Диктаторът

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 30 септември 2021, 00:19

1
Нощта бе осветена от милиони светлини. Цял народ във факелно шествие се стичаше към централния площад на Кръглата столица. Изглеждаше като жив организъм – булевардите артериите, по-големите улици – вените, а малките улички – капилярите. Четирите огромни паметника на входовете на града, всеки от които висок по 256 метра, сякаш охраняваха множеството. Фигурите на майката, сина – войник, партизанина и пилота бяха построени, за да напомнят на цялото човечество какво си е причинило. Дори височината им бе символична. Войната отне двеста петдесет и шест милиона живота. Сега се извисяваха над всички и отдаваха чест на най-големия човек от поколението променило света.
Във втория кръг на столицата се издигаха осем небостъргача – Университетът, Космическият институт и други. Сгради, призвани с величието и тежестта си винаги да напомнят най-важните за човечеството цели. Над всяка от тях светеше гербът, обозначаващ предназначението й – над Медицинския университет зеленееше змия, увита около меч. Над института по Земни науки – син глобус. Вътрешният кръг – централният площад бе опасан с колони от гранит. В тях бяха издълбани речите, които водачите на нациите държаха месеци, години преди войната. Монумент, който трябваше да попречи на наследниците им да излъжат света отново.
Двайсет години преди началото на войната градът изглеждаше като обикновена стара столица. Хиляди къщи с керемидени покриви, натъпкани край малки улички. Четири или пет големи булеварда, околовръстен път. По онова време най-интересното тук бе нощният живот.
Двайсет години след войната, Кръглата столица бе жив символ на властта, силата и победата. Някои твърдяха, че са на целия народ. Други ги опровергаваха с думите „Той за себе си го построи“. Имаше само един човек, който знаеше истината. Тялото му лежеше в центъра на всичко, а народът се стичаше към него, за да каже последно „Сбогом“.
Душата му се рееше над града и наблюдаваше най-грандиозното погребение, което човечеството някога е организирало. За някои бе месия, за други – тиранин и кръвопиец. До този момент нито един светец, нито един деспот не бе удостояван с такава чест. Работници, инженери, земеделци, президенти, чистачи, премиери, ученици, министри. Всички се бяха смесили в едно. Някои държаха свещи, други факли. Цивилизацията изпращаше Васил.
Дъхът му щеше да секне, ако го имаше. Виждаше тялото си, осветено от прожектори, лицата на хората, които минаваха покрай него. Някои бяха искрено тъжни, други замислени. В очите на трети се виждаше радостна искра, а четвърти бяха абсолютно безпомощни. Диктаторът за последен път огледа творението си. Душата му олекна и тръгна нагоре.

Васил отвори очи. Седеше в голям, удобен кожен фотьойл. Намираше се в стая, която много приличаше на собствения му кабинет. Слабо осветена, с мебели от масивно дърво, голяма библиотека. Зад огромното бюро седеше човек с приятни черти, около осемдесет годишен. Косата му бе леко прошарена, оредяла, сресана назад. Очите тъмни, скрити зад очила с масивна черна рамка. Лицето му говореше за природна интелигентност упорито развивана с години учене, четене и просто живеене. Устните бяха тънки, леко стиснати. Носът голям, извит, с месест връх. Васил прецени, че бъдещият му събеседник често е принуден да мълчи, когато не иска. Умрелият преди деветнайсет часа диктатор се огледа. Със задоволство установи, че е с нови чисти дрехи – черен костюм по мярка и бяла риза. Повдигна вежди и спокойно каза:
- Отдавна не съм бил от тази страна на бюрото.
- Ще се наложи да потърпиш.
- Не се познаваме, а вече сме на „ти“?
- Няма време за формалности, Васко.
Диктаторът леко се подразни, но реши да не задълбава. Това бе една от любимите му фрази. Значи така са се чувствали хората, които са седели срещу него.
- Бих се радвал да знам с кого говоря.
- Петър.
- Съществуваш?
- Има – няма две хиляди години ви набиват в главите историята ми, как мислиш? Както и да е. Тук си, за да поговорим за твоята.
- Не трябва ли директно да ми кажеш къде отивам?
- Честно казано бих искал, но началството даде друго поръчение.
- Можеш да предадеш, че съм ти се доверил напълно.
Петър погледна Васил изпод гъстите си вежди. С пръст му показа, че не седи зад, а пред бюрото.
- Разбрах – отегчено отвърна диктаторът.
- Добре, надявам се, няма да се наложи да напомням. Всъщност шефът ти даде свободата да избереш сам къде да отидеш. Естествено, след като видиш какви си ги вършил долу.
- Това не е ли против всички ваши закони?
- Тия закони са ваши - отговори студено Петър. - Ние сме достатъчно добри да не пречим, когато ги нарушавате. Това не означава, че не трябва да си плащате в последствие.
- Каква е процедурата?
Човекът се изправи иззад бюрото. Висок бе около метър и седемдесет и пет, изгърбен. На фона на почти двата метра на Васил бе дребен. Направи няколко крачки, застана до библиотеката, издърпа един от томовете наполовина. От горната част на конструкцията се спусна бял екран.
- Охо, ще гледаме кино! Мислех, че това е илюзия, която мозъкът сам създава преди да умре… За да му е по- лекичко.
- Тази „илюзия“ – натърти светецът – е трейлър. Тук гледаме пълнометражките.
- Май не си обичаш много работата, а?
- Няма да повярваш, но 95% от филмите ви са почти идентични. Няма как да не ми писне.
- И моят ли е банален?
- Не се възгордявай. Не е много приятен.
- Знам, съдбата ми…
- Спести ми демагогията. Ще видим какви си ги вършил, ще обсъдим, после ще решиш какво да правиш със себе си.
- Добре, но и ти не забравяй с кого говориш. И аз съм седял зад такова бюро, знам защо се държиш по този начин. Няма да мине.
Очите на Петър светнаха, а тънките му устни се опънаха в също толкова тънка усмивка.
- Искаш да се държим като равни?
Васил се усмихна в отговор.
- Добре. Обикновено започвате да се разкайвате още преди прожекцията. Сополи, сълзи, казвате десетината неща, които най-много ви тежат на съвестта и си мислите, че това е всичко. Естествено, грешите.
- Защото тук има неща, на които не сме отдали значение или сме забравили. Виждаме и грехове в неща, които сме мислили за правилни.
- Точно така, Васко. Ти имаш ли за какво да гориш в ада?
- Естествено.
- А да отидеш в рая?
- Знаеш какво оставих след себе си.
- Знам.
Петър се усмихна широко. Зъбите му бяха жълтеникави, затова Васил предположи, че събеседникът му е пушач.
- Да запалим по една?
- Прекаляваш – Петър се усмихна още по-широко. – В шкафчето до теб.
Васил отвори вратичката. Вътре имаше хумидор, бутилка „Хенеси“, пепелник, до тях се мъдреше лула. Бяха покрити с дебел слой прах. Последва въпросителен поглед към домакина.
- Нали ти казах, че повечето хленчат, за да си спасят душиците? В най-добрия случай гледат филма си със стоически поглед, в очакване на решението. Кой ще се сети да поиска?
- А тези неща?
- Ти си третият, с когото всъщност водя нормален диалог.
- По един на хиляда години?
- Не, напоследък ми идвате такива нагли.
Размениха тънки усмивки. Васил извади съдържанието на шкафчето. Петър извади от един шкаф две чаши, нож за пури и запалка.
- Е, откъде да започнем? От самото начало, или искаш от конкретен момент?
- През последните години си спомням често детството. Как играехме пред блока, първата ми любов.
- Червенокосото момиче от тролея?
- Да, страхувах се да я заговоря и се правех на голяма работа.
- Все още съжаляваш за това?
- Не. Ако се бяхме запознали, щеше да преживее лоши неща. Сега се надявам, че е добре, че има внуци, семейство. Че е щастлива. Естествено, че си я спомням.
- Много благороден ще ми дойдеш.
- Знаеш, че като малък бях келеш. Много вода изтече, за да стана това, което съм.
- А когато вече стана мъж, тогава не се ли опита да я потърсиш?
- Беше странно, всеки ден с колата минавах покрай спирката, на която се качваше. Всеки Божи ден.
Васил спря, погледна въпросително към Петър.
- Няма проблем – усмихна се домакинът.
- Бях сигурен, че вече я няма, но го правех. Дори когато се преместих от стария квартал намирах поводи да наминавам, но уви – не я срещнах. В главата си разигравах различни сценарии, по които би протекла срещата ни.
- Да. Мило. Като изключим, че беше келеш не си се дънил особено тогава.
- Дали?
- Аз ти казвам.
Петър наля коняк в чашите, двамата ги вдигнаха. Васил се поколеба за момент. Петър кимна и в стаята се разнесе стъклен звън.
- За неизживяното – каза домакинът и обърна поглед към екрана.
Диктаторът се усмихна и обърна глава натам. Видя картинката такава, каквато бе преди повече от шейсет и пет години. Стоеше най-отпред в тролейбуса. Машината спря, той се огледа, никой не се качи, вратите се затвориха. Шофьорът даде леко газ, но после натисна спирачката. Предната врата се отвори, през нея се качи дребно момиче с къса червена коса и бяла кожа. Погледът й изпълни цялата стая през екрана. Беше едновременно обвиняващ и радостен. Хем казваше „Запознай се с мен най-после!“, хем „Радвам се, че те виждам“. Вратата се затвори и тролейбусът потегли рязко. Гледайки към екрана, Васил се вкопчи в подлакатниците на стола. Очакваше раздрусване, но то не се случи. Наистина, легналият полицай се появи много след това.
- Същинската част?
Васил отпи голяма глътка коняк:
- Същинската част.
Mutafchiev
 
