цареше докато се приготвяхме за заминаването не ми попречи да се опитам да вникна по-дълбоко в проблема. Да, Лина беше казала, че е подслушала Релас да обсъжда Националния Институт за Медицински Изследвания, или НИМИ, но не ставаше ясно къде смята да удари. Сам по себе си факта беше достатъчно обезпокоителен, но за да противодействаме трябваше да сме наясно с какво точно са се захванали навите. За съжаление, колкото и да разпитвахме Лина, нямаше какво повече да се научи. Обмислях различни варианти, преценях къде може да се създаде нещо, което да бъде толкова мащабно, но нищо не ми идваше на ум.
- Първо трябва да разберем с какво точно се занимава този институт, едва тогава бихме могли да предположим с известна доза сигурност към какво са се насочили навите – отговорих. После продължих – Засега можем само да наблюдаваме и да се надяваме с нещо да се издадат. Междувременно аз ще се опитам да разбера повече за дейността на института и какво стои зад него.
Разбира се, вече бях проверил голяма част от информацията налична в интернет пространството, но ми стана ясно единствено, че НИМИ извършва серии медицински изследвания на различни теми, започвайки от най-баналните, като изследване на вируса на грипа, стигайки до сложни програми, включващи опити за повлияване на разстежа на нервни клетки, базирани на генетични промени. Материята ми беше абсолютно непозната и ме караше да се чувствам в безизходица.
Все пак трябваше да се започне отнякъде.
- Със сигурност трябва да наблюдаваме института постоянно, за да можем да разберем дали има установен някакъв контакт. Ако успеем да разберем това, ще можем да стесним кръга значително.
Набодох последното парче месо на вилицата си и бавно го задъвках.
Марина седеше на края на масата и замислено белеше кората на портокал. Острата миризма на цитрус изпълваше малката кухня.
- Релас не е толкова глупава – каза. – Със сигурност ще се пази от наблюдатели. Поне ще е разположила нейни съгледвачи, които да и съобщят в случай, че забележат нещо тревожно.
Раздели портокала на резени и го постави в средата на масата.
- Да, сигурно е така – протегнах се и взех едно парче, - но може би е възможно да използвате животни, птици например?
- Може да стане, но някой от нас ще трябва да се посвети постоянно на това.
- Не виждам защо не – намеси се Нараксис. – Така или иначе трябва да чакаме докато плановете им се изяснят напълно, докато можем да направим нещо. А така можем дори да ускорим процеса.
Облегна се назад в стола и добави.
- Аз ще се заема. Отдавна не съм работил с врани.

и още малко... Казвайте, ако има нещо, което дразни, аз вече не мога да го забелязвам, много ми е прясно.


Четвъртата бира си беше точно на място. Света вече изглеждаше по-поносим. Глъчката се беше усилила и някак му пречеше да чува мислите си. Поне онези от тях, които го злобно го тормозеха.
Ейдриън се обърна към вътрешността на бара и облегна лакти на плота зад гърба си. Не искаше да вижда отражението си в огледалото повече. Огледа кръглите маси, пръснати из заведението. Видя усмихнати хора, които се забавляваха на компанията си. Точно пред него млада двойка, на не повече от двайсетина годишни, бъбреше влюбено. Момичето се засмя на нещо, просегна се през масата и нежно хвана момчето за ръката.
Ейдриън сви устни и се обърна обратно към бара.
Поръча още една халба с бира.
- Ей, друже, сигурен ли си? Как ще се прибереш после? – попита бармана, бършейки ръце с мръсна кърпа.
- Не е твоя работа – озъби се Ейдриън, но после се усети, че може и да не получи питие. Излъга. – Живея наблизо, няма проблем.
Бармана само вдигна рамене и изпълни поръчката.
Едва сега Ейдриън забеляза самотната жена, която седеше в дъното на бара. Не беше забелязал кога е влязла, нито дали има компания. Стори му се, че му се усмихна, но не можеше да бъде сигурен. Сумрака и алкохола му пречеха да я види добре. Какво пък, помисли, просто някаква жена, която седи сама. Сигурно чака някого.
Знаеше, че няма никакъв шанс с такива жени. Не и той, не и сега.
Спря да мисли за нея и се вгледа отново в отражението си. Мразеше го. Виждаше причината за всичките си нещастия в него. Мразеше себе си. Всичко беше негова вина, той самият беше предизвикал събитията, които доведоха до развода му. Ако само беше обръщал повече внимание на Сара, ако беше задоволявал всичките и капризи може би нямаше да се стигне дотук. Можеше да се опита да живее с болката от изневярата и, да прости и да започнат начисто. Болезнен спазъм го прониза в корема, когато за секунда пред очите му отново проблясна огряната от слънчева светлина спалня. За какво говореше, по дяволите, нали беше опитал, нали затова се съгласи с всичко, което тя поиска от него. Тя не го искаше, тя инициира развода и го изхвърли на улицата. Тя...
Тя отново му се усмихна, този път беше сигурен. Не я виждаше добре, но можеше да определи, че е красива. Извърна поглед. Нямаше никакво значение, той не можеше да бъде с друга жена.
Отпи от бирата си без да усети вкуса и. Потъна в мислите си.
След няколко минути глъчката го извади от унеса му. Обърна глава и опита да се концентрира. Двамата младежи, с вид на брокери, се смееха на висок глас със самотната жена на другия край. Явно се забавляваха чудесно.
Почувства се унизен. Допусна да си въобрази, че е възможно тя да проявяви някакъв интерес към него. За какъв се мислеше? Не можеше да се мери с тези забавни и енергични младоци.
За секунда отново проблясна картината на обляното в светлина мускулесто тяло, движещо хълбоци между краката на Сара.
Стисна очи и сви юмруци в опит да прогони мисълта. Спря да диша.
- Извинете, свободно ли е до вас?
Приятният женски глас го извади от вцепенението, точно когато щеше да запрати халбата си към огледалото. Завъртя глава в посока на гласа неразбиращо.
Жената се усмихваше мило и го чакаше да отговори.
- Да... заповядайте, разбира се – пелтечеше Ейдриън.
Дългата черна коса се люшна в свободен танц, докато тя сядаше до него. Разнесе се аромат на скъп парфюм. Никога не беше разбирал от парфюми, купуваше тези, които се рекламираха по телевизията, без да може да ги усети. Този беше различен. Ухаеше приятно и го караше да иска да се приближи към нея.
- Извинете, че се натрапвам така, но онези младежи са прекалено настоятелни – обясни тя делово.
Усмивката и беше ослепителна. А очите и... Да, тъмните и очи искряха с някакъв вътрешен блясък, който Ейдриън забеляза въпреки изпития алкохол. Или може би именно поради него. Беше наистина красива.
- Моля – успя да каже, - не се безпокойте...
- О, простете, сигурно искахте да сте сам, разбирам ви. Аз също – поклати глава жената и косата и се разклати на гъсти, къдрави вълни. – Не си търся приключения, надявам се разбирате.
- Да, да, разбирам.
Нищо не разбираше, но не искаше да прогони тази красива жена до себе си. Опита се да не проличи колко е пиян и внимателно вдигна бирата към устните си.
- Винаги ли пиете бира? – попита жената.
Очите и се взираха в него, на устните и играеше лека усмивка.
- Не, не винаги – отговори. – Понякога вино.
- Да, аз също – каза тя и вдигна чаша. – Наздраве!
- Наздраве.. – съгласи се той и вдигна чаша в отговор.
- Моля да ме извините още веднъж, но имах нужда от вашата помощ за да разкарам онези момченца.
Начина, по който произнесе думата момченца го накара да се почувства по-добре.
- Не исках да ми досаждат цяла вечер, имах нужда да остана сама, а те не ме оставяха. Напоследък минах през тежък период и не искам да завързвам контакти.
Колко интересно, помисли Ейдриън, какво можеше да накара такава жена да има тежък период? Не посмя да попита.
- Аз също – успя да каже. – Затова понякога ми се иска да съм сред хора, но да остана сам.
- Точно така! – възкликна тя – Много точно се изразихте. Не искам да оставам сама в къщи, там всичко ми напомня за...
Болезнено изражение пробяга през лицето и за миг и Ейдриън се досети, че някъде в душата и имаше травма, която все още я тормозеше. Накара го да я почувства по-близка.
- Не е необходимо да ми обяснявате – плахо каза той. – Аз самият минах през трагичен период през последната година. Предполагам, че не ви се говори за това.
- Не, не... – отвърна тя. – Мога да говоря, просто спомена все още е прекалено ярък. Знам, че звучи налудничаво, но се радвам, че поне нямахме деца.
Жената изглеждаше на не повече от тридесет и пет години. Нито твърде млада, нито твърде стара.
- О, вие сте в подходящата възраст, няма от какво да се безпокоите – махна с ръка той. – Ще се намери някой, с който да прекарате щастливо остатъка от живота си.
Отново усети онази жлъчна обреченост. Знаеше, че той няма да намери с кого да прекара оставащия му живот. Вероятно щеше да се превърне в един от онези пияници, които човек можеше да намери по всяко време да киснат в кръчмите.
- Не знам – въздъхна тя. – Може би. Но знаете ли, без да ви обиждам, мъжете са ужасни егоисти, мислят само за себе си в една връзка, освен това не знам дали ще мога да намеря сродна душа. Досега поне не успях.
Ейдриън не знаеше какво да отговори. Вероятно жената беше права, макар и той самият да не се чувстваше егоист, а жертва.
Тя вдигна бавно чашата си и отпи внимателно. Погледът и беше зареян някъде надалеч.
- Всички тези пропилени години... Защо съм била толкова глупава да се подведа така. Исках любов, деца, кариера, а какво получих в замяна? Седем пропилени години.
Очите и се напълниха със сълзи. Наведе глава и стисна устни.
Импулсивно Ейдриън се просегна и хвана ръката и.
- Не се тревожете, вие сте млада, животът е пред вас. Щастието ви още далеч не е свършило. Това, което се е случило само ще ви направи по-силна, не се поддавайте на емоциите. Вие нямате вина, не бива да се държите отговорна за нищо. Този, който ви е пуснал да си отидете е глупак
Говореше убедено, гледайки я в очите. Говореше на нея, но всъщност убеждаваше себе си, доказваше си как е правилно, какво трябва да се нарави.
Тя стисна леко ръката му и се усмихна. Сълзите в очите и отразяваха искрите на огледалото зад тях.
- Благодаря ви, много сте мил, наистина.
Ейдриън се смути и издърпа внимателно ръката си. Какво си беше въобразил? Как въобще реши, че може да поучава тази жена? Сърцето му биеше силно.
- Прав сте, разбира се, точно така е – каза тя. – Все пак обидата е прекалено силна. Не съм сигурна, че мога да започна нова връзка толкова скоро.
Усмихна се неуверено и протегна ръка.
- Казвам се Джулия, приятно ми е.




