Здравейте, казвам се Константин Хорин и сериозно съм се заел с превеждането на книги от руски език.
Най-напред искам да споделя, че съм получил благословията на Елена Звьоздная (а не Звездная, както повечето я знаят), да превеждам творбите й. В проектите ми са всички нейни поредици и отделни романи. Започвам първо с Академия на проклятията - вече съм на една трета от Урок първи. По-късно ще публикувам откъси, за да чуя мнението ви ще става ли от мен преводач или да се отказвам. Предварително заявявам, че всичко, което завърша ще е предназначено за Читанката и никъде другаде.
В близките ми проекти са включени и книги на Милена Завойчинская, Владимир Поселягин, Екатерина Азарова, Вадим Арчер и много други, които въобще не са известни на българските читатели. Все още разработвам техниката си, за да преведа максимално много книги за кратко време.
Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
Ето и обещания откъс:
Елена Звьоздная
Академия на проклятията
Урок първи:
Не проклинай своя директор
Никога не проклинайте собствения си директор с проклятие с неизвестно за вас свойство, а още повече от десето ниво! Никога! Особено ако сте обикновена адептка* [* Адепт (лат.) – Убеден привърженик, последовател на някакво учение.] от Академията на проклятията, а той е най-могъщият лорд на Тъмната империя! Нали като извършите подобна глупост, можете да задействате цяла верига от странни събития… Например, ако прокълнатият от вас лорд Риан Тиер внезапно започне да ви преследва, да ви показва недвусмислени знаци на внимание, смъртоносни проклятия, като от рог на изобилието, да се посипят едно след друго върху нещастните жители на Ардам, а в Пограничната зона се появи сериен убиец, който избира за жертви девойки много приличащи на вас. И ако от убиеца, на теория, можеш да избягаш, то от магистъра Тиер нямаш никакъв шанс да се измъкнеш!
Нали тъмните лордове винаги постигат своето…
- Адептке Риате, - леко вибриращият глас на главата на нашето учебно заведение кара да потръпне нещо дълбоко отвътре и затова неволно се вслушваш във всяка негова дума, - вие провалихте сесията си. Вие не сте взели четири… не, пет изпита от профилиращите предмети.
Магистърът по тъмна магия Риан Тиер ме погледна с черните си, като самото Тъмно Изкуство, очи. Нервно преглътнах под този проницателен поглед. Предишният лорд-директор Лирус Енер беше значително по-лоялен към подобни пропуски при работещите адепти и обикновено ние наваксвахме всичко след сесията, като бягахме и вземахме изпитите вече без групата. Но с първия зимен ден всичко се промени – спешно събиране на всички адепти, дълго стоене в общата зала и нервното прочитане от страна на професор Нирас на указа на Негово Тъмнейшество за назначаването на новия глава на Академията на проклятията. Ето така в нашето скучно заведение се появи високият, тъмнокос и крайно взискателен лорд Тиер. За седмица бяха уволнени професорите уловени с подкупи. След още една седмица започна атестацията* [*Атестация (лат.) – Отзив за качествата, способностите или поведението на някого.] на адептите… Струва ли си да казваме, че редиците ни стремително редееха?!
- Защо мълчите? – настойчиво се поинтересува магистърът. – Нямате какво да ми кажете ли?
Нервно преглъщайки, честно отговорих:
- Не…
Магистърът сплете дългите си силни пръсти… Че пръстите, както и ръцете му, са много силни, всички ние знаехме съвсем точно – всяко утро на разсъмване и до онзи момент, когато слънцето се откъсва от хоризонта, лорд Тиер желаеше да се упражнява във фехтовката. Струва ли си да казваме, че точно оттогава, откакто младият полугол мъж започна да танцува със стоманата в ръка сутрин, цялата женска половина на Академията на проклятията ставаше с изгрева на слънцето и заемаше позиция при прозорците, надничайки иззад завесите към Първия меч на империята. Че по него съхнеше даже нашата престаряла домакиня…
- Адептке Риате – гласът на магистъра ме накара да потръпна, - осъзнавате ли, че ще ви изключат?
Осъзнаването беше болезнено – дипломата от академията ми беше нужна като въздуха! Даже да си помисля за това, че трябва да се върна вкъщи без диплома и без статус на държавен служител, просто не мога!
- Лорд-директоре, - гласът ми трепна, но усмирявайки гордостта си, вдигнах очи, хвърлих умоляващ поглед към лорд Тиер и откровено се помолих, - моля ви, дайте ми още един шанс… аз всичките изпити ще си взема!
Магистърът се усмихна, леко се наведе напред и проникновено попита:
- Кога? Пет профилиращи плюс седем общообразователни. Дванайсет предмета, адептке! А до края на сесията има три дни! Кога се каните да ги вземете всичките?!
В гърдите ми нещо се сви, в носа ми ме загъделичка… Струва ми се, че сега просто ще се разрева позорно.
- Незабавно престанете! – изрева лорд-директора. – Трябваше по-рано да помислите за последствията! Когато пропускахте часове и не се явявахте на контролни! А сега вашето разкаяние, както и сълзите ви, са напълно безполезни.
И точно тогава аз наистина заплаках. Безмълвно и опитвайки се старателно да се взема в ръце, но сълзите незнайно защо си течаха и течаха.
- Казах да престанете! – В гласа на лорд-директора се чуваше раздразнение. – В края на краищата, това си е съвсем по ваша вина.
Изхлипах и кимнах, навеждайки ниско глава, за да не види отчаянието ми.
- Адептке Риате, ама вие какво! – Пред мен във въздуха се материализира носна кърпа, веднага я улових, постарах се да изтрия сълзите си.
Лорд-директора известно време помълча, позволявайки ми да се справя с чувствата си, после спокойно произнесе:
- Надявам се, разбирате, че при цялото ми желание, нямам право да ви оставя в курса, адептке.
Разбирах… Кимвайки, започнах старателно да изтривам наново изливащите се като ручеи сълзи.
- Престанете, моля ви – тъжно поиска магистърът. – Знаете ли, никога не съм подозирал, че в Академията на проклятията всичко е толкова калпаво. Повярвайте, самият факт, че адептите от трети курс не могат да произнесат отчетливо нито едно проклятие от пето ниво, извънредно много ме огорчава!
Аз пак кимнах. После застинах, вдигнах глава и, с треперещ от надежда глас, произнесох:
- А аз мога! Мога…
Черните му очи леко се присвиха и магистърът раздразнено ме прекъсна:
- Разбира се, вие можете! Та вие сте в четвърти курс!
Съвсем забравих… Свела глава, пак изтривам очите си… Защо ми се случва всичко това… Защо? За какво ми е всичко това?! А после изведнъж си спомних:
- Затова пък зная проклятия от шесто ниво и даже едно от десето! Да, зная проклятие от десето ниво!
И застинах под ироничния поглед на магистър Тиер. Макар че, всъщност, не излъгах – проклятие от десето ниво, едно-единствено, аз знаех. Само че… съвсем не го научих на лекциите. Работата е в това, че във връзка с тежкото ми финансово положение, ми се налагаше да работя в една таверна* [*Таверна (ит.) – Кръчма, пивница.], в града. Работата беше тежка, сложна и малко приятна, но достатъчно добре платена. И често се налагаше да обслужвам нашите доста пийнали професори, а също и да изслушвам пиянското им бръщолевене. Ето че веднъж професор Швер, кикотейки се пиянски, се захвана да ме учи на проклятие от десето ниво. Това въобще е забранено и подобно нещо изучават само аспирантите* [*Аспирант (рус.) – Лице с висше образование, което се подготвя във висше учебно заведение или научен институт за научноизследователска работа.], но… мен ме научиха.
- И що за проклятие е това? – скучаещо се заинтересува магистър Тиер. – Любопитно ми е да го чуя.
Съдейки по тона му, той въобще не ми вярваше. От друга страна, можеше да ме изключи и без да ме повика в кабинета си, като ме уведоми с височайше писмо, като всички останали. Но магистърът все пак намери време за мен и ето го печалния резултат.
- Е, - на красивите му устни се мярна иронична усмивка, - лично на мен ми е крайно любопитно да го чуя. И, може би, ако действително владеете поне едно проклятие от десето ниво, ще ви дам шанс да останете в академията. Е?
Не повярвах на ушите си! Тоест ще мога да остана! Тоест няма да има изключване, няма да има позорно завръщане у дома за мен и ще мога да продължа да уча!
И като подскочих от радост, стремително избърсах сълзите си, лъчезарно се усмихнах и изстрелях на един дъх:
- Аное гете гархае томиес лае такеане!
Неочаквано ми се стори, че в помещението блесна мълния! Но някак си не обърнах внимание на това, защото очите на лорд Тиер внезапно стремително увеличиха размера си, а самият той се наведе напред, протягайки ръка и сякаш опитвайки се да ме спре…
Нищо подобно! Имах намерение да му покажа всичко, на което съм способна, и, влагайки енергия във всяка дума, произнесох фразата до края:
- Гете лумиа нгесе!
В следващата секунда над нас се раздаде гръм!
Като начало запищях, после бързо седнах на пода и закрих главата си с ръце, защото гърмеше така, сякаш небето се беше продънило.
А после стана тихо… някак съвсем тихо.
Известно време продължих да седя на пода, после рискувах да махна ръцете си, огледах се уплашено… все същият кабинет на лорд-директора си е, все така е тихо. И ето тогава внимателно се надигнах и… и се натъкнах на пълния с ненавист поглед на все още седналия зад масата магистър Тиер. И само какъв поглед беше! Гърмът ме уплаши значително по-малко, отколкото той…
- Седнете! – неочаквано рязко изкомандва магистърът.
Седнах.
- На стола, адептке!
Изохквайки, се надигнах от пода, с усилие се отпуснах обратно на стола, като уплашено гледах към вбесения лорд. Самият Тиер явно едва се сдържаше, защото беше целият побелял, изпъкналите мускули на стиснатите му челюсти се тресяха, а ръцете си беше стиснал така, че кокалчетата им бяха побелели.
- Ще ви задам само три въпроса, адептке Риате!
Изплашено се свих.
- Въпрос първи: достигайки до четвърти курс, изяснихте ли си факта, че в момента на произнасянето на проклятието, то попада конкретно върху този човек, към когото е насочен погледът ви?!
- Ох, - издадох уплашено. – Аз това на вас?...
- Потресаващо! – просъска магистърът. – Вие го разбрахте най-накрая! Въпрос втори: известно ли ви е, че проклятията от десето ниво практически е невъзможно да се премахнат?!
Бузата на магистъра видимо потръпна. А после, леко навеждайки се напред, лорд Тиер просъска:
- И последния въпрос: вие самата знаете ли какво именно проклятие ми наложихте?!
Трепнах, после и съвсем се разтреперих, защото ме научиха на проклятието, а какво такова то въобще е, професор Швер така и не ми каза, заспивайки с пиянска усмивка в салатата!
- Е?! – изрева вбесеният лорд-директор.
- Не… не… не зная – простенах аз.
Сега не само бузата, но и окото му затрепери, а в следващата секунда кабинетът се разтресе от вопъла му:
- ВЪН!
Излизайки бежешком от кабинета на магистъра, се спънах в килима, едва не паднах, но като направих едно несъзнателно рязко движение, запазих равновесие и се юрнах напред. След миг вече бях зад вратата, с усилие се опитвах да възстановя дишането си и гледах с окръглени, объркани очи към изумената секретарка на нашия лорд-директор, почтената лейди Митас.
- Какво стана? – шепнешком попита тя.
- Н-н-не знам – отвърнах заеквайки.
- Изключи ли те?
- Не знам! – По бузите ми пак потекоха сълзи. – Не знам…
И изтривайки лицето си, се затътрих нататък.
Когато вървях по коридорите, отвсякъде долавях съчувстващи погледи и, едва добрала се до стаята си, плаках два часа без да спирам. А после, като се наревах добре, станах, приближих се до прозореца, погледнах към стадиона за занятия и замръзнах – магистър Тиер беше там! Ама какво ти беше – лорд-директора в разпасана риза кълцаше с къс меч един стълб!
Гледах на това действие в някакво странно вцепенение точно дотогава, докато с поредния си бърз удар магистърът на Тъмното Изкуство не сряза грамадата, която с усилие бих обхванала с ръце. Но той не само я отряза – разгорещеният лорд-директор продължи да рита с крака падналия стълб. После адски пламък изригна нагоре и магистърът изчезна…
А на сутринта беше обнародвана заповедта на лорд-директора: „Да се увеличи срокът на зимната сесия на дванайсет дни.“ И половината адепти, възнасяйки молитви на тъмната богиня, бързо седнаха зад учебниците.
Подобно въодушевление Академията на проклятията още не беше виждала. Сякаш даже пространството над нея бучеше от освободената енергия, а въздухът звънеше от проклятията, готови да се отронят от устата на адептите. И за първи път от момента на моето обучение тук, библиотеките опустяха в буквалния смисъл на думата – даже негоден учебник по битови проклятия нямаше възможност да получиш. Адептите зубреха, адептите страдаха и адептите хвърляха всички сили за изпитите.
В края на сесията „Опашатият списък“ съдържаше само три фамилни имена и – какво постижение! – моето там го нямаше. Взех всичките си изпити! Абсолютно! Даже проверовъчния изпит от миналата година, на който бях зациклила, и него взех!
- Дея – повика ме Яна, - ти какво застина?
Яна е моята съседка по стая. За разлика от мен, тя съвсем не е от бедно семейство и да работи на Тимяна не й се налагаше, затова и успеваемостта й беше със степен по-висока от моята. А и какво му е чудното – тя вечер пишеше домашните си, аз от залез до разсъмване миех съдове, разнасях поръчки и изслушвах пияните клиенти, понеже, както казваше собственика на нашата таверна „Зъбът на дракона“: клиентът е твоят баща, майка, баба и дух-пазител на семейството, затова обичай и уважавай клиента.
- Дея – нетърпеливо ме повика Тимяна, - ама ти там какво?
Свила рамене, аз стоях и, глупаво усмихвайки се, гледах „Опашатия списък“ – моята фамилия я нямаше там за първи път през всичките четири години на обучение. Приятно е, много. Даже гордост със себе си се появи…
Неочаквано забелязах, че вечно недоволната от всички Яна бързо се покланя, пък и във вестибюла* [*Вестибюл (фр.) – Широко помещение между стаите на жилищно помещение, обществени сгради и др.] стана значително по-тихо, а така тихо става само в присъствието на…
- Добър вечер, адептке Риате – прозвуча ниският мъжествен баритон на лорд-директора.
Проклетото проклятие от десето ниво! В почивките при подготовката ми за изпитите се опитах да го намеря в справочника на аспиранта, измолвайки последния от библиотекаря за две безплатни вечери в „Зъба на дракона“, но нищо не открих! И ето го сега лорд-директора… какво ще му кажа…
- Добър вечер, магистър Тиер. – Ето какво му казах, покланяйки се, ала и като се изправих, не откъсвах поглед от пода.
- Радвам се, че оправдахте доверието ми и взехте всичките си изпити… от седмия път – продължи беседата ни лорд Тиер.
Каква осведоменост… Да. Изпита за смъртоносните проклятия го взех едва на седмия опит, но все пак го взех, нали!
- Важен е резултатът – реших да изкажа поне една умна мисъл и незнайно защо свих глава в раменете си.
Звук на бързо отдалечаващи се стъпки, а после вратата като се тре-е-есна.
Във вестибюла адептите се разбягаха като хлебарки под светната лампа – е да, страхувахме се ние от новия лорд-директор. Много се страхувахме. Даже като не отчитаме факта, че той е наш директор, то само принадлежността на лорд Тиер към ордена на Безсмъртните е вече сериозен повод най-малкото да си предпазлив. Като добавим към това и званието Първи меч на империята, образование по специалността „Тъмно Изкуство“, второ образование „Изкуството на Смъртта“ и ще ви стане ясно защо, даже на ежедневните тренировки на мускулестия мъж, всички дами от нашето учебно заведение го наблюдаваха скрити зад завесите, за да, не дай, тъмна богиньо, той да ги види.
В общи линии, след няколко мига във вестибюла беше пусто. Наистина, за известно време на стълбището и при вратата на столовата имаше блъсканица, но ние с Тимяна си проправихме път през мрачната тълпа от адепти и скоро вече хвърляхме чантите си на тесните легла в стаята ни.
- Ух, размина се. – Тимяна седна и, като се преви, протегна ръце към връзките на обувките си. – А мислех, че ще те изключи.
И аз си мислех така, но го премълчах. А после се приближих до прозореца… и там и застинах. Магистър Тиер отново беше сменил времето за тренировка и в конкретния момент кълцаше с два огнени меча многострадалния стълб, съвсем наскоро поставен на предишното си място. В бързо сгъстяващия се мрак видът на полуголия мъж в отблясъците на аления пламък на мечовете въобще беше омагьосващ…
- Безупречно прекрасен, вълнуващо привлекателен, пленително опасен… - Тимяна сякаш беше озвучила мислите ми.
Едновременно въздъхнахме конвулсивно и продължихме да шпионираме танцуващия с мечовете магистър.
- Сърцето ми бие три пъти по-бързо, когато го гледам – отново прошепна съседката ми по стая.
- Моето бие десет пъти по-бързо, когато Тиер ме гледа – прошепнах в отговор аз.
И тук се случи невероятното – магистърът бързо се извърна и погледът му беше точно насочен към прозорците на женското общежитие!
В същата секунда ние с Тимяна отскочихме от прозореца, отнасяйки по пътя си масичката, събаряйки вазата и врязвайки се в шкафа. И шумът несъмнено би бил внушителен, но нещо се тряскаше в стаята отдясно, а в стаята отляво се чуваше звън от разбито стъкло, и въобще мигновено стана ясно, че гледаха всички и едновременно, и от прозорците офейкваха също едновременно.
А след това също така едновременно, свели очи и стараейки се да не срещаме погледи (понеже ни е срам), ние дружно изнасяхме боклука от стаите: парчета, парченца, а едрата лейди Варис отломките от масата и шкафчето… Не й провървя на нещастната крехка обикновена мебел…
* * *
Студеният вятър ме удари в лицето със ситен скреж, с парцали заледен сняг, с кишавата влага на зимното затопляне на времето. Настръхнах, стегнах по-силно вървите на наметалото, по-плътно замотах шала и, пронизвана от вятъра по всички места освен краката, обути в ботуши, и омотаната шия, тръгнах по тъмните улици на потъващия в нощта град.
Под краката ми жвакаха локви и стопеният мръсен сняг близо до стените на къщите. Треперейки от вятъра, притичваха кучета, плъхове, по-рядко котки. Котките у нас незнайно защо останаха малко, а плъховете и кучетата понасяха зимата добре.
Неочаквано отпред се появиха тролове. Шумна, креслива тълпа от кикотещи се чорлави главорези, пиянски поклащайки се, пресичаше улицата ту по диагонал, ту напряко, но въпреки това все някак успяваше да се придвижи напред. Затова пък сега е ясно, защо е толкова пуста улицата. Троловете – това са огромно количество проблеми за всеки срещнат, а пияните тролове са въобще голям и непрестанен проблем. И затова аз предпазливо свърнах в една от тъмните пресечки, надявайки се, че тъпоносите ще минат покрай мен и със същите тия носове няма да ме надушат.
Едва навлязла в уличката, се натъкнах на едно гърбато джудже и вече се канех да се извиня, когато чух:
- Дейке, защо закъсняваш?
- Ох, извинете, майстор Гровас, не ви познах – постарах се да поправя грешката си, понеже трябваше да поздравя първо аз.
Гномът се изправи и стана ясно, че това не е никакъв гръб, а напротив – чувал, който старият тарикат беше скрил под наметалото си, затова и приличаше на гърбат.
- Какво стоиш? – измърмори майстор Гровас. – Побързай, недей да пилееш времето на стопанина си напразно!
Това е, защото те с майстор Бурдус са приятели, но ако не бяха пак нещо поделили помежду си, Гровас тогава щеше да започне с мен една дълга и всеобхватна беседа за времето, радостен да отчете за себе си в този процес, на каква сума е нанесъл вреда на съседа си.
Кимвайки на майстора, аз се забързах към таверната, като криволичех по задните дворове и се вслушвах в представлението на главната улица, което щедро даряваха на всички волни или неволни свидетели троловете. Някъде нещо се сгромоляса, после се чу звън на стъкло, в далечината се чу кучешки вой, после се чуха все по-засилващи се гласове, предшестващи изясняването на отношенията с юмруци и мечове. Радваше ме само едно: на сутринта, когато се връщах в академията, всички скандалджии вече се успокояваха, пияниците спяха, а скандалджиите попадаха зад решетките.
Наближавайки таверната „Зъба на дракона“, по навик пристъпих към незабележима врата в стената, бързо я отворих и се шмугнах вътре. Топлината, ароматът на задушено, пикантната миризма на прясно изпеченото, принуждаващия те да вдишаш въздуха аромат на подправки и радостното озъбване на Тоби, нашия готвач.
- Здравей, немощ книжна – закрещя той, - взе ли ги?
- Взех ги – радостно отвърнах аз, събличайки се в движение.
Ботушите, наметалото, шала и роклята струпах набързо в стаичката, а тук вече имаше закачено, току-що изпрано облекло в цвят на горчица, якичка, маншети, престилка и кърпа за главата. Преоблякох се бързо и, като напъхах краката си в удобни чехли, отново влязох в кухнята след две минути.
- Седни, хапни – изкомандва Тоби. – Навалицата е голяма, Сел не се справя, така че няма да подгънеш крак до утре.
Седнах, дървената маса, и без това чиста, веднага бе забърсана с парцал, след което пред мен сложиха чиния с чорба от глигански бут, поставиха комат от още горещ хляб, който Тоби ловко поръси със настърган кашкавал, и допълниха трапезата с чаша топло мляко с канела и звяр-трева – това, за да съм бодра до сутринта.
- Яж, яж – Тоби ме погали ласкаво по бузата, - и без това си слабичка, ала сега си съвсем като вампир от вампирите.
Тлъстият бульон се оказа леко пресолен, засищащ и безумно вкусен. Тоби го вареше по определена рецепта, пък и месото самият той избираше. И затова сутрин ние често ходехме заедно до академията – аз, за да поспя два часа и хайде на лекции, а той – при мрачните стени на нашето учебно заведение свиваше вдясно и отиваше на пазара да избира продукти. В зависимост от това, което купува, се и съставяше менюто в таверната ни. Намери ли хубава риба – ще има рибена супа, пушена рибка, царевична каша, запечена в тесто рибка и, разбира се, рибени кюфтенца. Избере ли говеждо – гулаш, тлъсти супи, филе, кюфтета и пастети с различен вкус. Но най-обичах, когато Тоби готвеше птиче месо или месо от диво прасе, просто не знаех друго по-добро от това. От свинските джоланчета бульона ставаше малко мътен, с капчици прозрачна мазнина на повърхността и с аромат на лук и черен пипер, а ако го оставиш да изстине, той ставаше на желе и можеше да се нареже на порции от кубчета. Този бульон го обичах и в двата варианта. А от пилешкото Тоби правеше своя знаменит Златен бульон. Харесваше ми да украсявам чиниите със златисти парченца варено бяло пилешко и кръгчета плодове, а още и с листенца салата – красиво се получаваше, а пък на вкус… Да, в столовата на академията ни не ни хранеха така.
- Дея, какво си се омърлушила? – Тоби се приближи, постави пред мен чиния с малка палачинка, отгоре й сложи внимателно малко боровинково сладко. – Дай оценка на новото ястие.
Отчупвайки внимателно с лъжичка парченце от палачинката, гребнах от сладкото и опитах. Неочаквано сладкият вкус на извара там, където предполагах да е обичайното тесто за палачинки, и киселата жилка на сладкото, в което освен боровинката се усещаше още и малина.
- Сирници* [*Сирник – Питка от извара.] – весело си призна Тоби. – Е, как ти се струва?
- Потресаващо – възхитих се аз, излапвайки останалото. – Много вкусно.
- Племенничката скоро ще има рожден ден, затова искам да направя нещо по-особено.
- Торта със сметана – предложих аз, като се протегнах към млякото и питката. – Може със замразени малини, нали помниш, че за жената на градоначалника прави една такава.
- Да, помня. – Тоби се върна при печката. – Но ми се иска нещо по-необикновено, все пак за племенницата ми е.
Племенницата на нашия готвач беше любимка на всички в таверната – дъщеря на загиналата му сестра, единствена внучка на родители вече в преклонна възраст, пък и самият той се отнасяше към Сина по-скоро като към дъщеря, отколкото към племенница. Глезеше я извънредно много, но това си беше едно толкова очарователно къдравокосо-чернооко създание, че всички я глезеха.
- Дея! – Гръмогласния вопъл на майстор Бурдус едва не ме накара да се задавя.
Подскочих, набързо преместих останалото от вечерята настрани и го покрих със салфетка – после ще го доям, сега вече съм на бегом.
Като отворих незабележимата вратичка, предназначена за работниците, влязох в таверната. Дъх, напоен със спирт, мирис на пот, храна, шум от разговори, едва чута мелодия на уморения вече флейтист, нервната Сел със смъкнала се настрани кърпа, квадратни дървени маси, обикновени, но здрави пейки, кадящи факли и тълпа пияни тролове, нахлуващи през вратата!