Мнения: 59
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 07 октомври 2021, 00:08

2
Оставаха седемнайсет минути до края на лекцията. В аудиторията най-удобно се бе настанила скуката, а отегчението на студентите се преобразуваше в нетърпение. До професорската катедра се бе изпънала отличничката на курса, рецитираше поредния си доклад на тема „Исторически цикли“. Васил едва се сдържаше да не заспи. Крепеше го мисълта, че след като този ходещ, носещ противопоказен на фигурата си клин, одрал кожата на Шекспир Ад, спре да цитира цели абзаци от христоматиите, го чака много забавна дискусия с може би нова политическа звезда.
В началото на учебната година мислеше, че бързо ще отучи зубърчето от училищните маниери, но не би. То упорито възпроизвеждаше, до запетайка, текстове с дължина повече от десет страници. Опита просто да се държи добре, после буквално й каза „Спри да зубриш“. В края се докара до там, че през седмица й даваше непосилни за деветнайсетгодишна студентка задачи. Кой човек на тази възраст е готов да прекара уикенда в учене? Адът в клинче! Имаше момент, в който Васил искрено се бе заинтересувал от възможностите на паметта й. Оказаха се по-големи от търпението му. Десет минути.
Погледът му обиколи аудиторията. След като видя, че дори обикновено хъркащата групичка на последния ред се е подготвила за нисък старт, въздъхна тежко:
- Благодаря ти, Поли, за изчерпателното изследване. За пореден път успя да надминеш очакванията ми. Има още около страница и половина, която колегите ти със сигурност ще прочетат в учебника довечера. Свободни сме!
Адът замига объркано, залата се изпразни моментално, а когато дойде на себе си, видя ухиленото лице на Васил, който от вратата каза:
- Имаш „Отличен“ за семестъра, освобождавам те от лекции!

Диктаторът гледаше младия образ с притаен дъх. Висок, с тъмна коса, явно поддържащ се, трийсет и пет годишен професор. Стори му се жестоко, че сега, почти половин век по-късно, след всичко, което се случи, му показват отново този млад, изпълнен със сили мъж. Успя дори да изпита завист към себе си.
- Не пропусна нито една запетайка! – констатира сериозно, отпивайки от коняка.
- Най-добрата ти ученичка – доза ирония отговори Петър.
- Много смешно, така и не се научи да мисли.
- Ако беше слушал какво каза тогава, може би сега нямаше да си говорим.
- Аха, щях да хленча и да пропусна коняка.
- Как не видя, какво ще стане още там?
- Най-неприятното свойство на историята е, че е история. Можеш да усетиш, че променя хода си, но накъде – не знаеш.
- Можеше да предположиш.
- И какво щеше да стане? Ако не бях аз, щеше да е някой друг.
- Това го казват и престъпниците.
- Такъв ли съм?
Погледите им се срещнаха.
- Пренасели рая.
- Убеден съм, ада също.
- Като преподавател в университета си бил, как го наричат при вас... пич – светецът смени рязко темата.
- Липсва ми това време. Когато се разхождах из коридорите, сякаш плувах в неукротима сила. Мечти, амбиции, възможности. Единственото място, където всеки вярва, че ще живее в по-добър свят.
- Не мога да отрека, че се опита да им го дадеш.
- Опитах се да ги направя оптимизатори.
- Какъв се харесваш повече?
- Като учител.
Петър повдигна вежда.
- Като преподавател в университета – с кисела усмивка уточни Васил.
- Съжаляваш ли?
- Не.

