Прокълнатото ковчеже

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!
georgi-stankov
Мнения: 3
Регистрация: 13 май 2020, 10:19

Прокълнатото ковчеже

Мнение от georgi-stankov »

ЧАСТ І

„Живея в ъгъла на тоя свят...”
Борис Христов

1.

Мъжът с раирания костюм влезе в помещението с надпис WC, под който бе нарисувано безлично черно човече (с уговорката, че е от мъжки пол) и затвори вратата след себе си. Помещението беше просторно, облицовано с бели плочки по най-добър европейски стандарт. От ляво и от дясно имаше няколко писоара, а в края бяха кабинките. Но най-много място беше отделено за мивките с чешмите. Те бяха разположени по десетина от двете страни, перпендикулярни на кабинките. В тоалетната имаше доста хора, които влизаха и излизаха. Мъжът се запъти към една отворена кабинка и влезе вътре без да затваря плътно вратата. Искаше да чува шума на чешмите. Винаги бе обичал да слуша звука от множество пуснати чешми, който се сливаше в едно по невероятен начин и му напомняше ромоленето на поток. Действаше му успокояващо на нервите. А точно от това имаше нужда в момента, когато преговорите със събеседника му не вървяха. Упоритото копеле не искаше да подпише договора, настояваше, че има още неща за обсъждане и го изкарваше от релси. А искаше да звънне и на сина си, но покрай тази работа все не му оставаше време. Откакто Стоян се премести да живее отделно го виждаше изключително рядко. А пък този проклет бизнес...
Както и да е. Сега беше в тоалетната и слушаше успокояващия ромон на чешмите. Нарочно бе избрал място за срещата кафенето на последния етаж на ЦУМ, защото именно на втория етаж на универсалния магазин се намираше WC-то с многото чешми, което той посещаваше изключително често.
Чешмите. Те правеха от това място нещо изключително, място за успокоение на духа и нервите. Докато вършеше работата си в кабинката, винаги имаше чувството, че я върши много по-пълноценно отколкото във всяка друга тоалетна. Сякаш освен отделителен сок изхвърляше и някакъв непосилен товар...
Ето, и сега, той усети моментално облекчение, звукът от неговата струя се сля с шума от чешмите...
И изведнъж някои рязко отвори вратата на кабинката и изблъска мъжа с раирания костюм напред. Той залитна, изненадан от неочаквания сблъсък. В следващия миг остра болка прониза гърба му. Обърна се с лице към непознатия, който тъкмо затваряше вратата. След това натрапникът замахна с мълниеносно движение и мъжът почувства взрив от болка в гърдите си. Костюмът му се напои с кръв, той залитна и се стовари върху тоалетната чиния. Едва тогава намери сили да изкрещи, но течащата вода от чешмите навън заглуши вика му. Някакви хора в общото помещение приказваха, други се смееха, но никой не разбра какво става зад стените на една от кабините.
Мъжът седящ на тоалетната чиния опита да се изправи. В това време другият обитател на тясната кабинка извади нещо като голяма кутия. Постави я на земята и отвори капака ѝ. След това прониза с ножа си още два пъти изправилия се с последни сили бизнесмен, който отново падна назад. Пред очите му притъмняваше. Той погледна към отворената кутия и видя, че от нея извира мрак. Мрак, стелещ се към него, който в самата кутия беше непрогледно черен. Мъжът се вгледа в кошмарната тъмнина и усети как тя го поглъща, как го всмуква в себе си. Последното, което чу, беше шумът от чешмите.

* * *

Човекът в кафенето на последния етаж на ЦУМ погледна часовника си. Бяха минали 40 минути, откакто Венцислав Петров - мъжът с раирания костюм, беше отишъл до тоалетната. „Сигурно се е отказал да преразглежда договора и си е тръгнал. Като обиден ученик. Детски номера!” – мислеше си чакащият. Реши да си тръгва. Не обърна внимание на събралата се тълпа около тоалетната на втория етаж. Излезе от ЦУМ и се насочи в посока към „Халите”, оглеждайки се за такси. Движението по „Мария Луиза” беше натоварено. Имаше всякакви коли – от Беемве с тъмни стъкла, до издишващ вече трабант. Даже каруца с кон и двама цигани се мерна сред множеството автомобили. „Това е то, София – европейска столица” – мислеше си мъжът, докато отваряше вратата на едно спряло такси. След миг се чуха полицейски сирени.

2.

Петър се събуди към 8 и половина и първото, което усети, беше пулсиращата болка в главата. Поредният махмурлук. Поредният работен ден. Стана и се запъти към банята. Докато се къпеше, си мислеше (както всяка такава сутрин), че е крайно време да спре пиенето. Но как би могъл да го направи, след като след цял ден работа винаги му се пиеше? Не, че работата му беше прекалено тежка. Даже му беше приятна и забавна от време на време. Обикаляше из различни райони на града, срещаше се с разнообразни хора, посещаваше всякакви места, докато разнасяше списание „Строителството днес” на строителните фирми, пръснати из столицата. Куриерството беше уморително, но не натоварваше прекалено, като хамалството например. И въпреки това, след края на работния ден, когато излезеше с приятели, Петър изпитваше огромната нужда да се напие.
Но не работата беше причината за това. Проблемът беше в едно момиче, което се казваше Мая, въпреки че Петър си внушаваше, че като иска да пие, това си е обикновена нужда. Не беше виждал Мая от около месец. Отношенията им бяха охладнели, когато я беше видял да флиртува с някакъв тип, май че Стоян се казваше. Петър беше побеснял, наговори ѝ неща, за които после съжаляваше, а Мая си тръгна, като му каза, че ще му се обади след една седмица, след като Петър се успокои. Тя не го направи, а и той не я потърси. Звънна ѝ следващата седмица, но Мая беше заминала в чужбина. Когато се върна и му се обади му каза, че иска да отиде да работи в Германия и предпочита там да остане. Затова по-добре да не се виждат, да не чоплят стари рани, тя ще замине и всеки ще заживее живота си. Петър беше затворил телефона без да каже и дума. Пиянският му маратон отдавна бе почнал, но този ден наистина зверски се отряза. Да прави каквото си иска. Той си имаше работа за момента, друго не му трябваше. Нека Мая се бъхти при швабите.
Излезе от банята и отиде в стаята си да се облича. Пусна телевизора и попадна на новините по Нова телевизия. Огледа водещите с премрежен поглед, после го прикова в жената, която в момента говореше. Беше му заприличала на Мая. Не, не някаква физическа прилика, просто нещо в излъчването, мимиките, начина на говорене... И тогава реши да ѝ се обади. Без колебание (защото подсъзнателно знаеше, че разколебае ли се, нямаше да се осмели) набра номера ѝ. Не знаеше какво ще ѝ каже. Може би да не заминава. Да остане при него. Да опитат отново. Телефонът даде свободно. После пак и пак... Петър изчака десет позвънявания и остави слушалката. Време беше да тръгва за работа.

* * *

- Ако беше закъснял и този път, щях да те изхвърля на момента – посрещна го шефът му. В гласа му не личеше някакъв упрек, нито пък повишен тон. Марински никога не повишаваше тон, винаги говореше спокойно и хладно, а това адски изнервяше Петър.
- Днес ти е последния работен ден. Трябва да разнесеш всичките списания, които са ти останали.
Петър трепна, докато подреждаше пликовете със списанията и ги прибираше в черната куриерска чанта. Той мислеше, че ще има поне два дена, за да разнесе всичко. Та това бяха повече от петдесет доставки! Оставаха му кварталите „Хаджи Димитър” и „Красна поляна”.
- За всяко върнато списание ще ти удържам от парите за тези, които си успял да разнесеш – продължаваше да му дудне Марински – Можеш да си мислиш, че тези не са от голяма важност, но всяко едно от тях е от голямо значение за бъдещето сътрудничество между нашето дружество и строителните фирми...
Петър напъха пликовете в чантата и я метна на рамо. Потеше се още сега, значи го очакваше голяма жега навън, особено по обед. Марински го изпроводи до вратата на офиса и тикна в ръката му три билета за градски транспорт, вместо обичайната карта за всички линии. Ако му трябваха още билети, трябваше да купува със свои пари.
- Успех! – пожела Марински и затвори вратата зад гърба му. Петър излезе от офиса, намиращ се в началото на булевард „Стамболийски”, и се потопи в движението и градския шум.

3.

Мая се прибра към девет сутринта. Телефонът тъкмо звънеше, но докато стигне до него, оттатък бяха затворили. „Кой ли е по това време” – чудеше се тя.
Вечерта ѝ беше минала ужасно. Прекара я на някакъв снобски купон в къща в „Бояна”. Всички на това събиране бяха надути и самодоволни като пуяци. Запозна се с някакъв филмов продуцент, който ѝ обещаваше роля в киното, за да може да я вкара в леглото си. Тя го бе отрязала грубо, бе се затворила в някаква стая с бутилка джин и бе заспала. Сутринта си тръгна без никой да се усети.
Душът, който взе, ѝ подейства успокояващо. Тя се изсуши, облече и легна в леглото си. Замисли се. Напоследък всичко с което се захванеше се проваляше. Бяха я уволнили от работа, непрекъснато се караше с родителите си, не можеше да се забавлява истински. Всичко ѝ се струваше фалшиво и неестествено. Целият този свят. Дали в чужбина щеше да е по-различно? Стандартите там бяха много по-различни, а животът - примамлив, но Мая беше ходила извън Балканския полуостров единствено като турист и не знаеше какво е да живееш и работиш в чужда страна.
Един неин приятел се бе завърнал наскоро от Германия, където беше работил. Каза, че едва е издържал един месец там. Условията за живот наистина били многократно по-добри, но хората били като роботи, студени, безчувствени. Всичко се крепяло на реда и дисциплината. За всяко нещо си имало правила. „Стой си в България” – беше ѝ казал той – „такава свобода никъде няма да намериш”.
Затова Мая си имаше едно наум. Трябваше да помисли, наистина добре да помисли, дали това ходене в Германия си струва. Но в момента бе уморена да разсъждава. Искаше почивка, един ден поне, за да се разтовари. Щеше да се обади на старите си приятели – Мила, Иван, Владо, Ники... Да излезе с тях, както в добрите минали времена, и да пият бира навън, на някоя пейка в парка. Освен това... искаше да види Петър. Не знаеше дали все още изпитва нещо към него, чувствата ѝ бяха объркани, но със сигурност знаеше, че иска да го види.
Мая се обади на Мила, която се изненада приятно, че я чува. Уговориха се в един часа на обяд пред кино „Одеон”, срещу „Попа”. След това звънна на Петър. Никой не вдигна.

* * *

На срещата дойдоха Владо и Мила. От тях научи, че Петър е на работа по това време и че свършва някъде след пет часа. Обикновено той се обаждаше след като свършеше и си правеше среща с тях.
- Чудесно – зарадва се Мая – много искам да го видя. Хайде сега да пийнем по бира.
- Все едно слушам предишната Мая – зарадва се Владо – тази която не ходеше по скъпи заведения.
- Ще видиш, че въобще не съм се променила – отвърна му Мая и тримата се запътиха към най-близката дупка („клек-шоп”) за алкохол и цигари.

4.

Стоян Петров мразеше Студентски град, но засега възможностите му за самостоятелен живот се ограничаваха със стаята в блок 50, която споделяше с още двама души. Предпочиташе да живее така, отколкото да е зависим от баща си – „големият” бизнесмен, собственик на строителна фирма, който постоянно въртеше някакви тъмни сделки. Беше му писнало от покровителството на стария, който държеше синът да стане като баща си – връзкар без висше образование. А Стоян искаше самостоятелност. Той съвсем сам си намери работа, кандидатства в Софийския университет и сега беше първи курс Икономика (математиката беше едно от малкото неща, които му се отдаваха). След това се изнесе в Студентски град, зарязвайки широката си стая, компютъра, уредбата и малките удобства на дома.
Ученето не беше точно това, което си беше представял, през повечето време не ходеше на лекции, бяха досадни и скучни. Първия семестър изгоря с два изпита и сега, когато предстоеше лятната сесия, трябваше да се стегне. Не знаеше кога са изпитите и мислеше този ден да се разходи до Софийския да види за някакви графици. Нямаше и на кого да се обади, защото не поддържаше връзка с никой от колегите си. Това се отнасяше и за съквартирантите му, с които беше на „здравей” – „здрасти”.
Събуди се късно (беше си взел отпуск за през сесията). Нямаше никой друг в стаята, но на Стоян не му пукаше дори и да имаше. Той запали цигара и се приближи до отворения прозорец. Слънцето вече печеше силно и обещаваше горещ ден. Стоян хапна набързо филия със сладко и излезе.
В автобуса за към центъра се сдърпа с някакъв контрольор, защото нямаше нито билет, нито карта, но той открай време си пътуваше така и беше свикнал да се разправя. Пред Университета срещна свои колеги, които му казаха кога са изпитите. На Стоян не му се прибираше и реши да се разкара към Паметника на съветската армия и „Попа”- обичайните места, където можеше да срещне познати.
В парка при паметника беше пълно с хора – жени, деца, старци, обичайната дневна паплач. Зад заведението „Баба Яга” видя един познат дилър на марихуана. Напушиха се, взеха си бира и седнаха на една пейка. След малко започваха да идват още техни познати, които насядаха около тях. По едно време се появиха Мая, Владо и Мила, те се присъединиха към групичката, защото имаха общи познати. Стоян погледна замислено Мая. Можеше да стане нещо между тях, но този глупав Пешо развали всичко. „Само да ми падне тоя мърльо” – мислеше си Стоян – „на отворен ще се прави. Добре ще го ступам!”
- Довечера ще има рага/реге парти в Дупката – каза някой.
- Супер! Там не се плаща вход.
- А и може да се вкара алкохол отвън...
- Хайде тогава наздраве!
Последва шум от удрящи се една в друга бутилки и едно всеобщо „Наздраве!”
- Ние пък сега, като метълите станахме – обади се Владо – те през пет минути си казват наздраве по повод на това, че са метъли.
Другите се разсмяха.

5.

Полицейски коли се бяха струпали пред ЦУМ, от страната на булевард „Мария Луиза”. Между тях имаше линейка, в която двама санитари тъкмо вкарваха с носилка тялото на покойния Венцислав Петров, което беше учудващо леко. Няколко полицаи ги съпровождаха, за да прогонват зяпачите.
- Видя ли трупа? – попита шепнешком единият униформен колегата си.
- Не. Вече го бяха покрили.
- Кожата му беше хлътнала като... като на някакъв каторжник от концлагер! Сякаш ... сякаш е бил изпразнен отвътре.
- За всичко ще има медицинско обяснение.
Следователите стигнаха до извода, че убийството е в резултат от разчистване на сметки между мафиотски организации. Венцислав Петров беше известен с тъмните си афери. След разпита на свидетелите, полицията се зае да издирва човека, който беше седял на една маса с Петров малко преди убийството.

* * *

Движението по булевард „Мария Луиза” по принцип беше натоварено, а след появата на полицейските коли настъпи пълен хаос. Стана неволна катастрофа, която предизвика задръстване, последвано от псуване от страна на изнервените шофьори и вой на клаксони. Близо до тротоара пъплеше каруца, теглена от кон, в която седяха двама цигани. Единият беше млад, здрав момък с мрачен поглед и сурово лице. Другият беше старец на преклонна възраст, слаб и прегърбен. Очите му бяха остри и пронизващи като на ястреб.
- Сега се чувствам много по-добре – заяви младежът, чието име бе Мариян – преизпълнен съм с енергия да довърша започнатото. Днес ще се разправя с всеки от гадовете. Един вече си отиде. Остават още двама.
- Сега е моментът да помислиш дали да не се задоволиш единствено с отмъщението и смъртта на враговете. Или непременно държиш да довършиш Ритуала. При него има опасност да загубиш душата си.
- Твърдо съм решен, дядо. Няма да се спра пред нищо.
- Добре тогава. Трябва да убиеш другите двама до полунощ. Днес се навършва една година.
- Да. Знам – Мариян се унесе в мрачни мисли. За пореден път си спомни за нещастието, сполетяло семейството му... което беше причината за нещата, които вършеше и тепърва щеше да извърши.
Всичко се случи на този ден преди година. Семейството на Мариян дължеше пари на Венцислав Петров. Самият Мариян работеше за Петров, чиято фирма се намираше близо до Факултета. Мариян беше закъснял с плащането и тогава самият Петров заедно със сина си и негов приятел – наркоман дойдоха в дома му. Когато разбраха, че няма пари да плати, тримата започнаха да чупят и трошат, каквото намереха в малкия апартамент. Непрекъснато го обиждаха и псуваха. Изведнъж се беше появила жената на Мариян – красивата Ана, която беше извела детето им на разходка. Тя започна да крещи и да кълне натрапниците както беше с пищящото дете в ръце. Венцислав й бе ударил шамар, Мариян се бе спуснал към него, но Петров младши и наркоманът го събориха на земята и започнаха да го ритат. След това го вързаха за един стол, докато Петров беше съборил жена му в един ъгъл и я изнасилваше. Тя пищеше неистово, а Мариян не можеше да ѝ се притече на помощ. След това другите двама също ѝ се изредиха, като я биеха и ѝ говореха мръсотии. Когато си тръгнаха, Ана лежеше в безсъзнание. Детето, което бе държала, преди да бъде съборена, също беше в несвяст. Беше си ударило главата. Ана бе починала няколко часа по-късно в болницата. Два дни след това детето се обеси в стаята си.
Мариян бе неутешим. Бе загубил единствените хора, заради които си струваше да живее. Които носеха смисъл на съществуването му. Затова копнееше за възмездие, но то нямаше да бъде достатъчно. Той щеше да осъществи Ритуала, каквото и да му струваше това. Първата част на Ритуала включваше ликвидиране на убийците на жена му и то на същата дата, година по-късно, на която тя беше убита. Основна роля играеше и ковчежето с инструктирана демонска глава, което седеше покрито в задната част на каруцата. От него се разнасяше нещо като тихо стенание, което не беше достъпно за човешки уши. Старият циганин обаче го чуваше. Той владееше древното изкуство да Вижда и Чува. Неща, недостъпни за обикновения човек. Неща, които излизаха извън границите на познатата реалност и се търкаляха по ръба ѝ. Освен това старецът владееше Познанието, което му позволяваше да влиза в съзнанията на други хора и да ги манипулира. А също и други неща...
Каруцата се движеше по улицата и никой не ѝ обръщаше внимание. Старецът бе създал психическо поле около нея, така че хората не я виждаха или по-скоро виждаха нещо, върху което не задържаха нито секунда вниманието си. Така щяха да си спестят сблъсъци с агресори, полиция, скинове... Просто никой нямаше да ги забелязва. Един скин ги бе видял отдалече и бе тръгнал към тях, но попадайки в полето около каруцата изведнъж се бе почудил защо излиза без причина на улицата.
Старецът наблюдаваше за Нещата. Още ги нямаше. Но щяха да се появят вечерта. Тогава беше тяхното време. Сега се виждаха само неясни размити форми, подобни на петна по дрехата на художник, в жълти и зелени цветове, които се издуваха и свиваха и малко напомняха на медузи. „Те” висяха над тротоара. Хората минаваха през тях без да усетят или да видят нещо и за миг дрехите им се оцветяваха в съответния цвят на „медузите”. Беше красиво. Жалко, че друг не можеше да му се наслади.

