Хроника на плоската земя: неразказаната история на по-добрата част от човечеството

[georgi-stankov]

Въведение

Въведенията са скучни. Никой не ги чете. Затова ще го даваме накратко.
Плоската земя е факт. Който отрича, значи се поддава на световните манипулации на Запада и американците. Тия американци за нищо не стават. Въпреки че си имат Стенли Кубрик. А той, както се знае в неподчинените на западната мисъл среди, е направил монтажа с кацането на луната. Която всъщност не съществува, а е холограмна проекция. Фалшиво кацане на фалшивата луна, никаква оригиналност нямат тия американци.
Всъщност Кубрик е жив и до днес, защото е рептил, а тези създания са дълголетни. Продължава активно да режисира събития, с които да пропагандира западната мисъл. Най-новите му филми са: „Жертвите в Украйна”, „Бомбардирането на детската болница” и „Подобряването на световния рекорд“. Тези събития са толкова истински, колкото и луната.
Всъщност и „Една одисея в космоса“ не е лош филм. Също „Спартак“, „Лолита“… Но си остават прогнили западни продукти, тяхната…
А „Портокал с часовников механизъм“?
Много насилие и извращения. Типично по американски.
Но е хубав филм със силни послания.
Тихо!
Извинете допълнителния глас. Това е вътрешната ми духовна същност. Откакто я срещнах, съм нов човек. Даже двама. Най-малко. Говорим си за нещата от живота, книги, филми, изкуство... Но това е история за друг път.
„Сиянието“?
Млъквай!
Да се върнем на плоската земя. Тя е тук. И там. Навсякъде под краката ни. Ако не беше плоска, щеше да е под наклон и да се хлъзгаме по нея, нали? Дори гугъл мапс и гугъл ърт показват плоска земя, не кълбо, а има ли по-надежден източник от гугъл?
Има. Вътрешната интуиция и духовното възприятие.
Говоря за интернет, тъпако!
Я не обиждай! Ограничен човешки ум. Далече си от духовното извисяване.
Слушай, заради теб не мога да си довърша въведението, а обещах да го давам накратко. Хората ще се откажат да четат.
Те не са и почвали. Така че все едно.
(Нецензурен вътрешен диалог).
Така. Продължаваме. Загубих си мисълта.
Не, че някога я е имало.
Плоската земя е хубаво нещо. Най-хубавият възможен свят, който можеше да ни се падне, ако цитираме Лайбниц.
Но не е като едно време.
Най-после сме на едно мнение. Не е като едно време. Еххх!
Но да видим как започна всичко.
Естествено, с фейсбук. И страницата на плоскоземците. Ако я отворите, ще видите на началната страница, че за да ви приемат в нея, трябва да отговаряте на няколко условия, сред които са да нямате статус „ваксиниран съм“ на профила, също и да нямате украинското знаме на профилната снимка. А защо ви е да отваряте страницата на плоскоземците? Защо АЗ я отворих? Любопитство, просветление или плосък мозък? Вселената е пълна с въпроси*.

*Между другото въпросната страница вече я няма във фейсбук или аз не мога да я открия. Това доказва, че вселенското просветление (или умопомрачение) се появява за кратко и човек или го подминава и остава невеж, или се заема да разнищи тайните, от които е видял само малка част. А е възможно и да съм халюцинирал от препиване с Алое веро.

Както и да е, зачудих се какво е общото между плоскоземците, противниците на Украйна и антиваксърите.
Може би някоя политическа партия с гръмко-патриотично име? Даже повече от една. Плодят се като зайци и както е казал народът: „По-добре патриот на плакат, отколкото гей-парад!“. Или беше обратното?
Въпроси, въпроси… Нещата бяха по-дълбоки, отколкото изглеждаха на пръв поглед и корените им се намираха в далечна древност. Там бяха и тайните на плоскоземците, които исках да разкрия, затова се разрових в надеждни източници (повечето няма как да бъдат цитирани, но няма защо да се съмняваме в достоверността им, а и духовно извисените хора вярват на интуицията си, не на някакви претендиращи за научност писания) и знанието започна да се оформя като пъзел. Задълбоченото ни изследване по темата успя да открие вече неоспоримата Истина, пред която всички други истини са като недорасляци.
Прилагам тук наученото, което ще ви просветли като зайче пред приближаващи фарове.

Край на въведението!

Най-после!

Първа глава: Българо-Русия

Преди милиони години съществувала една огромна държава, наречена Българо-Русия. Нейните жители били умни, красиви, премъдри и духовни. Земята била плоска, естествено, както и сега, но тогава този факт бил видим за всички и никой не се съмнявал и не изтъквал глупави теории. И дори да изтъквал, моментално бил хвърлян през Ръба. Както споменахме, хората в този мегаполис били умни и красиви, а не толкова умните и красивите също били засилвани към Космоса. Така расата на българо-русите (или бълрусите*) се запазвала чиста, духовна и бяла. Нямало болести, конфликти и гейове (и да имало – пътят към Ръба бил открит). Доброто властвало, технологията била в помощ на човечеството. Изкуството било безсмислено, защото всички били щастливи и нямало нужда да си мътят чистите души и мозъци с глупости.

*Писателят Дж. Р. Р. Толкин, автор на „Властелинът на пръстените“ и създател на митичната Средна земя, споменава в произведенията си съществата „балрози“. Те били страховити огнени демони, почти непобедими, които имали огнени бичове. Смята се, че названието им идва от „бълрусите“ и се свързва с тяхната духовна сила и могъщество. Огънят е божествената енергия. В книгите на Толкин балрозите са отрицателни персонажи и дори не заемат централно място в повествованието, което още веднъж доказва невежеството или манипулативността на западната мисъл. В новата бълруска версия балрозите ще представляват неустрашими христови войни, които с огън и меч ще се борят срещу друговерците, различните и вредните за обществото.

Но ето, че се случило нещастие, предизвикано, разбира се, от външен фактор. От недрата на Земята изпълзели прокудени и изхвърлени хора от Ръба, които по някакъв начин били оцелели и години наред се спотайвали под повърхността. Защото освен, че била плоска, Земята била и куха, пълна с безброй тунели и подземни зали. Пълчищата прокудени залели мирната Бълрусия и предизвикали невиждан хаос. Започнала масова война, плоската Земя се разклатила, континентите се раздалечили и Бълрусия била разпокъсаната по целия свят. Тъкмо се възцарил мир и започнала ледена епоха, която убила по-голямата част от човечеството. Тогава се образувала и ледената стена, опасваща цялата земя, наричана от невежите Южен полюс или Антарктида (в миналото я наричали просто „Стената“)*.

*За Ледената стена говори и Яворов в едноименното си стихотворение. Той е бил наясно с нещата. Показателен е стихът „кой не приближи! - и чезна в тъмнина”. Очевидно става дума за приближаването към Стената и разкриването на истината за съществуването ѝ. В противен случай – живеем в безпросветния мрак на кръглоземците (или топкоземците).
„Стъклена стена - отвред съм обграден” – тук коментарът е излишен.

