Диктаторът

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 30 септември 2021, 00:19

1
Нощта бе осветена от милиони светлини. Цял народ във факелно шествие се стичаше към централния площад на Кръглата столица. Изглеждаше като жив организъм – булевардите артериите, по-големите улици – вените, а малките улички – капилярите. Четирите огромни паметника на входовете на града, всеки от които висок по 256 метра, сякаш охраняваха множеството. Фигурите на майката, сина – войник, партизанина и пилота бяха построени, за да напомнят на цялото човечество какво си е причинило. Дори височината им бе символична. Войната отне двеста петдесет и шест милиона живота. Сега се извисяваха над всички и отдаваха чест на най-големия човек от поколението променило света.
Във втория кръг на столицата се издигаха осем небостъргача – Университетът, Космическият институт и други. Сгради, призвани с величието и тежестта си винаги да напомнят най-важните за човечеството цели. Над всяка от тях светеше гербът, обозначаващ предназначението й – над Медицинския университет зеленееше змия, увита около меч. Над института по Земни науки – син глобус. Вътрешният кръг – централният площад бе опасан с колони от гранит. В тях бяха издълбани речите, които водачите на нациите държаха месеци, години преди войната. Монумент, който трябваше да попречи на наследниците им да излъжат света отново.
Двайсет години преди началото на войната градът изглеждаше като обикновена стара столица. Хиляди къщи с керемидени покриви, натъпкани край малки улички. Четири или пет големи булеварда, околовръстен път. По онова време най-интересното тук бе нощният живот.
Двайсет години след войната, Кръглата столица бе жив символ на властта, силата и победата. Някои твърдяха, че са на целия народ. Други ги опровергаваха с думите „Той за себе си го построи“. Имаше само един човек, който знаеше истината. Тялото му лежеше в центъра на всичко, а народът се стичаше към него, за да каже последно „Сбогом“.
Душата му се рееше над града и наблюдаваше най-грандиозното погребение, което човечеството някога е организирало. За някои бе месия, за други – тиранин и кръвопиец. До този момент нито един светец, нито един деспот не бе удостояван с такава чест. Работници, инженери, земеделци, президенти, чистачи, премиери, ученици, министри. Всички се бяха смесили в едно. Някои държаха свещи, други факли. Цивилизацията изпращаше Васил.
Дъхът му щеше да секне, ако го имаше. Виждаше тялото си, осветено от прожектори, лицата на хората, които минаваха покрай него. Някои бяха искрено тъжни, други замислени. В очите на трети се виждаше радостна искра, а четвърти бяха абсолютно безпомощни. Диктаторът за последен път огледа творението си. Душата му олекна и тръгна нагоре.

Васил отвори очи. Седеше в голям, удобен кожен фотьойл. Намираше се в стая, която много приличаше на собствения му кабинет. Слабо осветена, с мебели от масивно дърво, голяма библиотека. Зад огромното бюро седеше човек с приятни черти, около осемдесет годишен. Косата му бе леко прошарена, оредяла, сресана назад. Очите тъмни, скрити зад очила с масивна черна рамка. Лицето му говореше за природна интелигентност упорито развивана с години учене, четене и просто живеене. Устните бяха тънки, леко стиснати. Носът голям, извит, с месест връх. Васил прецени, че бъдещият му събеседник често е принуден да мълчи, когато не иска. Умрелият преди деветнайсет часа диктатор се огледа. Със задоволство установи, че е с нови чисти дрехи – черен костюм по мярка и бяла риза. Повдигна вежди и спокойно каза:
- Отдавна не съм бил от тази страна на бюрото.
- Ще се наложи да потърпиш.
- Не се познаваме, а вече сме на „ти“?
- Няма време за формалности, Васко.
Диктаторът леко се подразни, но реши да не задълбава. Това бе една от любимите му фрази. Значи така са се чувствали хората, които са седели срещу него.
- Бих се радвал да знам с кого говоря.
- Петър.
- Съществуваш?
- Има – няма две хиляди години ви набиват в главите историята ми, как мислиш? Както и да е. Тук си, за да поговорим за твоята.
- Не трябва ли директно да ми кажеш къде отивам?
- Честно казано бих искал, но началството даде друго поръчение.
- Можеш да предадеш, че съм ти се доверил напълно.
Петър погледна Васил изпод гъстите си вежди. С пръст му показа, че не седи зад, а пред бюрото.
- Разбрах – отегчено отвърна диктаторът.
- Добре, надявам се, няма да се наложи да напомням. Всъщност шефът ти даде свободата да избереш сам къде да отидеш. Естествено, след като видиш какви си ги вършил долу.
- Това не е ли против всички ваши закони?
- Тия закони са ваши - отговори студено Петър. - Ние сме достатъчно добри да не пречим, когато ги нарушавате. Това не означава, че не трябва да си плащате в последствие.
- Каква е процедурата?
Човекът се изправи иззад бюрото. Висок бе около метър и седемдесет и пет, изгърбен. На фона на почти двата метра на Васил бе дребен. Направи няколко крачки, застана до библиотеката, издърпа един от томовете наполовина. От горната част на конструкцията се спусна бял екран.
- Охо, ще гледаме кино! Мислех, че това е илюзия, която мозъкът сам създава преди да умре… За да му е по- лекичко.
- Тази „илюзия“ – натърти светецът – е трейлър. Тук гледаме пълнометражките.
- Май не си обичаш много работата, а?
- Няма да повярваш, но 95% от филмите ви са почти идентични. Няма как да не ми писне.
- И моят ли е банален?
- Не се възгордявай. Не е много приятен.
- Знам, съдбата ми…
- Спести ми демагогията. Ще видим какви си ги вършил, ще обсъдим, после ще решиш какво да правиш със себе си.
- Добре, но и ти не забравяй с кого говориш. И аз съм седял зад такова бюро, знам защо се държиш по този начин. Няма да мине.
Очите на Петър светнаха, а тънките му устни се опънаха в също толкова тънка усмивка.
- Искаш да се държим като равни?
Васил се усмихна в отговор.
- Добре. Обикновено започвате да се разкайвате още преди прожекцията. Сополи, сълзи, казвате десетината неща, които най-много ви тежат на съвестта и си мислите, че това е всичко. Естествено, грешите.
- Защото тук има неща, на които не сме отдали значение или сме забравили. Виждаме и грехове в неща, които сме мислили за правилни.
- Точно така, Васко. Ти имаш ли за какво да гориш в ада?
- Естествено.
- А да отидеш в рая?
- Знаеш какво оставих след себе си.
- Знам.
Петър се усмихна широко. Зъбите му бяха жълтеникави, затова Васил предположи, че събеседникът му е пушач.
- Да запалим по една?
- Прекаляваш – Петър се усмихна още по-широко. – В шкафчето до теб.
Васил отвори вратичката. Вътре имаше хумидор, бутилка „Хенеси“, пепелник, до тях се мъдреше лула. Бяха покрити с дебел слой прах. Последва въпросителен поглед към домакина.
- Нали ти казах, че повечето хленчат, за да си спасят душиците? В най-добрия случай гледат филма си със стоически поглед, в очакване на решението. Кой ще се сети да поиска?
- А тези неща?
- Ти си третият, с когото всъщност водя нормален диалог.
- По един на хиляда години?
- Не, напоследък ми идвате такива нагли.
Размениха тънки усмивки. Васил извади съдържанието на шкафчето. Петър извади от един шкаф две чаши, нож за пури и запалка.
- Е, откъде да започнем? От самото начало, или искаш от конкретен момент?
- През последните години си спомням често детството. Как играехме пред блока, първата ми любов.
- Червенокосото момиче от тролея?
- Да, страхувах се да я заговоря и се правех на голяма работа.
- Все още съжаляваш за това?
- Не. Ако се бяхме запознали, щеше да преживее лоши неща. Сега се надявам, че е добре, че има внуци, семейство. Че е щастлива. Естествено, че си я спомням.
- Много благороден ще ми дойдеш.
- Знаеш, че като малък бях келеш. Много вода изтече, за да стана това, което съм.
- А когато вече стана мъж, тогава не се ли опита да я потърсиш?
- Беше странно, всеки ден с колата минавах покрай спирката, на която се качваше. Всеки Божи ден.
Васил спря, погледна въпросително към Петър.
- Няма проблем – усмихна се домакинът.
- Бях сигурен, че вече я няма, но го правех. Дори когато се преместих от стария квартал намирах поводи да наминавам, но уви – не я срещнах. В главата си разигравах различни сценарии, по които би протекла срещата ни.
- Да. Мило. Като изключим, че беше келеш не си се дънил особено тогава.
- Дали?
- Аз ти казвам.
Петър наля коняк в чашите, двамата ги вдигнаха. Васил се поколеба за момент. Петър кимна и в стаята се разнесе стъклен звън.
- За неизживяното – каза домакинът и обърна поглед към екрана.
Диктаторът се усмихна и обърна глава натам. Видя картинката такава, каквато бе преди повече от шейсет и пет години. Стоеше най-отпред в тролейбуса. Машината спря, той се огледа, никой не се качи, вратите се затвориха. Шофьорът даде леко газ, но после натисна спирачката. Предната врата се отвори, през нея се качи дребно момиче с къса червена коса и бяла кожа. Погледът й изпълни цялата стая през екрана. Беше едновременно обвиняващ и радостен. Хем казваше „Запознай се с мен най-после!“, хем „Радвам се, че те виждам“. Вратата се затвори и тролейбусът потегли рязко. Гледайки към екрана, Васил се вкопчи в подлакатниците на стола. Очакваше раздрусване, но то не се случи. Наистина, легналият полицай се появи много след това.
- Същинската част?
Васил отпи голяма глътка коняк:
- Същинската част.
Mutafchiev
 
Мнения: 65
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 07 октомври 2021, 00:08

2
Оставаха седемнайсет минути до края на лекцията. В аудиторията най-удобно се бе настанила скуката, а отегчението на студентите се преобразуваше в нетърпение. До професорската катедра се бе изпънала отличничката на курса, рецитираше поредния си доклад на тема „Исторически цикли“. Васил едва се сдържаше да не заспи. Крепеше го мисълта, че след като този ходещ, носещ противопоказен на фигурата си клин, одрал кожата на Шекспир Ад, спре да цитира цели абзаци от христоматиите, го чака много забавна дискусия с може би нова политическа звезда.
В началото на учебната година мислеше, че бързо ще отучи зубърчето от училищните маниери, но не би. То упорито възпроизвеждаше, до запетайка, текстове с дължина повече от десет страници. Опита просто да се държи добре, после буквално й каза „Спри да зубриш“. В края се докара до там, че през седмица й даваше непосилни за деветнайсетгодишна студентка задачи. Кой човек на тази възраст е готов да прекара уикенда в учене? Адът в клинче! Имаше момент, в който Васил искрено се бе заинтересувал от възможностите на паметта й. Оказаха се по-големи от търпението му. Десет минути.
Погледът му обиколи аудиторията. След като видя, че дори обикновено хъркащата групичка на последния ред се е подготвила за нисък старт, въздъхна тежко:
- Благодаря ти, Поли, за изчерпателното изследване. За пореден път успя да надминеш очакванията ми. Има още около страница и половина, която колегите ти със сигурност ще прочетат в учебника довечера. Свободни сме!
Адът замига объркано, залата се изпразни моментално, а когато дойде на себе си, видя ухиленото лице на Васил, който от вратата каза:
- Имаш „Отличен“ за семестъра, освобождавам те от лекции!

Диктаторът гледаше младия образ с притаен дъх. Висок, с тъмна коса, явно поддържащ се, трийсет и пет годишен професор. Стори му се жестоко, че сега, почти половин век по-късно, след всичко, което се случи, му показват отново този млад, изпълнен със сили мъж. Успя дори да изпита завист към себе си.
- Не пропусна нито една запетайка! – констатира сериозно, отпивайки от коняка.
- Най-добрата ти ученичка – доза ирония отговори Петър.
- Много смешно, така и не се научи да мисли.
- Ако беше слушал какво каза тогава, може би сега нямаше да си говорим.
- Аха, щях да хленча и да пропусна коняка.
- Как не видя, какво ще стане още там?
- Най-неприятното свойство на историята е, че е история. Можеш да усетиш, че променя хода си, но накъде – не знаеш.
- Можеше да предположиш.
- И какво щеше да стане? Ако не бях аз, щеше да е някой друг.
- Това го казват и престъпниците.
- Такъв ли съм?
Погледите им се срещнаха.
- Пренасели рая.
- Убеден съм, ада също.
- Като преподавател в университета си бил, как го наричат при вас... пич – светецът смени рязко темата.
- Липсва ми това време. Когато се разхождах из коридорите, сякаш плувах в неукротима сила. Мечти, амбиции, възможности. Единственото място, където всеки вярва, че ще живее в по-добър свят.
- Не мога да отрека, че се опита да им го дадеш.
- Опитах се да ги направя оптимизатори.
- Какъв се харесваш повече?
- Като учител.
Петър повдигна вежда.
- Като преподавател в университета – с кисела усмивка уточни Васил.
- Съжаляваш ли?
- Не.

