Диктаторът

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 30 септември 2021, 00:19

1
Нощта бе осветена от милиони светлини. Цял народ във факелно шествие се стичаше към централния площад на Кръглата столица. Изглеждаше като жив организъм – булевардите артериите, по-големите улици – вените, а малките улички – капилярите. Четирите огромни паметника на входовете на града, всеки от които висок по 256 метра, сякаш охраняваха множеството. Фигурите на майката, сина – войник, партизанина и пилота бяха построени, за да напомнят на цялото човечество какво си е причинило. Дори височината им бе символична. Войната отне двеста петдесет и шест милиона живота. Сега се извисяваха над всички и отдаваха чест на най-големия човек от поколението променило света.
Във втория кръг на столицата се издигаха осем небостъргача – Университетът, Космическият институт и други. Сгради, призвани с величието и тежестта си винаги да напомнят най-важните за човечеството цели. Над всяка от тях светеше гербът, обозначаващ предназначението й – над Медицинския университет зеленееше змия, увита около меч. Над института по Земни науки – син глобус. Вътрешният кръг – централният площад бе опасан с колони от гранит. В тях бяха издълбани речите, които водачите на нациите държаха месеци, години преди войната. Монумент, който трябваше да попречи на наследниците им да излъжат света отново.
Двайсет години преди началото на войната градът изглеждаше като обикновена стара столица. Хиляди къщи с керемидени покриви, натъпкани край малки улички. Четири или пет големи булеварда, околовръстен път. По онова време най-интересното тук бе нощният живот.
Двайсет години след войната, Кръглата столица бе жив символ на властта, силата и победата. Някои твърдяха, че са на целия народ. Други ги опровергаваха с думите „Той за себе си го построи“. Имаше само един човек, който знаеше истината. Тялото му лежеше в центъра на всичко, а народът се стичаше към него, за да каже последно „Сбогом“.
Душата му се рееше над града и наблюдаваше най-грандиозното погребение, което човечеството някога е организирало. За някои бе месия, за други – тиранин и кръвопиец. До този момент нито един светец, нито един деспот не бе удостояван с такава чест. Работници, инженери, земеделци, президенти, чистачи, премиери, ученици, министри. Всички се бяха смесили в едно. Някои държаха свещи, други факли. Цивилизацията изпращаше Васил.
Дъхът му щеше да секне, ако го имаше. Виждаше тялото си, осветено от прожектори, лицата на хората, които минаваха покрай него. Някои бяха искрено тъжни, други замислени. В очите на трети се виждаше радостна искра, а четвърти бяха абсолютно безпомощни. Диктаторът за последен път огледа творението си. Душата му олекна и тръгна нагоре.

Васил отвори очи. Седеше в голям, удобен кожен фотьойл. Намираше се в стая, която много приличаше на собствения му кабинет. Слабо осветена, с мебели от масивно дърво, голяма библиотека. Зад огромното бюро седеше човек с приятни черти, около осемдесет годишен. Косата му бе леко прошарена, оредяла, сресана назад. Очите тъмни, скрити зад очила с масивна черна рамка. Лицето му говореше за природна интелигентност упорито развивана с години учене, четене и просто живеене. Устните бяха тънки, леко стиснати. Носът голям, извит, с месест връх. Васил прецени, че бъдещият му събеседник често е принуден да мълчи, когато не иска. Умрелият преди деветнайсет часа диктатор се огледа. Със задоволство установи, че е с нови чисти дрехи – черен костюм по мярка и бяла риза. Повдигна вежди и спокойно каза:
- Отдавна не съм бил от тази страна на бюрото.
- Ще се наложи да потърпиш.
- Не се познаваме, а вече сме на „ти“?
- Няма време за формалности, Васко.
Диктаторът леко се подразни, но реши да не задълбава. Това бе една от любимите му фрази. Значи така са се чувствали хората, които са седели срещу него.
- Бих се радвал да знам с кого говоря.
- Петър.
- Съществуваш?
- Има – няма две хиляди години ви набиват в главите историята ми, как мислиш? Както и да е. Тук си, за да поговорим за твоята.
- Не трябва ли директно да ми кажеш къде отивам?
- Честно казано бих искал, но началството даде друго поръчение.
- Можеш да предадеш, че съм ти се доверил напълно.
Петър погледна Васил изпод гъстите си вежди. С пръст му показа, че не седи зад, а пред бюрото.
- Разбрах – отегчено отвърна диктаторът.
- Добре, надявам се, няма да се наложи да напомням. Всъщност шефът ти даде свободата да избереш сам къде да отидеш. Естествено, след като видиш какви си ги вършил долу.
- Това не е ли против всички ваши закони?
- Тия закони са ваши - отговори студено Петър. - Ние сме достатъчно добри да не пречим, когато ги нарушавате. Това не означава, че не трябва да си плащате в последствие.
- Каква е процедурата?
Човекът се изправи иззад бюрото. Висок бе около метър и седемдесет и пет, изгърбен. На фона на почти двата метра на Васил бе дребен. Направи няколко крачки, застана до библиотеката, издърпа един от томовете наполовина. От горната част на конструкцията се спусна бял екран.
- Охо, ще гледаме кино! Мислех, че това е илюзия, която мозъкът сам създава преди да умре… За да му е по- лекичко.
- Тази „илюзия“ – натърти светецът – е трейлър. Тук гледаме пълнометражките.
- Май не си обичаш много работата, а?
- Няма да повярваш, но 95% от филмите ви са почти идентични. Няма как да не ми писне.
- И моят ли е банален?
- Не се възгордявай. Не е много приятен.
- Знам, съдбата ми…
- Спести ми демагогията. Ще видим какви си ги вършил, ще обсъдим, после ще решиш какво да правиш със себе си.
- Добре, но и ти не забравяй с кого говориш. И аз съм седял зад такова бюро, знам защо се държиш по този начин. Няма да мине.
Очите на Петър светнаха, а тънките му устни се опънаха в също толкова тънка усмивка.
- Искаш да се държим като равни?
Васил се усмихна в отговор.
- Добре. Обикновено започвате да се разкайвате още преди прожекцията. Сополи, сълзи, казвате десетината неща, които най-много ви тежат на съвестта и си мислите, че това е всичко. Естествено, грешите.
- Защото тук има неща, на които не сме отдали значение или сме забравили. Виждаме и грехове в неща, които сме мислили за правилни.
- Точно така, Васко. Ти имаш ли за какво да гориш в ада?
- Естествено.
- А да отидеш в рая?
- Знаеш какво оставих след себе си.
- Знам.
Петър се усмихна широко. Зъбите му бяха жълтеникави, затова Васил предположи, че събеседникът му е пушач.
- Да запалим по една?
- Прекаляваш – Петър се усмихна още по-широко. – В шкафчето до теб.
Васил отвори вратичката. Вътре имаше хумидор, бутилка „Хенеси“, пепелник, до тях се мъдреше лула. Бяха покрити с дебел слой прах. Последва въпросителен поглед към домакина.
- Нали ти казах, че повечето хленчат, за да си спасят душиците? В най-добрия случай гледат филма си със стоически поглед, в очакване на решението. Кой ще се сети да поиска?
- А тези неща?
- Ти си третият, с когото всъщност водя нормален диалог.
- По един на хиляда години?
- Не, напоследък ми идвате такива нагли.
Размениха тънки усмивки. Васил извади съдържанието на шкафчето. Петър извади от един шкаф две чаши, нож за пури и запалка.
- Е, откъде да започнем? От самото начало, или искаш от конкретен момент?
- През последните години си спомням често детството. Как играехме пред блока, първата ми любов.
- Червенокосото момиче от тролея?
- Да, страхувах се да я заговоря и се правех на голяма работа.
- Все още съжаляваш за това?
- Не. Ако се бяхме запознали, щеше да преживее лоши неща. Сега се надявам, че е добре, че има внуци, семейство. Че е щастлива. Естествено, че си я спомням.
- Много благороден ще ми дойдеш.
- Знаеш, че като малък бях келеш. Много вода изтече, за да стана това, което съм.
- А когато вече стана мъж, тогава не се ли опита да я потърсиш?
- Беше странно, всеки ден с колата минавах покрай спирката, на която се качваше. Всеки Божи ден.
Васил спря, погледна въпросително към Петър.
- Няма проблем – усмихна се домакинът.
- Бях сигурен, че вече я няма, но го правех. Дори когато се преместих от стария квартал намирах поводи да наминавам, но уви – не я срещнах. В главата си разигравах различни сценарии, по които би протекла срещата ни.
- Да. Мило. Като изключим, че беше келеш не си се дънил особено тогава.
- Дали?
- Аз ти казвам.
Петър наля коняк в чашите, двамата ги вдигнаха. Васил се поколеба за момент. Петър кимна и в стаята се разнесе стъклен звън.
- За неизживяното – каза домакинът и обърна поглед към екрана.
Диктаторът се усмихна и обърна глава натам. Видя картинката такава, каквато бе преди повече от шейсет и пет години. Стоеше най-отпред в тролейбуса. Машината спря, той се огледа, никой не се качи, вратите се затвориха. Шофьорът даде леко газ, но после натисна спирачката. Предната врата се отвори, през нея се качи дребно момиче с къса червена коса и бяла кожа. Погледът й изпълни цялата стая през екрана. Беше едновременно обвиняващ и радостен. Хем казваше „Запознай се с мен най-после!“, хем „Радвам се, че те виждам“. Вратата се затвори и тролейбусът потегли рязко. Гледайки към екрана, Васил се вкопчи в подлакатниците на стола. Очакваше раздрусване, но то не се случи. Наистина, легналият полицай се появи много след това.
- Същинската част?
Васил отпи голяма глътка коняк:
- Същинската част.
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 07 октомври 2021, 00:08

2
Оставаха седемнайсет минути до края на лекцията. В аудиторията най-удобно се бе настанила скуката, а отегчението на студентите се преобразуваше в нетърпение. До професорската катедра се бе изпънала отличничката на курса, рецитираше поредния си доклад на тема „Исторически цикли“. Васил едва се сдържаше да не заспи. Крепеше го мисълта, че след като този ходещ, носещ противопоказен на фигурата си клин, одрал кожата на Шекспир Ад, спре да цитира цели абзаци от христоматиите, го чака много забавна дискусия с може би нова политическа звезда.
В началото на учебната година мислеше, че бързо ще отучи зубърчето от училищните маниери, но не би. То упорито възпроизвеждаше, до запетайка, текстове с дължина повече от десет страници. Опита просто да се държи добре, после буквално й каза „Спри да зубриш“. В края се докара до там, че през седмица й даваше непосилни за деветнайсетгодишна студентка задачи. Кой човек на тази възраст е готов да прекара уикенда в учене? Адът в клинче! Имаше момент, в който Васил искрено се бе заинтересувал от възможностите на паметта й. Оказаха се по-големи от търпението му. Десет минути.
Погледът му обиколи аудиторията. След като видя, че дори обикновено хъркащата групичка на последния ред се е подготвила за нисък старт, въздъхна тежко:
- Благодаря ти, Поли, за изчерпателното изследване. За пореден път успя да надминеш очакванията ми. Има още около страница и половина, която колегите ти със сигурност ще прочетат в учебника довечера. Свободни сме!
Адът замига объркано, залата се изпразни моментално, а когато дойде на себе си, видя ухиленото лице на Васил, който от вратата каза:
- Имаш „Отличен“ за семестъра, освобождавам те от лекции!

Диктаторът гледаше младия образ с притаен дъх. Висок, с тъмна коса, явно поддържащ се, трийсет и пет годишен професор. Стори му се жестоко, че сега, почти половин век по-късно, след всичко, което се случи, му показват отново този млад, изпълнен със сили мъж. Успя дори да изпита завист към себе си.
- Не пропусна нито една запетайка! – констатира сериозно, отпивайки от коняка.
- Най-добрата ти ученичка – доза ирония отговори Петър.
- Много смешно, така и не се научи да мисли.
- Ако беше слушал какво каза тогава, може би сега нямаше да си говорим.
- Аха, щях да хленча и да пропусна коняка.
- Как не видя, какво ще стане още там?
- Най-неприятното свойство на историята е, че е история. Можеш да усетиш, че променя хода си, но накъде – не знаеш.
- Можеше да предположиш.
- И какво щеше да стане? Ако не бях аз, щеше да е някой друг.
- Това го казват и престъпниците.
- Такъв ли съм?
Погледите им се срещнаха.
- Пренасели рая.
- Убеден съм, ада също.
- Като преподавател в университета си бил, как го наричат при вас... пич – светецът смени рязко темата.
- Липсва ми това време. Когато се разхождах из коридорите, сякаш плувах в неукротима сила. Мечти, амбиции, възможности. Единственото място, където всеки вярва, че ще живее в по-добър свят.
- Не мога да отрека, че се опита да им го дадеш.
- Опитах се да ги направя оптимизатори.
- Какъв се харесваш повече?
- Като учител.
Петър повдигна вежда.
- Като преподавател в университета – с кисела усмивка уточни Васил.
- Съжаляваш ли?
- Не.

Студиото на „Time talk” бе доста по-малко, отколкото изглеждаше по телевизора. Всеки път, когато влизаше в него, Васил се учудваше на илюзията, която добре подредените декор, осветление и камери създаваха. Младият професор се появяваше в този ефир през няколко месеца и не можеше да отрече професионализма на водещия Маркс – около петдесет и пет годишен, приличащ на булдог, среден на ръст мъж. Журналистът имаше уникалното умение да превръща обикновени наглед неща в актуални теми. Тъй като двамата се познаваха повече от десет години и имаха приятелски отношения, на някакво събиране Маркс сподели с Васил тайната си: Никога не говоря за това, за което говорят другите.
Сегашното предаване щеше да бъде издържано в този дух. Професорът бе поканен в ролята си на историк, известен с увлеченията си в социологията. Целта му явно бе да даде околонаучно определение на тезите другите двама гости – заместник председателят на управляващата центристка партия Омайниченко и новото явление в политиката на Преславия - Давидов.
Последният бе изключително странна, но зловещо чаровна птица. Бивш психиатър, който от няколко години бе започнал да води политически блог, пробутвайки някаква нова управленска концепция. Васил бе криво-ляво наясно с оптимизацията. Основната идея бе „да отърве държавата от излишния политически баласт и да даде съдбата на народа в собствените му ръце“. Наистина, звучеше примамливо, но прекалено утопично и наивно. Общо взето, ако Давидов се бе пръкнал стотина години по-рано, най-вероятно щеше да постигне някакъв успех. Сега нисичкият, с буйна прошарена коса и дяволити очи, скрити зад очила с тънка метална рамка, кандидат вожд нямаше никакви шансове.
Докато се наместваше в стола, към Васил се приближи Маркс:
- Готов ли си?
- Доколкото е възможно… - усмихна се професорът, докато стискаше ръката на водещия. - Как успя да убедиш Омайниченко да спори Давидов? Нали уж му било под нивото да говори с маргинали?
- Едно от чудесата на кризата! Пари им под краката и са готови на всичко, за да блеснат – ухили се Маркс, потупа Васил по рамото и се настани на централното място в студиото.
Първи се появи центристът. Около шейсетгодишният мъж полагаше огромни грижи за себе си. Видно бе, че тренира, а скъпият му костюм, вратовръзка и джобна кърпичка, издаваха желанието да изглежда повече от перфектно. Ръкува се с Маркс и Васил, след което седна на мястото, посочено му от асистента.
От колоните в студиото се разнесе гласът на режисьора на пулт:
- Три минути.
- Нашият събеседник явно обича да закъснява – усмихна се Омайниченко, поглеждайки към Маркс и Васил.
Професорът се усмихна куртоазно, а Маркс отбеляза:
- Според други се появява точно на време.
Бе ред политикът да се усмихне, за да не се налага да отговаря на закачката.
- Две минути!
В студиото влетя Давидов. Изглеждаше още по-дребен, отколкото във видеоклиповете, записани в кабинета и терасата на къщата му. Косата му приличаше на огромна захабена метална четка със стърчащи във всички посоки краища. Погледът – съсредоточен. Сякаш не виждаше нищо друго освен това, което му трябваше. Облечен бе в стар кафяв костюм и доста изтъркани обувки. Първо се приближи към Маркс:
- Здравейте, здравейте, господин Маркс, радвам се, че най-после ми обърнахте внимание. Запознат ли сте с оптимизацията?
- За жалост не толкова, колкото би ми се искало – усмихна се Маркс, който гледаше събеседника си с щастливо любопитство, усещайки, че го чака страхотно предаване.
- Разбирам, разбирам, мисля, че ще успея да ви наведа на някои мисли с думите си – усмихна се Давидов, - а и професорът няма да ми позволи да сгреша, нали така?
- Ще направя всичко по силите си – усмихна се Васил.
Нещо го накара да се изправи и стисне ръката на новодошлия събеседник.
- Убеден съм, убеден съм в това! С интерес чета материалите ви, посветени на статистическите данни от началото на Индустриалната революция, жалко, жалко, че са толкова малко!
- Трийсет! – чу се от колоните.
Давидов се усмихна на Васил и Маркс, огледа се и се настани на единствения свободен стол, точно срещу Омайниченко:
- А! Ето го и представителят една умираща епоха! – политикът повдигна вежди от шок, че някой си позволява да се обръща така към него. – Не се безпокойте, дисекцията няма да боли.
Васил седна обратно на стола и пое дълбоко въздух. Този човек бе демоничен. Нахълта излъчвайки абсолютна откъснатост от околния свят. Само с няколко изречения успя да предразположи нужните хора към себе си, а ненужният бе унизен и смачкан.
- Добър вечер, уважаеми зрители! Гледате „Time talk”, аз съм Джулиъс Маркс и тази вечер ще пропусна встъпителните думи, защото искам да изстискам всяка секунда от времето, което имаме. Гости са ни Васил Крумов, професор по история. Заместник председателят на Центристи за бъдеще – господин Омайниченко. Астор Давидов, психиатър и самоук политически теоретик. Добре ли ви представих, господин Давидов?
- Да, да, здравейте – усмихна се психиатърът. - Прекрасно, но бих сложил едно „засега“ в края.
- Теоретик с амбицията да стане практик?
Давидов се усмихна широко:
- Много добре го формулирахте! Затова вас ви гледат милиони, а мен хиляди.
Маркс се усмихна още по-широко и си пое въздух, за да зададе първия въпрос, но бе прекъснат от явно раздразнения Омайниченко:
- Любопитно колко души биха гласували за вас?
Водещият хвърли изненадан поглед към политика, но се изненада още повече, когато чу отговора на Давидов:
- При истинска конкурентна борба, повече отколкото за вас.
- Казвате, че изборите са манипулирани?
- Казвам, че групировките, които наричате партии, са окупирали демократичния процес.
- Сега сме и мафиоти?
Маркс осъзна, че няма нужда от него и се настани по-удобно на стола.
- При мафиотите, понеже нямат закони, съществува понятието „честна дума“, господин Омайниченко. Нещо, което нито вие, нито който и да е политик от последните две поколения познава, а имате всички закони на света.
- А какво познавате вие? – политикът започваше да излиза извън кожата си.
- Вашата система, начина, по който назначавате за министри хора, чиято единствена експертиза е вярната служба на партията!
- Министрите се назначават от министър председателя и… - започна да се обяснява Омайниченко.
- … и са професионалисти, които прекрасно познават материята. Да, да, дрънкайте ги тези, когато не съм наблизо. Имате ли поне един министър, който да не е обвързан с партийните ви структури? Поне един министър, който да не повтаря глупостите, които наричате „идеология“ и партийна линия?
- Финансовият министър! – доволен отговори Омайниченко, - Работи в министерството вече петнайсет години и е бил зам.министър в правителството на Свободните социалисти!
- Тоест човек, който търка чиновнически бюра през една трета от живота си, в момент на рушаща се, абсолютно непредвидима икономика, социална криза и колапс на повечето институции, взима решения за бъдещето на обществените пари?
- А какво бихте препоръчали вие?
За опитните хора въпросът на Омайниченко означаваше, че печели време и се надява Давидов да сбърка. Аудиторията, виждаше друго – човек, който не знае какво се случва и хлапашки се опитва да удари кроше на въздуха.
- Описал съм го достатъчно добре на сайта си, но за вас ще го кажа с прости думи – препоръчвам финансистите сами да изберат министъра си.
Политикът се усмихна широко, усети че тактиката му е проработила и вече виждаше победата в спора:
- Как така финансистите ще избират сами министъра си? Искате да промените демокрацията, избирателната система, конституцията?
- В сегашната система кой избира министъра на финансите?
- Предлага се от министър председателя и се одобрява от парламента… - Омайниченко постепенно осъзнаваше, че радостта му е била преждевременна.
- Тоест никой освен партийния лидер, шефът на групировката, не гарантира уменията на министъра?
Омайниченко се наведе напред с вдигнат показалец, но Давидов не му даде шанс да говори.
- И къде тук виждате демокрация? Защо професионалистите да не изберат този, когото смятат за най-добър? И той, необременен от вашите партийни игрички, не управлява? И най-важното – да отговаря лично, без проксита, за своите действия?
- И искате да кажете, че всеки министър ще бъде избиран по този начин? – Омайниченко не се отказваше, но явно губеше сили.
- Да! Служителите на реда избират свой човек, спортистите – свой, учителите най-добрия сред тях! – Давидов говореше спокойно, но сякаш бе обсебил цялото студио с присъствието си.
- Тогава ще настъпи анархия! – почти изпищя политикът.
- Господин Омайниченко, когато вие оптимизирате здравеопазването, образованието и всичко, за което се сетите, анархия не настъпва… Въпреки разрухата, която оставяте след себе си. Сега дойде вашият ред да бъдете оптимизирани и това не ви харесва. Искам да добавя още нещо – вашата система се крепи на това, на което се крепи мирът между бандите! Изборите са войните за преразпределяне на териториите.
Маркс бе забравил ролята на водещ и с интерес наблюдаваше случващото се. Последната мисъл на Давидов сякаш удари Омайниченко като парен чук. Личеше, че колосаният зам.председател на центристите няма да се съвземе скоро.
- Господин Крумов, - обърна се Давидов към Васил, - какво ще кажете вие?
- Ох, не знам даже откъде да започна… - пое си въздух професорът.
Докато се наместваше в стола си, огледа всички в студиото. Омайниченко все още се съвземаше от разгрома, а Маркс наблюдаваше с интерес. Давидов го приканваше с поглед да каже мнението си и в очите му се четеше желанието да чуе искрените размишления на Васил.
- Искате да създадете меритокрация, господин Давидов, доста красива мечта. Връщате ни във времената на древната република, но въпросите са повече от отговорите.
- Слушам ви – каза сигурно в себе си човечето с щръкнала коса.
- На първо четене… какво ще стане с партиите?
- Ще спрат да съществуват. По времето на създаването си са били най-високото постижение на политическата и управленска мисъл. В наши дни, обаче са се превърнали в това, срещу което са били създадени – окупация на властта от хора, неспособни да управляват в съвременната епоха.
Маркс и Васил погледнаха Омайниченко, който не реагира на думите на Давидов.
- Как си представяте, че ще се случва гласуването отделно за министри, отделно за премиер, отделно за парламент? Бюлетината ще бъде по-голяма и сложна за разгадаване от карта, купена в бензиностанция.
Давидов се засмя:
- Както ни отърваха от тези карти, така технологиите ще улеснят гласуването.
- Машините за гласуване… - обади се Омайниченко, който явно бе дебнал момент за контраатака.
- Кой говори за машини? Щом можем да си плащаме данъците онлайн, значи можем и да гласуваме така! Или държите задължително гласовете на всички да минават през избирателните комисии, които са организирани от партиите и бюрокрацията?
- Много сте хаотичен, нямате ни най-малка представа за какво говорите! Единствената причина, поради която не си тръгвам е от уважение към зрителите! – нацупено отговори Омайниченко.
- И като стана дума, - намеси се Маркс. - Уважаеми зрители, ще продължим след кратка пауза!
Когато на контролните монитори се появи заставката на „Time talk”, водещият и Васил въздъхнаха с облекчение. Давидов, доволен от себе си, свали очилата и започна да ги бърше с къпричка.
- Това е абсолютно недопустимо! – яростно възкликна Омайниченко и всички се обърнаха учудени към него – В момента подкопавате държавния ред! Конституцията!
- Това, господине, се нарича демокрация и свобода на словото. Щом не ви харесва, оборете ме с думи, ако можете – усмихна му се Давидов.
- Не говоря с вас – ядно съсна политикът и се обърна към Маркс. - Казахте ми, че ще се проведе нормална дискусия!
- Нищо ненормално не виждам в разговора, даже обратното, изключително добре се получава – отговори водещият.
- Комисията за електронни медии ще провери всяко ваше предаване за нарушения!
- И после не били мафия – ухили се Давидов, обръщайки се към Васил, от когото получи съгласие под формата на лека усмивка.
Омайниченко забеляза това и не издържа:
- Искате да ми направите публичен линч и сте хванали някакъв луд, за когото не ви дреме! Знам кой стои зад това, но можете да му предадете, че ще стане премиер само през трупа ми!
Политикът се изправи, откачи микрофона от сакото си, остави го на стола и напусна студиото под смаяните погледи на всички.
- Минута! – разнесе се от колоните в студиото.
Маркс, Давидов и Васил се спогледаха.
- Видяхме какво е с политици, сега ще разберем как е без тях! – усмихна се психиатърът.
Въпреки отсъствието на Омайниченко предаването се получи гледаемо. Хората в студиото бяха постигнали негласен консенсус да се съсредоточат върху концепцията на Давидов, без да я сравняват с настоящото положение на нещата. Нямаше нужда от това, защото всички скандали, порочни взаимовръзки и глупави действия на властта, бяха обсебили медийния живот. Паралелите бяха очевидни. Давидов отговаряше на въпроси, свързани с това как би се избегнало образуването на касти при подобен избор на управници, кое би гарантирало независимостта и баланса между институциите. Кой би гарантирал, че даден министър е избран честно и зад него не стои някой богаташ или цяла компания.
След като ефирът приключи, Васил и Давидов се срещнаха случайно на паркинга.
- Да ви закарам? – усмихна се Васил.
- Не, не, благодаря, чакам шофьор от телевизията. Благодаря ви, получи се много хубав разговор. Особено частта, в която казахте, че за да бъде полезна, системата трябва да се променя заедно обществото.
- Обществата вече се развиват по-бързо от властта.
- Така е, така е. Знаете ли, вдругиден ще се събере малък… бих го нарекъл философски кръг. Бих се радвал ако дойдете – предложи Давидов.
- Нека се свържем утре и доуточним?
- Разбира се!

Васил въздъхна, докато наблюдаваше младото си „Аз“, качващо се в любимата „Алфа“. Мислите, които се щураха из черепната му кутия, докато се прибираше към дома, отново нахлуха в главата му. Почувства свежестта не само на чистата, без едно облаче нощ, но и изключително странното усещане, което се появи за първи път точно тогава. Струваше му се, че се случва нещо, което отдавна самата Вселена готви. Всяко едно историческо събитие от зората на човечеството се бе подреждало, за да дойде тази нощ. Тогава не можеше да си го обясни, защото липсваха много парчета от пъзела. Сега, в кабинета на Свети Петър, с чаша Хенеси в ръка, пура в другата, Васил имаше точното определение за това усещане.
- Историческо – промълви той.
Петър откъсна очи от екрана, на който се виждаше как колата на Васил се движи по празните нощни булеварди на Кръглата столица.
- Тогава ли го усети за първи път?
Васил замислено присви очи:
- Не, първият път беше… първият път – Петър се усмихна. - Знаеш ли? – Васил рязко излезе от спомените си и се оживи. - Винаги съм искал да знам какво е станало с Омайниченко онази нощ! Можеш ли да ми покажеш?
Петър повдигна вежди и се усмихна:
- Охо, дори тук си любопитен като селска клюкарка? – Васил се засмя от сърце. – Мога, разбира се!

Омайниченко седеше на задната седалка на служебната кола и с присвити устни държеше телефона до ухото си. Досега единственият човек, който си бе позволявал подобно държание с него и не е имало последствия, бе съпругата му. Но тези сцени не се случваха в национален ефир.
Трудно му бе да сдържа гнева си, защото не знаеше към кого да го насочи. Към себе си? Как можа да се подлъже толкова самонадеяно? От друга страна, когато се съгласяваше на това интервю, нещата изглеждаха по съвсем различен начин. Давидов от две-три години си бръщолевеше глупостите в интернет, около себе си бе сплотил десетина хиляди лумпена, вярващи в идиотщините му. Лесна жертва, а колко много се нуждаеше властта от такава! Малка победоносна война в медийното пространство.
Поредният обратен ход на махалото на върлуващата вече над десет години икономическа криза бе ударил страната, респективно управляващите. Здраво. Всеки ден пламваха нови протести и вече в почти всеки град имаше стачки. За щастие, сериозен лидер нямаше, не се очакваше и да се появи. Затова протестиращите се събираха и действаха хаотично. Омайниченко и колегите му полагаха всякакви усилия да ги разединяват и настройват едни срещу други. Криво-ляво успяваха да тушират напрежението и да избягат от усещането, че всички са срещу тях.
Опозицията се държеше настрани – в последните години лидерите й започнаха да измират като мухи. Предишното поколение напусна постовете си с краката напред, а това доведе до хаос и вътрешни борби, които спънаха партиите. В този ред на мисли, първият, отправил се във вечния парламентарен бюфет, бе лидерът на центристите. Това даде преднина на Омайниченко и Никълс, сегашният премиер и лидер на партията, да успеят да я изведат напред. Докато враговете им умираха, те се внедряваха в структурите им и ги подчиняваха.
Сега това. Единственото резонно обяснение бе, че Гарфийлд, 78-годишният лидер на Свободните социалисти, последният мохикан, заел поста преди по-малко от година, бе решил да даде прощален бой. От няколко месеца никакъв го нямаше, а привидно всичко се решаваше от пленума на партията, естествено, това беше пушилка. Дясната ръка на Гарфийлд, госпожица Муляр, бе под контрола на Никълс.
- Знам, че се издъних, - каза през зъби Омайниченко в слушалката. – И аз нямам идея какво стана, но знам кой е виновен… Точно така… Добре, вече наближавам.
Политикът затвори и се загледа през прозореца. До изборите оставаха по-малко от единайсет месеца и към днешна дата, центристите бяха първа политическа сила. Най-важното на този етап бе да се задържат като такава. Стигаше им преднина между пет и десет процента от вторите. Така щяха да могат да дадат постове и екранно време на по-малките партии срещу подкрепа в парламента. Към средата на мандата вече щяха да са ги храносмелили, а лидерите им да са обирали негативите за всичко, което става. Само трябваше да издържи единайсет месеца и да не позволи появата на стихиен лидер: „Нищо работа!“, помисли старото политическо животно.
Колата спря пред входа на любимата кръчма на Никълс. Омайниченко слезе и бързо се скри в сградата, виждайки с периферното си зрение как автомобилът потегля. Бързо прекоси празната централна зала на заведението, подминавайки бармана и се скри зад една от вратите в дъното.
В опушената, средно голяма стая, го чакаха Никълс, Волф – шефът на вътрешното разузнаване, носещо името „Информационна служба“, и главният комисар Матеус. Всички освен последния пушеха, нещо което очевидно дразнеше първото ченге на Преславия.
- Според нас Крумов и Давидов се срещат за първи път. Нямаме информация, да са имали контакти с Муляр или Гарфийлд – израпортува Волф.
- И какво излиза? Случайно, самосиндикално, са се събрали и са ни разказали играта в национален ефир? – ядосано изсъска Омайниченко.
- Продължаваме да работим – отговори Волф.
- Тоест започвате да работите… - обади се Никълс.
Омайниченко го погледна объркано:
- Не са го следили?
- Има по 10 000 последователи в Соцнет и в mepipe, много под прага на интерес е, за какво да го следим? – оправда се Волф.
- А професора?
- Той въобще не поддържа профили. Има ги, но не е качвал нищо от години.
- Казах им, че искаме да знаем всичко за тия двамата, какво ядат, с каква тоалетна хартия се бършат, какъв вкус презервативи предпочитат курвите им – успокояващо каза Никълс.
- А Маркс? – не се отказваше Омайниченко.
- В понеделник финансовият отдел ще направи пълна ревизия, ако открием нещо, ще съобщим – обясни Волф.
- Каквито и да са резултатите ми ги изпратете в хартиен вид, без никакви обозначителни знаци.
Никълс погледна учудено заместника си:
- Искаш да го пържиш на бавен огън за едно предаване ли?
- Можем ли да си позволим да има второ такова?
Силоваците се спогледаха.
- Прати всичко, което откриеш – обърна се Никълс към Волф. - Какво става с протеста на тираджиите?
- Планират вдругиден да блокират тунелите по транспреславската магистрала, ще се координират по радиостанциите – отговори Волф.
- Утре следобед ще изгасим тока в единия от тях, ще кажем, че е авария и ще ги затворим всички за няколко дни – Матеус веднага започна да обяснява плана за действие на полицията. – Имаме няколко провокатора от контингента, които следят лидерите, всеки ще действа според ситуацията…

Васил попиваше всяко движение от екрана. Тези хора се бяха превърнали в исторически прах преди повече от четирийсет години, а тук бяха в пика на властта си. Спомените нахлуха в паметта и сърцето му се сви. Единият изчезна вдън земя, вторият се бори до последно, третият се самоуби, а четвъртият се оказа предател.
- Още тогава са започнали да ни следят? – обади се той.
- Да, – Петър запали пура и присвитият му поглед, иззад кълбото дим блесна. – Мислил ли си какво щеше да стане, ако бяха успели да ви спрат?
- Не, първо мислех за оптимизацията, после за… За нашата борба, после войната…
- А сега какво би казал?
- Ако се бяхме провалили, щяхме да загубим Преславия.
- Преславия съществува повече от 1400 години, наистина ли си мислиш, че не би оцеляла без вас? – усмихна се Петър.
Васил го погледна учудено, после замислено отпи от чашата.
- Нямаше да е това, което е сега.
- За добро или лошо… - Петър отново дръпна от пурата.
- Стига се заяжда, какво следва?
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 14 октомври 2021, 00:08

3
След реконструкцията Централната железопътна гара се бе превърнала в архитектурен брилянт. Проектантите бяха запазили старовремската й фасада, но отвъд нея се разгръщаше същински пир на съвремието, отдаващо почит на миналото. Стъклени тавани, острови със зеленина, екрани, които ставаха прозрачни, гледани под определен ъгъл, невероятна акустика. Съвременни форми на местата за чакане и почивка, антични статуи, часовници и фенери от 19-ти век. Обновяването й бе съпроводено с много дискусии и критики. Най-честата дума, която се чуваше в коментарите бе „кич“. Резултатът накара и най-големите скептици да млъкнат. Архитектите по някакъв недостижим начин бяха успели да съчетаят несъпоставими неща в симбиоза, впечатляваща с монументалност и цялостност.
Васил дойде на гарата с метрото и още със слизането от мотрисата се оказа в този антично-индустриално-футуристичен свят. Вървеше бавно и попиваше всичко наоколо. Стигна до сектора със заведенията, шмугна се в „Rail Bistro” и се отправи към тоалетната, но не влезе в нея, а в съседната врата. Оказа се в кухнята, прекоси я и следвайки инструкциите, излезе през друга по-голяма врата, зад която имаше широк и добре осветен коридор. Пое надясно и по надписите се ориентира, че това е част от сервизната инфраструктура на гарата. Стигна до стълбище, спусна се два етажа надолу, зави наляво и открехна третата врата. В неособено голямото помещение, явно склад, имаше двама охранители. Огледаха го от глава до пети с каменни лица, отдръпнаха се и го пуснаха да мине през следващата врата.
Професорът имаше усещането, че се е оказал в някаква смесица от шпионски и криминален филм. Патосът на конспирацията му се стори прекален. Все пак бе дошъл на среща на „философски кръг“, както се бе изразил Давидов, а не се опитваше да изнесе свръхсекретни документи от страната. По същата причина, с всяка изминала крачка, ставаше по-любопитен какво точно го чака.
Завари голяма, масивна правоъгълна маса от тъмно дърво, покрита със зелено сукно. На нея имаше различни напитки и пепелници, от които димяха цигари и пури. Впечатление му направи красиво котлонче, на което бе поставена кафеварка. Столовете бяха издържани в монументалната стилистика на масата. Мебелировката рязко контрастираше със сивите плочки на пода и бетонните стени. Хората насядали около масата бяха още по-интересни. Освен Давидов имаше трима души.
Себастиан Вирту. Висок, сух, блед, гологлав мъж с огромни черни очи, облечен с черен костюм, черна риза и бяла вратовръзка. Приличаше на меланхоличен вампир. Единствено орловият нос подсказваше, че във всеки един момент може да се превърне в хищник, опияняващ се от звука на чупене на кости. Възрастта му бе трудна за определяне, а единствената изява в медийното пространство бе интервю, дадено преди десетина години. Тогава обществото се взриви, заради разкритията на бизнес консултанта. Описаните от него прийоми и похвати за оптимизация на работните процеси, разходите за условията на труд, заплатите и свеждането до минимум на плащането на данъци, шокираха хората. Повдигна се широка дискусия, която с времето бе озаптена, а после избутана от дневния ред. След като подробно описа ужасяващата логика, по която разсъждаваше и функционираше бизнесът, Вирту изчезна. Никой не знаеше с какво се занимава, нито къде е. Сега внимателно сипваше кафе за Васил в малка порцеланова чаша.
До него изправена стоеше госпожица Адриана Шмит – собственик на най-големия онлайн магазин на континента. Жена на около 40-годишна възраст, много младолика и в разцвета на силите си. Прекрасната й сламено руса коса бе вързана на опашка, оголвайки изящната й шия. Бялата риза на райета и дънките, плътно прилягащи по тялото, демонстрираха любовта й към спорта. Изключително противоречива личност, тя бе обожавана и мразена. Младите предприемачи гледаха на нея като на гуру, но работещите в складовете, логистиката и самостоятелните продавачи, ползващи платформата й я мразеха в червата. Първите, заради ужасяващите норми и условия на труд, вторите – заради процентите от всяка продажба, които трябваше да плащат, за да търгуват. Васил за първи път виждаше тази жена на живо. Кафявите й, с форма на бадеми очи, го плениха. Дълбоки и искрящи. Адриана го оглеждаше преценяващо и явно харесваше това, което вижда.
В другия край на масата седеше пълен оплешивяващ човек с дяволит поглед, скрит зад пенсне и още по-дяволита усмивка. Васил никога не го бе виждал, но веднага разбра кой е. Джейкъб Тенет бе заместник директорът на Информационната служба. Присъствието на топчестия разузнавач в стаята шокира Васил. Легендарна личност, за която се носеха най-различни слухове, свързани със смърт, интриги, сложни комбинации и извращения. Професорът бе сигурен, че половината са лъжа и са пуснати от самия Тенет. Така разузнавачът нанасяше дебел слой догадки и мистерии върху истинската си история, известна само на него. Не се появяваше в публичното пространство, където можеха да се открият две-три много стари негови снимки с лошо качество. Въпреки мистичната аура, при среща очи в очи, бе невъзможно да сбъркаш самоличността му.
Компаниятя бе страховита. Можеше да се каже, че Давидов е събрал „А“-отбора на Преславия.
- Здравейте, здравейте, господин Крумов, вие сте последният поканен на срещата ни! – психиатърът с щръкнала коса заситни към Васил с протегнати ръце. – Мисля, че колегите нямат нужда от представяне. Вие също.
Васил се усмихна неловко и кимна към групата, ръкувайки се с Давидов. В отговор получи усмивки. Направи няколко неуверени крачки и се насочи към единствения свободен стол.
- Компанията, компанията, както виждате, господин Крумов, е доста шарена и разностранна, но ни обединява едно нещо – желанието да оптимизираме управлението на страната. Да развържем примката от врата на обществото и да му дадем да се развива както намери за добре.
- Запознах се с материалите в блога ви, също и в канала с видеа – отговори сдържано Васил, все още подреждайки мислите си.
- В такъв случай, можете да предположите каква е ролята на всеки от нас – обади се Вирту. Гласът му бе тих и плътен, пасваше идеално на външния му вид.
Докато говореше се изправи и постави кафето пред Васил.
- И интереса – добави Тенет.
- Вашия интерес не разбирам – отговори Васил и секунди по-късно съжали за прямотата си. Не можеше да си представи как някой говори с Тенет толкова рязко, а още по-малко, че го прави самият той. Явно още не се бе съвзел напълно.
Разузнавачът се усмихна, едното стъкло на пенснето блесна:
- Очевидно е. Искам политиците да изчезнат, даже дъхът им да не остане.
Васил леко отвори уста, учуден от прямотата на Тенет. По гръбнака му пробягна студена вълна, защото мъжът с пенснето беше един от малкото, способни да организират подобно изчезване. Звънък смях извади професора от ступора:
- Не му обръщайте внимание, професоре. Обича да се прави на лошко, но всъщност е като пухкаво зайче! – изчурулика усмихната госпожица Шмит.
- Затова ти се възхищавам, Адриана – пенснето отново блесна, този път игриво. – „Пухкаво зайче“. Хем каза, че съм дебел, хем иронизира прическата ми.
- Важното е, че не си комплексиран – още по-широко усмихната отговори дамата.
- Колеги, колеги, любезностите ви заслужават да бъдат стенографирани и отпечатани в първи том от „История на Оптимизацията“, но сме се събрали тук с ясни цели – намеси се Давидов и се обърна към Васил. – В момента, господин Крумов, съставяме програмата на нашето… Движение. Поканих ви като експерт – историк, мисля, че бихте могли да внесете своята лепта.
- Да, господин Крумов – продължи мисълта му Вирту. – Всички сме повече от професионалисти в нашите области. Зверове, бих казал. Имаме нужда от разсъдък, мярка и се надяваме, че вие бихте могъл да изпълните тази функция.
- В името на прогреса, историята и обществото! – завърши Давидов.
Докато слушаше Васил забеляза как Тенет кимаше, съгласявайки се с това, което чува а Шмит го гледаше проницателно.
- И-и-искате от мен да съм съвестта на вашето движение?
Вирту го гледаше втренчено, Давидов кимна, а пенснето на Тенет отново проблесна.
- Колко поетично се изразихте – усмихна се Шмит.
Професорът наистина бе отделил ден и половина, за да се запознае с идеологията на Давидов. Тя бе съчетание от много неща, които човечеството бе измислило и изпробвало за трите хиляди години от Аристотел досега. Най-кратко казано, можеше да се синтезира по следния начин: Приоритет е развитието и волята на обществото, а държавата действа като оптимизиран и гарантиращ избора му механизъм. Нещо като демокрацията, в която живееха, но изборният процес бе с много по-голяма честота и спектър на покритие. В разработките си Давидов го бе нарекъл „scopum ius suffragii”. Най-ниското ниво бяха мини гласувания, в които участваха жителите на няколко блока, за да изберат как да изглежда градинката пред домовете им. Стигаше до общонационални референдуми. Министрите и шефовете на някои държавни служби трябваше да застанат на постовете си, след като заетите в областите, за които отговарят, гласуват за тях. Парламентът бе в намален състав, като имаше както юридическа квота, така и обществена. Давидов правилно бе осъзнал, че небалансиран законодателен орган няма как да доведе до нещо добро. Депутатите се избираха мажоритарно, тъй като партийната система бе отречена като отживелица. Президентът имаше представителна функция. Премиерът като глава на изпълнителната власт, трябваше да бъде обединяващата фигура на Министерския съвет, превръщайки го в истинско правителство. Единственото министерство, за което пряко отговаряше бе „Министерството на оптимизацията“. Институцията трябваше да поддържа комуникацията и изпълнението на решенията, взети по време на заседанията на правителството. Началникът на това ведомство бе и единственият висш чиновник, който се назначаваше от премиера и де факто бе пръв вицепремиер. Целите на упражнението бяха две. Първо, предоставяне на максинално представителство на обществото във властта. Второ, свеждане до минимум появата на некадърници в управлението.
Васил си пое въздух и с мисълта „Най-много да се виждаме веднъж седмично“ каза:
- Ако ще съм вашата съвет, говорете ми на „ти“, аз съм Васко!
Нещото, което последва професорът можеше да определи като „магия в действие“. Четири часа, в които едни от най-успешните и могъщи умове на Преславия, измисляха как да я спечелят на своя страна. Споровете им приличаха на караница на луди. Боравеха с тези на Аристотел, цитираха Тайлеран. Опирайки се на всякакви социологични сведения, успяваха да псуват като каруцари, проявяват върхове на цинизма, и черното чувство за хумор. Васил се оказа в свят, за чието съществуване не бе подозирал, и при други обстоятелства би осъдил. Но сега се влюби в него.
Ако народът бе видял опушената картина, пропита с кофеин и скъп алкохол, никога не би дал доверието си на тези хора. Ако бе чул разговорите им, щеше да се обиди и да ги низвергне. Той отказваше да разбере, че е абсолютно гол пред събирачите и анализаторите данните му. А ако тези хора бяха запалени от идея, то нямаше сила на света, която да ги спре да го използват, за да я осъществят.
Пътувайки обратно към дома си, професорът гледаше през прозореца на мотрисата. Чувстваше се приятно уморен и лек като перце. Брейнстормингът, който бяха спретнали оптимизаторите му се отрази живително и в същото време съзидателно. Васил бе посветил живота си на решенията и действията на великите умове на отминалите епохи. Коментираше ги, имаше мнение за тях, можеше да оцени правилността на ходовете и маньоврите. Преподаваше уроците, които потомците им бяха научили. Тази вечер за първи път бе поставен в ситуация, в която трябваше да мисли като тях. Да се съобразява с нещата, които са били принудени да имат предвид те. Сякаш се бе оказал от другата страна на огледало. Едва вкусил идеята, че участва в нещо грандиозно, носи отговорност, мислите и думите му имат тежест, вече бе пиян.
Когато стигна до блока си, погледна към прозореца на петия етаж и видя, че свети. Приятелката му Елиза вече си бе дошла след смяната в банката. Васил въздъхна, влезе във входа, стигна до асансьора и натисна копчето за повикване.
Връзката им продължаваше десет години. Елиза го бе привлякла с прекрасния си външен вид – висока брюнетка с прекрасно тяло, плътни устни, сини очи и страхотно чувство за хумор. В първите години нещата между тях вървяха на пълни обороти – купонясваха, почиваха, обикаляха света. Той с часове можеше да я развежда из някой замък и да разказва историята му, показвайки в коя стая е бил отровен еди кой си крал, в коя тъмница е била измъчвана някоя принцеса. Тя, от своя страна, го учеше на тънкостите на математиката, която Васил мразеше през целия си живот. Взаимните им уроци приключваха със страстен секс. Сцени тип „полуголо изнизване от охраната на катакомби“ бяха редовни, наред с фрази в духа на „мислех, че това може да се използва само за чертаене“. С времето нещата се промениха, кариерите им станаха приоритет. Васил няколко пъти бе повдигал темата за деца, но Елиза всеки път отлагаше, а той така и не й предложи брак.
Десет години по-късно, осъзнавайки, че е изпуснал момента, професорът живееше в празна връзка. Бе сигурен, че и Елиза го разбира, но двамата не искаха да излизат от нея. Не изпитваше страх от самотата, нито кой знае какво чувство за дълг. Беше му скучно, но удобно. В последната година и половина все по-често размишляваше по темата и бавно бе достигнал до мъчителния извод, че има съквартирантка, с която периодично правят секс. Предполагаше, че и тя гледа на ситуацията по същия начин.

- Ето кога е бил краят – Васил дръпна от пурата и пусна кълбо дим.
- Да, тогава беше – потвърди Петър. – Съжаляваш ли, че не се получи между вас?
- Не, това е част от живота, понякога без да усетим чувствата и привличането умират.
- Така е… - замислено отговори Петър.
- А ти?
- Какво аз?
- Как си бил с жените? – попита Васил.
Петър го погледна учудено, бе сигурен, че диктаторът знае историята му и хладно отговори:
- Имах жена, умря малко преди мен.
Васил повдигна вежди, гледайки коняка в чашата си:
- Значи си бил щастлив с нея?
Петър се отпусна назад в стола си.
- Знаехме неща, в които вие не можете да повярвате.
- Колко добре те разбирам – въздъхна Васил.
- Знам.
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 21 октомври 2021, 00:05

4
През следващите седмици срещите на Кръга на оптимизаторите ставаха все по-чести и бързо се превърнаха в ежедневие. Работата по програмата на движението и бъдещото устройство на Преславия напредваше с бързи темпове. Споровете и дискусиите продължаваха с дни, като всеки от членовете на Кръга правеше собствени проучвания, за да докаже тезата си.
Васил полагаше големи усилия, за да бъде в час с всичко, за което ставаше дума. В този период осъзна, че е живял с огромната заблуда, че е информиран. Да, винаги бе следял новинарския поток, криво-ляво успяваше да свърже събитията и открие логичната им последователност, но от общуването си с Вирту и Тенет разбра, че има какво да учи.
Двамата бяха обиграни и знаеха много повече от това, което излизаше в медиите, но най-големият им инструмент бе, че прекрасно познаваха устройството на системата. Не във формалния й вид, който се представя на обществото, а в истинския. Вирту, например безпогрешно можеше да определи кой е истинският шеф на някое ведомство или фирма. Успяваше с един поглед да проследи откъде минават най-важните неща в учреждението – вътрешната и външната информация, парите и ако имаше силово звено, от какво се ръководи началникът му. Проследявайки движението на ресурсите, успяваше да открие човека, през когото минаваха наведнъж. Обикновено заместник на първото лице. Интересно бе, че в частните фирми, този човек рядко подозираше за властта, с която разполага. В държавната администрация бе точно обратното - чиновниците бяха готови на всичко, за да заемат подобен пост. „Откриеш ли кръстопътя, където се срещат най-важните неща е лесно. Зависи с кого си говориш, но обикновено действаш просто – обещаваш му повече, отколкото взима или че ще вземеш това, което вече има“, отпивайки кафе Вирту обясняваше начина на вербуване.
Тенет имаше друга тактика – обсебваше интересуващото го учреждение. Поставяше под тотален контрол всичко, случващо се вътре. След няколко седмици наблюдение избираше трима-четирима души, заемащи ключови постове, след което ги вербуваше. После започваше „играта“, както сам се изрази. Насъскваше избраниците един срещу друг, като помагаше на всеки да пребори другия. Докато хората изяждаха учреждението, Тенет наблюдаваше останалите. Опитваше да фиксира наличието на други силни играчи и неочевидни представители на големи интереси. Винаги се проявяваха, когато в подопечното им ведомство се водеше война. След като бе готов с проучването, убеждаваше вербуваните временно да прекратят борбата помежду си, и ги насочваше към силите, които не бяха под контрола му. Ако всичко бе безпроблемно, оставаха само неговите хора. Отново ги насъскваше едни срещу други. Победителите оставаха в превзетото ведомство и му бяха вечно признателни за помощта. Победените пък, с негова протекция, се оказваха на други важни места и вече събрали опит, вършеха поразиите си доста по-качествено. Естествено, бяха верни до гроб на Тенет, който не ги бе забравил в труден момент. Занимавайки се интригантство на висше държавно ниво вече над трийсет години, заместник шефът на Информационната служба, бе развил толкова мощна мрежа от агенти, че можеше преспокойно да събори началника си. „Удобен е“, бе лаконичното обяснение на Тенет защо не го прави.
На втората седмица от общуването си с тези хора, Васил можеше преспокойно да определи защо е предизвикан даден скандал, кой стои зад него и за какво точно се бори. В деветдесет процента от случаите се оказваше прав.
Адриана Шмит, от своя страна, разкриваше логиката на работа на големия технологичен капитал. Тук нещата изглеждаха по-сложни отколкото игричките на чиновниците, защото се ръководеха от хора със силно развито абстрактно мислене. Изглеждаха. Цялата философия, креативни идеи, загриженост за всичко, които показваха IT-гигантите бе тотална фикция. Целият им бизнес модел се крепеше единствено и само на информацията за потребителите, която получаваха пряко от самите тях. Оттук идваше и „иновативността“ на интернет мастодонтите. Когато знаеш какво пазаруват, слушат, гледат и харесват над 400 милиона души, знаеш и какво да им кажеш, за да харесат теб. Ако успяваш да се движиш с духа на времето – портфейлите им са отворени. Нямаше никаква нужда да се предлага брилянтно качество, достатъчно бе да е поносимо. Грижата за потребителите също не бе от първостепенно значение, важно бе да тръбиш нон-стоп, че я има. Една от любимите фрази на Шмит бе „Можеш да продадеш едно и също нещо на един и същ човек поне три пъти, стига да смениш слогана навреме“.
Епохата на експериментите, иновациите и творческия късмет си бе отишла безвъзвратно. Дори някой и да демонстрираше подобна уникална комбинация, големите акули бързо го надушваха. От този момент бъдещето му можеше да се развие по два сценария. Или идеята да бъде откупена, или открадната.
В гореописаната компания Васил се вписа изненадващо добре. Като изключим постоянните исторически и философски паралели, които правеше, той бе човек, който разбираше останалите. А те много рядко срещаха такива. Обикновено в очите на събеседниците си виждаха страх и корист, а в неговите неприкрит интерес към темите, които ги вълнуваха. Виждаха удоволствието и почти детското му щастие, когато бяха във вихъра на дискусия за разделението на властите или обсъждаха как да превърнат вертикалната управленска структура в хоризонтална. Заразяваха се от неговия ентусиазъм и даваха все по-голяма свобода на мислите и идеите си.
Давидов наблюдаваше всичко това, записваше си някакви неща в тетрадката и понякога бурно участваше в дискусиите. Прекрасно разбираше, че пред него се случва нещо утопично и това вдъхваше кураж. Ако успееше да предаде една десета навън, то светът щеше да стане коренно различно място.
Единственото, което дразнеше Васил бе тежката конспирация, в която се случваха срещите им. Почти винаги бяха на различни места, всички се появяваха по един маршрут и си тръгваха по друг. Забранено им бе да се показват заедно на обществени места. В края на всяка среща Тенет им даваше нови телефони, чрез които научаваха часа и мястото за следващата. Доста неприятно и създаващо усещането, че извършват тежко престъпление. Колкото и да не му се искаше да признае, професорът прекрасно осъзнаваше, че Давидов и компания се готвят за нещо голямо. Най-вероятно щурм на властта под някаква форма. За щастие, тези мисли се появяваха само по време на ритуала с връчването на еднократните телефони. После бързо се изпаряваха, защото по пътя към дома си професорът разсъждаваше над поредния казус, възникнал при дискусиите.

Протестите в страната бяха поутихнали, но тук – таме се появяваше някой, който искаше нещо от правителството. По-добро здравеопазване, повече пари за някой отрасъл, инвестиции. Обичайните неща. Никълс и Омайниченко бяха доволни, че са успели да обуздаят негативните нагласи на населението. Това обаче коства доста време и усилия. С помощта на Волф, по-голямата част от лидерите на несъгласните групи бяха изхвърлени от играта. Той не разкри как точно е действал, но центристите останаха с впечатлението, че е бил груб и безпардонен. Затова решиха да не задълбават много. Имаше шест-седем души, с които трябваше да се срещнат лично. Омайниченко се зае с тази задача и успя да договори добри за управлението сделки. В някои случаи протестиращите получаваха по-малко от 10 процента от исканията си.
Никълс се срещна само с лидера на профсъюза на шофьорите на ТИР-ове. Направи го едва, след като Волф, Матеус и Омайниченко се бяха постарали да лишат синдиката от каквито и да е полезни ходове. Полицията и пътните органи започнаха да проверяват камионите изключително стриктно и в същото време мудно. Резултатът бяха много глоби и забавяния на товари. Волф се погрижи да открие компромати за най-активните протестиращи, а после ги остави да изтекат в медиите или ги прати на семействата им. Шефът на профсъюзите бе набутан в ъгъла от цялата държавна машина. На срещата с Омайниченко получи одобрение за това как харчи парите на синдиката, папка със снимки, на които бе запечатан с две проститутки и комплимент за прекрасното си семейство.
След тази подготовка, ролята на Никълс бе тривиална. Трябваше да приеме човека в кабинета си, да седят около час заедно. Да излязат пред медиите, да обявят, че държавата ще положи усилия да промени законодателството, според исканията на протестиращите и да си стиснат ръцете. Когато главният синдикалист влезе в офиса на премиера, Никълс, седящ зад бюрото си, му даде знак да се приближи. Човекът му подаде ръка, за да се здрависат, но Никълс сложи в нея лист хартия. Там бяха написани нещата, които профсъюзният лидер трябваше да каже пред медиите. След което, без да казва дума, Никълс му посочи стол, обърнат към стената. Човекът седя там час и десет минути, после заедно с усмихнатия до уши премиер, застана пред камерите и изрецитира написаното на листа.
Въпреки успешното овладяване на ситуацията Никълс и Омайниченко не бяха спокойни. Прекрасно разбираха, че Давидов замисля нещо и това не им даваше мир. Данните за живота му, които Волф вече вкарваше в ежедневните си сводки бяха оскъдни, но странни.
Психиатърът се събуждаше в шест сутринта, правеше гимнастика в задния двор на къщата си, закусваше и сядаше пред компютъра. Ставаше за обяд, след което излизаше. Ходеше до Централната гара, където изчезваше за няколко часа, без да хваща влак. Понякога отиваше на стадиона, когато имаше мачове, но не се появяваше на трибуните. Същото беше и с концертната зала „Cult Arena”. Изникваше отново, връщаше се в дома си, седеше няколко часа пред компютъра и лягаше. Подслушването на телефона не даваше никакъв резултат, а на компютъра си превеждаше някакъв антиутопичен роман от вулчурски език.
Що се отнасяше до професор Васил Крумов, в поведението му нямаше нищо подозрително или необичайно. Работеше, пазаруваше с приятелката си, оказа се домошар. Волф включи агентурата си в университета и получената информация затвърди мнението му, че професорът е доста скучен човек. Затова на втората седмица наблюдението бе свалено.
Странните изчезвания на Давидов дразнеха и безпокояха Омайниченко, а Никълс го успокояваше. През вечер в кабинета на премиера се водеше почти идентичен разговор:
- Не знам, тоя се изпарява яко дим за няколко часа, после се материализира обратно. Не мога да разбера как не ти прави впечатление?
- Прави ми, но не ме притеснява и теб не би трябвало – отговори Никълс, гледайки през прозореца един покрив на близка кооперация, където имаше парти.
- Подценяваш го, казвам ти. Като се появи в студиото, обсеби цялото пространство. Излъчва много силна енергия. Ако се окажем на дебат сме загубени!
- Това го видяхме – все така спокойно констатира премиерът.
- За да може да си позволи да изчезва така, има някой който му помага и то силен „някой“. Възможно ли е Волф да не ни казва всичко?
Последното изречение привлече вниманието на Никълс:
- Какво предлагаш?
- Да накараме Тенет да пусне паралелна опашка на Давидов? – отговори Омайниченко.
- А на Волф?
Омайниченко повдигна вежда:
- Да не се усети?
- Ако се усети, ще го изкараме така, че Тенет копае под него, за да заеме поста му. Двамата ще се скарат, ние ще помогнем на по-силния и voila!
Омайниченко се замисли и обърна поглед към терасата, където вървеше купонът:
- Трябва да видим как ще го организираме, така че да не загубим нищо от битката между тях.
- Да спечелим, приятелю, трябва да спечелим от нея.
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 28 октомври 2021, 00:03

5
Една вечер Васил се върна вкъщи от среща с Кръга, размишлявайки за принципите за разделение на властите. Искаше да седне колкото се може по-бързо пред компютъра и да направи поредното проучване по темата. Влезе в хола и завари Елиза да гледа телевизия на дивана. Приближи се зад гърба й, целуна я по главата и предложи:
- Да поръчаме нещо за хапване?
- Трябва да говорим – бе студеният й отговор.
Не й обърна внимание. Вече вадеше телефона и отваряше приложението за доставка на храна:
- Какво искаш? Пица или бургери?
Елиза изключи звука на телевизора и се обърна рязко към него:
- Не ме ли чу?! Трябва да говорим!
Васил объркано я погледна, насочи се към дивана, за да седне до нея:
- Добре, да поговорим.
Тя протегна ръка с изпънат напред пръст, професорът го проследи с поглед и седна във фотьойла. Елиза пое въздух. Личеше, че й е трудно да започне, но го направи:
- Връзката ни не върви… От години. Мисля, че няма нужда да се обясняваме, знаем какво е положението. Нека се разделим.
Рязката промяна в хода на мислите, в които се бе потопил, задави Васил. Наложи се мозъкът му да превключи от теми като „как е разпределен контролът над службите“ и „какво се случва ако едно министерство стане прекалено силно“, на „Ама защо сега така?“.
Елиза явно прочете по изражението му неизречения въпрос:
- Защото отдавна не си говорим, както преди. Не се чукаме както преди, защото нищо не е както преди. Не искам животът ми да мине така.
Васил нямаше как да не се съгласи с думите й и неочаквано за самия себе си я погледна в очите и спокойно рече:
- Права си. Но нека го направим цивилизовано, без да се караме, ще потърся квартира и ще се изнеса.
Сините очи на Елиза го гледаха невярващо, изпълнени с болка:
- Значи наистина има друга!
- Друга ли? Не! Как можеш да си помислиш такова нещо?! – възнегодува Васил, който можеше да приеме почти всякакво обвинение но двете невъзможни бяха „предател“ и „убиец“.
- От месец си друг човек! Вече не ми обръщаш внимание, а си весел, работиш много… вдъхновен. – Елиза постепенно осъзнаваше какво казва и от това болеше още повече. – Когато се запознахме беше такъв. Имаш друга!
- Не, нямам. Занимавам се с много интересен проект, колегите са уникални хора и цялата история е огромно предизвикателство. Затова съм такъв.
- Имай поне доблестта да си признаеш!
Васил въздъхна, облегна се назад и се хвана за главата.
- Каквото и да ти кажа, ще продължиш да си мислиш, че имам друга, нали?
- Помня какъв беше, когато се запознахме…
- И според теб, единственото нещо, което може да ме прави щастлив е сексът? – Васил се обърна ядосано към приятелката си.
- Помня какъв беше, когато се запознахме – повтори Елиза.
- Разбирам – кисело заключи Васил. – Никога не съм си мислел, че ще стигна до момент, в който да нямам никакво желание да те успокоявам, ако ти е дошла някаква глупост в главата. Явно съм грешал.
Елиза го гледаше със сълзи в очите, той се наведе напред и подпря лакти на коленете си.
- Кълна ти се, че никога не съм ти кръшкал, още повече – не ми е минавало през ума да го правя. Но си права, трябва да се разделим. Отдавна не сме тези, които бяхме.
Елиза рухна на облегалката на дивана и скри лице с длани. Васил се премести до нея, прегърна я и започна да успокоява.
- Знаеш, че нещата няма да се променят много. Пак ще си бъдем близки, но ще намерим хора, които ни правят щастливи.
Тя се сви в него и го прегърна. Васил подпря глава на нейната и погледна телевизора. Там вървеше предаването на Маркс, който разпалено размахваше листове с таблици. Надписът на екрана гласеше „Кой заплашва журналистите у нас?“

Изслушването на министрите в пленарната зала на парламента щеше да приключи всеки момент. Никълс и Омайниченко седяха в сектора, отреден за правителството, всеки потънал в мислите си.
Премиерът размишляваше за това кой може да е подкокоросал Маркс да направи разгромното предаване предишната вечер. Подобно нещо не се беше случвало през нито един от двата мандата и очевидно зад журналиста стоеше някой, който му бе обещал протекция. Всяка от 48-те минути беше като пирон в ковчега на правителството и лично на Никълс. Ефирът започна с доста саркастичен и ироничен начален анонс. Маркс обяви, че е получил уникален документ, доказващ подкупността на един от най-видните журналисти в Преславия. След това извади разпечатката за доходите си, която получил от анонимен изпращач. Водещият направи уговорката, че има разрешението на телевизията да разкрие заплата си и после, показвайки на цял екран сканираните страници, започна да изрежда скандалите на властта за последните два мандата. Не пропусна почти нищо.
Ремонтите на инфраструктурата и четирите фирми, които ги изпълняваха. Раздадените грантове на „изследователски центрове“, в които фигурираха по двама души персонал. Нагласяването на обществени поръчки с параметри, на които подхождаше един конкретен изпълнител. Източването на държавния пенсионен фонд, чрез инвестиране в строителството на жилищни блокове и офис сгради само от една фирма, близка до Омайниченко. Насочването на всички плащания към държавата – глоби, такси, данъци, през една единствена банка, управлявана от бивша любовница на Никълс. Назначения на хора, нямащи нужния образователен ценз на важни позиции, защото са роднини или близки с висши държавни чиновници. Осигуряване на почти монополно господство на две вериги бензиностанции, които работят под една шапка. Потушаване на абсолютно всеки скандал, свързан с превишаване пълномощията на полицията и службите. Нито един осъден държавен чиновник за корупция. Закупуване на въоръжение за армията по политически или лобистки причини. Прогресивно увеличаване на секретната част на държавния бюджет, която за десет години е нараснала със 120 процента. Тотално превземане на обществените медии, чрез назначаване на нови директори, преди да е приключил мандатът на старите. Провал на социалната политика, поради орязан бюджет и фаворитизиране на група от осем фондации, всяка свързана с чиновник на висок пост. Провал на държавните програми по контрол на опасните производства, довели до два нефтени разлива, три замърсили околната среда експлозии и постоянно откриване на незаконни сметища из цяла Преславия. Провал в поддръжката на държавните водохранилища и инфраструктурата за напояване и доставка на вода за индустрията, селското стопанство и населението. Потулени секс скандали, толериране на дискриминация и абсолютно пренебрежение към хората със специални нужди. „А сега решиха, че могат да плашат журналисти, които са абсолютно чисти“, завърши предаването си Маркс.
Никълс бе убеден, че опитът на Омайниченко да сплаши журналиста не е достатъчен, за да се излее този казан адска лава в „Time talk”. Наистина, не беше много щастлив, че заместникът му реши да нагази Маркс, но чак такава реакция? Мозъкът на политическото животно търсеше истинската причина за удара, а такава бе не само налична, но си имаше име.
Омайниченко гледаше тока на лъскавите си обувки и бе изпаднал в странното състояние на човек, който чрез самобичуване се навива за решителни действия. Мразеше се заради сляпото скачане в разговора с Давидов, ненавиждаше се, защото изпрати разпечатката на Маркс. Абсолютно излишно телодвижение. В нея нямаше нищо дори подозрително, камо ли незаконно. С желанието да покаже на журналиста, че всичко за него е известно, Омайниченко го накара да извади вече забравените неща за себе си и властта. Страшно тъпа постъпка.
След като „Time talk” приключи снощи, той просто падна на пода и започна да прави лицеви опори. Спря едва когато ръцете му отказаха. Докато лежеше по корем, реши че няма да прави абсолютно нищо по темата – нито ще впряга медийния ресурс на центристите срещу Маркс, нито ще се опитва да се оправдае. Ще остави предаването да мине и замине. За щастие, двамата с Никълс имаха отдавна планирано посещение в Истландия, закъдето трябваше да отпътуват час след края на изслушването в парламента. Надяваше се, че когато се върнат, нещата ще са отшумели.
Вдигна поглед към часовника в залата. Оставаха още пет минути до края. Обърна се към банките на социалистите и видя, че госпожица Муляр бута количката на престарелия Гарфийлд към един от изходите на залата.