6.

До обяд Петър разнесе половината от пликовете, предназначени за строителните фирми в „Хаджи Димитър”. По малките улички се оправяше по-лесно, а и фирмите бяха начесто. Петър вече гледаше по-оптимистично на нещата. Ще успее да свърши навреме и после – край с тази работа. Може би щеше да се върне да учи (в университета се водеше за прекъснал) и след това да си намери по-смислена работа.
Поредната фирма се помещаваше в някакъв мрачен и мръсен блок. На стълбището имаше съвсем малки прозорчета и светлина нахлуваше едва-едва. Поне беше хладно в сравнение с пещта навън. Петър трябваше да се качи на третия етаж. Изкачвайки стъпалата от първия до втория, той видя някаква неясна фигура, която го стресна. На стълбищната площадка за негово най-голямо изумление имаше гола човешка статуя в естествена големина, която приличаше на изображение от гръцката митология. Статуята може би някога е била бяла, но сега по нея се бе напластил дебел слой мръсотия. Петър я заобиколи и се качи до третия етаж.
В апартамента, където се помещаваше въпросната фирма нямаше никой. Както беше по инструкции, Петър позвъни на съседите, при които по възможност трябваше да остави доставката. Отвори му някаква бабичка. Той ѝ каза, че носи куриерска пратка за господин Топузов, шефът на фирмата от съседната врата, попита я знае ли кога би имало някой на адреса и когато получи отрицателен отговор помоли, ако би било възможно да остави пратката на нея, ако тя не би имала нищо против да я предаде. Бабичката сви рамене и поиска да види пакета. Петър ѝ го подаде, тя го огледа и каза, че ще го вземе. След като се подписа на името на получателя в документа в куриерската папка на Петър, старицата понечи да затвори вратата. Изведнъж се закова на място и се вгледа в някаква точка над главата на Петър.
- Ще вали – промълви. След това затръшна вратата.
Петър излезе от блока със смесени чувства. Навън все още грееше силно слънце. Само в далечината се виждаше едно облаче.


7.

Мая наблюдаваше събиращите се в далечината облаци и се радваше искрено на живота. След толкова дни на нерви и напрежение сега се чувстваше толкова добре сред старите си приятели. Пейката на която седеше в момента ѝ се струваше най-прекрасното място на света. Бирата се лееше, времето летеше, слънцето грееше. Докато над „Хаджи Димитър” облаците се сгъстяваха, започна да прегърмява и след малко заваля.
Пристигнаха още приятели на Петър – Ники, Сашо, Весела, Иван. Те се радваха да видят Мая.
В късния следобед, когато най-накрая слънцето спря да пече толкова силно, компанията се разпадна на малки групи. Дойде някакъв тип, който извика Стоян и още няколко човека със себе си. Адски изнервен той изглеждаше пребледнял и не на себе си. Мая, Владо, Мила, Иван, Сашо и Весела тръгнаха към „Попа” да хапнат по една пица на парче. Останалите или тръгнаха нанякъде, или останаха на пейките. Преди да се разделят си направиха среща в паркчето пред църквата „Свети Седмочисленици”, за да тръгнат заедно на партито.
След като си взеха пица, Мая и хората с нея решиха да отидат в Борисовата градина. Естествено, взеха си още бира.

8.

Каруцата спря непосредствено до спирката на тролеите близо до „Попа”. Мариян слезе, премятайки сака с ковчежето на рамо. На „Попа” имаше малко хора, все още бе твърде рано. На пейките зад паметника седяха някакъв клошар и един младеж с маркови, но мръсни и опърпани дрехи. Погледът му беше мътен. Мариян се приближи към тях.
- Имаш ли цигара – попита го младежът. Мариян му даде.
- А случайно да ти се намират петдесет стотинки – присъедини се към исканията клошарът.
Циганинът отговори:
- Имам, но ми трябват за друго – след това се обърна към младежа – познаваш ли Боби Сухото?
- Какво ти трябва? Материал ли?
- Да.
- Имаш ли къде да пишеш?
- Ще помня.
- Добре. Ще ти дам джиесема му. Сигурен ли си, че ще го запомниш? Така. 0887... Хайде, приятно. И му прати много поздрави от Пора.
Мариян използва един телефон „Булфон”, за да се обади на Боби. Уреди си среща след десет минути пред църквата “Свети Седмочисленици”. Докато чакаше, си купи едно патронче ракия.

* * *

Боби се появи с десет минути закъснение. Той беше висок и слаб, не беше нито напълно бял, нито пък съвсем циганин. Лицето му беше бледо и изпито. Носеше дънкови къси панталони и стара риза с дълъг ръкав. Мариян се приближи до него.
- Здрасти, Боби.
- Ти откъде ме познаваш – присви очи Боби – виждали ли сме се? Изглеждаш ми познат...
- Веднъж един приятел си взе материал от тебе и аз бях с него.
- Добре. Колко искаш?
- Десет грама.
- Пари имаш ли?
Мариян тръгна да бърка в джоба си.
- Не тук. Ще отидем в едно дворче.
Двамата излязоха от паркчето, пресякоха „Граф Игнатиев” и поеха по една от преките му. Завиха през един безистен и се озоваха в просторен заден двор. Отидоха в едно тъмно ъгълче, което две дървета, растящи пред самия блок, скриваха от слънцето.
- Чакай тук.
Боби тръгна нанякъде и след малко се върна с някакъв сак.
- Искаш ли да го пробваш? Аз мисля сега да се боцна.
- Добре.
В сака имаше хероин, както и две готови спринцовки.
- Тази е за клиенти – ухили се Боби и му подаде едната. След това нави
ръкава си. Цялата му ръка беше в белези. Докато дрогата се вливаше в жадното му тяло, той затвори блажено очи. После се обърна към Мариян.
- Как си приятел? Аз...
И в следващия миг ослепителна болка избухна в главата му. Мариян бе
забил собствената си спринцовка в лявото око на Боби. Той закрещя, Мариян го събори на земята и натисна навътре спринцовката. След това извади ковчежето с инструктирана грозна глава с два рога на капака му и го отвори. С оцелялото си око, преди да загуби съзнание, Боби видя мрака, идващ отвътре. След миг този мрак го сграбчи и с шеметна бързина го запокити в някаква бездънна бездна.

* * *

Мариян се върна при стареца, който седеше в каруцата, носейки си ново шишенце алкохол.
- Имаше двама души които ме видяха.
- Покажи ми ги.
Мариян му посочи младежа с опърпаните маркови дрехи и клошара,
седящи на пейките. Старият циганин се обърна към тях и потърси връзка с умовете им. След лек психологически натиск те ни си спомняха да са говорили с някого отпреди половин час. Не че беше много трудно.

9.

Когато дойде и ги извика, Пора бе по-уплашен откогато и да е в живота си. Пристигна при пейките, видя Стоян и започна да му говори несвързани неща за Боби. Тръгнаха с него.
Стоян беше загубил връзката си с Боби, но двамата бяха прекарали заедно детството си. Заедно бяха започнали да взимат наркотици, но докато Стоян успя да ги откаже, Боби продължаваше да се друса все повече и повече. Оттогава не се бяха виждали.
Сега това, което беше останало от Боби, го ужаси. Тялото лежеше в един тъмен ъгъл в голям заден двор. След като го бе намерил, Пора го бе покрил с някакви парцали. След като ги махна, пред всички се разкри гледка, която дълго щеше да ги преследва в кошмарите им. По ръцете и краката имаше някакви огромни черни петна, кожата по гърдите и корема беше хлътнала, костите се очертаваха под нея. Бузите му бяха виснали като на стогодишен старец, в едното му око бе забита спринцовка, а другото беше празно. Нямаше око, а само тъмно петно, в което никой от тях не можеше да се взре за дълго време. Сякаш пронизваше душите им и ги разкъсваше.
Нямаше да казват на полицията, за да си спестят неудобни въпроси. Отново покриха тялото и излязоха потресени от двора.
- Не знам за вас, но аз мисля да се надрусам – каза Пора, който беше намерил сака на Боби – Може да отидем у нас.
Останалите тръгнаха с него. Стоян не мислеше да се друса, но със сигурност щеше да се напие. В памет на Боби. Той го заслужаваше.

10.

Петър вървеше под дъжда и проклинаше късмета си. Старата жена от блока бе излязла права – заваля. При това дъждът ставаше все по-пороен. Петър беше по къс ръкав, нямаше с какво да се покрие, но повече го интересуваше да запази пликовете сухи в куриерската чанта. Картата на района му беше станала на парцал след като няколко капки дъждовна вода я намокриха. Трябваше да я прибере и да я извади пак, когато спреше на сухо.. Но в момента се намираше на моста между „Хаджи Димитър” и „Сухата река” и нямаше къде да се подслони. Поредният му адрес се намираше някъде след моста. След като го отмина, се озова на някакъв булевард. Трябваше да намери пряка на булеварда. Но от дъжда не виждаше нищо, а и вече бе мокър до кости, беше му станало и студено. Тръгна сляпо нанякъде без да му пука в коя посока е и когато се озова близо до вход на блок, се пъхна под козирката му. Петър седна на стълбите пред входа. Беше се поизморил. Почти бе привършил с „Хаджи Димитър”, но му оставаше „Красна поляна”, което бе на другия край на града. Никога нямаше да успее навреме. А и на него вече не му се занимаваше. Мислеше да зареже всичко и да си купи някакъв алкохол.
Остави куриерската чанта на земята и се протегна. Да, наистина мислеше да го направи. Да отскочи до най-близкия магазин и да се върне да си пийва пред входа. Майната им на доставките.
Петър огледа входа. Беше вход „В” на блок 16. Изведнъж се сети нещо, отвори чантата и извади поредния запечатан плик. Адресът беше „Суха река” блок 16, вход „Б”. Какъв късмет! Петър скочи на крака. Все още нямаше да се предаде. Все още имаше надежда за успех. Грабна чантата и забърза към предишния вход.
След като остави пратката заобиколи блока и откри, че от тази си страна има няколко магазина. Един от тях беше на фирма, до която имаше цели две списания. Отиде и ги остави на някакъв служител. След това напусна блок 16 и под проливния дъжд продължи да разнася.

* * *

С „Хаджи Димитър” свърши. Трябваше да се насочи към „Красна поляна”. Взе тролей за две спирки, после трамвай 22 до самия квартал. Тук не валеше. Слезе на пазарчето. Оттам реши да звънне по джиесема на приятеля си Иван. Самият Петър нямаше мобилен телефон, използваше фонокарта.
Иван му каза за партито и срещата в девет на „Седмочисленици”. Петър обеща, че ще дойде. Преди да затвори, Иван каза, че и Мая в момента е с него и другите. Петър не можеше да повярва. Мая! След толкова време щеше да я види. Само по-бързо да остави проклетите списания. Мислеше да разнесе всички без изключение.

11.

- Пешо се обади – сподели Иван. Той и останалите все още бяха в Борисовата градина.
- Пешо! – възкликна Мая – защо не ми го даде?
- Той звъни от фонокарта и му свършваха импулсите. Ще го видиш довечера. Той ще дойде.
- Супер! – зарадва се Мая. Не по-малко от Петър тя искаше да се срещнат.
До девет часа времето мина неусетно.

12.

Стоян допиваше поредната водка, докато приятелите му се бяха натръшкали по леглата и креслата. Намираха се у Пора и всички бяха друсани. Само Стоян пиеше. Вече бе много пиян. Не му се седеше вече в апартамента и реши да тръгне към „Седмочисленици”. Знаеше, че там ще има среща преди партито, но не помнеше в колко часа.
Взе си бутилката водка и излезе от блока, намиращ се близо до „Петте кьошета”. Дотътри се до църквата прекалено рано – към седем и половина. Заспа на някаква пейка.

13.

Благодарение на способността си да влиза в умовете на хората старият циганин узна от Пора, който забързано мина покрай каруцата, че отива да предаде вестта за смъртта на Боби на Стоян.
- Няма ли да тръгнем след него? – попита Мариян.
- Ще чакаме – отговори старецът – Те ще се върнат.
И наистина след около десет минути Пора, Стоян и още няколко човека минаха забързано към дворчето, където бе убит Боби. Старият циганин можеше да влезе в ума на Стоян и да го накара да дойде при тях, но това противоречеше на правилата на Ритуала. Мариян сам трябваше да го ликвидира.
След като видяха трупа, Стоян и останалите се запътиха към жилището на Пора. Те за пореден път минаха покрай „Попа”, без да забелязват спрялата каруца.
- Вече е време да ги последваме? – обърна се Мариян към стария циганин.
- Не се безпокой. Почини си. След няколко часа пак ще дойдат.
Старецът даде команда на коня и той потегли нагоре по „Граф Игнатиев”. Спряха пред Министерството на вътрешните работи, което се падаше отляво на „Свети Седмочисленици”.
Мариян легна отзад в каруцата и заспа. Старецът остана буден.

* * *

- Събуди се! Ето го!
Мариян отвори очи. Слънцето вече клонеше към залез и не беше горещо,
а само приятно топло. Мариян се изправи и слезе от каруцата. Огледа парка пред църквата. Имаше доста хора. В момента бабите и майките с децата си тръгваха, а пристигаха младежите, шумните компании с бирите. На една пейка седеше самотен човек, опрял глава на скръстените си на краката ръце. Или спеше, или беше пиян или дрогиран. Мариян го позна. Беше Стоян.
Мариян взе сака с ковчежето. Време беше да приключва. Отиде до спящия и седна до него. Приближи се максимално близо. Стоян не помръдваше. Мариян остави сака до себе си и го разкопча. Щеше да отвори ковчежето, да нанесе един бърз удар с ножа си и всичко щеше да приключи. Първата част от Ритуала щеше да бъде завършена.
Изведнъж някой измъкна сака изпод ръцете му и в следващия миг силен удар го повали на земята.
- Шибан циганин! Наркоман!
Двама едри скинове се бяха надвесили над него. Единият го изрита в
корема, а другият започна да удря Стоян. Последният бе зашеметен от „събуждането”, падна на земята и събори бутилката с водка. Двамата бръснати започнаха да ритат падналите и да ги псуват.
- Престанете! – чу се мощен глас. Скиновете се обърнаха и се озоваха срещу стария циганин. Викът му сякаш не излезе от устата му, а се вмъкна направо в мозъците им.
- Махайте се!
- Ти ли ще ни кажеш, дърта чернилко? – каза заплашително единият и тръгна напред. Старецът само го гледаше. Изведнъж скинът нададе вик и се хвана за главата. Другият гледаше недоумяващо как събратът му се свива на две и започва да крещи. Сякаш някой разпорваше корема му и бъркаше с отвертка в главата му. Падна на земята, започна да се гърчи, от устата му излизаше пяна.
В този момент откъм Министерството се зададе полицай. Стоян вече си бе плюл на петите, скинът заряза падналия си другар и хукна да бяга. Все още стискаше сака. Мариян хукна след него.
Когато пристигна, на полицая му се стори, че вижда падналия младеж и стар циганин, надвесен над него. След миг обаче от стареца нямаше и следа.
Мариян настигна скина малко преди „Попа”, удари го няколко пъти и си взе сака. Наоколо имаше доста хора, които ги гледаха, затова Мариян побърза да се измъкне. Зад себе си чу вика на скина:
- Ще те спипам, копеле!
Върна се тичешком към „Седмочисленици”. В главата си чу гласа на стареца. „Аз съм на площад „Славейков”. Ела там”.
Когато отново бяха заедно, Мариян омърлушено констатира:
- Изпуснахме го.
- Не сме. В девет часа имат среща на църквата. Освен това... има нещооколо това място. Прокълнато място. Преди да бъде църква е било турски затвор. А и след това в това паркче са се вършили много престъпления, то е станало кондензатор на отрицателна енергия. Рано или късно злосторниците минават през това място. Стоян също ще се върне. Помни ми думата.
Мариян мълчаливо се съгласи. Знаеше, че може да има доверие на стареца.