Студиото на „Time talk” бе доста по-малко, отколкото изглеждаше по телевизора. Всеки път, когато влизаше в него, Васил се учудваше на илюзията, която добре подредените декор, осветление и камери създаваха. Младият професор се появяваше в този ефир през няколко месеца и не можеше да отрече професионализма на водещия Маркс – около петдесет и пет годишен, приличащ на булдог, среден на ръст мъж. Журналистът имаше уникалното умение да превръща обикновени наглед неща в актуални теми. Тъй като двамата се познаваха повече от десет години и имаха приятелски отношения, на някакво събиране Маркс сподели с Васил тайната си: Никога не говоря за това, за което говорят другите.
Сегашното предаване щеше да бъде издържано в този дух. Професорът бе поканен в ролята си на историк, известен с увлеченията си в социологията. Целта му явно бе да даде околонаучно определение на тезите другите двама гости – заместник председателят на управляващата центристка партия Омайниченко и новото явление в политиката на Преславия - Давидов.
Последният бе изключително странна, но зловещо чаровна птица. Бивш психиатър, който от няколко години бе започнал да води политически блог, пробутвайки някаква нова управленска концепция. Васил бе криво-ляво наясно с оптимизацията. Основната идея бе „да отърве държавата от излишния политически баласт и да даде съдбата на народа в собствените му ръце“. Наистина, звучеше примамливо, но прекалено утопично и наивно. Общо взето, ако Давидов се бе пръкнал стотина години по-рано, най-вероятно щеше да постигне някакъв успех. Сега нисичкият, с буйна прошарена коса и дяволити очи, скрити зад очила с тънка метална рамка, кандидат вожд нямаше никакви шансове.
Докато се наместваше в стола, към Васил се приближи Маркс:
- Готов ли си?
- Доколкото е възможно… - усмихна се професорът, докато стискаше ръката на водещия. - Как успя да убедиш Омайниченко да спори Давидов? Нали уж му било под нивото да говори с маргинали?
- Едно от чудесата на кризата! Пари им под краката и са готови на всичко, за да блеснат – ухили се Маркс, потупа Васил по рамото и се настани на централното място в студиото.
Първи се появи центристът. Около шейсетгодишният мъж полагаше огромни грижи за себе си. Видно бе, че тренира, а скъпият му костюм, вратовръзка и джобна кърпичка, издаваха желанието да изглежда повече от перфектно. Ръкува се с Маркс и Васил, след което седна на мястото, посочено му от асистента.
От колоните в студиото се разнесе гласът на режисьора на пулт:
- Три минути.
- Нашият събеседник явно обича да закъснява – усмихна се Омайниченко, поглеждайки към Маркс и Васил.
Професорът се усмихна куртоазно, а Маркс отбеляза:
- Според други се появява точно на време.
Бе ред политикът да се усмихне, за да не се налага да отговаря на закачката.
- Две минути!
В студиото влетя Давидов. Изглеждаше още по-дребен, отколкото във видеоклиповете, записани в кабинета и терасата на къщата му. Косата му приличаше на огромна захабена метална четка със стърчащи във всички посоки краища. Погледът – съсредоточен. Сякаш не виждаше нищо друго освен това, което му трябваше. Облечен бе в стар кафяв костюм и доста изтъркани обувки. Първо се приближи към Маркс:
- Здравейте, здравейте, господин Маркс, радвам се, че най-после ми обърнахте внимание. Запознат ли сте с оптимизацията?
- За жалост не толкова, колкото би ми се искало – усмихна се Маркс, който гледаше събеседника си с щастливо любопитство, усещайки, че го чака страхотно предаване.
- Разбирам, разбирам, мисля, че ще успея да ви наведа на някои мисли с думите си – усмихна се Давидов, - а и професорът няма да ми позволи да сгреша, нали така?
- Ще направя всичко по силите си – усмихна се Васил.
Нещо го накара да се изправи и стисне ръката на новодошлия събеседник.
- Убеден съм, убеден съм в това! С интерес чета материалите ви, посветени на статистическите данни от началото на Индустриалната революция, жалко, жалко, че са толкова малко!
- Трийсет! – чу се от колоните.
Давидов се усмихна на Васил и Маркс, огледа се и се настани на единствения свободен стол, точно срещу Омайниченко:
- А! Ето го и представителят една умираща епоха! – политикът повдигна вежди от шок, че някой си позволява да се обръща така към него. – Не се безпокойте, дисекцията няма да боли.
Васил седна обратно на стола и пое дълбоко въздух. Този човек бе демоничен. Нахълта излъчвайки абсолютна откъснатост от околния свят. Само с няколко изречения успя да предразположи нужните хора към себе си, а ненужният бе унизен и смачкан.
- Добър вечер, уважаеми зрители! Гледате „Time talk”, аз съм Джулиъс Маркс и тази вечер ще пропусна встъпителните думи, защото искам да изстискам всяка секунда от времето, което имаме. Гости са ни Васил Крумов, професор по история. Заместник председателят на Центристи за бъдеще – господин Омайниченко. Астор Давидов, психиатър и самоук политически теоретик. Добре ли ви представих, господин Давидов?
- Да, да, здравейте – усмихна се психиатърът. - Прекрасно, но бих сложил едно „засега“ в края.
- Теоретик с амбицията да стане практик?
Давидов се усмихна широко:
- Много добре го формулирахте! Затова вас ви гледат милиони, а мен хиляди.
Маркс се усмихна още по-широко и си пое въздух, за да зададе първия въпрос, но бе прекъснат от явно раздразнения Омайниченко:
- Любопитно колко души биха гласували за вас?
Водещият хвърли изненадан поглед към политика, но се изненада още повече, когато чу отговора на Давидов:
- При истинска конкурентна борба, повече отколкото за вас.
- Казвате, че изборите са манипулирани?
- Казвам, че групировките, които наричате партии, са окупирали демократичния процес.
- Сега сме и мафиоти?
Маркс осъзна, че няма нужда от него и се настани по-удобно на стола.
- При мафиотите, понеже нямат закони, съществува понятието „честна дума“, господин Омайниченко. Нещо, което нито вие, нито който и да е политик от последните две поколения познава, а имате всички закони на света.
- А какво познавате вие? – политикът започваше да излиза извън кожата си.
- Вашата система, начина, по който назначавате за министри хора, чиято единствена експертиза е вярната служба на партията!
- Министрите се назначават от министър председателя и… - започна да се обяснява Омайниченко.
- … и са професионалисти, които прекрасно познават материята. Да, да, дрънкайте ги тези, когато не съм наблизо. Имате ли поне един министър, който да не е обвързан с партийните ви структури? Поне един министър, който да не повтаря глупостите, които наричате „идеология“ и партийна линия?
- Финансовият министър! – доволен отговори Омайниченко, - Работи в министерството вече петнайсет години и е бил зам.министър в правителството на Свободните социалисти!
- Тоест човек, който търка чиновнически бюра през една трета от живота си, в момент на рушаща се, абсолютно непредвидима икономика, социална криза и колапс на повечето институции, взима решения за бъдещето на обществените пари?
- А какво бихте препоръчали вие?
За опитните хора въпросът на Омайниченко означаваше, че печели време и се надява Давидов да сбърка. Аудиторията, виждаше друго – човек, който не знае какво се случва и хлапашки се опитва да удари кроше на въздуха.
- Описал съм го достатъчно добре на сайта си, но за вас ще го кажа с прости думи – препоръчвам финансистите сами да изберат министъра си.
Политикът се усмихна широко, усети че тактиката му е проработила и вече виждаше победата в спора:
- Как така финансистите ще избират сами министъра си? Искате да промените демокрацията, избирателната система, конституцията?
- В сегашната система кой избира министъра на финансите?
- Предлага се от министър председателя и се одобрява от парламента… - Омайниченко постепенно осъзнаваше, че радостта му е била преждевременна.
- Тоест никой освен партийния лидер, шефът на групировката, не гарантира уменията на министъра?
Омайниченко се наведе напред с вдигнат показалец, но Давидов не му даде шанс да говори.
- И къде тук виждате демокрация? Защо професионалистите да не изберат този, когото смятат за най-добър? И той, необременен от вашите партийни игрички, не управлява? И най-важното – да отговаря лично, без проксита, за своите действия?
- И искате да кажете, че всеки министър ще бъде избиран по този начин? – Омайниченко не се отказваше, но явно губеше сили.
- Да! Служителите на реда избират свой човек, спортистите – свой, учителите най-добрия сред тях! – Давидов говореше спокойно, но сякаш бе обсебил цялото студио с присъствието си.
- Тогава ще настъпи анархия! – почти изпищя политикът.
- Господин Омайниченко, когато вие оптимизирате здравеопазването, образованието и всичко, за което се сетите, анархия не настъпва… Въпреки разрухата, която оставяте след себе си. Сега дойде вашият ред да бъдете оптимизирани и това не ви харесва. Искам да добавя още нещо – вашата система се крепи на това, на което се крепи мирът между бандите! Изборите са войните за преразпределяне на териториите.
Маркс бе забравил ролята на водещ и с интерес наблюдаваше случващото се. Последната мисъл на Давидов сякаш удари Омайниченко като парен чук. Личеше, че колосаният зам.председател на центристите няма да се съвземе скоро.
- Господин Крумов, - обърна се Давидов към Васил, - какво ще кажете вие?
- Ох, не знам даже откъде да започна… - пое си въздух професорът.
Докато се наместваше в стола си, огледа всички в студиото. Омайниченко все още се съвземаше от разгрома, а Маркс наблюдаваше с интерес. Давидов го приканваше с поглед да каже мнението си и в очите му се четеше желанието да чуе искрените размишления на Васил.
- Искате да създадете меритокрация, господин Давидов, доста красива мечта. Връщате ни във времената на древната република, но въпросите са повече от отговорите.
- Слушам ви – каза сигурно в себе си човечето с щръкнала коса.
- На първо четене… какво ще стане с партиите?
- Ще спрат да съществуват. По времето на създаването си са били най-високото постижение на политическата и управленска мисъл. В наши дни, обаче са се превърнали в това, срещу което са били създадени – окупация на властта от хора, неспособни да управляват в съвременната епоха.
Маркс и Васил погледнаха Омайниченко, който не реагира на думите на Давидов.
- Как си представяте, че ще се случва гласуването отделно за министри, отделно за премиер, отделно за парламент? Бюлетината ще бъде по-голяма и сложна за разгадаване от карта, купена в бензиностанция.
Давидов се засмя:
- Както ни отърваха от тези карти, така технологиите ще улеснят гласуването.
- Машините за гласуване… - обади се Омайниченко, който явно бе дебнал момент за контраатака.
- Кой говори за машини? Щом можем да си плащаме данъците онлайн, значи можем и да гласуваме така! Или държите задължително гласовете на всички да минават през избирателните комисии, които са организирани от партиите и бюрокрацията?
- Много сте хаотичен, нямате ни най-малка представа за какво говорите! Единствената причина, поради която не си тръгвам е от уважение към зрителите! – нацупено отговори Омайниченко.
- И като стана дума, - намеси се Маркс. - Уважаеми зрители, ще продължим след кратка пауза!
Когато на контролните монитори се появи заставката на „Time talk”, водещият и Васил въздъхнаха с облекчение. Давидов, доволен от себе си, свали очилата и започна да ги бърше с къпричка.
- Това е абсолютно недопустимо! – яростно възкликна Омайниченко и всички се обърнаха учудени към него – В момента подкопавате държавния ред! Конституцията!
- Това, господине, се нарича демокрация и свобода на словото. Щом не ви харесва, оборете ме с думи, ако можете – усмихна му се Давидов.
- Не говоря с вас – ядно съсна политикът и се обърна към Маркс. - Казахте ми, че ще се проведе нормална дискусия!
- Нищо ненормално не виждам в разговора, даже обратното, изключително добре се получава – отговори водещият.
- Комисията за електронни медии ще провери всяко ваше предаване за нарушения!
- И после не били мафия – ухили се Давидов, обръщайки се към Васил, от когото получи съгласие под формата на лека усмивка.
Омайниченко забеляза това и не издържа:
- Искате да ми направите публичен линч и сте хванали някакъв луд, за когото не ви дреме! Знам кой стои зад това, но можете да му предадете, че ще стане премиер само през трупа ми!
Политикът се изправи, откачи микрофона от сакото си, остави го на стола и напусна студиото под смаяните погледи на всички.
- Минута! – разнесе се от колоните в студиото.
Маркс, Давидов и Васил се спогледаха.
- Видяхме какво е с политици, сега ще разберем как е без тях! – усмихна се психиатърът.
Въпреки отсъствието на Омайниченко предаването се получи гледаемо. Хората в студиото бяха постигнали негласен консенсус да се съсредоточат върху концепцията на Давидов, без да я сравняват с настоящото положение на нещата. Нямаше нужда от това, защото всички скандали, порочни взаимовръзки и глупави действия на властта, бяха обсебили медийния живот. Паралелите бяха очевидни. Давидов отговаряше на въпроси, свързани с това как би се избегнало образуването на касти при подобен избор на управници, кое би гарантирало независимостта и баланса между институциите. Кой би гарантирал, че даден министър е избран честно и зад него не стои някой богаташ или цяла компания.
След като ефирът приключи, Васил и Давидов се срещнаха случайно на паркинга.
- Да ви закарам? – усмихна се Васил.
- Не, не, благодаря, чакам шофьор от телевизията. Благодаря ви, получи се много хубав разговор. Особено частта, в която казахте, че за да бъде полезна, системата трябва да се променя заедно обществото.
- Обществата вече се развиват по-бързо от властта.
- Така е, така е. Знаете ли, вдругиден ще се събере малък… бих го нарекъл философски кръг. Бих се радвал ако дойдете – предложи Давидов.
- Нека се свържем утре и доуточним?
- Разбира се!

Васил въздъхна, докато наблюдаваше младото си „Аз“, качващо се в любимата „Алфа“. Мислите, които се щураха из черепната му кутия, докато се прибираше към дома, отново нахлуха в главата му. Почувства свежестта не само на чистата, без едно облаче нощ, но и изключително странното усещане, което се появи за първи път точно тогава. Струваше му се, че се случва нещо, което отдавна самата Вселена готви. Всяко едно историческо събитие от зората на човечеството се бе подреждало, за да дойде тази нощ. Тогава не можеше да си го обясни, защото липсваха много парчета от пъзела. Сега, в кабинета на Свети Петър, с чаша Хенеси в ръка, пура в другата, Васил имаше точното определение за това усещане.
- Историческо – промълви той.
Петър откъсна очи от екрана, на който се виждаше как колата на Васил се движи по празните нощни булеварди на Кръглата столица.
- Тогава ли го усети за първи път?
Васил замислено присви очи:
- Не, първият път беше… първият път – Петър се усмихна. - Знаеш ли? – Васил рязко излезе от спомените си и се оживи. - Винаги съм искал да знам какво е станало с Омайниченко онази нощ! Можеш ли да ми покажеш?
Петър повдигна вежди и се усмихна:
- Охо, дори тук си любопитен като селска клюкарка? – Васил се засмя от сърце. – Мога, разбира се!

Омайниченко седеше на задната седалка на служебната кола и с присвити устни държеше телефона до ухото си. Досега единственият човек, който си бе позволявал подобно държание с него и не е имало последствия, бе съпругата му. Но тези сцени не се случваха в национален ефир.
Трудно му бе да сдържа гнева си, защото не знаеше към кого да го насочи. Към себе си? Как можа да се подлъже толкова самонадеяно? От друга страна, когато се съгласяваше на това интервю, нещата изглеждаха по съвсем различен начин. Давидов от две-три години си бръщолевеше глупостите в интернет, около себе си бе сплотил десетина хиляди лумпена, вярващи в идиотщините му. Лесна жертва, а колко много се нуждаеше властта от такава! Малка победоносна война в медийното пространство.
Поредният обратен ход на махалото на върлуващата вече над десет години икономическа криза бе ударил страната, респективно управляващите. Здраво. Всеки ден пламваха нови протести и вече в почти всеки град имаше стачки. За щастие, сериозен лидер нямаше, не се очакваше и да се появи. Затова протестиращите се събираха и действаха хаотично. Омайниченко и колегите му полагаха всякакви усилия да ги разединяват и настройват едни срещу други. Криво-ляво успяваха да тушират напрежението и да избягат от усещането, че всички са срещу тях.
Опозицията се държеше настрани – в последните години лидерите й започнаха да измират като мухи. Предишното поколение напусна постовете си с краката напред, а това доведе до хаос и вътрешни борби, които спънаха партиите. В този ред на мисли, първият, отправил се във вечния парламентарен бюфет, бе лидерът на центристите. Това даде преднина на Омайниченко и Никълс, сегашният премиер и лидер на партията, да успеят да я изведат напред. Докато враговете им умираха, те се внедряваха в структурите им и ги подчиняваха.
Сега това. Единственото резонно обяснение бе, че Гарфийлд, 78-годишният лидер на Свободните социалисти, последният мохикан, заел поста преди по-малко от година, бе решил да даде прощален бой. От няколко месеца никакъв го нямаше, а привидно всичко се решаваше от пленума на партията, естествено, това беше пушилка. Дясната ръка на Гарфийлд, госпожица Муляр, бе под контрола на Никълс.
- Знам, че се издъних, - каза през зъби Омайниченко в слушалката. – И аз нямам идея какво стана, но знам кой е виновен… Точно така… Добре, вече наближавам.
Политикът затвори и се загледа през прозореца. До изборите оставаха по-малко от единайсет месеца и към днешна дата, центристите бяха първа политическа сила. Най-важното на този етап бе да се задържат като такава. Стигаше им преднина между пет и десет процента от вторите. Така щяха да могат да дадат постове и екранно време на по-малките партии срещу подкрепа в парламента. Към средата на мандата вече щяха да са ги храносмелили, а лидерите им да са обирали негативите за всичко, което става. Само трябваше да издържи единайсет месеца и да не позволи появата на стихиен лидер: „Нищо работа!“, помисли старото политическо животно.
Колата спря пред входа на любимата кръчма на Никълс. Омайниченко слезе и бързо се скри в сградата, виждайки с периферното си зрение как автомобилът потегля. Бързо прекоси празната централна зала на заведението, подминавайки бармана и се скри зад една от вратите в дъното.
В опушената, средно голяма стая, го чакаха Никълс, Волф – шефът на вътрешното разузнаване, носещо името „Информационна служба“, и главният комисар Матеус. Всички освен последния пушеха, нещо което очевидно дразнеше първото ченге на Преславия.
- Според нас Крумов и Давидов се срещат за първи път. Нямаме информация, да са имали контакти с Муляр или Гарфийлд – израпортува Волф.
- И какво излиза? Случайно, самосиндикално, са се събрали и са ни разказали играта в национален ефир? – ядосано изсъска Омайниченко.
- Продължаваме да работим – отговори Волф.
- Тоест започвате да работите… - обади се Никълс.
Омайниченко го погледна объркано:
- Не са го следили?
- Има по 10 000 последователи в Соцнет и в mepipe, много под прага на интерес е, за какво да го следим? – оправда се Волф.
- А професора?
- Той въобще не поддържа профили. Има ги, но не е качвал нищо от години.
- Казах им, че искаме да знаем всичко за тия двамата, какво ядат, с каква тоалетна хартия се бършат, какъв вкус презервативи предпочитат курвите им – успокояващо каза Никълс.
- А Маркс? – не се отказваше Омайниченко.
- В понеделник финансовият отдел ще направи пълна ревизия, ако открием нещо, ще съобщим – обясни Волф.
- Каквито и да са резултатите ми ги изпратете в хартиен вид, без никакви обозначителни знаци.
Никълс погледна учудено заместника си:
- Искаш да го пържиш на бавен огън за едно предаване ли?
- Можем ли да си позволим да има второ такова?
Силоваците се спогледаха.
- Прати всичко, което откриеш – обърна се Никълс към Волф. - Какво става с протеста на тираджиите?
- Планират вдругиден да блокират тунелите по транспреславската магистрала, ще се координират по радиостанциите – отговори Волф.
- Утре следобед ще изгасим тока в единия от тях, ще кажем, че е авария и ще ги затворим всички за няколко дни – Матеус веднага започна да обяснява плана за действие на полицията. – Имаме няколко провокатора от контингента, които следят лидерите, всеки ще действа според ситуацията…

Васил попиваше всяко движение от екрана. Тези хора се бяха превърнали в исторически прах преди повече от четирийсет години, а тук бяха в пика на властта си. Спомените нахлуха в паметта и сърцето му се сви. Единият изчезна вдън земя, вторият се бори до последно, третият се самоуби, а четвъртият се оказа предател.
- Още тогава са започнали да ни следят? – обади се той.
- Да, – Петър запали пура и присвитият му поглед, иззад кълбото дим блесна. – Мислил ли си какво щеше да стане, ако бяха успели да ви спрат?
- Не, първо мислех за оптимизацията, после за… За нашата борба, после войната…
- А сега какво би казал?
- Ако се бяхме провалили, щяхме да загубим Преславия.
- Преславия съществува повече от 1400 години, наистина ли си мислиш, че не би оцеляла без вас? – усмихна се Петър.
Васил го погледна учудено, после замислено отпи от чашата.
- Нямаше да е това, което е сега.
- За добро или лошо… - Петър отново дръпна от пурата.
- Стига се заяжда, какво следва?
Mutafchiev
 
Мнения: 65
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 14 октомври 2021, 00:08