Центристите влязоха в една от най-далечните пушални на сградата на парламента. Вътре ги чакаха социалистите. Гарфийлд дори и в инвалидната количка имаше достолепен вид – лице с правилни форми, светлосини очи, буйни вежди и почти гола глава. Муляр бе симпатично тъмнокосо миньонче с черни, блестящи очи.
- Какво си мислите, че правите?! – веднага щом чу затварянето на вратата зад гърба си, атакува Никълс. – Искате да ви орежа квотата?!
Последното бе директна заплаха за ресурсната база на Свободните социалисти. Веднага след изборите за първия мандат на центристите лидерите на двете големи партии направиха тайна среща. Разпределиха влиянието си 30% на 60% „собственост“ над бюрократичната машина в полза на Никълс. Останалите 10% бяха отредени за по-малките партии в парламента. Тогава Гарфийлд бе заместник председател на социалистите. През цялото време страните свято спазваха договорката. Благодарение на Омайниченко 60-те процента бяха преструктурирани и станаха толкова ефективни, че властта не се нуждаеше от повече. Опозицията, от своя страна, деградираше правопропорционално на напредването на старостта на водачите си. Гарфийлд, ставайки лидер, не успя да промени тенденцията. Резултатът бе, че институциите, контролирани от центристите представляваха всепоглъщащи мастодонти, а тези на социалистите тънеха в хаос и разруха. Контрастът между тях бе толкова очевиден, че едва ли имаше човек в Преславия, който не се е досетил за тайната договорка.
- Пак ли си мислиш, че сме направили нещо? – дълбокият басов глас на Гарфийлд бе все така силен, за разлика от тялото му.
- А не си ли? Давидов? Реди ги същите като твоите брадати любимци! Спри, защото след изборите ще предоговаряме.
- Охо! – иронично повдигна вежди старият социалист – Откога момченца, прочели две статии в десетките си порно списанийца знаят какво са писали двама философи?
- Не се ебавай с нас! – изсъска Омайниченко.
Лицето на Гарфийлд се промени, веждите се събраха, наведе се напред:
- За жалост, безпросветни некадърници, нямам нищо общо с Давидов. Идеологически анархизмът му не ми импонира. Знам какво си мислите, зелени гнойни пъпки, но не се ебавам аз.
- А кой? – озъби се Никълс.
- Разполагаш с информацията на всички служби, чехълче, щом ти не знаеш, откъде да знам аз… свиньо?
- А Маркс? – продължи разпита Омайниченко.
- И него ли съм подкокоросал? Или не ви хареса хронологията на управлението ви, имбецили?
- Стига си ни обиждал! – не издържа Никълс.
- Че какво ще ми направите? – засмя се Гарфийлд. – Толкова сте прости и некадърни! Държите цялата държава и пак ви хващат с пишки в ръцете!
- След изборите ще предоговаряме! – не се отказа Никълс.
- След изборите, бастуни, ще се молите и за 10 процента. Кълна се, че преди да се капична, шибаняци, ще ви изхвърля от политиката!
Омайниченко бе шокиран от поведението на стария социалист. Обиграният политик никога не се бе държал по този начин. Преди беше лаконичен, обран, дебнеше, пресмяташе, комбинираше. Просто времето му си бе отишло, а той не искаше да си иде заедно с него. Затова партията му бе в толкова плачевно състояние.
- Какво му става? – обърна се заместникът към госпожица Муляр.
- Гледа Маркс снощи – отговори лаконично дамата.
- И к‘во? – учуди се Никълс.
- „И к‘во“ – изсумтя Гарфийлд. – Разбрах, че направих огромна грешка, като оставих Преславия в ръцете ви толкова дълго време, гъзове.
- Избило те е на патриотизъм? – повдигна вежди Омайниченко.
- Тъпо копеле, продадохте всичко, което не беше приковано, к‘ъв патриотизъм, кретен?! Убихте всичко в тази държава, малоумници, и не ви стигна! Колко още искате… - Никълс и Омайниченко се спогледаха и без думи се разбраха, че нямат какво повече да си кажат с Гарфийлд. – … да откраднете, еднокнижници? Не се ли наядохте, втасали лайна такива…
Никълс се запъти към вратата, Омайниченко хвърли мигновен поглед към Муляр, след което се обърна на токове и последва шефа си. „… тении, изяждащи червата на нацията!“ бе последното, което чуха зад гърбовете си.
- Съвсем е изсвирясал – каза Омайниченко, докато вървеше по коридора към задния изход на парламента.
- Муляр казва, че от лекарствата с всеки изминал ден става по-зле.
- Времето е на наша страна.
Гарфийлд извади цигара и запали. Госпожица Муляр понечи да завърти количката и да я приближи до пепелника, но старият социалист я спря:
- Мила, не забравяй, че не искам да ми прислужваш, а да играеш.
Захапал димящата цигара, Гарфийлд енергично завъртя колелата, стигна до пепелника, тръсна си в него, обърна количката към Муляр и се ухили:
- Мисля, че се вързаха.

Васил гледаше екрана с доволна и носталгична усмивка.
- Можеш ли да предположиш къде отиде Гарфийлд?
- В ада, естествено – все така усмихнато отговори Васил.
- И се радваш? – попита Петър.
Диктаторът отпи от коняка и се обърна към домакина:
- Щом съм тук, явно раят и адът съществуват. Вечни мъки, голяма жега, бла. Но едно не може да се отрече, ако ще се оказваш там, е хубаво да има защо.
- Подценяваш това място.
- И двамата знаем, че ще отида там, а това тук… е последно „Сбогом“.
- Толкова си сигурен, че ще избереш ада?
- А какво друго да направя? Нали не си въобразяваш, че след всичко, което стана ще ти кажа: „Пич, честно е да ме пратиш в рая“?
Петър се усмихна.
- Значи ще те разочаровам – Васил пресуши чашата си. – Знаеш ли как е той сега?
- Отново си чувства краката – сухо отговори домакинът.
- Оу! – повдигна вежди Васил, кимайки с одобрение.
- Не мисля, че му харесва особено.
Васил впери подозрителен поглед в Петър, който с нотка на оправдание в гласа каза:
- Чел си Стария завет. Вече не сме толкова груби, но не изпитваме състрадание.
- С друго впечатление оставам от теб.
- Емпатия, но и за нея си плащам – сериозно отговори Петър.
- Как?
- Знам какво се случва с всеки един от вас.
- С абсолютно всеки? – повдигна учудено вежди Васил.
- Да, за абсолютно всяка душа, обречена на вечни страдания.
- И как се живее с това?
- Тук няма живи, Васко.
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 04 ноември 2021, 01:10

6
Пет принципа на Оптимизацията
1. Свободното общество само изгражда бъдещето си.
2. Държавата съществува заради обществото, а не обществото заради държавата.
3. Избори, референдуми, гласувания.
4. Децентрализация.
5. Всички за всички!
Така изглеждаше кулминацията на повече от едномесечната усърдна работа на Кръга на Оптимизаторите. С много спорове, Давидов, Шмит, Тенет, Вирту и Васил успяха да синтезират идеите си в пет изречения. Естествено, зад тях се криеше цяло томче от почти 100 страници, които Давидов бе успял да нахвърли и сега активно редактираше, за да му придаде представителен вид.
Когато поставиха точката на последния принцип, доволният Васил попита:
- И сега?
- Действаме! – непоколебимо отговори Давидов.
Всички очакваха и се стремяха към този момент, но явно не бяха готови за мига, в който ще настъпи. Толкова им харесваха дискусиите и споровете, че не искаха да приключват. Осъзнаването, че трябва да извадят рожбата си на бял свят, да се хвърлят в битка, да я спасят от разтерзаване и да я направят толкова силна, че да победи, ги стресна. Дойде времето идеята да срещне живота.
- В този ред на мисли, от известно време насам, разработваме план, по който да разпространим принципите, които току що написахме. Госпожице Шмит, имате думата – обяви тържествено Давидов.
- Благодаря – с известно вълнение в гласа започна красивата милиардерка. – Що се отнася до моето участие, вече е разработена стратегия за таргетирана реклама. Първата вълна ще е насочена към крайните опозиционери на властта. Навсякъде, където може, ще виждат съобщения и материали, свързани с оптимизацията. Това ще даде старт на обществените дискусии по темата. Към този момент, книгата, върху която господин Давидов работи, вече трябва да е готова за разпространение. Следващата рекламна вълна, ще е насочена към поддръжниците на опозиционните партии. Те са толкова слаби, че голяма част от поддръжниците им ще премине на наша страна.
- Да, разполагаме със силна идея, гравитацията й ще привлече много хора! – добави Вирту – Извинявай, че те прекъснах.
Шмит се усмихна в отговор:
- В последствие, имайки тази база, ще започнем да бием и по властта. Вирту?
- Още не знам как да подходим срещу центристите. Не ми се иска да водим негативна кампания, тъй като целта ни е да градим. Смятам, че месец-два преди изборите ще имаме по-ясна стратегия. Много е възможно, в паниката си, да започнат неадекватни действия. Ние ще се възползваме от това.
Васил гледаше неразбиращо и шокирано:
- И-и-искате да се явим на изборите?
- Да – усмихна се Тенет. – И не само да се явим, а да станем в най-лошия случай втора сила в парламента. Тогава ще направим коалиция със социалистите.
- А после?! – още по-шокирано попита професорът.
- Тук е проблемът, както винаги го надуши – усмихна се Давидов. – Ще имаме време от един мандат, а може би половин – психиатърът погледна въпросително към Тенет, чието пенсне блесна в съгласие, - за да оптимизираме Преславия.
- Не очаквах, че ще се явяваме на изборите… - поклати глава Васил.
- А какво очакваше? Че ще правим преврат ли? – ухили се Тенет.
- Не знам какво очаквах…
- Когато ми казаха и аз реагирах по същия начин – опита се да успокои професора Шмит.
Той я погледна, а после и останалите:
- Нали разбирате, че в коалиция с която и да е от партиите няма да свършим никаква работа? Ама грам? И уж сме срещу партиите, а се коалираме с тях. Ще изглежда като лъжа.
- И какво предлагаш? – попита заинтересовано Давидов.
- Не знам…
Давидов и Тенет се спогледаха, Шмит наблюдаваше със съжаление грохналата в стола от новината фигура на Васил. Вирту, усетил първите признаци на разцеплението, побърза да промени посоката на разговора. Консултантът харесваше професора и го искаше в техния лагер.
- Що се отнася до кампанията извън интернет, тя ще е моя задача. Когато настъпи моментът, ще започна консултации с големия бизнес…
Васил не чу нищо от това, което казаха Вирту и Тенет, който отговаряше за сигурността и подкрепата на част от силоваците. Ядосваше се, че бе бягал от тези мисли досега, но не можеше да отрече, че това бе пътят. Властта се взима легитимно, а после от възможно най-силната позиция, системата се променя. Всичко останало изглежда прекрасно на хартия, но в реалността е ужасно и грозно.
Когато Тенет приключи с описанието на своите задачи, настъпи мълчание. Всички очакваха Васил да излезе от мислите си. Той чу тишината, вдигна поглед и очите му срещнаха тези на Давидов.
- Какво ще правя аз? – попита Васил.
- Ще мислиш и ще се учиш – каза Давидов.

Никълс и Омайниченко имаха добри отношения с президента на Истландия, доколкото бе възможно да съществуват такива, между еднакви хора. Андреев бе типичен представител на цивилизованите автократи, които се бяха нароили в първите две десетилетия на века. Поддържаше доста калпава илюзия за демокрация. На всички им беше ясно, че структурите на партията му са превзели всичко, което могат. Естествено, режимът бе пропит от корупция, вътрешни борби и останалите атрибути на глутница, крепяща се единствено на получената плячка. Разликата между центристите и партията на Андреев бе, че първите бяха стара организация, около 150-годишна, а президентът бе създал своето формирование сам. Затова пред тях не стоеше казусът с историческото наследство, което щяха да оставят след себе си, а за Андреев то бе много важно.
Формалната част на посещението мина като по ноти. Никълс и Андреев си размениха любезности, изтъкнаха колко големи партньори са, пуснаха по някоя дървена шегичка и се отправиха да водят преговори. Официалната причина за визитата „Решаване на проблемите с граничните пунктове“, бе уредена и уговорена седмици преди срещата. Неофициалната – делба на голяма оръжейна поръчка от страна на Кралство Вулчурия.
Преславия бе най-утвърдения производител на унифицирани платформи за бронирани машини в света. Справяха се чудесно и с оръжията за БТР-ите, и танковете си, но имаха драматичен проблем с електрониката. От своя страна, Истландският военно-промишлен комплекс бе доста под нивото им откъм механичното изпълнение на бойните машини, но пък наваксваше с превъзходна електроника. Толкова бе добра, че обсегът на действие на оръжията им бе средно с около километър и половина по-голям от този на потенциалния противник. Резултатът от това бе, че можеха да бият по врага необезпокоявано доста време, преди да попаднат под ударите му. Стига да не се счупят сами. Недостатъците на двете оръжейни школи изравняваха възможностите им в истински бой, а комбинацията би дала невероятно ефективен резултат.
Целта на Никълс и Андреев беше една и съща, да продадат своите оръжия на Кралство Вулчурия. Идеята също бе еднаква – да използват преславската модулна платформа, но да я наблъскат с истландска електроника. Въпросът бе: „Кой ще спечели повече?“.
Андреев и неговите министри на промишлеността и външните работи посрещнаха преславската делегация, която бе в състав Никълс, Омайниченко и Иларт Лотар.
Последният бе може би най-противоречивият предприемач на Преславия. Никой не знаеше цялата му биография, но бяха известни няколко крайъгълни камъка. Започнал бе със строителен бизнес, в последствие бе добавил към него машиностроене, четиригодишна ефективна присъда за контрабанда. Година след идването на центристите на власт Иларт бе освободен предсрочно за добро поведение и помощ в организацията на труда на затворниците. Поел отново браздите на бизнес империята си, купи две от фирмите, произвеждащи военна техника. Успя рязко да вдигне продажбите, въпреки ужасяващо трудния пазар. Очевидно бе, че връзките му от контрабандистките години се бяха запазили. Последното нещо, което бе хванало окото на този уникален персонаж бе електрониката. Присъствието му на срещата бе неофициално, но политиците бяха наясно, че е повече от обосновано.
- Иларт, приятелю! Затворът ти се отразява по-добре с всяка изминала година! – Андреев веднага се насочи към тъмния висок мъж с гъсти вежди и мустак. Силно му стисна ръката и го прегърна свойски.
- Тая шега никога няма да остарее – засмя се от сърце Лотар.
- Сядайте, сядайте тук, сега ще донесат кафе! – все така усмихнато се обърна Андреев към Никълс и Омайниченко.
Политиците бяха слисани от топлите отношения между президента и бизнесмена. Явно двамата се познаваха отдавна и наистина приличаха на хора, които може да са добри приятели. Андреев, малко по-нисък, започнал да оплешивява, леко да напълнява, с по-уморен вид, приличаше на отдавна женен мъж. Жизнените движения на Лотар издаваха вечния ерген. Приличаха на състуденти, запазили приятелството си 30-години след държавния изпит.
- Как сте след обяда? – попита Андреев политиците.
- В прекрасно състояние на духа и тялото! – усмихна се Никълс и стисна ръката на Андреев.
- Готов за преговори! – Омайниченко също подаде ръка на президента.
Истландските министри седнаха в ъгъла на залата. Извадиха тефтери и химикалки, явно щяха да изпълняват ролята на стенографистки. Когато кафето и водата бяха сервирани, стаята се изпразни от външни лица, Андреев се обърна към Лотар:
- Искам да сложа моята електроника в твоите БТР-и и да ги шитнем на тия рижави копелета.
- Съгласен, трябва да измислим схема как да намажем максимално.
- Каква е твоята цена на парче? – попита Андреев без въобще да поглежда към колегите си.
- Зависи колко искат да купят?
- Че не знаеш ли? – подозрително присви очи президентът.
- А ти? – усмихна се Лотар.
- Бях забравил колко хитра лисица си! – засмя се президентът.
- Да кажем 700 хиляди на машина – намеси се Никълс, който се стараеше да прикрие гнева си. Представяше си, че той ще води преговорите.
- С електрониката ще стане 1,4 милиона – отговори Андреев без да му мигне окото.
- Няма как да ги убедиш, че платките и мониторите ти струват толкова, колкото цял БТР – усмихна се Никълс в отговор.
Омайниченко едва забележимо завъртя очи, явно шефът му бе загубил тренинг и не разбираше какво му казва Андреев.
- Ако ще делим петдесет на петдесет – намеси се Лотар, с което предизвика облекчението на Омайниченко. - Трябва да режем други разходи.
Андреев го окуражи да говори със заинтересован поглед:
- Къде ще се прави финалната сглобка на машините? Ако е при нас, цената може да падне до 650 хиляди на парче, по-близо сме до рижковците – продължи бизнесменът.
- Искаш да ми откраднеш технологиите ли? – засмя се президентът.
- Твои работници ще ги сглобяват, под твой надзор.
- Тоест сваляме цената със 100 хиляди, сглобяваме ги при вас и се получават по 1,3 милиона?
- Можем да съкратим още някои разходи – обади се най-после Омайниченко.
- Какви?
- От мита. Ние няма да обмитяваме нищо, съответно ще ги изнесем по същия начин към Кралството.
- Ще се навият ли?
- Срещу 200 хиляди по-малко на машина? – усмихна се Никълс.
- 1,1 милиона за машина, те искат 400… - започна да смята на ум Андреев.
- 440 милиона, делим на две получаваме 220 за всеки от нас – усмихна се Лотар.
- Добре, но политически няма да ме разберат, ако изляза и кажа „ние ще сложим мозъка на БТР-ите в Преславия, а после ще вземем само парите“, трябва ми нещо по-така.
- По-така? – повдигна учудено вежда Никълс.
- Разбираш, работни места, ново производство… Нещо, нещо, с което да запуша устите на тия, които ще се разкрякат, че подарявам нашите технологии.
- Не ги подарявате, ще спазваме всички ваши изисквания, както Лотар обеща – парира Омайниченко.
- Кажи го това на опозицията… така де, на тия които се правят на такава.
Преславските политици се спогледаха смутено. Не бяха очаквали подобна молба от Андреев. От друга страна преговорите вървяха прекалено лесно, за да свършат тук.
- И какво имаш предвид? – директно попита бизнесменът.
- Двигатели! Искам двигателите!
Лотар въздъхна тежко, а Никълс понечи да отговори със светнал поглед, но бизнесменът го изпревари:
- Двигателите са хубаво нещо, голямо производство, голямо предимство… Но не мога да ти ги дам.
Андреев присви устни:
- Като в добрите стари времена?
Лотар кимна. Двамата се изправиха, свалиха саката, разхлабиха вратовръзките и всеки извади по няколко дебели папки, заедно с листове и химикалки от чантите си. Политиците от Преславия разбраха какво следва – подробно разглеждане на всеки елемент на сделката – от логистиката до цената на гумените уплътнения.
В хода на преговорите и сметките се разбра, че списъкът с електроника за БТР-ите, подготвен от Андреев е доста странен. Някои неща бяха на по двайсет години, а най-важната и интересна за Лотар – системата за радиоелектронна борба, или просто казано „тапата“, бе от първо поколение. Актуалното беше седмо.
Шест часа по-късно резултатите бяха налице. В Преславия щяха да пристигнат най-новите електронни средства за прицелване, локализация на противника, управление на безпилотни апарати и тапи от 7-мо поколение. В замяна на това, Истландия щеше да получи чертежите, поточната линия за изготвяне и лиценз за производство на двигатели. Бе решено новата бойна единица да се казва „Трицератропс“.
На народите на двете страни беше обещано, че неуредиците по граничните пунктове ще бъдат изчистени в рамките на две календарни седмици.
В самолета на път за вкъщи Омайниченко поздрави Лотар за добре свършената работа:
- Страшен си!
- Добре, че ме спря навреме! – засмя се Никълс. – Сега е сигурен, че ни е изиграл!
Лотар се усмихна скромно:
- Когато разбере, че само нашият комбинат в Мочурището може да прави желязото за блоковете на тия двигатели ще побеснее. Още по-лошо ще му стане, когато пуснем новото поколение догодина.
- Толкова ли е по-добро от сегашното? – все така усмихнато попита Омайниченко.
- Двойно по-малки и икономични, но мощни като сегашните.
- Как по дяволите го правите? – поклати възхитено глава Никълс.
- Композитни материали. Измисляме си ги сами.
- Уникално! – възкликна Омайниченко.
- В този ред на мисли – започна Лотар, - колко смятате да вземете от тази сделка?
Никълс и заместникът му се спогледаха.
- По двайсет и пет? – въпросително повдигна вежди премиерът.
- И не смей да преговаряш за по-малко! – полушеговито продължи мисълта му Омайниченко – Радвай се, че въобще те вкарахме в играта!
- Общо 50, остават 170 милиона… - замислено промърмори Лотар. – Добре, как ги искате? Кеш, през сметките?
- По десет кеш, останалото през офшорките.
Лотар се изправи и отвори вратата на въздушния кабинет на премиера, за да даде знак на екипажа, че вече могат да влизат. Първа се появи засукана стюардеса, която веднага хвана окото на бизнесмена. Той въпросително погледна към Никълс и Омайниченко, те кимнаха утвърдително. Иларт се изправи, прегърна я през кръста, на което момичето реагира с игрива усмивка.
- Дано си струваш 50 милиона – повдигна вежда той и двамата се отправиха в помещението за спане.
Никълс и Омайниченко ги проследиха с погледи и когато видяха как вратата на спалнята се затваря премиерът се обади:
- Имаме камери там, нали?
- Точно Иларт ли смяташ да държиш със секс компромат? – засмя се Омайниченко.
- Прав си, ако го пуснем, сигурно ще извади цял порно сериал и ще се хвали с него. И все пак… с какво го държим?
Въпросът не се хареса на Омайниченко. В последните месеци забелязваше прогресивно нарастващата параноя и склонност за тотален контрол у Никълс. Факт е, че за да заемат постовете си и да ги удържат толкова дълго време, двамата бяха изнудвали, лъгали и манипулирали почти всеки човек, който им се изпречваше на пътя. Но това беше прекалено. Омайниченко бе пропуснал момента, в който приятелят му и пряк началник се плъзна по наклонената. Прекрасно разбираше, че няма никакъв смисъл да го убеждава, че прекалява. Най-много да си навлече гнева му. Най-големият проблем бе усещането, че е започнал да прихваща параноята му. Пример за това бе историята с Маркс.
- Засега само с интерес – каза заместникът, чудейки се какво има шефът му срещу самия него.

Вечерта на Васил се очертаваше умерено скучна. Колега историк представяше новата си книга, посветена на еволюцията на политическите системи в следващото столетие. Повечето социолози, политолози и историци я определяха като „много точно описание на перспективите пред държавите и учебник за административно строителство“. Васил не споделяше това мнение, защото бе наясно, че в книгата липсва един раздел, може би най-важният – оптимизацията.
Разговорите с колегите и други учени му доставяха удоволствие и помагаха да се откъсне от мрачните мисли за дома и Елиза. След като решиха да се разделят, двамата живееха като съквартиранти. Говореха, шегуваха се, гледаха заедно филми и коментираха новините. Приличаха на стари приятели, които се познават толкова добре, че разбират какво искат само по движенията си. Въпреки това Васил не искаше да се прибира повече в този апартамент и му бе мъчно за Елиза. Все още размишляваше защо се чувства така, но не можеше да открие точния отговор.
Десетина минути преди да започне същинското представяне на книгата в залата се появи Адриана Шмит. Облечена семпло, но стилно – с бежов костюм и жълта риза, се смеси идеално с тълпата.
Тъй като имаха изрични указания от Тенет да не бъдат забелязвани заедно на обществени места, Васил и Шмит се държаха в двата края на залата. Крадливите погледи, обаче не им бяха забранени. Когато се хващаха, се усмихваха съзаклятнически. Професорът отбеляза бижутата, които Адриана бе подбрала – фина перлена огърлица и малки златни обеци, също с перли, които въобще не се набиваха на очи. Отбеляза и красивата шия, която бе оголила, връзвайки небрежно косата си.
Представянето започна. Първо говори ректорът на университета, после още няколко души, след което самият автор. Васил, който бе присъствал на много, много подобни събития, а за някои е бил и причина, чакаше речите да свършат. Адриана бе седнала на първия ред по диагонал на професора. Слушаше внимателно и съсредоточено. В един момент скръсти крака и Васил обърна внимание на изящния й глезен, на който висеше тънка, едва забележима, златна верижка.
Формалната част на представянето приключи, хората станаха от местата си и се смесиха помежду си. Васил се оказа слушател на бурна дискусия за това какво ще стане в Истландия, когато Андреев напусне поста. Слуховете, които идваха от различни източници разпалваха въображението на наблюдателите. Косвен признак за скорошна промяна бе и административната реформа на висшите управленски органи, която провеждаше старият автократ. Очевидно създаваше нови властови центрове, между които почти абсолютните му правомощия щяха да се разпределят. А може би просто хвърляше прах в очите на обществеността.
Професорът се огледа, за да открадне още един таен поглед към Адриана, но не я видя. Реши, че си е тръгнала, допи виното, което противно на очакванията, не беше лошо и отиде в тоалетната.
На излизане от помещението, преди да затвори вратата, чу познат глас:
- Има ли някой вътре?
- Н-не – неуверено отговори Васил и се огледа за източника на гласа.
- Влизай тогава! – заповяда Адриана, която се бе подпряла на стената до вратата.
Той тръгна назад, тя го последва, когато вратата зад гърба й се затвори, Адриана направи по-голяма крачка и настъпи върха на пръстите на Васил със своите. Спряха. Приближи се до него, гледаха се в очите десетина секунди. Дишането им се учестяваше. Сложи длан на врата му, той я грабна през кръста, целунаха се страстно. Адриана деликатно, но достатъчно силно прокара нокти по врата му:
- Искам те сега!
Васил учудено се отдръпна. Стана й смешно от стреснатия му поглед, особено след целувката. Хвана го за яката и го завлече в най-близката кабинка. Сексът бе страстен, потен, горещ. На няколко пъти в тоалетната влизаха хора, но Адриана и Васил не спираха, а забавяха темпото.
Когато приключиха, Васил си подаде главата през вратата, огледа се и съобщи:
- Чисто е.
Адриана го хвана за рамото, обърна го към себе си, прегърна го и деликатно го ухапа за мекото на ухото. Без да му даде да се опомни, леко го блъсна и излезе от тоалетната.
Замаяният Васил се погледна в отражението на огромното огледало, сложено над мивките и разбра какво му тежеше всеки път, когато се сети за дома си. Чувството за изгубено време.
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 11 ноември 2021, 01:02

7.
Следващите седмици минаха под знака на таргетираната кампания на оптимизаторите. Първият й етап, спечелването на аполитичните и тези, които не виждат алтернатива в никоя партия, вървеше успешно. Все по-често на най-различни места в интернет се водеха дискусии по идеите на Давидов и компания. Засега се представяха само като негови и най-вероятно така щеше да остане още дълго време. Той бе родоначалникът, а останалите от кръга помогнаха да ги развие, добавяйки свои знания и предложения.
Въпреки повишения интерес в конкретни среди, оптимизацията все още не бе достатъчно популярна, затова Шмит подсили рекламата. Нае четирима копирайтъра, които по цял ден пишеха материали, опирайки се на тезиси, изведени от Давидов.
Тенет се опитваше да балансира и контролира вече бесния си шеф – Волф. Началникът толкова много искаше да разбере какво се случва с Давидов, че когато срещите на Кръга оредяха, се побърка. Не му даваше мира и повишената активност в интернет. Естествено, преди да стигнат до него, сводките минаваха през Тенет, който занижаваше числата кратно. Въпреки това, шефът на Информационната служба не можеше да си намери място. Отгоре на всичко Омайниченко, на дълбоко законспирирана среща в стая на метростанция „Университетска“, го бе помолил да следи Волф и да докладва при нередности. Естествено, Тенет нямаше никаква полза да издънва шефа си точно сега, затова не даваше никакви лоши сведения за него. Успокояваше го единствено това, че другите от Кръга бяха в сянка и не трябваше да хаби много ресурс, за да ги пази.
Единствено Давидов знаеше какво се случва с Вирту. Двамата изчистваха книгата. Планираха и нататъшните действия, като решиха, че времето е най-големият им враг. Оставаха вече девет месеца до изборите. Нужна им бе система по която да могат в почти реално време да измерват влиянието си, за да не се окажат в глупава ситуация. Двамата знаеха, че много велики начинания са пропадали заради грешна оценка на собствените сили. Някои идиотски ги надценяваха, други – фатално подценяваха. Опитът подсказваше, че вторите бяха много повече от първите. Подобни грешки никога не остават безнаказани. Ако врагът знае, че си по-силен от него, а ти не, не стига, че ще бъдеш разбит, но рано или късно ще разбереш, че си идиот.
Васил поддържаше онлайн връзка с Давидов по канал, организиран от Тенет. Разменяха мисли, обсъждаха книгата и напредъка на кампанията на Шмит. С нея професорът се видя още два-три пъти преди да се изнесе. Беше им приятно, забавно, но очевидно нямаше да имат връзка. Наслаждаваха се един на друг и всячески демонстрираха, че се виждат само за забавление.
С Елиза ситуацията вече бе по-малко тягостна, даже обратното. Васил я покани на вечеря в новия си дом, изкараха вечерта като стари приятели и си казаха „чао“, без абсолютно нищо да трепне между тях. Не бе очаквал, че подобно нещо е възможно, нито че ще се случи точно с него, но ето че ставаше. Когато поразмисли осъзна, че всъщност не би могло да бъде иначе. Двамата бяха големи зрели хора, със своите интереси, изпитващи уважение един към друг. Явно страхът от раздялата им бе насаден от целия обкръжаващ ги свят. Започвайки от повечето филми, в които по един или друг начин се разказват драматични любовни истории и завършвайки с доста грозни раздели между техни познати. Обсъди мислите си с Елиза на по бира. Двамата решиха, че има доза истина в това, и заключиха, че е трябвало да го направят по-рано.
Тъй като сесията в университета наближаваше, а оптимизацията и местенето бяха обсебили цялото му време, Васил не се срещаше с приятели. Една вечер, точно след като бе успял да се пребори с телевизора и стойката за стена, получи обаждане от Маркс. Не трябваше да бъде убеждаван кой знае колко, за да се съгласи да се видят.
Уговорката бе в кокетно кафене, намиращо се на малка странична уличка в центъра на града. Нощта бе настъпила. Светлината на уличните лампи, прозираща през буйните корони на дърветата, придаваше приказна атмосфера.
Двамата мъже се бяха разположили на външна маса. Васил си пиеше безалкохолен коктейл, защото после планираше да покара алфата по околовръстното, за да се разсее. Маркс се наслаждаваше на уиски и разказваше за основното си безпокойство:
- Имам усещането, че ме следят даже и сега. Знам, че не е така, но го мисля постоянно. От друга страна, няма за какво да ме хванат, ама това лепкаво чувство е ужасно – със спокоен тон споделяше водещият.
- Не си ли свикнал да привличаш внимание? – попита Васил.
- Да, това до някаква степен ме спасява, от друга страна вече се замислям кой ме гледа – Маркс отпи от чашата.
- Едва ли ще се опитват да те натискат пак, след онова предаване. Много добро беше – професорът вдигна палец нагоре. - Няма да се ебават.
- Надявам се, да не ти разправям какво беше, когато получихме плика. Тереза се върна вкъщи, след като откара децата на училище и ми го носи – клатеше глава Маркс.
- И как реагира?
- Как… – въздъхна водещият. – Зле. В последно време се караме все повече. Не съм бил й отделял внимание, само съм работил… А тая къща, където ходим всеки уикенд, тоя апартамент, колите, почивките… Ти как си с Елиза?
- Разделихме се.
Маркс се наведе към Васил и го потупа по рамото:
- Всичко ще е наред, ще го преживееш.
- Нямам особен избор – усмихна се едва-едва професорът. Като разбра какво е положението на събеседника му, реши, че ако разкаже своята ситуация, ще прозвучи като самохвалство.
Водещият отпи от уискито и рязко смени темата:
- Защо исках да се видим, какво мислиш за тая оптимизация?
- В смисъл? – повдигна учудено вежди Васил.
- Напоследък нетът кипи за нея, половината телевизия вече е решила, че ако има начин, ще помогне на Давидов. Постоянно ме питат за контакт…
Васил повдигна вежда, думите на Маркс му дадоха отговор на въпроса „Как постоянно да знаем колко сме силни?“.
- Така ли? – професорът се направи на ни лук ял, ни лук мирисал – От друга страна ги разбирам, дава им алтернатива и то съвсем нова.
- Факт, това му е силата, а и има някакъв налудничав чар.
Васил се засмя:
- Последното едва ли е хубаво за политик.
- За политик не, но за идеолог е прекрасно – сериозно отговори Маркс. - Показва силна енергия, като че ли е способен да докара идеите си до край… Или поне да се опита.
- Ти да не го хареса? – с подозрение попита професорът.
Маркс се усмихна:
- Знаеш, че няма как да харесам който и да е, искащ властта.
- И все пак ти е допаднал?
- А на теб?
Васил отпи от коктейла си, печелеше време, за да формулира мисълта си по-добре и да запази конспирация:
- Виж, системата такава, каквато я познаваме, вече не е актуална. Дори да работеше идеално и нещата, за които говори Давидов в студиото да не бяха истина, тя сама по себе си вече издиша.
- Тоест и ти мислиш, че е време за промяна? – с присвити очи попита Маркс.
- Мисля, че няма значение какво мисля – усмихна се Васил. – Нито някой ще ни пита, нито някой ще ни моли, когато настъпи времето за промяна. Още по-малко някой може да ти каже как ще изглежда тя.
- Ох – въздъхна журналистът, - дано само е безкръвна! Като ги знам как са се вкопчили във властта, няма да я дадат без бой. Знаеш ли, че са договорили да произвеждат оръжия с Истландия?
Разговорът тръгна в руслото на политическите слухове и конспирации. Поклюкарстваха още около час, след което се разделиха. Васил, както планираше, се качи в алфата и чинно спазвайки скоростния режим в града стигна до околовръстното. Там, натисна газта до дупка.
Докато караше размишляваше над два основополагащи въпроса. Първият бе подсказаният неволно от Маркс подход за анализ и оценка на поддръжниците на оптимизацията. Колкото повече го мислеше, толкова повече се убеждаваше, че по-умно нещо едва ли ще родят. Вторият въпрос бе доста обезпокоителен и го бе ударил като чук право в челото. Заради бързината и невероятната атмосфера на случващото се, просто не му бе дошло на ум едно нещо – Кой стои зад всичко това?

Кабинетът на Волф приличаше на вълче леговище. Сиви стени, тъмнокафяви мебели, знамето на Преславия и нищо повече. Нито шкаф, нито библиотека, килим или цвете. Интериорът, сведен до минимум, създаваше студена, пещерна атмосфера, а в средата й се намираше най-информираният човек в страната. Поне той така си мислеше.
Тенет мразеше да посещава шефа си, заради излишния шпионски патос, който бе свойствен на Волф. Правеше се на по-знаещ, по-можещ и по-кръвожаден, отколкото бе всъщност. Отгоре на това беше толкова слаб в интригите, че предизвикваше съжаление. Ако го бяха направили шеф на някой пощенски офис в малък провинциален град, може би щеше да бъде по-ефективен. Едно е да следиш кой точи нафта и да си наясно с последните клюки, които си чул в кръчмата. Съвсем друго да управляваш мощна разузнавателна служба. Нещата, които Тенет мразеше във Волф, бяха и нещата, които обичаше в него. Сляп, обожаващ шпионската си аура, шефът на Информационната служба беше прекрасен параван за дишащия с интригите заместник.
Волф седеше зад бюрото и се опитваше да внуши страх у Тенет, гледайки го с тежкия си поглед. Заместникът, от своя страна, бе отпуснал рамене и умело го играеше „смазан от присъствието и обстановката“, гледайки покорно иззад пенснето.
- Няма как да не става нищо – спокойно, но ръмжейки, Волф задаваше един и същ въпрос по трети различен начин.
- Ходи само до магазина, периодично се разхожда до парка, за да играе шах с негов състудент. През останалото време си превежда книжката – отговори смирено Тенет.
- Не може да е толкова чист. Просто не може. Даже на мен ми излизат всякакви неща за тая пуста оптимизация! – възкликна възмутено Волф.
„А не бе, все едно имаш някакъв специален нет, тъпак!“, помисли Тенет и отговори:
- Следим ги, но още не можем да локализираме източника.
- Източникът е ясен, Тенет. Всичко идва от него! Въпросът е къде отива, за да се появи в интернет.
- Това имах предвид… Източника на публикациите.
- Не ми се прави на умен! Ако не можеш да се справиш, ще дам задачата на друг! Поста ти също!
Пенснето на Тенет блесна, без видимо да е помръдвал. Волф се стресна от абсолютното пренебрежение, което видя в погледа на заместника си.
- Правим всичко по силите си, генерал Волф. Ако желаете, мога да върна наблюдението над Крумов. Според оперативни данни се е срещал с Маркс снощи.
Очите на Волф светнаха:
- Да! Направи това! Всяко движение на Крумов!
- Разбрано.
Тенет се изправи и тръгна към изхода. Спря се по средата на стаята, обърна се и раболепно допълни:
- Господин генерал, да сложа ли опашка и на вас?
- В смисъл?! – почти с фалцет изпищя Волф.
- Господин Омайниченко я поиска от името на министър председателя.

Двама огромни здрави мъжаги внесоха Гарфийлд в сауната. Поставиха го на пейката. Единият свали кърпата от кръста му, докато другият нагласи краката му. Излязоха. Това бе едно от малкото удоволствия на стария социалист и той не пропускаше поне веднъж седмично да му се наслади.
Десетина минути по-късно влезе Вирту. Поздравиха се с кимане. Гарфийлд се отпусна и отметна глава назад, консултантът седна на почетно разстояние от него. След две-три минути мълчание, Себастиан понечи да каже нещо. Гарфийлд го усети и с леко помръдване на пръстите на ръката даде знак, че още не е дошло времето. Мълчаха още няколко минути. Вратата отново се отвори. Влезе госпожица Муляр, затвори след себе си, кимна на Вирту и свали хавлиената кърпа, разголвайки се изцяло. Гарфийлд леко изправи глава и с притворени очи се наслади на дребното й, но много хармонично тяло. Муляр седна между тях.
- Е? – попита Гарфийлд.
Вирту, гледайки напред каза отчетливо:
- Идвам от името на оптимизаторите. Искаме вашия неутралитет.
- И кои сте вие… „оптимизаторите“?
- Давидов и аз – спокойно отговори Вирту, предизвиквайки ироничната усмивка на стария социалист.
- В какъв смисъл „неутралитет“?
- Държите се така все едно ни няма.
Партийният лидер се обърна към Муляр, която се бе полуизлегнала до него с отметната назад глава и затворени очи.
- Как да го направим, при условие, че ви има? – попита той, плъзгайки поглед по извивките на заместничката си.
- Би трябвало да питаш „Защо?“, а не „Как?“ – отговори Вирту.
Гарфийлд вдигна ръка с върха на пръстите си докосна врата на госпожица Муляр, тя въздъхна тежко.
- Прав си, знам как – ръката му се плъзна надолу, пръстите му започнаха да се въртят около едното й зърно. – Защо?
- Защото на изборите ще сме трета политическа сила.
Гарфийлд рязко сграбчи другата гърда на Муляр, тя изстена.
- Хем мразите политиците, хем ще ставате такива.
- Ще можем да се коалираме.
Ръката се отпусна и отново, само върхът на пръстите започна да се спуска надолу по корема на Муляр.
- А ако не ми трябвате след изборите?
- Ще ти трябваме. Дори и да си пръв, дори и да се събереш с малките партии, ще трябва да чистиш администрацията.
Пръстите се скриха между краката на Муляр, тя издиша тежко.
- И какъв е проблемът с това?
Вирту се обърна към Гарфийлд, погледите им се срещнаха:
- Там пръстите няма да ти стигнат.
Гарфийлд злобно стисна зъби, Муляр изпъшка.
- Искаш от мен да бия само по Никълс и Омайниченко, а вие да си правите кампанията на гърба на цялата политическа класа?
- Искам ти и коалицийката, която си си спретнал въобще да не говорите за нас. Все едно сме мъртви.
Муляр изпъшка отново, Гарфийлд забърза движенията на ръката си.
- И какво ще получа в замяна?
- Правителство на мнозинството, готово да направи големи реформи, и голям, популярен, неоптиен коалиционен партньор, когото да обвиниш ако нещата не потръгнат.
Муляр стисна юмруци и започна диша още по тежко.
- Кога ще започне кампанията ви?
- Скоро.
Гарфийлд сведе поглед от Вирту и го впи в тялото на Муляр. Тя започна да се извива, хвана се с едната ръка за гърдите, а с другата хвана ръката на Гарфийлд и започна да я дърпа по-силно към себе си. Свърши бурно и се отпусна. Старият социалист извади ръката си, подуши пръстите си и ги облиза с откровено удоволствие.
- Добре. Ако трябва, ще се виждаме по-често.
- Добре.
Вирту се изправи и се обърна към тях, за да вземе кърпата си. Премреженият поглед на Муляр светна от гледката и не се откъсна от нея, докато Себастиян не затвори вратата след себе си.
Жената въздъхна и се отпусна:
- Като дойдат на власт ще се опитат да ни храносмелят.
- Знам, затова трябва да подсилим нашата коалиция и да не им позволяваме да стават много силни – отговори Гарфийлд.
- А ако ги изпуснем?
- Винаги можем да ги обвиним в държавна измяна, защото искат да променят конституционния строй.
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 18 ноември 2021, 01:01

8.
Васил чакаше този момент около две седмици, които му се сториха цяла вечност. Стотици пъти преиграваше как ще се развие разговорът. Кои думи да подбере, как да парира евентуални нападки, как да научи всичко, което иска. Готвеше се за най-лошия възможен вариант – прекъсване на отношенията с Кръга на оптимизаторите и евентуалните последствия. Бе наясно, че няма да се размине с просто „довиждане“. Знаеше почти всичко за плановете им, а с хора като Тенет и Вирту на борда, със сигурност щяха да последват опити да бъде неутрализиран. Правеше сценарии как да се държи и какво да прави в случай, че наистина се разделят. Ясно беше, че няма какво да им противопостави. Избраната стратегия бе елементарна и единствената възможна. Да е по-нисък от тревата и въобще да не се занимава с политика в близко бъдеще.
Паралелно размишляваше и над това, което му беше хрумнало по време на разговора с Маркс – как да постигнат ясна представа за подкрепящите ги хора. Социологията и другите методи, които се използваха от партиите бяха прекрасни, но неточни. Минусите им бяха много – грешно или тенденциозно зададени въпроси, лоша аналитика, фалшиви резултати. Неща, които пречат за създаване на представа за истинското положение на нещата. Идеята на Васил бе достатъчно проста, но в същото време по-ценна от всичко, което се използваше до този момент. Той искаше да направи хората активни, чрез действие, макар и дребно, да демонстрират своите предпочитания. Имаше представа как да постигне целта с любезното съдействие на Адриана.
Всички, освен Вирту, се бяха събрали и си говореха общи приказки, чакайки консултантът да се появи. Васил и Шмит не се бяха виждали от около седмица, но по никакъв начин не показваха, че между тях има нещо. Професорът не бе изпитал кой знае какво заради липсата й, тя също, затова се държаха спокойно и свободно.
Вирту се появи, любезно се извини за закъснението и се настани на своя стол. Забавно бе, че въпреки честата смяна на местата на срещите, разпределението на масата винаги бе едно и също.
- Колеги, колеги! – започна Давидов – Бих могъл да ви нарека и приятели! Идеологията на Оптимизацията вече е готова!
Давидов се наведе към протритата си кожена чанта и извади четири неособено дебели папки, след което започна да ги раздава. Когато стигна до Васил, професорът го спря и не взе книгата от ръката на лидера на оптимизацията. С това предизвика учудване в останалите.
Васил се изправи и се извиси със своите почти 2 метра над всички. Огледа се, пое си въздух и заговори:
- Не мога да взема тази книга, преди да съм сто процента сигурен, че искам да участвам в оптимизацията. Им…
Тенет заклати глава и пенснето му започна да присветва, Шмит и Вирту наблюдаваха с интерес случващото се, а Давидов го прекъсна:
- Какво, какво значи „сто процента сигурен“? Не разбирам. Досега не беше ли?
- Все още съм убеден, че нещата, които измислихме и обсъждахме, ще дадат на Преславия най-доброто бъдеще, което е възможно – отговори спокойно Васил. – Но искам да знам едно нещо. Кой стои зад всичко това?
- Как така „кой“? – попита Давидов, разпервайки ръце и показвайки седящите наоколо хора.
- Искате да ми кажете, че сте се събрали ей така и сте решили да промените държавата?
- Да! – отговори Давидов – Точно така! С Тенет се познаваме от годините, в които бях консултант на Информационната служба. Още тогава обсъждахме какво би могло да се направи. Когато дораснах до Оптимизацията и я формулирах в първоначалния й вариант се свързах с него…
- На мен ми хареса – продължи Тенет. – Мислиш си, че щом аз съм тук има нещо нередно и вредно, някаква игра на службите, за да станем още по-могъщи… Няма накъде повече. Толкова власт имаме, че се давим в нея. И най-лошото е, че не можем да използваме ресурса си. Занимаваме се с пълни глупости и детски интриги. А историята се движи, трябва да сме в крак с нея.
- И как точно Оптимизацията ще помогне на службите? – повдигна учудено вежди Васил.
- Идеята е не да ни помага. Държим всичко, което ни интересува. Проблемът е, че не можем да пипаме политиците, а там се случват най-големите мизерии. За нея – Тенет кимна към Шмит, - има стотици закони, които трябва да спазва, а за политиците няма. Вече ми е писнало да ги гледам.
- Тоест си тук, за да оправиш системата?
- Да оправя частта на която съм посветил живота си – уточни разузнавачът.
- Аз съм тук, защото политиците са глупаци – започна Шмит. – Не стига, че хал хабер си нямат от нови технологии, нито как работи бизнесът, още по-малко накъде се движи светът. Тия идиоти са некадърни по собствените си остарели стандарти. Искаш ли да ти обясня какво се случва в момента, в който направиш над 15 милиона оборот? Как изведнъж стават твои най-добри приятели, администрацията вече не те спъва, стига да направиш някое даренийце, да се появиш на някое събранийце, или да подкрепиш някой? Да разказвам ли какво става, ако откажеш тази игра?
- А аз, защото ми е интересно – обади се Вирту. – Оптимизацията най-вероятно ще се окаже следващият еволюционен етап на демокрацията, разполагаме с всичко за това. Искам да съм в основата на организацията му, такъв шанс има веднъж на 300 години.
Васил внимателно слушаше и попиваше не само думите, но жестовете, нотките в гласа, тембъра, с който говореха оптимизаторите. Опитваше се да ги хване в лъжа, да усети фалш или нещо, което да му подскаже, че има нещо гнило. Не му се получи.
- А ти защо си тук? – попита сериозно Давидов.
Васил го погледна намръщено и замислено:
- Защото всички сте прави.
Професорът изпъна ръка и погледна очаквателно психиатъра. Давидов го гледаше в очите и се опитваше да разбере какво се случва в главата на Васил. Не беше предполагал, че подобни въпроси въобще ще възникнат.
- Има ли нещо друго, което те безпокои? – попита Давидов.
- Щом го правим за идеята – не.
Давидов постави Идеологията на Оптимизацията в ръката на Васил. Сядайки на мястото си, психиатърът погледна към Вирту, който кимна одобрително:
- Съвестта ни е чиста – заключи доволен консултантът.
В следващите два часа обсъдиха прогреса си досега. Нещата вървяха много добре, ако се съдеше по разпространението на опорните точки. Шмит показа статистики, според които първият етап на кампанията е покрил 20% от населението на Преславия. Привържениците, по нейни сметки, бяха около 8%, което гарантираше 4% на изборите, тоест влизане в парламента. За начало на партизанска кампания резултатът бе повече от добър.
Тенет разказа накратко, че Никълс и Омайниченко са изпаднали в параноя и е започнал да прави комбинация с Волф, без да уточнява подробности. Предупреди всички, че ако не са под наблюдение, то съвсем скоро ще бъдат. Посъветва ги да не параноясват, а точно обратното – да се държат максимално естествено, без да правят глупости.
Вирту сухо описа срещата с Гарфийлд. Говорил и с партията на зелените, както и с няколко профсъюзни лидери. Всички се съгласили с предложенията, които направил. Очаквал политиците в някакъв момент да се отметнат от обещанията си. Имал на ум няколко сценария, по които да отиграе предателствата им.
Дойде ред на Васил, който направи кратко встъпление за проблемите със статистиката и колко е важно да се знае истинското положение на нещата. Синтезира разговорите по темата, които бяха водили преди. Получи одобрителни кимания, което го окуражи да изложи идеята си. Накратко казано ставаше дума за показно на това как работи оптимизацията в рамките на самото движение. Постоянно гласуване за нещо, постоянни кампании, постоянно предизвикване на дискусии, водещи до реални резултати. Даде за пример избор на цвят, а после на герб за движението. Призиви за активни действия у хората - почистване на стени от плакати, освежаване на детски площадки и други подобни. Но с една огромна, кардинална разлика от кампаниите, които правеха политиците. Никой от Кръга на оптимизаторите нямаше да присъства и да си прави реклама по време на акциите. Нито щеше да се вкарва някакъв ресурс. Целта бе хората да усетят силата и отговорността, когато са едно цяло, без никой да се снима до тях, сякаш са маймуни в зоопарк. „Даваме им тласък сами да направят нещо хубаво, без да искаме нищо в замяна“, обясняваше Васил.
Естествено, „нищо в замяна“ бе много силно казано. Сайтът на оптимизаторите трябваше да се превърне в платформа, на която да се пускат съответните кампании, а който искаше – можеше да качва снимки или видеа от резултата. Ако не ги постваше там, със сигурност щеше да го направи в социалните мрежи. Тази активност, според Васил, бе много по-добър показател за подкрепа, отколкото каквато и да е социология: „Щом са излезли и са почистили графитите на улицата си, значи ще направят и по-малкото усилие – да гласуват за нас“.
Последва обсъждане на това как да се борят с троловете, които неминуемо щяха да се появят. Достигнаха до извода, че най-добрият вариант е въобще да не се дава възможност за водене на спорове в платформата. Всеки щеше да може да си казва мнението и предложението, но никой нямаше да може да го коментира. Единственото мерило за одобрение или отрицание, щяха да бъдат плюсове и минуси. Шмит доразви идеята, като обясни, че с такова пресяване е възможно да се направи карта на мненията по даден въпрос. Тоест да се видят най-популярните мисли „за“ и „против“ и в последствие те да бъдат поставяни за широко обсъждане.
Кръгът на оптимизаторите разпалено започна да разнищва идеята, в която видяха голям потенциал. Вирту оцени особено високо съзидателната й част.

Заводите на Иларт Лотар представляваха огромен комплекс, приличащ на град. Халетата, проектантските бюра, офис сградите бяха обширни и просторни. По улиците между тях имаше светофари, пешеходни пътеки и всички атрибути на нормалната градска инфраструктура. Разликата бе, че абсолютно всеки човек тук, дори сервитьорите в заведенията, чистачките и градинарите имаха специално ниво за достъп до информация.
Входът в Уриил се осъществяваше чрез масивни КПП-та, заградени от бетонни блокове, противотанкови таралежи, бариери и препятствия, прибиращи се в асфалта. Градът не се виждаше на нито една общодостъпна сателитна карта, а подходите към него се контролираха в радиус от десетина километра.
Тук бурно се развиваха перспективните направления в индустрията на Преславия. Освен с военното производство, проектантските и изследователски центрове се занимаваха със създаването на нови материали, химични съединения, лекарства, аграрни култури и какво ли още не. Единственото, което липсваше, за да може да се каже с чисто сърце, че Уриил е мека на съвременната наука, бе производството на достатъчно актуална електроника.
Причината за изоставането бе прозаична – Лотар се усети прекалено късно. Като човек, занимавал се със строителство през целия си живот, след излизането от затвора, той се хвърли да създава нови материали. Благодарение на държавната помощ, осигурена от Никълс и Омайниченко, създаде цял изследователски център. Когато започна да снабдява с нови строителни смеси и материали почти целия свят, центристите предявиха претенции към успеха му. Направиха го достатъчно умно и не го караха да плаща повече от преди, а го принудиха да купи старото оръжейно производство. Две години по-късно първият нов модел БТР успешно мина всички изпитания и постъпи в армията. Последваха и множество чуждестранни поръчки.
Новото производство наложи създаването на конструкторски бюра и изследователски центрове, които да изобретяват по-леки, здрави и рентабилни за производството сплави. Вече създадената научна база подтикна Лотар към разширяване. Така освен сплави за брони на танкове, се търсеха материали, които да имат висока устойчивост при фрикция за двигателите и другите механични части. Без да усетят в Уриил започнаха да търсят заместители на оптичните влакна, създаваха в пъти по-ефективни кабели за електропреносната мрежа и експериментираха активно с всичко от коноп до водород.
Разширяването на града доведе до нуждата от изграждането на инфраструктура, съответно се появи изследователски център за пътни настилки. Много удобно в случая бе, че новите смеси се тестваха както в естествени градски условия, така и на изпитателните полигони за тежките машини. Последва развитие на аграрната промишленост и още много неща.
Уриил бе синоним на „научно и икономическо“ чудо. Никой, никъде по света, не бе успял да създаде толкова много, толкова разнопосочни и толкова успешни производства на едно място. Естествено, че нищо от това не би било възможно без любезното съдействие на центристите, които наливаха огромни държавни средства срещу скромните 10%. Въпреки това Лотар правеше огромни печалби и вече не зависеше от тях. Държеше ги близо до себе си, защото на собствен гръб бе усетил какво значи да се окажеш в немилост от държавата.
Сега бе насочил цялата си огромна енергия в една единствена посока – електрониката. За да може да осигури всичко необходимо, както обичаше, създаде конструкторско бюро, в което събра най-добрите инженери и учени на Преславия. Снабдяваше ги с какво ли не, за да работят, но прогресът бе прекалено бавен. Ясно бе защо – не можеш за две-три години да настигнеш конкуренцията, която се е развивала 40. От друга страна, Лотар не бе сред най-търпеливите. Затова постоянно търсеше варианти да скъси пътя на еволюцията и да я превърне в революция. Досега винаги му се бе получавало.
Поредната стъпка в тази посока бе привличането на истландските производители на военна електроника. Иларт лично отиде на летището, за да посрещне новите си колеги. Още докато слизаха по трапа на самолета, фиксира нужния му човек. Инженерите бяха типични представители на вида си – ведри и заинтересовани, а директорът на производството - намусен тип. Персонажът, който привлече Иларт не показваше нищо освен една много специфична, но и издайническа смесица на поведения. От една страна се държеше достолепно и горделиво, от друга – погледът му бе крадлив и постоянно бягащ. Типичен чиновник, който се надява да се продаде скъпо.
От летището кортежът от петнайсетина леки коли и бусове се отправи директно към Уриил, където Лотар лично показа на новодошлите работното им място. Техниката за оборудването му вече пътуваше с влакове към Преславия. После ги заведе до няколко десетки нови едноетажни къщи, към които бе направен път и изградена цялата инфраструктура. Строежът на новия квартал бе отнел месец. Бизнесменът им разказваше за техниката, с която къщите са били принтирани, за това, че всичко в тях се преработва, дори основите им. Докато впечатляваше инженерите с невероятно оптимизирания работен процес, който е успял да организира, хвърляше по едно око и на Тери – официалният представител истландското министерство на промишлеността. Преценяваше как да подходи към него и колкото повече наблюдаваше 40-годишния мъж, носещ обикновен костюм, обикновени обувки, но златна щипка за вратовръзка и часовник за 25 хиляди, толкова повече му се изясняваше баналната природа на този човек.
След като остави новодошлите да се настанят, Лотар се върна в офиса си и се зае с работа. След около четири часа секретарката му, ниска жена с много строг вид, който се подчертаваше от идеално опънатия кок на главата й, донесе разпечатките от разговорите на новодошлите. Бяха разделени в две папки. Едната доста дебела, бе надписана „Обикновени“, втората със съдържание от едва три страници – „Важни“. Както очакваше, във втората имаше само един разговор - между Тери и Андреев. Иларт се учуди и поласка, че автократът бе поел лично контрола над ситуацията. Прочетеното погали егото му още повече. Чиновникът трудно скриваше възхищението си от условията в Уриил. Обещаваше, че ще направи всичко възможно да събере максимално голям обем информация, както и при първия знак за нещо нередно, ще съобщи на Андреев.
На празничната вечеря Лотар бе поставил Тери на своята маса и се бе погрижил да има максимално количество различен алкохол. Към края на вечерта, когато официалната част бе приключила и повечето хора вече бяха пияни, бизнесменът дръпна Тери настрани и го заговори приятелски:
- Надявам се, че следващата година ще бъде успешна за всички ни!
- И аз, господин Лотар! Вие сте прекрасен домакин!
- Чак „прекрасен“ – мустакът на Иларт се опъна в усмивка. – Отдавна съм разбрал, че не само добрата работна среда е мотивация. По-важно е хората да разберат перспективите си.
- Така е, така е! – съгласи се охотно Тери – За жалост в Истландия няма хора като вас.
- Нека си говорим на „ти“ – усмихнато отговори Лотар. - Струва ми се, че всяка държава трябва да си има по един такъв инкубатор. Сам виждаш, че аз просто организирам, останалото го правят хората.
- Но без вас… теб, нищо от това нямаше да съществува.
- Това е двустранен процес, аз получавам нещо и също така давам, разбираш ли? Ето, например с вашия президент сме добри приятели, естествено, разделяме това от бизнеса, но си помагаме.
- Той говори с голямо уважение за вас! – послъга Тери.
- Надявам се да е така, особено когато става дума за разбота. Важно е всички да са наясно с интересите си.
Тери погледна замислено към Иларт и схвана, че бизнесменът прекрасно разбира отношението към себе си и не го намира за ненормално.
- Такава е играта… - отговори чиновникът.
- Точно така – усмихна се Лотар и продължи. – И в тази игра оцеляват единствено практиците и реалистите. А ти си такъв човек.
- Така…
- Колко ще се задържи Андреев? – Лотар изстреля въпроса си толкова рязко, че Тери не успя да го осъзнае, преди да реагира.
- Хе-хе, няма да е… - чиновникът се усети и изплашено погледна бизнесмена.
- Точно така. А това, че си тук ти дава голямо предимство, далеч си от бурята. – Тери слушаше внимателно с поглед вперен пред себе си и кимаше едва забележимо. – Но можеш да превърнеш това предимство в нещо повече.
Чиновникът вдигна заинтересован и питащ поглед към Лотар.
- Освен офшорна сметка, която няма да има никаква връзка с теб, можеш да получиш и пост.
Като чу последното очите на Тери светнаха:
- Пост?
- Как ти звучи посланик?
Ченето на чиновника увисна. Бе подготвен да получи предложение за пари, даже бе преценил и под каква сума да не пада, но посланик и то в Преславия. За секунди в главата му се разигра сценарий, в който след две-три години става министър на външните работи, а после… За тогава мечтите му не бяха толкова смели. Когато дойде на себе си, се постара да си придаде максимално неутрален вид, но вече бе късно. Лотар видя каквото му трябваше.
- Ще направим така. След около две седмици ще продължим разговора – каза бизнесменът. – А сега си върши работата съвестно и както трябва.
Тери замига на парцали. Лотар усмихнато се изправи, потупа го по рамото и се отдалечи.

Кабинетът на Омайниченко представляваше футуристичен офис, намиращ се в административна сграда, построена в началото на индустриалната революция. Всичко вътре, освен черните мебели, няколко зелени и оранжеви лампи, бе бяло. Никълс го наричаше „психиатрията“, с което предизвикваше дяволит смях у заместника си.
Грубата фигура на Волф, седяща в тази почти стерилна среда изглеждаше неестествено, така се и чувстваше, с което доставяше удоволствие на Омайниченко. Генералът лично бе наминал да остави вечерната сводка на службите и рапортуваше.
- … в крайна сметка няма сериозни произшествия.
- Разбирам, благодаря ти – куртоазно се усмихна Омайниченко, с което демонстрира желанието си разговорът да приключи.
- Искам да сложа опашка на Тенет – продължи Волф.
Лицето на Омайниченко направи странна гримаса. Очите му направиха полукръг, спряха и погледнаха към бюрото. Бе наясно, че ще има продължение, но не очакваше да е такова.
- Щом искаш, действай – отговори вторият човек на центристите.
- Имаш ли нещо против? – попита Волф.
Погледът на Омайниченко се впи в генерала:
- Не, защо да имам против? Имате някакви разузнавателни неща, вършете си ги.
- Исках да те предупредя, че е възможно скоро да го сменя – Волф фиксира притеснението на Омайниченко и разбра, че Тенет не го е излъгал.
- Стига да не предизвикаш скандал и няма особени последствия, сменяй го – политикът вече бе сложил маската на безразличието, но фактът, че разузнавачът се консултираше с него го обезпокои не на шега.
- Добре, ще го заградя, обезвредя и сменя.
Волф нарочно натъртваше всяка дума в описанието на действията си, за да изнерви Омайниченко. Изпита садистично удоволствие, виждайки как клепачите му трепнаха три пъти.
- А ако не е тайна, какво ти е направил? – опита се да вкара разговора в по-спокойно русло политикът.
- Струва ми се, че върти двойна игра, но още не знам с кого.
- Разбирам, да ти помогнем с нещо?
- Не бих отказал медийна подкрепа при нужда.
- Имаш я.
- Благодаря.
- И аз.
Двамата се изправиха и без да си стискат ръцете Волф напусна помещението. Омайниченко го проследи с поглед, бързо извади малък черен телефон с копчета от джоба си, набра първия от трите записани номера и излезе на терасата.
- Имаме проблем с вълка и овчарката… Вълкът я е заобиколил и е тръгнал към кошарата.

- Разбирам, значи трябва да пуснем най-дръгливата овца, за да го нахраним – усмихнато отговори Никълс, затвори сгъваемото си телефонче и се обърна към Муляр. – Кой би помислил, че в държавното управление можеш да говориш за дръгливи овце?
- Този свят успява да ме изненада всеки ден – усмихна се в отговор заместничката на Гарфийлд.
Обядваха в любимата кръчма на Никълс. Седяха в сепаре, където не можеха да бъдат снимани от папараци, в изцяло изпразненото заведение, а не в задната стаичка за преговори.
Муляр бе изнесла своя доклад на тема „Гарфийлд има признаци на деменция и носи памперси за възрастни, затова не се занимава с политика“ и отговаряше на задължителните уточняващи въпроси:
- Не, с Маркс няма нищо общо. Той самият ни мрази в червата след онова интервю в централата, което отказахме в последния момент.
- Да, сещам се – доволно се захили Никълс. - А с Волф някакви контакти имало ли е?
- Не – учудено го погледна Муляр, - защо да има с Волф?
- Питам – замислено отговори Никълс.
- Както ти казах, опитва се да сплоти малките партии, но не му се получава. Не виждат смисъл договарят с него, защото скоро ще умре.
- А ти?
- Какво аз?
- Когато той… - Никълс многозначително погледна към пода.
- Няма да стигне до ада. Ще спре на втория метър, атеист е.
Премиерът се засмя:
- Знаеш какво те питам. Няма ли да заемеш мястото му?
- Не знам, всички го чакат, кой знае какво ще стане после. Кандидати много, а мястото е едно…
- Ако спечелим изборите, ще го заемеш – усмихна се Никълс и получи скромна усмивка в отговор. – Винаги съм се чудил какво е видял в теб, че те държи толкова близо до себе си.
Муляр повдигна вежди:
- Потенциал?
- Възможно ли е да сме толкова различни с него, но да виждаме едно и също?
Муляр се усмихна смутено, след което извади тефтера си и започна да изрежда датите и часовете на следващите срещи на Гарфийлд. Никълс доволно слушаше и искрено се радваше, че е успял да вкара толкова полезен човек в редиците на врага. Чувстваше се горд и в същото време обезпокоен след разговора с Омайниченко. Факт беше, че искаше войната между Волф и Тенет, но генералът явно бе надушил откъде духа вятърът. Бе прекалено рано за това. Прекалено рано.
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 25 ноември 2021, 01:02

9.
Думата „Оптимизация“ стана най-търсената в интернет осем месеца преди изборите. Мрежата гърмеше, а посланията от личния блог на Давидов ставаха все по-гледани. В едно от видеата си психиатърът бе призовал поддръжниците да гледат на всички новини и събития от гледна точка на оптимизацията. Това се превърна в ад за медиите. Под всичко, което качваха в интернет бушуваха яростни дискусии. Шефовете на издания и телевизии, които бяха близки с властта дадоха директива „никаква оптимизация под каквато и да е форма“. За техен ужас, вече не налагаха дневния ред на общественото мнение. То избуяваше само и бе невъзможно за контрол или смяна на фокуса.
След гласуване на сайта, за лого на Оптимизацията бе избран вертикален овал с две обърнати нагоре, готови да поемат бъдещето, длани. Активността, която проявяваха хората, растеше с всеки изминал ден, а теорията на Васил се оказа правилна. За лого бяха гласували малко повече от 150 000 души. На първия призив за освежаване на детските площадки бяха излезли 10 000. На втория – почистване на стари обяви от дървета, входове, стени и други – 15 000. Времето между двете събития бе четири дни.
Властта не знаеше как да се държи срещу подобен тип кампания. Не можеш да ги осъдиш, нито да ги оплюеш, защото правят добро, без да пречат на никого. Не можеш да забраниш някоя акция, защото извършва дейност, която по идея би трябвало да прави Общината. Бяха в патова ситуация, от която не виждаха изход. Разбира се, опитаха да заличат думата „оптимизация“ от речника си, като я замениха с „осъвременяване“, но това не помогна много. Дълго умуваха дали да не изпратят прокурори у Давидов и да го арестуват за „действия срещу конституционния ред“, но той стана популярен толкова бързо, че изпуснаха момента. Сега подобен опит щеше да изглежда като репресия. Малко по-късно решиха, че няма защо да цензурират оптимизацията, а точно обратното – да я опровергаят. Вдигнаха забраната за споменаването й в медиите и всички остриета на центристите се включиха в дружното й неглижиране и оплюване. По-изтънчените коментатори и анализатори разясняваха утопичната й същност. Засега нямаше резултат. Властта не знаеше какво да прави, за да се запази.
Опозицията, от своя страна, също бе поставена в ъгъла. От една страна центристите не даваха никакво поле за маньовър, от друга оптимизаторите я вкарваха в кюпа с властта. Гарфийлд не разбираше как стана така, че след десет години малцинство и опозиция, социалистите понасят същия ущърб като управляващите. Беше абсурдно.
В тази ситуация лидерът на свободните социалисти за пореден път бе събрал шефовете на по-малките партии и заедно се опитваха да измислят начин, по който да използват ситуацията. Срещата се бе проточила, консенсус не се намираше, а някои от политиците откровено не разбираха, защо Гарфийлд не желае да атакува оптимизаторите. В крайна сметка той не се сдържа и се разкрещя:
- Ако ги атакуваме, ще потвърдим тезата им, че сме същите като центристите! Не разбирате ли, че се целят във всички?! Искат да унищожат партийната система! Искат да унищожат нас!
- А ние сме като слепи кученца… - каза лидерът на земеделската партия, хванал се за главата, подпрян с лакти на масата.
- Да! Как е възможно да сме толкова зле, занимаваме се с политика цял живот! – добави дама с къса руса коса, представител на малка социалистическа партия.
- Ей така! – не издържаше Гарфийлд, мразеше самобичуващи се ревльовци, умеещи само да повтарят едни и същи мантри. – При всички положения не трябва да пипаме оптимизаторите, ако го направим ще се закопаем сами.
- Според мен – обади се Муляр, която седеше тихо до шефа си през цялото време, - единственото, което можем да направим е да ги изкопираме.
Гарфийлд леко обърна глава към нея, с поглед забит в бюрото, подканяйки я да продължи:
- Кампанията им е построена на въвличане на електората чрез активни действия. В това отношение, нашият ресурс е много по-голям от техния. Можем да вдигнем земеделците, можем да вдигнем част от администрацията, да пробваме отново с шофьорите на ТИР-ове. – Гарфийлд я слушаше и кимаше с лека усмивка. – Така, за разлика от оптимизаторите, ще покажем на хората, че можем да им дадем реални придобивки, а не да ги накараме сами да си изчистят дворовете.
- С техните камъни по техните глави! – възкликна въодушевено дамата с русата коса, с което предизвика тежка въздишка у Гарфийлд.
Последва ритуален търг за това кой ще координира и контролира действията на широката социалистическа коалиция. Всеки представител описа влиянието си, броейки поддръжниците като добитък. Пазареше се за това какви усилия трябва да хвърли, за да ги изкара на улицата. Въз основа на това се обсъждаха министерски и други административни постове.
Гарфийлд и Муляр стоически издържаха неграмотността, откровената глупост и неумението да смятат на своите коалиционни партньори. Особено дразнеща бе амбицията на всеки един от тях да се изкачи колкото се може по-близо до върховете на държавното управление. Единственото, което ги разведряваше бяха ситуациите когато двама партийни лидери искаха един и същ пост. Приличаха на много любезни баби в градския транспорт, които се убеждават взаимно коя е по-достойна да седне на единственото свободно място. Дори не сещаха, че има и други автобуси, където могат да настанят трътлестите си телеса. Първите няколко спора свободните социалисти наблюдаваха с удоволствие, но скоро им писна и започнаха да ги решават бързо – предлагайки постове със същата значимост, но в различни ведомства.
Случващото се бе абсолютно безсмислено упражнение, защото още от самото начало на всички им бе ясно, че Муляр ще е човекът, координиращ действията на всички преди изборите. А след тях, в зависимост от баланса на силите, преговорите щяха да се повторят. За Свободните социалисти ситуацията бе още по-глупава, защото договорката им Вирту с всеки изминал ден ставаше по-ценна и едновременно с това по-унищожителна.
След срещата, на път към партийната централа в буса, с който се придвижваше Гарфийлд заради количката, той похвали Муляр:
- Хитро, много хитро!
- Нямаме друг избор. Още повече, че Никълс няма да го очаква. Мисли, че вече полудяваш.
Гарфийлд се засмя:
- Така ли? Какво друго му каза?
- Че носиш памперси.
- За катетъра знае ли? – усмихна се криво старият социалист.
- Не – отговори Муляр, поглеждайки едва забележимата черна тръбичка, излизаща от джоба на панталона на шефа й и скриваща се в кожената чанта, окачена на гърба на количката. – Едва ли някой знае.
- Да не реши да ми организира вътрешен преврат?
- И кого мислиш, че ще постави на твое място? – усмихна се Муляр.
- Наследницата ми!
Гарфийлд вдигна кокалестата си ръка към лицето на Муляр и нежно я погали с опакото на пръстите по бузата.
- Единственото, което ме безпокои е, че след изборите тези идиоти отново ще изкарат хората си да протестират – продължи Муляр.
- Едва ли – замислено отвърна Гарфийлд, поглеждайки през прозореца. - Ще изразходват целия си ресурс преди това. А и какво ще постигнат, според теб, за хората със сегашните протести?
- За тях – нищо – усмихна се Муляр, - но ще отвлекат вниманието на Никълс, Омайниченко и Волф.
- … от което ще се възползваме ние – довърши мисълта й Гарфийлд.

