Робин Хоб - капризната принцеса и петнистия принц.- 2. Петнистия принц (фенпревод). Завършен превод.

[Джордж Ал]

Разказът е продължение на Капризната принцеса.


Принцът бе румен и пълен, а синът ми бе блед, с хлътнали очи. Той заспиваше твърде бързо в люлката. Трябваше да го безпокоят, за да накарат да яде. Силният плач не бе в природата му. Той само скимтеше. Той можеше да спи добре, само ако ме поставен до принца. Така и направих. Наоколо нямаше никой, който да сметне това за неуместно. В първите дни след раждането на внука си, крал Мъжествен не бе на себе си от мъка. Не внукът занимаваше мислите му, а само дъщерята, която бе загубил. Четири дни по-късно кръстих момчето Чарджър*, защото му трябаваше име. А това бе подходящо. Но вече бе твъде късно. Слугите го нарекоха Петнистия принц. Отидох с бебето при краля. Уверих го, че майка му е избрала името. Така че в свитъците на Бъкип той е посочен като Чарджър.

*Charger - красив кавалерийски кон. В един от разказите за Фицрицарин принцът е преведен като принц Кон, но това не ми се стори подходящо. В друг разказ пък е преведен като принц Пъстър. След дълъг размисъл реших да транслитерирам Чарджър с бележка под линия.-

Но никой не се погрижи до коригира името на нелигитимния принц. Така че малцина го използваха. И до края на живоат си той отговаряше на името Петнист. Собствения си син кръстих Червенокоско, заради огнената му коса**
**В оригинала името е Redbird – така се казва птицата „кардинал“, която е цялата в червен цвят.
Той бе по-малък от принц Чарджър и в началото бе с много по-лошо здраве. Зрението ме бе слабо. Така че винаги примижаваше, сякаше надничаше някъде. Според мен това се дължи на факта, че той дойде в големия свят тъврде рано. Отгледах го с принца, както някога бяха отгледана с майка му. Само че за разлика от моята майка не му давах лоши съвети. Поисках да ме преместят на по-горен етаж и кастеланът бързо ни намери стаи. Никой не се опита да ми отнеме принца копеле. И никой не се заинтересува (ако въобще узна), че съм родила собствено дете. Оказа се, че живея над етажа над кралските покои. Но все още под етажа на слугите. Бях на един етаж със благородниците, знатните гости и дори кралската кръв. Насред всичко това живеех тихо.
Кралският двор с удоволствие забрави за нас. Грижех се за всичко необходимо за принац, както някога се грижих за майка му. Посещавах кралските шивачи, когато той имаше нужда от нови дрехи; проверявах всичко да е ушито съвестно (за да може след Чарджър и собственият ми подрастващ син да носи тези дрехи.) Минаха месеци, синът ми оздрава и закрепна. Въпреки че не можеше да се мери с царственият си другар, нито по ръст, нито по апетит.
Но след като премина болезнения си период, той се превърна в славно дете. Той бе доволен да отстъпва на своя принц във всичко. Скърбях за принцесата и се грижех за сина ѝ. Освен него не ми остана нищо друго от нея. Но с времето болката от загубата се притъпи. Животът и политиката в Бъкип трябавше да продължат, независимо чия съпруга или дъщеря умре. За една година крал Мъжествен изгуби жена си и дъщеря си. Мнозина казаха, че скоро и самият той ще влезе в гроба, заедно с тях. Мъката и срама могат да погубят всеки. Те започнаха да гледат като наследник на по-малкия му брат, изненадани че самият Мъжествен не го е определил за наследник. Но всъщност крал Мъжествен се справяше добре.Не че той споделяше с мен своите тайни мисли и преживявания. Но аз виждах същото като останалите. В определени дни, той председателстваше присъдите.Чертите на лицето му изобразявах страдание, очите му никога вече не заблестяха. Но той ходеше изправен, спретнат и уверен както винаги. Мъжествен се превърна в мрачен и замислен човек. Рядко се усмихваше и никога вече не се засмя. Но въпреки това бе добър крал, както и в дните преди голямото нещастие.
През следващите години той управляваше мъдро и справедливо.
Отначало херцозите казваха:
-Може би ще си вземе друга жена и ще има друг наследник. Той не е толкова стар. Може да има и друго дете или дори пет.
Но годините минаваха и нищо не се случваше. Тогава те започнаха да казват:
-Е, тогава той ще обяви племенника си, Способен Пророка за наследник на трона.
Много благородници представиха своите дъщери за женене на Способен Пророка. Те мечтаеха, че тази която стои пред него един ден ще застане на трона на Пророците, като кралица. Почти нищо за Петнистия принц не бе изтекло извън замъка Бъкип. Но истината трябва да се знае, въпреки че менестрелите го клеветят. Те твърдят че той бил разглезен, злобен, лъжлив и жесток към бавачките си. Истината бе много по-различна.
Чарджър бе единственото дете в света, което бе едновременно красиво и грозно. Той имаше перфектна фигура, но бе покрит с петна не само по лицето, а и по цялото тяло. И все пак чертите му бяха характерни за пророците. Приличаше повече на майка си и дядо си, отколкото на баща си. По природа бе упорит и своенравен като майка си и мълчалив като баща си. Клюките бяха рядкост, но вече никой не се съмняваше, че е син на Лостлър, началника на конюшните. Ето как бе белязан:
-Лявата половина на лицето му имаше същия цвят като на обикновените хора. Наистина, другата половина имаше цвят на презряло слънце, от челото до брадичката, но се засягаше устата. Косата бе черна, очите – тъмнокафяви. От задната част на врата му започваше друго петно. То се разпростираше като разлято вино по лявото му рамо. На лявата си ръка имаше три петна. Едното бе във формата на птица, разперила криле. Отзад на дясното бедро петното минаваше по цялото бедро и под коляното. Сега някои твърдят, че петната били на същите места и със същата форма като при Петнистия жребец. Но по това време конят отдавна бе мъртъв, а човешката памет не е надеждна. Особено когато доказателствата не са пред очите ви. Така че аз не мога да гарантирам за истинността на тези думи. Самата аз съм склонна да мисля, че кръвта на началника на конюшните и на коня е попила в принцесата докрай и е оцветила детето в утробата ѝ.
Но веднага щом Чарджър и сина ми седнаха дори миг, аз лично ги заведох и двамата до огъня на Голямата зала. Там децата взеха уроци от писаря Уолоби. Още тогава имаше закон, според който никой не можеше да откаже на едно дете образование. Така че никому не хрумна да изгони принца, независимо с какъв цвят беше лицето му, или каква кръв течеше в жилите му. И Уилоби (тъй като бе справделив човек) скоро забеляза, че принцът има гъвкав ум. Самият той се обърна към краля с молба да му осигурят подходящ наставник. Тогава се страхувах, че ще ми го отнемат и със сина ми ще дирим друго препитание. Но момчето просто се премести на долния етаж, по –близо до кралските покои. И аз, пък и Червенокоско се преместихме до него. Защото имаше много свободни стаи. Пък и никой не ни забрани да го правим.
От самото начало Чарджър наследи от баща си езика на животните. В онези дни хората не се страмуваха от онази магия. Малко се знаеше за деградацията, до която може да доведе. Така мнозина използваха Осезанието открито, а мнозина изкарваха прехраната си с негова помощ. Някои станаха пастири, други ловци, а трети – лечители на животни. А Петнистият принц имаше в изобилие тази магия

[cattiva2511]

Здравейте,

Искате ли да опитате да се включите и в този наш проект?
Дачко

При въпроси, моля заповядайте в чата на МБ.

[Джордж Ал]

Благодаря за предложението. Може би на по-късен етап ще се влюча.

[Джордж Ал]