Студиото на „Time talk” бе доста по-малко, отколкото изглеждаше по телевизора. Всеки път, когато влизаше в него, Васил се учудваше на илюзията, която добре подредените декор, осветление и камери създаваха. Младият професор се появяваше в този ефир през няколко месеца и не можеше да отрече професионализма на водещия Маркс – около петдесет и пет годишен, приличащ на булдог, среден на ръст мъж. Журналистът имаше уникалното умение да превръща обикновени наглед неща в актуални теми. Тъй като двамата се познаваха повече от десет години и имаха приятелски отношения, на някакво събиране Маркс сподели с Васил тайната си: Никога не говоря за това, за което говорят другите.
Сегашното предаване щеше да бъде издържано в този дух. Професорът бе поканен в ролята си на историк, известен с увлеченията си в социологията. Целта му явно бе да даде околонаучно определение на тезите другите двама гости – заместник председателят на управляващата центристка партия Омайниченко и новото явление в политиката на Преславия - Давидов.
Последният бе изключително странна, но зловещо чаровна птица. Бивш психиатър, който от няколко години бе започнал да води политически блог, пробутвайки някаква нова управленска концепция. Васил бе криво-ляво наясно с оптимизацията. Основната идея бе „да отърве държавата от излишния политически баласт и да даде съдбата на народа в собствените му ръце“. Наистина, звучеше примамливо, но прекалено утопично и наивно. Общо взето, ако Давидов се бе пръкнал стотина години по-рано, най-вероятно щеше да постигне някакъв успех. Сега нисичкият, с буйна прошарена коса и дяволити очи, скрити зад очила с тънка метална рамка, кандидат вожд нямаше никакви шансове.
Докато се наместваше в стола, към Васил се приближи Маркс:
- Готов ли си?
- Доколкото е възможно… - усмихна се професорът, докато стискаше ръката на водещия. - Как успя да убедиш Омайниченко да спори Давидов? Нали уж му било под нивото да говори с маргинали?
- Едно от чудесата на кризата! Пари им под краката и са готови на всичко, за да блеснат – ухили се Маркс, потупа Васил по рамото и се настани на централното място в студиото.
Първи се появи центристът. Около шейсетгодишният мъж полагаше огромни грижи за себе си. Видно бе, че тренира, а скъпият му костюм, вратовръзка и джобна кърпичка, издаваха желанието да изглежда повече от перфектно. Ръкува се с Маркс и Васил, след което седна на мястото, посочено му от асистента.
От колоните в студиото се разнесе гласът на режисьора на пулт:
- Три минути.
- Нашият събеседник явно обича да закъснява – усмихна се Омайниченко, поглеждайки към Маркс и Васил.
Професорът се усмихна куртоазно, а Маркс отбеляза:
- Според други се появява точно на време.
Бе ред политикът да се усмихне, за да не се налага да отговаря на закачката.
- Две минути!
В студиото влетя Давидов. Изглеждаше още по-дребен, отколкото във видеоклиповете, записани в кабинета и терасата на къщата му. Косата му приличаше на огромна захабена метална четка със стърчащи във всички посоки краища. Погледът – съсредоточен. Сякаш не виждаше нищо друго освен това, което му трябваше. Облечен бе в стар кафяв костюм и доста изтъркани обувки. Първо се приближи към Маркс:
- Здравейте, здравейте, господин Маркс, радвам се, че най-после ми обърнахте внимание. Запознат ли сте с оптимизацията?
- За жалост не толкова, колкото би ми се искало – усмихна се Маркс, който гледаше събеседника си с щастливо любопитство, усещайки, че го чака страхотно предаване.
- Разбирам, разбирам, мисля, че ще успея да ви наведа на някои мисли с думите си – усмихна се Давидов, - а и професорът няма да ми позволи да сгреша, нали така?
- Ще направя всичко по силите си – усмихна се Васил.
Нещо го накара да се изправи и стисне ръката на новодошлия събеседник.
- Убеден съм, убеден съм в това! С интерес чета материалите ви, посветени на статистическите данни от началото на Индустриалната революция, жалко, жалко, че са толкова малко!
- Трийсет! – чу се от колоните.
Давидов се усмихна на Васил и Маркс, огледа се и се настани на единствения свободен стол, точно срещу Омайниченко:
- А! Ето го и представителят една умираща епоха! – политикът повдигна вежди от шок, че някой си позволява да се обръща така към него. – Не се безпокойте, дисекцията няма да боли.
Васил седна обратно на стола и пое дълбоко въздух. Този човек бе демоничен. Нахълта излъчвайки абсолютна откъснатост от околния свят. Само с няколко изречения успя да предразположи нужните хора към себе си, а ненужният бе унизен и смачкан.
- Добър вечер, уважаеми зрители! Гледате „Time talk”, аз съм Джулиъс Маркс и тази вечер ще пропусна встъпителните думи, защото искам да изстискам всяка секунда от времето, което имаме. Гости са ни Васил Крумов, професор по история. Заместник председателят на Центристи за бъдеще – господин Омайниченко. Астор Давидов, психиатър и самоук политически теоретик. Добре ли ви представих, господин Давидов?
- Да, да, здравейте – усмихна се психиатърът. - Прекрасно, но бих сложил едно „засега“ в края.
- Теоретик с амбицията да стане практик?
Давидов се усмихна широко:
- Много добре го формулирахте! Затова вас ви гледат милиони, а мен хиляди.
Маркс се усмихна още по-широко и си пое въздух, за да зададе първия въпрос, но бе прекъснат от явно раздразнения Омайниченко:
- Любопитно колко души биха гласували за вас?
Водещият хвърли изненадан поглед към политика, но се изненада още повече, когато чу отговора на Давидов:
- При истинска конкурентна борба, повече отколкото за вас.
- Казвате, че изборите са манипулирани?
- Казвам, че групировките, които наричате партии, са окупирали демократичния процес.
- Сега сме и мафиоти?
Маркс осъзна, че няма нужда от него и се настани по-удобно на стола.
- При мафиотите, понеже нямат закони, съществува понятието „честна дума“, господин Омайниченко. Нещо, което нито вие, нито който и да е политик от последните две поколения познава, а имате всички закони на света.
- А какво познавате вие? – политикът започваше да излиза извън кожата си.
- Вашата система, начина, по който назначавате за министри хора, чиято единствена експертиза е вярната служба на партията!
- Министрите се назначават от министър председателя и… - започна да се обяснява Омайниченко.
- … и са професионалисти, които прекрасно познават материята. Да, да, дрънкайте ги тези, когато не съм наблизо. Имате ли поне един министър, който да не е обвързан с партийните ви структури? Поне един министър, който да не повтаря глупостите, които наричате „идеология“ и партийна линия?
- Финансовият министър! – доволен отговори Омайниченко, - Работи в министерството вече петнайсет години и е бил зам.министър в правителството на Свободните социалисти!
- Тоест човек, който търка чиновнически бюра през една трета от живота си, в момент на рушаща се, абсолютно непредвидима икономика, социална криза и колапс на повечето институции, взима решения за бъдещето на обществените пари?