Петър спря прожекцията и се обърна към Васил, който гледаше с тънка усмивка:
- Харесва ли ти?
- Странно е, много е странно – диктаторът мигна бързо, сякаш излиза от транс. – Не знаех, че толкова ги е било страх от нас.
- А не е трябвало ли? – усмихна се Петър.
- Сега знам, че е, но тогава… - Васил се отпусна във фотьойла. – Тогава просто се радвах на успехите, на свободата, която имах. Беше опияняващо, нито преди, нито след този период я усещах така.
- Не ти ли липсва този типаж? – попита Петър с тънка усмивка.
Васил го погледна замислено:
- Не. След тях дойдоха много по-трудни личности, но бяха много… Зверски по-ефективни – домакинът повдигна вежди, приканвайки Васил да обясни какво има предвид. – Ресурсът им не беше партиен. Интригите, жестокостта и кръвожадността им не теглеха нагоре париите, а хората, които представляваха.
- И когато трябваше, използваха същите тези хора в свой интерес?
- А кой във властта не го прави? Поне интересите на оптимизаторите бяха по-близки до народните, отколкото тези на политиците.
Петър кимна леко в съгласие.
- Виждал си ги всичките, каква е разликата, според теб? – сериозно попита Васил.
- Половината царе даже не знаеха защо точно на тях им се е паднало да управляват. Императорите говореха за съдбата, а политиците ми рецитираха речи, скучна работа.
- Не ми отговори.
- Разликата е, че всички ваши, без изключение, знаеха какво правят.
Васил присви очи:
- Тоест не са се оправдавали за нищо?
- Точно така – усмихна се Петър.

Маркс пушеше трета поредна цигара на терасата на апартамента си и трескаво разсъждаваше, наблюдавайки гледката - стари керемидени покриви. Злорадството и желанието за мъст засега губеха битката с принципите му. Боят в главата му периодично се прекъсваше от виковете на Тереза, която си събираше багажа и периодично излизаше на терасата и му кресваше, че е негодник.
Допуши третата цигара, влезе в апартамента, приближи се до жена си и понечи да я успокои:
- Шибано копеле! Кариерата! Кариерата! А ние?! Шибаняк!
Замахна да му удари шамар. Той хвана ръката във въздуха и я стисна силно, карайки Тереза да млъкне и да се свие. Гледайки я в очите журналистът каза спокойно:
- Не е за нас, така че спри да истеризираш. А без тая кариера, която толкова мразиш, нямаше даже да ме погледнеш. Така че или бъди истинска жена, или си обирай парцалките, но тоя път завинаги!
Пусна я и спокойно се върна на кухненския плот, за да разгледа отново съдържанието на анонимния плик, който бе получил по пощата. Жена му го проследи шокирано, седна на дивана и впери поглед в пода.
В плика имаше компромат за Омайниченко. „Компромат“ бе меко казано. Трансфери към офшорни банки, последният от които бе за 5 милиона от фирма, близка до Лотар. Десетки имоти, собственост на роднините на политика, закупени по време на активната му политическа кариера с пари, дошли неизвестно откъде. Стенограми на телефонни разговори, в които караше държавни органи да натискат предприемачи и шефове на институции. На всяка страница пишеше име на файл, на който е разговорът, явно записите бяха на флашката в плика. Снимки на Омайниченко от оргии, които сам е организирал с проститутки от всякакъв вид и пол.
Маркс разлистваше страниците и осъзнаваше, че в ръцете си държи края на кариерата на един от най-силните политици в държавата. Естествено, искаше му се да покани Омайниченко на дълго интервю и след втория банален въпрос да започне методично да го разхожда по компромата. От друга страна, не можеше да постъпи по този начин. Идеята, че някой го смята за пощенска кутия за помия го подразни и обиди. Да, наистина мразеше властта след нескопосания й опит да го сплаши, но той не бе като нея. Затова можеше да си позволи критиките.
Водещият остави папката на плота и се замисли. Пред себе си имаше два очевидни варианта: или да унищожи Омайниченко на живо в национален ефир, или да не се меси и остави нещата да се развиват самостоятелно. Развитие със сигурност щеше да има. Щом ги бе пратил точно на него, изпращачът нямаше да се успокои, докато не види материалите навсякъде.
Обърна се и видя Тереза седнала на дивана, с леко размазан грим, все още вперила поглед в пода.
- Реши ли?
Тя вдигна бавно объркания си поглед. Когато очите им се срещнаха нещо в нея се промени. Маркс видя как празнотата и страхът изчезват и на тяхно място се появява увереност. Изправи се, приближи се до него и му заби звучен шамар:
- Следващият път, когато си помислиш да ми причиниш болка, ще те убия.
- Прости ми – наведе глава Маркс.
Тя го прегърна и му прошепна:
- Ти ми прости.
Постояха така десетина секунди и журналистът й каза:
- Виж какво е.
Тереза го стисна силно, след което отиде да види съдържанието на папката. Колкото повече четеше, толкова повече ченето й увисваше:
- Какво ще правиш? – попита тя.
- Ти какво би направила?
Двамата се гледаха в очите:
- Това, което би направил ти.
Маркс се приближи до съпругата си, погледите им потъваха един в друг, нежно обгърна лицето й с длани и се целунаха. Той подпря чело на нейното:
- Добре.
Извади телефона си и набра един от номерата:
- Господин Омайниченко, радвам се, че ми вдигате… И аз не съм си мислил, че ще ви се обадя толкова скоро…

Адриана Шмит и Вирту се намираха в офиса на консултанта. Помещението бе просторно, обзаведено с мебели от Викторианската епоха, имаше пълна библиотека, разпростираща се по цялата стена – от вратата до бюрото на Вирту. Стените бяха покрити с масивна, тъмнокафява ламперия, на която бяха окачени карти. Имаше и огромен глобус до единия от фотьойлите. Прозорците бяха високи от пода до тавана и автоматично се затъмняваха дотолкова, колкото слънцето да не пречи. Симбиозата между старовремския дух, който поемаше в себе си, всеки влязъл в помещението и новите технологии бе изтънчена. Бе нужно известно време, за да се осъзнае и възприеме. Едно на ръка прозорците, на мястото на компаса в една от стенните карти, при вглеждане се виждаше окото на проектор. Капакът на компютъра на Вирту имаше калъф от кафява кожа, явно поръчков и така се вписваше в обстановката. Самият консултант, седящ на огромния си стол, приличаше на сив кардинал, деликатно, но здраво държащ юздите на цяла империя.
- Докато Маркс го разкатава… - започна финалното изреждане на стъпките Вирту.
- Ние го раздухваме в социалните мрежи с линкове към живото предаване – продължи Шмит.
- Големите сайтове го подхващат… Залагаме въпроса „кой“ е пуснал компромата.
- Пускаме парчета от предаването, линкове към сайтовете. Веднага започваме да правим мемета, тик-токове и гаврещи клипчета.
- Нашите медии чакат Омайниченко пред студиото на Маркс.
- Снимките и видеата от бягството му се разпространяват. В същото време „неофициални източници“ съобщават, че компроматът е пуснат от Волф.
- Стартираме кампанията „Избери професионалист, не политик“ – завърши доволно Вирту.
Спогледаха се и доволни от така нахвърляния план се усмихнаха един на друг.
- Нещо за пиене? Чай, кафе, вода, сок? – предложи Вирту.
- А нещо… по-така? – повдигна вежди Адриана.
- Не пия алкохол, затова не държа – с известно назидание отговори консултантът.
- Кафе! – усмихна се интернет милиардерката.
Вирту с очевидно задоволство се изправи, приближи се до една от стените, натисна леко ламперията и тя се отвори. Бе толкова фино и добре направена, че тайната врата нямаше как да се забележи. Влезе в кухнята.
Адриана обходи с поглед офиса и оцени абсолютния перфекционизъм, с който бе аранжирано помещението.
- След малко ще е готово – Вирту вече се бе върнал и я наблюдаваше с неприкрит интерес. – Надявам се, че ти харесва.
Шмит се притесни от проницателния поглед на гологлавия сух мъж и се намести в стола си.
- Да, почти налудничав перфекционизъм – отговори тя с по-строг от обикновеното тембър.
Вирту се усмихна:
- С всичко съм така – приближи се до бюрото и седна на плота. - Не се безпокой, нямам интерес.
- Радвам се да го чуя – усмихна се Шмит. - Интересно ми е как са успели да те навият да участваш в тази история.
- Следя Давидов от втората му седмица в интернет, писах му на шестия месец, обсъждахме различни неща, общо взето сам се навих.
- Тоест си за идеята? – с известна нотка на недоверие в гласа попита Шмит.
- А ти не си ли? – усмихна се широко Вирту, показвайки острите си сиви, вълчи зъби. След което повдигна вежди, обърна очи към вратата и вдигна пръст. – Готово е!
Шмит се заслуша и наистина чу едва доловимо кипене. Консултанът се скри в кухнята и минута по-късно се появи, носейки сребърен поднос с две чаши кафе, захарница и каничка с мляко. Подмина Шмит и се отправи към дивана, поставяйки подноса на масата.
- Ела тук да ми разкажеш какво вдъхнови теб да се захванеш с промяната на света!
Шмит се премести, сипа лъжичка захар, малко мляко в кафето и се обърна към Вирту:
- А ти какво смяташ, че ме е вдъхновило? – Адриана приближи чашата до устата си.
- Искаш министерски пост, в последствие да монополизираш дигитализацията и резултатът ще бъде тоталната ти власт – отговори все така усмихнат Вирту.
Шмит се задави с кафето.
- Даже не знам какво да кажа – отговори тя, оставяйки чашата на масичката.
- Няма нужда да казваш каквото и да е. Няма да ти преча, Адриана, ти си вторият най-голям професионалист, когото познавам. А първият не е на наша страна.
Шмит погледна Вирту объркано:
- Не разбирам, нали беше идеен? Ако си прав, би трябвало да ме мразиш.
- Точно защото съм идеен, прекрасно знам, че идеята не стига.
- Значи и ти имаш нещо на ум?
- Огледай се, досещаш се с какъв ресурс разполагам…. – Шмит кимна. - А съм извън играта от дванайсет години. Взел съм всичко от живота, искам да остана в историята.
Шмит се усмихна:
- Идеен с мераци да остане в историята, опасна комбинация.
- По-опасна ли е от красива милиардерка с ум като бръснач, виждаща много повече отколкото показва?
Двамата се засмяха.
- Жалко, че не пиеш, в този момент трябваше да си кажем „Наздраве!“ – засмя се Шмит, с което предизвика още по-широка усмивка у Вирту.
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 02 декември 2021, 01:04

10.
Празникът на университета бе едно от най-големите събития в светския календар на Преславия. Причината, естествено, не бе в невероятната жажда за знания у популярните и богатите, а добрата стратегия на ректора, който на почти 70 години излъчваше енергията на 30 годишен. Човекът бе положил огромни усилия да вкара учебното заведение в топ 10 на континента, използвайки всички правди и неправди. Наистина се стараеше да привлича най-добрите преподаватели, които ако не работеха постоянно в университета, често провеждаха курсове в него. В същото време раздаваше щедри подкупи на съставителите на класации и оценителите на учебния процес. Влагаше много в имиджа на институцията, разгласявайки всичко, дори най-дребните успехи на възпитаниците и преподавателите. Използваше връзките и положението си, за да намира работа в администрацията на „най-заслужилите“ студенти. Не се свенеше да иска и дарения от богатите родители.
Самите празненства бяха разделени на две части – официална, където се държаха скучни речи, които минаваха за вдъхновяващи. Различни ритуали тип поднасяне на венци пред паметника на основателя и патрона, шествие по улиците на Кръглата столица. В тях участваше всеки, който иска. Втората бе мащабен бал, на който присъстваха всички популярни и богати личности на Преславия. Повечето от тях бяха завършили този университет, а сега отрочетата им вървяха по същите стъпки. Събитието бе пир на изобилието за светските хроникьори, които коментираха скъпите коли и тоалети, с които се появяваха гостите. Другият лагер смяташе, че балът е порнография, недопустима за катедрала на знанието, особено наблягайки на социалната сегрегация, недопустима за университет. Ректорът не смяташе така, поради простата причина, че благодарение на политиката си, успяваше да докара почти двойно повече пари в касата на повереното му учреждение.
Политиците също не пропускаха възможността да присъстват на събитието. По-низшите ешелони го използваха, за да завържат нови познанства, по-висшите – за чист ПР. Никълс бе неотменен гост на бала и дължеше огромна част от кариерата си на него. Точно тук преди петнайсетина години се бе запознал с тогавашния лидер на центристите и след дълъг разговор, се оказа на средно ръководно ниво в партията. Неформалната обстановка предразполагаше към по-откровено общуване и той я използваше, за да иска подкрепа, прави предложения и заплашва нужните хора. Такава бе последователността на поведението му откакто взе властта. За негово съжаление, заплахите работеха все по-трудно, което тази година го накара да преосмисли тактиката. Нямаше никакво намерение да смекчава тона, но искаше да се покаже като покровител на науките и знанието. Затова правителственият фотограф се стараеше да запечата всеки разговор с преподавател или студент, който премиерът води. Така, без да се усети Никълс стигна до Васил.
- Радвам се да видя един от най-младите професори на Преславия! – каза усмихнато Никълс, потупвайки Васил по рамото.
- Господин премиер! – също усмихнато отговори професорът.
- Гледах последното ви участие при Маркс, и колкото и да ми е тъжно да го призная, без Омайниченко предаването се получи доста интересно.
Васил се засмя от сърце:
- Маркс е прекрасен водещ, особено когато няма гости в студиото.
Препратката към разгромния за центристите ефир накара усмивката на Никълс да замръзне за миг, което не убягна на Васил, но моментално върна блясъка си.
- Талантливият човек е талантлив във всичко – отговори все така развеселено Никълс и побърза да смени темата. – Професор Крумов, след известно време ще ходим на празненствата в Кралство Вулчурия. Доколкото разбрах, ще има покана и за вас, а и аз бих се радвал да сте част от официалната делегация.
Леко шокиран, Васил повдигна вежди, не знаеше нищо по въпроса:
- Нямам никакви покани – объркано отговори той. - Разбирам, че любезността ми ви се е сторила приветлива, но това е измамно усещане – иронията на професора искрено разсмя Никълс.
- Въпреки слуховете, нямам проблем, когато професионалисти имат оплаквания от управлението ми. Имам проблем, когато предприемат активни действия срещу него – усмивката на премиера бе все така широка, което накара Васил неволно да го асоциира с Жокера. – За щастие, не сте забелязан в подобни изпълнения. А за поканата, получихме предварителния списък от посолството.
Васил повдигна вежди и се усмихна широко:
- С най-голямо удоволствие ще дойда! Винаги съм искал да видя представлението на живо!
- Прекрасно!
Никълс подаде ръка на Васил, който я стисна и правейки крачка напред премиерът завърши:
- Вземете си и смокинг, ще сте на вечерята с краля!
Ченето на Васил увисна от тази новина, а Никълс доволен, че най-после е успял да внесе смут у професора, се запъти към стоящия наблизо посланик на Истландия.
Вечерята с краля на Вулчурия бе едно от най-големите събития в политическия свят, защото се случваше веднъж годишно и на нея присъстваха два типа хора. Първите бяха стари, утвърдени политици, бизнесмени и учени, а вторите – перспективни такива. Носеха се слухове за това как се попада в списъка, но бе ясно, че самият Иденуар лично одобрява гостите. И ето, че по някакви неведоми за него причини, Васил бе влязъл този списък. Професорът излезе от ступора и усети тежък поглед на гърба си. Беше Адриана, облечена в прекрасна, спускаща се по тялото й рокля с лазурен цвят. Тя деликатно с ръце му показа как разгръща книга и професорът разбра, че ще обезчестят библиотеката. На един от балконите на залата, зоркият поглед на Тенет не пропусна този едва забележим знак и се усмихна доволно.

Паркът на Орловия дворец, останал непокътнат 80 години след падането на монархията в Преславия, бе едно от любимите места на Маркс. Алеите, старовремските светилници и постройки го пренасяха в епохата на дворцовите интриги, братоубийства и вековни традиции. Когато беше ученик и четеше уроците за преславските царе, винаги намираше нещо недоизказано. В тези моменти в главата му се появяваше корона, чиито блестящи диаманти заслепяваха търсещите истината очи.
Още тогава обичаше да се разхожда в дъното на парка, където бяха постройките на персонала. За негово съжаление, тогава можеше да ги гледа само отдалеч. Сега, след като бе изчел стотици книги, разговарял с десетки историци и свидетели на онези времена, знаеше със сигурност, че наистина те са по-интересни. В кората на един от дъбовете до обора, едва забележимо, се виждаше издълбано сърце, а в него буквите „М + В“. Това бе единственият знак за любовта на император Мирчу II и перачката Виолета, останал 250 години след смъртта им. До една от къщите на прислугата, имаше мозайка от малки павенца с размер три на пет метра. Наредена бе от крал Епифан, когато е бил на осем годинки. Майка му, княгиня Ираида, мразела увлечението на сина си постоянно да строи и измисля някакви неща. Затова един от учителите тайно му разрешавал да го прави далеч от двореца. Двайсет години след като бе наредил мозайката, Епифан осъществи почти цялостната електрификация на Преславия.
Маркс обожаваше това място, не само защото всеки камък имаше история, а защото бе забранено за посетителите на парка. Той получи разрешение да се разхожда тук, след като взе интервю от директора на двореца, който отдавна бе музей. Сега, докато очите на цяла Преславия бяха вперени в университетския бал, журналистът се разхождаше заедно с Омайниченко. Тъмните им фигури се движеха бавно в мрака, необезпокоявани от никого, скрити от чужди очи.
Политикът мълчеше от петнайсет минути и бавно крачеше до Маркс, който го изчакваше да излезе от шока. Очите на Омайниченко запулсираха от напрежение, след като видя съдържанието на папката, връчена му от журналиста. Въпреки огромните усилия, които бе полагал, за да опази тази информация се бе провалил. В главата му се въртяха потенциалния съставител и поръчител на компромата. За първия нямаше съмнение – Волф. Най-вероятно той е бил човекът, дал директивата „Пускайте“. Систематичността с която бяха описани финансовите му машинации, бруталността на снимките от оргиите го потресоха. Ако не знаеше, че лично е организирал и правил всичко това, щеше да се отврати от главния герой.
Сега нямаше време да размишлява колко деградирала личност е. Шокиран бе, че Маркс поиска тази среща и без да вдига шум му връчи компромата. Журналистът твърдеше, че не е правил копия. Политикът бе склонен да му вярва.
- Не знам какво да кажа… - промълви най-сетне Омайниченко.
- Не искам да се оправдавате – отговори Маркс.
- Да минем на „ти“ – гледайки ококорено в земята каза политикът и без да дочака отговор продължи. - Защо ми го даде? Защо не ме разкости?
- Защото за целта си имаме прокурори и съдебна система, а аз не съм кошче за преработка на боклук – отговори Маркс, търсейки с поглед дъба на император Мирчу II.
- Това щеше да ти направи кариерата.
- Аз кариера си имам, при това честна, както цяла Преславия разбра. За теб, обаче знаят съвсем друго.
- И без това – Омайниченко леко повдигна папката, - викаш е очевидно.
- Да.
- Ако беше на мое място…
- Съзнателно, целенасочено, методично правя всичко, за да не се окажа на него – повдигна вежда Маркс и с лека обида продължи. – Мисля, че е повече от ясно.
Омайниченко се почувства нищожен и слаб. До него крачеше човек, който бе свободен и необременен. Нямаше нито парите, нито влиянието, нито удоволствията му. Имаше най-важното – възможността да диша с пълни дробове чистия горски въздух, без да го е страх от каквото и да е.
- Какво би ме посъветвал?
Журналистът погледна с известна доза съжаление политика. Бе виждал много падения през живота си. Някои от тях лично бе провокирал с работата си, но за първи път се случваше да е толкова камерно и интимно.
- Знаеш, че заслужаваш това да излезе и най-вероятно така ще стане? - Омайниченко кимна. – Направи това, което можеш най-добре. Разбери кой е, завърти интрига, унищожи го. Иди в някое предаване, разкажи какви сте пичове центристите, после си повикай курви и ги шибай, докато не спреш да си усещаш кура.
Омайниченко се усмихна кисело, наистина така минаваха най-добрите му дни.
- Благодаря ти.
- За нищо. Ще ви размазвам всеки път, когато имам възможност – отговори Маркс.
Политикът ускори крачка и бързо се отдалечи. Журналистът сви по ливадата и се приближи до стария дъб. Вече бе толкова тъмно, че не можеше да види сърцето, затова прокара пръсти по кората. Усети резките и вдигна глава нагоре. Небето бе ясно и между клоните на дъба проблясваха звезди. Знаеше, че е пропуснал да унищожи острието на центристите, но предизвика нещо много по-голямо – страха му. Сега Омайниченко щеше да изрови земята, но да унищожи автора на компромата. Това значеше, че шансът за вътрешна война е почти 100 процентов. Маркс се усмихна, хареса му как без да прави нищо, успя да постигне много.
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 09 декември 2021, 01:32

11.
- Нямаме идея защо още се бави – каза с известно раздразнение Тенет.
Кръгът на Оптимизаторите се бе събрал в помещението на Централната гара. По идея трябваше да обсъждат вече пуснатите в ход проекти, както и плановете за първата публична изява на Давидов в ролята му на лидер на движението. От началото на срещата единствената тема, която разискваха бе защо Маркс не дава никакви индикации, че ще използва компромата срещу Омайниченко. Нямаше анонс на участие на политика в „Time talk”. В промото, което се завъртя сутринта и обявяваше темите, и гостите за следващите три дни, също не се споменаваше нищо за центристите. Нямаше даже намек за корупция, нито за проституция.
- Възможно е да се опитва да примами Омайниченко, а онзи да се дърпа? – предположи Васил.
- Съмнявам се, той не знае какво го чака, а след онова предаване с разпечатките, за Омайниченко би било победа да се появи при Маркс – парира Тенет.
- Да, обича да ходи там, където го мразят – констатира Шмит.
- Нямаме ли информация къде са били снощи? – попита Вирту.
- Омайниченко беше в парка на двореца, но според хората ми не се е срещал с никого – отговори Тенет.
- Възможно… Възможно ли е Маркс да е предупредил Омайниченко? – обади се Давидов.
- Защо би го направил? – пенснето на Тенет присветна.
- Защото компроматът по пощата е предизвикал дежа вю? Ако е асоциирал едното с другото, може да действа ирационално – обади се Васил.
Тенет присви очи:
- Трябва да е идиот, за да направи подобно нещо. Това е върхът на кариерата му.
- Той е журналист… Журналист, при това, доколкото мога да се ориентирам, истински – Давидов се обърна към Васил, който кимна в съгласие. – Водещ на най-гледаното предаване у нас. След като бе заплашен, изля огън и жупел върху центристите. Господин Тенет, ако бях на ваше място, щях да помисля какво да правя при подобен развой на събитията.
Разузнавачът прехапа долната си устна и сведе глава. Беше се подпрял с лакти на масата и нервно играеше с палци.
- Трябва да предупредим Волф – отсече Вирту.
- Няма ли да е добра идея да пуснем компромата в нашите медии? – попита Адриана.
- Волф и цялата върхушка знаят чии са наистина. Ще стигнат до теб и ще схванат, че работата е много по-дебела, отколкото си мислят.
- Наистина ли знаят? – учуди се Шмит.
- Финасираш ги през фондациите си и реклами.
Шмит се намръщи, явно си бе мислила, че действа достатъчно конспиративно.
- По-важното за бизнеса ти е обществото да не знае – опита се да я успокои Тенет.
- Господин Тенет, моля ви направете това, което бихте направили в случай на провал – отсече Давидов.
Заместникът на Информационната служба се изправи, отвори вратата на помещението и изсъска на един от бодигардовете:
- През втория канал кажи на Волф, че напудреният капут е разбрал.
Затвори вратата след себе си и се отправи към мястото си.
- След като… изчерпахме този въпрос, да продължим – каза Давидов.
- На бала Никълс дойде при мен и ме покани в делегацията за Вулчурия – каза Васил.
Тенет тежко седна на мястото си.
- Това, това е интересна новина – замислено констатира Давидов. – Вие какво му отговорихте?
- Според него, ще имам място на кралската вечеря – отвърна Васил с известно притеснение, предизвикано от неловката тишина, която настана в стаята.
- Чудесно! Чудесно, господин Крумов! – изведнъж възкликна Давидов – Вписва се идеално в плановете ни, нали Вирту?
- Ще трябва да ги придвижим с час-два напред, но мисля, че наистина е добра възможност – съгласи се консултантът.
Васил гледаше недоумяващо и започваше да се притеснява от пълнещите се със задоволство погледи на останалите.
- Васко – започна Вирту, - тъй като си зает в университета, за жалост, не можем да те държим в течение на всички разговори и планове, които правим. За сметка на това, бъди сигурен, можеш да откажеш да участваш в тях.
Притеснението на Васил се засили. Намести се в стола, очаквайки някоя нова комбинация, в която ще трябва да вземе участие.
- И ние се готвим за посещението във Вулчурия. Твоето неочаквано пътуване до там малко променя плановете – завърши Вирту, а пенснето на Тенет светна.
- Не разбирам?
- Докато премиерът… Никълс е там… във Вулчурия, смятаме да съберем първия си митинг и да представим на света първите оптимизатори. Ако се беше съгласил, щяхме да сме двама. Ти и аз – продължи Давидов.
- Първите оптимизатори? – ококори се Васил.
- Да – намеси се Шмит, - това трябва да сте или двамата или само господин Давидов. Мисля, че е очевидно, че вие сте най-приемливите и асоциирани с промяна фигури.
Васил си пое въздух, изправи се и направи няколко крачки.
- Първо, никога не си позволявайте да правите каквито и да е планове с мое участие без да знам! – с железен глас започна той – Второ, да наистина сме най-приемливи, поласкан съм, че и вие смятате така. Трето - кога вие ще излезете на сцената?
- В моето ведомство ще бъде направено първото оптимизирано гласуване. В зависимост от резултата или ще запазя поста си, или ще заема мястото на Волф – блесна пенснето.
- Аз ще обявя подкрепата си преди изборите – каза Шмит.
- Предполагам се досещаш, Васко, че аз съм абсолютно неизбираем – продължи Вирту. - И в този ред на мисли, най-вероятно ще стана секретар на премиера Давидов.
- А вие, господин Крумов, в сегашната управленска система, ще заемете поста председател на парламента.
- Не питах за постовете, а за публичния избор на страна – смутено отговори Васил, помисли малко и добави. – Доколкото разбирам, изтеглянето на плановете ви с час-два напред, цели да имам тема за разговор с някой високопоставен човек от Вулчурия?
Давидов и Вирту се спогледаха доволни, пенснето на Тенет блесна, а Адриана не се сдържа и впи поглед изпълнен с желание във Васил.
- Точно така, Васко – потвърди консултантът.
Докато пътуваше към дома си в метрото, Васил се опитваше да се ядоса, но не му се получаваше. Моменталният начин, по който оптимизаторите намериха как да използват пътуването му в полза на каузата бе възхитителен. Това, че наред с Давидов, го смятаха за най-приемлив пред обществото погали егото му. Но не това създаваше трудности да се вбеси от факта, че правеха планове с негово участие зад гърба му. Причинате бе, че без да усети, професорът се оказа не по-малък интригант от тях. Бе взел участие в измислянето и изпипването на постановката срещу Омайниченко и Волф. Следеше я, реагираше на събитията и също толкова бързо, колкото останалите в Кръга, даваше решения, предлагаше ходове. Даже за миг не усети съмнение, безпокойство или нещо нередно. Мозъкът му дори не се опита да оправдае интригата с това, че играта е такава или да използва някоя фраза тип „ако не можеш да победиш, оглави“. Възприе нещата абсолютно нормално и се впусна в тях по същия начин, по който започваше лекция в университета. Едва сега, след като се почувства като пионка, съзнанието му прищрака.
За пръв път в живота си се замисли сериозно за това какви ще са резултатите от действията му. Досега се бе изправял пред проблеми, чието решение бе низ от не повече от две или три логично-следствени връзки. Сега нещата бяха много по-сложни, с много неизвестни и променливи. Най-лошото в последните бе невъзможността реакцията им да бъде предвидена. Една провокация можеше да доведе до десетки разнородни движения. Всяка от тях щеше да е логична спрямо интерпретацията на реалността и куп други субективни фактори. Професорът се почувства сякаш ходи из минно поле, с указанието, че ако настъпи някоя мина може да гръмне, а може и да не. Взривът зависи от това какво е закусвало адското устройство, дали се е наспало и не на последно място - дали Меркурий е ретрограден.
Васил въздъхна и се отпусна на седалката. Така и не успя да се ядоса, а изводите го накараха да се почувства слаб и несигурен. На другата чинийка на кантара беше поканата на Иденуар. Уважението, което получаваше от оптимизаторите и сигурността му, че тези хора няма да допуснат грандиозни грешки. Нито успя да се ядоса, нито да се отчае, даже обратното. Хладнокръвно и спокойно анализираше ситуацията. Мозъкът му формулира този странен баланс с фразата: „Кот такоа“.

Новите цехове по производство на електроника в Уриил се окомплектоваха с пълни обороти. Техниката пристигаше всеки ден и след престой не по-дълъг от два часа започваше инсталирането й. Всичко се случваше под зоркия контрол на инженерите и преките им ръководители, командировани от Истландия преди няколко седмици.
Тери, както се бе договорил с Иларт Лотар, си вършеше съвестно работата и не допускаше нито една подробност да мине покрай зоркия му поглед. За краткото време, в което контролираше процеса, бе успял да изгради стройна система за оповестяване в случай на нередности. Почти всички истландци следяха за нещо гнило. Подслушващи устройства, камери, скенери и каквито и да е било датчици още не бяха открити.
Манифактурата вече започваше да придобива очертания и мащабите й бяха впечатляващи. Огромните халета се запълваха. В процеса на инсталация на по-фините производствени мощности се решаваха инженерни и архитектурни проблеми, за да се осигури нормалната им работа. Така до машини, можещи да гравират стотни от микрона, се разхождаха хора с кирки. Гледка невъзможна при нормални обстоятелства, но спешността на ситуацията я правеше съвсем адекватна, даже възхитителна.
Тери наблюдаваше и описваше всичко в ежедневни сводки, като прилагаше снимков и видео материал. Андреев изпитваше удоволствие от бързия напредък. Изпращаше цялата информация от довереното си лице на екип аналитици, които търсеха измами от страна на Лотар, както и правеха изводи за технологиите му.
Всичко вървеше по план до момента, в който Тери не получи официално писмо от посолството. Когато го отвори, видя че вече е станал търговско аташе на Истландия в Преславия. Ето, че Иларт бе направил първата крачка към това да го превърне в посланик. Съвсем скоро щеше да дойде времето, в което щеше да поиска връщане на услугата.
Лотар от своя страна, също внимателно следеше случващото се и изпитваше огромно задоволство от факта, че още не са го хванали. Естествено, че абсолютно всяко помещение бе пълно с изследователска техника. Просто се бе наложило инженерите му да подходят творчески към задачата да я скрият. Подът, стените, вентилационните шахти, саксиите, абсолютно всяко удобно място бе наблъскано с какви ли не сензори и устройства, събиращи данни. Всички бяха доразвити наследници на джаджи, купени преди няколко години от чужбина. Това, може да се каже, бе бойното им кръщение.
Сериозно предизвикателство бе нуждата постоянно да се доказва на истландците, че никой не ги следи. Създаването на тази илюзия се оказа доста тънка задача, но Лотар я реши посвоему елегантно и убедително. Проектантите и инженерите прекрасно знаеха какви ще са габаритите и нуждите на техниката, идваща от Истландия. Създадоха идеални условия за нея – вентилация, равни подове, дублиращи ел. системи. Помещенията, които трябваше да бъдат абсолютно стерилни бяха изградени с над петнайсет вида защити и системи за следене на чистотата. Но Иларт ги накара да заложат грешки в чертежите си и то специални такива. Идеята беше като се откриват, да се отстраняват лесно и после от първия път съответната машина да си пасва на мястото. Трябваше да изглеждат мащабно и да включват достатъчно голяма доза разрушения. Така в чисто новите сгради имаше специални стени направени, за да бъдат разрушени. Вентилационни шахти, поставени с отклонение от няколко сантиметра. Определени точки в пода, които трябваше да бъдат пробити. На нито едно от тези места за планирано разрушение нямаше даже помен от шпионска техника.
Лотар с огромно задоволство четеше сводките, които Тери праща на Андреев. „Няма открити подозрителни устройства, окабеляване, източник на енергия или потребител на такава“. Това изречение, без значение колко тежък ден е имал бизнесменът, му оправяше настроението. Особено, когато бе наясно, че ако ремонтните работи се бяха провели на едва пет сантиметра наляво или дясно, истландците щяха да открият много неприятни изненади.
Наистина, тази лъжа му струва скъпо, но си костваше усилието. Данните, които щеше да събира бяха от огромно значение, защото само чертежите и технологията на производството не му стигаха. Той искаше да може максимално бързо да надгради откраднатото. Затова информацията за вибрациите, чистотата на въздуха, шумовете и много други неща, комбинирани с данните от самите машини и операторите им, щеше да му позволи да ги развие със задоволителна скорост. Отгоре на това, техническото провеждане на подобна операция бе безценен опит.
Бизнесменът вече направил сутрешния си обход, прочел и проверил всичко, което го интересува, седеше на терасата на едно от кафенетата, пиейки черен чай. Бе паркирал колата си на най-видното място, нещо което избягваше да прави. Бе се и настанил така, че който мине по улицата да може да го види. Чакаше Тери.
След чаша и половина чай, новоизлюпеният аташе се появи в заведението и поздрави Лотар. Все така излъчваше специфичната смесица от достойнство и раболепие, но вече присъстваха нотки на страхопочитание. Двамата си размениха формални любезности, обсъдиха работния процес. Истландецът похвали изключително експедитивната и прецизна работа по решаването на проблемите с инсталацията на техниката. Преславецът изрази недоволството си от множеството допуснати грешки. В крайна сметка достигнаха до извода, че се справят с най-важното – спазването на сроковете.
Подърдориха за съвсем странични неща, което винаги вбесяваше Лотар. Като човек на действието, мразеше тези увертюри, но се бе научил да ги използва и предразполага хората към себе си. За щастие, природата не го бе лишила от чар. Основно го прилагаше, за да скрие отегчението и раздразнението си. Тери, от своя страна, си въобразяваше, че се справя прекрасно с тази игра на котка и мишка, както я възприемаше. Съвсем скоро щеше да научи, че формалностите дразнят хора като Иларт.
Когато се отегчи съвсем, Лотар, все така усмихнат и предразполагащ, поздрави истландеца с новото назначение. Реакцията на аташето изглеждаше доста забавна отстрани – стегна се, изправи се на стола и внимателно, почти като послушно куче, се вгледа в бизнесмена.
- Благодаря, господин Лотар, доколкото разбирам не е минало и без добра дума от вас?
Лотар се усмихна:
- Помагам на хора, в които виждам потенциал за сътрудничество.
Последната дума накара очите на Тери да светнат, което подсказа на Иларт, че жертвата му е готова сама да влезе във фурната и ще се опече с особена признателност.
- Досега работим много добре, можем да задълбочим това… - с тон на грос-майстор на преговорния процес продължи Тери.
- Не само можем, а трябва, господин аташе. Предполагам, прекрасно знаете колко усилия ми коства да убедя Андреев да организираме производството на електрониката тук?
Тери кимайки, завъртя очи нагоре, като показа разбиране и съчувствие за канските усилия, положени от Лотар.
- В този ред на мисли, бих искал да извадя максимума от възможността, която имаме с вас. Както ви обещах, започна изкачването ви по административната стълбица. Сега финансите…
- 50 000 месечно! – Тери изстреля тихо заплатата, която бе решил да поиска още по пътя към летището в Истландия.
Лотар присви замислено устни, леко се усмихна, поклати глава:
- Знаете цената на услугите си, господин аташе!
Тери присви очи:
- А какво ще искате в замяна?
- Копия от отчетите, които съм сигурен, че пращате ежедневно на шефовете си, както и няколко дни, в които машините ще бъдат „счупени“ – отговори бизнесменът, отпивайки от чая си. – Също така, каквото и да видите, първо се договаряте с мен, а в последствие докладвате в Истландия.
Тери направи намръщена физиономия, изглеждаше така, сякаш се колебае. Обиграният Лотар знаеше точния въпрос, който се върти в главата на второразредния чиновник: „Да поискам ли още?“. Потвърждението се появи без особено забавяне:
- 55 хиляди! – тихо и припряно отговори Тери.
- Доста, доста голяма сума… - започна да протака Иларт. - По принцип мога да се опитам да мина и без вашите услуги. Да пробвам да вкарам камери, подслушващи устройства. Да подкупя главния ви инженер…
С всяко следващо изречение Тери се изнервяше все повече и повече. Започваше да се чуди дали не е сгрешил? Дали Лотар не го проверява и прави услуга на Андреев? Дали след като е поискал толкова пари, Лотар няма да го прецака по някакъв начин?
- … Да повредя наистина някоя от машините и да се опитам да се възползвам от процеса на ремонта. Тогава може би, ще изпуснем сроковете, господин аташе.
Този път обръщението не прозвуча уважително, а бе директен намек за отговорността и последствията от подобен развой на събитията. Тери вече бе готов да избухне в плач от напрежение. Лотар се обърна и загледа в улицата под терасата на заведението. Издържа кратка пауза:
- Много голяма сума искате, Тери. Но мисля, че си струва да работим заедно.
Когато аташето чу тези думи, се почувства така, сякаш цялото му тяло е направило една огромна глътка въздух. За малко щеше да припадне от страх, а сега можеше да ликува. Положи огромни усилия да запази самообладание, но нямаше контрол над тъповатата си щастлива усмивка.
- Радвам се, радвам се, че се договорихме – каза с вид на ученик, успял да убеди учителя си да му пише тройка Тери.
- И аз! Подробностите ще обсъдим на вечеря, когато се надявам, че ще носите днешната си сводка – отговори усмихнато Лотар, изправи се, стисна ръката на аташето и се отдалечи от масата.
Оставяйки тежко дишащия Тери зад гърба си, Лотар вече мислеше за предстоящите изпитания на новия композитен материал за носещите купета на военните джипове. Ако се окажеха успешни, то ефективността на машините щеше да скочи с почти 120%. А аташето вече бе бита карта. След първия паричен превод и наличния запис на разговора, нямаше да смее противоречи на каквото и да е искане. Единственото, което Лотар наистина харесваше на тези диалози е, че се водеха само веднъж. След това формалностите спираха.

Центърът на Кръглата столица далеч не бе толкова спокоен, колкото уличката с кафенетата в Уриил. Пред две от най-важните сгради имаше барикади. Едната невидима, а другата – вадеща очите на всички. Под прозорците на Волф беше открит изоставен сак, за който се подозираше, че е миниран. Затова целият район бе отцепен от силите на полицията. Нещото, което издаваше истинската цел присъствието на униформените бе, че бяха блокирали цялата сграда на Информационната служба. Всички входове и изходи. Никой нямаше право да влиза или излиза, даже след проверка. В околните улички бяха паркирани камионетки на жандармерията.
На малко повече от километър, около сградата на правителството, положението изглеждаше съвсем спокойно. Но при малко по-сериозно вглеждане, се забелязваше подозрително голямо наличие на микробуси със затъмнени стъкла, коли със седящи в тях цивилни, както и доста едри минувачи с широки сака, шляещи се безцелно из района.
Обстановката и двата лагера бе напрегната и единственото, което ги спираше от действие бяха стотиците камери в централната част на града. Дигиталните очи, които гледаха отвсякъде, започвайки от банкоматите, минавайки през магазините, видеорегистраторите в колите, и завършвайки с общинските и полицейските камери, бяха сериозна пречка. При активни действия, кадрите от тях със сигурност щяха да се появят в общественото пространство.
Нервите бяха обтегнати, защото нито Никълс и Омайниченко, нито Волф разбираха, че биват ограничавани от едни и същи неща. Затова очакваха удар всеки момент. Тази мисъл изпиваше съзнанията и силите им, а тренираните им за интриги мозъци едва успяваха да функционират при вида на грубата сила под прозорците.
Никълс правеше дължини в кабинета си, а Омайниченко замислено наблюдаваше покривите, които се виждаха през прозореца:
- Не е качил снайперисти – констатира той спокойно.
- Оставаше и това да направи! – изръмжа Никълс. – Как можа да допуснеш подобно нещо?!
Омайниченко го погледна учудено:
- Мислиш ли, че няма такава папка и за теб?
- Има! За всички има! И ние имаме за него! Това е част от баланса! Целта е да не се докарваме до ситуации, в които да ги вадим! – нервно отговори премиерът, продължавайки да крачи.
- Трябва да се разберем с него – каза Омайниченко.
- И как точно ще се разберем? Ако излезем от тази сграда, може да ни гръмне!
- Не е ли странно, че все още не е пуснал компромата? – замислено каза заместник председателят на центристите.
Никълс спря:
- Мислиш, че се разколебал?
- Или още не е разбрал, че Маркс е отказал.
Премиерът закрачи отново:
- И така да е. След като Матеус го барикадира по наша – натърти последната дума, - заповед, му е ясно, че вече знаем и няма връщане назад.
- Виж – каза Омайниченко, - не можем да седим вечно тук и да се чудим кога ще качи снайперистите отсреща.
- Стига с тия снайперисти, мамка му да еба! – ядосано кресна Никълс - Искаш да се видим с него ли? Ти ли ще му звъниш?
- Не – спокойно отговори Омайниченко.
На километър от тях Волф се чувстваше като тигър в клетка. Недоумяваше защо Маркс се е отказал да използва материала. Разсъжденията му по темата бяха кратки и бързо заменени от желание да пребие журналиста. Окупацията, която беше спретнал Матеус също му дойде изневиделица. След съобщението от Тенет, прати два екипа да следят сградата на правителството, в отговор получи пълна блокада. Чудеше се дали са се усетили, че ги следи или го барикадират, защото знаят за компромата и откъде идва.
Патовата ситуация, в която се бе оказал побъркваше шефа на Информационната служба. Никога не му се бе случвало конфликтите с политиците да стигнат толкова далеч. Ядосваше се, че през годините бе пренебрегвал Матеус, защото го смяташе за просто ченге. Ако се беше постарал поне малко да поддържа добри отношения с него, сега щеше да има канал, по който да обърне ситуацията. Търсеше и възможни течове на информация от службата си към властта. Тенет веднага отпадна, защото не само го предупреди, че центристите са излезли на лов, но сега му съобщи, че комбинацията с Маркс е провалена. Журналистът! От тази дребна брънка във веригата започна целият хаос.
Телефонът му звънна:
- Да? … В една кола? … Без охрана ли? … Добре, ескортирайте ги… Поне три коли.
Волф затвори. Замисли се. Защо Никълс и Омайниченко се бяха качили в колата на премиера, излизайки от централния вход, тоест най-демонстративно и накъде бяха тръгнали без охрана?

Огромната бронирана правителствена лимузина се движеше през центъра на града, спазвайки скоростния режим. На задните седалки се бяха разположили Никълс и Омайниченко. Още на втория светофар пред тях се намести черен джип, а зад тях – две леки коли и един бус. Шофьорът погледна въпросително към шефовете.
- Давай мигачи по-рано, за да знаят накъде да карат – изкомандва Омайниченко.
Кортежът излезе от центъра и тръгна по булеварда на Свободата.
- Дали ще схване намека? – попита с нервна нотка в гласа Никълс.
- Дано – отговори заместникът му. - Иначе ще изглеждаме като пълни идиоти.
Никълс въздъхна и се загледа през прозореца в мантинелата, която леко криволичеше:
- Напоследък все по-често се чувствам като идиот. Когато започвахме беше друго, сега толкова често се налага да се оправяме с всякакви глупости, че не остава време да работим.
- Така е – съгласи се Омайниченко и докосна с нокътя на палеца си шева на предната седалка. - Дори не знам кога стана. Имам усещането, че сме първите, които се сблъскват с такива неща.
- И аз – криво се усмихна Никълс. - Преди имахме някакво лично пространство, можехме да си позволим много повече.
- Сега ако мигнеш грешно… - Омайниченко чоплеше шева. – И всички тия нови неща, нови искания, нови технологии, нови изследвания. С всичко трябва да се съобразяваме. Спомняш ли си какво повтаряше дядото?
- Индустриализация, индустриализация, индустриализация! – усмихна се Никълс, повтаряйки думите на предшественика си на лидерския пост в партията.
- Петнайсет години не са минали, а вече звучи като лозунг от началото на миналия век.
- Даже не знам какво да правим – премиерът наведе и поклати глава.
- Като начало да спрем да параноясваме.
Никълс изсумтя. Омайниченко погледна през прозореца и видя как две полицейски коли бързо настигат кортежа и се изравняват с колите на информационната служба, движещи се пред лимузината. Зад тях се движеше огромен черен седан.
- Схванал е – каза Омайниченко.
Никълс се обърна и видя лимузината на Волф:
- Трябва да се разберем веднъж завинаги! – после се обърна към шофьора - Карай към панорамата.
Кортежите стигнаха до края на булеварда, след което тръгнаха нагоре по планинския път, за да се окажат на площадката, където всеки жител на Кръглата столица бе правил секс поне веднъж.
Когато стигнаха, придружаващите коли образуваха полукръг, отцепвайки периметъра за всички цивилни. Лимузините бяха в него, спрели с фарове към парапета, отвъд който се разливаше Кръглата столица. Две - три минути след като се убеди, че нищо повече няма да се случва, Никълс слезе от колата, последван от Омайниченко. Затвориха вратите и се запътиха към парапета. След трийсетина секунди Волф изпълзя от своята лимузина и се присъедини към тях.
Помълчаха. Не знаеха как да започнат, нито какво да си кажат. И двата лагера се бяха издънили и им беше трудно да формулират точно защо. Все пак трябваше да се разберат по някакъв начин и Омайниченко, като най-дипломатичния в компанията, поде разговора:
- Хубава компилация си ми направил.
- Това ми е работата – отговори с кисела усмивка Волф.
- Знаеш, че и ние имаме такива – продължи Никълс.
- Знам, но не беше нужно да се опитвате да ме следите. Какво всъщност не ви хареса? – попита шефът на информационната служба.
- Липсата на резултати – отговори студено премиерът.
- Че какво повече от това? – искрено учуден възкликна Волф – Всички, които искате са под похлупак, няма мърдане. Получавате цялата информация. Искате да им бръкна в главите ли?
- Не, естествено – с полушеговит тон отговори Омайниченко, усещайки как напрежението нараства. - Оптимизаторите се развиват много бързо, много добре, а нямаме идея как.
- Това вече не е моя работа – вдигна ръце Волф, - каквото зависи от мен го имате. Каква им е магията, не мога да видя. Питайте си ПР-ите и политтехнолозите. Аз ви давам фактология.
- И ни барикадираш… - продължи Никълс.
- Пратих два екипа, а вие ме блокирахте, все едно съм терорист номер едно.
- Разбери ни, компромата, после това, как да реагираме?
Волф погледна града и кимна с разбиране, после лицето му се промени:
- И какво ще правим сега?
- Има ли нерешими противоречия между нас? – попита Омайниченко.
- Доверието? – бързо отговори силовакът.
- Да, доверието… - замислено повтори Никълс, - никакво го няма.
- Тогава ще си говорим за интереси – сериозно продължи заместникът му. – Ако паднем от власт, следващите ще разберат какъв е секретният ти бюджет и за какво отива.
Волф присви устни, а Никълс се ядоса:
- Ако разбираше, че сме като скачени съдове, нямаше да пуска компромата.
Лицето на шефа на Информационната служба от замислено, мигновено светна и се разля в широка усмивка:
- Ако го бях приключил тоя, - кимна към Омайниченко, - щеше да знаеш с кого да се ебаваш.
Никълс се обърна към панорамата, а Омайниченко сведе глава:
- Знаеш как да накараш човек да се чувства като бушон. Положението е такова, каквото е и не може да продължава така.
- Предлагате ли нещо? – поинтересува се Волф.
- Да продължим по старому, с гаранции, че при никакви обстоятелства няма да посягаме един на друг.
Волф наведе глава, започна да чопли асфалта с върха на обувката си, после рязко погледна Никълс в очите:
- Без значение какво се случва, стоим заедно и не се поддаваме на провокации.
- Точно така.
Волф протегна ръка, Никълс я стисна, после се ръкува с Омайниченко. Обърна се и закрачи към лимузината си. Когато тръгна, ескортът на службата му потегли след нея. Политиците изчакаха да видят как колите минават по пътя в подножието на планината, без да си кажат дума, качиха се в своята кола и охранявани от полицията тръгнаха към сградата на правителството.
Докато се движеха по булевард „Свобода“, Никълс каза едно единствено изречение:
- След изборите.
Омайниченко не му отговори, а замислено погледна през прозореца.
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 16 декември 2021, 01:20

12
Срещата на асоциацията на едрия бизнес бе едно от най-скучните и тягостни занимания, които човек може да си представи. В огромна конферентна зала се събираха около шейсетина души и само трима-четирима взимаха дейно участие чрез четене на няколко страници текст. Останалите брояха мухите. Положението щеше да бъде що-годе поносимо, ако един от активните едри бизнесмени не пелтечеше и не се занимаваше с горива. Последният факт превръщаше доклада му в едно безкрайно „бенз-бенз-бенз“ и „диз-диз-диз“, точещо се средно по 40 минути. В един момент най-богатите се бяха изхитрили да пращат упълномощени лица, но председателят – прекалено формален собственик на металургичен комбинат, ги заплаши с изключване. Така Иларт Лотар и Адриана Шмит бяха принудени да посещават сбирките. Единственият, който си позволяваше да не идва бе собственикът на Соцнет, Ред. На него даже председятелят му прощаваше, като го наричаше „блаженен“.
Ползите от участието в АЕБ не бяха за пренебрегване. В ключови моменти, едрият капитал успяваше да надделее и отстои интересите си, а сбирките бяха повод милиардерите да се срещнат и преброят. Демографската картина в залата изключително ясно показваше огромните промени, случили се през последните 40 години. Едрите индустриалци бяха петима, стари, очевидно живеещи в патриархалния свят на дядовците си, мъже. IT-милиардерите бяха с двама-трима повече, но на фона на индустриалците приличаха на извънземни. Хората от сектора на услугите също се деляха на два типа – корпоративни роботи, които бяха вложили живота си, за да изградят ефективни структури и весели, леко застаряващи хипстъри, успели къде с късмет, къде с хитрост, да пробият.
Лотар и Шмит се намираха по средата на скалата, както на години, така и в отношението си към бизнеса. Разликата бе, че двамата бяха най-богатите и успешните. Индустриалците ги недолюбваха, защото ги намираха за прекалено агресивни и резки. Корпоративните строители виждаха в тях носители на хаоса и искрено се чудеха как успяват да оцеляват и развиват, при положение, че структурите им изглеждаха като кълба прежда. Най-малките първоначално ги гледаха със страхопочитание, а после искаха да станат по-богати и успешни от тях. Естествено, това означаваше унищожаването на бизнес империите им. Успокояващото беше, че и без Лотар и Шмит всички се мразеха в червата.
След като последната точка от програмата на срещата бе изпълнена, председателят на АЕБ обяви официалната част за приключила. Това означаваше, че присъстващите трябваше да останат още минимум половин час в неформална обстановка, след което можеха да си тръгнат. Контролът се осъществяваше строго от председателя, който все повече започваше да се вживява в ролята на магистър на рицарски орден.
Както обикновено, Шмит и Лотар куртоазно започнаха да водят леки разговорчета със съседите си на масата, но този път нарочно се движеха един към друг. След като научиха абсолютно ненужна информация за кръщенета на внучки, масажи с екстри, предлагани от новия Мистър Преславия, допълнения към GDPR и фетиша на финансовия министър към кози, се сблъскаха.
- Доста отдавна не сме си говорили – Лотар извади възможно най-чаровната си усмивка и белите му зъби блеснаха под мустака.
- И то съвсем случайно! – усмихна се Шмит.
- Точно така, случайно. Какво ще си поискаш от Никълс преди изборите?
Милиардерката се ококори усмихнато:
- Аз? Да искам нещо от политици? За олигархия ли намекваш? Точно ти?
- Без ебавка, Адриана, тоя път са слаби, трябва да измислим нещо.
- Ако отложат новите изисквания за контрол на трафика за края на мандата… - завъртя тя очи.
Лотар се усмихна криво:
- Това е как да кажа… Амбициозно.
- Имаш по-добра идея ли?
Бизнесменът се наведе към нея и съзаклятнически й каза:
- А какво ще стане, ако им поискаме министерство?
Адриана се засмя от сърце. Поне така изглеждаше отстрани. Tоку що осъзна, че единственият човек, с когото не искаше да се кара при никакви обстоятелства й е станал конкурент.
- И кое по-точно?
- Радвам се, че те развеселих, Адриана – усмихна се все така съзаклятнически Иларт, прекрасно разчел нервността й. – Икономиката.
- Говориш с мен, защото…?
- Искам те за зам. министър.
Шмит разсъждаваше трескаво. Ако се съгласи сега, то в бъдеще задължително щеше да предаде Иларт. Tоест я очакваше много тежка война, без да знае какви ресурси има. Ако му откаже и при успех на оптимизаторите – война, но с държавата зад гърба й, при загуба на изборите – тотален игнор от министерството, което най-много я интересува. Ако отложи – щеше да предизвика подозрения и сигурно всяка нейна крачка щеше да се следи.
- Не ти ли стигат обществените поръчки и военните договори? – Адриана отчаяно се опита да си даде още малко време за размишление.
- Не.
- Виж, Иларт, ти най-вероятно си прекрасен шеф, но не искам да се меся в тези неща. – Лотар присви очи и дори усмивката на лицето му не можеше да скрие раздразнението и подозрението, бушуващи в погледа му. – Ако станеш министър, се надявам, че няма да ме забравиш. Но няма да участвам в подобни сделки.
Лотар наведе глава:
- Остава си между нас, нали?
- Естествено – отговори убедително Адриана.
Иларт кимна и се отдалечи. Бе сигурен, че Шмит няма да го издаде, защото тя бе един от малкото хора, които познаваше и си държаха на думата. Обезпокои го фактът, че не бе изненадана от предложението му. Адриана се изнерви, тоест също има планове и то много сходни с неговите. Въздъхна и реши, че трябва да се разсее и после да се върне към анализа на разговора. Видя едрите индустриалци, седнали в единия ъгъл на залата и реши да похулиганства. Приближи се широко усмихнат, седна до тях и шумно ги поздрави:
- Как е момчета? Не виждам катетри, браво!
Адриана от своя страна вече пренареждаше пъзела на силите, който бе планирала да сътвори, привличайки Иларт към Оптимизаторите.

Дните до пътуването във Вулчурия минаха неусетно за Васил. Разкъсван между работата в университета и конспиративните занимания с оптимизаторите, едва успяваше да си открадне 4-5 часа сън. Не изпитваше физическа, нито психическа умора, но чувстваше как торбичките под очите му натежават. Въпреки това бе пълен със сили и явно огромните обеми от информация, които смилаше му се отразяваха добре. Струваше му се, че е започнал да мисли по-бързо, да реагира по-живо и да схваща на момента. Имаше два варианта – или наистина повишената активност е благотворна, или приближаването на пътуването го изнервя. Подобна мисъл му мина през главата, но бързо я изхвърли и продължи със същото темпо напред.
Професорът виждаше промяната и в студентите си. Преди можеха да се разделят на няколко групи. Зубъри, като Ада в клинче. Умници, на които материята им се даваше лесно и давейки се в евтин алкохол, секс и други забавления изкарваха добри оценки. Тройкаджии, съсредоточени основно върху красотите на живота в университета. Работещи студенти. Те бяха най-сериозната и перспективна група, защото след завършването си, знаеха повече за това как функционира светът от другите. Така разделени, подопечните му имаха малко пресечни точки и почти не общуваха извън групите си. С появата на оптимизацията нещата се бяха променили коренно. Хора, които по принцип не биха провели повече от формален разговор, водеха бурни и все по-задълбочени дискусии. Още не го разбираха, но младежите обсъждаха бъдещето си.
Често се случваше, някой от тях да зададе на Васил въпрос, свързан с оптимизацията, в контекста на лекцията. Професорът, естествено, винаги започваше отговора си с „Не можете да сравнявате късния феодализъм, неспособен да отговори на предизвикателствата на индустриалната революция и оптимизацията. Нека видим по какво се различават тогавашната и сегашната епохи…“. Резултатът бе, че няколко вечери студентите и преподавателят им оставаха в залата доста след края на занятието.
Васил много се стараеше да не влияе на младите хора, затова се държеше строго в рамките на специалността си – историята. Професионалната етика не му позволяваше да постъпва иначе. Но нещата, които казваха, логиката и ходът на мислите им помагаха много. Разликата им беше петнайсетина години, но разсъждаваха по съвсем различен начин. Студентите не се противопоставяха, нито му противоречаха, в 99% процента от случаите бе съгласен с тях. Просто бяха други. Интересното бе, че гледаха едни и същи филми, четяха едни и същи книги, играеха едни и същи игри, стигаха до едни и същи изводи по съвсем различни пътища. Васил за пореден път се убеди, че времето в нашия век се движи много, много по-бързо от това в миналия.
Лекцията преди пътуването също се бе изляла в подобна дискусия и единственият студент, който не участваше в разговора бе Адът в клинче. Момичето четеше съсредоточено нещо, подчертавайки периодично отделни места в текста. Този път някои от присъстващите изразяваха страха си от подхода на оптимизаторите към министерските кресла.
- Не разбирате ли, че министерствата с по-малко пари ще са по-слаби? – за трети път повтаряше момиче с кестенява коса и риза на шотландско каре.
- Здравословна конкуренция – отговори й момче с кафяв суичър. - Ще се борят да развият максимално ресорите си, за да имат повече влияние.
- И какъв е шансът, че ще ги развиват, а няма да се прецакват постоянно едни други? – упорстваше момичето.
- Права е – подкрепи я друго момче с бяла фланелка. - Как министерството на културата ще може да се бори с това на финансите?
- Никак, както е и сега – отговори момчето със суичъра. - Поне ще се управлява от човек, който разбира какво прави.
- Както е с военните и полицаите – замислено го допълни другото момче. - Мразят се, но някак съществуват заедно.
- Съществуват заедно, защото са под шапката на едно правителство, ако са всеки за себе си, ще настъпи вакханалия.
- Колко истории има за военни, които свалят правителства, а уж би трябвало да им се подчиняват – продължи момчето със суичъра, - професорът ще потвърди.
Васил леко се стресна, защото бе вкаран в спора, на който искрено се наслаждаваше:
- Всички имате право, но не мисля, че е редно когато говорим за баланс в управлението, да даваме за пример военни хунти – усмихна се той, предизвиквайки смях в аудиторията. – Обществата имат свойството да постигат баланс в управлението, дори когато изглежда безнадеждно невъзможно. Винаги, абсолютно винаги има опозиция. Може да я е страх, може да е некадърна, може да е смачкана, но винаги съществува. И рано или късно настъпва време, когато взима властта. Също така, имайте предвид, че в обществата постоянно се случва някакво движение. Дали ще е регресивно, дали ще е прогресивно, зависи от много фактори.
- Тоест искате да кажете, че ако оптимизаторите дойдат на власт не е ясно какво ще стане? – попита момичето.
- Никога не е ясно какво ще стане, без значение кой ще дойде на власт. Идването на едни или други партии, очертава в много, много груби рамки път, по който ще тръгне държавата и то в сравнително идеални условия – отговори Васил.
- Откакто се помня, всеки който е идвал на власт е говорил различни неща, а пътят е един и същ – констатира третото момче.
Васил понечи да му отговори, но се спря, защото с мнението си по този въпрос, щеше да наруши преподавателската етика.
- И какво излиза? – Попита момичето с леко разочарование в гласа. – Оптимизаторите имат шансове, защото са единствените, които предлагат различно бъдеще?
- Въобще бъдеще – поправи я момчето със суичъра. - Останалите и това не правят.
- Стига толкова политика за днес! – каза Васил, поглеждайки часовника. – Ще се видим чак другата седмица и не забравяйте да започнете „Дипломация на войната“ от граф Пйеле.
- Не трябва ли да я прочетем? – попита момичето с карираната риза, докато си слагаше лаптопа в чантата.
- Вие да я започнете, няма да се отлепите – ухили се Васил, с което предизвика усмивка в отговор.
Професорът погледна към Ада в клинче, който едва сега стана и прибра прозрачна папка в раницата си. На заглавната страница пишеше „Оптимизацията“ Астор Давидов.

Събитията в движението на оптимизаторите се развиваха с мълниеносна скорост. След няколко събрания и анализи на подетите кампании, изводите бяха повече от окуражителни. Над милион преславци по един или друг начин бяха взели участие в тях. Това се отразяваше и в постоянно повишаващата се активност в платформата. Изхождайки от това, Васил и Давидов надълго и нашироко обсъдиха развитието на стратегията. Достигнаха до извода, че следващото естествено ниво е всеки, участвал в минимум три кампании, да може да предложи своя. Хората започнаха бързо да се организират сами и си помагаха под лозунга „Оптимизирай сега!“. Резултатът бе мълниеносно неколкократно увеличаване на активните оптимизатори и те вече наброяваха два милиона. Никога досега не се бе случвало подобно нещо с такива мащаби и скорост, не само в Преславия, но и в света.
Вече бе създаден щаб от петима души, подбрани от Вирту, който отговаряше за административните дела на движението. Подадоха молба към общината на Кръглата столица за провеждане на „Разходка на оптимизаторите“. Шествието трябваше да приключи в парка на партизаните и там Давидов да произнесе първата си реч като глава на движението. Всички останали продължаваха да пазят дълбока конспирация. Шмит се грижеше за онлайн делата, както и финансирането на разходката. Тенет успешно хвърляше прах в очите на всички политици, вторачили се в случващото се. Нещото, което най-много му помагаше беше стремителният ръст на популярността, активността на движението и липсата на структури. Всяка заповед на Волф, Никълс и Омайниченко за проверка на каквото и да е, губеше актуалността си най-късно 48 часа, след като бе дадена. Това, комбинирано с мудната административна машина, от която зависеха, поставяше центристите в предизвестено губеща позиция.

Госпожица Муляр, Никълс, Омайниченко и Гарфийлд седяха мълчаливо в кабинета на премиера. От час и половина обсъждаха какво да правят с утрешната разходка на оптимизаторите. Управляващите бяха заседнали в усещането си, че се случва нещо, което не знаят, като в дълбока, обездвижваща ги кал. Опозицията се стараеше да покаже максимално съчувствие, но не предлагаше нищо конструктивно.
Омайниченко за пръв път в живота си се дразнеше от пасивността на Гарфийлд и Муляр. Досега тази им черта бе повече от полезна. В навечерието на разходката, обаче бе вредна и неразбираема. Бе убеден, че старото социалистическо куче отдавна е изгубило представа за същинските процеси в Преславия, а Муляр не е в състояние да ги проследи. Затова обмисляше как да стегне редиците на центристите и да се справи с оптимизаторите без помощта на слабаците срещу себе си. Вечната опозиция е прекрасна, когато няма предизвикателства.
Никълс, от своя страна, все повече потъваше във фунията на параноята. Абсентеизмът на социалистите го караше да мисли, че са замесени по някакъв начин с оптимизаторите. Самият факт, че громяха само центристите и не бяха казали и една дума за новото движение бе красноречив. С периферното си зрение следеше всяко движение на Гарфийлд и Муляр, и се самонавиваше да се разправи с тях. Пред него имаше два пътя – или да ги унищожи, или да ги принуди да се съюзят с него. Започваше да се съмнява в подводницата си Муляр, наистина ли плуваше толкова дълбоко, колкото твърдеше?
Гарфийлд бе заел позицията на полезния идиот, като правеше силен акцент на „идиот“. Планът му не се бе променил особено много от срещата с Вирту. Щеше да изчака оптимизаторите да употребят народните настроения срещу центристите. После, вече в ролята на първата или втората по големина партия в бъдещата коалиция, щеше да превземе властта отвътре. Не се съмняваше в народната любов към Давидов. Знаеше, че коалиция между оптимизаторите и която и да е партия, щеше да убие обичта също толкова бързо, колкото се бе появила. Веднъж влезли в съюз със социалистите, оптимизаторите нямаше да издържат на апаратния натиск, който щеше да им бъде оказан. Единственият страх на стария социалист бе, че ще умре прекалено рано, но и за това имаше план.
Муляр мразеше когато Гарфийлд и центристите се събираха, за да координират действията си за каквото и да е. Налагаше й се да играе отегчаващи и натоварващи сценки пред всеки по отделно. За Никълс трябваше да изглежда така, сякаш се прави на лоялна на Гарфийлд. Тоест хем да показва преданост, хем с малки жестове да я опровергава. Пред соц. лидера трябваше да се прави на послушна, а за Омайниченко трябваше да изглежда тъпа. За щастие, в последните години се виждаха много рядко в подобен формат. Ако зависеше от нея нямаше да има нужда от тази среща. Просто нямаше да даде на разходката да се състои, а Давидов щеше да бъде задушен с целия държавен и подконтролен частен ресурс, който бе на разположение на властта. В сегашната ситуация, разбира се, нямаше как да не се съгласи с прекия си началник. Да вървиш срещу населението в период на дълбока криза, чийто край не се вижда, е меко казано идиотско. От друга страна трябва да демонстрираш сила, увереност и да налагаш политики, които не са особено популярни. Никой в стаята, освен нея, не бе способен на подобно нещо. Поне тя така си мислеше.
- Не мога едно да разбера – Никълс наруши тишината. - Защо не ги атакувате? Защо даже не ги споменавате?
- А защо да им правим реклама като ги споменаваме? – учуди се Гарфийлд – Те се подвизават в това… В интернет. Голяма работа.
- Утре ще се подвизават в центъра – изсъска премиерът.
- Възползват се от кризата и от общото недоволство, да си висят където си искат.
- Тяхната цел сме ние – обади се Омайниченко, - политиците като класа.
- Точно така – съгласи се Гарфийлд. - Затова ако всички се обединим явно срещу тях, ще докажем, че са прави.
Никълс стисна зъби, а Омайниченко се обърна към Муляр:
- А какво ще кажете вие?
Миньончето учудено погледна заместника на центристите. За първи път от години се обърна към нея. Затова реши да излезе от ролята на тъповато момиченце:
- Те правят, това, което са правили и родоначалниците на нашите партии. Борят се срещу деградирала и неефективна система. Затова ефективното противодействие е да покажем, че грешат.
- Доста абстрактно – усмихна се нервно Никълс, а Гарфийлд погледна Муляр с горда усмивка.
- Да – отговори Омайниченко, - родоначалниците основаха партиите и създадоха нов свят. Системата си работи. Какво повече можем да дадем?
- Може би нищо… И това е проблемът. Онзи нов свят май остаря – замислено отговори Муляр. Омайниченко стисна устни. – За конкретната ситуация, проблемът е, че не знаем с кого работи Давидов. Поне ние с господин Гарфийлд не знаем. Надявам се, скоро ще разберем, тогава вече ще има над какво да мислим.
Никълс и Омайниченко се спогледаха. Премиерът се успокои от последната мисъл на Муляр, а заместникът му бе учуден от неочаквания анализ на ситуацията.
- Е – Гарфийлд се тупна по коленете. - Ние ще тръгваме. Когато получим повече информация с кого движи Давидов ще се видим пак.
Муляр бързо се изправи, хвана дръжките на количката на шефа си, леко наведе глава към центристите за „довиждане“ и избута Гарфийлд от стаята.
- Малката много знае – Омайниченко се обърна рязко към Никълс.
- Параноя ли усещам? – учудено повдигна вежди премиерът.
- Не ми минавай с тоя номер. Заради твоята параноя за малко да изгорим с Волф, дето не е за ебавка, а тая пикла ни обяснява, че сме архаични.
- Ус-по-ко-й се. Вместо да се радваш, че дъртака тоя път си е изпил хапчетата…
В колата по пътя към дома на Гарфийлд, хвалбите на стария социалист към Муляр преминаваха в непотребно дърдорене:
- Много добре, много! Сега Никълс е абсолютно убеден, че си на негова страна, а Омайниченко се притесни. Усещам напрежение между двамата, а сега и това! Браво! И как партиите били остарели, системата не ставала. Трябва да измислим лозунг в тоя дух, много хитро. Единствените адекватни и неопетнени ще сме ние. Ето как ще обърнем негативната вълна! Ще те пусна да говориш повече с Давидов, когато се срещнем. Много си добра!
Младата жена гледаше през прозореца на автомобила и се чудеше дали Гарфийлд наистина не осъзнава проблема, пред който бе изправена политическата система на Преславия. Възможно ли бе десетилетията в политиката да го бяха убедили в абсолютната му правота, правейки го сляп за случващото се? Изглеждаше така, сякаш не допуска дори нищожна вероятност системата да спре да съществува. Смяташе, че светът му вечно ще бъде същият и като истински политик използваше кризата, за да постигне своите цели, без да вижда реалната заплаха.
Муляр усети кокалеста ръка с гореща длан и студени пръсти на бедрото си.
- Ще се качиш с мен – каза полу заповедно, полу игриво Гарфийлд.
- Разбира се – бе сдържаният й отговор.