Може би хората го отбягваха заради петната, които покриваха лицето и тялото му. Но животните не го избягваха. Те се втурваха към него, привлечени като пчели от сладък нектар. Птици долитаха през прозореца, за кацнат на люлката му. Това е самата истина. Аз лично го видях. Нито едно кученце не можеше да стои мирно в негово присъствие. Те всички се втурваха към него, за да го последват. Следваха го и котките. А когато той порастна нямаше кон в конюшнята, който да не може да язди. Всичко това не му се стори странно. Той бе образован, както се полага на принц. Лично кралят се погрижи за това. Той му избра наставници, опитни учители по езици и доказани менестрели. Те преподаваха истинска история.
Чарджър бе способен ученик. Моят Червенокоско учеше с неохота, но аз проявих здрава ръка и настоях той да посещава всички часове на принца. И така той също се изучи. Чарджър нямаше приятели от благороден произход. Били те по-възрастни или на неговата възраст. Вместо това следвайки моя Червенокоско той се сприятели с всички хора от замъка. Момчетата в конюшнята, готвачите в кухнята, градинарите и всякакви други. Червенокоско бе с него навсякъде, предан като куче. Двамата често заспиваха до огнището, облегнати един до друг. Хората поклащаха глави. Не подхождаше на принц (пък бил той и петнисто копеле) да се свързва с такова приятелство. След известно време Чарджър премина проверка. Тя доказа, че в него няма много от наследствените умения на Пророците. С големи усилия Майстора на Умението успя да достигне ума му. Освен това Чарджър бе напълно неспособен да сподели дори една своя мисъл с членовете на кралската котерия.
След това започнаха да говорят, че това е признак на ниско потекло. Някой дори заключи, че животинската му магия заглушава пророческата. Но със сигурност никой не посмя да го изрече. Така че нито един достоен менестрел не може да претендира за истинност на тези думи. Бих добавила, че майка му нямаше особена склонност към магията. А и всеки знае, че тази дарба не се проявява във всяко поколение. Да не говорим за факта, че може да се прояви с различна сила в потомците на кралската кръв.
Крал Мъжествен управляваше славно, Петнистият принц растеше като бобено зърно. Така че преди да се усетя той стана висок като дядо си. По това време моят крехък Червенокоско вече имаше хубав глас и силни дробове. Той много приличаше на баща си. Имаше медна коса и лешникови очи, така че наследи и гласа му.
Неведнъж съм чувала хората да коментират, как е възможно дебела крава като мен да има такова елегантно потомство. По всичко личи, че до края на живота си Червенокоско ще остане нисък и строен като момче. Освен това той имаше весел и приятен нрав. Беше добър писането и смятането. Колкото дързък бе принцът, толкова предпазлив бе синът ми. Той знаеше, че не може да се катери, да се бие или да бяга така ловко като връстниците си. Но пък той бе отдаден до дълбините на душата си на принца. От своя страна той се грижеше за него, като за по-малък брат; с любов и снизхождение към слабостите му.
Дори да съм мечтала за по-голямо бъдеще за сина си замълчах. Нека сам търси своя път. Когато менестрелите на замъка предложиха Червенокоско да се присъедини към тяхната гилдия той ме помоли за разрешение. Сърцето ми се сви, но се усмихнах и му позволих. Казах си, че да му дам правото да избира е правилното нещо. А и той не се отдалечи от мен, защото баща му Копър Сонгсмит* се върна в замъка. Въпреки че никога не припозна
*Songsmith – ковач на песни, т.е. сътворител на песни. Игра с думи
Червенокоско като свой син, той с радост го взе за чирак. Така че се виждахме често. Дори когато той напускаше Бъкип. Тогава той отиваше да живее във владението на Гилдията на менестрелите, при другите чираци. Червенокоско избра пътя си. Той води записи и свидетелства за истинноста на споразуменията.
Трябваше да научи много родословия и да изучи цялата древна история. Но изглеждаше, че това му харесва. Понякога си спомнях дните, когато само камшик можеше да го принуди да ме слуша. Тогава се чудех къде е изчезнало това разсеяно дете?
Така че цялото ми внимание сега бе съсредоточено върху принца. Той все по-малко се нуждаеше от моето настойничество. Мислех си какво ли ще се случи с мен? Защото не последвах стъпките на майка си и не станах незаменима. Червенокоско бе единственото ми дете. И едва ли някога ще има други, заради които млякото ми ще се върне.
Връзката ми с Внимание и нейното копеле постави отпечатък върху мен по странен начин. Единствените ми сродни души бяха деца. Предимно обикновени хора, приятели на принца и на моя син. Родителите им не им забраняваха да посещават стаите ни, за да слушат приказки или да си играят. И когато порастнаха те пак се отнасяха добре с мен (въпреки неодобрението на родителите си.) Но един млад мъж не се нуждае завинаги от гувернантка. Когато дойде време принцът да има собствени покои не го принудих да сме съжалява.
И все пак той ме съжали.
Той лично отиде при краля и поиска заради моята дълга служба да ми се даде стая на етажа на слугите; а също и малка издръжка. Кралят се съгласи. Чуди се дали той си спомни за моята дълга служба при дъщеря му. И дали това е наклонило везните в моя полза или обратно – в моя вреда. Но аз не задавах такива въпрос. Просто бях благодарна за това, което получих. Освен това то ми позволи да получа малко пари и благоволение, като се грижа за потомството на слуги, които бяха твърде заети да напуснат доходоностната си работа. И нямаше кога да се грижат за децата си.
Така че останах в замъка и най-малко три пъти седмично Чарджър идваше да ме посети. Често бе заедно със собствения ми син. Защото въпреки разликата в положението им те си останаха близки приятели. Принцът бе тринадесетгодишно момче, когато Мъжествен го повика в ролята на паж. Той честно спечели уважението на дядо си чрез уважително отношение и усърдие в ученето. По собствено решение момчето започна да посещава съдебната зала и да изучава работата на дядо си. Кралят го канеше от лявата си страна по време на пиршества за знатни гости. Петнистият принц се оказа възпитан младеж, добър оратор, с хубави обноски. Той бе добър в песните и танците. Участвайки в сътезанията на пролетният фестивал той се отличи като достоен (ако не и бележит) млад мъж. Той все още бе мълчалив и скромно облечен, но започна да привлича синовете на по-дребната аристокрация. Те не се интересуваха от неговия произход и петната по лицето му.
И все пак сред синовете на благородните херцози и знатната аристокрация малцина благоволиха да го почетат с внимание. В по-голямата си част те бяха дали своето приятелство на Способен Пророка, син на Стратега Пророка, херцога на Бък. Тези блестящи и горди мъже наричаха себе си Дворът на Способен. Което даде повод за жестока шега: те наресоха Петнистият принц и антуража му Петнистият двор. Както заради различната степен на чистота на кръвта, така и заради петнистият цвят на Чарджър. И сред неговите последователи, както винаги бе моят Червенокоско. По това време Способен Пророка бе енергичен величествен мъж, все още на тридесет и четири години.
Някои го нарекоха луд, с остър език и любител на залаганията. Всичко това е истина. Червенокоско и неговият учител Копър Сонгсмит нееднократно бяха свидетели, докато забавляха свитата на Способен. Способен не бе човек, който се отказва от предизвикателство. Рисковете, които бе склонен да поема, с цел да спечели бяха значителни. Но всички благородни момчета го обичаха и хвалеха за това. Шестимата херцози също започнаха да говорят помежду си, че той несъмнено е Пророк по право на кръвта. Но минаваха години, а крал Мъжествен не бързаше да го обяви за престолонаследник.

[Джордж Ал]

Херцогът на Бък, Стратег Пророка не се опита да спре тези разговори. Когато те клюките достигнаха до ушите на Способен, той само сви рамене и каза, че на крал Мъжествен му трябва време. С годините той започна да добавя – сякаш на шега – че скоро ще му дойде времето. Но Способен винаги се усмихваше, когато казваше това. И никой не можеше да разбере, че той жадува за чужд престол.
За всички бе очевидно, че няма други желаещи. В същото време поддръжниците на Петнистия принц започнаха да събират сила и влияние. От време на време той се обръщаше с молба към дядо си да даде земя някому или да намали данъчното бреме другиму. Членовете на Петнистия двор започнах да посещават Двореца на елените по-често. Те придружаваха принца и краля на ловни пътувания и слушаха бъбренето на менестрелите. Тяхното влияние постепенно нарастваше. Чарджър не ограничаваше кръга си от приятели до по-младите аристократи. Той познаваше всеки жител на замък по име, знаеше кои са децата му. Някои от благородниците разпознаха добродетелта в него. Неведнъж съм чувала, че въпреки дефекта на кожата му, наследството на Пророците ясно личи във външния му вид.
Моят Червенокоско стана менестрел на прина. Той пееше за него и приятелите му. Червенокоско пееше не само за славното минало, но вече като чирак започна да композира собствени песни. Той пееше за славните дела на Чарджър – главно ловни подвизи, но понякога и за добрите му дела. Често бях първият слушател на Червенокоско. И тъй като почеркът ми бе добър, с удоволствие записвах всичко което той изпее. Защото исках тези великолепни редове да останат като произведение на Червенокоско, Петнистият менестрел. Да, защото започнаха да го наричат така. И той започна да се облича в червено, черно и бяло. Отново и отново синът ми казваше, че Чарджър иска автетичност в песните. Той не държеше на тщеславието и не искаше ласкателства. И Червенокоско записваше тези песни.
И той ми даде урок, че това което трябва да записвам е истината и само истината. Дори когато тя не е приятна. Защото така обещах на сина си. В онези дни бе отбелязано (не без основание), че всеки член на Петнистия двор има нещо общо с Петнистия принц: животинска магия, проявяваща се в семейството на всеки един от тях. Понякога тези благородници участваха в забавленията в Замъка на елените: идваха на пиршество или на лов, на танци или на музикални вечери. Те ловуваха или пък се забавляваха по някакъв друг начин. И ако взимаха със себе си кучета, ловджийски котки, ястреби, соколи или дори кози – е, какво лошо имаше в това? Някой ще каже, че на тези частни партита се извършвали тъмни церемонии. Че се правели магии върху кръвта и кожата на животните, а участниците приемали животински образ. Някой дори ще каже, че под този вид те се съвкупявали с животни или вършели други мерзости. Някой ще каже, че още тогава Петнистият двор се заклел да постигне власт – за Петнистият принц и за себе си. Някой дори може би ще запее как един бик промушил коня на Способен Пророка и едва не го убил. Някой говори за гарваните, които кацали пред прозореца му и го следвали навсякъде. Дори когато ловувал в полето или се разхождал в компанията на някоя дама. Говори се, че по онова време Петнистият принц изпращал другарите си във зверска форма да шпионират Способен, да го притесняват и да го нараняват, когато е възможно.
Но нито един истински певец няма да изпее подобно нещо, защото е най-подла лъжа. Знам защото моят Червенокоско ме увери в това.

[Джордж Ал]