Точно в дванадесет без десет Джордж паркира мерцедеса на стотина метра от входа на НИМИ в Мил Хил. Улицата беше права и имаше отлична видимост.
НИМИ представляваше комплекс от сгради, заобиколен от ограда от метални пръти. Главният вход беше преграден от червено-бяла бариера, а страничният, предназначен за пешеходци имаше въртяща се врата. Предположих, че беше необходим пропуск за да влезеш вътре.
Сградите бяха различни по големина, с тухлени фасади, на които се открояваха блестящи правоъгълни прозорци.
Оглеждах наоколо, но не успявах да забележа нещо подозрително. Не се заблуждавах, ясно ми беше, че за мен би било невъзможно да разбера, ако ме наблюдават. Разчитах на помощта на Нараксис за това.
Не чакахме дълго, когато забелязах групи от по няколко човека да напускат института и да се отправят надолу по Риджуей Роуд.
Излязохме от колата и небрежно тръгнахме след тях. Беше хладно и влажно, но не валеше.
Черна врана прелетя с дрезгаво грачене ниско над нас и кацна на едно от дърветата на отсрещната страна на улицата. Усмихнах се, наблюдението работеше.
Звихме зад ъгъла и се озовахме пред малък местен ресторант. Точно както бях очаквал, научните работници се редяха на опашка за да си поръчат обяда. Наредихме се след тях.
Говореха шумно, обсъждайки резултати от експерименти, развитие на програми и още куп неразбираеми неща, използвайки термини, които ми бяха непознати.
Реших да използвам ролята на наивния чужденец. Английският ми имаше силен акцент, а Лина дори не говореше езика. Щеше да свърши работа.
- Ъъъ, извинете – обърнах се към човека пред мен, - не искам да се намесвам, но нямаше как да не чуя за какво си говорите. Вие учени ли сте?
Гледах възможно най-невинно с широка усмивка.
Застаряващия чичко се опита да отговори, но очилат младеж с дълга коса пред него се намеси.
- Не, не сме, ние сме идиоти с добро образование, хаха.
Няколко човека около нас се засмяха на шегата му. Аз също се разхилих кимайки. Чудесно започваше.
Лина свойски облегна ръка върху рамото ми, изглеждайки отегчена.
- Питам, защото говорехте за неща, които звучаха сложно – заоправдавах се аз.
- Не е сложно, скучно е.
Младежът измести човекът пред мен и застана на негово място. Очилата му отразяваха извивките на Лина. Останалите загубиха интерес и не ни обръщаха внимание.
- Защо да е скучно? – попитах. – Сигурно е страхотно да се занимаваш с ... експерименти.
Паузата беше внимателно премерена, точно колкото да оставя впечателние, че сега търся думата.
- О, да – авторитетено започна младежа, - това е част от очарованието. Но по-голямата част е скучна обработка на данни.
Лина го погледна и се усмихна, сякаш споделяше мнението му за скуката по принцип. Тя не разбираше и дума, но прецизно следваше инструкциите, които и бях дал.
- Така ли? – искрено се учудих. – Винаги съм си мислел, че е много интересно да изобретяваш неща. Вие какво измисляте?
Младежът се засмя на идиотския ми въпрос и отговори.
- Много неща. Нашия институт работи по много програми, предимно свързани с медицински цели. Вирусология, имунология, генетични изследвания, такива неща
- Уау, страхотно! Шегувате ли се, това е страшно интересно!
Опашката се премеси с един човек напред. Оставаха още петима.
Лина погледна младежа със зелените си очи, сякаш го слушаше внимателно. Той бутна очилата си с показалец и каза.
- Е да, предполагам, че за много от хората това са необикновени неща, които дори граничат с чудо. Ние измисляме нова биология – опита да се пошегува.
Дотук нищо. Трябваше да насиля късмета си.
- Но това не е ли много скъпо? Как намирате пари, държавата ли ви спонсорира?
- Да, но не само. Работим с различни организации, които ни подпомагат. Естествено те очакват резулатати от нас – спря, извади олющен портфейл от задния си джоб и го отвори.
Добре, тук можеше да излезе нещо. Хайде, продължавай, помислих нетърпеливо, не спирай.
Той извади кредитна карта от него, затвори го и го прибра обратно в джоба си.
- Много са, разни фамацевтични компании, световната здравна организация, много хора са заинтересувани от нашите резултати – каза и ме погледна подозрително. – Разни противници на генните изследвания се опитват попречат, но за щастие без успех.
Не мисля, че приличах на някой маниак от природозащитна организация, но за всеки случай казах.
- Наистина? Това не е ли глупаво, предполагам, че резултатите от вашите изследвания подобряват медицината и здравето на хората.
Стараех се да говоря колкото се може по-общо, надявах се да го накарам да влезе в детайли, но трябваше да го провокирам.
- Разбирам все пак, сигурно има хора, които не одобряват намесата на човека в делата на природата.
Опашката се премести още един човек напред. Лина се протегна, изпънала ръце назад. Това не беше нещо, което и бях казал да прави, но подейства.
- Има, да, но те не разбират дълбочината на проблема! – разпалено започна очилаткото. – Знаете ли колко сме близо до създаването на напълно фунцкиониращи изкуствени органи, а? Давате си сметка за всички хора по света, които ще бъдат спасени, нали?
Чудесно. Не можеше да е това.
- Да, със сигурност, това е страшно благородно, аз го разбирам. Но може би един противник на вашата работа не би разбрал спасението на няколко стотин хиляди човека. Може би ако види нещо по-мащабно ще разбере ползата, нещо което може да помогне на цялото човечество.
Ето, използвах думата.
Младежът ме погледна косо.
- Разбирам, да, това ще е достатъчно силно, нали – засмя се той, - дори и за най-върлите противници. Предполагам, че скоро може и да се случи, имаме отдел, който от години работи върху създаването на универсална ваксина.
- Наистина?! Това възможно ли е?
Успях да го развеселя.
- Да, съвсем възможно, когато се работи на генетично ниво всичко е възможно. Знаете ли, че колеги успяха да съчетаят ДНК на медуза с тази на заек?
Нямах представа за какво говори. Нещо неясно се беше загнездило в главата ми и забързано се опитвах да го формулирам. Имаше нещо.
- Така зайците флуоресцират в зелен цвят, подобно на медузата, можете ли да си представите?
- Не...- отвърнах, - не мога.
- Не разбирате, по този начин установихме механизма на пренос на гени между видовете, нещо недопустимо съвсем до скоро. Сега е само въпрос на време да накараме клетките да правят това, което поискаме. Както в случая с ваксината, за която ви споменах.
Започваше да се въодушевява.
- Представете си само, тази ваксина ще предотврати развитието на болести по целия свят! Няма да има повече хора, болни от малария, наред с обикновения грип, срещу който се борим всяка година. И всичко това само от една спринцовка – блесналите му очи играеха между мен и прилепналия пуловер на Лина. Повече се задържаха на пуловера.
Ето го. Това беше. Сигурен бях. Това беше мащабния проект, който даваше достъп до всички хора. Не можех да определя детайлите в момента, но вътрешно усещах, че не бъркам. Остана само един човек пред нас.
- Вие над ваксината ли работите? Сигурно е чудесно да виждате резултата от труда си.
- О, не, това е отдела по молекулярна имунология, аз съм в еволюционната биология. Ние правим други неща, строим органи. Това със сигурност ще ви е интересно, ако се интересувате от научна фантастика, толкова е необикновено...
Продължи да говори, но аз не го слушах. Запомних думите „отдел по молекулярна имунология”.
Дойде неговия ред, взе си риба с пържени картофи и седна на правоъгълна маса, заобиколен от колеги, разискващи нещо. Хвърляше погледи към нас и се усмихваше. Лина му помаха.
Заехме единствената свободна маса в дъното на ресторанта. Рибата миришеше приятно, картофките бяха хрупкави, но не им обърнах внимание. Едва сдържах вълнението си.
- Лина - казах, - мисля че го разбрах. Ще използват ваксина, която сега се създава в института.
Бях наистина развълнуван, всичко си идваше на мястото. Очилатия младеж беше споменал, че една от организациите, които подпомагат работата им е Световната Здравна Организация. Толкова ясно ми се струваше сега. НИМИ разработват работеща универсална ваксина, СЗО я обявява и пуска в употреба в целия свят. Факта, че щеше да е универсална изключваше възможността да има държави, които да не я употребят. Нямаше да има кътче по света, което да остане незасегнато, особено ако беше направена толкова добре. А тя със сигурност щеше да работи добре, Релас щеше да се погрижи за това. Щеше да се погрижи и да има част от ДНК, която да унищожи приемника по някакъв начин в последствие. Все още не знаех как, но може би нямаше значение сега. Целта и беше ясна, трябваше да открием как да я спрем.
Лина ме гледаше с блеснали очи, докато нервно ровеше в купчинката с картофи с вилица.
- Какво е ваксина? – попита.
Усмихнах се. Наистина нямаше откъде да знае.
- Това е нещо, което се инжектира в хората, за да накра тялото да си изработи защита срещу вирусите. Те са част от онези неща, които ти наричаш миниатюрен свят. Обикновено ваксините се състоят от убити или омаломощени вируси на болестта, срещу която се борят. Така имунната система на тялото успява да се пребори и в резултат си създава механизъм, с който да противодейства на точно този тип вирус, ако се срещне с отново с него.
Тя кимна. Не знаех много, най-вече от обща култура, но сметнах, че ме разбира.
- Съществуват различни ваксини, най-често разработени да създават имунитет срещу определени болести. Тук, обаче, работят върху създаването на една, която ще действа на всичко. Това, само по себе си е невероятно. Може би не разбираш колко е важно за нас, но ако се случи ще бъде близо до чудо. Със сигурност ще предизвика фурор и ще се разпространи по света. А това би я направило чудесен носител на онова, което са замислили навите.
Млъкнах и я погледнах напрегнато.
- Лина, това е, няма начин да е друго. Трябва да ги спрем.
Тя само кимна и се усмихна в отговор.
Довършихме набързо храната и излязохме на улицата. Облаците се разкъсваха и върху мокрия път проблясваше слънце.
Отдел по молекулярна имунология.



Ейдриън вървеше замаян по улицата под ярката слънчева светлина. Гледаше замислено пред себе си, когато мина през входа, плъзна магнитната си карта в четящото устройство и машинално набра персоналния си код. Бутна с ръка тръбата пред себе си, вратата се завъртя и го пропусна.
Вече три дни живееше като в мъгла. Все още не можеше да повярва на късмета си. Джулия беше окупирала мислите му напълно. Впрочем, не само мислите, търсеше го по телефона и през деня. Вечер, след работа се срещаха, говореха дълго, пиеха вино и споделяха моменти от нещастния си живот.
Вчера беше дошла у тях. Той не искаше да насилва нещата, макар и да изпитваше непреодолимо желание да я има. Страх го беше, че така може да я отблъсне и да я загуби дори като приятел. Тя беше тази, която го целуна. Той и отвърна, но се поколеба да продължи.
Не разбираше как е възможно да има човек, който да напусне тази жена. Тя беше не само красива, но и много умна. Разбираше чудесно всичко, което той и говореше. Потъваха в теми, които бяха далеч над нивото на обикновените хора. Още се чудеше как е възможно да дискутира ензимното делене на ДНК молекулата толкова свободно. Попита я дали не е завършила медицина или поне биохимия, но тя през смях му отвърна, че всичко което може е да повтаря фрази от научно-популярни филми. Беше толкова очарователна, когато се смееше. И наистина проявяваше интерес към работата му, изслушваше го и задаваше съсвем уместни въпроси. Като онзи за преноса на ДНК до клетка, чрез заразяване с вирус.
Влезе в коридор без прозорци и продължи по него, докато не стигна нова врата с електронен четец. Повтори процедурата с въвеждае на персоналния код и продължи към офиса си.
Мина покрай изпълнена със сложно изглеждащи уреди стая, в която хора с бели престилки гледаха наведени над компютърен екран. Изпита удовлетворение, че членовете на екипа му бяха толкова ентусиазирани. Махна за поздрав и продължи.
За пръв път от месеци насам се чувстваше уверен в себе си. Днес дори не се беше сетил за бившата си жена.
Влезе в малка стая без прозорци, постави чантата си на бюрото, покрито с купища излисани листи и включи компютъра си. Въведе паролата си и спря за миг. Днес щеше да бъде чудесен ден. След работа имаше среща.



Оставих Лина да се прибере с колата при другите, а аз слязох до центъра на Лондон за да намеря интернет клуб. Отне ми известно време, но се сетих че в хотелите има бизнес кътове и влязох във фоайето на Хилтън близо до Трафалгар скуеър. Придавах си делови вид, но и никой не опита да ме спре.
Сравнително бързо разбрах името на човека, оглавяващ отдела по молекулярна имунология, следвайки връзките в официалния сайт. В описанието никъде не пишеше, че са на път да открият панацеята за повечето човешки болки. Имаше и снимка. Вгледах се в усмихнатото лице на мъжа.
За щастие в имаше работещ цветен принтер. Извадих снимката му, прибрах я в джоба си и излязох.
Смених няколко линии на метрото, докато се добера до моята спирка и тръгнах към къщата. Канеше да завали отново.

Доста време не си качил нов текст. Няма ли да го продължаваш?

Продължавам го, дори почти съм го завършил, но искам да направя няколко корекции. Затова, ако има нещо, което не ви харесва до тук - казвайте, ще бъде от полза. Уж на шега започна, а вече взеха да се зараждат амбиции за публикуване. Засега ги потискам, но знае ли човек.
Благодаря за проявения интерес, стимулира творческия процес.

за момента, е добро, прочетох само първата част, сега продължавам с останалите

Гледам, че на 8 август "почти си го завършил" ама днес, два месеца и нещо по-късно не си публикувал нищо. Ако амбициите за публикуване са взели връх - казвай, да не чакаме от умрял писмо.

Е, не е от 8 Август... жив съм още. Имам още работа по него, пък и други задължения изникват. Ето още малко, все пак.
И отново, всяка критика е добре дошла. Наистина.