Плътно кълбо дим бавно излизаше от устата на диктатора. Когато кадрите стигнаха до момент, в който Муляр се опитва да бутне количката на Гарфийлд в асансьора, но не й се получава студено каза:
- Прескочи тоя момент.
Картинката спря. В кабинета настъпи тишина. Васил се обърна с питащ поглед към Петър.
- „Моля“. Прескочи този момент, моля – каза домакинът.
- Извинявай – отговорът на диктатора прозвуча искрено. – Сториха ми се толкова безсмислени, чак неприятни за гледане.
Петър повдигна вежда, подканяйки Васил да продължи.
- Въртели са се в кръг, опитвайки да запазят властта. Уж ние им бяхме най-големия проблем, а са точили ножове един за друг.
- И ти обичаше да използваш чуждите проблеми в своя полза.
- Но степенувах заплахите.
- Глупости – изсмя се Петър. – Действаше по абсолютно същата логика. Просто бе по-добър от тях.
- Искаш да кажеш, че не получавах резултати ли? – със забележимо раздразнение попита диктаторът.
- Цената, Васко, цената – не се отказа Петър.
Васил отпи от чашата.
- Тая цена… Можеш ли да погледнеш напред в бъдещето?
Петър се изсмя:
- Работя само в една посока.
- В такъв случай, постигнатото може да се нарече „задоволително“ спрямо цената.
- Тоест преспокойно можеш да оцениш полезността на човешкия живот? – Петър леко повдигна вежди.
- Точно ти ли ме питаш? – бе ред на Васил да се усмихне.
Домакинът сведе поглед към бюрото с едва забележима крива усмивка.
- И как въобще става номерът, че вие можете да съдите, а ние долу на земята не можем? – продължи Васил.
Петър вдигна очи и прониза диктатора с поглед изпод вежди:
- Ние – натърти апостолът, - не съдим. Сумираме и даваме сметката. Вие обвинявате, осъждате и изпълнявате собствените си присъди. А номерът става, защото знаем всичко.
Ново кълбо дим излезе от устата на Васил:
- Но не и бъдещето?
- За нас няма бъдеще, има вечност.
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 23 декември 2021, 01:12

13.
Васил бе готов за пътуването във Вулчурия точно в 7:29. Минута по-късно чу звънеца на входната врата, мина покрай огледалото в антрето, огледа се за последен път. Вдигна куфара, взе отделно опакования смокинг и излезе от апартамента. До правителствената лимузина стоеше едър мъж, който почука прозореца, с което даде знак на шофьора да отвори багажника. Бодигардът отвори вратата на Васил, и пое багажа му.
- Здравейте – приветливо поздрави професорът, подавайки смокинга си на човека, който му се усмихна сдържано в отговор.
Историкът се настани на задната седалка, протегна се към вратата, но видя че охранителят с отработен жест с длан я затваря. Потеглиха десетина секунди по-късно. След няколко пресечки излязоха на булевард „Декември“ и Васил изгуби ума и дума. По цялото продължение на една от главните централни артерии на Кръглата столица бяха паркирани коли на полицията, жандармерията и най-различни служби. На равни разстояния една от друга бяха спрели камионетки, от които хора, явно от Общината, сваляха метални заграждения и ги поставяха на тротоара. Изглеждаше така, сякаш властта се готви за война.
На едно от кръстовищата, граничещо с парка на партизаните, „Декември“ бе блокиран от две полицейски коли и движението се отбиваше наляво. Лимузината не намали скоростта. Шофьорът даде звуков сигнал, двете патрулки се разделиха, пуснаха я да мине, после се върнаха обратно на местата си. След петдесетина метра, скрити зад няколко напречно паркирали полицейски буса, професорът видя водни оръдия, подвижни стени, прикрепени за предниците на бусове, както и мобилни станции за видеонаблюдение. Малко по-надолу бяха спрени четири-пет полицейски камиона, пред които се бяха наредили на опашки полицаи. Раздаваха им каски, щитове, флакони със сълзотворен газ.
- Война ли се очаква? – се обърна Васил към шофьора, искрено учуден от гледката.
Водачът не отговори, но в огледалото за обратно виждане професорът видя как погледът му бързо се премести обратно към пътя.
- Може ли да включите радиото?
Шофьорът натисна копче на волана. Зазвуча тежък олд скуул хип-хоп, той бързо пусна радиото и след още две-три натискания, стигна до емисия новини. За щастие, я хванаха в самото начало. Васил го погледна с тънка усмивка, доволен от това, че е бил разбран.
- Благодаря.
Докато професорът чакаше да чуе информация за случващото се в Кръглата столица, колата стигна до кръстовището на Петолъчката, зави наляво и се спусна по тунела. За секунди сигналът изчезна. Така или иначе, в емисията не казаха и дума за това как органите на реда се готвят да посрещнат разходката на отпимизаторите.
Явно Никълс и Омайниченко бяха възприели много сериозно случващото се. Васил не можеше да ги вини. По останалия път към летището, размишляваше как би постъпил в подобна ситуация. Единственият адекватен извод, до който достигна бе, че не знае и никак не би му се искало да разбира. Мнението му се затвърди, когато лимузината спря пред трапа на правителствения самолет. Бяха посрещнати от охранители, които взеха багажа на Васил и го качиха в самолета по задния трап. След като слезе от колата, професорът видя Никълс, да крачи нервно между два джипа и да говори по телефона.
- Здравейте, господин Крумов, казвам се Алиша Гилбърт, културно аташе на Кралство Вулчурия в Преславия.
Васил се обърна и пред себе си видя много чаровна, около 27-28 годишна жена, средна на ръст, с огромни кафяви очи и кестенява коса вързана прилежно на опашка.
- Здравейте, Васил, приятно ми е – усмихна се професорът и подаде ръка на дамата.
- Заповядайте на борда – усмихна се Алиша, обърна се и тръгна нагоре по стъпалата.
Професорът положи огромни усилия на волята, за да не огледа тялото на Алиша, която бе облечена в строг костюм с пола и бяла риза. Издържа до средата на трапа и хвърли крадлив поглед към краката и дупето й. Културното аташе бе изцяло чаровно.

В лагера на Оптимизаторите цареше предстартова треска. По конспиративни причини, контактуваха дистанционно и това добавяше напрежение. Под най-сериозен натиск бе Тенет, който прекрасно знаеше какво се случва в Кръглата столица. За охрана на разходката бе ангажирал частната си охранителна фирма – „River Security”. Бе я създал преди десетина години и я използваше, когато имаше нужда от мускул, но беше важно да не се проследява. Официалният й собственик и управител бе бивша барета, която имаше повече от добра тактическа и стратегическа подготовка. Бяха обсъдили няколко плана за развоя на събитията и нямаха представа как ще завърши денят. Всичко можеше да мине мирно и гладко, а можеше да се стигне до кръвопролитие. Момчетата от River бяха подготвени за възможните сценарии. В мирните, щяха да играят ролята на охрана, в агресивните – на провокатори.
За Шмит, можеше да се каже, че големият напън бе приключил и тя с удоволствие щеше да бъде зрител на случващото се. В предишните седмици, медиите й доста деликатно, но ефективно, успяха да превърнат разходката в дългоочаквано събитие. Нямаше телевизия, радио или новинарски сайт, който е пропуснал да изпрати екипи да отразяват шествието. По този начин успя да направи така че, никой да не заподозре нейните медии в излишна активност. Разбира се, най-много камери, дронове и техника, идваха от нея, но размити на фона на останалите не правеха впечатление. Пристрастието бе толкова незабележимо, че единственият, който знаеше какво точно правят бе главният редактор на най-големия й сайт. Нито журналистите, нито шефовете им усещаха някакъв натиск. Шмит, с любезното съдействие на Вирту, създаваше нова информационна реалност.
Самият консултант се намираше в офиса си, където бе събрал екип от най-умните и доверени хора, с които разполагаше. Целта им бе да следят случващото се и да го анализират в реално време. Бяха разделени на две – петима души следяха разходката и въобще събитията в Преславия, а двама – посещението на Никълс във Вулчурия. Снимки и видеоматериали от най-важната част, вечерята с краля, обикновено се появяваха с десетминутно закъснение, тоест тя се предаваше почти на живо. Вирту искаше да знае каква е обстановката там, за да може в случай на нужда да реагира заедно с Тенет.
Давидов се чувстваше прекрасно и бе готов да поведе народа към светлото му оптимизирано бъдеще. Няколко дни преди разходката, членовете на кръга бяха разработили примерни сценарии. Знаеше се кога, къде и как ще излезе сред хората, какво ще им каже, как ще се държи, спрямо обстоятелствата. Всичко бе готово, оставаха няколко часа до началото.

При все щателната, задълбочена и натоварена подготовка за деня на разходката от всички страни, най-тежката и съдбоносна задача се падна на Омайниченко. Той бе човекът власт в отсъствието на Никълс. Премиерът му бе дал абсолютно всички възможни правомощия. На плещите на заместника на центристите лежеше отговорността денят да мине спокойно и по възможност тихо.
Контролният щаб бе организиран в сградата на Министерството на земеделието. Тя бе единствената, която се намираше в достатъчна близост до Министерския съвет, имаше всички необходими комуникации и покрай нея минаваше маршрутът на разходката. Омайниченко искаше да види със собствените си очи пред какво е изправен. Последно, но не и по важност – никой нямаше да се опитва да щурмува точно това министерство.
Центърът на щаба се разполагаше на третия етаж и бе отреден единствено за Омайниченко. Техническите специалисти на Информационната служба го бяха наблъскали изцяло с телефони със сигурни линии, телевизори, даващи пряка картина от уличните камери, радиостанции, слушащи честотите на полицията и другите служби, и всякакви устройства. В съседните кабинети десант бяха направили офисите на Волф, Тенет и Матеус.
Информация за всичко случващо се в държавата се стичаше към щаба и в последствие се отправяше към Никълс, след маниакално дребнава и внимателна редакция от Омайниченко. Правилността на избрания от втория центрист подход, бе потвърдена от последния разговор с първия.
Омайниченко затвори телефона, въздъхна тежко и натисна едновременно три от копчетата на един от стационарните телефони на бюрото.
- Иска сводки на всеки половин час – пусна две от копчетата. - Ела при мен.
Заместник председателят на центристите се приближи до прозореца и се загледа в работата на общинските служители. Поставяха метални заграждения по тротоара, отцепвайки автомобилното платно, по което трябваше да мине очакваната тълпа. Хората свързваха загражденията едно с друго посредством метални скоби. Правеха го бързо и с такива отработени движения, че предизвикаха възхищението на Омайниченко.
- Кажи - Матеус бе влязъл в кабинета и затворил вратата след себе си.
- Искам да се разберем за две неща. Не се поддаваш на паниката на Никълс, дори и да ти я излее на главата. Не се поддаваш на интригите на Волф и Тенет.
- Добре… - неуверено отговори шефът на полицията.
Омайниченко се обърна към него и продължи сериозно:
- Разбираш, че това, което правим в момента е абсурдно. Че събрахме всички полицаи, за които се сетихме, че барикадираме половината град. Няма нито една предпоставка за ексцесии днес.
- Но ти и другите… вие го поискахте.
- Те го поискаха, как да противостоя и на тримата? Сега. – Омайниченко погледна часовника си – След двайсет минути Никълс ще излети. От този момент цялата отговорност поемам аз. Искам в девет и една минута, полицаите да си свалят каските, и всичко, което намеква за каквато и да е подготовка за бой да изчезне.
- Водните оръдия? – попита Матеус.
- Най-вече водните оръдия.
- А ако тълпата реши да безчинства?
Омайниченко присви очи и се приближи до Матеус:
- В момента сме готови за бой, нали? И хората са екипирани, и плановете по разпръскването на тълпата ги имаме, имаме всичко, от което се нуждаем, нали?
- Да.
- А срещу кого го използваме?
- Срещу… - Матеус присви устни. - Населението.
- Я пак?
- Народа.
- А докато аз нося отговорност, ще се бием с народа само и единствено, за да можем физически да си спасим кожите – Омайниченко гледаше Матеус в очите. – По никаква друга причина, най-малко заради параноята на Никълс.
Матеус замислено попиваше всяка дума на центриста. Очевидно го разбираше прекрасно:
- Да организирам ли засилена охрана на сградата?
- Да, разпредели я от мазето до втория етаж. Вкарвай ги така че да не се забележат от вън, като са вътре не трябва да показват никакви признаци на живот. Днес Министерството на земеделието не работи.
- Разбрано! – бързо отговори Матеус и напусна кабинета.
След като затвори вратата зад себе си, полицаят въздъхна тежко, но не му олекна. Явно човекът, когото мислеше за най-адекватен във върхушката на управлението също бе много наплашен. Просто, за разлика от другите, не искаше да бие хората, а да бъде сигурен, че ще може да се измъкне в случай, че се наложи.

В правителствения самолет, разделен на няколко отсека, Васил видя доста хора. Най-отпред бе медийният пул. Журналистите и операторите си говореха оживено и само няколко души познаха професора. Той ги поздрави с кимане и продължи след Алиша.
Вторият отсек бе доста по-луксозен. На големите кресла се бяха разположили няколко души. Сред тях бе външният министър на Преславия, дама на 55-годишна възраст, дипломат от кариерата, може би единственият със сигурност успешен член на кабинета на Никълс. Външният й вид бе еманация на понятието „желязна лейди на 21 век“. Леко закръглена, със строг костюм, едно единствено украшение, в случая брошка, коса дълга до раменете. Двамата си стиснаха ръцете и размениха няколко формални фрази. Следващият човек бе единственият останал жив наследник на Преславската царска династия. Престарял комарджия, издържащ се от рентата на малкото имоти, които все още не бе успял да проиграе. Единствено кръвната му връзка с краля на Вулчурия го правеше достоен да присъства на вечерята. Третият познат, но не лично, бе Иларт Лотар. Професорът изпитваше афинитет към бизнесмена, защото го асоциираше с повечето исторически личности, запомнени с невероятните криволици в биографията си. Когато Иларт видя Васил се откъсна от разговора със събеседника си – типичен чиновник и широко усмихнат се изправи с протегната ръка:
- Професоре, най-после да се запознаем лично!
- С легенда като вас е истинско удоволствие! – също усмихнато отговори Васил.
- Бих казал, че и вие успешно вървите към легендарния статут!
Докато двамата си разменяха любезности, Васил забеляза как събеседникът на Иларт почтително се покланя на културното аташе.
- Ласкаете ме, господин Лотар!
- Иларт! – продължи все така усмихнат бизнесменът.
- Значи аз съм Васил!
- Господа, ще имате достатъчно време да си поговорите по време на полета, но бих искала да разкажа някои неща за етикета на вечерята на господин Крумов – намеси се в разговора Алиша. - Предполагам е излишно, но трябва.
Васил се усмихна и я последва към дъното на салона, където двамата се настаниха в широки кресла. Последва петнайсетминутно обяснение за поведението на масата с краля. Професорът бе запознат не само с етикета, но и с произхода му. Например това, че виното, което пиеше кралят се сипваше от бъчвата за всички гости и той отпиваше не по-рано от петнайсет минути след първия тост. Времето се отброяваше със свещ. Престолонаследникът, от своя страна пиеше вино, сипано от отделно шише, като преди това личният му секретар дегустираше напитката. Прозаични мерки за сигурност, но дворцовите летописци им бяха придали доста по-възвишен смисъл. Твърдяха, че първият тост на кралската маса е за бъдещето, тоест престолонаследника. Дълг на настоящето бил да осигури безпрепятственото настъпване на това бъдеще. Историята говореше съвсем други неща, а бъдещето бе убивано толкова пъти, че Вулчурия все още трябваше да намира някъде в тъмните ъгли на средновековието.
Докато слушаше тази фантасмагория и други правила, появявали се след всеки опит за покушение срещу представители на кралската династия, Васил наблюдаваше Никълс през илюминатора. Премиерът водеше разговор след разговор и очевидно нито един от събеседниците не успяваше да го успокои. Професорът изпита известно съжаление. Наблюдаваше на живо как човек, съвсем скоро бил на върха на властта, без абсолютно никаква конкуренция, сега трескаво търси начин да оцелее. Най-големият враг бе собственият му страх.
- Да разбирам, че не се интересувате защо ръкавелите са забранени на вечерята? – гласът на Алиша извади Васил от размислите.
- Защото отровата, от която е умряла кралица Александра е била в скрита в ръкавелата на втория й фаворит – отговори професорът, усмихвайки се към събеседничката си.
Разбрала, че наистина няма смисъл от лекцията, културното аташе се обърна към илюминатора и кимна към Никълс:
- Какво ли му е сега?
- Не знам. Той е първият, който се сблъсква с подобно нещо.
- Да… кампанията на оптимизаторите е много позитивна. В някакъв смисъл, начинът по който успяха да привлекат толкова хора напомня на магия. - Васил окуражи дамата с огромни очи да продължи мисълта си с кимване. – Народите и на Преславия, и на Вулчурия не са много активни.
- Така изглеждаше… досега. – усмихна се професорът.
- Давидов успя да накара вашия да започне да работи сам за себе си. Така и не разбрах как му се получи.
Васил погледна замислено към Никълс:
- Може би народите ни не са пасивни, а им се втълпява, че са такива.
- Какъв е той? – заинтересовано попита Алиша, и уточни, срещайки питащия поглед на професора. – Давидов.
- За времето, в което се видяхме, не можах да преценя особено добре – Васил се учуди сам на себе си колко хладнокръвно излъга, особено тези огромни очи, вперени в него.
- Първото впечатление, което прави?
- Енергия. Огромна енергия.
- Знаете ли какво е първото впечатление, което правите вие?
- Какво? – усмихна се любопитно Васил.
- Стабилност и топлина – отговори културното аташе.
Обезоръжен Васил се прокашля, за да скрие задоволството и учудването си от резкия обрат на разговора.
- А вие знаете ли?
Очите на Алиша сякаш се отвориха още повече, а усмивката й стана игрива и в същото време свенлива. Откъм първия отсек на самолета се чу глъч. Васил погледна през илюминатора и видя, че джиповете бяха изчезнали. Явно Никълс най-после се бе качил на борда, после се обърна към Алиша. Тя оглеждаше профила и врата му, миглите й едва трепнаха и срещнаха неговите:
- Нека си говорим на „ти“ – каза жената.
- Добре… – отговори Васил с присвити очи, явно очаквайки продължение на разговора.
- Знам какво ще предизвикам у теб – каза културното аташе, деликатно докосна професора по коляното с върха на пръстите си, показвайки идеалния си яркочервен маникюр. Изправи се и се насочи към салона с прес пула.
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 30 декември 2021, 01:01

14.
Жителите на Кръглата столица, събудили се под обсада, се възползваха максимално от ситуацията. Разхождаха се по заградените пътни артерии, по които иначе трябваше да притичват и да се пазят от бързащите шофьори. Интернет бе залян от забавни селфита, видеа на празните булеварди и разговори с охраняващите полицаи.
Към обяд Давидов пусна видеообръщение, с което покани всички желаещи просто да се разходят и благодари на властите, че са се погрижили за сигурността на народа. Не пропусна да отбележи и факта, че тъй като преславците са единни, нямат нужда да бъдат защитавани от самите тях. Изтъкна прекрасната самоорганизация, която са направили оптимизаторите и помоли лидерите на разходката, хората, участвали в най-много кампании, да организират чат помежду си, в който да съобщават за провокатори.
Създаването на чата, както и вкарването в него на най-активните оптимизатори бе поето от IT екипа на Шмит. Съвсем скоро каналът за комуникация функционираше. По един във всички големи градове на Преславия. Медиите на Адриана бяха подели кампания под надслов „властта окупира столицата от страх“. Благодарение на съветите на Вирту и екипа му, рефренът бе подхванат и от другите медии, които се надпреварваха да показват кадри от подготовката на органите на реда. Така из интернет циркулираха снимки на спокойно разхождащи се преславци, заградени с полиция от всички страни.
Гледайки снимките и начина, по който медиите представяха случващото се, Омайниченко се радваше, че полицаите не са в пълно бойно снаряжение. Тогава ПР провалът щеше да е пълен. От сутринта се бяха случили три произшествия. Някакъв пияница се сбил с кашпа с цветя, защото се спънал в нея и шишето в джоба му се счупило. Лека автомобилна катастрофа и опит за грабеж на денонощно магазинче в центъра. Крадците нахлули рано сутринта, взели оборота. В този момент отпред паркирал бус с 35 жандармеристи, решили да пият кафе преди да започне работният им ден. Нищо друго.
Омайниченко изпитваше раздразнение, заради огромните сили, събрани в центъра. Отказа се да спори с Никълс, когато обсъждаха поведението си, защото като нищо можеше да си навлече премиерската параноя на главата. Бе убеден, че няма да има ексцесии, поне нищо от призивите на Давидов не предвещаваше такива. Наистина, днес се очакваше да започне да действа, но посланията му бяха съзидателни, позитивни, едва ли щеше да предизвика бунт. Последното още повече дразнеше обиграния политик. Нямаше кампания, в която да е участвал и да не се е опитал да направи позитивна. Единственият резултат от усилията на щабовете бе мнението на политолозите и коментаторите, които говореха за „висока политическа култура“ и „феър плей“. Реална материализация никога не бе постигал. Сега се пръква някакъв луд доктор и взима, че активизира милиони. При това без да използва големи медии, без да се договаря с едрия бизнес, без да върти интриги с другите партии. Просто идва и казва: „Ако искате да действате, действайте!“.
Заместник председателят на центристите откъсна поглед от монитора на лаптопа си и погледна през прозореца. Група от четири майки, наредени една до друга, необезпокоявано бутаха детските колички по булеварда пред министерството. От двете им страни, на тротоара, стояха на групи полицаите. Политикът въздъхна кисело, извади телефона си и написа съобщение към Никълс: „Няма новини. Медиите продължават да ни наричат страхливци. Обръщението на Давидов е много успешно.“
През два кабинета от него Тенет четеше чата на оптимизаторите и проклинаше съвременните технологии. IT-тата бяха успели да направят така, че да вижда чата и да остава невидим, но само той. Това означаваше, че трябваше да препредава всяка тяхна активност на шефа на „River”. Трудно му бе да осъзнае как е възможно технологиите да са толкова мощни, толкова напреднали и в същото време да се провалят в изпълнението на елементарни задачи. Особено раздразнение предизвикваше, звучащата изключително нахално фраза, любима на IT-тата: „Нещо бъгна, не знам какво“. В неговия свят това не бе възможно, всеки проблем си имаше източник, причина и решение.
Това бе може би най-голямото му опасение, когато размишляваше дали да се включи в кръга на оптимизаторите. Идеята на Давидов звучеше добре, особено за човек като Тенет. Израснал сравнително честно до средното ниво в системата, бе решил да използва несъвършенствата й и се бе превърнал в неин негласен властелин. Сега, от камбанарията на всичко, което знаеше, бе видял и правил, разузнавачът прекрасно разбираше, че в този вид тя просто не трябва да съществува.
Свидетел на няколко „стабилни“ периода, най-дългият от които бе управлението на центристите, Тенет знаеше, че думичката „стабилност“ убива демокрацията. В речника на управляващите тя значеше „разбрали сме се с всички, нищо няма да пипаме, докато сме на власт“. Първите политически лица, вместо да развиват страната, влагаха цялата си енергия в запазването на стабилността. Това ги правеше уязвими, бедни откъм възможности и идеи. Млади, силни, амбициозни личности с прекрасни перспективи се превръщаха в балансьори на интереси, убили всичко в себе си, заради сигурния доход във фондациите на съпругите си, фирмите на децата си или офшорните сметки на любовниците си. Това просто трябваше да спре. Иначе Преславия щеше да изгние от пропиващите снагата й лиги, капещи от зурлите на висшия чиновнически ешелон.
Опасението на Тенет бе, че ако не управляват чиновниците, ще дойдат тези с фразата „Нещо бъгна, не знам какво“. В неговата глава това бяха не само IT-тата, а всички родени след 1984-та. На техните години, имаше цяла стена с награди, ордени и грамоти, а тези келеши дори не даваха знак, че се интересуват от подобни неща. Идването им на власт в главата на заместник шефа на Информационната служба се асоциираше с хаос. Въпреки това, бе избрал да застане на тяхна страна. Причината бе проста и му правеше чест, че я е осъзнал: това, че не разбира житейската им философия не значи, че е по-лоша от неговата. Сигурен бе, че каквато и система да изградят, ще бъде много по-динамична и жива от партийната бюрокрация. Не на последно място осъзнаваше, че ще не ще, някой ден властта щеше да е тяхна. Стори му се по-умно, вместо да се държи за нея като дръглив пес за сух хляб, да подготви всички. Следващите за властта и властта за следващите.
Надежда му даваше и Васил Крумов, който бе от неразбираемото поколение, но в мислите му ясно се четеше историческа перспектива. Явно не само той го бе забелязал, щом в момента професорът летеше към кралската вечеря във Вулчурия. Протоколът на краля бе много стриктен в подбора на гости, понякога ексцентричен, но рядко правеше грешки. Каквото и да се случеше в бъдеще, Тенет бе щастлив от направения избор в полза на оптимизаторите. Можеше и да не е прав, но знаеше, че Преславия ще преживее подобна грешка, а „стабилността“ ще я убие.
В чата на оптимизаторите се появи списък със сборните пунктове, където щяха да се събират хората, за да тръгнат към началната точка на разходката. Тенет взе своя телефон, снима с него телефона с чата и изпрати снимката на шефа на охранителната си фирма.

Все още озадачен от рязката промяна в отношението на Алиша към него, Васил куртоазно се усмихваше, докато с Никълс и Лотар пиеха уиски в третия отсек на самолета. „Въздушният“ кабинет на премиера представляваше изцяло бежов офис. Единственият тъмен акцент бе до блясък полираното дървено бюро на първото политическо лице на Преславия.
Лотар разказваше как минават изпитанията на някакъв нов композитен материал за бронирани машини, правеше го доста разпалено и увлекателно.
- Носещата конструкция се изкриви чак като я пуснахме от 25 метровата вишка. И как се изкриви? Само там, където се удари… - щастливо разказваше бизнесменът, - нищо друго, после й сложихме гуми и двигател, пуснахме я по тестовия полигон, мина го като по ноти…
Никълс се правеше, че проявява интерес към разказа на Лотар, но постоянно си поглеждаше телефона. Стараеше се да прикрива притеснението и на пръв поглед успяваше. Гледаше усмихнато, а очите му сякаш попиваха с интерес всяка дума на бизнесмена. Издаваше го сянката на нервно въртящото се във въздуха стъпало, част от която се виждаше иззад бюрото.
- Кога ще ни поканиш на изпитания? Мисля, че на професора би му било интересно да дойде? – Никълс прекъсна Лотар.
- С най-голямо удоволствие! Може би след месец? Два? – започна да пресмята бизнесменът. – Нали ще дойдеш, Василе?
- Стига да не се пускаме от 25 метра височина – усмихна професорът, успявайки да предизвика искрен смях у Никълс.
- Имаме други кандидати за манекени – отговори развеселен премиерът, с което внесе известен смут в Лотар и Крумов. Спогледаха се усмихнато, но в погледите им се четеше негласният въпрос: „Шегува ли се или…?“
Телефонът на премиера извибрира, той бързо го грабна, прочете написаното и присви устни. Обърна се към Васил:
- Имаш ли предположения защо си поканен на кралската вечеря? Не искам да те подценявам, но…
- Разбирам те прекрасно – отговори професорът, който си задаваше същия въпрос. – Абсолютно никаква идея.
- Според мен е, защото си пич! –предположи Лотар, с което предизвика учудените погледи на събеседниците си. – Просто е. Кралят обича два типа хора – играчи и пичове, скромно или не, но ние с теб се играчи, а професорът е пич.
- Има огромна разлика между пичове и играчи – усмихна се криво Никълс.
- Тоест ме е извикал, за да го забавлявам? – учудено попита Васил.
- Обратното – каза премиерът. – Забавлява се с играчите. С нас ще си прави пишки…
- А с теб ще иска да общува като с интересен и знаещ човек… като с пич – завърши Лотар.
Васил присви очи и реши да уточни финално какво имат предвид двамата:
- С вас ще се ебава, защото знае, че искате нещо от него, а с мен ще си лафи, щото си мисли, че съм готин?
Иларт и Никълс кимнаха утвърдително.
- Не знам – отказа да повярва Васил, - ако ми дадат да говоря с краля ще го питам!
Засмяха се, на вратата се почука. Беше Алиша, която се извини, че ги прекъсва и помоли Васил да дойде с нея. Професорът я последва.
Аташето се отправи към най-празното място във VIP отсека на самолета и с известно притеснение се обърна към Васил:
- Имам една малко необичайна молба към вас, професоре.
- Слушам.
- Трябва да стигна до чантата си, а тя е в багажното отделение и имам нужда от помощ.
Молбата на културното аташе наистина бе необичайна и на лицето на професора се изписа искрено учудване.
- Една от стюардесите ще ни отвори, сама не мога да отида, а искам да взема нещо много лично…
Беше се втренчила в него с огромните си очи. Професорът просто не намери сили да й откаже. Зарадвана, кимна към една от стюардесите, добра позната на Лотар. Дамата ги поведе към един панел в ъгъла на салона, до входа на отсека с кабинета на Никълс. Оказа се врата, която отваряше много тесен коридор, по който се стигаше до багажното помещение, без да се преминава през покоите на властта.
Стюардесата ги придружи до вратата в дъното на коридора, отключи я и си тръгна. Алиша и Васил влязоха в багажното и аташето започна да се оглежда за чантата си. Всичко бе наредено на два стелажа, като вторият бе на ниво малко под рамото на професора. Стори й се, че я видя качена много високо и помоли Васил да я повдигне, за да се убеди, че е тя. Професорът леко приклекна, хвана я през кръста и я повдигна. Парфюмът й бе много лек и свеж. Повися известно време в ръцете му, оглеждайки се, след което стъпи на някакъв куфар, изправи се и дупето й се оказа на нивото на лицето на Васил.
Професорът не устоя и се наслади на гледката.
- Харесва ли ти?
Васил чу леден, заповеднически глас. За момент реши, че има някой друг в помещението и се огледа. Бяха сами. Когато го осъзна, усети нежна, но силна ръка на главата си.
- Какво искаш да направиш с него?
Ноктите леко започнаха да го драскат по скалпа. Аташето приближи дупето си до лицето му, той се наведе към него, но ръката го спря. От рафта падна куфар, втори. Васил усети нещо твърдо да се движи по крака му, опря за момент в чатала, и продължи нагоре. Не го погледна, защото бе хипнотизиран от дупето на Алиша и ноктите в косата си. Усети пробождащ, но лек удар в корема, отдръпна се назад, беше го ударила с тока на обувката си. Тя се набра на рафта, обърна се и седна. Гледаше го с изгарящо и в същото време заповедническо желание. Професорът за първи път в живота си попадаше в такава ситуация и в този момент усещаше само едно.
Аташето започна да вдига полата си.
- Ела – каза тя с железния си глас.
Професорът се подчини. Опря токовете в раменете му, хвана главата му и зарови нокти в косата му. Двамата се гледаха с животинско желание. Алиша рязко обви врата му с крака и потопи лицето му в себе си.
Когато свърши отпусна хватката и го бутна с ток по рамото.
- Помогни ми да сляза – с дълбок, отпуснат, леко треперещ и доволен глас каза жената.
Васил, гледащ я с още по-голямо желание го стори. Направи крачка към нея, притисна я до себе си. Очите й светнаха. За момент се замисли. Целуна го страстно и рязко го отблъсна.
- Вкусна съм – Алиша огледа долния рафт. - Ето я!
Наведе се, отвори неголяма кожена чанта и извади деликатна носна кърпичка, в ъгъла на която имаше прилежно избродиран герб на Вулчурия.
- Точно за нея дойдохме!
Подаде му я и се отправи към изхода, нагласявайки полата си.
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 06 януари 2022, 01:04

15
В ранния следобед, под нежно галещото слънце, по централните улици на Кръглата столица започна да се забелязва раздвижване. Групи от по двайсет, трийсет души се движеха в различни посоки, явно отивайки към неизвестни за органите сборни пунктове. Хората бяха най-обикновени. Външният им вид предполагаше, че са представители на средната класа във всичките й крайности. Весели и заинтригувани, групите крачеха и обсъждаха всякакви теми. Често се случваше, когато няколко групи се срещнат, хората в тях да се познават задочно, покрай оптимизаторските кампании, в които бяха участвали, следели или обменяли опит. След приветствия и насърчения, тръгваха заедно, създавайки лавинообразен ефект. Така на сборните пунктове, прииждаха групи от по петстотин, шестстотин души наведнъж. Всичко трябваше да започне в 14:30 и в 16:00 да стигне до Парка на партизаните, където Давидов щеше да произнесе речта си.
Случващото се на двете официални места, откъдето трябваше да тръгне разходката можеше да се опише по два начина от гледна точка на властта - странно и подозрително. Цивилните полицаи и информатори, внедрени в народа докладваха, че сякаш всички се познават, изразяват признателност едни към други, обсъждат общи планове за кампании. Един бе употребил думата „сектанти“ в описанието си. „Спонтанно“ се появиха още три точки, на които започнаха да се събират оптимизатори. Реакцията на органите бе просто да изпратят патрулки и там.
За кръга на оптимизаторите това бе невероятно. И Вирту, и Шмит, и Давидов бяха на седмото небе от щастие, докато наблюдаваха активността в социалните мрежи, и получаваха информация от хората на Тенет. Бяха готови за много сценарии. В дните преди събитието си измисляха обяснения и оправдания, с които психологически се настройваха да не рухнат, ако не дойдат много хора. Това, което виждаха бе неочаквано дори за Давидов – теоретикът и главния идеолог на оптимизацията. Начинът, по който народът, едва-едва побутнат започваше да се превръща в сплотено общество. Активността, свободната комуникация и енергията, която излъчваха хората бяха невиждани. За първи път в историята на Преславия на едно място се бяха събрали толкова много хора, които не бяха „за“ или „против“ някоя партия. Дори не говореха за политика. Правеха я.
Вирту бе в постоянна връзка с Шмит. Координираха действията на медиите на бизнесдамата, както и ръководеха чата на оптимизаторите. Докато коментираха заглавия и начини, по които да се представят събитията на улицата, обсъждаха и случващото се.
- Недей използва думата „народ“, обезличаваща е, „хората“ – наставляваше Вирту.
- Прав си, видя ли, че на централната гара са си направили ревю с кучета? – отговори въодушевено Шмит.
- Да! Коргито с панделката ме уби! – засмя се Вирту.
- Материалите със снимките, които хората са качили сами в соцнет са готови. Ще ги пускам през петнайсет минути, дано другите медии го подхванат.
- Ще. Безпокои ме, че са много хора, като тръгнат, кой знае какво ще решат Омайниченко и Матеус.
- Нищо няма да решат, не могат да противостоят на пет групи по над 10 хиляди души… които развеждат коргита с панделки! – засмя се Шмит – А и Тенет контролира нещата там.
- Да, оплаква се, че все още само той има достъп до чата.
- Работи се по въпроса, скоро ще добавим и неговия човек. Направо не мога да повярвам, всичко очаквах, но не и това.
- Нали? Как се самоорганизират, Давидов сигурно не може да си намери място от кеф! – възкликна въодушевено Вирту.
- Чувал ли си го?
- Не, няма да го безпокоя, докато не се видим след малко.
- Мисля, че правим история – каза тихо Шмит, сякаш за миг се извиси над ситуацията.
- Да… - потвърди Вирту, който усети горещо кълбо в гърдите си, предизвикано от думите на Адриана. – Участвал съм в много грандиозни неща, организирал съм какво ли не, но това…
- Страх ли те е? – попита Адриана, сядайки в креслото си.
- Не знам, но като се откъсна от оперативната работа и дори за миг помисля за случващото се, ми прималява.
- И аз съм така.
Вирту чу усмивката на Шмит по телефона и също се усмихна:
- Революция, а?
- Май, май – все така усмихнато отговори Адриана.

В министерството на земеделието думата „революция“ витаеше като страшен призрак, а не в плахия, въодушевен контекст, в който я употребяваха оптимизаторите. Всяваше страх и паника. С всяка новопостъпила информация за случващото се по улиците на Кръглата столица, Омайниченко изпадаше все по-дълбоко в странна емоционална дупка. От една страна бе шокиран от високата активност на хората и начина, по който буквално празнуваха по улиците. От друга, изпитваше яд и озлобление, че през цялата си кариера не бе успял да постигне подобен ефект. Третото и изключително неприятно усещане бе унинието. Чувстваше се ненужен, изхвърлен в периферията на събитията. Щеше да бъде много по-добре, ако разходката бе протест срещу центристите, политическата класа или нещо такова. Но тя бе пълна със съзидателна, положителна енергия. Народът демонстрираше, че може и сам да се организира, пренебрегвайки изцяло политиците. Това обезсърчаваше и депресираше центриста. Не знаеше как да реагира. Не съществуваше противодействие на подобно волеизявление. Всички познати прийоми за отговор на обикновени размирици просто не работеха, защото случващото се бе нов тип провокация – чрез игнориране.
Въпреки смазаното си психическо и емоционално състояние, Омайниченко се стараеше да изглежда бодър и държащ ситуацията под контрол. Постоянно координираше дислокацията на полицейските части, задаваше уточняващи въпроси на Матеус, симулираше активност. С Волф обсъждаше движенията на Давидов, интересуваше се от интернет трафика, новините и темите, развиващи се през деня. Правейки всичко това, имаше усещането, че е като една от онези кухи кукли, които се извиват, когато през тях мине въздушен поток. Наблюдаваше как поведението му се отразява на хората, с които общува и му се струваше, че успява да се прикрие успешно.
В реалността всичко, което правеха бе абсолютно безсмислено. Местенето на групи полицаи от една пряка на друга, кратките сводки за медийното отразяване, постоянното следене на тълпите през уличните камери. Преливане от пусто в празно. Властта не само бе изгубила инициативата, а въобще не знаеше къде да я търси. Единствената надежда за обрат поне в медийното поле, бе визитата на Никълс във Вулчурия. Събитието се радваше на огромна популярност сред преславската аудитория, може би щеше да отвлече вниманието на населението от разходката.
В кабинета на центриста влезе Тенет, който бе поискал спешно да бъде приет.
- Точно две минути – каза Омайниченко, докато се правеше, че картината от уличните камери му е изключително важна и в нея вижда неща, които другите не могат да прозрат.
- Трябва коренно да предислоцираме кордоните – припряно отговори Тенет.
- В смисъл? – ядосано попита политикът, който досега бе местил малки групи полицаи като в компютърна игра.
- Имаш ли карта?
Омайниченко се изправи от бюрото си и се приближи до един от мониторите, докосна го в горния ъгъл, оттам падна меню, натисна бутона „карта“ и на екрана се появи интерактивно изображение на Кръглата столица.
- Сам виждаш къде са им сборните пунктове – започна Тенет, приближавайки се до монитора. - Откъде, според теб, ще минат, за да стигнат до площада на партизаните?
Омайниченко се загледа в изображението и осъзна огромната катастрофа, която имаше предвид Тенет. Плътните полицейски кордони бяха блокирали два маршрута, по които се предполагаше, че ще мине разходката. Останалата част от центъра бе запълнена в кръг от полицаи, които не блокираха нищо, а просто присъстваха. Така две от петте групи от по 10 000 души имаха осигурен път, но останалите 30 000 щяха да се движат по необезопасени улици, пълни с полицаи, които не са свивали крак от седем часа.
Политикът се хвърли към стационарния телефон, натисна копчетата на интеркома и почти истерично изкрещя:
- Идвайте веднага!
Мигове след като цялото ръководство на щаба в министерството на земеделието се събра в кабинета на Омайниченко, петте лъча на разходката тръгнаха към площада на партизаните. Докато хората бавно се движеха и образуваха километрични колони, органите на реда бяха изпаднали в паника. По радиостанциите се даваха истерични и хаотични заповеди. По улиците летяха патрулки и служебни лимузини с пуснати светлини и сирени. От тях изскачаха началници, крещейки и псувайки пришпорваха полицаите да се преместят и заемат друга позиция. После се появяваха други шефове и ги връщаха обратно. Полицейски бусове се появяваха от нищото, затваряйки булеварди и малки улички, блокирайки колите, които се намираха в тях.
Целият хаос бе внимателно и подробно сниман. Кадрите бяха подбрани така че да представят действията на органите много по-истерични, отколкото бяха наистина. Това веднага предизвика слухове, които се разнесоха из петте лъча на разхождащите се, като миризма на барбекю в неделен ден. От една страна множеството изпита задоволство и прилив на сили, разбирайки, че властта се е изплашила толкова много. От друга, никой не искаше барбекюто да изгори.
Напрежението нарастваше с всяка изминала крачка на разхождащите се. Хаосът придобиваше гаргантюански мащаби, време просто нямаше. В кабинета в министерството на земеделието всички, освен Тенет, крещяха заповеди по телефоните. Само заместник шефът на Информационната служба се бе загледал в своя смартфон и периодично хвърляше по едно око на интерактивната карта на Кръглата столица.
Омайниченко вдигна поредния звънящ стационарен телефон и и кресна в слушалката:
- Да?!
Когато чу отговора инстинктивно застана в поза „мирно“, лицето му се опъна и пребледня.
- Не, ваше превъзходителство, всичко е наред – измънка с оправдателен тон. – Виждате медийна пропаганда, разбирате, че проте… разходката не е толкова мащабна, колкото очаквахме. Просто пускаме служителите да си ходят… Да, ваше превъзходителство. Бих се радвал да пием кафе в близко бъдеще… Приятен ден.
Омайниченко затвори телефона и въздъхна тежко, срещна въпросителния поглед на Тенет:
- Посланикът на Лирия – отговори ядосано политикът.
- Самовлюбени копелета – изсумтя разузнавачът и отново заби поглед в телефона си.

Полетът минаваше приятно и спокойно за Васил, който все още бе под силното влияние на случилото се в багажния отсек на самолета. Алиша не го погледна нито веднъж след като излязоха, а той скришом я наблюдаваше. Бе много привлекателна жена, но не за всеки вкус. Лицето й бе деликатно, чертите изчистени, очите огромни и черни. Културното аташе не приличаше на жените, които се смятаха за еталон за красота, но бе адски чаровна. Движенията й бяха плавни, премерени и аристократично грациозни. За първи път Васил се наслаждаваше на жена по този начин, след като е бил интимен с нея, а не преди това.
Никълс, който се доверяваше само на информацията, идваща от Омайниченко, все още чувстваше напрежение, но бе започнал да се успокоява. За да разпусне, а и поработи над имиджа си, премиерът отиде в отсека с журналистите и прекара доста време там. Къпеше се в раболепието на повечето от тях и се зареждаше с нови сили. Предстоеше му доста скучна, но за жалост, непредвидима вечеря. Крал Иденуар бе странна птица и можеше да поднесе изненада във всеки един момент. На Никълс не му се беше случвало да стане жертва, но бе свидетел на подобни сюрпризи. Те винаги оставаха безнаказани, защото Вулчурският пазар бе най-големият и всички искаха да имат достъп до него. Отгоре на това, монархът имаше славата на особняк, което му помагаше да се разминава леко с резултатите от прищевките си.
Лотар пък се бе настанил в едно от креслата във втория отсек и се бе втренчил в екрана на лаптопа си. Много съсредоточено четеше, периодично пишеше, явно чатеше с някого. Очевидно бе заинтригуван от нещо и го следеше с неприкрит интерес.
Васил бе решил, че няма да говори с никого до края на полета и се чудеше кога и как да остане насаме с Алиша. Ясно бе, че докато не кацнат, няма да успее. Не знаеше дали тя ще присъства на кралската вечеря. Беше намачкал кърпичката, която му бе връчила да си избърше устата в юмрук и периодично вдишваше аромата й. Обърна се към илюминатора и се загледа в облаците под самолета. Откакто бе започнал да се занимава с политика, животът му се бе променил коренно. Ако преди няколко месеца някой му бе казал, че ще напусне приятелката си, след което ще има изключително сексуална връзка с най-богатата преславка, а после ще излиже културното аташе на Вулчурия в товарния отсек на правителсвения самолет, би го изгледал както психиатър гледа безнадежден пациент. А ето, че сега се чудеше как да продължи авантюрата с аташето и въобще не му дремеше, че отива на едно от най-големите светски събития в света. Всичко това се случваше, преди някой въобще да знае, че е на път да смени попрището си.
Докато тънеше в сладки размишления, в отсека нахлу Никълс, който го помоли заедно с Лотар да отидат в кабинета. Професорът погледна към бизнесмена и разбра, че работата е сериозна, защото усмивка под мустака нямаше.
След като Васил затвори вратата зад себе си, премиерът веднага изстреля обезпокоено:
- Знаете ли какво става в Преславия?
Професорът погледна въпросително към Лотар, който спокойно описа ситуацията:
- Разходката е огромна, не са два лъча, а пет. Полицията е в паника, започнали са да се събират хора и на други места в страната.
Никълс седна ядосано в креслото си.
- Не знаеш ли? – учудено попита Лотар.
- Разбрах от журналистите. Както си лафехме започнаха да си гледат телефоните и ме заебаха – през зъби обясни Никълс. – Омайниченко трябваше да ме държи в течение. Цял ден ми пише, че всичко е ок и преди час спря.
- Сигурно е много зает – предположи Васил.
- Заети са, да – констатира Лотар. – В момента местят 80% от полицаите по пътя на разходката, не разбирам защо въобще са нужни толкова много сили?
- Защото, Иларт, това може да се превърне в метеж! – с изцъклени очи и истерична нотка в гласа отговори премиерът.
Васил и Иларт се спогледаха учудени и стреснати от поведението на първото политическо лице.
- Виж ги, какви метежници са това? – бизнесменът протегна телефона си към Никълс.
- Нека аз да знам по-добре как изглеждат метежниците, става ли? И въобще как да сляза от самолета и да говоря с медиите, при условие, че в моята страна се случва това?!
- Спокойно и уверено, господин премиер – намеси се Васил. Постара се чрез патос и уважително говорене да вдъхне кураж на Никълс. – В сегашната ситуация вашето поведение е от огромно значение.
- И какво да им кажа?! – Никълс се ококори към професора. – Те не протестират, не искат нищо! Просто показват, че ги има и не им дреме за нас!
- Кажете това… - продължи Васил.
- Прав е – подкрепи го Лотар. – Ако се покажеш такъв изцъклен и насран, само ще налееш вода в мелницата им. И без това оценяват действията на полицията като паника.
- Мамка му – каза си под нос Никълс, - ако бях там това нямаше да се случи!
Васил и Иларт наведоха глави, защото знаеха, че премиерът се самозаблуждава.
- Така или иначе, не можеш да се криеш от медиите – каза Лотар.
- Обади се на Омайниченко и поискай цялата информация, която има – допълни Васил.
- Да, после ще помислим и ще дадеш изявление – завърши Лотар.
Никълс въздъхна и извади телефона от джоба си.

Докато на 10 000 метра над земята Никълс и единствените хора около него, които имаха потенциала да му помогнат умуваха как да постъпят, в Кръглата столица ситуацията бе на път да излезе от контрол. Поне така изглеждаше за Омайниченко, Волф и Матеус. Продължаваха да дават хаотични заповеди, които по трасето от кабинета в Министерството на земеделието до полицаите на терен се преобразуваха в тотални безсмислици. За Тенет, от друга страна, събитията се развиваха повече от добре. Планът, разработен заедно с Вирту и Шмит, за който имаха съгласието на Давидов, вървеше като по ноти. Служителите на личната охранителна фирма на разузнавача се бяха разположили на ключови места сред хората и можеха да реагират във всеки един момент. На този етап се движеха по сценария „ако полицаите атакуват първи“. Същността му бе проста – част от охранителите щяха да задържат нападението на полицията колкото могат, а другите щяха да изведат най-безпомощните хора от ударите на полицаите. В главите на съзаклятниците, кадрите от този сблъсък трябваше да приличат на картините, възпяващи революциите отпреди 100-200 години. Разбира се, това бе най-лошият сценарий, но пътят трябваше да бъде извървян до кулминацията.
Добрият развой на събитията предполагаше достигане на напрежението до 99 градуса и настъпване на обрат, който на първо четене да може да се интерпретира като победа за всички. В последствие политиците щяха да разберат, че са прецакани зверски, но щеше да е късно. Тенет бе единственият, който имаше контрол над ситуацията и от него зависеше дали ще успее да уцели момента преди канчето да кипне.
Оставаше около километър разстояние между петте лъча на разхождащите се и изнемощялата, и изнервена от хаоса полиция. Една от точките на съприкосновение бе на 100 метра от министерството на земеделието, точно срещу прозорците на кабинета. Намиращ се под огромно напрежение, Тенет изглеждаше най-хладнокръвен от всички присъстващи и даваше препоръки какво и как да се направи. Чакаше момента за най-добрия си съвет.
- Тихо! Всички млъкнете! – кресна Омайниченко, размахвайки телефона. – Никълс е!
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 13 януари 2022, 01:13

16.
Шмит, облечена с дънки, кецове, фланелка и слънчеви очила крачеше по улицата, успоредна на Парка на партизаните. Сега, когато с очите си виждаше хаоса, в който бе изпаднала полицията, изпита страх. Огромни, тренирани, въоръжени мъже изглеждаха така, сякаш към тях се приближава ужасяващ враг, а те са безпомощни. Не искаше даже да си помисля какво би станало, ако се стигне до сблъсъци. Хората, насочили се към площада, щяха да бъдат смелени от бой и в случая изплашените полицаи нямаше да бъдат главните виновници. Хаосът, създаден не без нейното дейно участие и невъзможността на политическата, и силова върхушка да се организират бързо, можеха да доведат до кръв.
Докато участваше в съставянето на плановете, нещата й изглеждаха много по-различни. Виждаше отделните действия и събития като много, наслоени един върху друг, пъзели от древната игра „The incredible machine”. Сега, когато нещата се случваха пред очите й, когато виждаше различните механизми натоварени до краен предел, страхът я хвана за гърлото.
Сви в поредната пряка, влезе в една от къщите, качи се на втория етаж. Почука на вратата и бе посрещната от Давидов, който я поздрави радушно:
- Здравейте, здравейте, госпожице Шмит, пунктуална сте, както винаги!
- Днес не бих си простила закъснение – усмихна се Адриана и влезе в апартамента.
В хола вече се бе настанил Вирту, който кимна за поздрав.
- Кафе, чай? – предложи Давидов – В хладилника има и кола, която не е газирана от поне седмица.
- Благодаря, засега нищо. Как вървят нещата при вас?
- Доста, доста добре бих казал. Имам два варианта за реч, когато дойде времето. Единият съзидателен, другият е по-агресивен.
Двамата седнаха на меката мебел при Вирту:
- Надявам се, няма да призовете към революция? – нервно се засмя Адриана.
- Не, естествено, не. А и защо да го правя, щом тя вече се случва?
Вирту и Шмит се спогледаха с тънки усмивки.
- Не се ли безпокоите, че нещата ще излязат извън контрол? – продължи бизнесдамата.
- Мисля, че планът ни е повече от добър, вярвам в Тенет, вярвам и в Крумов.
- Все си мисля, че трябваше да му кажем – въздъхна Адриана.
- Виж, той все още не е толкова обигран, колкото нас – отговори Вирту. – Вероятно някой ден ще ни надмине всички, но сега е… наивен. Затова ще се справи по-добре, ако не знае какво се опитваме да направим.
- Да не знае как го използваме?
- Госпожице Шмит, в случая всички влагаме много и не можем да говорим за „използване“ един на друг. Убеден съм, че ако господин Крумов бе тук, щеше да потвърди думите ми.
- Така е – усмихна се Вирту, показвайки животинските си зъби. - Самият той би казал, че използването идва едва, след като вземеш властта, а всичко преди това се нарича „борба“.
Адриана повдигна вежда, показвайки несъгласието си с това, че са оставили Васил в неведение и побърза да смени темата:
- Не гледате телевизия, нито социалните мрежи…
- Решихме, че от този момент, каквото и да става, ще го разберем когато излезем навън – отговори Вирту.
- Рисковано – усмихна се Адриана, явно идеята й допадна.
- Но живо, госпожице Шмит, живо. Какви оптимизатори ще сме, ако не можем да се ориентираме по хората, които вече са направили първата крачка? – попита Давидов.

- Всичко вървеше тихо до момента, в който не забелязахме, кръговата отбрана на полицията – обясняваше Омайниченко.
- Кой я е разпределил така?
- Аз – отговори Матеус, надвесен над телефона.
- Кой видя грешката?
- Тенет – отговори раздразненият Омайниченко.
- Там ли е?
Последва тишина, политикът погледна към Тенет, който бе застанал до прозореца и наблюдаваше приближаващата се тълпа по улицата към министерството. На стотина метра в обратна посока, полицаите се чудеха какво да правят. За петнайсетте минути разговор с Никълс, от щаба не излезе нито една заповед. Полицията се чувстваше изоставена и това я изправи до предела на нервите й.
- Да, тук е – потвърди Омайниченко.
- Какво предлагаш? – Никълс се обърна към Тенет.
- Хората са мирни, няма нито един инцидент от началото на разходките. Нека полицията ескортира народа до площада и после само да го пази.
Последва мълчание.
- А какво правим с всички полицаи по улиците? – обади се Омайниченко.
- Изтегляме по-голямата част от тях, пускаме ги да вървят паралелно с хората по малките улички и толкова.
- Това ще изглежда като бягство! – обади се Никълс.
- На фона на паниката, която се шири цял ден… - многозначително отговори Тенет.
- И какво? Две патрулки отпред, две отзад ще стигнат ли? – попита Матеус, изпъвайки врат, за да види какво става през прозореца.
- Да, сложи и по една линейка отзад, за всеки случай – допълни Тенет.
Шефът на полицията погледна очаквателно към Омайниченко, който от своя страна се бе втренчил в телефона.
- Добре – чу се гласът на Никълс, - действайте!
Матеус скочи от мястото си и залепи радиостанцията до лицето си: „Две коли ескорт отпред, две отзад, другите бавно да се изнесат в страничните улици!“
Останалите погледнаха през прозореца. Първите редици на разхождащите се бяха подминали министерството и на 50-тина метра от патрулните коли забавяваха ход. Колите направиха обратен завой и бавно потеглиха по улицата към Площада на партизаните с пуснати светлинни сигнали. Чуха се одобрителни викове и аплодисменти, които ставаха все по-силни, движейки се като вълна сред хората.
- Какво е това? – попита Никълс.
- Аплодисменти… десет хиляди души аплодират – отговори с притаен дъх Омайниченко.
- Не е за нас – отговори сухо Никълс. - Трябва да измислим как да го отиграем.
При други обстоятелства Тенет би бил щастлив от брилянтно проведената операция, но това не беше краят. Сега трябваше да се съберат плодовете й.
- Ще дадеш изявление, че си се съобразил с волята на народа, изразена в рамките на закона. Не е имало ексцесии, значи всичко е наред – предложи Волф.
- Пич, народът е навън, не заради нас и ние нямаме абсолютно нищо общо с това! Сякаш ни няма! – възрази Никълс.
- Ако намекваш, че няма смисъл да даваш изявление, това ще бъде интерпретирано като страх и бягство – констатира Омайниченко.
- А ако дам, ще изглеждам като загубен чичак, който държи реч на сватбата на бившата си!
- Затова някой друг трябва да говори… - намеси се спокойно Тенет.
Омайниченко и Волф го погледнаха неразбиращо.
В правителствения самолет също бяха разменени объркани погледи.

- Васил ще говори! – каза доволно Вирту.
- Успял е, Тенет е успял! – възкликна Давидов. – Вие всички успяхте! Сега ние с Васил трябва да завършим тази брилятна операция!
- Без съмнение ще се справите! – усмихна се Шмит.
Жената се изправи, отиде до шкафа, отвори вратичка, втора, извади три водни чаши. Давидов веднага разбра замисъла й и заситни към кухнята, откъдето донесе шише с вода. Сипа в чашите и тримата се чукнаха.
Психиатърът пи до дъно, след което си наметна сакото и се отправи към изхода. Пет минути по-късно излезе Адриана, а след още толкова, с шапка с козирка на голата глава, апартаментът бе напуснат от Вирту.
Когато Давидов излезе от малката пряка на големия булевард, успореден на Парка на партизаните, дъхът му секна. Мястото бе пълно с народ и от всички улици прииждаха все повече хора. Усети прилив на неконтролируема, болезнена енергия в тялото си. През последните петнайсетина години живееше доста изолирано. Тесният му кръг на общуване се ограничаваше с двайсетина души. Само с двама-трима се виждаше сравнително често. Наличието на толкова хора наоколо и фактът, че се бяха събрали лично заради него го тласна към ръба на паник атака. Един човек го разпозна и поздрави радушно, стискайки силно ръката му. Това го върна обратно в реалността и Давидов се усмихна широко, благодарейки човека за присъствието и отделеното време.
С всяка следваща крачка, психиатърът все по-ясно осъзнаваше огромния път, който бе изминал през последните години. От теорията, до практиката. Винаги се бе интересувал от политика и държавно устройство, историята на обществените процеси. Отне му много време, за да стигне до оптимизацията. Всъщност не той я измисли. Много учени и изследователи преди него говореха за нея под една или друга форма. Давидов бе този, който синтезира наблюденията и знанията на стотици светли умове в тази дума. Бе кръстник на процеси, развиващи се с неумолима скорост вече над шейсет години.
В последствие, след няколко разговора по скайп с колеги, му бе препоръчано да се снима сам и качва кратки лекции в интернет. Първата година имаше 1000 абоната, втората 3500, третата 10 000, допреди няколко месеца – 14 000, а сега 17 милиона. Давидов нямаше време да усети този скок, защото с пълни обороти работеше по практическия вариант на теорията си. Едва сега, движейки се между хората, разбра какво е направил.
Крачеше към далечния край на площада, където бе оборудвана трибуна, от която трябваше да говори. Наблюдаваше хората около себе си и се вдъхновяваше още повече. Виждаше много познати лица, които бяха участвали активно в оптимизаторските кампании. Виждаше енергията в очите им и начина, по който сплотяваха другите около себе си. Истински лидери. Почувства се силен и уверен в правотата си. Неща, за които рядко размишляваше, яхнал въпросите, галопиращи из съзнанието му.
Шмит ходеше бавно. Наслаждаваше се на топлия ден и множеството. Страхът, който бе изпитала на идване се бе сменил със спокойствие и лекота. Отдаде го на живата атмосфера и лицата, които виждаше. Нямаха нищо общо със стресираните, напрегнати полицаи. Бяха ентусиазирани, успешни и вдъхновени. Млади, без значение от възрастта. Въздухът бе заразителен и тя го поглъщаше с удоволствие и пълни дробове. Васил й липсваше, представяше си какъв би бил сексът с него точно тази вечер.
Вирту крачеше по периферията на площада и оглеждаше хората. С поглед търсеше служителите от охранителната фирма на Тенет, както и цивилните полицаи. Консултантът прекрасно разбираше какво се случва и каква спотаена, неочаквана за властта мощ се е изляла по улиците. За негово съжаление не можеше да я усети и почувства с кожата си. Дали заради това, че нещата още не бяха приключили, дали защото умът му винаги работеше, сетивата му бяха притъпени. Пред погледа му се разкриваха връзките, които оптимизаторите създадоха, чрез платформата. Точно определяше лидерите сред активистите на движението. Виждаше отношенията, създадени преди разходката, и тези, чието начало се поставяше сега. Огромна мрежа от активни личности, искащи да променят Преславия. Всеки според силите и възможностите си.
16:30. Тенет, който наблюдаваше движението на човекопотока на живо, писа на Давидов, че може да започва с речта си.
Психиатърът се приближи до трибуната, бе посрещнат от едно момиче, което го попита дали иска вода или нещо друго, преди да се качи. Отказа. Последното, което чу бе „Внимавайте със стъпалото горе“.
Качи се по стълбичката и в момента, в който стъпи с единия крак на сцената, площадът избухна в бурни аплодисменти. Разнесоха се като вълни от хвърлен камък от трибуната във всички посоки. Давидов махна с ръка за поздрав и леко дървено, но усмихнато се приближи до банката. Стъпало.
Погледът му се плъзна по площада от край до край. 50-те хиляди души го аплодираха. Въздухът му спря. Не знаеше дали да вдиша или издиша. Стисна юмруци, за да се окопити.
- Здравейте, оптимизатори!
Гласът му прозвуча като ехо из площада и в отговор получи шумни приветствия.
- Благодаря ви, че започнахте да правите живота си по-добър сами!
Давидов пое дъх, за да продължи, но хората отново му отговориха с овации. Не бе подготвен за подобни прекъсвания, инстинктивно спря, докато глъчта отмине.
- Изминахме много път за ужасно кратко време! Историята на Преславия не е виждала подобно нещо и всичко това направихме ние! Чрез отворени, отговорни, съзидателни действия, доказахме, че не сме просто „хората“, не сме просто „народа“, а че сме общество! Общество готово да подобри живота си, общество способно да го направи, общество, което брани правата си и не бяга от задълженията си! Много писаха за това, че днес ще обявя, че ще участвам в следващите избори. Искам да поправя журналистите. Обществото ще участва в тях!
Множеството отново го прекъсна, избухвайки в бурни овации.
- Обикновено до лидерите стоят най-силните фигури в партиите им. Виждате, че сцената е празна, но не съм сам. Най-силните фигури са пред мен – петдесет хиляди души! И още толкова в други градове! Преславия е единна!
Аплодисменти.
- Нашите избирателни списъци се съставят от секундата, в която пуснахме първата си кампания! В тях ще влязат всички оптимизатори, които спечелят нашето вътрешно гласуване! Най-после, обществото ще влезе в парламента!
Хората отново избухнаха в овации.
- Ако спечелим изборите, ще направим следните неща. Първо – промяна на Конституцията и изборния кодекс. Отмяна на партиите! Второ – въвеждане на отделни процедури за избори на ресорни министри. Трето – въвеждане на референдуми и допитвания до гражданите по важни въпроси, свързани с качеството им на живот. Четвърто – постоянна оптимизация на държавната машина, с цел подобряването й. Пето – оставка на втората годишнина от встъпването на правителството в длъжност и провеждане на оптимизирани избори! Ние не искаме властта на всяка цена, искаме прогрес за обществото!

