Диктаторът (добавена аудио версия)

[Mutafchiev]

31.
Изгревът в Кръглата столица донесе несигурност. В шест сутринта бе обявено, че лидерът на втората по големина партия в Преславия е починал в съня си. Журналистите във всяка медия пускаха материали, описващи жизнения път на Гарфийлд. Коментаторите този път бяха поканени да обсъждат мъртвия председател и бъдещето на социалистическата партия. Политолози, социолози и всичколози обикаляха студиата, даваха интервюта по скайп или по телефона, и запълваха ефира с боботенето си. Всички до един се възхищаваха на дейността на Гарфийлд, опита му. Вайкаха се, че Преславия е изгубила изключителен политик и човек. Нищо, че допреди няколко месеца същите тези го наричаха маломощно старче, което е толкова откъснато от реалността, че е по-добре да даде властта на някой много по-млад, 70 годишен, например.
Ужасно дългите и банални тиради винаги завършваха с един въпрос: А сега накъде? Някои казваха, че е редно партията да се събере и гласува нов председател. Други обясняваха сложната политическа ситуация и не бяха особено убедени, че това е верният път. Някои предположиха, че Муляр ще заеме поста като временно изпълняващ длъжността, а след изборите ще проведе конгрес. Към 9 сутринта от пресцентъра на социалистическата партия обявиха, че в 11 ще дадат пресконференция.
Цяла сутрин телефонът на Муляр звънеше. Не вдигна на никого, даже на Никълс. Чувстваше се странно. Развълнувана като преди битка. Бе успяла да поспи два часа, а след като се събуди, за да избяга от страха, не включи телевизора. Изпълняваше сутрешния си ритуал методично и внимателно. Във всяко свое движение търсеше знак за това дали ще се провали или не. Не разсипа захар от лъжичката, когато правеше кафето. Не изгуби дори за миг равновесие в банята, докато се къпеше. Идеално наряза плодовете за закуска. Бързо намери нужните дрехи. Докато шеташе напред-назад из дома си не стъпи нито веднъж върху фугите на плочките. Почувства, че Вселената е на нейна страна.
Цял живот бе вървяла към този момент и ето, че дойде. Щеше сама да се изправи срещу всички и да вземе пълната власт в социалистическата партия. Точно в 10 часа служебният бус паркира пред дома й, тя спря пред него, докато страничната врата се отваряше сама. Колата бе купена за Гарфийлд и пригодена за инвалидната му количка. Миньончето се намръщи и не дочака вратата да се отвори напълно, а седна отпред. Получи съобщение от Никълс: Пикло, вдигни ми!
- Никога повече не ме взимай с тази кола – обърна се Муляр към шофьора.

Тъй като вече нямаше от какво да се крият, членовете на кръга на оптимизаторите се събираха без притеснения. Този път срещата беше в офиса на Вирту. Консултантът гледаше сутрешните блокове и всеки, който пристигаше се присъединяваше към него, получавайки чаша дъхаво кафе. Последен се появи Тенет, който единствен трябваше да спазва конспирация. Носеше анцуг и шапка с козирка, които ужасно много контрастираха с пенснето му. То бе единственото нещо, което го различаваше от второстепенен персонаж в гангстерски филм. Разузнавачът също се загледа в дискусията на коментаторите. Стана му неприятно, че се упражняват върху Гарфийлд. Двамата се мразеха в червата. Тенет го недолюбваше, защото социалистът бе упорит като магаре и доста често си изпускаше нервите, особено в последните години. Гарфийлд презираше разузнавача, защото виждаше в него олицетворение на интригантска наглост. Точно тази омраза ги сближаваше и старият социалист се бе обърнал към Тенет с молба, която завършваше с фразата: „Използвай го само ако трябва, надявам се шибаното ти мозъче да схване какво имам предвид“. В отговор разузнавачът попита „Няма ли да станеш и да ме изпратиш?“, на което получи иронична усмивка и среден пръст. Повече не се видяха. Разузнавачът бе твърдо решен да изпълни повелята на Гарфийлд, нищо, че не знаеше в какво точно се състои.
Вирту ненадейно изключи телевизора и констатира:
- Дано ми запази по-удобно място в ада. Сега по нашите въпроси – консултантът се обърна към другите. – Забелязвате, че първоначалната инерция, която набрахме се забавя. Трябва да помислим какво да правим.
- Така е, така е – започна Давидов. – Разсъждавах по темата дали да не направим още една разходка? Но ми се струва прекалено рано, струва ми се, че потенциалът ни би се изтощил.
- Съгласна съм. Трябва да се случи по-близо до изборите, сега би отишло на халос. А и със смъртта на Гарфийлд, медиите ще са вторачени в социалистите – каза Шмит.
- Което още повече ще убие инерцията ни – замислено добави Васил.
- Не е задължително. Ако измислим какво да правим, може да послужи за параван. Сега Никълс не може да се съсредоточи изцяло върху нас – обади се Тенет, на което получи въпросителни погледи от всички, освен от Вирту, който кимна. – Отдавна се опитва да превземе партията, имам достоверна информация, че Муляр е неговият човек в нея. Сега му е паднало и ако успее, със сигурност ще изкара още един мандат.
- С-сигурен ли си? – шокирано попита Давидов.
- Да – отговори Вирту.
- Това, това ни обрича. Дори и да спечелим изборите, центристите и социалистите ще направят мнозинство.
- Мамка му! – изсъска Шмит.
- Не се безпокойте толкова, има достатъчно време до изборите – успокои ги Вирту. – Знаете, че животът е странно нещо и може да се обърне само както той си знае.
Не последва отговор, но бе видно, че Шмит е бясна, а Давидов замислен. Вирту и Тенет погледнаха към Васил, който също се оглеждаше и срещна погледите им. Тримата осъзнаха, че от тях зависи бъдещето на съюза между хората, събрали се в кабинета:
- Затова нека мислим в перспектива. Следващите седмици медиите ще се занимават със социалистите. Но всичко това ще бъде процес, в който обществото ще бъде прост наблюдател и нищо повече – започна по същество професорът.
- Имаш нещо предвид? – пенснето блесна.
- Докато правих анализ на кампаниите достигнах до един извод. Обществото ни е започнало да се интересува от политика, но то е… неинформирано политизирано.
- Така, така… - поощри го Давидов.
- Има много интересни кампании, които изискват промяна в законодателството. Хората искат по-отворени държавни институции, по-ясно обяснение какви са правата им, задълженията им. По-ясно общуване с държавата. Но не разбират, че всички тези промени нямат абсолютно нищо общо с това, което им казват политиците в кампаниите си.
- Искаш да образоваш обществото? – със светнал поглед попита Шмит.
- Да. Едно е да слушаш как някой ти обяснява, че ще направи съдебна реформа, съвсем друго е да го накараш да обясни какво точно ще промени, трето е да го разбереш.
Настъпи мълчание, всички мислеха и най-сетне се обади Давидов.
- Сещате се, че обиколихме Преславия с екип юристи? Срещнахме много хора, местни адвокати, въобще, запознати с материята. Защо не организираме сбирки, на които да се водят такива лекции?
- Щабове – уточни Вирту.
Давидов го погледна и в инерцията на мисълта си, отвори уста, за да го поправи, но много бързо схвана идеята на консултанта.
- Да, да, щабове! Но на тях няма да се обсъждат партийни въпроси и планове за изборите, а ще се разяснява структурата на Преславия!
Оптимизаторите се спогледаха:
- Това може да ни засили отново – с повдигнати вежди и доза изненада в гласа констатира Шмит.
- Първоначално можем да оставим организацията на локално ниво и да помагаме, само когато имат нужда – добави Тенет.
- И да пращаме специалисти оттук, за да водят лекции там. Най-хубавото е, че докато политиците се чудят как да си подредят картите, ние ще имаме още по-голям контакт с обществото, а те ще се усетят прекалено късно – завърши Давидов.
Всички закимаха одобрително. Притеснението от развой, в който Никълс може да овладее социалистите, обаче не ги напускаше. Бяха наясно, че старите политически партии ще направят всичко, за да изхвърлят оптимизаторите от играта, но подобно обединение… От една страна бе самоубийствено, от друга жизненоважно. В тази ситуация, идеята за щабове по оптимизаторски, не беше обнадеждаваща. Беше път, при това най-добрият, за който можеха да се сетят. Оставаше да тръгнат по него.
- Стана единайсет – каза Вирту и пусна телевизора.

В 10:59 Муляр влезе в стаята, в която вече я чакаха хората от партията, които бе повикала за пресконференцията. Всички млъкнаха и застинаха в очакване. Миньончето ги огледа мълчаливо и изстреля тихо, но ясно:
- Хайде.
Закрачи към вратата, която водеше към залата за пресконференции. Когато се появи светкавиците на журналистическите фотоапарати я заслепиха. Свикнала с това, не забави ход и уверено седна на мястото си – по средата на трибуната. До нея се настаниха председателите на партийната организация на Кръглата столица, както и на втория по големина град в Преславия. Вторият ешелон бе представен от Изабела.
Муляр изчака глъчта да спре, и издържа пауза от десетина секунди пълна тишина.
- Здравейте. С прискърбие искам да изразя личните си съболезнования към всички, за които господин Гарфийлд бе близък. Въпреки разклатеното му здравословно състояние, кончината му дойде изневиделица и изненада всички ни.– Муляр сама се учуди от хладнокръвния и спокоен тон с който заговори. – Загубата му е особено тежка в контекста на сегашната политическа ситуация в Преславия. Изправени сме пред големи, невиждани до този момент предизвикателства. Дълг на партията е не само да ги посрещне, но да успее да преведе народа през несигурните времена. Господин Гарфийлд имаше план за това и той вече е пуснат в ход. Резултатите от него могат да се видят в статистиките на всяка социологическа агенция. Ние не само не губим, но печелим нови симпатизанти. Основната цел е не само победа на идните избори и изваждане на Преславия от лапите на политическите ни опоненти, които са се окопали във властта. Длъжни сме да предпазим страната от пагубни, утопични експерименти. Нужно е да сме консолидирани и силни. Въпреки огромната загуба, да запазим инерцията и няма да прахосваме енергията си в навечерието на най-важните избори за последното десетилетие. Затова аз, в ролята си на пръв заместник на господин Гарфийлд, поемам поста му и ще продължа движението на партията, указано от него. Благодаря.
Муляр натисна копчето на микрофона, за да го изключи и въздъхна тежко. В този миг светкавиците отново заблещукаха. Въздухът в залата се изпълни с въпроси на журналистите. Тя усещаше огромното напрежение, което почти физически излъчваха телата на хората, седящи до нея. Секунда по-късно вдигна поглед огледа залата и включи микрофона:
- Моля един по един.
Погледна към Изабела. Погледът на русата й съпартийка бе съсредоточен, сякаш се опитваше да прочете какво се случва в главата на Муляр. Веднага схвана, че трябва да посочва журналистите, които да задават въпроси. Обърна се и с длан сочеща тавана даде думата на дама, облечена в кожено яке:
- Благодаря, госпожице Муляр, не е ли редно да свикате извънреден конгрес за избор на председател? … Агенция „Ориндж“ – завърши дамата.
- В нормални обстоятелства – да, но сега ще оставим народа да реши дали съм достойна да водя партията или не.
- Тоест ако се провалите на изборите ще подадете оставка?
Муляр кимна.
- Проведохте ли консултации с ръководството на партията, за да стигнете до това решение? – попита мъж.
- В момента всички са заети с подготовката за изборите, в светлината на изненадващата кончина на господин Гарфийлд, всяко разсейване е пагубно. Не.
- Къде бяхте, когато научихте да смъртта му? – попита доста младо момиче.
- До него. Благодаря за въпросите.
Муляр се изправи, последвана от съпартийците си и излезе от залата.