3
След реконструкцията Централната железопътна гара се бе превърнала в архитектурен брилянт. Проектантите бяха запазили старовремската й фасада, но отвъд нея се разгръщаше същински пир на съвремието, отдаващо почит на миналото. Стъклени тавани, острови със зеленина, екрани, които ставаха прозрачни, гледани под определен ъгъл, невероятна акустика. Съвременни форми на местата за чакане и почивка, антични статуи, часовници и фенери от 19-ти век. Обновяването й бе съпроводено с много дискусии и критики. Най-честата дума, която се чуваше в коментарите бе „кич“. Резултатът накара и най-големите скептици да млъкнат. Архитектите по някакъв недостижим начин бяха успели да съчетаят несъпоставими неща в симбиоза, впечатляваща с монументалност и цялостност.
Васил дойде на гарата с метрото и още със слизането от мотрисата се оказа в този антично-индустриално-футуристичен свят. Вървеше бавно и попиваше всичко наоколо. Стигна до сектора със заведенията, шмугна се в „Rail Bistro” и се отправи към тоалетната, но не влезе в нея, а в съседната врата. Оказа се в кухнята, прекоси я и следвайки инструкциите, излезе през друга по-голяма врата, зад която имаше широк и добре осветен коридор. Пое надясно и по надписите се ориентира, че това е част от сервизната инфраструктура на гарата. Стигна до стълбище, спусна се два етажа надолу, зави наляво и открехна третата врата. В неособено голямото помещение, явно склад, имаше двама охранители. Огледаха го от глава до пети с каменни лица, отдръпнаха се и го пуснаха да мине през следващата врата.
Професорът имаше усещането, че се е оказал в някаква смесица от шпионски и криминален филм. Патосът на конспирацията му се стори прекален. Все пак бе дошъл на среща на „философски кръг“, както се бе изразил Давидов, а не се опитваше да изнесе свръхсекретни документи от страната. По същата причина, с всяка изминала крачка, ставаше по-любопитен какво точно го чака.
Завари голяма, масивна правоъгълна маса от тъмно дърво, покрита със зелено сукно. На нея имаше различни напитки и пепелници, от които димяха цигари и пури. Впечатление му направи красиво котлонче, на което бе поставена кафеварка. Столовете бяха издържани в монументалната стилистика на масата. Мебелировката рязко контрастираше със сивите плочки на пода и бетонните стени. Хората насядали около масата бяха още по-интересни. Освен Давидов имаше трима души.
Себастиан Вирту. Висок, сух, блед, гологлав мъж с огромни черни очи, облечен с черен костюм, черна риза и бяла вратовръзка. Приличаше на меланхоличен вампир. Единствено орловият нос подсказваше, че във всеки един момент може да се превърне в хищник, опияняващ се от звука на чупене на кости. Възрастта му бе трудна за определяне, а единствената изява в медийното пространство бе интервю, дадено преди десетина години. Тогава обществото се взриви, заради разкритията на бизнес консултанта. Описаните от него прийоми и похвати за оптимизация на работните процеси, разходите за условията на труд, заплатите и свеждането до минимум на плащането на данъци, шокираха хората. Повдигна се широка дискусия, която с времето бе озаптена, а после избутана от дневния ред. След като подробно описа ужасяващата логика, по която разсъждаваше и функционираше бизнесът, Вирту изчезна. Никой не знаеше с какво се занимава, нито къде е. Сега внимателно сипваше кафе за Васил в малка порцеланова чаша.
До него изправена стоеше госпожица Адриана Шмит – собственик на най-големия онлайн магазин на континента. Жена на около 40-годишна възраст, много младолика и в разцвета на силите си. Прекрасната й сламено руса коса бе вързана на опашка, оголвайки изящната й шия. Бялата риза на райета и дънките, плътно прилягащи по тялото, демонстрираха любовта й към спорта. Изключително противоречива личност, тя бе обожавана и мразена. Младите предприемачи гледаха на нея като на гуру, но работещите в складовете, логистиката и самостоятелните продавачи, ползващи платформата й я мразеха в червата. Първите, заради ужасяващите норми и условия на труд, вторите – заради процентите от всяка продажба, които трябваше да плащат, за да търгуват. Васил за първи път виждаше тази жена на живо. Кафявите й, с форма на бадеми очи, го плениха. Дълбоки и искрящи. Адриана го оглеждаше преценяващо и явно харесваше това, което вижда.
В другия край на масата седеше пълен оплешивяващ човек с дяволит поглед, скрит зад пенсне и още по-дяволита усмивка. Васил никога не го бе виждал, но веднага разбра кой е. Джейкъб Тенет бе заместник директорът на Информационната служба. Присъствието на топчестия разузнавач в стаята шокира Васил. Легендарна личност, за която се носеха най-различни слухове, свързани със смърт, интриги, сложни комбинации и извращения. Професорът бе сигурен, че половината са лъжа и са пуснати от самия Тенет. Така разузнавачът нанасяше дебел слой догадки и мистерии върху истинската си история, известна само на него. Не се появяваше в публичното пространство, където можеха да се открият две-три много стари негови снимки с лошо качество. Въпреки мистичната аура, при среща очи в очи, бе невъзможно да сбъркаш самоличността му.
Компаниятя бе страховита. Можеше да се каже, че Давидов е събрал „А“-отбора на Преславия.
- Здравейте, здравейте, господин Крумов, вие сте последният поканен на срещата ни! – психиатърът с щръкнала коса заситни към Васил с протегнати ръце. – Мисля, че колегите нямат нужда от представяне. Вие също.
Васил се усмихна неловко и кимна към групата, ръкувайки се с Давидов. В отговор получи усмивки. Направи няколко неуверени крачки и се насочи към единствения свободен стол.
- Компанията, компанията, както виждате, господин Крумов, е доста шарена и разностранна, но ни обединява едно нещо – желанието да оптимизираме управлението на страната. Да развържем примката от врата на обществото и да му дадем да се развива както намери за добре.
- Запознах се с материалите в блога ви, също и в канала с видеа – отговори сдържано Васил, все още подреждайки мислите си.
- В такъв случай, можете да предположите каква е ролята на всеки от нас – обади се Вирту. Гласът му бе тих и плътен, пасваше идеално на външния му вид.
Докато говореше се изправи и постави кафето пред Васил.
- И интереса – добави Тенет.
- Вашия интерес не разбирам – отговори Васил и секунди по-късно съжали за прямотата си. Не можеше да си представи как някой говори с Тенет толкова рязко, а още по-малко, че го прави самият той. Явно още не се бе съвзел напълно.
Разузнавачът се усмихна, едното стъкло на пенснето блесна:
- Очевидно е. Искам политиците да изчезнат, даже дъхът им да не остане.
Васил леко отвори уста, учуден от прямотата на Тенет. По гръбнака му пробягна студена вълна, защото мъжът с пенснето беше един от малкото, способни да организират подобно изчезване. Звънък смях извади професора от ступора:
- Не му обръщайте внимание, професоре. Обича да се прави на лошко, но всъщност е като пухкаво зайче! – изчурулика усмихната госпожица Шмит.
- Затова ти се възхищавам, Адриана – пенснето отново блесна, този път игриво. – „Пухкаво зайче“. Хем каза, че съм дебел, хем иронизира прическата ми.
- Важното е, че не си комплексиран – още по-широко усмихната отговори дамата.
- Колеги, колеги, любезностите ви заслужават да бъдат стенографирани и отпечатани в първи том от „История на Оптимизацията“, но сме се събрали тук с ясни цели – намеси се Давидов и се обърна към Васил. – В момента, господин Крумов, съставяме програмата на нашето… Движение. Поканих ви като експерт – историк, мисля, че бихте могли да внесете своята лепта.
- Да, господин Крумов – продължи мисълта му Вирту. – Всички сме повече от професионалисти в нашите области. Зверове, бих казал. Имаме нужда от разсъдък, мярка и се надяваме, че вие бихте могъл да изпълните тази функция.
- В името на прогреса, историята и обществото! – завърши Давидов.
Докато слушаше Васил забеляза как Тенет кимаше, съгласявайки се с това, което чува а Шмит го гледаше проницателно.
- И-и-искате от мен да съм съвестта на вашето движение?
Вирту го гледаше втренчено, Давидов кимна, а пенснето на Тенет отново проблесна.
- Колко поетично се изразихте – усмихна се Шмит.
Професорът наистина бе отделил ден и половина, за да се запознае с идеологията на Давидов. Тя бе съчетание от много неща, които човечеството бе измислило и изпробвало за трите хиляди години от Аристотел досега. Най-кратко казано, можеше да се синтезира по следния начин: Приоритет е развитието и волята на обществото, а държавата действа като оптимизиран и гарантиращ избора му механизъм. Нещо като демокрацията, в която живееха, но изборният процес бе с много по-голяма честота и спектър на покритие. В разработките си Давидов го бе нарекъл „scopum ius suffragii”. Най-ниското ниво бяха мини гласувания, в които участваха жителите на няколко блока, за да изберат как да изглежда градинката пред домовете им. Стигаше до общонационални референдуми. Министрите и шефовете на някои държавни служби трябваше да застанат на постовете си, след като заетите в областите, за които отговарят, гласуват за тях. Парламентът бе в намален състав, като имаше както юридическа квота, така и обществена. Давидов правилно бе осъзнал, че небалансиран законодателен орган няма как да доведе до нещо добро. Депутатите се избираха мажоритарно, тъй като партийната система бе отречена като отживелица. Президентът имаше представителна функция. Премиерът като глава на изпълнителната власт, трябваше да бъде обединяващата фигура на Министерския съвет, превръщайки го в истинско правителство. Единственото министерство, за което пряко отговаряше бе „Министерството на оптимизацията“. Институцията трябваше да поддържа комуникацията и изпълнението на решенията, взети по време на заседанията на правителството. Началникът на това ведомство бе и единственият висш чиновник, който се назначаваше от премиера и де факто бе пръв вицепремиер. Целите на упражнението бяха две. Първо, предоставяне на максинално представителство на обществото във властта. Второ, свеждане до минимум появата на некадърници в управлението.
Васил си пое въздух и с мисълта „Най-много да се виждаме веднъж седмично“ каза:
- Ако ще съм вашата съвет, говорете ми на „ти“, аз съм Васко!
Нещото, което последва професорът можеше да определи като „магия в действие“. Четири часа, в които едни от най-успешните и могъщи умове на Преславия, измисляха как да я спечелят на своя страна. Споровете им приличаха на караница на луди. Боравеха с тези на Аристотел, цитираха Тайлеран. Опирайки се на всякакви социологични сведения, успяваха да псуват като каруцари, проявяват върхове на цинизма, и черното чувство за хумор. Васил се оказа в свят, за чието съществуване не бе подозирал, и при други обстоятелства би осъдил. Но сега се влюби в него.
Ако народът бе видял опушената картина, пропита с кофеин и скъп алкохол, никога не би дал доверието си на тези хора. Ако бе чул разговорите им, щеше да се обиди и да ги низвергне. Той отказваше да разбере, че е абсолютно гол пред събирачите и анализаторите данните му. А ако тези хора бяха запалени от идея, то нямаше сила на света, която да ги спре да го използват, за да я осъществят.
Пътувайки обратно към дома си, професорът гледаше през прозореца на мотрисата. Чувстваше се приятно уморен и лек като перце. Брейнстормингът, който бяха спретнали оптимизаторите му се отрази живително и в същото време съзидателно. Васил бе посветил живота си на решенията и действията на великите умове на отминалите епохи. Коментираше ги, имаше мнение за тях, можеше да оцени правилността на ходовете и маньоврите. Преподаваше уроците, които потомците им бяха научили. Тази вечер за първи път бе поставен в ситуация, в която трябваше да мисли като тях. Да се съобразява с нещата, които са били принудени да имат предвид те. Сякаш се бе оказал от другата страна на огледало. Едва вкусил идеята, че участва в нещо грандиозно, носи отговорност, мислите и думите му имат тежест, вече бе пиян.
Когато стигна до блока си, погледна към прозореца на петия етаж и видя, че свети. Приятелката му Елиза вече си бе дошла след смяната в банката. Васил въздъхна, влезе във входа, стигна до асансьора и натисна копчето за повикване.
Връзката им продължаваше десет години. Елиза го бе привлякла с прекрасния си външен вид – висока брюнетка с прекрасно тяло, плътни устни, сини очи и страхотно чувство за хумор. В първите години нещата между тях вървяха на пълни обороти – купонясваха, почиваха, обикаляха света. Той с часове можеше да я развежда из някой замък и да разказва историята му, показвайки в коя стая е бил отровен еди кой си крал, в коя тъмница е била измъчвана някоя принцеса. Тя, от своя страна, го учеше на тънкостите на математиката, която Васил мразеше през целия си живот. Взаимните им уроци приключваха със страстен секс. Сцени тип „полуголо изнизване от охраната на катакомби“ бяха редовни, наред с фрази в духа на „мислех, че това може да се използва само за чертаене“. С времето нещата се промениха, кариерите им станаха приоритет. Васил няколко пъти бе повдигал темата за деца, но Елиза всеки път отлагаше, а той така и не й предложи брак.
Десет години по-късно, осъзнавайки, че е изпуснал момента, професорът живееше в празна връзка. Бе сигурен, че и Елиза го разбира, но двамата не искаха да излизат от нея. Не изпитваше страх от самотата, нито кой знае какво чувство за дълг. Беше му скучно, но удобно. В последната година и половина все по-често размишляваше по темата и бавно бе достигнал до мъчителния извод, че има съквартирантка, с която периодично правят секс. Предполагаше, че и тя гледа на ситуацията по същия начин.

- Ето кога е бил краят – Васил дръпна от пурата и пусна кълбо дим.
- Да, тогава беше – потвърди Петър. – Съжаляваш ли, че не се получи между вас?
- Не, това е част от живота, понякога без да усетим чувствата и привличането умират.
- Така е… - замислено отговори Петър.
- А ти?
- Какво аз?
- Как си бил с жените? – попита Васил.
Петър го погледна учудено, бе сигурен, че диктаторът знае историята му и хладно отговори:
- Имах жена, умря малко преди мен.
Васил повдигна вежди, гледайки коняка в чашата си:
- Значи си бил щастлив с нея?
Петър се отпусна назад в стола си.
- Знаехме неща, в които вие не можете да повярвате.
- Колко добре те разбирам – въздъхна Васил.
- Знам.
Mutafchiev
 
Мнения: 65
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 21 октомври 2021, 00:05

4
През следващите седмици срещите на Кръга на оптимизаторите ставаха все по-чести и бързо се превърнаха в ежедневие. Работата по програмата на движението и бъдещото устройство на Преславия напредваше с бързи темпове. Споровете и дискусиите продължаваха с дни, като всеки от членовете на Кръга правеше собствени проучвания, за да докаже тезата си.
Васил полагаше големи усилия, за да бъде в час с всичко, за което ставаше дума. В този период осъзна, че е живял с огромната заблуда, че е информиран. Да, винаги бе следял новинарския поток, криво-ляво успяваше да свърже събитията и открие логичната им последователност, но от общуването си с Вирту и Тенет разбра, че има какво да учи.
Двамата бяха обиграни и знаеха много повече от това, което излизаше в медиите, но най-големият им инструмент бе, че прекрасно познаваха устройството на системата. Не във формалния й вид, който се представя на обществото, а в истинския. Вирту, например безпогрешно можеше да определи кой е истинският шеф на някое ведомство или фирма. Успяваше с един поглед да проследи откъде минават най-важните неща в учреждението – вътрешната и външната информация, парите и ако имаше силово звено, от какво се ръководи началникът му. Проследявайки движението на ресурсите, успяваше да открие човека, през когото минаваха наведнъж. Обикновено заместник на първото лице. Интересно бе, че в частните фирми, този човек рядко подозираше за властта, с която разполага. В държавната администрация бе точно обратното - чиновниците бяха готови на всичко, за да заемат подобен пост. „Откриеш ли кръстопътя, където се срещат най-важните неща е лесно. Зависи с кого си говориш, но обикновено действаш просто – обещаваш му повече, отколкото взима или че ще вземеш това, което вече има“, отпивайки кафе Вирту обясняваше начина на вербуване.
Тенет имаше друга тактика – обсебваше интересуващото го учреждение. Поставяше под тотален контрол всичко, случващо се вътре. След няколко седмици наблюдение избираше трима-четирима души, заемащи ключови постове, след което ги вербуваше. После започваше „играта“, както сам се изрази. Насъскваше избраниците един срещу друг, като помагаше на всеки да пребори другия. Докато хората изяждаха учреждението, Тенет наблюдаваше останалите. Опитваше да фиксира наличието на други силни играчи и неочевидни представители на големи интереси. Винаги се проявяваха, когато в подопечното им ведомство се водеше война. След като бе готов с проучването, убеждаваше вербуваните временно да прекратят борбата помежду си, и ги насочваше към силите, които не бяха под контрола му. Ако всичко бе безпроблемно, оставаха само неговите хора. Отново ги насъскваше едни срещу други. Победителите оставаха в превзетото ведомство и му бяха вечно признателни за помощта. Победените пък, с негова протекция, се оказваха на други важни места и вече събрали опит, вършеха поразиите си доста по-качествено. Естествено, бяха верни до гроб на Тенет, който не ги бе забравил в труден момент. Занимавайки се интригантство на висше държавно ниво вече над трийсет години, заместник шефът на Информационната служба, бе развил толкова мощна мрежа от агенти, че можеше преспокойно да събори началника си. „Удобен е“, бе лаконичното обяснение на Тенет защо не го прави.
На втората седмица от общуването си с тези хора, Васил можеше преспокойно да определи защо е предизвикан даден скандал, кой стои зад него и за какво точно се бори. В деветдесет процента от случаите се оказваше прав.
Адриана Шмит, от своя страна, разкриваше логиката на работа на големия технологичен капитал. Тук нещата изглеждаха по-сложни отколкото игричките на чиновниците, защото се ръководеха от хора със силно развито абстрактно мислене. Изглеждаха. Цялата философия, креативни идеи, загриженост за всичко, които показваха IT-гигантите бе тотална фикция. Целият им бизнес модел се крепеше единствено и само на информацията за потребителите, която получаваха пряко от самите тях. Оттук идваше и „иновативността“ на интернет мастодонтите. Когато знаеш какво пазаруват, слушат, гледат и харесват над 400 милиона души, знаеш и какво да им кажеш, за да харесат теб. Ако успяваш да се движиш с духа на времето – портфейлите им са отворени. Нямаше никаква нужда да се предлага брилянтно качество, достатъчно бе да е поносимо. Грижата за потребителите също не бе от първостепенно значение, важно бе да тръбиш нон-стоп, че я има. Една от любимите фрази на Шмит бе „Можеш да продадеш едно и също нещо на един и същ човек поне три пъти, стига да смениш слогана навреме“.
Епохата на експериментите, иновациите и творческия късмет си бе отишла безвъзвратно. Дори някой и да демонстрираше подобна уникална комбинация, големите акули бързо го надушваха. От този момент бъдещето му можеше да се развие по два сценария. Или идеята да бъде откупена, или открадната.
В гореописаната компания Васил се вписа изненадващо добре. Като изключим постоянните исторически и философски паралели, които правеше, той бе човек, който разбираше останалите. А те много рядко срещаха такива. Обикновено в очите на събеседниците си виждаха страх и корист, а в неговите неприкрит интерес към темите, които ги вълнуваха. Виждаха удоволствието и почти детското му щастие, когато бяха във вихъра на дискусия за разделението на властите или обсъждаха как да превърнат вертикалната управленска структура в хоризонтална. Заразяваха се от неговия ентусиазъм и даваха все по-голяма свобода на мислите и идеите си.
Давидов наблюдаваше всичко това, записваше си някакви неща в тетрадката и понякога бурно участваше в дискусиите. Прекрасно разбираше, че пред него се случва нещо утопично и това вдъхваше кураж. Ако успееше да предаде една десета навън, то светът щеше да стане коренно различно място.
Единственото, което дразнеше Васил бе тежката конспирация, в която се случваха срещите им. Почти винаги бяха на различни места, всички се появяваха по един маршрут и си тръгваха по друг. Забранено им бе да се показват заедно на обществени места. В края на всяка среща Тенет им даваше нови телефони, чрез които научаваха часа и мястото за следващата. Доста неприятно и създаващо усещането, че извършват тежко престъпление. Колкото и да не му се искаше да признае, професорът прекрасно осъзнаваше, че Давидов и компания се готвят за нещо голямо. Най-вероятно щурм на властта под някаква форма. За щастие, тези мисли се появяваха само по време на ритуала с връчването на еднократните телефони. После бързо се изпаряваха, защото по пътя към дома си професорът разсъждаваше над поредния казус, възникнал при дискусиите.