Аплодисменти изкривиха звука от високоговорителя на телефона в премиерския самолет. Никълс наведен напред, подпрял лакти в коленете си, се бе втренчил в пода. Лотар замислено, леко присвил очи гледаше тавана, а Васил, отпуснат в креслото си разсъждаваше над чутото. Бе съгласен с всичко казано от Давидов, лично бе участвал в изработването на речта и стратегията не само на кампанията, но и на управлението. Въпреки това, имаше чувството, че чува тези думи за първи път. Изпитваше вълнение и странна тръпка всеки път, когато хората на площада реагираха. Бе един от тях, нищо че срещу него седеше символът на прогнилата партийна система и беше на път за вечеря за краля на Вулчурия.
- Този лъже! – обади се тихо Никълс. С всяка следваща дума агресията в тона му нарастваше. – Веднъж вземе ли властта, никога няма да я даде! Ще се превърне в диктатор!
Лотар не реагира, а Васил се намести във фотьойла. Сети се, че искаха от него да говори пред медиите. Как можеше да каже нещо лошо за обществения ренесанс в Преславия?
- Защо мълчите? И вие ли го харесвате? – с истерично учудване кресна Никълс.
- Не, не го харесваме – отговори Лотар, - но много хиляди души излязоха, за да чуят тия две минути реч. И явно са доволни.
Никълс се обърна към Васил, който първоначално не го забеляза, а когато погледите им се срещнаха леко се стресна от животинската злоба, която видя в очите на политика.
- Не мога да отрека, че идеята за набиране на депутати по този начин е много оригинална – професорът направи комплимент сам на себе си.
- Събира ги от кол и въже! Кое му е оригиналното?
- Айде, айде, поне ще знаем, че могат сами да си изкарат кампанията – с известно раздразнение се намеси Лотар. – Ти виждал ли си си младежката организация? Най-тежкото, което са правили е да се подмазват на партийните ти издънки.
- Предател ли си? – вените по слепоочията на Никълс започнаха да пулсират.
- Не, успокой се вече! – ядосано отговори бизнесменът. – За мен твоите чехълчета са идеални, системата е идеална, познавам я, прекалено съм стар за промяна на правилата. Но ти, Никълс, трябва да се успокоиш. Някакъв брадат чичак те кара да трепериш като ученичка след първата й свирка. Стегни се.
- Не бих се изразил толкова цветисто, но наистина, преекспонираш нещата – допълни Васил.
Премиерът огледа ядосано и неразбиращо двамата си събеседници, присви леко очи:
- Добре, господа, кажете, да му еба майката, какво да направя, за да туширам това и ще се успокоя.
Иларт и Крумов се спогледаха.
- Още сега ще отидеш при журналистите и ще дадеш изявление, в което ще обясниш, че всичко е прекрасно. Идеята на Давидов е много хубава, даже прекалено и очакваш оспорвана и интересна кампания. После даваш думата на Васко.
Васил отново се зачуди какво да каже. В никакъв случай не искаше да изглежда, че играе в лагера на истеричния параноик, който стоеше пред него. От друга страна не можеше да си позволи да го закопае, защото това щеше да се отрази ужасно на имиджа на Преславия. Подобен удар, нямаше да има положителен ефект и за оптимизаторите. За секунда в главата му пробягна въпросът: „Ако сега защитавам Никълс, как ще ме приемат в моя лагер?“. Професорът бързо го прогони. Сега имаше по-важна задача – да прояви върховна дипломатичност.
- Защо сега? Не може ли като слезем от самолета? – въпросът на Никълс даде още няколко мига за размисъл на Васил.
- По-добре сега, та като слезеш на Вулчурска земя да си чист и да не говориш за тази история – отговори бизнесменът.
- Да, така ще е най-добре. Знам какво да кажа, можем да отидем – каза уверено Васил.
Никълс по някаква неясна, дори за него, причина се почувства по-сигурен и спокоен от думите на професора. Въздъхна тежко и се изправи.
- Да вървим!
Първо премиерът излезе от отсека, последван от професора. Преди да затвори вратата зад себе си, той се обърна към Иларт, който окуражително показа стиснат юмрук.
Импровизираната пресконференция се предаваше на живо в социалните мрежи. Уговорката с прес пула бе да не се задават въпроси и след като Никълс се направи на много демократичен даде думата на Васил.
- За тези, които не ме познават, казвам се Васил Крумов, професор по история в Преславския университет. Имах удоволствието да се запозная с Астор Давидов. Не мога да отрека огромните сила и харизма, които притежава. От историческа гледна точка, случващото се в момента е наистина уникално, но не и непредвидимо. Бих казал, че господин Давидов е успял да уцели точното време и момент за дейността си. Искам да направя акцент върху една конкретна част от речта му. Това, че ако се създаде оптимизаторско правителство, то ще подаде оставка две години по-късно. Тогава трябва да се състоят избори по правилата, предложени от него. Това е изключително, изключително амбициозно твърдение, защото включва в себе си промяна на конституцията и още стотици законови норми. И то в идеални условия. Тоест пълно мнозинство в парламента. Наясно сме, че няма партия, която да гласува подобно нещо. Според мен, ако господин Давидов иска да даде по-голяма представителност на обществото, трябва да се постарае повече.
Когато затвориха вратата на отсека с журналисти и прекосяваха втория салон, Никълс потупа Васил по рамото:
- Много добре, сдържано, обрано и с факти.
Алиша, седнала на един от фотьойлите проследи професора с поглед, а Иларт ги чакаше подпрян на вратата на премиерския кабинет, отново усмихнат.

Давидов, Шмит и Вирту искрено се забавляваха с изявлението на Васил:
- Той е роден политик! – радваше се психиатърът – Хем ни окуражи, хем каза, че партиите за нищо на света няма да ни подкрепят, хем повтори най-важното – сроковете!
- Много е добър! По никакъв начин не се асоциира със статуквото – допълни Вирту, който вече пиеше бяло вино.
- Сигурно и Никълс е бил доволен от него – усмихваше се Шмит. - Доколкото знам и Лотар е с тях, той може и да се е усетил.
- Не е толкова голям играч, колкото изглежда – отговори й Вирту. – А Никълс най-много да реши да го вкарва в политиката. Даже бих се хванал на бас, че точно това обмисля в момента.
Давидов и Шмит се засмяха от сърце. В апартамента нахлу Тенет, и бе посрещнат с аплодисменти. Набитият мъж хвана деликатно пенснето с палеца и показалеца на едната си ръка, разпервайки останалите пръсти, и се поклони.
- Брилянтно, господин Тенет, брилянтно!
- И вие, господин Давидов, се справихте идеално! И ме научихте на нещо много важно!
- Какво?
- Да вярвам в… не в хората, но във възможностите на Крумов!
- Вино? – Шмит се изправи и тръгна към хладилника.
- Да, две шишета! – възкликна зам. шефът на Информационната служба.

Васил гледаше с притаен дъх екрана в кабинета на Петър. Звукът изчезна, на екрана се виждаше как четиримата оптимизатори празнуват първата си голяма публична победа.
- Не знаех, че всичко е било планирано… - тихо прошепна той.
- И като разбра промени ли се нещо? – попита Петър.
Васил се замисли и после се обърна към домакина:
- Не, нищичко. Но ако тогава знаех… Може би щях да се изплаша, че съм се забъркал в толкова тежка интрига.
- В последствие стана майстор на интригите – усмихна се Петър.
Диктаторът се намръщи и отпи от чашата си.
- А какво стана с Омайниченко онази нощ?
- Наистина ли искаш да знаеш? – повдигна учудено вежди Петър.
- Да, той беше по-адекватният от двамата.
Петър кимна към екрана.

Омайниченко наблюдаваше през прозореца на временния си кабинет как колони от полицейски коли и техника напускат нощния център на Кръглата столица. Стенният часовник показваше 11:45. Подуши си подмишниците и направи крива гримаса. Взе сакото, окачено на облегалката на стола, метна го през рамо и излезе от помещението. Пред задния вход на сградата го чакаше лимузината, обиколи я и осветен от фаровете, с лежерен жест на ръката, прикани шофьора да излезе. Охранителят се подчини и се отдръпна от колата. Омайниченко се качи, леко затвори вратата и потегли. Изоставеният шофьор огледа празната задна уличка, извади телефона си, за да се обади на някой, който да го прибере.
Тежкият ден бе оглозгал силите на политика. Емоционално изтощен, той се чувстваше тежък, бавен. Сякаш черепната му кутия се бе смалила и притискаше мозъка му. Погледна часовника на колата – имаше още 40 минути до срещата. Въздъхна тежко, свали всички прозорци, прохладният въздух малко го освежи. Отвори подлакътника и от него извади флашка. Сложи я в USB изхода и зазвуча песента на Били Джоел „The river of dreams”. Колата бавно се движеше по тесните централни улички на Старата столица, фаровете й осветяваха стволовете на дърветата, а музиката сякаш караше клоните им да потрепват.
Центристът машинално въртеше волана и се чудеше как въобще бе стигнал дотук. Винаги се бе интересувал от политика. След като завърши право, практикува петнайсетина години, последните пет от които съвместяваше с дейността си при центристите. В онзи момент на власт бяха социалистите. Гарфийлд бе вътрешен министър и управлението бе меко казано провал. Не се интересуваше от идеологията и идеите на центристите. През 21 век партийните имена и цветове изгубиха съдържанието си и всички водеха политиката, която им изнасяше. Затова Омайниченко направи избора изхождайки от потенциала на партията.
Решението да се впусне в политиката бе дошло бързо, след като осъзна, че животът му се е превърнал в търкане на пейки по съдилищата и единственото, което се променя са костюмите му. Бе реалист, не го направи, за да променя нещо, по-скоро бе криза на идентичността. В последствие, след десетгодишен растеж в партията, а после и в държавата, се докара до криза на личността. Малките, незначителни подобрения в живота на народа, които бе успял да постигне се губеха във всичко останало. Не се мразеше, защото е корумпиран или интригант, не виждаше нищо лошо в това. Мразеше се, защото не виждаше никакъв смисъл от себе си. Да, удържаше властта, забиваше в ъгъла противниците си, гребеше с пълни шепи от бюджета, всички му се подмазваха и го гледаха със страхопочитание. В по-голямата част от времето това го устройваше. Имаше моменти, в които огромният галеон пълен с ресурси и влияние, който бе построил се разбиваше в скалите на въпроса „И к‘во?“.
Съзнанието му, потънало в търсене на отговор на най-страшния въпрос, самобичуващо се и плачещо от безпомощност, не усети как тялото паркира колата пред къща в планинския квартал на Кръглата столица. Политикът рязко дойде на себе си, в колата гърмеше „Pump it up” на Данзел. Омайниченко замислено кимна, виждайки логиката да звучи точно тази песен. Слезе от лимузината, натисна копчето за заключване на дистанционното, с което прозорците й се вдигнаха автоматично, и се запъти към къщата, чиито кепенци бяха затворени.
Когато стигна до вратата, вдигна ръка, за да почука, но тя се отвори преди това. Посрещна го жена на около 55 години, с руса коса и сини очи. Дамата очевидно полагаше всички възможни усилия да задържи отиващата си младост, и в някакъв смисъл й се получаваше. Усмихна му се и с жест с ръка го покани да влезе. Бутна леко вратата и тя се затвори зад гърба на политика. Оказаха се в коридор осветен от едва мъждукащи плафони. От двете му страни имаше няколко врати, а в дъното се виждаше голям вестибюл, отвъд който белееха широки стълби към втория етаж.
- След тежкия ден за господина заведението предлага всички възможни услуги – с нисък, гладък глас каза жената.
Тръгна по коридора. Омайниченко оглеждаше извивките на тялото, които пеньоарът издайнически откриваше и предателски скриваше. Жената леко махна с лявата си ръка и една врата се отвори без да я докосва:
- Току що узрели, готови на поемат всичко в себе си, за ваше удоволствие.
Политикът надзърна вътре и видя четири красиви момичета, на не повече от 18 годишна възраст, разположили се на голяма ориенталска отоманка. Играеха една с друга, използвайки всякакви предмети.
- Две.
Дамата махна с дясната си ръка:
- Здравеняци, вкусващи всички плодове на любовта.
В стаята имаше десетина много едри мъже, космати, гладко избръснати, с прически. Бяха се отдали на всички видове секс, а потта по телата им, отразяваща приглушената светлина, придаваше още по-релефен вид на късащите кожата им мускули.
- Трима.
Лява ръка:
- Роби и доминатори, обичащи да получават и даряват болка.
Вътре имаше няколко двойки и една четворка. Жена, гримирана като клоун, облечена в прилепнал по тялото й костюм, с изрязани дупки за гърдите и задника, завираше огромен шарен страп-он в устата на плачещ и давещ се мъж. Друга жена бе завързана за гинекологичен стол, машина й завираше двоен вибратор, а мъж с маска на кучешка глава гъделичкаше стъпалата й. Мъж бе вързан със синджир за крака на друг мъж, и всеки път когато вторият правеше крачка, първият пълзеше по корем. Четворката представляваше трима мъже, преоблечени в детски момчешки униформи, които се редуваха да духат на огромен страп-он, на доста пълна жена, облечена в латексово расо на католически кардинал. Периодично страпонът изхвърляше големи струи течност, симулираща сперма, а мъжете й се радваха.
Омайниченко се спря и се загледа в последните:
- Тия.
Дясна ръка.
- Тук са нашите транс дами.
В стаята имаше десетина души. Някои приличаха на мъже с перуки, а други изглеждаха по-добре от някои жени, които Омайниченко бе виждал.
- Първата, четвъртата и седмата.
Влязоха във вестибюла, където по широки дивани се бяха разположили жени и мъже. Някои се целуваха, други правеха секс, трети си говореха. Политикът спря и бавно се огледа. От всичко видяно досега се бе възбудил почти до болезнено състояние. Приближи се до една двойка, която правеше секс, жената бе яхнала мъжа. Прокара върха на ноктите си по гръбнака на подскачащото момиче, след което нежно го хвана за врата и зарови пръсти в косата му. Явно й хареса. Омайниченко започна да я дърпа бавно, но неумолимо за косата, тя слезе от мъжа. Човекът отвори уста и разпери ръце, за да протестира, но видя собственичката на салона и се отказа. Политикът завлачи момичето до бара в единия ъгъл на вестибюла, натисна й главата надолу:
- Вади го и почвай – изсъска той, след което се обърна към бармана. – Двойно уиски, десет грама и след два часа ми донеси един джойнт горе.
Докато отпиваше, и държеше челото на момичето, опряно в корема си, Омайниченко наблюдаваше как избраните от него персонажи се качват по стълбите. Усети давене и отпусна главата. Изпи питието на екс, след което издърпа за косата момичето нагоре.
- Удари една – кимна към два големи огледални подноса, на които бяха разчертани идеални бели линии.
Втора линия изчезна в носа на Омайниченко.
- Взимай ги и да се качваме!

Без да знае колко време е минало, политикът помпаше някого на задна прашка. Не чувстваше и не мислеше нищо. Всеки мускул на тялото му бе задействан в акта с неизвестния. В миговете, в които човешкото в него взимаше превес, оглеждаше случващото се наоколо. Един от мускулестите мъже бе яхнал страп-она на жената-клоун, два травестита бяха подхванали единия от мъжете, облечени като деца. Едното току що навършило 18 години момиче завираше своята играчка в ануса на единия от мъжагите, приклещена между друг и един травестит. Русото момиче, което бе свалил от пениса на мъжа във вестибюла бе хванало роба на жената-клоун и го караше да си навира крак от маса в устата, докато жената-кардинал се бе настанила зад него.
Пердето отново падна пред очите на Омайниченко, животинското в него надделя. Последното, което видя, бе как една малка, деликатна женска ръчичка се свива на юмрук, подпряна на пода. Той помпаше и се бе отдал на процеса. Изведнъж в главата му се чу гласът на Никълс:
- Или си некадърен, или предател!
Омайниченко стисна зъби и увеличи още темпото. Успя да прогони тази мисъл.
- Вие сте люспи, обрулени от историческия процес – прозвуча гласът на Давидов.
Политикът отвори очи и огледа помещението, рязко и грубо, с таза си, блъсна напред човека, когото помпаше. Олюлявайки се, се приближи до момичето от вестибюла:
- Къде е?
Тя с ръка му посочи масичка в ъгъла на помещението, където бяха подносите. Тръгна натам, спъна се в нещо, изправи се, стигна и опъна една линия. Тръгна към травеститите, които чукаха единия от мъжете с детски дрехи. Изотзад се приближи до един от тях, намести се и влезе в него:
- Ей така се ебе, педали!
Изкрещя политикът и започна с резки, силни тласъци да блъска травестита, който от болка се наведе напред и застана на четири крака. Другият травестит веднага си извади пениса от мъжа и започна да го бие в лицето на стисналия от болка зъби свой побратим.
- Лъскайте, копеленца, и до вас ще стигна! – изкрещя Омайниченко към мъжете, облечени като деца.
Отново изпадна в животинското състояние, което го караше да се чувства далеч от света.
- Спасих ти задника, а ти какво направи?
Омайниченко спря и се огледа, за да разбере откъде идва гласът, който чу.
- Кой беше?! – изкрещя политикът, като блъсна таза си напред с все сила и продължи да блъска с всяка дума. – Коя е шибаната путка, която ми говори!
Травеститът биеше с ръце по корема на другия травестит в знак, да си извади пениса от устата му.
- Кой ми говори! – продължаваше да набива Омайниченко.
- Спри, спри, моля те спри! – изкрещя травеститът, с което привлече вниманието на Омайниченко.
- Така ще кажеш, мамка ти! – каза политикът, правейки тласък с всяка дума.
Извади пениса си от травестита и се огледа. Видя свито в ъгъла на стаята едното младо момиче. Явно него бе помпал преди малко.
- Няма да има повече прошка за теб – Омайниченко чу същия глас.
Насочи се към изхода на помещението, мина покрай едно огледало и в него видя образа на Маркс. Падна на колене и се разплака. Пред него се материализира съдържателката на къщата за удоволствия. Започна успокоително да го гали по главата.

Картината на екрана замръзна. Петър гледаше въпросително към Васил, който бе забил ококорен поглед в пода. Когато диктаторът усети, че се очаква да каже нещо, погледна към домакина, вдигна рамене и длани, с което показа, че няма коментар.
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 20 януари 2022, 01:05

17.
При слизането от самолета Никълс реши да наруши протокола и излезе заедно с Васил. Двамата минаха по червения килим под звуците на посрещащия ги военен оркестър. Въпросите на вулчурските журналисти бяха разделени на две. Първата група беше за събитията в Преславия и бе отправена към Никълс, втората – за очакванията от вечерята и какво е политическото му бъдеще, бе зададена на Васил. По схемата, отработена с преславските журналисти, на почти всички питания отговори Крумов. Справи се много добре и в този момент, отново спасен от неудобството, Никълс бе изключително щастлив от присъствието на професора. Васил, от своя страна, се постара да бъде максимално дипломатичен към всички, особено към Никълс, като се стараеше да не засенчва премиера.
В медиите нещата бяха представени по различен начин. В преславските опозиционни канали лайтмотивът бе, че Никълс се крие зад професора. В проправителствените се внушаваше уникалният политически нюх на премиера, който нямало какво да каже за разходката, защото била организирана от несистемни движения.
Вулчурските издания пък, коментираха появата на двете нови политически звезди в Преславия – Давидов и Крумов. В този случай делението не бе „опозиция“ и „управляващи“, а „монархисти“ и „републиканци“. Двата лагера изразяваха възхищението си от новите лица. Монархистите, защото властта на крал Иденуар се крепеше на любовта на народа. Републиканците, защото пред очите им се развиваше сценарий, който можеха да използват за отслабване на монархията.
Въпреки, че короната във Вулчурия имаше само представителни функции, думата й бе решаваща във всички политически процеси. Силата й се крепеше единствено на личността на крал Иденуар, който имаше уникалното умение да дискредитира всеки политик, който не му харесва. Когато най-после дойде неговият ред за трона, вече бе на 64 години и никой не очакваше кой знае какви постижения от него. Баща му и дядо му останаха в историята като невзрачни, слаби представители на династията на Скифтерите. Наследили короната след Голямата война, не успяха да излязат от догмите на семейните традиции и се бяха вторачили в това да запазят монархията. По този начин пропуснаха технологичната революция и през по-голямата част от царуването си, се чудеха накъде е тръгнал светът.
Идеануар, който имаше бурна младост, последвана от улегнал и много традиционен брак, се оказа огромна изненада за целия свят. Вместо да продължава да тачи вековните традиции на двора и да продължи това, което влезе в историята като „политика на панически абсентеизъм“, премина в атака. Първата му работа на трона бе да даде огромни надежди на републиканците, че ще се откаже от някои привилегии. Те го подкрепиха безусловно, а Иденуар им обясни, че за да изпълни обещанията, върхушката на монархистите трябва да бъде отстранена от политическия живот. Докато републиканците вършеха черната му работа и го възхваляваха като просветен съвременен владетел, на мястото на всеки отстрелян виден монархист, кралят поставяше свой човек. Когато партията придоби вида, който му харесваше обяви, че не само няма да се лишава от привилегиите си, но и започна да организира годишната си вечеря, която бе пищно показно на натрупаната сила. Шокираните водачи на републиканците нямаха особено време за осъзнаване как са били излъгани, защото собствените им съпартийци ги заклеймиха. Последваха няколко години вътрешни разпри в антимонархическата партия, през които Иденуар укрепваше властта си още повече. Резултатът от усилията му бе, че можеше да се нарече собственик на една от партиите, борещи се за първенство в парламента с все още възстановяващата се от братоубийствена война опозиция.
Външната политика на Вулчурския крал бе също толкова непредвидима, както вътрешната. Подписаните, изключително заради неговата активност, търговски договори с Преславия, Истландия и Лирия изолираха най-големия външен враг на короната – Шипонщад. В същото време Иденуар жонглираше с политиците от трите страни и се възползваше от всяка пробойна, която виждаше. Единствено Никълс все още не бе ставал част от кралските игри, но причината бе достатъчно прозаична. Кралят прекрасно го бе характеризирал като практичен в алчността си човек. Затова не виждаше смисъл да се старае с преславския премиер. Разговорите им бяха кратки, ясни и ползотворни.
Единственото, с което Васил не бе наясно бяха личните отношения между Иденуар и Никълс. Всичко останало бе част от процесите, които професорът следеше в дългосрочен план. Той откровено харесваше краля не за друго, а защото човекът бе успял да наложи властта, дадена му от Бог в епоха, в която това бе практически невъзможно. От научна гледна точка, монархът щеше да остане в историята с повече от страница в учебника и Васил с огромно удоволствие планираше да бъде един от хората, които щяха да опишат действията му. Възможността да го види, макар и отдалеч, бе въодушевила професора още когато разбра за поканата.
След като говориха с журналистите, Васил и Никълс последваха човека от протокола на Вулчурия, който ги отведе до лимузината им. Професорът се огледа няколко пъти, за да мерне поне за малко културното аташе, но тя бе изчезнала. В колата ги чакаше Лотар, който вдигна поглед от телефона си в момента, в който двамата влязоха вътре.
- Ако бях на мястото на Омайниченко, щях да се безпокоя – шеговито каза бизнесменът, намеквайки прекрасното представяне на Васил пред медиите.
- И аз – нахилен до уши отговори Никълс, сваляйки прозореца на колата, за да бъде сниман от медиите. – Как само ме лъга през целия полет. Добре, че бяхте Тенет и вие, иначе щяхме да се оплетем като патета в кълчища.
Васил се усмихна скромно на комплимента.
- А ти какъв си всъщност? – обърна се Лотар към професора.
- В смисъл?
- Социалист, демократ, анархист?
Професорът присви замислено устни и погледна тавана на колата:
- В наши дни можеш ли да направиш разлика? Трябва да имаш силна социална политика, да помагаш много на бизнеса, да осигуряваш свобода на хората, в същото време да показваш твърда ръка. За да те обичат и да си интересен, постоянно трябва да правиш финтове, в същото време трябва да си гарант за стабилност, тоест никакви резки движения. Винаги трябва да казваш истината, но никога цялата… Колко политически течения изброих досега?
Иларт и Никълс гледаха внимателно професора, след което се засмяха от сърце:
- Толкова кратко описа ада в, който живея – констатира премиерът.
- Излиза, че на мен ми е най-лесно? – усмихнато каза бизнесменът.
- А, лесно ти е, сега като те хване военният министър, ще ревеш на три гласа! – засмя се Никълс.
- На мен ми е най-лесно, господа! – ухили се Васил – Аз само ви наблюдавам и си правя изводите, а решенията ги взимате вие!
- Не бъди толкова сигурен и спокоен – отговори му все така усмихнато Лотар. - След като блесна днес, кой знае какво те чака на вечерята.
Очите на Никълс блеснаха за секунда, погледът му стана подозрителен, а лицето все така усмихнато:
- Наистина ще си най-интересният там… - потвърди премиерът, като човек, осъзнал нещо важно за себе си, след което довърши весело и окуржаващо. – Ще трябва да отстоиш имиджа на Преславия пред най-големия ни бизнес партньор, засега се справяш идеално!
- Мислил ли си да станеш психолог, толкова добре успокояваш хората! – пошегува се Васил, с което предизвика нови усмивки.
Кортежът на преславците не мина през града, а по околовръстния път стигна до гора. За около половин час минаха покрай четири поста охрана. В един момент гората рязко свърши и се смени с гола, идеално поддържана зелена ливада, шест-седемстотин метра по-нататък се виждаше оградата на двореца. След още десетина минути път, минаващ през парк, в който имаше градинки, статуи и езерца, колите спряха пред двореца.
Огромната идеално поддържана сграда вдъхваше страхопочитание, усещане за вековна монументалност и излишество. Целият комплекс стоеше като архаичен остров и фактът, че не е музей и хората нямат поне частичен достъп до него дразнеше Васил. Единственият излишен предмет, който професорът притежаваше бе Алфата. Всички останали вещи бяха купувани с ясната цел защо и за какво ще се използват. Преспокойно може да се каже, че Крумов бе аскет, доколкото това е възможно в 21 век. Правителствените сгради на Преславия му бяха неприятни заради недостъпността си. Особено тежко му бе това, че в тях имаше много произведения на изкуството, скрити от окото на обикновения човек. Дворецът на крал Иденуар надминаваше в пъти всички тях, взети заедно. Професорът имаше твърдото убеждение, че няма жив човек, за когото има смисъл да живее в дворец. Дори най-богата и влиятелна личност на планетата, можеше да съществува в нещо много по-скромно. Не с 500, а с 50 стаи, например.
След като слязоха от колата, тримата преславци бяха посрещнати от лакеи, които ги разведоха по стаите. Когато Васил видя богато украсените с дървени, позлатени и мраморни орнаменти стени на коридорите, заби поглед в килима и без да вдига глава следваше своя прислужник. Когато стигнаха до стаята, професорът със задоволство откри, че багажът му вече го очаква.
- След половин час смокингът на господина ще пристигне освежен – съобщи с леко напевен тон лакеят.
- Благодаря ви.
- Ако господинът желае нещо, може да позвъни – лакеят посочи малко звънче, поставено върху сребърен поднос на висока дървена масичка.
Васил го погледна и присви очи:
- И ако звънна на това звънче ще дойдете вие?
- Точно така – усмихна се лакеят.
- А какво ще правите, докато ви звънна?
- Ще върша останалите си задължения – усмивката на лакея започна да става изкуствена.
- И ако се намирате в другия край на двореца, тоест през около 300 стаи ще чуете звънчето?
- Стените на двореца имат уникална способност. Звънчетата се чуват и през 500 стаи, а тайните само през 100 – загадъчно отговори лакеят.
Професорът се усмихна широко:
- Как се казвате?
- Кръстоносцев.
- Кръстоносцев! Ще го запомня, когато ви цитирам!
Лакеят се усмихна, поклони се и излезе от помещението. Погледът на Васил падна върху звънеца и той се приближи към предмета. Наглед изглеждаше най-обикновен, дървена дръжка, метална чашка. Професорът го вдигна внимателно и го огледа, без да вдига шум. На врата се почука.
- Влез!
- Имате нужда от нещо? – каза лакеят.
Васил го изгледа с подозрение, след което погледна отново звънеца, после отново се обърна към лакея:
- Датчик за движение?
Лакеят се усмихна и кимна утвърдително.
- Благодаря, господин Кръстоносцев!
Лакеят се поклони и излезе от стаята.
Васил остави звънеца на подноса и със задоволство започна бавно да крачи и оглежда стаята. Явно нещата тук далеч не бяха толкова архаични, колкото изглеждаха.

Лотар разглеждаше коридорите на двореца на път към стаята си с известен скептицизъм. Всичко бе красиво, малко кичозно, но не можеше да се отрече, че всеки сантиметър крещеше „тук живеят крале“. Материалите бяха изключително скъпи и обработката им бе много фина и деликатна. Това и мащабите на двореца бяха основното нещо, което отличаваше мястото от стотиците дискотеки и публични домове, които се опитваха да пресъздадат аристократична и помпозна обстановка. На бизнесмена му бе втръснало всичко това преди много време, затова го избягваше. Предпочиташе по-съвременните, лаконични архитектурни и интериорни стилове. Практик до мозъка на костите си, той откриваше красотата на предметите в полезността им. Всякакви орнаменти, акценти и тям подобни не го вълнуваха. Често го дразнеха, защото с присъствието си ограничаваха полезните функции на предметите, които украсяваха.
Все още помнеше годините, когато помпозността имаше утилитарно измерение. Тогава скъпите часовник, кола, яхта и самолет бяха инструмент за доминация и демонстрация на възможности. В този смисъл дворецът на Иденуар си вършеше прекрасно работата. Всеки който го зърнеше даже отдалеч разбираше, че тук живее ужасно важен човек. За щастие, нравите отдавна се бяха променили и Лотар се надяваше никога да не се върнат старите разбирания. Не харесваше хората, които се водят по тях, поради простата причина, че бяха прекалено лесни – и тези, които демонстрираха богатството си, и тези които се подвеждаха по него.
Сега бе доста по-приятно и интересно. Виждаш младеж по къси гащи, обикновена фланелка и кецове да слиза от нов, но за сметка на това евтин автомобил, и не ти прави впечатление. Приближава се до теб и се оказва, че е разработил невероятно печелившо приложение за нещо си. Петнайсет минути ти обяснява неща, които въобще не разбираш, но заразителния ентусиазъм, с който го прави те въвлича. Здравеняк паркира очукан и олющен пикап, слиза с работни дрехи, не се здрависва, защото „преди да тръгна помогнах на момчетата да оправим един кран и са ми мръсни ръцете“. Човекът се оказва собственик на четвъртата по големина строителна компания в Преславия. В преговорите по продажбата на фирмата, държи да остане на работа в нея и се старае всячески да подсигури персонала си от уволнение. В същото време ти идва някакъв пиклив чиновник, размахващ скъп часовник, който е ясно, че е невъзможно да си е купил сам и си позволява да се държи с теб като с равен.
Лотар бе достигнал до извода, че единствената правилна употреба на всякакви скъпи неща е като играчки. Има хора, които обичат скъпи коли, скъпи часовници, аксесоари и в това няма нищо лошо, когато ги ползваш за себе си. Но когато ги купуваш, за да впечатлиш другите, вече имаш проблем. При това сериозен, защото с тях заместваш личността си.
Най-после лакеят доведе Лотар до стаята му и извади бизнесмена от философските разсъждения, които щяха да изчезнат в момента, в който се в продажба появи новият бизнесджет „Гларус 750“. Лакеят отвори вратата, но не влезе в стаята:
- Заповядайте, господин Лотар.
Бизнесменът кимна и прекрачи прага. Огледа част от помещението – помпозно, като всичко в двореца. Чу затварянето на врата зад гърба си. Погледът му се плъзна наляво и когато стигна до леглото, зениците му се отвориха. На ръба му се бяха разположили две красиви едрогърди дами, облечени в много деликатни и ефирни униформи на прислужнички.
- Иденуар умее да проучва гостите си – каза тихо бизнесменът и под мустака се появи вълча усмивка.

Никълс замислено крачеше след своя лакей. Въобще не му дремеше нито за това какво се опитва да внуши интериорът на двореца, нито дали има смисъл от него. След едва-едва овладяната кризисна ситуация, опитваше да подреди мислите си. Не беше лесно, защото разсъждаваше и за това какво може да му сервира крал Иденуар. Въпросите се щураха хаотично. Бе трудно да улови и подложи някой на разбор.
Имаше огромен късмет с присъствието на професора на борда. Васил го спаси от срама да се обяснява за паниката на властта в Кръглата столица. Колкото и да му бе неприятно да го признае, лично той бе основният й двигател. Но как иначе да реагира? От нищото се пръква някакъв и започва да говори за унищожаване на системата, като по магически начин повлича огромни маси народ след себе си. Какво ли мисли кралят по темата? Със сигурност следи ситуацията и прави изводи. Дали на вечерята ще спомене нещо, може да се заяде или просто да го унижи? Защо Омайниченко не даваше вярна информация в хода на деня? Цели се в поста му или казва истината, като го нарича невротичен параноик? След историята с Волф, вицето имаше право. От друга страна нямаше начин зад Давидов да не стои някой, просто нямаше. Професорът се прояви като истински дипломат, трябва да му предложи някакъв пост по-близо до себе си. В такива бурни времена са нужни светли глави. А и по някакъв начин бе привлякъл вниманието на краля. Иденуар със сигурност щеше да иска да говорят за военните машини, тоест да се опита да си изкрънка отстъпка или нещо такова.
- Заповядайте, господин премиер.
Пелената от очите на Никълс се вдигна и той видя лакея стоящ пред отворената врата на стаята му.
- Благодаря – премиерът хвърли секундна усмивка.
- Ако имате нужда от…
- Знам, звънчето. Свободен сте.
- Благодаря – поклони се лакеят и тръгна по коридора.
Премиерът прекрачи прага на стаята и затвори вратата зад себе си. Огледа пространството и забеляза, че на бюрото има статуетка на някаква птица. Приближи се до нея. Оказа се мраморен орел, разперил криле, с мъртъв сребърен гризач в човката. Под статуетката бе опъната карта на Преславия, Вулчурия и Шипонщад.
Най-голямата река на континента – Коха, извираща в Истландия, минаваща през цяла Преславия, и разделяща се на два ръкава, образуващи остров Нерезит, се намираше под човката на орела. Сухопътната граница между кралството и Шипонщад минаваше по средата на острова. Западният ръкав – Екалуара, бе маркиран от нечия внимателна ръка в златно, а източният – Яку в червено. Никълс присви очи и се опита да разбере намека.
Историята между Вулчурия и Шипонщад бе тежка и нееднозначна. Двете страни бяха отколешни съюзници и едновременно с това конкуренти. Великата война, започната заедно от тях срещу Преславия и Истландия, се обърна в крах след намесата на Лирия. Малко след като Иденуар се възкачи на трона, в Шипонщад се състоя преврат, в резултат на който властта взе Хучу. Колкото и да се опитваше да се представя за демократ и съвременен политик, колкото и да си играеше на избори и спазване на закони, Хучу бе диктатор, при това безскрупулен, от фашизоиден тип.
Първоначалната му политика на ударна индустриализация и развитие бе добре дошла за всички. В страната се осъществиха огромни инфраструктурни проекти, които бързо я превърнаха мощна икономическа и политическа сила. Тогава Хучу бе много популярен заради твърдата си ръка, особено срещу корупцията. Не позволяваше и пиле да прехвръкне. Заслепени от икономическото чудо, съседите не забелязаха как армията му стана прекалено силна. Първото звънче за тревога бе, че Хучу започна да извива ръцете на бизнеса, инвестирал в Шипонщад. Последва тежка протекционистка политика и не след дълго териториални претенции към остров Нерезит. Естествено, никой не ги одобри, защото това означаваше преразглеждане на резултатите от Голямата война. Така въпросът висеше във въздуха от пет-шест години. Най-страшното, което диктаторът направи бе да възроди спомените от войната.
Самият остров бе просто един курорт. Вулчурия развиваше спа туризъм, заради целебната кал и минералните извори по крайбрежието на Екалуара. Яку пък бе доста по-каменист и течението по-бързо, затова Шипонщад развиваше активния туризъм. Мястото бе много популярно в целия свят, защото сутринта можеш да си направиш кална баня, а следобед да се спуснеш по бързеите с каяк. След като Хучу показа зъби, вече никой не искаше да ходи на Яку, а заради границата с режима, привлекателността на целия Нерезит започна да спада.
Никълс гледаше така разчертаната карта, орела с плячката в човката и се опитваше да разгадае ребуса на Инедуар. Преславия нямаше никакви интереси към острова, но планираше грандиозен проект на река Коха. „Планираше“ е точното определение за огромния ВЕЦ, който искаше да построи на своя територия. Идеята и проектите бяха създадени още преди идването на центристите на власт. Притесненията на двете страни в долното течение на реката бяха, че Преславия ще може да го контролира. Никълс използваше този страх в дипломацията си, но така и не бе започнал строителството на централата.
Телефонът му извибрира. Беше съобщение от Омайниченко, който докладваше, че няма ексцесии след речта на Давидов и хората май са започнали да се разотиват. Премиерът стисна зъби и отговори: „Добре. Не ми пиши повече, като се върна ще говорим“.
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 27 януари 2022, 01:09

18.
Васил оценяваше как му стои смокингът в огромното огледало, високо от пода до тавана. Хареса се, но тялото му изпитваше известна скованост, която не му допадаше. Оставаха броени мигове преди да тръгне за официалната част на церемонията. Изпитваше трепетно очакване. Щеше да види много интересни неща, за които бе чел и гледал предишни години по телевизията.
В уречения час на вратата се почука:
- Влез.
- Господин Крумов, време е.
Професорът се огледа още веднъж в огледалото:
- Какво мислите, господин Кръстоносцев?
Младият симпатичен лакей отговори:
- Като по конец!
Васил усмихнато кимна и се отправи към вратата.
В момента, в който професорът влезе във фоайето на двореца, там се появиха Никълс и Лотар. Тримата се огледаха и взаимно одобриха смокингите си, след което придружени от лакеите тръгнаха към изхода. Васил се опита да открие с поглед Алиша, но не успя. „Най-вероятно въобще не е в двореца“, помисли той. Отпред имаше огромна върволица от лимузини. Професорът и Никълс се качиха в първата, а Лотар бе поканен в отделна кола. Двайсет секунди след като потеглиха, от двореца излезе някаква двойка, която се качи в следващата лимузина.
- Защо Лотар не е с нас? – попита Васил.
- Защото не е официално лице.
- А аз съм официално лице още от самото начало? – повдигна учудено вежди професорът.
- Да официално си… официално лице. Не знам какво е намислил Иденуар за теб, но каквото и да става, като се върнем ще говорим за новия ти пост.
Васил все така учуден се обърна към прозореца, където видя поляната, след която започваше гората. В далечината зеленееха няколко тръби, излизащи изпод земята. Предположи, че там има някакви подземни помещения.
- Не се безпокой, кралят е симпатяга, ако те харесва, а с теб явно случаят е такъв – продължи Никълс, доволен от това, че е успял да смути професора.
- А какви са вашите отношения с него?
- Трудно е да се каже, той е много симпатичен, но и обигран човек. Бих казал, че имаме взаимно разбиране и се допълваме в…
Докато премиерът говореше, професорът се почувства като ударен с чук по главата. Нещата се движеха много бързо. Гордееше се с умението да се адаптира мигновено и да реагира експедитивно, но това беше прекалено. Всичко, свързано с пътуването – от поканата, до извеждането му на преден план, а сега и намек за работа в администрацията на Никълс. Естествено, никога нямаше да приеме какъвто и да е пост в тази власт, но самият факт, че му се предлага го смути. Да не би да е бил толкова дипломатичен, че вместо да извади Никълс от трудното положение го е убедил, че му е верен? И какво щяха да решат оптимизаторите? Ако е бил толкова убедителен, че параноикът, седящ до него е започнал да си мисли такива неща, какво биха си казали хората, която излезе на страната на Давидов? Подразни се на себе си, заради късния момент, в който започна да анализира случващото се. Намръщи се и стисна зъби.
- … затова мисля, че имаме добри отношения. Поне досега не е показвал обратното.
Осъзнал, че не е чул каквото и да е от обясненията на Никълс, професорът изстреля нищо не значеща фраза с шеговит тон:
- С кралете никога не знаеш.
Премиерът се засмя:
- Така е.
Лимузините завиваха по отбивката на околовръстния път към центъра на Юлбург – столицата на Вулчурия, където в главния дворец на планетата ги чакаше крал Иденуар. Градът бе разделен на три части. Централната бе срината от бомбардировките по време на Голямата война и единствената сграда, останала непокътната бе дворецът. По време на боевете вулчурците бяха положили огромни усилия да го дегизират така, че да не се вижда от небето. Дълго време се смяташе, че са се справили идеално със задачата си, но преди десетина години се оказа, че не е точно така. Преславците, лирийците и истландците прекрасно са знаели къде е, но нарочно не са го бомбардирали. Причината – не искали да убият тогавашния крал, без когото хаосът е щял да стане абсолютен и не би било ясно с кого точно да водят преговори за прекратяване на бойните действия.
Втората част бе „старият град“, който преди войната е бил най-бедният квартал на Юлбург. Останало незасегнато, основно с пропагандни цели, сега това бе мястото за почивка на столичаните и любима дестинация на туристите. Къщите бяха най-много триетажни, уличките тесни, запазили калдъръма от време оно. Във всяка втора сграда имаше кафене, или семейно ресторантче. В останалите се бяха сгушили уютни магазинчета със сувенири, дребни работилнички и антиквариати. Ароматът на това място бе неповторим – дъхаво кафе, чай, току що опечен хляб и сладости.
Третата част бе съвременната столица, там където кипеше и спеше животът. Сравнени със земята през войната, кварталите бяха възкръснали от пепелта. Погледнати отгоре, отразяваха всички промени в живота през последните 80 години, като пръстените в ствола на дърво. Най-близките до двореца улици и сгради напомняха стария град в архитектурно отношение, но бяха по-високи, пет-шест етажни. Построени веднага след войната, приютяваха държавната администрация, както и традиционните седалища на най-старите фирми и банки. Жилищата бяха с продълговати прозорци, високи тавани, изпълнени в класически стил. Уличките бяха по-широки отколкото в старата част, тротоарите също, но тесни по съвременните стандарти. На около три километра от двореца оредяваха и се смесваха със сгради в стил „арт-деко“. Красиви и странни, те бяха символът на икономическия бум на Вулчурия. След тях следваха пет-шест преки тухлени сгради, странна смесица между арт-деко и конструктивизъм. Строени по време на една от най-тежките следвоенни икономически кризи, много точно отразяваха скованите възможности. По-богатите им елементи, намекваха за надежда, че нещата могат бъдат както преди. Не станаха. Настъпи епохата на постмодернизма в архитектурата, с която дойде и новата технологична революция. Не само, че нищо вече нямаше да е същото, но и трагедията на този преход бе в това, че единици го осъзнаха. Болшинството, прехласващо се по промените или отричащо ги, така и не разбра, че са неумолими. Затова всеки се опитваше да се справи с тях по свой начин, което прекрасно се виждаше от къщите в квартала на богатите вулчурианци. Някои бяха пищни в стил рококо, други – метално-стъклени конструции, трети бяха барнхауси. Намиращи се една до друга, създаваха впечатлението, че в тях живеят хора от различни епохи. Странно, объркващо, разкъсано.
Гледайки всичко това от прозореца на лимузината, на Васил му просветна. Целият свят живееше в епоха, която още нямаше име, но бе най-бързо движещото се време, в което човечеството се бе оказвало. Неща, смятани за невъзможни допреди 15 години, сега бяха най-обикновени и незабележими. Процеси, плашещи традиционалистите, бяха отживелица за прогресивните умове. Казуси, предизвикващи шок и ужас у вторите, бяха най-нормални за първите. Епоха, предизвикала огромна липса, от която произтичаха страхът, неразбирателството и отричането. Епоха, свързала и отдалечила хората едновременно. Време, което някой средновековен мислител би описал като „последния ден на Вавилон“. Поредният изпит за цивилизацията. Взимането му обещаваше разцвет и бурно развитие далеч отвъд границите на това, което днес се смята за възможно. Провалът означаваше поредно пречистване чрез кръв, но този път вместо катарзис, можеше да настъпи краят на времето. Васил въздъхна и погледна през предния прозорец на лимузината към пътя и редуващите се бели линии на пътната маркировка. Липсващото звено на тази още некръстена епоха всъщност бе открито и той бе сред пионерите. Връзката, която трябваше да превърне „населението“ в „общество“.
Когато лимузината зави по булеварда, който водеше към двореца, Никълс се погледна в огледалото за обратно виждане и направи няколко движения с уста, сякаш загряваше. Огледа зъбите си, след което се усмихна широко, свали прозореца и започна да маха на хората, събрали се по тротоарите. Васил наблюдаваше радващите се и изпита съжаление, че вместо да е в Кръглата столица и да се разхожда със своите съграждани, се намира тук. За първи път от началото на пътуването усети тягост.
Колата влезе в двора на двореца, паркира и двамата мъже слязоха, тръгвайки по червен килим към стълбите, водещи към входа на сградата. От едната страна на пътеката се бяха наредили журналисти, а от другата бе опънато кървавочервено пано със златисти гербове на Вулчурия. Никълс вървеше пръв и откровено се радваше на медийното внимание. Васил стъпваше по-неуверено, спазваше дистанция от премиера, светкавиците го заслепяваха.
По средата на пътеката ги чакаше младият принц Ивдекшем. Мъжът, горе-долу на годините на Васил, се появяваше много рядко пред публиката, затова професорът се учуди, че ги посреща. Пое ръката на Никълс, двамата си размениха няколко кратки думи с широки усмивки се обърнаха към обективите. Професорът изчакваше своя ред, когато настъпи Ивдекшем му стисна ръката:
- Професор Крумов, следя внимателно работата ви! А след днешния ден съм вече и фен – радостно каза принцът.
- Благодаря, принце, удоволствие е за мен да се запозная с бъдещето! – отговори професорът.
Принцът стисна ръката на Васил още по-силно, след което отпусна и неочаквано продължи разговора:
- Мисля, че и вашето бъдеще се очертава блестящо! Много дипломатично спасихте Никълс от позор. Преславия има нужда от такива хора!
- Аз съм прост професор – отговори с учудена усмивка Васил, осъзнавайки, че медийната му изява е била следена внимателно в двора.
- Не бъдете толкова скромен. След анализа ви „Монархът на 21-ви век“, промених много неща в живота си.
- Така ли? – искрено изненадано и учудено попита професорът, невярващ на ушите си. Формалната любезност се бе превърнала в нещо повече.
Анализът му беше доста семпъл от историческа гледна точка и по-скоро се опираше на социология, и наблюдения на медийната среда. Описваше възхода и паденията на няколко души, придобили невероятно голяма популярност през последните двайсет години. Изводът, до който Васил бе достигнал, е че основният им коз не беше талантът, нито умът, или бизнес нюхът им, а друго нещо. Умението им да изглеждат приемливо, без значение какво правят, дори най-абсурдните неща. Тази дарба бързо ги превръщаше в хора, установяващи поведенчески норми. С всяко ново действие трупаха репутация, засилвайки влиянието и силата си. Затова професорът си бе позволил волността да ги сравни с хората, чиято власт е дадена от Бог. В края бе отделил два абзаца за ограниченията, които им налага общественото мнение и че то е нещото, което ги лишава от короните. Доста често е нужно едно грешно изречение, за да се стигне до там. Обикновено то излиза от устите им, когато решат, че властта им може да бъде отнета само от Бог.
- Да! Разсъжденията ви са много интересни, особено за човек като мен… истински принц – Ивдекшем започна да маха с ръце. – Защото ако направя каквото и да е, извън протокола, ще се намерят прекалено много хора, които ще ме съдят.
- И предполагам, имате решение? – полюбопитства Васил.
- Естествено! Ще променя протокола! – разтвори ръце принцът, предизвиквайки искрения смях на пофесора.
Двамата се ръкуваха още веднъж, доста по-приятелски от първия път и Васил се отправи към вътрешността на двореца. На прага го чакаше Никълс, гледайки го учудено.
- Явно много те харесват – констатира премиерът, когато Васил се приближи до него.
- Самият аз се учудих – искрено призна професорът. - Чел бил една от статиите ми, много се бил впечатлил.
Никълс се усмихна широко, потупа Васил по рамото, и помаха на няколко фотографа, които ги снимаха:
- Ще трябва и аз да попрочета.
Влязоха в двореца през огромна врата и бяха посрещнати от лакей. Бе им предложено или да се настанят в залата за официалната церемония, или да се качат на балкона, откъдето да наблюдават пристигащите след тях. Никълс попита къде е президентът на Истландия, и когато получи отговор покани Васил да се качат на балкона.
Професорът постоянно се оглеждаше в търсене на Алиша, но я нямаше. За сметка на това успя да забележи, че всички лакеи имаха скрито оръжие. Обърна внимание и на някои от гостите, които стояха на групички или бяха водени от слугите в различни посоки. Художници и скулптори, музиканти, писатели, актьори, мерна и няколко учени. Атмосферата бе приповдигната и празнична, но по лицата на доста хора личеше, че патосът на събитието им тежи. Беше ясно, че са дошли „на работа“ и ако не бяха поканени нямаше да изпитват кой знае колко тъжни чувства. Докато вървяха към балкона, почувства няколко крадливи погледа на гърба си. Обърна се, бяха непознати, които явно го коментираха.
Това, което лакеите наричаха „балкон“ бе огромна тераса, където на равни разстояния бяха разположени високи маси с пепелници, освежаващи напитки и хапки. До една от тях стояха Лотар и Андреев, и си говореха със сериозни физиономии.
- Иларт ни е изпреварил? – попита Васил, докато заедно с Никълс вървяха към високата маса.
- Да, вкарват обикновените гости през страничния вход.
- Винаги съм си мислил, че всички минават през главния.
- Кралят е хитър. През главния минават тези, които или ще повдигнат престижа му, или тези които трябва – премиерът се замисли за секунда. – Например ти си престижен, а аз трябва. Но, за да е завършена тази вечеря, са нужни играчите.
- … а някои от тях не са за показване – довърши мисълта Васил.
- Точно така.
Двамата стигнаха до Лотар и Андреев:
- Здравейте, как мина полетът ви? – Никълс куртоазно се обърна към президента на Истландия.
- Физически по-дълъг от вашия, господин премиер, но доколкото гледах телевизия, по-кратък, много по-кратък – ухили се Андреев.
- Харесваш ми когато си заядлив! – засмя се Никълс и двамата се ръкуваха радушно. – Запознай се с професор Крумов, историк.
- Здравейте – Васил протегна ръка.
- Вие сте звездата на деня, господин Крумов, целият дворец говори за вас. Наричат ви „буят на Никълс“.
- Мисля, че преувеличават… - скромно отговори професорът.
- Че и деликатен! – Никълс потупа господарски професора по гърба, показвайки, че не само не е засенчен от Васил, а обратното, всичко е било планирано.
Усетил, че това въобще не се хареса на Крумов, Иларт веднага се намеси:
- Професоре, има няколко неща, които бих искал да ви попитам за двореца. Нека оставим политиците да си говорят.
- Разбира се – усмихна се Васил.
- До скоро – кимна Андреев.
Когато двамата се отдалечиха, президентът директно попита Никълс:
- К‘во ще го правиш тоя?
- Нямам идея, пуснах му мухата за пост, изгледа ме, все едно съм му бил шамар – отговори премиерът.
- Не ще?
- Аха, май наистина не се интересува от политика.
- Той е историк, целият му съзнателен живот е минал в учене на политика. Внимавай, да не те преебе.
- А ти защо му даваш самочувствие? „Буят на Никълс“ – изсумтя премиерът.
Андреев се усмихна и с полушеговит тон каза:
- Бях тук преди, ще остана и след теб.
- На твое място щях да се безпокоя как ще си тръгна – не му остана длъжен Никълс.
- Затова се харесваме с теб – засмя се президентът.
- Разбрахте ли се с Иларт?
- Да, ще си имате нов посланик, през него ще минава всичко. Иначе със сроковете сме точни, доколкото разбрах.
- Иларт и на мен ми казва същото. Какво ти подари Иденуар този път? – попита Никълс.
- Пепелник. На теб?
- Статуетка.
- Да не е намислил нещо? – зачуди се Андреев.
- Шипонщад…
Президентът рязко впи поглед в очите на Никълс. Разбраха се без думи. Помълчаха замислени около минута.
- Каквото и да е, сега не е моментът – каза убедено премиерът.
- Абсолютно – потвърди президентът.
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 03 февруари 2022, 01:07

19.
Официалните церемонии преди вечерите на крал Иденуар бяха произведение на изкуството. Всяка от тях символизираше мислите и желанията на краля, тоест политическия курс на Вулчурия в близката година. Стотици анализатори ги наблюдаваха и в последствие описваха символиката, скритите послания в тях. Някои даже наричаха церемонията „пророчествата на Иденуар“. Васил виждаше в това доста по-прозаично нещо – желанието на краля да изстиска максимума от събитието. Монархът се стараеше да поддържа мистичната си аура, така още повече привличаше интереса към себе си. Не можеше да се отрече, че успяваше да създаде огромна добавена стойност от красивите спектакли.
Настанен в една от ложите на дворцовата концертна зала заедно с Никълс, професорът наблюдаваше как местата се пълнят с гости. За секунда успя да мерне Лотар в партера. Балконите бяха пълни, освен тези, предназначени за кралското семейство. Първоначално Васил опитваше да зърне Алиша сред хората в партера, но станаха прекалено много и се отказа. Когато само ложите на династията на Скифтерите останаха празни, светлината в залата започна да намалява и всичко притихна. След трийсетина секунди настъпи мрак. Мина около минута, след което прожектор освети централната ложа, където се появиха крал Иденуар и кралица Дешмор. Избухнаха овации. Кралското семейство се поклони и настани на троновете.
Иденуар изглеждаше величествено, носещ смокинг, наметнат с лека кралска мантия и деликатна корона на главата. Лицето му бе слабо, белязано от дълбоки мимически бръчки, очите – тъмни, запазили младежкия си блясък. Осветен на балкона изглеждаше огромен. Всъщност бе висок 1,80 и процесът на смаляване от възрастта бе започнал. Кралица Дешмор бе еманацията на жена от висшето общество. Деликатна, с огромни светли очи, блондинка, излъчваше естествено превъзходство с всяко свое движение. Погледът й бе дълбок и сякаш нямаше нещо на света, което не разбираше. Доста по-млада от Иденуар, 55-те й години не само не й личаха, а добавяха още по-голям чар и дълбочина на образа й. Орловият нос и красивата, с правилни черти челюст, показваха, че Дешмор е повече от кралица. Тя е жената, която стои до Иденуар.
Вратите на останалите празни седем-осем ложи започнаха да се отварят и останалата част от кралското семейство започна да се настанява по местата си. Бяха тъмни, затова движението се виждаше заради светлината, идваща от коридорите. Овациите стихнаха, отново настана мрак.
Пътеките между редовете светнаха в зелено. Завесата на сцената започна да се вдига. Огромен бял екран бе осветен от зелени лазерни лъчи, минаващи през цялата зала. Изведнъж всичко блесна в ярка светлина и на екрана се изобрази райската градина. На сцената се появиха мъж и жена, които танцувайки показваха живота в нея. Движенията им пасваха идеално със случващото се на екрана. Различните живописни места се сменяха, докато не се появи дървото с ябълката. Змия, обаче нямаше. Двойката продължаваше да танцува, докато в един момент двамата не се прегърнаха и замряха. Сякаш излязла от тях, на екрана се появи змията, която ги повлече към дървото. Едновременно протягайки ръце, откъснаха ябълката. Плодът изчезна в тях, екранът стана черен, последва яркочервен взрив. Мрак.
Сцената бе празна, на екрана в близък план се появиха гора и каменна могила, които постепенно се отдалечаваха. Зад тях се виждаха двама души, които сечаха дървета. Започна движение вдясно, последваха две каменни могили, а зад тях гората се бе сменила с нива. Картината се отдалечаваше, показвайки все повече гробове, с различни символи – кръстове, паметници, плочи, зад тях нивата ставаше все по-голяма. Постепенно в нея започнаха да се появяват къщи с дворове, павирани улици. Скоростта на движението се увеличаваше. Виждаха се пожари, наводнения, чума, войни, но градът непрестанно растеше и се развиваше. С него се увеличаваше и гробището. В крайна сметка градът и гробището се виждаха сякаш от космоса и заедно образуваха огромна ябълка. Плодът започна да почервенява. Когато целият се оцвети, в средата се появи бяло петно. Вътре се очертаха силуетите на мъжа и жената. Крачеха напред, държейки се за ръце. Рязко настъпи мрак.
Разнесе се звук на движещ се влак, подът се покри с тънък, но видим слой дим, прорязван от червени лазерни лъчи. На пътеките между редовете на публиката се появиха много добре направени макети на парни локомотиви. От комините им се вдигаше лек пушек, зазвуча вдъхновяваща музика. Локомотивите дърпаха вагони. Първият бе платформа, на която бе поставен тъкачен стан от индустриалната епоха. На втория бумтеше конвейер. Когато се появи третата платформа, музиката започна да звучи бавно и неприятно. Вместо колела, тя имаше кървящи, въртящи се глави на животни, а отгоре й бе поставен димящ с черен пушек завод. Четвъртата платформа бе за превоз на дървесина. Трупите бяха обгорели, някои от тях изглеждаха така, сякаш тлеят и бяха резбовани с човешки черепи.
На екрана се появи сухо, бледо, сбръчкано, изпотено, уморено мъжко лице. Човекът се задъхваше и периодично кашляше. Чуваше се звук на брадва удряща дърво. Кадърът се отдалечаваше и наистина се оказа дървосекач. До него лежеше ковчег без капак. Колкото повече се дърпаше погледът на зрителите от него, толкова по-ясно ставаше, че това е последният човек на Земята, сечащ последното дърво. Целта му очевидно бе да направи капак за собствения си ковчег.
- Доста мрачно – прошепна Васил на Никълс.
- Ъхъ – отговори премиерът, втренчен в случващото се. - Обикновено е доста по шарено.
Изведнъж музиката започна да звучи на обратно. Влакът тръгна назад, а изображението на екрана отново се приближи до лицето на последния човек на земята и картинката изчезна. Музиката спря, чуваше се само специфичния тропот на колелетата на влак по релсите. В залата стана по-светло, влакът отново тръгна, но последните му вагони бяха сменени. На платформата след тъкачния стан, имаше учени в лаборатория, а на ръба й имаше огромна електрическа крушка. Учените правеха някакви опити и в крайна сметка крушката светна. На четвъртата платформа имаше мъж, който придържаше стълба, на която се бе качило момче и събираше ябълки от дърво.
На екрана вече вървяха кадри от птичи поглед на красиви местности във Вулчурия. Когато се появиха гледки от Екалуара, се разнесе вик на ястреб, след което кадрите много се ускориха и стигнаха до двореца на Юлбург. Прожектор освети тавана на залата, където се появи истински ястреб, светлината го следеше. Птицата се насочи към кралската ложа и кацна на изпънатата ръка на Иденуар. Избухнаха овации. С другата ръка кралят вдигна високо златна ябълка.
Никълс и Васил се бяха изправили и ръкопляскаха.
- Както винаги на ниво! – каза професорът на премиера, щастлив от това, че вижда представлението на живо, а не по телевизията.
- Помпозен и показващ, че всичко започва и приключва с него – усмихнато отговори Никълс.
- Истински крал.
Иденуар подаде театрално ябълката на Дешмор, след което се усмихна приканващо към залата, в замяна на което получи още овации. Поклони се едва-едва два-три пъти и направи знак с ръка за тишина. Изчака двайсетина секунди, за да стане абсолютно тихо и весело каза:
- Да вечеряме!
Отново последваха аплаузи.

Лакеи отвориха вратите на ложите и гостите тръгнаха към огромната зала, където щеше да се състои вечерята. Централният дворец бе обзаведен доста по-модерно и интересно от извънградската резиденция на краля. Тъй като през годината се ползваше за концертна зала, музей, галерия и въобще пространство за изкуство, помещенията се различаваха едно от друго.
Ходейки по коридора, който бе издържан в типичен дворцов стил, Васил обърна внимание на вратите. Повечето въобще не се вписваха в интериора. Някои бяха от опушено желязо, други дървени с огромни панти, свойствени за средновековието, трети бяха окачени на релси. Подминаха и стъклена врата, отвъд която се виждаше огромна бяла зала, в която бяха изложени бели скулптури.
- Извинете – обърна се професорът към лакея.
- Слушам, господине.
- Можете ли да ми казвате какво има зад всяка от следващите врати?
- Разбира се – усмихна се лакеят и посочи с ръка стъклената, - това е експозицията „Непорочност“.
Никълс проследи мълчаливо диалога, но с интерес погледна към залата. Тримата отново закрачиха.
- Тук се намира библиотеката на кралските грамоти – лакеят посочи лакирана и полирана до блясък дъбова врата.
- Всички от 1739-та – с известно задоволство в гласа добави Васил.
- Това е режисьорският клуб. – Вратата бе от плосък сив метал с груба дръжка и големи нитове в четирите края.
Докато стигнаха до залата, в която щеше да се състои вечерята, лакеят изброи над трийсет помещения, в които се съхраняваха ценни артефакти или се твореше изкуство. Неочаквано за себе си Никълс, който присъстваше за единайсети път на събитието и никога не се бе интересувал какво се крие зад вратите, изпита удоволствие от своеобразната екскурзия.
Когато влязоха в залата на вечерята дъхът на Васил секна. Обстановката давеше човешките сетива в блясък и разкош. Очите му не спираха да се движат, подавайки на мозъка нови и нови изображения на безмерен лукс и помпозност. Огромни, тежки позлатени полилеи, изящни орнаменти по тавана, червени стени със златни гербове, бели ренесансови статуи, огромна маса, тежаща няколко тона, блестяща заради подредените прибори и посуда. Дори аскетичният посвоему професор не можеше да отрече, че този връх на великолепието е приказен, дори неземен.
В далечния край на масата имаше три трона. Централният, най-големият бе за Иденуар, левият – по-малък, бе за сина му Ивдекшем, а десният – за кралица Дешмор. Най-близо до кралските тронове, от двете страни на масата, бяха поставени по-големи и тежки столове от останалите. Това бяха местата за кралското семейство. Иденуар и Дешмор имаха прекрасен брак, който даде седем деца.
Лакеят доведе Васил и Никълс до местата им, които се оказаха на десетина стола от кралското семейство. За пореден път протоколът бе нарушен – Васил бе на по-близкото до краля място. В следващите четирийсет и пет минути залата се пълнеше. Професорът преброи около 400 стола. Иларт го нямаше и Васил се зачуди къде ли може да е, скоро разбра, че съседните помещения също са пълни с хора. Опита да сметне колко ли са всички гости. Концертната зала събираше три хиляди души и беше пълна, едва ли всички бяха останали за вечерята, но кой знае?
През цялото време Васил усещаше погледи върху себе си. На терасата му направи впечатление, но сега бе по-концентрирано и напрягащо. Не бе свикнал на такова внимание, струваше му се, че чува и шушукания по свой адрес. Никълс бе забил поглед в телефона си и следеше новините от Преславия. Потокът им вече бе намалял драстично, но основните послания бяха, че разходката е била много успешна, а властта се е скрила. Политолози и коментатори вече анализираха речта на Давидов. Мненията, които четеше за себе си го дразнеха – едното, че се е скрил зад Крумов, което си бе самата истина, но бе неприятно да го вижда. Второто – постъпил като далновиден и опитен политик. Коментарите под материалите издържани в този дух бяха повече от красноречиви – населението се подиграваше както на него, така и на коментаторите.
- Как е положението в Преславия? – попита Васил, опитвайки се да се отърве от усещането, че е самотен сурикат в зоологическа градина.
- Нищо не се е променило – смотолеви Никълс, въздъхна и сякаш нещо изскочи в главата му, и го накара да живне. – Винаги съм се чудил, как реагират коментаторите и анализаторите на хейта, който получават заради глупостите си?
Васил повдигна учудено вежди от изненадващия въпрос:
- Мога само да предполагам, мен не са ме хейтили много… Сигурно се успокояват, че хората са идиоти и нищо не разбират или… - Васил се спря, защото не искаше да обижда премиера.
- Или? – подкани го Никълс.
- Или знаят, че след като кажат нещо конкретно, държавните поръчки няма да спрат.
Никълс се усмихна:
- Толкова ли е очевидно?
- Самият ти наричаш социологическите изследвания, докладите, коментарите, които не ти изнасят „поръчкови“. Всички знаят, че и властта прави същото.
- Навсякъде е така – усмихна се премиерът.
- Факт, но при нас е по-очевидно отколкото на други места. Виж Вулчурия, всички сме наясно какво става тук. Наясно сме и кой се храни с грантовете на Кралския изследователски център през университета. Но го правят по-деликатно. А при нас…
- Съветваш ме да измисля повече посредници? – усмихна се Никълс.
Васил се засмя:
- Мисля, че разбираш какво казвам.
- След като се оправя с Давидов, може би ще му отпусна края.
Чу се звънец и всички притихнаха. Васил се обърна по посока на звука, размишлявайки над казаното от Никълс. Битката между тях вече вървеше, нищо, че премиерът още опипваше почвата. Но да чуе лично Никълс да се заканва бе отрезвяващо. Приятелските чувства и в известен смисъл близостта, която професорът бе започнал да изпитва към премиера, се изпариха за секунди. До него седеше автократ, докарал Преславия до състояние на деградиращ застой.
Една от вратите зад големия трон се отвори и през нея започна да се ниже кралското семейство. Сърцето на Васил замря за пореден път, защото Алиша Иденуар фон Гилбърт Скифтер бе сред тях. Най-малката дъщеря на Иденуар. Професорът бе виждал снимки само от детските й години, затова не я бе познал. Докато наблюдаваше как грациозно пристъпва към най-отдалечения от краля свободен стол, се опитваше да си спомни какво знае за нея. Постиженията на всички деца от знатната фамилия се появяваха в медиите, както и на страницата на династията на Скифтерите в интернет. Освен това, някои от тях поддържаха доста активен светски живот. Къде в нощните клубове, къде в изкуството, науката и културата. Но за Алиша не се сети нищо. Явно живееше толкова тихо, че хората, дори професионално занимаващи се с история, я бяха забравили. От друга страна, ако случки като тази в самолета са обичайни, нищо чудно, че не обича прожекторите.
Професорът усети сръгване в ребрата. Беше Никълс, който се изправяше. Васил автоматично последва примера му и отлепи очи от Алиша, която дори не погледна в неговата посока. Зазвучаха фанфари. В залата се появиха Иденуар, Ивдекшем и Дешмор. Застанаха пред столовете си, всички останали се поклониха.
- Радваме се да видим толкова светли лица на нашата маса – започна речта си кралят. – Много от вас за първи път присъстват тук и ви казваме „Добре дошли“, с пожелание да споделяте и бъдните ни пирове. Преди точно година обявихме, че ще бъдем авангарда на обществените и световните събития. Днес, със задоволство, отбелязваме успеха си. Предвиденото се изпълни, очакваните обрати и преобразования настъпват. Историческата нишка, започнала като малка пътечка, превърнала се в релсов път, и извисила се над земната шир, днес за пореден път променя философията и живота на своите създатели. Обединени, силни, обществата с гаргантюански крачки вървят към нов цивилизационен избор. В зависимост от това колко са просветени, отворени и далновидни, те ще преуспеят или ще се провалят. Връщането към стари модели на ново технологично равнище ще ги запокити в срамните дълбини на мълчанието на наследниците им. Това ще бъдат средновековни клади, захранени със съвременна енергия. Много по-страшен от това е изборът на неизвестното, неизследвано, непредвидимо, но амбициозно бъдеще. Изборът на смелите, отговорните и силните. Ние, монарх на Кралство Вулчурия, намираме смелостта в правото, дадено ни от Бог и народа, обявяваме исторически преход. С указ, датиран днес, всички политически и не субекти, имат година време, за да представят своите платформи за ново бъдеще. След две години, вулчурският народ ще направи своя цивилизационен избор!
Кралят вдигна чашата си от масата:
- Да празнуваме бъдещето!
- Да празнуваме бъдещето… - повториха 400-те души, стоящи около масата.
Приветствието на залата прозвуча сподавено, шокирано и несигурно. Едва ли имаше човек, който не бе изпаднал ступор от казаното. Присъстващите лидери на вулчурските партии побързаха да седнат, но не се отпуснаха на облегалките на столовете. Сякаш усещаха физически забития нож в гърбовете си и не искаха да го вкарват още по-навътре. В сметение бяха и чуждестранните гости. Главата на най-богатата държава в света целенасочено предизвикваше нестабилност и страх.
Никълс гледаше в празната чиния пред себе си и се опитваше да осъзнае какво се случва. Иденуар тържествено бе обявил нова политическа ера и с примера си, пращаше по дяволите всички мантри за „стабилност“, на които се крепеше преславското правителство вече десет години. Мозъкът му бе блокирал и не можеше да формулира мисъл. Имаше две неща, които трябваше да направи със сигурност. Първото – да измисли как да коментира речта на краля пред медиите. Второ – каква стратегия да приложи на изборите. Казаното работеше изключително в полза на оптимизаторите.
Васил седна на мястото си и машинално изпи виното в чашата си до дъно, както повеляваше традицията. Сега му стана ясно какво прави на вечерята. Оставаше да разбере каква роля му отрежда Иденуар – на връзка с Давидов, на консултант или просто на човек, с когото да поговори по темата. Очевидно бе, че личен разговор ще има. Пое си въздух с уста и усети послевкусието на виното. Беше хубаво, много хубаво. Вдигна поглед и очите му се срещнаха с тези на Алиша. Тя го наблюдаваше с тънка усмивка и явно се наслаждаваше на учуденото му изражение. Жената премести погледа си и продължи да оглежда залата, Васил погледна към трона. Монархът изпитваше видимо задоволство и очите му блестяха със сиви огньове. Кимна на Васил и вдигна чашата си за поздрав. На масата пред него гореше свещ. Първата мисъл на професора бе, че след речта, тя е по-необходима от всякога. Отговори на поздрава с тънка, нервна, едва забележима усмивка.
Когато свещта угасна, лакеите стоящи зад гостите, започнаха да се хващат за раменете. С този знак показваха, че подопечните им гости са отпили от виното. Кръгът се затвори, в залата бяха вкарани още две бъчонки. Едната за Ивдекшем, втората – за останалите му братя и сестри. Всички отново вдигнаха наздравица.
Следващият час бе странен, но вкусен. Професорът мислеше за ситуацията в Преславия и действията на краля. Бяха добре дошли за оптимизаторите в краткосрочна перспектива. В дългосрочна, обаче можеха да се окажат пагубни. Изхождайки от логиката на Никълс, че примерът на Вулчурия ще бъде следен изкъсо, професорът осъзнаваше как ще се отразява това на предстоящите непопулярни реформи. Естествено, ако въобще се стигне до тях. Грамадната разлика в двете държави бе, че вулчурците си имаха Иденуар, който притежаваше достатъчно фактическа власт, за да балансира евентуалните промени. Също така, той можеше да обвини всеки освен себе си за провала им. В Преславия над премиера стояха само Бог и главният прокурор. Провал там можеше преспокойно да доведе до обвинение в държавна измяна, ликвидация на всякакви възможности развитие и връщане към остарял системен модел.
Вкусовете на различните ястия се комбинираха по доста странен начин с мислите на професора. Държавната измяна съвпадна със заешко месо, а размишленията му дали има смисъл президентът на Преславия да получи правомощия на ефективен арбитър, със сладко от смокини.
Периодично завързваше кратки разговори със седящия до него директор на обществената телевизия на Вулчурия. Човекът изключително разпалено хвалеше професионалния начин, по който преславските медии отразиха разходката. За жалост на Никълс, го правеше доста шумно и на премиера му се наложи да изслуша доста неприятни за себе си неща. Васил не схващаше дали чувството за такт на директора бе ампутирано или нарочно дразни Никълс. След четвъртата размяна на реплики разбра. Директорът се наведе към него и доста тихо каза:
- С нетърпение чакам да се срещна с Маркс.
- Охо, ще идвате в Кръглата столица или той ще ви посети?
- Той е тук – почти шепнешком каза телевизионерът. – Кралят уважи молбата ми и го покани, успяхме да разменим няколко думи, но след като приключим тук ни чака сериозният разговор.
- Сериозният разговор? – повдигна вежди професорът.
- Да, искам да си сътрудничим с него по отразяването на предизборната ви кампания – съзаклятнически продължи директорът. – Бих се радвал и вие да влезете в ролята на коментатор.
Васил се усмихна, с което си спечели време размисъл:
- Би било голяма чест за мен – отговори, гледайки с периферното си зрение Никълс, който обсъждаше нещо със своя съсед и не обръщаше внимание на това, което става до него. – За жалост, ще ви откажа, чака ме много тежък семестър. А и вече сте избрали най-добрия.
- Жалко – искрено съжали директорът. – И все пак, какво мислите, че ще се случи на изборите?
- Прекалено рано е да се каже, но след речта на краля… Шансовете за изненади стават почти сигурни.
- Нали? Много хитър ход. У нас партиите няма да се занимават с него, а ще се чудят какво да правят, той пък се извиси още повече над тях. Кой би помислил, че короната може да е толкова силна в наши дни?
- Наистина – усмихна се професорът. – А какви са рисковете за него, според вас?
- Да дойдат някои като вашите оптимизатори. Първо ще разпарчатосат системата, след като въведат свой ред в хаоса, който са създали, ще се зачудят кого още да оптимизират. Ще погледнат към двореца и династията ще приключи.
- Затова даде сроковете – година за мислене, година за информиране на обществото…
- Да, към този момент ще е ясно на какво е способен Давидов, ще се знае и какви са заплахите за короната.
- Кралят винаги е умеел да се учи от чуждите грешки – намеси се Никълс в разговора.
С това стресна леко Васил и предизвика широка и мазна усмивка на директора на телевизията:
- Искрено се надявам, че няма да му преподадете такъв урок, господин премиер.
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 10 февруари 2022, 01:06

20.
Точно час след като Иденуар отпи от виното, няколко лакея, позиционирани на ключови места в залата, за да бъдат чути, звъннаха със звънчета. Това бе знак, че официалната част от събитието е приключила и гостите могат да станат от масата, и да се смесят. Бе сигнал и за медиите да напуснат двореца. Отвориха се вратите към съседните зали, където бяха настанени по-малко официалните гости. Настъпи оживление, което се изразяваше в последна размяна на реплики между седящите един до друг хора. Тези минути можеха да се нарекат „пир на лицемерието“. По-широки усмивки от тези, можеха да се видят само на червения килим, или на предизборен плакат.
Хората постепенно започнаха да стават от местата си. Някои отиваха при познати, все още седящи на масата, други се приближаваха до лакеите, казваха името на интересуващия ги човек и получаваха упътване накъде да се насочат. Никълс стана и направи последното, след което се отправи към една от далечните зали. Васил се оглеждаше и забеляза, че между Иденуар и Ивдекшем се появиха празни столове. Настоящето и бъдещето на династията на Скифтерите казваха нещо на лакеите. Слугите кимаха и после тръгнаха в различни посоки. След няколко минути до краля се настани дама, която се стори много позната на Васил. Трябваше му му известно усилие да се сети коя е. Помогна му фактът, че въпреки младостта си, бе облечена доста консервативно – черна рокля с малки цветчета дълъг ръкав и бяла яка. Това бе един от най-видните политолози на Истландия, а професорът не се сети за нея веднага, защото слушаше предаванията й по радиото. Харесваше му бързият мозък на тази изключително начетена жена. Маниерът да изговаря думите със скоростта, с която течеше мисълта й, превръщаше участията й в политологическа песен. Фразата й, казана в съвсем друг контекст, „Цялата власт за никого“, бе най-краткото възможно описание на оптимизацията.
Осъзнал, че ще бъде извикан, когато трябва, професорът се изправи, приближи се до най-близкия лакей и попита за Маркс. Журналистът се оказа в зала, диаметрално противоположна на тази, към която се отправи Никълс. Преди да се запъти натам, Васил хвърли един поглед към стола на Алиша – беше празен. Въпреки, че не знаеше какво щеше да направи, ако не бе изчезнала, професорът въздъхна и тръгна към посочената врата.