Никълс изключи телевизора с присвити устни и погледна въпросително към Омайниченко.
- Знаеш, че никога не съм я харесвал – отговори заместникът.
- Мислиш ли, че наистина ще се опита да превземе партията?
- И после да ни закопае? – уточни въпроса Омайниченко – На това прилича. Доколкото мога да се ориентирам е доста активна с младежките организации.
- Подозирах, че ще се опита да направи преврат вътре в партията, но да не ми вдига? – замислено продължи да се чуди Никълс.
- Имаш ли идея какво ще правиш?
- Абе, че имам – имам, ама… толкова бързо и рязко да се обърне.
- И какво си намислил? – упорстваше Омайниченко.
Никълс го погледна, сякаш току що е излязъл от дълбок транс:
- Не само ще разбереш, но и ти ще го направиш – отговори премиерът. – По-късно ще ти дам списък с имена, телефонни номера, длъжностите, които заемат и постовете, които ще им обещаеш. Ще се срещнеш с всеки един от тях, ще говориш, след което ще следиш и контролираш действията им. Малката пикла няма да се отърве току така.
Омайниченко гледаше изненадано Никълс:
- Какви са тия имена?
- Лидерите на младежките организации.
- Чакай малко – заместникът се опита да нарисува в главата си картинката, която косвено Никълс му описваше. – Вербувал си лидери сред младежките организации на социалистите, за да можеш да превземеш партията отвътре в перспектива. Муляр обикаля от месец и ги опрашва, явно със същата идея, и сега ще се опиташ да овладееш партията през тях?
- Тя вършеше моята… така де, твоята работа. Каквото и да им е обещала, ще е по-малко от това, което можем да им дадем ние.
- Че какво можем да им дадем?
- Истинска власт – отговори Никълс.
- Искаш да вкараш предатели във властта? Коалиция с тях ли си намислил? – в гласа на Омайниченко звучаха отрицание и учудване.
- Знаеш какво се случва с предателите, а тия идиоти ще са в списъка още преди да са свършили работа. Ще ги изхвърлим във втората година от мандата. А за коалицията… вече не знам, трябва да помисля как да изглежда.
- Ако направим коалиция със социалистите, ще се превърнем в едно общо ядро стари партии, ще потвърдим тезата на оптимизаторите! – продължи да роптае Омайниченко.
- Така е, ако тях все още ги има – първо. И второ – правителство на националното единство или някаква глупост от тоя сорт, която да обедини разединената от оптимизаторите нация може да мине.
Омайниченко се намръщи и замисли. Имаше резон в думите на шефа му само и единствено, ако оптимизаторите направят някаква грандиозна издънка. Нещо, което да доведе Преславия до ръба на криза, гражданска война или някакъв много тежък катаклизъм. Погледна Никълс с подозрение:
- Решил си да им спретнеш провокация?
- Не знам какво съм решил – отговори хладно премиерът. – Виж, че вчера Муляр ми се кълнеше във вярност, а днес не си вдига телефона. Добре, че имаме резервен вариант.
- Виж, разбирам, че си мислиш, че искам да ти забия нож в гърба, след издънката във Вулчурия. Но ако бях действал по друг начин, щеше да се лее кръв. Тая практика да ме ползваш за момче за всичко, когато ти потрябвам, след като си си изплел интригите, няма да мине. Не и след като толкова време държим властта заедно. – каза сериозно Омайниченко, спря се за момент и продължи – Познаваме се добре, знаеш какво става, когато играеш сам. И ако не вярваш, че все още сме заедно, ще ти го кажа по друг начин – не ща да губя властта си, заради твоите авантюри.
Никълс наблюдаваше заместника си и не можеше да не се съгласи с него. Най-силни бяха, когато мислеха и действаха заедно. Ситуацията, в която току що бе поставил Омайниченко бе не само понижение, бе унизителна. Също толкова унизителна, колкото и тази, в която го постави заместникът му.
- Свърши тая работа и ще видим – отговори сухо премиерът.
Омайниченко пое въздух, за да каже още нещо, но бе прекъснат от интеркома:
- Господин премиер, тук е господин Миу, ректорът на Преславския университет.
Никълс се изправи от дивана и погледна многозначително заместника си. Омайниченко схвана намека и ядосано се изправи.
- Направо му кажи да влезе – Никълс подметна в гърба на заместника си.
С ректора проведоха лек формален разговор, който помогна на премиера да се отърси от напрежението, породено от Омайниченко. Когато се почувства готов, премина към основната тема:
- Господин Миу, скоро ще раздавате грантовете си. Искам тази година и държавата да участва.
- О! – учудено реагира ректорът – Това би било много… любезно от ваша страна. Знаете, че ние можем да дадем само символични суми…
- Мислех си за десет милиона. По един за всеки удостоен от вас. Смятам, че е крайно време и ние да се погрижим за светлите умове на Преславия.
- Неочаквано голяма щедрост, господин премиер. Даже не знам как да ви се отблагодаря, може би след години ще наречем някоя зала във ваша чест!
Никълс се усмихна, разбирайки намека на Миу:
- Желанието ми не е еднократно, ще го заложим в плана за развитие на иновациите. Помощта на държавата ще продължи през следващите пет години.
Миу очевидно остана без ума и дума или изигра много добре шок от новината. С него никога не се знаеше. Благодареше, вайкаше се, обясняваше колко мотивираща е помощта на държавата. Когато осъзна, че няма да дочака най-важното – какво иска Никълс в замяна, реши да го пита сам:
- Как бих могъл да способствам на академичната общност да изрази благодарността си, господин премиер?
- Струва ми се, че ако тръбите наляво и надясно, че държавата в тази изборна година ви дава пари, ще излезе малко неудобно – ректорът закима енергично в знак на съгласие. – От друга страна, би било много жалко, ако нужните хора не разберат за нашата загриженост за бъдещето.
- Така… - Миу повдигна вежди.
- Дайте ми пълен списък със спечелилите през последните десет години проекти – погледът на ректора започна да потъмнява. – Имам предвид пълен списък – кой колко е инвестирал, как са се развивали нещата, докато сте ги следели. Абсолютно всичко.
- Абсолютно всичко – промърмори Миу замислено, после усмивката рязко се върна на лицето му. – Добре, господин премиер, ще получите най-подробната информация, на която сме способни! Има ли още нещо, за което да говорим?
- Васил Крумов, занимава се с политика, а преподава при вас.
- Той всъщност… не е политик – усмихна се ректорът. – Положението му е наистина… доста необичайно, в никакъв случай не можем да го обвиним в това, че намесва вижданията си в учебния процес.
- Проверявали ли сте го?
- Да кажем, че знам какво се случва във всяко ъгълче на поверената ми институция – ректорът натърти последната дума, показвайки на Никълс, че исканията си имат граници.
- Институцията ви, господин Миу, е храм на познанието, а не разпространението на всякакви анархични течения.
- Искате да го махна? – Никълс кимна. – Не ви чух.
- Да, искам да го махнете.
- Не мога да гарантирам, че ще стане бързо.
- Постарайте се – усмихна се Никълс, оголвайки вълча усмивка и се изправи.
Премиерът намери срещата за доста лека. Ректорът, от своя страна, се късаше между желанието си да угоди на властта и да запази лице пред обществото.

[Mutafchiev]

32.
Имаше неща, които Тенет мразеше от дъното на душата си в любимата работа. Едно караше вътрешностите му да чегъртат отвътре като триещи се камъни и понякога усещаше физическа болка. Това бяха срещите с хора, които си въобразяваха, че могат повече от него и нямаха дори елементарното възпитание да се опитат да прикрият това убеждение. Нямаше проблем със самочувствието им, винаги го бе използвал успешно, но липсата на обноски го побъркваше. Просто бе непостижимо за ума как е възможно някой да бъде толкова прост, че да не е научил основни правила в общуването, набивани в тъпата му глава заедно с майчиното мляко.
С такъв индивид му предстоеше среща. Копеленцето се бе опитало да поставя условия за мястото и часа. Тенет положи огромни усилия на волята да не избухне и с възможно най-милия си тон обясни, че в случая неговото време и удобство е важно, а не това на събеседника му. Не се наложи да повтаря, но усети раздразнението на отсрещната страна и това не му достави особено удовлетворение. Наистина, рядката проява на сила, която си позволи го накара да се чувства добре, но реакцията на събеседника му го подразни, за какъв се имаше тоя? За щастие, поне бе успял да убеди Адриана и Вирту да не закачат Лотар на този етап.
Когато влезе в малкото шивашко ателие, собственикът го поздрави и излезе, обръщайки надписа „Затворено“ на табелката на вратата към улицата. Разузнавачът се огледа и видя нагло разкрачения и размазан като плюнка в един от столовете човек.
- Не съм свикнал да ме викат по този начин – каза Ред вместо поздрав.
- Млад си още – блесна пенснето.
Тенет се приближи към интернет магната и се огледа за втори стол.
- Има един сгъваем в пробната.
- Щом знаеш къде е иди и си го вземи – отговори разузнавачът.
Първоначално Ред не схвана какво му се казва, в погледа му се появи въпрос. Мълниеносното проблясване на пенснето даде отговор. Докато се тътреше към пробната чу зад гърба си как Тенет се настанява на стола.
- Е? – попита Ред, който явно се чувстваше некомфортно на стола, на който бе принуден да седи що-годе нормално.
- Ще се наложи известно време да поработим заедно – каза Тенет. – Колкото и да ни е неприятно.
- С никой няма да работя – през смях отговори Ред. – Ако искаш да ме проверяваш, дей…
- Вирту – прекъсна го Тенет.
Ред млъкна и впи ококорен поглед в разузнавача. За части от секундата Тенет се почувства неловко. Очите бяха абсолютно безизразни, но в същото време всепоглъщащи. Можеше да ги сравни само с голямо влечуго, готвещо се за нападение.
- Слушам – студено процеди Ред.
- Знам, че имате търкания с него. По ред причини и аз не съм му фен. Трябва да го счупим.
- Какво предлагаш?
- Интрига – пенснето блесна, а главата на Ред приканващо се наклони на една страна. – Кое е най-важното в политиката?
- Властта.
- Точно така – блесна пенснето. – Кое е най-специфичното за оптимизаторите?
Главата на Ред бавно се наклони в другата посока, явно размишляваше без да сваля поглед от Тенет.
- Всички, освен Крумов, са много амбициозни.
- И много, много обиграни – добави разузнавачът. – Разбираш, че войната ти срещу Вирту не му вреди, нали?
- Искаш да им създам вътрешна конкуренция? Вирту ще върже ли на това?
- Ще се погрижа да върже.
- Ще сваля цензурата от всички, освен от Вирту.
- Не е достатъчно – каза Тенет. – Избери си някой, когото да култивираш. Нужно е всички там да са наясно, че има фаворит и да се опитват да го мачкат.
За първи път от началото на разговора Ред мигна.
- А на теб за какво ти е?
- Пазя Преславия. Не стига цялата каша на Никълс, ами сега и тия идиоти се пръкнаха – отговори Тенет.
- Знаеш ли, че Волф се държи много по-внимателно от теб? – попита Ред, гледайки все така втренчено.
- Да – блесна пенснето. – Защото той използва хората, без да дава нищо, а аз не съм такъв.
- И какво ми даваш?
- Стратегия, много по-ефективна от тази, която си си избрал и още нещо…
- Какво?
- Не искам нищо от теб. Ако имаш акъл, ще ме послушаш, ако нямаш – ще продължиш да си биеш главата в стената.
Пенснето блесна, Тенет се изправи и бавно закрачи към изхода, обърна табелката, отвори вратата и излезе. Ред остана на сгъваемото столче без да помръдне.