Протестите в страната бяха поутихнали, но тук – таме се появяваше някой, който искаше нещо от правителството. По-добро здравеопазване, повече пари за някой отрасъл, инвестиции. Обичайните неща. Никълс и Омайниченко бяха доволни, че са успели да обуздаят негативните нагласи на населението. Това обаче коства доста време и усилия. С помощта на Волф, по-голямата част от лидерите на несъгласните групи бяха изхвърлени от играта. Той не разкри как точно е действал, но центристите останаха с впечатлението, че е бил груб и безпардонен. Затова решиха да не задълбават много. Имаше шест-седем души, с които трябваше да се срещнат лично. Омайниченко се зае с тази задача и успя да договори добри за управлението сделки. В някои случаи протестиращите получаваха по-малко от 10 процента от исканията си.
Никълс се срещна само с лидера на профсъюза на шофьорите на ТИР-ове. Направи го едва, след като Волф, Матеус и Омайниченко се бяха постарали да лишат синдиката от каквито и да е полезни ходове. Полицията и пътните органи започнаха да проверяват камионите изключително стриктно и в същото време мудно. Резултатът бяха много глоби и забавяния на товари. Волф се погрижи да открие компромати за най-активните протестиращи, а после ги остави да изтекат в медиите или ги прати на семействата им. Шефът на профсъюзите бе набутан в ъгъла от цялата държавна машина. На срещата с Омайниченко получи одобрение за това как харчи парите на синдиката, папка със снимки, на които бе запечатан с две проститутки и комплимент за прекрасното си семейство.
След тази подготовка, ролята на Никълс бе тривиална. Трябваше да приеме човека в кабинета си, да седят около час заедно. Да излязат пред медиите, да обявят, че държавата ще положи усилия да промени законодателството, според исканията на протестиращите и да си стиснат ръцете. Когато главният синдикалист влезе в офиса на премиера, Никълс, седящ зад бюрото си, му даде знак да се приближи. Човекът му подаде ръка, за да се здрависат, но Никълс сложи в нея лист хартия. Там бяха написани нещата, които профсъюзният лидер трябваше да каже пред медиите. След което, без да казва дума, Никълс му посочи стол, обърнат към стената. Човекът седя там час и десет минути, после заедно с усмихнатия до уши премиер, застана пред камерите и изрецитира написаното на листа.
Въпреки успешното овладяване на ситуацията Никълс и Омайниченко не бяха спокойни. Прекрасно разбираха, че Давидов замисля нещо и това не им даваше мир. Данните за живота му, които Волф вече вкарваше в ежедневните си сводки бяха оскъдни, но странни.
Психиатърът се събуждаше в шест сутринта, правеше гимнастика в задния двор на къщата си, закусваше и сядаше пред компютъра. Ставаше за обяд, след което излизаше. Ходеше до Централната гара, където изчезваше за няколко часа, без да хваща влак. Понякога отиваше на стадиона, когато имаше мачове, но не се появяваше на трибуните. Същото беше и с концертната зала „Cult Arena”. Изникваше отново, връщаше се в дома си, седеше няколко часа пред компютъра и лягаше. Подслушването на телефона не даваше никакъв резултат, а на компютъра си превеждаше някакъв антиутопичен роман от вулчурски език.
Що се отнасяше до професор Васил Крумов, в поведението му нямаше нищо подозрително или необичайно. Работеше, пазаруваше с приятелката си, оказа се домошар. Волф включи агентурата си в университета и получената информация затвърди мнението му, че професорът е доста скучен човек. Затова на втората седмица наблюдението бе свалено.
Странните изчезвания на Давидов дразнеха и безпокояха Омайниченко, а Никълс го успокояваше. През вечер в кабинета на премиера се водеше почти идентичен разговор:
- Не знам, тоя се изпарява яко дим за няколко часа, после се материализира обратно. Не мога да разбера как не ти прави впечатление?
- Прави ми, но не ме притеснява и теб не би трябвало – отговори Никълс, гледайки през прозореца един покрив на близка кооперация, където имаше парти.
- Подценяваш го, казвам ти. Като се появи в студиото, обсеби цялото пространство. Излъчва много силна енергия. Ако се окажем на дебат сме загубени!
- Това го видяхме – все така спокойно констатира премиерът.
- За да може да си позволи да изчезва така, има някой който му помага и то силен „някой“. Възможно ли е Волф да не ни казва всичко?
Последното изречение привлече вниманието на Никълс:
- Какво предлагаш?
- Да накараме Тенет да пусне паралелна опашка на Давидов? – отговори Омайниченко.
- А на Волф?
Омайниченко повдигна вежда:
- Да не се усети?
- Ако се усети, ще го изкараме така, че Тенет копае под него, за да заеме поста му. Двамата ще се скарат, ние ще помогнем на по-силния и voila!
Омайниченко се замисли и обърна поглед към терасата, където вървеше купонът:
- Трябва да видим как ще го организираме, така че да не загубим нищо от битката между тях.
- Да спечелим, приятелю, трябва да спечелим от нея.
Mutafchiev
 
Мнения: 65
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 28 октомври 2021, 00:03

5
Една вечер Васил се върна вкъщи от среща с Кръга, размишлявайки за принципите за разделение на властите. Искаше да седне колкото се може по-бързо пред компютъра и да направи поредното проучване по темата. Влезе в хола и завари Елиза да гледа телевизия на дивана. Приближи се зад гърба й, целуна я по главата и предложи:
- Да поръчаме нещо за хапване?
- Трябва да говорим – бе студеният й отговор.
Не й обърна внимание. Вече вадеше телефона и отваряше приложението за доставка на храна:
- Какво искаш? Пица или бургери?
Елиза изключи звука на телевизора и се обърна рязко към него:
- Не ме ли чу?! Трябва да говорим!
Васил объркано я погледна, насочи се към дивана, за да седне до нея:
- Добре, да поговорим.
Тя протегна ръка с изпънат напред пръст, професорът го проследи с поглед и седна във фотьойла. Елиза пое въздух. Личеше, че й е трудно да започне, но го направи:
- Връзката ни не върви… От години. Мисля, че няма нужда да се обясняваме, знаем какво е положението. Нека се разделим.
Рязката промяна в хода на мислите, в които се бе потопил, задави Васил. Наложи се мозъкът му да превключи от теми като „как е разпределен контролът над службите“ и „какво се случва ако едно министерство стане прекалено силно“, на „Ама защо сега така?“.
Елиза явно прочете по изражението му неизречения въпрос:
- Защото отдавна не си говорим, както преди. Не се чукаме както преди, защото нищо не е както преди. Не искам животът ми да мине така.
Васил нямаше как да не се съгласи с думите й и неочаквано за самия себе си я погледна в очите и спокойно рече:
- Права си. Но нека го направим цивилизовано, без да се караме, ще потърся квартира и ще се изнеса.
Сините очи на Елиза го гледаха невярващо, изпълнени с болка:
- Значи наистина има друга!
- Друга ли? Не! Как можеш да си помислиш такова нещо?! – възнегодува Васил, който можеше да приеме почти всякакво обвинение но двете невъзможни бяха „предател“ и „убиец“.
- От месец си друг човек! Вече не ми обръщаш внимание, а си весел, работиш много… вдъхновен. – Елиза постепенно осъзнаваше какво казва и от това болеше още повече. – Когато се запознахме беше такъв. Имаш друга!
- Не, нямам. Занимавам се с много интересен проект, колегите са уникални хора и цялата история е огромно предизвикателство. Затова съм такъв.
- Имай поне доблестта да си признаеш!
Васил въздъхна, облегна се назад и се хвана за главата.
- Каквото и да ти кажа, ще продължиш да си мислиш, че имам друга, нали?
- Помня какъв беше, когато се запознахме…
- И според теб, единственото нещо, което може да ме прави щастлив е сексът? – Васил се обърна ядосано към приятелката си.
- Помня какъв беше, когато се запознахме – повтори Елиза.
- Разбирам – кисело заключи Васил. – Никога не съм си мислел, че ще стигна до момент, в който да нямам никакво желание да те успокоявам, ако ти е дошла някаква глупост в главата. Явно съм грешал.
Елиза го гледаше със сълзи в очите, той се наведе напред и подпря лакти на коленете си.
- Кълна ти се, че никога не съм ти кръшкал, още повече – не ми е минавало през ума да го правя. Но си права, трябва да се разделим. Отдавна не сме тези, които бяхме.
Елиза рухна на облегалката на дивана и скри лице с длани. Васил се премести до нея, прегърна я и започна да успокоява.
- Знаеш, че нещата няма да се променят много. Пак ще си бъдем близки, но ще намерим хора, които ни правят щастливи.
Тя се сви в него и го прегърна. Васил подпря глава на нейната и погледна телевизора. Там вървеше предаването на Маркс, който разпалено размахваше листове с таблици. Надписът на екрана гласеше „Кой заплашва журналистите у нас?“

Изслушването на министрите в пленарната зала на парламента щеше да приключи всеки момент. Никълс и Омайниченко седяха в сектора, отреден за правителството, всеки потънал в мислите си.
Премиерът размишляваше за това кой може да е подкокоросал Маркс да направи разгромното предаване предишната вечер. Подобно нещо не се беше случвало през нито един от двата мандата и очевидно зад журналиста стоеше някой, който му бе обещал протекция. Всяка от 48-те минути беше като пирон в ковчега на правителството и лично на Никълс. Ефирът започна с доста саркастичен и ироничен начален анонс. Маркс обяви, че е получил уникален документ, доказващ подкупността на един от най-видните журналисти в Преславия. След това извади разпечатката за доходите си, която получил от анонимен изпращач. Водещият направи уговорката, че има разрешението на телевизията да разкрие заплата си и после, показвайки на цял екран сканираните страници, започна да изрежда скандалите на властта за последните два мандата. Не пропусна почти нищо.
Ремонтите на инфраструктурата и четирите фирми, които ги изпълняваха. Раздадените грантове на „изследователски центрове“, в които фигурираха по двама души персонал. Нагласяването на обществени поръчки с параметри, на които подхождаше един конкретен изпълнител. Източването на държавния пенсионен фонд, чрез инвестиране в строителството на жилищни блокове и офис сгради само от една фирма, близка до Омайниченко. Насочването на всички плащания към държавата – глоби, такси, данъци, през една единствена банка, управлявана от бивша любовница на Никълс. Назначения на хора, нямащи нужния образователен ценз на важни позиции, защото са роднини или близки с висши държавни чиновници. Осигуряване на почти монополно господство на две вериги бензиностанции, които работят под една шапка. Потушаване на абсолютно всеки скандал, свързан с превишаване пълномощията на полицията и службите. Нито един осъден държавен чиновник за корупция. Закупуване на въоръжение за армията по политически или лобистки причини. Прогресивно увеличаване на секретната част на държавния бюджет, която за десет години е нараснала със 120 процента. Тотално превземане на обществените медии, чрез назначаване на нови директори, преди да е приключил мандатът на старите. Провал на социалната политика, поради орязан бюджет и фаворитизиране на група от осем фондации, всяка свързана с чиновник на висок пост. Провал на държавните програми по контрол на опасните производства, довели до два нефтени разлива, три замърсили околната среда експлозии и постоянно откриване на незаконни сметища из цяла Преславия. Провал в поддръжката на държавните водохранилища и инфраструктурата за напояване и доставка на вода за индустрията, селското стопанство и населението. Потулени секс скандали, толериране на дискриминация и абсолютно пренебрежение към хората със специални нужди. „А сега решиха, че могат да плашат журналисти, които са абсолютно чисти“, завърши предаването си Маркс.
Никълс бе убеден, че опитът на Омайниченко да сплаши журналиста не е достатъчен, за да се излее този казан адска лава в „Time talk”. Наистина, не беше много щастлив, че заместникът му реши да нагази Маркс, но чак такава реакция? Мозъкът на политическото животно търсеше истинската причина за удара, а такава бе не само налична, но си имаше име.
Омайниченко гледаше тока на лъскавите си обувки и бе изпаднал в странното състояние на човек, който чрез самобичуване се навива за решителни действия. Мразеше се заради сляпото скачане в разговора с Давидов, ненавиждаше се, защото изпрати разпечатката на Маркс. Абсолютно излишно телодвижение. В нея нямаше нищо дори подозрително, камо ли незаконно. С желанието да покаже на журналиста, че всичко за него е известно, Омайниченко го накара да извади вече забравените неща за себе си и властта. Страшно тъпа постъпка.
След като „Time talk” приключи снощи, той просто падна на пода и започна да прави лицеви опори. Спря едва когато ръцете му отказаха. Докато лежеше по корем, реши че няма да прави абсолютно нищо по темата – нито ще впряга медийния ресурс на центристите срещу Маркс, нито ще се опитва да се оправдае. Ще остави предаването да мине и замине. За щастие, двамата с Никълс имаха отдавна планирано посещение в Истландия, закъдето трябваше да отпътуват час след края на изслушването в парламента. Надяваше се, че когато се върнат, нещата ще са отшумели.
Вдигна поглед към часовника в залата. Оставаха още пет минути до края. Обърна се към банките на социалистите и видя, че госпожица Муляр бута количката на престарелия Гарфийлд към един от изходите на залата.

Центристите влязоха в една от най-далечните пушални на сградата на парламента. Вътре ги чакаха социалистите. Гарфийлд дори и в инвалидната количка имаше достолепен вид – лице с правилни форми, светлосини очи, буйни вежди и почти гола глава. Муляр бе симпатично тъмнокосо миньонче с черни, блестящи очи.
- Какво си мислите, че правите?! – веднага щом чу затварянето на вратата зад гърба си, атакува Никълс. – Искате да ви орежа квотата?!
Последното бе директна заплаха за ресурсната база на Свободните социалисти. Веднага след изборите за първия мандат на центристите лидерите на двете големи партии направиха тайна среща. Разпределиха влиянието си 30% на 60% „собственост“ над бюрократичната машина в полза на Никълс. Останалите 10% бяха отредени за по-малките партии в парламента. Тогава Гарфийлд бе заместник председател на социалистите. През цялото време страните свято спазваха договорката. Благодарение на Омайниченко 60-те процента бяха преструктурирани и станаха толкова ефективни, че властта не се нуждаеше от повече. Опозицията, от своя страна, деградираше правопропорционално на напредването на старостта на водачите си. Гарфийлд, ставайки лидер, не успя да промени тенденцията. Резултатът бе, че институциите, контролирани от центристите представляваха всепоглъщащи мастодонти, а тези на социалистите тънеха в хаос и разруха. Контрастът между тях бе толкова очевиден, че едва ли имаше човек в Преславия, който не се е досетил за тайната договорка.
- Пак ли си мислиш, че сме направили нещо? – дълбокият басов глас на Гарфийлд бе все така силен, за разлика от тялото му.
- А не си ли? Давидов? Реди ги същите като твоите брадати любимци! Спри, защото след изборите ще предоговаряме.
- Охо! – иронично повдигна вежди старият социалист – Откога момченца, прочели две статии в десетките си порно списанийца знаят какво са писали двама философи?
- Не се ебавай с нас! – изсъска Омайниченко.
Лицето на Гарфийлд се промени, веждите се събраха, наведе се напред:
- За жалост, безпросветни некадърници, нямам нищо общо с Давидов. Идеологически анархизмът му не ми импонира. Знам какво си мислите, зелени гнойни пъпки, но не се ебавам аз.
- А кой? – озъби се Никълс.
- Разполагаш с информацията на всички служби, чехълче, щом ти не знаеш, откъде да знам аз… свиньо?
- А Маркс? – продължи разпита Омайниченко.
- И него ли съм подкокоросал? Или не ви хареса хронологията на управлението ви, имбецили?
- Стига си ни обиждал! – не издържа Никълс.
- Че какво ще ми направите? – засмя се Гарфийлд. – Толкова сте прости и некадърни! Държите цялата държава и пак ви хващат с пишки в ръцете!
- След изборите ще предоговаряме! – не се отказа Никълс.
- След изборите, бастуни, ще се молите и за 10 процента. Кълна се, че преди да се капична, шибаняци, ще ви изхвърля от политиката!
Омайниченко бе шокиран от поведението на стария социалист. Обиграният политик никога не се бе държал по този начин. Преди беше лаконичен, обран, дебнеше, пресмяташе, комбинираше. Просто времето му си бе отишло, а той не искаше да си иде заедно с него. Затова партията му бе в толкова плачевно състояние.
- Какво му става? – обърна се заместникът към госпожица Муляр.
- Гледа Маркс снощи – отговори лаконично дамата.
- И к‘во? – учуди се Никълс.
- „И к‘во“ – изсумтя Гарфийлд. – Разбрах, че направих огромна грешка, като оставих Преславия в ръцете ви толкова дълго време, гъзове.
- Избило те е на патриотизъм? – повдигна вежди Омайниченко.
- Тъпо копеле, продадохте всичко, което не беше приковано, к‘ъв патриотизъм, кретен?! Убихте всичко в тази държава, малоумници, и не ви стигна! Колко още искате… - Никълс и Омайниченко се спогледаха и без думи се разбраха, че нямат какво повече да си кажат с Гарфийлд. – … да откраднете, еднокнижници? Не се ли наядохте, втасали лайна такива…
Никълс се запъти към вратата, Омайниченко хвърли мигновен поглед към Муляр, след което се обърна на токове и последва шефа си. „… тении, изяждащи червата на нацията!“ бе последното, което чуха зад гърбовете си.
- Съвсем е изсвирясал – каза Омайниченко, докато вървеше по коридора към задния изход на парламента.
- Муляр казва, че от лекарствата с всеки изминал ден става по-зле.
- Времето е на наша страна.
Гарфийлд извади цигара и запали. Госпожица Муляр понечи да завърти количката и да я приближи до пепелника, но старият социалист я спря:
- Мила, не забравяй, че не искам да ми прислужваш, а да играеш.
Захапал димящата цигара, Гарфийлд енергично завъртя колелата, стигна до пепелника, тръсна си в него, обърна количката към Муляр и се ухили:
- Мисля, че се вързаха.