- Разбирам, че ти идва много днес, но трябва да се съсредоточиш! – Максимално убедително говореше Иларт на Никълс. – Основната задача е да покажем на Иденуар и на Андреев, че инфраструктурата работи и сме отворени за още поръчки.
- Прав си, прав си. Тоя просто ми еба майката с тая реч. Ако реши да си прави пишки и по време на срещата, не знам какво ще направя.
- Е как какво ще направиш? Ще му кажеш, че Преславия е свободна страна, с прекрасно работещи демократични механизми, а после ще го питаш кой ще дойде на власт след промените, които обеща.
Никълс се изсмя кисело:
- А при теб как вървят нещата?
- Оня тъпак, новия посланик, освен работата за мен, трябва да му организираме някакво малко каналче.
- Какво го интересува? – все още замислен за своите проблеми попита премиерът.
- Нещо дребно, колкото да се почувства значим, пък после… Знаеш схемата.
- Кокаин? Трева? Курви?
- Не, не, ще се насере от такива неща. По два буса цигари месечно ще му стигнат на първо време, после ще видим – отговори Лотар, внимателно наблюдавайки Никълс.
Бизнесменът осъзнаваше, че премиерът не е на себе си и имаше три изхода от ситуацията. Първият бе по някакъв начин да го стегне и върне в кондиция, вторият – да поеме разговора с Иденуар, без да изложи Никълс, третият – съвсем да изключи премиера от уравнението. Предполагаше, че има още около час – час и половина, докато кралят ги извика.
- Добре, ще кажа на Волф да му съдейства. Толкова ли е прост, за колкото го имаш?
- Засега така изглежда, не е казал на Андреев нищо, което не е казал на мен. Даже едни и същи файлове ни изпраща.
- А с Андреев как мина срещата?
- Мисли си, че ни играе. Подложих едно момче на заместник главния им механик, през него пускам дреболийки – нещичко за термообработката на метала, нещичко за състава на гумените части. Нещичко е вярно, нещичко не…
Никълс се засмя, този път прозвуча сякаш започваше да се връща в обичайното си състояние:
- Продължавай в същия дух, само гледай да не направят нещичко, което да прилича на цяла машина.
- На тоя етап не могат и гумен куршум да направят – ухили се доволно Лотар.

Залата, в която вечеряше Маркс бе по-малка и изглеждаше по начина, по който фантастите си представят местата за почивка на междугалактическите кораби. Огромни екрани, на които се прожектираха красиви и успокояващи пейзажи, много светлина. Дори масите за хранене и столовете бяха издържани в този стил. Единствените неща, които напомняха на намиращите се вътре, че са на Земята бяха дрехите на хората. Мозъкът на професора имаше нужда от петнайсетина секунди, за да може се справи с рязката промяна на обстановката. След това достатъчно бързо видя Маркс, който буквално изцеждаше куртоазна усмивка, слушайки разпаления разказ на някакъв младеж. Направи няколко крачки към него, поспря, за да не прекъсва диалога. Журналистът го видя, усмивката му стана искрена и широка. Потупа младежа по рамото, очевидно благодарейки за интересния разговор и с бърза крачка се насочи към Васил.
- Идея нямаш колко се радвам да те видя! – възкликна тихо журналистът, здраво стискайки ръката на професора.
- Какво ти обясняваше този пич? – ухилено попита професорът.
- Искал да прави риалити в интернет, не знам си какво… - завъртя очи Маркс. – А ти… Справи се много добре с медиите.
Васил се усмихна скромно. Това бе първият комплимент по темата, който го накара да се почувства добре. Във всички останали имаше политически намеци, които го дразнеха и объркваха.
- Само ми кажи, покри Никълс или каза, че е кретен?
- И аз не знам, казах каквото мисля и гледах да не го обидя.
- Много правилно – продължи с хвалбите Маркс. – В наши дни хората сякаш забравиха, че не можеш да изплюваш всичко, което ти дойде на ум в ефир. Имаш отговорност, понякога даже трябва да пазиш тези, които не харесваш.
- Точно така, но този маниер „не мисля, но лялям“ тръгна от политиците – усмихна се Васил.
- И затова нека сами си сърбат попарата на простотиите. Ти очевидно имаш повече акъл от тях.
- Подмазваш ми се, за да коментирам заедно с теб кампанията ли?
Маркс се засмя от сърце:
- Много си прозорлив!
- Седя до шефа на телевизията.
- За журналист трябва още малко хляб да изядеш – каза с шеговито назидателен тон Маркс.
- Да, да издадох източника си – усмихна се Васил.
- Щом се видяхме, искам да обсъдя нещо с теб – журналистът стана сериозен. – Едно птиче от Кръглата столица ми прошепна, че Омайниченко до последния момент не е казвал на Никълс какво е истинското положение на нещата. - Васил се намръщи и се постара да не издаде нищо, от това което знае. За негово щастие, Маркс не се опитваше да разузнава. - А това се случва за пръв път откакто са на власт, разбираш ли? Никога, ама никога не са крили нищо един от друг.
- Искаш да кажеш, че съюзът се разпада?
Журналистът погледна професора с известно съжаление в погледа:
- Историк си, намираш се в двореца на Юлбург и не се сещаш до какво води недоверието между стари приятели във властта?
- Не, до там няма да стигнат… - с недоверие отрече Васил.
- Ще ти кажа нещо, но ще си траеш?
- Иска ли питане?
- Получих една папка за Омайниченко…

Час и половина след приключването на официалната част на вечерята, гостите до такава степен се бяха смесили, че бе трудно да се разбере кои са официалните и кои не. През цялото време Лотар не се отдели от Никълс и положи огромни усилия да го съвземе напълно след речта на краля.
Тестът преди главното изпитание бе общуването с Андреев. Истландският президент имаше неприятния навик да се бъзика по най-неадекватния начин, което правеше чувството му за хумор доста грубо. Преспокойно в момент, в който демонстрираше съчувствие, можеше да пусне дебелашка шега, разваляща всичко и вкарваща адресата й тежки размисли. Особено феерично се получаваше по време на пресконференции или когато общуваше с народа. В първите години на управлението му този маниер се интерпретираше позитивно – „вижте колко прям и отворен президент си имаме“. Но напоследък приличаше като гавра на един безочлив и провалил се човек с жертвата му. Явно никой от обкръжението на президента не смееше да му обясни как изглежда отстрани.
При нормални обстоятелства Никълс носеше на бъзиците, но след изключително тежкия ден, Лотар не бе убеден, че ще се справи. Е, успя. Дори фразата с която истландецът коментира действията на полицията в Кръглата столица: „Нека ченгетата бъдат по-неадекватни от протестиращите! Съвременните проблеми се нуждаят от съвременни решения!“, не успя да разклати премиера.
Успешно, според Лотар, мина и срещата с Иденуар, която се проведе в отделна зала, където бяха само четиримата. Никълс се държа на ниво, а Андреев не си позволи да излезе от добрия тон. Кралят бе впечатлен от напредъка на производството, който Лотар му показа на телефона си. Разбраха се, че всички ще присъстват на изпитанията на първата партида от техниката, след което Иденуар помоли Лотар да напусне помещението. Бизнесменът се усмихна, благодари за личната аудиенция и излезе.
Олекна му, че частта от разговорите, от която бе пряко зависим мина успешно. Но любопитството го изяждаше. Подобни срещи между главите на Преславия, Истландия и Вулчурия бяха изключителна рядкост и никога не се случваха на вечерите на Иденуар. Лотар го знаеше със сигурност, защото въпреки конспиративния нюанс на разговорите, никой не бе отменял слуховете. В предишните години такива липсваха. Бе сигурен, че тримата ще обсъдят нещо важно и той би имал интерес да се окаже в играта. Единственото, което му оставаше бе да се надява, че по някакъв начин ще разбере за какво са говорили премиерът, президентът и кралят.
Останал насаме с Никълс и Андреев, Иденуар въздъхна:
- Очакват ни тежки времена. И у нас, и в Преславия, и в Истландия се появяват нови опозиционни сили.
- А-а, при вас може и да ги има, но в Гуриград, опозиция няма.
Увереността на Андреев предизвика усмивката на Никълс:
- Днес няма, а утре ще се ебаваме с твоите полицаи. Виж как Давидов се пръкна отникъде.
- Защо водим този разговор? – президентът реши да не се задълбава в неприятната тема.
- Защото всички управляваме демокрации, колкото и да си мислим, че сме вездесъщи, не сме – отговори кралят.
- Така… - премиерът подкани за продължение.
- Има само една държава, в която опозицията наистина е смачкана – завърши Иденуар.
- Шипонщад – каза Андреев.
- Да. Това, че сега са потънали в мракобесие, не означава, че в бъдеще то няма да стане привлекателно, скрито зад думичката „ред“ – продължи да разсъждава кралят. – Навлизаме в период на огромни промени и наличието му на границите ни е огромна опасност.
- Страх те е, че ще ни атакуват, докато сме нестабилни? – попита Никълс.
- Физически – не, идеологически – да.
- А на мен какво ми дреме? – попита Андреев, намествайки се нервно на стола си.
- Дреме ти, защото половината ти граници все още са минирани от войната – отговори кралят.
- И защото искаш системата, която изгради да остане и след теб – допълни премиерът.
- Какво предлагаш? – попита президентът.
- Да разклатим режима им, преди нашият преход да започне.
- Война? – повдигна вежди Никълс.
- Чакай, чакай малко. Преди два часа обяви смъртта на системата, а сега искаш война с Шипонщад?! Нормален ли си? – бурно реагира Андреев. Никълс замислено гледаше в пода.
- Всички знаем, че единствената причина да не ни нападат е, че ги е страх от коалиция срещу тях. Трябва да свършим тази работа, докато все още управляваме ние. Кой знае какво ще направят следващите? – Иденуар звучеше убедително.
- И какво искаш от нас сега? – попита ядно президентът.
- Да сте наясно, че рано или късно ще чуем тропота на кубинките им по нашите улици.
Никълс продължаваше замислено да гледа пода, а Андреев нервно местеше погледа си ту върху него, ту върху Иденуар.
- Няма ли да кажеш нещо? – попита президентът.
- Чудя се – започна Никълс, все така втренчено. - Дали щеше да се ебаваш с разходката днес, ако в тълпата имаше зелени ризи?
Андреев млъкна и стисна зъби.
- Изпитанията на машините ще са след месец. Помислете дотогава. Точно в три започва ритуалът, ще изпратя да ви вземат – каза Иденуар, изправи се, потупа Никълс по рамото и излезе от залата.

Васил прекрасно разбираше защо Маркс смяташе, че Никълс и Омайниченко могат да влязат в схватка един с друг. Но и разбираше, защо в най-лошия случай щеше да е студена. Шансът да навлезе в гореща фаза бе минимален в обозримо бъдеще. Причината бе, че двамата заедно бяха изградили вертикалната система на управление в Преславия. С всякакви правди и неправди бяха скършили всички демократични механизми, баланси и противовеси, за да си осигурят максимално възможния контрол. Битка между тях щеше да означава разруха на всичко постигнато, а хранениците на собствената им система, щяха да се възползват от това и просто щяха да ги изхвърлят. Победител в конфликта нямаше да има, защото съдбата на едноличното управление е такава. Затова дори и да започнат да се боричкат, ще го правят в сенките. Дори и да се разделят официално, никога няма да си посегнат смъртоносно, защото единият е нищо без другия. Подобно нещо бе невъзможно в навечерието на парламентарните избори.
Маркс слушаше доводите на Васил и му отговори с една дума „оптимизаторите“. Професорът се засмя и го попита дали си говорят за политически интриги или за хода на историята. В този момент към тях се присъедини Лотар, и изрази изненадата и задоволството си от присъствието на Маркс. Последва доста формален разговор за представлението и вечерята, както и речта на Иденуар. Журналистът не пропусна да закачи бизнесмена на тема „в мътна вода най-добре се лови риба“. Лотар с усмивка потвърди и отговори, че от предстоящите събития, каквито и да са те, най-печеливш ще е Маркс. Докато двамата разменяха шегички, към групата се приближи млада, доста симпатична дама и помоли Васил да я последва. Усещайки учудените и завистливи погледи на Маркс и Лотар на гърба си, Васил се подчини.
За изненада на професора, дамата го поведе по празни коридори и той не се сдържа:
- На доста отдалечено място отиваме…
- Не толкова далеч – загадъчно се усмихна дамата спря пред една от вратите и кимна към нея.
Васил първоначално не разбра какво искаше от него, но бързо схвана, че сам трябва да си отвори. Направи го и се оказа в тъмна стая, осветена единствено от две свещи. Обърна се към жената, но тя вече се отдалечаваше бързо по коридора. Пристъпи вътре и чу познат женски глас, но не успя да определи откъде:
- Затвори.
Професорът се подчини, направи две бавни крачки навътре в стаята. Усети нежно докосване по врата си. Опакото на ноктите деликатно драскаше кожата му. Ръката се придвижи към лицето му, пръстите минаха под носа му и той усети приятния аромат, който направи полета му към Вулчурия незабравим. Рязко се обърна и понечи да сграбчи Алиша, но получи звучен шамар:
- С принцесите така не може!
- Не се държиш като принцеса – отговори Васил със светнали очи, докосвайки бузата си.
- Да, държа се като крал – не остана длъжна Алиша, с което предизвика усмивката му.
- Добре, тогава съм готов да бъда на вашите услуги – продължи професорът, възбуждайки се още повече.
- Седни на дивана.
Принцесата с грациозна и царствена походка се отправи към един от фотьойлите и се настани в него като на трон. Васил се настани и зачака.
- Здрав ли си?
- Ъ? – професорът повдигна вежди с искрено учудване.
- Здрав ли си? – Алиша повтори въпроса – Имаш ли хронични болести, генетични отклонения, нещо в рода, което да е притеснително?
Васил премигна няколко пъти, не осъзнавайки какво се случва:
- Н-н-е… - объркано отговори той.
- Вредни навици?
- Периодично паля по цигара, изпивам чаша вино… Чакай малко, ти да не би да…
- Аз задавам въпросите – сряза го принцесата.
Професорът млъкна, все още опитващ се да осъзнае, че това му се случва. Алиша го оглеждаше съсредоточено от глава до пети. Изучаваше внимателно лицето му.
- Дори не си въобразявай, че съм бик за разплод! – раздразнено наруши мълчанието Васил.
- Току що беше готов да станеш нещо повече, извратен бик за разплод – усмихна се тя.
Крумов си пое въздух да отговори, но спря. Нямаше как да отрече очевидното.
- Какво движи света?
Третият въпрос учуди още повече професора.
- Убеди се във физическите ми данни, а сега ми правиш тест за интелигентност?
- Не, не е за интелигентност. Е?
- Страстта и търпението.
Бе ред на Алиша да повдигне вежди, но се окопити бързо. Наблюдаваше го мълчаливо и явно размишляваше. Васил също я наблюдаваше и се чудеше как е възможно толкова младо момиче, макар и израснало в кралския двор, да има подобен начин на мислене.
- Като излезеш, тръгни вляво по коридора, там ще те посрещнат.

Вървейки по коридора Васил изпитваше много смесени чувства. От една страна, вниманието на десет години по-младата от него жена му бе погалило самочувствието, от друга имаше усещането, че е наденица на промоция в супермаркет. Бързо прогони мислите за случката, защото бе почти сигурен, че му предстои нещо много по-важно, среща с Иденуар. Въобще не му се вглъбяваше в нещата, които си въобразяваше тази изключително чаровна, но много дезориентирана принцеса.
Видя русата дама да го чака на ъгъла на един от коридорите. Гледаше го с любопитство и се опитваше да прочете по лицето му как е минала срещата. Професорът извади куртоазна усмивка, с която прикри всичко, което му се въртеше в главата. По лицето на жената се изписа известно разочарование и тя безмълвно му даде знак с ръка да я последва. Обикаляха известно време двореца, след което спря:
- Кралят ви търси, а никой не трябва да ни вижда заедно, затова ще влезете сам в залата. Измислете оправдание за отсъствието.
- Лесно ли се намират тоалетните? – попита професорът.
- Не – усмивка се разля по лицето й.
Веднага щом Васил се върна сред гостите, от нищото се появи лакей, който го помоли да го последва за среща с краля. Отведе го до зала, в която Иденуар го чакаше сам. С излъчването и държанието си, домакинът предразположи Васил и успя моментално да премахне стената от помпозност, която старателно изграждаше пред публиката. Първите десет секунди от общуването им, още преди да си бяха казали и една дума, установиха приятелски тон.
- Доста дълго време ви търсеха, професоре – усмихна се Иденуар.
- Тоалетните в двореца трудно се намират – отговори Васил.
Кралят се засмя искрено:
- Шегувате се, но е строен, когато предците ми са се изхождали в кофи. Баща ми посвети десет години от живота си, за да имаме съвременна канализация! – След като видя развеселената реакция на Васил, кралят реши да не губи излишно време. - Предполагам, вече знаете защо сте тук.
- Поласкан съм и щастлив, че чух речта ви на живо.
- Какво ще кажете? – с откровен интерес попита Иденуар.
- Перспективно, до голяма степен наложително – отговори професорът.
- Нали? През последните трийсетина години времето сякаш се ускори прекалено много. Да седнем – кралят посочи диван, а самият той се настани на фотьойла сякаш бе трон. – Интересно ми е как виждате бъдещето на Преславия?
- В наши дни е трудно да се предвиди, но със сигурност природата на властта ще се промени. Кога и как, едва ли някой може да каже.
- Предполагам същото ще кажете и за Истландия? - Васил кимна утвърдително. – Няма да питам за Вулчурия, защото знам отговора. Гложди ме един единствен въпрос, професоре. Какъв е най-лошият сценарий, който може да се развие в случай, че реформите се провалят?
Разсъжденията на Васил по темата, докато се хранеше, не бяха довели до утешителни изводи.
- Кралю…
- Иденуар – поправи го кралят.
- Иденуар, историята не е права, движеща се в една посока – нагоре. Прогресът не е гарантиран и винаги можем да се окажем в отминала епоха, дори и да не го усещаме. Стремежът към напредък не винаги води до такъв.
- Като Шипонщад?
- Да. След войната имаха най-перспективната демокрация, но не издържаха на трудностите и станаха диктатура.
- И ако се провалим…
- Не е задължително да заприличаме на Шипонщад. Има много варианти. Във вашия случай, падането на короната може да бъде достатъчен отдушник на разочарованието от евентуален провал. След това, отново може да тръгнете по демократичен път.
Иденуар присви очи, Васил спря, защото реши, че може би е интерпретирал грешно сигналите на краля и го е обидил.
- Затова избрах вас! Продължете… - усмихна се широко Иденуар.
- И Вулчурия, и Преславия са големи страни, има много общности, които живеят в тях. Разпадът на по-малки формирования също е вероятен. При нас, както и в Истландия политическите системи се изродиха в автокрации, до голяма степен симулиращи избори. Те имат изградена политическа инфраструктура, и каквото остане след преразпределянето на властта, може да се използва от нови лидери. Но това би било въртене в кръг.
- За Вулчурия може да се каже същото – каза Иденуар.
- Има една огромна разлика, Иденуар. Вашето място не е въпрос на избори, имате много по-голямо поле за маньоври и от Никълс, и от Андреев. Също така наличието на монархията е буфер. Самото й падане би могло да изведе страната от кризата, предизвикала подобно нещо. Символиката на подобно нещо, би заредила обществото с нова енергия. При все това, трябва да направите нещо много сериозно, за да се появи желание у вулчурианците да ви свалят.
- Като това, което направих тази вечер?
Васил кимна. Иденуар замислено премести поглед и се загледа някъде над главата на професора.
- Процесът е неизбежен – замислено каза той. – По-добре да го оглавя, отколкото да го оставя на самотек.
- Много хора са казвали същото, единици са успявали.
Погледът на краля отново падна върху Васил и се впи в очите му:
- Аз няма да се откажа по средата на пътя.

През остатъка от вечерта Васил разговаря с няколко души, с които се познаваше косвено. Прекара известно време с Маркс и Лотар, после се зачуди къде е Никълс и как ще стигне до извънградската резиденция на Иденуар. След известно колебание попита един от лакеите как стои въпросът с връщането. Десет минути по-късно професорът пътуваше с колата към двореца.
Най-после, останал сам с мислите си, започна да оценява случилото се през последните 24 часа. Единственото, с което можеше да ги сравни, бяха сесиите в университета от студентските му години. Тогава за същото време можеше да се яви на два изпита, да прави секс няколко пъти, да се напуши, да изпие шише вино, а за вечеря да се окаже при родителите си и да изглежда така, сякаш почти нищо не е станало.
Сега осъзнаваше, че залогът е много по-голям и най-лошото бе, че резултатът от всичко предстоящо бе абсолютно неизвестен. Професорът изпитваше страх само като си помислеше какво може да се случи с оптимизаторското движение, когато дойде на власт. След речта на Иденуар и срещата с него осъзна, че светът се приближава до патова ситуация. Пореден сблъсък между желанието за обновление и страха от промени.
Реакциите и поведението на Никълс също бяха показателни за начина, по който се осъществяваше политиката. Този човек показа почти животински страх и дезориентация, присъща на сляпо коте. Въпреки това, някакъв неведом инстинкт му помогна да не изглежда съвсем провален. Не само понасяше подигравките на колегите си, но и намираше сили да им отвръща, при това на сравнително високо ниво. Изолиран от същинските събития в Преславия, явно чувстващ се предаден, изненадан от речта на краля, пред публиката Никълс се държеше поносимо. В кратките моменти, в които показваше сметението и шока от случващото се, хващаше като удавник всяка възможност. Васил се чудеше как въобще е успял да се задържи толкова време на власт, и в същото време осъзнаваше прекрасно отговора на този въпрос.
Излизайки на околовръстния път, професорът се замисли за своята роля в този съдбоносен ден. Далеч от оптимизаторите, далеч от хората, на които бе посветил последните месеци от работата си, не се чувстваше изолиран. Даже можеше да се каже, че бе в центъра на събитията. Там където властта взимаше решения и правеше планове. Без да знае за срещата на краля, президента и премиера, Васил прекрасно разбираше, че стабилността си отива и няма скоро да се върне. Въздъхна и се отпусна назад. Беше се справил повече от добре. И с медиите, и с краля, дори с дъщеря му.
Колата приближи портата на оградата на двореца и спря, явно трябваше да изчакат нещо. Васил погледна през прозореца и видя в далечината как десетина черни сенки се движат бавно по идеално окосената трева между оградата и гората. Изведнъж започнаха да изчезват една по една. Професорът присви очи, колата тръгна. Реши, че му се е сторило и си обеща да се наспи.

Диктаторът гледаше екрана, подпрял глава на юмрука си, с тънка, леко замечтана усмивка. Когато изображението изчезна, поседя така още няколко секунди, след което въздъхна и сякаш се върна в реалността.
- Бях толкова млад и наивен.
- Още тогава се разбра, че си играч.
Васил се усмихна:
- Не, изясни се много по-късно, когато бях принуден да играя. Тук само знаех, че идват промени. Не си представях каква роля ще имам в тях.
- Ти – не, но други хора, да – усмихна се Петър.
- Така ли? – учудено попита Васил.
- А как си мислиш, че се оказа на вечерята?
- Защото Иденуар е следил работата ми, най-вероятно и заради участието ми с Давидов. Светът е много по-малък, отколкото изглежда.
- Вирту – отсече Петър.
- Не! – ококори се Васил.
- Аха – ухили се домакинът.
Диктаторът се усмихна и поклати глава:
- Вирту беше гений, виждаше неща, за които ние дори не можехме да помислим.
- Но не видя най-страшното.
Усмивката на Васил се превърна в горестна гримаса:
- Наистина ли не го видя? – Домакинът не реагира на провокацията. - Винаги съм се чудил – диктаторът реши да промени темата, - това наистина ли бяха хора или ми се е сторило?
- Хе-хе – засмя се саркастично Петър. - Добре. И до Вирту ще стигнем. Иначе хора бяха, искаш ли да видиш?
Васил се облегна назад в креслото и кимна утвърдително.

На екрана се появиха фигурите, които се движеха по ливадата. Това, което Васил бе възприел като изчезване, всъщност бе слизане. До една от въздуховодните тръби, които бе видял през деня, имаше таен вход, чийто капак бе покрит с трева. Стълбището и стените бяха каменни, и едва в дъното мъждукаха факли. Светлината бе достатъчно силна, за да освети стъпалата, но не и да се вижда отвън. Фигурите, наметнати с черни пелерини с качулки, се спускаха една по една в тесния проход. В края имаше каменен тесен тунел, широк колкото за един човек, в който през десетина метра светеха факли. До всяка факла бе изградена ниша, в която имаше скелет. Костите бяха много изкусно закрепени, за да създават илюзията, че висят във въздуха от само себе си. Имаше скелети на различни животни, както и човешки.
Групата тихомълком се движеше по тунела, който постепенно се разширяваше и в крайна сметка стигна до обширна зала. На пръв поглед изглеждаше кръгла, впечатление, което се създаваше от куполообразния таван. Всъщност бе петоъгълна. В средата на помещението имаше каменен блок, вкопан в земята. По повърхността му бяха издълбани различни символи, а в единия му край имаше чучур. Това се виждаше на оскъдната светлина от факлите.
Фигурите започнаха да се подреждат на равни разстояния около олтара. Една от тях се спъна в нещо, леко залитна но успя да запази равновесие. От начина, по който се бяха разположили хората личеше, че има място за още един. По коридора се чу странен звук. Сякаш каменни, грубо издялкани колела се движеха по плочите. Една от фигурите започна да шепне нещо на латински.
„Свети Петре, ние те прославяме като Исус Христос – наместник на земята, и като камък, на който Господ е съградил Църквата си.“
В помещението се появи човек, облечен като останалите. Буташе голяма количка. Плотът бе висок приблизително колкото олтара и от него стърчаха дръжки. На него лежеше черен козел. Човекът добута количката до олтара и я опря в него.
„Закриляй наследника си, апостолския първосвещеник, и не позволявай да бъде разклатен от ветровете на безбожниците.“
Черните фигури се приближиха до количката, хванаха плота за дръжките, леко повдигнаха и приплъзнаха. Оказа се, че животното лежи върху метална мрежа. Бе обездвижено, но в съзнание и огромните му черни очи крещяха от страх, отразявайки езиците на горящите факли. Фигурите се върнаха по местата, а новодошлият избута количката към коридора. Отново се чу звукът на колелата, явно някой я прибираше. В пламъците на факлите се отразиха дълги, извити ножове. Човекът се върна до олтара и рязко удари пода с тока на обувката си. Блесна искра. Тя запали огън, който се разпространи по широки около педя жлебове. Огънят бързо започна да рисува пентаграм. На вече осветения олтар се виждаха библейски сцени, а точно под чучура имаше малка, блестяща медна чиния, закрепена на дръжка, скриваща се в олтара.
„Предпазвай Църквата си от отровата на лъжливи науки и събуди народите да слушат гласа й – стълб и крепител на истината.“
Когато пентаграмът бе напълно запален, фигурите една по една започнаха да се приближават до козела и да нанасят удари в тялото му. Целта им не бе да го убият, а да му пуснат кръв. От чучура на олтара бавно започна да капе гъста червена течност. Последен бе човекът, докарал козела. Приближи се до умиращото животно, огънят се отразяваше в очите, от които животът си отиваше. Хвана го за единия рог, леко повдигна главата и с рязко движение преряза гърлото.
„Пастирю на пастирите, грижи се за своето стадо, за да ходи в мир по Господните пътища и да стигне сигурно до общението на избраните.“
Кръвта от чучура потече обилно, обагряйки медната чинийка в лепкаво и гъсто аленочервено. Човекът се върна на мястото си. Молитвата продължаваше да звучи. Чинийката започна да се спуска надолу под тежестта на кръвта. Чу се движение на механизми. По ръбовете на олтара се появиха струйки кръв. Първо изпълниха издълбаните библейски сцени, а съвсем скоро целият олтар преливаше. Кръвта се разтичаше по жлебове в пода и постепенно започна да гаси огнения пентаграм. Хората не спираха да четат молитвата. В залата се разнесе съскане. Достигнала до огъня, кръвта ставаше още по-гъста и миризлива. Започна да се вдига пара, която постепенно ставаше все повече и повече. Огънят изгасна залят от червената течност.
Фигурите дочетоха молитвата за последен път. Първо от помещението излезе човекът, докарал козела. После останалите.

Когато изображението на екрана изчезна, а лампите в кабинета светнаха, Петър осъзна, че Васил го е наблюдавал с тежък и подозрителен поглед:
- Молеха се на теб – каза диктаторът.
- Да – криво се усмихна Петър.
- Дава ли ефект?
Петър се засмя:
- От практическа гледна точка – абсолютно никакъв, но от психологическа явно дава.
- А защо точно на теб?
- Защото аз положих основите на църквата такава, каквато е. Те не се имаха за божества, а за пророци.
- А кои бяха?
- Е как кои? – засмя се Петър – Иденуар, Никълс, Андреев, Молюску и още някакви. Ако това ще те успокои, само кралят и Андреев вярваха в тия глупости.
Васил замислено гледаше Петър:
- Какво мислиш за това ти?
- Искаш да кажеш „какво знам за това“ – поправи го домакинът. – Знам, че няма абсолютно никаква файда, както и между другото, официалните ни ритуали, тамянът, причастието. Целта им е да създават усещане, че е извършено някакво свещенодействие. Нещо, в което има смисъл. Знаеш как е. Беше ми много приятно, че 1700 години след като ги измислихме, се появиха прозорливи хора, които най-после описаха истинското им значение.
- Да… - замислено отговори диктаторът. - А не ти ли е обидно, че правят сатанински ритуал в твоя чест?
- После отговарят за това – усмихна се Петър.
- Разбирам… Но беше много странно, откъде се появи толкова много кръв? Козелът беше голям, но чак толкова много да пусне…
- От животните, сервирани на вечерята.
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 17 февруари 2022, 01:01

21.
Събитията, случили се в деня на разходката и речта на Иденуар отприщиха вълна от коментари, но постигнаха нещо много по-важно. Вдъхнаха кураж и сили на оптимизаторите. Започвайки от Давидов и завършвайки с последния човек, дошъл на разходката, усещането за правота и единност се бе настанило трайно в сърцата. За околния свят то изглеждаше като изпълнен с енергия ентусиазъм. Докато течеше вечерята във Вулчурия, един от Преславските политически анализатори бе описал витаещите във въздуха настроения като „Пролетта на нашите общества“.
Гарфийлд също наблюдаваше случващото се и около час след като прочете речта на Иденуар, с помощта на Муляр, бе организирал конферентна връзка с лидерите на партньорските партии. Някои бяха полузаспали, други превъзбудени. Посланието на лидера на свободните социалисти бе кратко – действайте веднага, ако можете, още утре. Този път имаше доста повече хора на своя страна и не се наложи да се старае особено. Превъзбудените убедиха заспалите вместо него.
Муляр наблюдаваше разговора и се учудваше сама на себе си. Бе изпитала шок от това как пред очите й сиви политически мишки се превръщаха в доста агресивни и кръвожадни плъхове. Надушили слабостта на Никълс, видели настроенията на хората, решили, че кралят има предвид тях, гризачите се готвеха за атака. Младата социалистка, имаща огромен за годините си опит, се хвана, че за секунда се бе увлякла по порива им. Това я стресна и накара да се вземе в ръце. Отпускане в сегашния момент можеше да й коства кариерата. Партийците, които се готвеха да се хвърлят в битка за властта, ставаха изключително уязвими заради глупостта си. Ако бе предвидила правилно събитията, дори и да грешеше на 50%, то пътят й към върха скоро щеше да се отвори. Нужно бе само да изчака и да не пречи.
Същинските действия на коалиционните партньори на свободните социалисти не закъсняха и още на следващия ден към 12 часа, точно за обедните новини, се състояха първите им акции. Близо до металургическия комбинат в Мочурището, се бяха събрали 20-тина души да протестират срещу замърсяването. Собственици на оранжерии бяха блокирали един от входовете в Кръглата столица, защото големите вериги магазини изкупували стоката им на много ниски цени. Пред сградата на министерството на вътрешните работи петдесетина души протестираха срещу полицейското насилие. Зелените подходиха доста творчески към поставената задача – направиха флашмоб под надслов „Спасете природата“ пред сградата на Министерския съвет. Пърформансът представляваше петнайсет голи човека, които се обляха с черна маса, много приличаща на нефт. В центъра на всички събития се подвизаваха политически лица. Даваха изявления, обвиняваха властите, не пропускаха да покажат и партийната си принадлежност. Всеки материал по темата започваше с кадри на протестиращите, които се сменяха с лицето на политика в близък план, а хората оставаха размазани зад гърба му.
Постановъчното, дребно политиканстване и използване на хора в нужда, изглеждаше брутално и крещящо на фона на разходката на оптимизаторите. В интернет се изля огромна вълна от псувни и обиди към организаторите на акциите. От друга страна, в късния следобед започнаха да се появяват коментари на политици и анализатори. Говореха все старите изтъркани неща – липса на държавни политики, опозицията използва хората, ще се дадат пари, ще се намерят решения. Народът се вдъхновил от разходката и сега куцо и сакато щяло да си търси правата по този начин.

Полетът на правителствената делегация от Вулчурия мина доста спокойно и без особени премеждия. Тъй като Алиша не се качи на борда, професорът нямаше с какво да се разсейва. Заедно с Лотар прекараха по-голямата част от времето в общия VIP-салон на самолета, периодично обсъждайки всякакви теми. Не си позволиха да коментират каквото и да е свързано с разходката, нито с речта на краля, още по-малко мижавите протестни акции в Преславия. Първо, защото не искаха да бъдат чути от грешните уши, второ – откровено искаха да си починат.
На Васил му предстоеше тежка сесия, която щеше да се съчетае с работата при оптимизаторите, а и най-вероятно официалното му излизане на преден план. Професорът нямаше контакт с никой от кръга през цялото пътуване, което го караше да се чувства неловко. Липсата на обратна връзка за представянето му пред медиите редом до Никълс го безпокоеше. Факт бе, че Тенет в почти заповедна форма бе забранил осъществяването на контакт. Ако преди времето прекарано с Никълс, Васил смяташе мерките на стария силовак за прекалени, сега вече бе убеден в смисъла им. Подмятанията на премиера въобще не бяха невинни. Това, че изградената от него държавна машина не можеше да се справи с мирен протест не означаваше, че ще се провали с доста по-лесната задача – да смачка един или двама души. При все, че прекрасно си даваше сметка за рисковете му се искаше час по-скоро да излезе официално като оптимизатор. Желаеше открито и спокойно да изразява мислите си, и да не се налага да играе роли.
Лотар също имаше нужда да презареди батериите. Грижата за Никълс преди срещата с краля бе изпила последните му сили, а като се върна обратно в хотела го чакаха две нови камериерки. Колкото и да не искаше да го признае, вече не беше толкова млад и забавленията отнемаха повече енергия от преди. В Преславия също го чакаха доста тежки и изнурителни задачи – трябваше да проследи подготовката за изпитанията, както и прогреса в копирането на истландските технологии. Не на последно място – да издебне момент, в който да си поиска от Никълс министерски пост. Последното, след речта на Иденуар и разходката, се превръщаше в трудна задача. Премиерът ставаше непредвидим, развитието на събитията – също. Сянка на съмнение се появи у Лотар. Имаше ли смисъл да се бута, при условие, че не е ясно какво ще стане? Какво можеше да поиска Никълс в замяна? Как щеше да го представи? Като част от кампанията или при обявяването на новото правителство? Първото беше недопустимо в тази ситуация, а второто можеше да излезе прекалено скъпо. А и какво означаваше „ново правителство“? Колко щеше да издържи при този натиск върху системата?
Последната мисъл накара Лотар да се намръщи и затвори очи. През изминалите няколко месеца всички, с които бе говорил обясняваха, че точно системата трябва да се реновира, осъвремени, оптимизира. Единствено Давидов бе предложил някакъв път, но толкова мъгляво и гръмко, че дори отявлени популисти биха се зачервили от срам. Постоянното набиване точно на „промяна на системата“ му се стори странно. Като изключим 10-годишното управление на Никълс, както и превръщането на партията му в „държава в държавата“, ситуацията не бе чак толкова лоша от управленска гледна точка. Може би само смяната на премиера и управляващата партия, биха били достатъчни, за да се уталожат нещата до следващия избирателен цикъл? А после? Лотар извади телефона си и записа в бележките два пункта: „Говори с някой умен за същината на проблема – наистина искат да сменят системата или да махнат Никълс?“; „Какво казват в Лирия за Иденуар и Давидов?“.
От другата страна на вратата сам във въздушния си кабинет седеше Никълс и се наслаждаваше на момента, в който най-после можеше да подреди мислите си. Периодично хвърляше по едно око в телефона, но за щастие днес нямаше новини, които да го безпокоят.
Първо разнищи речта на Иденуар, в светлината на разговора, който проведоха, нещата му се изясниха и го накараха да се успокои. Кралят явно искаше да хвърли прах в очите на Шипонщад и в същото време да си намери изкупителна жертва, в случай, че военната му авантюра се провали. Всички приказки за „нова епоха“ и останалите тинтири-минтири изглеждаха красиво, вдъхваха кураж и сила. В последствие военният конфликт, щеше да бъде използван като отчетна точка на „новия век“, ако беше успешен. Ако се окажеше провал, кралят щеше да обвини новата власт за него и да върне стария ред, а може би щеше да се опита да превземе властта изцяло. Доста сложна и продължителна комбинация, но във всички случаи печеливша – или целият остров Нерезит и вечна слава, или властта във Вулчурия, а може би и двете. За Никълс оставаше да реши дали да помага на Иденуар и какво да иска в замяна на тази помощ. При нормални обстоятелства щеше да се прави на ударен и да остави Андреев, и наглостта му да свършат черната работа. Сега, в навечерието на изборите и наличието на новата конкуренция, не можеше да си позволи да стои толкова далеч от събитията. Трябваше да балансира много внимателно и да не допуска идеята на Иденуар да мръдне от мъртвата точка поне година. Към този момент би трябвало вече да се е справил с оптимизаторите и да е измислил с какво да изнудва краля и Андреев.
Що се отнасяше до Давидов и тъй наречените „оптимизатори“, премиерът не можеше да си позволи да чака. След разходката повечето силови методи за влияние бяха станали невъзможни. Медиите, които бяха под негов пряк или индиректен контрол, очевидно се проваляха със задачата си. Действията на опозицията, чиито акции цял ден се появяваха като пъпки из Преславия му подсказваха, че опитът да се изкопира стратегията на оптимизаторите е движение в задънена улица. Прехвърли всички неща, които се случваха – проблемите с Волф, протестите, желанието на Иденуар, пасивността на опозицията и осъзна, че нищо от това няма значение в близките месеци. Най-важно бе постигането на сигурно мнозинство след изборите. Премиерът се почувства по-лек. Това, макар и очевидно просветление, му помогна да се фокусира върху основната цел.
Не бе влизал във връзка с Омайниченко след като написа последното съобщение предишната вечер. Поведението на заместника му беше на границата на предателството и трябваше да има последствия. Моментът, обаче не бе подходящ. Отвън центристите трябваше да изглеждат така, сякаш са по-силни и сплотени от всякога. От друга страна, изхвърлянето на заместника, можеше да се окаже прекрасен знак към обществото, че партията се пречиства. Никълс погледна през илюминатора и стисна зъби, защото последната мисъл важеше с още по-голяма сила за самия него. В този момент реши, че Омайниченко е пътник. Кога, зависеше от обстоятелствата, в най-добрия случай – след изборите. Следващите няколко часа от пътуването бяха посветени на обмислянето на стратегия, тактически маньоври и мястото на всяка фигура в тях. Без да усети, Никълс разполагаше на дъската Васил, Лотар и Тенет. Първите двама го бяха подкрепили толкова силно, че не можеше да се абстрахира от емоционалното си състояние. Тенет бе блеснал от нищото и се бе запечатал в съзнанието на премиера като човека решил бързо и леко непреодолим проблем.

Денят за Омайниченко започна с кафе и закуска, които съпругата му грижовно бе направила. Грета се стараеше да осигури добра почивка на мъжа си след всеки тежък ден. Полагаше усилия да бъде идеалния партньор в живота и й се получаваше. Когато трябваше да бъде незабележима, изчезваше, а когато бе необходимо да блести, го правеше с аристократичен финес и изтънченост. Прекрасно знаеше начина, по който Омайниченко разпуска.
Всичко се разбра по много идиотски начин, както обикновено става в такива случаи. Омайниченко се бе оказал в болница с пневмония и Никълс заръча да му направят абсолютно всички възможни изследвания. Лекарите приеха заповедта буквално, затова се престараха и провериха центриста за наркотици, и полови болести. Резултатите по случайност се оказаха в ръцете на Грета. Когато ги видя, първата й мисъл бе „Добре, че отдавна не се чукаме“.
Жената имаше достатъчно такт, за да остави съпруга си да се възстанови напълно и едва тогава му показа разпечатката от болницата. После го накара да й разкаже какво точно прави. Политикът реши, че ще спести известна част от истината. Грета научи за оргиите, но не и подробности за участниците. Последвалият разговор бе тежък и запомнящ се най-вече заради краткостта и деловитостта си. Тя обясни, че го пуска да прави каквото си иска, но ако бъде хванат, ще използва всяка възможност да го закопае и публично, и юридически. След което го накара да й отпуска определена сума пари, която да харчи за „развлечения“. По-конкретно – масажи, фитнеси и каквото друго й хареса, стига да има красиви мъже наоколо. Бидейки наясно, че се разминава много леко, Омайниченко прие сделката. От този момент нататък двамата заживяха като бизнес партньори. Тъй като синът им вече се бе изнесъл, не им се налагаше да играят излишни сценки. С течение на времето свикнаха с този начин на съжителство и първоначалният шок отмина. Освен, че отново започнаха да се грижат един за друг, периодично си споделяха приключенията, които са преживели, а понякога ги възпроизвеждаха. Омайниченко намираше поведението на Грета за мъдро, а тя от своя страна, бе направила избор в полза на комфорта и удобството.
- Правиш най-хубавото кафе! – възкликна политикът, докато отпиваше блажено топлата напитка.
- Ти си ме учил – отговори Грета. – Отивам на спа, ще се върна в късния следобед.
- Приятно изкарване – усмихна се Омайниченко, разбирайки какво ще прави съпругата му.
- Двойно! – усмихна се тя и излезе от кухнята.
Политикът я проследи с поглед и се замисли дали е лошо, че не изпитва дори капка ревност, а приема случващото се за нормално. От друга страна сам си го бе изпросил. От мислите го извади специфична болка в пениса, той дръпна предницата на анцуга, който носеше и огледа достойнството си. Бе протрито. Въздъхна, изпи кафето на екс и отиде в банята, където държеше най-различни мазила. Взе нужния крем и докато го нанасяше в главата му изплува съобщението на Никълс, че не иска да му пише повече. Затътри се към хола.
Седнал на дивана, политикът осъзнаваше, че дезинформацията, която бе пускал на шефа си няма да му се размине. Ако сега се държи добре, когато се видят, ще означава, че планът на Никълс е да го отстрани след изборите. В случай, че параноята е надделяла, то уволнението щеше да дойде на момента. При всички положения разплатата щеше да виси като Дамоклев меч над главата му точно толкова, колкото реши премиерът. Положението, естествено, бе неприемливо и Омайниченко се замисли дали не е време да се оттегли от политическия живот. Имаше предостатъчно, толкова много, че можеше да осигури бляскав живот на внуците си. Преподавателската или консултантската дейност изглеждаха като прилична перспектива, с която да си запълва времето. Потънал в мисли за това колко спокоен живот може да има, телефонът му звънна и не само го върна в реалността, а му показа защо е пристрастен към нея. Просто нямаше друг пост, който да заеме и да получава обаждания от Волф като равен:
- Здрасти, Юлий Ред иска среща с нас.
- Кой? – невярващо се намести на дивана Омайниченко.
- Юлий Ред, казва че има инфо кой стои зад Давидов.
- Никълс се връща довече… - започна да отговаря политикът, но бе прекъснат.
- Иска да се види с теб – сряза го Волф.
- Това… Това не е добре – смотоляви политикът и добави по-уверено. – Искам и ти да присъстваш.
- Ще присъствам. Следобед у тях устройва ли те?
- Да.
Връзката прекъсна. Омайниченко бавно остави телефона на дивана. Такава изненада не бе очаквал. Отпусна и отново изпита болка в протрития си орган.

Поредната явочна крвартира, която Тенет бе избрал за среща с оптимизаторите се намираше в един крайните квартали на Кръглата столица. Блокът бе стар и доста неугледен. По цветята пред входовете му, както и доста странните самоделни украшения от стари боядисани гуми, тел и други подръчни материали, личеше че единствените, които се грижат за красотата тук са пенсионерите. Апартаментът изглеждаше като блока. За последно мястото бе виждало четка и боя преди двайсетина години. Единствено Давидов със старите си износени дрехи пасваше на овехтялата обстановка. Вирту носеше обичайния черен костюм, но този път беше без сако и бяла вратовръзка, а ръкавите на ризата бяха навити. Тенет носеше дънки и светла риза, а Шмит бе както винаги стилна – пастелено зелена блуза и светли дънки ¾.
След като коментираха действията на опозицията и се посмяха, започнаха обсъждането на бъдещите планове. Беше сложно, защото бяха постигнали огромен успех и в деня след него чувстваха главите си празни. Състоянието им бе странно. От една страна идеите бяха много, знаеха какво ще последва, но липсваше свързващото звено. Буквално следващата крачка.
Дискусията се повъртя известно време в кръг, но за всички се изясни, че няма да постигнат прогрес. За пръв път усетиха, че нещото, което им липсва е Васил. Факт бе, че що се отнася до комбинации, тактически планове и изпълнението им нямаха равни. Но връзката между свръх идеята на оптимизацията и практическата й реализация бе професорът. Осъзнали това почти в един миг, Давидов, Шмит, Вирту и Тенет негласно решиха, че няма смисъл да дискутират бъдещи планове без него. Затова започнаха да обсъждат другата голяма тема.
- Не знам, кралят досега винаги е бил много внимателен, подобна намеса в политическия процес е повече от скандална – обясняваше гледната си точка Давидов. – Какъвто и да е, няма правото да действа така. Законът не му го позволява.
- Достатъчно е популярен, за да го направи, а и държи мнозинството в парламента… индиректно – парира Вирту. – Не знам до каква степен твоите идеи не са му повлияли.
- Моите идеи са истинска обществена власт, а не… това – с известна обида отговори психиатърът.
- Въпрос на интерпретация – усмихна се Тенет. – Иденуар е достатъчно умен, за да създаде илюзия за подобна власт.
- И точно защото по закон няма право да се меси, се пише към обществото, а не към политиците – добави Вирту.
- Ужасна, ужасна манипулация – поклати глава Давидов.
- А какво могат да предложат партиите във Вулчурия? Все същите неща – технокрация, експертни управления, съвсем изостаналите – национални проекти… - въздъхна Шмит.
- Хъ-хъ – изсумтя Тенет. – Това последното е много смешно. Хем твърдиш, че имаш план, хем е само проект. Който го е измислил е гений.
- Омайниченко – усмихна се Вирту и погледна Шмит. – Най-умните от партиите им ще гледат нас, ще нагодят оптимизацията към техните условия и ще я предложат.
- А дали няма да реши да направи собствена партия? – изведнъж се оживи Давидов. – Така ще може изцяло да обсеби властта.
- Или движение – допълни Шмит.
- Каквото и да е намислил, сигурно е намекнал нещо на Васко – каза Тенет.
- Да… - Вирту сведе поглед.
Всички замълчаха, защото отново усетиха липсата на професора. Изглеждаха така, сякаш е починал.
- Имате ли идеи как да го представим като оптимизатор? – попита Давидов, надявайки се да оживи дискусията.
- Мисля, че този път трябва да го обсъдим с него. Не знам какво мисли за активното мероприятие, което му спретнахме – каза категорично Тенет.
- Съгласна, не можем да го използваме повече по този начин.
Вирту въздъхна:
- Бъзикахме се, че е нашата съвест, а ето, че ни гризе.
Всички се засмяха, кой весело, кой с горчива нотка.

Докато наистина важните лица от всички лагери подреждаха мислите си и правеха стратегически планове за прегрупиране. Докато незначителните се бореха за вниманието на публиката чрез акции и коментари, много рано сутринта на сайта на оптимизаторите се появиха нови секции. Предизвикаха такъв фурор сред хората, че в един момент страницата отказваше да се отваря. Хората на Шмит решиха проблема много бързо, използвайки част от мощностите на магазина.
Първата секция даваше възможност всеки, който е участвал в минимум три кампании да предложи свое начинание. Обявена бе със слогана „Пространството е изцяло наше!“. Реакцията на поддръжниците на движението бе мигновена. Започнаха да се появяват предложения за облагородяване на цели квартали, паркове, за организиране на празници и фестивали.
Втората представляваше виртуален сборен пункт за подаване на молби и искания към институциите, с последващо проследяване на резултатите. Идеята бе достатъчно проста, но до този момент трудно реализуема, поради липсата на логистика. Някое място има нужда от пешеходна пътека, от сайта всеки заинтересован пуска молба към Общината. В последствие през страницата се следи работата на чиновниците, докато не се появи нужната пътека, или нещо, което да я замести. Подобни възможности имаше и в сайтовете на държавните институции, но оптимизаторите с право предположиха, че тяхната платформа ще е по-ефективна. Първо, че изглеждаше по-добре и бе по-удобна. Второ – фиксираше по-голямо внимание върху себе си. Трето – най-поддържаните искания щяха да се окажат на първата страница и цяла Преславия щеше да ги вижда. Последното бе много силна мотивация за иначе бавните чиновници.
Третата и най-важна, от политическа гледна точка, бе появата на „личен оптимизаторски рейтинг“. Участниците в кампаниите можеха да гласуват анонимно един за друг, оценявайки не само активността, но и личните си качества. IT-специалистите бяха създали достатъчно сигурна и изпипана система, която не допускаше възможност за „помпане“ на резултати в положителна или отрицателна посока. Ако все пак някой откриеше дупка в нея и бе хванат да манипулира броячите, го очакваха сериозни санкции. Политическата полза от рейтинга бе, че истинските лидери щяха да изпъкват на фона на другите. Показваше и колко хора ги подкрепят, тоест приблизителния брой гласове, който биха получили на изборите.
Бързината на изпълнението на Давидовите обещания дойде като гръм от ясно небе за всички, наблюдаващи политическия живот, но невлизащи в движението. Посипаха се коментари, охкания-ахкания. За един миг всички фрази тип „ще направим“, „обещаваме“, „като вземем властта“ се обезсмислиха и отидоха в историята. Замениха ги „да направим“, „да се съберем“, „утре в 18 часа ще…“. Обществото получи възможността да упражнява властта си, засега само на локално ниво, но погледът бе отправен нагоре. Правилата на играта вече бяха други и по всичко изглеждаше, че в Преславия няма сила, която да спре тази промяна.
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 24 февруари 2022, 01:02

22.
Омайниченко, карайки личната си кола – спорно купе, изпитваше двоен дискомфорт. Първо, при всяко натискане на някой от педалите, усещаше неприятно чувство в слабините. Второ – Юлий Ред да поиска среща с някой от властта означаваше не само, че адът е замръзнал, а че Бог е решил да прибере падналия ангел и му е връчил цялата си власт.
Юлий Ред бе името, което се криеше зад всяко споменаване на словосъчетанието „социална мрежа“. Собственикът на най-голямата онлайн социална платформа в света – Соцнет, бе всичко друго, но не и обикновен човек. Изключително затворен и саможив, отказваше срещи с когото и да е. Появяваше се пред публиката само и единствено при крайна необходимост, с което подклаждаше неимоверен интерес към личността си.
Отношението към този човек бе многостранно и нееднозначно. Ясно бе, че целта на работата му е да въвлече максимално количество потребители в платформата си, събирайки всички възможни техни данни. Тъй като за тях бе безплатна и се хранеше от прекрасно таргетирана реклама, по-прозорливите разбираха бизнес модела му. Ред не продаваше места за банери на рекламодателите, продаваше аудиторията, от която имаха нужда. Тоест данните, предпочитанията и дори най-съкровените и скрити мечти на ползвателите.
Точно защото Ред бе на първо място гениален търговец и манипулатор, старателно с години изграждаше Соцнет не като място, където всеки може да сподели снимки от почивката си или някоя песен. Позиционираше социалната мрежа като инструмент, който може да се използва, за изразяване на мнение и влияние. Така привлече всички, които имаха какво да кажат и мрежата се превърна в основно поле за дискусии и разпространение на информация. Давайки тази трибуна в замяна на личните данни, той бе първият частник, успял да постигне обществен договор в световен мащаб. Утопията щеше да бъде завършена, ако глобалната политика на мрежата за това кое е хубаво и кое лошо не се контролираше от един човек. Иначе Соцнет щеше да бъде синтезирана версия на непознаващия цензура добър стар интернет.
Политиците, естествено, с известно закъснение, прозряха ползите от социалната мрежа и започнаха активно да я използват. Не след дълго цензурата, която засягаше обикновените потребители ги удари. Тъй като им бе трудно да изпитат на свой гръб нещата, които с удоволствие практикуваха на чужд, се оказаха в странно положение. Хем не можеха да се откажат от предимствата на мрежата, хем искаха да покажат на Ред кой е шефът. Опитваха се да упражняват натиск по много и различни начини, но в най-успешните случаи постигаха половинчати победи. Програмистът успяваше да настрои общественото мнение на своя страна, обвинявайки властите в цензура и то не на мрежата, а на самите тях. Когато той забраняваше нещо се опираше или на морални ценности, или се оправдаваше с властите. Човекът се държеше като най-популярното животно в Соцнет – котката. Приемаше формата на съда, в който се оказваше.
Аудиторията също имаше нееднозначно отношение към Ред, но съдейки по косвени признаци, той изпитваше удоволствие от този факт. Обвиняван във всички възможни злини от манипулиране на общественото мнение, до сатанински ритуали с пиене на бебешка кръв, по някакъв неведом начин, успяваше да остане уважаван. Поведението му на особняк помагаше да заблуди голяма част от хората и те просто приемаха медийния му образ. Информацията, която идваше от работещите с него, описваше вманиачен в детайлите диктатор при това от най-страшния тип – тихият. Скопен откъм харизма, избягващ каквито и да е публични изяви, Ред плетеше мрежите на властта в сенките на собственото си грандиозно създание. Много аскетичен, не изпитваше интерес към нищо друго, освен към работата и влиянието си. Първо бе успял да създаде медия в медиите, която в последствие започна да поглъща всичко. При подходяща подредба на звездите, можеше да се опита да създаде държава в държавата.
Омайниченко не бе особено щастлив, че Ред иска среща. Да, щеше да му даде информация, която бе жизненоважна за центристите, но цената й със сигурност нямаше да е малка. Отгоре на всичко политикът, на физическо ниво не понасяше програмиста. В младока прозираха самовлюбеност и грандомания, които се опитваше да прикрие, но не можеше. Липсата на елементарни актьорски умения не бе толкова неприятна. Страшното бе, че Ред прекрасно осъзнаваше що за човек е и се криеше единствено, защото истинската му същност въобще не би могла да бъде приета за нормална. Нещото, което караше центриста да се чувства спокоен бе, че пръв бе поискал Волф да присъства на срещата. Така Никълс щеше да получи уверение от трети човек за лоялността му, а ако премиерът не трябваше да научава за срещата, отговорността щеше да е споделена.
Омайниченко приближи къщата на Ред, намираща се в планинския квартал на Кръглата столица. Лимузината на Волф рязко контрастираше със семплата, доста къса, но висока ограда, пред която бе паркирана. Центристът се изравни с нея, даде знак на шофьора да свали прозореца, докато правеше същото със своя.
- На улицата ли паркираме? – попита политикът.
- Да, господине – отговори охранителят.
Омайниченко кимна, въздъхна, обърна се назад и паркира зад лимузината. На оградата нямаше звънец, политикът отново се обърна към охранителя на Волф, който със знак му посочи да отвори вратата и да влезе. Политикът го направи и прекрачи прага.
Дворът приличаше на рая на перфекциониста – изключително добре окосена трева, на еднакво разстояние бяха посадени високи и красиви борове. Колко по-далечни бяха, толкова по-нагъсто растяха. Пътеките от бял камък водеха към къщата и беседка, оградена от идеално подрязани храсти. Самата къща се намираше на трийсетина метра навътре в парцела. С всяка крачка Омайниченко осъзнаваше колко е голям всъщност е дворът. Когато почти стигна до триетажната, идеално поддържана постройка, се обърна назад и едва успя да види оградата откъм улицата. Ред и архитектът му бяха успели да създадат илюзията, че къщата се намира дълбоко в гората.
На вратата се появи охранител, облечен изцяло в черно. Прилепната фланелка, както и панталонът със странични джобове показваха много добра физическа подготовка, както и предишна служба в милитаризирана структура. Когато се приближи до него Омайниченко отбеляза факта, че човекът бе изключително жилав. Мъжът кимна за поздрав, даде знак на политика да го последва и влезе в къщата. На кръста си имаше кобур с пистолет, а на фланелката с огромни букви пиеше „River”.
Интериорът бе най-обикновен, което озадачи Омайниченко. Очакваше, че ще бъде нещо по-интересно, но уви. Бодигардът го преведе през антрето, хола, кухнята и излязоха в задния двор. На верандата, пред която също се откриваше правилно засадена борова гора вече седяха Волф и Ред. Човекът ги посочи с ръка, след което се обърна и се върна обратно.
Омайниченко се приближи. Когато го видя, Волф кимна за поздрав. Ред се изправи и протегна кокалеста, влажна ръка, която политикът стисна. Очите на Юлий бяха черни, косата също, къдрава и очевидно неподдържана.
- Заповядайте, господин Омайниченко – каза домакинът и седна.
Политикът се настани, оглеждайки за пореден път двора.
- Обичам борчета – каза Ред, прочел интереса на новодошлия. – Изви… Поканих ви, защото искам да споделя важна информация с вас.
Омайниченко оглеждаше около 30-годишния мъж, седящ пред него. Не разбираше как това рошаво създание, виждащо слънчева светлина веднъж месечно, е успяло да измисли и създаде Соцнет. Не стига това, но тялото му излъчваше заразително напрежение, което караше политика да се чувства още по-некомфортно.
- Вече и двамата сме тук, господин Ред – отговори Волф.
Омайниченко забеляза, че и шефът на Информационната служба се чувства неудобно. Премести поглед върху Юлий и си постави за цел да открие точната дума, с която да опише усещането.
- Да, хъ – измънка програмистът. – Мисля, че е редно да знаете това, което открих за сайта на оптимизаторите. Знам кой го прави, направих анализ на постовете, свързани с тях и болшинството идват от едно място.
Ред рязко млъкна и сякаш нещо в него се промени. Все още излъчваше напрежение, но някак стана агресивно очаквателно. Политикът и силовакът се спогледаха, веднага им стана ясно какво се очаква от тях.
- Какво искаш в замяна? – попита Омайниченко.
- Ъ-ъ-ъ – явно объркан от бързия развой на диалога, започна Ред, но бързо се окопити и изстреля. – Докато сте на власт не пипате законодателството за социалните мрежи. И… - за момент се запъна.
Волф и Омайниченко повдигнаха вежди, приканвайки го да говори:
- … и това е! – тежко издиша Ред.
Събеседниците му се спогледаха учудени, след което се обърнаха отново към него:
- Добре, докато центристите са в управлението, законодателството за социалните мрежи няма да бъде пипано – повтори Омайниченко, за да потвърди искането на Ред.
Очите на интернет магната се изпълниха с подозрение:
- Каква е гаранцията ми?
- Честната ми дума – отговори политикът с известно раздразнение.
- Какво повече може да искаш? – попита Волф.
Ред се усмихна широко и погледът му се заби в земята. Явно обмисляше нещо. Присви очи и все така усмихнат се обърна към тях:
- Добре, честната ви дума – повтори той, след което си пое въздух. – Няма да се впускам в технически детайли. 77% от новините, свързани с оптимизаторите и Давидов тръгват от медиите на Адриана Шмит. Акаунтите в Соцнет, които активно бълват информация по темата също са свързани с нея.
- Това, че са бързи не означава, че са свързани с оптимизаторите, а че си вършат работата – отговори Омайниченко, чудейки се коя служба първо ще нахлуе в офисите на Шмит – данъчната или антимонополната.
- Така е – усмихна се Ред. - Но преди няколко часа се издадоха със стопроцентна сигурност. След като добавиха новите функции на сайта си, той бе на косъм да падне. За да го спасят, пренасочиха част от трафика към сървърите на магазина й.
Волф и Омайниченко се спогледаха.
- Само за нея ли знаеш? – попита шефът на Информационната служба.
Ред си пое въздух, за да отговори, но спря. Явно премисляше нещо, а тялото му изхвърли огромно кълбо напрежение, което събеседниците му усетиха.
- Колкото повече ни кажеш, толкова по-добре за всички нас – окуражи го политикът.
- Министерство – едва чуто прошепна Ред.
- Моля? – наведе се Омайниченко, защото не го чу добре.
Ред интерпретира въпроса на политика като провокация и се ядоса:
- Давам ви информация, която няма как да получите, - обърна се към Волф. - Ако ще и сто години да се цъклите в Соцнет. А отговорът е „Моля?“?!
- Не ме разбра, не те чух – оправда се политикът.
- Искам министерство! – отговори Юлий Ред отчетливо, гледаше Омайниченко право в очите – IT министерство, чийто министър и цял апарат ще назнача аз. Нито един ваш човек.
Погледът на програмиста бе пробождащ и в него играеше стряскаща жестокост. Омайниченко се стресна.
- Кажи името и ще преценим – отговори Волф.
- Не, първо говорете с шефа си. Ако той е съгласен, тогава ще дам името.
- Защо не говориш сам с него? – попита Омайниченко.
- Не ми се занимава с параноици – бе сухият отговор на Ред.
Програмистът се изправи, слезе от верандата и се насочи към боровата гора. Омайниченко и Волф се спогледаха, учудени от поведението на събеседника им. На вратата се появи бодигардът на Ред, което напълно ги убеди, че срещата е приключила. Мълчаливо напуснаха. Стигнаха до колите, Омайниченко понечи да каже нещо, но Волф го спря и посочи с пръст нагоре, подсказвайки, че може да има камери. Качиха се в колите и потеглиха.
- За какъв се има тоя дришльо, майка му ще еба?! – ядосваше се Омайниченко, завирайки втората слушалка на хендсфрийто в ухото си.
- Младите са такива, успокой се – опитваше се да охлади страстите Волф.
- „Успокой се“ не бачка в такива случаи, би трябвало да си го разбрал след развода! – не се отказваше политикът.
- Разбрах го още преди това, но е по-силно от мен хъ-хъ – засмя се дебелашки шефът на Информационната служба, после рязко стана сериозен. – И да пискаш и да не пискаш, малкият знае неща, които ние не. Затова се стегни, а после ще му ебеш каквото си поискаш.
- Трябва да проверим дали ни лъже – отговори сухо политикът.
- Като стигна до офиса ще възложа проверка. До довечера трябва да е готова.
Омайниченко завъртя очи. Волф му напомни, че тогава се връща Никълс и ще трябва да се срещнат. Всички безпокойства, свързани с разходката, отново излязоха на преден план:
- Да се видим на летището малко преди да кацне? Искам да сме абсолютно сигурни, че е Шмит. Да не се окаже, че малкото копеленце се възползва от момента и иска да му свършим черната работа.
- Съгласен. Но ако казва истината, ще трябва да му дадете министерството.
- Ха, ще му дадем – засмя се Омайниченко. – Ще преоборудваме някоя по-голяма поща, ще му дадем бюджет за 20 души и ще си министерства на оная работа.
Двамата се засмяха и връзката прекъсна.
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 03 март 2022, 13:41

23.
Самолетът от Вулчурия бе кацнал на летището на Кръглата столица преди петнайсетина минути. Никълс, Васил и Иларт изчакваха журналистите и останалите хора от делегацията да слязат. Разменяха шегички, коментирайки последното интервю дадено от Никълс на преспула половин час преди кацането. Като добър домакин премиерът качи професора и бизнесмена в лимузините и ги изпрати с пожелания за нови срещи.
Останал сам, наблюдаващ как автобусът с преспула спира до входа в терминала на летището, как колите с важните лица се отдалечават по пистата, премиерът вдъхна от свежия нощен въздух и за пръв път през последните седмици се почувства свеж. Затвори очи и се отпусна напълно. Знаеше, че скоро няма да има втори шанс да се наслади на спокойствие и тишина. Повтори упражнението, и сякаш с мозъка си усети хладния кислород, нахлул в тялото му. Стегна мускулите си и ги отпусна, отвори очи и тръгна с бодра крачка към паркирания на 10-тина метра от него кортеж.
Колите бяха с две повече от обикновено. Едната Никълс позна веднага – спортното купе на Омайниченко. До нея стояха заместникът му и Волф. Премиерът се приближи до тях.
- Какво е станало?
- Знаем кой стои зад Давидов.
Никълс ги огледа, въздъхна и протегна ръка към Омайниченко:
- Ключовете.
Волф и заместникът на центристите се спогледаха. Омайниченко връчи ключовете на шефа си. Качиха се в колата, гумите й изсвистяха и тя хвръкна по пистата. Охранителите на Волф и Никълс трескаво наскачаха по лимузините и потеглиха след купето.
Волф изпитваше огромен дискомфорт на задната седалка, където едва успя да се побере. Никълс изстиска всичко от двигателя, за да ускори максимално, а после измъчи спирачките, при спирането на бариерата. Омайниченко, който не успя навреме да сложи колана се подпря с лакти на таблото в последния момент. Бариерата се вдигна. Купето отново потегли с мръсна газ, подскачайки на двата легнали полицая на входа към пистата. Изстрелвайки се на улицата, Никълс най-спокойно каза:
- Слушам.
- Адриана Шмит поддържа сайта и кампаниите им – почти изписка Омайниченко, докато се опитваше да си сложи колана.
- Откъде знаете?
- Юлий Ред – отговори заместникът на Никълс, вече успял да втъкне колана и масажиращ единия си лакът.
- Тенет провери информацията и я потвърди – добави Волф, чиято глава се подаваше между двете седалки.
Никълс влезе в следващия завой с вратите. Волф с една ръка прегърна подглавника на седалката на Омайниченко, а с другата се подпря на своята.
- Какво иска в замяна? – попита Никълс, без да издава каквито и да е емоции.
- Да не пипаме законодателството за социалните мрежи, докато сме на власт.
- Добре, няма да го пипаме – усмихна се премиерът. – Знаем ли как е получил информацията?
- Да – потвърди Волф.
Премиерът погледна в огледалото за обратно виждане. Лимузините от охраната му и тази на Волф едва смогваха да поддържат скоростта.
- Друго? – даде още газ.
- Второ име. За да го даде, иска министерство – отговори Омайниченко, хващайки се за дръжката до главата си.
- Иска сам да назначи министъра и апарата – добави Волф.
- Не можем ли да разберем кой е този втори човек и без Ред? – нов завой, свистене на гуми, пушек.
Волф и Омайниченко не отговориха.
- Тоест, сте толкова некадърни, че някакъв пикльо върши вашата работа много по-добре? – Никълс ядно натисна газта. – За чий сте ми тогава?
Отговор не последва.
- Добре, обещайте му министерство – въздъхна Никълс.
Купето се движеше в лявата лента на булеварда на Свободата, за него се бяха залепили служебните автомобили. Никълс удари рязка спирачка, спряха обвити в дим. Шофьорите на ескортиращите коли едва не го удариха, но в последния момент успяха да го заобиколят и спряха около него.
- Готина е – Никълс потупа волана, обърна се към Омайниченко. – Мисля, че се разбрахме.
- Аха – каза заместникът.
Премиерът слезе от купето и се насочи към лимузината си. Когато се качи в нея се отпусна на задната седалка и извади телефона си. Колата потегли. Набра „Шпиро – шеф охр“.
- Здрасти, тоя месец дай бонус на шофьорите и механиците.
Волф едва успя да измъкне масивното си туловище от купето на Омайниченко, който наблюдаваше отдалечаващия се кортеж на Никълс със силно сърцебиене.
- Никога повече не идвай с тоя кошник на срещи, мамка му – изстена шефът на Информационната служба, правейки последно и успешно усилие да излезе.
Омайниченко се обърна към него и го прониза с поглед:
- Съвсем е полудял или отново е онзи Никълс отпреди десет години?
- Който и да е, ако още веднъж се издъниш пред него, ще го духаш, пич – отговори Волф, раздвижвайки врата си в опит да разбере състоянието на гръбначните прешлени.