- А какво бихте препоръчали вие?
За опитните хора въпросът на Омайниченко означаваше, че печели време и се надява Давидов да сбърка. Аудиторията, виждаше друго – човек, който не знае какво се случва и хлапашки се опитва да удари кроше на въздуха.
- Описал съм го достатъчно добре на сайта си, но за вас ще го кажа с прости думи – препоръчвам финансистите сами да изберат министъра си.
Политикът се усмихна широко, усети че тактиката му е проработила и вече виждаше победата в спора:
- Как така финансистите ще избират сами министъра си? Искате да промените демокрацията, избирателната система, конституцията?
- В сегашната система кой избира министъра на финансите?
- Предлага се от министър председателя и се одобрява от парламента… - Омайниченко постепенно осъзнаваше, че радостта му е била преждевременна.
- Тоест никой освен партийния лидер, шефът на групировката, не гарантира уменията на министъра?
Омайниченко се наведе напред с вдигнат показалец, но Давидов не му даде шанс да говори.
- И къде тук виждате демокрация? Защо професионалистите да не изберат този, когото смятат за най-добър? И той, необременен от вашите партийни игрички, не управлява? И най-важното – да отговаря лично, без проксита, за своите действия?
- И искате да кажете, че всеки министър ще бъде избиран по този начин? – Омайниченко не се отказваше, но явно губеше сили.
- Да! Служителите на реда избират свой човек, спортистите – свой, учителите най-добрия сред тях! – Давидов говореше спокойно, но сякаш бе обсебил цялото студио с присъствието си.
- Тогава ще настъпи анархия! – почти изпищя политикът.
- Господин Омайниченко, когато вие оптимизирате здравеопазването, образованието и всичко, за което се сетите, анархия не настъпва… Въпреки разрухата, която оставяте след себе си. Сега дойде вашият ред да бъдете оптимизирани и това не ви харесва. Искам да добавя още нещо – вашата система се крепи на това, на което се крепи мирът между бандите! Изборите са войните за преразпределяне на териториите.
Маркс бе забравил ролята на водещ и с интерес наблюдаваше случващото се. Последната мисъл на Давидов сякаш удари Омайниченко като парен чук. Личеше, че колосаният зам.председател на центристите няма да се съвземе скоро.
- Господин Крумов, - обърна се Давидов към Васил, - какво ще кажете вие?
- Ох, не знам даже откъде да започна… - пое си въздух професорът.
Докато се наместваше в стола си, огледа всички в студиото. Омайниченко все още се съвземаше от разгрома, а Маркс наблюдаваше с интерес. Давидов го приканваше с поглед да каже мнението си и в очите му се четеше желанието да чуе искрените размишления на Васил.
- Искате да създадете меритокрация, господин Давидов, доста красива мечта. Връщате ни във времената на древната република, но въпросите са повече от отговорите.
- Слушам ви – каза сигурно в себе си човечето с щръкнала коса.
- На първо четене… какво ще стане с партиите?
- Ще спрат да съществуват. По времето на създаването си са били най-високото постижение на политическата и управленска мисъл. В наши дни, обаче са се превърнали в това, срещу което са били създадени – окупация на властта от хора, неспособни да управляват в съвременната епоха.
Маркс и Васил погледнаха Омайниченко, който не реагира на думите на Давидов.
- Как си представяте, че ще се случва гласуването отделно за министри, отделно за премиер, отделно за парламент? Бюлетината ще бъде по-голяма и сложна за разгадаване от карта, купена в бензиностанция.
Давидов се засмя:
- Както ни отърваха от тези карти, така технологиите ще улеснят гласуването.
- Машините за гласуване… - обади се Омайниченко, който явно бе дебнал момент за контраатака.
- Кой говори за машини? Щом можем да си плащаме данъците онлайн, значи можем и да гласуваме така! Или държите задължително гласовете на всички да минават през избирателните комисии, които са организирани от партиите и бюрокрацията?
- Много сте хаотичен, нямате ни най-малка представа за какво говорите! Единствената причина, поради която не си тръгвам е от уважение към зрителите! – нацупено отговори Омайниченко.
- И като стана дума, - намеси се Маркс. - Уважаеми зрители, ще продължим след кратка пауза!
Когато на контролните монитори се появи заставката на „Time talk”, водещият и Васил въздъхнаха с облекчение. Давидов, доволен от себе си, свали очилата и започна да ги бърше с къпричка.
- Това е абсолютно недопустимо! – яростно възкликна Омайниченко и всички се обърнаха учудени към него – В момента подкопавате държавния ред! Конституцията!
- Това, господине, се нарича демокрация и свобода на словото. Щом не ви харесва, оборете ме с думи, ако можете – усмихна му се Давидов.
- Не говоря с вас – ядно съсна политикът и се обърна към Маркс. - Казахте ми, че ще се проведе нормална дискусия!
- Нищо ненормално не виждам в разговора, даже обратното, изключително добре се получава – отговори водещият.
- Комисията за електронни медии ще провери всяко ваше предаване за нарушения!
- И после не били мафия – ухили се Давидов, обръщайки се към Васил, от когото получи съгласие под формата на лека усмивка.
Омайниченко забеляза това и не издържа:
- Искате да ми направите публичен линч и сте хванали някакъв луд, за когото не ви дреме! Знам кой стои зад това, но можете да му предадете, че ще стане премиер само през трупа ми!
Политикът се изправи, откачи микрофона от сакото си, остави го на стола и напусна студиото под смаяните погледи на всички.
- Минута! – разнесе се от колоните в студиото.
Маркс, Давидов и Васил се спогледаха.
- Видяхме какво е с политици, сега ще разберем как е без тях! – усмихна се психиатърът.
Въпреки отсъствието на Омайниченко предаването се получи гледаемо. Хората в студиото бяха постигнали негласен консенсус да се съсредоточат върху концепцията на Давидов, без да я сравняват с настоящото положение на нещата. Нямаше нужда от това, защото всички скандали, порочни взаимовръзки и глупави действия на властта, бяха обсебили медийния живот. Паралелите бяха очевидни. Давидов отговаряше на въпроси, свързани с това как би се избегнало образуването на касти при подобен избор на управници, кое би гарантирало независимостта и баланса между институциите. Кой би гарантирал, че даден министър е избран честно и зад него не стои някой богаташ или цяла компания.
След като ефирът приключи, Васил и Давидов се срещнаха случайно на паркинга.
- Да ви закарам? – усмихна се Васил.
- Не, не, благодаря, чакам шофьор от телевизията. Благодаря ви, получи се много хубав разговор. Особено частта, в която казахте, че за да бъде полезна, системата трябва да се променя заедно обществото.
- Обществата вече се развиват по-бързо от властта.
- Така е, така е. Знаете ли, вдругиден ще се събере малък… бих го нарекъл философски кръг. Бих се радвал ако дойдете – предложи Давидов.
- Нека се свържем утре и доуточним?
- Разбира се!

