Вълчуване
Пуснато: 06 март 2012, 12:43
...Бам...бам-бам...бам...бам-бам...
Събудих се от барабанния ритъм, който беше част от съня ми, но сега отекваше почти доловимо някъде около мен.
...Бам...бам-бам...бам...бам-бам...
Почти нямах избор - нещо ме влечеше към невидимия барабан. Може би щях да се възпротивя на това посегателство, ако не бях любопитен да науча повече.
...Бам...бам-бам...бам...бам-бам...
Зовеше ме ритъмът и аз тръгнах натам... Беше средата на ноември и времето вече се е застудило. Освен студа тази нощ беше паднала необичайна за това време на годината мъгла, която придаваше нещо недоловимо за сетивата ми към пейзажа.
...Бам...бам-бам...бам...бам-бам...
Колкото по-ясен ставаше звукът, толкова по-странно и нереално започвах да се чувствам. Имах чувството, че нещо не е наред със света около мен, че от толкова добре познато място се е превърнал в нещо чуждо и едновременно с това нещо забравено.
...Бам...бам-бам...бам...бам-бам...
Звукът вече се чуваше съвсем ясно и отчетливо. Проврях се внимателно между две дървета и се озовах на поляна, за която нямах спомен да е тук. Точно срещу мен на ствола на едно паднало дърво седеше човек и удряше по някакъв странен барабан. Присъствието му тук ме учуди, защото отдавна човеци тук не идваха - страхуваха се от вълците, които владеят тези земи, страхуват се от нас.
...Бам...бам-бам...бам...бам-бам...
Приседнах на задните си лапи и се загледах в този човек, който ми изглеждаше смътно познат... което беше много странно, защото аз човеци не познавам.
...Бам...бам-бам...бам...бам-бам...
Мъглата се вдигна изведнъж и пълната луна огря поляната. Потресен осъзнах, че човекът не хвърля никаква сянка, подуших въздуха и не усетих миризмата му. Тогава той ме погледна...
...Бам... тези очи...бам-бам... толкова познати... бам... също като моите... бам-бам...
Спрях да удрям по тамтама и се протегнах, после прибрах инструмента в раницата и тръгнах да се прибирам към къщи, към цивилизацията. На идване ме бяха предупредили, че в тези гори има много вълци, но аз знаех как да постъпя, ако ги срещна...
Събудих се от барабанния ритъм, който беше част от съня ми, но сега отекваше почти доловимо някъде около мен.
...Бам...бам-бам...бам...бам-бам...
Почти нямах избор - нещо ме влечеше към невидимия барабан. Може би щях да се възпротивя на това посегателство, ако не бях любопитен да науча повече.
...Бам...бам-бам...бам...бам-бам...
Зовеше ме ритъмът и аз тръгнах натам... Беше средата на ноември и времето вече се е застудило. Освен студа тази нощ беше паднала необичайна за това време на годината мъгла, която придаваше нещо недоловимо за сетивата ми към пейзажа.
...Бам...бам-бам...бам...бам-бам...
Колкото по-ясен ставаше звукът, толкова по-странно и нереално започвах да се чувствам. Имах чувството, че нещо не е наред със света около мен, че от толкова добре познато място се е превърнал в нещо чуждо и едновременно с това нещо забравено.
...Бам...бам-бам...бам...бам-бам...
Звукът вече се чуваше съвсем ясно и отчетливо. Проврях се внимателно между две дървета и се озовах на поляна, за която нямах спомен да е тук. Точно срещу мен на ствола на едно паднало дърво седеше човек и удряше по някакъв странен барабан. Присъствието му тук ме учуди, защото отдавна човеци тук не идваха - страхуваха се от вълците, които владеят тези земи, страхуват се от нас.
...Бам...бам-бам...бам...бам-бам...
Приседнах на задните си лапи и се загледах в този човек, който ми изглеждаше смътно познат... което беше много странно, защото аз човеци не познавам.
...Бам...бам-бам...бам...бам-бам...
Мъглата се вдигна изведнъж и пълната луна огря поляната. Потресен осъзнах, че човекът не хвърля никаква сянка, подуших въздуха и не усетих миризмата му. Тогава той ме погледна...
...Бам... тези очи...бам-бам... толкова познати... бам... също като моите... бам-бам...
Спрях да удрям по тамтама и се протегнах, после прибрах инструмента в раницата и тръгнах да се прибирам към къщи, към цивилизацията. На идване ме бяха предупредили, че в тези гори има много вълци, но аз знаех как да постъпя, ако ги срещна...