31.
Изгревът в Кръглата столица донесе несигурност. В шест сутринта бе обявено, че лидерът на втората по големина партия в Преславия е починал в съня си. Журналистите във всяка медия пускаха материали, описващи жизнения път на Гарфийлд. Коментаторите този път бяха поканени да обсъждат мъртвия председател и бъдещето на социалистическата партия. Политолози, социолози и всичколози обикаляха студиата, даваха интервюта по скайп или по телефона, и запълваха ефира с боботенето си. Всички до един се възхищаваха на дейността на Гарфийлд, опита му. Вайкаха се, че Преславия е изгубила изключителен политик и човек. Нищо, че допреди няколко месеца същите тези го наричаха маломощно старче, което е толкова откъснато от реалността, че е по-добре да даде властта на някой много по-млад, 70 годишен, например.
Ужасно дългите и банални тиради винаги завършваха с един въпрос: А сега накъде? Някои казваха, че е редно партията да се събере и гласува нов председател. Други обясняваха сложната политическа ситуация и не бяха особено убедени, че това е верният път. Някои предположиха, че Муляр ще заеме поста като временно изпълняващ длъжността, а след изборите ще проведе конгрес. Към 9 сутринта от пресцентъра на социалистическата партия обявиха, че в 11 ще дадат пресконференция.
Цяла сутрин телефонът на Муляр звънеше. Не вдигна на никого, даже на Никълс. Чувстваше се странно. Развълнувана като преди битка. Бе успяла да поспи два часа, а след като се събуди, за да избяга от страха, не включи телевизора. Изпълняваше сутрешния си ритуал методично и внимателно. Във всяко свое движение търсеше знак за това дали ще се провали или не. Не разсипа захар от лъжичката, когато правеше кафето. Не изгуби дори за миг равновесие в банята, докато се къпеше. Идеално наряза плодовете за закуска. Бързо намери нужните дрехи. Докато шеташе напред-назад из дома си не стъпи нито веднъж върху фугите на плочките. Почувства, че Вселената е на нейна страна.
Цял живот бе вървяла към този момент и ето, че дойде. Щеше сама да се изправи срещу всички и да вземе пълната власт в социалистическата партия. Точно в 10 часа служебният бус паркира пред дома й, тя спря пред него, докато страничната врата се отваряше сама. Колата бе купена за Гарфийлд и пригодена за инвалидната му количка. Миньончето се намръщи и не дочака вратата да се отвори напълно, а седна отпред. Получи съобщение от Никълс: Пикло, вдигни ми!
- Никога повече не ме взимай с тази кола – обърна се Муляр към шофьора.
Тъй като вече нямаше от какво да се крият, членовете на кръга на оптимизаторите се събираха без притеснения. Този път срещата беше в офиса на Вирту. Консултантът гледаше сутрешните блокове и всеки, който пристигаше се присъединяваше към него, получавайки чаша дъхаво кафе. Последен се появи Тенет, който единствен трябваше да спазва конспирация. Носеше анцуг и шапка с козирка, които ужасно много контрастираха с пенснето му. То бе единственото нещо, което го различаваше от второстепенен персонаж в гангстерски филм. Разузнавачът също се загледа в дискусията на коментаторите. Стана му неприятно, че се упражняват върху Гарфийлд. Двамата се мразеха в червата. Тенет го недолюбваше, защото социалистът бе упорит като магаре и доста често си изпускаше нервите, особено в последните години. Гарфийлд презираше разузнавача, защото виждаше в него олицетворение на интригантска наглост. Точно тази омраза ги сближаваше и старият социалист се бе обърнал към Тенет с молба, която завършваше с фразата: „Използвай го само ако трябва, надявам се шибаното ти мозъче да схване какво имам предвид“. В отговор разузнавачът попита „Няма ли да станеш и да ме изпратиш?“, на което получи иронична усмивка и среден пръст. Повече не се видяха. Разузнавачът бе твърдо решен да изпълни повелята на Гарфийлд, нищо, че не знаеше в какво точно се състои.
Вирту ненадейно изключи телевизора и констатира:
- Дано ми запази по-удобно място в ада. Сега по нашите въпроси – консултантът се обърна към другите. – Забелязвате, че първоначалната инерция, която набрахме се забавя. Трябва да помислим какво да правим.
- Така е, така е – започна Давидов. – Разсъждавах по темата дали да не направим още една разходка? Но ми се струва прекалено рано, струва ми се, че потенциалът ни би се изтощил.
- Съгласна съм. Трябва да се случи по-близо до изборите, сега би отишло на халос. А и със смъртта на Гарфийлд, медиите ще са вторачени в социалистите – каза Шмит.
- Което още повече ще убие инерцията ни – замислено добави Васил.