Васил въздъхна, докато наблюдаваше младото си „Аз“, качващо се в любимата „Алфа“. Мислите, които се щураха из черепната му кутия, докато се прибираше към дома, отново нахлуха в главата му. Почувства свежестта не само на чистата, без едно облаче нощ, но и изключително странното усещане, което се появи за първи път точно тогава. Струваше му се, че се случва нещо, което отдавна самата Вселена готви. Всяко едно историческо събитие от зората на човечеството се бе подреждало, за да дойде тази нощ. Тогава не можеше да си го обясни, защото липсваха много парчета от пъзела. Сега, в кабинета на Свети Петър, с чаша Хенеси в ръка, пура в другата, Васил имаше точното определение за това усещане.
- Историческо – промълви той.
Петър откъсна очи от екрана, на който се виждаше как колата на Васил се движи по празните нощни булеварди на Кръглата столица.
- Тогава ли го усети за първи път?
Васил замислено присви очи:
- Не, първият път беше… първият път – Петър се усмихна. - Знаеш ли? – Васил рязко излезе от спомените си и се оживи. - Винаги съм искал да знам какво е станало с Омайниченко онази нощ! Можеш ли да ми покажеш?
Петър повдигна вежди и се усмихна:
- Охо, дори тук си любопитен като селска клюкарка? – Васил се засмя от сърце. – Мога, разбира се!