Иларт Лотар работеше до изнемогване. Основното му занимание бе подготовката за изпитанията на машините, които щяха да се проведат съвсем скоро. Паралелно с това следеше развитието на още няколко проекта и не му оставаше време даже за пълноценен сън. Успял да подбере прекрасни екипи и от гледна точка на умствен, и творчески потенциал, и откъм трудова дисциплина и професионализъм, Лотар можеше да си позволи да отделя много по-малко внимание на работата. Преспокойно можеше да се ограничи с ежедневните доклади, които получаваше на мейла. Бяха повече от изчерпателни и ясно описващи хода на нещата. Бизнесменът, обаче се бе гмурнал надолу с главата във всички процеси съвсем целенасочено. Стресът, който преживя покрай рейда на Уриил, постоянните интриги, в които виждаше опитите на всички да отнемат детето му го побъркваха. Предпочиташе да се върти на бързи обороти и просто да бяга от мислите, че в очите на властта и оптимизаторите е просто тлъста патица, готова за скубане.
Изцяло преместил се в апартамента си в Уриил, от ранна сутрин до късна нощ обикаляше производствените цехове, научните центрове и лаборатории, както и всички тестови установки. Прозрението, че нещо не е наред дойде, когато без да се усети се бе оказал в склада, където се съхраняваше сместа за промишлените 3D-принтери, с които се правеха едноетажните къщи. Нямаше абсолютно никаква логика да оглежда мястото, нито въобще да се намира в него. Спря за момент и се запита какво прави. Как е стигнал до това да се опитва да знае всичко – от температурния диапазон, при който лещата на лазерния мерник на военната машина може да функционира безпроблемно, до това как се съхранява бетонова смес. Пое въздух и бе на крачка от просветление, което щеше да го накара да намали оборотите. В този момент чу нещо, обърна се и видя как плъх се шмугва зад една от купчините с чували. Приближи се до нея, огледа я внимателно, единият от тях бе с дупка, явно направена от гризача. Тръгна в посоката, в която животинката избяга. Стигна до отточен канал с неособено голяма решетка. До него имаше малки плъши лайна. Избесня. Следващите дни бяха посветени на борба с гризачите в цял Уриил. Лотар лично, заедно с отговорниците за склада, провери всеки чувал за повреди.
Така още по-напрегнат и уморен от обикновено, разминал се с прозрението, че хубаво поне веднъж на 10-тина дни да спи по 8 часа, Лотар крачеше припряно по цеха, където се сглобяваха машините. До него, опитвайки се да поддържа темпото, притичваше една от основните причини за състоянието му – Омайниченко.
Когато се срещнаха на портала двамата се поздравиха любезно. Иларт полагаше всячески усилия да се държи учтиво, но центристът моментално забеляза колко е напрегнат. Затова вместо да поддържа фарса, предложи директно да карат по същество. Иларт благодари и куртоазната маска веднага падна от лицето му, показвайки истинските измерения на стреса и умората, които преживява. Първо минаха през цеховете, където се сглобяваха двигателите и кулите на машините.
Сега крачеха през огромно хале, в което бе изключително шумно, защото тук се правеха платформите. Постоянно се чуваха удари метал в метал, хвърчаха искри от електрожени, завинтваха се болтове с пневматични пистолети. Докато крачеха, Иларт показваше ту вляво, ту вдясно обяснявайки какво се случва на съответния етап от производството. Омайниченко изпита усещане за дежа вю със съдържателката на публичния дом, която по същия начин му показваше и разясняваше какво има във всяка стая.
Излязоха навън и политикът си пое облекчено въздух, оставяйки промишлената глъч зад гърба си.
- Айде сега да видиш как слагат техниката в куполите и платформите. Ей тук отсреща е!
Иларт посочи с ръка халето точно срещу това, от което бяха излезли. Едва сега Омайниченко обърна внимание, че в земята има вкопан релсов път между двете постройки, който явно е наличен и в халетата.
- Чакай, чакай, Иларт – каза политикът. – Нека се видим на тихо и спокойно място, сигурен съм, че се справяш идеално!
- Ама да видиш какво е… - Иларт спря, когато погледът му се срещна с този на Омайниченко. – Добре, тук зад ъгъла има кафене.
Заведението се оказа празно и на самообслужване. Иларт си взе кафето и се насочи към една от най-отдалечените маси. Омайниченко го проследи озадачено с поглед, почувства се неловко да чака кафето на касата и после да го носи сам. Спомни си, че за последно бе изпълнявал тази процедура преди повече от 15 години.
- Както винаги на ниво – констатира политикът, отпивайки от чашата и намествайки се на най-обикновения стол. Бе отвикнал и от тях.
- Разбра ли нещо от това, което видя? – попита Иларт, у когото от нищото се появи опит за чувство за хумор.
- Имах предвид кафето – ухили се политикът, който реши да не се поддава на шеговитата провокация. – Така или иначе, тук съм заради поканите.
- Искаш да уредя някого? Дай ми име и готово! – отговори бизнесменът.
- Искам едно име да го няма, ама няма как да се махне.
Лотар се замисли и повдигна вежди, когато се сети за кого става дума:
- Да, няма как да стане. Кралят го иска.
- Можеш ли да го затикаш някъде по-назад в групата? Така че да не се вижда? – предложи Омайниченко.
- Ами, мога да му лепна някой идиот, който да го занимава през цялото време и да го държи настрана от вас с Никълс, Андреев и Иденуар.
- Прекрасно! А после на коктейла…
Лотар повдигна рамене:
- Същото, няма как да го изритам изцяло. Толкова много ли ви дразни?
- Конфузно се получи това пътуване… - уклончиво отговори Омайниченко.
- Виж сега, в самолета бях през цялото време и с Никълс, и с Крумов. Мога да гарантирам, че Крумов се информираше от нас. Нямаше връзка с никой друг – Лотар спря замислено за момент. – Най-странното е, че бе също толкова изненадан колкото и ние. Ако питаш мен или оптимизаторите не са знаели какво ще стане на разходката, или не бяха му казали.
- Вярваш в искреността му? – повдигна вежди Омайниченко.
- Знам, че звуча все едно го защитавам. Но не е така, казвам го, защото видях нещата.
- И какво се опитваш да ми кажеш? Да не го затапваме ли? Какво?
Лотар се облегна назад с въздишка:
- Ох, и аз не знам какво. Май цялата работа е, че Крумов наистина се държа добре. Не можеш да го отречеш – Омайниченко едва доловимо кимна. – А и май не е като Адриана, Вирту, още по-малко Давидов.
- Тоя последния, не разбирам как хората могат да го харесват. Прилича на малко застаряващо дяволче – поклати глава политикът.
- Това ти казвам. Всички са използвачи, играчи, а Крумов е… де да знам.
- И какво предлагаш?
- О, нищо, ще го изолирам и да си троши главата. Просто констатирам – отговори Иларт.
Омайниченко се загледа в бизнесмена, отпи от кафето и се усмихна:
- Ще ми покажеш ли и последното хале?
- Последното? – ококори се Лотар – Има още седем! Тук им слагаме електрониката и кулите, ама после има допълнително оборудване, после са тестовете на електрониката, после…

Никълс кисело седеше в стаята за важни разговори в любимия си ресторант. Бе влязъл през задния вход, същото бе поръчал да направи Муляр. Чувстваше се изключително неприятно от резкия обрат в отношението на миньончето към себе си, но все още таеше надежда. Възможно бе лидерката на социалистите наистина да е преживяла тежко смъртта на Гарфийлд. Може появата й пред медиите и категоричната й позиция за поста в партията да е коствала много нерви. Комбинирани, двете неща бяха сложни за преживяване. Въпреки всичко, нямаше право на подобно отношение към него. Ето, че и сега закъсняваше. В главата на центриста започнаха да се прокрадват мисли, че му е вързала тенекия. Така и не се бяха чули, тя отговори на съобщението му за срещата с едно просто „ок“.
Вратата откъм задния вход в помещението се отвори и Муляр влезе.
- Моите съболезнования – изправи се Никълс и подаде ръка.
Премиерът внимателно оглеждаше лидерката на социалистите. Беше променена, излъчваше нещо странно. Дали бе умора, дали бе скръб, дали бе нещо друго? Малката й бяла ръка бе мека, нежна и студена.
- Благодаря. Защото го познавахме най-добре, можем да кажем, че бе уникален човек – каза тихо тя.
- Да седнем – Никълс помогна на Муляр със стола и седна срещу нея.
Миньончето му заприлича на вдовица.
- Извинявай, че толкова настойчиво ти звънях, но разбираш…
- Разбирам. Самата аз бях принудена да действам бързо – отговори Муляр. – Забавих се, защото избирах ковчега.
- Сигурно ти е тежко, не знам как намираш сили за всичко – Никълс не успя да усети как съчувствието го превзе.
- Хем го очаквах, хем… - продължи тихо Муляр. – Въпреки, че още не е изстинал, трябва да продължим делото му.
- Да, да, делото му… Какви са плановете ти?
- Обявих ги вече, предполагам ще има силна вътрешна опозиция. Има много хора, които искат да се издигнат.
- Подготвила ли си се за това? – попита Никълс, който постепенно идваше на себе си.
- Надявах се на твоята помощ – погледна го Муляр.
- Какво искаш?
- Всякаква негласна подкрепа би била добре дошла. Трябва да покажа на всички, че мога да правя неща, които те не могат.
- Искаш да ти помогна с административен ресурс? – леко повдигна вежди Никълс.
- Да, има няколко кампании, чието изпълнение би укрепило много позициите ми. После постепенно ще мога да сменям ръководството.
Никълс замислено заклати глава нагоре-надолу. Вече бе напълно излязъл от първоначалното съчувствено състояние. Лъжеше, малката кучка лъжеше и играеше театро. Хвърляше му прах в очите, правейки се на слаба.
- Добре, ще видя какво мога да направя – отговори премиерът и продължи със загрижен тон. – Но ме безпокои това, че не можем да се виждаме.
- Така е, опасно е, като се уталожат нещата ще е друго.
- Имаш ли човек, на когото вярваш и можеш да използваш за връзка?
- Да, шефката на организацията в квартал Александрия, Сара Изабела.
Никълс рязко повдигна вежди и въпреки това със същия съчувствен тон каза:
- За първи път чувам за нея.
- Тя посочваше журналистите на брифинга.
Премиерът присви очи:
- Не съм й обърнал внимание, но… както и да е. Има ли нещо друго, с което мога да ти помогна.
- Ще дойдеш на погребението, нали? – Муляр го погледна в очите.
- Разбира се – успокояващо се усмихна Никълс. – Достойните врагове заслужават почит и уважение.
- Благодаря ти.
Двамата се сбогуваха и Муляр си тръгна. Останал сам, Никълс поръча уиски. Напълно отпуснат леко пийваше от чашата и в главата си подреждаше сложен пъзел от имена, предстоящи събития, евентуални ходове и резултатите от тях.