- Това не е на добре. – Майстор Бурдус, стоящ зад тезгяха на крачка от мен, видимо се натъжи, оглеждайки своята трапезна зала. - Ох, не е на добре…
Троловете, разбира се, са народ избухлив, но честен – като поизтрезнеят, за разрушенията изцяло ще си платят. Но кой ще плати за клиентите, които ще си отидат веднага, щом започне бой, или няма да влязат, като видят какво се случва тука.
Аз също въздъхнах горестно, понеже разбирах, че именно на мен после ще ми се наложи да остана и да помагам на Сел с уборката. Пък и да преживея всичко, което има да става.
- Дейке, ти засега върви в далечния край на залата, именно там се настани нов клиент, а при тия не се пъхай – нашата Сел си е наполовина трол, тя и ще се разправя с тях – каза майстор Бурдус.
Кимнах, грабнах свитъка за поръчки и се забързах към далечния край на залата, като по навик потърсих с поглед новичкия. Не беше трудно да го открия – човекът не само бе омотан в наметалото си, но и бе скрил лицето си под непроницаема маска от тъмна мъгла, - и седеше пред празната маса. Щом е с маска, значи е маг, при това силен, такива понякога се отбиваха тук по работа от държавно равнище, в смисъл, че или издирваха бегълци, или бяха в командировка за ревизии. Този явно е от бойните магове – раменете му са широки и движението му, докато се извръщаше към мен, беше доста внушително, а повечето под наметалото му не се виждаше.
Бързо се приближих, поклоних се и захванах обичайния разговор:
- Тъмна ви вечер, уважаеми господине. Какво ще поръчате?
Магът бавно вдигна глава, като се втренчи в мен с непроницаемата си маска. И незнайно защо дясната му ръка, просто лежаща на масата преди да се приближа и нервно барабаняща с пръсти, неочаквано се напрегна. След това се сви в юмрук, а после чух:
- Нека да ме обслужи… някоя друга!
Неприятна ситуация. Погледнах към Сел, тя тъкмо се опитваше да вземе поръчката на троловете. И ако я извикам да дойде, ще трябва да се занимая с троловете. Но думата на клиента е закон, а на мага – още повече.
- Както заповядате. – Отново леко се поклоних и се отправих към Сел.
Малко обидно ми стана, но е без значение, ако внезапно господина покаже някакви свои предразсъдъци или… е да, обидно е. И докато вървях през цялата зала към Сел, ми ставаше все по-обидно и в крайна сметка, до троловете стигнах вече озлобена. А там беше шумно, лъхаше на прегоряло и най-якият от плосконосите, с обици на лявото ухо и лявата ноздра, правеше опити да награби нашата сервитьорка.
- Сел! – Приближих се точно в момента, когато избухливата полутролица се канеше да прасне чистокръвния трол по наглата мутра, а това значи, че вече са я изкарали извън релси. – Сел, върви, там… искат те.
Нечистокръвната ловко се измъкна от лапите на застиналия при моето появяване трол и удивено ме погледна. Махнах с ръка по посока на самозабравилия се клиент, извърнах се към троловете, усмихнах се лъчезарно, демонстрирайки професионализъм, и вежливо попитах, докато свитъка и молива са приготвени:
- Какво желаят уважаемите господа?
Съдейки по пиянски зачервените им очи, клиентите желаеха да продължат веселбата, при това на чужда сметка.
- Вино, брага* [*Брага (рус.) – Вид домашна бира, подобна на руския квас.], сливовица – започнах да изреждам аз, очаквайки някакъв ентусиазъм от тях.
- Девица – внезапно продължи същият тоя заядлив трол.
Усмихнах се още по-широко и максимално вежливо отвърнах:
- Моля за извинение, но човешкото не влиза в менюто.
Казах го и веднага се наругах за грубостта си – просто не си струваше. Пък и троловете са отмъстителни, после ще започнат да ме причакват в тъмните улички.
- Но затова пък имаме страхотна месна супа – постарах се да се поправя аз.
Троловете едновременно се изправиха. Нервно преглътнах, хвърлих изплашен поглед към предводителя им, но той незнайно защо гледаше над главата ми към някого зад мен.
- Обслужете мен – прозвуча нисък, леко вибриращ глас зад гърба ми.
Бързо се обърнах и носът ми се блъсна в черните копчета от наметалото на нашия тайнствен гост, а аз, отмятайки глава, видях все същата покрита с мъгла непроницаема маска.
- Да – промърморих аз, - разбира се. Почакайте минутка, ще взема поръчката от господа троловете и…
- Те си отиват – неочаквано произнесе странният маг.
- Но… - Обърнах се обратно към пийналата компания и бях много удивена да видя, че те наистина си отиват, всички… само този черният и чорлав, с обиците на носа и ухото, внимателно ме гледаше.
Но и той си отиде мълчаливо.
Едва се затвори вратата след него и тайнственият посетител се върна на мястото си. Съпровождаха го удивени погледи и потресено мълчание – не можеш да измамиш троловете с някаква си маска, и ако те ей-така безмълвно си тръгнаха, то означава, че против този маг те просто нямаха шанс.
Напрегнатото мълчание, възцарило се в таверната, беше нарушено от майстор Бурдус. Кланяйки се на госта ни, той го уверяваше, че вечерята непременно ще е за сметка на заведението и даже, ако господинът поиска, то…
- Нека да вземат поръчката ми. – Прозвуча уморения, леко приглушен от маската глас, и нашия бъбрив собственик на таверната мигновено клюмна.
Ние със Сел кратко се спогледахме на тема, кой ще отиде вземе поръчката, в крайна сметка трябваше аз. Отново се приближих до масата и с отработено движение хванах свитъка и молива, произнасяйки:
- Тъмна ви вечер, уважаеми господине. Какво ще поръчате?
Непознатият, вече успял да свали наметалото си, мълчаливо смъкна ръкавиците си и аз неволно се загледах в дясната му ръка, а по-точно, в пръстена му от черно сребро, изобразяващ череп на дракон, при това очите на този череп светеха в червено. И веднага ми бе зададен въпроса:
- Вие защо се замъкнахте при троловете?
Удивено мигнах, погледнах непроницаемо-черната маска и, неволно свивайки рамене, едва чуто отговорих:
- Нали поискахте друга сервитьорка, а другата е Сел, затова ми се наложи да я сменя там, за да може тя да е тук и…
- Достатъчно – отряза магът, - но за в бъдеще да знаете, че троловете не са онази компания, към която една млада и красива девойка трябва да се доближава.
В следващия миг на устните ми неволно се появи смутена усмивка, а бузите ми видимо порозовяха. Съвсем не очаквах някак си, че като ме нарекат красива, ще е толкова приятно.
- Какво ще поръчате? – по-топло и по-добродушно се поинтересувах аз.
- По ваш избор – уморено отвърна непознатият и незнайно защо бързо се извърна от мен, като пак стисна ръцете си в юмруци.
Но вече нищо не можеше да развали настроението ми и, щастлива от комплимента, изхвръкнах към кухнята. Събрах всичко на един поднос, както се казва, с любов, даже украсих със зелена салата пастата от извара, която вървеше в допълнение към супата, и скоро вече нареждах всичко това пред клиента.
- Приятен апетит – пожелах, като свърших, и си тръгнах без да дочакам отговор.
Вечерта и нощта преминаха удивително спокойно. Някак посетителите не се задържаха много, пиеха с мярка, никой не предизвикваше скандали, за първи път от много дни насам музикантът свиреше и даже го слушаха, а също така самият този тайнствен клиент, за разлика от всички останали, се заседя почти до разсъмване.
А после се случи това, заради което се бях установила в „Зъбът на дракона“ преди три години… Винаги усещах неговото пристигане, така както се случи и сега… Забързани стъпки, вратата се отвори и лорд Шейдер Мерос влетя в таверната. Бърз, стремителен и опасен, като камшика на палача, той се промъкна край мен, докато сваляше в движение ръкавиците и наметалото си, приближи се до тезгяха и произнесе обичайното:
- Кошмарни, Бурдус. За мен обичайното и звяр-трева в сливовицата.
Както винаги това е супа, каша, месо и алкохол за закуска. Запътих се към кухнята, като дори и не дочаках поръчката от майстор Бурдус. За това какво обича Шейд, традиционен посетител на таверната след нощния патрул, знаех с подробности.
Върнах се в залата, приближих масата до прозореца, която той почти постоянно заемаше, започнах сръчно да нареждам всичко на масата, като крадешком разглеждах изтънчените черти на бледото му лице, къдриците на смолисточерните му коси – във влажно време правите му коси се усукваха в едни такива забавни къдрички. Плъзнах поглед по плътно стиснатите му устни, тънкия орлов нос и трепнах, като погледнах очите му – лорд Мерос ме наблюдаваше и, осъзнавайки, че съм разбрала за това, се усмихна едва забележимо.
- От доста време не съм те виждал, Дея – меко произнесе той.
- Така се… получи – едва произнесох, съвсем смутена.
Като наредих масата, набързо се извърнах с намерение да отида и, примерно, да си допия млякото. Но не успях да направя и крачка, когато една студена ръка мигновено улови малката ми длан, като ме принуди да се спра. Удивено погледнах Шейд и чух невероятното:
- Поседни с мене, Дея.
И като че ли беше молба, но всъщност си беше заповед. Преглътнах, погледнах към майстор Бурдус и получих лекото му кимване в знак на съгласие.
- Ама, разбира се, че той ще разреши – насмешливо произнесе Шейд, - залата вече е на практика почти празна, с тези двама клиенти, които са тук, освен мен, Сел ще може да се справи, така че настанявай се.
Внимателно заобиколих масата, настаних се срещу началника на един от трите патрула на Нощната стража и, откровено казано, изпитвах повече вълнение и смущение, отколкото радост. Някога, след този случай… някога много исках той да ме види, забеляза ме и просто се усмихна. Той можеше много, но не се стремеше… Някога лорд Мерос бил в императорския дворец и му предричали главозамайваща кариера, някога се е канел да се ожени за дъщерята на тъмна елфийка, която подлудявала даже самия император, някога му е била определена дата за сватбата. Някога… но нищо от това не се случило. Неизвестно защо сватба нямало, а от кариерата лордът се отказал сам, захвърляйки всичко и заминавайки от столицата в Граничната зона, по-точно в нашия град Ардам.
- Променила си се – внезапно произнесе Шейдер. – Не в лицето, а в погледа. Случило ли се е нещо хубаво днес?
Със сигурност, да – днес стоях пред „Опашатия списък“, не видях фамилията си в него и това беше онази малка победа, която сгряваше сърцето.
- Да, лорд Мерос – скромно отвърнах аз и се усмихнах, припомняйки си незабравимото чувство за победа.
Лордът се усмихна и неочаквано ме посъветва:
- Усмихвай се по-често. Имаш красива усмивка, Дея, именно такава, искрена. А когато се усмихваш заучено на клиентите, това направо… вбесява.
След такива слова, естествено, за усмивка и дума не можеше да става. Тъжно погледнах към Бурдус, който ни наблюдаваше отстрани, после към Сел, която се беше настанила до тезгяха със сирниците на Тоби и билковата отвара. С тежка въздишка погледнах към Шейдер – лордът ядеше бързо, съсредоточено, но заедно с това движенията му бяха контролирани, маниерите му безупречни, а погледът му… някак си празен. Оставаше ми само да се досетя каква ли е била тази нощ за него – обичайната с патрулирането на улиците на спящия град или запълнената с упокояване на нечистите сили, които през последните години ставаха все повече. Каквато и да беше, тя бе поставила печата на умора и горчивина на гордото му лице, и лорд Мерос изглеждаше изморен, изтощен и опустошен.
- Повече недей да ходиш сама из града – внезапно произнесе магът. – За известно време Ардам няма да е безопасен за младите момичета. Ще предупредя Бурдус.
Любопитството измести неопределения свещен ужас от офицера на Нощната стража и аз избързах да попитам:
- Нещо лошо ли се е случило?
- Да. – Лордът вече беше привършил с храната, отмести празните чинии отпреде си и се протегна към сливовицата. Направи глътка от чашата и, загледан в прозореца, зад който вече беше започнало да се развиделява, мрачно произнесе: - Вече имаме три трупа. Всичките на момичета, достатъчно симпатични… докато не са се позабавлявали с тях, а след това удушили.
Сел, която както винаги нагло подслушваше, се стресна, майстор Бурдус спря да полира тезгяха, от ръцете ми се изплъзна една салфетка.
Лорд Мерос само се подсмихна накриво, после протегна ръка през цялата маса, смъкна кърпата от главата ми, кой знае защо ме погали с пръст по бузата и след това добави:
- И всички са били с коси с цвят на узряла вишна, като твоите.
Неприятна студенина мина през кожата ми. И кой знае защо внезапно си спомних втренчения поглед на оня чернокос трол с медна обица на ухото… Припряно станах, бързичко скрих косата си под забрадката, завързах я по-стегнато, а после започнах сръчно да събирам празните съдове, като се стараех ръцете ми да не треперят прекалено много.
- Уплаших ли те? – тъжно попита лорд Мерос.
- А вие как мислите? – неволно го срязах в отговор.
И като подхванах подноса, се скрих в кухнята. Тоби вече отдавна го нямаше, той в полунощ отиваше да спи, за да се върне на разсъмване и да тръгне към пазара, та затова тук се оказа тъжно и даже някак си съвсем неуютно.
Разтоварих съдовете на масата, допих си млякото, доизядох си вече изстиналата питка и реших, че е време да се стягам за академията. Когато се върнах в залата, окъснели посетители вече нямаше. Лорд Мерос, както винаги, беше оставил парите за вечерята на масата, нашият тайнствен гост беше постъпил по същия начин – навици от столицата. Вземайки парите, оставени от непознатия, учудено зяпнах две сребърни монети! Това беше много, прекалено много за вечеря в таверната, която и така си беше за сметка на заведението. И като занесох парите на Бурдус, майстора също се учуди, после изхъмка и ми подаде едната монета.
- В столицата е прието на сервитьорките да се оставят пари за чай – обясни стопанинът, - така че втората монета явно е за тебе.
След което отброи и ми протегна дванайсет медни – моята заработка за нощта. Точно тези пари веднага ги взех, а сребърната монета все още въртях на тезгяха, леко намръщена. Една сребърна – това са сто медни, тоест въобще не са малко пари.
- Вземай ги вече де. – Бурдус се усмихна. – Струва ми се, че нашата малка Дея започва да привлича клиенти в това заведение.
Изчервих се от неговия намек и се отправих към кухнята разсърдена, Сел си размени две фрази с Бурдус и скоро в празната зала се раздаде веселият им смях.
Когато отидох да се преобличам, видях пакет с храна – значи, Тоби няма да тръгне с мен, сигурно по-късно щеше да прескочи до пазара. Жалко, обичах да се връщам с него на разсъмване. В пакета имаше вкуснотии за мен – две питки и месо с каша в гърненце, това е за обяд – приятно е, когато се грижат за теб. Понякога си мисля, че именно Тоби беше причината, поради която и досега работех нощем в „Зъба на дракона“.
Бързо се преоблякох, прескочих през залата, извиках „кошмарни“ на майстор Бурдус и Сел, които си пийваха двамцата от бутилки с някакъв алкохол, помахах с ръка на Рута – нашата миячка на съдове и чистачка, която точно на разсъмване и идваше на работа, и се запътих към академията.
Когато излязох, нощта беше вече отстъпила територията си на сива и влажна предутринна дрезгавина. Беше студено, вятърът в действителност бе затихнал, но от това по-топло не ставаше. Като настръхнах, стъпих в спящия град и забързано закрачих по пустите улици.
Но едва се отдалечих от таверната, когато чух тихото:
- Дея.
Огледах се и видях лорд Мерос. Той стоеше, облегнал рамо на стената, и пушеше пура, бледото му лице се осветяваше от червеното огънче при всяко дръпване от цигарата. Но онова, което дори не можех да предположа, бе това, че офицера чакаше именно мен.
- Бързаш ли? – Той продължаваше да стои до стената.
- Време ми е вече – все още размишлявах над причината той да се намира тук, когато го произнесох. – Трябва да съм будна след три часа, след това на лекции и…
- А-а – лениво се отзова лордът, - ти май все още учеше, нали?
Тази небрежност ме прободе неприятно, но кои сме ние в сравнение с великия маг.
- Вие искате ли нещо? – Вежливо попитах аз.
Лордът плавно се отблъсна от стената, приближи се до мен и мрачно кимна към пътя.
- Да вървим. – Бяха единствените му думи.
Тръгнахме. Не много бързо, което въобще не ме радваше, защото беше студено, но и не рискувах да помоля лорд Мерос да побързаме, все пак е някак си любезно от негова страна. И ние закрачихме така по улиците на спящия град, покрай тъмните прозорци, угасващите фенери и събуждащите се яздитни дракони, към широкото незастроено място, където свършваше стената на академията, а оттам оставаха още четиристотин крачки до входа.
Но едва стигнали до стената, офицерът от Нощната стража внезапно спря, принуждавайки ме да спра и аз. После пурата, вече почти допушена, беше захвърлена с нервно движение на пръстите, а самият лорд се извърна към мен и, като ме гледаше в очите, произнесе:
- Квартирата ми е недалече от тук… - И погледът му стана един такъв… невъзмутим.
- Извинете? – Аз даже не го разбрах от първия път.
Устата му се изкриви насмешливо, в следващата секунда ръката на мага се плъзна по талията ми, а устните му, с мириса на дим от вишневи листа, неочаквано докоснаха моите, властно смачквайки ги, и след това лорд Мерос едва чуто прошепна:
- Сгрей ме, Дея…
В този момент аз се стъписах. Просто застинах, замрях в объркване, не знаейки какво да правя. Беше ме срам, стана ми страшно и някак си не разбирах, какво и защо се случва. Няма спор, че в заведението, където работех, неведнъж се опитваха точно така да ме притиснат в ъгъла, със сервитьорките въобще не се церемонят, но пък аз въобще не го очаквах от лорд Мерос. Най-малко очаквах нещо подобно именно от него! И само хлъцнах, когато мъжката ръка дръпна якичката, късайки копчетата, и студените пръсти проникнаха под плътната тъкан на черната ученическа рокля…
- Адептке Риате! – Проникновеният глас на магистър Тиер наруши тишината на ранното утро.
Шейд замря, видимо опитвайки се да съотнесе „Дея-сервитьорката“ с това официалното „ адептке Риате“, и в следващия миг се отдръпна, удивено гледайки, как по пребледнялото ми лице вървят сълзи…
- Дея? – И такова чувство, сякаш към лорд Мерос се върна предишният той: - Какво не е наред? Защо плачеш?!
И аз престанах да плача, гледайки учудено към мъжа, който няколко години привличаше погледа ми, заради когото често оставах до разсъмване, на когото се възхищавах, в края на краищата. А той само…
Конвулсивно изхлипах и с усилие изговорих:
- Как… как… как можахте?
Отблъснах лорда, бързо се отдалечих към тъмната, обвита в черно наметало фигура на лорд-директора. Не се учудих на неочакваното му застъпничество, и друг път на разсъмване съм се прибирала заедно с професорите, а на два пъти даже придружих подпийналите преподаватели до мъжкото общежитие в академията. Но това, което не очаквах, беше:
- Лорд Шейдер Мерос, вашето поведение спрямо адептката Риате го виждам като оскърбление към цялата Академия на проклятията и към мене лично, като глава на това заведение.
В следващата секунда в лицето на поразения от случващото се лорд Шейд се удари призрачната мъгла на призива за дуел.
Аз в този момент се опитвах да приведа в ред копчетата на палтото си и така и се вцепених. Неподвижна останах само аз – офицерът от Нощната стража, едва получил призива за дуел, съвършено се промени. Застана изпънат и с ярост гледаше към лорд Тиер, после величествено кимна и, като предизвикана страна, определи времето:
- По залез слънце. В парка на Черния дракон.
- Не закъснявайте – ядосано отвърна магистърът и вече към мене: - Адептке, може ли да побързате.
Аз мигновено се отправих надолу по стената към входа, магистър Тиер вървеше зад мен без да бърза, но и някак си не изоставаше. Страхувах се да се огледам за лорд Мерос, даже като отчетох факта, че пакетът, така грижливо направен ми от Тоби, така и остана да лежи на спаружената от студа трева до стената. Ала нямах намерение да се връщам за него.
Когато стигнах вратите, почуках в определен ритъм, въобще без да се замислям, че на практика на крачка от мен ме следваше магистърът. Портиерът, гоблинът Жловис, припряно отвори с думите:
- А ето я и нашата Дея! – Но тутакси съзрял тъмната фигура на лорд Тиер, мигновено сви глава между раменете, целият посивя и промърмори: - А ето го и нашия директор…
На муцуната на гоблина се мярна някакво ехидно изражение, което въобще не очаквах от него. Жловис се поклони, възможно най-ниско, поканвайки ни да влезем и при това съвместявайки раболепния жест с най-мръснишката саркастична усмивка. Че даже и с намек ми смига!
Прелетях през целия двор яркочервена, както от смущение, така и от негодувание, а когато се обърнах, видях, че лорд-директора бе вече съвсем забравил за мен и високата му фигура чинно се носеше към тренировъчното поле, очевидно за сутрешното малтретиране на за нищо не виновния стълб…
* * *
След четири часа се събудих с мокри очи и дълго не можех да разбера къде се намирам.
- Ти плачеше в съня си – заяви недоволната Тимяна, - случило ли се е нещо?
- Работническо всекидневие – навъсено отвърнах аз.
- След работническото всекидневие обикновено не ревеш на възглавницата – равнодушно отговори Яна и отплава в коридора, явно отправяйки се към душовете.
Аз не бързах за там, вече се бях отбила преди краткия сън, а не обичам сутрин да ми е студено. По ми е лесно бързо да се наплискам и да се гмурна в топлото легло, вместо след къпането да се обличам и да се мъкна през замръзналия, одухван от ветровете двор в учебния корпус. Не, сутрин обикновено скачах от леглото и бързо си пишех домашната работа…
Но не и днес!
- СТАНИ!!! – Страшния вопъл, явно усилен магически, разтърси цялото здание и съответно всички адепти.
Въобще, презглава се изтърсих от леглото и, в предвид, че над главата ми също се дочуха глухи удари, май не само аз се бях стреснала. Но по-нататък стана още по-весело!
- Всички, включително и преподавателския състав, след пет минути да се явят на тренировъчното поле в униформа за физически занятия!
И тази заповед, всяка една дума, отчетливо я чуха всички! Никой не се съмняваше чия беше личността, използваща гласова магия!
След пет минути всички учащи се в Академията на проклятията, включително и останалите след директорския терор преподаватели, зъзнехме на студения вятър. Радостно беше само едно – под краката нищо не жвакаше и обувките не се мокреха. Единствено заради това обичах зимата – блатото замръзваше.
- Добро утро, адепти и професори! – Лорд-директорът рязко, стремително и уверено се появи иззад ъгъла на оръжейната, за един миг изникнал пред нас.
Над редовете се понесе дружна въздишка – магистър Тиер беше, както обикновено, гол до кръста. И сега женската половина на академията безбожно се взираше в лорд-директора, нагло игнорирайки смисъла на изговаряните от него думи. Аз май се присъединих по-скоро към мъжката половина, които го гледаха хладно и завистливо. И непонятно какво повече, макар че сигурно на момчетата им беше по-завистливо, но на мен ми беше по-студено.
- Погледнете се! – Застанал пред омърлушения строй, съобщи той. – Кои сте вие, адепти от Академията на проклятията?!
Ама как кои – бъдещите клеркове* [*Клерк (от лат. Clericus „духовно лице“) 1. В някои страни: служител в кантора. 2. В средновековна Англия и Франция: духовно лице.], незаменимите сътрудници на Нощната стража, следователите, участъковите… накратко, никои, да си кажем честно.
- Къде е гордостта ви?!
Остана зад прага на това заведение. Просто нас никой не ни обича. Ровим се в мръсното бельо, правим публични пороците и старите грешки, довеждаме до прозрачност онези, които свято се кълнат, че са потулили делата си.
- Накъде отивате?
Към стабилност. Не знам какво друго, но работа за нас винаги ще се намира, макар че не можеш да си поживееш богато и охолно на държавна заплата, но и да си протягаш краката няма да ти позволят. Служебна квартира, служебен порцион, държавни осигуровки – тези, които постъпваха в Академията на проклятията, всичко гореизброено напълно ги устройваше.
Но изоставащите сред нас кой знае защо ни съжаляваха.
- Вие сте жалки, затъпели, неуверени в себе си и сте се смирили с незавидната участ на боклуци в държавната система! – Изрева магистър Тиер.
Ама разбира се, до кариерните висоти на бойните магове няма да достигнем, но от друга страна, продължителността на живота ни ще е по-голяма.
В общи линии, не зная за останалите, но мен речта на новия ни лорд-директор въобще не ме вдъхнови. Като погледнах косо нашите нестройни редици, разбрах, че също и адептите не са, а за преподавателите въобще е друга тема за разговор – и на тях всичко отдавна им беше омръзнало.
- От днес нататък – продължи да ни вещае магистър Тиер, - всяка сутрин ще има физически упражнения!