Омайниченко седеше на задната седалка на служебната кола и с присвити устни държеше телефона до ухото си. Досега единственият човек, който си бе позволявал подобно държание с него и не е имало последствия, бе съпругата му. Но тези сцени не се случваха в национален ефир.
Трудно му бе да сдържа гнева си, защото не знаеше към кого да го насочи. Към себе си? Как можа да се подлъже толкова самонадеяно? От друга страна, когато се съгласяваше на това интервю, нещата изглеждаха по съвсем различен начин. Давидов от две-три години си бръщолевеше глупостите в интернет, около себе си бе сплотил десетина хиляди лумпена, вярващи в идиотщините му. Лесна жертва, а колко много се нуждаеше властта от такава! Малка победоносна война в медийното пространство.
Поредният обратен ход на махалото на върлуващата вече над десет години икономическа криза бе ударил страната, респективно управляващите. Здраво. Всеки ден пламваха нови протести и вече в почти всеки град имаше стачки. За щастие, сериозен лидер нямаше, не се очакваше и да се появи. Затова протестиращите се събираха и действаха хаотично. Омайниченко и колегите му полагаха всякакви усилия да ги разединяват и настройват едни срещу други. Криво-ляво успяваха да тушират напрежението и да избягат от усещането, че всички са срещу тях.
Опозицията се държеше настрани – в последните години лидерите й започнаха да измират като мухи. Предишното поколение напусна постовете си с краката напред, а това доведе до хаос и вътрешни борби, които спънаха партиите. В този ред на мисли, първият, отправил се във вечния парламентарен бюфет, бе лидерът на центристите. Това даде преднина на Омайниченко и Никълс, сегашният премиер и лидер на партията, да успеят да я изведат напред. Докато враговете им умираха, те се внедряваха в структурите им и ги подчиняваха.
Сега това. Единственото резонно обяснение бе, че Гарфийлд, 78-годишният лидер на Свободните социалисти, последният мохикан, заел поста преди по-малко от година, бе решил да даде прощален бой. От няколко месеца никакъв го нямаше, а привидно всичко се решаваше от пленума на партията, естествено, това беше пушилка. Дясната ръка на Гарфийлд, госпожица Муляр, бе под контрола на Никълс.
- Знам, че се издъних, - каза през зъби Омайниченко в слушалката. – И аз нямам идея какво стана, но знам кой е виновен… Точно така… Добре, вече наближавам.
Политикът затвори и се загледа през прозореца. До изборите оставаха по-малко от единайсет месеца и към днешна дата, центристите бяха първа политическа сила. Най-важното на този етап бе да се задържат като такава. Стигаше им преднина между пет и десет процента от вторите. Така щяха да могат да дадат постове и екранно време на по-малките партии срещу подкрепа в парламента. Към средата на мандата вече щяха да са ги храносмелили, а лидерите им да са обирали негативите за всичко, което става. Само трябваше да издържи единайсет месеца и да не позволи появата на стихиен лидер: „Нищо работа!“, помисли старото политическо животно.
Колата спря пред входа на любимата кръчма на Никълс. Омайниченко слезе и бързо се скри в сградата, виждайки с периферното си зрение как автомобилът потегля. Бързо прекоси празната централна зала на заведението, подминавайки бармана и се скри зад една от вратите в дъното.
В опушената, средно голяма стая, го чакаха Никълс, Волф – шефът на вътрешното разузнаване, носещо името „Информационна служба“, и главният комисар Матеус. Всички освен последния пушеха, нещо което очевидно дразнеше първото ченге на Преславия.
- Според нас Крумов и Давидов се срещат за първи път. Нямаме информация, да са имали контакти с Муляр или Гарфийлд – израпортува Волф.
- И какво излиза? Случайно, самосиндикално, са се събрали и са ни разказали играта в национален ефир? – ядосано изсъска Омайниченко.
- Продължаваме да работим – отговори Волф.
- Тоест започвате да работите… - обади се Никълс.
Омайниченко го погледна объркано:
- Не са го следили?
- Има по 10 000 последователи в Соцнет и в mepipe, много под прага на интерес е, за какво да го следим? – оправда се Волф.
- А професора?
- Той въобще не поддържа профили. Има ги, но не е качвал нищо от години.
- Казах им, че искаме да знаем всичко за тия двамата, какво ядат, с каква тоалетна хартия се бършат, какъв вкус презервативи предпочитат курвите им – успокояващо каза Никълс.
- А Маркс? – не се отказваше Омайниченко.
- В понеделник финансовият отдел ще направи пълна ревизия, ако открием нещо, ще съобщим – обясни Волф.
- Каквито и да са резултатите ми ги изпратете в хартиен вид, без никакви обозначителни знаци.
Никълс погледна учудено заместника си:
- Искаш да го пържиш на бавен огън за едно предаване ли?
- Можем ли да си позволим да има второ такова?
Силоваците се спогледаха.
- Прати всичко, което откриеш – обърна се Никълс към Волф. - Какво става с протеста на тираджиите?
- Планират вдругиден да блокират тунелите по транспреславската магистрала, ще се координират по радиостанциите – отговори Волф.
- Утре следобед ще изгасим тока в единия от тях, ще кажем, че е авария и ще ги затворим всички за няколко дни – Матеус веднага започна да обяснява плана за действие на полицията. – Имаме няколко провокатора от контингента, които следят лидерите, всеки ще действа според ситуацията…