Васил гледаше екрана с доволна и носталгична усмивка.
- Можеш ли да предположиш къде отиде Гарфийлд?
- В ада, естествено – все така усмихнато отговори Васил.
- И се радваш? – попита Петър.
Диктаторът отпи от коняка и се обърна към домакина:
- Щом съм тук, явно раят и адът съществуват. Вечни мъки, голяма жега, бла. Но едно не може да се отрече, ако ще се оказваш там, е хубаво да има защо.
- Подценяваш това място.
- И двамата знаем, че ще отида там, а това тук… е последно „Сбогом“.
- Толкова си сигурен, че ще избереш ада?
- А какво друго да направя? Нали не си въобразяваш, че след всичко, което стана ще ти кажа: „Пич, честно е да ме пратиш в рая“?
Петър се усмихна.
- Значи ще те разочаровам – Васил пресуши чашата си. – Знаеш ли как е той сега?
- Отново си чувства краката – сухо отговори домакинът.
- Оу! – повдигна вежди Васил, кимайки с одобрение.
- Не мисля, че му харесва особено.
Васил впери подозрителен поглед в Петър, който с нотка на оправдание в гласа каза:
- Чел си Стария завет. Вече не сме толкова груби, но не изпитваме състрадание.
- С друго впечатление оставам от теб.
- Емпатия, но и за нея си плащам – сериозно отговори Петър.
- Как?
- Знам какво се случва с всеки един от вас.
- С абсолютно всеки? – повдигна учудено вежди Васил.
- Да, за абсолютно всяка душа, обречена на вечни страдания.
- И как се живее с това?
- Тук няма живи, Васко.
Mutafchiev
 
Мнения: 65
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 04 ноември 2021, 01:10

6
Пет принципа на Оптимизацията
1. Свободното общество само изгражда бъдещето си.
2. Държавата съществува заради обществото, а не обществото заради държавата.
3. Избори, референдуми, гласувания.
4. Децентрализация.
5. Всички за всички!
Така изглеждаше кулминацията на повече от едномесечната усърдна работа на Кръга на Оптимизаторите. С много спорове, Давидов, Шмит, Тенет, Вирту и Васил успяха да синтезират идеите си в пет изречения. Естествено, зад тях се криеше цяло томче от почти 100 страници, които Давидов бе успял да нахвърли и сега активно редактираше, за да му придаде представителен вид.
Когато поставиха точката на последния принцип, доволният Васил попита:
- И сега?
- Действаме! – непоколебимо отговори Давидов.
Всички очакваха и се стремяха към този момент, но явно не бяха готови за мига, в който ще настъпи. Толкова им харесваха дискусиите и споровете, че не искаха да приключват. Осъзнаването, че трябва да извадят рожбата си на бял свят, да се хвърлят в битка, да я спасят от разтерзаване и да я направят толкова силна, че да победи, ги стресна. Дойде времето идеята да срещне живота.
- В този ред на мисли, от известно време насам, разработваме план, по който да разпространим принципите, които току що написахме. Госпожице Шмит, имате думата – обяви тържествено Давидов.
- Благодаря – с известно вълнение в гласа започна красивата милиардерка. – Що се отнася до моето участие, вече е разработена стратегия за таргетирана реклама. Първата вълна ще е насочена към крайните опозиционери на властта. Навсякъде, където може, ще виждат съобщения и материали, свързани с оптимизацията. Това ще даде старт на обществените дискусии по темата. Към този момент, книгата, върху която господин Давидов работи, вече трябва да е готова за разпространение. Следващата рекламна вълна, ще е насочена към поддръжниците на опозиционните партии. Те са толкова слаби, че голяма част от поддръжниците им ще премине на наша страна.
- Да, разполагаме със силна идея, гравитацията й ще привлече много хора! – добави Вирту – Извинявай, че те прекъснах.
Шмит се усмихна в отговор:
- В последствие, имайки тази база, ще започнем да бием и по властта. Вирту?
- Още не знам как да подходим срещу центристите. Не ми се иска да водим негативна кампания, тъй като целта ни е да градим. Смятам, че месец-два преди изборите ще имаме по-ясна стратегия. Много е възможно, в паниката си, да започнат неадекватни действия. Ние ще се възползваме от това.
Васил гледаше неразбиращо и шокирано:
- И-и-искате да се явим на изборите?
- Да – усмихна се Тенет. – И не само да се явим, а да станем в най-лошия случай втора сила в парламента. Тогава ще направим коалиция със социалистите.
- А после?! – още по-шокирано попита професорът.
- Тук е проблемът, както винаги го надуши – усмихна се Давидов. – Ще имаме време от един мандат, а може би половин – психиатърът погледна въпросително към Тенет, чието пенсне блесна в съгласие, - за да оптимизираме Преславия.
- Не очаквах, че ще се явяваме на изборите… - поклати глава Васил.
- А какво очакваше? Че ще правим преврат ли? – ухили се Тенет.
- Не знам какво очаквах…
- Когато ми казаха и аз реагирах по същия начин – опита се да успокои професора Шмит.
Той я погледна, а после и останалите:
- Нали разбирате, че в коалиция с която и да е от партиите няма да свършим никаква работа? Ама грам? И уж сме срещу партиите, а се коалираме с тях. Ще изглежда като лъжа.
- И какво предлагаш? – попита заинтересовано Давидов.
- Не знам…
Давидов и Тенет се спогледаха, Шмит наблюдаваше със съжаление грохналата в стола от новината фигура на Васил. Вирту, усетил първите признаци на разцеплението, побърза да промени посоката на разговора. Консултантът харесваше професора и го искаше в техния лагер.
- Що се отнася до кампанията извън интернет, тя ще е моя задача. Когато настъпи моментът, ще започна консултации с големия бизнес…
Васил не чу нищо от това, което казаха Вирту и Тенет, който отговаряше за сигурността и подкрепата на част от силоваците. Ядосваше се, че бе бягал от тези мисли досега, но не можеше да отрече, че това бе пътят. Властта се взима легитимно, а после от възможно най-силната позиция, системата се променя. Всичко останало изглежда прекрасно на хартия, но в реалността е ужасно и грозно.
Когато Тенет приключи с описанието на своите задачи, настъпи мълчание. Всички очакваха Васил да излезе от мислите си. Той чу тишината, вдигна поглед и очите му срещнаха тези на Давидов.
- Какво ще правя аз? – попита Васил.
- Ще мислиш и ще се учиш – каза Давидов.

Никълс и Омайниченко имаха добри отношения с президента на Истландия, доколкото бе възможно да съществуват такива, между еднакви хора. Андреев бе типичен представител на цивилизованите автократи, които се бяха нароили в първите две десетилетия на века. Поддържаше доста калпава илюзия за демокрация. На всички им беше ясно, че структурите на партията му са превзели всичко, което могат. Естествено, режимът бе пропит от корупция, вътрешни борби и останалите атрибути на глутница, крепяща се единствено на получената плячка. Разликата между центристите и партията на Андреев бе, че първите бяха стара организация, около 150-годишна, а президентът бе създал своето формирование сам. Затова пред тях не стоеше казусът с историческото наследство, което щяха да оставят след себе си, а за Андреев то бе много важно.
Формалната част на посещението мина като по ноти. Никълс и Андреев си размениха любезности, изтъкнаха колко големи партньори са, пуснаха по някоя дървена шегичка и се отправиха да водят преговори. Официалната причина за визитата „Решаване на проблемите с граничните пунктове“, бе уредена и уговорена седмици преди срещата. Неофициалната – делба на голяма оръжейна поръчка от страна на Кралство Вулчурия.
Преславия бе най-утвърдения производител на унифицирани платформи за бронирани машини в света. Справяха се чудесно и с оръжията за БТР-ите, и танковете си, но имаха драматичен проблем с електрониката. От своя страна, Истландският военно-промишлен комплекс бе доста под нивото им откъм механичното изпълнение на бойните машини, но пък наваксваше с превъзходна електроника. Толкова бе добра, че обсегът на действие на оръжията им бе средно с около километър и половина по-голям от този на потенциалния противник. Резултатът от това бе, че можеха да бият по врага необезпокоявано доста време, преди да попаднат под ударите му. Стига да не се счупят сами. Недостатъците на двете оръжейни школи изравняваха възможностите им в истински бой, а комбинацията би дала невероятно ефективен резултат.
Целта на Никълс и Андреев беше една и съща, да продадат своите оръжия на Кралство Вулчурия. Идеята също бе еднаква – да използват преславската модулна платформа, но да я наблъскат с истландска електроника. Въпросът бе: „Кой ще спечели повече?“.
Андреев и неговите министри на промишлеността и външните работи посрещнаха преславската делегация, която бе в състав Никълс, Омайниченко и Иларт Лотар.
Последният бе може би най-противоречивият предприемач на Преславия. Никой не знаеше цялата му биография, но бяха известни няколко крайъгълни камъка. Започнал бе със строителен бизнес, в последствие бе добавил към него машиностроене, четиригодишна ефективна присъда за контрабанда. Година след идването на центристите на власт Иларт бе освободен предсрочно за добро поведение и помощ в организацията на труда на затворниците. Поел отново браздите на бизнес империята си, купи две от фирмите, произвеждащи военна техника. Успя рязко да вдигне продажбите, въпреки ужасяващо трудния пазар. Очевидно бе, че връзките му от контрабандистките години се бяха запазили. Последното нещо, което бе хванало окото на този уникален персонаж бе електрониката. Присъствието му на срещата бе неофициално, но политиците бяха наясно, че е повече от обосновано.
- Иларт, приятелю! Затворът ти се отразява по-добре с всяка изминала година! – Андреев веднага се насочи към тъмния висок мъж с гъсти вежди и мустак. Силно му стисна ръката и го прегърна свойски.
- Тая шега никога няма да остарее – засмя се от сърце Лотар.
- Сядайте, сядайте тук, сега ще донесат кафе! – все така усмихнато се обърна Андреев към Никълс и Омайниченко.
Политиците бяха слисани от топлите отношения между президента и бизнесмена. Явно двамата се познаваха отдавна и наистина приличаха на хора, които може да са добри приятели. Андреев, малко по-нисък, започнал да оплешивява, леко да напълнява, с по-уморен вид, приличаше на отдавна женен мъж. Жизнените движения на Лотар издаваха вечния ерген. Приличаха на състуденти, запазили приятелството си 30-години след държавния изпит.
- Как сте след обяда? – попита Андреев политиците.
- В прекрасно състояние на духа и тялото! – усмихна се Никълс и стисна ръката на Андреев.
- Готов за преговори! – Омайниченко също подаде ръка на президента.
Истландските министри седнаха в ъгъла на залата. Извадиха тефтери и химикалки, явно щяха да изпълняват ролята на стенографистки. Когато кафето и водата бяха сервирани, стаята се изпразни от външни лица, Андреев се обърна към Лотар:
- Искам да сложа моята електроника в твоите БТР-и и да ги шитнем на тия рижави копелета.
- Съгласен, трябва да измислим схема как да намажем максимално.
- Каква е твоята цена на парче? – попита Андреев без въобще да поглежда към колегите си.
- Зависи колко искат да купят?
- Че не знаеш ли? – подозрително присви очи президентът.
- А ти? – усмихна се Лотар.
- Бях забравил колко хитра лисица си! – засмя се президентът.
- Да кажем 700 хиляди на машина – намеси се Никълс, който се стараеше да прикрие гнева си. Представяше си, че той ще води преговорите.
- С електрониката ще стане 1,4 милиона – отговори Андреев без да му мигне окото.
- Няма как да ги убедиш, че платките и мониторите ти струват толкова, колкото цял БТР – усмихна се Никълс в отговор.
Омайниченко едва забележимо завъртя очи, явно шефът му бе загубил тренинг и не разбираше какво му казва Андреев.
- Ако ще делим петдесет на петдесет – намеси се Лотар, с което предизвика облекчението на Омайниченко. - Трябва да режем други разходи.
Андреев го окуражи да говори със заинтересован поглед:
- Къде ще се прави финалната сглобка на машините? Ако е при нас, цената може да падне до 650 хиляди на парче, по-близо сме до рижковците – продължи бизнесменът.
- Искаш да ми откраднеш технологиите ли? – засмя се президентът.
- Твои работници ще ги сглобяват, под твой надзор.
- Тоест сваляме цената със 100 хиляди, сглобяваме ги при вас и се получават по 1,3 милиона?
- Можем да съкратим още някои разходи – обади се най-после Омайниченко.
- Какви?
- От мита. Ние няма да обмитяваме нищо, съответно ще ги изнесем по същия начин към Кралството.
- Ще се навият ли?
- Срещу 200 хиляди по-малко на машина? – усмихна се Никълс.
- 1,1 милиона за машина, те искат 400… - започна да смята на ум Андреев.
- 440 милиона, делим на две получаваме 220 за всеки от нас – усмихна се Лотар.
- Добре, но политически няма да ме разберат, ако изляза и кажа „ние ще сложим мозъка на БТР-ите в Преславия, а после ще вземем само парите“, трябва ми нещо по-така.
- По-така? – повдигна учудено вежда Никълс.
- Разбираш, работни места, ново производство… Нещо, нещо, с което да запуша устите на тия, които ще се разкрякат, че подарявам нашите технологии.
- Не ги подарявате, ще спазваме всички ваши изисквания, както Лотар обеща – парира Омайниченко.
- Кажи го това на опозицията… така де, на тия които се правят на такава.
Преславските политици се спогледаха смутено. Не бяха очаквали подобна молба от Андреев. От друга страна преговорите вървяха прекалено лесно, за да свършат тук.
- И какво имаш предвид? – директно попита бизнесменът.
- Двигатели! Искам двигателите!
Лотар въздъхна тежко, а Никълс понечи да отговори със светнал поглед, но бизнесменът го изпревари:
- Двигателите са хубаво нещо, голямо производство, голямо предимство… Но не мога да ти ги дам.
Андреев присви устни:
- Като в добрите стари времена?
Лотар кимна. Двамата се изправиха, свалиха саката, разхлабиха вратовръзките и всеки извади по няколко дебели папки, заедно с листове и химикалки от чантите си. Политиците от Преславия разбраха какво следва – подробно разглеждане на всеки елемент на сделката – от логистиката до цената на гумените уплътнения.
В хода на преговорите и сметките се разбра, че списъкът с електроника за БТР-ите, подготвен от Андреев е доста странен. Някои неща бяха на по двайсет години, а най-важната и интересна за Лотар – системата за радиоелектронна борба, или просто казано „тапата“, бе от първо поколение. Актуалното беше седмо.
Шест часа по-късно резултатите бяха налице. В Преславия щяха да пристигнат най-новите електронни средства за прицелване, локализация на противника, управление на безпилотни апарати и тапи от 7-мо поколение. В замяна на това, Истландия щеше да получи чертежите, поточната линия за изготвяне и лиценз за производство на двигатели. Бе решено новата бойна единица да се казва „Трицератропс“.
На народите на двете страни беше обещано, че неуредиците по граничните пунктове ще бъдат изчистени в рамките на две календарни седмици.
В самолета на път за вкъщи Омайниченко поздрави Лотар за добре свършената работа:
- Страшен си!
- Добре, че ме спря навреме! – засмя се Никълс. – Сега е сигурен, че ни е изиграл!
Лотар се усмихна скромно:
- Когато разбере, че само нашият комбинат в Мочурището може да прави желязото за блоковете на тия двигатели ще побеснее. Още по-лошо ще му стане, когато пуснем новото поколение догодина.
- Толкова ли е по-добро от сегашното? – все така усмихнато попита Омайниченко.
- Двойно по-малки и икономични, но мощни като сегашните.
- Как по дяволите го правите? – поклати възхитено глава Никълс.
- Композитни материали. Измисляме си ги сами.
- Уникално! – възкликна Омайниченко.
- В този ред на мисли – започна Лотар, - колко смятате да вземете от тази сделка?
Никълс и заместникът му се спогледаха.
- По двайсет и пет? – въпросително повдигна вежди премиерът.
- И не смей да преговаряш за по-малко! – полушеговито продължи мисълта му Омайниченко – Радвай се, че въобще те вкарахме в играта!
- Общо 50, остават 170 милиона… - замислено промърмори Лотар. – Добре, как ги искате? Кеш, през сметките?
- По десет кеш, останалото през офшорките.
Лотар се изправи и отвори вратата на въздушния кабинет на премиера, за да даде знак на екипажа, че вече могат да влизат. Първа се появи засукана стюардеса, която веднага хвана окото на бизнесмена. Той въпросително погледна към Никълс и Омайниченко, те кимнаха утвърдително. Иларт се изправи, прегърна я през кръста, на което момичето реагира с игрива усмивка.
- Дано си струваш 50 милиона – повдигна вежда той и двамата се отправиха в помещението за спане.
Никълс и Омайниченко ги проследиха с погледи и когато видяха как вратата на спалнята се затваря премиерът се обади:
- Имаме камери там, нали?
- Точно Иларт ли смяташ да държиш със секс компромат? – засмя се Омайниченко.
- Прав си, ако го пуснем, сигурно ще извади цял порно сериал и ще се хвали с него. И все пак… с какво го държим?
Въпросът не се хареса на Омайниченко. В последните месеци забелязваше прогресивно нарастващата параноя и склонност за тотален контрол у Никълс. Факт е, че за да заемат постовете си и да ги удържат толкова дълго време, двамата бяха изнудвали, лъгали и манипулирали почти всеки човек, който им се изпречваше на пътя. Но това беше прекалено. Омайниченко бе пропуснал момента, в който приятелят му и пряк началник се плъзна по наклонената. Прекрасно разбираше, че няма никакъв смисъл да го убеждава, че прекалява. Най-много да си навлече гнева му. Най-големият проблем бе усещането, че е започнал да прихваща параноята му. Пример за това бе историята с Маркс.
- Засега само с интерес – каза заместникът, чудейки се какво има шефът му срещу самия него.

Вечерта на Васил се очертаваше умерено скучна. Колега историк представяше новата си книга, посветена на еволюцията на политическите системи в следващото столетие. Повечето социолози, политолози и историци я определяха като „много точно описание на перспективите пред държавите и учебник за административно строителство“. Васил не споделяше това мнение, защото бе наясно, че в книгата липсва един раздел, може би най-важният – оптимизацията.
Разговорите с колегите и други учени му доставяха удоволствие и помагаха да се откъсне от мрачните мисли за дома и Елиза. След като решиха да се разделят, двамата живееха като съквартиранти. Говореха, шегуваха се, гледаха заедно филми и коментираха новините. Приличаха на стари приятели, които се познават толкова добре, че разбират какво искат само по движенията си. Въпреки това Васил не искаше да се прибира повече в този апартамент и му бе мъчно за Елиза. Все още размишляваше защо се чувства така, но не можеше да открие точния отговор.
Десетина минути преди да започне същинското представяне на книгата в залата се появи Адриана Шмит. Облечена семпло, но стилно – с бежов костюм и жълта риза, се смеси идеално с тълпата.
Тъй като имаха изрични указания от Тенет да не бъдат забелязвани заедно на обществени места, Васил и Шмит се държаха в двата края на залата. Крадливите погледи, обаче не им бяха забранени. Когато се хващаха, се усмихваха съзаклятнически. Професорът отбеляза бижутата, които Адриана бе подбрала – фина перлена огърлица и малки златни обеци, също с перли, които въобще не се набиваха на очи. Отбеляза и красивата шия, която бе оголила, връзвайки небрежно косата си.
Представянето започна. Първо говори ректорът на университета, после още няколко души, след което самият автор. Васил, който бе присъствал на много, много подобни събития, а за някои е бил и причина, чакаше речите да свършат. Адриана бе седнала на първия ред по диагонал на професора. Слушаше внимателно и съсредоточено. В един момент скръсти крака и Васил обърна внимание на изящния й глезен, на който висеше тънка, едва забележима, златна верижка.
Формалната част на представянето приключи, хората станаха от местата си и се смесиха помежду си. Васил се оказа слушател на бурна дискусия за това какво ще стане в Истландия, когато Андреев напусне поста. Слуховете, които идваха от различни източници разпалваха въображението на наблюдателите. Косвен признак за скорошна промяна бе и административната реформа на висшите управленски органи, която провеждаше старият автократ. Очевидно създаваше нови властови центрове, между които почти абсолютните му правомощия щяха да се разпределят. А може би просто хвърляше прах в очите на обществеността.
Професорът се огледа, за да открадне още един таен поглед към Адриана, но не я видя. Реши, че си е тръгнала, допи виното, което противно на очакванията, не беше лошо и отиде в тоалетната.
На излизане от помещението, преди да затвори вратата, чу познат глас:
- Има ли някой вътре?
- Н-не – неуверено отговори Васил и се огледа за източника на гласа.
- Влизай тогава! – заповяда Адриана, която се бе подпряла на стената до вратата.
Той тръгна назад, тя го последва, когато вратата зад гърба й се затвори, Адриана направи по-голяма крачка и настъпи върха на пръстите на Васил със своите. Спряха. Приближи се до него, гледаха се в очите десетина секунди. Дишането им се учестяваше. Сложи длан на врата му, той я грабна през кръста, целунаха се страстно. Адриана деликатно, но достатъчно силно прокара нокти по врата му:
- Искам те сега!
Васил учудено се отдръпна. Стана й смешно от стреснатия му поглед, особено след целувката. Хвана го за яката и го завлече в най-близката кабинка. Сексът бе страстен, потен, горещ. На няколко пъти в тоалетната влизаха хора, но Адриана и Васил не спираха, а забавяха темпото.
Когато приключиха, Васил си подаде главата през вратата, огледа се и съобщи:
- Чисто е.
Адриана го хвана за рамото, обърна го към себе си, прегърна го и деликатно го ухапа за мекото на ухото. Без да му даде да се опомни, леко го блъсна и излезе от тоалетната.
Замаяният Васил се погледна в отражението на огромното огледало, сложено над мивките и разбра какво му тежеше всеки път, когато се сети за дома си. Чувството за изгубено време.
Mutafchiev
 
