След любезната намеса на Mandor разбрах, че когато в рамките на дадена глава (секция) има вмъкнат разказ със собствено заглавие, най-добре е да се отдели разказа с по един празен ред преди заглавието и след края му. Самото заглавие на разказа се форматира със символа за подзаглавие (#). Логиката да не се използват два празни реда (сюжетен разделител) е, че в случая не се прекъсва една сюжетна линия и не започва друга.
Но при един подобен разказ се оказа, че има сюжетен разделител към края на тялото на разказа (последният абзац). Ако се следва гореописаното форматиране е много вероятно да се получи логическо объркване на читателя. Ето за какво става въпрос:
Код: Избиране на всичко
> Глава двадесет и първа
> В която старчето се впуща в любимата си тема и разказва история за един странен клиент
— Ха! — възкликна старият човек, чийто външен вид и държане описахме при завършека на предидущата глава. — Ха! Кой спомена за свърталището на правниците?
<тяло на главата – диалог от 23 абзаца, около 1900 думи, 9800 знака (11 800 с интервалите)>
— Хайде, разкажете я — рече Лоутън. — Никой не я е слушал освен мене, а пък аз почти съм я забравил.
Старикът огледа присъствуващите и се захили още по-отвратително, явно тържествуващ от вниманието, изписано върху всички лица. После потърка с ръка брадичката си и като погледна нагоре към тавана, сякаш да си припомни някои обстоятелства, започна своя разказ.
# Разказът на старчето за странния клиент
<тяло на разказа – текст от 73 абзаца, около 5000 думи, 22 000 знака (27 000 с интервалите)>
Старецът се разтрепери и ръцете му безсилно се отпуснаха надолу.
— Аз напускам Англия утре — продължи Хейлинг, след като млъкна за миг. — Тази вечер те обричам на живата смърт, която и ти беше отредил за нея: затвор без всякаква надежда…
Той вдигна очи към стария човек и се спря. След това доближи свещта до лицето му, постави я обратно и напусна стаята.
— Добре ще е да се погрижите за стареца — рече той на жената, докато отваряше външната врата, и направи знак на полицая да го последва навън. — Мисля, че е болен.
Жената затвори вратата, изтича бързо на горния етаж и намери стареца мъртъв.
<последен абзац от разказа, отделен сюжетно> Под гладка надгробна плоча, в едни от най-тихите и уединени гробища на Кент, гдето полски цветя пъстреят всред тревата и нежният пейзаж обгражда този прекрасен кът на китна Англия, почиват останките на младата майка и кроткото й дете. Но прахът на бащата не е примесен с техния; и от онази вечер нататък адвокатът не можа да се добере до никакви сведения за по-сетнешната съдба на своя странен клиент.
<след края на разказа този абзац е последният от главата> След като завърши своя разказ, старчето се упъти към закачалката в ъгъла, взе шапката и палтото си, надяна ги с подчертано достойнство и си излезе, без да каже ни дума повече. И тъй като джентълменът с копчетата — имитация на злато, бе заспал, а голяма част от компанията се бе увлякла в забавната игра да пуска топчета от стопен восък в грога на мистър Пикуик, той се оттегли незабелязано, уреди собствената си сметка заедно с тази на мистър Уелър и придружен от този джентълмен, излезе изпод свода на „Свраката и пънът“.