- Не е задължително. Ако измислим какво да правим, може да послужи за параван. Сега Никълс не може да се съсредоточи изцяло върху нас – обади се Тенет, на което получи въпросителни погледи от всички, освен от Вирту, който кимна. – Отдавна се опитва да превземе партията, имам достоверна информация, че Муляр е неговият човек в нея. Сега му е паднало и ако успее, със сигурност ще изкара още един мандат.
- С-сигурен ли си? – шокирано попита Давидов.
- Да – отговори Вирту.
- Това, това ни обрича. Дори и да спечелим изборите, центристите и социалистите ще направят мнозинство.
- Мамка му! – изсъска Шмит.
- Не се безпокойте толкова, има достатъчно време до изборите – успокои ги Вирту. – Знаете, че животът е странно нещо и може да се обърне само както той си знае.
Не последва отговор, но бе видно, че Шмит е бясна, а Давидов замислен. Вирту и Тенет погледнаха към Васил, който също се оглеждаше и срещна погледите им. Тримата осъзнаха, че от тях зависи бъдещето на съюза между хората, събрали се в кабинета:
- Затова нека мислим в перспектива. Следващите седмици медиите ще се занимават със социалистите. Но всичко това ще бъде процес, в който обществото ще бъде прост наблюдател и нищо повече – започна по същество професорът.
- Имаш нещо предвид? – пенснето блесна.
- Докато правих анализ на кампаниите достигнах до един извод. Обществото ни е започнало да се интересува от политика, но то е… неинформирано политизирано.
- Така, така… - поощри го Давидов.
- Има много интересни кампании, които изискват промяна в законодателството. Хората искат по-отворени държавни институции, по-ясно обяснение какви са правата им, задълженията им. По-ясно общуване с държавата. Но не разбират, че всички тези промени нямат абсолютно нищо общо с това, което им казват политиците в кампаниите си.
- Искаш да образоваш обществото? – със светнал поглед попита Шмит.
- Да. Едно е да слушаш как някой ти обяснява, че ще направи съдебна реформа, съвсем друго е да го накараш да обясни какво точно ще промени, трето е да го разбереш.
Настъпи мълчание, всички мислеха и най-сетне се обади Давидов.
- Сещате се, че обиколихме Преславия с екип юристи? Срещнахме много хора, местни адвокати, въобще, запознати с материята. Защо не организираме сбирки, на които да се водят такива лекции?
- Щабове – уточни Вирту.
Давидов го погледна и в инерцията на мисълта си, отвори уста, за да го поправи, но много бързо схвана идеята на консултанта.
- Да, да, щабове! Но на тях няма да се обсъждат партийни въпроси и планове за изборите, а ще се разяснява структурата на Преславия!
Оптимизаторите се спогледаха:
- Това може да ни засили отново – с повдигнати вежди и доза изненада в гласа констатира Шмит.
- Първоначално можем да оставим организацията на локално ниво и да помагаме, само когато имат нужда – добави Тенет.
- И да пращаме специалисти оттук, за да водят лекции там. Най-хубавото е, че докато политиците се чудят как да си подредят картите, ние ще имаме още по-голям контакт с обществото, а те ще се усетят прекалено късно – завърши Давидов.
Всички закимаха одобрително. Притеснението от развой, в който Никълс може да овладее социалистите, обаче не ги напускаше. Бяха наясно, че старите политически партии ще направят всичко, за да изхвърлят оптимизаторите от играта, но подобно обединение… От една страна бе самоубийствено, от друга жизненоважно. В тази ситуация, идеята за щабове по оптимизаторски, не беше обнадеждаваща. Беше път, при това най-добрият, за който можеха да се сетят. Оставаше да тръгнат по него.
- Стана единайсет – каза Вирту и пусна телевизора.
В 10:59 Муляр влезе в стаята, в която вече я чакаха хората от партията, които бе повикала за пресконференцията. Всички млъкнаха и застинаха в очакване. Миньончето ги огледа мълчаливо и изстреля тихо, но ясно:
- Хайде.
Закрачи към вратата, която водеше към залата за пресконференции. Когато се появи светкавиците на журналистическите фотоапарати я заслепиха. Свикнала с това, не забави ход и уверено седна на мястото си – по средата на трибуната. До нея се настаниха председателите на партийната организация на Кръглата столица, както и на втория по големина град в Преславия. Вторият ешелон бе представен от Изабела.
Муляр изчака глъчта да спре, и издържа пауза от десетина секунди пълна тишина.