Мнения: 65
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 11 ноември 2021, 01:02

7.
Следващите седмици минаха под знака на таргетираната кампания на оптимизаторите. Първият й етап, спечелването на аполитичните и тези, които не виждат алтернатива в никоя партия, вървеше успешно. Все по-често на най-различни места в интернет се водеха дискусии по идеите на Давидов и компания. Засега се представяха само като негови и най-вероятно така щеше да остане още дълго време. Той бе родоначалникът, а останалите от кръга помогнаха да ги развие, добавяйки свои знания и предложения.
Въпреки повишения интерес в конкретни среди, оптимизацията все още не бе достатъчно популярна, затова Шмит подсили рекламата. Нае четирима копирайтъра, които по цял ден пишеха материали, опирайки се на тезиси, изведени от Давидов.
Тенет се опитваше да балансира и контролира вече бесния си шеф – Волф. Началникът толкова много искаше да разбере какво се случва с Давидов, че когато срещите на Кръга оредяха, се побърка. Не му даваше мира и повишената активност в интернет. Естествено, преди да стигнат до него, сводките минаваха през Тенет, който занижаваше числата кратно. Въпреки това, шефът на Информационната служба не можеше да си намери място. Отгоре на всичко Омайниченко, на дълбоко законспирирана среща в стая на метростанция „Университетска“, го бе помолил да следи Волф и да докладва при нередности. Естествено, Тенет нямаше никаква полза да издънва шефа си точно сега, затова не даваше никакви лоши сведения за него. Успокояваше го единствено това, че другите от Кръга бяха в сянка и не трябваше да хаби много ресурс, за да ги пази.
Единствено Давидов знаеше какво се случва с Вирту. Двамата изчистваха книгата. Планираха и нататъшните действия, като решиха, че времето е най-големият им враг. Оставаха вече девет месеца до изборите. Нужна им бе система по която да могат в почти реално време да измерват влиянието си, за да не се окажат в глупава ситуация. Двамата знаеха, че много велики начинания са пропадали заради грешна оценка на собствените сили. Някои идиотски ги надценяваха, други – фатално подценяваха. Опитът подсказваше, че вторите бяха много повече от първите. Подобни грешки никога не остават безнаказани. Ако врагът знае, че си по-силен от него, а ти не, не стига, че ще бъдеш разбит, но рано или късно ще разбереш, че си идиот.
Васил поддържаше онлайн връзка с Давидов по канал, организиран от Тенет. Разменяха мисли, обсъждаха книгата и напредъка на кампанията на Шмит. С нея професорът се видя още два-три пъти преди да се изнесе. Беше им приятно, забавно, но очевидно нямаше да имат връзка. Наслаждаваха се един на друг и всячески демонстрираха, че се виждат само за забавление.
С Елиза ситуацията вече бе по-малко тягостна, даже обратното. Васил я покани на вечеря в новия си дом, изкараха вечерта като стари приятели и си казаха „чао“, без абсолютно нищо да трепне между тях. Не бе очаквал, че подобно нещо е възможно, нито че ще се случи точно с него, но ето че ставаше. Когато поразмисли осъзна, че всъщност не би могло да бъде иначе. Двамата бяха големи зрели хора, със своите интереси, изпитващи уважение един към друг. Явно страхът от раздялата им бе насаден от целия обкръжаващ ги свят. Започвайки от повечето филми, в които по един или друг начин се разказват драматични любовни истории и завършвайки с доста грозни раздели между техни познати. Обсъди мислите си с Елиза на по бира. Двамата решиха, че има доза истина в това, и заключиха, че е трябвало да го направят по-рано.
Тъй като сесията в университета наближаваше, а оптимизацията и местенето бяха обсебили цялото му време, Васил не се срещаше с приятели. Една вечер, точно след като бе успял да се пребори с телевизора и стойката за стена, получи обаждане от Маркс. Не трябваше да бъде убеждаван кой знае колко, за да се съгласи да се видят.
Уговорката бе в кокетно кафене, намиращо се на малка странична уличка в центъра на града. Нощта бе настъпила. Светлината на уличните лампи, прозираща през буйните корони на дърветата, придаваше приказна атмосфера.
Двамата мъже се бяха разположили на външна маса. Васил си пиеше безалкохолен коктейл, защото после планираше да покара алфата по околовръстното, за да се разсее. Маркс се наслаждаваше на уиски и разказваше за основното си безпокойство:
- Имам усещането, че ме следят даже и сега. Знам, че не е така, но го мисля постоянно. От друга страна, няма за какво да ме хванат, ама това лепкаво чувство е ужасно – със спокоен тон споделяше водещият.
- Не си ли свикнал да привличаш внимание? – попита Васил.
- Да, това до някаква степен ме спасява, от друга страна вече се замислям кой ме гледа – Маркс отпи от чашата.
- Едва ли ще се опитват да те натискат пак, след онова предаване. Много добро беше – професорът вдигна палец нагоре. - Няма да се ебават.
- Надявам се, да не ти разправям какво беше, когато получихме плика. Тереза се върна вкъщи, след като откара децата на училище и ми го носи – клатеше глава Маркс.
- И как реагира?
- Как… – въздъхна водещият. – Зле. В последно време се караме все повече. Не съм бил й отделял внимание, само съм работил… А тая къща, където ходим всеки уикенд, тоя апартамент, колите, почивките… Ти как си с Елиза?
- Разделихме се.
Маркс се наведе към Васил и го потупа по рамото:
- Всичко ще е наред, ще го преживееш.
- Нямам особен избор – усмихна се едва-едва професорът. Като разбра какво е положението на събеседника му, реши, че ако разкаже своята ситуация, ще прозвучи като самохвалство.
Водещият отпи от уискито и рязко смени темата:
- Защо исках да се видим, какво мислиш за тая оптимизация?
- В смисъл? – повдигна учудено вежди Васил.
- Напоследък нетът кипи за нея, половината телевизия вече е решила, че ако има начин, ще помогне на Давидов. Постоянно ме питат за контакт…
Васил повдигна вежда, думите на Маркс му дадоха отговор на въпроса „Как постоянно да знаем колко сме силни?“.
- Така ли? – професорът се направи на ни лук ял, ни лук мирисал – От друга страна ги разбирам, дава им алтернатива и то съвсем нова.
- Факт, това му е силата, а и има някакъв налудничав чар.
Васил се засмя:
- Последното едва ли е хубаво за политик.
- За политик не, но за идеолог е прекрасно – сериозно отговори Маркс. - Показва силна енергия, като че ли е способен да докара идеите си до край… Или поне да се опита.
- Ти да не го хареса? – с подозрение попита професорът.
Маркс се усмихна:
- Знаеш, че няма как да харесам който и да е, искащ властта.
- И все пак ти е допаднал?
- А на теб?
Васил отпи от коктейла си, печелеше време, за да формулира мисълта си по-добре и да запази конспирация:
- Виж, системата такава, каквато я познаваме, вече не е актуална. Дори да работеше идеално и нещата, за които говори Давидов в студиото да не бяха истина, тя сама по себе си вече издиша.
- Тоест и ти мислиш, че е време за промяна? – с присвити очи попита Маркс.
- Мисля, че няма значение какво мисля – усмихна се Васил. – Нито някой ще ни пита, нито някой ще ни моли, когато настъпи времето за промяна. Още по-малко някой може да ти каже как ще изглежда тя.
- Ох – въздъхна журналистът, - дано само е безкръвна! Като ги знам как са се вкопчили във властта, няма да я дадат без бой. Знаеш ли, че са договорили да произвеждат оръжия с Истландия?
Разговорът тръгна в руслото на политическите слухове и конспирации. Поклюкарстваха още около час, след което се разделиха. Васил, както планираше, се качи в алфата и чинно спазвайки скоростния режим в града стигна до околовръстното. Там, натисна газта до дупка.
Докато караше размишляваше над два основополагащи въпроса. Първият бе подсказаният неволно от Маркс подход за анализ и оценка на поддръжниците на оптимизацията. Колкото повече го мислеше, толкова повече се убеждаваше, че по-умно нещо едва ли ще родят. Вторият въпрос бе доста обезпокоителен и го бе ударил като чук право в челото. Заради бързината и невероятната атмосфера на случващото се, просто не му бе дошло на ум едно нещо – Кой стои зад всичко това?

Кабинетът на Волф приличаше на вълче леговище. Сиви стени, тъмнокафяви мебели, знамето на Преславия и нищо повече. Нито шкаф, нито библиотека, килим или цвете. Интериорът, сведен до минимум, създаваше студена, пещерна атмосфера, а в средата й се намираше най-информираният човек в страната. Поне той така си мислеше.
Тенет мразеше да посещава шефа си, заради излишния шпионски патос, който бе свойствен на Волф. Правеше се на по-знаещ, по-можещ и по-кръвожаден, отколкото бе всъщност. Отгоре на това беше толкова слаб в интригите, че предизвикваше съжаление. Ако го бяха направили шеф на някой пощенски офис в малък провинциален град, може би щеше да бъде по-ефективен. Едно е да следиш кой точи нафта и да си наясно с последните клюки, които си чул в кръчмата. Съвсем друго да управляваш мощна разузнавателна служба. Нещата, които Тенет мразеше във Волф, бяха и нещата, които обичаше в него. Сляп, обожаващ шпионската си аура, шефът на Информационната служба беше прекрасен параван за дишащия с интригите заместник.
Волф седеше зад бюрото и се опитваше да внуши страх у Тенет, гледайки го с тежкия си поглед. Заместникът, от своя страна, бе отпуснал рамене и умело го играеше „смазан от присъствието и обстановката“, гледайки покорно иззад пенснето.
- Няма как да не става нищо – спокойно, но ръмжейки, Волф задаваше един и същ въпрос по трети различен начин.
- Ходи само до магазина, периодично се разхожда до парка, за да играе шах с негов състудент. През останалото време си превежда книжката – отговори смирено Тенет.
- Не може да е толкова чист. Просто не може. Даже на мен ми излизат всякакви неща за тая пуста оптимизация! – възкликна възмутено Волф.
„А не бе, все едно имаш някакъв специален нет, тъпак!“, помисли Тенет и отговори:
- Следим ги, но още не можем да локализираме източника.
- Източникът е ясен, Тенет. Всичко идва от него! Въпросът е къде отива, за да се появи в интернет.
- Това имах предвид… Източника на публикациите.
- Не ми се прави на умен! Ако не можеш да се справиш, ще дам задачата на друг! Поста ти също!
Пенснето на Тенет блесна, без видимо да е помръдвал. Волф се стресна от абсолютното пренебрежение, което видя в погледа на заместника си.
- Правим всичко по силите си, генерал Волф. Ако желаете, мога да върна наблюдението над Крумов. Според оперативни данни се е срещал с Маркс снощи.
Очите на Волф светнаха:
- Да! Направи това! Всяко движение на Крумов!
- Разбрано.
Тенет се изправи и тръгна към изхода. Спря се по средата на стаята, обърна се и раболепно допълни:
- Господин генерал, да сложа ли опашка и на вас?
- В смисъл?! – почти с фалцет изпищя Волф.
- Господин Омайниченко я поиска от името на министър председателя.

Двама огромни здрави мъжаги внесоха Гарфийлд в сауната. Поставиха го на пейката. Единият свали кърпата от кръста му, докато другият нагласи краката му. Излязоха. Това бе едно от малкото удоволствия на стария социалист и той не пропускаше поне веднъж седмично да му се наслади.
Десетина минути по-късно влезе Вирту. Поздравиха се с кимане. Гарфийлд се отпусна и отметна глава назад, консултантът седна на почетно разстояние от него. След две-три минути мълчание, Себастиан понечи да каже нещо. Гарфийлд го усети и с леко помръдване на пръстите на ръката даде знак, че още не е дошло времето. Мълчаха още няколко минути. Вратата отново се отвори. Влезе госпожица Муляр, затвори след себе си, кимна на Вирту и свали хавлиената кърпа, разголвайки се изцяло. Гарфийлд леко изправи глава и с притворени очи се наслади на дребното й, но много хармонично тяло. Муляр седна между тях.
- Е? – попита Гарфийлд.
Вирту, гледайки напред каза отчетливо:
- Идвам от името на оптимизаторите. Искаме вашия неутралитет.
- И кои сте вие… „оптимизаторите“?
- Давидов и аз – спокойно отговори Вирту, предизвиквайки ироничната усмивка на стария социалист.
- В какъв смисъл „неутралитет“?
- Държите се така все едно ни няма.
Партийният лидер се обърна към Муляр, която се бе полуизлегнала до него с отметната назад глава и затворени очи.
- Как да го направим, при условие, че ви има? – попита той, плъзгайки поглед по извивките на заместничката си.
- Би трябвало да питаш „Защо?“, а не „Как?“ – отговори Вирту.
Гарфийлд вдигна ръка с върха на пръстите си докосна врата на госпожица Муляр, тя въздъхна тежко.
- Прав си, знам как – ръката му се плъзна надолу, пръстите му започнаха да се въртят около едното й зърно. – Защо?
- Защото на изборите ще сме трета политическа сила.
Гарфийлд рязко сграбчи другата гърда на Муляр, тя изстена.
- Хем мразите политиците, хем ще ставате такива.
- Ще можем да се коалираме.
Ръката се отпусна и отново, само върхът на пръстите започна да се спуска надолу по корема на Муляр.
- А ако не ми трябвате след изборите?
- Ще ти трябваме. Дори и да си пръв, дори и да се събереш с малките партии, ще трябва да чистиш администрацията.
Пръстите се скриха между краката на Муляр, тя издиша тежко.
- И какъв е проблемът с това?
Вирту се обърна към Гарфийлд, погледите им се срещнаха:
- Там пръстите няма да ти стигнат.
Гарфийлд злобно стисна зъби, Муляр изпъшка.
- Искаш от мен да бия само по Никълс и Омайниченко, а вие да си правите кампанията на гърба на цялата политическа класа?
- Искам ти и коалицийката, която си си спретнал въобще да не говорите за нас. Все едно сме мъртви.
Муляр изпъшка отново, Гарфийлд забърза движенията на ръката си.
- И какво ще получа в замяна?
- Правителство на мнозинството, готово да направи големи реформи, и голям, популярен, неоптиен коалиционен партньор, когото да обвиниш ако нещата не потръгнат.
Муляр стисна юмруци и започна диша още по тежко.
- Кога ще започне кампанията ви?
- Скоро.
Гарфийлд сведе поглед от Вирту и го впи в тялото на Муляр. Тя започна да се извива, хвана се с едната ръка за гърдите, а с другата хвана ръката на Гарфийлд и започна да я дърпа по-силно към себе си. Свърши бурно и се отпусна. Старият социалист извади ръката си, подуши пръстите си и ги облиза с откровено удоволствие.
- Добре. Ако трябва, ще се виждаме по-често.
- Добре.
Вирту се изправи и се обърна към тях, за да вземе кърпата си. Премреженият поглед на Муляр светна от гледката и не се откъсна от нея, докато Себастиян не затвори вратата след себе си.
Жената въздъхна и се отпусна:
- Като дойдат на власт ще се опитат да ни храносмелят.
- Знам, затова трябва да подсилим нашата коалиция и да не им позволяваме да стават много силни – отговори Гарфийлд.
- А ако ги изпуснем?
- Винаги можем да ги обвиним в държавна измяна, защото искат да променят конституционния строй.
Mutafchiev
 
Мнения: 65
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 18 ноември 2021, 01:01