Такова бе положението, в годината когато Петнистият принц навърши седемнадесет лета. През онази година в един ясен летен ден крал Мъжествен Пророка покани своите херцози на своя празник. Храната бе изобилна, а виното течеше като зимен дъжд. Когато всички бяха заситени и доволни крал Мъжествен даде знак. Влезе паж, носещ короната на престолонаследника. Изминаха седемнадесет години, откакто тя бе видяна за последен път. Пажът я постави върху синя възглавничка, пред краля.
Всички гледаха учудено. Лорд Способен Пророк (който, макар да не бе поканен бе дошъл с баща си Стратег) се усмихна. Той очакваше, че короната ще е за него. Крал Мъжествен се изправи. Той бе прегърбен от годините, но все така величествен. Мъжествен се обърна към всички, като поиска прошка за глупостите от младостта си. Въпреки това изрази надежда, че в последните години е управлявал справедливо. Знатните гости удариха чаши по масата, в знак на съгласие. Тогава кралят, каза че усеща тежеста на годините и е узрял за решение да обяви престолонаследник. Той заговори за младо момче, израстнало сред тях, възпитано и скромно. Усмивката на Способен Пророка грееше като слънцето на зазоряване. Но тогава кралят даде знак и Петнистият принц влезе в Банкетната зала. Той изглеждаше като никога досега: вървеше с горда походка, в кралско синият цвят. Неговите ръкави бяха избродирани с една нишка. Той се качи на подиума, и пред всички застана до краля. Известно време всички го гледаха мълчаливо. Принцът беше величествен, мъжествен, широкоплещест. Само тъмните петна по лицето му бяха все още плътни. Те ставаха на вълни, когато се усмихнеше или намръщеше. И все пак въпреки белезите си той би бил забележителен млад мъж. Без тях би станал известен като красавец.
Крал Мъжествен сложи ръка на рамото на внука си. Той заяви, че без значение, който е бащата на Чарджър във вените му има толкова кръв на Пророците, като на всеки законороден принц. По този начин кралят официално призна Петнистият принц за свой наследник; той нарече Чарджър престолонаследник и помоли херцозите да го приемат като такъв.
Тишината, която изпълни залата сякаш смазваше всички. Тогава, без нотка на радост (но с изражение, че съзнава дълга си) херцогът на Тилт каза, че се прекланя пред волята на своя крал. Херцогът на Беърнс го подкрепи, последван от херцогинята на Фароу. Херцог Рипон стана и се поклони мълчаливо, сякаш се страхуваше да не изплюе гнила риба. През това време лицето на Стратег, херцога на Бък придоби цвят на кръв; а после той пребледня като мъртвец. Когато той стана на крака изрече:
-Значи така се отплащаш за годините вярна служба, братко мой? Да поставиш копеле на трона на Шесте херцогства?
Но тогава Способен Пророк се изправи, приближи се до баща си и го хвана за ръката. Той започна да го моли нещо, но шепнешком, така че никой да не го чуе. Гърдите на херцога на Бък се повдигаха и спускаха от гняв, но той се овладя. Преди крал Мъжествен да успее да отговори на по-малкият си брат, Стратег се поклони. Той застана на колене и помоли краля за прошка за грубите си слова.
-Не е трудно да бъдеш груб в думите си, когато дългоочакваната ти мечта е срината на прах. Но все пак, кралю и братко мой, аз все още съм най-верният ти поданик. Както и моят син.
И тогава и Стратег и Способен Пророка се изправиха и признаха избора на краля. Отначало изглеждаше, сякаш нищо не се е променило с кралският избор. Всичко продължи като преди. Чарджър стоеше до рамото на дядо си и слушаше как той решава съдебните спорове. Той седеше от дясната му страна по време на хранене; носеше тиарата на престолонаследника на главата си, но както и преди знатните аристократи не му обръщаха особено внимание. Както и преди той прекарваше цялото си време с дребните благородници, с които се бе сприятелил преди да получи титлата си. Както и преди лорд Способен Пророка от Бък ръководеше своя двор и много от знатните аристократи го запознаваха с дъщерите си. В края на краищата той бе единственият син на херцога на Бък; и въпреки че Петнистият принц вече бе наследник на трона, лорд Способен все още бе престолонаследник в сърцата им.
Малцина, освен моя Червенокоско, осъзнаха че този който има преданоста на голям брой незначителни хора притежава повече власт от този, който е запленил сърцата на един малък елит. Кралят постепенно започна да предава юздите на властта на престолонаследника. В споровете на благородниците мястото бе заемано от краля. Когато него го нямаше тази роля биваше поемана от Чарджър. Тогава лордовете на Шесте херцогства започнаха да се оплакват от склонноста на Петнистия принц да взима решения в полза на своите фаворити независимо дали са правилни или грешни. В същото време имаше и такива, които твърдяха обратното. А именно – че той преценява мъдро и справедливо, без да се съобразява с богаство или благородство, а само според това дали човек е прав или не. Всеки от тях бе сигурен, че е прав, но аз ще повторя само описаното в песните на Червенокоско.
Чарджър бе честен съдия, той ценеше истината повече от приятелството или благоволението. Престолонаследникът започна да укрепва връзките с тези, които му бяха предани. Той подари на всеки от приятелите си един петнист кон, от личното си хергеле. Те отиваха заедно на лов, като взимаха петнисти хрътки. Така принцът превърна обекта на присмех в свой личен символ. Силата на неговият дух възхити мнозина. Неговият менестрел, Червенокоско престана да носи пищните одежди на гилдията си. Той започан да носи червено и бяло, като човека на когото служеше. Петнистият принц раздаде земи и уреди забави за приятелите си. Придружителите на зверовете също бяха допуснати. Онези които не притежаваха Осезанието често взимаха със себе си слуга или придружител, надарен с него. Скоро всички започнаха да вярват, че притежаването на Осезанието е добър начин да спечелиш благоволението на престолонаследника.
Това не се хареса на всички. То особено подразни тези, които презрително заявяваха, че придобиването на остър ум и на характер е много по-важно от това да се родиш със съмнителна дарба. Но такива разговори бяха малко. И ако Способен и баща му бяха подразнени от нещо, то недоволството им не стигна по-далеч от мърморене.
И така – една сутрин кралят се събуди и се почувства зле. Лявата му ръка лежеше на одеалото напълно студена. Половината му лице бе увиснало, а от устната му течеше слюнка. Левият му клепач падаше безжизнено и му бе трудно да изрече думите, за да обясни на лекаря какво се е случило с него. Сега всички обичат да говорят, че точно когато кралят е получил инсулт, огромна черна птица е кацнала на парапета на прозореца му. Тя започнала да стои там ден и нощ.
Да, сега тези които говорят се правят на прорицатели. Те казват, че отдавна са предсказали какво ще се случи. Тогава никой не забеляза птицата, по простата причина че парапетът бе любимо място на всички пернати. Менестрелите, които пеят такива песни за от същия сорт безделници, които пеят за дракони и елфи. Истината е, че крал Мъжествен остаря и старостта донесе със себе си болеста. А болеста продължи дълго време

[Джордж Ал]

Целият двор се грижеше за краля. Той получаваше лекарства от различни лекари. Измина време, но болестта нито се подобряваше, нито се влошаваше. След това престолонаследникът пое задълженията му, но още не се обявяваше за крал. Все пак крал Мъжествен бе още жив и можеше да се възстанови. Сред онези, които говореха така бе лорд Способен Пророка. Но той казваше това тихо и винаги сред приятели. Всички те казваха, че не си струва престолонаследникът да слага кралската дреха, докато Мъжествен не го позволи лично или не умре.
Херцозите също не го молиха да сложи кралската корона. Така Чарджър се оказа в странна ситуация: нито крал, нито принц. Един ден лорд Мъдрост, дойде в двора със своята съпруга, за да предложи на крал Мъжествен отвара, произведена в долините близо до тяхното имение в Беърнс. Дъщеря им, лейди Повей****, беше с тях. Наркотикът не донесе полза на краля, но никой не ги обвини. Колко от тези лекове вече се бяха оказали безполезни! И все пак Копър Сонгсмит разказва за това какво довело до падението на Петнистия принц. И нейното име е лейди Повей. И тук може би песента не лъже. Беше ли лейди Повей красавица? Да, но не по начина по който можете да си представите. Тя бе наследила сините очи на майка си и черната коса на баща си
Копър Сонгсмит казва, че тя ходела като майстор на меча, танцувала като пеперуда, смеела се като вятъра. И още че ядяла като войник, пиела като бездънна бъчва и пеела нецензурни песни. И то – повече с чувство, отколкото с талант. И все пак тази жена успя да покори не само престолонаследника, но и братовчед му, Способен Пророка.
**** Повей, или може би Полъх. Става дума за леко движение на вятъра.

[Джордж Ал]

Ето как Копър Сонгсмит пее затова. Аз заставам зад думите му. Но Червенокоско не пя с него. За лейди Повей той изпя само, че е дошла в Замъка на елените. И че лорд Способен и Петнистият принц са я намерили за мила и привлекателна. За изненада и нескрито удоволствие на родителите ѝ те започнаха да я обсипват с подаръци и внимание. Пъстра кобила, пръстен с три изумруда, музикална кутия, гоблен от Джамайлиля, камбанки от Бинград, парфюм от Калсида.
Всеки подарък на двамата съперници бе по-ценен от предния такъв. Двамата менестрели се срещняха на лунна светлива под прозореца ѝ и се сбиха, викайки имената на своите господари. Страстите се уталожиха едва когато спомената дама изля студена вода върху тях. Известно време тези послужи за шеги в Еленовия замък. И никой не упрекна лейди Повей, че не може да избере между двама толкова упорити джентълмени. Тя можеше да яздия с единия, да танцува с другия, а после отново да танцува с първия. Тя подари на лорд Способен чаша за именния му ден. За рождения ден на престолонаследника тя му подари хубав нож с изшлайфана еленова глава на дръжката. Някои вярваха, че тя просто е селско момиче, което влязло в двореца без да има представа как да се държи с такива блестящи почитатели. Други пък твърдяха, че баща ѝ настоявал тя да дарява усмивки на лорд Сподобен, а майка ѝ – напротив – на Петнистия принц. По този повод Червенокоско пее следното: макар че девойката бе прелестна, тя не бе нищо повече от обект на съперничество. Повей бе причината дългогодишното съперничество между Способен и Чарджър да се превърне в скандал и кръвопролитие. Надпреварата в която бяха влезли още от раждането на Петнистия принц най-накрая придоби форма. Те можеха да спечелят или загубят надпреварата без страх от осъждане. А още по-малко някой би изрекъл обвинения в предателство на Короната. Ако лейди Повей бе избрала единия или другия страстта им вероятно щеше да се изпари за седмици
Но в настоящия сценарий недостижимият обект на желание добави жлъч към техния спор. И основната война излезе наяве. Червенокоско казва, че мненията може да съдържат истината, но истината трябва да е свободна от мнения (тълкувания). Така че заради него ще разкажа не за това какво се говореше, а какво се случи. Лейди Повей не избра никого. Минаха седмици, после месеци. Това, което преди забавляваше придворните сега ги дразнеше. И се превърна в открита враждебност. Постепенно се пусна слух, в двора на Способен, че Чарджър вече е откраднал трона му, а сега се опитва да открадне любимата му.