14.

Към 18 часа Петър бързаше към последния адрес. Беше разнесъл всички списания без едно. Без последното. То беше адресирано до господин Венцислав Петров. Адресът на неговата фирма беше на булеварда, където минаваше трамвай 22. На самия булевард имаше още две фирми от списъка на Петър. Тази на господин Петров се намираше малко зад тях, в един просторен двор, от чиито две страни имаше други фирми, а зад него беше началото на Факултета. В тях имаше хора. Но в двора, където в една барака се помещаваше фирма „Петров и син”, нямаше никого. Изглежда работното време беше свършило.
Петър изпсува наум, докато обикаляше празния парцел. Огледа се за пощенска кутия (достатъчно голяма за да се побере списанието и заключваща се), но такава нямаше. По инструкции трябваше да звънне на съседите. Той отиде до съседната фирма и попита дали не може да остави пратката при тях.
- В никакъв случай! - отговори му един брадат работник – Не искаме да имаме нищо общо с фирмата на господин Петров. Знаеш ли, че днес са го убили?
Петър се опули глупаво срещу мъжа.
- Истина ти казвам. Одеве тук беше пълно с полиция. Но ти не се притеснявай за господин Петров. Странни сделки въртеше той с опасни хора, но най-накрая си намери майстора.
Петър благодари за информацията и се обърна да си ходи. Е, това беше. Краят на работния ден. Остана само с едно писмо, но се оказа, че човекът, до когото е адресирано, е мъртъв. Значи можеше да го върне с чиста съвест на Марински.
- Хей, младеж, почакай! – спря го брадатият мъж – Къде си се разбързал. Ние сега свършваме работа. Ела да пийнеш с нас. Какво си се омърлушил. Да не би да имаш още работа?
- Не – усмихна се Петър – от днес работата свърши.
- Да вървим тогава в кръчмата.

* * *

На Петър му беше забавно в кръчмата, намираща се непосредствено до пазарчето в „Красна поляна”. Работниците от строителната фирма се оказаха приятни събеседници. Оказа се, че същия ден бяха взели заплати и се надпреварваха да черпят Петър с бири, чиито пари отдавна бяха свършили. По едно време той се сети, че трябва да звънне на шефа си, за да му каже как е протекъл работния ден и да се уговори евентуално за плащането.
Излезе от кръчмата и се запъти към „Булфон”- а, намиращ се на спирката на автобусите. Навън вече бе тъмно, беше приятно хладно. Петър се чувстваше отлично и развеселен от бирите. Той набра служебния номер, на който отговаряше Марински и зачака. След третото позвъняване отсреща се чу женски глас:
- Ало?
Това беше странно, защото Марински приемаше лично обажданията на този телефон, не използваше секретарки.
- Търся господин Марински.
- Момент.
След малко шефът му се обади:
- Ало? Кой се обажда?
- Господин Марински, обажда се Петър. Исках да ви кажа, че разнесох всички списания без едно – това до Венцислав Петров и...
- Какво? – прекъсна го Марински – Това е най-важната пратка! Трябва да я занесеш. Непременно трябва да я занесеш! Чуваш ли? Задължително!
Петър за пръв път чуваше шефът му да говори с такъв тон – някак писклив и истеричен.
- Но господин Марински, във фирмата отдавна няма никого, а и чух, че Петров бил умрял...
- Това няма значение! Никакво значение! Разбра ли!?
- Скъпи, какво става, какво си се развикал. Ела най-накрая да оправиш пердетата – чу се приглушено женският глас – Хайде, скъпи, успокой се.
- Спокоен съм, спокоен съм! – изрева Марински – Слушай копеле малко... не ти, скъпа! ... искам да занесеш проклетата пратка или няма да получиш никаква заплата ясно ли е?! Търси съсед, нали знаеш инструкциите!
- Но...
- Никакво „но”! Тази пратка задължително трябва да я оставиш. Търси
съсед! Разбра ли?!
- Да – Петър преглътна. За пръв път се запита дали в пликовете действително има само списания. Ако откриеше нещо нередно в пратката би могъл да отиде в полицията.
- И да не си посмял да отваряш плика, чуваш ли? Ако го направиш, ще ти се случи нещо много лошо – Марински се разсмя някак зловещо и подигравателно. Петър го побиха тръпки.
- И се обади, когато доставиш списанието. По което и да е време. Стига да е преди полунощ. Иначе...
- Хайде, де, скъпи. Пердетата те чакат.
- Идвам, скъпа.
После се чу трясък, шум от чупене на някаква мебел, възклицание „О,
скъпи” и женски смях, а накрая някаква странна поредица от викове на удоволствие и писъци на ужас. А никой не си направи труда да затвори телефона.
Петър бавно остави слушалката. Имаше чувството, че ако бе слушал още малко странната какофония, щеше да полудее. Имаше усещането, че този, с когото говореше, не беше Марински. Дори и човек не беше.
Петър видя, че часът е девет без петнайсет. Съвсем беше забравил за срещата. Трябваше да я отмени. Набра номера на Мая.

15.

Вече бяха тръгнали към църквата, когато джиесема на Мая иззвъня. Тя го вдигна.
- Да? Пешо! Какво става? Къде си? Какво? Няма да дойдеш? Добре, хайде да си направим по-късна среща. В единайсет. На „Седмочисленици”. Чао.
- Имал проблеми с работата и щял да закъснее. Каква работа в девет вечерта?!
Мая беше разочарована. Смяташе, че Петър ѝ върти номера. Може би не искаше да я вижда и увърташе. Но пък се беше съгласил за по-късната среща. Странна работа.
В девет часа пред „Седмочисленици” бе пълно с младежи, идващи на срещата. Заформи се голяма група, която след малко се запъти към „Дупката”. Стоян също си беше намерил познати и вървеше с тях. Разказваше им за скиновете, чието нападение не помнеше съвсем добре. Бе си взел още водка.
Докато младежите вървяха по дясната, осветена част от „Граф Игнатиев”, лявата тънеше в мрак и никой не поглеждаше натам. Каруцата с двамата пътници напредваше безшумно именно от тази страна.

16.

Петър се върна омърлушен в кръчмата. Допи бирата си и извика ядно:
- Майната му на тоя Петров!
- Какво за Петров? – попита един от работниците на неговата маса.
- Трябва да предам на него едно пратка. Но той е мъртъв. Тогава по инструкция плика се дава на служител от фирмата. А във фирмата няма никого. Тогава бих могъл да оставя пратката на съсед, стига той да е съгласен. И накрая остава пощенската кутия, но там няма и такава! Нищо няма! Мамка му!
- Познавах един младеж – намеси се някакъв местен пияница от съседната маса – Циганин, но добро момче. Работеше при Петров. Къщата му е точно зад двора на фирмата. После се случи нещастие със семейството му и той се премести. Но майка му може би остана в къщата...
Петър скочи на крака. Може би имаше надежда...
- Извинявайте много – обърна се той към мъжа – къде точно се намира тази къща?
* * *

Къщата бе малка и схлупена. Имаше буренясало дворче, опасано от счупена ограда. Вътре не светеше. Погледна тъмните прозорци и мерна едно детско личице с плитки. Значи все пак не всички спяха.
Прекоси пътеката в двора и се озова до входната врата. Нямаше звънец, затова почука. Никакъв отговор. Никакво момиченце с плитки. Почука пак, този път по-силно. Сякаш след цяла вечност от вътре се чу шум. После вратата предпазливо се отвори. Показа се възрастна циганка по нощница.
- Да? Какво има?
- Добър ден, ъъъ вечер! Нося куриерска пратка за господин Петров, директор на фирма „Петров и син”. Тъй като в момента няма никой във фирмата, дали не бих могъл...
- Какво искаш от мен, младежо?
- Да предадете този плик на фирмата до вашата къща – Петър ѝ подаде пратката. Тя не посегна да я вземе. Отвори широко вратата и каза:
- Може и да го направя. Но първо влезте да пиете чай.
И без да дочака отговор влезе в къщата. Петър я последва.
Бабата го настани пред малка маса в хола. От хола започваше коридор с врати от двете му страни. Изведнъж от първата врата вдясно излезе момиченцето с плитките. То погледна Петър и се усмихна. Той отвърна на усмивката ѝ и попита:
- Как се казва малката?
Бабата се обърна така рязко към него, че младежът се стресна и подскочи.
- В никакъв случай не влизай през тази врата – тя сочеше вратата вдясно. - Чуваш ли? В никакъв случай. Аз отивам в кухнята. След малко се връщам.
И изчезна по коридора.
Петър се отпусна на стола. Толкова бе изморен... Момиченцето го гледаше и сякаш го преценяваше. След малко отиде до вратата, откъдето бе дошло и застана пред нея. Направи подканващ жест с пръст към Петър. „Ела! Ела!”
- Баба ти забрани. Иначе бих дошъл.
- Хайде, ела, моля те – проговори за пръв път момиченцето – мама иска
да те види.
Тя го гледаше умоляващо и той нямаше как да не я последва.
В стаята, където влезе, не светеше. Отвън луната осветяваше две легла. На едното беше седнала най-красивата циганка, която Петър бе виждал в живота си. Момиченцето седна в скута ѝ и жената го прегърна.
- Здравей! Ти си Петър, нали? И куриерстваш – обърна се тя към Петър.
- Да – потвърди той – но откъде ме познавате?
- Искам да направиш нещо за мен, Пешо. Нали може да ти викам така? Имам една пратка за теб. Извънредна пратка. Много специална пратка. Ще се справиш ли?
- Ами аз не знам...
- Отговори ми само: ще го направиш ли? Да или не? – в гласа на жената прозвуча твърдост.
- Да – отговори Петър след секунда колебание.
- Добре. Трябва да занесеш съобщението в единайсет часа тази вечер пред втората пейка вляво от църквата „Свети Седмочисленици”. Трябва да го предадеш на Мариян. Нито на служител, нито на съсед. На Мариян. Ето и съобщението.
Жената се наведе над него и зашепна в ухото му. Странно, имаше чувството, че от дъха ѝ го полазват тръпки. Но вече нищо не можеше да го учуди.
- Благодаря ти предварително – промълви жената – а сега сбогом.
В този миг викът на старицата стресна Петър и той се обърна към вратата.
- Къде си? Къде отиде? В стаята си отишъл, нали? Казах ти да не припарваш там! Ти си изчадие адово, ти...
Петър се извърна към жената на леглото да я помоли за помощ и дъхът му спря. Жената беше изчезнала. В леглото лежеше неподвижно тяло, чиито очи гледаха в нищото. А в съседното легло трупът беше детски, в рокличка. Петър закрещя.
В този миг старата циганка нахлу през вратата. Очите ѝ бяха кръвясали, по устата ѝ имаше пяна.
- Защо трябваше да влизаш? Защо? Поканих те на чаша чай, а виж какво направи ти! Виж какво направи! Уби ги! Уби ги, нали!?
Петър се измъкна покрай бабата, а тя го хвана за ръката и започна да го дере и хапе. Той се отскубна и хукна към входната врата препъвайки се в тъмното. Зад него старицата продължаваше да крещи:
- Къде отиваш? Къде отиваш? Уби ги и сега си отиваш! А аз исках само да пием чай! Да пием чай! Да... пием...
Петър отвори вратата и се втурна навън, в нощта. Бабата бе застанала на прага. Вече не викаше, а плачеше. След това погледна луната и нададе вой като ранено животно. После влезе в къщата и затръшна вратата. Настъпи тишина.
Петър тръгна към спирката на автобусите. След всичките си преживявания в къщата бе забравил плика на масата в къщата. Майната му! Щеше да каже, че го е предал на съсед и да сложи измислен подпис на листа, където се подписваше получателят.
За негова изненада на листа с имената на получателите празното място под господин Венцислав Петров беше попълнено. „Ана – служител”. След това имаше подпис и днешна дата. Само че при датата нещо не беше наред. Написаната година не беше сегашната. Беше миналата.
Петър за пореден път се озова пред „Булфон” – апарата и набра телефона на Марински. Оттатък се чу веднъж сигнал „свободно”. После от слушалката се разнесе някаква нежна музика на пиано. Чуваха се и разни женски гласове, които казваха откъслечни фрази или просто припяваха заедно с музиката. „Ало кой се обажда” – произнесе един от гласовете и последната дума продължи да ехти като ехо, като постоянно затихваше: „обажда, обажда, обажда”...
- Ало? Господин Марински?
„Ало? Господин Марински?” По телефона чу собствения си глас, но многократно приглушен и тих сред всеобщата глъчка от гласове и музика.
- Ало! Аз съм, Марински – гласът му се извиси над останалите.
- Господин Марински, разнесох пратките. Всичките пратки. До една.
- Браво. Отлично! Добра работа! Знаех си, че ще се справиш. Ела утре в офиса да си получиш заплатата.
После гласът на Марински се изгуби, смеси се с общата глъчка, която изведнъж се усили, музиката се забърза, стана по-груба, все по-бърза и по-бърза, докато накрая някой просто натискаше безразборно клавишите на пианото.
- Стига! Дръпнете завесата! – чу се непознат глас и връзката прекъсна.
Петър остави слушалката. Може би имаше време да изпие нещо преди да
се спусне към центъра. Нещо твърдо. С изненада установи, че часът е десет и половина. Беше се бавил в къщата час и нещо! А на него му се бяха сторили десет минути. Но вече нямаше какво да го учуди.
Петър пресече булеварда, за да отиде до спирката от другата страна. Надяваше се нещо да мине скоро. Имаше среща след половин час. А също и пратка. Надяваше се да е последната за вечерта.

17.

На партито в „Дупката” беше претъпкано. Там не се плащаше вход, нито имаше охрана, която да пребърква, затова всеки можеше да отиде и да си внесе алкохол отвън. Бяха се домъкнали всякакви мизерни типове и клошари. Все пак „Дупката” трябваше да поддържа имиджа си.
На Мая в началото ѝ беше забавно, но после като че ли се умори и седна в един ъгъл. Мила си проправи път до нея през хората и цигарения дим, който се стелеше навсякъде.
- Как си? Тъпо ли ти стана?
- Малко се уморих. Отрано сме навън, а съм си загубила тренинга да пия бира цял ден.
- Хайде да излезем малко навън. Опуших се тук.
Двете тръгнаха към входа. Към тях се присъединиха Владо и Иван. Отвън също имаше доста хора. Някои играеха хек. Владо, Иван и Мила се присъединиха към играещите. Стоян също беше там. Той опитваше да ритне хека, но беше много пиян.
Мая повися малко около тях и след малко каза:
- Хайде да отидем да вземем Пешо.
- Още е десет и половина – отвърна ѝ Владо.
- Нищо. Хайде да тръгваме. На мен ми писна тук.
Иван се присъедини към нея, а Владо и Мила решиха да отидат по-късно. Неочаквано Стоян също изяви желание да дойде до „Седмочисленици”. Днес му се бе събрало много – първо Боби, после скиновете... Искаше да си го изкара на някого. А с Пешо имаше какво да си поговори.
Мая и Иван тръгнаха, а Стоян се влачеше след тях, като в същото времесе опитваше да се държи на краката си.

18.