8.
Васил чакаше този момент около две седмици, които му се сториха цяла вечност. Стотици пъти преиграваше как ще се развие разговорът. Кои думи да подбере, как да парира евентуални нападки, как да научи всичко, което иска. Готвеше се за най-лошия възможен вариант – прекъсване на отношенията с Кръга на оптимизаторите и евентуалните последствия. Бе наясно, че няма да се размине с просто „довиждане“. Знаеше почти всичко за плановете им, а с хора като Тенет и Вирту на борда, със сигурност щяха да последват опити да бъде неутрализиран. Правеше сценарии как да се държи и какво да прави в случай, че наистина се разделят. Ясно беше, че няма какво да им противопостави. Избраната стратегия бе елементарна и единствената възможна. Да е по-нисък от тревата и въобще да не се занимава с политика в близко бъдеще.
Паралелно размишляваше и над това, което му беше хрумнало по време на разговора с Маркс – как да постигнат ясна представа за подкрепящите ги хора. Социологията и другите методи, които се използваха от партиите бяха прекрасни, но неточни. Минусите им бяха много – грешно или тенденциозно зададени въпроси, лоша аналитика, фалшиви резултати. Неща, които пречат за създаване на представа за истинското положение на нещата. Идеята на Васил бе достатъчно проста, но в същото време по-ценна от всичко, което се използваше до този момент. Той искаше да направи хората активни, чрез действие, макар и дребно, да демонстрират своите предпочитания. Имаше представа как да постигне целта с любезното съдействие на Адриана.
Всички, освен Вирту, се бяха събрали и си говореха общи приказки, чакайки консултантът да се появи. Васил и Шмит не се бяха виждали от около седмица, но по никакъв начин не показваха, че между тях има нещо. Професорът не бе изпитал кой знае какво заради липсата й, тя също, затова се държаха спокойно и свободно.
Вирту се появи, любезно се извини за закъснението и се настани на своя стол. Забавно бе, че въпреки честата смяна на местата на срещите, разпределението на масата винаги бе едно и също.
- Колеги, колеги! – започна Давидов – Бих могъл да ви нарека и приятели! Идеологията на Оптимизацията вече е готова!
Давидов се наведе към протритата си кожена чанта и извади четири неособено дебели папки, след което започна да ги раздава. Когато стигна до Васил, професорът го спря и не взе книгата от ръката на лидера на оптимизацията. С това предизвика учудване в останалите.
Васил се изправи и се извиси със своите почти 2 метра над всички. Огледа се, пое си въздух и заговори:
- Не мога да взема тази книга, преди да съм сто процента сигурен, че искам да участвам в оптимизацията. Им…
Тенет заклати глава и пенснето му започна да присветва, Шмит и Вирту наблюдаваха с интерес случващото се, а Давидов го прекъсна:
- Какво, какво значи „сто процента сигурен“? Не разбирам. Досега не беше ли?
- Все още съм убеден, че нещата, които измислихме и обсъждахме, ще дадат на Преславия най-доброто бъдеще, което е възможно – отговори спокойно Васил. – Но искам да знам едно нещо. Кой стои зад всичко това?
- Как така „кой“? – попита Давидов, разпервайки ръце и показвайки седящите наоколо хора.
- Искате да ми кажете, че сте се събрали ей така и сте решили да промените държавата?
- Да! – отговори Давидов – Точно така! С Тенет се познаваме от годините, в които бях консултант на Информационната служба. Още тогава обсъждахме какво би могло да се направи. Когато дораснах до Оптимизацията и я формулирах в първоначалния й вариант се свързах с него…
- На мен ми хареса – продължи Тенет. – Мислиш си, че щом аз съм тук има нещо нередно и вредно, някаква игра на службите, за да станем още по-могъщи… Няма накъде повече. Толкова власт имаме, че се давим в нея. И най-лошото е, че не можем да използваме ресурса си. Занимаваме се с пълни глупости и детски интриги. А историята се движи, трябва да сме в крак с нея.
- И как точно Оптимизацията ще помогне на службите? – повдигна учудено вежди Васил.
- Идеята е не да ни помага. Държим всичко, което ни интересува. Проблемът е, че не можем да пипаме политиците, а там се случват най-големите мизерии. За нея – Тенет кимна към Шмит, - има стотици закони, които трябва да спазва, а за политиците няма. Вече ми е писнало да ги гледам.
- Тоест си тук, за да оправиш системата?
- Да оправя частта на която съм посветил живота си – уточни разузнавачът.
- Аз съм тук, защото политиците са глупаци – започна Шмит. – Не стига, че хал хабер си нямат от нови технологии, нито как работи бизнесът, още по-малко накъде се движи светът. Тия идиоти са некадърни по собствените си остарели стандарти. Искаш ли да ти обясня какво се случва в момента, в който направиш над 15 милиона оборот? Как изведнъж стават твои най-добри приятели, администрацията вече не те спъва, стига да направиш някое даренийце, да се появиш на някое събранийце, или да подкрепиш някой? Да разказвам ли какво става, ако откажеш тази игра?
- А аз, защото ми е интересно – обади се Вирту. – Оптимизацията най-вероятно ще се окаже следващият еволюционен етап на демокрацията, разполагаме с всичко за това. Искам да съм в основата на организацията му, такъв шанс има веднъж на 300 години.
Васил внимателно слушаше и попиваше не само думите, но жестовете, нотките в гласа, тембъра, с който говореха оптимизаторите. Опитваше се да ги хване в лъжа, да усети фалш или нещо, което да му подскаже, че има нещо гнило. Не му се получи.
- А ти защо си тук? – попита сериозно Давидов.
Васил го погледна намръщено и замислено:
- Защото всички сте прави.
Професорът изпъна ръка и погледна очаквателно психиатъра. Давидов го гледаше в очите и се опитваше да разбере какво се случва в главата на Васил. Не беше предполагал, че подобни въпроси въобще ще възникнат.
- Има ли нещо друго, което те безпокои? – попита Давидов.
- Щом го правим за идеята – не.
Давидов постави Идеологията на Оптимизацията в ръката на Васил. Сядайки на мястото си, психиатърът погледна към Вирту, който кимна одобрително:
- Съвестта ни е чиста – заключи доволен консултантът.
В следващите два часа обсъдиха прогреса си досега. Нещата вървяха много добре, ако се съдеше по разпространението на опорните точки. Шмит показа статистики, според които първият етап на кампанията е покрил 20% от населението на Преславия. Привържениците, по нейни сметки, бяха около 8%, което гарантираше 4% на изборите, тоест влизане в парламента. За начало на партизанска кампания резултатът бе повече от добър.
Тенет разказа накратко, че Никълс и Омайниченко са изпаднали в параноя и е започнал да прави комбинация с Волф, без да уточнява подробности. Предупреди всички, че ако не са под наблюдение, то съвсем скоро ще бъдат. Посъветва ги да не параноясват, а точно обратното – да се държат максимално естествено, без да правят глупости.
Вирту сухо описа срещата с Гарфийлд. Говорил и с партията на зелените, както и с няколко профсъюзни лидери. Всички се съгласили с предложенията, които направил. Очаквал политиците в някакъв момент да се отметнат от обещанията си. Имал на ум няколко сценария, по които да отиграе предателствата им.
Дойде ред на Васил, който направи кратко встъпление за проблемите със статистиката и колко е важно да се знае истинското положение на нещата. Синтезира разговорите по темата, които бяха водили преди. Получи одобрителни кимания, което го окуражи да изложи идеята си. Накратко казано ставаше дума за показно на това как работи оптимизацията в рамките на самото движение. Постоянно гласуване за нещо, постоянни кампании, постоянно предизвикване на дискусии, водещи до реални резултати. Даде за пример избор на цвят, а после на герб за движението. Призиви за активни действия у хората - почистване на стени от плакати, освежаване на детски площадки и други подобни. Но с една огромна, кардинална разлика от кампаниите, които правеха политиците. Никой от Кръга на оптимизаторите нямаше да присъства и да си прави реклама по време на акциите. Нито щеше да се вкарва някакъв ресурс. Целта бе хората да усетят силата и отговорността, когато са едно цяло, без никой да се снима до тях, сякаш са маймуни в зоопарк. „Даваме им тласък сами да направят нещо хубаво, без да искаме нищо в замяна“, обясняваше Васил.
Естествено, „нищо в замяна“ бе много силно казано. Сайтът на оптимизаторите трябваше да се превърне в платформа, на която да се пускат съответните кампании, а който искаше – можеше да качва снимки или видеа от резултата. Ако не ги постваше там, със сигурност щеше да го направи в социалните мрежи. Тази активност, според Васил, бе много по-добър показател за подкрепа, отколкото каквато и да е социология: „Щом са излезли и са почистили графитите на улицата си, значи ще направят и по-малкото усилие – да гласуват за нас“.
Последва обсъждане на това как да се борят с троловете, които неминуемо щяха да се появят. Достигнаха до извода, че най-добрият вариант е въобще да не се дава възможност за водене на спорове в платформата. Всеки щеше да може да си казва мнението и предложението, но никой нямаше да може да го коментира. Единственото мерило за одобрение или отрицание, щяха да бъдат плюсове и минуси. Шмит доразви идеята, като обясни, че с такова пресяване е възможно да се направи карта на мненията по даден въпрос. Тоест да се видят най-популярните мисли „за“ и „против“ и в последствие те да бъдат поставяни за широко обсъждане.
Кръгът на оптимизаторите разпалено започна да разнищва идеята, в която видяха голям потенциал. Вирту оцени особено високо съзидателната й част.

Заводите на Иларт Лотар представляваха огромен комплекс, приличащ на град. Халетата, проектантските бюра, офис сградите бяха обширни и просторни. По улиците между тях имаше светофари, пешеходни пътеки и всички атрибути на нормалната градска инфраструктура. Разликата бе, че абсолютно всеки човек тук, дори сервитьорите в заведенията, чистачките и градинарите имаха специално ниво за достъп до информация.
Входът в Уриил се осъществяваше чрез масивни КПП-та, заградени от бетонни блокове, противотанкови таралежи, бариери и препятствия, прибиращи се в асфалта. Градът не се виждаше на нито една общодостъпна сателитна карта, а подходите към него се контролираха в радиус от десетина километра.
Тук бурно се развиваха перспективните направления в индустрията на Преславия. Освен с военното производство, проектантските и изследователски центрове се занимаваха със създаването на нови материали, химични съединения, лекарства, аграрни култури и какво ли още не. Единственото, което липсваше, за да може да се каже с чисто сърце, че Уриил е мека на съвременната наука, бе производството на достатъчно актуална електроника.
Причината за изоставането бе прозаична – Лотар се усети прекалено късно. Като човек, занимавал се със строителство през целия си живот, след излизането от затвора, той се хвърли да създава нови материали. Благодарение на държавната помощ, осигурена от Никълс и Омайниченко, създаде цял изследователски център. Когато започна да снабдява с нови строителни смеси и материали почти целия свят, центристите предявиха претенции към успеха му. Направиха го достатъчно умно и не го караха да плаща повече от преди, а го принудиха да купи старото оръжейно производство. Две години по-късно първият нов модел БТР успешно мина всички изпитания и постъпи в армията. Последваха и множество чуждестранни поръчки.
Новото производство наложи създаването на конструкторски бюра и изследователски центрове, които да изобретяват по-леки, здрави и рентабилни за производството сплави. Вече създадената научна база подтикна Лотар към разширяване. Така освен сплави за брони на танкове, се търсеха материали, които да имат висока устойчивост при фрикция за двигателите и другите механични части. Без да усетят в Уриил започнаха да търсят заместители на оптичните влакна, създаваха в пъти по-ефективни кабели за електропреносната мрежа и експериментираха активно с всичко от коноп до водород.
Разширяването на града доведе до нуждата от изграждането на инфраструктура, съответно се появи изследователски център за пътни настилки. Много удобно в случая бе, че новите смеси се тестваха както в естествени градски условия, така и на изпитателните полигони за тежките машини. Последва развитие на аграрната промишленост и още много неща.
Уриил бе синоним на „научно и икономическо“ чудо. Никой, никъде по света, не бе успял да създаде толкова много, толкова разнопосочни и толкова успешни производства на едно място. Естествено, че нищо от това не би било възможно без любезното съдействие на центристите, които наливаха огромни държавни средства срещу скромните 10%. Въпреки това Лотар правеше огромни печалби и вече не зависеше от тях. Държеше ги близо до себе си, защото на собствен гръб бе усетил какво значи да се окажеш в немилост от държавата.
Сега бе насочил цялата си огромна енергия в една единствена посока – електрониката. За да може да осигури всичко необходимо, както обичаше, създаде конструкторско бюро, в което събра най-добрите инженери и учени на Преславия. Снабдяваше ги с какво ли не, за да работят, но прогресът бе прекалено бавен. Ясно бе защо – не можеш за две-три години да настигнеш конкуренцията, която се е развивала 40. От друга страна, Лотар не бе сред най-търпеливите. Затова постоянно търсеше варианти да скъси пътя на еволюцията и да я превърне в революция. Досега винаги му се бе получавало.
Поредната стъпка в тази посока бе привличането на истландските производители на военна електроника. Иларт лично отиде на летището, за да посрещне новите си колеги. Още докато слизаха по трапа на самолета, фиксира нужния му човек. Инженерите бяха типични представители на вида си – ведри и заинтересовани, а директорът на производството - намусен тип. Персонажът, който привлече Иларт не показваше нищо освен една много специфична, но и издайническа смесица на поведения. От една страна се държеше достолепно и горделиво, от друга – погледът му бе крадлив и постоянно бягащ. Типичен чиновник, който се надява да се продаде скъпо.
От летището кортежът от петнайсетина леки коли и бусове се отправи директно към Уриил, където Лотар лично показа на новодошлите работното им място. Техниката за оборудването му вече пътуваше с влакове към Преславия. После ги заведе до няколко десетки нови едноетажни къщи, към които бе направен път и изградена цялата инфраструктура. Строежът на новия квартал бе отнел месец. Бизнесменът им разказваше за техниката, с която къщите са били принтирани, за това, че всичко в тях се преработва, дори основите им. Докато впечатляваше инженерите с невероятно оптимизирания работен процес, който е успял да организира, хвърляше по едно око и на Тери – официалният представител истландското министерство на промишлеността. Преценяваше как да подходи към него и колкото повече наблюдаваше 40-годишния мъж, носещ обикновен костюм, обикновени обувки, но златна щипка за вратовръзка и часовник за 25 хиляди, толкова повече му се изясняваше баналната природа на този човек.
След като остави новодошлите да се настанят, Лотар се върна в офиса си и се зае с работа. След около четири часа секретарката му, ниска жена с много строг вид, който се подчертаваше от идеално опънатия кок на главата й, донесе разпечатките от разговорите на новодошлите. Бяха разделени в две папки. Едната доста дебела, бе надписана „Обикновени“, втората със съдържание от едва три страници – „Важни“. Както очакваше, във втората имаше само един разговор - между Тери и Андреев. Иларт се учуди и поласка, че автократът бе поел лично контрола над ситуацията. Прочетеното погали егото му още повече. Чиновникът трудно скриваше възхищението си от условията в Уриил. Обещаваше, че ще направи всичко възможно да събере максимално голям обем информация, както и при първия знак за нещо нередно, ще съобщи на Андреев.
На празничната вечеря Лотар бе поставил Тери на своята маса и се бе погрижил да има максимално количество различен алкохол. Към края на вечерта, когато официалната част бе приключила и повечето хора вече бяха пияни, бизнесменът дръпна Тери настрани и го заговори приятелски:
- Надявам се, че следващата година ще бъде успешна за всички ни!
- И аз, господин Лотар! Вие сте прекрасен домакин!
- Чак „прекрасен“ – мустакът на Иларт се опъна в усмивка. – Отдавна съм разбрал, че не само добрата работна среда е мотивация. По-важно е хората да разберат перспективите си.
- Така е, така е! – съгласи се охотно Тери – За жалост в Истландия няма хора като вас.
- Нека си говорим на „ти“ – усмихнато отговори Лотар. - Струва ми се, че всяка държава трябва да си има по един такъв инкубатор. Сам виждаш, че аз просто организирам, останалото го правят хората.
- Но без вас… теб, нищо от това нямаше да съществува.
- Това е двустранен процес, аз получавам нещо и също така давам, разбираш ли? Ето, например с вашия президент сме добри приятели, естествено, разделяме това от бизнеса, но си помагаме.
- Той говори с голямо уважение за вас! – послъга Тери.
- Надявам се да е така, особено когато става дума за разбота. Важно е всички да са наясно с интересите си.
Тери погледна замислено към Иларт и схвана, че бизнесменът прекрасно разбира отношението към себе си и не го намира за ненормално.
- Такава е играта… - отговори чиновникът.
- Точно така – усмихна се Лотар и продължи. – И в тази игра оцеляват единствено практиците и реалистите. А ти си такъв човек.
- Така…
- Колко ще се задържи Андреев? – Лотар изстреля въпроса си толкова рязко, че Тери не успя да го осъзнае, преди да реагира.
- Хе-хе, няма да е… - чиновникът се усети и изплашено погледна бизнесмена.
- Точно така. А това, че си тук ти дава голямо предимство, далеч си от бурята. – Тери слушаше внимателно с поглед вперен пред себе си и кимаше едва забележимо. – Но можеш да превърнеш това предимство в нещо повече.
Чиновникът вдигна заинтересован и питащ поглед към Лотар.
- Освен офшорна сметка, която няма да има никаква връзка с теб, можеш да получиш и пост.
Като чу последното очите на Тери светнаха:
- Пост?
- Как ти звучи посланик?
Ченето на чиновника увисна. Бе подготвен да получи предложение за пари, даже бе преценил и под каква сума да не пада, но посланик и то в Преславия. За секунди в главата му се разигра сценарий, в който след две-три години става министър на външните работи, а после… За тогава мечтите му не бяха толкова смели. Когато дойде на себе си, се постара да си придаде максимално неутрален вид, но вече бе късно. Лотар видя каквото му трябваше.
- Ще направим така. След около две седмици ще продължим разговора – каза бизнесменът. – А сега си върши работата съвестно и както трябва.
Тери замига на парцали. Лотар усмихнато се изправи, потупа го по рамото и се отдалечи.

Кабинетът на Омайниченко представляваше футуристичен офис, намиращ се в административна сграда, построена в началото на индустриалната революция. Всичко вътре, освен черните мебели, няколко зелени и оранжеви лампи, бе бяло. Никълс го наричаше „психиатрията“, с което предизвикваше дяволит смях у заместника си.
Грубата фигура на Волф, седяща в тази почти стерилна среда изглеждаше неестествено, така се и чувстваше, с което доставяше удоволствие на Омайниченко. Генералът лично бе наминал да остави вечерната сводка на службите и рапортуваше.
- … в крайна сметка няма сериозни произшествия.
- Разбирам, благодаря ти – куртоазно се усмихна Омайниченко, с което демонстрира желанието си разговорът да приключи.
- Искам да сложа опашка на Тенет – продължи Волф.
Лицето на Омайниченко направи странна гримаса. Очите му направиха полукръг, спряха и погледнаха към бюрото. Бе наясно, че ще има продължение, но не очакваше да е такова.
- Щом искаш, действай – отговори вторият човек на центристите.
- Имаш ли нещо против? – попита Волф.
Погледът на Омайниченко се впи в генерала:
- Не, защо да имам против? Имате някакви разузнавателни неща, вършете си ги.
- Исках да те предупредя, че е възможно скоро да го сменя – Волф фиксира притеснението на Омайниченко и разбра, че Тенет не го е излъгал.
- Стига да не предизвикаш скандал и няма особени последствия, сменяй го – политикът вече бе сложил маската на безразличието, но фактът, че разузнавачът се консултираше с него го обезпокои не на шега.
- Добре, ще го заградя, обезвредя и сменя.
Волф нарочно натъртваше всяка дума в описанието на действията си, за да изнерви Омайниченко. Изпита садистично удоволствие, виждайки как клепачите му трепнаха три пъти.
- А ако не е тайна, какво ти е направил? – опита се да вкара разговора в по-спокойно русло политикът.
- Струва ми се, че върти двойна игра, но още не знам с кого.
- Разбирам, да ти помогнем с нещо?
- Не бих отказал медийна подкрепа при нужда.
- Имаш я.
- Благодаря.
- И аз.
Двамата се изправиха и без да си стискат ръцете Волф напусна помещението. Омайниченко го проследи с поглед, бързо извади малък черен телефон с копчета от джоба си, набра първия от трите записани номера и излезе на терасата.
- Имаме проблем с вълка и овчарката… Вълкът я е заобиколил и е тръгнал към кошарата.