Васил държеше Адриана за бедрата, тя се бе увила около врата му, впила нокти в гърба. Двамата се движеха и дишаха в синхрон. Раздаде се пронизващият звук на звънеца на входната врата.
- Не смей! – прошепна Адриана и впи нокти още по-дълбоко.
- Няма! – отговори Васил и рязко дръпна бедрата й към себе си.
Захапа го за рамото. Звънецът продължи настойчиво да се меси в интимността им. Полагаха усилия да не му обръщат внимание, но се предадоха. Шмит слезе от Васил, взе роклята и единия си сандал от пода. Хвърли го по вратата. Звукът спря за десетина секунди, после отново прониза тишината. Професорът подпрян с една ръка на стената започна да търси с крак дупката на единия събут крачол на панталона си. Успя и бавно се наведе, за да го вдигне, наблюдавайки как Адриана вече облякла ефирната си рокля, прилепваща идеално по тялото й, нагласява презрамките й. Силно затвори очи и започна да си представя карти на военните действия по време на Голямата война, за да се успокои. Продължаващото звънене на вратата помогна много. Когато усети, че може, вдигна панталона и го закопча, отвори очи и срещна заинтересования поглед на Адриана:
- За пръв път виждам мъж, който полага усилия да му падне, а не обратното – засмя се тихо тя.
- Ако тоя звук не спре веднага, каквото и да правя няма да мога да го вдигна.
Адриана се приближи до Васил, подаде му ризата и прошепна:
- Това е моя задача – прокара нежно език по ръба на ухото на професора и бързо закрачи към спалнята.
Васил се наметна с ризата, закопча две копчета и отвори вратата.
- Поне поздравявате ли се преди да се почнете? – пенснето на Тенет блесна на фона тъмния коридор зад гърба му.
Изписаната изненада по лицето на професора накара разузнавача да се усмихне тънко. Влезе в апартамента, заобикаляйки Васил.
- Излизай, Адриана, аз съм! – високо каза Тенет.
Бизнесдамата си показа главата от спалнята с намусена физиономия. Погледна към Васил, който неразбиращо вдигна рамене. Двамата се затътриха към хола, след Тенет. Чувстваха се като тийнейджъри, хванати на калъп от родителите им.
- Следиш ли ни? – с наченки на агресия в гласа попита Адриана, явно търсейки повод да се скара на Тенет.
- Не. Но виждам разни знаци – отговори той, показвайки с ръце отваряне на книга, с което й напомни за нощта на университетския бал и продължи с укор. – Нямаше да се налага да ви прекъсвам, ако си вдигаше телефона.
- Нещо важно ли е станало? – попита Васил, чудейки се да се ядосва или да се чувства гузен.
- Волф и Омайниченко, най-вероятно и Никълс вече знаят, че Адриана стои зад сайта и медийната подкрепа за оптимизаторите.
- Как?! – ококори се Васил.
- Кой? – попита Шмит.
- Ред.
Адриана стисна устни, отпусна се на дивана, слагайки крак върху крак. Изглеждаше прекрасно:
- Малкото копеленце – изсъска тя. – Сигурно се е наплашил и е решил хем да ме отстрани, хем да си извоюва неприкосновеност.
- Точно така, за твоето име е поискал да не пишат закон за социалните мрежи. Иначе днес се е убедил, че си ти, заради сървърите, които си отделила за сайта след добавката на новите функции.
- Аха… - отговори жената, която явно не бе навлизала в техническите детайли на работата.
- Значи трябва публично да обявиш, че си част от нас… - каза Васил.
- Не е нужно да се случва точно това… - замислено отговори Шмит.
- Ред има още едно име, но не знаем чие.
Васил отпусна глава, а Шмит завъртя очи:
- Има ли смисъл да се опитваме да познаем кой е?
- Не, ще съм един от първите, който ще разбере – отговори Тенет.
- А Адриана? Трябва да измислим какво ще прави тя – каза Васил притеснено.
- Вече е измислено – усмихна се Шмит в отговор. – Много си сладък като се безпокоиш.
- Така е – блесна пенснето.
- И все пак?
- Все пак ударът ще дойде, обществото трябва да разбере причината за него – отговори Адриана.
- И как ще стане хем да разбере за него, хем да не го обявяваш?
- Тук е тънкият момент – усмихна се дяволито Шмит, стана и се запъти към коридора.
Тенет и Васил я проследиха с погледи, след което се спогледаха. Разузнавачът вдигна палец нагоре, поздравявайки професора за завоеванието му. Веднага след това се намести във фотьойла си:
- Как мина във Вулчурия, искам всички подробности!
Васил си пое дълбоко въздух и завъртя очи, отказвайки да разбере как е възможно в ситуация, в която един от най-близките им хора е в опасност, Тенет да иска клюки.
- Готова съм за атаките им! – Шмит се върна с телефон в ръка и широка усмивка. – За Ред, обаче, ще трябва да измислим нещо по-сериозно.

Иларт бе взел душ, облякъл домашния си анцуг и пиейки бяло вино от чаша за кафе наблюдаваше как на паркинга пред къщата му се появява много семпъл сив седан. От задната седалка слезе Юлий Ред.
Гледката на двамата бизнесмени в хола на Лотар бе интересна. Единият – екстроверт, видял може би прекалено много от живота, изпадал в невероятни ситуации, известен с бързината и решителността си. Другият – мизантроп, наблюдавал хората отстрани, учил се от чуждите грешки, внимателен, пресметлив, изключително коварен. Информирани и много богати, тези хора бяха коренно различни. Обединяваше ги желанието за власт и твърдата убеденост, че са от една порода, въпреки различията.
- … в крайна сметка ми обещаха министерството. – завърши разказа си Ред.
- Знаех си, че Шмит има общо, но чак толкова… - замислено отговори Лотар. – Жалко, много жалко, тя е прекрасен бизнес партньор.
- А защо я заподозря? – попита Ред.
- Направих й предложение, което се отказва много трудно, тя ме отряза за 30 секунди.
- Толкова добре ли четеш хората? – с нотка завист, по-скоро констатира Юлий.
- Толкова добре чета интересите им – усмихна се Иларт. – Предполагам, че пак ще се срещнете в същия състав?
- Така каза Волф, може би Никълс ще реши да се появи ненадейно – предположи Юлий.
- Едва ли, ако бях на негово място нямаше да излизам от нас поне няколко дни.
- Толкова тежко ли беше във Вулчурия?
- За него да. Сигурен ли си за втория?
- Абсолютно – убедено отговори Ред. – Логовете на активността по време на разходката не лъжат. Криели са се с проксита, но успяхме да стигнем до офиса му.
Отпиха, Иларт от своята чаша, Юлий от чаша за вино.
- Ще й стъжнят живота – най-сетне каза интернет магнатът.
- Така е. Да е мислила с кого се хваща – хладно отговори бизнесменът.
- Мислех, че и ти не си фен на Никълс и центристите.
- Не съм, но сегашното положение ме устройва. Теб също. – Лотар забеляза как за миг огньове блеснаха в очите на Ред. – Нямам абсолютно никакво намерение да участвам в авантюра, засягаща цяла Преславия и то в исторически план, само защото Никълс и Омайниченко са лайна.
- Тази авантюра може да се окаже бъдещето –настоя Ред.
- Искаш да кажеш, че си с оптимизаторите?
- Искам да кажа, че ме интересува максималната свобода, която мога да имам.
Лотар се усмихна и зъбите му блеснаха под мустака:
- Къде мислиш, че можеш да получиш по-лесно тази своя свобода? На място, където няма морал, цари беззаконие и всичко се решава ако не с пари, то с връзки? Или в хаос, който се крепи на популизъм и най-вероятно ще се изроди в абсолютна диктатура?
Ред пронизваше Лотар с черните си очи:
- И двете ме устройват.
- А аз съм прекалено стар за второто – още по-широко се ухили Лотар.

Госпожица Муляр умело нагласи количката на Гарфийлд до П-образната маса в конферентната зала в централата на Свободните социалисти. По останалите места бяха насядали лидерите на районните организации на партията в областта на Кръглата столица. Срещата бе програмна – на всеки шест месеца се събираха, за да обсъдят случващото се, да изнесат доклади и да планират нататъшните си действия. Обикновено на тези събирания не се случваше нищо интересно – говореха се заучени и изтъркани фрази, правеха се не по-малко банални и глупави планове, даваха се неизпълними обещания.
Най-дразнещи за Гарфийлд и Муляр бяха опитите за анализи на съпартийците им. По идея това трябваше да бъдат хората, които са на терен, да са наясно с желанията и нуждите на народа, да знаят мнението му. Изхождайки от това, трябваше да коригират поведението и плановете си, растейки в йерархията на партията. На практика, по-умните от тях се бяха превърнали във фиксъри за работа с администрацията. Помагаха за дребни инфраструктурни проблеми в районите си и размахваха партийните си книжки, придавайки им някаква сакрална тежест. Естествено, такава нямаше. По-глупавите се опитваха да го играят „бащици“. Философстваха в партийните централи, организираха банкети, всякакви доста жалки мероприятия и постоянно намекваха за големите си връзки. Последните се изчерпваха с 1-2 фирми, на които успяваха да уредят някоя благинка. За жалост това „уреждане“ се случваше за сметка на партията, защото означаваше редовно гласуване заедно с центристите в общинските съвети. Така, за да поддържат своя имидж, буквално крадяха от партията.
Гарфийлд отдавна замисляше чистка в техните редици, но не искаше да я прави преди изборите. Муляр, от своя страна, не бе съгласна с него и смяташе, че точно сега е моментът тези търтеи да бъдат разкарани. От десет години не показваха задоволителни резултати, нямаше обективни причини да го направят сега.
След като изслуша докладите на търтеите Гарфийлд въздъхна:
- Никой от вас не каза и дума за оптимизаторите, защо?
- Те все още не са легитимна партия, защо да ги смятаме? – обади се един възпълен застаряващ мъж, по-известен не с родното си име, а с прякора си – чичо Петко. Бе шеф на цялата столична партийна организация.
- Защото, ако продължават в същия дух могат да станат втора политическа сила? – с леко раздразнение отговори лидерът на свободните социалисти.
- Няма, споко – усмихнато, по свойски, отговори чичо Петко.
Лицето на Гарфийлд почервеня и се разтресе:
- Шибани некадърни копелета! Имате една, мамка ви мръсна, задача! Да следите какво се случва в районите ви! – очите на социалиста щяха да изскочат от орбитите, а от устата му хвърчаха едри капки слюнка. – Нямало, шибаняци, споко, пиявици недоклатени! Ще ви изкормя като… - рязко спря, подпря се на длани на бюрото и вдъхна дълбоко, заговори спокойно, доколкото му бе възможно. – За втори път питам, какво се случва с оптимизаторите в районите ви?
В залата се настани тежко, лепкаво мълчание. Тишината сякаш сгъстяваше въздуха, а изцъкленият поглед на Гарфийлд правеше нещата зловещи. Той рязко сви юмруци, пое въздух, за да закрещи отново, но от устата му не излезе звук. Изцъкли се още повече, по врата и слепоочията му се появиха вени. Замръзнал в тази поза, започна да се тресе. Изглеждаше така, сякаш съзнанието му искаше да продължи да говори, но тялото отказва да се подчини. Всички наблюдаваха шокирани, само Муляр реагира. Вече с телефон до ухото, се приближи до Гарфийлд и трескаво започна да рови в чантата на гърба на количката.
- В централата на социалистите! Спешно изпратете линейка! – говореше хладнокръвно тя.
Извади малка кислородна бутилка с маска и я залепи на лицето на Гарфийлд. Ръцете му се отпуснаха, но това бе единственият положителен ефект от манипулацията. Муляр се обърна към най-близкия до нея мъж и му кресна:
- Дръж бутилката, да го свалим долу!
Човекът се приближи и пое кислорода от ръцете на миньончето, което хвана дръжките на количката и я забута към изхода от залата. Преди да излезе, Муляр кресна на хората вътре:
- Никой да не излиза и никакви телефони, докато не се върна!
След като проследи как линейката се отдалечава по улицата, миньончето се обърна и закрачи към входа на централата. Завари всички седнали на местата си.
- Знаете, че нищо не е станало, преди партията официално да заяви, че е? – студено и остро каза тя, докато се движеше към стола си.
Настани се и огледа помещението. Присъстващите бяха в шок от видяното и я гледаха като изплашени палета.
- Щом засега нищо не се е случило, да продължим.
Муляр бе с поне десет години по-малка от най-младия лидер на районна партийна организация. Миньончето излъчваше увереност и спокойствие, докато съпартийците й все още осмисляха случилото се. Винаги се бе чудила как е възможно хора на по 40-45 годишна възраст да изглеждат като изхабени, лишени от вдъхновение и воля приспособенци. Пое въздух и започна да говори спокойно. Гласът й сякаш стана по-плътен, премерен, излъчващ власт.
- В отсъствието на господин Гарфийлд, решенията временно ще се взимат от мен. На първо място, колеги, всички трябва да се регистрирате в платформата на оптимизаторите и да следите какво искат вашите избиратели.
- Чакай, чакай малко. Щом Гарфийлд го няма, трябва да проведем гласуване, да изберем нов лидер… - прекъсна я чичо Петко.
- Гарфийлд е във временно неразположение, какво искаш да научи, когато се върне? Как сме свършили нещо или как чакалстването е започнало още преди да е стигнал до болницата?
Чичо Петко стисна устни:
- Никой не чакалства…
- Като се регистрирате, следите желанията на вашите избиратели, обещавате, че ще ги изпълните на своите страници в соцнет. По-лесните ги изпълнявате още сега, като координирате нещата с централата, за да ги отразим в медиите.
- Това е много добра идея! – обади мъжът, седящ до чичо Петко.
Муляр нито знаеше кой е той, нито искаше да знае, затова му се усмихна сдържано и продължи:
- В секцията, където се следят пуснати молби и жалби до общините избирате такива, които са ви лесни. Обещавате, че ще ги вземете под личен контрол, активно участвате в обсъжданията, като се приемат, гледате да оберете лаврите. Ако някой започне да ви напада, обяснявате, че все пак сте социалисти и каквото да става на върха, вашата работа е да помагате на хората. Избягвате политически спорове. Ако се появят центристи, игнорирате ги, ако ви принудят да общувате, не се карате. Платформата не е място за политика, а за работа…
Докато говореше Муляр поглеждаше всеки от присъстващите директно в очите. В някои виждаше кучешка вярност, в други – старание да се харесат, в трети опит за пресъздаване на пълно разбиране. Една дама си записваше старателно всичко казано в тетрадка. След още няколко думи, свързани с начина на агитация, младата социалистка приключи лекцията.
Хората започваха да се разотиват, а чичо Петко отиде при дамата, която си записваше и я помоли да снима тетрадката й. Муляр ги забеляза и се зачуди кого от двамата да избере. Когато чичо Петко минаваше покрай нея, за да се сбогуват тя го дръпна настрани:
- И двамата знаем, че някой трябва да ги контролира – съзаклятнически започна Муляр.
- Да, да – нахили се чичо Петко и огромното му шкембе сякаш се изду още повече.
- Искам това да си ти. Формално ще си като другите, но пред мен и Гарфийлд ще си с приоритет.
Чичо Петко повдигна вежди:
- Ковчежник?
- След изборите ще има много промени, нуждаем от свежа кръв.
- Разбрахме се – още по-ухилено отговори чичо Петко, потупа куртоазно Муляр по рамото и се затътри към изхода на залата.
Младата социалистка го проследи с поглед. Почувства се странно, обещавайки на над 60-годишен човек, че ще бъде „свежа кръв“. Обърна се, за да види кой е останал, жената с тетрадката и още двама-трима души. Муляр се насочи към дамата.
- Здравейте, вие сте… - присви очи Муляр, молейки напомняне.
- Изабела, Сара Изабела, отговарям за квартал Александрия.
- Мисля, че сте нова?
- Да, старият лидер на организацията, господин Ганев почина и аз… един вид го наследих.
Муляр повдигна заинтересовано вежда и огледа Изабела от глава до пети. Ганев бе починал преди по-малко от година. Отговаряше за най-скъпия бизнес квартал на Кръглата столица. Тук бе централата на социалистите. Жената бе облечена добре, напипала точната граница между удобно и прилично облекло. Нямаше грим, украшенията бяха едва забележими. Блондинка на около 40. Явно наистина бе нова, щом я забелязваше за първи път.
- Знаете ли, госпожо Изабела, имам резерви спрямо колегите ви.
- Така ли? Какво ви безпокои?
- Изпълнението на задачата… - каза Муляр.
- Искате да ги следя? – с леко преиграно удивление реагира Изабела.
Муляр Кимна.
- А кой ще следи мен?
- Аз – усмихна се младата социалистка.
Харесаха се.

Оптимизаторите замислено мълчаха, събрани в стаята, намираща се под Централната гара на Кръглата столица. Всеки от тях размишляваше трескаво какво да правят в положението, в което се намират. От една страна Шмит и Тенет искаха да реагират превантивно и бизнесдамата да се изсветли пред обществото. Вирту, Васил и Давидов се колебаеха.
Първата стъпка за отразяване на очаквания, но все още неизвестно какъв, удар вече бе направена от Адриана. Най-долу в страницата на оптимизаторите се бе появил едва забележим надпис „Powered by Onion”. Името на магазина й. Така, в случай на каквато и да е явна атака срещу нея или бизнеса й, щеше да обяви, че властта се е впуснала в политически гонения срещу опозицията. От медийна гледна точка, това щеше да има ефект, но от практическа – не особен. Ако искаше, държавата можеше да блокира работата на Шмит за неопределено време. Самият сайт на оптимизаторите бе преместен на сървъри в Лирия, което до някаква степен осигуряваше безпрепятствената му работа.
Безпокойството на Адриана идваше повече от вероятността Никълс, Омайниченко и Лотар да решат да я ударят по някакъв друг начин. Варианти имаше много – през електрическата компания, просто да й дръпнат шалтера, през куриерските служби, през някои от многото фирми – партньори. Всички бяха частни, но властта на центристите бе пуснала пипалата си навсякъде. Порочната корумпирана система, държаща се на връзки, услуги и просто пари, можеше постепенно да обезкървява онлайн магазина на Шмит. Всеки опит това да се обясни на обществото, щеше да изглежда жалко. Богаташката се е развайкала, защото е некадърна и не може да си поддържа бизнеса. Отгоре на това Информационната служба имаше потенциала да осъществи хакерска атака, или просто да започне да затруднява достъпа на обикновените потребители. Уверенията на Вирту, че ще й помогне и ще направи всичко възможно, важните за бизнеса й логистични и инфраструктурни връзки да продължат да функционират, не я успокояваше особено. Колкото мощен и силен апарат да си бе създал, не можеше да се мери с държавата. Единственото, което щеше да я успокои бе, да излезе пред целия свят, да каже убежденията си и да се скрие зад обществената подкрепа.
Тенет, от своя страна, искаше Шмит публично да застане до Давидов по няколко причини. Първата бе, че след като се разбра за нея, щяха да се повдигнат много въпроси, чийто отговор бе неговата фамилия. Втората – опазването на останалите оптимизатори ставаше много трудна задача. Даже сегашната среща бе на ръба на риска. Третата и доста важна се състоеше в това, че бе време до Давидов да застанат още лица. Всички го разбираха, а съдейки по развитието на събитията, едва ли щеше да се появи по-добър момент.
Колебанията на останалите също бяха основателни. Вирту, свикнал да действа в сенките през последното десетилетие, изпитваше патологичен страх от публичността. Смяташе, че прави хората уязвими и предвидими. Сковава действията им с актуалните морални и обществени норми. Само като си помислеше колко много се бяха променили от детството му, когато отнасяше шамари и за най-малката грешка. Днес малки дяволчета, не усетили на гърба си и капка възпитание, безчинстваха навсякъде. Консултантът не се съмняваше във възможностите на Шмит да се справи. Безпокоеше го драстичното стесняване на общите възможности на кръга.
Давидов се опитваше да мисли стратегически и в никакъв случай не искаше вторият член на идеологическото звено в оптимизаторското движение да бъде Шмит. Тя бе прекрасен човек, изключителен професионалист и безскрупулно умна. Но бе милиардерка, построила бизнес империята си в сляпа историческа зона. На рубежа на две епохи, постиженията и невероятният й успех бяха засенчили съмнителните практики. Нечовешкото отношение към работниците в складовете и логистичните й центрове, използването на медиите й за собствен интерес, злоупотребата с данните на потребителите, заемането на почти монополна позиция на пазара. Колкото и да я ценеше, психиатърът бе наясно, че рано или късно бурният й растеж не само ще спре, но ще се наложи Шмит да отговаря за него.
Васил просто не искаше Адриана да пострада и да й се случи нещо лошо. Бе развил чисто човешко уважение и привързаност към нея. Тези неща нямаха общо с бурните им интимни отношения.
- Мисля, че все пак госпожица Шмит трябва да обяви публично, че е с нас – Тенет наруши мълчанието. – Време е да започнем да излизаме един по един.
- И кой, кой, раздава номерчетата? – усмихна се Давидов.
Пенснето на разузнавача блесна и под него се появи широка жълтеникава усмивка.
- Нека първо разберем какво са намислили, може да им противодействаме без да се налагат крайни мерки. Не ми харесва, че инициативата преминава в техни ръце – възрази Вирту.
- Това е като шах, инициативата е в този, който вижда следващите ходове – парира Тенет. – Така госпожица Шмит ще има защитата на общественото мнение. И без това имиджът й е добър…
- Защитата на общественото мнение? – усмихна се Вирту. – Преди петнайсет години бе готово да ви даде цялата си свобода, а днес си лепи уеб камерите с изолирбанд.
- Да, непостоянно е, но в краткосрочна перспектива мисля, че ще е на моя страна. Не виждам по-добър вариант от нанасянето на изпреварващ удар. Така, това което си мислят, че е коз, ще се окаже наше оръжие.
- Постъпихте, постъпихте, доста елегантно, като сложихте името на магазина си в сайта ни, това вече ви дава пространство за отблъскване на атаки – деликатно я подкрепи Давидов, опитвайки се да намекне, че засега няма нужда от повече.
- Така е, но защо да се задоволяваме само с това, като можем и повече? – пенснето блесна.
- А ти кога смяташ да се покажеш? – попита Вирту.
- Когато вие кажете, че повече нямате нужда от защитата ми – ухили се разузнавачът.
Всички се усмихнаха, не заради типично силовашката проява на чувство за хумор. В тази шега за пръв път прозвуча бъдещето на Кръга. Ако успееха да изпълнят плана на Давидов, казан на разходката, то в деня след като минат първите избори от нов тип, всеки щеше да е сам за себе си. Кръгът щеше да се разпадне в този му вид, защото щеше да е изпълнил целта си – промяна на системата. След това съществуването му щеше да бъде против идеята на оптимизацията. Може би в последствие щяха да се събират като стари приятели, ветерани на политическите борби, но никога повече нямаше да е същото.
- В крайна сметка, трябва да решим кое е по-рисковано – отряза Шмит. – Да ги чакаме да ударят или ние да ги изпреварим.
- Зависи от това как психиката ни понася неизвестното – усмихна се Давидов, влизайки в професионалната си роля.
- И да ги чакаме, и да не ги чакаме, те ще ударят – констатира Тенет.
Вирту погледна към Васил, който се бе втренчил в пода. Професорът анализираше всичко чуто досега и достигаше до един единствен извод.
- Мисля, че е редно господин Давидов, госпожица Шмит и аз да излезем на преден план – каза той. – Заедно.
Всички се обърнаха учудени към него:
- Заедно? – повтори Шмит.
- Да. След представянето ми във Вулчурия, мисля, че е крайно време да се разбере кой съм и за какво се боря. Ти, малко по принуда, ще направиш същото.
- Това, това ще придаде тежест и увереност на движението – каза Давидов, чийто мозък трескаво се опитваше да си представи правилната драматургия на това представяне.
- Абсолютно съм „за“ – пенснето блесна, сякаш по-силно от обикновено.
Вирту размишляваше и като усети, че е единственият, който не е казал нищо, вдигна глава:
- Не ви ли се струва, че прекалено рано и бързо изразходваме потенциала си?
- Скоро не се очаква да се появявам по телевизията, така че бързо ще ме забравят. Сега е моментът, докато все още съм „топъл“.
Вирту повдигна вежди и кимна, в знак на колебливо съгласие.
- Остана… Остана да разберем за кого още знае Ред – каза Давидов, който в мислите си, все повече се въодушевяваше от идеята на Васил.
Тенет и Вирту се спогледаха замислено.
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 10 март 2022, 01:17

24.
Омайниченко пътуваше в колата на Волф. След случката с Никълс не изпитваше никакво удоволствие от личния си автомобил. Двамата мълчаха и обмисляха информацията, дадена им от Ред. От една страна бе прекрасна, от друга – доста обезпокоителна. Името на втория помощник на Давидов им даваше огромна медийна преднина и поле за дискредитация. От друга – силата на лицето не бе за подценяване.
Не стига това, но Ред им бе дал списък с точно разписани действия, които трябва да се случат оттук нататък с него и бъдещото му министерство. Съдържанието на този лист хартия бе нагло и изключително неприятно. Също толкова, колкото и 30-те минути, които трябваше да прекарат в компанията на програмиста, в чакане решението на Никълс. Когато премиерът даде зелена светлина по телефона, сделката се състоя.
Изискванията на Ред бяха следните: никакво асоцииране на името му с центристите преди или по време на кампанията; вкарване в предизборната програма на партията на няколко точки, свързани с осъвременяването на интернет законодателството; изрично подчертаване на свободата на мрежата; нулев контрол над социалните мрежи; поканата му за поста и точният сценарий по който това ще се случи и отрази в медиите.
Наглостта и вулгарният вид, в който бяха представени исканията на Ред, караха Омайниченко да мисли, че програмистът има източник на информация и при центристите. Явно някой му бе подсказал, че страхът на Никълс е толкова голям, че би приел подобно ултимативно държание. По инерция започна да прехвърля възможните имена, никое не му се стори достатъчно интересно, за да привлече вниманието на Ред. Още по-малко да спечели доверието му. Оставаше въпросът как би могъл да достигне до извода, че може да се държи така. Програмистът неприкрито мразеше политиците и съдейки по държанието му, трябваше да бъде в лагера на оптимизаторите, а не да се пазари с центристите. Явно залагаше на сигурното, а със силата, която имаше, можеше да помогне съществено за бетонирането му.
- Абе да не ни играят нещо тия двамата? – наруши мълчанието Волф.
- Мислиш, че е искал Ред да го издаде? – повдигна учудено вежди Омайниченко.
- А защо не? И по-големи финтове е правил.
- И какво ще спечели от това?
- Откъде да знам? Само той си знае, а доколкото го познавам, ще прецака и Ред.
- Все още не мога да повярвам, че е той – въздъхна Омайниченко.
- Предателите с лопата да ги ринеш – студено отговори Волф, явно спомняйки си скорошните търкания, които имаха с Омайниченко.
Волф изпитваше злорадство и полагаше огромни усилия да го скрие през цялата среща с Ред. Харесваше му как властта на Никълс и Омайниченко се клати и центристите си получават заслуженото. Време беше да опитат от същото, което редовно сервираха на всички, с които работеха или партнираха.
Що се отнася до Ред, келешът му бе неприятен най-вече с невероятно големия си достъп до информация. Единствената, която можеше да се сравнява в това отношение с него бе Шмит. Програмистът знаеше почти всичко за всеки потребител в Соцнет и можеше да предвиди поведението му с огромна точност. Бизнесдамата имаше информация за предпочитанията на всеки регистриран в Onion. Чист късмет бе, че не се бяха съюзили, защото ако това станеше, единственото преимущество на службите щяха да бъдат оръжията. Но какво могат да направят хиляда, две хиляди, десет хиляди автомата, срещу знанието какво искат, харесват и обичат милиони? За свое съжаление, Волф не знаеше как да се докопа до тази информация. Бе пробвал чрез съда, различни парламентарни комисии, всичко за което се бе сетил – никакъв успех. В най-добрия случай получаваше отделни парчета от някой профил, при това филтрирани от Соцнец или Onion. Неговото звено за киберсигурност бе слабо и доста ограничено. Центристите не му дадоха да го развие за сметка на Агенцията за дигитализация. В нея бяха налети огромни средства. Единственият видим резултат от това бяха неособено успешни опити за блокиране и хакване на различни сайтове и приложения. На тяхно място веднага се появяваха нови, още по-трудни за контрол. Знаеше, че в случай на нужда от по-деликатна работа, Никълс и Омайниченко се обръщаха към външни лица и организации за помощ, както правеше и самият той. Така или иначе реалната власт в интернет се държеше от мастодонти като Соцнет и Onion.

Маркс бе искрено изненадан от обаждането на Давидов и припряността му. В рамките на шест часа журналистът трябваше да пренареди графика за снимки в студиото и да осигури днешното живо предаване за психиатъра. Наложи му се да уговаря вече обявената гостенка да дойде по-рано, за да я запишат и пуснат на следващия ден. Все пак Давидов му бе обещал, че ще доведе не един, а цели двама души, които са участвали в разработката на програмата на оптимизаторите. След малко нерви и много разговори, екипът на предаването бе успял да организира всичко. Изненадите за Маркс не спряха дотук, а точно обратното, тепърва започваха.
- Здравейте, здравейте, господин Маркс, много се радвам да ви видя! – радостно поздрави психиатърът, влизайки в гримьорната.
Журналистът деликатно отмести ръката на гримьорката, отбелязвайки за себе си, че енергията, излъчвана от Давидов се усеща, дори когато не го виждаш.
- Здравейте! И аз се радвам да ви видя! – Маркс се изправи, направи няколко крачки към оптимизатора и му стисна ръката. – Наложи се да променим доста неща, но мисля, че си струва!
- Разбира се, очаква ни доста интересен ефир – докато Давидов отговаряше, Маркс гледаше зад гърба му, но не виждаше никого. – Разбирам кого търсите, но ще ни простите волността да се намесим в драматургията на предаването…
- Слушам? – журналистът впи все още неразбиращ, но прогресивно потъмняващ поглед в психиатъра.
- Бих искал, бих искал да разберете кои са моите сподвижници на живо в ефир.
- А-а-а не! – Маркс завъртя очи. – Няма такъв вариант. Господин Давидов, най-хубавата импровизация е репетираната такава.
- Така е, но в случая нямате особен избор – гласът на Давидов се промени, стана железен и непоколебим. – С приятелите ми решихме, че е редно да постъпим по този начин. Знам, че сте чували много пъти тази фраза и рядко е била вярна, но все пак ще я кажа – няма да съжалявате.
В гримьорната се подаде глава с огромна слушалка с микрофон:
- Пет. Господин Давидов, чакаме останалите гости на рекламите в осем и десет?
- Точно така. Единият ще е с грим, а другият ще има нужда от малко пудра – усмихна се в отговор психиатърът.
Маркс гледаше невярващо и вече откровено се вбесяваше.
- Разбирам, господин Давидов. Ще имаме десет минути да си поговорим насаме, после влизат вашите съмишленици и така… - едва успяваше да сдържи яда си журналистът.
- Точно! – усмихна се Давидов, сякаш изпълнява идеално уговорката и се запъти към стола, за да бъде гримиран.
Маркс изхвърча от гримьорната и се отправи към малкия склад на етажа. Скри се вътре, бръкна зад кутиите с крушки на един от рафтовете, отмести ги, отвори малкото прозорче зад тях и запали нервно цигара. Мразеше когато гости не спазваха уговорките си, но подобна наглост му се случваше за първи път. Въобще не искаше да мисли за предстоящото предаване, единствената му цел бе да се успокои и запази самообладание.

След като в колоната на студиото се чу „шапка“ и тръгна началната заставка на „Time talk”, Маркс извади най-широката усмивка, която можеше и заговори:
- Добър вечер, уважаеми зрители. Днешното предаване отново ще бъде посветено на оптимизаторите, обещаният разговор с певицата Пулсар ще видите утре. Веднага се обръщам към госта ми – господин Астор Давидов.
Психиатърът кимна за поздрав и когато видя в анфас оголените зъби на водещия, леко се стресна.
- Очакват ни изненади днес? – зададе първия си въпрос журналистът.
- Спокойствието, господин Маркс, е изненадата, която ще видите днес. – Давидов натърти първата дума и му се стори, че водещият го разбра и леко разхлаби усмивката си. – То е много трудно постижимо и се опазва още по-трудно. Най-сладко е след съзидателна и смислена работа. Точно такава свършихме с двама души, които вие и цяла Преславия ще видят днес.
- Не лъжете, господин Давидов. Аз не знам кой ще влезе в студиото след рекламите. Преди да стигнем до там, какви са изводите ви от разходката миналия уикенд?
Психиатърът успя да тушира беса на Маркс, говорейки интересно и завладяващо. Коментира успеха на оптимизаторския сайт, поведението на властите и премиера, речта на крал Иденуар.
- На вечерята се открои професор Васил Крумов, той много дипломатично успя хем да обоснове правото на народа да протестира, хем да запаси и малкото останало от лицето на премиера Никълс. Как ви се стори това?
- Тук, тук има две важни неща, които трябва да се отбележат… Не, три! – поправи се Давидов – Първото е прекрасният дипломатически усет на професор Крумов. Второто е, че обществото разбра и подкрепи думите му. То зряло осъзнава, че вътре може и да се караме, но навън трябва да сме сплотени. И третото – тук не ставаше дума за опазване имиджа на Никълс, а за демонстрация на силата на преславското общество.
- Колко ласкателно го описахте… - замислено констатира Маркс и се обърна към камерата срещу себе си. – В студиото очакваме още двама души, които заедно с доктор Давидов са разработвали концепцията на оптимизацията. Реклами.

Госпожица Муляр с интерес наблюдаваше държанието на Давидов по телевизора в болничната стая на Гарфийлд. Попиваше всеки жест, дума на психиатъра и започваше да изпитва уважение към уменията на този човек. Виждаше в него изключително добър оратор, подбиращ много внимателно и точно думите. Използваше ги като инструмент, с който не само отправяше послания, но и влияеше на моментното състояние на хората около себе си. Сякаш ги хипнотизираше. Енергията, която излъчваше се усещаше и през екрана.
Гледайки го, младата социалистка започна да разсъждава за това как да се държи, когато се срещнат. Да демонстрира женственост и чар, или да бъде студена и властна. Опита да се открие мъжките му слабости. Не й се получаваше. Колкото повече го наблюдаваше, толкова по-енигматичен изглеждаше. Мощната личност на Давидов, скована в тялото на дребен, застаряващ човечец с щръкнала коса, бе пленяваща с дисонанса, който предизвикваше. Психиатърът говореше само правилните неща, не допускаше грешки, а лекото запъване в речта, привличаше вниманието към него. Муляр се замисли дали не го прави нарочно, за да обсеби разговора или да печели време за размисъл. Бе сигурна, че няма нищо случайно при този мъж.
Изненадващата поява на Давидов и анонса на Маркс, че ще бъдат представени още оптимизатори, дойде като приятно разсейване за миньончето. Веднага след срещата със съпартийците й, се отправи в болницата и единственият момент, в който бе мръднала от леглото на Гарфийлд бе телефонният разговор с Никълс. Докладва на премиера, че старият социалист е претърпял инфаркт, състоянието му е стабилно, но лекарите не се наемат да дадат дългосрочни прогнози. Договориха се, че ще се срещнат скоро и според състоянието на Гарфийлд ще преценят как да овладеят социалистическата партия. Муляр отдавна плетеше кошницата си в тази посока, и знаеше какво точно да предприеме. Появата на оптимизаторите обърка плановете й и я принуди да импровизира много повече, отколкото й се искаше. Все по-често се хващаше, че размишлява за това доколко полезен за бъдещето й е съюзът с центристите. В ситуацията отпреди няколко месеца, това бе най-сигурната стратегия, но сега изглеждаше другояче. Точно тези колебания я накараха да опита да паразитира от платформата на оптимизаторите в интернет. Така щеше, макар и с малко, да повиши популярността на социалистите, но щеше да влезе и в полезрението на оптимизаторите. Надяваше се, че в близко бъдеще ще проведе разговор с Вирту без присъствието на Гарфийлд. Последният изпълняваше ролята на бастун, на който се опираше, но съвсем скоро нуждата от него щеше да отпадне съвсем.

Отброяването преди края на рекламите звучеше от колоната в студиото и се забиваше в ушите на Маркс. Давидов не млъкна по време на паузата, но липсата на информация от апаратната ядосваше водещия. Зазвуча музиката на предаването.
- Уважаеми зрители, преди рекламите с госта ми, първия оптимизатор – Астор Давидов, обещахме да ви представим още двама души, които са били… родоначалници на идеите, които днес се въплъщават. Е, господин Давидов?
„Тук е, влиза“, чу Маркс в слушалката. Психиатърът гледаше водещия усмихнато и след като видя раздвижване зад камерите в студиото отговори:
- Мисля, че вие ще го представите по-добре от мен.
Маркс се обърна в посоката, която гледаше гостът му и ченето му увисна. Между две камери стоеше усмихнатият Васил Крумов, който с известно притеснение му махна с ръка за поздрав.
- Вие… вие наистина успяхте да ме изненадате – каза Марс, с ококорен поглед и увиснало чене. – В-а-с… Професор Васил Крумов.
Новодошлият влезе в студиото и протегна ръка към Маркс, после се здрависа с Давидов и седна на отсрещния стол.
- Ама…– измънка Маркс и си пое дълбоко въздух. – Така. Наистина съм изненадан от вашата поява тук, професоре. Неочаквано… - водещият изпитваше очевидни трудности в опитите да се окопити.
- На кой въпрос искате да отговоря първо – как или защо? – Васил помогна на приятеля си с усмивка.
- Защо? – съвсем искрено попита Маркс.
- Няма да развивам теории на тема „защото така трябва“ – започна Васил. – Заех се нелеката задача да участвам в работата на доктор Давидов, защото времето, епохата, всичко около и в нас иска едно нещо – осъвременяване. Не знам дали оптимизацията е правилният, но поне е някакъв път.
- Тоест смятате, че тя е бъдещето?
- Смятам, че по един или друг начин, тя ще ни донесе прогрес. Управленските ни системи са архаични, несъобразени с времето, в което живеем. Механизмите им не само не се възползват от техническия прогрес, несъвместими са с него. Философията им не отговаря на мисленето и нуждите на днешния човек. А като историк, мога категорично да заявя, че утрешното „аз“ на цивилизацията, ще изисква много повече.
- И целта ни е днешните хора да продължат развитието на управленските системи, за да могат утрешните да се стремят към други, по-големи висоти – добави Давидов.
Маркс постепенно идваше на себе си и това, което чуваше му се стори прекалено помпозно.
- Разбирам, че гледате от гледната точка на историк, но думите ви… На самия вас, не ви ли се струват прекалено тежки?
Васил се усмихна:
- Малко хора осъзнават, че всеки ден, чрез всяко свое действие, участват в хода на историята в по-голяма или малка степен. С оптимизацията ние ще… извинете… Вече събираме отделни съдби и им даваме възможност пряко да влияят заедно на бъдещето си. Тоест на това, което моите наследници след много години ще преподават.
- И да, може би ви звучим като популисти, всъщност най-вероятно е така… - продължи Давидов, а в отговор получи потвърждаващо кимане. – И тук е най-голямата ви грешка. Ние не обещаваме рай, благоденствие, високи заплати и мечтаната работа на всеки човек. Целта на оптимизацията е реорганизация на държавата, за да може обществото да получи по-голяма представителност в собственото си управление. Какъв ще е резултатът, зависи изцяло от него.
- Мислите ли, че обществото е готово за такава отговорност?
- Винаги във времена на кризи властта, каквато и да е била, се е обръщала към него за помощ. И то винаги е помагало, понякога не на властта, но винаги на себе си, според собствените си разбирания. Защо да искаме помощ от обществото само, когато вече всичко изглежда загубено, като можем да го правим постоянно? – завърши Васил.
Маркс слушаше замислено. Помълча десетина секунди след като професорът приключи да говори.
- За жалост, господа, колкото и интересен да е този разговор, трябва да го прекратя. Иначе ще изглежда като предизборна агитация, не редно срещата ни да се развива по този начин.
Васил кимна в съгласие.
- Така е, господин Маркс, вашето предаване, вашите правила. Ние вече нарушихме доста от тях – усмихна се Давидов.
- Вие сте първите и последните, на които това се е получило – усмихна се Маркс. – Чакаме още един човек, нали?
- Да – Давидов си погледна часовника. – Трябва да дойде всеки момент.
- Уважаеми зрители, напомням ви, че господин Давидов ми погоди доста интересен номер. Обеща ми, че ще доведе двама души работили с него по оптимизацията, но не ми каза кои. Заедно с вас научих, че единият от тях е многоуважаваният от мен професор Васил Крумов, а вторият все още ми е неизвестен. Докато се появи, господа, след като отговорихте на въпроса „защо“, кажете ми „как“.
- Всичко започна след първата ни среща в това студио… - заговори Васил, с което предизвика учудването и явното задоволство на Маркс.

Никълс и Омайниченко гледаха телевизия в министерския съвет, без да обелят дума. Премиерът бе в шок, имаше момент, в който усети недостиг на въздух, но положи усилие да се вземе в ръце и да не се издаде пред заместника си. Не можеше да повярва, че човекът, който се оказа толкова полезен по време на пътуването във Вулчурия излезе предател. През цялото време не само е бил на страната на оптимизаторите, бил е сред техните идеолози. Впрегнал е целия си потенциал, за да им бъде полезен. След осъзнаването на това, Никълс усети слабост. Почувства се нищожен и ужасно тъп, защото не само не е забелязал нищо нередно в поведението на професора, а точно обратното. Даде му възможност да се изяви в медиите пред целия свят. Благодарение на това, името „Васил Крумов“ бе толкова разпознаваемо, че едва ли имаше човек в Преславия и Вулчурия, който да не го знае. Даже мислеше да му даде някой видим пост, от който нищо не зависи, но да се подвизава по-често в медиите. Сърцето му се сви толкова силно, че почти усети физическа болка. С отпускането, дойде въпросът „Случайно ли е?“. В главата на премиера заблъскаха всякакви мисли за това как Крумов се е оказал в делегацията и на трапезата на Иденуар. Шпионска афера на краля, за да разклати правителството и да го накара да склони за война с Шипонщад? Някой преславец от елита… Пред очите му изплува образът на човека, посочен от Ред. Премиерът стисна зъби.
В момента, в който Омайниченко видя влизането на Васил в студиото, достигна до извода, който отне толкова емоционални и психологически сили на Никълс. Наблюдавайки разговора, изпита известна завист към Давидов и професора. Бяха въодушевени и заинтригувани от работата и бъдещето. Не им се налагаше да играят, да измислят всякакви идиотски формулировки, за да бягат от въпроси. Бяха леки, приятни, интересни. От години не се бяха появявали подобни хора по телевизионните екрани. Осъзна, че причината за свежото усещане е в това, че не говореха за скандалите и проблемите. Дума не казваха за здравеопазването, социалните услуги, данъците. Продаваха идеята на оптимизацията на широката аудитория и постигаха успех. Не бяха съвременни политици. От една страна приличаха на типични революционери, които искат промяна на системата, а обикновено идването на такива в управлението води до диктатура. От друга, изграждаха напълно законна система, паралелна на партийната. Разбиваха всички малки хватки, с които чиновническата класа избягваше досега с народа. Сама по себе си оптимизаторската платформа бе иновативна и мощна, най-вече, защото бе популярен и успешен механизъм за обществен натиск. Личността на Давидов и координираните действия на силите зад него, успяваха да събудят страшното, огнедишащо, със зъби като гилотини чудовище – народа. Уникална, почти невъзможна, утопична ситуация. Хората в студиото на „Time talk” създаваха академична атмосфера, а в същото време действаха като истински политически хищници. Успяваха да претворят абстрактните си идеи и послания в реалност, в която превръщаха хората в главни действащи лица.
Завистта в душата на втория оптимизатор се смени с прилив на адреналин в кръвта. Най-после истински противници! Идейни хора, които не биха склонили глава срещу власт, пари или медийно внимание. Омайниченко леко примлясна и облиза устните си. Най-после се появи нещо интересно, голямо, осмислящо всичкия събиран досега ресурс. Щеше да му достави истинско удоволствие да го използва. Колкото по-хитро, умно и далновидно се справяха оптимизаторите с атаките на властта, толкова по-сладка щеше да бъде победата над тях. Спомни си страха, който усещаше, докато наблюдаваше как пред Министерството на земеделието тълпата вървеше към полицията. Сега му се стори жалък, никога повече нямаше да допусне да бъде обладан от подобен страх. Почувства се млад, готов за борба.
- В слушалката ми казват, че и вторият ни гост е готов да влезе – каза Маркс, гледайки центристите от екрана.
- Разбий го! – изсъска Никълс.
- Моля? – попита, излизайки от мислите си Омайниченко.
- Разбий го! – повтори премиерът, втренчен в телевизора.
Омайниченко погледна към шефа си и прецени, че след края на предаването го чака дълъг и напоителен разговор. Най-вече свързан с това, че преди да ударят когото и да е, трябва да се прегрупират и наредят собствената си шахматна дъска. Още повече, ако искат да разбият човек като Лотар.

В студиото се появи Адриана Шмит прекрасна, както винаги. Облечена със светли риза и дънки, обувки с къс ток, коса вързана на опашка, едва забележими златна верижка с медальон и съвсем малки обеци. Излизането на Шмит се усети като лек средиземноморски бриз. Атмосферата рязко излезе от академичното русло и стана свежа и приповдигната.
Маркс за пореден път тази вечер бе шокиран:
- Наистина ще запомня този ефир!
В усмивката на Адриана се прочете нотка свенливост:
- Добър вечер – поздрави и зачака, с леко наведена глава, местейки погледа си от Маркс към Васил и Давидов.
Настъпи кратка пауза, в която Маркс се опитваше да събере мислите си. Прекъсна я смеха на Васил, който зарази останалите в студиото.
- Изненадите ни май се получиха? – каза Давидов усмихнато.
- Да, така е, получиха ви се – констатира Маркс, стягайки се. – Госпожице Шмит, току що цяла Преславия разбра, че имате не само политически пристрастия, но и амбиции. Какво се случи?
- Появи се господин Давидов, а в последствие и господин Крумов – усмихна се Адриана. – А що се отнася до пристрастията ми, не съм идиот по Аристотел. Винаги ги е имало. Смятам, че съм либерал, по друг начин не би могло и да бъде.
- И защо се оказахте в редиците на оптимизаторите?
- Ефективност – каза сериозно Шмит. – Светът се развива изключително бързо, с това темпо се и усложнява. Вече не е достатъчно да си опитен политик, да знаеш как функционира администрацията, да умееш да се договаряш. Нужно е да знаеш как работи всичко извън политиката. Как се управлява и какви последствия могат да имат действията ти. Днешното чиновническо съсловие просто не е в състояние да се справи с тази задача.
- Точно, точно така! – намеси се Давидов – Сегашната система, по принуда, превръща политиците в архичиновници. Впити са в процедурите, законите и правилата, като деца, които си ровят в пъповете!
- И прогресът минава покрай тях – продължи мисълта му Шмит. – Затова смятам, че всеки отрасъл, получил министерство сам трябва да определя кой да го ръководи. В противен случай ще бъдем смазани от прогреса и от предизвикателствата, пред които се изправяме. Вече е невъзможно политик да се справи с природно бедствие или някаква мащабна криза. Нужни са професионалисти и система, която да ги издига на преден план при нужда.
- Затова се случват и кризи от ситуации, които преди не са предизвиквали кой знае какви катаклизми – добави Васил. – Появяват се нови явления, които биват неглижирани от политическата класа. Тя е убедена, че властта й се крие в институциите и силовия апарат. Затова просто проспива новостите, така влиянието изтича в трети сили, а с това намалява и властта на обществото, което е призвана да представлява.
- Подобно явление е и вашият сайт? – намеси се Маркс.
- Той е част от съвременния свят, идеята не е нова, нито гениална. Интернет е място, където хората се самоорганизират по един или друг начин – отговори Шмит. – Успехът на сайта ни се дължи на това, че господата срещу мен, с моето скромно участие, систематизираха набор от идеи. Благодарение на това, кампаниите имат успех, а обществото го припознава като място за реализация на целите си.
- И както всички видяхме, политическата класа не само, че не дава признаци за еволюция през последните 70 години, тя отказва да приеме факта, че на всеки 10 светът преживява революции – продължи Давидов.
- Разходката, на която, за съжаление, нямах удоволствието да присъствам го доказва. Целият свят за пореден път се убеди, че властта се бе подготвила за миналата война. Сега става дума за нещо коренно различно. Никой не иска да руши, нито да помита някого на бунището на историята. Целта е съзидателна и градивна промяна – допълни Васил.
- Професоре – обърна се Маркс към Крумов. - Вие бяхте човекът, който според много хора спаси премиера Никълс от неудобни въпроси, предизвикани от разходката, за която говорите. Сега се оказа, че сте част от организаторите. Прилича на политическа шизофрения.
- Точно обратното е – усмихна се Васил, който явно очакваше този въпрос. – Какво по-градивно от това, да защитавам демократичния процес в Преславия и легитимно избраната власт, без значение дали ми харесва или не? Още повече на международната сцена.
- Ние не сме превратаджии или пучисти, предлагаме алтернативна форма на управление – допълни Давидов.
- А и какво значи „политическа шизофрения“? – усмихна се Шмит. – Можете ли да разпознаете коя управленска програма е на социалистите, десните, зелените и центристите, без да знаете кой я е написал?
Маркс се усмихна:
- Факт е, че все по-трудно се разбира кой кой е. Координирано ли беше поведението ви във Вулчурия със събитията в Преславия?
- Не – отговори категорично Васил. – Това може да потвърди самият господин Никълс. Държах се така, както смятах за добре, а информация за събитията тук получавах от самия него.
Това бе един от най-рейтинговите ефири на Маркс. Драматургията, която Давидов му сервира без въобще да го пита, въвлече в себе си не само зрителите но и журналиста. Живата, динамична атмосфера, в която се обсъждаха сложни идеи не за какво да е, а за устройството на цяло общество, бе толкова естествена, че прикова вниманието на цяла Преславия. Без грам усилие, мъка или каквито и да е трудности Шмит, Давидов и Крумов говореха за бъдещето. Лекотата, което създаде разговорът бе заразителна. Обществото се докосна до процеса, в който се роди оптимизацията.
Когато всичко приключи, Маркс благодари за участието Астор и Адриана, а Васил дръпна настрани:
- Като те видях щях да те убия!
- Защо, виж колко добре се получи – усмихна се Васил.
- Затова си жив! Защо не ми каза?
- Щеше ли да се получи толкова добре?
Маркс погледна Васил с подозрителен поглед:
- Не, нямаше. Винаги ли сте такива?
- Да – по лицето на професора се разля още по-широка усмивка. – Ако не бяхме, нямаше да се захвана с това.
- Кой още е с вас? – попита Маркс.
Васил сви устни в знак, че не може да издаде.
- Скоро ли ще разберем?
- Възможно е, не знам – отговори професорът, в отговор на което получи поглед изпълнен с укор. – Наистина, не знам. Ситуацията е много динамична.
Маркс го изгледа подозрително, после нещо в погледа му се промени и той наведе глава:
- Разбираш, че отношенията ни ще се променят след този ефир.
- В смисъл? – попита неразбиращо професорът.
- Вече си на другия бряг, аз съм ти опозиция, като се дъните няма да мълча. И това няма общо с приятелството ни.
Васил събра вежди:
- Разбирам. Но ще се виждаме, ако имаме нужда един от друг?
- Стига да не е професионално – да.
Васил подаде ръка на Маркс, журналистът я пое. Стиснаха здраво.
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 17 март 2022, 01:07

25.
Денят на Лотар започна както обикновено – кафе с цигара, които употреби блажено, подпрян на перваза на балкона, обут само по долни гащи. Докато изпразваше остатъка от кафеварката, погледна стенния часовник, скоро щеше да стане шест. Разклати чашата с леко въртеливо движение и изпи съдържанието на екс. Мързеливо отиде до малката си домашна фитнес зала. Там на облегалката на един стол бяха оставени къси панталони и потник. Преоблече се, включи телевизора, хвана началото на сутрешния блок започна да загрява. Не обърна особено внимание на встъпителните думи на водещите, нито на темите, които щяха да се разглеждат.
Веднага след прогнозата за времето единият от водещите съобщи, че има много сериозно раздвижване на полицията около подстъпите към Уриил. Включиха на живо някаква журналистка, която разпалено разказваше, че колони автомобили на най-различни служби са се насочили към изследователския и индустриален център. На неин фон Лотар разпозна коли на данъчните и агенцията за борба с контрабандата. Отпусна ръце и без да чува репортерката гледаше зад гърба й – митническата служба, жандармерията, прокуратурата, полицията, съдебна лаборатория, общинска кадастрална служба, агенция за борба с дрогата. Ченето му увисна. Не можеше да си представи ситуация, в която е възможно почти всички държавни служби и агенции да се съберат на едно място. Кожата на бизнесмена настръхна. Усети добре позната, страшна студенина от прорязващо тялото му течение. Имаше само един вариант – държавата влиза в Уриил.
Лотар бързо свали потника и докато го правеше, болка преряза дясната му лопатка. Прекрасно знаеше, че всичко е наред и възпалението, което му се беше случило в затвора отдавна е минало. Навеждайки се, за да свали късия панталон, сякаш получи удар в бъбреците. И те вече бяха в добро състояние. Направи няколко крачки към изхода от фитнеса, заболя го коляното. Стисна зъби и мозъкът му съобщи, че горната и долната челюст вдясно го болят. Спря. Вдиша. „Няма да се окажеш пак в затвора, трябваш ми здраво!“, мислено заповяда на тялото си. Издиша. Сякаш с излизащия въздух от дробовете, болката го напускаше. Убеден, че се е отърсил от страховата невроза и фантомните болки, се втурна към банята. Взе бърз душ.
Десет минути по-късно вече караше към Уриил. Бе провел четири разговора с различни началници на отдели и производства. Всички казваха едно и също – колите на властта спират до бариерата и чакат нещо. Влизането и излизането от комплекса са безпрепятствени. Постепенно идват различни медии, които също заемат изчаквателна позиция.
Колата на Лотар стигна до детелината, по която бизнесменът се качваше на пътя за Уриил. Видя как по нея прехвърчаха четири-пет автомобила на Информационната служба с включени светлинни и звукови сигнали. Натисна спирачка и отби в аварийната лента. Погледна телефона си и се замисли – на кого да се обади? Бръкна под съседната седалка, откъдето извади малък черен телефон с копчета. Включи го, набра номер:
- Колко бързо можеш да реагираш с бекъпа? … Добре, знаеш кога и как да го използваш!
Затвори, погледна в огледалото за обратно виждане, колите зад него бяха далеч. Натисна рязко газта, с пилене на гуми и облак дим направи обратен завой.
Подмина дома на Омайниченко, видя празно място за паркиране на улицата на около сто метра от сградата. Направи обратен завой, спря и зачака. След пътуването във Вулчурия бизнесменът се бе убедил, че при кризисна ситуация, единственият човек, способен да се договори и имащ достатъчно власт е точно заместникът на премиера. Никълс, прояждан от параноя, можеше само и единствено да си изпусне нервите и докара ситуацията до точка, от която няма връщане назад. Фактът, че Омайниченко даваше лъжлива информация на шефа си и никой в щаба за контрол на протестите не възрази срещу това, подсказваше на Лотар, че вторият центрист има потенциала да овладее властта, а Никълс да се окаже в тотална изолация. Затова реши да се обърне към него. Все още не бе измислил как да го стори.
Седеше в колата и търсеше думи, аргументи и предложения, с които да предизвика интереса и милостта на центриста. Не искаше да използва крайни мерки. Така щеше да пусне в ход ефект на доминото, който можеше да доведе до необратими последствия за всички. Дишаше тежко и нервно тупаше с палци волана на колата. На улицата започнаха да се появяват хора. Някои отиваха на работа, други, облечени спортно се насочваха към близкия парк, за да потичат или разходят кучетата си. В долния край на улицата, откъдето бе дошъл, се появи правителствена лимузина и спря пред блока на Омайниченко. Телефонът на Лотар звънна, бе непознат номер.
- Мислят, че ти си аз – каза много познат глас. Лотар се опита да си спомни на кого принадлежи, но не успя. – Засега само те респектират. Нека се видим, искам да ти помогна.
- Кой си?
- Вирту.
Омайниченко излезе от входа, поздрави един кучкар, с когото се размина на улицата, качи се в колата и тя потегли.
- Там ли си? – попита Вирту.
Лотар стисна здраво волана и се подготви да засече Омайниченко. В последния момент се отказа и лимузината го подмина.
- Къде ще се видим?

Омайниченко завари Никълс в прекрасно настроение в кабинета в Министерския съвет. Премиерът пиеше второто си кафе за деня, четеше някакви бумаги, а по телевизора без звук вървеше сутрешният блок.
- Е? – попита още от вратата Омайниченко.
- Още не се е обадил – отговори Никълс между другото и започна да търси нещо на бюрото, местейки многото хартии на него.
Заместникът наблюдаваше шефа си и се чудеше как е възможно да се държи толкова леко. Бе заповядал на цялата държавна машина да изплаши един от най-влиятелните мъже в Преславия. Иларт буквално бе създал държава в държавата и то не без любезното съдействие на центристите. Той не само бе мощен, но знаеше и най-мръсните тайни на Никълс и Омайниченко. Имаше какво да разкаже. Не само за офшорните сметки и кешовите транзакции. Ставаше дума за покупки на губещи фирми и предприятия, заради техния натиск. Пране на пари, организация на канали за контрабанда, най-различни дребни услуги, покупки на имоти и прехвърлянето им на лица и фирми-бушони, фалшифициране на изборни резултати в отделни секции. Единственото, което би спряло Лотар да издаде всички неща, които не се изчерпваха само с гореописаното бе, че самият той щеше да бъде подведен под отговорност. А едно нещо се знаеше със сигурност, той никога и при никакви обстоятелства не би влязъл в затвора.
Никълс намери химикалка, разписа я на някакъв празен лист хартия и се зае да подписва бумащината.
Разбрал, че докато премиерът не си свърши работата, няма да му обърне внимание, Омайниченко седна на дивана и влезе в Соцнет, за да се информира за последните събития. Мислите в главата му, обаче се въртяха около поведението на Никълс. Отново бе станал хладнокръвен и потаен. Снощи след като предаването приключи, не бе на себе си, но се сдържаше с всички сили. Двамата седяха петнайсетина минути без да кажат и дума, Никълс трескаво мислеше. После издаде заповедите си – рано сутринта всички възможни агенции и силоваци, от еколозите до спецотряда на ПСС (Преславската служба за сигурност) да се подредят пред входа на Уриил. Без да казва нищо повече, премиерът освободи Омайниченко. Заместникът не знаеше нищо повече.
През първия мандат на центристкото правителство Никълс се държеше по същия начин. Прикрит, внимателно премислящ всеки ход, рязък и непредвидим. В онези времена любимата му комбинация бе да се прави на слаб, докато задушава опонентите си. Като току що встъпил в длъжност, успяваше да заблуди хората, докато в един момент не им показваше огромната мощ, която междувременно бе събрал. Деликатно намекваше и за скоростта, с която властта се стичаше в ръцете му. Тъй като Преславия от над 150 години живееше по демократични принципи, много хора не вярваха, че е възможно една личност да концентрира в себе си толкова много власт. Дали, защото си мислеха, че в системата има бушони, които предотвратяват подобно нещо, дали защото за тях бе немислимо да се появи толкова алчен човек.
Сега Никълс не можеше да изиграе картата „нов съм, затова съм слаб и не представлявам заплаха“. Пред него имаше няколко варианта. Или да употреби властта като репресивна машина, с която да смаже конкуренцията. Тогава в международен план, щеше да бъде поставен някъде между Андреев и диктатурата в Шипонщад. Щеше да налее вода в мелницата на опозицията. Можеше да се опита да се направи на слаб заради натиска на оптимизаторите, но това бе много рисковано. Някой можеше да реши, че наистина е така и да се опита да го захапе сериозно. Несъмнено подобна тактика бе обречена на провал. Третият вариант бе да лавира, обърква конкуренцията. Без видимо да я пипа, да я унищожава задкулисно. Сложна, пипкава, затормозяваща игра, комбинираща всичко изброено досега.
Омайниченко предполагаше, че Никълс действа според последния вариант, но още не можеше да схване как точно изсипването на всички възможни служби може да се окачестви като „лавиране“.
- Защо мислиш, че още не се е обадил? – гласът на Никълс извади Омайниченко от размислите.
- Нямам идея, вече би трябвало да е разбрал, става по-рано от нас – отговори заместникът.
- Колко хора, според теб, ще схванат намека? – попита премиерът.
Омайниченко се обърна към него:
- Зависи колко сериозен е този намек.
- Колко сериозен е, зависи от това, което ни каже Лотар.
- Тоест няма да го размазваш?
- Не, естествено! – Никълс леко намръщи вежди, явно учуден от недосетливостта на Омайниченко. – Искам да ми изпее всичко за оптимизаторите и да е наясно, че ако реша, мога да го смачкам като хлебарка.
- Аха… - заместникът разбра плана на Никълс.
- Да не говорим, че няма как да прецакаме договора с Вулчурия и Истландия. Просто трябва да знае, че аз го изкарах от пандиза, и аз мога да го вкарам обратно.
- А това, че те играха двамата с Крумов във Вулчурия?
Никълс въздъхна, явно дълго бе мислил по темата и бе взел решение:
- Че съм тъпак и допуснах да ме играят е моя вина – започна той, учудвайки още повече Омайниченко. – Но е тяхна, че си мислят, че могат да го правят вечно. Лотар е мой роб. А Крумов… - премиерът въздъхна с известно съжаление. – Избра грешния отбор, рано или късно ще го разбере.
Никълс забеляза учудването на подчинения си, леко присви очи и впи преценяващ поглед в него. Омайниченко изпита неудобство и не издържа:
- Какво?
- Чудя се… Дали наистина искаше да ми помогнеш, докато бях във Вулчурия или ме предаваше.
Заместникът на Никълс стисна зъби:
- Предполагам, ще се опиташ да разбереш по трудния начин?
- Не ми оставяш друг избор. Знаеш каква е играта – отговори Никълс.
- Знам – потвърди Омайниченко.