И човечеството лека-полека започнало да се съвзема, да се плоди и да нараства…
Далеч в миналото оставал споменът за идеалната държава Бълрусия, която сияела подобно на земя на боговете. Хората, пръснати из континентите, започвали да забравят, че са потомци на тази древна цивилизация и заживели нормален, изпълнен с лишения и опасности, първобитен начин на живот. Раят бил загубен. Знанията и полезните технологии останали безвъзвратно в миналото. Но след хилядолетия щяло да дойде ден, когато българо-русите ще се събудят и осъзнаят произхода си. Ще донесат Нова ера и ще върнат щастливото минало, когато нямало Ледена стена и всеки нещастен сам (или с малко помощ) се хвърлял от Ръба.
Разбира се, имало и противници на тези велики начинания. Това били прогнилият Запад и мизерният Юг. Едните упорито твърдели, че Земята е като топка, а другите били черни. Тези хора нямали място в идеалната държава. Те били потомци на някогашните Натрапници, заради които светът се променил. Въпреки че логично погледнато, натрапниците също съществували в първоначалния свят, просто били избивани и прогонвани, но мъдрите бълруси не се замисляли много над тези неща.
Както и да е, не един и двама бележити български историци говорят за Велика България, която е майка на цивилизацията, баща на езиците, неразривно е свързана с Русия… Шестата раса, за която споменава Петър Дънов, е всъщност първоначалната българо-руска раса (без цветнокожите, грозните, недъгавите, гейовете и т.н.). И в днешно време, когато Русия напада Украйна, тя просто иска да си върне земите отпреди разделянето на континентите, за да стане отново Велика Русия или дай боже - Бълрусия. Украйна, незначителна част от Бълрусия, е забравила коя е, какви невежи са хората там! Българите също са забравили произхода си – вместо да се втурнат да помагат на братята си, се съюзяват със Запада.
Ето какво казва и писателят Ярослав Хашек в книгата си „Виолетовият гръм“: „Няма да срещна повече в живота си такива интелигентни същества — каза Местек. — Днешното поколение бълхи е дегенерирало. Бълхите затъпяха”. Цитатът естествено се отнася за мъдрите бълруси и немъдрите им наследници, а бълхата изразява лекотата и волността на първоначалната раса.
Неслучайно хората от всички поколения възкликват „едно време беше по-хубаво“, „преди хората бяха по-добри“, „това поколение за нищо не става“, „какви цени бяха навремето“… Това не е проста носталгия по миналото, когато са били деца и не са познавали друг живот, в никакъв случай! Това е носталгията по изгубения Рай, времето отпреди наглото нападение на Подземните, безметежното щастие на Българо-Русия. И това щастие ще се върне! Хората ще прогледнат за истината, руснаците ще завладеят целия свят, заедно с братята си от Китай, Северна Корея и Велика България и обединени ще строшат Ледената стена*.
*Българската група Dead Side има песен, в която се казва: „Разбий, човече, стената с глава! Мъртва е вече твоята душа!“. Безспорно тук откриваме призива за разрушаване на Стената, както и мотива за духовната смърт на съвременното общество, заобиколено от нея и от безпросветността.
Следващият стих от песента гласи: „Ти си пътник, човече, облечен във бяло, мъртво е вече младото ти тяло“. Човекът трябва да извърви пътя си към просветлението, а „смъртта на младото тяло“ е метафора на духовното израстване, надрастването на младежката неопитност и помъдряването. И разбира се – „облечен в бяло“! Какъв по-убедителен символ на древна Бълрусия от белия цвят? Бяла раса, Бяло братство, Гандалф Белия, Белчо и Сивушка, Белина...

Стената ще бъде разрушена, ако трябва с главите на всички плоскоземци, и отново ще се възцари световен мир и благоденствие с открит за несъгласните, бунтовните, нелицеприятните, цветнокожите и пр. път към космоса през Ръба. Този път без връщане.
Да перифразираме Гео Милев: „Земята ще бъде плосък рай, ще бъде!“.

Очаквайте в следващата глава разкрития за лечебните практики на мъдреците от древна Бълрусия

[notman]

Изключително полезно четиво! С нетърпение очаквам продължението!

[Ивайло Христов]

Откакто НПО-тата на чичко Шорош започнаха да плащат на тролчетата си със "соли за вана" (т.е. модифицирани експериментални амфетамини), а не с прясно напечатани зелени хартийки, нивото на техните писания рязко се срина. Опитало се е авторчето да сътвори имплементация на т.нар. в реториката "метод на макеварата", но опитите му за оригиналничене предизвикват съчувствено снизхождение и съжаление, а не усмивка.

Пояснение за тези, които не са наясно с "метода на макеварата": в бойните изкуства "макевара" се нарича дървено или парцалено чучело с форма на човек, върху което начинаещите да отработват ударите си. Естествено, чучелото не може да се защити. В реториката "методът на макеварата" се състои в това да припишеш на опонента си абсурдни изказвания, които той никога не е правил и никога не би защитил. След което да нанасяш словесни удари по твърдения, които никой не защитава, поставяйки по този начин под съмнение достоверността на всички реални изказвания и на възгледите на опонента.

В случая - макеварата е абсурдната теза за плоската земя. Която се закрепя към русофилите и интелигентните хора, които не искат да стават опитни зайчета на биг фарма, с помощта на нагла лъжа - имало било митична Fb група на плоскоземците, но за да те приемат в нея, трябвало да си русофил и антиваксър. Естествено, въпросната въображаема група вече била закрита (за да не може да уличи никой автора като измамник). Следват неудачни опити за ирония и оригиналничене, под ударите на които попада всеки, който не е бандеро-фашист или предпочита сам да поеме отговорността за собственото си здраве. А той нека доказва после, че не е плоскоземец. Един вид - аз да каже, че сестра ти е курва, пък ти ходи после доказвай, че нямаш сестра...

Жоре, ако аз бях на мястото на куратора ти от козяшкото НПО, за това ти творение щях да ти орежа двойно дозата поне за едно тримесечие. Не с наказателна цел, а от чисто хуманни и прагматични подбуди - да се подобри поне малко психичното ти здраве и да започнеш да пишеш малко по-смислени текстове.

[Врял и кипял...]

Супер си, Христов!
Написал си яко допълнение към пародията на Жорката. Направо цепиш либерастията ариергардно.
(Макар че намеремието ти май е било съвсем друго...)

Давайте в същия дух, момчета! Приготвил съм си специално биричка.

[Devoted of Slaanesh]

[georgi-stankov]