- Връщат се! – възкликна Мариян.
- Значи и ние се връщаме.
- По дяволите! Писна ми от това размотаване напред-назад с тая каруца. Досега да съм го утрепал тоя.
Мариян вече бе порядъчно пиян. Бе продължил да пие, докато наблюдаваха младежите пред „Дупката”. Кръвта му кипеше, а ядът му нарастваше, докато чакаше. Искаше да убива още, да утоли жаждата на сърцето си. Ръцете го сърбяха, а и се чувстваше възбуден. След като убиеше Стоян, щеше да си потърси жена за през нощта. Нямаше значение коя. Първата, която харесаше. Независимо от желанието ѝ.
Старецът също забелязваше нетърпението на Мариян и се безпокоеше за него. Можеше да си докара неприятности.
Отдавна се бе стъмнило и светът за стария циганин бе изпълнен със звуци и гледки, недостъпни за обикновения човек. Из въздуха се рееха странни същества, подобни на птици, но с глави на гущери, които се въртяха безспирно в кръг. Докато каруцата се движеше по „Граф Игнатиев”, между колелата ѝ се стрелваха насекоми колкото кученца, които издаваха пронизително пищене или скърцаха с антените си, дълги като за радиоприемници. По тротоарите гъмжеше от духове на умрели – хора, кучета, котки, плъхове, които се движеха безцелно. Погледите им бяха празни. Изведнъж срещу каруцата се зададе талига, теглена от два чисто бели коня, направлявана от хуманоидно същество с много издължена глава и пипала вместо ръце. В едното пипало държеше камшик, с който шибаше конете, а с другото улавяше по някой дух на човек и го слагаше в задната част на талигата. Духът надаваше пронизителен вой. Каруцата се движеше точно срещу талигата, но естествено мина през нея като през въздух.
Спряха каруцата на тротоара до пазарчето. На земята, сред остатъците от плодове, зеленчуци, боклуци и счупени щайги се търкаляха малки, подобни на уродливи топки същества. Бяха покрити с къса кафява козина, някои имаха и бодли. Те се заравяха в боклуците, поглъщаха част от тях и се взривяваха в отвратителна зелена каша.
Стоян, Иван и Мая си бяха взели по една бира и бяха отишли да седнат на пейка. Втората вляво от църквата. Двамата цигани тръгнаха към тях.
Старецът видя, че около повечето дървета в парка, по цялата дължина на стеблата се бяха увили дълги и люспести същества, подобни на огромни змии. Под дърветата имаше малки, подобни на жаби животни, които ронеха пръстта около корените. Една от змиите гиганти се стрелна светкавично и погълна едно.
Около църквата нямаше много хора. На светлината на лампата пред самия ѝ вход петима души играеха хек. Като се вгледа по-добре, старият циганин видя, че двама от тях не са човешки същества. Единият, чиято кожа изглеждаше разложена, видя, че старецът го вижда и му махна с трипръстата си длан. Циганинът не отвърна на поздрава. Не беше желателно да се влиза в контакт със съществата.
От църквата старецът усещаше огромен прилив на енергия. Това наистина беше прокълнато място. Около основата ѝ имаше купчини трупове от малките същества, подобни на космати топки. Наоколо обикаляха десетки сенки- същества, представляващи материя от мрак в подобна на човешка форма, които понякога влизаха в човешките умове и сърца и засилваха омразата и злобата им, подтиквайки ги към престъпления. По-слабите и раними души - на деца, безпомощни клошари, болни от неизлечими болести те направо взимаха и отнасяха в мрачните бездни на своите царства. Писъците им огласяха околността, но само един човек можеше да ги чуе. Ковчежето, намиращо се в сака, носен от Мариян затрепери и воят на двете души, затворени в него, се сля с виковете на страдащите.
В момента обаче вниманието на двамата цигани бе ангажирано от трите човешки и живи същества на пейката.

19.

На неосветената спирка нямаше никой друг. След две минути пристигна автобус. Имаше табелка „За гараж”. Въпреки това спря. Освен Петър вътре, на най-предната седалка, седеше някакъв клошар в мръсен черен кожух, който изглеждаше заспал. Петър седна малко по-назад и автобусът потегли, ускорявайки бързо. Младежът вече нямаше билети, но по това време контрольори не се качваха. Той се отпусна блажено на седалката. Бяха му се случили странни и страшни неща, но в момента нищо не го интересуваше освен почивката. А и нямаше да закъснее за срещата. Щеше да види Мая.
Автобусът спря. Навън беше тъмно и Петър не виждаше къде се намират. Качи се някакъв човек. Беше висок и едър. Той застана прав до предната врата. Автобусът отново потегли. Неочаквано човекът извади от джоба си синьо скъсано елече с избелял надпис „Контрола” и го навлече. Подмина клошара и се изтъпанчи пред Петър.
- Карти и билети за проверка.
Петър го гледаше смаяно и не отронваше дума, докато онзи повтори:
- Вашето билетче или карта.
Петър можеше много да му говори. Можеше да му каже какво е преживял през деня, какви неща му се случиха, как се беше скапал от работа и от глупости, а този имаше нахалството да му иска билет в десет и половина вечерта! Но беше прекалено уморен за да се разправя. Освен това беше спокоен. Не му пукаше особено от контрольора. Затова просто каза:
- Нямам.
- Тогава ще слезете на следващата спирка и ще платите глоба от пет
лева.
- Няма да слизам и няма да плащам глоба.
Другият изобщо не се смути. С едно бързо движение сграбчи Петър за ръката и го изтегли от седалката. Петър усети дъхът му, смърдящ на евтин алкохол. После контрольорът хвана младежа през кръста и го вдигна като чувал с картофи. Хватката му беше желязна, Петър можеше само да размахва крака безпомощно и да нанася сляпо юмруци по тялото на противника си. Онзи сякаш не усещаше нищо и понесе тялото на „нередовния” към предната врата.
- Спри автобуса – обърна се контролата към шофьора. Последният като че ли не го чу.
- Казах спри автобуса! – извика силно контрольорът. – Имаме нередовен пътник.
След миг автобусът намали и спря. Вратите се отвориха.
- Хайде, слизаме – контрольорът понесе Петър навън. Озоваха се на тъмна спирка. В далечината се виждаха осветени блокове, сякаш на километри оттук. Шофьорът, който беше слязъл, се приближи до двамата. Контрольорът беше оставил Петър да се изправи и го бе хванал с огромната си ръка през врата. Неочаквано шофьорът го изблъска от Петър и младежът забеляза колко е ядосан.
- Ти на мен ли ще казваш да спра автобуса, бе!
След това удари с юмрук контролата в лицето и го зашемети. Продължи
го удря и рита, докато онзи не падна на земята, стиснал глава между ръцете си.
- Аз съм шофьорът и аз ще решавам кога да спра. Ще се прави той на отворен. Майната ти!
Спря задъхан и падналият използва момента, за да се омете. Шофьорът погледна Петър.
- Хайде, качвай се.
Петър влезе в автобуса и установи, че клошарът от първата седалка е изчезнал.
- Ще карам без да спирам, защото бързам да се прибера – обади се шофьорът, вече заел мястото си зад волана – Кажи закъде си.
- „Попа”, църквата „Свети Седмочисленици”.
- Ще те оставя на „Попа”.
Автобусът потегли с бясна скорост.

20.

- Пешо ще дойде ли със сигурност? – попита Стоян.
- Сигурно – отговори Мая. Чудеше се какво ли иска Стоян от Пешо.
- Супер. Това е много... много добре - на Стоян думите му се губеха.
Той се изправи и разби празната си бутилка в земята.
- Аз хубавичко ще си поговоря с него.
- Опиташ ли се да му направиш нещо, ще те смачкам – обади се Иван.
- Само имай късмет да посегнеш на Пешо.
- Нищо няма да му направя – кротко каза Стоян – а и каквото има, то си е между нас.
- Ще видим – измърмори Иван. Той беше нащрек за евентуални агресивни действия от страна на Стоян.
- Имате ли празни бутилки?
До пейката се бяха приближили двама цигани.
- Нямаме – изръмжа им Стоян – Махайте се!
- Иска ти се – процеди младият и тръгна към Стоян.
Иван се вгледа в другия, стария, вгледа се в очите му, които сякаш го поглъщаха, замайваха, омайваха. В следващия миг му причерня пред очите и припадна. Свлече се върху пейката.
- Какво става тук? – Мая понечи да се изправи, но установи, че не може да помръдне. Старият циганин се беше вторачил в нея и сякаш я беше приковал с поглед.
- Какво искаш от мене? – обърна се Стоян към Мариян. – Изглеждаш ми познат.
- Ела да ти кажа какво искам – промърмори циганинът. – Ела, де, ела.
- Мамка ти – изръмжа Стоян и понечи да го удари. Мариян бе по-бърз, отскочи встрани и хвана ръката на Стоян, като силно я изви. Стоян изохка и Мариян го повлече към църквата, отстрани, под един висок свод с колони. Там светлина почти не достигаше.
Мариян говореше на Стоян. Шепнеше му. Напомняше му за нещата, които е вършил и в същото време извиваше все повече ръката му. Когато болката стана нетърпима Стоян си спомни кой е Мариян. Понечи да каже нещо, но в същия миг циганинът го прободе с ножа си и му изкара въздуха.
Мая наблюдаваше с ужас как младият циганин завлича Стоян под тъмния свод. Видя как Стоян се строполява на земята и си удря главата в най-горното от трите стъпала, а циганинът продължава да му нанася удар след удар. И сякаш имаше нещо в ръката.
Когато Мариян отвори ковчежето, сред сенките около църквата настъпи раздвижване. Те бяха привлечени като магнит от него и се струпаха около Мариян и тялото на Стоян.
- Хайде, затваряй го и се махай оттам - извика старецът. Щом капакът се затвори съществата се пръснаха в различни посоки. Но не отидоха прекалено надалеч.
Мариян дойде до пейката целият в кръв. Погледът му беше безумен. Мая се уплаши, защото сега той гледаше нея.
- Искам я. Желая я. Сега!
- Не. Не е разумно. Свършихме първата част от Ритуала. Да си ходим!
- Не! Искам я. Направи така, че никой да не припарва. Създай поле или както там беше.
- Но...
- Направи го!
Старецът концентрира силите си, за да осъществи психичното поле.
Изведнъж един глас зад тях каза:
- Търся Мариян.
Двамата цигани се обърнаха изненадани, а Мая радостно констатира, че това е Петър. Той беше задъхан от тичането от „Попа” до тук.
- Имам съобщение за Мариян.
Мариян се приближи.
- Я да се махаш оттука.
- Съобщението е от Ана.
Мариян се закова на място.
- Какво? Какво каза?
- Съобщението е - Петър си пое дълбоко дъх, мислеше, че го е забравил, но когато заговори, думите сами излизаха от устата му. А докато говореше, Мариян видя жена си Ана, своята любима жена, защото съобщението беше от нея. Всичко изчезна, църквата изчезна, паркът изчезна, пейката, момичето, старецът, натрапникът, всичко стана бяло, а сред тази белота седеше Ана. Тя му каза:
- Стига толкова. Време е да престанеш. Освободи душите. Остави ме. Остави ме да почивам в мир. Обичам те.
След това образът ѝ избледня, белотата се разсея и Мариян отново беше пред пейката. Останал без сили, той падна на колене и заплака.
Петър и Мая подхванаха Иван от двете страни и се отдалечиха. Старият циганин се обърна към Мариян.
- Хайде. Да си ходим.
Помогна му да се изправи и двамата тръгнаха към каруцата. Докато минаваха покрай играчите на хек, те любопитно ги изгледаха.
- Не! – извика внезапно Мариян, когато преглътна сълзите си – Не мога да се откажа! Не и след всичко, което преживях. Съжалявам, Ана! Правя го за теб – извика той, гледайки нагоре към звездите.
Двамата стигнаха до каруцата и седнаха в нея. Старецът хвана юздите на коня и се строполи като отсечен. Някой беше метнал камък по него и сега от главата му течеше кръв.
Мариян се обърна и видя група от петнайсетина скина, които тичаха към тях и хвърляха камъни. Сред тях бяха и двамата, които бяха нападнали Стоян и Мариян по-рано през деня.
Мариян шибна коня, за да потегли. Старецът се обади:
- Бягай, спасявай се! Остави ме!
- Ще те измъкна! – каруцата напредваше, но скоро щяха да я настигнат. Един камък улучи Мариян по гърба. Той сякаш не забеляза.
- Остави ме – повтори старецът – бягай и довърши Ритуала.
- Няма да мога сам!
- Ще можеш! Аз ще ти помогна. Каквото и да се случи с мен, аз ще ти предам познанието си. Бягай сега.
Мариян преметна сака с ковчежето през рамо и се обърна за последно към стария циганин.
- Сбогом, дядо.
Скиновете приближаваха. Мариян скочи от каруцата и хукна да бяга по
„Раковски”. Повечето го последваха, но някои останаха при спрялата каруца, където лежеше старецът.

21.

Младежът се приближи до преобърнатата каруца и надникна вътре. Там, сред купчина натрошени дъски, лежеше стар циганин с рани по главата. Около него имаше малка локва кръв. Младежът щеше да тръгне да вика линейка, но в този миг старецът проговори:
- Не. Не викай линейка. Ела тук.
Младежът се приближи предпазливо. Тогава изведнъж старецът го
сграбчи за раменете и се вторачи в него. Младежът не можеше нито да мръдне, нито да мигне, някаква невероятна сила го бе приковала. В този момент усети прилив на енергия, толково мощен, че припадна. До него старецът се строполи мъртъв.
georgi-stankov
Мнения: 3
Регистрация: 13 май 2020, 10:19

Re: Прокълнатото ковчеже

Мнение от georgi-stankov »

ЧАСТ ІІ


Морето не мълчи бездушно.
Морето е самата смърт,
която своя пулс прислушва
в дълбочините на светът.

Там спят (сред адски ледни хали
и сред тайфун, що лес руши)
като кристали засияли
успокоените души.

Александър Геров – „Вик”



1. Бургас

Тъмнина.
Непрогледен мрак.
Луташе се без да вижда и да усеща нищо. Нищо освен чернотата, която направо лепнеше. Не знаеше защо е тук, нито къде отива. Не можеше да си спомни кой е. Спомняше си само очите. Пронизващите очи, които неотдавна го бяха погледнали. Не очи, а бездни. Сега сигурно се намираше в подобна бездънна бездна. Щеше ли да се измъкне някога? Щеше ли...?
Примигване. За миг всичко стана бяло, после угасна и светът се промени.
Намираше се на безлюден плаж. Беше нощ и имаше необичайно много звезди. Луната грееше. Морето беше спокойно.
Не, плажът не беше съвсем безлюден. Имаше две тъмни фигури на самата плажна ивица. Не искаше да отива при тях, но краката му сами тръгнаха натам. Бяха двама цигани – млад и стар. Младият седеше като статуя и не мърдаше. Образът на стария бе някак нереален – от време на време потрепваше, или пък ставаше прозрачен. Лицето му обаче винаги оставаше в сянка.
„Трябва да го намериш”. Чу гласа на стария направо в главата си. Циганинът кимна към фигурата на младия. „Трябва да го намериш. Името му е Мариян. Иди на плажа на Иракли. Там ще ти кажа какво да правиш”.
„Но кой си ти, какво искаш от мен?”
Старецът рязко се наведе напред и откри лицето си. „Сега ти притежаваш Познанието. И аз ще го направлявам чрез теб”.
Той с ужас позна стареца. Беше умиращият циганин при каруцата. Този, който го беше погледнал. Сега отново се взираше в очите-бездни, които все повече нарастваха, обгръщаха го целия, светът се завъртя в една безумна спирала и...
... се събуди, задъхан, сякаш беше бягал в съня си. Около него в купето останалите спяха, навън беше тъмно. Влакът се носеше в нощта, тракайки обичайния си ритъм. Тутуф-тутуф, тутуф-тутуф.
Васил надигна глава и се протегна. Беше се схванал от неудобната поза на спане на седалката на купето. Останалите седалки бяха заети от негови приятели. Бяха на по 17-18 години. Отиваха на море, но не бяха решили точно къде. Като за начало трябваше да стигнат до Бургас.
Васил не за пръв път сънуваше стария циганин след случката при преобърнатата каруца. „Проклел ме е” – мислеше си понякога, но не го приемаше съвсем насериозно. Всяко нещо минава рано или късно. Кошмарният образ на умиращия също все някога щеше да избледнее.
Трябваше да отиде до тоалетната. Стана тихо и излезе в тъмния коридор. Там нямаше никого. Не, всъщност имаше. Прегърбено джудже с огромна торба на рамо се задаваше към него. Разминаха се и Васил видя, че това беше старица, която го погледна и промърмори нещо, при което се видя, че има само два предни зъба в устата си.
След като се върна от тоалетната, Васил имаше намерение още да поспи. Когато влезе в купето цял се вцепени. Старицата-джудже седеше на неговата седалка. Тя се беше навела към съседната, където спеше Ели, едно от момичетата, и изглежда, че смучеше нещо от тялото ѝ. Устата ѝ беше плътно прилепена към корема на момичето. А Ели спеше и не усещаше нищо.
- Хей! – извика Васил. – Какво правиш? Пусни я веднага! Чуваш ли?!
В този момент другите се събудиха.
- Ей, какво си се развикал – прозя се Константин, когото наричаха Коко. - Затова!
Васил светна лампата в купето. Другите примижаха и се размърмориха недоволно. А старицата беше изчезнала.
- Няма ли да загасиш – обади се недоволно Ели.
- Ели, а ти как си?
- Като изключим, че лампата ми блести в очите, съм добре. И... мамка му, ще се издрайфам!
Тя скочи и хукна към тоалетната.
- Изведнъж ми прималя – каза им тя, връщайки се. Държеше се за корема - Не знам какво ми стана.
След малко пак загасиха лампата. Повечето легнаха да спят. Данчо и Силвия отидоха да пушат в коридора.
Васил се чудеше какво става с него, халюцинира ли, що ли? Но по-късно ще мисли за това. Сега отново ще спи...
Старицата седеше до него и му се хилеше с беззъбата си уста. Приличаше на вампир с двата си единствени предни зъба. Васил се стресна и подскочи. В следващия миг жената-джудже беше станала и преметнала огромната торба на рамо. Излезе бързо от купето. Мина покрай Силвия и Данчо, но те не я забелязаха.
Васил не можа да мигне след това. И както се случва обикновено във влаковете заспа точно преди...
- Бургас!
Разтърсваха го.
- Хайде, стигнахме!
Като насън стана, взе си багажа и се намери с другите навън. На гарата беше пълно с пристигащи и хора, предлагащи квартири. Беше шест сутринта. - Хайде да ходим да пием кафе – предложи някой.
Замъкнаха си багажа и излязоха от гарата. Вдясно имаше малък парк. Те си взеха кафета и седнаха там.
- Сега какво ще правим? – попита Силвия. – Ще останем ли малко в града? Аз никога не съм била в Бургас.
- Няма смисъл – отвърна ѝ Коко. – Тъпо е. Мръсен плаж, много народ. По-добре да тръгнем на север.
- Прав е – обади Данчо – тука няма какво да правим.
В този момент към тях се приближи момче на 14-15 години.
- Здравейте. Случайно да си търсите транспорт?
- Безплатен предлагаш ли? – попита иронично Коко.
- А и ние още не знаем къде ще ходим - обясни Ели.
- Ами аз съм от един училищен лагер и отиваме в един къмпинг между Равда и Несебър. Там не е много скъпо. А в автобуса, който ще ни превозва дотам има още седем места. Ако искате – елате. Автобусът е платен предварително.
Другите се спогледаха. След около две минути препирни решиха да отидат.