Васил попиваше всяко движение от екрана. Тези хора се бяха превърнали в исторически прах преди повече от четирийсет години, а тук бяха в пика на властта си. Спомените нахлуха в паметта и сърцето му се сви. Единият изчезна вдън земя, вторият се бори до последно, третият се самоуби, а четвъртият се оказа предател.
- Още тогава са започнали да ни следят? – обади се той.
- Да, – Петър запали пура и присвитият му поглед, иззад кълбото дим блесна. – Мислил ли си какво щеше да стане, ако бяха успели да ви спрат?
- Не, първо мислех за оптимизацията, после за… За нашата борба, после войната…
- А сега какво би казал?
- Ако се бяхме провалили, щяхме да загубим Преславия.
- Преславия съществува повече от 1400 години, наистина ли си мислиш, че не би оцеляла без вас? – усмихна се Петър.
Васил го погледна учудено, после замислено отпи от чашата.
- Нямаше да е това, което е сега.
- За добро или лошо… - Петър отново дръпна от пурата.
- Стига се заяжда, какво следва?
Mutafchiev
 
Мнения: 59
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 14 октомври 2021, 00:08

3
След реконструкцията Централната железопътна гара се бе превърнала в архитектурен брилянт. Проектантите бяха запазили старовремската й фасада, но отвъд нея се разгръщаше същински пир на съвремието, отдаващо почит на миналото. Стъклени тавани, острови със зеленина, екрани, които ставаха прозрачни, гледани под определен ъгъл, невероятна акустика. Съвременни форми на местата за чакане и почивка, антични статуи, часовници и фенери от 19-ти век. Обновяването й бе съпроводено с много дискусии и критики. Най-честата дума, която се чуваше в коментарите бе „кич“. Резултатът накара и най-големите скептици да млъкнат. Архитектите по някакъв недостижим начин бяха успели да съчетаят несъпоставими неща в симбиоза, впечатляваща с монументалност и цялостност.
Васил дойде на гарата с метрото и още със слизането от мотрисата се оказа в този антично-индустриално-футуристичен свят. Вървеше бавно и попиваше всичко наоколо. Стигна до сектора със заведенията, шмугна се в „Rail Bistro” и се отправи към тоалетната, но не влезе в нея, а в съседната врата. Оказа се в кухнята, прекоси я и следвайки инструкциите, излезе през друга по-голяма врата, зад която имаше широк и добре осветен коридор. Пое надясно и по надписите се ориентира, че това е част от сервизната инфраструктура на гарата. Стигна до стълбище, спусна се два етажа надолу, зави наляво и открехна третата врата. В неособено голямото помещение, явно склад, имаше двама охранители. Огледаха го от глава до пети с каменни лица, отдръпнаха се и го пуснаха да мине през следващата врата.
Професорът имаше усещането, че се е оказал в някаква смесица от шпионски и криминален филм. Патосът на конспирацията му се стори прекален. Все пак бе дошъл на среща на „философски кръг“, както се бе изразил Давидов, а не се опитваше да изнесе свръхсекретни документи от страната. По същата причина, с всяка изминала крачка, ставаше по-любопитен какво точно го чака.
Завари голяма, масивна правоъгълна маса от тъмно дърво, покрита със зелено сукно. На нея имаше различни напитки и пепелници, от които димяха цигари и пури. Впечатление му направи красиво котлонче, на което бе поставена кафеварка. Столовете бяха издържани в монументалната стилистика на масата. Мебелировката рязко контрастираше със сивите плочки на пода и бетонните стени. Хората насядали около масата бяха още по-интересни. Освен Давидов имаше трима души.
Себастиан Вирту. Висок, сух, блед, гологлав мъж с огромни черни очи, облечен с черен костюм, черна риза и бяла вратовръзка. Приличаше на меланхоличен вампир. Единствено орловият нос подсказваше, че във всеки един момент може да се превърне в хищник, опияняващ се от звука на чупене на кости. Възрастта му бе трудна за определяне, а единствената изява в медийното пространство бе интервю, дадено преди десетина години. Тогава обществото се взриви, заради разкритията на бизнес консултанта. Описаните от него прийоми и похвати за оптимизация на работните процеси, разходите за условията на труд, заплатите и свеждането до минимум на плащането на данъци, шокираха хората. Повдигна се широка дискусия, която с времето бе озаптена, а после избутана от дневния ред. След като подробно описа ужасяващата логика, по която разсъждаваше и функционираше бизнесът, Вирту изчезна. Никой не знаеше с какво се занимава, нито къде е. Сега внимателно сипваше кафе за Васил в малка порцеланова чаша.
До него изправена стоеше госпожица Адриана Шмит – собственик на най-големия онлайн магазин на континента. Жена на около 40-годишна възраст, много младолика и в разцвета на силите си. Прекрасната й сламено руса коса бе вързана на опашка, оголвайки изящната й шия. Бялата риза на райета и дънките, плътно прилягащи по тялото, демонстрираха любовта й към спорта. Изключително противоречива личност, тя бе обожавана и мразена. Младите предприемачи гледаха на нея като на гуру, но работещите в складовете, логистиката и самостоятелните продавачи, ползващи платформата й я мразеха в червата. Първите, заради ужасяващите норми и условия на труд, вторите – заради процентите от всяка продажба, които трябваше да плащат, за да търгуват. Васил за първи път виждаше тази жена на живо. Кафявите й, с форма на бадеми очи, го плениха. Дълбоки и искрящи. Адриана го оглеждаше преценяващо и явно харесваше това, което вижда.
В другия край на масата седеше пълен оплешивяващ човек с дяволит поглед, скрит зад пенсне и още по-дяволита усмивка. Васил никога не го бе виждал, но веднага разбра кой е. Джейкъб Тенет бе заместник директорът на Информационната служба. Присъствието на топчестия разузнавач в стаята шокира Васил. Легендарна личност, за която се носеха най-различни слухове, свързани със смърт, интриги, сложни комбинации и извращения. Професорът бе сигурен, че половината са лъжа и са пуснати от самия Тенет. Така разузнавачът нанасяше дебел слой догадки и мистерии върху истинската си история, известна само на него. Не се появяваше в публичното пространство, където можеха да се открият две-три много стари негови снимки с лошо качество. Въпреки мистичната аура, при среща очи в очи, бе невъзможно да сбъркаш самоличността му.
Компаниятя бе страховита. Можеше да се каже, че Давидов е събрал „А“-отбора на Преславия.
- Здравейте, здравейте, господин Крумов, вие сте последният поканен на срещата ни! – психиатърът с щръкнала коса заситни към Васил с протегнати ръце. – Мисля, че колегите нямат нужда от представяне. Вие също.
Васил се усмихна неловко и кимна към групата, ръкувайки се с Давидов. В отговор получи усмивки. Направи няколко неуверени крачки и се насочи към единствения свободен стол.
- Компанията, компанията, както виждате, господин Крумов, е доста шарена и разностранна, но ни обединява едно нещо – желанието да оптимизираме управлението на страната. Да развържем примката от врата на обществото и да му дадем да се развива както намери за добре.
- Запознах се с материалите в блога ви, също и в канала с видеа – отговори сдържано Васил, все още подреждайки мислите си.
- В такъв случай, можете да предположите каква е ролята на всеки от нас – обади се Вирту. Гласът му бе тих и плътен, пасваше идеално на външния му вид.
Докато говореше се изправи и постави кафето пред Васил.
- И интереса – добави Тенет.
- Вашия интерес не разбирам – отговори Васил и секунди по-късно съжали за прямотата си. Не можеше да си представи как някой говори с Тенет толкова рязко, а още по-малко, че го прави самият той. Явно още не се бе съвзел напълно.
Разузнавачът се усмихна, едното стъкло на пенснето блесна:
- Очевидно е. Искам политиците да изчезнат, даже дъхът им да не остане.