Диктаторът гледаше екрана, прехапал устни. Картинката спря, фокусирана върху чашата уиски в ръката на Никълс. По инерция Васил отпи от коняка си, преглътна тежко.
- Докато тя го е убивала, ние с Елиза… - прошепна Васил.
- Ако това те успокои, докато вие с Елиза, умряха около 3000 души. Втория път малко повече – с известна ирония отговори Петър.
- Смешно ли ти е? – Диктаторът впери поглед в домакина си.
- Смешно не бих казал, по-скоро е иронично. Как красив спомен, с който затваряш страницата на една любов, бива помрачен от нещо, с което нямаш нищо общо и отгоре на всичко, научаваш след толкова години.
Васил сви устни:
- Смешно е, наистина. Толкова много неща не разбираме… и е за наше добро.
- Точно така, за ваше добро е – съгласи се Петър. – Ако можехте да направите сметка колко време, нерви, усилия сте похарчили, за да разберете нещо, върху което нито можете да повлияете, нито да промените. Знаеш ли колко сте банални? Какво бил казал някой зад гърба ви, какво бил направил някой, преди да ви срещне. Ужас! А най-лошото…
- Най-лошото? – Диктаторът подкани Петър да продължи.
- Най-лошото е, че се вълнувате от мъртвите. Опитвате се да си представите как биха реагирали на някое ваше действие. Стараете се да разберете какво са искали преди да умрат. Мъкнете ги със себе си като чували пълни с укор, самобичуване и горест – въздъхна Петър.
- Е някои ги използват и като пътеводна светлина, пример, като личности, пред които да се докажат – възрази Диктаторът.
- А Той за какво ви е тогава? – попита Петър, вдигайки пръст нагоре.
- Църквата прецака вярата в него.
- Точно ти за църкви недей много да философстваш – ухили се Божият наместник.
- И ти си прав – по лицето на Васил се разля усмивка и кимна към екрана. – Ей сега почва интересното, нещата сякаш се ускориха стократно.
Петър се отпусна в креслото си:
- По принцип не съм длъжен да ти показвам Муляр, Никълс, Иларт. Тук трябва да видиш своя живот. Поне с тях направих точно така. Но ти… - огън освети лицето му и той запали пура. – Но ти, заслужаваш да видиш всичко.
- Защо? Освен, че те помолих да видя?
- Не може да ти се отрече едно качество – стоиш зад действията си. Готов си да отговаряш за тях. От една страна достойна позиция, от друга, тя те превърна в зло. Винаги беше готов да се жертваш, да поемеш удара, но изискваше същото и от другите. Сам си създаде илюзията, че си свръхчовек. Това ти позволяваше да ги унищожаваш с лека ръка и чиста съвест.
- Какво общо има това с Муляр и Никълс?
- Те никога не забравиха, че са хора.
Диктаторът се усмихна кисело и отпи:
- Как реагира Муляр, когато й показа отново сцената с Гарфийлд?
- Каза, че отстрани изглежда по-възбуждащо, отколкото е наистина – усмихна се Петър.
Васил се разсмя:
- Такава си беше.

[Mutafchiev]

33.
Няколко дни след като оптимизаторите решиха да открият дискусионни форуми, както ги нарекоха, първите средища се появиха на картата на Преславия. Предложението на сайта предизвика огромна вълна на одобрение. Основно сбирките се случваха в различен тип заведения, чиито собственици ги предоставяха на доброволни начала. Снимки от тях се появяваха в Соцнет, където цензурата върху оптимизаторите бе паднала и се разпространяваха като вирус. Със същата скорост хората, вече имащи опит в правенето на кампании и получаването на резултат от тях, се самоорганизираха.
Този тип събрания привлече и неочаквани групи по интереси. Футболни фенове, колоездачи, екоактивисти, собственици на дребен бизнес, започнаха да се срещат, за да открият заедно решение на проблемите си и да го отстоят пред държавата. Появиха се много доброволци – юристи, адвокати, университетски преподаватели, архитекти, инженери, социолози, които да водят лекции на събиранията. Обществото първо бе вкусило плода на общия успех, а сега се впускаше в дебрите на знанието за механизмите на собствената му държава.
Оптимизаторите наблюдаваха случващото се и осъзнаваха, че за пореден път в рамките на няколко месеца, са успели да напипат пулса на обществените настроения. Можеха да сравнят това развитие само с едно нещо – растеж на цвете. Бяха посели семето, разходката бе появата на малкото зелено стъбълце над почвата, а бурната реакция на форумите бяха първите две листенца. Прекрасно осъзнаваха, че ги чака още много работа и търпение, докато стъблото стане стабилно, а после цъфне. Усещането, че в него има живот и бъдещето е пред него бе неописуемо.
Авторитетът на Тенет стана още по-солиден, след като успя да убеди Ред да свали цензурата от оптимизаторите. Разузнавачът не споделяше как точно е го е постигнал, покривайки истината с мъгла от неизвестност, както обичаше. Това провокира другите да се шегуват с тази особеност. Той добродушно им отговаряше, че колкото по-малко знаят, толкова по-добре ще спят.
Давидов се подготви да обиколи Преславия, като договорката бе на някои от срещите да пристигат Шмит, Васил и Вирту. Бяха изключително въодушевени, подготвяха речи и лекции. Пращаха ги един на друг и си помагаха с корекции, забележки и предложения. Шегуваха се, че ако политическият живот изглежда по този начин, значи са си губили времето като са се занимавали с други неща.
Васил се чувстваше особено щастлив. Струваше му се, че цяла Преславия се е превърнала в един огромен университет. Четеше постовете в социалните мрежи, гледаше видеата от срещите и се изпълваше с ентусиазъм. Рядко можеш да видиш група от 50-тина рокери, седнали в заведение, пиещи бири, водещи бележки и обсъждащи как да поискат от общината нова пречиствателна станция за вода в града, в който живеят. Не по-малко екзотична картинка представляваха трийсетина майки с колички и тичащи наоколо деца, насядали на поляна в парка, слушащи внимателно как се разпределят общинските средства за образование.
Професорът буквално се почувства като рок звезда, когато влезе в сградата на университета. Студентите го поздравяха и окуражаваха. Група първокурсници го наобиколи, направи си селфита с него, връчи му тържествено някаква листовка и отпраши нанякъде. Васил я погледна: Довечера в зала 33 започва първата среща на Оптимизаторски форум „Преславски Университет“, очакваме ви!
В аудиторията професорът бе посрещнат с радостни възгласи, които притихнаха разочаровано, след като дебело подчерта, че за политика няма да си говорят. Имат история да учат. След края на занятието до него се приближи Адът в клинче, връчи му листовка и гордо заяви, че тя ще води дискусията. В този момент на вратата се появи ректорът, който изчака всички студенти да напуснат помещението и затвори вратата след тях.
- Първо, поздравления! Вече не си политическа звезда, а суперзвезда! – усмихна се Миу и стисна здраво ръката на Васил.
- Знаеш, че това, което правя не е точно политика.
- Не е в изкривения смисъл, който внасяме в понятието ние. Но я култивираш – не се отказа ректорът. – И много добре ти се получава! Студентите не са толкова щастливи дори за бала. Каква е тайната?
Васил бе леко притеснен от прекалената доброжелателност на ректора. Винаги, когато Миу бе такъв, следваше или искане, или още по-лошо - отказ от нещо.
- Казвам им не какво да правят, а как да го направят?
- Да, да, хитро, хитро. Виж, дойдох, защото тази прекрасна активност, води до странен прецедент – „Почна ме“, помисли Васил. – Хем не се занимаваш с политика, хем я провокираш, разбираш ли? Нещата не са ясни, не са академично конкретни.
- Аха, ако ме питаш дали ще ида на форума в… - Васил погледна листовката. – 33-та зала, не няма.
- Да, защото не се занимаваш с политика. От друга страна, този… форум, ще се състои заради организацията, в която си на второ място.
- Разбираш, че не проповядвам нищо, освен свободно обсъждане на идеи, нали?
Ректорът стисна устни:
- Да, разбирам. Няма да ти обяснявам защо, ще се сетиш, ама тая активност става прекалена.
- Не мога да я спра.
- Ако питаш мен – не я спирай, но университетът остава зависим. Макар и неофициално, имам пред кого да се отчитам, знаеш.
- И какво искаш? Да се оттегля доброволно? - Миу кимна. – А ако откажа? Моята работа е абсолютно чиста… знаеш.
- Ще го пиша дисциплинарно – уверено, но тихо отговори ректорът.
Васил замислено наведе глава. Предполагаше, че може да се стигне до тук, но не очакваше, че ще стане толкова рано.
- Какво да отговарям, когато ме питат защо съм отстранен?
- Аха… - каза ректорът. – Значи няма да вдигаш шум?
- Не искам да хвърлям сянка върху университета. Ти ме махаш, ти кажи как да го обяснявам.
- Добре, ще ти пиша по-късно.
Ректорът подаде ръка на Васил, стисна здраво, гледайки го в очите, след което тръгна към изхода. Спря, обърна се:
- Каквото и да стане, в момента заедно с Давидов пишеш това, което досега преподаваше. За жалост, трябва да поема риска да се окажа от грешната страна на историята. Разбираш.
Без да дочака отговор Миу се обърна и излезе.