2. „Олимпийски надежди”

В автобуса се разговориха и се запознаха с повечето от учениците. Прекарваха си весело. Само на Коко като че ли му беше малко тъпо. Той бе най-голям от групата. Него Васил най-малко го познаваше. Другите му бяха приятели, с които отдавна се беше уговорил да отидат на море, докато Коко дойде с тях инцидентно. По центъра на София го виждаха често, понякога пиеха заедно, той бе един от многото познати в големия град. Никакъв град не е, ами си е село, мислеше си Васил. Всички се познават ако не пряко, то чрез други хора.
Пътуването мина бързо. След като прекоси градчето Равда, автобусът кара 3-4 километра по пътя за Несебър, после отби по едно тясно отклонение. Натам се намираше къмпингът, носещ гордото наименование „Олимпийски надежди”.
Учениците наскачаха от спрелия автобус, оглеждаха се, бъбреха неспирно. Шофьорът отвори багажното и настана голямо блъскане и ръгане за багажа.
- Каква голяма раница – чудеха се няколко момичета на самара на Коко, докато той го нарамваше.
- А това спален чувал ли е? – оглеждаха с интерес закачения отзад чувал и шалтето.
- Сигурно много пътуваш.
- Къде си ходил?
- Бил ли си на много места?
Засипваха го с въпроси.
- Абе, оставете ме малко на мира!
После, когато всички си взеха багажите и тръгнаха между бунгалата да намерят рецепцията Коко остана наобиколен от множество момичета и момиченца.
„Я пък тоя!” – мислеше Васил – „Всички момичета забърса”.
Той ускори крачка и се изравни с Коко и момичетата. Запозна се с някои от тях, почнаха да си говорят.
- Колко време мислите да останете тук, ти и твоите хора – попита едно от момичетата Коко.
- За тях не знам, но аз най-късно вдругиден тръгвам към Варна. Там ще има хардкор-пънк фестивал, ще има много познати. А може и през Иракли да мина.
Иракли? Откъде му беше познато това име? Васил се замисли.
- Хей, Васко, какво се замисли? Да не сънуваш посред бял ден? - подкачиха го момичетата и се закискаха.
Сън! Точно така, това име го имаше в съня му!
- Къде се намира Иракли? – попита Васил.
- Десетина километра преди Обзор.
Васил не беше много на ти с разположенията на градовете, но си замълча. Вместо това попита:
- Хубаво ли е там?
- Да, на мен лично ми допада. Най-малкото плажът е неохраняем и можеш да си опънеш палатка направо на пясъка. А след плажа веднага започва гората, където можеш да си седиш на сянка. Хубаво местенце, малко диво.
- Има ли животни?
- О, има... – и Коко започна да разказва история за някакво момиче, подгонено от диво прасе и прекарало часове на едно дърво, докато животното я дебнело отдолу.
Васил беше заинтригуван. Но не му се ходеше там. Тук му харесваше. Бунгалата не бяха лоши, имаше си голяма компания, много момичета. Какво още му трябваше? Само този глупав сън...

* * *

След като всички се регистрираха и се настаниха по бунгалата най-после отидоха на плаж. Имаше много хора, морето беше спокойно, времето беше хубаво. Прекараха половината ден там.
В късния следобед се събраха пред едно от бунгалата.
- Хайде да играем карти – някой извади тесте.
- Да, хайде на белота!
- Белот ли – обади се презрително едно момче с очила на петнайсетина
години – Ще ви разбия на покер!
За белота се събраха доста хора и трябваше да вземат още едно тесте. А очилатото момче вече раздаваше картите за покера.
Васил наблюдаваше играта на покер. Не се стигаше до големи суми. Двадесет стотинки им беше влизането. Но очилатото момче винаги печелеше, хем беше един от най-малките играчи. При една ситуация се стигна до голямо наддаване между въпросното момче и едно русо хлапе. Русият здравата се беше изнервил, но противникът му беше с непроницаемо изражение на лицето. Васил не му виждаше картите и много се чудеше дали момчето не блъфира. Взря се внимателно в лицето му, което не трепваше. „Трябва сигурно да му прочета мислите”, каза си и несъзнателно съсредоточи ума си върху очилатото момче. Изведнъж съвсем ясно в главата му прозвуча глас: „Тоя тъпак ще се откаже”. Васил се стресна и подскочи. Попита седящия до него:
- Каза ли нещо?
- А? – другият се беше улисал в играта.
Не, това не беше глас. То прозвуча направо в мозъка му. Това беше мисъл. Реши да пробва пак. Напрегна ума си и... разбра, че очилатото момче блъфираше. „Мамка му, аз чета мисли! Мамка му!”
Русото момче се отказа. В следващата игра се включи и Васил. Той прочиташе в умовете на противниците си какви карти имат и с лекота печелеше. Очилаткото се видя в чудо. Беше намерил достоен противник. А Васил трупаше ли трупаше стотинки, след това и левове. Но не само с четенето на мисли се изчерпаха способностите му. Откри, че при по-силен натиск върху ума на някой, би могъл да го принуди да играе еди как си. Спря да използва този метод, защото така наистина беше прекалено лесно.
- Мамка му! – очилаткото хвърли бесен картите си. Имаше пет карти от една и съща боя, но Васил се беше отказал – Ти направо ми четеш мислите! Никога не бях губил толкова много!
Другите отдавна се бяха отказали, но „никога негубилият” държеше да продължи. На Васил обаче взе да му писва. А другите бяха свършили белота и го викаха, за да отидат до Несебър.
- Хайде, стига толкова – той остави картите и стана.
- Хей, къде тръгна! – писна хлапето – Ще играем още, докато не си възвърна всичко. Чуваш ли, копеле мръсно, върни се – момчето вече крещеше подир Васил. Започна да го псува. Тогава Васил се обърна бавно и така го зашлеви, че хлапето падна на земята и започна да реве.
- Ще кажа на учителката и ще видиш ти! Ще видиш!!
Васил го гледаше. Отново се съсредоточи и влезе в ума на момчето. Използва натиск: „Успокой се, успокой се. Вече не си ядосан. Спи ти се. Спи ти се. Заспиваш”.
Другите гледаха втрещени как момчето, както плачеше и викаше, изведнъж притихна и затвори очи.
- Ама той заспа...
- Тия игри преуморяват – каза Васил. – Ще тръгваме ли към града. Днес аз ще черпя.
Естествено, около него се събра голяма групичка ентусиасти.

* * *

Първо отидоха до Равда. Там си купиха алкохол. Но в самото градче нямаше много какво да видят, затова поеха по обратния път, който водеше към Несебър. Докато ходеха, изпиха повечето алкохол, Васил се напи с мастика и като стигнаха Несебър виждаше замъглено силуети на хора и светлини. Обикаляха из града, но той изгуби престава за времето. Беше се лепнал за една от ученичките – Мария – и се забиваше с нея.
На връщане към къмпинга я беше прегърнал. Всичко му се въртеше пред очите. Вече бе доста късно и тъмно. Вървяха покрай шосето и на Васил му се струваше, че вижда сенки и същества по тъмните ъгълчета, чувстваше непознато и нечовешко присъствие. Но вероятно беше от мастиката.

* * *

Сънят го споходи и тази нощ – ужасният старец на плажа. „Утре тръгни към Иракли. Утре сутрин”. Старецът го погледна с немигащите пронизващи очи. „Иначе ще ти се случи нещо лошо. Познанието ще се обърне срещу теб”. Познание ли? Какво Познание? А, вече можеше да чете мисли, вярно. И да манипулира умовете на хората. Полезно знание...
Събуди се. Главата го болеше ужасно. Мария спеше до него. Снощи, след като се прибраха бяха правили секс. Тя не искаше, беше ѝ за пръв път, но той я накара.
Коко приготвяше нещата си.
- Къде ще ходиш? – попита го Васил.
- Тръгвам за Варна.
- Аз пък мисля да полежа тук още няколко часа... Ох!
Изведнъж болката в главата му се усили. Не беше нормално дори за махмурлук. Болката беше нетърпима, а продължаваше да се усилва. „Иракли!” -стори му се, че чува с помътнeното си съзнание.
- Лошо ли ти е?
Васил вече се държеше за главата с две ръце. Не беше и сънувал такава болка. „Добре, отивам. Отивам!” – помисли си.
- Искаш ли да ме заведеш до Иракли? – попита пресипнало. Болката изведнъж намаля до обикновена махмурлучена.
- Ходи ти се до Иракли? Защо не? Там може да видя някакви познати. Хайде да тръгваме тогава.
Васил стана, облече се и нахвърли в една раница малко дрехи.
- Спален чувал нямаш ли?
- Не.
- Нищо, все ще ти намерим място за спане.
Васил целуна спящата Мария и излязоха от бунгалото.
- Трябва да кажа на другите, че заминавам.
Беше още рано сутринта и навън нямаше хора.
- Всъщност... Какво ще ги будя. Ще им напиша бележка.
Той написа: „Отивам с Коко. Ще се върна след два-три дни”. Остави я на масичката в бунгалото си.
Лагерът траеше две седмици. Можеше да си позволи да изгуби три дена на друго място без да види Мария. А той и приятелите му имаха мобилни телефони, така че нямаше да има трудности в комуникацията с тях.
Докато с Коко излизаха на шосето, Васил попита с какво ще пътуват.
- Е как с какво? На стоп, разбира се – отвърна Коко с такъв тон, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Но Васил малко се притесняваше. Той никога не беше пътувал по този начин.
- Дали някой ще спре изобщо – чудеше се на глас.
- Много ясно. Аз от години се придвижвам на стоп. Ако знаеш какви преживелици съм имал и какви хора са ме качвали...
Повървяха нагоре по пътя и спряха на едно сенчесто място. По това време трафикът беше малко и Васил не беше много оптимистично настроен.
- Е, започва се.
Коко вдигна палец към първата приближаваща се кола. Тя спря. Беше „Жигула” със софийска регистрация.
- Това е най-бързият ми стоп досега! – засмя се Коко. – Сигурно е така, защото и ти си с мен и те е споходил късметът на начинаещия.
Шофьорът беше млад циганин, който Васил позна от съня си във влака.
- Ние сме към Иракли – каза му Коко. – Вие накъде пътувате?
- Каква изненада! – усмихна се циганинът. – Аз също отивам там!
Качиха се. Колата потегли и Васил изведнъж се запита: „Какво правя аз
тук, в тази кола? Къде отивам? В какво се забърквам?” И сякаш чу противен, старчески смях в главата си.

3. Иракли

„Трябва да е единият от двамата”, помисли си Мариян, „Само че кой?”
Миналата нощ, която прекара при познати в Бургас, му се присъни старият циганин. Той му каза да тръгне сутринта към Иракли и че по пътя след отклонението за Равда ще срещне момчето, което притежава Познанието. Колата беше откраднал още в София и с нея се бе придвижил до Черноморието. И сега се бе озовал на пътя на стопаджиите...
Наистина, от младежите се усещаше някаква непозната мощ. Мариян подозираше, че тя идва от по-младия, въпреки че в момента изглеждаше омаломощен физически и явно махмурлия. В началото той гледаше с разширени очи Мариян, сякаш го познаваше отнякъде, а сега седеше на задната седалка и дремеше. Коко започна да разпитва Мариян откъде е, с какво се занимава, обичайните неща, с които се започва разговор с непознат.
Сравнително бързо стигнаха отклонението към Иракли. Колата зави по тесния път от чиито две страни имаше дървета и къпинови храсти. В далечината се виждаха ниски хълмове. След около три километра навлязоха в почивния комплекс. Отдясно имаше къмпинг с бунгала, отляво – заграденото място обозначаваше детски лагер. Право напред беше плажът. Мариян паркира до оградата на лагерния комплекс, където имаше още няколко коли. Тримата слязоха и поеха към плажа. Тръгнаха надясно покрай оградата на къмпинга. По нататък имаше чадъри. След тях една табела съобщаваше „Неохраняема зона”. Преминаха покрай нея. Сега след плажната ивица започваха ниски хълмове, покрити с гъсто сплетени дървета и храсти. Тук-там в гората се виждаха ниши и проходчета, където се бяха настанили хора. Както сред дърветата, така и на пясъка имаше много палатки. Те се губеха в нестройна редица в далечината, където се виждаше скалист нос. Въпреки това нямаше толкова много хора, колкото в „Олимпийски надежди”, нито толкова боклуци. И морската вода беше сравнително чиста.
- Ей, ето ги моите хора – Коко спря до една палатка и с облекчение стовари в пясъка тежкия самар.
- Приятно изкарване, момчета – каза им Мариян и продължи напред. –Може и пак да се видим.
Васил го гледаше как се отдалечава. Да, безспорно, това беше циганинът
от съня му. Той сам го беше намерил. А сега се намираше и на Иракли. Какво друго ще желае многоуважаваният старец, пребиваващ в сънищата му?
- Чао! Мерси, че ни докара! – извика Коко след Мариян. После викна към палатката:
- Хайде, хора, стига сте спали!
Към края на плажа палатките ставаха все по-нарядко. Пясъчната ивица започваше да се стеснява за сметка на камъните, хълмовете се бяха превърнали в отвесни скали. Мариян вървеше напред с два сака провесени на рамената му. Премина и последната палатка. Когато тя остана в далечината, Мариян си стъкми малък навес и легна в сянката му. Трябваше да си почине, беше недоспал. Затвори очи и веднага се унесе. До него сака, в който държеше ковчежето едва забележимо помръдна. И сякаш от него се разнесе тихичък стон...