[Джордж Ал]

Петнистият принц отвърна, че след като лейди Повей не е обещала ръката си никому, законният престолонаследник има право да я ухажва, като и всеки друг мъж. Кавгата премини от груби жестове към обиди; но не открито сред съперници, а винаги – сред обкръжението им. Веднъж извън стените на Голямата зала остриетата напуснаха ножниците и се проля кръв. И всичко това заради думата, която каза някой за странен майстор. Беше лорд Алдър, от Черна земя в Бък. Нетовата кръв бе пролята по снега от лорд Елкин, от свитата на Петнистия принц. Той бе притежател на малък феод в Каменната кула.
Дуелът бе кратък и честно казано можеше да бъде премълчан, ако раната на Алдър не се бе възпалила и не бе загнояла. Преди да измине седмица той почина и се разпространиха слухове, че лорд Елкин е намазал острието с мръсотия нарочно, с цел да причини инфекция. Първата нощ след смъртта на лорд Алдър някой дойде в конюшните. Преди тревогата вдигната от конете и кучетата да накара злодея да избяга, той изби дузина коне. Твърди се, че това е било сторено, от по-малкия брат на лорд Алдър, Карл. Но тъй като никой менестрел не е бил свидетел, това не може да бъде потвърдено като истина. Затова го формулирах така, както би сторил и самият Червенокоско. Но той знаеше колко тежък бе удара за престолонаследника. Чрез своето Осезание, той бе силно свързан с мъртвите коне. Трагедията бе равносилна на това любимите жени на тези лордове да бъдат намушкани до смърт в съня им.
Смъртта ги разтърси толкова жестоко, че някои изпаднаха в дълбока меланхолия породена от скръб; други изпаднаха в мълчалив траур; а трети полудяха. Всичко това породи суматоха в Замъка на елените. Бяха изречени много клетви за мъст. Лорд Елкин изглеждаше смазан, повееч от всеки друг. Той падна на колене до мъртвия си кон и разкъса брадата и косата си до смърт, издра лицето си и зави като родилка. Накрая извикаха лечител. Той го наложи с пиявици, за да го излекува от лудоста му. Дълги дни и нощи лорд Елкин лежеше в стаята си и не продумваше никому. Дори на принца, който го посещаваше и го молеше да се опомни. Трябва да се каже, че любимият петнист жребец на Чарджър също бе заклан, но Петнистият принц не изпадна в унение. Той тъгуваше, както би тъгувал всеки конник. Беше пълен със съчуствие и не пестеше думи на утеха за своите осезателни приятели. Но ако страхливецът, който изби конете се надяваше да навреди на принца, то той не успя.
Защото той не бе свързан осезателно с кон, както отдавна се предполагаше. Звярът, с когото Чарджър сподели душата си, бе тайна скрепена със седем печата. Тайна която той запази дори от Осезателната си свита. Беше твърде опасно да се знае с кое животно е свързал живота си престолонаследника. Така че Чарджър, макар да скърбеше с приятелите си външно остана спокоен (макар че около него съдия Мотли призоваваше за касапница в отговор)
Въпреки обещанието на престолонаследника да открие и накаже виновника мнозина люде гръмко заявиха, че никое наказание няма да е достатъчно за такова срамно престъпление. Дори тогава разумните глави все още можеха да надделят. Само че на другият ден кралят се вкочани в леглото си и издъхна.
Лекарят, който също е бил там, се закле че в този момент една огромна черна птица излетяла от парапета на прозореца към небето, сякаш се зарадвала на смъртта на краля. От такава дреболия се появиха слухове за най-черни дела и мрачно предателство.

[Джордж Ал]

Някои в своето невежество казаха, че тази птинца е откраднала квитесенцията на живот на крал Мъжествен. Други пък казваха, че птицата е бил звяр на някого от Петнистия двор. И че птицата разпространила радостната вест, че кралят е умрял и Петнистият принц ще седне на трона. А трети пък твърдяха, че това бил самият крал, превърнат в черна птица и обречен на такъв живот чрез черната магия на своя внук – копеле. Колко много глупави клюки произлязоха от думите на доктора, за черна птица отлетяла с грачене. Сякаш това не бе най-естественото нещо на света. И все пак тези дрязги само добавиха жега в кавгата. Въпреки че и Способен и Чарджър отрязаха косата си в знак на траур, а техните антуражи последва пример им малцина говореха за смъртта на краля с тъга и скръб. Не! Всичко за което се говореше бе дали херцозите ще признаят Петнистият принц или Шестте херцогства ще бъдат разкъсани от гражданска война. Добрият крал Мъжествен скоро бе забравен.

В този ден малцина осъзнаваха колко мъдро е управлявал той, запазвайки мира в земите си. Сега е любопитно да си припомни, че именно младите лордове и лейдита първи признаха привързаноста си към двамата съперници. Както се казва в старата поговорка, докато младите сърца пеят с пълно гърло, старите глави управляват. И така дойде време херцозите да узаконят престолонаследника като крал. Всеки един от тях се изправи и нито един от тях не пропусна да напомни че по външните граници Шестте херцогства имат врагове, които със сигурност ще ударят, ако не сме единни. И всеки от херцозите се закле във вярност на Петнистия принц. Последният който стана бе Стратег Пророка, херцогът на Бък. Зад него стояха побелялата му жена и синът му. Очите на Способен бяха толкова черни, сякаш целият живот бе изчезнал от тях. Стратег започна речта си, като говори не само за себе си, но и за сина си Способен, който един ден ще бъде херцог на Бък. Неговото желание, както и на всички други бе Шесте херцогства да не бъдат разделени от гражданска война. А да останат силни в своето единство. Защото никой в семейството му – подчерта той- не обича нищо повече от родината си. Просперитетът на всички хора е нещо по-важно от една амбиция. И затова той ще се преклони пред Чарджър, законния престолонаследник. Човекът избран от брат му, Мъжествен.. И тогава – за всеобщо учудване – Способен също застана до баща си и се преклони пред своя съперник.
Крал Чарджър положи тази клетва. Но преди това той побеля толкова, че петното на лицето му заприлича на черна плесен върху бяло сирене. А след това, когато усети как кръвта тупти в слепоочията му, то стана алено. Защото със своя жест и Стратег Пророка и синът му Способен, спечелиха признанието на целия двор. Това се възприе като благородна жертва на уважавани хора. И така се случи, че като отстъпиха трона на своя съперник Стратег Пророка и Способен Пророка завладяха сърцата на мнозина, които преди това не ги харесваха. Някои дори казаха, че в този миг лорд Способен спечелил сърцето на лейди Повей.

[Джордж Ал]

Това е съмнително твърдение за всеки менестрел. Защото кой знае в кой момент сърцето на една дама се прекланя пред един лорд? Червенокоско ме предупреди за това. Той одобри само твърдението, че това изглежда на вид така. Защото на празника в чест на новия крал тя седна до наследника на Бък. Въпреки че краля ѝ предложи почетно място до него. Това бе странен празник. Този, който бе почетен не можеше да откъсне очи от дамата, която го отхвърли, а гостите му все още оплакваха своите животни. Петнистият принц говореше малко и ядеше още по-малко. Това не бе най-обещаващото знамение за предстоящо славно царуване. Така се и оказа. И така крал Мъжествен умря с настъпването на пролетта. А на Пролетния фестивал Чарджър сложи короната на главата си
Но с удължаването на светлите дни царуването на новия крал не процъфтя, а изсъхна. Продължителни студени дъждове се изляха в почвата, която отдавна трябваше да се е затоплила. Всичко, което бе засадено изгни в зародиш. А крайбрежните бури спряха търговията. Стоките бяха забавени и се развалиха. Някои менестрели пеят, че това ужасно време предвещавало всичко което се случи по-натам. Но – както Червенокоско ме предупреди да отбележа – времето всъщност не се интересува от човешките дела. В тази влажна пролет, сякаш само едно нещо цъфтеше – сърцето на лейди Повей. Ухажването на лорд Способен доби скорост и те станаха такава прекрасна двойка, че менестрелите възпяха любовта им в песни. Те смекчиха нрава ѝ, подтиквайки лорд Способен към подвизи в името на неговата любима.

[Джордж Ал]