Ролята на вдовица, въпреки че бе изключително натоварваща, се оказа много удобна за Муляр. Всички, които общуваха с нея внимаваха, стараеха се да подбират думите, да й угодят и успокоят. Тя използваше положението максимално за целите си и се надяваше, че час по-скоро ще ги достигне. Тогава отношението към нея нямаше да се промени, но причината за него щеше да е друга. Сега деликатността бе заради съжаление, а тогава щеше да бъде от страх и уважение. Миньончето прекрасно осъзнаваше, че това се дължи на дълбокото убеждение на всички, че е била любовница на Гарфийлд. В известен смисъл бе такава, но като всеки нормален човек, не искаше да я запомнят с това. На този етап всичко я устройваше и помагаше.
Няколко дни след смъртта на Гарфийлд тя „слушаше“ партията. Шпионите и съюзниците й докладваха какво се говори в кулоарите на организацията. Както очакваше, ядрото на опозицията срещу нея бяха старите социалисти. Готвеха извънредно събрание на пленума седмица след погребението на Гарфийлд. На него щяха да гласуват свикване на конгрес и да свалят Муляр. Разговорите с тях й доставяха особено голямо удоволствие, защото бе предвидила не само ходовете им, а знаеше точната им последователност. Те хал хабер си нямаха нито какво ги чака, нито по какъв начин ще ги удари.
Уморена Муляр се прибра в апартамента си след доста дълъг, изпълнен с актьорска игра и лицемерие ден. Повечето от проведените срещи бяха формални, скучни и натоварващи. Извади шише вино и две чаши, докато пълнеше своята, чу звънеца.
- Отворено е! – подвикна тя и започна да пълни втората чаша.
- Здравей – задъхано каза Сара Изабела. – Как издържаш на толкова много срещи?
- Навици – Муляр усмихнато подаде чашата вино на приятелката си.
Сара кимна с благодарност, взе чашата и я пресуши. Муляр я изгледа с учудена усмивка:
- Дай насам – взе чашата и отново започна да налива. – Как мина при теб?
- Абе не са лоши, със сигурност всички ще те подкрепят, но са ужасно тегави – взе отново пълната чаша.
- Безпокоят се какво ще получат за гласовете си? Да идем в хола.
- Аха, някои ги е страх дали въобще ще мине.
- Че как да не мине? – засмя се Муляр и се отпусна на дивана, последвана от Сара.
- Много е странно, уж са млади, уж са пълни с енергия, уж са умни, ама на всеки му липсва нещо – продължи русата социалистка.
- В смисъл?
- Ами някой е готов да се метне на амбразурата, но като започна да му говоря за негов съпартиец, ми казва „Аз в интриги не участвам!“. Или на друг му казвам, ще получиш еди кой си пост, при което обръща очи и почва да мисли…
- Смята – каза с досадена въздишка Муляр.
Сара я погледна учудено и възкликна:
- Да! Наистина смяташе! А аз реших, че се чуди дали да ни предаде.
- Няма страшно дори и няколко души да ни предадат. От 80% ще паднем на 75, може би 70. Няма да е драматично.
- А ти как си? – Сара рязко смени темата, с което учуди Муляр.
- Добре, доколкото мога. Лицемерието ми идва повече, а уж би трябвало да съм свикнала с него.
- Не знам как издържаш – поклати глава Сара.
Муляр се наведе към нея и леко чукна чашата й със своята, и се усмихна.
- Ще свикат пленума седмица след погребението.
- Добре, ще съобщя на всички да оказват пълна подкрепа на дъртаците.
- Нали разбираш, че ако имаме късмет, някой ден и на нас ще ни викат така – криво се усмихна Муляр.
- О, по-лошо ще е – засмя се Сара. – Дърти вещици!
- Скочубри – добави Муляр, едва преглъщайки виното.

Омайниченко изучаваше списъка с имена на млади социалисти, даден му от Никълс, докато с половин ухо слушаше доклада на Волф за ситуацията с оптимизаторските форуми. Шефът на службата за сигурност беше до болка отегчителен. Имената в списъка нищо не му говореха, всичко в кабинета на Никълс бе адски досадно. Премиерът не му бе казал нищо от последния им разговор и Омайниченко все още се чудеше какво му се върти в главата. Надяваше се, че все пак шефът му е достигнал до единствения правилен извод и ще прояви доверие към него. В противен случай щеше сам да се оплете в интригите си. Заместникът бе решил да не дава никакви признаци на интерес, активност или инициатива. Рано или късно Никълс сам щеше да покаже решението си.
- Да, разбрах – Никълс прекъсна Волф по средата на изречението. – Измислили са нова врътка, правят си местни структури, наричат ги форуми, балъците са вързали и си правят кръжоци по държавно строителство. Супер. Какво става при социалистите?
- Ами… - започна неуверено Волф. – Старите кримки в партията искат да свалят Муляр, още не знам кога и как.
- Младежите? – продължи Никълс.
- Държат се на групички, шефката им в квартал Александрия обикаля и ги надъхва, обещава им постове.
- С каква цел?
- Ами… не знам – отговори Волф, който продължаваше да мисли, че най-интересни за Никълс са оптимизаторите и хвърляше огромен ресурс в следенето им, затова се опита да върне разговора в това русло. – Давидов ще обикаля страната…
- Разбирам – Никълс погледна многозначително Омайниченко, който повдигна вежди, поглеждайки списъка в ръцете си. – Добре, има няколко неща, които трябва да се случат. Първо искам изкъсо да следиш Муляр. Всяка крачка, ако разбереш какво яде и пие, още по-добре. Второ, погребението – подробен доклад кой с кого е дошъл, с кого е говорил. Ако имаш и снимки, още по-добре. Трето – гостуването на Иденуар и Андреев…
- Апартаментите в хотела им са готови – радостно го прекъсна Волф. – Ще чуваме как дишат, камерите са навсякъде, където се сетихме. Програмата е уредена, всичко е тип-топ.
Чувайки последното Никълс и Омайниченко се спогледаха.
- Радвам се да го чуя. Имаш ли идея какво ще правиш с Крумов?
- А него за какво? – учуди се Волф.
Никълс реши да не се обяснява и просто заповяда:
- Седмица преди и седмица след изпитанията да го следиш изкъсо. Като Муляр. – Волф кимна. – Добре, благодаря ти, ще се видим.
Разузнавачът се усмихна за „довиждане“ и замислено излезе от кабинета на премиера. Когато вратата се затвори зад гърба му, Никълс се обърна към Омайниченко:
- Тенет е много по-интересен.
- А защо го държиш тоя тогава?
- Не ми се занимава с президента, знаеш, формалност да го одобри, след като парламента гласува. И така е по-добре, Волф да знае, че Тенет му диша във врата.
Омайниченко се усмихна, схващайки мисълта на Никълс. Поддържането на конкуренция между службите и техните шефове винаги бе здравословно за властта.
- Тоя списък… с всички ли трябва да говоря?
- Да, правиш магията си, за да ги убедиш и им казваш да чакат сигнал. Нищо повече.
- Добре, а тази последната Изабела…
- Това е връзката ти с Муляр, иска да й решим няколко проблема по места, за да си ги припише.
- Ние ще ги решим, но ще дадем на местните социалисти ясно да разберат кой го е направил?
Никълс се усмихна в отговор и кимна.
- Добре, толкова засега?
- Толкова – потвърди Никълс.
Омайниченко се изправи и тръгна към изхода, на вратата се размина със секретарката на Никълс, която запъхтяно го поздрави и влезе в кабинета:
- Господин премиер, долу е пристигнал камион от университета. Ректорът ви го праща и шофьорът отказва да помръдне, защото трябва да ви предаде пратката лично.
- Камион? – повдигна вежди Никълс.
- Да, някакви архиви, които сте поискал.

[Mutafchiev]

34.
След паметното предаване, в което Маркс, заедно с цяла Преславия разбра, че Васил и Шмит са оптимизатори, животът на водещия се промени. Постави си задача сам да реши хубаво нещо ли е оптимизацията или не. Това означаваше, че във всеки удобен момент, сядаше и четеше книги по политология, социология, обществени процеси и всичко, което по един или друг начин бе свързано с темата. Гледаше коментарите на анализатори, слушаше радио предавания, даже си записваше най-интересните неща в тефтер. Когато го запълни, реши да анализира натрупаното.
Резултатите бяха озадачаващи и меко казано странни. Голяма част от мненията бяха, че човечеството се движи в посока на по-голяма свобода. Кървавите репресии, войни и въобще управления вече са недопустими. „Демократизация, разнообразие, активност“, това бе посланието им. В същото време, преди появата на оптимизаторите, Маркс виждаше съвсем други неща. Политическа пасивност, страх от промени, желание за силна ръка. Фразата „не се занимавам с политика, за да не се занимава тя с мен“, колкото и абсурдна, бе изключително популярна, особено сред младите. Не по-малко разпространена бе и „Ако не Никълс, то кой?“. Доста голяма част от хората, достатъчна да осигури сравнително силна позиция в парламента на някоя партия, открито искаше твърда ръка, почти молейки за репресии.
Маркс осъзнаваше, че наблюдателите на процесите и учените, следят големите тенденции, статистиката. Тя наистина показваше, че хората стават по-малко кръвожадни, навиците и животът им се променят, интересът им от борба за насъщния се мести върху качеството на живот. В това време, същите учени, със същата убеденост, обясняваха защо на поредните избори са гласували малко хора, защо не им дреме за политиката, защо търпят понякога абсурдните действия на управляващите. Журналистът виждаше огромна бездна между статистиката, тенденциите за развитие и същинското положение на нещата.
Дълго разсъждаваше по темата, опитваше се да открие как да опише за себе си тази бездна. Понякога му се струваше, че се върти в кръг и някъде греши кардинално. Личния си отговор получи от сериал за средновековието. В една от сцените монах преписваше древен ръкопис и се възхищаваше на майсторството на античните писари. Човекът полагаше огромни усилия, за да достигне нивото и да запази древното знание. В този момент манастирът бе нападнат от варвари, които го опустошиха. Гледайки сцените на горящия манастир и зверските убийства на монаси, Маркс разбра какво се крие в бездната. Неизвестност. Случайност. Късмет. Никой не може да гарантира, че бъдещето ще донесе прогрес и просвещение. Прекрасните перспективи могат да бъдат скършени за един миг и всички планове, мечти и желания да бъдат посечени. Това обясняваше и феномена, в който две съседни държави, с приблизително сходни култури, тръгват по коренно различни пътища. Исторически късмет, благословия, проклятие. Неопределена, неподвластна на човека сила, чието влияние и резултати могат да бъдат анализирани едва постфактум. Нарече бездната „полунощ“. Моментът, в който обществото щеше да вземе решение дали да легне да спи или ще направи нещо със себе си. Час, в който действат неизвестни закони и резултатите от взетите решения са непредвидими. Вътрешните гласове спорят помежду си, дават аргументи, доказателства. Но решението обикновено е спонтанно, а колко е правилно се разбира едва на разсъмване.
Достигнал до този извод, оставаше да си обясни едно – феномена на оптимизаторите. На какво се дължеше успехът им? На това, че тенденциите, трупали се с десетилетия най-после са се събрали в една точка? Може би обществото е достигнало до ниво, в което иска ново разширяване на правата си? А разбира ли отговорностите, които носи това? Дали силата им не бе в промяната, която носеха? Тя предвещаваше ново, по-уредено, по-близко до хората бъдеще. И този ред на мисли – кое оказва по-силно влияние? Слабостта и безидейността на досегашното държавно управление или картинката, която рисуваше Давидов?
Част от личното проучване на журналиста съставяха и разговори с гостите в предаването му. Стараеше се да не политизира излишно съдържанието, затова често ги водеше извън ефир. Тук също можеше да раздели мненията и интересното бе, че огромно значение за тях имаше професията на събеседника. Учените в по-голямата си част гледаха на оптимизацията като на естествено продължение на демокрацията. Обясняваха появата й с революцията на микроелектрониката и дигитализацията. Опираха се на очевидната логика. Бизнесмените пък смятаха, че става дума за отрицание на съвременната държава. Твърдяха, че същността е желанието на обществото да се отърве от архаичния и муден контрол, който налага. По-малко регулации, по-малко правила и, разбира се, по-ниски данъци. Творците бяха най-интересни. Едни просто казваха, че не ги интересува и правят това, което им харесва. Други заклеймяха оптимизаторите като хора, искащи хаос. Трети виждаха интересен социален експеримент, като бяха скептични, смятайки обществото за недоразвито.
В крайна сметка Маркс се склоняваше към един извод, който в никакъв случай не го утешаваше. Всичко зависеше от историческия късмет на Преславия. На хартия, оптимизацията изглеждаше прекрасно – народът получава невиждана досега възможност за волеизявление. На преден план биха могли да излязат, ако не най-достойните, то със сигурност хора, които имат идея от областта, в която работят. Нещо, което отдавна не се бе случвало. Отговорността вече нямаше да е размазана из цялата администрация, а щеше да се носи лично. Партийната окупация на държавата щеше да остане в миналото. Всичко това даваше огромни перспективи за развитие, но предполагаше и хаос. От другата страна стоеше добре позната, издържала над сто и петдесет години система. Изпробвана и доказала ефективността си в осигуряването на сносен живот на хората и въпреки кусурите, оптимална за времето си. Най-лошата й страна бе, че размиваше разликата в значението на думите „стабилност“ и „застой“. Ако оптимизацията вземеше връх, само времето можеше да покаже лошите й страни. Ако досегашната система оцелееше, отново само времето щеше да отсъди кога и как щеше настъпи краят й. Възможно бе бъдещето да крие съвсем друго нещо, за което няма никакво значение каква е формата на общуване между държавата и обществото. Ако съществуваше сила, която да знае какво следва, то името й е Съдба.
Със сигурност имаше нещо, в което Маркс бе сигурен. Заради една група хора, окупирали властта, не си струваше да се променя цялата система.
Постоянните движения на властта и оптимизаторите, даваха на журналиста още много храна за размишления и оценки. Той бе достатъчно опитен, за да не прави изводи от изолирани действия, а да следи развиващите се процеси. Оценяваше ги обективно, доколкото му позволяваше човешката натура. Изключение направи слухът, че Васил е отстранен от университета. В очите на журналиста това бе репресия, показваща не само истинското лице на центристите, но и страха им. Тъй като нямаше нищо официално, се обади на професора и двамата се срещнаха в уютното кафене на малката, скрита под короните на дърветата уличка.
Началото на разговора разтовари и освежи Маркс. Журналистът изпита огромно удоволствие да говори за всичко, освен политика. Васил се чувстваше по същия начин, затова му стана неловко, когато след час сладки приказки, Маркс го попита за работата.
- Творим с Давидов, Шмит и Вирту – усмихна се професорът, надявайки се, че отговорът му ще е достатъчен.
- Имам предвид университета – не се отказа журналистът.
Васил въздъхна. Не искаше да говори по темата, още повече с Маркс. Щеше да излезе, че се е оплаквал, а и познаваше добре журналиста. Той със сигурност щеше да реагира по някакъв начин.
- Не искам да говоря по темата, като те моля и ти да направиш същото – започна Васил. – Рекотрът ме отстрани, защото „има на кого да се отчита“ – Маркс отвори уста, за да каже нещо, Васил не му даде. – Но не искам това да бъде повод за скандал. Миу си върши добре работата, при сегашните обстоятелства не би успял, ако нямаше добри отношения с Никълс, а и институцията…
- Институцията – Маркс все пак прекъсна Васил. – Институцията иска плурализъм и твоето отстраняване е абсолютно недопустимо и е повече от цензура.
- Как ни изглежда е едно, как ще се възприеме е второ, как е наистина – трето. Недей да го използваш. Институцията и постигнатото от ректора са по-важни от това, че ме е отстранил.
- Ама тия корумпирани изроди правят каквото си искат – не се оказа Маркс.
- Затова ги борим – усмихна се Васил.
- Много благороден си станал – подозрително продължи журналистът. – Ако спечелите изборите, какъв пост ще заемеш?
Васил повдигна вежди:
- Нямам идея, не съм говорил с никого за това. Но ако ме питаш с какво се прехранвам, имам добри спестявания – с известно раздразнение отговори Васил.
Маркс го гледаше изпитателно:
- Май не трябва да говорим за политика.
- Не трябва да говорим за нещата, които правят другите в политиката, а за това какво правим ние.
- Говориш като политик – усмихна се журналистът.
- Ако бях истински политик, тоя разговор щяхме да го водим в студиото ти – отговори развеселено Васил.