Втора глава: Бълруската медицина

В древните времена преди Стената имало един мъдрец. Той обитавал гористата част на Бълрусия и живеел скромен и мирен живот в малка къщичка. По цял ден обикалял горите и бил изучил свойствата на множество треви и билки. Обявил се за народен лечител. Когато някой се разболеел, мъдрецът му помагал с билковите си знания. „Аз не лекувам – казвал мъдрецът. - Бог лекува чрез мен. Истинският лек е божията любов. Ако вярвате силно, болестта ще отлети и повече няма да ви сполети”.
И така, мъдрецът лекувал каквото може с билки и вяра, а за което не можел – обявявал, че вярата на болния не е достатъчна. Безкористният лечител не искал нищо за изцеленията си, освен храна, за да преживява, малко любов от жените и помощ от мъжете, за да си постегне къщата. Жените с радост дарявали любовта си, която не била нищо в сравнение с божията лечебна любов, поне според лечителя. Така мъдрецът живеел честит живот и обитавал нова голяма къща, без да притежава никакви парични средства.
Минали години. В гората се заселил млад човек, който обявил, че е лечител. Той лекувал със същите методи като вече стария мъдрец – с билки, любов и вяра. А когато ставало въпрос за любовта в отплата, той не подбирал мъжете и жените.
Старият мъдрец казал, че младежът е измамник и неговата божия любов не е истинската. На свой ред младият лечител също обвинил стареца, че мъдростта му не е дадената от бога. Новият лечител бил млад и хубав и лека-полека жените, а и доста мъже, се насочили към него в болежките си. Старецът запазил част от клиентите си, но до края на живота си не искал да повярва, че някой друг е способен да разбира и прилага Божествената истина и любов.
Скоро из цялата страна плъзнали лечители, които изцерявали с народни методи. Всеки претендирал, че неговата истина е неоспоримо-божествената, а за отплата искал само любов, храна и ремонт.
Това било златното време на бълруската медицина – когато всеки е можел да бъде избавен от бедите си с помощта на природата и достатъчно вяра в божията истина. Парите, тази измислица на злото, не били необходими, всички били доволни и честити, най-вече лечителите. Защото който дава достатъчно убедително вяра и божествена любов, той получава привилегии във физическия свят. А децата на мъдрите лечители растели в утробите на хилядите получили любов жени, за да продължат поколението на тези най-първи и заслужили от човешкия род.
Не всички обаче смятали така. Някои псевдоисторици, най-вероятно изхвърляни през Ръба след светотатствените си слова, обяснявали, че поради лошата хигиена на лечителите, много от дарените с любов жени прихванали срамни болести и децата им се раждали мъртви или недъгави. Каква наглост! Да се наричат най-премъдрите люде нечистоплътни! А и за какво им било къпане, щом били с чисти души и помисли?
Някои жени отказвали да се отплащат с любов на лечителите. Наричали тази отплата с всякакви мръсни имена, само не и любов, и така уронвали престижа на мъдреците. Тези жени били обявявани за вещици, които покварявали чрез словата си за женска независимост, сексуална неприкосновеност, отказ от подчинение пред мъжете и разбира се - неуважително отношение към мъдреците. Бунтовните жени били толкова много, че било изморително да ги влачат и хвърлят през Ръба, докато някой гениален просветлен ум не открил, че могат да ги изгарят на клада и да си спестят ходенето. И така женският бунт бил потушен.
Години след Златния век на медицината в Бълрусия се появила смъртоносна болест, с която никой лечител не можел да се справи. Хората умирали с хиляди. Мъдреците продължавали леченията си с билки и говорели, че недостатъчната вяра е причина за масовата гибел. Колкото повече хора умирали, толкова по-гръмко призовавали лечителите към вяра в божията милост и любов.
Тогава отнякъде се появили псевдолечители, които казали, че болестта е причинена от микроскопичен организъм, прехвърлящ се от човек на човек. Народните лечители се изсмели, защото нямало божия твар, която да причинява такива вреди. Още повече, че тя не се виждала и нямало как да се докаже съществуването ѝ. Но псевдолечителите били създали уред, подобен на микроскопа, и можели да покажат чрез него бактерията.
„Това е машина на дявола – извикали народните мъдреци – не гледайте там!“. Хората се чудели на кого да вярват, защото били изгубили всякаква надежда за спасение.
И ето че псевдолечителите открили лек, който бил малко по-сложно устроен от сляпата вяра, базирал се на химична преработка на горски билки и разни други съставки.
Мъдреците веднага обявили лекарството за еретично (а не еротично, колкото и да се искало на по-възрастните лечители) и че с него се поругават билките, които трябва да запазят естественото си състояние.
Противно на всички предвиждания лекарството подействало. То бързо се разпространило сред бълрусите и излекувало всички болни.
Хората били щастливи и благославяли откривателите на лека. Но лечителите надигнали глас: „Вие си мислите, че сте излекувани, но всъщност вие сте още по-болни отпреди. Болни са душите и умовете ви. Къде е естествеността в природата? Какви са тези преработени билки? Дяволски машини? Къде е божествената любов? Не, за да бъдете напълно излекувани, имате нужда от жертва“.
И лечителите, заедно с останалите си привърженици (които били учудващо много) с измама заловили и екзекутирали публично откривателите на лекарството. След деянието излезли пред събрания народ и обявили:
„Сега всичко е наред. Вярата и любовта отново възтържествуваха!“.
Хората ръкопляскали на мъдреците и ги обсипали с дарове и любов, все едно те били свършили цялата работа по излекуването. Някои не били сигурни, че постъпката е правилна, но някак си се чувствали по-сигурни на страната на лечителите и божествената мъдрост, която открай време се практикувала и не позволявала вредните мисли за промяна да се разпространят.
Добре, че в днешните смутни времена съществуват наследници на истинските лечители, които помнят как далечните им предци се справили с онази първа сериозна болест. Те продължават да разпространяват словото, което гласи, че истинското спасение идва от народната медицина, вярата и любовта към Бога. А милионите смъртни случаи са необходимата жертва за духовното пречистване и бъдещото благоденствие. И всяко ваксиниране показва неверие, неуважително отношение и съмнение не само в способностите на древните мъдреци, но и в божията любов и нейното изцелително въздействие.
Днешните хора трябва да се замислят. Защото Ръба може да е непристъпен и далеч, но кладите са си все още налични…
Следващата глава ще разгледа зараждането на бълруската религия, което се случва много години по-рано. Видяло се е, че тази хроника върви в обратен ред. Ретроспекция след ретроспекция. Бива връщане към щастливото минало, ама чак пък толкова…
То пък голямото щастие.
Ти да мълчиш!
Ретроспекциите са досадни. Тъкмо се завърже действието и на най-интересното някой от героите започва да си спомня скучния си живот.
Но понякога ретроспекциите са необходими. Да си спомним за баба Илийца, „Криминале“, „Помниш ли, помниш ли тихия двор...“, „Кръстникът 2“...
Баба Илийца се връща с една глава назад, а не до приготвянето на баницата за Хасан ага. „Криминале“ е филм, съставен от разбъркани епизоди, пълни със западно насилие. А Димчо Дебелянов не заслужава да бъде споменат заедно с някакъв прогнил мафиот.
Всъщност склонността към ретроспекция е болестно състояние, назовано от Уикипедия като синдрома „Знаех си, че ще се случи“. Това разкритие, от една страна, поставя под съмнение мозъчната активност на (не)мъдрия ви разказвач, а от друга – осветлява на какво се дължи вдъхновението на позитивните хора, които след всяка настъпила трагедия или бедствие, смело заявяват: „Казвах ви аз, че така ще стане! Как мразя да съм прав! Така става, като не ме слушате“ и пр.
Този синдром не трябва да се бърка със синдрома „Ти къде беше, когато…“. Прословутата фраза се използва от хора, които заклеймяват едни добри дела, можещи да бъдат реализирани на различно време и място от настоящите. Пословична е мъдростта на людете, които, вместо да се занимават с глупости и безсмислени действия, просто (ама много просто) изразяват справедливото си възмущение към лицемерните благодеяния, насочени към една група индивиди, вместо към друга.
Ако обединим споменатите два синдрома, би се получило: „Знаех си, че ще се случи, а ти къде беше?“.
Знаехме, че бунтовникът ще умре, а къде беше баба Илийца? И защо старицата помага точно на този бунтовник? Защо не подкрепи много по-заслужилия Пера? И къде беше тя, докато правеше баница за Хасан ага? Много е лесно от вкъщи да се правят добрини! Ами „тихият двор“? Къде беше ТИ, когато лирическият говорител сънуваше белоцветните вишни? Знаехме, че цялата работа е сън, но ТИ какво направи? Или когато дон Корлеоне оглави мафията? Какво направи, докато Самюъл Джаксън цитираше Библията преди престрелката в онази закусвалня?
Ние знаем, а теб те нямаше. Ние знаехме какво ще се случи, а теб те нямаше. Какъв срам! Лицемерие и половина!
Спирам дотук, защото, ако можеха да говорят, цветята вкъщи щяха да ме нахулят със словата: „Къде беше, за да ни полееш? Знаехме, че ще ни забравиш!“. Но за мое щастие живите мъртви не говорят.

[Ивайло Христов]

... А е възможно и да съм халюцинирал от препиване с Алое веро.

Нееее... Съдейки по продължението, препиването ще да е било с "Тоалетно пате"...

[notman]

Не, не и не! (на гръцки)
Втората част ме прегази като фронтална танкова атака! И нищо чудно, предвид фемили нейма на автора.
Аз може ли нахално да си поискам след религията да бъде засегната и другата религия - спортът? Абаджията! Стефка! НЕШКА!!! Спортът - за един мирен свят! Танков (пак) биатлон! Оу йеееее!!!

[georgi-stankov]