В нейна чест той уби мечка, която бе погубила повече от дузина глави добитък, в стадото на фермер на Бък. В чест на лейди Повей, той устрои пиршества, на които тя седеше като някоя кралица – облечена в кожи, коприна и бижута. Беше обявено, че те двамата ще се оженят веднааг, щом роднините ѝ пристигнат за сватбената церемония. Лорд Способен лично се яви пред крал Чарджър и поиска разрешението му да положи брачните обети пред Свидетелският камък на Бък. И да танцува сватбения си танц в Голямата зала на Замъка на елените. Как крал Чарджър би могъл да му откаже, без да изглежда злобен и дребнав? Той го позволи, въпреки че всички виждаха, че сърцето му е разбито. Скоро след това пролетта напъпи, сякаш за да навакса забавянето си. И така се получи, че крал Чарджър ръководеше сватбеното тържество на жената, която преди това се надяваше да стане негова съпруга. Той настани лорд Способен от дясната си страна, лейди Повей от лявата и сложи усмивка на лицето си; но очите му бяха празни.
След първият танц, усмихнатият лорд Способен предаде булката в ръцете на краля, за следващия танц. Какво точно ѝ каза Чарджър докато се въртяха в кръг не чу нито един истински менестрел. Някои клеветници твърдяха, че той я заплашил, както и семейството ѝ с отмъщение, ако тя не се преклони пред желанията му. Други пък бяха на мнения, че той ѝ пошепнал думи, които биха завъртяли главата на всяка девойка. А трети са на мнение, че той е споделил болката от разбитото си сърце и надежди, и сърцето на лейди Повей се свило.
Никой не знае със сигурност какво точно е казано, докато танцували, така че няма нито една истинска песен за това. Но каквото и да са си казали, всички забелязаха, че когато крал Чарджър върна лейди Повей на съпруга ѝ тя изглеждаше засрамена. Впоследствие тя изгуби желанието за танци. Все по-често очите ѝ се отправяха от Способен към Чарджър. Някои са на мнение, че тя е съжалила за избора си, докато е гледал болезнено замисления обзет от любовна мъка крал, който седеше сам на подиума. Каквото и да си бяха казали двамата вече бе твърде късно нещо да се промени.
Младоженците се отправиха към брачното ложе, споделяни от неприлични жестове и шеги. След като си тръгнаха дворът продължи с танците и гощавките. Бяха вдигнати много наздравици за младата двойка и се отправиха много пожелания за деца. Кралят също остана на трона си, весел като мъртвец. А онези, които се присъединиха към него тази вечер също бяха мрачни, защото бяха загубили своето животно в клането, в конюшнята. Някои фалшиви менестрели ще пеят, че това било първият път след трагедията, когатот лорд Елкин от Каменна кула, когато той бил видян на крака. Но това е лъжа.
Шест дена преди сватебното тържество Червенокоско го видя да се разхожда сутрин в градината, под ръка със съпругата си. Той бил наглед мрачен, но спретнато облечен и със сухи очи. Това е истината и тя трябва да бъде изпята. Но също така е вярно, че когато се появи на сватбеното тържество това бе първият празник, на който се появи публично. И че дрехите и поведението му изразяваха дълбок траур. Мнозина от присъстващите се бяха облекли по-строго, отколокото предполагаше събитието. А някои се напиха, сякаш искаха да премахнат болката, а не да празнуват сватбата. Някои певци по-късно твърдяха, че сякаш мракът се завихрил в края на залата, където се бил събрал Петнистия двор. Но никой не е бил свидетел на това. Както и да е – две нощи по-късно още преди гостите да са се прибрали (или преди лорд Способен да заведе жена си в дома на предците си) в замъка на Елените бе извършено убийство. Малко момиченце, дъщеря на лорд Карл от Черна земя. Същият, който беше брат на покойния лорд Алдър. Тя бе откирта мъртва в конюшнята. Тя нямаше и седем години, и не е ясно какво е правила в конюшнята, но така или иначе я намериха там.
С прерязано гърло, точно както умря конят на лорд Елкин. Някои ще рекат, че това само доказва, че убийството е негово дело. Но всеки глупак – пеещ или не – лесно ще се досети, че именно това доказва неговата невинност. Човек със здрав разум не би оставил такъв недвусмиселн знак за вината си. Ето как крал Чарджър отговори на събралите се в съдебната зала. Това стана когато лорд Карл от Черна земя публично изобличи лорд Елкин от Каменната кула. Този процес не донесе удолетворение на нито една от страните. Всяка реч беше заглушена от крясъци. А от галерията някой (повече огорчен отколкото смел) изгрещя, че лордовете са глупаци, за да чакат справедливост от един калсидски зверомаг. Кралят се опитваше да се овладее, но след тази обида той присви очи от гняв. Тук менестрелите обичат да добавят, че ноздрите му затреперали, а главата му се отметнала назад, като на разгневен жребе. Но има и такива, които пеят по-точно (като Червенокоско). Те твърдят, че кралят наистина бил възмутен, но стиснал зъби и не изрекъл прибързани думи.
Гнусната обида премина из залата, като съсирваща се кръв и за момент настана тишина. Но тогава крясъците излязоха с нова сила и ярост. Но тогава крясъците отекнаха с нова сила. Гневът в тях отекваше по-ярко отпреди. Беше невъзможно да се въдвори към ред, дори след като крал Чарджър призова стражите да се уверят, че всеки си говори по реда. Накрая той нареди на всички да напуснат залата и обяви, че след три дни дворът ще се събере отново. В името на разума и справедливоста. Да, само лорд Способен мърмореше, че лорд Елкин не е затворен, а само въдворен под домашен арест. И че пазачите му всъщност го охраняват. И че кралят бил вече взел решение. И че живота на един кон му бил по-скъп, от този на една дъщеря на знатен благородник. Може би лорд Способен искрено се опитваше да успокои нажежените страсти, когато вечерта се събра с най-близките си приятели (сред които лорд Карл). И може би дори заради това издигна глас в злобен шепот. Да, но това е малко вероятно.
Злобният шепот се превърна в крясък, когато бе подкладен от мръсни слухове. Според тях, докато Способен пиел сред приятели кралят бил видян да се разхожда на лунна светлина. И то – не сам, а под ръка с лейди Повей. Клюките плъзнаха из замъка, като горски пожар. Лорд Способен се яви пред краля на закуска. Той влачеше жена си за ръка, нагоре по стълбите. Тя беше бледа, очите ѝ бяха зачервени от сълзи, а косата ѝ бе разрошена. Там пред всички Способен обвини краля, че се опитал да го направи рогоносец. И то преди да е минала седмица от сватбения ден. Пред целия двор те се скараха не като крал и васал, а като братовчеди равни един на друг. Изрекоха гневни думи и припомниха стари обиди. През цялото време лорд Способен държеше толкова здраво китката на жена си, че плътта ѝ се поду и започна да посинява. Когато кралят го смъмри за това, Способен отвърна че тя е негова съпруга и ще прави с нея каквото си иска. Преди кралят (чието лице бе станачало черно бяло) да успее да отговори лейди Повей проговори.
До този момент тя стоеше неподвижна с побеляло лице. Сега скочи и заби ноктите си в лицето на мъжа си. Нима не е достатъчно, че е опозорена без вина – провникна се тя – но няма и да понесе да я наричат нечия собственост. Веднага щом съпругът ѝ пусна ръката си, за да се пресегне към одрасканото си лице тя скочи, изтича по подиума и се скри зад гърба на краля. Той я покри с ръце и отвърна че тя вече е под негова защита. Най-накрая пристигнаха и кралските гвардейци. С мечешко ръмжене кралят им нареди да избутат лорд Способен и хората му надолу по стълбите. Те го сториха и се проля малко кръв. Копър Сонгсмит стоеше там, на долните стъпала до благородниците, а Червенокоско – горе зад краля и лейди Повей. Двамата чуха всяка дума, затоав мога да се закълна че пиша истината. Оттегляйки се пред извадените мечове лорд Способен се закле да отмъсти, че умът на жена му е бил замъглен от магията на Осезанието. И че крал Чарджър я е омагьосал.В отговор крал Чарджър извика, как Способен може да говори неща, които не разбира. Нима не проумял какъв ужас и болка е донесъл неговият страхлив привърженик лорд Карл от Черна земя, като убил дузина коне. И че Карл сам е донесъл нещастието върху себе си. Това неблагоразумно изказаване на Чарджър бе чуто от всички. И те си помислиха – дори моят Червенокоско – че с тези думи кралят признава, че намира смъртта на щерката на лорд Карл за равна на смъртта на дузина коне. Още преди да се стъмни всяко ухо бе запознато с необмислената забележка на краля. Редбърд ми нареди да запиша това, което по-късно му споделил кралят. Тези думи били изречени в миг на гняв. Той никога не е искал да предивизвика скандал или да намекне за нечия вина. Може ли човек – бил той прост или знатен – да каже, че никога не е говорил празни думи в миг на гняв? И въпреки това, като певец отдаден на истината Червенокоско ме помоли да запиша, че в момент на гняв кралят е изрекъл тези зли думи. До вечерта не само тези слова, но и гнусни клюки за лейди Повей се разпространиха из замъка. (уж че тя не е само под закрилата на краля, а егостенка в леглото му). И това стана въпреки факта, че след инцидента в тронната зала Чарджър не остана сам и за миг. Червенокоско се закле в последното.
Всичко това се случи в навечерието на слънцестоенето. Какво пеят лъжливите менестрели, та всички повярваха на думите им? Те пеят, че лорд Способен оплаквайки съдбата на Шестте херцоства събрал своите верни люде и се уговорил с тях да се изправи срещу краля в честен дуел. Това щяло да стане по обед на лятното слънцестоене. Те пееха силно и продължително, че в този част магията на Петнистия принц е най-слаба. Те пеят че лорд Способен направил това единствено воден от любовта на Шесте херцоства. Сега прочетете какво ще напиша. Бореха се за непостоянна жена и мъртво дете, за трон и за мъжка гордост. Никой не можеше да си представи потока на събития, които последваха в Деня на лятното слънцестоене. Служа на истински менестрел и повтарям само това което Червенокоско ми довери. А той няма причини да лъже, дори да би бил сто пъти лъжец.

[Джордж Ал]