Седях сам, разположен удобно в мекия диван пред камината. Топлината на огъня ме беше накарала да се отпусна, усещах, че всеки момент ще заспя. Премислях събитията от деня.
Изпитвах известно задоволство от лекотата, с която бях научил толкова много от онзи очилат младеж. Може би нямаше да е толкова успешно без предизвикателното присъствие на Лина, но фактът беше налице.
Веднага, след като се прибрах обсъдихме наученото и дълго разисквахме възможността да греша в преценката си. В крайна сметка всички се съгласиха, особено когато Марина изтъкна важността на медицинските прегледи и задължителните имунизации в човешкия свят.
За съжаление в официалния сайт нямаше снимки на екипа на д-р Уайтхол, нито посочени имена. Единствено той беше упоменат като ръководител на отдел. Замислих се за възможността Релас да има други пътища за събиране на информация и да се е прицелила в някой друг. Не ми се струваше разумно, кой в крайна сметка, би бил по-добре запознат с проекта от ръководителя? За мен той си оставаше най-вероятната мишена.
Нямахме адрес, но това можеше да се разреши, просто щяхме да го проследим, не очаквах да е трудно. От друга страна се налагаше да действаме изключително внимателно. Благодарение на случайността имахме информация, която ни насочи къде да търсим. Ако не се справехме с проблема умело и те се досетеха, че знаем за плановете им със сигурност щяха да потънат дълбоко в неизвестност и да потърсят друг вариант. В света вече имаше медицински изследователски центрове навсякъде, щеше да е невъзможно да ги намерим отново. Това беше единствения ни шанс.
Чудех се докъде можеше да се стигне. Блазнеше ме мисълта за възмездие на Релас, но докъде точно можех аз да стигна? Дали щях да я убия, ако се наложеше?
Онзи яростен бяс, в който бях изпаднал по време на схватката до пещерата ми показа, че съм способен на такова нещо, но сега, преднамерено и хладнокръвно да отнема живот?... Не бях сигурен. От друга страна, Релас беше границата между живота и смъртта за милиарди хора. Един живот, тежащ на моята съвест, срещу милиарди. Не исках да мисля за това сега, ако се наложеше щях да реагирам спрямо обстановката.
За пръв път откакто самодивите отново се появиха в живота ми оставах сам. Замислих се за Землено. Опитах да си представя нощта на терасата на замъка, красотата наоколо. Сетих се, че там все още е ден. Добре тогава, представих си яркото слънце, блестящята белота на камъните, фонтаните, зеленината. Онази тежка буца в гърдите ми, която се беше позагубила пак напомни за себе си. Исках да видя Девара, да седим и да си говорим безгрижно. Но най-много от всичко исках да видя Нерина. Липсваше ми във всеки миг, прекаран далеч от нея. Едва тук осъзнах колко много искам да съм с нея, да галя косата и, да целувам устните и. Исках да и кажа всички онези неща, които не бях изрекъл.
Стълбата зад комина изскърца тихо.
Вдигнах очи и видях Лина да слиза внимателно. Боса, облечена в дълга фланелка с къс ръкав, която покриваше едва средата на бедрата и, тя изглеждаше изумително привлекателна. Не каза нищо, само се усмихна и отиде в кухнята. След минута долових мекия звук от изваждане на коркова тапа и звън на чаши.
Чух шума от босите и стъпала зад мен. Носеше две чаши в едната си ръка, а в другата беше хванала бутилка червено вино за гърлото.
Не промених позата си, само я гледах отдолу нагоре.
Тя седна в края на дивана, взе едната от чашите и повдигна вежди въпросително.
Спеше ми се, но какво пък, винаги има време за една чаша вино. Кимнах.
- Лина – казах, - днес не успях да ти благодаря за съдействието. Ако бях сам със сигурност не би минало толкова добре.
Тя съсредоточено наливаше вино в чашите. Подаде ми едната и взе другата в ръка.
- Ама само как ме зяпаше – усмихна се.
Внимателно, стараейки се да не разлее нищо, вдигна крака на дивана и ги сви под себе си като закри коленете си с дрехата.
- Алекс, защо ме зяпат така тук?
Тихичко се разсмях. Не се чувствах подготвен да и отговоря.
- Защото си красива, а тук красивите жени ги зяпат – казах, опитвайки се да звуча шеговито.
Тя ме гледаше, сбърчила вежди. Виждах, че мисли усилено.
- Но защо? Ти знаеше какво ще стане и затова ми каза да се държа така, сигурна съм. Защо е така?
- Наздраве – казах и вдигнах чаша. Не исках да и отговарям.
- Наздраве – отвърна тя и леко чукна своята чаша в моята. Гледаше ме в очите.
- Няма да ми отговориш, нали?
- Не. Не мисля, че ще се получи правилно, нека остане така. В тази реалност мъжете зяпат жените. А понякога и обратно.
Дървата в камината пукаха.
- Тук е много различно, не е каквото го помня – замислено каза тя. - Всичко е променено.
- Кога беше за последен път в тази реалност?
- О, бях много малка, когато Рамина – това е жената, която ми стана майка – ме прибра в Землено. След това не съм идвала.
Това предизвика любопитството ми. Твърде добре се справяше за да е истина, дрехите и бяха наред, държането сред хората също. Предположих, че има някой, който и дава съвети и я насочва. Не мислех, че играе някаква игра, затова не попитах, засега ме устройваше.
Виното ме отпускаше още повече. Гледах червените въглени, полупокрити със сива пепел. Малки огнени езичета опитваха да се измъкнат от тях, но не успяваха и бавно потъваха обратно в жарта.
- Знаеш ли – каза Лина, - мисля, че е нещо свързано с децата.
Обърнах глава към нея, тя също се взираше в гаснещите пламъци. Миниатюрни оранжеви огньове играеха върху зелените и очи. Чаках да продължи.
- Винаги са били много любопитни относно начина, по който създавате семейства тук. Децата винаги са ги интересували. Мисля, че е възможно да се опитат да ги унищожат някак.
Неприятна мисъл започна да се оформя в съзнанието ми. Нямаше обяснение, но имаше разлика в това да се опиташ да унищожиш човечеството като цяло и това да унищожиш децата. В цифри нямаше място за сравнение, но изглеждаше хиляди пъти по-ужасно. Предполагам, че отключваше някакъв инстинкт, но паниката, която започвах да усещам си беше истинска.
Седнах с изправен гръб. От сънливостта ми нямаше и помен.
- Децата? Това би било ужасно!
- Алекс, забрави ли, че за навите това няма значение? – отвърна тя с въпрос.
Не бях забравил и все пак не можех да го допусна, необяснимо защо се противопоставях на мисълта. Опитах да се успокоя и да разсъждавам трезво. Децата... Ако имаше как да ги премахнат щеше да се прекъсне репродуктивния процес, просто и ясно. Без деца цялата човешка полулация беше обречена. Сетих се друго.
- Няма ли да е прекалено явно, ще предизвикат самодивите да се намесят така?
- Да, така е наистина – Лина седеше сгушена в тъмносинята си фланелка, свила ръце пред гърдите си. Искрящия цвят на виното хвърляше виолетови отблясъци върху лицето и. – Сигурно ще се разбере, само че може да е вече късно. Пък и не знам как биха могли да попречат.
- Трябва да е нещо с много забавен ефект. Ако изполват универсалната ваксина, вероятно залагат задействието след години, когато вече всички са инфектирани.
- Да – съгласи се отново тя, – но ако внезапно започнат да умират всички хора, взели тази ваксина, нали ще спрат да я прилагат?
Беше абсолютно права. Сещах се за случаи, в които лекарства бяха изтегляни от пазарите, поради странични ефекти. Със сигурност производството и използването на ваксината щеше да спре.
- Може да е нещо съвсем незабележимо, разтеглено във времето или...
Спрях да говоря, защото внезапно осъзнах какво правеха навите. Кристално ясно виждах целият им план, проектиран да действа години напред.
- Лина – казах с равен глас, - те ще се опитат да направят всички хора стерилни. Неспособни да раждат деца. Ето така ще унищожат децата. След това измирането на хората ще си стане от самосебе си.
- Може да не стане с първото поколение – разсъждавах на глас. – Може да размият ефекта сега, а в следващото да го развият напълно. Така, когато стане ясно, че никой не може да има деца ще е прекалено късно. Сигурно ще минат двайсет или дори трийсет години преди да се осъзнае пълния мащаб.
Изправих се и закрачих из стаята.
- Това е толкова мащабно, че едва ли самодивите ще могат да направят нещо. Подло, мръсно, но хитро. Сигурно като удар с чук.
Спрях и я погледнах. Беше застинала в ужасена гримаса с ръка на устата си. Видях отчаяние в очите и.
Тя постави чашата си на масата, стана и дойде до мен.
Прегърна ме и прошепна:
- Ще ги спрем... Ще ги спрем, на всяка цена. Обещавам.
Ръката и се плъзна нагоре по врата ми и зарови пръсти в косата ми. Устните и потърсиха моите. Хванах внимателно раменете и я отблъснах назад.

***

Събудих се с главоболие. Снощните разговори първо с Марина и Сивела, а после с Лина отново объркаха всичко в главата ми. Струваше ми се, че трябва да бързам, а не знаех какво да направя. Нямах представа как да продължа. Целта беше ясна, средствата за постигането и също. Е, поне донякъде. Но не разбирах как можем да открием Релас и да и попречим да осъществи плановете си. Освен това се чудех защо не се бяха активизирали досега. Или бяха? Твърде късно ли беше за противодействие?
Лутах се в различни мисли и винаги стигах до задънена улица. Не стига че ме болеше главата, ами ми беше и криво.
Слязох по стълбите и отидох в кухнята за да си направя кафе.
Нямаше никой. Съмнявах се още да спят, може би бяха излезли по задачи. Не бях виждал Нараксис откакто реши, че ще работи с птиците за да наблюдава института, с едно изключение, когато му показах снимката на д-р Ейдриън Уайтхол. Тогава слезе за кратко, разгледа я внимателно и каза, че ще се оглежда за него. Марина после ми обясни, че в този случай той няма как да говори с птиците, затова направо ще използва очите им като свои. Ще проектира част от съзнанието си в тях и реално ще присъства на място, виждайки и чувайки всичко. За да се направи, обаче, трябвало да изключи тялото си, докато е проектиран. Предполагах, че е в стаята си, потънал в медитация или каквото там правеше.
Водата в каната забълбука и я изключих. Сложих една лъжица кафе в симпатична керамична каничка, замислих се и добавих още една. Допълних с вряща вода почти до ръба. Намерих голяма яркожълта чаша, без дръжка, на рафт над гранитния плот и си сипах щедра доза кафе.
Безцелно погледнах към градината в задния двор. Видях Марина и Сивела, седнали на дървени столове около градинската маса, под увисналите клони на голяма върба.
Вдигнах чашата и почти я изтървах, като изпсувах тихо. Пареше.
Излязох в градината и се присъединих към другите двама. Те пиеха чай.
Тръшнах се на един свободен стол и оставих горещата чаша на масата. Въздухът беше приятно свеж, миришеше на трева и зеленина. И тук се усещаше полъхът на пролетта. Месец Март почти преваляше.
Марина ме погледна усмихнато и каза:
- Алекс. Добро утро!
- Добро да е – промърморих. Гласът ми излезе дрезгав и дълбок.
Тя само ме погледна с любопитство и ме хвана за ръката. За секунда болката я нямаше. Пелена падна от очите ми. Знаех, че тя го беше направила, макар да не почувствах нищо.
- Благодаря, много благодаря, чувствах се ужасно – казах.
- Няма защо – отвърна тя, - може би е време да се научиш и сам да го правиш. Помага.
Не се смееше, съвсем сериозна си беше. Вероятно това трябваше да е част от промените, които се очакваха в мен. Не се замислих много, някой ден щях да питам по-подробно. Сега имах друго да правя.
- Мислих си – започнах, - мислих си за момента, в който разберем всичко. Какво ще стане тогава? Как ще се справим с Релас?
Двамата се спогледаха.
- Ще се опитаме да я хванем – отговори Сивела. – Да я хванем, а след това да я заведем обратно в Землено.
- Тя със сигурност няма да е сама.
Не познавах навите достатъчно, не знаех как действат, но бях сигурен, че няма да рискуват само с един човек. Освен това положително знаеха, че подозираме нещо, особено след случката до пещерата.
- Ние сме само четирима, при това, ако имате достатъчно доверие на Лина. Ако извадим и Нараксис заради наблюдението, оставате само двама. Къде е Йоси, впрочем, така и не разбрах защо не е тук?
- Това, че сме двама не е проблем, можем да се справим с повечето нави. Единствено Релас би ни затруднила, тя би могла да ни противодейства доста успешно. Все пак е една от трите.
- Това, обаче, не трябва да те притеснява. Ние не сме сами. Има и други тук, които са известени и ще ни окажат помощ, при необходимост – допълни Марина и продължи. - Колкото до Йоси, вярвам, че в момента се опитва да открие къде се намира Релас и да проследи връзките и с другите нави. От голямо значение е да знаем колко са замесени с нея. Предполагам, че ако ги открием и обезвредим, ще отнемем голяма част от силата им за вбъдеще.
Хванах чашата си с две ръце. Удивих се колко контрастно изпъкват пръстите ми на яркожълтата повърхност. Още беше гореща, но се търпеше.
Разбирах, че това беше само една отделна операция, дори и да победяхме сега, опасността нямаше да изчезне, поне не веднага. Човечеството май никога нямаше да се освободи от потенциалната опасност, която му дишаше във врата. Единствено новите нави, тези като Лина, можеха да променят нещо. Трябваше да им се даде шанс.
- Колко далеч може да стигне всичко? – внимателно попитах. Надявах се да разберат какво имам предвид, без да се налага да влизам в подробности.
- Надявам се да не се стигне дотам – отговори Сивела и вдигна рамене. – Но ако се наложи... Никой не знае. Първо ще се опитаме да я обездвижим, да и попречим да отлети или да изчезне, а след това ще я вземем с нас и ще я преведем обратно. Както и всеки, заедно с нея. Само така можем да предотвратим опасността завинаги.
Това ми стигаше. Явно знаеха какво правят. Исках да разбера моята роля, но засега реших да помисля малко повече, преди да питам пак.
Над нас птичките радостно пееха в клоните на върбата.