На всички ни ни прилоша.
- На обед – упражнения по бойна магия първо ниво!
На присъстващите им стана още по-зле, тъй като с нашите зародиши от магически сили, което и да е заклинание от бойната магия се превръщаше в многочасови пристъпи на главоболие и състояние на дивашка слабост.
- По залез слънце – всеобщо събиране и оттрениране на навиците за самоотбрана!
Даже в очите на влюбените дами на мига образът на магистър Тиер изгуби привлекателността си наполовина… че даже цялата си привлекателност. „Тиранин, деспот, злодей!“ – това бяха всичките ни мисли по повод на така бързите промени в учебната програма на Академията на проклятията.
- А сега наляво! – Изкомандва лорд-директора. – И бегом марш по пистата! Всички!
Всички стояха и продължаваха да гледат към лорд-директора, мислено превъртайки по две-три от най-зловредните проклятия. Лично аз, не знам защо, си помислих за проклятието за диария.
Обаче магистър Тиер ловко избегна получаването на триста проклятия от различна степен на трудност, мрачно резюмирайки:
- Това си беше ваш избор!
В следващата секунда прогърмя мълния, която нямаше какво да търси тук през зимата, и всеки от адептите и професорите получи доста чувствителен удар от електрически разряд. Над нестройните редици се раздаде едно „Ай“, после „Ама че боли“, след това всички се втурнахме да бягаме.
Три обиколки на цялата академия, като се придържахме по-близо до стената на оградата, ние направихме не веднага и явно не по собствено желание. Много пъти падахме и, понеже бягахме на тълпа, заради един, който се подхлъзнеше на замръзналата земя, почти всички летяхме презглава. Ставахме, охкахме, тихичко проклинахме някои, получавахме поредния заряд на бодрост и отново се включвахме в обиколката. В края на третата обиколка до мен се оказа Тимяна, която съсредоточено мърмореше проклятия от различна степен на трудност, втренчена пред себе си. Проследих погледа й и разбрах, че е по-добре да си премълча – пред нас бягаше Ригра. А ние с Янка толкова я ненавиждахме за високомерието й, а също и за изрядната порция неприятности, които Риг ни беше осигурила. В общи линии, не можехме да я търпим, но да застанем против нея се страхувахме – дъщерята на местните аристократи, която я бяха изпратили тук единствено в качеството на наказание, имаше двама изключително мерзки братя и те не се свеняха да ударят момиче.
- Дей – простена Тимяна, - не мога повече.
- Тука всички не могат повече – с накъсан шепот й отговорих аз.
Но все пак достигнахме до финала, тоест до тренировъчния полигон, и чухме спокойното:
- Достатъчно. Сега ходом... казах ходом, а не пълзешком, върнете се на изходна позиция!
Онези няколко охранени адепта и почти целия преподавателски състав, които направо пълзяха като разузнавачи, за да завършат разстоянието, като по този начин се опитваха да предизвикат пристъп на жалост у някои други, бяха принудени да се изправят и да се замъкнат заедно с всички останали. Но в ордена на Безсмъртните от памтивека жалостиви не се намираха и затова магистър Тиер оставаше глух за стоновете и охканията. И ние, докуцвайки до мястото за построяване, отново застанахме в три редици и с омраза втренчени в ръководството. Към омразата специалистите по Тъмно Изкуство са напълно безчувствени, така че и на огнените ни погледи не бе обърнато внимание.
- Равнете се на разстояние протегната ръка! - Изкомандва отвратително бодрия магистър.
Подчинихме се и редовете ни се разредиха.
- Наляво! Отново се равнете на ръка разстояние! - Поредната заповед.
- Равнение на средата! Погледите към мен!
Отново обърнахме изпълнените си с жажда за убийство и за почивка погледи и ги отправихме към директора Тиер.
- Сънените мухи са по-бързи! - Затапи ни Първия меч на империята. - Какво пък, да започнем от абе-то. Двайсет прикляквания. Започвайте!
Когато мръсните, окъсани, едва стоящи на краката си адептки от Академията на проклятията най-после се дотътрихме до входа на общежитието, при вида на стръмните стълбища до етажите, се случи масова истерия. Всички ридаехме! Някъде близо до нас, при стъпалата на мъжкото общежитие, ридания нямаше, защото мъжете видимо се смущаваха, но затова пък се чуваше отбрана ругатня, на която и троловете биха завидели. А след това лейди Орис, преподавател по Любовни проклятия, простена:
- Аз съм първа под душа.
Риданията едновременно стихнаха. Естествено, преподавателите имаха собствен етаж и собствени душове, но мисълта не беше лишена от здрав смисъл. Ригра изблъска пълничката Иш и се втурна по стълбите първа, а след нея нейните угоднички и чак след това ги последваха всички останали, вече разбрали, че ще им се наложи да стоят на опашката. Тъжно е.
Изчаквайки дългата, мръсна и откровено воняща на пот опашка, най-сетне се добрах до душа. Бързо се умих под виковете и почукванията на вратата, изискващи да не спя, а да се размърдам по-бързо. Омотах се в хавлията си и се запътих към своята стая, цялата настръхнала, докато вървях. Не, обикновено се избърсвах в душ кабината, но сега всяко забавяне във въжделената народна кабинка би било самоубийствено.
А и най-неприятното – заради всички тези събития, не успях да си напиша домашните! По нито един предмет! Сега имах избор или да се опитам все пак да направя нещо, или да отида на закуска... Струва ми се, че ще остана гладна.
Тъжно размишлявах за несправедливостта, която намираше трайно място в живота ми на практика и вървях по коридора, чувствайки как водата от мократа ми коса се стича в онази част на гърба ми, която оставаше неприкрита от хавлията, когато пред мен изникна... магистър Тиер!
Ние едновременно замръзнахме. Впрочем, аз и без това не вървях особено бързо, понеже от движението на въздуха буквално ми ставаше още по-студено. Затова пък лордът се беше забързал... докато не ме видя. Едва ме видя и се спря толкова рязко, сякаш се беше натъкнал на невидима преграда... А и лицето му стана такова, все едно, че тук при нас е пълно с невидими стълбове. Даже реших за всеки случай тук да преминавам по-внимателно за в бъдеще... ако доживея до тогава. А погледът на директора бе един такъв, че силно се усъмних в шансовете си да оцелея. И вече се канех с раболепие и странично покрай стената да се измъкна от помещението, когато магистър Тиер неочаквано пресипнало и тихо изрече:
- Адептке Риате...
Сърцето ми подскочи и заби три пъти по-бързо, ръцете ми се разтрепериха, наложи ми се да се откажа от плана си за измъкване покрай стената, като го заменя с отстъпление назад към душовете... Там има много народ и няма да ми е толкова страшно. Взех решение и внимателно направих крачка назад...
- Стой! - Гневното изръмжаване ме накара да взема още по-правилното решение.
Най-общо казано, аз се обърнах и побягнах. Бързичко така и стремително, старателно притиснала хавлията си към гърдите. И даже не забелязах веднага, че въжделената врата в края на коридора въобще не се приближава. А когато забелязах, вече беше късно: магистър Тиер стоеше пред мен, скръстил ръце на гърдите и, вдигнал вежди, скептично ме наблюдаваше как се опитвам да бягам във въздуха. Наложи се да престана да движа краката си и едва тогава директора реши да ме върне от висящото ми състояние на пода.
Щом почувствах дървените дъски на пода под краката си, се реших да погледна към магистъра. Удаде ми се трудно – малко беше, че банално се страхувах от него и ме беше срам за онова проклятие, ами още повече сега го ненавиждах, споделяйки това негативно чувство с цялата академия.
- Адептке Риате – гласът му сега беше нормален, отново с нотки на превъзходство и снизходителност, - какво предизвика вашето бягство от ръководството на настоящото учебно заведение?
Добър въпрос. Но трябваше само да погледна на това мрачно лице и в тези черни, леко присвити очи, за да разбера, че отговор не се изискваше. Но все пак го очакваха, така че се наложи да произнеса:
- Тъмен ви ден, лорд-директоре.
- Светли нощи, адептке Риате – саркастично отвърна той.
И тишина. На мен ми е студено, но магистърът продължава да се извисява над мен, като ме гледаше втренчено. И когато съвсем ме полазиха мравки, все пак се реших да попитам:
- Мога ли... да вървя... Имаме лекции и...
- Замръзнахте – досетиха се най-накрая някои.
Отново вдигам глава, гледам го, едва кимвам и вече се каня да отговоря, когато се случва странното – две топли длани лягат на голите ми рамена, после бавно се спускат надолу, плъзгайки се по ръцете ми, вече значително по-бързо се вдигат нагоре, отмахват мокрите кичури коса от шията ми, а в следващата секунда лицето на магистъра неочаквано се оказва съвсем близо до моето.
- Какво... какво правите? - Успях да извикам преди устните му да докоснат моите.
Лорд Тиер се спря, но не се отдръпна, черните му очи почти с ненавист се взираха в моите, а гласът му внезапно стана пресипнал и тих:
- А какво според вас се каня да направя, адептке Риате? - Злобно ме попита той.
Преглътнах и уплашено промърморих:
- А вие не сте първия мъж, който се опитва да притисне сервитьорката до стената... и аз зная, че се каните да го направите и... аз съм против!
Едно е лошо – не сме в таверната, а тук нито Тоби, нито биячите, нито дори майстор Бурнус, могат да ме спасят. И най-неприятното – магистърът също го знае.
- Странно. - Палецът му докосна долната ми устна, леко натисна и го прокара по нея, след това замря, а лорд-директорът продължи. - Да изкажете протеста си на лорд Шейдер Мерос така и не се осмелихте. Или в онзи момент протестът като такъв просто не е съществувал?...
Той не изрече това като въпрос, но явно в същото време и питаше. Просто започна да ме тресе и, и без да имам сили да удържа това треперене, едва чуто отговорих:
- Аз просто... се уплаших...
- Само това ли?!
Мигновено ме пуснаха. Не просто ме пуснаха, магистърът стремително се извърна. После се случи нещо съвсем ужасяващо:
- Ще дойдеш през нощта. В апартамента ми. Сама.
Все едно някой ми изкара целия въздух с удар, даже дума не можах да обеля, а лорд Тиер отново се обърна, хвърли ми преценяващ поглед и добави:
- Нали искаш да продължиш обучението си? А най-важното за вас, адептке Риате, е резултатът.
И магистър Тиер безшумно, бързо и, най-вече мълчаливо, се отдалечи. В същия миг вратата, водеща от душовете към коридора, се отвори и оттам се изсипа тълпа от адептки. Девойките шумно се възмущаваха и не разбираха, как може вратата, която по принцип и ключалка нямаше, внезапно се е оказала заключена. От другия край на коридора се появиха ядосани адептки и дори преподавателки, които не проумяваха защо и техните врати най-неочаквано са побеснели.
- Май духовете-пазители са се пробудили – вещаеше една от престарелите професорки.
- Всичко е ясно – пригласяше й много по-младата преподавателка по предмета „Проклятията на мъртвите“. - Магистър Тиер е носител на голям дар и няма да се учудя, ако в най-близко време не се пробудят отдавна упокоени същности.
- Само духовете-пазители ни липсваха – възмущаваха се дочулите разговора адептки.
А аз стоях... Само по хавлия по средата на коридора, мокра, замръзнала и съвършено опустошена...
Внезапно над Академията на проклятията отново се раздаде магически усиления глас на директора:
- Всички да напуснат женското общежитие. Сбирка навън след шест минути.
И адептките се засуетиха, като се стремяха да се облекат колкото се може по-скоро. Аз не се стремях, добрах се до стаята, и без да изсуша косата си, се облякох, сложих си топъл шал и излязох, най-вероятно, последна.
Когато напуснах сградата, така и разбрах, че съм последна – всички адептки ме гледаха с осъждане, професорките и преподавателките с учудване, а самият лорд Тиер с ледено порицание. Именно неговия поглед като улових, аз се спънах на входа и едва не излетях по стъпалата, а после бързо закрачих с наведена глава, като разглеждах мяркащите се под полата ми носове на обувките, към строените жителки на напуснатото общежитие.
Щом застанах в строя, забелязах, че сред обикновено словоохотливите адептки на Академията на проклятията, е учудващо тихо... И ето, че в тази тишина отчетливо дочух отвъдния и затова леко приглушен глас на духа-пазител на самата академия, който всички отдавна считаха за заспал навеки:
- Мога изобщо всичко да пратя в Черната бездна – мрачно заплаши вечно несговорчивият дух.
- Аз пък мога окончателно да те пробудя, да премахна оковата ти към източника на сила и в академията ще имаме още едно безобидно привидение в повече – съвършено спокойно му отвърна лорд Тиер.
Всички ние бяхме прекрасно осведомени точно за отмъстителността на настоящия дух-пазител, който в минало свое пробуждане напълно бе лишил академията от два учебни корпуса, като ги спуснал под земята, без да си направи труда да построи стълбища към тях, нито пък нормални входове, и ние от ужас спряхме да дишаме. Даже вече не ми беше студено, беше ми само много страшно – в общежитието останаха всичките ми пари, всичките ми вещи и всички конспекти! А познавайки духа-пазител, след подобно заявление, като това на лорд-директора, той наистина можеше да унищожи всичко в Черната бездна! И духът беше много бърз да отмъщава!
Но кой знае защо нищо не се случваше. Изчакахме минута, втора, още пет. Подухваше вятър, треперех от студ, а нищо не се случваше! Изведнъж всички чухме глас, от който не просто мраз, а направо лед ни полази:
- Давай плана!
Тоест току-що духът се беше съгласил! Наистина се беше съгласил! И ние чакахме с радостни усмивки на лицето победителя, а именно магистър Тиер, но той вместо изявления на благодарност студено произнесе:
- ДавайТЕ!
Миг на пълно изумление и духът попита:
- Какво?
- „Давайте плана, лорд Тиер!“ - С менторски тон повтори магистърът.
Всички адептки и преподавателки вкупом се сбогуваха с оставеното в общежитието имущество. Не се скъпяха на емоции:
- Палтенцето ми – простена професорката по теория на некромантията.
- Ботушките ми – пригласяше й лейди Жастин, която завеждаше учебната ни част.
Адептките просто стенеха едновременно, понеже им беше ясно, че да споменават кой какво има беше излишно, и без това същото това имущество вече нямаше как да бъде спасено... В този момент лорд Тиер беше много близо да получи масово, затова и неотменимо проклятие за диария! Пред възможността да изгубим всичко придобито с труд, даже от лорд-директора престанахме да се страхуваме! И вече се канехме да се намесим, когато се случи нещо:
- Няма да търпя!... - Изсъска нещо огнено-черно с белезникави отвори вместо очи, заплашващо да излезе от земята.
- Предупредих ви – съвършено спокойно произнесе лорд Тиер, демонстративно разглеждайки самото общежитие и не обръщайки ни най-малко внимание на появилия се дух.
И духът застина там, където всъщност излизаше. А невъзмутимият магистър на Тъмното Изкуство замислено проговори:
- Навярно си струва да направя духа-пазител да е женска същност... Те по-добре... стопанисват и следят значително по-добре за повереното им имущество, и...
За първи път ни се отдаде възможността да видим съскащ от безсилна злоба дух-пазител! Само че той съскаше, беснееше и в същото време се предаваше на милостта на победителя си:
- Готов съм да изслушам желанията и предложенията ви, лорд-директоре – вежливо произнесе духът.
Поведението на магистър Тиер на мига се промени и с не по-малка почтителност и вежливост в гласа, лордът произнесе:
- Ще съм ви много признателен, ако изпълните следните дейности за подобряване на условията на живот на прекрасната половина на нашата академия.
И протегна листче лично на духа.
Последният, стъписан от толкова рязката промяна в поведението на Тиер, стоеше буквално с увиснало чене, докато най-сетне не го проумя. После улови листчето, зачете се и изчезна, оставяйки след себе си да се развее на ледения ветрец пепелта от свитъка.
В следващата секунда старата, леко изкривена сграда на женското общежитие затрещя, а след това пред очите ни стана двойно по-голяма, като си прибави още два етажа. По стените пробегнаха вълни, сградата завибрира и се покри с тухлена зидария върху потъмнелия и напукан камък. След това изчезнаха прозорците, за да бъдат заменени от по-широки и по-нови, а накрая дойде ред и на покрива. Още един миг – и доволният от себе си дух-пазител се материализира пред лорд Тиер.
- Побързах, както ме помолихте – съобщи той.
- Безкрайно съм ви благодарен. - Магистърът леко се поклони. - Довечера ви каня на чаша с нещо по-силничко от моята лична колекция.
Духът просия, в буквалния смисъл озарен за кратък миг от златисто сияние, също леко кимна с глава и отвърна:
- С удоволствие приемам поканата ви, магистър Тиер.
И изчезна. Погледът на лорд-директора се обърна към шокираните адептки и преподавателки от Академията на проклятията. Ние се намирахме... в невероятно състояние, граничещо с ликуването и едновременно с това шокирани.
- Дами! - Леденият глас на магистъра ни напомни, че навън съвсем не е лято. - Побързайте. И стига... - Неочаквано ми се стори, че погледът на магистър Тиер е насочен към мен, когато след паузата добави: - Сте треперили!
Равният строй от потресени и поради това мълчаливи адептки се обърнахме синхронно и се отправихме към обновената сграда на общежитието. А там вече имаше радостни викове, припадъци от безгранично щастие и танци на ликуваща радост – извън полезрението на фантастичния директор! Когото сега обичаха с безкрайна, безмерна и безответна любов!
И само аз стоях в просторния хол, където ярко гореше камина и поради това беше толкова топло, че веднага всички се сгряхме, гледах на ликуващите адептки и ридаещите от щастие преподавателки, и чувах отново като наяве: „И стига... сте треперели!“ И имах чувството, че той го беше казал лично на мен.
- Всяка от нас си има отделна стая! - Ревът на Лира, добрата и благовъзпитана девойка от семейството на двама професори, накара стъклата на новопридобитите прозорци да звънят, но без съмнение привлече вниманието ми, както и вниманието на останалите адептки.
Оказа се, че на стената уютно се бе разположил списък на всички обитателки на общежитието и срещу името на всяка бе посочен номера на стаята и етажа! Всички преподавателки станаха притежателки на апартаментите на първия етаж, но освен тях на жилищната площ на елита, се разполагаше и една адептка.
- Риате! - Просъска Ригра, бързо търсеща ме с поглед. Намери ме и заплашително ме попита. - А откъде накъде ти, адептке, си удостоена с честта да живееш на първия етаж?
И всички се извърнаха към пребледнялата мен. Измериха ме с внимателни и преценяващи погледи, а после отново се върнаха към изучаване списъка на заселване, произнасяйки всеобщата присъда:
- Не, по-скоро това е просто грешка.
Аз също се приближих и се загледах: редом едно до друго бяха имената на Раере, нашия преподавател по типология на проклятията, и Риате, тоест аз.
- Духът-пазител нещо е сбъркал – разфуча се Ригра. - Трябва да съобщим на лорд-директора за това.
„Ами върви и му съобщавай“ - отмъстително си помислих аз.
Явно останалите си помислиха същото, защото, ако от магистъра Тиер по-рано се страхуваха, то вече след случилото се днес, още повече!
А след това с някак си разпокъсани движения побързахме да огледаме новите си апартаменти. Отначало плахо, после все по-бързо и по-бързо, шмугвайки се по стълбището, а аз с преподавателките – по дългия коридор, където съвсем новите врати миришеха на дърво и проблясваше позлатата на табелките, посочващи името на притежателя. И докато броях номерата и бързах към стаята си, се получи забавяне – преподавателките не можеха да отворят вратите. Те стояха, безрезултатно дърпаха дръжките и по никакъв начин не можеха да влязат.
- Това е издевателство! - Възкликна една от престарелите дами.
- Не-не, по-вероятно е тук да има някакъв механизъм за блокиране, който може да подейства само на определени действия от наша страна.
И тук аз съзрях своята врата. Тя по нищо не се отличаваше от другите врати в този коридор, но на нея висеше табелка с името ми:
- Адептка Риате – прочетох на глас, омагьосана от блясъка на позлатата й.
Ключалката щракна и вратата се отвори. Дамите погледнаха към мен, после към вратите си и по коридора се пронесе ехтежа на произнасяните на глас имена, които произведоха щраканията на ключалките, а аз... аз плахо прекрачих в новата си стая...
И трябваше само да вляза и ме обзе радостно неверие в случващото се и повече то не ме напусна. Това беше не една, а цели три стаи! Три пълноценни стаи и всички те за самата мен! И внимателно пристъпвайки, с удивление разгледах гостната, тоест стаята, в която попаднах веднага от коридора, от нея врата вляво водеше в спалнята, а врата отдясно в отделен кабинет, където бяха разположени шкафове за книги, маса, стол и две кресла до прозореца! И това не беше всичко – в спалнята имаше врата, която водеше в отделна баня! Отделна!
Вляво от моя, смело ще кажа, апартамент, се раздаде щастлив писък, отдясно някой ликуващо танцуваше и изкрещяваше възхвали към магистър Тиер, впрочем, подобно безобразие се сътворяваше сега навсякъде. И на горния етаж също ликуваха и то така, че таванът се тресеше.
Бавно, като омагьосана, аз оглеждах спалнята с широкия два персона креват, застлан с качествени памучни чаршафи и покрит с вълнено одеяло със символите на академията, все още не съвсем осъзнаваща случилото се и не вярваща в него, когато на отворената ми врата нетърпеливо се почука. Излизайки в гостната, видях гоблина-пазач с букет алени лилии в едната ръка и с пакет от сладкарницата на гнома Мелоуи в другата. Пакетът не можеше да бъде объркан с нещо друго по никакъв начин – само в сладкарницата на Мелоуи на пакета лепяха посребрено изображение на сладкиш, украсен със завъртулка от крем.
- Честито преселенийце, значи – ехидно ме поздрави гоблина, като остана в коридора и не пресече чертата, която го отделяше от моя нов апартамент.
- А ти защо не влизаш? - Попитах го учудено.
- Такъв съм си аз, загадъчен. - Гоблинът примижа. - И имам за теб, Дейке, две гатанки. Първата – защо като занесох писмо на лейди професорката Гете и в нейната стая влязох, а в твоята не мога по никакъв начин? - И той демонстрира този свой опит да влезе, но както се изясни, да пресече невидимата черта не можеше, сякаш се натъкваше на невидима стена. След което продължи: - А сега втората гатанка за теб, Дея. Защо лорд-директорът нощем винаги си поспиваше, но трябваше само да тръгнеш на работа и той след тебе излезе през нощта, и с тебе сутринта се прибра, а?
Да, загадъчен гоблин-пазач си имаме, само проблеми с него:
- Че откъде да знам? - Възмутих се аз.
- Не знаеш? - Недоверчиво попита отново гоблина. Втренчи се в лицето ми, разбра, че наистина нищо не зная и съкрушено въздъхна. - Жалко. Много жалко. - Той протегна букета и пакета. - Лорд Шейдер ми ги даде, давай вземи ги, че ръцете ми не навикнали да носят тежести.
Наложи се бързо да се приближа и да ги взема, и едва тогава проумях:
- Това е от лорд Мерос?
- От него, от него. - Гоблинът присви очи. - Лорд Тиер не й стигаше, въртиопашка!
И бърборейки нещо за мен явно съвсем справедливо, гоблинът продължи нататък, като по пътя се заглеждаше във всяка отворена врата.
Аз така и останах да стоя с алените лилии в едната ръка и сладките от Мелоуи в другата, обидено загледана след гоблина. Защото той от самото начало не е прав!
Елена Звьоздная
Академия на проклятията
Урок първи:
Не проклинай своя директор
Никога не проклинайте собствения си директор с проклятие с неизвестно за вас свойство, а още повече от десето ниво! Никога! Особено ако сте обикновена адептка* [* Адепт (лат.) – Убеден привърженик, последовател на някакво учение.] от Академията на проклятията, а той е най-могъщият лорд на Тъмната империя! Нали като извършите подобна глупост, можете да задействате цяла верига от странни събития… Например, ако прокълнатият от вас лорд Риан Тиер внезапно започне да ви преследва, да ви показва недвусмислени знаци на внимание, смъртоносни проклятия, като от рог на изобилието, да се посипят едно след друго върху нещастните жители на Ардам, а в Пограничната зона се появи сериен убиец, който избира за жертви девойки много приличащи на вас. И ако от убиеца, на теория, можеш да избягаш, то от магистъра Тиер нямаш никакъв шанс да се измъкнеш!
Нали тъмните лордове винаги постигат своето…
- Адептке Риате, - леко вибриращият глас на главата на нашето учебно заведение кара да потръпне нещо дълбоко отвътре и затова неволно се вслушваш във всяка негова дума, - вие провалихте сесията си. Вие не сте взели четири… не, пет изпита от профилиращите предмети.