Трета глава: Тримата братя и богомолката


Древните бълруси обичали живота. Водели природосъобразен начин на съществуване – обработвали земи, ходели на лов, а вечер лагерните огньове се огласяли от песни и смях. Правели любов, свирели на древни китари, пиели далечен предшественик на ракията и си живеели живота. Все още били непросветени.
Имало трима братя, които живеели по-изолирано от другите бълруси. Най-големият брат много искал да отиде при забавляващите се групи, но бил притеснителен и все отлагал. Другите двама имали склонност да гледат дълго време разни обекти и да ги изучават. Средният брат се интересувал от насекоми. Измислял им имена, класификации, изследвал подробно свойствата им и си водел записки в един древен тефтер. Най-малкият просто зяпал обектите на брат си в нещо средно между медитация и умствена застиналост, но това било привидно, защото както знаем от приказките, най-малкият брат винаги е най-мъдър.
И ето че веднъж, както изучавал една богомолка (вече ѝ бил измислил име), средният брат се стреснал от вика на най-малкия:
- Видях! Узнах! Разбрах! Те също трябва да разберат!
- Какво да разберат? - попитал средният брат.
- Това! - най-малкият сочел богомолката, която лазела по едно паднало листо.
- Богомолката?
- Да!
- Какво за нея? - средният брат погледнал записките си. - Че е от разред Насекоми и се числи към групата на крилатите насекоми? Храни се с…
- Не, не тези научни глупости. Погледни я само. Все едно се е навела и се моли.
- На какво се моли?
- На Бог, разбира се! Затова е богомолка!
- Тоест, моли се на себе си?
- Не, тъпако, името ѝ означава молеща се на бога.
- На кой Бог?
- На онзи, който ще сложи ред в този свят на хаоса и злото – отговорил решително малкият брат.
- Че какво му е на света? Колкото повече го опознавам, толкова по-добре устроен ми се вижда. Освен това знаеш ли какво прави богомолката с мъжкия след чифтосване?
- Природният свят е добър. Но човешкият не е. Песните, танците, безразборната любов...
- Защо? Хората разпускат след работа. Какво лошо има?
- Липсата на ред! - заявил малкият брат и се отдалечил.
От тримата братя само най-големият ходел да работи през деня. Средният правел своите изследвания, а малкият спял до късно и се мотаел безцелно.
На следващия ден обаче той от сутринта отишъл при средния и започнал да му диктува разни неща. Средният бил единственият, който можел да пише. Чрез него малкият брат създал първата религиозна книга. Нарекъл я „Аз съм прав, а вие не сте”. Помислил малко и добавил: „Но ще станете“. На средния обаче не му харесала тази претенциозност и ненаучно звучене, затова тайно прекръстил книгата на „Тъй рече богомолката”.
Вечерта тримата отишли при един от лагерните огньове. Щом по-малките му братя тръгнали, големият също склонил да дойде. В разгара на вечерта малкият прекъснал пируващите и започнал да държи реч.
- Светът е зло! Ние трябва да променим това!
- Кое е зло? - попитал един пийнал бълрус с чаша в ръка.
- Това е зло – отговорил братът, взел чашата и я излял на земята. - Отрова. Не трябва да го пиете.
Бълрусът бил готов да се сбие, но големият брат, който бил наистина голям, застанал пред него и онзи се отдръпнал.
- Това, което ядете, са убити животни. Живи същества – братът посочил чевермето над огъня.
- Заек. Дребен бозайник от семейство Зайцеви – потвърдил средният брат.
- Трябва да промените начина си на живот – прекъснал го малкият. - Да водите здравословно, природосъобразно и духовно съществуване.
- Но този живот си ни харесва – обадила се несигурно една от жените.
- Не съдете по външността. Погледът лъже. Видимият свят е изпълнен със зло и противоречия. Истината е във вас и вътрешната ви същност. Потърсете я. Намерете я!
-Поне може ли да свирим и да пеем?
- Може. Но не всичко. Ще въведем ред в песните и игрите. Всичко трябва да е добро и полезно.
- А любовта? - попитало едно девойче, което се надявало, че тази вечер вече няма да е девойче.
- Има само една истинска любов. Божествената.
- А онази, другата?
- Коя друга?
- Сещаш се… Мъж и жена… Голи… Целувки по цялото тяло…
- А-ха!
- Пръсти, милващи…
- Да, разбрах!
Малкият брат помислил за момент.
- Тази любов… - всички затаили дъх - ...ще я има!
Всички извикали радостно.
- Но ще е малко ограничена. В рамките на разумното.
Другите извикали разочаровано. Най-вече девойчето.
- Чакай малко – сетил се един от мъжете. - Защо трябва да те слушаме? Какъв си ти?
- Аз… аз съм месия. Пророк.
- Защо?
- Имах просветление.
- И какво от това?
- Ами това, че ще ви просветя. Имате нужда от промяна.
- Тогава направи нещо пророческо – извикал един глас.
Братът го погледнал учудено.
- Да – включили се и другите – Покажи ни магия.
- Чудо! Искаме чудо! - завикали всички.
Братът се стъписал. Не знаел какво да прави.
- Чудото е научно недоказан феномен, противоречащ на природните закони… - казал средният брат.
- Но не и на божествените – извикал някой. Чули се одобрителни викове.
Малкият брат се огледал отчаяно. Изведнъж забелязал движение наблизо. Един вълк се стрелнал край огъня и изчезнал в храсталаците.
- Ето го чудото! Видяхте ли това! - извикал триумфално той.
- Какво да видим? Притичващия вълк ли?
- Вълците ги е страх от хора и огън. Рядкост е да видиш това животно в такава близост – казал мъдро средният брат.
- Е, ама чак пък чудо…
- Чудо е! - извикал малкия. - Чудо е, защото този вълк преди е бил човек.
- Да бе!
- Да, сериозно.
- Откъде знаеш?
- Видях го.
- Кое?
- Човекът?
- Кой човек?
- Който се превърна във вълк!
- Кога?
- По-рано.
- И какво правеше?
- Нищо. Вървеше по пътеката.
- А подсвиркваше ли си?
- Сам ли беше?
- Познаваш ли го?
- Не! Просто видях един непознат човек да върви по пътеката!
- И къде е сега?
- Не знам. В гората?
- Човекът?
- Човекът-вълк! Те са едно. Нарича се трансформация.
- Преобразяване – подсказал услужливо средният.
- Ааааа – разбрали останалите.
- Как ли го е направил?
- Виж, това наистина е чудо.
И така братът бил признат за пророк.
Оттогава нещата тръгнали другояче за бълрусите. Добре де, от следващия ден. Защото малкият брат разрешил на сънародниците си едно последно пиянство и малка оргия за вечерта.
Създал религиозни закони, норми и правила, които обхванали целия живот на бълрусите. Вече нямало пиене, весели песни и свободна любов, но имало духовност и просветеност.
Средният брат продължил с изследванията си, стига да не били в разрез с новата религия и стига да не досаждал прекалено на останалите. Големият брат (който в онази паметна вечер направил девойчето жена) се посветил на поезията. Към неговите трудове малкият брат се отнесъл подобаващо строго, защото, както казва Платон, поезията няма място в идеалната държава. И такава цензура му дръпнал, с каквато и самият Платон би се гордял, великият философ, заел се със замах и ентусиазъм да редактира „вредните“ пасажи на „Илиада“-та. За справка – Платон, „Държавата“ – трета книга: „Значение на поезията“.
Малкият брат нарекъл новата религия богомолство* в чест на богомолката.

*Преди това бълрусите имали концепция за бог. Или по-скоро за нещо като духове-пазители на природните дадености: на дърветата, на листата, на тревата, на скалите, на бурите… Тези полубожества били толкова много, че хората не можели да им запомнят имената (ако имали) и не се занимавали много-много да им служат или да им правят жертви. Просто си живеели нормално и даже започнали да забравят божественото присъствие. Сега обаче нямало как – малкият брат обявил, че Бог е един и има нужда от ритуали и молитви.

И така богомолството се превърнало в Първата истинска религия. Всички останали учения, доктрини, религии бледният пред него или са просто отражения*.

*За тези неоспорими събития загатва поетът Теодор Траянов в стихотворението си „Отражение“:

Странен облак, скитник волен
отдих тук намери днес,
в сън дълбоко богомолен
потопи огромен лес.

„Облакът“ и „скитникът“ са метафоричните образи на преходното безпросветно време преди откровението на малкия брат. Това време отминава и е в „отдих“. „Днес“ е новото начало, поставено от богомолството – подобно на сън, блян, мечта и връзка с надсетивния духовен свят.

В онези първи дни все още имало бълруси, които тайничко копнеели за предишното време на безгрижие, пиянство и свободна любов. Някои скришом се отдавали на тези практики и били щастливци, ако им се разминавало. Защото били невежи по отношение формата на Земята (мислели, че е във форма на бутилка) и не знаели колко хубаво се изхвърча от Ръба.
В следващата глава ще разгледаме така нареченият „динозавърски проблем“, или съжителството на най-най-най-първите бълруси с динозаврите.