***

Денят премина в мързеливо очакване. Разгледах картините по стените, някои наистина бяха стари, с напукани бои и избеляли рамки. Бронята на рицаря в ъгъла имаше вид на доста използвана – цялата беше в драскотини и вдлъбнатини, не като онези от музеите.
По някое време в ранния следобед чух лимузината да спира на алеята пред къщата и минута по-късно влезе Лина. Имаше нов тоалет и носеше няколко торби в ръцете си. Навсякъде са еднакви, помислих, самодиви, нави, жени, всички обичаха да се кипрят.
- Какво? – вдигна рамене тя. – Имах нужда от повече дрехи, тук не е като при нас, трябва да ги купуваш.
Усмихнах се.
- Изглеждаш страхотно – казах само.
Тя искрено се зарадва. Скоро нямаше да има нужда да задава въпроси, когато мъжете я зяпаха, помислих си.
Качи се нагоре и изчезна в стаята си, а аз продължих да мързелувам на дивана.

***

Вечерта беше напреднала, когато Йоси се появи.
В един момент го нямаше, а в другия вече беше тук.
- Здравей – бодро поздрави.
- О, Йоси, радвам се да те видя – отвърнах. – Къде ходи, как я кара?
- Нараксис и другите тук ли са?
- Специално Нараксис се е проектирал в тялото на врана и наблюдава института, ние вече предполагаме кой е целта на Релас – вметнах, - а останалите са тук. Мисля, че са горе, в стаите си. Ти научи ли нещо?
- Да, успях донякъде. Не знаех, че сте напреднали, но това е отлично – усмихна се той и добави – Има ли нещо за ядене?
Да, радвах се, че Йоси е тук.
Качих се на втория етаж и им съобщих, че е пристигнал. Пропуснах само стаята на Нараксис, не исках да нарушавам покоя му, освен това не исках да пропуснем нещо важно около института.
Събрахме се в дневната и насядахме по дивана и фотьойлите.
- Релас не е сама – започна директно Йоси. – Има поне още три с нея. Не знам кои са, но видях следите. Всички бяха минавали покрай университета и бяха опитали да се прилепят. Мисля, че не им се е получило, защото капаните им още стоят.
Замисли се за миг и ме погледна.
- Това са едни... вихри, които целят да се захванат към определен човек, създадени са нарочно.
Не го разбирах напълно, но кимнах. Исках да чуя какво е научил.
- Не знам защо не са успели, може и да не бяха много добре направени, не исках да ровя, за да не ме усетят. Но видях, че бяха различни. Поне три. Скорошни.
Слушах без да се меся. Сивела седеше, скръстил крака във фотьойла.
- Три? – сви устни той. – Имаш ли представа кои са?
- Не, не мисля, че бих могъл, без да оставя следи.
- Добре, това е добре, не искаме да ги тревожим.
- Предполагам, че е имало още един, но вече беше задействан и след това заличен. Някой е прилепен.
- Вече? – учуди се Марина. – Толкова бързо.
- Защо не? – отвърна и Сивела – Ако е направен правилно и човекът е в подходящото настроение. Лошото е, че сега вече имат достъп до института.
- Добре – намесих се, - може ли поне с две думи да ми обясните за тези прилепващи капани?
- Това, както Йоси каза – започна Марина, - са нарочно създадени вихри, които прилепват човека към този, който ги е заложил. Навлизат в мислите му и го карат непрекъснато да мисли за него. Естествено е необходимо да се познават, но това може да стане и по-късно. Представи си прилепен човек, който вижда онзи, който го е прилепил – от този момент нататък става обсебен от мисълта за другия. След това е лесно да му влияеш. Малко е тромаво по този начин, но не забравяй, навите не могат да правят всичко, което ние можем. Освен Релас, разбира се.
Сетих се за нещо.
- Като магия за любов ли?
- Да – усмихна се Марина, - точно като магия за любов.
Добре, сега вече имаше смисъл. Ясно ми стана как навите ще опитат да убедят някого да ги вкара в института. Можех да предположа, че тези вихри са направени за точно определени хора – тези от екипа на д-р Уайтхол.
- Дали е възможно онзи, който се е задействал да е бил за д-р Уайтхол? – попитах.
- Разбира се, нищо не изключва тази възможност.
- Това означава, че нямаме никакво време. Та те могат да атакуват всеки момент! – възкликна Лина.
Аз се опитвах да осмисля чутото. Ако наистина можеха да влязат, при това с ръководителя на екипа, значи вече закъснявахме. От друга страна се сетих нещо, което онзи очилат младеж беше казал. Ваксината беше почти готова, но имаха още неща за доизчистване. Каквото и да означаваше това. Може би не бързаха толкова много. Може би имаха нужда нещата да са приключили напълно преди да променят нещо, в противен случай съществуваше опасност техните промени да не са отразени в крайния продукт.
Това обясняваше защо не са задействали нищо през месеците, в които Релас беше в тази реалност. Чакали са удобния момент. Само че тези пресни вихри може би доказваха, че вече е настъпил. Наистина нямахме време.

***

Вечерта започна чудесно. Още докато слизаше от таксито Джулия го порази с красотата си. Изглеждаше ослепително в тясната червена рокля, единствено широкият колан със сребърно украшение и пречеше да изглежда безсрамно предизвикателна. Не го интересуваше, тя беше с него и зле прикритите погледи на мъжете само го забавляваха.
Отдавна не се беше чувствал така щастлив.
Наблюдаваше жестовете и, докато се храни. Красивите и ръце уверено държаха ножа и вилицата и със сигурни движения разрязваха телешката пържола. От нея се процеждаше розов сок. Тя обичаше стека си почти суров.
Набоде малко парче червено месо, потопи го в гъбения сос и внимателно го поднесе към устата си. Задъвка с явно удоволствие и се усмихна.
Тъмните и очи блестяха в приглушената светлина.
- Защо не се храниш, не ти ли харесва? – попита.
- О, не, харесва ми, дори много - реши, че може да си позволи малко свобода и добави – Харесва ми да те гледам, красива си.
- Благодаря - усмихна се смутено, - на мен пък ми харесва, че ти ме харесваш.
Толкова е приятно, помисли Ейдриън, тя го харесваше, беше сигурен в това. С насмешка се сети за бившата си жена. Само ако можеше сега да го види в компанията на тази красива жена. Джулия превъзхождаше Сара във всяко отношение. Беше млада, красива и умна. Разговорите с нея му доставяха огромно удоволствие, можеше да си позволи да навлезе в детайли, относно работата си, без да загуби интереса и. Наистина се интересуваше от това, което той прави, смяташе го за важно.
Отношението и към него, от своя страна, го караше той самият да се чувства важен. Или може би беше по-правилно да каже „оценен”. Тя се радваше на присъствието му, всеки път, когато се чуеха по телефона разбираше, че искрено се радва да го чуе. Не си измисляше причини за да не му отговори и никога не затваряше първа. Често го търсеше, дори и на работа.
Може би живота му най-накрая можеше да тръгне в по-добра посока, осмели се да помисли Ейдриън.
- Изглеждаш замислен днес – извади го от мислите му тя. – Да няма някакъв проблем?
- Не, никакъв, просто си мислех.. – запъна за момент, чудеше дали да и каже, каквото наистина мислеше. Реши да не рискува. – Мислех си за това колко добре ме караш да се чувствам.
Джулия се разсмя тихо, личеше си, че и е приятно да го чуе.
- Аз пък си помислих, че някой вирус от твоите те е победил днес.
Взе още едно парче от стека и попита:
- Нали всичко е наред в института? Не си ли изобретил някое чудо днес?
Харесваше му безгрижния начин, с който разсъждаваше за програмите, които той ръководеше. Разбираше колко са важни, но в същото време гледаше на тях по детски ентусиазирано. Обичаше да и обяснява.
- Не, няма чудеса, само продължителна работа. Но сме наистина близо до завършване на проекта. Днес успяхме да интегрираме променената ДНК в самостоятелен жизнеспособен вирус, към който няма непоносимост. Естествено, ще отнеме още доста време за проби и изчистване на някои неща, но мисля, че оттук нататък няма връшане назад.
- О, това е страхотно! – възкликна тя. Ейдриън и беше разказал в подробности за проекта, който ръководеше и тя прояви нескрит интерес.
- Това означава, че скоро света ще може да се освободи от оковите на болестите. Ейдриън, сигурно ще получиш Нобелова награда!
Трябваше да признае, че се ласкаеше от подобна мисъл. Разбира се, не само той, работата се вършеше от целият му екип, но в крайна сметка той беше този, който ръководеше екипа. Името му щеше да стане известно като човекът, победил болестите.
Джулия светеше от ентусиазъм.
- Сигурно е много интересно сред всичките онези машини и микроскопи – блестяха очите и. – Много искам да видя как става всичко.
Ейдриън се усмихна. За пръв път някой проявяваше чак такъв интерес, със сигурност не и толкова красива жена.
- Може да те заведа някой път – подхвърли. Искаше да я накара да се чувства специална.
- Може ли? – възклина тя. – Би било страхотно! Хайде да отидем днес, какво ще кажеш?
Очите и се бяха разширили, задъхваше се. Ентусиазмът и беше заразителен.
- Преди да отидем вкъщи, да минем покрай работата ти и да ми покажеш всички инструменти, които използваш? Харесвам мъже, които знаят как да боравят със сложни уреди – двусмислено подхвърли. – И всички онези мънички вирусчета, които ще променят човечеството. Искам да ги видя.
Джулия се беше облегнала с ръце на масата, наведена напред. Косата и се спускаше в блестящи къдри по раменете. Вперила поглед в Ейдриън тя изглеждаше възбудена.
Очевидната покана го остави без дъх. Толкова силно я искаше, че беше готов на всичко, за да я има.
- Защо не – решително отвърна той. – Може да го направим. Познавам гардовете, не би трябвало да е проблем.
- Много добре, нямам търпение – каза тя и после добави, – нека първо се насладим на вечерята и тогава да пристъпим към другите удоволствия, става ли?
- Разбира се – отвърна Ейдриън. Нямаше за къде да бързат. С тази жена можеше и да не се бърза. Всичко си идваше по реда.

***

От втория етаж се чуха забързани стъпки и стълбата заскърца.
Всички вкупом се обърнахме нагоре. Нараксис слизаше внимателно, куцукайки. Явно движенията му носеха болка.
- Схванал съм се – мърмореше той. – Ще се оправя след минута.
Направихме му място на дивана и той непохватно седна между мен и Марина. Изглеждаше разтревожен.
- Заедно са – каза. – Релас и онзи доктор са заедно в момента.
Усетих как адреналинът се надига в мен.
- Къде? – беше първият въпрос, който ми дойде наум.
- В някакъв ресторант. Не исках да прекъсвам, докато не разбера къде отиват. Успях да разпозная доктора от снимката, която ми даде и го последвах, след като си тръгна от института. Добре, че не използва метрото, тогава щях да го изгубя със сигурност. Отиде си вкъщи и половин час по-късно пристигна Релас. Качиха се заедно в такси и отидоха в този ресторант.
Спря, премигвайки, свил сините си очи.
- Той сякаш е прилепен, не можах да проверя добре, а и не исках да рискувам да се приближавам.
- Да – прекъсна го Марина, - установихме го вече. Не знаехме кой е бил, но сега всичко става ясно.
- Има още нещо – каза Нараксис. – има една жена, която следеше доктора. Сега седи пред ресторанта в една червена кола.
- Нормално – намесих се, - не искат да го изтърват от поглед.
- Можем ли да предположим, че замислят нещо точно сега? – попита Сивела.
- Не знам, не мога да преценя, но мисля, че няма да е зле да се подготвим и да отидем някъде около института за всеки случай - усещах как ме обзема възбуда. – Така няма да губим време, ако се наложи.
Обърнах се към Нараксис.
- Ти трябва да продължиш наблюдението и да ни предупредиш, ако тръгнат натам. Предполагам, че ще се опита да я вкара в лабораторията. Ако пък се разделят, ще се приберем обратно тук.
- И ще се опитаме да проследим Релас – добави Сивела. – Така ще ни заведе до другите и ще можем да ги ударим там.
Разбира се, не ни трябваше друго, успеехме ли да обезвредим навите веднъж. Нямаше никакво значение дали щеше да е пред института или там, където се крият. Просто трябваше да ги спрем.
Погледнах лицата им. Вече нямаше усмивки, изглеждаха напрегнати, съсредоточени. Лина хапеше устни.
Нараксис не каза нищо, само се изправи и бавно се заизкачва по стълбите. Личеше си, че му е трудно. Сякаш изведнъж годините го бяха победили.
- Чудесно – плясна с ръце Марина, – да се приготвяме. Йоси, ти би могъл да предупредиш другите и да им разкажеш какво се случва, нека са в готовност. Ако се наложи, ще отидеш да ги извикаш.
Йоси кимна и отиде до кухнята.
Набързо се преоблякох с по-удобни дрехи, сложих си дънки и пуловер, взех и едно леко яке. Не се знаеше колко ще висим отвън. Когато слязох долу, другите вече ме чакаха.
Натъпкахме се в лимузината и потеглихме. Единствено Йоси остана в къщата, но той щеше да вземе директната линия, както се изрази и да дойде направо там.
Джордж не беше на смяна тази вечер, заместваше го мълчалив русоляв младеж, с къса подстрижка. Не задаваше въпроси.
Седях на седалката до шофьора и гледах през предното стъкло. Не знаех какво да очаквам, неизвестните бяха твърде много. Освен това, вероятно аз щях да се окажа най-непотребния от цялата група. Не притежавах никакви специални способности, не знаех как бих могъл да помогна, очаквах да съм само статист. Попипах амулета, който Девара ми беше дала. Така и не попитах Нараксис за пълните му функции.