* * *

На Васил Иракли му харесваше. По-малко хора, по-чиста вода... и някакво особено чувство, че мястото е ... диво.
След като се изкъпа в морето махмурлукът му мина и се ободри. Приятелите на Коко бяха като самия Коко – всеки от тях беше много пътувал и много преживял. Шумни веселяци, които обичаха екстремните преживявания. Васил се чудеше дали да не остане по-дълго време с тях. Осъзнаваше, че му трябва някакво разнообразие. Нещо, което преди не беше усещал като липсващо. А приятелите на Коко толкова заразяващо говореха за местата, които бяха посетили...
Преди обед по джиесема му звънна Ели. Тя беше много учудена, че Васил е предприел такова „необмислено” пътуване. Той ѝ каза, че е добре и че утре или вдругиден ще се прибере в „Олимпийски надежди”.
„Хубав е животът”, мислеше си, докато лежеше и се печеше, „Кеф ти на едното място с едните хора, кеф ти на другото място...” Съвсем беше забравил новите си умения и притесненията за циганина.
Следобеда лентяйстваха – пиха бири в единствения в околността магазин-кръчма, който се намираше в началото на плажа, до къмпинга; къпаха се в морето.
Привечер събраха дърва и запалиха огън пред палатката. Към компанията се присъедини и Мариян, който за всеобща радост донесе сурово месо за печене. Скоро нощта се огласи от тарамбуки, блок-флейти, диджеридута. Замириса на джойнт. Васил за пръв път пафкаше и тревата го унесе. Заслуша се в свиренето и мелодията го завладя напълно. Само че...
Само че му се струваше, че дочува и гласове. Отначало тихо, после по-силно – гласове, шепнещи в главата му. Дали това беше ефект от марихуаната? После изведнъж започва да вижда образи. Освен хората, около огъня се бяха появили някакви тъмни сенки без лица. По пясъка видя да пъплят огромни буболечки, които ровеха дупки и се заравяха в тях. „Как може да не им обръщате внимание” – му идеше да изкрещи на другите. Не, това е халюцинация от тревата. Повече никакво пушене. По добре да си легне...
- Виждаш ги, нали?
До него се беше приближил Мариян.
- Не е вследствие на тревата или алкохола. Ти виждаш Нещата благодарение на Познанието, която имаш.
- Аз... те видях – каза несигурно Васил. – В съня ми. Със стареца.
- Да. Това е прадядо ми. Той ти е предал Познанието си. И ти сега ще трябва да ми помогнеш, както той помагаше на мен.
- Какво трябва да направя?
- Ела с мен.
Незабелязани от другите двамата напуснаха огъня и потънаха в нощта.
Васил се движеше като в сън, вече не знаеше кое е реално е кое – не. Навсякъде по плажа се виждаха запалени огньове пред палатките, чуваха се викове и смях. Тъмната гора цяла бе настръхнала от шумове. Някакви животни се прокрадваха между дърветата. Васил си спомни, че Коко му бе разправял за диви прасета.
Изведнъж нещо малко и бързо изскочи измежду дърветата и с няколко големи скока по пясъка цопна в морето. Приличаше на огромен скакалец, а очите му блеснаха в мрака, преди да изчезне под повърхността. В този миг силен вой се разнесе от близките храсталаци и Васил подскочи. Мариян изглежда не чу нищо.
Продължиха към все по оредяващите палатки. Плажът се стесни, гората премина в скали. Стигнаха до мястото, където Мариян бе оставил багажа си. Бяха само двамата, нямаше никаква светлина и Васил изведнъж се уплаши. Но нямаше връщане назад.
Той се обърна към морето и гледката спря дъха му. Водата светеше. Докъдето погледа му стигаше морето излъчваше зелена светлина. В него плуваха големи разноцветни риби, някои от които имаха повече от една глава. Изведнъж дълго и дебело пипало, покрито с кафяви образувания, подобни на циреи, изскочи изпод повърхността и се уви около една от рибите. После я притегли надолу, под водата, а уловената жертва нададе крясък, който смрази кръвта на Васил от ужас. Приличаше на женски писък.
Чу някакъв плясък. Обърна се и видя от една скала да скачат във водата някакви хуманоидни същества, чиито меса се разкапваха и висяха от костите им. Някои от тях не уцелваха водата и се размазваха на камъните.
- Време е – Мариян го извади от унеса. – Ела до водата.
Приближиха се до разделителната ивица между водата и пясъка.
- Сега аз ще ти диктувам, а ти ще изписваш символите в пясъка.
- Но морето ще ги отмие – хрумна на Васил безумно логичната мисъл в тази нелогична нощ.
- Ти не се безпокой за това.
Васил клекна в пясъка, а Мариян зашепна някакви слова. Отначало за малко да извика, че нищо не разбира, защото това, което диктуваше Мариян беше на някакъв непознат език. Но ето че ръката му сама започна да изписва символи в мокрия пясък. Докато се усети беше издълбал два реда знаци, от които никой не му беше понятен.
Мариян бе спрял да говори. Той отвори някаква торба, от която изсипа купчина кости до изписаното от Васил. Най-отгоре им постави гол човешки череп. До костите сложи снимка на жена си, към която беше залепил кичур от косата ѝ, парченце кожа и една четирилистна детелинка, която Ана винаги носеше. После извади едно малко шишенце, пълно с кръв и поля снимката, костите и издълбаните знаци, които морето почти беше изличило. След това извади нож, сряза ръката си и изтиска кръв върху написаното.
- Сега трябва и от твоята кръв.
Васил безмълвно му подаде ръката си. Мариян сряза напречно дланта му
и я задържа над символите. Кръвта потъна в мокрия пясък.
- Сега се съсредоточи. Прочети написаното!
Васил се изправи и стискайки дланта си започна да чете знаците. Той не знаеше какво произнася, нито как го произнася, а и гласът който говореше не беше неговият. Непознатите слова сякаш се разнесоха навсякъде. Докато Васил четеше, почти изтритите знаци заблестяха с червена светлина и сякаш невидима ръка ги изписа по-дебело и плътно. Морето стана бурно, появиха се огромни вълни. На повърхността излязоха множество същества – огромни стада риби, медузи, октоподи, показаха се глави на големи животни, подобни на морските змейове от приказките. Те всички се обърнаха към брега, където седяха Васил и Мариян. После вълните поутихнаха, а съществата се скриха под повърхността. Настъпи затишие.
Изведнъж цялото море изригна нагоре, към облачното небе. Получи се огромна водна зелена завеса, небе и море се сляха в едно.
После, за секунди водната маса се слегна надолу, морето се върна в границите си и от зелено почерня като въглен. Образува се една единствена огромна вълна, която се издигна над брега и се разби право във Васил.

* * *

Намираше се във водата. Тя бе навсякъде около него, покриваше го целия, но той можеше да диша. Беше изгубил чувство за пространство – не можеше да разбере кое е горе и кое – долу; всичко се сливаше в една синьо-зелена водна пустота.
Покрай него се мярнаха някакви образи – момиченце и жена, които водата бързо отми. След миг дочу писъка на момиченцето и стонове и плач на жената. После водата изчезна, той се озова в някаква пустиня. Около него под звуците на барабани и тарамбуки танцуваха туземци. Те обикаляха в кръг, в центъра на който лежеше мъртво момиче. Появи се един туземец с пъстра наметка, хванал за ръката уплашена девойка. Другите му се поклониха почтително – това беше жрецът.
Изведнъж пустинята и туземците изчезнаха. Появи се огромна каменна пирамида. Жрецът, все още с момичето за ръка, се изкачваше по нея. Внезапно той се обърна и каза: „Сега ти си Жрецът. Ти ще водиш момичето. Ще завършиш Ритуала. Познанието вече няма да ти помогне.” Жрецът продължи нагоре. Върхът беше обвит в пушек. От него се чуваше детски смях и ехтеше джазова мелодия от тромпет.
После той усети, че пада, пада от пирамидата, разкъсва пустинята, върти се във водата и...
... отвори очи. Мариян седеше до него и го разтърсваше. Погледна пред себе си. Морето беше отнесло костите и снимката и беше заличило знаците.
- Как си? – попита Мариян – сънува ли нещо?
Васил му разказа виденията си.
- А жената? Жрецът не ти ли каза коя е жената? Както и мястото, където трябва да я доведеш?
- Не.
- Мамка му! Сега какво ще правим?!
- Хей, хей!
Васил се обърна по посока на вика. Върху една скала лежеше едно от съществата с разкапващи се меса. От кръста надолу се беше разпльокал в кафява локва, а половината му глава бе сплескана върху скалата.
- Идете на Камен бряг! Там е много хубаво! А утре вечерта ще е направо велико! – извика съществото и в следващия миг една вълна го покри и отнесе.
- Камен бряг... – повтори Васил.
- Какво? Каза ли нещо?
- Току-що ми казаха, че на Камен бряг е хубаво. И че ще е още по-хубаво утре вечерта.
- Значи това е мястото! И трябва да стигнем там утре вечерта. А жената?
Васил сви рамене.
- Нищо, ще разберем. До утре трябва да разберем.
- Искам да спя.
Васил изведнъж се почувства толкова изморен физически и психически, че не можеше да мръдне. Мариян извади одеала и двамата легнаха на пясъка. Васил веднага заспа. Този път не сънува.

* * *

Сутринта, като се събуди, Мариян го нямаше. Побърза да отиде при Коко и останалите. Престана да си задава въпроси за снощи – изглежда е бил яко друсан. И на тоя циганин не му беше чиста работата. Трябваше да се върне при своите си приятели.
Коко и другите се бяха чудили къде е изчезнал Васил през нощта и сега почнаха да го разпитват. Той им каза, че е бил много пиян и напушен и е заспал насред гората.
- Ние мислим да тръгнем към Варна, да хванем хардкор-пънк концерта. Ти ще дойдеш ли?
- Всъщност мислех да се връщам на „Олимпийски надежди”. Сега тръгвам.
- Толкова бързо? Добре, чао и приятно изкарване.
- Чао и на вас.
Запъти се с бързи крачки към изхода от плажа. Първо реши да се отбие в магазина да си купи кафе и нещо за ядене. Мариян беше там.
- Накъде с тази раница? Да не мислиш да си ходиш?
- Да.
- Опасявам се, че няма да можеш. Нямаш избор. Ти вече си обвързан с Ритуала и не можеш да се върнеш назад.
- Спри ме ако можеш!
Васил изскочи от магазина и хукна по пътя. Тича около един километър и се умори. После пак забърза крачка. Искаше да се махне час по-скоро от това място.
Премина разклонението и се озова на шосето. Пресече от другата страна, където щеше да стопира. Вдигна палец и зачака.

* * *

Висеше сигурно от два часа, а никой не му спираше. Имаше чувството, че шофьорите му се смеят, някои го псуваха, а един дори извика „Сбъркал си пътя”, което го стресира.
Мина някакъв прашен „Москвич”, натъпкан с цигани. Той спря. Оттам излязоха млада циганка и двама едри мъже.
- Ти какво правиш тука, бе?! – извика му жената – Накъде мислиш, че си тръгнал? И спираш колите?
Двамата цигани приближаваха заплашително. Васил се опита да влезе в умовете им, но откри, че не може. „Познанието няма да ти помогне”. Опита да бяга, а от колата излязоха и останалите цигани и му препречиха пътя.
- Оставете го!
Всички се обърнаха. Мариян седеше от другата страна на пътя.
- Здрасти, Марияне – поздрави го жената, после размениха няколко думи
на техния си цигански език. Пуснаха Васил да отиде при Мариян. После циганите се качиха в колата си и отпрашиха.
Изведнъж един младеж с мотопед спря пред Мариян и Васил.
- Добър ден! Търся Васил Миланов.
- Да?
- Куриерска пратка за вас.
Младежът подаде един тънък плик на Васил.
- Подпишете ето тук. Благодаря. Довиждане.
Мотопедът обърна и потегли в посоката, от която беше дошъл.
Васил разгледа плика. Нямаше подател. Отвори го. Вътре имаше само един лист с изписано женско име и адреса ѝ във Варна.
- Няма измъкване, жрецо – присмехулно му подвикна Мариян – Добре, че Варна ни е на път.

4. Варна

Следобедното слънце напичаше приятно на варненския централен плаж. Сега имаше по-малко хора, отколкото сутринта, когато не можеше да се разминеш от тях. Невена наблюдаваше Митко, който си играеше на пясъка. „Неуморен е” – помисли си тя – „Ех, да бях и аз дете...” Младата жена погледна часовника си и реши, че вече е крайно време да си ходят. Седяха на плажа от сутринта и на нея ѝ се искаше вече да се прибере, да погледа телевизия, да изчака Стефан и може би да отидат на кино или на гости. Не искаше да остане вкъщи тази вечер. Напоследък Стефан доста се преуморяваше и когато се връщаше беше прекалено изтощен за излизане, направо след вечеря си лягаше и спеше като заклан. Но днес свършваше по-рано и тя се надяваше да идат някъде. Щяха да оставят Митко на баба му, която живееше в горния апартамент и да изкарат една приятна вечер само двамата.
- Хайде, Митко! Тръгваме! – подвикна му тя, докато сгъваше чадъра.
След известни препирни тръгнаха. Измиха се на душовете, после Невена го остави да чака, докато се преоблече в съблекалнята. Влезе в кабинката и затвори вратата. Изведнъж я лъхна студ, от който потрепери. Глъчката, долитаща отвън отслабна, сякаш се намираше много далеч. И тогава на вратата почна да се тропа.
- Заето! – извика тя, стиснала нервно пешкира си в ръка. Тропането не само, че не спря, а и се усили.
- Заето е! – извика по-силно и тогава отвън направо почнаха да блъскат.
Невена я хвана страх. Кой така упорито напираше? Нямаше ли и други кабинки? Понечи още веднъж да извика, когато тропането спря. Невена набързо се облече и тръгна да излиза. Дръпвайки резето, вратата сама се отвори и на прага ѝ застана висок и изключително слаб плешив човек, гол до кръста, обут в скъсани панталони и с книга в ръка.
- Спасете душата си! Повярвайте в Избавлението! Той е сред нас и ще ни избави... – извика той и тикна книгата в ръцете ѝ.
- Как смеете да ме притеснявате, докато се обличам – разкрещя му се Невена и му хвърли обратно книгата. – Уплашихте ме до смърт!
Хората наоколо взеха да се обръщат към тях. Тогава високият човек се обърна и си тръгна с бързи крачки. Невена, все още ядосана отиде при Митко, който я чакаше при изхода, седнал на едно от стъпалата там.
- Как си миличък? Хайде да тръгваме!
- Мамо, виж един чичко какво ми даде.
Невена се вцепени. До момчето имаше книга, същата, която държеше човекът пред съблекалнята.
- Нали съм ти казвала да не взимаш нищо от непознати?
- Аз затова я оставих тук.
- Умното ми момче! Хайде, че татко вече може да се е прибрал!
Тръгнаха през Морската градина, но Невена все пак взе книгата, любопитството ѝ надделя. Беше чисто черна, с луксозна корица, а отпред пишеше „Моят живот”. Докато вървяха прелисти набързо страниците, но ѝ се стори, че всичките са празни. „Странна работа” – помисли си и я прибра в чантата си.
След двайсетина минути стигнаха до блока, намиращ се в близост до централната поща на града. Изкачиха пеша стъпалата до третия етаж, където пред вратата седеше някакъв младеж.
- Кого търсите? – попита го учтиво тя, но беше готова да му се развика, ако тръгнеше да ѝ предлага нещо.
Младежът се обърна към нея и я погледна.
- Невена Стаменова?
- Да, какво има?
- Трябва да ви предам нещо.
Той ѝ подаде някакъв плик. Митко също надзърташе любопитно. Докато Невена отваряше писмото или пратката, асансьорът се задвижи, но тя, естествено не му обърна внимание. В плика имаше един единствен лист, на който ръкописно бяха надраскани думите: „Твоето време дойде!” Тя вдигна поглед към младежа.
- Това някаква шега ли...
Изведнъж вратата на асансьора се отвори рязко и преди да Невена да успее да реагира чифт силни ръце я сграбчиха, запушвайки устата ѝ и повличайки я в тясната кабинка.
- Мамо! – изпищя Митко, но в този миг чу успокояващ глас направо в главата си: „Мама е добре, успокой се, всичко ще се оправи...” Митко наистина се успокои, а и изведнъж ужасно му се доспа. За момент в съзнанието му проблесна сигнална лампичка, че нещо лошо се случва, но после сънят го завладя. Момчето залитна и щеше да падне, ако Васил не го беше хванал. Вдигна го и го понесе надолу по стълбите.

* * *

Като зърна жената отначало, Мариян беше потресен. „Ана, това е Ана!”, му идеше да извика и тогава може би нямаше да реагира бързо, за да я хване и тя току-виж избягала. Невена наистина приличаше много на Ана, но жената на Мариян беше доста по-мургава.
В асансьора Невена го блъскаше и риташе в опит да се освободи. Той се наведе към нея и ѝ прошепна:
- Само да гъкнеш и синчето ти ще умре. Нищо няма да ти направя, затова се успокой. Сега слизаме долу и ще правиш каквото ти кажа. Разбра ли? Кимни за да.
Невена го послуша и изведнъж се кротна. Мариян я пусна и натисна копчето за партера.
- Какво искаш от нас? – попита го изплашената жена, но той не отговори. Излязоха от блока и се насочиха към една паркирана наблизо „Жигула” със софийска регистрация. До нея седеше Васил, а вътре на задната седалка Митко спеше.
- Каквото сте му направили! – извика Невена и понечи да отвори задната врата, но Мариян я стисна здраво за ръката.
- Ти се качвай отпред!
За момент Невена помисли да се съпротивлява, да изпищи на хората, минаващи по улицата, най-малкото да не се подчини. Но спящият Митко ѝ късаше сърцето, не можеше да рискува живота му. Затова тя влезе в колата без да каже и дума. Мариян се настани до нея на шофьорското място. Васил обаче седеше отвън.
- Повече не искам да участвам в това! Не ме интересува какво ще се случи, но аз няма да ти помагам за отвличане!
- Ако дойдеш, ще спасиш жената и момчето. Иначе те ще умрат – прошепна му Мариян.
- Не ме интересува! Сбогом! – Васил хукна да бяга. Трябваше да се махне от този проклет циганин. Да се върне при приятелите си. Да съобщи в полицията за отвличане. Ето че като по поръчка на пътя му се изпречи полицай.
- Бързо, елате, отвличат човек – Васил не можеше да си поеме въздух.
- Чакай, чакай, успокой се? Къде?
Васил го поведе към блока на Невена. Колата на Мариян я нямаше.
- Ето тук, пред този вход! Един циганин влачеше една жена и насила я сложи в колата си.
- Къде е колата? – попита полицаят.
- Ами тръгнала е, както изглежда – Васил почваше да се ядосва – Червена „Жигула”, със софийска регистрация, но не помня номера.
- Такааа – провлачи полицаят. – Видял си циганин да влачи жена към колата и мислиш, че това е отвличане? Те циганите така се отнасят с жените си, че направо няма да повярваш. Присъствал си на нормална семейна свада най-вероятно.
- Но жената не беше циганка!
- И какво от това? Намерил си е бяла, мръсникът. Софийска регистрация, казваш. Не ни стигат циганите тук, а и от София ще ми идват! Всички трябва да се избият, мен ако питаш.
Васил просто не можеше да повярва на глупостта на полицая. Опита се да влезе в главата му, но не успя. Познанието му помагаше само понякога и това почваше да го дразни. „Майната му на всичко. Отивам при моите хора”. Той измърмори нещо на полицая и се отдалечи. Тръгна по някаква улица и изведнъж чу познат глас зад гърба си. Бяха Коко и неговите приятели от Иракли.
- Ееей, как си, човек? Нали щеше да си ходиш. За хардкор-пънк феста ли дойде?
- Ами...
- Аре с нас в Морската градина, да пийнем, че пого ни чака, хехе! А ако знаеш колко познати видях в тая Варна...
Групичката се отправи към Морската градина, като по пътя си накупиха много алкохол. Васил вече се чувстваше по-добре, отново беше с шумна компания и щеше да забрави неприятните си преживелици. Обади се на Ели по джиесема и каза, че ще ходи на хардкор фестивала във Варна и ще се върне на другия ден в „Олимпийски надежди”.
Седнаха в парка и пиенето се започна. Васил приятно се отпускаше. Дойдоха още хора от други компании и групичката доста се увеличи. Васил се заговори с едно хубаво момиче и напълно забрави за Мариян, виденията и жената с детето.