Един от първите форуми, които посети Давидов бе в най-близкия до границата с Шипонщад град Ересир. С него бе дошла и Адриана Шмит, която освен, че бе подготвила 40-минутна лекция, имаше и бизнес дела там. Намиращ се на около 2000 километра от Кръглата столица Ересир, бе нейна коренна противоположност. Опустошен по време на войната и в последствие въздигнат буквално наново, в него витаеше много специфична атмосфера. Правите и широки улици бяха идеално чисти с прекрасно поддържана маркировка и инфраструктура. Сградите – красиви, монументални. Внушителните орнаменти и статуи, вплетени във фасадите, сякаш показваха, че са строени, за да останат завинаги. Наглед, Ересир изглеждаше красив, светъл и пълен с живот. По-внимателно вглеждане в детайлите откриваше съвсем друга перспектива. На много места се виждаха вентилационни тръби, стърчащи от земята, а в града нямаше метро. Това бе огромна система от бункери и подземни тунели, в случай на атака. Улиците бяха проектирани с по-голяма широчина, за да могат да поемат голям поток военна техника. Но най-озадачаващи бяха прозорците на сградите. Скрити зад орнаментите, големината им бе значително по-малка от стандартната. Над всеки прозорец бе поставена кутия, в която имаше плътна ролетна щора, която да затъмнява светлината отвътре и смекчава евентуална ударна вълна отвън. Цялата военна и гражданска инфраструктура на границата с Шипонщад се поддържаше така, сякаш война би започнала утре. Ересир бе най-красноречивият пример за това.
Животът в подобна обстановка се отразяваше и на жителите. На пръв поглед бяха най-обикновени преславци, но тренирано око виждаше малко по-различна картинка. Огромната част от мъжете беше в прекрасна физическа форма, без значение от възрастта. Стойката им бе правилна, военна. Жените се обличаха много по-сдържано от съгражданките си в Кръглата столица и това не се дължеше на периферното местоположение на Ересир. Просто бяха съпруги на военни, или израснали в такива семейства. По парковете и градинките не се чуваше детска глъч, както навсякъде другаде, а имаше много деца.
Битовият живот тук също имаше своите специфики. Навсякъде бе пълно със столове, които доставяха и храна за вкъщи. Ресторантите и кафенетата бяха кратно по-малко отколкото в другите градове. Имаше много обществени перални, шивашки ателиета, сервизи за различна техника. Тъй като заплатата на военните не бе кой знае каква, съпругите им също работеха много. Затова бизнесите, обслужващи ниските слоеве на средната класа процъфтяваха.
Ересир бе прекрасен слънчев, чист и добре уреден град, готов заедно с жителите си във всяка една секунда да бъде нападнат и унищожен. Имаше работни места, прекрасно образование, мизерна престъпност, почти нулева употреба на наркотици, битови престъпления, които се вписваха в статистическата грешка. Идеално и спокойно място за живот, в което държавата наливаше огромни средства. На 60 километра от него бе границата с Шипонщад.
Вътрешнополитическото значение на Ересир също бе голямо. Цяла Преславия гледаше на него като на първия бастион, който при лошо развитие на обстоятелствата би посрещнал удара. Знаково място, където настроенията се следяха изкъсо, а политолозите и социолозите наричаха „хладния разум на нацията“. Центристите успяха да спечелят изборите тук едва за втория си мандат. Победата им струва скъпо на хазната, тъй като хвърлиха огромни ресурси, за да покажат на населението, че мислят за него. Същото направиха и на миналите избори. Ересир бе град, който властта се стараеше да обгрижва през целия мандат. Номерът с това 2-3 години нищо да не прави и в последния момент да започне да налива пари тук не минаваше.
Точно заради огромното символично значение на Ересир Давидов го включи в обиколката си. Оптимизаторското движение в региона бе много по-слабо от това в останалата част на Преславия, но по-голямо от очакваното. Кампаниите също бяха по-различни. Ако навсякъде преобладаващото желание на хората бе свързано с подобряване на инфраструктурата и решаване на дребни проблеми, тук 80% от кампаниите бяха насочени към лошите услуги, които администрацията предоставяше. Затова Давидов в своята част от лекцията, провеждаща се в градината на един ресторант, събрала около 150 души, се съсредоточи върху държавните институции. Стори му се, че мина успешно. Даде думата на Шмит, която от своя страна говори за това как работи бизнесът с държавата. Когато приключиха, дойде ред аудиторията да задава въпроси. Повечето бяха свързани с темата на лекцията, но имаше и някои, които засегнаха глобални теми.
- Господин Давидов, за да осъществите оптимизацията, трябва да промените конституцията, за това имате нужда от мнозинство. Как смятате, че ще стане? – попита около четирийсетгодишен мъж и допълни – Моля, не ми казвайте, че резултатите от изборите ще покажат.
Давидов се намръщи и замислено, бавно започна да отговаря:
- Прав сте, господине, прав сте. Не само, че няма да ви кажа, че изборите ще покажат. Нямам право да го казвам. Моля за гласа ви, и ако го получа задължително трябва да го употребя във властта – започна докторът, гледайки господина, който кимна. – В същото време, забелязвате, че ние не правим предизборна кампания. Форумите ни гонят по-далечна перспектива. Хоризонтът от тези месеци до изборите или даже на цял мандат не ни устройва. Целим да започнем промените в Преславия преди да влезем във властта, да ги направим така, че да няма нужда да сме там. Сам разбирате, че ако вие и вашите съграждани знаете как да действате, и го правите координирано, ще можете да оказвате достатъчно силен натиск на институциите. Щат не щат, трябва да се съобразяват с обществото. Нашата цел е да променим системата така, че да можете да постигате целите си по-лесно. Да имате преки и открити канали за общуване с държавата. Да не се случва така, че да чакате с месеци отговора й или да се налага да се събирате по странни начини, за да й покажете, че сте много. Платформата, която госпожица Шмит създаде, до голяма степен улесни последното. Преди това само провидението успяваше да събере… даже съкварталци, за да поставят едно конкретно искане.
- Тоест не искате революция?
- Не, естествено, че не. Ако искаме такова нещо, нямаше да призоваваме да се обединявате помежду си, а да се обединявате около нас. Що се отнася до конституцията, да. При достатъчен брой гласове в парламента ще я променим.
Мъжът замислено благодари, явно очакваше по-различен отговор.
- Госпожице Шмит, говорите за това как бизнесът да си отстоява правата, това е прекрасно, но не и в Ересир. Тук никой не инвестира, защото сме до Шипонщад, изцяло на държавна издръжка сме. Имало е случаи, в които ни наричат „токсични“. Как въобще се прави бизнес на такова място? – попита младо момиче.
- Ако ви кажа, че знам отговора на този въпрос, ще ви излъжа – въздъхна Шмит. – В случая, държавата наистина прави много. Проблемът е сериозен, защото липсват не само чужди инвестиции, но и малко преславски фирми идват тук. В същото време, показателите за развитие на местния дребен и среден бизнес са добри. Политиката, обаче дава своето отражение. Ситуацията е патова и всеки, който каже, че има решение при сегашните обстоятелства лъже. Има няколко големи фирми, които са започнали в Ересир и после…
- И после се изнесоха – прекъсна я момичето. – Как да се чувстваме ние, които не искаме да се местим?
Шмит изгуби и ума и дума, прекрасно разбираше болката на момичето, но не знаеше какво да й отговори. Самата тя десетки пъти бе отхвърляла каквито и да е предложения за инвестиции в начинания, само защото са били в Ересир. Даже сега, преди форума, примамваше двама производители на сладкарски изделия да се преместят в Кръглата столица.
- Госпожице, права сте и за жалост, ние не можем да почувстваме това, което вие изпитвате всеки път, когато получавате откази. Госпожица Шмит каза истината такава, каквато е, без да се опитва да я замазва и аз съм съгласен с нея. Ересир е велик град, с прекрасна инфраструктура, очевидно будни хора, но граничи с Шипонщад. Единственото, което би могла да направи държавата и до голяма степен прави, е туширане на рисковете. Що се отнася до бъдещето, никой не може да го гарантира.
В градината настъпи тягостно мълчание. Ересирци гледаха изпитателно Давидов и Шмит. За първи път някой си позволяваше толкова открит диалог с тях.
- Първо искам да благодаря за лекцията и разговора – обади се младеж, който седеше на забутана маса в ъгъла. – Доста честно от ваша страна, което оценявам. Искам да ви попитам какво ще се случи с всички държавни служители, които смятате да оптимизирате?
- Нека, нека не използваме термина по този начин, по-присъщо е на нашите съседи – засмя се Давидов, с което предизвика леки усмивки. – Първо, не можем да кажем точно колко души ще се наложи да сменят попрището си. В началото задачата ни ще бъде да променим изборния закон, както и правилата, по които ще се съставя правителството. Междувременно ще правим същото и в общините. По-голямото и пряко представителство на обществения интерес може да се случи само ако е напълно законно.
- Извинете, че ще ви прекъсна… - намеси се Шмит и получи одобрително кимане от Давидов в отговор. – От това, което виждам мога да кажа със сигурност две неща. Първото е, че администрацията достатъчно дълго време ще работи в сегашния си състав. Просто защото е нужно изграждане на нова инфраструктура, а държавата не може да спре, докато това се случва. Второ, съдейки по кампаниите на сайта ни, има да се върши много работа, за което са нужни хора. Личната ми прогноза е, че нещата ще се случват поетапно. Това ще ни даде време и възможност да помогнем на съкратените служители да се преквалифицират.
- Точно така – подхвана Давидов. – Точно така. Тъй като виждаме процеса като еволюция, а не революция, ще се движим с поносима за обществото скорост. Присъстващите тук, очевидно прекрасно разбират отговорността си, но има много хора, които виждат света по друг начин. Като цивилизовано общество не можем да си позволим резки движения в този толкова сложен и важен процес, който предстои. Не можем да кажем – сега вие решавате всичко, а държавата само ще изпълнява. Нужни са усилия, които да въвлекат цялото общество в управленските процеси, едно от тях е сегашният форум.
След края на срещата, адвокатите и юристите от екипа на оптимизаторите започнаха със своите обяснения. Докато това се случваше, Давидов и Шмит водеха лични разговори с дошлите ересирци. И за двамата бе изненадващо, че хората бяха доволни от чутото и се държаха много приятелски. Явно откровеното общуване бе оценено. Обикновено всички са наясно, че е така и постоянно го повтарят, но в реалността е доста трудно осъществимо. Хората се страхуват да бъдат такива, каквито са. Политиците са десеторно по-обременени в това отношение, защото изграждат образ, който трябва да се хареса на много и различни аудитории.
Давидов и Шмит, въпреки, че усещаха, че са се справили добре, не отвориха дума за това, след края на събитието. Общуването с толкова различни хора от тези в останалата част на страната, ги бе накарало да се чувстват по-смирени. Струваше им се, че са осъществили връзка с „хладния разум на Преславия“ и искаха да разберат какъв ще бъде резултатът от това. Срещата се оказа изпит, а оценката щеше да отекне в цялата страна.