***

Ейдриън плати и остави щедър бакшиш на сервитьора. Той се усмихна и ведро му пожела приятна вечер, докато отваряше вратата на ресторанта.
- Със сигурност ще е приятна – самодоволно отвърна той и прегърна Джулия през кръста.
Таксито ги чакаше отвън с работещ двигател.
- Накъде, сър? – попита шофьорът, очевидно с пакистански произход.
- Мил Хил – отвърна кратко Ейдриън. – Като стигнем ще ви кажа накъде да карате.
Джулия седеше притихнала до него. Държеше ръката му и леко я стискаше. Очите и блестяха в тъмното, издавайки колко силно се вълнува. Това го накара да се почувства силен и уверен в себе си. Харесваше му да я вижда толкова ентусиазирана.
Усмихна и се.
- Ще видиш моето малко кралство.
- Да, твоето кралство – повтори тя. – Там където съдбата на всичко е в твои ръце.
Стисна ръката му по-силно и се сгуши в него. Харесваше му как я кара да се чувства. Разбираше, че в този момент тя беше готова на всичко за него. Изпита сладостна тръпка при мисълта, че след института щяха да отидат у тях. Отдавна искаше да я има, но сега... сега вече знаеше, че е негова. Щеше да бъде прекрасна нощ.
Пътят беше пуст и таксито се движеше бързо из тесните улици.
Една самотна врана кацна на нисък клон на дървото до входа на ресторанта. Започна да почиства перата си с клюн, докато гледаше празната улица.

***

Лимузината вземаше завоите плавно, въпреки високата скорост. Разстоянието не беше голямо, щяхме да сме там за двайсетина минути, в най-лошия случай.
Мълчахме всички, но въпреки това напрежението се усещаше. Може би нещата започнаха да се случват прекалено бързо, а може би не точно по начина, по който очаквахме да се развият. Нямаше как, не можехме да ги контролираме и се налагаше да действаме според ситуацията, без предварително начертан план.
Минутите се нижеха, чуваше се само ръмженето на двигателя. Прехвърлях през ума си възможните варианти да попречим на Релас. При всички случаи трябваше да я спрем, преди да е влязла в института. Тогава нямаше да може да направи нищо, дори и да я изтървяхме.
Доктор Уайтхол беше ключова фигура в цялата операция – без него нямаше как да се добере до лабораторията. И все пак той беше изключително ценен, не исках да му се случи нещо.
Обърнах се назад:
- Искам да ви помоля, каквото и да се случи, да внимавате д-р Уайтхол да не пострада – огледах ги въпросително.
Не беше необходимо да обяснявам защо, мисля че се досещаха. Марина и Сивела само кимнаха безмълвно. Лина ме гледаше напрегнато.
- Лина – попитах, - има ли нещо, което да те тревожи?
Тя само поклати глава отрицателно и продължи да хапе устни. Предположих, че е притеснена от предстоящия развой. Съчувствах и, аз също бях притеснен, въпреки, че нивото на адреналин в кръвта ми беше спаднало. Мозъкът ми работеше на бързи обороти и регистрираше и най-малките детайли наоколо. Сякаш бях влязъл в някакво друго състояние на съзнанието, където всичко е по-контрастно и отчетливо. Сигурно така се чувстваха войниците, преди да влязат в битка.
Ясно ми беше, че вече сме спечелили. Нямаше как да изтървем Релас сега, след като знаехме с кого е и как ще се опита да влезе в института. Щяхме да успеем да и попречим, това беше сигурно. Оставаше по-трудната част, да я хванем и отведем в Землено. Ако успееше да се измъкне се връщахме обратно в началото, само че този път нямаше кой да дойде и да ни каже какво планират.
Рязък ляв завой на деветдесет градуса ни залепи са стъклата, когато завихме по Хамърс Лейн. Русичкия шофьор гледаше невъзмутимо напред, държейки здраво волана с две ръце, за щастие нямаше други коли по пътя. Наближавахме, следващия остър завой щеше да ни изведе на Риджуей, а оттам до НИМИ остваше по-малко от километър.
Казах на шофьора да намали. Не исках да се издадем пред всички, че пристигаме. Въпреки, че беше малко вероятно, все още можеше да има някой, който да наблюдава входа. Не исках да поемам глупави рискове.
На кръстовището, където Хамърс Лейн се пресичаше с Риджуей се разминахме с празно такси, което отиваше в обратна посока. Смръщих вежди и се опитах да не мисля негативно, но въпреки това неприятното чувство се загнезди в съзнанието ми.
- Спри тук – казах и посочих свободно място до пътя, на около петстотин метра от входа на института.
Колата послушно отби, без да гаси двигателя. Излязохме спокойно, НИМИ все още не се виждаше, макар и улицата да беше права.
Преди да затворя вратата се надвесих вътре и казах на шофьора да ме следи с поглед и да дойде, когато му махна.
Той само кимна отсечено. Не попита нищо. Бегло се зачудих каква ли е тази фирма, която изпълнява такива транспортни услуги, без да задава въпроси, но после се концентрирах върху настоящето.
Лампите хвърляха петна жълта светлина, достатъчна за да освети улицата. Беше пусто.

***

Таксито отби плавно и спря непосредствено до входа на института.
Ейдриън излезе бързо, заобиколи и отвори другата врата. Джулия се завъртя на седалката и се измъкна елегнатно. За момент роклята и се набра, разкривайки дългите крака. Погледът му се плъзна по тях, докато опря в тъмната линия на завършека на чорапите и. Усети как вълната на желанието се надига все по-силно.
Искаше я. Още сега. Дали нямаше да стане още в кабинета му? Мисълта накара коленете му да се разтреперят.
Затвори вратата малко по-рязко от необходимото и се наведе напред. Трескаво ровеше в портфейла си за да намери пари и да плати. Без да мисли грабна банкнота от петдесет паунда и ги подаде през прозореца.
- Заповядайте – каза, - моля, задръжте рестото.
- Благодаря много, сър – очите на шофьора се бяха разширили, - сигурен ли сте, че няма да имате нужда от мен? Мога да ви изчакам.
- Не, благодаря, не е необходимо, ще се оправим сами.
Разбира се, можеше да му каже да изчака, но идеята да прави секс с Джулия в кабинета го беше обзела напълно. Така нямаше да се налага да бързат да тръгват обратно.
Усещаше надигащата се ерекция.
Таксито потегли бавно и скоро се изгуби нагоре по улицата.
Ейдриън се обърна към Джулия и разпери ръце.
- Ето, това е Националният Институт по Медицински Изследвания. Тук работя, това е мястото, където се случват чудеса.
Изпитото в ресторанта вино му даваше увереност.
Тя се оглеждаше с блеснали очи, на устните и играеше лека усмивка.
Погледът и пропълзя по масивните сгради, тъмнеещи в далечината на двора, после погледна пустата улица зад тях. Рязко се обърна към Ейдриън, прегърна го и впи устни в неговите.
Ръцете му се увиха около нея и я притиснаха силно. Усещаше вкуса на виното върху устните и. Сърцето му биеше силно, краката му омекнаха.
Телефонът в десния джоб на сакото му иззвъня.
Не искаше да му обръща внимание, но телефонът продължи да звъни.
С неудоволствие прекъсна целувката и го извади. Продължаваше да звъни. Погледна светещия екран и с изненада видя, че Сара го търси. Толкова късно, тя не би се обадила, без да има сериозна причина. Изкуши се да не и обърне внимание, но после мисълта, че нещо може да се е случило с децата го накара да размисли. Пък и искаше да тя да разбере, че не е сам.
Погледна към Джулия с извинителна усмивка и го приближи до ухото си.
- Да? – каза.
- Едриън – прозвуча отсреща гласът на бившата му жена, - отдавна не си се обаждал.
Звучеше тъжно, освен това сякаш беше пила.
- Случило ли се е нещо? – започваше да се притеснява. – Сара, наред ли е всичко?
Джулия го гледаше, без да се усмихва, усещаше, че започва да нервничи.
- Ейдриън – глухо отговори Сара, - толкова съм самотна, искам да поговорим...
Това ли беше, самотна? Затова ли му се обаждаше? Изпита чувство на облекчение, но и злорадство.
Джулия го хвана за ръката и го дръпна леко към въртящата се врата. Той не помръдна.
- Сара, виж, не е удобно да говоря, не съм сам. Не може ли да почака до утре? – изпитваше срамно задоволство, че и отказва. Искаше да я накара да се почувства зле.
От другата страна имаше само мълчание.
- Ало, Сара? – каза той.
- Аз... той ме напусна, Ейдриън... – усещаше, че тя едва сдържа сълзите си, но не изпита никакво съчувствие.
Джулия бръкна под сакото и обви ръка около кръста му, после го хвана за колана и леко го затегли към вратата. Гледаше го с блестящи очи.
- Виж, наистина не мога да говоря сега, ще ти се обадя утре, става ли?