До изгрев слънце замъкът на елените бе разделен на две фракции. Свитата на Способен и различните им гвардейци нагло обикаляха стените на кралската крепост, въоръжени до зъби. Хората на краля не изоставаха от тях. Не в дворцовата зала, а точно над стълбите на кралската спалня крал Чарджър обяви, че няма да бъдат повдигнати обвинения срещу лорд Елкуин. Той обяви, че няма доказателства за вината му, точно както няма доказателства и срещу убиеца на коня. Може би смяташе, че подобно изявление ще подтикне и двете страни към мир. Така никой нямаше да бъде подведен под отговорност – нито за убийството на коне, нито че в момент на безумие от скръб е убил малко момиче. Ако е мислел така не е можело да сбърка повече. Всяка от двете страни се почувства по-засегната от другата.
Може би си струваше и двете страни да получат поне някакво удовлетворение. Той разреши на двамата благородници да проведат дуел до смърт. Това разбира се, щеше да е кръвопролитие, но в много по-малък мащаб. Преди крал Чарджър да довърши последните си думи жената, която бе потърсила закрила от него предния ден обяви, че е възмутена от „произвол без справедливост“. Ако неговите думи бяха премерени и гласът – спокоен, то тя – с изпъкнали очи – просто крещеше от ярост. Каза че нито една жена (независимо дали е дарена с Осезание) не разпознава един човек – звяр; освен ако той не смята, че смъртта на един кон е равносилна на смъртта на едно момиче (дори ако този кон би бил нейният осезателен звяр); тогава тя може да го разпознае. Защото „Безброй заклани коне няма да компенсират едно дете, убито сред конюшня, тор и сено“.
Лейди Повей изля своите думи, точно когато кралят млъкна. Всички забравиха да дишат. Червенокоско отбелязва, че кралят я зяпнал ужасено. В следващия момент тя се втурна по стълбите, мина покрай него, избута войниците и се озова до съпруга си. Заемайки мястото си тя погледна към крал Чарджър. Лорд Способен от Бък почти не я докосна, макар да не ѝ спести поглед. Настана мъртвешка тишина. Раменете на крал Чарджър се отпуснаха, сякаш живеца го бе напуснал. Може би съжаляваше за думите си. Те показваха, че човек надарен с Осезание никога няма да бъде разбран от човек без Осезание.
Той не каза нищо повече и не направи опит да защити мнението си. Вместо това се извърна от всички, стана, качи се в спалнята си и заключи вратата след себе си. Стражите чуха резето да пада и заеха мястото си от двете страни на вратата. Както и да е – Червенокоско срещна самотния Чарджър на разходка. Тази среща била случайна. Веднага щом кралят отишъл в покоите си Червенокоско отишъл в градината, в опит да се развесели. Като всеки менестрел от онези дни той се радваше на привилегиите на своята гилдия. Сред тях бяха неговата неприкосновеност и правото да ходи където пожелае. Пръстите му бяха добри само за струни, а гласът – за пеене. Той не представляваше заплаха за никого – нито за мечоносеца, нито за стрелеца.
И там – в градината – Червенокоско видя крал Чарджър. Той вървял по пътеката с ръце зад гъраб и наведена глава. Движел се от мащерката към старата череша. На Червенокоско му направило впечатление дълбокото унение, в което бил изпаднал краля. Той сякаш бил изгубил разсъдък. Било голяма заплаха за него да се скита сам и невъоръжен, при толкова много благородници, които беснеели срещу него. И въпреки това той не посмял да хукне и да доведе стражата, защото тогава трябвало да остави Чарджър сам.
Редбърд се страхувал, че прибързаното отстраняване на гвардейците може да разпали огъня на събитията. Така че той тихо поздравил Чарджър и мълчаливо тръгнал с него. В този момент нито една песен не можела да утеши краля или да му вдъхне мъдрост (така че било безсмислено да говори). Само тишината и времето му помогнали да види ситуацията по-ясно. Те биха показали как да бъдат задоволени всички. Мълчанието и времето биха направили много неща. Но нито едното от двете не бе дадено на крал Чарджър. Докато той се разхождал с Червенокоско, някой влязъл в градината. Внезапно краля поклатил глава, сякаш се събудил от дълъг сън. Явно току-що се бил опомнил.
-Убийците идват! – казал той на менестрела – това не е място за певци. Бягай оттук, братко. И пей само истината!
И Червенокоско (с душа слязла в петите) се покатерил на короната на черешата. И се скрил сред клоните ѝ. Който прочете това ще си помисли нещо лошо за него. Същото си помислил и самият той. Но въпреки това ми заповяда да разкажа за неговата позорна постъпка. Това той стори, за да знаят всички: той разказва само истината и няма нужда да се съмнявате в останалото част от историята.
Той не носеше оръжия и не знаеше как да го използва. Той имаше само глас и език, очи с които да наблюдява и памет. В крайна сметка това бе всичко, което можел да предложи на краля си. И в следния миг се убедил, че кралят е прав. Откъде убийците знаели, че ще намерят краля тук нито Червенокоско, нито аз знаем. Те дошли един по един и двама по двама. Всеки носел извадено острие. Мечовете и ножовете блестели на светлината на слънцето. Студени били и лицата им - без изкуствени усмивки. Те били изпълнени с омраза, а намеренията им били студени, като мечовете. Когато се приближиха кралят се обърнал начумерено към тях. Той стоял сам с гръб към едно дърво. Убийците го обкръжили. Ето имената на тези мъже: лорд Способен от Бък; лорд Фенру от Тилт; лорд Тракер от Фароу; лорд Лок от Беърнс (хлапак с едва наболи мустаци); лорд Скривър от Бък (трети братовчед на краля); и лорд Холдфаст от Рипон. Никой от тях не бе пълноправен херцог. Мнозина били втори синове, а единият нямал шанс да наследи изобщо титлата. Но все пак били потомци на херцози. Тези шестимата по-късно сами се нарекоха певци на истината. Те наистина бяха там. Но истината е, че имало и още един.
-Знаете защо дойдохме – казал лорд Способен на краля. Макар и невъоръжен и обкръжен той само се засмял.
Тук менестрелите вмъкват дълги речи. В тях се описва как Чарджър съска като змия или вие като вълк. Те не се уморяват да повтарят, как кралят извадил меча си и посякъл лорд Лок. И как лорд Способен се бил с една ръка. И как кралят се превърнал във вълк, после в мечка, после в грамадна змия и после в огнедишащ дракон. О, а също и в гигантска отровна жаба.О да, много героични песни са написани за тази битка. Но истината е, че кралят бил невъоръжен и когато отстъпил от дървото, те го обкръжили от всички страни. Той не обърнал внимание никому, освен на братовчед си. Кралят пристъпил към него с думите:
-Ти плени сърцето на моята любима и ми отне лоялноста на поданиците. Ти на практика притежаваш моя трон, само титлата ти липсва. И затова дойде. Вземи моята корона.
Така казал Чарджър, и Червенокоско (певеца на истината) ми го повтори. Кралят искал да добави още нещо, но сега вече никой няма да отгатне какво е било то. Лорд Карл от Черна земя също бил там. Без дори да издаде звук той се приближил до краля, сграбчил го за гърлото забил късия си меч в гърба му. Лорд Лок извикал ужасен от такава подлост. Той се втурнал, за да измъкне жертвата от този страхливец. Лорд Карл – пламнал от бойна ярост – извадил меча си от гърба на краля и прорязал гърлото на младежа. Лорд Лок паднал, задушавайки се в собствената си кръв. Тогава всички (включително и злодеят) отстъпили крачка назад в ужас. Лорд Способен им наредил:
-Свалете мечовете! Спрете и помислете. Как най-добре можем да разкажем какво се е случило тук? По това време над главата му Червенокоско запушил уста с ръка. Сърцето му биело от ужас, гърлото му се свивало от мъка, а малодушието го обездвижвало. Само един гарван грачил дрезгаво по горните клони. Кралят лежал в калта – тежко ранен, но все още жив. Той се обърнал по гръб и заговорил почти триумфално:
- Предатели! Всички вие сте предатели. И ще бъдете обесени за това. – и се втренчил в лорд Способен.
Всички разбрали какво има предвид: и короната, и жената ще бъдат негови, когато лорд Способен бъде обесен за предателство. Тези безрасъдни думи подпечатали съдбата му. Мъжете сключили кръг около него. Нямало двубой. Кралят не приел формата на звяр. Той не бил победен в битка и след това – обесен заради магията си. Не. Имало само проблясък на мечове, пронизалия легналия на земята мъж. И преди всичко да приключи нито едно оръжие не било чисто и неосквернено.
Единственият, който видял какво се случи в този момент бил един менестрел вкпочил се в ствола на черешата. Той бил ужасен от касапницата, а и от собствената си безпомощност. Чували ли сте как фалшивите менестрели пеят как лорд Способен и неговите съучастници нарязали краля на парчета и ги изгорили над водата, за да попречат на душата му отново да влезе в тялото? Всичко е лъжа. Нарязали го на парчета, като използвали мечовете си като сатъри. Причината била, че искали да скрият множеството жестоки рани, които му нанесли в гръб. Кръвта пръскала във всички посоки. Опръскала дори долните клони на черешата. А над всичко това кръжал гарван, който непрестанно грачил от мъка.
И не изгорили тялото. Поне не и пред смаяния Червенокоско. Лорд Способен наредил всеки да увие част от насеченото тяло в наметало и да го отнесе, докато не измислят как да разкажат всичко. И когато всички части на крал Чарджър били сглобени, самият Способен отнесъл главата с наметалото си. При това с короната на нея. Младият лорд Лок от Беърнс те оставили да лежи под едно дърво. Лорд Карл извадил кралския нож от ножницата и го забил в гърба на младежа. Сякаш такова късо острие можела да се сравнява с меча на Карл.

[Джордж Ал]