Магистърът по тъмна магия Риан Тиер ме погледна с черните си, като самото Тъмно Изкуство, очи. Нервно преглътнах под този проницателен поглед. Предишният лорд-директор Лирус Енер беше значително по-лоялен към подобни пропуски при работещите адепти и обикновено ние наваксвахме всичко след сесията, като бягахме и вземахме изпитите вече без групата. Но с първия зимен ден всичко се промени – спешно събиране на всички адепти, дълго стоене в общата зала и нервното прочитане от страна на професор Нирас на указа на Негово Тъмнейшество за назначаването на новия глава на Академията на проклятията. Ето така в нашето скучно заведение се появи високият, тъмнокос и крайно взискателен лорд Тиер. За седмица бяха уволнени професорите уловени с подкупи. След още една седмица започна атестацията* [*Атестация (лат.) – Отзив за качествата, способностите или поведението на някого.] на адептите… Струва ли си да казваме, че редиците ни стремително редееха?!
- Защо мълчите? – настойчиво се поинтересува магистърът. – Нямате какво да ми кажете ли?
Нервно преглъщайки, честно отговорих:
- Не…
Магистърът сплете дългите си силни пръсти… Че пръстите, както и ръцете му, са много силни, всички ние знаехме съвсем точно – всяко утро на разсъмване и до онзи момент, когато слънцето се откъсва от хоризонта, лорд Тиер желаеше да се упражнява във фехтовката. Струва ли си да казваме, че точно оттогава, откакто младият полугол мъж започна да танцува със стоманата в ръка сутрин, цялата женска половина на Академията на проклятията ставаше с изгрева на слънцето и заемаше позиция при прозорците, надничайки иззад завесите към Първия меч на империята. Че по него съхнеше даже нашата престаряла домакиня…
- Адептке Риате – гласът на магистъра ме накара да потръпна, - осъзнавате ли, че ще ви изключат?
Осъзнаването беше болезнено – дипломата от академията ми беше нужна като въздуха! Даже да си помисля за това, че трябва да се върна вкъщи без диплома и без статус на държавен служител, просто не мога!
- Лорд-директоре, - гласът ми трепна, но усмирявайки гордостта си, вдигнах очи, хвърлих умоляващ поглед към лорд Тиер и откровено се помолих, - моля ви, дайте ми още един шанс… аз всичките изпити ще си взема!
Магистърът се усмихна, леко се наведе напред и проникновено попита:
- Кога? Пет профилиращи плюс седем общообразователни. Дванайсет предмета, адептке! А до края на сесията има три дни! Кога се каните да ги вземете всичките?!
В гърдите ми нещо се сви, в носа ми ме загъделичка… Струва ми се, че сега просто ще се разрева позорно.
- Незабавно престанете! – изрева лорд-директора. – Трябваше по-рано да помислите за последствията! Когато пропускахте часове и не се явявахте на контролни! А сега вашето разкаяние, както и сълзите ви, са напълно безполезни.
И точно тогава аз наистина заплаках. Безмълвно и опитвайки се старателно да се взема в ръце, но сълзите незнайно защо си течаха и течаха.
- Казах да престанете! – В гласа на лорд-директора се чуваше раздразнение. – В края на краищата, това си е съвсем по ваша вина.
Изхлипах и кимнах, навеждайки ниско глава, за да не види отчаянието ми.
- Адептке Риате, ама вие какво! – Пред мен във въздуха се материализира носна кърпа, веднага я улових, постарах се да изтрия сълзите си.
Лорд-директора известно време помълча, позволявайки ми да се справя с чувствата си, после спокойно произнесе:
- Надявам се, разбирате, че при цялото ми желание, нямам право да ви оставя в курса, адептке.
Разбирах… Кимвайки, започнах старателно да изтривам наново изливащите се като ручеи сълзи.
- Престанете, моля ви – тъжно поиска магистърът. – Знаете ли, никога не съм подозирал, че в Академията на проклятията всичко е толкова калпаво. Повярвайте, самият факт, че адептите от трети курс не могат да произнесат отчетливо нито едно проклятие от пето ниво, извънредно много ме огорчава!
Аз пак кимнах. После застинах, вдигнах глава и, с треперещ от надежда глас, произнесох:
- А аз мога! Мога…
Черните му очи леко се присвиха и магистърът раздразнено ме прекъсна:
- Разбира се, вие можете! Та вие сте в четвърти курс!
Съвсем забравих… Свела глава, пак изтривам очите си… Защо ми се случва всичко това… Защо? За какво ми е всичко това?! А после изведнъж си спомних:
- Затова пък зная проклятия от шесто ниво и даже едно от десето! Да, зная проклятие от десето ниво!
И застинах под ироничния поглед на магистър Тиер. Макар че, всъщност, не излъгах – проклятие от десето ниво, едно-единствено, аз знаех. Само че… съвсем не го научих на лекциите. Работата е в това, че във връзка с тежкото ми финансово положение, ми се налагаше да работя в една таверна* [*Таверна (ит.) – Кръчма, пивница.], в града. Работата беше тежка, сложна и малко приятна, но достатъчно добре платена. И често се налагаше да обслужвам нашите доста пийнали професори, а също и да изслушвам пиянското им бръщолевене. Ето че веднъж професор Швер, кикотейки се пиянски, се захвана да ме учи на проклятие от десето ниво. Това въобще е забранено и подобно нещо изучават само аспирантите* [*Аспирант (рус.) – Лице с висше образование, което се подготвя във висше учебно заведение или научен институт за научноизследователска работа.], но… мен ме научиха.
- И що за проклятие е това? – скучаещо се заинтересува магистър Тиер. – Любопитно ми е да го чуя.
Съдейки по тона му, той въобще не ми вярваше. От друга страна, можеше да ме изключи и без да ме повика в кабинета си, като ме уведоми с височайше писмо, като всички останали. Но магистърът все пак намери време за мен и ето го печалния резултат.
- Е, - на красивите му устни се мярна иронична усмивка, - лично на мен ми е крайно любопитно да го чуя. И, може би, ако действително владеете поне едно проклятие от десето ниво, ще ви дам шанс да останете в академията. Е?
Не повярвах на ушите си! Тоест ще мога да остана! Тоест няма да има изключване, няма да има позорно завръщане у дома за мен и ще мога да продължа да уча!
И като подскочих от радост, стремително избърсах сълзите си, лъчезарно се усмихнах и изстрелях на един дъх:
- Аное гете гархае томиес лае такеане!
Неочаквано ми се стори, че в помещението блесна мълния! Но някак си не обърнах внимание на това, защото очите на лорд Тиер внезапно стремително увеличиха размера си, а самият той се наведе напред, протягайки ръка и сякаш опитвайки се да ме спре…
Нищо подобно! Имах намерение да му покажа всичко, на което съм способна, и, влагайки енергия във всяка дума, произнесох фразата до края:
- Гете лумиа нгесе!
В следващата секунда над нас се раздаде гръм!
Като начало запищях, после бързо седнах на пода и закрих главата си с ръце, защото гърмеше така, сякаш небето се беше продънило.
А после стана тихо… някак съвсем тихо.
Известно време продължих да седя на пода, после рискувах да махна ръцете си, огледах се уплашено… все същият кабинет на лорд-директора си е, все така е тихо. И ето тогава внимателно се надигнах и… и се натъкнах на пълния с ненавист поглед на все още седналия зад масата магистър Тиер. И само какъв поглед беше! Гърмът ме уплаши значително по-малко, отколкото той…
- Седнете! – неочаквано рязко изкомандва магистърът.
Седнах.
- На стола, адептке!
Изохквайки, се надигнах от пода, с усилие се отпуснах обратно на стола, като уплашено гледах към вбесения лорд. Самият Тиер явно едва се сдържаше, защото беше целият побелял, изпъкналите мускули на стиснатите му челюсти се тресяха, а ръцете си беше стиснал така, че кокалчетата им бяха побелели.
- Ще ви задам само три въпроса, адептке Риате!
Изплашено се свих.
- Въпрос първи: достигайки до четвърти курс, изяснихте ли си факта, че в момента на произнасянето на проклятието, то попада конкретно върху този човек, към когото е насочен погледът ви?!
- Ох, - издадох уплашено. – Аз това на вас?...
- Потресаващо! – просъска магистърът. – Вие го разбрахте най-накрая! Въпрос втори: известно ли ви е, че проклятията от десето ниво практически е невъзможно да се премахнат?!
Бузата на магистъра видимо потръпна. А после, леко навеждайки се напред, лорд Тиер просъска:
- И последния въпрос: вие самата знаете ли какво именно проклятие ми наложихте?!
Трепнах, после и съвсем се разтреперих, защото ме научиха на проклятието, а какво такова то въобще е, професор Швер така и не ми каза, заспивайки с пиянска усмивка в салатата!
- Е?! – изрева вбесеният лорд-директор.
- Не… не… не зная – простенах аз.
Сега не само бузата, но и окото му затрепери, а в следващата секунда кабинетът се разтресе от вопъла му:
- ВЪН!
Излизайки бежешком от кабинета на магистъра, се спънах в килима, едва не паднах, но като направих едно несъзнателно рязко движение, запазих равновесие и се юрнах напред. След миг вече бях зад вратата, с усилие се опитвах да възстановя дишането си и гледах с окръглени, объркани очи към изумената секретарка на нашия лорд-директор, почтената лейди Митас.
- Какво стана? – шепнешком попита тя.
- Н-н-не знам – отвърнах заеквайки.
- Изключи ли те?
- Не знам! – По бузите ми пак потекоха сълзи. – Не знам…
И изтривайки лицето си, се затътрих нататък.
Когато вървях по коридорите, отвсякъде долавях съчувстващи погледи и, едва добрала се до стаята си, плаках два часа без да спирам. А после, като се наревах добре, станах, приближих се до прозореца, погледнах към стадиона за занятия и замръзнах – магистър Тиер беше там! Ама какво ти беше – лорд-директора в разпасана риза кълцаше с къс меч един стълб!
Гледах на това действие в някакво странно вцепенение точно дотогава, докато с поредния си бърз удар магистърът на Тъмното Изкуство не сряза грамадата, която с усилие бих обхванала с ръце. Но той не само я отряза – разгорещеният лорд-директор продължи да рита с крака падналия стълб. После адски пламък изригна нагоре и магистърът изчезна…
А на сутринта беше обнародвана заповедта на лорд-директора: „Да се увеличи срокът на зимната сесия на дванайсет дни.“ И половината адепти, възнасяйки молитви на тъмната богиня, бързо седнаха зад учебниците.
Подобно въодушевление Академията на проклятията още не беше виждала. Сякаш даже пространството над нея бучеше от освободената енергия, а въздухът звънеше от проклятията, готови да се отронят от устата на адептите. И за първи път от момента на моето обучение тук, библиотеките опустяха в буквалния смисъл на думата – даже негоден учебник по битови проклятия нямаше възможност да получиш. Адептите зубреха, адептите страдаха и адептите хвърляха всички сили за изпитите.
В края на сесията „Опашатият списък“ съдържаше само три фамилни имена и – какво постижение! – моето там го нямаше. Взех всичките си изпити! Абсолютно! Даже проверовъчния изпит от миналата година, на който бях зациклила, и него взех!
- Дея – повика ме Яна, - ти какво застина?
Яна е моята съседка по стая. За разлика от мен, тя съвсем не е от бедно семейство и да работи на Тимяна не й се налагаше, затова и успеваемостта й беше със степен по-висока от моята. А и какво му е чудното – тя вечер пишеше домашните си, аз от залез до разсъмване миех съдове, разнасях поръчки и изслушвах пияните клиенти, понеже, както казваше собственика на нашата таверна „Зъбът на дракона“: клиентът е твоят баща, майка, баба и дух-пазител на семейството, затова обичай и уважавай клиента.
- Дея – нетърпеливо ме повика Тимяна, - ама ти там какво?
Свила рамене, аз стоях и, глупаво усмихвайки се, гледах „Опашатия списък“ – моята фамилия я нямаше там за първи път през всичките четири години на обучение. Приятно е, много. Даже гордост със себе си се появи…
Неочаквано забелязах, че вечно недоволната от всички Яна бързо се покланя, пък и във вестибюла* [*Вестибюл (фр.) – Широко помещение между стаите на жилищно помещение, обществени сгради и др.] стана значително по-тихо, а така тихо става само в присъствието на…
- Добър вечер, адептке Риате – прозвуча ниският мъжествен баритон на лорд-директора.
Проклетото проклятие от десето ниво! В почивките при подготовката ми за изпитите се опитах да го намеря в справочника на аспиранта, измолвайки последния от библиотекаря за две безплатни вечери в „Зъба на дракона“, но нищо не открих! И ето го сега лорд-директора… какво ще му кажа…
- Добър вечер, магистър Тиер. – Ето какво му казах, покланяйки се, ала и като се изправих, не откъсвах поглед от пода.
- Радвам се, че оправдахте доверието ми и взехте всичките си изпити… от седмия път – продължи беседата ни лорд Тиер.
Каква осведоменост… Да. Изпита за смъртоносните проклятия го взех едва на седмия опит, но все пак го взех, нали!
- Важен е резултатът – реших да изкажа поне една умна мисъл и незнайно защо свих глава в раменете си.
Звук на бързо отдалечаващи се стъпки, а после вратата като се тре-е-есна.
Във вестибюла адептите се разбягаха като хлебарки под светната лампа – е да, страхувахме се ние от новия лорд-директор. Много се страхувахме. Даже като не отчитаме факта, че той е наш директор, то само принадлежността на лорд Тиер към ордена на Безсмъртните е вече сериозен повод най-малкото да си предпазлив. Като добавим към това и званието Първи меч на империята, образование по специалността „Тъмно Изкуство“, второ образование „Изкуството на Смъртта“ и ще ви стане ясно защо, даже на ежедневните тренировки на мускулестия мъж, всички дами от нашето учебно заведение го наблюдаваха скрити зад завесите, за да, не дай, тъмна богиньо, той да ги види.
В общи линии, след няколко мига във вестибюла беше пусто. Наистина, за известно време на стълбището и при вратата на столовата имаше блъсканица, но ние с Тимяна си проправихме път през мрачната тълпа от адепти и скоро вече хвърляхме чантите си на тесните легла в стаята ни.
- Ух, размина се. – Тимяна седна и, като се преви, протегна ръце към връзките на обувките си. – А мислех, че ще те изключи.
И аз си мислех така, но го премълчах. А после се приближих до прозореца… и там и застинах. Магистър Тиер отново беше сменил времето за тренировка и в конкретния момент кълцаше с два огнени меча многострадалния стълб, съвсем наскоро поставен на предишното си място. В бързо сгъстяващия се мрак видът на полуголия мъж в отблясъците на аления пламък на мечовете въобще беше омагьосващ…
- Безупречно прекрасен, вълнуващо привлекателен, пленително опасен… - Тимяна сякаш беше озвучила мислите ми.
Едновременно въздъхнахме конвулсивно и продължихме да шпионираме танцуващия с мечовете магистър.
- Сърцето ми бие три пъти по-бързо, когато го гледам – отново прошепна съседката ми по стая.
- Моето бие десет пъти по-бързо, когато Тиер ме гледа – прошепнах в отговор аз.
И тук се случи невероятното – магистърът бързо се извърна и погледът му беше точно насочен към прозорците на женското общежитие!
В същата секунда ние с Тимяна отскочихме от прозореца, отнасяйки по пътя си масичката, събаряйки вазата и врязвайки се в шкафа. И шумът несъмнено би бил внушителен, но нещо се тряскаше в стаята отдясно, а в стаята отляво се чуваше звън от разбито стъкло, и въобще мигновено стана ясно, че гледаха всички и едновременно, и от прозорците офейкваха също едновременно.
А след това също така едновременно, свели очи и стараейки се да не срещаме погледи (понеже ни е срам), ние дружно изнасяхме боклука от стаите: парчета, парченца, а едрата лейди Варис отломките от масата и шкафчето… Не й провървя на нещастната крехка обикновена мебел…
* * *
Студеният вятър ме удари в лицето със ситен скреж, с парцали заледен сняг, с кишавата влага на зимното затопляне на времето. Настръхнах, стегнах по-силно вървите на наметалото, по-плътно замотах шала и, пронизвана от вятъра по всички места освен краката, обути в ботуши, и омотаната шия, тръгнах по тъмните улици на потъващия в нощта град.
Под краката ми жвакаха локви и стопеният мръсен сняг близо до стените на къщите. Треперейки от вятъра, притичваха кучета, плъхове, по-рядко котки. Котките у нас незнайно защо останаха малко, а плъховете и кучетата понасяха зимата добре.
Неочаквано отпред се появиха тролове. Шумна, креслива тълпа от кикотещи се чорлави главорези, пиянски поклащайки се, пресичаше улицата ту по диагонал, ту напряко, но въпреки това все някак успяваше да се придвижи напред. Затова пък сега е ясно, защо е толкова пуста улицата. Троловете – това са огромно количество проблеми за всеки срещнат, а пияните тролове са въобще голям и непрестанен проблем. И затова аз предпазливо свърнах в една от тъмните пресечки, надявайки се, че тъпоносите ще минат покрай мен и със същите тия носове няма да ме надушат.
Едва навлязла в уличката, се натъкнах на едно гърбато джудже и вече се канех да се извиня, когато чух:
- Дейке, защо закъсняваш?
- Ох, извинете, майстор Гровас, не ви познах – постарах се да поправя грешката си, понеже трябваше да поздравя първо аз.
Гномът се изправи и стана ясно, че това не е никакъв гръб, а напротив – чувал, който старият тарикат беше скрил под наметалото си, затова и приличаше на гърбат.
- Какво стоиш? – измърмори майстор Гровас. – Побързай, недей да пилееш времето на стопанина си напразно!
Това е, защото те с майстор Бурдус са приятели, но ако не бяха пак нещо поделили помежду си, Гровас тогава щеше да започне с мен една дълга и всеобхватна беседа за времето, радостен да отчете за себе си в този процес, на каква сума е нанесъл вреда на съседа си.
Кимвайки на майстора, аз се забързах към таверната, като криволичех по задните дворове и се вслушвах в представлението на главната улица, което щедро даряваха на всички волни или неволни свидетели троловете. Някъде нещо се сгромоляса, после се чу звън на стъкло, в далечината се чу кучешки вой, после се чуха все по-засилващи се гласове, предшестващи изясняването на отношенията с юмруци и мечове. Радваше ме само едно: на сутринта, когато се връщах в академията, всички скандалджии вече се успокояваха, пияниците спяха, а скандалджиите попадаха зад решетките.
Наближавайки таверната „Зъба на дракона“, по навик пристъпих към незабележима врата в стената, бързо я отворих и се шмугнах вътре. Топлината, ароматът на задушено, пикантната миризма на прясно изпеченото, принуждаващия те да вдишаш въздуха аромат на подправки и радостното озъбване на Тоби, нашия готвач.
- Здравей, немощ книжна – закрещя той, - взе ли ги?
- Взех ги – радостно отвърнах аз, събличайки се в движение.
Ботушите, наметалото, шала и роклята струпах набързо в стаичката, а тук вече имаше закачено, току-що изпрано облекло в цвят на горчица, якичка, маншети, престилка и кърпа за главата. Преоблякох се бързо и, като напъхах краката си в удобни чехли, отново влязох в кухнята след две минути.
- Седни, хапни – изкомандва Тоби. – Навалицата е голяма, Сел не се справя, така че няма да подгънеш крак до утре.
Седнах, дървената маса, и без това чиста, веднага бе забърсана с парцал, след което пред мен сложиха чиния с чорба от глигански бут, поставиха комат от още горещ хляб, който Тоби ловко поръси със настърган кашкавал, и допълниха трапезата с чаша топло мляко с канела и звяр-трева – това, за да съм бодра до сутринта.
- Яж, яж – Тоби ме погали ласкаво по бузата, - и без това си слабичка, ала сега си съвсем като вампир от вампирите.
Тлъстият бульон се оказа леко пресолен, засищащ и безумно вкусен. Тоби го вареше по определена рецепта, пък и месото самият той избираше. И затова сутрин ние често ходехме заедно до академията – аз, за да поспя два часа и хайде на лекции, а той – при мрачните стени на нашето учебно заведение свиваше вдясно и отиваше на пазара да избира продукти. В зависимост от това, което купува, се и съставяше менюто в таверната ни. Намери ли хубава риба – ще има рибена супа, пушена рибка, царевична каша, запечена в тесто рибка и, разбира се, рибени кюфтенца. Избере ли говеждо – гулаш, тлъсти супи, филе, кюфтета и пастети с различен вкус. Но най-обичах, когато Тоби готвеше птиче месо или месо от диво прасе, просто не знаех друго по-добро от това. От свинските джоланчета бульона ставаше малко мътен, с капчици прозрачна мазнина на повърхността и с аромат на лук и черен пипер, а ако го оставиш да изстине, той ставаше на желе и можеше да се нареже на порции от кубчета. Този бульон го обичах и в двата варианта. А от пилешкото Тоби правеше своя знаменит Златен бульон. Харесваше ми да украсявам чиниите със златисти парченца варено бяло пилешко и кръгчета плодове, а още и с листенца салата – красиво се получаваше, а пък на вкус… Да, в столовата на академията ни не ни хранеха така.
- Дея, какво си се омърлушила? – Тоби се приближи, постави пред мен чиния с малка палачинка, отгоре й сложи внимателно малко боровинково сладко. – Дай оценка на новото ястие.
Отчупвайки внимателно с лъжичка парченце от палачинката, гребнах от сладкото и опитах. Неочаквано сладкият вкус на извара там, където предполагах да е обичайното тесто за палачинки, и киселата жилка на сладкото, в което освен боровинката се усещаше още и малина.
- Сирници* [*Сирник – Питка от извара.] – весело си призна Тоби. – Е, как ти се струва?
- Потресаващо – възхитих се аз, излапвайки останалото. – Много вкусно.
- Племенничката скоро ще има рожден ден, затова искам да направя нещо по-особено.
- Торта със сметана – предложих аз, като се протегнах към млякото и питката. – Може със замразени малини, нали помниш, че за жената на градоначалника прави една такава.
- Да, помня. – Тоби се върна при печката. – Но ми се иска нещо по-необикновено, все пак за племенницата ми е.
Племенницата на нашия готвач беше любимка на всички в таверната – дъщеря на загиналата му сестра, единствена внучка на родители вече в преклонна възраст, пък и самият той се отнасяше към Сина по-скоро като към дъщеря, отколкото към племенница. Глезеше я извънредно много, но това си беше едно толкова очарователно къдравокосо-чернооко създание, че всички я глезеха.
- Дея! – Гръмогласния вопъл на майстор Бурдус едва не ме накара да се задавя.
Подскочих, набързо преместих останалото от вечерята настрани и го покрих със салфетка – после ще го доям, сега вече съм на бегом.
Като отворих незабележимата вратичка, предназначена за работниците, влязох в таверната. Дъх, напоен със спирт, мирис на пот, храна, шум от разговори, едва чута мелодия на уморения вече флейтист, нервната Сел със смъкнала се настрани кърпа, квадратни дървени маси, обикновени, но здрави пейки, кадящи факли и тълпа пияни тролове, нахлуващи през вратата!
- Това не е на добре. – Майстор Бурдус, стоящ зад тезгяха на крачка от мен, видимо се натъжи, оглеждайки своята трапезна зала. - Ох, не е на добре…
Троловете, разбира се, са народ избухлив, но честен – като поизтрезнеят, за разрушенията изцяло ще си платят. Но кой ще плати за клиентите, които ще си отидат веднага, щом започне бой, или няма да влязат, като видят какво се случва тука.
Аз също въздъхнах горестно, понеже разбирах, че именно на мен после ще ми се наложи да остана и да помагам на Сел с уборката. Пък и да преживея всичко, което има да става.
- Дейке, ти засега върви в далечния край на залата, именно там се настани нов клиент, а при тия не се пъхай – нашата Сел си е наполовина трол, тя и ще се разправя с тях – каза майстор Бурдус.
Кимнах, грабнах свитъка за поръчки и се забързах към далечния край на залата, като по навик потърсих с поглед новичкия. Не беше трудно да го открия – човекът не само бе омотан в наметалото си, но и бе скрил лицето си под непроницаема маска от тъмна мъгла, - и седеше пред празната маса. Щом е с маска, значи е маг, при това силен, такива понякога се отбиваха тук по работа от държавно равнище, в смисъл, че или издирваха бегълци, или бяха в командировка за ревизии. Този явно е от бойните магове – раменете му са широки и движението му, докато се извръщаше към мен, беше доста внушително, а повечето под наметалото му не се виждаше.
Бързо се приближих, поклоних се и захванах обичайния разговор:
- Тъмна ви вечер, уважаеми господине. Какво ще поръчате?
Магът бавно вдигна глава, като се втренчи в мен с непроницаемата си маска. И незнайно защо дясната му ръка, просто лежаща на масата преди да се приближа и нервно барабаняща с пръсти, неочаквано се напрегна. След това се сви в юмрук, а после чух:
- Нека да ме обслужи… някоя друга!
Неприятна ситуация. Погледнах към Сел, тя тъкмо се опитваше да вземе поръчката на троловете. И ако я извикам да дойде, ще трябва да се занимая с троловете. Но думата на клиента е закон, а на мага – още повече.
- Както заповядате. – Отново леко се поклоних и се отправих към Сел.
Малко обидно ми стана, но е без значение, ако внезапно господина покаже някакви свои предразсъдъци или… е да, обидно е. И докато вървях през цялата зала към Сел, ми ставаше все по-обидно и в крайна сметка, до троловете стигнах вече озлобена. А там беше шумно, лъхаше на прегоряло и най-якият от плосконосите, с обици на лявото ухо и лявата ноздра, правеше опити да награби нашата сервитьорка.