***

Мил Хил беше симпатичен квартал, с красиви тухлени къщи и добре подържани градини. Равно подрязани кипарисови дървета разделяха дворовете на симетрични правоъгълници. От двете страни на улицата имаше стройни редици от паркирани коли
Движехме се вкупом, придържайки се близо до живия плет, който ограждаше улицата. Мислех как да се разположим най-добре за да останем незабелязани, в случай че Релас се появеше. Сетих се, че точно срещу входа бях видял автобусна спирка, един или двама от нас можеха спокойно да останат там, без да предизвикват подозрение. Помнех, че някъде наоколо имаше струпани кофи за боклук, зад които също можеха да се скрият един-двама. Когато пристигнеше подкреплението и заемехме позиции нямаше начин навите да успеят да се измъкнат.
Отнякъде се чуваше приглушена музика и смях.
С приближаването, отбивката към института се разкриваше все повече. Там пътят се разширяваше, за да освободи място към входа. Двете високи лампи в краищата на разширението хвърляха призрачно жълта светлина върху металните пръти на оградата на института. Оставаха още стотина метра за да се открие напълно.
Ясно различавах автобусната спирка, осветена от единствена лампа, надвесена над нея. Всяка стъпка ни водеше все по-близо.
Дочух приглушен мъжки глас. Идваше точно от мястото, към което се бяхме запътили.
-... ще ти се обадя утре, става ли?
В следващия миг се случиха няколко неща едновременно.
Мисля, че първо усетих опарването от амулета на врата си, а едва след това регистрирах трясъка на автомобилната врата и движението. Не успях да различа ясно какво беше, но видях как Марина се хвърли настрани в опит да го пресече. В същото време Сивела светкавично полетя напред към двете фигури, които забелязах до входа на института. Усетих мощен алармиращ импулс, който потвърди и без това явната ситуация – някой ни атакуваше.
Висок мъж говореше по мобилен телефон, а плътно до него стоеше стройна, красива жена с буйна къдрава коса. За миг разпознах в нея Релас. Мъжът до нея трябваше да е д-р Уайтхол. Глупаво, но за изтичащия миг ми мина през ума, че от снимката не ставаше ясно колко е висок докторът.
Следващите събития протекоха с невероятна бързина, въпреки че в ускорения ритъм на съзнанието ми изглеждаха като на забавен каданс.
Сивела се приземи полуприклекнал на няколко метра от Релас, докато Марина стоеше изправена в средата на улицата, насочила леко свити в лактите ръце, към неясен силует, криещ се в сянката на голямо дърво.
Лина не помръдваше, аз също.
Видях как Релас блъсна мъжа до себе си и се извъртя към Сивела. Докторът отлетя на няколко метра и се стовари тежко на земята.
Сякаш изпод вода се чу глух звук и едва осезаема вълна премина през нас, карайки космите по ръцете ми да настръхнат. Някак си разбрах, че Сивела я предизвика. Той седеше неподвижно, с отпуснати ръце и само гледаше в Релас. Тя беше застинала в странна поза, сякаш прекъсната по средата на движението. Левият и крак беше леко изнесен напред, а ръцете и се вдигаха, сгърчили пръси. Лицето и се превръщаше отново в онази ужасяваща маска, която вече бях виждал.
Последва миг затишие, в който нищо не се случи. После Лина се изстреля напред и се насочи с широки крачки към Релас. Затичах се след нея, без да имам идея какво ще направя, когато стигна там.
Отново се чу особен звук, този път различен, подобен на изпукване и Нараксис се появи от другата страна на улицата.
Без да се бави и секунда, той забърза към входа на института. Личеше, че още е схванат. Изглеждаше наистина уморен.
Успях да чуя, че говори нещо на непознат език, докато вдигаше ръка към Релас.
Тя не успяваше да помръдне. Знаех, че Сивела някак си я задържа.
Бегло регистрирах как Марина хукна нанякъде зад гърба ми. Амулета беше спрял да пари.
Подминах, тичайки, замръзналите фигури на Релас и Сивела и се насочих към д-р Уайтхол. Той опитваше да се отдалечи, ритайки с крака назад. Видях паниката в очите му. Изглеждаше добре, нямаше какво да направя за него и се обърнах към сцената зад себе си.
Лина се приближи до Релас, сграбчи я отзад и с рязко движение изтръгна колана от кръста и. Сребърната брошка, с която беше закачен отлетя настрани и издрънча по асфалта. Стисна го в ръка и отстъпи назад.
Едва тогава забелязах сянката, която се промъкваше зад Нараксис.
Исках да извикам, но беше прекалено късно. Непознатия вдигна ръка и видях острие да проблясва с жълтата светлина на уличните лампи. Скочих към него и може би щях да го достигна, ако се беше забавил само за миг. Видях как острието описва искряща дъга и се забива в гърба на Нараксис.
Достигнах го само миг по-късно. Успях да сграбча ръката му и да го блъсна с цялата си тежест. Той загуби равновесие и политна назад, повличайки ме със себе си. Паднах тежко отгоре му, притискайки ножа към земята. Замахнах с дясната си ръка и му нанесох съкрушителен удар в челюста. Усетих как се отпуска, но за всеки случай повторих. Очите му се разфокусираха и той престана да се бори.
Претърколих се настрани и скочих на крака.
Нараксис стоеше прав, навел глава. Виждах тъмно петно да се разпростира по ризата на гърба му. Не помръдваше.
Зад него Лина отстъпваше назад, стискайки смачкания плат в ръцете си. Застана плътно зад Сивела, сякаш се търсеше закрила от него.
От очите на Релас струеше чиста злоба. Въпреки, че беше обездвижена ми стана ясно, че тя напълно разбира случващото се. Сивела нашепваше нещо тихо през свити устни. Цялото му тяло беше напрегнато. Изглеждаше, че изпитва силно затруднение.
Съвсем бавно ръцете на Релас започнаха да се повдигат, преодолявайки съпротивата. Лека усмивка заигра по устните и.
Можех да усетя напрежението между двамата. За момент ми се строи, че различавам синкаво сияние, обгръщащо ги в изолиран пашкул. Сивела сви устни и се напрегна още повече. Сиянието стана съвсем ясно забележимо, особено наситено в пространството помежду им. Видях как усмивката на Релас се стапя и в очите и прозря паника.
В този момент Нараксис простена и се приведе напред. Протегна ръка към земята, подпря се и тромаво седна на пътя.
Сивела го погледна с ъгълчето на окото си, отклонявайки вниманието си за част от секуната, но това беше достатъчно на Релас да се измъкне от вцепенението. Не рискува да нападне отново, а само хвърли злобен поглед и побягна нагоре по тъмната улица, оставяйки зад себе си седящия в недоумение д-р Еъдриън Уайтхол.
Йоси внезапно се материализира до мен.
Погледнах след бягащата фигура и стиснах зъби. Нищо не можех да направя точно сега. Клекнах до Нараксис и сложих ръка на рамото му. Той седеше, подпрян на лявата си ръка, дишайки тежко. Вдигна глава.
- Алекс, след нея, не я изтървай – насечено каза той.
Сивела се приближи и коленичи до него. Погледна го разтревожено и след това каза:
- Трябва да го изведем оттук. Веднага – впери поглед в Йоси и добави – в Землено.
Йоси кимна и ни махна с ръка да се отдалечим. Отстъпихме няколко крачки, а той с тих звук се превърна в онази черна безформена маса, която ми беше изкарала акъла преди толкова време. Сякаш беше късче разумна нощ. Обви се около ранения Нараксис и след миг вече нямаше никой. Само няколко лъскави петна блестяха с жълт отенък на черния асфалт.
Чух затръшването на врата и форсирането на двигател някъде нагоре по улицата. Свих ядно устни.
- Марина? – погледнах въпросително Сивела.
- Не се безпокой, ще се оправи и ще ни намери.
В този момент човекът, който бях нокаутирал се размърда стенейки.
Цялата схватка беше отнела само няколко секунди. Гардовете на института все още не бяха забелязали суматохата. Беше въпрос на време някой да се появи и да започне с въпросите.
Изтичах на пътя и замахах с ръка.
След секунди мерцедесът спря пред нас и шофьорът изскочи без да гаси мотора. Посочих с ръка към лежащия на земята мъж. Не беше необходимо да обяснявам повече. Натъпкахме го на задната седалка, въпреки вялата съпротива. Сивела и Лина го притиснаха от двете страни, ограничавайки движенията му.
Погледнах назад към седящия на земята доктор. Не исках да го оставям така.
Изтичах до него. Изглеждаше зашеметен и объркан.
Клекнах до него и го погледнах в очите.
- Доктор Уайтхол – започнах, - не искам да останете с погрешно впечатление. Бяхте замесен в нещо, за което не подозирате. Ре... тази жена щеше да ви използва и най-вероятно да ви убие накрая. Знам, че звучи невероятно, но ви моля да ми повярвате. Ние се опитваме да я спрем, защото е на път да сътвори неприятности не само на вас, а и на всички хора.
Предполагах, че звуча глупаво, но нямах време за повече обяснения. Не знаех дали въобще ме разбира. Изправих се и понечих да тръгна, но отново се обърнах към мъжа.
- Само ви моля, продължавайте с проекта си, не спирайте и го направете съвършен.
Върнах се до колата, скочих отпред и потеглихме.
Не знаех къде да караме, не видях в каква кола се беше качила Релас, нито в каква посока се отправи.
- Сър – за първи път проговори младежът с къса коса, без да намаля скоростта, - надявам се забелязахте камерите над входа?
По дяволите, нищо не бях забелязал.
- Не, но това няма значение, докато ги разгледат ние вече няма да сме тук – отговорих, без да съм напълно сигурен в казаното.
Погледнах го с любопитство. Как въобще успя да забележи каквото и да е, та той беше там само за секунди?
Той само кимна и настъпи още повече газта.
Едва сега усетих адреналина, който се изгаряше в тялото ми. Погледнах ръцете си и видях, че треперят. Поех дълбоко въздух и опитах да успокоя ударите на сърцето си.
Не знаех какво да мисля. Дали се бяхме справили? Изтървахме Релас, но бяхме попречили да изпълни плановете си. Какво щеше да се случи с Нараксис? И откъде се беше взел този тип отзад.
Обърнах се към него.
- Кой си ти? – попитах го направо и хвърлих поглед към Сивела. Той леко поклати глава. Явно поради някаква причина не успяваше да се добере до съзнанието на този човек.
- Защо ти е името ми, демоне? Ти нямаш власт над мен – изгледа ме онзи с налудничава усмивка.
Демон? Мислеше ме за някой друг. Явно беше човек, който служеше на навите. Кой знае какво му бяха забъркали из главата. Реших да играя неговата игра.
- Знаеш, че така или иначе ще науча това, което искам от теб. Ще си спестиш мъки, ако ми отговориш направо.
Докато говорех се опитах да пратя послание на Сивела, с което да му обясня защо се държа така. Вероятно успях, защото видях как той си променя физиономията. Веждите му леко изпъкнаха напред, устата му се издължи, едва прикривайки редици от разкривени зъби.
- Отговори на господаря ми! – прогърмя гласът му в купето на лимузината. Ниският тембър и неоформеното ръмжене спираха дъха.
Онзи замръзна с отворена уста. Бавно започна да осъзнава в какво беше на път да се забърка.
- Не – объркано каза той, - вие не можете да ме нараните. Пазителката ще ме спаси....
Въртеше глава наляво и надясно в безизходица. Трескаво зарови пръсти в джоба на ризата си.
- Тя е по-силна, ще се върне за мен – продължаваше. – Имам амулет, назад изчадия адови!
Извади малка фигурка, подобна на моята и се опита да я навре в лицето ми. Протегнах се и спокойно я изтръгнах от ръката му. Отворих прозореца и я метнах навън.
Хладният вятър за миг развя косата ми.
- Никой няма да се върне за теб – казах. – Ти си само мой и ще изям душата ти, ще направя свирки от костите ти, за да забавлявам гостите си.
Гледах го в очите и се стараех да си придам зловещ вид. Не знам дали успявах.
- Не, тя обеща... – гласът му беше станал писклив, страхът беше на път да го парализира напълно – Тя ще ме отведе във владенията си, заедно с другите.
- Кои владения, как ще те отведе? – ръмжеше до него Сивела.
- Владенията на вечната младост, където живее тя – пелтечеше мъжа. – Заедно с другите...
Имаше и други, да, това го бях разбрал, но не знаех дали говори за нави или за последователи.
Сивела сграбчи лицето му с ръка и го извърна към себе си. Думите излизаха почти неразбираемо през променената му уста.
– Как ще те отведе? Кажи сега и може да не те оставя на адските хрътки, дори мога да ти позволя да ми служиш.
Доста добре се справяше, трябваше да призная.
Шофьорът беше стиснал волана с две ръце. Кокалчетата му бяха побелели. Не смееше да пророни дума.
- Не знам.. Не ми каза.. – прибелваше очи мъжа. – През вратата... Онази, която използва от хилядолетия... Тя ще я отвори за мен.
Скръсти ръце пред лицето си и затвори очи. Шепнеше нещо недоловимо, сякаш се молеше.
- Коя врата, къде се намира? – продължавах да питам, но той не отговори, нито реагира на разтърсването на Сивела. Беше се отнесъл нанякъде.
- Лина, ти знаеше ли, че имат помагачи сред хората? – погледнах я, но се сетих, че не разбира английски, затова и обясних набързо с две изречения.
- Не, нямах представа – отговори.
Обърнах се напред.
Това беше нещо ново и придаваше различен отенък на случилото се. Исках да разбера повече за тези последователи. Възникваха въпроси, чиито отговори можеха да помогнат да се справим с навите веднъж завинаги.
Сега, обаче, се налагаше да се концентрираме върху проблема с Релас. Отстранихме непосредствената опасност, но докато тя беше свободна все още нищо не беше свършило. Следата беше гореща и трябваше да я последваме.
- Сивела, какво ще направи Релас сега, имаш ли представа?
- Ще се възстановява, със сигурност – беше върнал нормалното си лице. Признавам, че се чувствах по-комфортно така. - Освен това ще потърси начин да възстанови силите си.
- Смяташ ли, че е е отслабнала от тази схватка?
- Вероятно, освен това имаме колана и.
В библиотеката бях прочел и за това, но не му обърнах внимание. В много от митовете се говореше, че силата на самодивите се крие в ризата или колана. Наричаха го зунка или забунче. Ако момък успеел да го вземе, самодивата не можела да си тръгне и оставала с него, но всячески се опитвала да си го върне и да избяга. Вече звучеше смислено.
Бяха минали едва няколко дни от тогава, но ми изглеждаше като цяла вечност.
- Обясни ми за колана, защо е важен? – попитах.
- Не е необходимо да е точно колан, може да е всяка част от дреха или дори съвсем различен предмет, просто някакъв артефакт – отговори Сивела. – За непосветените, особено за навите, той е необходим за да съхранят част от уменията си, когато преминават в тази реалност.
- Мислех, че знанието си е знание навсякъде.
- Така е, но тук силата е по-малко, по-трудно достъпна и има нужда от ...хм, инструменти за да си помагат.
Не исках да изпадам в излишни дискусии и не продължих с въпросите. Разбрах достатъчно.
- Какво мислиш, че е амулета, който Нараксис ти изработи? – продължи той. – Релас използваше колана си, поне тази вечер. Това, че и го отнехме ще я затрудни доста. Освен ако...
- Освен ако какво? – завъртях глава отново.
- Освен ако не се върне в Землено за да си направи нов артефакт.
- Нали е обезсилена, как ще успее?
- Ще разчита на чужда помощ. Тя знае какво да направи, само няма силата за това, но ако събере достатъчно нави може и да се получи, поне за кратко –само колкото да премине. Но със сигурност ще бърза, защото сега е уязвима.
Вгледах се в мъжа, притиснат между Лина и Сивела. Беше изпаднал в някакво кататонично състояние, без да издава звук. Зачудих се доколко той може да ни помогне.
- Добре, трябва да има начин да я спрем – разсъждавах.- Сигурно ще потърси други и ще се опита да се върне в Землено. Ясно. Как ще стане самото връщане, може ли да отвори проход навсякъде?
- Не, няма начин. Може да стане само на определено място, което вече е било използвано за това.
- Проход, който вече е затворен?
- Да, вероятно. Не мисля, че съществуват други, за който да не знаем.
- Има ли такива наблизо?
- Може и да има – вдигна рамене. – Нараксис сигурно щеше да знае.
Да, Нараксис. Не знаех какво става с него. Искрено се надявах да оцелее. Припомних си Брелан и скалистия връх. Не исках никой повече да умира.
- Не може да няма някаква следа – казах. – Марина дали не може да помогне?
- От известно време се опитвам да говоря с нея, но се получава.
Сърцето ми подскочи и рязко се обърнах към него.
- Не, добре е, предполагам, че има сериозна причина да не ми отговаря – успокои ме Сивела и после добави – оставаме само ние тримата.
Погледнах русокосия мъж с войнишка подстрижка, който по някаква случайност ни беше шофьор. Може би четирима.
Великобритания беше голяма държава, навярно имаше десетки места, където са съществували проходи. Как можехме да определим точно онзи, който Релас ще се опита да отвори?
Врата, която се използва от хилядолетия, каза пленникът ни. Хм, ако наистина имаше проход, употребяван толкова дълго нямаше как да не остави следи в легендите. От много по-незначителни събития бяха произлезли митове, които съществуваха и досега, трябваше да има нещо, за което да се хвана.
Колата летеше по пустите улици, минавайки край заспали къщи и квартали. Отпусках се, процесите в тялото ми компенсираха свръхактивността, предизвикана от адреналина.
Гледах безцелно през страничното стъкло, мислите ми блуждаеха и се въртяха около възможното място на прохода, който щеше да използва Релас.
Хилядолетия. Думата навяваше постоянство и систематичност.
Можеше да бъде използвана и сега, помислих. Това означаваше, че мястото трябва да се е запазило непокътнато през годините.
- Сивела – казах, без да се обръщам, - можеш ли да се сетиш някъде по света, в тази реалност имам предвид, проходите да са били обозначени някак?
Той не ми отговори веднага.
- Мда... имаше места, които бяха известни на местните и ги превърнаха в светилища. Разбираш ли, тогава са ни почитали като богове – оправда се той, после бързо добави – но сега са затворени.
Светилища? Това ме запрати в съвсем нова посока. Съвсем естествено, за хората в древността съществата от друга реалност биха изглеждали като богове. Дори без да се замислям особено, можех да прекарам паралел между някои от старите, забравени вярвания и съществуването на Землено и другата реалност въобще. Въпросът беше, че нямах голяма представа как това можеше да ми помогне в момента.
Знаех твърде малко за древните обитатели на територията на съвременна Великобритания. Сещах се единствено за келтите, с техните друиди. Дори не знаех дали почитат някой конкретен бог.
- Имаш ли представа къде да тръсим? – обърнах се към Сивела. Той само поклати глава.
- А за келтите? Светилища, богове, нещо, което да ни послужи за ориентир?
Отново завъртя глава.
- Стоунхендж? – това беше единственият мегалитен исторически комплект, за който се сещах. Дори не бях сигурен във функциите му, само знаех, че е древен.
- Не, нищо не ми говори – отвърна Сивела. – Но трябва да знаеш, че няма как да знам всички проходи, които са били затворени.
- Към Стоунхендж ли да карам, сър?
Шофьорът ме гледаше, без да пуска волана.
Не говорехме на английски, но той явно беше разпознал името. Струваше си да опитам.
- Знаеш ли нещо повече за това място?
- Да сър, Стоунхендж е праисторически паметник, изграден от два кръга, вътрешен и външен, за който се предполага, че има ритуално значение, свързано с движението на Слънцето.
Спря и аз помислих, че удрям на камък, но само след секунда той продължи:
- Първите свидетелства за началото на строежа датират от преди повече от три хиляди години преди новата ера. За да съм напълно точен, трябва да спомена, че съществуват теории, базирани върху археологически находки на ями с овъглен материал, които датират монумента на повече от осем хиляди години преди новата ера. Тези теории не са широко застъпени и приети, защото нищо не доказва принадлежността на находките към ритуалната история на мястото. Подобни ями, но с вече доказана принадлежност са използвани за ритуална кремация три хиляди години, преди христа. Четиристотин години по-късно на мястото са пренесени и издигнати вертикално тридесет каменни блока, тежащи около двадесет и пет тона всеки от каменна кариера, отстояща на близо четиридесет километра от там. Блоковете са били издялани с приблизително еднакви размери и са им били оформени свързващи елементи, посредством които в последствие са били покрити с нови тридесет блока, разположени хоризонтално върху тях. По този начин е формиран непълен кръг с ширина от тридесет и три метра. Вътрешният кръг е във формата на подкова с ширина тринадесет цяло и седем метра, като отворената страна на подковата сочи североизток. Между двехиляди и тристната и хиляда и деветстотната година, преди христа камъните са пренаредени в...
- Уоу, момент – спрях го, - чакай да си поема дъх. Откъде знаеш всичко това?
- Имам магистратура по история в Кралския Лондонски Колеж, сър – невъзмутимо гледаше напред той. – Защитих реферат на подобна тема.
С нищо не показа да е забелязал изражението ми.
- Добре... – проточих, - значи ти си човека, който може да ни помогне. Сещаш ли се за праисторически монументи, които да съществуват и досега?
Той намали скоростта и помисли минута, след което ме погледна и каза:
- Има много различни, не знам кои точно ви интересуват. Например, Козуейд Кампс – горе-долу от времето на Стоунхендж, но с друга, комбинирана функция. Имали са отделни места за пиршества, за церемонии, за гледане на добитък. Могилите също са част от древното наследство на страната – погледна ме с очакване.
- Други? Светилища, ритуални места?
- Хм, каменните кръгове може би се доближват най-много до определението за светилище. Има много, пръснати по територията на страната, но най-известният е Стоунхендж. Впрочем, ако се вярва на онези теории, за които споменах, той е и най-стария, от преди десет хиляди години. Поне за толкова има свидетелства, както вече споменах.
Усмихнах се, зарадван от късмета, който ни предоставяше съдбата с този шофьор. Сетих се нещо друго.
- А кой го е построил, друидите ли?
- О, не – невъзмутимо отвърна той с лека усмивка. – Друидите са позакъснели, изпуснали са най-тежката част от работата. Всъщност се смята, че монументът е построен от три групи хора, предвид продължителния период, дълго преди друидите. Счита се, че първите са автохонно население на Англия или поне първите заселници, вторите са племена, пристигнали от континентална Европа, вероятно от земите на днешна Испания, а третите са били най-развитата част от северната цивилизация извън Средиземноморието, с достатъчно умения да построят мрежа от пътища и да контролират търговията в района.
Спря и ме погледна.
- Благодаря, това е напълно достатъчно – бях наистина признателен за пълноценните отговори. Без него навярно бихме загубили дни в проучване.
Произхода на Стоунхендж се губеше някъде назад във времето, като оставах с впечатлението, че на мястото винаги е имало светилище с церемониални функции. Самият факт, че беше използван от различни по произход, а вероятно и вярвания племена, беше достатъчен да ме убеди, че е напълно възможно да е ритуализиран проход към другата реалност.
Заслужаваше си да се провери.
- Сивела, да опитаме, а? – завъртях се в седалката отново. - Така или иначе нищо не можем да разберем от този...
- Става – съгласи се той, - струва си да се поразходим, да почакаме, може да ни излезе късмета.
- А този? – кимнах с глава към отнесения мъж, притиснат на седалката.
- Ще го вземем с нас, вероятно знае повече отколкото казва, после ще се позанимавам с него.
Предполагах, че Сивела има начини да изкопчи всичко, което е необходимо от съзнанието му и нямах нищо против. Така или иначе имаше неща, които също ме озадачаваха и исках да разбера отговорите.
- Добре – обърнах се обратно към шофьора, - карай към Стоунхендж.