До края на деня новината достигна до майка му - тоест до мен. Трябваше да отида там и да се погрижа за сина си, който внезапно отново се бе превърнал в дете. И когато ми го описаха намерих Чернокоско там, точно както ми го описаха – вцепенен и втренчен поглед
-------------------------------
Тук – малко отклонение. Точното име на Червенокоско е Redbird (Редбърд). Така се казва птицата кардинал, която е с изцяло червен цвят. Превел съм името като Червенокоско, защото майка му (Фелисити) му дава това име именно заради цвета на косата му, а нямаше как да преведа „птица кардинал“. Но както всички разбраха любопитен момент е, че побратимът на Редбърд – крал Чарджър – също е свързан с птица (вярвам че не издавам спойлер. Мисля че всички вече са се досетили какво е животното на Чарджър - имаше много подсказки)
------------------
А извън прозореца един гарван стоеше и ни гледаше. Лечителката Нанси, забелязала че гарванът ги последвал когато вдигнали Червенокоско от леглото. Тъй като тя бе честна жена мисля, че това трябва да се запише. Заведох сина си в квартирата в замъка. Изоставена от всички, аз го накарах да стане и да тръгне нагоре по стълбите – стъпка по стъпка. Никой не ми помогна, но в интерес на истината и никой не ми попречи. Направих му тинктура, която отдавна бе известна на нашето семейство. И той заспа. Нощта премина. После следващият ден. Втората нощ преваляше, когато той отвори очи. Но дори след това душата му не бе в тялото. И в тъмнината на нощта (когато влязох в стаята и седнах на леглото му) той ме помоли за най-доброто перо, мастило и пергамент, за да запиша всичко. И когато го сторих ми разказа историята.
Седейки в кръг от светлина, аз записвах дословно всяка дума, докато той говореше, за да съм сигурна, че истината няма да бъде загубена. Тъй като Червенокоско бе останал незабелязан в градината, никой от съучастниците не знаеше, че има очевидец на зверството. Червенокоско стоеше в стаята ми болен. Тялото му сякаш бе парализирано от шока, което бе засегнал ума и сърцето му. Новините, които му носех всеки ден ни натъжаваха. Първо Бъкип, а после и шестте херцогства сякаш бяха полудели. Кралят бе изчезнал. Разпространи се клюка, че той е убил лорд Лок и след това е избягал поради зверството, което е извършил.
В остъствието на коронована глава, която да поддържа реда и да отстоява мира и справедливоста, омразата пламна като летен пожар. Много неща се промениха през следващите десет дни. Върнах се към ежедневните си дейност възможно най-скоро, а Червенокоско продължли да се подобрява бавно в стаята ми. Вратата на покоите ми винаги бе затворена. По времето на храненето ми с другите слуги чух най-невероятни и ужасни клюки и слухове. Едва се осмелих да погледна през прозореца към двора: страхувах се от това, на което мога да стана свидетелка. Всички петнисти коне и петнисти кучета в Бъкип бяха предадени на заколение. Онези, които се осмелиха да осъдят случилото се бяха обвинени, че притежават Осезания – злата магия на краля. Много аристократи от Петнистия двор бяха пребити - или просто изчезнаха. Всички които можаха избягаха. Притежаването на Осезание се превърна в знак за нещо зло, за подлост и измама.
До края на месеца цяла тълпа хора бяха обеседени за притежаване на Осезание. Именно по това време се роди традицията за насичане на телата и за изгарянето им над вода. Историите – че Осезателите могат да се превръщат в животни и да скрият душите си в чужди тела и след това да се върнат сред мъртвите– се разпространиха бързо. По онова време всичко това бе ново и ми се стори, че разбирам как се разви тази идея. Смяташе се за срамно да притежаваш Осезание. Децата с по-един Осезателен родител бяха в не по-малка опасност от онези, които го притежаваха (особено онези които се гордееха със способноста си да лекуват животни, а също и овчарите. Както и тези, които бяха женени за Осезател). Всички, а не само Осезателите живееха в страх, да не бъдат обвинени като притежатели на Зверската магия.
Много аристократи, както и търговци избягаха от Бъкип. Те напуснаха херцоството на Бък, изоставяйки домовете си, съдбите и имената. Бе настанало време на касапница, непознато дотогава в Бък. Херцогът на Бък, Стратег Пророка, се опита да успокои страстите. Но той бе твърде стар, а и не бе в добро здраве. Той потвърди, че е законният наследник на короната, но смяташе за неприемливо да я приеме, докато кралят е жив. А останалите херцози и херцогини не бяха достатъчно високопоставени. Пък и те считаха, че всичкото зло сполетяло Шестте херцогства е следствие от Петнистият принц. И от онези осезателни владетели, които той бе довел на власт. Херцозите говореха за отсъствието му като благословия. И за първи път дори по-малките аристократи започнаха да мълвят клюката, че кръвта на Пророците се е омърсила с тази на калсидския жребец
Те призоваха лорд Способен да приеме короната, която баща му бе отказал. Те знаеха, че кралят е мъртъв. Моят Червенокоско може да не е пял за това, но аз виждах истината в жестоките им очи. Те изобщо не се страхуваха, че кралят може да се върне, за да поиска правата си над трона. Мисля че тогава измислиха лъжата, защо тялото не е намерено. Тяхното страхливо убийство изглеждаше по различен начин, когато бе представено от измамни аристократи и фалшиви менестрели. Последните се интересуваха само от благоволението на своите шефове, а не от истината. Но за да бъда честна (като Червенокоско) ще запиша, че нямам доказателство за това. Не мога да съм сигурна, че те знаеха истината за убийството.
Така. Моят петнист принц бе мъртъв. Само аз оплаках детето, което държах на гърдите си. Детето, което не ме забрави, когато вече нямаше нужда от мен. Принца, който издигна моето копеле до менестрел на истината. Мъжът, който винаги се усмихваше, колчем ме срещнеше. Скърбях за него сама, не смеех да говоря за размера на скръбта, която ме сполетя. Червенокоско се давеше в дълбока скръб; Не исках да го натоварвам и с моите тревогии. Мислех, че ако добавя товара си той ще се удави в него и ще умре. Той бе всичко за мен на този свят. Единственият, който ме гледаше с любов. И така – без никаква вяра- аз му заговорих за по-добри дни; и за надежди за бъдеще, което никой от нас не можеше да си представи. Под защитата на моите покои той най-накрая дойде на себе си.

[Джордж Ал]

Той прекара много дни, в мрачна медитация и мълчание, укорявайки се за своята страхливост. Разказа ми само за това на което е бил свидетел. Денят на коронацията на Способен Пророка наближаваше, Червокоско все още бе на леглото, а гарванът – пред прозореца ни. Способен обяви, че двора най-накрая се е пречистил. И че се е отървал от зверската магия. И сега когато кралството е пречистен, той е готов да стане крал на пречистеното кралство. Едва когато съобщих това на Червенокоско, той се засуети.
-Донеси ми арфата – бяха първите му думи. А после:
-Донеси ми перо майко и приготви най-добрата хартия, която можеш да купиш. Ще съставя песен, за коронацията на краля.
Той говореше много по-весело, отколкото през последните седмици. Сърцето ми се сви, защото помислих, че е загубил ума си. Все пак му донесох мастило, гъше перо и хартия. Той внимателно записваше думите, докато си говореше на глас. Отвреме навреме се замисляше, спираше, взимаше някой акорд и отново се замисляше върху думите. Идвах и си отивах тихо като мишка. Уденине в своята квартира, Червенокоско работеше върху песента си, докато гарванът го наблюдаваше през прозореца. В навечерието на коронацията на Способен песента бе завършена.
Върнах се в квартирата си и заварих Червенокоско да навива свитъка, на който бяха написани думите. Той ми го даде, заедно с инструкции. Искаше да препиша песента му със собствените си ръце и да препиша с мои думи всичко, което ми е казал.
-Трябва да скриеш историята ми на сигурно място, от тези които ще се опитат да унищожат истината. Някои мъдри хора може да я намерят десетилетия или дори столетия по-късно.
Сърцето ми се смрази от думите му. Защо трябва да я записвам. Със сигурност ще изпее тази песен още хиляди пъти. Той ме погледна с тъга в очите, наведе глава и изрече единствената си лъжа:
-Да, предполагам че всичко ще е наред, мамо – и ме потупа по ръката. - вярвам че тази песен трябва да се запомни, като никоя друга.
Той не бе поканен на коронацията.
Несъмнено мнозина вярваха, че той е мъртъв или пък избягал. През цялото време той прекара в замъка и никой не го видя. Той бе приятел на Петнистия принц, а по-късно менестрел на осезателния крал. Ние добре знаехме, че вече ще се отнасят към него с презрение, ако не и с омраза. Срам ме е да го кажа, но трябва да кажа истината, както обещах. Мислех си, че отиде там, за да заинтригува новия крал. И че ще изпее песен в чест на Способен. Натъжих се, че принцът ми е така печален. Но той никога не бе весело дете и вярвах, че е избрал мъдрия път. Прекланяме глави пред промените на съдбата, защото все пак трябва да се живее. Коронацията трябваше да се състои в Голяма зала. И както бе обичайно всички бяха щастливи да са свидетели на събитието. Червенокоско ми каза, да отида по-рано, за да видя всичко. Аз обаче не отидох, за да гледам как Способен приема окървавената си корона, а за да видя как синът ми ще изпее песента

[Джордж Ал]