- Сел! – Приближих се точно в момента, когато избухливата полутролица се канеше да прасне чистокръвния трол по наглата мутра, а това значи, че вече са я изкарали извън релси. – Сел, върви, там… искат те.
Нечистокръвната ловко се измъкна от лапите на застиналия при моето появяване трол и удивено ме погледна. Махнах с ръка по посока на самозабравилия се клиент, извърнах се към троловете, усмихнах се лъчезарно, демонстрирайки професионализъм, и вежливо попитах, докато свитъка и молива са приготвени:
- Какво желаят уважаемите господа?
Съдейки по пиянски зачервените им очи, клиентите желаеха да продължат веселбата, при това на чужда сметка.
- Вино, брага* [*Брага (рус.) – Вид домашна бира, подобна на руския квас.], сливовица – започнах да изреждам аз, очаквайки някакъв ентусиазъм от тях.
- Девица – внезапно продължи същият тоя заядлив трол.
Усмихнах се още по-широко и максимално вежливо отвърнах:
- Моля за извинение, но човешкото не влиза в менюто.
Казах го и веднага се наругах за грубостта си – просто не си струваше. Пък и троловете са отмъстителни, после ще започнат да ме причакват в тъмните улички.
- Но затова пък имаме страхотна месна супа – постарах се да се поправя аз.
Троловете едновременно се изправиха. Нервно преглътнах, хвърлих изплашен поглед към предводителя им, но той незнайно защо гледаше над главата ми към някого зад мен.
- Обслужете мен – прозвуча нисък, леко вибриращ глас зад гърба ми.
Бързо се обърнах и носът ми се блъсна в черните копчета от наметалото на нашия тайнствен гост, а аз, отмятайки глава, видях все същата покрита с мъгла непроницаема маска.
- Да – промърморих аз, - разбира се. Почакайте минутка, ще взема поръчката от господа троловете и…
- Те си отиват – неочаквано произнесе странният маг.
- Но… - Обърнах се обратно към пийналата компания и бях много удивена да видя, че те наистина си отиват, всички… само този черният и чорлав, с обиците на носа и ухото, внимателно ме гледаше.
Но и той си отиде мълчаливо.
Едва се затвори вратата след него и тайнственият посетител се върна на мястото си. Съпровождаха го удивени погледи и потресено мълчание – не можеш да измамиш троловете с някаква си маска, и ако те ей-така безмълвно си тръгнаха, то означава, че против този маг те просто нямаха шанс.
Напрегнатото мълчание, възцарило се в таверната, беше нарушено от майстор Бурдус. Кланяйки се на госта ни, той го уверяваше, че вечерята непременно ще е за сметка на заведението и даже, ако господинът поиска, то…
- Нека да вземат поръчката ми. – Прозвуча уморения, леко приглушен от маската глас, и нашия бъбрив собственик на таверната мигновено клюмна.
Ние със Сел кратко се спогледахме на тема, кой ще отиде вземе поръчката, в крайна сметка трябваше аз. Отново се приближих до масата и с отработено движение хванах свитъка и молива, произнасяйки:
- Тъмна ви вечер, уважаеми господине. Какво ще поръчате?
Непознатият, вече успял да свали наметалото си, мълчаливо смъкна ръкавиците си и аз неволно се загледах в дясната му ръка, а по-точно, в пръстена му от черно сребро, изобразяващ череп на дракон, при това очите на този череп светеха в червено. И веднага ми бе зададен въпроса:
- Вие защо се замъкнахте при троловете?
Удивено мигнах, погледнах непроницаемо-черната маска и, неволно свивайки рамене, едва чуто отговорих:
- Нали поискахте друга сервитьорка, а другата е Сел, затова ми се наложи да я сменя там, за да може тя да е тук и…
- Достатъчно – отряза магът, - но за в бъдеще да знаете, че троловете не са онази компания, към която една млада и красива девойка трябва да се доближава.
В следващия миг на устните ми неволно се появи смутена усмивка, а бузите ми видимо порозовяха. Съвсем не очаквах някак си, че като ме нарекат красива, ще е толкова приятно.
- Какво ще поръчате? – по-топло и по-добродушно се поинтересувах аз.
- По ваш избор – уморено отвърна непознатият и незнайно защо бързо се извърна от мен, като пак стисна ръцете си в юмруци.
Но вече нищо не можеше да развали настроението ми и, щастлива от комплимента, изхвръкнах към кухнята. Събрах всичко на един поднос, както се казва, с любов, даже украсих със зелена салата пастата от извара, която вървеше в допълнение към супата, и скоро вече нареждах всичко това пред клиента.
- Приятен апетит – пожелах, като свърших, и си тръгнах без да дочакам отговор.
Вечерта и нощта преминаха удивително спокойно. Някак посетителите не се задържаха много, пиеха с мярка, никой не предизвикваше скандали, за първи път от много дни насам музикантът свиреше и даже го слушаха, а също така самият този тайнствен клиент, за разлика от всички останали, се заседя почти до разсъмване.
А после се случи това, заради което се бях установила в „Зъбът на дракона“ преди три години… Винаги усещах неговото пристигане, така както се случи и сега… Забързани стъпки, вратата се отвори и лорд Шейдер Мерос влетя в таверната. Бърз, стремителен и опасен, като камшика на палача, той се промъкна край мен, докато сваляше в движение ръкавиците и наметалото си, приближи се до тезгяха и произнесе обичайното:
- Кошмарни, Бурдус. За мен обичайното и звяр-трева в сливовицата.
Както винаги това е супа, каша, месо и алкохол за закуска. Запътих се към кухнята, като дори и не дочаках поръчката от майстор Бурдус. За това какво обича Шейд, традиционен посетител на таверната след нощния патрул, знаех с подробности.
Върнах се в залата, приближих масата до прозореца, която той почти постоянно заемаше, започнах сръчно да нареждам всичко на масата, като крадешком разглеждах изтънчените черти на бледото му лице, къдриците на смолисточерните му коси – във влажно време правите му коси се усукваха в едни такива забавни къдрички. Плъзнах поглед по плътно стиснатите му устни, тънкия орлов нос и трепнах, като погледнах очите му – лорд Мерос ме наблюдаваше и, осъзнавайки, че съм разбрала за това, се усмихна едва забележимо.
- От доста време не съм те виждал, Дея – меко произнесе той.
- Така се… получи – едва произнесох, съвсем смутена.
Като наредих масата, набързо се извърнах с намерение да отида и, примерно, да си допия млякото. Но не успях да направя и крачка, когато една студена ръка мигновено улови малката ми длан, като ме принуди да се спра. Удивено погледнах Шейд и чух невероятното:
- Поседни с мене, Дея.
И като че ли беше молба, но всъщност си беше заповед. Преглътнах, погледнах към майстор Бурдус и получих лекото му кимване в знак на съгласие.
- Ама, разбира се, че той ще разреши – насмешливо произнесе Шейд, - залата вече е на практика почти празна, с тези двама клиенти, които са тук, освен мен, Сел ще може да се справи, така че настанявай се.
Внимателно заобиколих масата, настаних се срещу началника на един от трите патрула на Нощната стража и, откровено казано, изпитвах повече вълнение и смущение, отколкото радост. Някога, след този случай… някога много исках той да ме види, забеляза ме и просто се усмихна. Той можеше много, но не се стремеше… Някога лорд Мерос бил в императорския дворец и му предричали главозамайваща кариера, някога се е канел да се ожени за дъщерята на тъмна елфийка, която подлудявала даже самия император, някога му е била определена дата за сватбата. Някога… но нищо от това не се случило. Неизвестно защо сватба нямало, а от кариерата лордът се отказал сам, захвърляйки всичко и заминавайки от столицата в Граничната зона, по-точно в нашия град Ардам.
- Променила си се – внезапно произнесе Шейдер. – Не в лицето, а в погледа. Случило ли се е нещо хубаво днес?
Със сигурност, да – днес стоях пред „Опашатия списък“, не видях фамилията си в него и това беше онази малка победа, която сгряваше сърцето.
- Да, лорд Мерос – скромно отвърнах аз и се усмихнах, припомняйки си незабравимото чувство за победа.
Лордът се усмихна и неочаквано ме посъветва:
- Усмихвай се по-често. Имаш красива усмивка, Дея, именно такава, искрена. А когато се усмихваш заучено на клиентите, това направо… вбесява.
След такива слова, естествено, за усмивка и дума не можеше да става. Тъжно погледнах към Бурдус, който ни наблюдаваше отстрани, после към Сел, която се беше настанила до тезгяха със сирниците на Тоби и билковата отвара. С тежка въздишка погледнах към Шейдер – лордът ядеше бързо, съсредоточено, но заедно с това движенията му бяха контролирани, маниерите му безупречни, а погледът му… някак си празен. Оставаше ми само да се досетя каква ли е била тази нощ за него – обичайната с патрулирането на улиците на спящия град или запълнената с упокояване на нечистите сили, които през последните години ставаха все повече. Каквато и да беше, тя бе поставила печата на умора и горчивина на гордото му лице, и лорд Мерос изглеждаше изморен, изтощен и опустошен.
- Повече недей да ходиш сама из града – внезапно произнесе магът. – За известно време Ардам няма да е безопасен за младите момичета. Ще предупредя Бурдус.
Любопитството измести неопределения свещен ужас от офицера на Нощната стража и аз избързах да попитам:
- Нещо лошо ли се е случило?
- Да. – Лордът вече беше привършил с храната, отмести празните чинии отпреде си и се протегна към сливовицата. Направи глътка от чашата и, загледан в прозореца, зад който вече беше започнало да се развиделява, мрачно произнесе: - Вече имаме три трупа. Всичките на момичета, достатъчно симпатични… докато не са се позабавлявали с тях, а след това удушили.
Сел, която както винаги нагло подслушваше, се стресна, майстор Бурдус спря да полира тезгяха, от ръцете ми се изплъзна една салфетка.
Лорд Мерос само се подсмихна накриво, после протегна ръка през цялата маса, смъкна кърпата от главата ми, кой знае защо ме погали с пръст по бузата и след това добави:
- И всички са били с коси с цвят на узряла вишна, като твоите.
Неприятна студенина мина през кожата ми. И кой знае защо внезапно си спомних втренчения поглед на оня чернокос трол с медна обица на ухото… Припряно станах, бързичко скрих косата си под забрадката, завързах я по-стегнато, а после започнах сръчно да събирам празните съдове, като се стараех ръцете ми да не треперят прекалено много.
- Уплаших ли те? – тъжно попита лорд Мерос.
- А вие как мислите? – неволно го срязах в отговор.
И като подхванах подноса, се скрих в кухнята. Тоби вече отдавна го нямаше, той в полунощ отиваше да спи, за да се върне на разсъмване и да тръгне към пазара, та затова тук се оказа тъжно и даже някак си съвсем неуютно.
Разтоварих съдовете на масата, допих си млякото, доизядох си вече изстиналата питка и реших, че е време да се стягам за академията. Когато се върнах в залата, окъснели посетители вече нямаше. Лорд Мерос, както винаги, беше оставил парите за вечерята на масата, нашият тайнствен гост беше постъпил по същия начин – навици от столицата. Вземайки парите, оставени от непознатия, учудено зяпнах две сребърни монети! Това беше много, прекалено много за вечеря в таверната, която и така си беше за сметка на заведението. И като занесох парите на Бурдус, майстора също се учуди, после изхъмка и ми подаде едната монета.
- В столицата е прието на сервитьорките да се оставят пари за чай – обясни стопанинът, - така че втората монета явно е за тебе.
След което отброи и ми протегна дванайсет медни – моята заработка за нощта. Точно тези пари веднага ги взех, а сребърната монета все още въртях на тезгяха, леко намръщена. Една сребърна – това са сто медни, тоест въобще не са малко пари.
- Вземай ги вече де. – Бурдус се усмихна. – Струва ми се, че нашата малка Дея започва да привлича клиенти в това заведение.
Изчервих се от неговия намек и се отправих към кухнята разсърдена, Сел си размени две фрази с Бурдус и скоро в празната зала се раздаде веселият им смях.
Когато отидох да се преобличам, видях пакет с храна – значи, Тоби няма да тръгне с мен, сигурно по-късно щеше да прескочи до пазара. Жалко, обичах да се връщам с него на разсъмване. В пакета имаше вкуснотии за мен – две питки и месо с каша в гърненце, това е за обяд – приятно е, когато се грижат за теб. Понякога си мисля, че именно Тоби беше причината, поради която и досега работех нощем в „Зъба на дракона“.
Бързо се преоблякох, прескочих през залата, извиках „кошмарни“ на майстор Бурдус и Сел, които си пийваха двамцата от бутилки с някакъв алкохол, помахах с ръка на Рута – нашата миячка на съдове и чистачка, която точно на разсъмване и идваше на работа, и се запътих към академията.
Когато излязох, нощта беше вече отстъпила територията си на сива и влажна предутринна дрезгавина. Беше студено, вятърът в действителност бе затихнал, но от това по-топло не ставаше. Като настръхнах, стъпих в спящия град и забързано закрачих по пустите улици.
Но едва се отдалечих от таверната, когато чух тихото:
- Дея.
Огледах се и видях лорд Мерос. Той стоеше, облегнал рамо на стената, и пушеше пура, бледото му лице се осветяваше от червеното огънче при всяко дръпване от цигарата. Но онова, което дори не можех да предположа, бе това, че офицера чакаше именно мен.
- Бързаш ли? – Той продължаваше да стои до стената.
- Време ми е вече – все още размишлявах над причината той да се намира тук, когато го произнесох. – Трябва да съм будна след три часа, след това на лекции и…
- А-а – лениво се отзова лордът, - ти май все още учеше, нали?
Тази небрежност ме прободе неприятно, но кои сме ние в сравнение с великия маг.
- Вие искате ли нещо? – Вежливо попитах аз.
Лордът плавно се отблъсна от стената, приближи се до мен и мрачно кимна към пътя.
- Да вървим. – Бяха единствените му думи.
Тръгнахме. Не много бързо, което въобще не ме радваше, защото беше студено, но и не рискувах да помоля лорд Мерос да побързаме, все пак е някак си любезно от негова страна. И ние закрачихме така по улиците на спящия град, покрай тъмните прозорци, угасващите фенери и събуждащите се яздитни дракони, към широкото незастроено място, където свършваше стената на академията, а оттам оставаха още четиристотин крачки до входа.
Но едва стигнали до стената, офицерът от Нощната стража внезапно спря, принуждавайки ме да спра и аз. После пурата, вече почти допушена, беше захвърлена с нервно движение на пръстите, а самият лорд се извърна към мен и, като ме гледаше в очите, произнесе:
- Квартирата ми е недалече от тук… - И погледът му стана един такъв… невъзмутим.
- Извинете? – Аз даже не го разбрах от първия път.
Устата му се изкриви насмешливо, в следващата секунда ръката на мага се плъзна по талията ми, а устните му, с мириса на дим от вишневи листа, неочаквано докоснаха моите, властно смачквайки ги, и след това лорд Мерос едва чуто прошепна:
- Сгрей ме, Дея…
В този момент аз се стъписах. Просто застинах, замрях в объркване, не знаейки какво да правя. Беше ме срам, стана ми страшно и някак си не разбирах, какво и защо се случва. Няма спор, че в заведението, където работех, неведнъж се опитваха точно така да ме притиснат в ъгъла, със сервитьорките въобще не се церемонят, но пък аз въобще не го очаквах от лорд Мерос. Най-малко очаквах нещо подобно именно от него! И само хлъцнах, когато мъжката ръка дръпна якичката, късайки копчетата, и студените пръсти проникнаха под плътната тъкан на черната ученическа рокля…
- Адептке Риате! – Проникновеният глас на магистър Тиер наруши тишината на ранното утро.
Шейд замря, видимо опитвайки се да съотнесе „Дея-сервитьорката“ с това официалното „ адептке Риате“, и в следващия миг се отдръпна, удивено гледайки, как по пребледнялото ми лице вървят сълзи…
- Дея? – И такова чувство, сякаш към лорд Мерос се върна предишният той: - Какво не е наред? Защо плачеш?!
И аз престанах да плача, гледайки учудено към мъжа, който няколко години привличаше погледа ми, заради когото често оставах до разсъмване, на когото се възхищавах, в края на краищата. А той само…
Конвулсивно изхлипах и с усилие изговорих:
- Как… как… как можахте?
Отблъснах лорда, бързо се отдалечих към тъмната, обвита в черно наметало фигура на лорд-директора. Не се учудих на неочакваното му застъпничество, и друг път на разсъмване съм се прибирала заедно с професорите, а на два пъти даже придружих подпийналите преподаватели до мъжкото общежитие в академията. Но това, което не очаквах, беше:
- Лорд Шейдер Мерос, вашето поведение спрямо адептката Риате го виждам като оскърбление към цялата Академия на проклятията и към мене лично, като глава на това заведение.
В следващата секунда в лицето на поразения от случващото се лорд Шейд се удари призрачната мъгла на призива за дуел.
Аз в този момент се опитвах да приведа в ред копчетата на палтото си и така и се вцепених. Неподвижна останах само аз – офицерът от Нощната стража, едва получил призива за дуел, съвършено се промени. Застана изпънат и с ярост гледаше към лорд Тиер, после величествено кимна и, като предизвикана страна, определи времето:
- По залез слънце. В парка на Черния дракон.
- Не закъснявайте – ядосано отвърна магистърът и вече към мене: - Адептке, може ли да побързате.
Аз мигновено се отправих надолу по стената към входа, магистър Тиер вървеше зад мен без да бърза, но и някак си не изоставаше. Страхувах се да се огледам за лорд Мерос, даже като отчетох факта, че пакетът, така грижливо направен ми от Тоби, така и остана да лежи на спаружената от студа трева до стената. Ала нямах намерение да се връщам за него.
Когато стигнах вратите, почуках в определен ритъм, въобще без да се замислям, че на практика на крачка от мен ме следваше магистърът. Портиерът, гоблинът Жловис, припряно отвори с думите:
- А ето я и нашата Дея! – Но тутакси съзрял тъмната фигура на лорд Тиер, мигновено сви глава между раменете, целият посивя и промърмори: - А ето го и нашия директор…
На муцуната на гоблина се мярна някакво ехидно изражение, което въобще не очаквах от него. Жловис се поклони, възможно най-ниско, поканвайки ни да влезем и при това съвместявайки раболепния жест с най-мръснишката саркастична усмивка. Че даже и с намек ми смига!
Прелетях през целия двор яркочервена, както от смущение, така и от негодувание, а когато се обърнах, видях, че лорд-директора бе вече съвсем забравил за мен и високата му фигура чинно се носеше към тренировъчното поле, очевидно за сутрешното малтретиране на за нищо не виновния стълб…
* * *
След четири часа се събудих с мокри очи и дълго не можех да разбера къде се намирам.
- Ти плачеше в съня си – заяви недоволната Тимяна, - случило ли се е нещо?
- Работническо всекидневие – навъсено отвърнах аз.
- След работническото всекидневие обикновено не ревеш на възглавницата – равнодушно отговори Яна и отплава в коридора, явно отправяйки се към душовете.
Аз не бързах за там, вече се бях отбила преди краткия сън, а не обичам сутрин да ми е студено. По ми е лесно бързо да се наплискам и да се гмурна в топлото легло, вместо след къпането да се обличам и да се мъкна през замръзналия, одухван от ветровете двор в учебния корпус. Не, сутрин обикновено скачах от леглото и бързо си пишех домашната работа…
Но не и днес!
- СТАНИ!!! – Страшния вопъл, явно усилен магически, разтърси цялото здание и съответно всички адепти.
Въобще, презглава се изтърсих от леглото и, в предвид, че над главата ми също се дочуха глухи удари, май не само аз се бях стреснала. Но по-нататък стана още по-весело!
- Всички, включително и преподавателския състав, след пет минути да се явят на тренировъчното поле в униформа за физически занятия!
И тази заповед, всяка една дума, отчетливо я чуха всички! Никой не се съмняваше чия беше личността, използваща гласова магия!
След пет минути всички учащи се в Академията на проклятията, включително и останалите след директорския терор преподаватели, зъзнехме на студения вятър. Радостно беше само едно – под краката нищо не жвакаше и обувките не се мокреха. Единствено заради това обичах зимата – блатото замръзваше.
- Добро утро, адепти и професори! – Лорд-директорът рязко, стремително и уверено се появи иззад ъгъла на оръжейната, за един миг изникнал пред нас.
Над редовете се понесе дружна въздишка – магистър Тиер беше, както обикновено, гол до кръста. И сега женската половина на академията безбожно се взираше в лорд-директора, нагло игнорирайки смисъла на изговаряните от него думи. Аз май се присъединих по-скоро към мъжката половина, които го гледаха хладно и завистливо. И непонятно какво повече, макар че сигурно на момчетата им беше по-завистливо, но на мен ми беше по-студено.
- Погледнете се! – Застанал пред омърлушения строй, съобщи той. – Кои сте вие, адепти от Академията на проклятията?!
Ама как кои – бъдещите клеркове* [*Клерк (от лат. Clericus „духовно лице“) 1. В някои страни: служител в кантора. 2. В средновековна Англия и Франция: духовно лице.], незаменимите сътрудници на Нощната стража, следователите, участъковите… накратко, никои, да си кажем честно.
- Къде е гордостта ви?!
Остана зад прага на това заведение. Просто нас никой не ни обича. Ровим се в мръсното бельо, правим публични пороците и старите грешки, довеждаме до прозрачност онези, които свято се кълнат, че са потулили делата си.
- Накъде отивате?
Към стабилност. Не знам какво друго, но работа за нас винаги ще се намира, макар че не можеш да си поживееш богато и охолно на държавна заплата, но и да си протягаш краката няма да ти позволят. Служебна квартира, служебен порцион, държавни осигуровки – тези, които постъпваха в Академията на проклятията, всичко гореизброено напълно ги устройваше.
Но изоставащите сред нас кой знае защо ни съжаляваха.
- Вие сте жалки, затъпели, неуверени в себе си и сте се смирили с незавидната участ на боклуци в държавната система! – Изрева магистър Тиер.
Ама разбира се, до кариерните висоти на бойните магове няма да достигнем, но от друга страна, продължителността на живота ни ще е по-голяма.
В общи линии, не зная за останалите, но мен речта на новия ни лорд-директор въобще не ме вдъхнови. Като погледнах косо нашите нестройни редици, разбрах, че също и адептите не са, а за преподавателите въобще е друга тема за разговор – и на тях всичко отдавна им беше омръзнало.
- От днес нататък – продължи да ни вещае магистър Тиер, - всяка сутрин ще има физически упражнения!
На всички ни ни прилоша.
- На обед – упражнения по бойна магия първо ниво!
На присъстващите им стана още по-зле, тъй като с нашите зародиши от магически сили, което и да е заклинание от бойната магия се превръщаше в многочасови пристъпи на главоболие и състояние на дивашка слабост.
- По залез слънце – всеобщо събиране и оттрениране на навиците за самоотбрана!
Даже в очите на влюбените дами на мига образът на магистър Тиер изгуби привлекателността си наполовина… че даже цялата си привлекателност. „Тиранин, деспот, злодей!“ – това бяха всичките ни мисли по повод на така бързите промени в учебната програма на Академията на проклятията.
- А сега наляво! – Изкомандва лорд-директора. – И бегом марш по пистата! Всички!
Всички стояха и продължаваха да гледат към лорд-директора, мислено превъртайки по две-три от най-зловредните проклятия. Лично аз, не знам защо, си помислих за проклятието за диария.
Обаче магистър Тиер ловко избегна получаването на триста проклятия от различна степен на трудност, мрачно резюмирайки:
- Това си беше ваш избор!
В следващата секунда прогърмя мълния, която нямаше какво да търси тук през зимата, и всеки от адептите и професорите получи доста чувствителен удар от електрически разряд. Над нестройните редици се раздаде едно „Ай“, после „Ама че боли“, след това всички се втурнахме да бягаме.
Три обиколки на цялата академия, като се придържахме по-близо до стената на оградата, ние направихме не веднага и явно не по собствено желание. Много пъти падахме и, понеже бягахме на тълпа, заради един, който се подхлъзнеше на замръзналата земя, почти всички летяхме презглава. Ставахме, охкахме, тихичко проклинахме някои, получавахме поредния заряд на бодрост и отново се включвахме в обиколката. В края на третата обиколка до мен се оказа Тимяна, която съсредоточено мърмореше проклятия от различна степен на трудност, втренчена пред себе си. Проследих погледа й и разбрах, че е по-добре да си премълча – пред нас бягаше Ригра. А ние с Янка толкова я ненавиждахме за високомерието й, а също и за изрядната порция неприятности, които Риг ни беше осигурила. В общи линии, не можехме да я търпим, но да застанем против нея се страхувахме – дъщерята на местните аристократи, която я бяха изпратили тук единствено в качеството на наказание, имаше двама изключително мерзки братя и те не се свеняха да ударят момиче.
- Дей – простена Тимяна, - не мога повече.
- Тука всички не могат повече – с накъсан шепот й отговорих аз.