* * *

Стефан Стаменов седеше в леглото и пушеше цигара. Жената до него беше заспала. Той я погледна замислено. За пореден път си каза, че е крайно време да прекрати връзката си с тази жена. Имаше най-прекрасната съпруга на света, а ѝ изневеряваше със своя колежка, която не блестеше с особен интелект, но беше толкова съблазнителна... И той не усети кога се е оплел в любовна авантюра. Трябваше да ѝ каже да престанат да се виждат, ако искаше да продължи нормален живот със семейството си.
Погледна часовника на нощното шкафче. Тръгна да става от леглото, но една женска ръка го дръпна обратно.
- Никъде няма да ходиш.
- Трябва да се прибирам. Жена ми...
- Обади ѝ се, че ще закъснееш.
Така и направи. Оттатък никой не му вдигна. А по това време Невена винаги си беше вкъщи с Митко. Какво пък, може да са на гости. Все пак реши да ѝ се обади по джиесема. Позвъняване, две, три и... от другата страна изключиха. „Като не иска да говори с мен, нека е така!”, той тресна телефона.
- Не се ядосвай, скъпи – жената прегърна Стефан и го притегли към себе си.

* * *

Васил, заобиколен от шумната компания в Морската градина, беше прегърнал момичето, с което се беше заговорил. Тя се казваше Ваня. По едно време тя го попита:
- Какво мислиш за брака?
- О, не знам. Това ми е толкова далечно... Едва ли някога ще се оженя.
- Аз пък мечтая да намеря идеалния мъж, да си живеем в къща и да имаме деца... Но кога ли ще го намеря?
- Може би си го намерила. – Васил я целуна. В момента напълно беше забравил за Мария.
Тя се отдръпна.
- Това са сериозни неща, да знаеш. Бракът е отговорност, грижа за друг човек, а не постоянно пиене и излизане по парковете. Особено ако имаш и деца...
Васил се сети за жената и малкия ѝ син. Тя беше най-красивата жена, която някога беше виждал, а сега се намираше в ръцете на този Мариян. „Ако дойдеш, ще ги спасиш”. Но вече беше прекалено късно.
- Ето, виж! – Ваня възбудено му сочеше млада майка с малко момченце, минаващи по алеята – Колко е сладичък!
На Васил момчето му заприлича на Митко. Какво ли щеше да се случи с това дете? Дали наистина можеше да го спаси? Но скапаното Познание нещо „отказваше”...
Изведнъж някакъв клошар се приближи до жената и поиска пари. Тя го отпрати и продължи по пътя си. Човекът повтори молбата си, но не му бе обърнато никакво внимание. Тогава той започна да върви редом с жената и да я псува, обижда, нея и детето ѝ, заплашваше я. Васил усети страха ѝ, въпреки че се намираше доста далече от нея, а другите от пейката изглежда не забелязваха нищо. Тогава Васил се съсредоточи върху съзнанието на клошара и безмилостно натисна. Човекът се хвана за главата, пронизана от адска болка. „Веднага се извини на жената. Чуваш ли? Или ще стане по-лошо”. Откъде идваше този глас, мъжът не знаеше, знаеше само, че иска болката да спре. Той се обърна към майката и започна да се извинява с цялото усърдие, на което беше способен. „А сега кажи, че се разкайваш и си удари един силен шамар!” Мъжът се подчини и си заби такъв шамар, че лицето му посиня. Жената и детето гледаха удивени, после си тръгнаха по пътя.
- Ебати странния тип – каза един от компанията. Клошарът се заклатушка като пиян, после зави нанякъде.
- Моят мъж няма да търпи някакви такива типове да обикалят около мен и детето ми – говореше Ваня.
Васил я погледна и тя изведнъж му стана банална с мечтите си. Говореше за отговорности, а седеше в парка и пиеше с всички. А и другите... Пиеха, говореха си и сякаш не осъзнаваха какво се случва около тях, не разбираха, че в света има и тъмни кътчета. А Васил беше видял. Беше видял нещата на Иракли и трябваше да спре да се заблуждава, че са били халюцинация. И всичко беше свързано с циганите и това, което наричаха Ритуала. „Ти си жрецът”.
Васил се изправи. Не можеше повече да остава тук.
- За бира ли отиваш? – попита го Ваня – Искаш ли да дойда с теб?
- Не. Трябва да тръгвам и ако не се срещнем отново, ти пожелавам да намериш мъжа на мечтите си.
- Ама къде ще ходиш? Няма ли да идваш на концерта?
- Дори аз си имам отговорности.
Приближи се до Коко.
- Как да стигна до Камен бряг?
- О, ами утре може всички да се занесем дотам.
- Аз сега ще тръгвам.
- Сега?! Ама много е късно! Автобус доколкото знам по това време няма, а скоро ще се стъмни за стоп.
- Няма значение. Трябва да стигна днес.
- Ами добре. Тръгваш оттук...
След малко вече крачеше към края на Морската градина. Подмина Делфинариума и излезе на пътя. Повървя до една бензиностанция на края на града, където имаше удобно място за стопиране.


* * *

Стефан се прибра към 8 вечерта вкъщи. Никога не се беше бавил толкова от работа и трябваше да измисли някакво обяснение. Не очакваше обаче, че апартаментът, който ще го посрещне, ще бъде празен. Нямаше никого и Стефан изведнъж се почувства ужасно самотен. „Напуснала ме е. Разбрала е и ме е напуснала”. Той се отпусна тежко на един фотьойл. Тишината в празния апартамент му действаше адски подтискащо. Стана му студено, имаше чувството, че е влязъл в пещера. Или в гробница. Тази мисъл го стресна, не знаеше как изобщо му хрумна. Взе телефона и отново позвъни на Невена. „Апаратът е изключен”. „Нещо се е случило. Тя не би се забавила толкова без да ми се обади”. После осъзна, че самият той беше постъпил така. И сега всичко му се връщаше.
- Всичко се връща рано или късно – промърмори той на празната стая и гласът му отекна зловещо в тишината.

* * *

Докато пътуваха и Невена се чудеше какво ли ще се случи с нея и Митко, в ръцете ѝ случайно попадна черната книга с тъмна корица „Моят живот”. Преди ѝ се беше сторило, че страниците са празни, но сега откри, че не е така. Зачете се и докато поглъщаше една след друга страниците разбра, че чете собствената си биография. Не просто я четеше, тя буквално преживяваше всеки един момент отново, само че на доста по-забързани обороти. Мариян я погледна за момент и видя, че жената до него е напълно отнесена от книгата си. Той се учуди как може да чете в такъв момент, но добре, щом е така. Нека не му създават проблеми (малкият още спеше отзад), докато стигнат крайната си цел. Ритуалът наближаваше своя край.
georgi-stankov
Мнения: 3
Регистрация: 13 май 2020, 10:19

Re: Прокълнатото ковчеже

Мнение от georgi-stankov »

5. Камен бряг

Вече половин час висеше пред бензиностанцията, а никой не спираше. Беше около седем часа и вече почваше да се отчайва, когато кола, пълна с младежи спря. Смести се сред тях, а те му предлагаха да го почерпят с алкохол и трева. Напомняха му за хората, които беше оставил зад себе си. Младежите отиваха към Албена и оставиха Васил на удобно за стопиране място. Оттам го взе някакъв човек, прибиращ се в Балчик. Той похвали Васил за избора му да посети Камен бряг, но се учуди,че е тръгнал толкова късно.
- Важното е, че си ентусиаст. Сигурен съм, че ще стигнеш.
Васил се надяваше да е така, а думите на непознатия го обнадеждиха. Човекът спря в началото на града, където беше къщата му и Васил трябваше да пресича пеша целия град, за да излезе на пътя за стопиране. Това му отне повече от половин час, а вече започваше да се стъмва. Почти не чака следващата кола, карана от възрастен човек. Той не беше много разговорлив, но по едно време се обърна към Васил и направо го прониза с поглед.
- Ти къде си тръгнал? Имаш ли изобщо представа накъде си тръгнал? Защо не си остана вкъщи, а? Защо? Защо?
После изведнъж млъкна и се съсредоточи в управлението. Старецът го остави в края на Каварна, така че не се налагаше да върви много за удобно място. Вече се бе стъмнило и Васил започна да Вижда. Нещо бродеше край пътя, някаква тъмна сянка, която издаваше цвърчащ звук. До самото шосе се търкаляха малки създания, подобни на топки. Изведнъж от мрака изскочиха множество същества, приличащи на голи охлюви и големи колкото котки. Те пресякоха шосето като се гърчеха и извиваха и се скриха с шумолене в храсталаците от другата страна. А цвърчащият звук се приближаваше и Васил го полазиха тръпки на ужас. Трафикът съвсем беше спрял – нямаше коли и цареше мрак.
Изведнъж се зададе нещо. Васил за пръв път виждаше подобен автомобил – беше някак си прекалено широк и излъчваше бледожълто сияние. Зад волана му определено не седеше човек, а някакво същество с огромни очи и мъртвешки бледа кожа. Колата профуча по шосето и изведнъж зави надясно, където допреди малко не се виждаше никакъв път. А сега Васил забеляза, че точно там има тясно отклонение. И табела. Приближи се и прочете: „Камен бряг – резервен път”. Още няколко странни возила профучаха и завиха надясно. Отклонението изглеждаше доста тясно и се губеше напред в мрака сред клоните на големи дървета.
Васил реши да се премести да стопира там. Цвърченето вече беше ужасно близо и той се чудеше дали ще оцелее, когато непознатото същество се появеше. Виждаше го между дърветата – една сянка, по-тъмна от останалите, която се движеше. В този миг един от огромните голи охлюви захапа крака му. Той извика изненадан и изрита съществото, което се разпльока на пътя в гнусна каша. Сянката се спря за момент, после тръгна направо към Васил. Вече усещаше присъствието ѝ до себе си и изведнъж цвърченето беше до ухото му.
И тогава едно от странните возила спря. В момента на ужас Васил дори беше забравил, че седи с протегнат палец. Той хукна към колата и се качи. Возилото беше невероятно малко и Васил едва се побра.
- Здрасти – каза му шофьорът. Той беше изключително дребен и приличаше на дете, но колата му беше по мярка. – Малко ще ти е тесничко, но съжалявам. Задната седалка е заета.
Васил инстинктивно се обърна. Отзад цареше пълен мрак. Изведнъж се разнесе ръмжене.
- Не се безпокой. Това е братовчед ми – нещо е болен и го водя в... (тук той произнесе нещо, което Васил не разбра). - Ти къде отиваш?
- Камен бряг.
- Е, аз ще трябва да се отклоня преди това, но не се безпокой. Трафикът по този път е добър. Добре, че стопираше на него.
След това пътуваха в мълчание. От двете страни на пътя имаше гъста гора, тук-таме се мяркаха светлинки. Странни светещи неща, приличащи на медузи, прелитаха във въздуха. Крясък на огромна птица, подобна на птеродактил разцепи тишината. Къде всъщност се намираха сега – питаше се Васил. Съществуваше ли това отклонение в нормалния човешки свят? Съмняваше се. Но вече нищо не можеше да го учуди. Скоро стигнаха до ново разклонение. Пътят надясно тънеше в мъгла.
- Ти си дотук. А аз продължавам. Съветвам те да подминеш този път и да вървиш направо докато спреш да го виждаш. Има някаква притегателна сила, която влияе на хората. А тръгнеш ли натам, ще полудееш. Светът отвъд е твърде безумен за вашите представи.
Васил благодари и слезе. Подмина обвитото в мъгла разклонение и се отдалечи без да се обръща назад. До слуха му достигна воя на братовчеда на джуджето, който смрази кръвта му.
Не минаваха много коли. Но пък имаше разни хуманоидни същества, каращи подобни на велосипеди возила, които на Васил му изглеждаха невъзможни да седят изправени, камо ли да ги кара човек. „Само че те не са хора”. Едно от съществата, каращо нещо с много колела, стърчащи от всевъзможни ъгли, му подсвирна.
- Ела да покараме, малкия. Не си първият, който се губи по тези места. Ще ти покажа една страхотна къща!
Отдалечиха се, но след малко пак се върнаха. Наобиколиха Васил.
- Ела с нас. Ще ти покажем невиждани от малкия ти мозък неща! Ти само ще тичаш отпред!
Другите избухнаха в смях, а едно от съществата извади дълъг камшик и изплющя пред Васил.
- Тичай сега да не ти счупя гърба!
Васил тръгна да отстъпва, но съществото се приближи. Лицето му беше спаружено и цялото в малки дупчици, пълни с черна течност. Имаше дъх на смърт и на блато. Камшикът изплющя току пред лицето на Васил.
- Я се разкарайте!
Съществата моментално се метнаха на возилата си и изчезнаха нанякъде. Наблизо беше спрял дълъг, черен автомобил. От прозореца надничаше космата, подобна на кучешка глава. Зад ушите имаше две малки пипалца.
- Хайде, качвай се.
Васил се качи и седна до шофьора. Той веднага потегли.
- Тия боклуци само плашат пътниците. Трябва всичките да се изтрепят, безделници с безделниците. Ти с какво се занимаваш?
- Ходя на училище.
- Та както казах, трябва да се избият всичките – говореше като пиян и Васил изведнъж се постресна.
- Аз отивам към Камен бряг – каза той.
- А, така ли? Чудесно! И аз съм натам. В момента времето там е страшно, ако се сещаш какво имам предвид. А? Сещаш ли се?
- Ами... не.
- Хехе, ще разбереш. Ще разбереш! – съществото издаде звук, подобен на лай на куче. Васил неволно се усмихна.
- Какво, смешно ли ти е? – черната кучешка глава се завъртя към него – Какво му е толкова смешното? Кажи де, за да се посмея и аз.
Той продължаваше да гледа Васил, оголил зъби в злобна гримаса. Наистина остри зъби.
- Мълчиш, а? Езика ли си глътна? Ще я видим тая работа!
В този миг се появи отклонение, на което съществото-куче зави.
- Ама Камен бряг нали е направо...
- Ти мен ли ще учиш къде е Камен бряг?! Кажи, бе пикльо!
- Искам да сляза.
- Никъде няма да ходиш!
Васил се почувства безпомощен. Къде го караше побърканият му събеседник? Отпред не се виждаше нищо, абсолютно нищо, даже дървета. Фаровете на автомобила сякаш се забиваха в стена от мрак.
- Пусни ме да сляза!
- Иначе какво ще ми направиш?!
Шофьорът избухна в смях. „Спри колата” – опита се да влезе в съзнанието му Васил. Имаше чувството, че нагазва в дълбока тиня, влизайки в досег с ума на съществото.
Колата рязко спря.
- Искаш да ме предизвикаш с Познание ли, а тъпако?! – при тези думи той се извърна мълниеносно към Васил. Пипалата зад ушите му изведнъж се удължиха и се стрелнаха към лицето на Васил. Едното се уви около врата, а другото около лицето му. Бяха лепкави и гнусни. Съществото стисна и Васил усети как се задушава. „Мъртъв съм, умирам, край”. Съществото изглежда усети тези мисли и отпусна хватката си. Васил го фрасна с цялата сила, на която беше способен, в челюстта, и усети счупването на поне два зъба. „Остри, но лесно се трошат”. Докато съществото реагира той отвори вратата и изхвърча навън. Хукна да тича в непрогледния мрак. Когато се умори и се обърна назад, колата не се виждаше. Но той вече не виждаше абсолютно нищо. Обърка се накъде трябва да върви. Очите му не можеха да свикнат с тъмнината, нямаше небе, земя и път, а само мрак, в който Васил плуваше и чувстваше, че се задушава.
В този момент чу звук като тропот на копита. А в далечината се появи светлинка. След малко пред Васил спря каруца, теглена от бял кон. Отпред, на шията на коня висеше малък кристал, който светеше в мрака.
- Хубава работа – каза този зад поводите. Васил много искаше той да е човек. – Какво си направил, че си се озовал на този забравен път?!
- Докараха ме.
- Кой тъпанар те е излъгал така? Но да, кретени колкото искаш. Качвай се.
Васил седна предпазливо до него. Май наистина беше човек. При това доста възрастен. Само дето имаше трето око на челото.
- Не се плаши, нищо няма да ти направя. Я кажи как се озова тук?
И Васил му разказа цялата си объркана история. Не след дълго каруцата излезе на главния път, намиращ се насред гората.
- Лошо си се забъркал, синко. Ритуалът е прокълнато занимание. Знанието за него се е предавало векове наред сред циганите. Знание и... Демонското ковчеже. Без него не може да се осъществи Ритуалът.
- Какво е това ковчеже?
- Легендата разказва, че преди много години в една гора живеела циганка – вещица заедно със сина си. Тя била много веща в магиите и можела да общува с духове. Успяла да създаде Демонското ковчеже и с него да лови лошите духове. Синът ѝ обаче не се увличал по тия неща. Той бил влюбен в една девойка от града и искал да се ожени за нея. Те се срещали тайно, но един ден баща ѝ разбрал за това и изпратил стражи да вардят дъщеря му. Синът на вещицата се спречкал с тях, сбили се и те го убили. Като разбрала какво се е случило, вещицата отишла в града, избила убийците и заключила душите им в Демонското ковчеже. После отишла на брега на морето и разменила душите на убийците за тази на сина си. Възкресила го. Оттогава ковчежето е прокълнато – вместо демони, заключва души. Само че трябва и приемник...
Старецът изведнъж се огледа.
- Знаеш ли, аз трябва да завия тук, но... мъчно ми е за теб, ще те откарам до Камен бряг. А мога и на пътя да те оставя, откъдето би могъл да пробваш да се прибереш. Помисли си – ще се занимаваш ли с Ритуала?
Васил въздъхна. Помисли си за момченцето и майка му.
- Вече няма връщане назад.
- Добре тогава. Дий! Ти се дръж.
И конят препусна. Скоростта, която разви беше невъзможна за обикновен кон, скоро задминаха множество автомобили. И неусетно дърветата свършиха и излязоха на широк път. Светлините на селцето се виждаха отпред. Кристалът освети нащърбената табелка, на която пишеше „Камен бряг”. Каруцата спря.
- Е, аз трябва да се връщам. Успех в начинанието ти. И внимавай да не загубиш душата си! Сбогом.
Конят направи завой и двамата със стареца изчезнаха в мрака. Васил влезе в Камен бряг. В селото беше тихо, малко бяха къщите, които светеха. След като прекоси и последната, пред Васил се ширна равно поле. Отпред имаше светлинка. Васил закрачи по пътеката, която водеше през полето. Светлинката се оказа огън, около който се бяха събрали десетина човека.
- Добре дошъл – поздрави го единият. – Преди всичко искам да те предупредя – не ходи по-нататък без фенер. Малко по-надолу започват скалите, те се спускат стръмно надолу към морето и не един и двама са се пребивали в тъмното.
Васил обаче не обърна внимание на съвета. До огъня имаше няколко палатки, а малко по-настрани беше колата на Мариян. Тръгна натам. Колата беше празна. Малко след това полето свърши и Васил се намери на ръба на голяма скала. Долу имаше пропаст поне трийсет метра, където се чуваше бученето на морето. Тогава забеляза Мариян, който седеше върху камък и го гледаше изпитателно. До него беше Невена, тя беше вперила поглед в някаква черна книга и бе потънала в далечен свой свят.
- Значи все пак дойде. Очаква те важна работа. Вземи.
Мариян подаде ковчежето на Васил. Демонската глава на капака сякаш го пронизваше с поглед. А вътре нещо мърдаше и пищеше, Васил чуваше воя на затворените души в главата си.
- Сега тръгвайте.
Мариян пусна ръката на Невена, която дотогава беше държал. Васил я хвана и тръгна да слиза по скалите. Надолу имаше малка пътечка, която Васил виждаше да свети със зелено сияние. Пътят на жреца. Невена го последва без съпротива, все още забола глава в книгата си.