И така избрах място, за което малцина биха завидяли, тъй като бе в горният ляв ъгъл на галерията Оттук се виждаше ясно тронът и подиума на менестрелите, поканени в чест на новия крал. Стоях дълго време, а други идваха да заемат места около мен, след като най-добрите места бяха заети. Беше ми топло, краката ми бяха уморени и имах главоболие. Така започнах да се чувствам, много преди високородните господари да влязат. И когато херцозите се настаниха, в меките си позлатени столове и по-малките аристократи се настаниха по пейките, музикантите засвириха тържествена медолия. И влязоха лорд Способен Пророка и лейди Повей.
Те бавно си проправиха път към високите места. И въпреки че бяха изненадана от отсъствието на херцога на Бък, то никой от стоящите не коментира това и аз реших да замълча. Лордовете се редуваха да взимат думата и да казват почти едно и също: Пред нас бе Способен от Бък, наследник на короната и трона, досущ като баща си Стратег, брата на Мъжествен. Който се отказа от реда си на наследяване. Слушайки техните речи, сякаш никога не са съществували престолонаследницата Внимание и крал Чарджър….очите ми се насълзиха. Тези които стояха по-далеч от мен, сигурна ме взеха за сантиментална глупачка, пълна с патриотизъм. Всъщност скръбта ме скова. Тогава крал Способен Пророк се изправи и прие почитта на своите херцози. Тогава всички петима херцози, вървящи в бавна процесия донесоха короната върху синя възглавница. И в този момент в залата се надигна въздишка на изненада и ропот на любопитни хора. И въпреки че Способен запази сериозно изражението на лицето си, кълна се че видях усмивката да потрепва за момент. Той се наслади на изненадата на тълпата.
След това вдигна ръце и ги разтвори, като призова за тишина. Той обеща, че вече ще бъде отворен към събралото си множество. Копър Сонсмит стана и застана пред насъбралото се множество. Пропаста между нас бе от години. През всички тези години той не сметна за нужно да признае собствения си син. Въпреки че приликата бе такава, че никой не можеше да я отрече. Никога повече не сме били заедно, след онези няколко часа през нощта. Той обаче прие Червенокоско за свой чирак, точно както очаквах. Затова бях изненадана от дълбочината на собствените си чувства когато той взе своя инструмент и започна изтънчена мелодия. А неговият звучен глас летящ над арфата представи на всички една лъжа. Припевът беше енергичен и завладяващ. Четиристшие как чистата кръв на Пророк пулсира във вените му. И как Способен направил това, което сметнал за необходимо и учил зверомага Петнист принц.
Всичко беше нагласено разбира се. Но трябваше да изглежда спонтанно. Докато Копър Сонстмит пееше как Способен спечелил битката срещу злия маг Осезател. И как той вдигнал короната и я изтрил от мръсната кръв и кал. И как херцозите я предали от ръка на ръка. Докато накрая херцогът на Беърнс я поставил на главата на Способен. И в този миг се разнесе такъв одобрителен рев, че хората скочиха от местата си. Хората викаха и думите им се отразяваха в каменните стени:
-Крал Способен! Крал Способен! – крещяха те.
Короната бе поставена на челото му, с радостни възгласи. Неговите херцози заминаха и се върнаха с корона за лейди Повей. И същата вечер тя стана кралица Повей Пророчица. И докато всичко очи гледаха кралската двойка, моите очи потърсиха моят син. И аз го намерих.
Не му бях обърнала внимание, когато влезе в Голямата зала. Защото бе облечен изцяло в черно, вместо в обичайните си оранжеви дрехи. Дълбока качулка скриваше огненочервените му кичури. Очите ми не се спираха върху него. Едвам го познах, когато погледнах собствения си син. Понякога си струва да погледнете този, когото обичате отстрани, за да разберете как се е променил. Болеста и скръбта бяха накарали бузите му да хлътнат. Той изглеждаше поне десет години по-стар от възрастта си. Съмнявам се, че дори собственият му крал би го познал в този момент. Подозирам, че всички са мислили че е убит или прогонен със слугите на Петнистия принц. Така че той стоеше като някакъв старец в ъгъла докато останалите менестрели излизаха напред и пееха за красотата на кралицата или за смелоста на краля.
Тогава някой повика отново Копър Сонсмит да изпее как кралят убил мошеника, надарен с Осезанието. А Копър пристъпи и изпя отново своята фалшива песен, майсторски изтъкана от един гений. За пореден път всички чуха, как кралят повикал Способен и обещавайки да разсее магията взел жена му и те се били за нея. Чарджър постоянно променял външния си вид, повявал се под облика на различни животни. Едно от друго по-ужасни. Накрая Способен го убил и отрязъл главата на мечката от могъщите ѝ рамене, унищожавайки злото. И превъплъщенеца паднал на земята, вече под формата на обикновен човек. Мълчание последва тази история. Последваха частични възклицания, там където Копър изпя как кралят спасил короната на пророците от позор. Тишина заля Голямата зала. Копър завършваше всеки стих, как кралят призовал най-близките си приятели да му помогнат да стори това, което трябва да се направи, за да попречат на чудовището да възкръсне отново. Те разчленили тялото и го изгорили над водата. Така звяра бил победен. И по този начин съзнанието на лейди Повей било изчистено от мъглата, в която Осезанието я било настанило. Една самотна сълза се търкулна по бузата на лейди Повей и тя облегна глава върху рамото на съпруга си.
Чух много въздишки на съсчувствие и се почудих на колко ли лъжи е повярвала самата тя. Тогава очите ми се обърнаха към сина ми и ме обзе ужас. Когато Копър Сонсмит изпяваше последните трели на своята песен, кралят и кралицата, последвани от херцозите и половината присъстващи напуснаха залата.
Когато тази измамна песен свърши, видях Червенокоско да се изправя, а в очите му пламна огън. Всеки страхливец може да изпита момент на смелост. Това се случи и с моя Червенокоско. Защото в средата на вечерта, когато самата кралица благодари на Копър Сонсмитт, Червенокоско (певецът на истината) проби път през тълпата и зае мястото пред фалшивия крал. След това пред целия двор той поиска да изпее една последна песен, като подарък, преди да напусне завинаги двора на Пророците. Крал Способен повдигна вежди, очевидно не познавайки смелият човек стоящ пред него. Към днешна дата си мисля, че Способен е решил, че това е скитащ менестрел, който иска да заработи няколко монети с евтино ласкателство. Не се наложи да чакаме дълго. Червенокоско постави арфата пред себе си и удари първия акорд. Първоначално той просто пусна една мелодия, за да се убеди че е привлякъл вниманието на всички присъстващи. И тогава по-силно и по-ясно той изпя своята истина. Той пееше за крал Чарджър, който се разхождал сам в градината, как неговият певец дошъл и как кралят му наредил да избяга
Той разказа как се е покачил на дървото. И спомена имената на всички, които наобиколили невъоръжения крал. Лицата на присъстващите пребледняха, кралят се втренчи в него, а кралицата сякаш се вкамени. Гласът на Червенокоско бе силен и ясен, но кралят изглеждаше като човек, който иска да чуе песента до края. Ала когато той изпя как ножът на лорд Карл е пронизал гърба на краля и че именно той е убил младия лорд Лок крал Способен извика, че менестрелът е предател. Дузина мъже, които искаха да покажат своята лоялност се втурнаха към Червенокоско. Той никога не е бил силен мъж, а крехкото усамотение го бе направило още по-крехък. Огромният мъж го удари силно, карайки арфата да се блъсне в гърдите му.Препъвайки се той полетя назад. Чух изпукването на черепа му, когато главата му се удари в каменния под.***** *
******По принцип менестрелите се радват на неприкосновеност. Но както виждаме и със Славея Сладкопойна, която е пребита и изнасилена от стражници (Робин Хоб -Тронът) и с Червенокоско, това са „хартиени щитове“, без сериозна стойност – бел. на Георги Александров
Той не помръдна повече. Изкрещях – отново и отново – но викът ми се смеси с писъците на гняв и ужас, които отекнаха около мен. И тогава стаята се завъртя около мен. И ако покривът се бе срутил не бих имала нищо против. Но полученият шок не ми позволи да падна. И въпреки че бях парализирана от ужас, останах на крака за да го запомня: гвардейците измъкнаха безжизненото тяло на Червенокоско от залата. И тогава – съвсем неочаквано – голям гарван излетя от Голямата зала.

[Джордж Ал]

Той се рееше над Голямата зала. Сякаш объркан от мрака и светлината на факлите. След това полетя ниско, принуждавайки публиката да се наведе. И събори короната, която Способен бе поставил на главата си. Докато мъжете и жените продължаваха да крещят и да бягат той обиколи залата още три пъти грачейки непрестанно. Кралицата изкрещя и се скри зад трона на фалшивия крал. Бях притисната отляво и отдясно, защото тълпата се втурна в залата. Кралят извика ядосано на стрелците, но гарванът изчезна така както се и появи: прелитайки над главите на хората, той изхвърча от Голяма зала. Някакво паникьосано момиче ме блъсна така силно, че коленете ми се подкосиха и паднах на земята. В паниката няколко пъти ме настъпиха. Пребита и полустъпкана, седнах, сложи ръце пред очите си, разплаках се неистово и започнах да крещя в мъка и гняв. Когато най-накрая дойдох на себе си всичко бе свършило.
Изправих се на крака и се дотътрих до стаята си. Сама. Самотна както никога досега. И така – историята на Червенокоско приключи. Отне ми цялата смелост да отида при пазачите и да поискам тялото на бившия менестрел. Казаха ми грубо, че е обвинен в използване на Осезание, така че е бил обесен и изгорен над водата. И аз няма какво да изисквам от тях. Някои от тях открито ми се подиграха, но един старец бе запазил остатъци от своята съвест, за да се засрами. Той ме застигна и ми каза, че певецът вече бил мъртъв, когато го изнесли от стаята. Така че сега трябва да увия този свитък около написаното от сина ми – точно както той ме помоли. Счупих единият печат, защото исках да прочета последната му песен, която не му позволиха да довърши. Исках да видя дали е познал това, което сега аз знам със сигурност. Но той не знаеше какво още видях и бидейки менестрел на истината не го бе написал. Но аз мога и ще го сторя. Така ще завърша разказа със събития в които сина ми не участва, след като го започнах с подобно.И все пак аз гарантирам за абсолютната истина. Тя е изречена с езика на един менестрел, а аз ще добавя моята истина към него. Тази история може да бъде открита след ден или след десет години.
Зимни бури последваха коронацията на крал Способен. Ловът не мина добре. Тежка зимна буря каквато не бяхме виждали строши покривите на два склада за зърно. И остави хората без хляб. В замъка Бъкип дворът изтъня значително спрямо предни години. Бурята задържа хората вътре. Дългите дни бяха изпълнени със скука. Суеверните хора започнаха да виждат поличба във всяка счупена чаша или разпръсната пепел-
Кралицата припадна на два пъти и много хора се страхуваха, че е загубила детето си. Бурята която продължи три дни обхвана Бъкип. Така че кейовете в доковете бяха отнесени от вълните, а два кораба потънаха, въпреки че бяха в безопасност в пристанището. Щом настъпи топлото време болестта плъзна из конюшните. Много крави загубиха неродените си телета – в кръв и болезнено мучене. Бих приписала провала на лова на тези глупаци, които убиха най-добрите кучета заради предполагаемите им престъпления;и на онези, които прогониха осезателите, които се грижиха за конюшните и хамбарите
Зимите обаче рано или късно свършват. Доври осеяните с мъка и несправедливост. Пролетта дойде, а с нея и по-добро време. Размразяването стопи снега, минзухарите също цъфнаха рано. Кралицата вече не бе толкова бледа и болнава. Ядеше с апетит. Коремът ѝ в който растеше наследника нарастна. Фермерите засяха нивите и когато дойде жътвата кралица Повей роди син. Рождението му бе отпразнувано с много повече пищност, отколкото предполагаше титлата му. Тогава на всички изглеждаше, че това е повратна точка, която ще сложи край на всички нещастия. Наследникът осигури трона и династията на Пророците. Сега всичко трябваше да е наред. И когато принцът бе на две години аз застанах сред другите на церемонията по впечатването на името му, както изисква традицията.
Смело сърце беше името му, което му бе дадено. И когато бащата му го пренесе през пламъците, поръси пръст върху главата и гърдите му след което го потопи добре във водата. Всички видяха добра поличба, когато той кихна и след това се засмя за пръв път през живота си. Този смях се разнесе сред присъстващите и сред тях се присъединих и аз.
Защото когато крал Способен вдигна голия принц, така че всички да го видят видях, че той е истинският и законен наследник на короната. Защото на гърба на лявата ръка на детето, видях това което някога видях на гърба на баща му. Малка бенка, във формата на птица разперила криле.
И така аз пиша за това искрено и честно истината за кръвта на принца, както пожела моят син Червенокоско. Принц Смело сърце – нека да царува дълго - е истинският син на законният крал Чарджър и на престолонаследницата Внимание Пророчица. И внук на Лостлер от Калсида, началник на кралската конюшня и господар на Осезанието

КРАЙ НА ВТОРА (и последна) ЧАСТ

[Джордж Ал]

Надявам се двете повести "Капризната принцеса" и "Петнистият принц" (които са една цяла книга) да са ви харесали. Гонил съм смисъл, на места имаше тежки изречения, които съм опростил.

Любопитен съм за мнения.