Но все пак достигнахме до финала, тоест до тренировъчния полигон, и чухме спокойното:
- Достатъчно. Сега ходом... казах ходом, а не пълзешком, върнете се на изходна позиция!
Онези няколко охранени адепта и почти целия преподавателски състав, които направо пълзяха като разузнавачи, за да завършат разстоянието, като по този начин се опитваха да предизвикат пристъп на жалост у някои други, бяха принудени да се изправят и да се замъкнат заедно с всички останали. Но в ордена на Безсмъртните от памтивека жалостиви не се намираха и затова магистър Тиер оставаше глух за стоновете и охканията. И ние, докуцвайки до мястото за построяване, отново застанахме в три редици и с омраза втренчени в ръководството. Към омразата специалистите по Тъмно Изкуство са напълно безчувствени, така че и на огнените ни погледи не бе обърнато внимание.
- Равнете се на разстояние протегната ръка! - Изкомандва отвратително бодрия магистър.
Подчинихме се и редовете ни се разредиха.
- Наляво! Отново се равнете на ръка разстояние! - Поредната заповед.
- Равнение на средата! Погледите към мен!
Отново обърнахме изпълнените си с жажда за убийство и за почивка погледи и ги отправихме към директора Тиер.
- Сънените мухи са по-бързи! - Затапи ни Първия меч на империята. - Какво пък, да започнем от абе-то. Двайсет прикляквания. Започвайте!
Когато мръсните, окъсани, едва стоящи на краката си адептки от Академията на проклятията най-после се дотътрихме до входа на общежитието, при вида на стръмните стълбища до етажите, се случи масова истерия. Всички ридаехме! Някъде близо до нас, при стъпалата на мъжкото общежитие, ридания нямаше, защото мъжете видимо се смущаваха, но затова пък се чуваше отбрана ругатня, на която и троловете биха завидели. А след това лейди Орис, преподавател по Любовни проклятия, простена:
- Аз съм първа под душа.
Риданията едновременно стихнаха. Естествено, преподавателите имаха собствен етаж и собствени душове, но мисълта не беше лишена от здрав смисъл. Ригра изблъска пълничката Иш и се втурна по стълбите първа, а след нея нейните угоднички и чак след това ги последваха всички останали, вече разбрали, че ще им се наложи да стоят на опашката. Тъжно е.
Изчаквайки дългата, мръсна и откровено воняща на пот опашка, най-сетне се добрах до душа. Бързо се умих под виковете и почукванията на вратата, изискващи да не спя, а да се размърдам по-бързо. Омотах се в хавлията си и се запътих към своята стая, цялата настръхнала, докато вървях. Не, обикновено се избърсвах в душ кабината, но сега всяко забавяне във въжделената народна кабинка би било самоубийствено.
А и най-неприятното – заради всички тези събития, не успях да си напиша домашните! По нито един предмет! Сега имах избор или да се опитам все пак да направя нещо, или да отида на закуска... Струва ми се, че ще остана гладна.
Тъжно размишлявах за несправедливостта, която намираше трайно място в живота ми на практика и вървях по коридора, чувствайки как водата от мократа ми коса се стича в онази част на гърба ми, която оставаше неприкрита от хавлията, когато пред мен изникна... магистър Тиер!
Ние едновременно замръзнахме. Впрочем, аз и без това не вървях особено бързо, понеже от движението на въздуха буквално ми ставаше още по-студено. Затова пък лордът се беше забързал... докато не ме видя. Едва ме видя и се спря толкова рязко, сякаш се беше натъкнал на невидима преграда... А и лицето му стана такова, все едно, че тук при нас е пълно с невидими стълбове. Даже реших за всеки случай тук да преминавам по-внимателно за в бъдеще... ако доживея до тогава. А погледът на директора бе един такъв, че силно се усъмних в шансовете си да оцелея. И вече се канех с раболепие и странично покрай стената да се измъкна от помещението, когато магистър Тиер неочаквано пресипнало и тихо изрече:
- Адептке Риате...
Сърцето ми подскочи и заби три пъти по-бързо, ръцете ми се разтрепериха, наложи ми се да се откажа от плана си за измъкване покрай стената, като го заменя с отстъпление назад към душовете... Там има много народ и няма да ми е толкова страшно. Взех решение и внимателно направих крачка назад...
- Стой! - Гневното изръмжаване ме накара да взема още по-правилното решение.
Най-общо казано, аз се обърнах и побягнах. Бързичко така и стремително, старателно притиснала хавлията си към гърдите. И даже не забелязах веднага, че въжделената врата в края на коридора въобще не се приближава. А когато забелязах, вече беше късно: магистър Тиер стоеше пред мен, скръстил ръце на гърдите и, вдигнал вежди, скептично ме наблюдаваше как се опитвам да бягам във въздуха. Наложи се да престана да движа краката си и едва тогава директора реши да ме върне от висящото ми състояние на пода.
Щом почувствах дървените дъски на пода под краката си, се реших да погледна към магистъра. Удаде ми се трудно – малко беше, че банално се страхувах от него и ме беше срам за онова проклятие, ами още повече сега го ненавиждах, споделяйки това негативно чувство с цялата академия.
- Адептке Риате – гласът му сега беше нормален, отново с нотки на превъзходство и снизходителност, - какво предизвика вашето бягство от ръководството на настоящото учебно заведение?
Добър въпрос. Но трябваше само да погледна на това мрачно лице и в тези черни, леко присвити очи, за да разбера, че отговор не се изискваше. Но все пак го очакваха, така че се наложи да произнеса:
- Тъмен ви ден, лорд-директоре.
- Светли нощи, адептке Риате – саркастично отвърна той.
И тишина. На мен ми е студено, но магистърът продължава да се извисява над мен, като ме гледаше втренчено. И когато съвсем ме полазиха мравки, все пак се реших да попитам:
- Мога ли... да вървя... Имаме лекции и...
- Замръзнахте – досетиха се най-накрая някои.
Отново вдигам глава, гледам го, едва кимвам и вече се каня да отговоря, когато се случва странното – две топли длани лягат на голите ми рамена, после бавно се спускат надолу, плъзгайки се по ръцете ми, вече значително по-бързо се вдигат нагоре, отмахват мокрите кичури коса от шията ми, а в следващата секунда лицето на магистъра неочаквано се оказва съвсем близо до моето.
- Какво... какво правите? - Успях да извикам преди устните му да докоснат моите.
Лорд Тиер се спря, но не се отдръпна, черните му очи почти с ненавист се взираха в моите, а гласът му внезапно стана пресипнал и тих:
- А какво според вас се каня да направя, адептке Риате? - Злобно ме попита той.
Преглътнах и уплашено промърморих:
- А вие не сте първия мъж, който се опитва да притисне сервитьорката до стената... и аз зная, че се каните да го направите и... аз съм против!
Едно е лошо – не сме в таверната, а тук нито Тоби, нито биячите, нито дори майстор Бурнус, могат да ме спасят. И най-неприятното – магистърът също го знае.
- Странно. - Палецът му докосна долната ми устна, леко натисна и го прокара по нея, след това замря, а лорд-директорът продължи. - Да изкажете протеста си на лорд Шейдер Мерос така и не се осмелихте. Или в онзи момент протестът като такъв просто не е съществувал?...
Той не изрече това като въпрос, но явно в същото време и питаше. Просто започна да ме тресе и, и без да имам сили да удържа това треперене, едва чуто отговорих:
- Аз просто... се уплаших...
- Само това ли?!
Мигновено ме пуснаха. Не просто ме пуснаха, магистърът стремително се извърна. После се случи нещо съвсем ужасяващо:
- Ще дойдеш през нощта. В апартамента ми. Сама.
Все едно някой ми изкара целия въздух с удар, даже дума не можах да обеля, а лорд Тиер отново се обърна, хвърли ми преценяващ поглед и добави:
- Нали искаш да продължиш обучението си? А най-важното за вас, адептке Риате, е резултатът.
И магистър Тиер безшумно, бързо и, най-вече мълчаливо, се отдалечи. В същия миг вратата, водеща от душовете към коридора, се отвори и оттам се изсипа тълпа от адептки. Девойките шумно се възмущаваха и не разбираха, как може вратата, която по принцип и ключалка нямаше, внезапно се е оказала заключена. От другия край на коридора се появиха ядосани адептки и дори преподавателки, които не проумяваха защо и техните врати най-неочаквано са побеснели.
- Май духовете-пазители са се пробудили – вещаеше една от престарелите професорки.
- Всичко е ясно – пригласяше й много по-младата преподавателка по предмета „Проклятията на мъртвите“. - Магистър Тиер е носител на голям дар и няма да се учудя, ако в най-близко време не се пробудят отдавна упокоени същности.
- Само духовете-пазители ни липсваха – възмущаваха се дочулите разговора адептки.
А аз стоях... Само по хавлия по средата на коридора, мокра, замръзнала и съвършено опустошена...
Внезапно над Академията на проклятията отново се раздаде магически усиления глас на директора:
- Всички да напуснат женското общежитие. Сбирка навън след шест минути.
И адептките се засуетиха, като се стремяха да се облекат колкото се може по-скоро. Аз не се стремях, добрах се до стаята, и без да изсуша косата си, се облякох, сложих си топъл шал и излязох, най-вероятно, последна.
Когато напуснах сградата, така и разбрах, че съм последна – всички адептки ме гледаха с осъждане, професорките и преподавателките с учудване, а самият лорд Тиер с ледено порицание. Именно неговия поглед като улових, аз се спънах на входа и едва не излетях по стъпалата, а после бързо закрачих с наведена глава, като разглеждах мяркащите се под полата ми носове на обувките, към строените жителки на напуснатото общежитие.
Щом застанах в строя, забелязах, че сред обикновено словоохотливите адептки на Академията на проклятията, е учудващо тихо... И ето, че в тази тишина отчетливо дочух отвъдния и затова леко приглушен глас на духа-пазител на самата академия, който всички отдавна считаха за заспал навеки:
- Мога изобщо всичко да пратя в Черната бездна – мрачно заплаши вечно несговорчивият дух.
- Аз пък мога окончателно да те пробудя, да премахна оковата ти към източника на сила и в академията ще имаме още едно безобидно привидение в повече – съвършено спокойно му отвърна лорд Тиер.
Всички ние бяхме прекрасно осведомени точно за отмъстителността на настоящия дух-пазител, който в минало свое пробуждане напълно бе лишил академията от два учебни корпуса, като ги спуснал под земята, без да си направи труда да построи стълбища към тях, нито пък нормални входове, и ние от ужас спряхме да дишаме. Даже вече не ми беше студено, беше ми само много страшно – в общежитието останаха всичките ми пари, всичките ми вещи и всички конспекти! А познавайки духа-пазител, след подобно заявление, като това на лорд-директора, той наистина можеше да унищожи всичко в Черната бездна! И духът беше много бърз да отмъщава!
Но кой знае защо нищо не се случваше. Изчакахме минута, втора, още пет. Подухваше вятър, треперех от студ, а нищо не се случваше! Изведнъж всички чухме глас, от който не просто мраз, а направо лед ни полази:
- Давай плана!
Тоест току-що духът се беше съгласил! Наистина се беше съгласил! И ние чакахме с радостни усмивки на лицето победителя, а именно магистър Тиер, но той вместо изявления на благодарност студено произнесе:
- ДавайТЕ!
Миг на пълно изумление и духът попита:
- Какво?
- „Давайте плана, лорд Тиер!“ - С менторски тон повтори магистърът.
Всички адептки и преподавателки вкупом се сбогуваха с оставеното в общежитието имущество. Не се скъпяха на емоции:
- Палтенцето ми – простена професорката по теория на некромантията.
- Ботушките ми – пригласяше й лейди Жастин, която завеждаше учебната ни част.
Адептките просто стенеха едновременно, понеже им беше ясно, че да споменават кой какво има беше излишно, и без това същото това имущество вече нямаше как да бъде спасено... В този момент лорд Тиер беше много близо да получи масово, затова и неотменимо проклятие за диария! Пред възможността да изгубим всичко придобито с труд, даже от лорд-директора престанахме да се страхуваме! И вече се канехме да се намесим, когато се случи нещо:
- Няма да търпя!... - Изсъска нещо огнено-черно с белезникави отвори вместо очи, заплашващо да излезе от земята.
- Предупредих ви – съвършено спокойно произнесе лорд Тиер, демонстративно разглеждайки самото общежитие и не обръщайки ни най-малко внимание на появилия се дух.
И духът застина там, където всъщност излизаше. А невъзмутимият магистър на Тъмното Изкуство замислено проговори:
- Навярно си струва да направя духа-пазител да е женска същност... Те по-добре... стопанисват и следят значително по-добре за повереното им имущество, и...
За първи път ни се отдаде възможността да видим съскащ от безсилна злоба дух-пазител! Само че той съскаше, беснееше и в същото време се предаваше на милостта на победителя си:
- Готов съм да изслушам желанията и предложенията ви, лорд-директоре – вежливо произнесе духът.
Поведението на магистър Тиер на мига се промени и с не по-малка почтителност и вежливост в гласа, лордът произнесе:
- Ще съм ви много признателен, ако изпълните следните дейности за подобряване на условията на живот на прекрасната половина на нашата академия.
И протегна листче лично на духа.
Последният, стъписан от толкова рязката промяна в поведението на Тиер, стоеше буквално с увиснало чене, докато най-сетне не го проумя. После улови листчето, зачете се и изчезна, оставяйки след себе си да се развее на ледения ветрец пепелта от свитъка.
В следващата секунда старата, леко изкривена сграда на женското общежитие затрещя, а след това пред очите ни стана двойно по-голяма, като си прибави още два етажа. По стените пробегнаха вълни, сградата завибрира и се покри с тухлена зидария върху потъмнелия и напукан камък. След това изчезнаха прозорците, за да бъдат заменени от по-широки и по-нови, а накрая дойде ред и на покрива. Още един миг – и доволният от себе си дух-пазител се материализира пред лорд Тиер.
- Побързах, както ме помолихте – съобщи той.
- Безкрайно съм ви благодарен. - Магистърът леко се поклони. - Довечера ви каня на чаша с нещо по-силничко от моята лична колекция.
Духът просия, в буквалния смисъл озарен за кратък миг от златисто сияние, също леко кимна с глава и отвърна:
- С удоволствие приемам поканата ви, магистър Тиер.
И изчезна. Погледът на лорд-директора се обърна към шокираните адептки и преподавателки от Академията на проклятията. Ние се намирахме... в невероятно състояние, граничещо с ликуването и едновременно с това шокирани.
- Дами! - Леденият глас на магистъра ни напомни, че навън съвсем не е лято. - Побързайте. И стига... - Неочаквано ми се стори, че погледът на магистър Тиер е насочен към мен, когато след паузата добави: - Сте треперили!
Равният строй от потресени и поради това мълчаливи адептки се обърнахме синхронно и се отправихме към обновената сграда на общежитието. А там вече имаше радостни викове, припадъци от безгранично щастие и танци на ликуваща радост – извън полезрението на фантастичния директор! Когото сега обичаха с безкрайна, безмерна и безответна любов!
И само аз стоях в просторния хол, където ярко гореше камина и поради това беше толкова топло, че веднага всички се сгряхме, гледах на ликуващите адептки и ридаещите от щастие преподавателки, и чувах отново като наяве: „И стига... сте треперели!“ И имах чувството, че той го беше казал лично на мен.
- Всяка от нас си има отделна стая! - Ревът на Лира, добрата и благовъзпитана девойка от семейството на двама професори, накара стъклата на новопридобитите прозорци да звънят, но без съмнение привлече вниманието ми, както и вниманието на останалите адептки.
Оказа се, че на стената уютно се бе разположил списък на всички обитателки на общежитието и срещу името на всяка бе посочен номера на стаята и етажа! Всички преподавателки станаха притежателки на апартаментите на първия етаж, но освен тях на жилищната площ на елита, се разполагаше и една адептка.
- Риате! - Просъска Ригра, бързо търсеща ме с поглед. Намери ме и заплашително ме попита. - А откъде накъде ти, адептке, си удостоена с честта да живееш на първия етаж?
И всички се извърнаха към пребледнялата мен. Измериха ме с внимателни и преценяващи погледи, а после отново се върнаха към изучаване списъка на заселване, произнасяйки всеобщата присъда:
- Не, по-скоро това е просто грешка.
Аз също се приближих и се загледах: редом едно до друго бяха имената на Раере, нашия преподавател по типология на проклятията, и Риате, тоест аз.
- Духът-пазител нещо е сбъркал – разфуча се Ригра. - Трябва да съобщим на лорд-директора за това.
„Ами върви и му съобщавай“ - отмъстително си помислих аз.
Явно останалите си помислиха същото, защото, ако от магистъра Тиер по-рано се страхуваха, то вече след случилото се днес, още повече!
А след това с някак си разпокъсани движения побързахме да огледаме новите си апартаменти. Отначало плахо, после все по-бързо и по-бързо, шмугвайки се по стълбището, а аз с преподавателките – по дългия коридор, където съвсем новите врати миришеха на дърво и проблясваше позлатата на табелките, посочващи името на притежателя. И докато броях номерата и бързах към стаята си, се получи забавяне – преподавателките не можеха да отворят вратите. Те стояха, безрезултатно дърпаха дръжките и по никакъв начин не можеха да влязат.
- Това е издевателство! - Възкликна една от престарелите дами.
- Не-не, по-вероятно е тук да има някакъв механизъм за блокиране, който може да подейства само на определени действия от наша страна.
И тук аз съзрях своята врата. Тя по нищо не се отличаваше от другите врати в този коридор, но на нея висеше табелка с името ми:
- Адептка Риате – прочетох на глас, омагьосана от блясъка на позлатата й.
Ключалката щракна и вратата се отвори. Дамите погледнаха към мен, после към вратите си и по коридора се пронесе ехтежа на произнасяните на глас имена, които произведоха щраканията на ключалките, а аз... аз плахо прекрачих в новата си стая...
И трябваше само да вляза и ме обзе радостно неверие в случващото се и повече то не ме напусна. Това беше не една, а цели три стаи! Три пълноценни стаи и всички те за самата мен! И внимателно пристъпвайки, с удивление разгледах гостната, тоест стаята, в която попаднах веднага от коридора, от нея врата вляво водеше в спалнята, а врата отдясно в отделен кабинет, където бяха разположени шкафове за книги, маса, стол и две кресла до прозореца! И това не беше всичко – в спалнята имаше врата, която водеше в отделна баня! Отделна!
Вляво от моя, смело ще кажа, апартамент, се раздаде щастлив писък, отдясно някой ликуващо танцуваше и изкрещяваше възхвали към магистър Тиер, впрочем, подобно безобразие се сътворяваше сега навсякъде. И на горния етаж също ликуваха и то така, че таванът се тресеше.
Бавно, като омагьосана, аз оглеждах спалнята с широкия два персона креват, застлан с качествени памучни чаршафи и покрит с вълнено одеяло със символите на академията, все още не съвсем осъзнаваща случилото се и не вярваща в него, когато на отворената ми врата нетърпеливо се почука. Излизайки в гостната, видях гоблина-пазач с букет алени лилии в едната ръка и с пакет от сладкарницата на гнома Мелоуи в другата. Пакетът не можеше да бъде объркан с нещо друго по никакъв начин – само в сладкарницата на Мелоуи на пакета лепяха посребрено изображение на сладкиш, украсен със завъртулка от крем.
- Честито преселенийце, значи – ехидно ме поздрави гоблина, като остана в коридора и не пресече чертата, която го отделяше от моя нов апартамент.
- А ти защо не влизаш? - Попитах го учудено.
- Такъв съм си аз, загадъчен. - Гоблинът примижа. - И имам за теб, Дейке, две гатанки. Първата – защо като занесох писмо на лейди професорката Гете и в нейната стая влязох, а в твоята не мога по никакъв начин? - И той демонстрира този свой опит да влезе, но както се изясни, да пресече невидимата черта не можеше, сякаш се натъкваше на невидима стена. След което продължи: - А сега втората гатанка за теб, Дея. Защо лорд-директорът нощем винаги си поспиваше, но трябваше само да тръгнеш на работа и той след тебе излезе през нощта, и с тебе сутринта се прибра, а?
Да, загадъчен гоблин-пазач си имаме, само проблеми с него:
- Че откъде да знам? - Възмутих се аз.
- Не знаеш? - Недоверчиво попита отново гоблина. Втренчи се в лицето ми, разбра, че наистина нищо не зная и съкрушено въздъхна. - Жалко. Много жалко. - Той протегна букета и пакета. - Лорд Шейдер ми ги даде, давай вземи ги, че ръцете ми не навикнали да носят тежести.
Наложи се бързо да се приближа и да ги взема, и едва тогава проумях:
- Това е от лорд Мерос?
- От него, от него. - Гоблинът присви очи. - Лорд Тиер не й стигаше, въртиопашка!
И бърборейки нещо за мен явно съвсем справедливо, гоблинът продължи нататък, като по пътя се заглеждаше във всяка отворена врата.
Аз така и останах да стоя с алените лилии в едната ръка и сладките от Мелоуи в другата, обидено загледана след гоблина. Защото той от самото начало не е прав!
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
Не се чувствам достоен да давам оценка на качеството на превода, но за начинанието личната ми оценка е 6+.
Благодаря!
pechkov
Благодаря!
pechkov
Когато инженерите конструират нещо дуракоустойчиво - тогава дураците стават по-изобретателни.
-
yana.pacheva
- Мнения: 1
- Регистрация: 25 февруари 2014, 23:14
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
Здравейте, Константин! Не бих си позволила да давам оценка на превода, но бих искала да Ви благодаря- запазили сте динамиката на изказа и звучността на фразите, което допринася много за възприятията на четящия. Също така искам да Ви поздравя за богатия речник. Подължавайте и благодаря!
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
Много благодаря за отзивите ви. Това ме насърчава, че съм на прав път. Вече съм сигурен, че в много случаи съвременните преводи ощетяват читателя, затова се старая да предам емоциите, които самият аз съм изпитал. Не искам да търпя шаблони, а и знам, че нагазвам в малкоизвестна територия за българския читател. Когато започнах да събирам достъпните в интернет книги на руски език, представа си нямах какви шедьоври пишат руските автори. Ще съм доволен да ви дам възможност да се потопите в искрящите от живот вселени и да преживеете частица от това, което ми се случи с всяка нова книга и всеки нов автор, които съм срещнал. Ако някой ви е препоръчал автор или книга, моля споделете ми, ще се радвам да обърна внимание да превеждам "между другото" извън плановете си.
-
Фемили
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
Вашият превод ми напомни един стар кавказки тост: "Дядо ми имаше желание да си купи къща, но нямаше възможност; имаше възможност да си купи коза, но нямаше желание. Да пием за това нашите желания винаги да съвпадат с възможностите ни!".
Във Вашия случай, колкото и да ми е тъжно, не съвпадат... Най-доброто, което мога да кажа за превода Ви е, че поне няма правописни грешки. Въпреки че личните местоимения в учтива форма се пишат с главна буква, за разлика от тези в множествено число. Разместен словоред може да се използва, за да предаде специфичната реч на определен герой. Например:
800 години джедаи тренирам аз.
Преценка кого да тренирам, аз правя.
Винаги в движение е бъдещето.
Но нищо не оправдава използването му в разказвателни изречения като:
... и да работи на Тимяна не й се налагаше...
... но както се изясни, да пресече невидимата черта не можеше...
Названията на някои професии и титли не се използват в женски род, освен сред по-необразованото простолюдие. Например "чистачка" е напълно приемливо, но "професорка", "съдийка" или, не дай боже, "адептка"...
Някои думи на руски, напр. "брань", формално погледнато са в единствено число, но се превеждат в множествено. Така че очевидно неправилното изречение:
... но затова пък се чуваше отбрана ругатня, на която и троловете биха завидели.
трябва да бъде:
... но затова пък се чуваха отбрани ругатни, на които и троловете биха завидели.
Радва ме единствено факта, че извършвате първите си преводачески опити върху произведения без особена стойност - реално розов чиклит, подправен за пикантност с малко фентъзи елементи. Придържайте се към произведенията на Елена "Звьоздная", докато натрупате необходимия преводачески опит и езикова култура, преди да се насочите към действително добри автори от ранга на Сергей Лукяненко и Олга Громико.
Във Вашия случай, колкото и да ми е тъжно, не съвпадат... Най-доброто, което мога да кажа за превода Ви е, че поне няма правописни грешки. Въпреки че личните местоимения в учтива форма се пишат с главна буква, за разлика от тези в множествено число. Разместен словоред може да се използва, за да предаде специфичната реч на определен герой. Например:
800 години джедаи тренирам аз.
Преценка кого да тренирам, аз правя.
Винаги в движение е бъдещето.
Но нищо не оправдава използването му в разказвателни изречения като:
... и да работи на Тимяна не й се налагаше...
... но както се изясни, да пресече невидимата черта не можеше...
Названията на някои професии и титли не се използват в женски род, освен сред по-необразованото простолюдие. Например "чистачка" е напълно приемливо, но "професорка", "съдийка" или, не дай боже, "адептка"...
Някои думи на руски, напр. "брань", формално погледнато са в единствено число, но се превеждат в множествено. Така че очевидно неправилното изречение:
... но затова пък се чуваше отбрана ругатня, на която и троловете биха завидели.