[georgi-stankov]

Четвърта глава: Динозавърския проблем

Тук съществува и един проблем, наричан от изтъкнатите учени „динозавърския проблем“. Ако в тези древни времена е имало динозаври, как са съжителствали с бълрусите? Според някои изследователи отговорът е повече от очевиден – по онова време не съществувала гравитация и жителите на Бълрусия кротко си се реели из небето, докато огромните динозаври били прекалено тежки и с гравитация или без, си стоели на земята. Тежкото си е тежко, както и да го погледнеш.
Друга теория гласи, че динозаврите са били подчинени на бълрусите, подобно на кучетатата и конете. Това обяснява и появата на огромните забележителности като пирамидите. Как биха могли да бъдат построени без помощта на гигантските влечуги?
Истината обаче е съвсем друга.
Първият бълрус се появил на бял свят (е няма да е черен) в ореол от светлина. Произход от маймуни или земноводни, естествено, е немислим. Каква духовност имат маймуните? Какво чувстват гущерите?
Когато красивото русо, обляно от слънчевите лъчи, бебе отворило очи и се усмихнало то видяло… Зъби. И след миг не виждало нищо, защото един огромен динозавър го погълнал наведнъж.
Бог толкова се бил трудил над бебето, че много се ядосал и седмици наред над Земята бушувала буря. Разбирал, че е направил грешка със създаването на динозаврите, но преди това му се струвало добра идея. Харесвало му да гледа как най-големите се бият и организирал заедно с Дявола залагания за победителя. Целият Рай и Ад се занимавали със залагания. Дяволът, като по-изкусен комарджия, постоянно печелел срещу Бог. Залозите били различни части от Вселената и Земята. Бог толкова много губел, че по-голямата част от Земята, заедно с динозаврите, вече принадлежали на Сатаната. Бог не можел пряко да унищожи гигантските гущери, защото вече нямал права над тях. Животните, с които разполагал от своя страна, не можели да противодействат на динозаврите и последните постоянно унищожавали божествените създания.
Тогава Бог решил, че трябва да направи създание достатъчно умно, което да изтреби досадните влечуги и да натрие носа на Дявола. Но както вече споменахме, първите човешки бебета били намирани и безмилостно изяждани от хищниците.
Тогава Бог направил тайна и непристъпна градина, където имало само няколко тревопасни динозавъра. И когато първото, сътворено в градината бебе, отворило очи, то не усетило остри зъби върху главата си, а мекия език на един трицератопс. Динозаврите станали като родители за детето и то израснало същински Маугли. И тъй като били тревопасни, детето в началото също ядяло само треви, растения и плодове. Това бил златният невинен период за израстването на младия Маугли. Вегетарианците са прави, когато пропагандират връщането към мирното тревопасничество заедно с братята си – брахиозаври, стегозаври и трицератопси. Бог обаче не бил доволен от развитието на слабоватото момченце и тайно от динозаврите направил ресторант, където Маугли да се храни малко по-добре.
Момченцето растяло и станало тийнейджър. Вече започвало да опознава тялото си и да си играе със…. знаете какво. И веднъж Бог го заварил в неприлична поза с един малък игуанодон. И много се ядосал. Динозавърът бил прокуден от градината, но в утробата му вече се развивали същества, които щели да дадат началото на рода на така наречените рептили. А както знаем, тези същества тайно управляват света и досега.
Бог окончателно решил, че светът вече няма нужда от динозаври – нито тревопасни, нито хищни. Всички се пречкали. Трябвало да убеди човека да ги унищожи. Но преди това създал Жената.
Нея директно я направил 16-годишна – за да спести досадния бебешки период и голямата разлика във възрастта с Маугли. А и не знаел дали момчето няма да реши веднага да посегне на женското бебе. По-добре би било да даде любовта си на тийнейджърката, по-прилично е все пак.
Още като видял голото момиче пред себе си, Маугли се хвърлил върху него и следващите няколко дни били много неприлични. Така момичето станало жена и пропуснало тийнейджърския си период. Затова и до днес жените се развиват по-бързо от мъжете.
Маугли нарекъл жената Ева, защото още когато я видял, възкликнал: „Да го е.а!“, но заместил средната буква, за да не използва нецензурни думички.
Хората си живеели добре, по цял ден правели любов и ходели в ресторанта, където за кухнята се грижели няколко треторазредни ангели. Бог бил доволен от творението си. Оставало само да се отърве от досадните динозаври.
Един ден се явил пред Маугли под формата на учен от БАН. Казал му, че отвъд Градината има враждебен свят, където бродят страшни гущери. Въпрос на време било те да нахлуят в изолирания рай и да изядат както хората, така и тревопасните миролюбиви динозаври. Внушил на Маугли, че трябва да унищожи тези външни твари, преди това да се случи.
Започнал да образова младежа по разни науки като физика и математика. Маугли бързо усвоявял, защото умът му бил сравнително празен от знания. И лека-полека в главата му се оформяли чертежи и диаграми на мощно оръжие.
След седмици обучение се заловил да строи. Имал нужда от материали, които се намирали дълбоко под земята, за тяхното изкопаване използвал силата на приятелите си тревопасни. По цял ден бил зает.
Бог помислил и за Ева. Изпратил ѝ един ангел да я научи на тайните на природата. Не след дълго тя вече познавала всички растения, техните свойства и качества и можела да приготвя 30000 вида чай.
Въпреки наученото, Ева се отегчавала. Почти не виждала Маугли, а когато той се приберял вечерта, бил толкова изморен, че веднага заспивал.
През деня, докато била с ангела, все повече се разсейвала. Вместо да го слуша, тя започнала да го оглежда внимателно: хубавото, мускулесто тяло, красивото лице, открития поглед и в нея се породил непознат копнеж. В началото той бил лек, но постепенно започнал да я изгаря и да я кара да си представя неприлични неща. Едвам се сдържала да не вкара ангела в близките храсти.
Една вечер, когато желанието на Ева било неудържимо, тя приготвила освежаващ и стимулиращ чай за Маугли и в момента, в който прекрачил прага на скромната им колиба, му го тикнала пред лицето и накарала да го изпие. След това го прегърнала и започнала да го целува страстно. Маугли обаче бил толкова изморен, че се тръшнал на земята и моментално заспал. Все пак чаят подействал донякъде и гордостта на мъжа щръкнала нагоре, докато той хъркал юнашки.
Ева много се ядосала и излязла да се разходи. Съвсем близо до колибата видяла светлина. Това било нещо ново (ресторантът работел само през деня) и тя, обхваната от любопитство, се насочила натам.
Озовала се в просторно помещение, осветено от десетки свещи. Голите ѝ крака потънали в дебел килим. Имало множество маси и сепарета, а в дъното се издигал масивен барплот. Отнякъде се чувала красива мелодия от цигулка, която много години по-късно Джузепе Тартини щял да сънува и на нейна база да създаде сонатата си в сол минор.
Мястото нямало нищо общо със скромния ресторант, където хората се хранели.
Зад бара седял мъж на средна възраст с приятно лице. Бил по слипове и с карирана вратовръзка.
Ева много се впечатлила от оскъдното облекло, защото по нея нямало и толкова. Приближила се. Мъжът я поздравил и поканил да седне на един от високите столове на бара. После ѝ сипал едно питие.
В началото Ева не искала да пие, но мъжът с приятния си глас и красивите думи, които използвал, я убедил. Маугли определено не можел да се изразява така. И жената отпила.
Питието доста горчало и имало далечен вкус на плодове. След първоначалното гадене Ева се почувствала спокойна и уверена, а след третото питие езикът ѝ се развързал. Разказала на бармана за собствената си неудовлетвореност от живота, отегчението от безкрайните растения и билки, за вечно заетия Маугли, за скритите си копнежи и желания, невъзможността да ги осъществи.
- Не се безпокой – казал спокойно мъжът. - Утре елате и двамата при мен. Вечерта.
И така Ева си тръгнала щастлива, припявайки си „Кампанелата“ на Паганини толкова силно, че събудила всичко живо по пътя към колибата си.
Мъжът, както се досещате, бил Дявола. Той бил разбрал за съществуването на Градината от прокудения преди години игуанодон и тайно се промъкнал вътре. Знаел, че Маугли строи нещо и трябвало да разбере какво е то.
На другия ден Маугли имал почивен ден. Оставали някои недовършени елемента по Оръжието и имал нужда от Божия съвет, но Бог бил зает да запълва някаква дупка в Земята, където океанът се изливал в Космоса.
Сутринта ангелът дошъл за Ева, но тя категорично отказала да стане и той я оставил да спи до късно през деня.
Вечерта Маугли не искал да ходи никъде, но Ева, прихванала от сладкодумието на Дявола, го убедила. Когато влязъл в голямото осветено помещение и стъпил на дебелия килим, моментално се почувствал не на място, както обикновено се случва с мъжете на любимите места на жените им.
Този път мъжът зад бара бил облечен с официален костюм а ла италианската мафия. Когато хората го приближили, той казал, че тази вечер има дрескод. Показал им една стая, където имало десетки рокли и мъжки костюми. Маугли и Ева неохотно се облекли и се върнали на бара. Дявола им сипал по едно питие и тримата захванали неангажиращ разговор. От него Сатаната разбрал всичко за Оръжието. Убедил мъжа да ги заведе на следващия ден да го разгледат.
Когато се прибрали, щастливи и омаяни, хората се хвърлили на леглото и се отдали на дива… любов, ако може така да се нарече. Приключили, пили по един стимулиращ чай и продължили до сутринта. През тази нощ те заченали и първите си деца, както се очаква, в алкохолен грях.
На следващия ден Маугли ги завел при Оръжието. Дявола бил впечатлен. Решил, че ще използва машината за свои цели. Той обаче не разбирал нищо от техника, затова бил взел със себе си едно рептилче от децата на игуанодона. Малкият хуманоиден гущер си падал вундеркинд и ги чаткал технологиите.
Сатаната го инструктирал и рептила се заел да бърника из сложното съоръжение. Маугли искал да го спре, но в този момент рептилът се обърнал към него и промълвил:
- Татко!
Маугли стреснато отстъпил назад. А Ева го погледнала сърдито.
- Татко?! С тебе после ще си говорим!
Фръцнала се и изчезнала между дърветата. Маугли хукнал след нея.
А Дявола и рептилът останали да работят на спокойствие.