- Здравейте. С прискърбие искам да изразя личните си съболезнования към всички, за които господин Гарфийлд бе близък. Въпреки разклатеното му здравословно състояние, кончината му дойде изневиделица и изненада всички ни.– Муляр сама се учуди от хладнокръвния и спокоен тон с който заговори. – Загубата му е особено тежка в контекста на сегашната политическа ситуация в Преславия. Изправени сме пред големи, невиждани до този момент предизвикателства. Дълг на партията е не само да ги посрещне, но да успее да преведе народа през несигурните времена. Господин Гарфийлд имаше план за това и той вече е пуснат в ход. Резултатите от него могат да се видят в статистиките на всяка социологическа агенция. Ние не само не губим, но печелим нови симпатизанти. Основната цел е не само победа на идните избори и изваждане на Преславия от лапите на политическите ни опоненти, които са се окопали във властта. Длъжни сме да предпазим страната от пагубни, утопични експерименти. Нужно е да сме консолидирани и силни. Въпреки огромната загуба, да запазим инерцията и няма да прахосваме енергията си в навечерието на най-важните избори за последното десетилетие. Затова аз, в ролята си на пръв заместник на господин Гарфийлд, поемам поста му и ще продължа движението на партията, указано от него. Благодаря.
Муляр натисна копчето на микрофона, за да го изключи и въздъхна тежко. В този миг светкавиците отново заблещукаха. Въздухът в залата се изпълни с въпроси на журналистите. Тя усещаше огромното напрежение, което почти физически излъчваха телата на хората, седящи до нея. Секунда по-късно вдигна поглед огледа залата и включи микрофона:
- Моля един по един.
Погледна към Изабела. Погледът на русата й съпартийка бе съсредоточен, сякаш се опитваше да прочете какво се случва в главата на Муляр. Веднага схвана, че трябва да посочва журналистите, които да задават въпроси. Обърна се и с длан сочеща тавана даде думата на дама, облечена в кожено яке:
- Благодаря, госпожице Муляр, не е ли редно да свикате извънреден конгрес за избор на председател? … Агенция „Ориндж“ – завърши дамата.
- В нормални обстоятелства – да, но сега ще оставим народа да реши дали съм достойна да водя партията или не.
- Тоест ако се провалите на изборите ще подадете оставка?
Муляр кимна.
- Проведохте ли консултации с ръководството на партията, за да стигнете до това решение? – попита мъж.
- В момента всички са заети с подготовката за изборите, в светлината на изненадващата кончина на господин Гарфийлд, всяко разсейване е пагубно. Не.
- Къде бяхте, когато научихте да смъртта му? – попита доста младо момиче.
- До него. Благодаря за въпросите.
Муляр се изправи, последвана от съпартийците си и излезе от залата.
Никълс изключи телевизора с присвити устни и погледна въпросително към Омайниченко.
- Знаеш, че никога не съм я харесвал – отговори заместникът.
- Мислиш ли, че наистина ще се опита да превземе партията?
- И после да ни закопае? – уточни въпроса Омайниченко – На това прилича. Доколкото мога да се ориентирам е доста активна с младежките организации.
- Подозирах, че ще се опита да направи преврат вътре в партията, но да не ми вдига? – замислено продължи да се чуди Никълс.
- Имаш ли идея какво ще правиш?
- Абе, че имам – имам, ама… толкова бързо и рязко да се обърне.
- И какво си намислил? – упорстваше Омайниченко.
Никълс го погледна, сякаш току що е излязъл от дълбок транс:
- Не само ще разбереш, но и ти ще го направиш – отговори премиерът. – По-късно ще ти дам списък с имена, телефонни номера, длъжностите, които заемат и постовете, които ще им обещаеш. Ще се срещнеш с всеки един от тях, ще говориш, след което ще следиш и контролираш действията им. Малката пикла няма да се отърве току така.
Омайниченко гледаше изненадано Никълс:
- Какви са тия имена?
- Лидерите на младежките организации.
- Чакай малко – заместникът се опита да нарисува в главата си картинката, която косвено Никълс му описваше. – Вербувал си лидери сред младежките организации на социалистите, за да можеш да превземеш партията отвътре в перспектива. Муляр обикаля от месец и ги опрашва, явно със същата идея, и сега ще се опиташ да овладееш партията през тях?
- Тя вършеше моята… така де, твоята работа. Каквото и да им е обещала, ще е по-малко от това, което можем да им дадем ние.
- Че какво можем да им дадем?
- Истинска власт – отговори Никълс.
- Искаш да вкараш предатели във властта? Коалиция с тях ли си намислил? – в гласа на Омайниченко звучаха отрицание и учудване.
- Знаеш какво се случва с предателите, а тия идиоти ще са в списъка още преди да са свършили работа. Ще ги изхвърлим във втората година от мандата. А за коалицията… вече не знам, трябва да помисля как да изглежда.
- Ако направим коалиция със социалистите, ще се превърнем в едно общо ядро стари партии, ще потвърдим тезата на оптимизаторите! – продължи да роптае Омайниченко.
- Така е, ако тях все още ги има – първо. И второ – правителство на националното единство или някаква глупост от тоя сорт, която да обедини разединената от оптимизаторите нация може да мине.