Вземи и помисли дали да не стане сценарий за филм,имаш дарбата,обстоятелствен си.

Какво става бе, човек? Не ни карай да играем "тука има, тука нема" Вече знаеш, че има интерес към това, което си публикувал до момента, така че напиши едно съобщение какви са ти намеренията - ще го продължаваш ли това, ще спреш ли?

Да, моля да ме извините, забавих се. Истината е, че трудно намирам време, а и започнах корекциите и началото вече придоби съвсем друг вид. Наистина друг. Също така малко измествам фокуса. Не знам дали да коригирам тук или да пускам нова тема.
Все пак, ето края, въпреки, че със сигурност ще бъде променен. Както винаги, всяка критика е добре дошла...


Доктор Уайтхол се изправи, залитайки. Гърба го болеше там, където се беше ударил в асфалта, лявото рамо също. Изтупа панталоните си с ръка и поприглади ризата, опитвайки се да не изглежда толкова омачкан.
Ръцете му трепереха.
Застана неподвижно за секунда и се огледа наоколо. Всичко му изглеждаше като в сън. Единствено тъпата болка му напомняше, че случилото се току що е истина.
Летящите хора и магически сияния не се вместваха в неговия свят. Никога не успя да хареса книгите с научна фантастика и идеите в тях. Но ето, че сега стана свидетел на неща, които не можеше да си обясни.
И този човек накрая. За какво му говореше той? В какво се беше замесил?
Припомни си лицето на Джулия, преди да побегне и потръпна. Космите по гърба му настръхнаха. Не беше религиозен, но това, което видя се вписваше единствено в образа на демон.
- Доктор Уайтхол?
Към него забързано вървеше нощният пазач.
- Наред ли е всичко, докторе?
- Да, да, не се безпокойте, всичко е наред. Обикновено спречкване, нищо сериозно, избягаха. Не успяха да вземат нищо.
Не знаеше защо се опитва да прикрие истината. Може би се страхуваше от обясненията, които трябваше да даде.
- Да се обадя ли в полицията?
- Не, не е необходимо, всичко се размина, не искам да се занимавам с полиция.
Пазача го изгледа, после сви рамене.
- Както искате, ако решите все пак, аз ще съм в офиса.
Обърна се и тръгна обратно за да догледа вечерното шоу, което изтърваше. Мърмореше под нос нещо за днешните младежи.
Ейдриън се изпъна, разкърши рамене и се запъти нагоре по улицата за да си хване такси. Нещо лъскаво привлече вниманието му съвсем в края на осветения участък. Наведе се и го взе. Беше сребърната брошка от колана на Джулия.
Прибра я в джоба си и продължи напред.



Топлината в купето ме отпускаше.
Мислите ми блуждаеха около случилото се с Релас.
Исках всичко да свърши веднъж завинаги. Сетих се за Землено, за Девара и Нерина. Нямах търпение да се върна там, очаквах го с цялата си душа, но докато не унищожахме опасността нямаше как да стане. Не исках да бягам в един прекрасен свят, докато всички останали хора се приближаваха към тоталното си унищожение. Землено щеше да почака.
Трафикът на магистрала М25 беше съвсем слаб и не ни забави никак, а когато се насочихме на запад по М3 коли почти не се срещаха. Беше отминал час откакто тръгнахме от Лондон, оставаше още толкова.
Не говорехме много. Уточнихме начина, по който щяхме да приближим към мястото, за да избегнем повече изненади. Онзи мъж не реагира на опитите ни да го заговорим и скоро се отказахме. Сигурно му беше дошло в повече и се беше изключил някак си. Зачудих се с какви обещания са го примамили навите, но това, което наистина ме тревожеше беше възможността да има групи от хора, които да им помагат. Заблудени, те вероятно мислеха, че се докосват до божествена сила, без да разбират бездънната бездна, в която се захвърляха.
Лина седеше притихнала и вяло се намесваше, само когато я питахме нещо. Чудех се какво ли и минава през главата. Вероятно не и беше лесно да се противопостави така открито на навите, въпреки човеколюбивите възгледи.
Някак си я чувствах близка. Може да бяха само няколко дни, но нещата през които минахме ни сближиха. След онази вечер тя не потърси повече физическа близост с мен и някак си имах усещането, че не съм я засегнал с отказа си.
Небето беше ясно. Луната беше изгряла и макар и да нямаше пълнолуние осветяваше достатъчно добре поляните, покрай които минаваше пътя. Леко издигнати на места, на други надигащи се до полегати хълмове, те ми припомниха нещо, което бях чел някога за Англия. Земите били покрити с толкова гъсти гори, че една катеричка би могла да прекоси цялата страна, скачайки от клон на клон, без нито веднъж да докосне земята.
Когато слязохме от М3 на А303 оставаше не повече от половин час до пристигането ни. Не знаех дали навите въобще са там, но въпреки това сърцето ми ускори ритъма си. Радвах се, че Релас не може напълно да използва способностите си и се надявах този път това да беше достатъчно за да я хванем. Не я подценявах, видях как почти успя да прегъне Сивела, дори и да не разбирах какво се случва между тях. Освен това със сигурност отново нямаше да е сама.
Пътят отпред се раздели на две и ние продължихме бавно по дясната част. Само след няколко метра шофьорът отби вляво и спря колата, без да гаси двигателя и фаровете. Сивела, Лина и аз се измъкнахме бързо, а лимузината продължи напред, сякаш нищо не се е случило. Щеше да продължи по пътя и да спре на половин километър от там. Надявах се, че онзи отнесен мъж нямаше да създаде проблеми.
Поляната, на която беше разположен монумента беше оградена с телена мрежа, висока човешки бой. Сивела се прехвърли сравнително лесно, а аз остнах отвън за да помогна на Лина. Тя запретна полата си без да се стеснява и стъпи на ръцете ми. След минута и тримата крачехме безшумно по мократа трева.
Тъмнината ни даваше предимството да останем незабелязани, затова газехме тревата с бързи крачки. Не след дълго вляво и напред изникнаха тъмните очертания на древния монумент. Едва се забелязваха, приличаха по скоро на тъмна могила някъде напред, но нямаше съмнение, че беше той.
Забавихме крачка, напредвахме леко приведени.
Внезапно пред нас изскочиха силуета на масивен каменен блок, точно до телената ограда. Чудесно, помислих, от него до каменната композиция имаше не повече от петдесет – шестдесет метра. Дори и през нощта щеше да се забележи някакво движение.
Скрихме се зад него, притиснати един в друг. Взирах се присвил очи, като безуспешно се опитвах да различа нещо пред себе си.