[Mutafchiev]

35.
Дните до погребението на Гарфийлд минаха в напрегната работа за всички. Подготовката за предстоящите избори навлизаше в активна фаза. Скоро скритите от погледа на обществото планове на страните щяха да се задействат. Най-активни и подготвени бяха центристите, поради факта, че разполагаха с най-голям ресурс. Омайниченко вече бе обиколил два пъти Преславия. Първия, за да стегне редиците за корпоративния вот и да напомни на местните чиновници на кого дължат постовете си. Не пропускаше и да намекне на двете групи чии очи са гледали в другата посока, когато са вършили неща, подлежащи на разследване. Втората обиколка бе свързана със списъка на Никълс. Повечето млади социалисти направиха добро впечатление на центриста с това, че бяха лесни жертви. Не можеше да отрече, че с такива хора планът на премиера можеше да проработи. Омайниченко нямаше да бъде себе си, ако не бе използвал това пътуване, за да затвърди резултатите от първото. Така, появявайки се без никой да знае някъде, провеждаше тайните преговори с предателя, а после изненадващо цъфваше в офиса на местния центристки човек. Тихият ужас, който предизвикваше появата му доставяше огромно удоволствие. Когато приключи тура из Преславия, докладва на Никълс, че всичко е наред и пехотинците са стегнати.
Самият премиер също не дремеше. Информационният поток, който си бе организирал и обикалящият вместо него Омайниченко, даваха огромно преимущество. Той, за разлика от всички други, можеше спокойно да размишлява, крои планове, движи хора и събития като на шахматна дъска. Изцяло съсредоточен в подготовката за изборите, с всеки изминал ден Никълс се чувстваше по-сигурен и спокоен. Успешната работа на Омайниченко, връщаше доверието към него. Премиерът сравняваше докладите на заместника си, с информацията, която идваше от регионите. Не можеше да се отрече ефективността на преговорите, защото резултатите ставаха видими дни след провеждането им.
В оптимизаторския лагер също цареше приповдигнато настроение и усещане, че нещата се движат добре и по план. Обиколките, в които участваха Давидов, Шмит, Васил и Вирту даваха прекрасни резултати. Видеото от срещата в Ересир стана едно от най-гледаните в интернет. Естествено, бе направен опит Давидов и Шмит да бъдат дискредитирани от троловете на властта, но тотално провален. След появата му, броят на оптимизаторите по границата с Шипонщад скочи кратно. Огромен успех, отбелязан от всички наблюдатели. Все по-често се чуваха гласове, че стратегията да се образова обществото е повече от успешна. Самият факт, че то все повече се интересуваше от политика и начина, по който тя се отразява на живота му бе многообещаващ. Вече бе ясно, че резултатите от изборите са непредвидими само заради това. „Едно е да гласуваш под влиянието на политтехнологии, съвсем друго е да го направиш, защото знаеш къде да гледаш“, бе казал един от политолозите. Все повече преславци не само се съгласяваха с тази теза, а я следваха. Огромно значение имаше и фактът, че нямаше политици, които си позволяваха участие в подобен тип неформални срещи с избирателите.
Васил не успя да усети носталгия или депресия след като го отстраниха от преподавателската дейност. Почти веднага започна да обикаля страната и изнася лекции. Превръщаше втората им част, която по идея трябваше да отговаря на въпроси, в дискусия и така успяваше да получи по-ясна представа за обществените настроения и страхове. Същевременно, без да го разбира, вдигаше и одобрението към себе си. Това, комбинирано с негласната подкрепа на Соцнет, го превръщаше в централна фигура. Не на последно място, Маркс бе уважил молбата му да не изнася пред широката аудитория това, че е бил отстранен. Професорът му бе изключително благодарен.
Шмит и Давидов също жънеха успехи, бидейки все така откровени. Докторът прекрасно разбираше удобството на позицията, която сами си бяха избрали – да не дават никакви обещания, а да снабдят обществото със знание, което да му помогне да направи избора си. На Шмит, въпреки че прекрасно разбираше това на теория, й отне известно време да го усети на практика. До този момент стоеше високо, обградена от конкретни типажи хора и живееше в мехур. Като повечето супербогати интернет магнати, бе изградила мистична аура около личността си. Изключително рядко си позволяваше да излиза от рамките, които сама бе поставила. Форумите бяха съвсем ново и неочаквано интересно преживяване. Първоначалните страх и стрес, които предизвикваше не само говоренето пред публика, а в последствие и прекият контакт с нея, постепенно се смениха с интерес. Ако ходеше при някой от популярните в Преславия психотерапевти, човекът щеше да й разясни колко полезно понякога е напускането на зоната за комфорт. Тъй като не го правеше, определяше случващото се като „супер яко“. За сравнение, Вирту, който патологично бе избягвал общуването с хора до този момент, не намираше нищо особено във форумите. Използваше ги, за да пропагандира оптимизаторската идея и да привлича избиратели. За него това бе поредната задача, която трябваше да бъде изпълнена.
Единственият оптимизатор, който обитаваше сенките бе Тенет и нито за минута не изпита съжаление. Веднъж, докато слушаше за фон една от дискусиите на Васил, се замисли как би изглеждал той на мястото на професора. Достигна до извода, че всичко щеше да приключи с два-три много кратки отговора от негова страна, включващи едва завоалирани заплахи към питащия. Въпреки, че не бе ангажиран с видимата част на кампанията, задкулисната борба вървеше с пълна сила. Разузнавачът прекрасно знаеше за дейността на Омайниченко и разбираше, че е одобрена от Никълс. Наясно бе и с готвения от старите членове преврат в социалистическата партия. Знаеше и че Муляр е човекът на центристите там. Огромно впечатление му направиха отделните совалки на Омайниченко и Изабела. И двамата обещаваха едни и същи постове, като заръчваха на подопечните си да чакат сигнал и нищо повече. Тенет бе убеден, че двамата лидери на партии – Никълс и Муляр опитват да се надлъжат, но единият е в неведение за вървящата игра. От една страна му бе изключително интересно да разбере кой точно ще се окаже с пръст в уста, от друга не можеше да си позволи да бъде пасивен наблюдател на случващото се.