Най-после дошла голямата вечер. Оръжието било готово за употреба. Преди това се случили няколко неща:
Дявола тайно вкарал част от хищните динозаври в Градината, защото не бил сигурен, че планът му да ги спаси ще успее. Настанил ги в една подземна пещера.
Бог посъветвал Маугли да се скрие със семейството си, защото не бил убеден, че Оръжието няма да засегне и хората в Градината. Както се вижда, дори всемогъщите нямат доверие на технологиите.
Маугли тайно закарал най-близките си тревопасните динозаври в друга пещера, защото не искал да ги загуби.
Ева омаяла с дяволското питие обучаващия я ангел, убеждавайки го, че това е чай, и се възползвала от него в едни храсти, за да си отмъсти за невярността на Маугли. Не могъл да я убеди, че рептилчето е от предишната му връзка. Накрая обаче склонила рептилите и майка им да се скрият с тях в пещерата. Все още пияният ангел също се довлякъл. Да живее традиционното семейство!
И така, Маугли задействал Оръжието и хукнал да се скрие при останалите в пещерата.
Бог и Дявола седели на по един облак и гледали какво ще се случи. Светът затаил дъх.
Оръдието се задействало с ужасен трясък и към небето изригнала ярка жълта светлина. Бог и Дявола премигнали, заслепени. После погледнали към Земята.
Нямало никаква промяна. Всичко живо извън Градината спяло или се разхождало за нощен лов.
Но в небето имало промяна. Там се издигал жълто-бял кръг, първата проекция на Луната, създадена от малкия рептил.
Дявола извикал от радост. Планът му бил сполучил. Динозаврите били спасени. Бог го чул от съседния облак и страшно се разярил. Погледнал към Градината, съзрял лъскавия бар и всичко му станало ясно. Гласът му загърмял:
- Това е твое дело! Ти си виновен! Ти ме измами!
Дявола не му останал длъжен:
- Не! Ти скри от мен това място! Не можеш да играеш честно и си послужи с измама! Искаше да убиеш спечелените от мен честно същества!
Двамата се хвърлили един срещу друг и в небето избухнала величествена битка, която отдолу се виждала като свирепа буря. Дявола и Бога извикали на помощ слугите си ангели и демони и цялото небе затрещяло от сблъсъка.
Бог бил по-силен и започнал да надделява над съперника си. Сграбчил го за рогата и щял да му ги изтръгне, ако последният не извикал:
- Милост! Не бях аз! Хората бяха! Твоите питомци развалиха оръдието ти. Техните деца активно участваха. Аз само ги наставлявах! Нищо повече!
Бог се замислил. Дявола бил прав. В началото хората слушали Него, но явно не били устойчиви на сатанинското влияние. Били слаби и мекушави.
Пуснал рогата на съперника си и му казал:
- Прав си. Може би тези създания не заслужават да живеят. Най-добре ще бъде да ги изтребим, барабар с децата им. А динозаврите нека останат. Може да са тъпи, но са устойчиви.
- Така те искам! - зарадвал се Дявола.
Битката спряла. Ангелите и демоните се разотишли. Бог и Дявола се приготвили да извикат хората от пещерите. Дявола щял да използва най-ласкавия си глас, а Бог – най-смъртоносните си мълнии.
Точно тогава от небето се изсипали ярки светлини, които изпепелили плоската Земя и убили всичко живо извън Градината.
Бог и Дявола учудено вдигнали погледи. В небето се издигали два огромни космически кораба. Това били цивилизациите на Лемурия и Атлантида, които били привлечени от яркия лъч на Оръжието, и идвали да завоюват Земята и нейните благини.
В следващата последна глава ще разберете изхода от титаничния сблъсък между цивилизациите!

[georgi-stankov]

Пета глава: Шестата раса

Бог и Дявола гледали с почуда сипещите огън и жупел космически кораби и пепелищата, в които се била превърнала Земята.
- Всъщност доста добре се справят – казал накрая Бог. - Каква техника! Каква ефективност!
- Но с тази Земя мисля, че е свършено – отговорил замислено Дявола.
- Да, прав си – въздъхнал Бог. - Нищо не остана.
- А и не беше най-добрата ти Земя – тупнал го дружески Дявола по рамото. - Как я измисли тази палачинка?
- Беше ми се дояла пица и постоянно мислех за това, докато оформях повърхността...
- Едно време правеше по-добри Земи.
- Да. Еххх, едно време…
- Давай да се махаме оттук.
- Да. С тези пепелища вече нищо не може да се направи…
Бог се натъжил.
- Не съжалявай! Ше направиш по-хубава Земя.
- Отново бъхтене и труд...
- Но ще създадеш нещо ново. Избери някоя по-интересна форма този път. Имаш ли резервни идеи?
- Всъщност да. Ял ли си онези деконструираните десерти? Там има интересни композиции. Ще си е предизвикателство.
- Не съм по сладкото. Може би деконструирана свинска пържола?
- Пък аз не съм по месото. Освен по празници. И някои делници. Сега обаче мисля първо да си починем. Помниш ли онзи плаж в Рая?
- О, да. Женски ангели по бански – какво друго му трябва на стария дявол… Но първо ще мина да взема коктейли, че при вас няма нищо свястно за пиене.
- Добре, отиваме на плажа, носим ядене и пиене и там ще изберем формата на новата Земя. Различните ястия може да ни дадат идеи.
- Или ангелските форми.
- Не богохулствай!
- Извинявай. Да тръгваме.
- И да вземеш картите!
- Става. Отдавна не съм те бил покер.
Двамата събрали армиите си и изчезнали в небесните селения, недостъпни за сетивата.
Оттогава никой не ги е чувал, нито виждал. С изключение на няколко гадатели през вековете, които претендират, че във виденията им имало красив плаж, маса, пълна с коктейли и разнообразни ястия. И се чували следните думи: „Мамиш! Тази карта я извади под крака си!“, „Всичко изядохме, а не си избрал формата“ и „Дай пиене, ще изберем форма на чаша!“ и т.н.
И така, в пещерата се настанили Маугли, Ева, двете им деца (Ева била родила малко преди използването на Оръжието), ангелът, игуанодонът и малките рептили.
Навън се чували оглушителни гърмежи и земята се тресяла. Това продължило часове. В един момент имало затишие и изведнъж – бум! Последвал страхотен гръм и пещерата така се разлюляла, че малко оставало да се срути върху главите на семейството. След това настъпила тишина.
Оглушителният трясък и падащите камъни стреснали динозаврите и те хукнали към изхода. Игуанодонът погледнал с умиление децата си, близнал за последно Маугли по лицето и хукнал да намери събратята си и евентуално нормален партньор в живота.
Ангелът се събудил от пиянски сън и доловил божествения зов отпреди часове, когато Бог събирал ангелите, за да си тръгнат от тази Земя. Ангелът погледнал за последно Ева, въздъхнал и хукнал навън, взимайки в движение шишето с дяволското питие. Едва излязъл от пещерата, сводът зад него се срутил и завинаги блокирал входа към Райската градина. Тя самата била непокътната от разрушенията.
Тревопасните динозаври се намерили отново на свобода… но от съседната ниша в скалите излезли хищниците и ги погледнали с блясък в очите, докато се облизвали. Тревопасните въздъхнали (или каквото там правят динозаврите, за да изразят съжаление от загубата). Райският им период бил свършил. Животът отново се превръщал в борба за оцеляване. Хищниците се хвърлили в атака, а тревопасните се разбягали да се спасяват.
И кръговратът в този Изгубен свят продължил да съществува…
В това време ангелът разперил криле, за да отиде при господаря и събратята си, но атрибутите му за летене паднали от раменете му като обелена кожа. След прегрешението с човешката жена той загубил ангелските си привилегии, но запазил безсмъртността си.
В началото се отчаял, но после се заел да постегне ресторанта и бара, колкото да се намира на работа. Помагал му игуанодонът, който покрай всичките тези хора, богове и ангели бил станал доста интелигентен.
Благодарение на остатъка от дяволското питие ангелът се научил сам да си го приготвя, все пак бил специалист по билките. Седял сам-самотен и си пиел. Често се сещал за единствения си и толкова сладък грях с прекрасната Ева. Споменът за нея завинаги запазил яркостта си и останал с него във Вечността.
Запазил Оръжието, което, благодарение на рептила, създавало лунната проекция. Поради някаква повреда образът на жълто-белия кръг ту намалявал, ту се увеличавал. Пълната луна му действала романтично-носталгично и понякога съчинявал и пеел песни за загубената любима, за далечните си братя, за вечната самота. Песните му били толкова тъжни и хубави, че и най-кръвожадния тиранозавър се спирал за момент и хапката му присядала в гърлото.