Минутите минаваха бавно, без да се случва нищо. Луната невъзмутимо си пълзеше по ясното небе. Една лисица притича безшумно пред нас без да ни обърне внимание. Започна да ми става студено и се сгуших в лекото яке. Лина беше опряла гръб в мен, сякаш също и беше студено и търсеше как да се стопли. Огладнявах.



Песента изненада всички ни. Не бяхме забелязали никакво движение между каменните колони, но съвсем ясно можех да различа, че мелодията идва точно от там.
Бавна, спокойна и много, много красива, песента се понесе над тъмните ливади. Изключително необичайна, мелодията навяваше усещане за тъга и уют.
- Започнали са – тихо каза Сивела. – трябва да ги спрем сега.
Усетих как пулсът ми се ускори. Значи все пак бяха дошли.
Не виждах добре изражението му в тъмното, но можех да различа, че е напрегнат.
- Добре, както се уговорихме, ти отляво – посочих Сивела, а после Лина – ти отдясно. Аз тръгвам оттук.
Докато пътувахме Сивела беше разяснил колко опасно би било за мен да се намесвам, като деликатно намекна, че ще съм напълно безполезен. Успях да го убедя, че мога да помогна, в случай, че имаше намесени хора, както можех да очаквам. Освен това настоях да действаме по-твърдо, като се опасявах от възможната реакция на навите, притиснати в ъгъла.
Лина безмълвно подаде смачкания на топка колан на Сивела и ме погледна.
- Алекс, каквото и да стане, знай, че ти мисля доброто.
Не знаех какво се опитва да ми каже, но нямах време да я попитам, защото тя приклекна и се измъкна иззад камъка, насочвайки се към дясната част на тъмния силует пред нас.
Сивела уви парчето плат около кръста си, кимна отсечено и се запромъква към лявата част.
Аз стоях и ги чаках да заемат позиция. Съвсем скоро ги загубих от поглед в тъмнината. Не се чуваше никакъв шум, освен тъжните извивки на песента. Можех да различа, че пеят няколко жени, може би три или четири, които със сигурност биха предизвикали фурор на конкурс за акапелно пеене.
Стори ми се, че забелязвам светли сенки да се движат между големия и малкия кръг, но не бях съвсем сигурен. Не знаех колко са, нито какво щеше да се случи. Изчаках още няколко минути, излязох от прикритието си и запълзях по посока на мелодията.
Пълзях бавно на колене и лакти по мократа трева, стараейки се да остана незабелязан. Ръцете ми започнаха да се вкочаняват, но не им обръщах внимание. Вперил поглед напред, приближавах тихо, докато се питах дали Сивела и Лина са се добрали до местата си.
С всяка стъпка силуета на Стоунхендж се разкриваше все по ясно. Луната светеше толкова ярко, че огромните обелиски дори успяваха да хвърлят черни сенки върху тревата наоколо. Гледката, комбинирана с магичната мелодия, натрапваше усещане за нереалност.
Ясно различавах светлите силуети в центъра. Бяха четири или пет и се движеха в бавен танц. Не виждах добре заради каменните монолити, но изглежда се държаха за ръце и бавно се въртяха в такт с песента. Сякаш бяха жени, облечени в дълги бели ризи.
Когато се приближих още повече, забелязах как в средата на кръга, образуван от танцуващите, проблясва бледо сияние.
Почти бях стигнал до външния ред каменни колони, когато усетих онази вълна, караща косъмчетата на ръцете ми да настръхват, да преминава през мен. Този път беше по-силна и осезаема. Вдигнах рязко глава и видях как около танцуващите жени, се разлива купол от бледосиня светлина. Без да реагират, те единствено увеличиха силата на песента. Бяха пет и със сигурност успях да различа, че едната от тях е Релас.
В центъра на кръга се образуваше малък вихър от светлина, който бързо се разрастваше.
Не знаех защо се бави Сивела, ясно беше, че са на път да отворят прохода. Трябваше да направя нещо за да ги спра и то веднага. Ако не друго, то поне да наруша концентрацията им.
Изправих се и се затичах към тях. Минах между огромните камъни, които оформяха външния кръг за секунда и вече бях почти до тях, когато вляво от мен забелязах Сивела, насочил ръце към танцуващите жени.
Заковах се на място.
Лицето му, огряно от призрачната светлина, разкриваше напрежението, което изпитваше. Смръщил вежди той втренчено се взираше с блеснали очи в кръга. Забелязах, че вихърът в центъра беше спрял да се увеличава.
Лина с бърз ход се приближи от дясно. По дрехите и се виждаха големи мокри петна от лазенето по тревата. Косата и отново се вееше без вятър, а зелените и очи искряха. Вдигна ръце със сгърчени пръсти и ги насочи към светлия купол.
Макар да знаех колко сериозно беше всичко, не можех да не се удивя от приказната картина.
Усещах, че няма как да им помогна в това, което правеха.
За миг си припомних трагичните събития пред института от преди малко и извърнах глава. Търсех някой, скрит в сенките наоколо, който можеше да нанесе неочакван удар. Погледа ми пробяга по изправените ръбати камъни и за миг ми се стори, че забелязвам движение зад един от тях. Не исках да поемам никакъв риск и се изстрелях натам.
Човекът опита да ме пресрещне, но вероятно не очакваше да съм толкова едър. Силата на сблъсъка ни го изхвърли назад и го запрати на земята. Усетих убождане в лявата част на гърдите и забелязах, че онзи държи дълъг нож в ръката си. Опитах да го изритам от ръката му, но той я отмести бързо и ме блъсна с крак в глезена. Болката беше силна, но само ме раздразни допълнително. Хвърлих се върху него, без да изпускам ножа от очи. Нямаше нужда, той единствено вдигна ръце за да се предпази и успях лесно да го хвана за китката. Приложих същия номер, както предния път, само че за този ми трябваха три удара, докато се отпусне напълно. Взех ножа в ръка и се изправих.
Сърцето ми препускаше и дишах учестено. Усещах как нещо топло се процежда по кожата ми под дрехите.
До мен Сивела си седеше все така, но едва сега регистрирах, че песента беше спряла.
Погледнах към Лина през сияещия купол. С развята коса, тя приличаше на разгневената богиня на отмъщението.
Внезапно зърнах между камъните да се прокрадва тъмен силует и изтръпнах. Беше прекалено далеч за да успея да направя каквото и да било. Побягнах към нея, въпреки болката в глезена.
Виждах как се приближава зад гърба и, без тя да успее да го забележи.
- Лина, пази се! Зад теб! – изкрещях.
Бях сигурен, че ме чу, но не направи нищо.
Мъжът се затича, вдигнал нож високо над главата си.
Не успях да забележа от къде изникна той, но видях сблъсъка между двамата. След миг, с огромно изумление успях да разпозная нашия шофьор, с бялата му риза и черен панталон, вкопчил се в мъжа, който се опитваше да достигне Лина. Раздаваше удари с ръце и крака с професионализма на човек с богата практика. Отне му само няколко секунди, за да просне нападателя в несвяст на земята. Въпреки напрежението отново се учудих на този човек. Кой, по дяволите, беше той? Нямах време за това сега, щях да питам по-късно.
Обърнах се към жените в кръга и видях, че са спрели да танцуват. Едва сега можех да ги огледам по-добре на светлината на вихъра в центъра, който отново се разрастваше. Пуснатите им коси се развяваха назад, сякаш отвътре духаше силен вятър, който аз не усещах. Очите им гледаха безизразно в нещо незабележимо за мен.
Постепенно светлинното вретено се източи нагоре и от центъра му се процеди ослепителна светлина. Краищата му се разшириха и оформиха елипсовиден отвор, водещ към блестящ тунел. Светлината стана толкова силна, че притворих очите си.
Жените пуснаха ръце и куполът над тях изчезна.
Релас пристъпи напред.
Сивела и Лина едновременно се втурнаха към нея.
Точно в този момент чух онова изпукване и видях как Марина се появява до мен. Отне и само миг за да прецени ситуацията и се засили след Сивела и Лина.
Хукнах и аз, без да знам къде.
Достигнахме кръга почти едновременно. Аз се просегнах и сграбчих една от жените за ризата. Тя само се обърна към мен и ме блъсна с ръка. Някак вяло, с пренебрежение. Отлетях няколко метра назад и тежно се стоварих на земята. Ако не беше тревата и мократа пръст вероятно бих си счупил някоя кост при падането. Сега единствено ме заболя.
Опитавах да се изправя, когато чух гласа на Релас.
- Не можеш, Сивела, няма да успееш да ми попречиш. Нито ти, нито някой друг. – дрезгавия смях кънтеше между хилядолетията, затворени в монумента. - Ще се върна по-силна от всякога и ще направя тази реалност мой дом.
Болката ме ослепяваше, борех се за въздух, но видях силуетите на Сивела и Марина, застинали неподвижно. Лина се приближаваше отдясно.
- Тази малка победа е твоя, вземи си я – продължаваше Релас. – Но ние можем да чакаме. Ние чакаме и се усъвършенстваме, и скоро никой няма да може да ни спре.
Смехът и продължаваше да кънти, когато се обърна и пристъпи към ослепителната светлина.
- Нееее! – извика Лина и се хвърли напред.
Успя да я сграбчи точно, когато тялото на Релас се размиваше. Последното нещо, което видях бяха Лина и Релас, вкопчени една в друга да потъват в блестящия отвор.
След миг всичко свърши.
Яркото сияние изчезна без звук и остана само тъмнина. По-плътна от всякога.
Усетих как ми прималява и седнах на земята. Ризата ми беше подгизнала и топла. Преди да припадна видях силуетите на Марина и Сивела, надвесени над мен.


Студеният въздух навлизаше в дробовете ми със свистене.
Усещах, че съм загубил форма, но нарочно настоях да извърша прехода пеша. Исках да мина през това последно изпитание, да се пречистя и да си припомня изминалите месеци. Може би затова имах такава страст към планините, помагаха ми да остана сам и да изчистя съзнанието си от излишните неща.
Газех през дълбокия сняг и се наслаждавах на всяка стъпка.
Долу, в ниското, пролетта настъпваше с пъстри багри и ухания, но тук все още цареше свирепа зима. Бялата покривка омекотяваше острите зъбери в далечината, но знаех, че това е само завършек, край на дълъг период, преди ново пробуждане.
Отне ми повече от три дни за да се добера до тук, но си струваше. Нито нощният студ, нито мъчителното вървене през дълбоките преспи можеха да ме накарат да рaзмисля. Трябваше да го направя.
Времето беше тихо и слънчево. Ледени кристалчета проблясваха по повърхността на снега, сливайки се в почти нетърпим блясък. Знаех, че под тъмните очила носът ми е изгорял от слънцето.
Приближавах. Безуспешно се мъчех да различа отделни подробности по билото пред себе си. Затрупани под дебел пласт сняг те се губеха в гладката бяла пелена. Последния път, когато вървях оттук беше лято и всичко изглеждаше различно. Не, поправих се, последния път когато вървях оттук беше нощ и не помнех нищо.
Слизах внимателно, събарайки безброй късчета пръхкав сняг надолу по склона. Вече виждах очертанията на издатината. Продължих, изпълнен с радостно очакване.
Дънерът не се виждаше, но аз знаех, че е там.
Отдолу, единична вълча диря излизаше през тесен процеп и се губеше по отсрещния склон. Навързна като броеница, дирята се спираше за кратко до голям храст, отрупан с ярко червени рози и продължаваше надолу.
Розите блестяха като рубини на фона на белотата наоколо. Снежната покривка около тях беше изтъняла, разкривайки цялата им прелест.
Зачудих се кога ли някой ще се сети, че розите не могат да виреят на такава височина. И кога ли заблуден турист щеше да слезе тук през зимата, за да ги види цъфтящи сред белия сняг. Сигурно щеше да тръгне приказка. Може би дори мястото щеше да добие име, свързано с това. Но никой никога нямаше да разбере, че точно там беше изтекла последната капка кръв на Брелан.
Познатото изпукване зад гърба ми показа, че бяха пристигнали тъкмо навреме. Като че ли можеше да е другояче. Обърнах се.
Сивела и Йоси стояха затънали до колената и гледаха към мен.
- Добре дошли – поздравих.
- Добре заварил – отвърнаха в един глас те.
Седнах в снега и се освободих от раницата си. Беше нова, старата все още седеше вътре, непокътната.
Огледах за последен път заоблените върхове, искрящи с чистотата на снега и въздъхнах. Напомняха ми на Землено.
Изправих се бавно. Свалих шапката, шала и ръкавиците. Обърнах се към тъмнеещия отвор и се усмихнах. Погледнах към приятелите си и казах:
- Хайде, да вървим, имаме работа за вършене.

Здравей <<единак>>. Аз много харесах разказа и бих се радвал ако има продължение. Надявам се да публикуваш тук ако има продължение или променения сюжет на разказа, или ако си публикувал на друго място.