Омайниченко се намръщи и замисли. Имаше резон в думите на шефа му само и единствено, ако оптимизаторите направят някаква грандиозна издънка. Нещо, което да доведе Преславия до ръба на криза, гражданска война или някакъв много тежък катаклизъм. Погледна Никълс с подозрение:
- Решил си да им спретнеш провокация?
- Не знам какво съм решил – отговори хладно премиерът. – Виж, че вчера Муляр ми се кълнеше във вярност, а днес не си вдига телефона. Добре, че имаме резервен вариант.
- Виж, разбирам, че си мислиш, че искам да ти забия нож в гърба, след издънката във Вулчурия. Но ако бях действал по друг начин, щеше да се лее кръв. Тая практика да ме ползваш за момче за всичко, когато ти потрябвам, след като си си изплел интригите, няма да мине. Не и след като толкова време държим властта заедно. – каза сериозно Омайниченко, спря се за момент и продължи – Познаваме се добре, знаеш какво става, когато играеш сам. И ако не вярваш, че все още сме заедно, ще ти го кажа по друг начин – не ща да губя властта си, заради твоите авантюри.
Никълс наблюдаваше заместника си и не можеше да не се съгласи с него. Най-силни бяха, когато мислеха и действаха заедно. Ситуацията, в която току що бе поставил Омайниченко бе не само понижение, бе унизителна. Също толкова унизителна, колкото и тази, в която го постави заместникът му.
- Свърши тая работа и ще видим – отговори сухо премиерът.
Омайниченко пое въздух, за да каже още нещо, но бе прекъснат от интеркома:
- Господин премиер, тук е господин Миу, ректорът на Преславския университет.
Никълс се изправи от дивана и погледна многозначително заместника си. Омайниченко схвана намека и ядосано се изправи.
- Направо му кажи да влезе – Никълс подметна в гърба на заместника си.
С ректора проведоха лек формален разговор, който помогна на премиера да се отърси от напрежението, породено от Омайниченко. Когато се почувства готов, премина към основната тема:
- Господин Миу, скоро ще раздавате грантовете си. Искам тази година и държавата да участва.
- О! – учудено реагира ректорът – Това би било много… любезно от ваша страна. Знаете, че ние можем да дадем само символични суми…
- Мислех си за десет милиона. По един за всеки удостоен от вас. Смятам, че е крайно време и ние да се погрижим за светлите умове на Преславия.
- Неочаквано голяма щедрост, господин премиер. Даже не знам как да ви се отблагодаря, може би след години ще наречем някоя зала във ваша чест!
Никълс се усмихна, разбирайки намека на Миу:
- Желанието ми не е еднократно, ще го заложим в плана за развитие на иновациите. Помощта на държавата ще продължи през следващите пет години.
Миу очевидно остана без ума и дума или изигра много добре шок от новината. С него никога не се знаеше. Благодареше, вайкаше се, обясняваше колко мотивираща е помощта на държавата. Когато осъзна, че няма да дочака най-важното – какво иска Никълс в замяна, реши да го пита сам:
- Как бих могъл да способствам на академичната общност да изрази благодарността си, господин премиер?
- Струва ми се, че ако тръбите наляво и надясно, че държавата в тази изборна година ви дава пари, ще излезе малко неудобно – ректорът закима енергично в знак на съгласие. – От друга страна, би било много жалко, ако нужните хора не разберат за нашата загриженост за бъдещето.
- Така… - Миу повдигна вежди.
- Дайте ми пълен списък със спечелилите през последните десет години проекти – погледът на ректора започна да потъмнява. – Имам предвид пълен списък – кой колко е инвестирал, как са се развивали нещата, докато сте ги следели. Абсолютно всичко.
- Абсолютно всичко – промърмори Миу замислено, после усмивката рязко се върна на лицето му. – Добре, господин премиер, ще получите най-подробната информация, на която сме способни! Има ли още нещо, за което да говорим?
- Васил Крумов, занимава се с политика, а преподава при вас.
- Той всъщност… не е политик – усмихна се ректорът. – Положението му е наистина… доста необичайно, в никакъв случай не можем да го обвиним в това, че намесва вижданията си в учебния процес.
- Проверявали ли сте го?
- Да кажем, че знам какво се случва във всяко ъгълче на поверената ми институция – ректорът натърти последната дума, показвайки на Никълс, че исканията си имат граници.
- Институцията ви, господин Миу, е храм на познанието, а не разпространението на всякакви анархични течения.
- Искате да го махна? – Никълс кимна. – Не ви чух.
- Да, искам да го махнете.
- Не мога да гарантирам, че ще стане бързо.
- Постарайте се – усмихна се Никълс, оголвайки вълча усмивка и се изправи.
Премиерът намери срещата за доста лека. Ректорът, от своя страна, се късаше между желанието си да угоди на властта и да запази лице пред обществото.