Лотар усети огромен дискомфорт от пътуването с метрото, въпреки че се наложи да измине само две спирки. Имаше чувството, че всички го познават и го наблюдават. След като излезе на станция Гимназиална, почти веднага видя кафенето, за което му бе казал Вирту и дал точни инструкции за придвижване. Прекоси заведението и се оказа в малък, но много красив вътрешен двор. Пространството бе кръгло, по средата имаше фонтан, заобиколен от зеленина, дори фугите на паветата, с които бяха постлани няколко пътечки, бяха пълни с мъх. До фонтана имаше една единствена маса, на която седеше Вирту.
- Здравей – поздрави бизнесменът, директно сядайки на свободния стол, без да подава ръка.
- Надявам се, съм познал с кафето – Вирту сипа дъхаво, димящо кафе в една от двете чаши на масата.
Лотар го погледна учудено, но се усмихна и отпи.
- Както винаги, твоето кафе е прекрасно!
Вирту се усмихна и явно удовлетворен, че тази малка формалност е изпълнена, започна директно:
- Вчера Ред е казал на Омайниченко и Волф не моето, а твоето име. Не се опитвай да разбереш как съм успял да се договоря, нито откъде знам, просто имам нещо, което ти нямаш.
- Те ще ме унищожат, защо ме намеси в тая история? – попита раздразнено Лотар.
- Аз съм те намесил? А кой иска икономиката, че и цяло ново министерство? – учудено повдигна вежди Вирту.
Лотар прехапа устни.
- Защо ме извика?
- Защото, Иларт, ако се присъединиш към нас, ще бъдем абсолютно непобедими.
- Така ли? – усмивка се появи под мустака на бизнесмена.
- Ти си гений, можеш да организираш всичко, без да имаш нищо.
- Не. Вече съм решил, няма как да се откажа.
- Оставаш лоялен на хора, които в момента те окупират?
- Окупират ме заради твоите интриги, Вирту.
Очите на консултанта се напълниха със съжаление. Отпи от кафето.
- Ако бяха само моите интриги, щяхте да сте добре. Вашите боричкания ще ви довършат. Но, си прав, имам известна заслуга да си в такава ситуация. Затова искам да ти се реванширам.
- Не си оставяй вратички, Вирту, никога няма да стана оптимизатор.
- Тогава го приеми като жест на стар приятел – отговори Вирту с тъжна усмивка. – Предполагам, че в рамките на около час ще се видиш с Никълс и Омайниченко. Кажи им, че Ред ги е излъгал, защото съм го подкупил с нещо. – Консултантът подаде флашка на Лотар – Тук има доказателство за това, че съм част от оптимизаторите.
Лотар погледна неразбиращо флашката, а после и Вирту:
- Сам си слагаш главата в торбата?
- Имах нужда само от малко време, а ти си прекалено ценен кадър, за да те хабя във война с Никълс.
Лотар се усмихна:
- Станал си много сантиментален.
- Ще я вземеш ли? – попита Вирту, който все още държеше флашката.
Иларт я взе:
- Благодаря. А Ред?
- Замислял ли си се защо въобще се съгласи да играе с теб?
- За власт?
- Повече от тази, която има? – повдигна вежди Вирту.
Иларт прехапа устни, явно консултантът знаеше нещо, за което не се бе замислял:
- Няма да ми кажеш нищо повече, нали?
- Няма – усмихна се Вирту.
Бизнесменът се изправи, леко махна с ръка за сбогуване и напусна вътрешното дворче. Вирту отпи от кафето си и се загледа във водата на фонтанчето.

Иларт най-после стигна до колата и се отпусна на седалката. Срещата с Вирту въобще не го успокои. Дори и Никълс, и Омайниченко да повярват на съдържанието на флашката, у тях щеше да остане трайно насадено подозрение. Едва ли нещо щеше да бъде както преди. Най-малкото бе сигурен, че в главата на премиера се е родила мисълта, че е помагал на Крумов по време на пътуването във Вулчурия. От друга страна, Вирту явно имаше някакви планове за него. Пределно ясно бе, че колкото и да се уважаваха, целта на консултанта бе ако не контрол, то поне сносни отношения със собственика на Уриил. Едва ли имаше власт, която би искала да изгуби подобна златна мина. И откъм трудни за проследяване парични потоци, и откъм престиж, и откъм производствен и научен потенциал. Тази мисъл малко успокои бизнесмена. Центристите също не биха се лишили от подобен център. Лотар взе телефона си и набра Никълс:
- Трябва да се видим.
- Трябва – сухо отговори премиерът. – Чакам те в кабинета си.
Петнайсетте минути, за да стигне до сградата на Министерския съвет и да намери паркомясто, Лотар употреби в размишления за това как да се държи с центристите. Можеше да нахлуе в кабинета и да им се разкрещи, или да се държи раболепно, като сгафил ученик при директора. Вариант бе и директно да се просне по очи на килима и да моли за прошка. Не, че имаше за какво… или поне не за това, в което го обвиняваха. Изключително важно бе да намери правилния подход, от това зависеше най-вече свободата му.
Пое си въздух, слезе от колата и се отправи към входа на Министерския съвет. Охраната го пусна без излишни формалности. По стълбите се качи на втория етаж, почука на една от вратите и влезе. Секретарката го погледна и му се усмихна:
- Заповядайте, господин Никълс ви очаква.
Лотар кимна и пристъпи в кабинета. Омайниченко седеше на дивана, а Никълс зад бюрото си. Първото нещо, което забеляза бе странната атмосфера на студенина, царяща в помещението. Не бе предизвикана от появата му, а се бе настанила преди това, сякаш влезе в хладилник.
- Здравейте – поздрави бизнесменът, затвори вратата зад себе си и започна спокойно. – Мисля, че сте объркали човека.
- Така ли? – повдигна учудено, с кръвожадна усмивка Никълс.
- Да – категорично заяви Лотар и направи няколко крачки навътре в помещението.
- И кого точно сме объркали? – попита Омайниченко.
- Оптимизатора, когото търсите. Ред ви е излъгал.
Омайниченко погледна към масичката пред себе си, явно размишляваше, а Никълс не сваляше очи от Иларт.
- Знаеш?
- Кой мислиш накара Ред да провери за активността в Соцнет, та да стигне до Шмит? – усмихна се криво Лотар.
- Значи все пак си опитал да завъртиш интрига? – обърна се Омайниченко към него.
- Ако наричаш това, че свърших работата на Волф „интрига“, трябва да си синхронизираме терминологията – изглеждаше, че Лотар започва да губи търпение.
- Значи няма други оптимизатори? – иронично попита Никълс.
- Има, естествено. И те… Той ни спретна „интрига“ в моето разбиране на думата – съсна Лотар.
Без да дочака отговор от центристите, бизнесменът се приближи до бюрото на Никълс и остави флашката, дадена му от Вирту. Премиерът погледна нея, после Лотар, взе я и сложи в компютъра си. Омайниченко стана и отиде зад гърба на шефа си.
- Има две папки – каза Никълс. – Едната е кръстена „истината“, а втората „бомба“.
Лицето на Лотар се промени бавно, но кардинално. Хладнокръвното, леко раздразнено изражение стана паническо. Първата му мисъл бе „Мамка ми проста!“, последваха като стрели обиди и обвинения към самия него, защото не бе проверил съдържанието на флашката. Даваше всичко от себе си, за да не допуска подобни тъпи грешки, но ето че сега го направи. Ако беше друг човек, най-вероятно щеше да се оправдае с обстоятелствата, но Иларт Лотар не правеше толкова идиотски издънки. Или всичко бе прекрасно, или се оказваше в затвора.
Промяната в бизнесмена стъписа центристите, които неволно изпитаха чисто човешко безпокойство за него.
- Ела и ти да видиш… - покани го Омайниченко.
Лицето на Лотар възвърна обичайното си изражение, но остана обезкървено. Без да казва нищо, се приближи и застана до Омайниченко. Никълс отвори папката „истина“, там имаше един видеофайл. Бе от хола на Ред, в него седяха милиардерът и Вирту. Кадърът бе отгоре и отстрани, явно камерата бе в горния ъгъл на стаята.
- Не-е-е…! – едва чуто промълви Никълс.
- На центристите ще кажеш, че вторият оптимизатор е Лотар, тогава ще получиш и кода за информацията.
Вирту подаде на Ред нещо малко, най-вероятно флашка.
- Добре, как ще разбереш, че не съм те излъгал?
Консултантът се усмихна. Видеото спря. Омайниченко рязко се обърна към Лотар:
- Вирту?! Мислех, че е извън играта!
- Явно не е – отговори бизнесменът.
Никълс отвори втората папка. В нея имаше стотици файлове, премиерът натисна на един от тях и на екрана се появи списък със суми и номера на банкови сметки. Тримата мъже се приведоха към екрана и по лицата им се изписа една и съща смесица и от бяс и разочарование. Прекрасно знаеха какво виждат.
- Бомба – каза тихо Никълс.
- Бомба – потвърди Омайниченко.
Лотар се изправи и запъти към дивана, отпусна се на него, хвана се с ръце за главата и въздъхна тежко.
- Да не мислиш, че ти се е разминало? – каза Никълс иззад компютъра си.
- Да ми се е разминало какво? – отговори бизнесменът, все още държейки се за главата. – По-лоялен съм към тази власт от всеки друг, а ти ми се правиш на тежка гемия. Знаеш, че и аз си имам протокол на „съдния ден“, като Вирту. Бесней колкото си искаш, само че не на мен.
Омайниченко, който се изправи обърна внимание, че Никълс бе стиснал юрмуците си толкова силно, че кокалчетата му са побелели.
- Казваш ми, че Вирту е вторият оптимизатор и нищо не можем да му направим?
- А на Шмит к‘во ще й направиш? – парира Лотар, обръщайки се към премиера.
- Откъде да знаем, че записът е истински? – не се отказа Никълс.
- Ми направи му експертиза, бе! – изсмя се бизнесменът и се обърна към Омайниченко. – Моля те, ако все още му е останала капка мозък и те слуша, обясни му, че няма за какво да ми се дърви.
- Като си толкова умен, какво да правим сега? – ядосано отговори Никълс.
- Да измислим как да представим на обществото тая обсада, която ми спретнахте?
- Прав е, трябва да измислим какво да правим – подкрепи го Омайниченко, сядайки на един от столовете пред бюрото на Никълс.
- Дай ни една сграда, която да изтарашим за пред журналистите, ще обявим, че е проверка, а резултатите ще ги забравим – каза плана си Никълс.
Лотар го погледна с отегчен поглед:
- Колко време ти отне да измислиш тая банална глупост?
Никълс сви устни от яд и заби поглед в екрана на компютъра, усещайки притеснения и осъдителен поглед на Омайниченко. В това време Лотар вече пишеше на един от шефовете на финансовия си отдел списък с нужните неща, както и коя сграда да бъде оставена на разтерзание.
- А Крумов? – премиерът направи последен опит да хване бизнесмена натясно.
- Все едно не беше там, а и той снощи си го каза, цялата му информация идваше от теб! – отговори Лотар, без да вдига поглед от телефона.

- Ужас – въздъхна диктаторът, гледайки измъчените и озадачени лица на екрана.
- Нали – изсумтя Петър. – Помниш ли какво правеше онази сутрин?
Васил се намръщи, постепенно лицето му се разля в блажена усмивка.
- Аха, но не го пускай. Стига толкова с Адриана, да я оставим да почива в мир.
- Няма да пускам тая порнография – засмя се Петър.
- И все пак – Васил се обърна към Петър. – С какво Вирту успя да подкупи Ред?
- С най-очевидното – усмихна се собственикът на последния кабинет в живота на всеки човек.

Ред седеше в хола и излъчваше нервността си по специфичния за него начин – резки отрязани движения, широко отворени очи, сякаш цялото му тяло крещеше „напрегнат съм“. Срещу него, показващ абсолютно спокойствие и хладнокръвие, присъщо на вампир, наблюдаващ от хилядолетие трепетите на все още дишащите тленни останки, се бе разположил Вирту.
- Не знам за какво говориш – за трети път повтаряше милиардерът.
Вирту леко въздъхна:
- Виж, Ред, няма нужда да отричаш. Това, че нямам твоя достъп до Соцнет не означава, че съм по-малко информиран от теб – консултантът усети мощна емоционална вълна от Ред, но не успя да прецени дали го ядоса или обиди. – Така или иначе не съм дошъл да те заплашвам, искам да ти предложа сделка.
Милиардерът за секунда присви очи, явно не бе очаквал подобен развой на разговора. Бе чувал много легенди за Вирту, но го смяташе за отживелица, отломък от отдавна минала епоха. Предстоеше му да разбере, че макар и ветеран, консултантът е много повече от обикновен организатор и интригант:
- Слушам.
- Виждаш, че сайтът ни се превръща в социална мрежа, при това доста по-перспективна от Соцнет – нова емоционална вълна. Вирту се успокои и зарадва, бе преценил правилно причината за атаката на малкия келеш. – Няма ли да кажеш нещо?
- Не.
- По-перспективен е, защото от участието си в него, хората не само получават трибуна, но и реални резултати. Докато в Соцнет, най-реална е модерацията и цензурата – поредната реакция на Ред сякаш избута въздуха от хола, доволен Вирту със спокойно изражение завърши. – Мога да ти помогна в конкурентната борба.
- Как?
- Ще ти дам плановете за бъдещото развитие на сайта ни – с елегантно движение консултантът извади флашка от джоба си. – На центристите ще кажеш, че вторият оптимизатор е Лотар, тогава ще получиш кода за информацията.
Ред погледна флашката, после прободе с черния си поглед Вирту:
- Добре, как ще разбереш, че не съм те излъгал?
- Ще ми е нужно малко време, след това ще получиш кода.

Ред обикаляше масичката в хола си, и хвърляше нервни погледи към стенния часовник. Имаше усещането, че напрежението вече тече през ушите му, и с всяко движение на секундната стрелка става по-гъсто. Прехвърляше всякакви начини, по които може да унижи и размаже консултанта. Със сигурност щеше да му организира много черна ПР-кампания в Соцнет, щеше да повдигне всички стари клюки и истории, свързани с него, всеки земен и неземен грях щеше да му бъде приписан. Вбесяваше се, че тоя плешив старчок бе защитил флашката си така, че при третата невярна парола, тя се форматираше.
Телефонът му извибрира. Втурна към него, беше снимка от непознат номер. Отвори я, лист хартия с надпис „bl1g0d1ry1”, на фона на много красиво малко фонтанче. Ред бързо вкара флашката в лаптопа си, написа паролата и пред него се разкри съдържанието. Един текстов файл, отговори го и прочете: „Планът е напред и с песен!“.
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 24 март 2022, 01:19

26.
Следващите седмици бяха много динамични в медиите, което създаваше илюзията, че са такива и извън тях. Страните се бяха окопали в своеобразна позиционна война и артилерията им действаше чрез достъпните средства за облъчване на обществото. То, от своя страна, все повече се въвличаше в оптимизацията. Благодарение на въведената система за рейтинги, процесът вървеше паралелно и вътре в него.
Партиите използваха добре познатите им инструменти за влияние. С това обричаха и малкото останало доверие към себе си на разложение. Сложно, почти невъзможно, бе да се бориш срещу ежедневната оптимизаторска активност, използвайки черен ПР, изтъркани обяснения, обещания, лозунги и мантри. Коментатори, анализатори, професори, депутати, чиновници, министри и всякакви други присламчили се към властта индивиди, правеха нескопосани опити да отстояват позициите на управляващите. Бяха обречени на неуспех, поради същината на системата, която представляваха. Изграждана с десетилетия така, че отговорността за действията й да е размита, тя държеше в плен създателите и защитниците си. Дори и на някой да му бе минала мисълта да назове конкретно име, свързано с даден проблем, просто не можеше. Колективната безотговорност, крепяща се на негласния пакт, че никой не е виновен, скопяваше и без това неособено талантливите кадри на чиновническия апарат. В същото време точно това правеше всички участници в системата виновни, без значение дали е така.
Ударите по новото движение, бяха същите като тези, които си нанасяха партиите и в този случай изглеждаха като бой със сянка. Стратегията на оптимизаторите да не използват за собствена реклама действията, към които подбуждаха обществото, ги правеше неуязвими. Нямаше как Давидов, Васил или Шмит да бъдат обвинени в евтин ПР, или опит за паразитиране от чужди успехи. Нападките, които системата им отправяше се възприемаха като шамари за цялото общество. Това сплотяваше още повече хората и им създаваше усещането, че наистина сами взимат контрола над живота си. Властта постепенно започваше да осъзнава, че с всяко свое действие затяга примката около врата си. За нейно съжаление, моментът на пълното разбиране на ситуацията предстоеше.
Единствената уязвимост на оптимизаторите бе Вирту. Успял да подсигури тила си с компромата срещу Никълс и Омайниченко, пое удар от Ред. Бе принуден да го използва, за да изсветли присъствието си в кръга на оптимизаторите. Направи го деликатно. С интервю за вестник, близък до властта, две седмици след началото на атаката срещу себе си. Избра тази медия по ред причини. Първата бе аудиторията на вестника – по-голямата й част използваше интернет в много ограничени рамки. Информираше се от старите медии, следователно идеята на оптимизацията й се представяше контролирано и изкривено. В най-добрия случай я намираха за утопична, в най-лошия виждаха в оптимизаторите недокърмени варвари, целящи да разрушат добре познатия им подреден свят. Втората причина бе, че точно тази аудитория познаваше консултанта като безмилостен, безскрупулен манипулатор, мачкащ всичко по пътя си, за да постигне нужния резултат – печалба за наелите го хора. Трябваше да бъде убедена, че Вирту ще използва всички свои познания за нейното благо. Трето – авторитетът на изданието придаваше допълнителна тежест на думите и появата му. Сериозна медия, за сериозни хора – бизнесмени, учени, висши държавни служители, личности разполагащи с власт и влияние, традиционалисти.
Интервюто на Вирту в голяма степен постигна целта си, поне според социологическите проучвания, направени седмица след него. Скокът със 7 процента на одобрение за оптимизаторите у хората над 60-годишна възраст бе неочаквано голям. Отговорът се криеше в един от въпросите на същото проучване – „Как се информирате за оптимизацията?“. Седмица преди интервюто болшинството бе отговорило „От телевизията и вестниците“, а 7 дни по-късно „От децата и внуците си“.
Разчетът на Вирту, че може сравнително леко да понесе удар срещу себе си в интернет, но задължително трябва да си осигури комфорт в останалите медийни платформи на този етап изглеждаше правилен. В световната мрежа си личеше най-добре кратката обществена памет, но в същото време, от там нищо не изчезваше. Така екипите на Ред бяха успели да съберат и компилират няколко доста неприятни факта от биографията на консултанта. Масови уволнения, финансови машинации, в рамките на закона, но в ущърб на държавата. Нелоялна конкуренция, опити, някои от които успешни, за създаване на монополи. Тактики за лобизъм, излизащи далеч извън рамките на адекватността. Ефектът им в световната мрежа обаче се оказа силно ограничен без да бъдат подхванати от големите медии.
Повечето оптимизатори намираха атаката за груб черен ПР, други откровено я смятаха за конспиративна теория. Липсата на интерес от повечето телевизии и вестници, не даде нужната подкрепа, смислова легитимност на удара. Кампанията на Ред не само, че не успя да постигне дори една десета от целите си, а превърна Вирту в интересна фигура. Първоначалната й ярост, парадоксално имаше обратен на очаквания ефект и наклони везните на общественото мнение в положителна за консултанта посока. Комбинирана с интервюто, тя му създаде почти митичен образ на много умен и комбинативен човек, решил да промени системата, която толкова добре познава.

Иларт Лотар успяваше да се разсее единствено, когато работеше. Във всеки момент, в който спираше да занимава мозъка си, изплуваха моменти от онази кошмарна сутрин. Понякога изпитваше и болките, които отдавна си бяха отишли. Прекрасно осъзнаваше, че сам си причинява излишния стрес и на този етап Никълс и Омайниченко не биха предприели активни действия срещу него. Единственото, което сториха бе да го следят постоянно, явно командата е била екипите, да не се крият особено. Беше усетил, че е под наблюдение два дни след фалшивия рейд на Уриил. Момчетата от информационната служба го придружаваха на две коли разстояние до комплекса и после го чакаха на стотина метра от бариерата да излезе. Съжали ги и заръча на охраната да ги пуска вътре, за да не се мъчат излишно. Предупреди и Волф, че го прави, за да не решат центристите, че се опитва да подкупва опашката.
Въпреки всичко не можеше да се отърве от нервността. За негово щастие, ситуацията в света бе много динамична и Лотар бягаше от мислите си, следейки събитията. Трудно бе да се каже кое е най-интересното, затова се стараеше да не пропуска нищо. Бе наясно, че 90% от нещата или нямат никакво значение, или са брънки в много по-мащабни процеси, поне бяха занимателни и разсейващи.
След речта на Иденуар Вулчурия замря за около седмица. Явно всички политически играчи се прегрупираха и търсеха начини за действие. Монархистите, изглежда се опитваха да намерят някакъв дълбочинен смисъл в думите на краля, а републиканците видяха предизвикателство в тях.
Първите, които излязоха с предложение бяха крайните монархисти. Малка група, подкрепяна от петнайсетина, може да се каже, маргинални представители на аристокрацията. Обявиха се за връщане на традиционната монархия, с което предизвикаха насмешки към себе си. Никой не си направи труда даже анализира предложението им, а Лотар го възприе като отчаян ход на отчаяни хора. Явно Иденуар толкова ги бе отдалечил от себе си, че бедните бяха готови на абсурдни неща, само и само да скъсят дистанцията с него.
Второто предложение дойде от републиканците, които представиха проекта си „Парламентарна република 2.0“. Истината бе, че поредният номер на този проект бе някъде между 20 и 30 точка нула. Единствената иновация, която бяха предвидили бе гласуване по интернет. Явно ги бе страх да са резки, защото Вулчурия бе страна на традициите и ритуалите, въпреки доста бурното си и напредничаво развитие. Според Лотар сами се спъваха в състезанието за реформи, предложено от краля.
Монархистите, от своя страна решиха да вкарат изборния процес в кралския двор. Предлагаха следващият крал да бъде избран от аристокрацията. Подобни прецеденти имаше в историята на Вулчурия. В периоди на кризи и упадък, се бе случвало владетелят да се задави с рибена кост. Тогава се налагаше избор на регенти, които да управляват докато престолонаследникът навърши нужната възраст. Нататъшният сценарий най-често се развиваше по стандартна схема. Избират се трима регенти, най-силният от тях отстранява другите. Престолонаследникът, ако има късмет, е толкова малък, че към момента на настъпване на пълнолетие най-силният регент вече е престарял. Ако младият монарх бе лишен от късмет, скоропостижно се отправяше при родителя си във вечния кралски дворец.
Забележителен пример за дългосрочно регенство бе лорд Звараникеш, управлявал Вулчурия 35 години. Тайната на властта му се криеше в парадоксално ниската продължителност на живота на наследниците на трона – 17 години. Общо три принца и две принцеси бяха умрели, месеци преди да получат короната. Единствено пра-пра-пра-бабата на Иденуар бе успяла да хване цаката на Звараникеш. По някакъв неведом начин бе успяла да го убеди, че дори и да седне на трона, няма да му пречи в управлението. На третия ден от празненствата по повод короноването й, Звараникеш е бил открит мъртъв в покоите си с девет прободни рани в областта на гърдите. Това принудило двора да празнува седмица по-дълго от очакваното.
Идеята на монархистите бе меко казано слаба. Първо, защото монархията във Вулчурия имаше предимно представителни функции. Това че Иденуар бе успял да яхне политическия живот се дължеше изключително на личността му. Едва ли избори за наследник след смъртта му щяха да дадат особен резултат. По-скоро вътрешните борби за надмощие щяха да отслабят монархията. От системна гледна точка бе безсмислена. С или без избори в двора, Вулчурия щеше да продължи да функционира по абсолютно същия начин.
Лотар искрено се чудеше какво се случва с политиците в съседката на Преславия. Те, като всички представители на своя вид, постоянно говореха за реформи, за промени, за бързи и решителни действия. Кралят не само им даде възможност, благослови ги, да предложат ново бъдеще за Вулчурия. Резултатът бе повече от разочароващ. От друга страна, имаха още много време да измислят нещо ново. Все пак на границите си имаха два примера за демокрации. Преславската оптимизация, която въпреки че се разглеждаше с подозрение, не можеше да се отрече, че има потенциал.
От другата страна бе Лирийската демокрация. От античността досега бе преживяла всички възможни етапи на развитие, настъпена от диктаторски ботуш и разкъсвана от огъня на анархията. Сега с право си бе извоювала почетно място, като страната извор на политиката.
Системата на управление в Лирия се смяташе за най-демократичната и балансирана на планетата. Последното поколение политици бе изтъкано от политкоректност, деликатност и правилност. Винаги говореха верните неща, а когато се изправяха пред кризисни ситуации се обръщаха към нацията. Маниакално спазващи буквата и процедурите на закона, тези хора изглеждаха като еталон за това каква трябва да бъде политическата класа. Според Лотар, имаха един фундаментален проблем, който по-скоро рано, отколкото късно, щеше да им изяде главите. Всички бяха бюрократи до мозъка на костите си. В старанието си да създадат безупречна в своята прозрачност и демократичност администрация, тези хора заприличваха на слаби сиви мишлета, размахващи хартийки, които сами бяха запълнили с текст. Бяха заменили политическата гъвкавост, хитрост и умения със заучени фрази, плоски, но за сметка на това патетични послания. Така изглеждаха в медиите, но Лотар познаваше и другата им страна.
Това бяха най-студенокръвните и лицемерни хора, които бе срещал. Израснали в партийните си структури, НПО-тата и подобни формирования, бяха майстори на притворството. В преговори гъвкавостта им бе сходна с тази на дърво и затова избягваха да ги водят. Вроденият им стремеж да са правилни, комбиниран шизофренично добре с лицемерието, което наричаха „правене на политика“ водеше до абсурдни ситуации.
Най-скорошната среща на Лотар с тях бе по повод строежа на голям мост, който бе доста сложно инженерно съоръжение. От една страна релефът, на който трябваше да стоят опорите бе много разнороден, от друга бе на ветровито място, от трета задължително изискване бе 20 годишна гаранция. Бизнесменът подходи към подготовката за кандидатстване по обществената поръчка по възможно най-отговорния начин. Освен всички нужни документи, направи мащабна кампания, рекламирайки целия си научен и бизнес конгломерат. Лобирането бе сериозна част от нея.
На първите няколко срещи лирийските чиновници гледаха презентациите, говореха си политкоректните глупости, а помощниците седяха наредени на столчета зад гърбовете им и старателно записваха някакви неща. Като изключи отегчението от баналностите, на които се наслуша, Лотар смяташе, че се движат добре и шансовете за спечелване на поръчката растат стремително. Докато в един прекрасен момент с него не се свърза личният помощник на транспортния министър на Лирия. Господинът съобщи на Лотар, че всичко е прекрасно, но най-вероятно в поръчката ще се появи още едно изискване – бетоновата смес да се произвежда в Лирия. Това означаваше, че Лотар трябва да построи цяло предприятие на територията на страната, което щеше да намали драстично печалбата. Опитът му подсказа, че вместо да се обяснява, е редно да чуе предложението на министерския помощник. То се оказа банално – депото, в което бетонът трябваше да се излива в бетоновозите и където трябваше да се правят огромните елементи от конструкцията на моста, можеше преспокойно да се опише като предприятие за производство на самия бетон. Лотар предположи, че парите, които лирийската държава ще плаща за несъществуващото производство, трябва да отиват в специален фонд и не сгреши. Офшорна сметка.
Последва среща с един от помощниците на премиера, който връчи списък с фирми и горещо препоръча услугите им. Ставаше дума за отдаване под наем на тежка техника, доставчик на гориво, транспортна фирма и още около десетина, чиято дейност пряко или косвено бе свързана със строителството. След като се съгласи с тези искания и още няколко срещи помощници на висши лирийски политици, Лотар реши да разбере дали въобще ще има печалба от всичко това. Разпрати покани за срещи с представителите на фирмите. Яви се точно на три, защото се оказа, че няма смисъл да си губи времето. Получаваше точна сума, която трябва да плати за услугите и нито стотинка по-малко. Никой нямаше дори и намерение да преговаря, а още по-малко да се пазари. Резултатът от всичко това се оказа, че 35% от парите на данъкоплатците щяха да бъдат похарчени по този начин. Финалният финансов резултат, включващ и разходите по кампанията, както и заложените рискове, предполагаше минимална печалба. Лотар реши все пак да завърши проекта, просто защото бе стигнал прекалено далеч и отказът му нямаше да изглежда добре.
Рафинираните до крайност лирийски чиновници не даваха коментари за събитията в Преславия и Вулчурия. По-точно казано, правеха се, че там не се случва абсолютно нищо и продължаваха да говорят сухия си протоколен език. В медиите, обаче ситуацията бе много по-различна. Точно тази разлика бе интересна на Лотар. Журналисти, коментатори и експерти от сутрин до вечер даваха мнения и обсъждаха речта на Иденуар, последиците от нея и оптимизаторското движение. На пръв поглед дискусията изглеждаше оживена, многостранна и обективна. При по-внимателно вслушване, се оказваше, че всички изхождат от гледната точка, че в двете страни се провеждат ужасяващи експерименти с демокрацията. Просто се осъждаха и никой не констатираше, че оптимизаторският подход е много успешен на местно ниво, а тласъкът даден от Иденуар е необичаен за експанзивен монарх като него. Реториката и внушенията на цялата политическа, медийна и интелектуална върхушка в Лирия подсказваха един извод. Беше ги страх. Опасяваха се, че вятърът на промените може да засегне и тях. Затова политиците се стараеха да го омаловажат чрез игнориране, а останалите го коментираха като родоначалници на истинската демокрация, наблюдаващи палави, едва проходили дечица.
Лотар прекрасно ги разбираше, системата им имаше най-важното качество – народът й вярваше и целта им бе да я запазят такава, каквато е. С всички договорки, изградени формални и неформални баланси и противовеси, ротации, консенсуса. В кризисната ситуация, в която се намираше светът, тези неща бяха много крехки.
Опитвайки се всячески да избяга от гнетящите го мисли и усещания, бизнесменът даже се бе абонирал за няколко сайта, свързани със събитията в Шипонщад. Изключително затвореният към света режим имаше само една информационна агенция, която пускаше смешно пропагандни материали за случващото се в него. Лотар си бе харесал най-адекватните, според него, източници за случващото се там. Бяха пълни с невероятни истории за разстрели, трудови лагери, зверства на тайната полиция. Четеше ги сякаш са антиутопия и умът му често изключваше, че става дума за държава, намираща се на няколко часа със самолет от него. Другото важно нещо, което отнемаше голяма част от времето му бе подготовката за изпитанията на бойните машини, които щяха да се състоят съвсем скоро. Поканите вече бяха изпратени и се чакаше потвърждение от всички страни.
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 31 март 2022, 00:10

27.
Гарфийлд от няколко дни бе в съзнание и разбираше какво се случва около него. Не можеше да говори от слабост, а дузината съпътстващи заболявания, превърнаха покосеното от инсулта тяло в затвор. Единственият начин за общуване с него бе чрез задаване на въпроси, на които старият социалист отговаряше с мигане. Лекарите всячески подчертаваха, че трябва да бъде оставен на спокойствие и да не бъде занимаван с работа, дори и най-малката емоция може да го убие. Социалистът искаше да бъде в течение на всичко и да продължи да контролира събитията. Муляр успешно балансираше управлението на партията и почти неотлъчното бдение над Гарфийлд. Беше оборудвала походно легло в стаята и я напускаше само, когато имаше партийна работа или излизаше по нужда.
Стратегията й за паразитизъм не повдигна рейтинга на социалистите, но позволи връщането му на нивата отпреди появата на оптимизаторите. Завидно постижение в среда силно враждебна за всички политици и чиновници. Постоянно даваше насоки на съпартийците си, следеше внимателно динамиката на процесите и се съобразяваше с тях. Идеята за използването на политическия и административен ресурс на партията в платформата даваше своите плодове. Десетина много активни социалисти бяха в топ 100 на хората с най-висок обществен рейтинг, което на теория им гарантираше влизане в следващия парламент.
Извън оптимизаторската платформа, Муляр по метода „проба-грешка“, се опитваше да открие правилната стратегия поне за запазване на позициите на социалистите. Следеше действията на центристите и се стараеше да прави обратното. Забрани на отдавна познатите социалисти да ходят в телевизионните студиа, а даде път на неизвестните. След своеобразен кастинг, маскиран като срещи за кампанията, бе ги разделила в три групи. „Сериозни“, хора със солиден външен вид, говорещи що-годе добре. „Лаладжии“, по-фриволни, шарени, чупещи шаблона за това как трябва да изглежда един политик. В третата група бяха циркаджиите, избрани с идеята, че „лоша реклама няма“. Целта им бе да ходят в предавания, заедно с представители на другите партии, да се карат, и унижават опонентите си. Засега социологията не бе дала сигурен отговор дали стратегията е правилна, но коментаторите отбелязваха „подмладяването на левицата“ и новия облик, който Гарфийлд й е придал.
Самият формален лидер държеше да не пропуска предаване с участие на съпартиец и бе категорично против това, което виждаше. След втория разговор с ново лице, който гледа, отново се оказа в интензивното и както се изрази дежурният лекар „За кутрето го извлачихме от оня свят“. Муляр се видя принудена да импровизира, затова пробва да пусне старо участие на един от доайените на партията. Въпреки, че в няколко момента разговорът бе на отдавна забравени теми, получи одобрението на Гарфийлд, дадено с едно мигване. Обстоятелството, че лекарите взеха телевизора от стаята, много помагаше на Муляр, която пускаше записите на компютъра си. Така, старият социалист съвсем бе изолиран от случващото се извън болничната стая.
Надявайки се, че поддържа външния облик на партията достатъчно добре, Муляр полагаше не по-малки усилия за укрепването на вътрешните си позиции. Приближаваше до себе си шефовете на всички младежки организации, стараеше се да обръща внимание на районните отделения на партията. Това й бе лесно, тъй като прекрасно знаеше какви са отношенията между силните хора в структурите. Ако не бе чувала за някого, значи той нямаше значение. Оказваше негласна подкрепа на всички, които имаха нужда, като в същото време готвеше заместниците им. Бе втълпила на старите кримки, че тяхната организационна роля е много важна. Те с радост се подведоха по ласкателствата и намеците, че редът им на върха е близо, и се втурнаха да организират срещи с избирателите и да уреждат дарения. Заела ги с това, Муляр ги неутрализира и изтощи. Много внимателно се стараеше да излезе от сянката на Гарфийлд и все по-рядко използваше името му. Огромен плюс за нея бе фактът, че не се чувстваше ограничена от времето. Дори и да й се наложеше на момента да атакува върха в партията, шансовете й бяха огромни. Това, че Гарфийлд е все още жив й позволяваше спокойно да направи последните приготовления.
Дребни неприятности й доставяха Никълс и Омайниченко. Налагаше й се ежедневно да докладва какво е състоянието на шефа й, както и да се обяснява за действията си. Парадоксално, най-много разпитваше Омайниченко. Преди уравновесеният и хитър като лисица политик, явно започваше да се изнервя, и с всеки изминал ден това ставаше по-видимо. Муляр полагаше огромни усилия на волята, за да не избухне и не му обясни, че планът й е да вземе не само социалистическата партия, а и властта, като специално за него щеше да избере килията с най-силно течение.
Никълс се държеше спокойно, задаваше малко уточняващи въпроси и понякога се допитваше до мнението на Муляр. Правеше го, когато заместникът му не бе наоколо. От една страна младата социалистка се ласкаеше, от друга се плашеше. Бе чувала много истории за това колко брутален може да бъде премиерът, стига да поиска. Хладнокръвието му със сигурност се дължеше на нещо, което е намислил. Можеше да е опит да приспи вниманието й. Тя изкъсо следеше процесите в партията на центристите, но не забелязваше нищо извънредно. Точно обратното, по всичко личеше, че не променят нищо. Ограничена от почти неотлъчното си присъствие до Гарфийлд, решението й бе, че няма да се безпокои и каквото да стане, то със сигурност социалистите ще останат в нейни ръце.

Центристите, въпреки абсолютното спокойствие и липса на явни признаци за действия, работеха усърдно. Спазвайки абсолютна конспирация, Никълс и Омайниченко лично се бяха заели с главното си оръжие за предстоящите избори. Организираха неочаквани и спешни срещи със собственици на фирми, предприятия и производства. Оказваха огромен натиск върху тях, както и на целия подконтролен чиновнически апарат на Преславия. Целта им бе да си осигурят максималния възможен обем корпоративен и административен вот. В това число влизаха всички, получили обществени поръчки с тяхна помощ. Огромната армия от обслужващ персонал на държавните институции – училищата, болниците, транспорта, инфраструктурата, полицията, армията и всички останали. По техни сметки, при ниска избирателна активност, щяха да останат първа политическа сила само с този ресурс. Постигнали това, съставянето на правителство щеше да е въпрос на техника.
В ход бяха пуснати двата най-силни инструмента – моркова, във вид на обещания, и тоягата под формата на заплахи. За последното не им се налагаше да действат грубо, достатъчно бе споменаването на оптимизаторите. Имената на Давидов, Крумов, Шмит и Вирту всяваха откровен страх у структурите, обвързани с държавната хранилка. Милионите, свикнали с удобния начин на живот, граден с много усилия и труд в договорките с властта, виждаха заплаха в оптимизаторството. Налудничав, страшен, неясен социален експеримент, с неизвестен и най-вероятно лош край. Центристите се възползваха от страховете и ги подклаждаха така, че да проникнат във всеки слой на обществото. Посланието им беше също толкова просто като оптимизаторското „Всички ще променим Преславия“ – „Помислете, преди да пипате“. Никълс и Омайниченко бяха напът да постигнат победа. Без да променят медийното присъствие на центристите, показвайки добрата стара стабилност, чрез негласните си действия, ставаха безалтернативни за част от обществото.
Нервността на Омайниченко прогресивно нарастваше. След завръщането си от Вулчурия, Никълс се държеше като хладнокръвен пресметлив хищник. Даже фиаското с Лотар не успя да го разклати. Заместникът прекрасно осъзнаваше, че най-вероятно е в списъка за унищожение и единственият въпрос бе под кой номер. От началото на съвместната им работа, а малко по-късно и приятелство, Омайниченко не се бе оказвал в такава ситуация. За сметка на това прекрасно знаеше какво се случва с хората, които попаднат в черния списък на Никълс. Нямаше значение какви са, нито какви са отношенията им с премиера, просто бяха унищожавани. Не бе важно и дали има ясна причина да се окажат в немилост, нито дали има с какво да бъдат засегнати.
Случаят със съдия Петрунков бе показателен. Човекът имаше нещастието да е неподкупен и на него да се падне честта да гледа дело за корупция. Обвиняемият бе някакъв далечен роднина на Никълс. Въпреки, че го бе виждал веднъж-два пъти, премиерът реши, че е въпрос на чест да го измъкне. След като всички опити за контакт със съдията чрез парламентьори срещнаха яростен отпор, последва втората офанзива – събиране на компромати. Петрунков се оказа най-скучният човек на планетата. Даже купуваше специални по-скъпи торби за изпражненията на кучето си, вместо да се запасява с пликчета от щандовете със зеленчуци в супермаркетите. Роднините му също не бяха забелязани в издънки. На фона на абсолютния провал и вътрешната информация от съда, че корупционерът ще бъде осъден, Никълс реши лично да отиде при Петрунков. Омайниченко така и не разбра какво се е случило на срещата, но премиерът даде указание на Волф да „размаже кирливото копеле“. Три дни по-късно съдията прегази човек, убивайки го на място и до ден днешен лежеше в затвора, със сигурност раздиран от съвестта си. След години Омайниченко попита Волф какво се е случило с Петрунков. Отговорът бе лаконичен: Постановка.
Оказал се за пръв път под дамоклевия меч на Никълс, Омайниченко не знаеше какво да прави. Не можеше, а и не искаше да се натяга. Премиерът веднага щеше да се усети и да реши, че информационното затъмнение по време на разходката не е еднократно явление. Така със сигурност щеше да дръпне заместника си на челно място в списъка. Да продължава да се държи както преди също не можеше. Нямаше точно обяснение защо, нещо го човъркаше отвътре и не му даваше мира. Постоянно го караше да мисли какво да направи, за да се почувства по-спокоен. След анализ, достигна до извода, че Никълс много успешно му е вкоренил чувство за вина. Допълнено с ясното осъзнаване, че вече е в черния списък, то предизвикваше ужасяващото му емоционално състояние.
Въпреки това, Омайниченко се стараеше да бъде максимално активен и постоянно ходеше по срещи и демонстрираше целеустремеността на властта. Всяваше страх, твърдо заявяваше какво се иска и как да се постигне. Огромен проблем бе медийният шум около оптимизаторите. Реалната им активност и покритие бяха много малки на фона на цяла Преславия, но инерцията, интересът към тях бяха зашеметяващи. Миниатюрните им резултати се разлитаха бързо навсякъде. Две боядисани пейки създаваха по-голямо чувство за общност, отколкото откриването на ново болнично крило.
Докато искрено се учудваше на парадоксалната ситуация и се колебаеше дали да заключи, че народът е напълно полудял, или Давидов и компания са гении или късметлии, Омайниченко не пропусна и друго интересно нещо. Соцнет всячески се стараеше да блокира съдържание, свързано с оптимизаторите. Случваше се внимателно, без да бъде обявено официално, но бе очевиден факт. Политикът не можеше даже да обясни как, но постовете изчезваха бързо от лентата, никога не се появяваха в „препоръчани“. Алгоритъмът на социалната мрежа сякаш ги криеше. Освен това до Омайниченко се донасяха слухове, че Ред има проблем с рекламодателите си. Започнали да му държат сметка защо обявите им не излизат в материали на оптимизаторите. Политикът не знаеше как се развива тази история, но бе наясно, че Ред и Вирту са в открита война.
Единствените моменти на разпускане, които съзнанието на Омайниченко му позволяваше, бяха оргиите и сутрешното кафе със съпругата му.
Никълс, от своя страна, се чувстваше доста по-добре от Омайниченко. Не можеше да се отрече, че нервността на заместника му го караше да бъде спокоен. Затова я подклаждаше с малки но достатъчно видими знаци. Не му доставяше удоволствие, тъй като след размисъл достигна до извода, че вторият центрист е бил прав по време на пътуването във Вулчурия. Въпреки това, доверието му бе накърнено и Омайниченко трябваше да плати за това. Същото се отнасяше и за Лотар.
Заради издънката във Вулчурия, той се посвети на това да създаде независими канали за информация и можеше да се каже, че премиерът стана един от най-знаещите хора в Преславия. Две социологически агенции му даваха резултати от проучвания, направени само за неговите очи. Един от аналитичните центрове в периферията на центристите пък го снабдяваше с анализи, които Никълс комбинираше с информацията, която получава от Волф, Омайниченко, Тенет и Матеус. Резултатът от това бе, че можеше да предвиди развитието на събитията в близките седмици, без да включва в това неочаквани ситуации. Ако такива все пак се случеха, щеше да използва страха, който вся в Омайниченко и Лотар, за да ги употреби максимално ефективно.
Общата картинка изглеждаше доста обнадеждаващо. След като центристите започнаха активните действия в сянка, прогнозите бяха, че месец преди изборите ще са в добра кондиция и ще понесат загуба от няколко депутатски мандата. Второто място щеше да бъде отново за социалистите, а трети щяха да са оптимизаторите. Всичко това в случай, че нищо не се промени. Премиерът прекрасно осъзнаваше, че това е невъзможно и единственият начин да контролира процесите е ако той ги предизвика. В това отношение нямаше как да не се съгласи с Иденуар.
Един от плановете му бе да дочака смъртта на Гарфийлд, която се надяваше, че ще настъпи преди изборите. Искаше Муляр да води социалистите на вота. Тогава щеше да активира второто си ядро там, което отглеждаше вече няколко години. Ставаше дума за лидерите на младежките партийни организации. Приближавайки ги към себе си Муляр работеше за собственото си заробване. Харесваше му как младата жена всячески се опитва да балансира между интересите си и всичко, което я ограничава. Правеше го добре, талантливо, но й липсваше опит. Напъните й да осъвремени партията и да влее нова кръв, също му допадаха, защото работеха в негова полза. Паразитирането от оптимизаторите пък, откъсваше социалистите от страхуващия се електорат. След изборите, партията щеше да бъде разтресена от толкова тежка вътрешна война, че щеше да стане лесна плячка.
Ако бе разказал за второто ядро и плана си на Омайниченко, най-вероятно заместникът му щеше искрено да се учуди, даже обиди, че не е знаел по-рано. След което дошъл на себе си, щеше да зададе въпроса: „Какво те кара да мислиш, че разочарованите социалисти ще отидат при нас, а не при оптимизаторите?“ Никълс имаше отговор на този въпрос: Битката сега е между страха от това хората да изгубят стабилността и това да спечелят нещо, което още не разбират напълно. Ние сме на страната на страха.

Оптимизаторите също не дремеха. Постепенно всички, освен Тенет, започваха да усещат трудността на задачата, поставена пред тях. Първоначалният ентусиазъм и прилив на сили, които бяха подхранвани от енергията на обществото, успеха на платформата и разходката, отслабваха. Вече започваха да усещат отпора, който им оказваше статуквото. Започваха да стават все по-замислени и озадачени. Детето им вече бе родено, настъпи моментът да го научат да ходи.
Единствено Тенет имаше ясна представа какво ги чака още от самото начало, затова и изглеждаше най-спокоен и дори развеселен. Това се дължеше на факта, че плетената с десетилетия мрежа най-после можеше да се използва за нещо сериозно. Разузнавачът изпитваше много специфично чувство. Можеше да се сравни с изобретател, който вижда как самолетът му вече е абсолютно готов и излиза на пистата за първия си полет с пътници на борда. Или баща, чийто син току що е заел висок и отговорен пост. Беше щастлив, че е успял да го докара до тук. Следваше да види дали усилията му са били ползотворни и ще дадат нужния резултат. Отделните части на машината до този момент работеха самостоятелно, а сега щяха да се съединят в един огромен административен мастодонт. Най-вероятно първоначално щеше да има търкания, но в крайна сметка големът щеше да проходи. Трепетно очакване бе обзело разузнавача.
В същото време, трябваше да се държи така, че да не предизвика подозрение у никого. Затова се стараеше да дава точна информация на Волф, Никълс и Омайниченко. Използваше стар трик, с който баламосваше всички, с които общуваше. Заливаше ги с всякакви подробности, безсмислени глупости, създавайки илюзията, че казва всичко, което знае. Зад вдигнатата пушилка премълчаваше най-важните и съществени неща. Така караше хората да разсъждават над незначителни неща и скриваше основата. Получаваше му се изключително добре, тъй като по своите канали навременно научаваше заръките на най-горния ешелон на властта. Бе наясно с това, че Никълс гради няколко паралелни кръга, за да се информира и получава анализи. Знаеше и за активността на центристите.
Облекчение в работата му настъпи, когато оптимизаторите излязоха на бял свят. Вече не му се налагаше да кара по двайсет „черни“ телефона в колата си и да ги раздава след всяка среща. Не трябваше да прикрива никого, нито да лъже за действията и срещите им.
Давидов заедно с Вирту и Шмит постепенно поемаха управлението на процесите в оптимизаторското движение в ръчен режим. Психиатърът обикаляше страната с трима адвокати, дадени му от Шмит, с които се срещаше с хората. Разясняваше оптимизацията, изслушваше предложения и идеи. Адвокатите пък даваха консултации за работа с институциите, как да им се оказва натиск, какви са правата и задълженията на гражданите. Кампанийната обиколка имаше безспорен успех. За първи път след среща с кандидат за някакъв пост, избирателите си тръгваха доволни не само, защото са си общували с известен човек. Сега научаваха повече за мястото си в държавната машина. Това знание ги караше да се чувстват по-силни и подготвени.
Вирту се бе съсредоточил върху две неща – решение на проблемите, които създаваше Соцнет и събиране на дарения. Във второто Шмит му помагаше изключително много. Харизматична и много популярна, блондинката успяваше да събира големи суми от познатите й бизнесмени. Специфичният чар на Вирту не му помагаше особено, за сметка на това умението да преговаря компенсираше достатъчно.
Към този момент ситуацията със Соцнет изглеждаше патова и трябваше да се измисли кардинално решение за нея. Нямаше вариант, в който Ред да се сдобри с Вирту. Самият консултант не го искаше, защото изпитваше раздразнение от малкия. Милиардерът газеше грубо и безцеремонно конкуренцията си, използвайки огромното влияние в интернет и безграничния си финансов потенциал. Вирту неведнъж бе действал със сходни инструменти, но доста по-рафинирано, стараейки се да запази човешкото в отношенията с жертвите си. Не се имаше за касапин, а за човек, който кара другите да се съобразяват с интересите му. След като Ред бе видял саркастичната страна на Вирту, бе време да разбере и черната.

- Да-а-а – въздъхна диктаторът, гледайки екрана. – Тогава осъзнах в какво съм се забъркал. Най-много ме стресна един възрастен човек, който ме срещна в супера. Поздрави ме, стисна ми ръката и ми пожела успех. Гледаше ме с такова… Обожание, сигурно е най-правилната дума. С надежда. Сякаш бе убеден, че ще оправя лично неговия живот.
Петър го гледаше преценяващо:
- Колкото и да ми е неприятно да го кажа, признавам, че се опита.
Диктаторът се усмихна:
- Щом сега ти е неприятно… - усмивката му се изкриви. – Какво ти казват хората, които са убили, изоставили или предали близките си?
Петър учудено повдигна вежди, но отговори:
- Съжаляват, оправдават се. Имаше двама – трима, които твърдяха, че е трябвало да постъпят така.
- Знаеш ли какво са мислили, докато са го правили? - Петър кимна. – Нали няма да ме караш да се обяснявам?
- Няма. В крайна сметка ти ще решиш какво да правиш със себе си.
Диктаторът нервно стисна устни, и ги повдигна нагоре, изпъчвайки брадичката си.
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 07 април 2022, 00:04

28.
С първото кафе Васил бе седнал пред компютъра и разглеждаше статистиката на сайта на оптимизаторите. Интересуваше го не броят на посещенията, нито колко са новите кампании. Гледаше какви цели си поставят хората. Все още преобладаваха инициативи тип „да оправим градинката пред блока“, „да спасим дърветата на нашата улица“ или „имаме нужда от легнал полицай“. Но вече се виждаха и по-сериозни начинания – строежи на общински многоетажни паркинги, построяване или разширяване на детски градини, въвеждане на видеонаблюдение на рискови места в кварталите. Неща, за които отговаряха районните кметства и управи.
Най-интересни бяха общонационалните кампании. Обществото искаше по-добър контрол над качеството на хранителните продукти, нов устав за поведение на органите на реда, който да е ясно обяснен, както и по-добра и разбираема работа на държавните служби. Впечатление правеше, че абсолютно всеки опит за използване на оптимизаторската платформа за откровено политически цели се проваляше. Кампаниите, свързани уволняване на дадени държавни служители, промени в закони и други подобни просто получаваха малко гласове. Коментарите под тях също бяха красноречиви и можеха да се сведат до простичкото: „Нека първо оправим нещата, които ни дразнят всеки ден“. Силната модерация минимизираше присъствието на тролове, а самите кампании стояха на сайта, заради уговорката нито една инициатива да не бъде трита от него.
От една страна Васил бе искрено учуден от обществените нагласи. Като човек, до голяма степен живеещ в информационния поток, смяташе, че големите неща – промени в Наказателния кодекс, смяна на министри, поправки в Конституцията, са интересни и нужни на обществото. Оказа се, че не е точно така. То искаше дребните дразнители в ежедневието му да изчезнат. Желаеше да може да комуникира с държавата на ясен и разбираем език. Да знае правата и задълженията си. Това показваше огромната разлика в търсенията на хората и това, което им даваха политиците. От друга страна, обществото не се подвеждаше по политиканстване или желание за мъст, които някои се опитваха да внушат в платформата. Беше му дадена възможност да каже какво иска и то го правеше целенасочено, без да се разсейва с други неща, които му се струваха незначителни в този момент.
Гледайки различните кампании и броя гласове, които са събрали, Васил достигна до извода, че оптимизаторите вървят на прав път. Имаше много добри идеи, но с малко гласове, защото бяха строго профилирани. Например юрист бе описал подробно какви промени би било да се направят в досъдебното производство, земеделец много обосновано бе поискал по-високи дотации за поливните системи, а шофьор на камион бе предложил корекция на правилата за работа. Това не бяха теми, за които цялото общество мислеше, но без да го разбира, зависеше от тях. Всички бяха изпълними от правилните управленци – издигнали се в професията си, и слабо зависими от политически дрязги. Оптимизатори.
Въз основа на направените изводи, професорът достигна до заключението, че е нужно още нещо. Не можеше да го формулира, но пропастта между това, което искаше обществото и това, което трябваше да се направи изглеждаше огромна и страшна. За да се построи общинският паркинг, оптимизаторите трябваше да променят държавната машина. Незнайно защо тази мисъл стресна професора. И преди бе наясно с това, но сега виждаше истинските очертания на проблема. Досега бюрокрацията бе полагала огромни усилия да бъде неразбрана. Използвайки това, правеше каквото си поиска. Нужно бе да стане възможно най-прозрачна и обществото да разбере как работи. Така чиновниците щяха да бъдат лишени от възможността да шикалкавят, да искат подкупи и да загърбват обществения интерес. Професорът запали цигара и се замисли.

Омайниченко пътуваше на задната седалка на служебната си лимузина, не се бе качвал в купето след като Никълс го кара. Размишляваше над срещата с лирийския посланик, която му предстоеше. И той, като Иларт Лотар не харесваше лирийците, но най-вече заради тяхното снобско отношение към другите. Въобразяваха си, че щом имат най-съвършената бюрократична машина, са постигнали върха на всичко, сякаш са превъртели историята. За жалост, всички им играеха по свирката и ги възприемаха като еталон или поне така се държаха. Не бе ясно дали високомерието е обосновано, или лирийците успешно бяха насадили това мнение у другите. Факт бе, че точно в столицата им – Лизитея, бе подписан последният мирен договор, в който всички страни даваха обещание никога повече да не воюват. Но бе и факт, че лирийците имаха исторически късмет тогавашният им лидер да бъде наистина мъдър. Тогава успя да изиграе ролята на арбитър. Сегашните бюрократични издънки нямаха нищо общо с него. Това не им пречеше да се държат така, сякаш са световни съдии. За съжаление, всички централи на международни институции бяха в малкото лирийско градче Ананке, което им даваше възможност да се пазарят. Само веднъж бяха посмели да употребят възможността да изгонят някого от Съвета и това бе Хучу - диктаторът на Шипонщад. След няколкогодишни преговори допуснаха представители на страната, но вождът все още бе персона нон грата.
Омайниченко мразеше срещите с Войнич, защото се случваха единствено и само, когато нещо не бе наред. Сега явно мазникът бе решил, че трябва да налее ум и разум в главите на центристите. Правеше го чрез втория човек в партията, защото първият недвусмислено му бе показал, че го мрази в чисто човешки план. Фразата: „Невероятно е как земя като Лирия е родила самовлюбен червей като вас“, казана от Никълс, докато закичва ревера на Войнич с орден за приятелство с Преславия, накара посланика да заподозре нещо нередно в отношението на премиера. Не се бяха виждали от поне мандат и половина. Честта да слуша поучителните тиради на лириеца се бе паднала на Омайниченко.
От неприятните мисли го извади отварянето на вратата на лимузината. Бяха се озовали под навеса на централния вход на посолството, а един от охранителите поздрави Омайниченко:
- Здравейте, негово превъзходителство ви очаква.
Центристът го погледна отдолу нагоре, едва-едва му се усмихна, слезе от колата и забърза към сградата. Във фоайето бе посрещнат от симпатична брюнетка, която го поздрави със същите думи и с жест го насочи към една от вратите. Библиотеката. По два канала Омайниченко знаеше защо Войнич обича стази стая. Първият бе личен опит – посланикът обожаваше да цитира различни лирийски мислители и за целта правеше спектакъл. Първо замислено млъкваше и оглеждаше книгите на рафтовете, в един момент очите му светваха и казваше: „Виждам сборник съчинения на Джейми, една от класическите му мисли…“, и следваше някаква сентенция. Вторият канал бе Волф, който го бе предупредил да не сяда на огромния диван в стил Честръфийлд. Войнич обичал да ляга по корем на подлакътниците, докато се забавлява с охраната си. Сигурно по време на игра с някой по-скучен бодигард има време да разглежда библиотеката.
- Здравейте, господин Омайниченко! Толкова се радвам да ви видя! – широко усмихнат Войнич протегна ръка.
Центристът извади възможно най-фалшивата усмивка, която можа, като се постара лицемерието да струи от всеки мускул на лицето му.
- Чест е да видя най-дълго задържалия се посланик в Преславия! – отговори Омайниченко.
- Знаете, хубавите и перспективни постове не се дават лесно – още по-лицемерно отговори Войнич и добави. – Единственото по-високо място от това е министерското.
Усмивката на Омайниченко се изпъна толкова, че центристът усети болка:
- С човек като вас, ваше превъзходителство, дипломацията на Лирия никога няма да падне на четири крака.
Ред бе на Войнич да усети болката на усмивката си:
- Изправянето, господин Омайниченко, изправянето е най-голямата сила. Заповядайте на дивана!
Омайниченко проследи жеста на посланика, към дивана и преглътна:
- Благодаря, имам болки в кръста, ще седна в креслото.
Войнич разбиращо кимна и се настани на дивана, като подпря цялата си ръка на подлакътника и деликатно го потупа.
- Поканих ви, за да поговорим за подхода към оптимизаторите и действията ви по време на разходката. – Омайниченко направи преиграно възмутена физиономия, на което посланикът реагира мигновено. – Чисто неформален разговор, в никакъв случай не искаме да се месим във вътрешните ви работи. Но бихме искали да знаем какво смятате да правите. Все пак сме цивилизовани хора, а предвидимостта е наша благодетел.
„Да си шибаняк е твоята благодетел“, помисли Омайниченко. От устата му фразата прозвуча така:
- Ще следваме демократичните принципи и можете да сте сигурен, че няма да направим нещо непредвидимо. Даже, ще ви споделя, тъй като е неформален разговор…
Центристът даде всичко от себе си, за да успокои Войнич и в същото време да не каже нищо конкретно. Думите се лееха от устата му, а посланикът разбиращо кимаше, периодично правеше уточнения. Двамата създаваха илюзия за ползотворен диалог един пред друг. Отстрани изглеждаха като две баби, които говорят за това колко са добри внуците им, но в същото време едва прикриват досадата си.
- Разбирам, господин Омайниченко, радвам се, че ме просветлихте за намеренията си – усмихна се Войнич, когато му писна да слуша центриста.
- Както винаги, ваше превъзходителство, разговорите с вас са истинско удоволствие – усмихна се в отговор Омайниченко, а мисълта му бе „Двайсет минути се мъча пред теб, шибано време беше!“.
- Как ви се стори вечерята при Краля? – попита Войнич, оголвайки белите си зъби.
- Е, в интерес на истината, мога да кажа, че Иденуар постъпва смело, доколко прозорливо е друга тема на разговор.
- Така е, - замислено потвърди Войнич, гледайки библиотеката. – Знаете ли, оттук виждам книгата на Кузма Вартоломеевич. Доста специфично четиво, един от персонажите му разсъждава за управленците.
- А другият се подиграва на разсъжденията му – усмихна се Омайниченко.
Войнич погледна центриста със сериозно изражение:
- Така е. Какво се случва, когато политици се мислят за управленци?
Омайниченко погледна неразбиращо посланика, който му се усмихна в отговор:
- Ясно, господин Омайниченко, благодаря за срещата. За жалост ме очакват и други среща. Денят ми… - Войнич се замисли, погледна подлакатника и го потупа деликатно – ще бъде изпълнен.
Центристът учудено повдигна вежди от резкия обрат на разговора, но побърза да се изправи. Двамата се ръкуваха и Омайниченко излезе. Когато вратата се затвори, посланикът извади телефона си и написа съобщение със следното съдържание: „Омайниченко нищо не знае. Или Никълс се колебае, или скоро ще се отърве от него.“

Състоянието на Гарфийлд бе стабилно и лекарите даваха много плахи, но добри прогнози за живота му. Муляр вече толкова бе свикнала с бита в болничната стая, че се чувстваше почти като у дома си. Сутрин ставаше в 7:30, къпеше се и хранеше стария социалист. До девет му четеше новините, а след това излизаше по партийни срещи. Тъй като Гарфийлд отказваше да яде от чужди ръце, й се налагаше да идва на обяд, за да го нахрани, след което отново тръгваше по задачи и така до вечерта, когато вечеряха. Тогава му пускаше някое старо предаване, изчакваше го да заспи и отново излизаше.
Всяко нейно движение бе свързано с подготовката за смъртта на Гарфийлд. Основна роля в нея бе отредена на Сара Изабела – новата звезда на Социалистическата партия, ръководителят на организацията в централния бизнес квартал Александрия. Тъй като районът бе изключително важен и в същото време специфичен, двете дами трябваше да подходят внимателно към развитието на организацията в него. След дълги обсъждания изработиха стратегия, която много бързо започна да дава плодове. Същността й бе проста – с центристите е свършено, оптимизаторите са неясни, затова единствената приемлива алтернатива са социалистите. Разговорите по привличането на собствениците на бизнеси в квартала се развиваха на два етапа. Първият бе среща с Изабела, която по неведом начин успяваше да им влезе под кожите. На второто виждане вече идваше Муляр, която успяваше да довърши започнатото и да осигури дарения, подкрепа и други благинки за партията.
Цялостният ръст, който докара тази тактика на социалистите накара Муляр да се замисли по-сериозно върху бъдещето на Изабела. Блондинката се оказа изключително полезна, разбрана и съобразителна. Не по-малко важно от способността й да развива партията, бе умението да не предизвиква завистта на останалите. Най-заплашен от активността и тесните й връзки с Муляр бе партийният шеф на Кръглата столица, Чичо Петко. Тук заместничката на Гарфийлд се постара. Първо, че му обеща своето място, при следващото раздаване на картите. Второ – натовари Изабела с мисията да обиколи младежките организации в цяла Преславия.
Планът на Муляр бе витиеват и затова правдоподобен. След смъртта на Гарфийлд, щеше да заеме мястото му без да се свиква извънреден пленум на партията. Причината – предстоящите парламентарни избори. Заради тях бе недопустимо наяве да излизат вътрешните борби на социалистите. Това решение неизбежно щеше да предизвика дискусии и обвинения в опит за преврат. Тук щяха да се намесят младежките организации, които под предлог, че не могат да допуснат вътрешнопартийна диктатура, щяха да поискат конгрес. На фона на медийния шум, миньончето щеше да смени чичо Петко с Изабела. В светлината на партийните промени и дрязги, Муляр, като демократичен лидер, щеше да свика конгреса и предложи кандидатурата си. Срещу нея щеше да излезе Изабела и да остане втора, след което Муляр щеше да я назначи за свой заместник.
На пръв поглед планът изглеждаше абсурден, изпълнен с вероятности и прекалено много неща, които можеха да се объркат. Но Муляр разполагаше със скрито оръжие. Списък с имената на хората, които щяха да заемат ръководните постове на местните партийни организации. Лично ги бе подбрала, лично щеше да им даде сигнал за действие. Тя бе единственият човек, който имаше цялата картинка. Изабела нямаше ни най-малка представа за предстоящите събития, още по-малко се досещаше каква ще е ролята й в тях. На този етап изпълняваше функцията на вестоносец. Муляр прекрасно осъзнаваше сентенцията „Кадрите решават всичко“, но към нея бе добавила и другата крилата фраза за винтчетата. Ако имаше времето да се погледне отстрани, миньончето щеше да се сравни с процесор на огромна машина, която подготвяше за действие.
Най-пипкавото и сложно нещо за Муляр бе да направи така, че в краткия момент, в който властта в партията не е в нейни ръце, да не бъде предадена. Предполагаше, че подобно нещо е възможно единствено и само, ако някой от хората, на които се е доверила се самозабрави. Естествено, най-рисковата фигура в колодата бе Сара Изабела. Затова миньончето се стараеше да я държи близо до себе си и да разчита всеки неин жест и действие. Между двете, освен активната партийна работа, още от първата им среща, се бе появила симпатия, която постепенно прерастваше в приятелство.
Седяха на терасата на ресторант, от който се откриваше прекрасна гледка към Стария квартал. След като бяха обсъдили последните срещи с двама от най-големите рентиери в Кръглата столица, пиеха бяло вино и говореха на общи теми.
- Не знам откъде намираш сили за всичко това – въздъхна Сара.
- За кое? – усмихна се Муляр и отпи от виното.
- Грижиш се за Гарфийлд, успяваш да готвиш партията за изборите, че и се срещаш с хора.
- Ти правиш същото, като изключим Гарфийлд.
- Да, и ми идва много. Понякога лежа в леглото, гледам тавана и се чудя какво става.
Муляр се намръщи, въпреки прекрасните отношения с Изабела, не знаеше нищо за семейството й.
- Извинявай за въпроса… - миньончето се замисли как да формулира питането, без да обиди съпартийката си. – Как се отнасят към работата ти вкъщи?
- С разбиране – усмихна се с лека доза горчивина Сара. – Мъжът ми много ме подкрепя, но децата ми липсват. Но не знам колко ще издържа.
- Разбирам – с доза съчувствие каза Муляр. – Политиката е ужасно самотно занимание. Дано в твоя случай не се окаже така.
- И какво ти помага? – сериозно се поинтересува Сара.
Миньончето се замисли, отпивайки от виното. Отдавна бе осъзнала, че кариерата и жаждата за власт са водещи в живота й. Когато разбра, че привлича Гарфийлд, изхвърли всички мъже и легна под него, с едничката цел някой ден да го наследи. Не съжаляваше за избора си, просто бе такъв човек и не се срамуваше от това.
- В началото се терзаех, но сега нямам време да съжалявам, че съм сама.
- Тоест кариерата те спасява от депресия? – уточни Сара.
- Желанието да направя света по-добро място – усмихна се Муляр. Не искаше да изглежда като кариеристка, затова се направи на идеалистка.
Сара се обърна, загледа в панорамата на Кръглата Столица, отпи от виното:
- Как ли ще изглежда след 50 години?
Муляр проследи погледа й:
- Ако зависи от нас, по най-добрия начин!
Двете се обърнаха една към друга и се усмихнаха съзаклятнически. Чу се деликатен звън на удрящи се чаши.
Mutafchiev
 
Мнения: 109
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 14 април 2022, 00:08

29.
Никълс внимателно следеше развитието на събитията и усещаше, как оптимизаторите губят инициативата. Народът свикваше с боядисването на пейки и засаждането на цветя в междублоковите пространства. Силата на кампаниите постепенно спадаше и нямаше толкова силен отзвук срещу властта. Големите начинания се удряха в айсберга на бюрократичната машина. Тя имаше уникалното умение като гъба да попива всичко и да го скрива в дълбините си. Премиерът не можеше да прецени още колко време ще издържи да го прави, но бе сигурен, че ще изкара до изборите.
Забавянето на инерцията от мощния първоначален тласък, комбинирано с напъна на центристите да всеят страх и укрепят връзките си по места, успокояваха Никълс. Оставаше само да измисли как да вземе инициативата в свои ръце.
Огромният и разнороден поток информация, който се бе погрижил да получава създаваше странно чувство у него. Сякаш решението на проблема се намираше пред очите му, само трябваше да фокусира погледа си и да го види. Информацията, обаче бе толкова разностранна, че съсредоточаването бе невъзможно. След дълги опити да отсее нужното зрънце, което в последствие да посади и отгледа, Никълс реши да си помогне. Започна да вика Волф и Тенет на отделни брифинги. Беше им заръчал да го информират за най-важните според тях неща. Като им обясняваше желанието си, се чувстваше като учителка, която се опитва да накара някое хлапе да прояви творчество в домашните си. Разузнавачите го гледаха точно така, както биха гледали такива хлапета.
Волф, може да се каже, успешно се проваляше. Установката, че трябва да докладва това, което властта иска да чуе, а не това, което се случва наистина, не можеше да напусне черепната му кутия. Винаги се стараеше да подбира информация