Но да се върнем към битката в небето. След като опустошили Земята, лемурите и атлантите осъзнали, че са си съперници за тази обгорена палачинка и започнали ожесточен обстрел един срещу друг. Битката била оспорвана, и двата кораба били снабдени с най-модерните технологии. Редували се да се преследват, надпреварват и обстрелват.
По едно време атлантите улучили лемурския кораб в единия двигател. Лемурите загубили мощност и корабът им се насочил право към луната. Атлантите вече предвкусвали победата, лемурите очаквали смъртоносния сблъсък… Вместо това корабът преминал невредим през убедителната холограма. С остатъчната си мощ лемурите направили лупинг и се озовали точно срещу изненаданите атланти. Не губили време и подложили на унищожителен обстрел вражеския кораб. Обхванат от взривове, атлантският кораб полетял стремително надолу. В това време главният двигател на лемурите избухнал от прегряване и техният кораб също започнал да пада.
Корабът на лемурите с трясък се стоварил сред едни високи планини и разлюлял цялата Земя. Атлантите от своя страна паднали в океана, който прелял и наводнил повърхността.
След чудовищния трясък в пещерата започнала да нахлува вода. Маугли и останалите тръгнали да търсят изход.
Най-после намерили отвор за навън и се озовали на една скала над водата. Тръгнали да се изкачват нагоре по планината и достигнали някакъв връх. Оттам пред очите им се ширнали други върхове и по-ниски хълмове, отвсякъде заобиколени от вода. Изведнъж видели блясък на метал и някаква странна конструкция сред скалите в далечината. Решили, че това е бар с ресторант и тъй като били гладни, тръгнали натам.
След известно време стигнали огромния космически кораб. Около него се суетели четириметрови гиганти с по три очи. Това били лемурите, които, като видели хората и рептилите, първоначално мислели да ги унищожат. Но окаяният вид на земляните ги спрял. Хората треперели от студ, били окъсани и мърляви. Маугли и Ева още били с дрехите си от онази нощ в бара, а децата им – увити в парцали, откъснати от роклята на Ева.
На лемурите им домъчняло, както се случва и с нас, когато видим беззащитно животно на улицата. Заради мощния божи излъчвател мислели, че тук има напреднала цивилизация, която предварително трябва да се унищожи, затова и изпепелили всичко.
Решили да приютят и да помогнат на бегълците. Лемурите били телепати и полиглоти – можели да четат мисли на всички езици, затова и узнали от какво се нуждаят хората. Построили им къща и им осигурили питейна вода и предостатъчно опушено динозавърско месо, което лесно можело да се намери.
Минало време и сред планините вече се издигал голям лемурски град. Океанската вода лека-полека започнала да спада, почвата да се облагородява. Лемурите засадили множество растения в по-ниските части на планината. Земята се възстановявала.
Лемурите били големи мъдреци и разбирали от всичко (както в днешно време претендират и много хора). Имали лаборатории, където можели да създават растителни и животински видове. Така и населили Земята с флора и фауна, подходяща за тукашните условия.
Научили хората да обработват земя и да се грижат сами за себе си. Не можели обаче да разберат концепцията за бар и ресторант и тяхната липса карала Маугли и Ева да въздишат и да си спомнят старите времена (аман от тези стари времена) в Рая.
Рептилите пък се оправяли както могат и си живеели отделно в разни ниши между скалите. В по-късни времена се насочили, както може да предполагате, на Запад, за да управляват тайно тамошната цивилизация. Единствено рептилът вундеркинд останал с хората.
На Маугли и Ева се родило трето дете, което подозрително приличало на пияния ангел. Кръстили го Мишо, защото бил дребен като мишка.
Мишо се отличавал с ум и прозорливост в сравнение с родата си. Той започнал да се интересува от технологиите на лемурите и те го допуснали в лабораториите си. Мишо започнал да усвоява знанията на пришълците и да им помага в лабораторните им опити. Стигнало се дотам, че му осигурили отделна лаборатория. Асистент му станал умният рептил.
Когато си почивал, Мишо ходел на брега на океана. Чудел се какво ли има в морските дълбини. Веднъж, както си зяпал водата, оттам се показала чудно хубава жена. Мишо се влюбил от пръв поглед. Тя заплувала към него и той видял, че от кръста надолу жената е риба.
Това естествено била русалка, представителка на атлантите. Те се заселили под водата, която се оказала благоприятна за тяхното съществуване. Атлантите също владеели модерни технологии и спомогнали за развитието на океанската флора и фауна.
Мишо и русалката се сприятелили и постепенно се научили да разговарят на общ език. Тя също се влюбила в него. Всеки разказвал на другия за света, който обитава. Правели планове да се съберат и да живеят заедно. Тя обаче щяла да умре на сушата, а Мишо не можел да диша под вода, затова започнал да прави чертежи на машина, с която да слезе в морските дълбини.
Веднъж, докато бил в лабораторията, при него дошли брат му и сестра му. Носели нещо голямо в един чувал.
- Виж какво хванахме – казал тържествуващо братът. Той и сестра му се били научили да ловят риба и често ходели на брега с въдиците си. Понякога носели рибите на Мишо, за да ги изследва.
Отворили чувала и Мишо с ужас видял любимата си русалка, полумъртва от задушаване и с разкъсана от кукичката устна.
- Какво сте направили! – изкрещял той и така се разярил, че братът и сестрата отстъпили назад. Веднага занесъл русалката в един голям съд с вода, после се нахвърлил върху двамата нещастници и ги пребил до смърт.
Появил се един лемур, за да разбере за какво е целият този шум. Видял двата трупа и окървавения Мишо и в главата на убиеца прозвучал глас: „Това не е хубаво!“.*

*Лемурите нямали понятия за добро и зло. Техните действия винаги били полезни и подчинени на науката, дори когато изтребвали цели цивилизации в името на по-висша цел. Най-близкото до „грешно“ или „лошо“ било „не е хубаво“.