- Разбирам, значи трябва да пуснем най-дръгливата овца, за да го нахраним – усмихнато отговори Никълс, затвори сгъваемото си телефонче и се обърна към Муляр. – Кой би помислил, че в държавното управление можеш да говориш за дръгливи овце?
- Този свят успява да ме изненада всеки ден – усмихна се в отговор заместничката на Гарфийлд.
Обядваха в любимата кръчма на Никълс. Седяха в сепаре, където не можеха да бъдат снимани от папараци, в изцяло изпразненото заведение, а не в задната стаичка за преговори.
Муляр бе изнесла своя доклад на тема „Гарфийлд има признаци на деменция и носи памперси за възрастни, затова не се занимава с политика“ и отговаряше на задължителните уточняващи въпроси:
- Не, с Маркс няма нищо общо. Той самият ни мрази в червата след онова интервю в централата, което отказахме в последния момент.
- Да, сещам се – доволно се захили Никълс. - А с Волф някакви контакти имало ли е?
- Не – учудено го погледна Муляр, - защо да има с Волф?
- Питам – замислено отговори Никълс.
- Както ти казах, опитва се да сплоти малките партии, но не му се получава. Не виждат смисъл договарят с него, защото скоро ще умре.
- А ти?
- Какво аз?
- Когато той… - Никълс многозначително погледна към пода.
- Няма да стигне до ада. Ще спре на втория метър, атеист е.
Премиерът се засмя:
- Знаеш какво те питам. Няма ли да заемеш мястото му?
- Не знам, всички го чакат, кой знае какво ще стане после. Кандидати много, а мястото е едно…
- Ако спечелим изборите, ще го заемеш – усмихна се Никълс и получи скромна усмивка в отговор. – Винаги съм се чудил какво е видял в теб, че те държи толкова близо до себе си.
Муляр повдигна вежди:
- Потенциал?
- Възможно ли е да сме толкова различни с него, но да виждаме едно и също?
Муляр се усмихна смутено, след което извади тефтера си и започна да изрежда датите и часовете на следващите срещи на Гарфийлд. Никълс доволно слушаше и искрено се радваше, че е успял да вкара толкова полезен човек в редиците на врага. Чувстваше се горд и в същото време обезпокоен след разговора с Омайниченко. Факт беше, че искаше войната между Волф и Тенет, но генералът явно бе надушил откъде духа вятърът. Бе прекалено рано за това. Прекалено рано.
Mutafchiev
 
Мнения: 65
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 25 ноември 2021, 01:02

9.
Думата „Оптимизация“ стана най-търсената в интернет осем месеца преди изборите. Мрежата гърмеше, а посланията от личния блог на Давидов ставаха все по-гледани. В едно от видеата си психиатърът бе призовал поддръжниците да гледат на всички новини и събития от гледна точка на оптимизацията. Това се превърна в ад за медиите. Под всичко, което качваха в интернет бушуваха яростни дискусии. Шефовете на издания и телевизии, които бяха близки с властта дадоха директива „никаква оптимизация под каквато и да е форма“. За техен ужас, вече не налагаха дневния ред на общественото мнение. То избуяваше само и бе невъзможно за контрол или смяна на фокуса.
След гласуване на сайта, за лого на Оптимизацията бе избран вертикален овал с две обърнати нагоре, готови да поемат бъдещето, длани. Активността, която проявяваха хората, растеше с всеки изминал ден, а теорията на Васил се оказа правилна. За лого бяха гласували малко повече от 150 000 души. На първия призив за освежаване на детските площадки бяха излезли 10 000. На втория – почистване на стари обяви от дървета, входове, стени и други – 15 000. Времето между двете събития бе четири дни.
Властта не знаеше как да се държи срещу подобен тип кампания. Не можеш да ги осъдиш, нито да ги оплюеш, защото правят добро, без да пречат на никого. Не можеш да забраниш някоя акция, защото извършва дейност, която по идея би трябвало да прави Общината. Бяха в патова ситуация, от която не виждаха изход. Разбира се, опитаха да заличат думата „оптимизация“ от речника си, като я замениха с „осъвременяване“, но това не помогна много. Дълго умуваха дали да не изпратят прокурори у Давидов и да го арестуват за „действия срещу конституционния ред“, но той стана популярен толкова бързо, че изпуснаха момента. Сега подобен опит щеше да изглежда като репресия. Малко по-късно решиха, че няма защо да цензурират оптимизацията, а точно обратното – да я опровергаят. Вдигнаха забраната за споменаването й в медиите и всички остриета на центристите се включиха в дружното й неглижиране и оплюване. По-изтънчените коментатори и анализатори разясняваха утопичната й същност. Засега нямаше резултат. Властта не знаеше какво да прави, за да се запази.
Опозицията, от своя страна, също бе поставена в ъгъла. От една страна центристите не даваха никакво поле за маньовър, от друга оптимизаторите я вкарваха в кюпа с властта. Гарфийлд не разбираше как стана така, че след десет години малцинство и опозиция, социалистите понасят същия ущърб като управляващите. Беше абсурдно.
В тази ситуация лидерът на свободните социалисти за пореден път бе събрал шефовете на по-малките партии и заедно се опитваха да измислят начин, по който да използват ситуацията. Срещата се бе проточила, консенсус не се намираше, а някои от политиците откровено не разбираха, защо Гарфийлд не желае да атакува оптимизаторите. В крайна сметка той не се сдържа и се разкрещя:
- Ако ги атакуваме, ще потвърдим тезата им, че сме същите като центристите! Не разбирате ли, че се целят във всички?! Искат да унищожат партийната система! Искат да унищожат нас!
- А ние сме като слепи кученца… - каза лидерът на земеделската партия, хванал се за главата, подпрян с лакти на масата.
- Да! Как е възможно да сме толкова зле, занимаваме се с политика цял живот! – добави дама с къса руса коса, представител на малка социалистическа партия.
- Ей така! – не издържаше Гарфийлд, мразеше самобичуващи се ревльовци, умеещи само да повтарят едни и същи мантри. – При всички положения не трябва да пипаме оптимизаторите, ако го направим ще се закопаем сами.
- Според мен – обади се Муляр, която седеше тихо до шефа си през цялото време, - единственото, което можем да направим е да ги изкопираме.
Гарфийлд леко обърна глава към нея, с поглед забит в бюрото, подканяйки я да продължи:
- Кампанията им е построена на въвличане на електората чрез активни действия. В това отношение, нашият ресурс е много по-голям от техния. Можем да вдигнем земеделците, можем да вдигнем част от администрацията, да пробваме отново с шофьорите на ТИР-ове. – Гарфийлд я слушаше и кимаше с лека усмивка. – Така, за разлика от оптимизаторите, ще покажем на хората, че можем да им дадем реални придобивки, а не да ги накараме сами да си изчистят дворовете.
- С техните камъни по техните глави! – възкликна въодушевено дамата с русата коса, с което предизвика тежка въздишка у Гарфийлд.
Последва ритуален търг за това кой ще координира и контролира действията на широката социалистическа коалиция. Всеки представител описа влиянието си, броейки поддръжниците като добитък. Пазареше се за това какви усилия трябва да хвърли, за да ги изкара на улицата. Въз основа на това се обсъждаха министерски и други административни постове.
Гарфийлд и Муляр стоически издържаха неграмотността, откровената глупост и неумението да смятат на своите коалиционни партньори. Особено дразнеща бе амбицията на всеки един от тях да се изкачи колкото се може по-близо до върховете на държавното управление. Единственото, което ги разведряваше бяха ситуациите когато двама партийни лидери искаха един и същ пост. Приличаха на много любезни баби в градския транспорт, които се убеждават взаимно коя е по-достойна да седне на единственото свободно място. Дори не сещаха, че има и други автобуси, където могат да настанят трътлестите си телеса. Първите няколко спора свободните социалисти наблюдаваха с удоволствие, но скоро им писна и започнаха да ги решават бързо – предлагайки постове със същата значимост, но в различни ведомства.
Случващото се бе абсолютно безсмислено упражнение, защото още от самото начало на всички им бе ясно, че Муляр ще е човекът, координиращ действията на всички преди изборите. А след тях, в зависимост от баланса на силите, преговорите щяха да се повторят. За Свободните социалисти ситуацията бе още по-глупава, защото договорката им Вирту с всеки изминал ден ставаше по-ценна и едновременно с това по-унищожителна.
След срещата, на път към партийната централа в буса, с който се придвижваше Гарфийлд заради количката, той похвали Муляр:
- Хитро, много хитро!
- Нямаме друг избор. Още повече, че Никълс няма да го очаква. Мисли, че вече полудяваш.
Гарфийлд се засмя:
- Така ли? Какво друго му каза?
- Че носиш памперси.
- За катетъра знае ли? – усмихна се криво старият социалист.
- Не – отговори Муляр, поглеждайки едва забележимата черна тръбичка, излизаща от джоба на панталона на шефа й и скриваща се в кожената чанта, окачена на гърба на количката. – Едва ли някой знае.
- Да не реши да ми организира вътрешен преврат?
- И кого мислиш, че ще постави на твое място? – усмихна се Муляр.
- Наследницата ми!
Гарфийлд вдигна кокалестата си ръка към лицето на Муляр и нежно я погали с опакото на пръстите по бузата.
- Единственото, което ме безпокои е, че след изборите тези идиоти отново ще изкарат хората си да протестират – продължи Муляр.
- Едва ли – замислено отвърна Гарфийлд, поглеждайки през прозореца. - Ще изразходват целия си ресурс преди това. А и какво ще постигнат, според теб, за хората със сегашните протести?
- За тях – нищо – усмихна се Муляр, - но ще отвлекат вниманието на Никълс, Омайниченко и Волф.
- … от което ще се възползваме ние – довърши мисълта й Гарфийлд.

Петър спря прожекцията и се обърна към Васил, който гледаше с тънка усмивка:
- Харесва ли ти?
- Странно е, много е странно – диктаторът мигна бързо, сякаш излиза от транс. – Не знаех, че толкова ги е било страх от нас.
- А не е трябвало ли? – усмихна се Петър.
- Сега знам, че е, но тогава… - Васил се отпусна във фотьойла. – Тогава просто се радвах на успехите, на свободата, която имах. Беше опияняващо, нито преди, нито след този период я усещах така.
- Не ти ли липсва този типаж? – попита Петър с тънка усмивка.
Васил го погледна замислено:
- Не. След тях дойдоха много по-трудни личности, но бяха много… Зверски по-ефективни – домакинът повдигна вежди, приканвайки Васил да обясни какво има предвид. – Ресурсът им не беше партиен. Интригите, жестокостта и кръвожадността им не теглеха нагоре париите, а хората, които представляваха.
- И когато трябваше, използваха същите тези хора в свой интерес?
- А кой във властта не го прави? Поне интересите на оптимизаторите бяха по-близки до народните, отколкото тези на политиците.
Петър кимна леко в съгласие.
- Виждал си ги всичките, каква е разликата, според теб? – сериозно попита Васил.
- Половината царе даже не знаеха защо точно на тях им се е паднало да управляват. Императорите говореха за съдбата, а политиците ми рецитираха речи, скучна работа.
- Не ми отговори.
- Разликата е, че всички ваши, без изключение, знаеха какво правят.
Васил присви очи:
- Тоест не са се оправдавали за нищо?
- Точно така – усмихна се Петър.

Маркс пушеше трета поредна цигара на терасата на апартамента си и трескаво разсъждаваше, наблюдавайки гледката - стари керемидени покриви. Злорадството и желанието за мъст засега губеха битката с принципите му. Боят в главата му периодично се прекъсваше от виковете на Тереза, която си събираше багажа и периодично излизаше на терасата и му кресваше, че е негодник.
Допуши третата цигара, влезе в апартамента, приближи се до жена си и понечи да я успокои:
- Шибано копеле! Кариерата! Кариерата! А ние?! Шибаняк!
Замахна да му удари шамар. Той хвана ръката във въздуха и я стисна силно, карайки Тереза да млъкне и да се свие. Гледайки я в очите журналистът каза спокойно:
- Не е за нас, така че спри да истеризираш. А без тая кариера, която толкова мразиш, нямаше даже да ме погледнеш. Така че или бъди истинска жена, или си обирай парцалките, но тоя път завинаги!
Пусна я и спокойно се върна на кухненския плот, за да разгледа отново съдържанието на анонимния плик, който бе получил по пощата. Жена му го проследи шокирано, седна на дивана и впери поглед в пода.
В плика имаше компромат за Омайниченко. „Компромат“ бе меко казано. Трансфери към офшорни банки, последният от които бе за 5 милиона от фирма, близка до Лотар. Десетки имоти, собственост на роднините на политика, закупени по време на активната му политическа кариера с пари, дошли неизвестно откъде. Стенограми на телефонни разговори, в които караше държавни органи да натискат предприемачи и шефове на институции. На всяка страница пишеше име на файл, на който е разговорът, явно записите бяха на флашката в плика. Снимки на Омайниченко от оргии, които сам е организирал с проститутки от всякакъв вид и пол.
Маркс разлистваше страниците и осъзнаваше, че в ръцете си държи края на кариерата на един от най-силните политици в държавата. Естествено, искаше му се да покани Омайниченко на дълго интервю и след втория банален въпрос да започне методично да го разхожда по компромата. От друга страна, не можеше да постъпи по този начин. Идеята, че някой го смята за пощенска кутия за помия го подразни и обиди. Да, наистина мразеше властта след нескопосания й опит да го сплаши, но той не бе като нея. Затова можеше да си позволи критиките.
Водещият остави папката на плота и се замисли. Пред себе си имаше два очевидни варианта: или да унищожи Омайниченко на живо в национален ефир, или да не се меси и остави нещата да се развиват самостоятелно. Развитие със сигурност щеше да има. Щом ги бе пратил точно на него, изпращачът нямаше да се успокои, докато не види материалите навсякъде.
Обърна се и видя Тереза седнала на дивана, с леко размазан грим, все още вперила поглед в пода.
- Реши ли?
Тя вдигна бавно объркания си поглед. Когато очите им се срещнаха нещо в нея се промени. Маркс видя как празнотата и страхът изчезват и на тяхно място се появява увереност. Изправи се, приближи се до него и му заби звучен шамар:
- Следващият път, когато си помислиш да ми причиниш болка, ще те убия.
- Прости ми – наведе глава Маркс.
Тя го прегърна и му прошепна:
- Ти ми прости.
Постояха така десетина секунди и журналистът й каза:
- Виж какво е.
Тереза го стисна силно, след което отиде да види съдържанието на папката. Колкото повече четеше, толкова повече ченето й увисваше:
- Какво ще правиш? – попита тя.
- Ти какво би направила?
Двамата се гледаха в очите:
- Това, което би направил ти.
Маркс се приближи до съпругата си, погледите им потъваха един в друг, нежно обгърна лицето й с длани и се целунаха. Той подпря чело на нейното:
- Добре.
Извади телефона си и набра един от номерата:
- Господин Омайниченко, радвам се, че ми вдигате… И аз не съм си мислил, че ще ви се обадя толкова скоро…

Адриана Шмит и Вирту се намираха в офиса на консултанта. Помещението бе просторно, обзаведено с мебели от Викторианската епоха, имаше пълна библиотека, разпростираща се по цялата стена – от вратата до бюрото на Вирту. Стените бяха покрити с масивна, тъмнокафява ламперия, на която бяха окачени карти. Имаше и огромен глобус до единия от фотьойлите. Прозорците бяха високи от пода до тавана и автоматично се затъмняваха дотолкова, колкото слънцето да не пречи. Симбиозата между старовремския дух, който поемаше в себе си, всеки влязъл в помещението и новите технологии бе изтънчена. Бе нужно известно време, за да се осъзнае и възприеме. Едно на ръка прозорците, на мястото на компаса в една от стенните карти, при вглеждане се виждаше окото на проектор. Капакът на компютъра на Вирту имаше калъф от кафява кожа, явно поръчков и така се вписваше в обстановката. Самият консултант, седящ на огромния си стол, приличаше на сив кардинал, деликатно, но здраво държащ юздите на цяла империя.
- Докато Маркс го разкатава… - започна финалното изреждане на стъпките Вирту.
- Ние го раздухваме в социалните мрежи с линкове към живото предаване – продължи Шмит.
- Големите сайтове го подхващат… Залагаме въпроса „кой“ е пуснал компромата.
- Пускаме парчета от предаването, линкове към сайтовете. Веднага започваме да правим мемета, тик-токове и гаврещи клипчета.
- Нашите медии чакат Омайниченко пред студиото на Маркс.
- Снимките и видеата от бягството му се разпространяват. В същото време „неофициални източници“ съобщават, че компроматът е пуснат от Волф.
- Стартираме кампанията „Избери професионалист, не политик“ – завърши доволно Вирту.
Спогледаха се и доволни от така нахвърляния план се усмихнаха един на друг.
- Нещо за пиене? Чай, кафе, вода, сок? – предложи Вирту.
- А нещо… по-така? – повдигна вежди Адриана.
- Не пия алкохол, затова не държа – с известно назидание отговори консултантът.
- Кафе! – усмихна се интернет милиардерката.
Вирту с очевидно задоволство се изправи, приближи се до една от стените, натисна леко ламперията и тя се отвори. Бе толкова фино и добре направена, че тайната врата нямаше как да се забележи. Влезе в кухнята.
Адриана обходи с поглед офиса и оцени абсолютния перфекционизъм, с който бе аранжирано помещението.
- След малко ще е готово – Вирту вече се бе върнал и я наблюдаваше с неприкрит интерес. – Надявам се, че ти харесва.
Шмит се притесни от проницателния поглед на гологлавия сух мъж и се намести в стола си.
- Да, почти налудничав перфекционизъм – отговори тя с по-строг от обикновеното тембър.
Вирту се усмихна:
- С всичко съм така – приближи се до бюрото и седна на плота. - Не се безпокой, нямам интерес.
- Радвам се да го чуя – усмихна се Шмит. - Интересно ми е как са успели да те навият да участваш в тази история.
- Следя Давидов от втората му седмица в интернет, писах му на шестия месец, обсъждахме различни неща, общо взето сам се навих.
- Тоест си за идеята? – с известна нотка на недоверие в гласа попита Шмит.
- А ти не си ли? – усмихна се широко Вирту, показвайки острите си сиви, вълчи зъби. След което повдигна вежди, обърна очи към вратата и вдигна пръст. – Готово е!
Шмит се заслуша и наистина чу едва доловимо кипене. Консултанът се скри в кухнята и минута по-късно се появи, носейки сребърен поднос с две чаши кафе, захарница и каничка с мляко. Подмина Шмит и се отправи към дивана, поставяйки подноса на масата.
- Ела тук да ми разкажеш какво вдъхнови теб да се захванеш с промяната на света!
Шмит се премести, сипа лъжичка захар, малко мляко в кафето и се обърна към Вирту:
- А ти какво смяташ, че ме е вдъхновило? – Адриана приближи чашата до устата си.
- Искаш министерски пост, в последствие да монополизираш дигитализацията и резултатът ще бъде тоталната ти власт – отговори все така усмихнат Вирту.
Шмит се задави с кафето.
- Даже не знам какво да кажа – отговори тя, оставяйки чашата на масичката.
- Няма нужда да казваш каквото и да е. Няма да ти преча, Адриана, ти си вторият най-голям професионалист, когото познавам. А първият не е на наша страна.
Шмит погледна Вирту объркано:
- Не разбирам, нали беше идеен? Ако си прав, би трябвало да ме мразиш.
- Точно защото съм идеен, прекрасно знам, че идеята не стига.
- Значи и ти имаш нещо на ум?
- Огледай се, досещаш се с какъв ресурс разполагам…. – Шмит кимна. - А съм извън играта от дванайсет години. Взел съм всичко от живота, искам да остана в историята.
Шмит се усмихна:
- Идеен с мераци да остане в историята, опасна комбинация.
- По-опасна ли е от красива милиардерка с ум като бръснач, виждаща много повече отколкото показва?
Двамата се засмяха.
- Жалко, че не пиеш, в този момент трябваше да си кажем „Наздраве!“ – засмя се Шмит, с което предизвика още по-широка усмивка у Вирту.
Mutafchiev
 
Мнения: 65
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32


Обратно към Авторски текстове

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и 0 гости

cron