трябва да бъде:
... но затова пък се чуваха отбрани ругатни, на които и троловете биха завидели.
Радва ме единствено факта, че извършвате първите си преводачески опити върху произведения без особена стойност - реално розов чиклит, подправен за пикантност с малко фентъзи елементи. Придържайте се към произведенията на Елена "Звьоздная", докато натрупате необходимия преводачески опит и езикова култура, преди да се насочите към действително добри автори от ранга на Сергей Лукяненко и Олга Громико.
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
Благодаря за градивната критика, Фемили. Съветите са ценни и затова ще ги приема. Да, и аз си припомних този тост от филма "Кавказка пленница". Ще е удоволствие за мен и занапред да общуваме. 
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
Личните местоимения в учтива форма не се пишат с главна буква в художествената литература. То и във форум е смешно да се пишат с главна буква.
-
Фемили
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
Ето ТУК можете да прочетете как е правилно да се пишат. Фактът, че всякакви недоучили субекти със завършена с 3.33 езикова гимназия работят като преводачи, а повечето издателства напълно са съкратили щата за редактор и коректор, не променя правилата на българската граматика. Които, между другото, са едни и същи и в художествената литература, и в пресата, и във форумите.i_m_i написа:Личните местоимения в учтива форма не се пишат с главна буква в художествената литература. То и във форум е смешно да се пишат с главна буква.
@khorin68
Мисля, че в предния си пост бях твърде критичен. Ако и руският, и българският език са Ви майчини, повечето от грешките Ви са напълно обясними. Ако случаят е такъв, Вие вероятно владеете перфектно говорим руски. И след като сте решил да положите известни усилия pro bono, защо не се заемете с нещо по-лесно за Вас и по-качествено като резултат - съставянето на руски субтитри за руски филми?
Аз, като българин от по-старото поколение, нямам проблеми с писмения руски. Между 1/3 и половината от художествената литература, която чета всяка година, е на руски език. Не на последно място заради перфектния превод. Защото при братушките тираж от 40-50К броя е нещо нормално. Дори при чиста печалба от само 1 лев на бройка това означава, че техните издателства могат да си позволят да платят за превод примерно €5000 на професионален филолог. Докато у нас тираж от 5000 бройки се смята за невероятен търговски успех, така че издателствата наемат куцо и сакато да им прави преводите. Типичен пример - трилогията на Лю Цъсин с нейния просто съвършен руски превод и жалкото недоразумение, което издателство "Колибри" предложи на българския читател. Както казват китайците: "Едно литературно произведение е като перфектно приготвена паничка ориз. Същото това произведение след превод - като същата тази паничка ориз, вече сдъвкана от някой друг." Но резултатът от превода на Стефан Русинов за съжаление напомня по-скоро въпросната купичка ориз, напуснала храносмилателния тракт през другия му край...
Когато обаче гледам руски филм, често не успявам да си преведа отделни думи или фрази. Особено когато се използва някакъв акцент, или например "болотной" жаргон... В тези ситуации едни субтитри на руски са неоценими! Едновременно помагат на зрителя да не пропуска съдържание и да усъвършенства руския си. Например руските субтитри на "Шматрица" (руският превод на "Матрицата" на Дмитрий Пучков - Гоблин) с допълнителните текстови пояснения, обясняващи някои от музикалните алюзии, са истински шедьовър. Някои от сериите на анимационната поредица "Три богатыря" също нямат руски субтитри все още. Опитвал съм се да превеждам по слух, но на места ми се налага да прослушвам една реплика десетина пъти и пак не съм сигурен. Това си е занимание за човек с майчин руски...
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
Градивната критика е пътят към качеството и успеха.Фемили написа:…
Налага се да Ви пиша тук, защото влизате като нерегистриран. Благодаря Ви за проявеното внимание към темата, и за отделеното време за поясненията.
Но въпросът ми е дали Вашето желание е достатъчно, за да помогнете за подобряването на тези преводи. Не е тайна, че в Читанка постоянно имаме нужда от нови хора за сканиране и корекция, а пък преводачите са като митични същества. Сега един преводач проявява инициатива, и ми се иска да го подкрепим. Виждам, че сте наясно с работата по издаването на книга, и че издателствата използват последователно труда на преводач и редактор след него (или поне би трябвало така да правят). Ние бихме могли да направим същото. Можем да формираме екип за да поставим началото, и в група да обсъждаме какво трябва да се направи по това начинание.
Предлагам да се срещнем в чата на Читанка в определено време. Може всеки да сподели тук в кое часово време му е удобно, за да се срещнем едновременно.
Когато инженерите конструират нещо дуракоустойчиво - тогава дураците стават по-изобретателни.
-
Фемили
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
Желанието ми да работя в Вашия екип се спомина скоропостижно след първите няколко опита да се включа. Сега дори ми се налага да посещавам сайта Ви през мрежата Tor, за да не се опитате отново да ме BAN-нете по IP, когато изразя поредното недостатъчно "политкоректно" мнениеpechkov написа:…
Искрено Ваш: Фракс
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
Фемили, с главна буква се пишат лични местоимения в официално-деловия стил. В официалния правописен речник е посочено, че това не важи за художествената литература. Странно, че четете книги, а смятате, че в тях има главни букви за личните местоимения.
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
Така, нещата тръгнаха бързо и вече мога да кажа, че влизам в ритъм. "Академията на проклятията. Урок първи: не проклинай своя директор" вече е преведена почти на две трети. В същото време започнах и друг проект паралелно: първата книга от трилогията "Къща на кръстовището" на Милена Завойчинская. Пратих писмо на авторката за разрешение да превеждам книгите й на български и тия дни чакам да получа отговор. Заформя се един безкраен купон за мен, като виждам как мечтата ми за руски книги, докоснали сърцето ми, да бъдат преведени и достъпни за обикновения читател, вече започва да придобива форма. Може да се каже, че ще има материал за читателя. Всичко вече е въпрос на време.
После мисля да продължа с останалите книги от Академията на проклятията - вече започнах подготовка за Урок втори. Работното ми заглавие е "Урок втори: не се въвличай в съмнителни разследвания". Не знам дали някой е чел поредицата, но аз смятам да изпипам превода полупрофесионално. С разяснителните му бележки, с препратки и всичко необходимо за да се постигне дълбочината на тази вселена. Ще съм доволен да й се насладите.
После мисля да продължа с останалите книги от Академията на проклятията - вече започнах подготовка за Урок втори. Работното ми заглавие е "Урок втори: не се въвличай в съмнителни разследвания". Не знам дали някой е чел поредицата, но аз смятам да изпипам превода полупрофесионално. С разяснителните му бележки, с препратки и всичко необходимо за да се постигне дълбочината на тази вселена. Ще съм доволен да й се насладите.
-
cattiva2511
- Мнения: 151
- Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
@khorin68,
Извинявай, ако счупя нещата тук, но сега забелязвам, че тези книги вече са преведени издадени на български език.
Академия на проклятията
Също така дори са обработени и добавени в работното ни ателие, с дата на достъп 2024 г.
Иначе не е в противовес с политиката на Моята библиотека да имаме повече от едно произведение (книга) с различен преводач, но просто да спомена.
Извинявай, ако счупя нещата тук, но сега забелязвам, че тези книги вече са преведени издадени на български език.
Академия на проклятията
Също така дори са обработени и добавени в работното ни ателие, с дата на достъп 2024 г.
Иначе не е в противовес с политиката на Моята библиотека да имаме повече от едно произведение (книга) с различен преводач, но просто да спомена.
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
Привет на всички!
Доста време мълчах по тази тема, време е да помълчим на друга тема! Зает съм вече с превода на "Къща на кръстопътя" от Милена Завойчинская и се надявам в най-скоро време да ви зарадвам с книгата. Работата е много, а паралелно с работата растат и проблемите ми. Но това е част от теста на реалния живот - дали да се откажа от мечтата си заради някакви си трудности или да продължа напред, за да има и реален резултат! Иначе съм оптимист, че нещата се нареждат все по-добре. След "Къща на кръстопътя" се заемам с "Градът на драконите" на Звьоздная и така ще гледам да завъртя колелото, че в края на целия този труд да има преведени достатъчно книги. Ще ми се да има екип от преводачи край мен, но това е от областта на невероятното - не мисля, че мога да заинтересувам хората само с приказките си, без реални резултати.
Весел и спорен ден!
Доста време мълчах по тази тема, време е да помълчим на друга тема!
Зает съм вече с превода на "Къща на кръстопътя" от Милена Завойчинская и се надявам в най-скоро време да ви зарадвам с книгата. Работата е много, а паралелно с работата растат и проблемите ми. Но това е част от теста на реалния живот - дали да се откажа от мечтата си заради някакви си трудности или да продължа напред, за да има и реален резултат! Иначе съм оптимист, че нещата се нареждат все по-добре. След "Къща на кръстопътя" се заемам с "Градът на драконите" на Звьоздная и така ще гледам да завъртя колелото, че в края на целия този труд да има преведени достатъчно книги. Ще ми се да има екип от преводачи край мен, но това е от областта на невероятното - не мисля, че мога да заинтересувам хората само с приказките си, без реални резултати.Весел и спорен ден!
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
Реших да ви предоставя откъс от книгата "Къща на кръстопътя". Моля за вашето мнение и имайте предвид, че това е преводът в суров вид, без редакция.
Милена Завойчинская - Къща на кръстопътя
Разговор във форума на първи април 2013 година
Авантюристка. А бе стига толкова сме си разказвали истории! Не вярвам в истинското искрено желание да дадеш нещо, което ти е нужно..
Сол. Защо не? Няма да отречеш, че благотворителността съществува, нали?
Авантюристка. Няма да отричам. Но точно това е благотворителността. И дори тогава ... Те жертват предимно пари или нещо ненужно.
Вятър. Защо говориш така? Че нали те жертват за сиропиталища.
Авантюристка. Несъмнено. Но колко? Някак си не виждам нашите домове за деца да са добре устроени. И друго, не започнахме в началото точно с това.
Сол. Е, това също е едно от проявленията.
Авантюристка. Сол, не за това става дума. Виж, има много форуми с темата "Ще го дам безплатно". И какво раздават? Нещо, от което самите те не се нуждаят, но е жалко да го изхвърлят. Може на някой да му потрябва. Така ли е?
Сол. Естествено. А ти какво искаше?
Авантюристка. Че нали точно за това говоря. Раздават това, от което самите те не се нуждаят или не им е жалко за него. И като правило, всичко това са глупости. В крайна сметка никой няма да подари къща или апартамент на нуждаещите се, дори и да наводнят форума с обяви от типа: „Ще приема апартамент като подарък“.
Вятър. Ама как си се разприказвала! Ха-ха. По-скромно го давай.
Колибри. А аз ще подкрепя Авантюристка. С удоволствие бих приела апартамент за подарък. Ама какъв ти апартамент, поне стая или къщичка в най-близкото предградие. Но откъде да намеря глупаци, които да ми го подарят?
Вятър. Според вас само глупаците ли могат да подарят апартамент?
Колибри. А ти срещал ли си в живота си поне някой, който на трезв акъл е готов да подари апартамент на напълно непознат човек?
Вятър. Не, но съм сигурен, че има такива хора.
Колибри. Вятър, ти все още вярваш в приказки, няма спор. Подобно нещо не може да се случи.
Авантюристка. Точно така, Колибри. Това се случва само в приказките. И то в страшните. Вероятно къщата ще се окаже с труп в мазето. И призракът му ще се явява на новите собственици.
Вятър. Момичета, вие сте прекалено цинични.
Колибри. Нима? Да се хванем ли на бас? Ще пусна обява и ще видим колко благодетели ще се отзоват на такъв призив?
Вятър. Ами давай! Какъв ще е баса? За какъв срок?
Колибри. Срокът е месец. А се обзалагаме, ами хайде на бутилка "Мартини Асти"*. Ако ми подарят жилище, ще имаш бутилка от мен. Ако след месец все още не съм станала щастлива собственичка на недвижим имот, тогава бутилка "Мартини Асти" ми даваш ти.
/*Марка шампанско от Пиемонт, Италия.
Вятър. Съгласен съм. Свидетели, цепете баса.
Авантюристка. Вятър, потвърждаваме. Ех, че се натресе! Колибри, пий Асти и за наше здраве.
Сол. И аз потвърждавам. Колибри, забавна си. Дръж ни в течение, цял месец е много време. Интересно е да видим какви отговори ще получиш.
Колибри. Съгласна съм. Само че ако ми пратят ругатни, няма да ви ги предавам.
Вятър. Успех, Колибри!
Колибри. Благодаря ти, Вятър. Приготви си пари за бутилката.
ГЛАВА 1
Облегнах се на компютърния стол. Часът наближаваше полунощ, а аз все още седях в интернет. Форумите са като блато. Струва си да влезеш, и край - като се закачиш за езика и няма излизане. На ти сега, една напълно невинна тема за първоаприлските шеги доведе до разгорещени дебати за благотворителността. И защо се оставих да бъда въвлечена в тази авантюра с баса? Глупава идея. За всичко е виновна Авантюристката. Това е сигурно, псевдонимът й е подходящ. Още повече това смахнато настроение, което винаги се случва на първи април.
Отново бързо погледнах часовника. Остават петнадесет минути до полунощ. Трябва бързо да пусна обява в интернет, за да е с днешна дата. Въпреки че няма да изглежда толкова глупаво в очите на читателите. Ще я отпишат като първоаприлска шега.
Отворих сайта с обяви за покупко-продажби и намерих там малък подраздел „Подарявам. Ще го взема безплатно." Така:
„Приемам като подарък апартамент или къща. За мен: на двадесет и пет години, неомъжена, с висше образование, без лоши навици. Обещавам да се грижа за него/нея и да го/я поддържам в идеален ред. Телефон за връзка:…”
И бързо натиснах Enter, преди да съм променила решението си. Представям си какво ще си помислят за мен хората, които ще прочетат тази обява. Единственото извинение е днешната дата. Винаги има възможност да го обясниш като шега. Между другото, относно датата. Утре хазяйката ще дойде за наема. Намръщих се. Цената на наема продължаваше да расте и сега изяждаше повече от половината ми заплата. Ама какво ти половината! Всъщност три четвърти. С това темпо скоро ще съм на улицата. Защото за разлика от наема заплатата ми не я вдигаха. А и като цяло трябваще да реша какво ще правя с тази работа. Малкият офис, в който работех, миришеше вече на гроб и по всичко личеше, че скоро ще трябва да си търся нова работа. Едничка радост - до лятото остават само два месеца.
Поседях още малко, усмихваща се на мислите си за тази странна дискусия във форума. И тогава, неочаквано за себе си, написах стихотворение на лист хартия. Изненадах се от себе си. Изобщо не си падам по поезията. Но вероятно тази вечер така ми повлия и тези редове се родиха под пръстите ми:
Къщата ми е без навес
Няма печка, ни щурец
Нито мишки тихо скърцат
Нито дъските на пода
Не пристъпва черна котка
И не джафка там кутре
Няма братя и сестрици
Тате с мама са далеч
Празно в тясната квартира
Аз, компютър, форум пак
И намислям си криле!
Къща! Котка! Пале! И любов!
Вече пролет е почти,
Първият април е.
Все пак вярвам в чудеса,
Значи чакам фея...
Хазяйката наистина дойде на сутринта на следващия ден, както беше обещала. Сърцето ми се обливаше в кръв, докато й давах честно спечелените си пари, но нямаше къде да се дяна. Ако имате нужда от работа, тогава имате нужда и от жилище, тъй като пътуването от предградията до града всеки ден е направо невъзможно. Така че се въртях като катерица във въртележка, без да се отказвам да изкарам допълнителни пари, ако имах възможност.
Нашият глупав спор във форума бързо беше забравен и аз се впуснах в работа. Тримесечието приключи, а отчетът за него тепърва предстои да се прави. Така че от счетоводството поискаха да им добавя необходимите документи и фактури, аз пък от своя страна ги изисквах от клиентите и така ден след ден. Рутина. И е толкова изтощително, че дори нямах желание да хвърля един поглед на форума и да подърдоря за каквото и да било. Телефонът звънна три седмици след паметния ни бас с Вятъра.
- Ало? Здравейте, аз за обявата. - Старческият женски глас леко потрперваше.
- Извинете? - Откъснах се аз от попълването на фактурата.
- За обявата. Да не съм сбъркала номера? - И тя продиктува номера ми.
- Не, не бъркате, това е моят телефон. А-а-а... - Накрая съобразих аз. - Да, да, слушам ви?
- Искам да ви дам къщата си. Това интересува ли ви все още? - Гласът беше малко напрегнат.
- Да, разбира се. Много ме интересува - оживих се аз. - Как да се срещна с вас?
- Днес ще можете ли?
- Да, след работа. В седем часа вечерта. Ще ви бъде ли удобно?
- Мм... - Жената помълча. - А по-рано не можете ли? Да кажем, през обедната почивка?
Хвърлих поглед към часовника и пресметнах наум. Почивката е след половин час, по принцип е възможно, но времето е кратко, само час. Какво може да свършим за час?
- Добре, само че, разбирате ли, ще имам само един час време и ако до вас е далече да се отиде, няма да успея.
- Няма страшно. Къде се намира офиса ви?
Назовах улицата. Жената малко помълча, докато размишляваше.
- Така. Хайде да се срещнем след четиридесет минути в нотариалната кантора в началото на улицата. Веднага ще оформим всичко. Как да ви позная?
– Сини дънки, тъмно бежово кожено яке. Среден ръст, кестенява коса, разпусната, малко под плешките. Е, още и чанта, на цвят като якето, - Огледах се смутено и продиктувах.
- Добре, ще ви намеря. - В слушалката прозвучаха сигнали.
Само примигвах, докато гледах мобилния си телефон и се опитвах да разбера какво беше това сега. Не прилича на теглене от тотото. Ама такова не може да се случи, нали? Откъде накъде изведнъж някой ще ми дава къща? И то толкова спешно? Направо е безмислено.
Минутите до срещата очаквах с нетърпение и на практика изтичах до нотариалната кантора, която се намираше в началото на улицата. Успях дори малко по-рано от планираното и затова успях да си поема дъх на верандата, където се настаних отстрани, за да изчакам моята събеседничка. Всъщност не наложи да чакам. Буквално след три минути вратата на нотариалната кантора се отвори и оттам излезе много възрастна жена. Добре поддържано лице с останки от предишна красота, сива коса, спретната прическа, елегантно палто. Истинската й възраст издаваше не лицето й, а фигурата й. Слаба, прегърбена женица, с малко неуверените и предпазливи движения на възрастен човек. Тя огледа всички наоколо, задържа погледа си върху мен и се приближи уверено.
- Момиче! - Същият леко потреперващ покрусен глас, който разговаряше с мен по телефона. - Мене ли чакате?
- Здравейте. Вероятно вас! - Усмихнах й се приветливо. - Звъннахте ми заради къщата, нали? Извинете ме, по телефона не успях да се представя и да попитам за името ви. Аз съм Виктория, може и просто Вика.
- Да, да, аз ви звънях - устните й трепнаха в нерешителна усмивка. - Казвам се Елвира Николаевна. Да влизаме, Вика, наредих се на опашката и съвсем скоро е нашият ред. Дотогава ще ви разкажа всичко.
В коридора на нотариалната кантора ние се настанихме настрани от всички и Елвира Николаевна, леко забавяйки се, започна:
- Вика, наистина искам да ви подаря къща. Не се учудвайте - вдигна ръка тя в отговор на опита ми да се намеся с въпрос. - Сега ще ви опиша ситуацията, а вие преценете дали имате нужда от този подарък. Къщата е много стара, съвсем древна. И честно казано, това са по-скоро руини. Засега едва ли ще можете да живеете в нея. Трябва да й се направи ремонт и да се вложат много усилия, за да се сложи в ред. Но работата е там, че самата аз нямам сили да го направя заради възрастта си.
- А децата ви няма ли да възразяват, че я подарявате? - Дочаках аз паузата в думите й.
- Не. Наследих тази къща от баба ми и моята внучка трябваше да я наследи на свой ред. Самата аз никога не съм живяла в нея, само редовно проверявах дали къщата все още си струва и й плащах данъците. Къщата, както вече ти казах, е много древна и се предава в рода ни само по женска линия. Мъж не може да я притежава и това е документирано. Но… — Тя въздъхна тъжно. - Внучката ми загина заедно със сина ми и съпругата му в автомобилна катастрофа. Съвсем сама съм и няма на кого да я оставя. Апартаментът ми ще отиде за държавата по договор, а не бих искала да изоставям къщата. Твърде отдавна е в нашето семейство и когато видях обявата ви, си помислих: може би с вас тя ще намери втори живот? Вие сте млада, решителна, щом не се страхувате да направите толкова странна обява. И аз се доверих...
- Много ми е жал! - Малко се разстроих от такава изповед. Беше ми неудобно и не знаех какво е прието да се казва в такива случаи.
- Няма страшно, Вика. - Елвира Николаевна се усмихна с ъгълчетата на устните си. - Всичко това са работи от отдавна отминали дни. Вече много години живея сама, но сега... Лекарите ми дадоха съвсем малко време и затова се опитвам да уредя всичките си земни дела. Точно заради това съм принудена да ви накарам да побързате с решението си.
- Съгласна съм. И ще се постарая според силите си да я въведа в ред - усмихнах й се в отговор аз.
- Не се тревожете за парите, Вика. Не мога да взема всичко със себе си на оня свят, затова ще открия банкова сметка на ваше име, по която ще бъде преведена сумата, достатъчна за ремонт. От вас ми е необходимо само съгласието ви и обещанието, че ще направите всичко по силите си, за да не се разпадне къщата. Ако не поискате да живеете в нея - ваше право е. Разбирам, че сте младо момиче и сте свикнали да живеете в градски апартамент, съдейки по външния ви вид. Но поне я ремонтирайте, за да има стойност и по-нататък. И след време я предайте във владение на вашата дъщеря или внучка. Е, или като мен - на някое момиче. Но в никакъв случай на мъж.
- Добре, съгласна съм - повторих аз. - Какво се иска от мен?
- От вас - само паспорта. Сега ние ще сключим договор за дарение и ще отворим в банката на съседната улица сметка на вашето име. Аз веднага ще преведа на нея парите, за които говорихме с вас. От тези пари ще взимате, за да плащате данъците и задължителните сметки. Имате ли възможност да останете и след края на обедната почивка?
- Добре, ще се разбера с началника си.
- Вика, повярвайте ми: наистина ми остава много малко време и бързам, за да успея със всичко.
Ето така си поговорихме. По думите на Елвира Николаевна нотариусът оформи договор за дарение. Всички документи за къщата се оказа, че ги е взела със себе си и бяха напълно готови за сделката. От мен се искаше само да го прочета и да го подпиша. Според договора, аз от тази минута ставах единствената притежателка на дом номер седем в Малък Вронски тупик*. От своя страна бях задължена да спазвам условията на договора. А именно: да осъществя ремонт на постройката и прилежащите към нея други такива за сметка на средствата, наследени заедно с къщата; да изплащам от бюджета всички полагащи се комунални сметки, данъци и смет; да се грижа за нея през цялото време като мое притежание и да не я изоставям; а също така, някъде в бъдещето, да я предам в наследство или като дарение на други личности от женски пол. Е, това е по-опростения превод от юридическия език на човешки.
/*Тупик (рус.) - Сляпа, задънена улица.
В отделението на съседната банка ние бързо открихме сметка на мое име и на нея незабавно постъпиха парични средства. Бях впечатлена, сумата се оказа наистина внушителна. Само че в мен се прокрадна мисъл: в какво ли състояние е къщата, щом са необходими такива пари за ремонта й? Или не са много? Честно казано, в строителните и ремонтни работи съм пълен профан и дори приблизително не знаех откъде и как да започна с това. Накрая получих на ръка целия пакет документи и се сбогувахме с Елвира Николаевна.
Тя ми пожела успех и още веднъж изрази надежда, че такава смела и решителна девойка като мен, ще може най-сетне да се захване с къщата и да я върне към живот. Не започнах да коментирам думите й. Не ми се искаше да разстройвам възрастния човек и да й разкажа, че всъщност не съм толкова смела и решителна, а всичко това е заради един глупав първоаприлски бас.
Ще избързам напред и ще кажа, че повече с Елвира Николаевна не успях да говоря нито веднъж. Позвъних й след четири дена, но... Сух мъжки глас ми съобщи, че тя е починала преди четири дена, късно вечерта, и вчера са я погребали. Такива работи!
Разговор на форума
в края на април 2013 година
Колибри. Привет, народе! Кой си спомня още за баса ни с Вятъра?
Авантюристка. О, Колибри. Не си се мяркала отдавна. И ето, че е края на месеца. Как е?
Колибри. Ами всъщност, искам да ви се отчета.
Вятър. И?
Колибри. Вятър, няма да повярваш! Преди пет дена станах собственичка на къща. Подари ми я една много мила жена. По-точно, ако трябва да съм напълно откровена, тя по-скоро ми я остави в наследство. Това е самият факт!
Вятър. Леле мале! А пък ти не вярваше. Е? С нетърпение очаквам подробностите и своята законна бутилка "Мартини Асти"!
Колибри. Самата аз съм в шок. От мен се иска да я ремонтирам и даже ми отделиха средства за това.
Сол. А що за къща е? Къде?