* * *

Като се събуди, вече бяха спрели. Отначало си помисли, че е вкъщи и сънува, но после се сети цялата ужасна случка – как непознатият сграбчва майка му и я повлича в асансьора. После не помнеше, трябва да е заспал. А сега какво правеше в тази кола? Надигна се и видя майка си, държана за ръка от непознатия, да се отдалечават. Трябва да отиде при нея. Трябва да ѝ помогне. Вратите бяха заключени, затова Митко отвори прозореца на задната врата и успя да се измъкне навън. Притаи се наблизо. Ето ги – майка му и лошият човек. Тя изглеждаше някак отнесена. Митко реши да иде да извика помощ, но в този момент се появи още някакъв човек. Той хвана майка му за ръка и я поведе нанякъде. Нямаше време да вика помощ. Трябваше сам да ѝ помогне. Хукна напред, препъна се в някакъв камък и се затъркаля надолу към пропастта. Голяма скала спря падането му, момчето се удари в нея и загуби съзнание.

* * *

Пътеката се виеше между скалите. Беше доста стръмно и Васил беше благодарен, че може да вижда къде върви. До него Невена беше вглъбена в историята на живота си – беше стигнала до момента, когато Мариян я отвлече и накара да влезе в колата. Всичко минаваше пред очите ѝ като филм на бърз кадър. Дори не осъзнаваше, че върви.
Пътечката все повече се стесняваше, от двете ѝ страни се появи непрогледна мъгла. От нея се чуваше звук от камбанки и детски смехове. После детски хор запя песен. Мъглата беше гъста, но не стигаше до пътеката. На Васил му хрумна безумната мисъл, че не слиза надолу, а обратно – катери се нагоре. Отива към някакъв връх. Връх на пирамида.
Продължиха и ето, че мъглата се разсея. Отстрани се появи слънчев плаж с шезлонзи, върху които се бяха изтегнали красиви голи жени. „Ела при нас” – шепнеха те на Васил – „Ние ще ти доставим незабравими удоволствия!” За една бройка да отиде, но се окопити, стисна здраво ръката на Невена и продължи напред. В това време слънчевият плаж се превърна в блато, в което се въргаляха подобни на огромни жаби същества, които крещяха: „Ела при нас, ела при нас!” Васил повече не погледна встрани.
Пътят му го отведе на голяма скала, която беше естествено издълбана отвътре и образуваше малка ниша. Пред нишата седеше човек в елегантен сив костюм. Поне външно изглеждаше като човек. Но очите му бяха жълти и блестяха в тъмното.
- Добър вечер, младежо. За да продължиш пътя си може би знаеш, че трябва да ми оставиш нещо.
Мъжът протегна ръка. Васил му подаде ковчежето. Онзи го отвори. Бръкна вътре и извади нещо, което Васил не можеше да види. В главата на младежа проехтя жален стон, издаван сякаш от трима души. Или три души. Мъжът насочи ръката си, в която привидно нямаше нищо към нишата. Изведнъж в нея сякаш проблесна светлина и скалата се отмести, разкривайки врата към някакъв друг свят. Светлината, идваща оттам беше толкова ярка, че Васил трябваше да затвори очи, за да не ослепее. Мъжът изсипа това, което държеше вътре, след което порталът се затвори.
- Вече можеш да продължиш. Върхът на пирамидата е близо.
И наистина, пътеката продължаваше още надолу. Напълно забравил за ковчежето, Васил поведе Невена натам.
Този път мъглата беше навсякъде около тях. Пътеката не светеше, но Васил знаеше откъде трябва да минат. Просто знаеше. Около тях звучаха африкански бонгоси и тарамбуки, чиито ритъм се забързваше все повече и повече. Изведнъж мъглата се изчисти и Васил видя... дъното/върха на пирамидата, обвит в пушек. Оттам се носеше тъжна джазова мелодия на тромпет. Отстрани на пътеката имаше много от съществата–сенки, дебнещи за изгубени души. Васил се надяваше, че не го забелязват.
Ето че стигнаха без произшествия края на пирамидата. Музиката спря и пушекът се разсея. Васил и Невена седяха на пуст тесен плаж. Небето беше мрачно, беззвездно, морето – изключително спокойно, без вълни. „Изкачи върха, сега ти предстои слизане” – чу Васил глас в главата си.
В този момент откъм морето се зададе лодка. Беше напълно празна, но се движеше сама в спокойната вода. Тя спря пред Васил и Невена. И те се качиха. Младежът никога не беше гребал, но нямаше и нужда – лодката сама заплава навътре в морето. След малко спря. Точно отпред имаше участък вода, който беше по-тъмен от обикновената, истинска черна вода, а не просто тъмна заради нощта. Тази вода живееше собствен живот – независимо от морето се пенеше и образуваше водовъртежи, които се поглъщаха един друг. Васил чуваше шепнещи гласове от черната бездна: „Дай я насам, дай ни я!” Тогава разбра какво трябва да направи и се изпълни с ужас. „Ритуалът е прокълнат. Възкресяване на мъртъвци. Трябва приемник”. Не, не можеше да го направи. Не можеше да причини това на тази жена. Но гласчетата в главата му ставаха все по-настойчиви, започнаха да викат и самия него да отиде при тях. Усещаше, че по самия му ум сякаш се лепят гадни лигави същества, които го подлудяват и изпиват волята му. Изглежда наистина нямаше връщане назад.
- Съжалявам – промълви Васил и бутна Невена в черната вода.


* * *

Митко се свести. Намираше се на някаква скала над морето. Главата го болеше ужасно, имаше засъхнала кръв по нея. „Мама, къде е мама?” Обзе го такова чувство на отчаяние и безпомощност, че започна да плаче. „Мамо, къде си?”

* * *

Невена не можеше да откъсне поглед от книгата. Това бе животът ѝ, бе го преживяла, но не можеше да се откъсне от него, от спомена за него. Преживяваше всичко отново, сякаш ѝ бе даден втори шанс. Ето, стигна до момента когато момчето я повежда между скалите, после се качват на лодката, стигат до бурната тъмна вода и... книгата изведнъж свършва, реалният момент и моментът на спомена се сливат в едно и Невена се озовава във водата.
Нещо я дърпа надолу, надолу към някаква мрачна бездна, последното, което чува, или по-скоро усеща от външния свят е вопълът на Митко, но тя не може да се върне, не, никога вече. Бездната я поглъща, малко по малко и тя потъва в нея, отдавайки ѝ се изцяло.
Тя лети. Лети нагоре, излиза от мрака. Опитва да се изкачи на повърхността. Някъде отзад дъщеря ѝ я вика, но тя не може да се върне при нея, поне не сега. Тя се изкачва. Опитва да намери опора. И тогава една ръка я сграбчва и я изтегля.

* * *

Васил я виждаше как изчезва под повърхността. Но след миг – ето, тялото ѝ отново изплува. Той протегна ръка и я изтегли обратно в лодката. Но не, това не беше Невена. Беше сигурен в това. Приликата беше невероятна, но... не, определено не беше тя. Усети отново лигавите гадинки по ума си, както и гадните гласчета. Те го подлудяваха, подлудяваха, караха го да скочи, да скочи в ямата... „Внимавай да не загубиш душата си!” Щеше да я загуби, да, ако не направеше нещо и то ВЕДНАГА! Концентрира се и напрегна ума си. Гласовете секнаха, а умът му беше свободен. Само че други същества бяха привлечени от използваната психическа сила. Едно от съществата-сенки се плъзна по морската повърхност и незабелязано приближи Васил.
Жената беше по-оправна от него и успя да докара лодката до брега. Слязоха на плажа и тръгнаха нагоре по пътеката.
- Как си? – попита загрижено жената Васил, който се държеше за главата.
- Добре – промърмори той и изведнъж изпита раздразнение. Не – направо гняв. Какво правеше? Какво го бяха накарали да прави? През какви ужаси беше минал и за какво? Да го попитат как е и да му кажат довиждане. А той я беше спасил. Беше изкарал от страната на мъртвите най-красивата жена. Е за сметка на друга най-красива, но какво да се прави? Тази тук беше по-мургава. Беше облечена в някакви парцали, под които ѝ се виждаше всичко. Васил изведнъж се възбуди. Ето, това ще му е наградата. Тъкмо стигнаха голямата скала с нишата, когато той ѝ подвикна. Тя се обърна и Васил влезе в ума ѝ. Накара я да се съблече изцяло и да му се отдаде. Жената опита да противодейства и напрегна цялата си мисловна енергия. Удивен от силата ѝ, Васил усили натиска. Тя щеше да е негова. Отстрани мъжът с жълтите очи гледаше и се забавляваше.

* * *

Някъде горе Мариян изведнъж усети, че нещо не е наред. Странно, имаше чувството, че Ана е жива. Тогава какво?... В този миг сякаш чу вика ѝ, последван от голям прилив на мисловна енергия. Нещо ставаше долу. Той извади фенера си и се затича по пътеката. Пристигна на голямата скала и в същия миг луната изгря, осветявайки жена му и Васил, който се беше надвесил над нея и събуваше панталона си. Мариян се хвърли върху него и го отблъсна. После започна да го удря в лицето с тупаници.
- Стига си го бил – приближи се Ана. – Нещо не е наред, прилича на обсебен.
И наистина очите на Васил бяха станали катраненочерни. В тях нямаше и капка човещина. Мариян го остави и прегърна жена си.
- О, скъпа...толкова ми липсваше...
И заплака. Изведнъж нещо го удари по главата. Беше камък.
- Остави мама на мира! Чуваш ли!
Беше Митко, който седеше малко по-нагоре и хвърляше камъни. Още два улучиха Мариян, единият го удари по главата и от раната потече кръв. В това време Васил, все още подвластен на сянката, се окопити, а миризмата на кръв съвсем го подлуди. Той се хвърли към Мариян, който беше отстъпил към ръба на скалата, и го бутна. Мариян полетя надолу в пропастта, крещейки името на жена си. Последното, което видя и усети бяха острите ръбове на стърчащите скали, които потрошиха тялото му и разбиха главата му. Безжизненият труп продължи да се търкаля по склона известно време и накрая замря на една скала до самото море. Голяма вълна се надигна и разби право в скалата. Тялото изчезна заедно с нея.
- Хайде, какво чакаш. Убий и тях – мъжът с жълтите очи говореше на Васил. Последният тръгна към Ана. Тя забеляза оставеното близо до нишата ковчеже с инструктирана на капака демонска глава. Ана също знаеше легендата и предназначението на ковчежето. Тя мина покрай Васил, грабна сандъчето и го отвори, насочвайки го към младежа. От тялото му се отдели нещо черно, което влетя в ковчежето, надавайки адски вой. Ана затвори капака. А Васил се строполи в несвяст. Жената погледна тъжно към морето, което беше взело съпруга ѝ. Ритуалът наистина беше прокълнат.
- Мамо?
Малкото момче беше слязло при нея. Избухна в сълзи и се хвърли да я прегръща. Тя не беше майка му, но не можеше да го разочарова.

Епилог

Когато се беше събудил на другия ден, Васил беше сам. Той обиколи Камен бряг и мястото много му хареса. Реши да се обади на приятелите си да дойдат тук, а и компанията на Коко щеше да пристигне. Не помнеше много предишната нощ, но това вече нямаше значение. Знаеше, че каквото е трябвало да става, е свършило. Сега оставаше поне малко да се позабавлява на това море...

* * *

Жена му и синът им се прибраха рано на другата сутрин.
- Къде бяхте – викна Стефан. – Знаете ли колко се притесних?!
- Бяхме на разходка – невъзмутимо отговори жената.


* * *

Дните минаваха и Стефан не можеше повече да се самозалъгва. Това не беше жена му. Приличаше изключително много на нея, говореше като нея, имаше същите мимики, но някак си усещаше, че това не е тя. И то не само заради цвета на кожата ѝ, тя бе доста мургава. А погледът? Този пронизващ поглед сякаш влизаше в най-дълбоките кътчета на подсъзнанието му. Нищо не можеше да скрие от нея, затова престана да се вижда със съблазнителната си колежка. А Митко я приемаше такава, каквато е, упорито говореше, че тя е майка му. Може би си въобразяваше. А може би трябваше и той да я приеме такава, каквато е.
Един ден бившата му любовница дойде пияна вкъщи. Жена му и детето бяха навън.
- Ти?! Защо не ми се обаждаш?! Заради тази смотла ли? Нека ми дойде, ще я пречукам!
Жената нахлу в спалнята преди Стефан да успее да я спре.
- Това е нейният гардероб, нали?!
Започна да вади дрехите и да ги хвърля по пода.
- Спри веднага!
- Няма да спра! А това какво е! Кутия за бижута?!
Тя отвори ковчежето. Мракът вътре се размърда. Жената изведнъж се успокои.
- Извинявай, аз... не знам какво ми стана. Айде, ще тръгвам.
Тя бързо се изниза през входната врата.

* * *

„Семейство във Варна зверски убито” – гласеше първа страница на всекидневниците няколко дни по-късно. „Убийцата, 24 годишната М. Н. се самоубива, издирва се 7- годишният Димитър, който вероятно е оцелял”.


* * *

Момчето вървеше към циганския квартал, стиснало ковчежето под мишница. Там трябваше да открие истината. Там щяха да му разкрият тайната на ковчежето и да го посветят в Знанието. Така му беше казала майка му, преди да умре. И той щеше да я послуша. Щеше да занесе ковчежето на истинските им собственици и да поиска закрила от името на Ана и Мариян. Те нямаше как да откажат и щяха да му разкрият неща, каквито не бил и сънувал. Така му каза мама, докато кръвта ѝ изтичаше по килима. Като добро момче щеше да я послуша. О, да. И един ден, може би щеше да овладее знанието, с което да я върне от мъртвите...
Отговор

Обратно към

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: един гост