Васил леко отвори уста, учуден от прямотата на Тенет. По гръбнака му пробягна студена вълна, защото мъжът с пенснето беше един от малкото, способни да организират подобно изчезване. Звънък смях извади професора от ступора:
- Не му обръщайте внимание, професоре. Обича да се прави на лошко, но всъщност е като пухкаво зайче! – изчурулика усмихната госпожица Шмит.
- Затова ти се възхищавам, Адриана – пенснето отново блесна, този път игриво. – „Пухкаво зайче“. Хем каза, че съм дебел, хем иронизира прическата ми.
- Важното е, че не си комплексиран – още по-широко усмихната отговори дамата.
- Колеги, колеги, любезностите ви заслужават да бъдат стенографирани и отпечатани в първи том от „История на Оптимизацията“, но сме се събрали тук с ясни цели – намеси се Давидов и се обърна към Васил. – В момента, господин Крумов, съставяме програмата на нашето… Движение. Поканих ви като експерт – историк, мисля, че бихте могли да внесете своята лепта.
- Да, господин Крумов – продължи мисълта му Вирту. – Всички сме повече от професионалисти в нашите области. Зверове, бих казал. Имаме нужда от разсъдък, мярка и се надяваме, че вие бихте могъл да изпълните тази функция.
- В името на прогреса, историята и обществото! – завърши Давидов.
Докато слушаше Васил забеляза как Тенет кимаше, съгласявайки се с това, което чува а Шмит го гледаше проницателно.
- И-и-искате от мен да съм съвестта на вашето движение?
Вирту го гледаше втренчено, Давидов кимна, а пенснето на Тенет отново проблесна.
- Колко поетично се изразихте – усмихна се Шмит.
Професорът наистина бе отделил ден и половина, за да се запознае с идеологията на Давидов. Тя бе съчетание от много неща, които човечеството бе измислило и изпробвало за трите хиляди години от Аристотел досега. Най-кратко казано, можеше да се синтезира по следния начин: Приоритет е развитието и волята на обществото, а държавата действа като оптимизиран и гарантиращ избора му механизъм. Нещо като демокрацията, в която живееха, но изборният процес бе с много по-голяма честота и спектър на покритие. В разработките си Давидов го бе нарекъл „scopum ius suffragii”. Най-ниското ниво бяха мини гласувания, в които участваха жителите на няколко блока, за да изберат как да изглежда градинката пред домовете им. Стигаше до общонационални референдуми. Министрите и шефовете на някои държавни служби трябваше да застанат на постовете си, след като заетите в областите, за които отговарят, гласуват за тях. Парламентът бе в намален състав, като имаше както юридическа квота, така и обществена. Давидов правилно бе осъзнал, че небалансиран законодателен орган няма как да доведе до нещо добро. Депутатите се избираха мажоритарно, тъй като партийната система бе отречена като отживелица. Президентът имаше представителна функция. Премиерът като глава на изпълнителната власт, трябваше да бъде обединяващата фигура на Министерския съвет, превръщайки го в истинско правителство. Единственото министерство, за което пряко отговаряше бе „Министерството на оптимизацията“. Институцията трябваше да поддържа комуникацията и изпълнението на решенията, взети по време на заседанията на правителството. Началникът на това ведомство бе и единственият висш чиновник, който се назначаваше от премиера и де факто бе пръв вицепремиер. Целите на упражнението бяха две. Първо, предоставяне на максинално представителство на обществото във властта. Второ, свеждане до минимум появата на некадърници в управлението.
Васил си пое въздух и с мисълта „Най-много да се виждаме веднъж седмично“ каза:
- Ако ще съм вашата съвет, говорете ми на „ти“, аз съм Васко!
Нещото, което последва професорът можеше да определи като „магия в действие“. Четири часа, в които едни от най-успешните и могъщи умове на Преславия, измисляха как да я спечелят на своя страна. Споровете им приличаха на караница на луди. Боравеха с тези на Аристотел, цитираха Тайлеран. Опирайки се на всякакви социологични сведения, успяваха да псуват като каруцари, проявяват върхове на цинизма, и черното чувство за хумор. Васил се оказа в свят, за чието съществуване не бе подозирал, и при други обстоятелства би осъдил. Но сега се влюби в него.
Ако народът бе видял опушената картина, пропита с кофеин и скъп алкохол, никога не би дал доверието си на тези хора. Ако бе чул разговорите им, щеше да се обиди и да ги низвергне. Той отказваше да разбере, че е абсолютно гол пред събирачите и анализаторите данните му. А ако тези хора бяха запалени от идея, то нямаше сила на света, която да ги спре да го използват, за да я осъществят.
Пътувайки обратно към дома си, професорът гледаше през прозореца на мотрисата. Чувстваше се приятно уморен и лек като перце. Брейнстормингът, който бяха спретнали оптимизаторите му се отрази живително и в същото време съзидателно. Васил бе посветил живота си на решенията и действията на великите умове на отминалите епохи. Коментираше ги, имаше мнение за тях, можеше да оцени правилността на ходовете и маньоврите. Преподаваше уроците, които потомците им бяха научили. Тази вечер за първи път бе поставен в ситуация, в която трябваше да мисли като тях. Да се съобразява с нещата, които са били принудени да имат предвид те. Сякаш се бе оказал от другата страна на огледало. Едва вкусил идеята, че участва в нещо грандиозно, носи отговорност, мислите и думите му имат тежест, вече бе пиян.
Когато стигна до блока си, погледна към прозореца на петия етаж и видя, че свети. Приятелката му Елиза вече си бе дошла след смяната в банката. Васил въздъхна, влезе във входа, стигна до асансьора и натисна копчето за повикване.
Връзката им продължаваше десет години. Елиза го бе привлякла с прекрасния си външен вид – висока брюнетка с прекрасно тяло, плътни устни, сини очи и страхотно чувство за хумор. В първите години нещата между тях вървяха на пълни обороти – купонясваха, почиваха, обикаляха света. Той с часове можеше да я развежда из някой замък и да разказва историята му, показвайки в коя стая е бил отровен еди кой си крал, в коя тъмница е била измъчвана някоя принцеса. Тя, от своя страна, го учеше на тънкостите на математиката, която Васил мразеше през целия си живот. Взаимните им уроци приключваха със страстен секс. Сцени тип „полуголо изнизване от охраната на катакомби“ бяха редовни, наред с фрази в духа на „мислех, че това може да се използва само за чертаене“. С времето нещата се промениха, кариерите им станаха приоритет. Васил няколко пъти бе повдигал темата за деца, но Елиза всеки път отлагаше, а той така и не й предложи брак.
Десет години по-късно, осъзнавайки, че е изпуснал момента, професорът живееше в празна връзка. Бе сигурен, че и Елиза го разбира, но двамата не искаха да излизат от нея. Не изпитваше страх от самотата, нито кой знае какво чувство за дълг. Беше му скучно, но удобно. В последната година и половина все по-често размишляваше по темата и бавно бе достигнал до мъчителния извод, че има съквартирантка, с която периодично правят секс. Предполагаше, че и тя гледа на ситуацията по същия начин.

- Ето кога е бил краят – Васил дръпна от пурата и пусна кълбо дим.
- Да, тогава беше – потвърди Петър. – Съжаляваш ли, че не се получи между вас?
- Не, това е част от живота, понякога без да усетим чувствата и привличането умират.
- Така е… - замислено отговори Петър.
- А ти?
- Какво аз?
- Как си бил с жените? – попита Васил.
Петър го погледна учудено, бе сигурен, че диктаторът знае историята му и хладно отговори:
- Имах жена, умря малко преди мен.
Васил повдигна вежди, гледайки коняка в чашата си:
- Значи си бил щастлив с нея?
Петър се отпусна назад в стола си.
- Знаехме неща, в които вие не можете да повярвате.
- Колко добре те разбирам – въздъхна Васил.
- Знам.
Mutafchiev
 
Мнения: 59
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32


Обратно към Авторски текстове

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и един гост

cron