Колибри. Малък Вронски тупик, дом номер седем. Наистина, Все още не съм ходила до там. Понятие си нямам какво представлява. Тъкмо по време на майските празници планувам да я огледам. Вятър, можеш ли и ти да дойдеш? От мен бутилката.
Вятър. Хм. Колибри, знаеш ли, изглежда, че вие с Авантюристката бяхте прави. Дават само онова, което не им трябва, а им е жал да го изхвърлят.
Колибри. Това пък защо го казваш?
Вятър. Колибри, ти само не се обиждай, но това не е къща, а развалина. Знам го това място.
Колибри. А-а-ама че работа! А пък аз се зарадвах. Ех...
Милена Завойчинская - Къща на кръстопътя
Разговор във форума на първи април 2013 година
Авантюристка. А бе стига толкова сме си разказвали истории! Не вярвам в истинското искрено желание да дадеш нещо, което ти е нужно..
Сол. Защо не? Няма да отречеш, че благотворителността съществува, нали?
Авантюристка. Няма да отричам. Но точно това е благотворителността. И дори тогава ... Те жертват предимно пари или нещо ненужно.
Вятър. Защо говориш така? Че нали те жертват за сиропиталища.
Авантюристка. Несъмнено. Но колко? Някак си не виждам нашите домове за деца да са добре устроени. И друго, не започнахме в началото точно с това.
Сол. Е, това също е едно от проявленията.
Авантюристка. Сол, не за това става дума. Виж, има много форуми с темата "Ще го дам безплатно". И какво раздават? Нещо, от което самите те не се нуждаят, но е жалко да го изхвърлят. Може на някой да му потрябва. Така ли е?
Сол. Естествено. А ти какво искаше?
Авантюристка. Че нали точно за това говоря. Раздават това, от което самите те не се нуждаят или не им е жалко за него. И като правило, всичко това са глупости. В крайна сметка никой няма да подари къща или апартамент на нуждаещите се, дори и да наводнят форума с обяви от типа: „Ще приема апартамент като подарък“.
Вятър. Ама как си се разприказвала! Ха-ха. По-скромно го давай.
Колибри. А аз ще подкрепя Авантюристка. С удоволствие бих приела апартамент за подарък. Ама какъв ти апартамент, поне стая или къщичка в най-близкото предградие. Но откъде да намеря глупаци, които да ми го подарят?
Вятър. Според вас само глупаците ли могат да подарят апартамент?
Колибри. А ти срещал ли си в живота си поне някой, който на трезв акъл е готов да подари апартамент на напълно непознат човек?
Вятър. Не, но съм сигурен, че има такива хора.
Колибри. Вятър, ти все още вярваш в приказки, няма спор. Подобно нещо не може да се случи.
Авантюристка. Точно така, Колибри. Това се случва само в приказките. И то в страшните. Вероятно къщата ще се окаже с труп в мазето. И призракът му ще се явява на новите собственици.
Вятър. Момичета, вие сте прекалено цинични.
Колибри. Нима? Да се хванем ли на бас? Ще пусна обява и ще видим колко благодетели ще се отзоват на такъв призив?
Вятър. Ами давай! Какъв ще е баса? За какъв срок?
Колибри. Срокът е месец. А се обзалагаме, ами хайде на бутилка "Мартини Асти"*. Ако ми подарят жилище, ще имаш бутилка от мен. Ако след месец все още не съм станала щастлива собственичка на недвижим имот, тогава бутилка "Мартини Асти" ми даваш ти.
/*Марка шампанско от Пиемонт, Италия.
Вятър. Съгласен съм. Свидетели, цепете баса.
Авантюристка. Вятър, потвърждаваме. Ех, че се натресе! Колибри, пий Асти и за наше здраве.
Сол. И аз потвърждавам. Колибри, забавна си. Дръж ни в течение, цял месец е много време. Интересно е да видим какви отговори ще получиш.
Колибри. Съгласна съм. Само че ако ми пратят ругатни, няма да ви ги предавам.
Вятър. Успех, Колибри!
Колибри. Благодаря ти, Вятър. Приготви си пари за бутилката.
ГЛАВА 1
Облегнах се на компютърния стол. Часът наближаваше полунощ, а аз все още седях в интернет. Форумите са като блато. Струва си да влезеш, и край - като се закачиш за езика и няма излизане. На ти сега, една напълно невинна тема за първоаприлските шеги доведе до разгорещени дебати за благотворителността. И защо се оставих да бъда въвлечена в тази авантюра с баса? Глупава идея. За всичко е виновна Авантюристката. Това е сигурно, псевдонимът й е подходящ. Още повече това смахнато настроение, което винаги се случва на първи април.
Отново бързо погледнах часовника. Остават петнадесет минути до полунощ. Трябва бързо да пусна обява в интернет, за да е с днешна дата. Въпреки че няма да изглежда толкова глупаво в очите на читателите. Ще я отпишат като първоаприлска шега.
Отворих сайта с обяви за покупко-продажби и намерих там малък подраздел „Подарявам. Ще го взема безплатно." Така:
„Приемам като подарък апартамент или къща. За мен: на двадесет и пет години, неомъжена, с висше образование, без лоши навици. Обещавам да се грижа за него/нея и да го/я поддържам в идеален ред. Телефон за връзка:…”
И бързо натиснах Enter, преди да съм променила решението си. Представям си какво ще си помислят за мен хората, които ще прочетат тази обява. Единственото извинение е днешната дата. Винаги има възможност да го обясниш като шега. Между другото, относно датата. Утре хазяйката ще дойде за наема. Намръщих се. Цената на наема продължаваше да расте и сега изяждаше повече от половината ми заплата. Ама какво ти половината! Всъщност три четвърти. С това темпо скоро ще съм на улицата. Защото за разлика от наема заплатата ми не я вдигаха. А и като цяло трябваще да реша какво ще правя с тази работа. Малкият офис, в който работех, миришеше вече на гроб и по всичко личеше, че скоро ще трябва да си търся нова работа. Едничка радост - до лятото остават само два месеца.
Поседях още малко, усмихваща се на мислите си за тази странна дискусия във форума. И тогава, неочаквано за себе си, написах стихотворение на лист хартия. Изненадах се от себе си. Изобщо не си падам по поезията. Но вероятно тази вечер така ми повлия и тези редове се родиха под пръстите ми:
Къщата ми е без навес
Няма печка, ни щурец
Нито мишки тихо скърцат
Нито дъските на пода
Не пристъпва черна котка
И не джафка там кутре
Няма братя и сестрици
Тате с мама са далеч
Празно в тясната квартира
Аз, компютър, форум пак
И намислям си криле!
Къща! Котка! Пале! И любов!
Вече пролет е почти,
Първият април е.
Все пак вярвам в чудеса,
Значи чакам фея...
Хазяйката наистина дойде на сутринта на следващия ден, както беше обещала. Сърцето ми се обливаше в кръв, докато й давах честно спечелените си пари, но нямаше къде да се дяна. Ако имате нужда от работа, тогава имате нужда и от жилище, тъй като пътуването от предградията до града всеки ден е направо невъзможно. Така че се въртях като катерица във въртележка, без да се отказвам да изкарам допълнителни пари, ако имах възможност.
Нашият глупав спор във форума бързо беше забравен и аз се впуснах в работа. Тримесечието приключи, а отчетът за него тепърва предстои да се прави. Така че от счетоводството поискаха да им добавя необходимите документи и фактури, аз пък от своя страна ги изисквах от клиентите и така ден след ден. Рутина. И е толкова изтощително, че дори нямах желание да хвърля един поглед на форума и да подърдоря за каквото и да било. Телефонът звънна три седмици след паметния ни бас с Вятъра.
- Ало? Здравейте, аз за обявата. - Старческият женски глас леко потрперваше.
- Извинете? - Откъснах се аз от попълването на фактурата.
- За обявата. Да не съм сбъркала номера? - И тя продиктува номера ми.
- Не, не бъркате, това е моят телефон. А-а-а... - Накрая съобразих аз. - Да, да, слушам ви?
- Искам да ви дам къщата си. Това интересува ли ви все още? - Гласът беше малко напрегнат.
- Да, разбира се. Много ме интересува - оживих се аз. - Как да се срещна с вас?
- Днес ще можете ли?
- Да, след работа. В седем часа вечерта. Ще ви бъде ли удобно?
- Мм... - Жената помълча. - А по-рано не можете ли? Да кажем, през обедната почивка?
Хвърлих поглед към часовника и пресметнах наум. Почивката е след половин час, по принцип е възможно, но времето е кратко, само час. Какво може да свършим за час?
- Добре, само че, разбирате ли, ще имам само един час време и ако до вас е далече да се отиде, няма да успея.
- Няма страшно. Къде се намира офиса ви?
Назовах улицата. Жената малко помълча, докато размишляваше.
- Така. Хайде да се срещнем след четиридесет минути в нотариалната кантора в началото на улицата. Веднага ще оформим всичко. Как да ви позная?
– Сини дънки, тъмно бежово кожено яке. Среден ръст, кестенява коса, разпусната, малко под плешките. Е, още и чанта, на цвят като якето, - Огледах се смутено и продиктувах.
- Добре, ще ви намеря. - В слушалката прозвучаха сигнали.
Само примигвах, докато гледах мобилния си телефон и се опитвах да разбера какво беше това сега. Не прилича на теглене от тотото. Ама такова не може да се случи, нали? Откъде накъде изведнъж някой ще ми дава къща? И то толкова спешно? Направо е безмислено.
Минутите до срещата очаквах с нетърпение и на практика изтичах до нотариалната кантора, която се намираше в началото на улицата. Успях дори малко по-рано от планираното и затова успях да си поема дъх на верандата, където се настаних отстрани, за да изчакам моята събеседничка. Всъщност не наложи да чакам. Буквално след три минути вратата на нотариалната кантора се отвори и оттам излезе много възрастна жена. Добре поддържано лице с останки от предишна красота, сива коса, спретната прическа, елегантно палто. Истинската й възраст издаваше не лицето й, а фигурата й. Слаба, прегърбена женица, с малко неуверените и предпазливи движения на възрастен човек. Тя огледа всички наоколо, задържа погледа си върху мен и се приближи уверено.
- Момиче! - Същият леко потреперващ покрусен глас, който разговаряше с мен по телефона. - Мене ли чакате?
- Здравейте. Вероятно вас! - Усмихнах й се приветливо. - Звъннахте ми заради къщата, нали? Извинете ме, по телефона не успях да се представя и да попитам за името ви. Аз съм Виктория, може и просто Вика.
- Да, да, аз ви звънях - устните й трепнаха в нерешителна усмивка. - Казвам се Елвира Николаевна. Да влизаме, Вика, наредих се на опашката и съвсем скоро е нашият ред. Дотогава ще ви разкажа всичко.
В коридора на нотариалната кантора ние се настанихме настрани от всички и Елвира Николаевна, леко забавяйки се, започна:
- Вика, наистина искам да ви подаря къща. Не се учудвайте - вдигна ръка тя в отговор на опита ми да се намеся с въпрос. - Сега ще ви опиша ситуацията, а вие преценете дали имате нужда от този подарък. Къщата е много стара, съвсем древна. И честно казано, това са по-скоро руини. Засега едва ли ще можете да живеете в нея. Трябва да й се направи ремонт и да се вложат много усилия, за да се сложи в ред. Но работата е там, че самата аз нямам сили да го направя заради възрастта си.
- А децата ви няма ли да възразяват, че я подарявате? - Дочаках аз паузата в думите й.
- Не. Наследих тази къща от баба ми и моята внучка трябваше да я наследи на свой ред. Самата аз никога не съм живяла в нея, само редовно проверявах дали къщата все още си струва и й плащах данъците. Къщата, както вече ти казах, е много древна и се предава в рода ни само по женска линия. Мъж не може да я притежава и това е документирано. Но… — Тя въздъхна тъжно. - Внучката ми загина заедно със сина ми и съпругата му в автомобилна катастрофа. Съвсем сама съм и няма на кого да я оставя. Апартаментът ми ще отиде за държавата по договор, а не бих искала да изоставям къщата. Твърде отдавна е в нашето семейство и когато видях обявата ви, си помислих: може би с вас тя ще намери втори живот? Вие сте млада, решителна, щом не се страхувате да направите толкова странна обява. И аз се доверих...
- Много ми е жал! - Малко се разстроих от такава изповед. Беше ми неудобно и не знаех какво е прието да се казва в такива случаи.
- Няма страшно, Вика. - Елвира Николаевна се усмихна с ъгълчетата на устните си. - Всичко това са работи от отдавна отминали дни. Вече много години живея сама, но сега... Лекарите ми дадоха съвсем малко време и затова се опитвам да уредя всичките си земни дела. Точно заради това съм принудена да ви накарам да побързате с решението си.
- Съгласна съм. И ще се постарая според силите си да я въведа в ред - усмихнах й се в отговор аз.
- Не се тревожете за парите, Вика. Не мога да взема всичко със себе си на оня свят, затова ще открия банкова сметка на ваше име, по която ще бъде преведена сумата, достатъчна за ремонт. От вас ми е необходимо само съгласието ви и обещанието, че ще направите всичко по силите си, за да не се разпадне къщата. Ако не поискате да живеете в нея - ваше право е. Разбирам, че сте младо момиче и сте свикнали да живеете в градски апартамент, съдейки по външния ви вид. Но поне я ремонтирайте, за да има стойност и по-нататък. И след време я предайте във владение на вашата дъщеря или внучка. Е, или като мен - на някое момиче. Но в никакъв случай на мъж.
- Добре, съгласна съм - повторих аз. - Какво се иска от мен?
- От вас - само паспорта. Сега ние ще сключим договор за дарение и ще отворим в банката на съседната улица сметка на вашето име. Аз веднага ще преведа на нея парите, за които говорихме с вас. От тези пари ще взимате, за да плащате данъците и задължителните сметки. Имате ли възможност да останете и след края на обедната почивка?
- Добре, ще се разбера с началника си.
- Вика, повярвайте ми: наистина ми остава много малко време и бързам, за да успея със всичко.
Ето така си поговорихме. По думите на Елвира Николаевна нотариусът оформи договор за дарение. Всички документи за къщата се оказа, че ги е взела със себе си и бяха напълно готови за сделката. От мен се искаше само да го прочета и да го подпиша. Според договора, аз от тази минута ставах единствената притежателка на дом номер седем в Малък Вронски тупик*. От своя страна бях задължена да спазвам условията на договора. А именно: да осъществя ремонт на постройката и прилежащите към нея други такива за сметка на средствата, наследени заедно с къщата; да изплащам от бюджета всички полагащи се комунални сметки, данъци и смет; да се грижа за нея през цялото време като мое притежание и да не я изоставям; а също така, някъде в бъдещето, да я предам в наследство или като дарение на други личности от женски пол. Е, това е по-опростения превод от юридическия език на човешки.
/*Тупик (рус.) - Сляпа, задънена улица.
В отделението на съседната банка ние бързо открихме сметка на мое име и на нея незабавно постъпиха парични средства. Бях впечатлена, сумата се оказа наистина внушителна. Само че в мен се прокрадна мисъл: в какво ли състояние е къщата, щом са необходими такива пари за ремонта й? Или не са много? Честно казано, в строителните и ремонтни работи съм пълен профан и дори приблизително не знаех откъде и как да започна с това. Накрая получих на ръка целия пакет документи и се сбогувахме с Елвира Николаевна.
Тя ми пожела успех и още веднъж изрази надежда, че такава смела и решителна девойка като мен, ще може най-сетне да се захване с къщата и да я върне към живот. Не започнах да коментирам думите й. Не ми се искаше да разстройвам възрастния човек и да й разкажа, че всъщност не съм толкова смела и решителна, а всичко това е заради един глупав първоаприлски бас.
Ще избързам напред и ще кажа, че повече с Елвира Николаевна не успях да говоря нито веднъж. Позвъних й след четири дена, но... Сух мъжки глас ми съобщи, че тя е починала преди четири дена, късно вечерта, и вчера са я погребали. Такива работи!
Разговор на форума
в края на април 2013 година
Колибри. Привет, народе! Кой си спомня още за баса ни с Вятъра?
Авантюристка. О, Колибри. Не си се мяркала отдавна. И ето, че е края на месеца. Как е?
Колибри. Ами всъщност, искам да ви се отчета.
Вятър. И?
Колибри. Вятър, няма да повярваш! Преди пет дена станах собственичка на къща. Подари ми я една много мила жена. По-точно, ако трябва да съм напълно откровена, тя по-скоро ми я остави в наследство. Това е самият факт!
Вятър. Леле мале! А пък ти не вярваше. Е? С нетърпение очаквам подробностите и своята законна бутилка "Мартини Асти"!
Колибри. Самата аз съм в шок. От мен се иска да я ремонтирам и даже ми отделиха средства за това.
Сол. А що за къща е? Къде?
Колибри. Малък Вронски тупик, дом номер седем. Наистина, Все още не съм ходила до там. Понятие си нямам какво представлява. Тъкмо по време на майските празници планувам да я огледам. Вятър, можеш ли и ти да дойдеш? От мен бутилката.
Вятър. Хм. Колибри, знаеш ли, изглежда, че вие с Авантюристката бяхте прави. Дават само онова, което не им трябва, а им е жал да го изхвърлят.
Колибри. Това пък защо го казваш?
Вятър. Колибри, ти само не се обиждай, но това не е къща, а развалина. Знам го това място.
Колибри. А-а-ама че работа! А пък аз се зарадвах. Ех...
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
Вече не знам как да ви говоря! Давайте някакви отзиви, бе! Как да знам дали си заслужава или не? В момента имам същия проблем с майка ми! Чува, но не знае какво иска. Напишете нещо, ако ще да ме оплюете!
-
Фемили
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
Преводът е отличен, моите поздравления! Самото произведение определено започва интригуващо, така че ще го изтегля и прочета на руски. Имам само две съвсем, съвсем дребни забележки: изразът "не им е жалко" звучи малко тромаво, може би по-добре е "не им е жал". И когато тече разговор във форум или чат, за предпочитане е след името на участника да има " >" (традиционния знак за системен промпт още от IRC насам), а не точка. Например:
Авантюристка > А бе стига толкова сме си разказвали истории!
Ако форматирате FB2 текст, синтаксисът е:
А още по-прегледно би се получило, ако името на участника е bold-нато:
Авантюристка > А бе стига толкова сме си разказвали истории!
В FB2:
И огромно "БЛАГОДАРЯ!" за положения безвъзмездно труд!
Авантюристка > А бе стига толкова сме си разказвали истории!
Ако форматирате FB2 текст, синтаксисът е:
Код: Избиране на всичко
<p>Авантюристка > А бе стига толкова сме си разказвали истории!</p>Авантюристка > А бе стига толкова сме си разказвали истории!
В FB2:
Код: Избиране на всичко
<p><strong>Авантюристка</strong> > А бе стига толкова сме си разказвали истории!</p>-
Фемили
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
Е, има и някои незначителни подробности, показващи, че Вие мислите на руски... Например вместо "Това е самият факт!" по-добре би звучало на български "Това са фактите!". Или изречението:
С нетърпение очаквам подробностите и своята законна бутилка "Мартини Асти"!
би било по-подходящо да бъде:
С нетърпение очаквам подробностите и своята заслужена бутилка "Мартини Асти"!
Но пак повтарям, това са съвсем дребни забележки. Като цяло преводът Ви е на нивото на средните професионални преводачи у нас, да не кажа и по-добър.
С нетърпение очаквам подробностите и своята законна бутилка "Мартини Асти"!
би било по-подходящо да бъде:
С нетърпение очаквам подробностите и своята заслужена бутилка "Мартини Асти"!
Но пак повтарям, това са съвсем дребни забележки. Като цяло преводът Ви е на нивото на средните професионални преводачи у нас, да не кажа и по-добър.
-
Фемили
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
И, моля Ви, не вярвайте на написаното от i_m_i. В българския език няма и никога не е имало разлика в правописа на "официално-деловия стил" (такова определение изобщо не съществува във филологията) и художествената литература 
Личните местоимения в учтива форма (Вие, Вас, Вашият) винаги се пишат с главна буква, за разлика от тези в мн.ч. Изписването на числителните имена в дългата им форма (дванадесет, шестдесет) вместо в кратката (дванайсет, шейсет) все още е граматически правилно, но все повече се превръща в архаизъм. Така че, ако ще се занимавате с преводи, добре е да свикнете да използвате кратката форма.
Личните местоимения в учтива форма (Вие, Вас, Вашият) винаги се пишат с главна буква, за разлика от тези в мн.ч. Изписването на числителните имена в дългата им форма (дванадесет, шестдесет) вместо в кратката (дванайсет, шейсет) все още е граматически правилно, но все повече се превръща в архаизъм. Така че, ако ще се занимавате с преводи, добре е да свикнете да използвате кратката форма.-
Фемили
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
Ако използвате редактора UltraEdit ("излекувана" версия има във всички руски тракери) мога да споделя с Вас някои полезни регулярни изрази, които сам съм написал. С тяхна помощ можете например само с една команда да замените всички числителни в дълга форма с такива в кратка в целия текст на файла или във всички отворени файлове заедно. Или всички букви "й", които трябва да означават "и с ударение" с "ѝ" или с просто "и" (тъй като буквите с ударение не присъстват във всеки шрифт, а използването на "й" е граматически неправилно). Както и да Ви изпратя разработената от мен лента с инструменти за UltraEdit за форматиране на текст в FB2 формат. За обработка на текстове на руски написах дори регулярен израз, заменящ всички "ее" с "её" 
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
Ама наистина ли не съществува определение като "официално-делови стил"? Странно, не само че така съм го учила, а по търсене с търсачки се оказва, че все още така се учи в девети клас. Колкото до трогателните призиви да не ми вярват, вземете най-накрая да отворите една книга и да видите дали местоименията в учтива форма се пишат с главни букви или не.
https://chitanka.info/text/14807-ana-ka ... #textstart
https://chitanka.info/text/14807-ana-ka ... #textstart
-
Фемили
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
Ама наистина, госпожо или госпожице - в българската филология не съществува определение като "официално-делови стил", в който да важат различни правила за правопис и пунктуация на българския език. Относно българските преводачи, редактори, коректори и издатели могат да се кажат доста неща, една голяма част от които - нецензурни. Така че посоченият от Вас пример нищо не доказва.
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
Какво ви става бе, хора? Защо се чекате за глупости? Нека ви обясня нещо и разсъждавайте логично! Множествената форма на обръщение "Вие" се използва като израз на вежливо отношение във висшите среди и бизнес отношенията. Но там се демонстрират определени стандарти и се показва принадлежност към определени съсловия. Докато обикновената форма е типична за неофициалните, простонародни взаимоотношения. Считам за правилно да употребявам в литературата обикновената форма, а не вежливата, защото има едно най-обикновено явление в авторското поведение спрямо читателите - нарича се "приобщаване", т.е. стремеж към сближаване! Ако няма приятелско отношение от страна на авторите, а всичко е делово и сухо, кой читател ще бъде привлечен от това? Тук не става въпрос за условности, а за пряко отношение. Не можеш да изразиш себе си интимно, ако говориш постоянно във вежлива форма! За това, който настоява за вежливо отношение, е или обиден на хората, или обиден на целия свят! Дайте да не прекаляваме с условностите - дразнещо е! Нека просто се опитаме да бъдем нормални хора!
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
Всичките ли редактори, коректори и т.н. са неграмотни, защото няма нито една книга, в която местоименията да се пишат с главни букви? Не спира да ме смайва нашата народопсихология. Професионалистите нищо не разбират, аз знам най-добре. Цитирам Павлина от "Как се пише" (надявам се, че няма да обявите и нея за неграмотна, както и авторите на Правописния речник): "Ясно е формулирано само правилото за начина на изписване в официални документи, а в кратка забележка е посочено, че то не важи за художествената литература. Авторите на “Нов правописен речник на българския език” (София, 2002) можеха да бъдат по-изчерпателни и да узаконят положението и в другите стилове."
Но стига с тази тема наистина - преди време някой беше препоръчал Завойчинская и прочетох първата книга от поредицата за библиотекарите, но не ми хареса. "Къща на кръстопътя" ми изглежда по-добра и ще я пробвам.
Но стига с тази тема наистина - преди време някой беше препоръчал Завойчинская и прочетох първата книга от поредицата за библиотекарите, но не ми хареса. "Къща на кръстопътя" ми изглежда по-добра и ще я пробвам.
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
i_m_i, препоръчвам ти също и "Иржина". Може би много добрата Завойчинская!
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
Благодаря! Аз и с Громыко така почнах, не ми хареса серията за вещицата, после попаднах на "Космоолухите", която ми стана много любима. Даже се замислях дали и аз да не преведа нещо от нея или Екатерина Соболь, но ме спря чист мързел.
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
i_m_i, мога да ти предложа една идея, ще те включа в чат-стаята ми в Читанка и там може да го обсъдим. Ох, не мога да те включа в чата, понеже има дефект в системата и не разпознава имена включващи знака долна черта. Ако успееш да направиш нова регистрация или имаш друга такава без този знак, обади ми се.
Re: Преводи от руски език в жанровете фентъзи и фантастика
Имаш лично съобщение.
Кой е на линия
Потребители, разглеждащи форума: 0 гости