Обезумелият Мишо се нахвърлил върху гиганта с един нож и му показал много нехубави неща.
Прекарал много време, за да се опита да излекува русалката, но тя била изключително отслабена, липсата на вода я била увредила фатално. През цялото време била в безсъзнание. Мишо ѝ направил пълни изследвания и установил, че и мозъкът ѝ е засегнат.
Тогава му хрумнала идея. Щял да използва части от мозъка на мъртвия лемур – най-мъдрото същество на Земята, а увредените органи да замени с тези на брат си и сестра си.
Заел се със сложните операции, в които имало много кръв и разчленяване на трупове. Постигнал частичен успех с възстановяването на мозъка, но тъканите на увредените органи не можели да зараснат нито с човешки, нито с лемурските части. Имал нужда от нещо друго, нещо по-устойчиво.
В този момент се появил асистентът рептил и на лицето на Мишо изгряла усмивка, която не вещаела нищо добро за помощника му.
Труповете изхвърлил в морето, където били изядени от рибите.
След известно време русалката се възстановила. Мишо бил отрязал рибената ѝ опашка и ѝ присадил краката на сестра си. Вече можели да живеят заедно. И не след дълго тяхната любов дала плодове.
Маугли и Ева предположили, че изчезналите им деца са се удавили по време на риболов. Първоначално скърбели, но после видели, че без деца (и то пораснали) животът е по-лек и приятен. А Мишо бил изключително самостоятелен и не им се пречкал. Бил си изградил място за живеене до лабораторията в лемурския град, където се и настанил с любовта на живота си.
Русалката родила момче и момиче, които били представители на нова, подобрена раса. В техните гени имало части от човек, рептил, лемур, атлант и ангел. Тези пет раси формирали идеалната, най-добрата и вечна Шеста раса.
Момиченцето се казвало Рус, от русалка, а момченцето – Бъл от „бърз“ (Мишо действал изключително бързо във всички сфери, но не можел да казва „р“).
Бъл и Рус се развивали бързо и били изключително интелигентни, но много палави и в тях имало неудържим стремеж към разрушение. Постоянно правели бели в лемурските лаборатории и предизвиквали всякакви повреди и щети.
Веднъж Ева и Маугли дошли на гости при Мишо и жена му да видят внуците си. Децата се появили отнякъде, запъхтени от тичане, и в този миг се чул силен взрив.
Дошли няколко лемури. „Това не е хубаво! Това не е хубаво! Децата ви разрушиха цяла лаборатория!“.
- Откъде знаете, че са били те? - попитал Мишо. Той и останалите се били научили да крият мислите си от лемурите, а пък телепатите въобще не можели да достигнат умовете на децата.
„На отсрещната стена имаше надпис: „К...р за лемурите! Буум! Бъл и Рус“. Не се ли казват така вашите деца?“.
- Не - казал спокойно Мишо – Аз бях. Аз съм бълрус.
- Не – казала и русалката – Аз съм бълрус.
- Аз съм бълрус – включили се Маугли и Ева.
„Ще видим тази работа“ – промърморили мислено лемурите и се отдалечили.
А на останалите много им харесало как звучи това „бълрус“. Било някак гордо и достойно.
И оттогава решили да наричат себе си бълруси.
Тъй като не знаели какви действия ще предприемат лемурите, бълрусите решили да избягат от града. Тайно се прехвърлили на лемурския кораб, за да се скрият за през нощта.
Вечерта се събудили от ужасен трясък и земетресение. Заседналият кораб се наклонил застрашително към лемурския град.
А ето какво станало: дупката в Земята, която преди време Бог запушил, отново се отворила и океанът започнал да изтича в космоса. Равновесието на плоската Земя се нарушило и тя се наклонила на една страна. Атлантите, заедно с всичките им подводни градове, излетели в космическото пространство. Накрая техният кораб бил всмукан от дупката, но бил достатъчно голям и я запушил. И до днес равновесието на плоската Земя се дължи на кораба на атлантите. Колкото до тяхната раса, възможно е и да има оцелели, които още да се спотайват в морските дълбини.
Дупката била запушена, но земетресението тласнало лемурския кораб право към града, помел го като топка за боулинг и напълно го унищожил, барабар с всички полезни технологии. А Бъл и Рус, които с някакво кътче на подсъзнанията си помнели унищожението на живота на първоначалната Земя, се забавлявали да изтребват бягащите лемури с все още функциониращите корабни оръжия.
Така и лемурската раса била унищожена, може би с изключение на няколко от тях, намерили подслон в непристъпните пещери в планините.
Шестата раса тържествувала, децата на Бъл и Рус заселили Земята, Маугли и Ева доживели до дълбока старост в къщичката си на спокойствие, а Мишо и русалката си построили кораб и отплавали да дирят нови земи. И както се очаква, изпаднали от Ръба на света.

Заключение

Наближава краят на нашата хроника. Останалото го знаете.
Първо настъпил безпросветният айляшко-пиянски период, за който бълрусите не искат или не могат да си спомнят.
След това дошла духовната промяна с Откровението на малкия брат.
После настъпило времето на мъдрите лечители.
Дошла и войната с Натрапниците, разделянето на континентите, ледниковият период и образуването на Стената.
И стигаме до безпросветното настояще, в което нищо не е както трябва – нито духовността, нито технологията, нито медицината, нито откриването на Олимпийските игри, да не говорим за формата на Земята.
Но не всичко е загубено. Докато корабът на атлантите удържа дупката към космоса, а оцелелите лемури не решат да изпепелят повърхността като едно време (тяхното златно време) все още има надежда за просветление и спасение на човешкия дух. Освен ако не се изпепелим сами, водени от могъщите лидери, в които живее темперамента на Бъл и Рус.
Както видяхме от тази поучителна и нравоучителна хроника, всеки, независимо от расата или божествеността си, си спомня с носталгия за добрите стари времена. И докато някои търсят утеха и подслон в мислите за миналото, други предпочитат да градят бъдещето. Било то с мисли за престоя си в приказни барове и ресторанти, било то с унищожаването на цели цивилизации, било то с разчленяването на трупове и използването им в името на любовта...
А може би най-добрият начин да се вдъхновим за бъдещето е да отидем на райски плаж с кадифен пясък, кристалночиста вода, шезлонг и масичка с ледени питиета, успокояваща музика и красавици с ангелски форми. Бог знае как да стимулира творческия Си импулс. Бог знае. Даже има книга с такова заглавие. Дявола също е наясно.
И ако имахме достъп до този плаж, с радост бихме изиграли един белот с тези Двамата. Ще си лежим на шезлонгите, ще отпиваме с наслаждение от напитките, ще цъкаме картите, а вечерта ще гледаме лунната проекция на фона на Лунната соната. И няма да ни пука нито за миналото, нито за бъдещето, нито за баналните статуси във фейсбук, нито за формата на Земята.
Докато не се появи следващият „малък брат“ и не ни обясни как стоят нещата, кое е правилно и кое - не.
Няма граници за мъдрите бълруси! Навсякъде ще ни открият! Винаги са готови да дадат акъл и мъдрословия. Дори на Дявола и Бога.
Този път обаче няма да се дадем. Няма да си жертваме айляшкия период, ако ще за мъдростта на всичките светии. Отпуската ни е по-ценна от духовността.
Бълрусът скоропостижно ще бъде хвърлен през Ръба, който сам си е създал, да търси в Космоса прародителите си с кораба – русалката-чудовище на Франкенщайн и ангело-човека убиец.
А те, когато го видят и той им заговори, ще си запеят песента на „Контрол“ „Бий хлапето“:

Няма от него никаква радост
само-само когато го правиш!

И с това ще се изчерпи смисълът от цивилизацията.
Но нас, които сме на плажа, това няма да ни интересува.
Остава само да си надуем „Контрол“ и да припяваме на Мишо и русалката, докато не ни изгонят за нарушаване на обществения ред.

[danvan]

Strahotno четиво! С нетърпение очаквам продължението!

[georgi-stankov]

Strahotno четиво! С нетърпение очаквам продължението!

За съжаление (или по-скоро за щастие) това е краят. Но кой знае, възможно е от дълбините на Плоската земя да изскочат нови истории, подобно на Пришълец, излизащ от стомаха на гостоприемника си. Неведоми са пътищата на Шестата раса, езотеричната научна мисъл и консервативната изтънчена чувствителност!