Пространството пред църквата на централните гробища на Кръглата столица бе изпълнено с народ. Атмосферата бе доста приповдигната като за погребение. Имаше много хора, които си разказваха как им върви животът, какво правят децата и внуците им. Явно изпращането на Гарфийлд бе един от редките поводи да се срещнат.
В края на алеята, водеща от входа към църквата стоеше група журналисти с оператори, които като рояк се скупчваха около някой току що дошъл по-популярен опечален. Задаваха банални въпроси, получаваха банални отговори. Бе очевидно, че на повечето преславци не им дреме какво ще кажат за Гарфийлд дошлите да го изпратят. Първо, защото беше ясно, че ще е само хубаво и второ, защото социалистът бе личност, която не можеше да остави никого равнодушен. Всеки имаше мнение за него и баналните жалейки в новинарските емисии нямаше да го променят. Присъстващите бяха наясно, че това е част от церемониала, който трябва да се появи в медиите и със стиснати зъби го изпълняваха. Естествено, имаше и някои позабравени величия, които видяха в идването си възможност да се появят в общественото пространство. Преиграването им бе тъжно за наблюдение.
Муляр бе сред първите, които се появиха и то само, за да успее да се шмугне в църквата колкото се може по-бързо. Успя да изпревари по-голямата част от журналистите, но все пак й се наложи да размени няколко неформални думи с някои от тях. Намери място близо до ковчега, пред една от колоните, така че хем да се отчете, че е там, хем да не се налага да си говори много с другите. За нейно съжаление имаше само няколко мига самота, в които дори не успя да разгледа мъртвото тяло на ментора си. Веднага се появиха партийци, които подмазвачески започнаха тихо да се вайкат колко голяма е загубата на Гарфийлд за партията.
Малко преди да започне формалната част на погребението, тя се премести към центъра на църквата пред олтара. Имаше усещането, че всички я гледат, не защото е лидер на социалистическата партия, а защото е вдовица на Гарфийлд. Ужасно лепкаво чувство.
Първа на малкия подиум до ковчега говори дъщерята на стария социалист. Баналности – колко добър баща бил, въпреки пълната му отдаденост на идеята за социално равенство и борбата за нея. В края на речта се разплака и се наложи близкостоящите да я подхванат и да й помогнат да седне. Втори трябваше да говори най-старият член на партията, Романов. Мъжът бе с две години по-възрастен от Гарфийлд, беше се оттеглил от активна дейност преди десетилетие. Свързваха го с какви ли не легенди, но той поддържаше образа на старче, непричастно към нищо и никого. Погледна към Муляр и я прикани да говори преди него, с което я изненада. Сценарият бе уточнен предварително. Тя стисна зъби и за да не прави сцени излезе пред всички.
- Господин Гарфийлд, Марсел, бе много важен човек в живота на всеки в социалистическата партия – започна Муляр суховато. – За хората, които нямаха късмета да го познават добре, той бе противоречива, понякога рязка и странна личност. Но без съмнение, бе личност. Завеща ни не само силата и идеите си, но и начините, по които да ги осъществим – миньончето внезапно усети как гърлото й се сви, погледна към лежащия до нея Гарфийлд. – От лична гледна точка, няма да казвам колко ценен човек бе той. Мога само да му обещая, сега като го виждам за последен път, че ще направя всичко по силите си, за да продължа делото му.
Тя сведе глава и се запъти към мястото си. По пътя вдигна очи и видя Никълс. Гледаше я със съжаление. До него стоеше Тенет, който бе свалил пенснето, може би в знак на уважение. Из църквата се разнесе звукът на ситните крачки на Романов.
- Има… - прокашля се, за да си изчисти гърлото. – Има много неща, които могат да се кажат за Гарфийлд, но мисля, че двете най-важни дами в живота му успяха да се изразят най-точно. На мен, като доайен на партията, също се падна честта да говоря. Честно казано очаквах, че той ще държи реч на моето погребение. Животът работи по странни механизми. Тази сутрин получих нещо, което е писано от Гарфийлд и не мисля, че има по-добър момент от този, за да го прочета. Аз лично мога да гарантирам, че текстът е излязъл изпод неговата ръка – хората в църквата се спогледаха, докато Романов вадеше лист хартия от вътрешния джоб на сакото си и го разгръщаше. – Завещанието ми. Цялото ми имущество, банкови сметки, акции и други авоари завещавам на дъщеря си Клара. Като лидер на Социалистическата партия, издавам следната директива номер 1 и последна за мандата ми: в случай, че смъртта ме сполети преди парламентарните избори, да се образува колективен управителен орган в състав само и единствено членовете на ЦК. В случай, че се случи след изборите – свикване на конгрес и гласуване ново ръководно тяло в рамките на две календарни седмици от оттеглянето ми.
Романов вдигна поглед и огледа стоящите пред него хора. Всички бяха шокирани от чутото, погледът му падна на Муляр. Миньончето изглеждаше още по-малко, невзрачно. Стараеше се да не показва никакви емоции, но вените на слепоочията й бяха избили и ясно се виждаха даже на приглушената църковна светлина.
- Знам, че ще изпълните последната ми директива и воля. Ваш Гарфийлд – завърши Романов, бавно прегъна листа и го прибра във вътрешния си джоб. –За да може да се докаже абсолютната автентичност на документа, той е бил заверен нотариално.
Старчето заситни към мястото си, а стъпките му отекваха из целия храм, сякаш бяха удари на тъпан. Тишината бе нарушена от църковния хор.
Докато свещеникът провеждаше заупокойната литургия, Муляр гледаше в пода и не можеше да повярва на случилото се. Чувстваше се така сякаш ръката на Гарфийлд бе минала през цялото й тяло и стиска мозъка й. Недоумяваше какво се случва и защо човекът, който постоянно я наричаше своя наследничка бе постъпил така. Най-страшното бе, че не знаеше как да реагира. Прекрасният и строен план, изграден с толкова усилия и любов бе заплашен от провал още преди да е тръгнал в ход. Изведнъж телефоните на всички започнаха да вибрират, нейният също. Миньончето знаеше какво се случва. В този момент Преславия разбираше за завещанието на Гарфийлд.
Вдигна поглед към ковчега. Тялото му лежеше безжизнено, но умиротворено. Гримьорът си бе свършил работата прекрасно, толкова добре, че й се стори, че старият социалист се усмихва в съня си. Кръвта рязко нахлу в главата на Муляр. Мислите й се избистриха. Първото нещо, което трябваше да направи е да измисли какво да каже на медиите, когато излезе от църквата. Хвърли поглед към Никълс, който също бе забил поглед в пода без лицето му да издава каквито и да е емоции. До него имаше нещо блестящо – пенснето на Тенет, по някаква причина го бе сложил обратно.

- От оня свят им го наби! – заливаше се от смях Вирту, за пръв път свалил непробиваемата маска от лицето си, откакто Васил и Давидов го познаваха.
- Любопитно, любопитно какво ще стане сега. Проблемите при социалистите са добре дошли за нас – добави докторът, наблюдавайки картината от площада пред църквата на телевизора с изключен звук.
- Не само те, Никълс също ще го отнесе. Плановете му да ги превземе отидоха на кино – вече по-спокойно, но все още нахилено отговори Вирту.
Васил гледаше телевизора:
- Да не се окаже, че това е неговият план?
- Съмнявам се, Гарфийлд го мразеше в червата, нищо че имаха договорка. Едва ли е успял да пробие при всички членове на ЦК.
- Те ще могат ли да се разберат и отидат на избори заедно? – попита Давидов.
- Главният им проблем ще бъде кого да номинират за премиер. А и ако по някакво невероятно стечение на обстоятелствата спечелят изборите, всички ще цъфнат в правителството.
- … и ще обезглавят партията – добави Васил.
- Точно така – кимна Вирту. - Тогава местните им структури ще бъдат ужасно уязвими. Центристите ще се опитат да ги превземат, най-вероятно ще успеят и тогава правителството ще съществува до момента, до който му изнася на Никълс.
- Ох, не ми се мисли какво й е на Муляр – въздъхна Давидов. – Как да реагира в тази ситуация?
- Не знам, това е красотата на политиката – обърна се Вирту към него. – В такива моменти се разбира дали ставаш или си просто гумената кукла на шефа.
- А какво можем да спечелим ние от това? – попита Давидов.
- Това е интересен въпрос – повдигна вежди Вирту. – Имаме два варианта – да ги оставим да си нанесат максимално количество щети, без да се месим. Да си изберем някой от тях и да направим всичко, за да спечели, а после да го използваме. Има и трети… да им помогнем да се самоунищожат.
- За втория вариант трябва да разберем кой играе срещу Никълс. Муляр? – продължи докторът.
- Не бих гарантирал сега, ще се разбере съвсем скоро. Но ако изберем някого, то трябва да е като нея. Само тя се сети да паразитира от нас – отговори замислено консултантът.
- А другите можем да ударим чрез медиите на Адриана – разсъждаваше професорът.
- Няма да е трудно, стига да разберем кой е в лагера на Никълс. Осветляваме предателите, докато лъскаме имиджа на Муляр, останалите социалисти въобще няма да са в картинката – доразви идеята Вирту.
- Но така ще отслабим много социалистите – намръщи се Давидов.
- В случая е важно максимално да отслабим Никълс, с подобен развой на нещата ще изкараме гнусната му интригантска същност. А за социалистите… нужно е да са точно толкова силни, колкото да има смисъл от помощта им, нито грам повече.
Васил ги слушаше и не знаеше как да интерпретира разговора. От една страна, в огромната част от историческите книги, които бе чел и в чието писане бе участвал, ставаше дума точно за такива игри. Прекрасно осъзнаваше, че шансът да се бе захванал с история точно заради интригите в нея е огромен. От друга, се чувстваше ужасно, участвайки в разговор, в който се решаваха човешки съдби ей така, като на шега.
- А ти какво ще кажеш? – Вирту се обърна към професора.
- Не знам – започна Васил. – Не знам дали се погнуся от плановете, които правите или да започна да мисля заедно с вас.
- Историк си, знаеш, че нещата стават по тоя начин – отвърна Вирту.
- Да не говорим, че търпиш присъствието на Тенет, който по идея може да отнесе присъда за национален предател – допълни Давидов.
- Става дума за хора, които са посветили живота си на партията.
- По същия начин, по който ние сме посветили всичко, което сме постигнали досега, знанията, опита, времето си на оптимизацията – каза докторът.
- В такъв случай с какво се различаваме от тях? – не се отказа Крумов.
Вирту и Давидов се спогледаха. Въпросът на професора имаше резон.
- С това… С това, че въобще имаме идея, първо. Второ, тази идея не цели да овладеем държавата и администрацията. А да… - Давидов спря, търсейки правилните думи, за да може хем да запази патоса си, хем да бъде достатъчно убедителен.
- Да създадем политическата „перпетум мобиле“ за нашата епоха – допълни го Вирту.
- Точно, точно така. А тия какво? Десет години в опозиция, умира Гарфийлд и им дава картбланш да си направят полтибюро, което я успее да направи нещо, я не.
- За идея и дума не може да става. Сини, бели, червени, зелени, само цветове без никакво съдържание. Какво ще стане като дойдат на власт? Поредното завъртане на колелото, нищо – завърши консултантът.
- Факт е, че ние сме единствените, които дават бъдеще. Но така ли?
- За да го променим, трябва да минем и през това – каза Вирту и добави малко несигурно. – Така де, ти трябва да минеш през това. С Астор явно сме готови.
Васил се намръщи и уверено каза:
- А Тенет? Той каза, че Никълс наистина се опитва да превземе социалистите, сигурно знае повече от нас.
Давидов и Вирту се спогледаха:
- Добре дошъл… за пореден път! – усмихна се консултантът. – Тенет наистина знае повече от нас, но ще можем да се видим с него чак довечера.
- Вие ще можете – въздъхна Давидов. – Аз заминавам за форум.
Погледът на доктора светна, като погледна към телевизора. Вирту и Васил последваха примера му.
Хората започнаха да излизат от църквата, но далеч не изглеждаха опечалени. Изненадани, объркани, даже развеселени, но в никакъв случай опечалени. За секунди в тълпата се мерна Тенет, който зави в противоположна посока на алеята, водеща към централния вход на гробищата, и се скри зад църквата.
В ефир се чуваше и виждаше движението на рояка журналисти, който наобикаляше по-популярните личности. Сега разговорите бяха съвсем други. Само един единствен човек каза, че Гарфийлд, както винаги е хвърлил бомба в най-удобния момент. Останалите коментираха бъдещето на социалистическата партия. Някои деликатно намекваха, че завещанието е едно, а решението на партията съвсем друго, поставяйки под въпрос далновидността на Гарфийлд. Други изразяваха съмнение, че въобще е възможно успешното функциониране на подобно формирование без лидер. Трети горещо приветстваха завещанието и посланието в него, говорейки за демокрация и свобода. Някои от тях даже сравниха създаването му с оптимизаторската идея.
Никълс, мазно усмихнат, първо отдаде чест на Гарфийлд. После заяви, че завещанието първо трябва да се изследва, след което вече да се взима решение според устава на партията. Постави под въпрос възможността за съставянето на общото управление въобще. Естествено, пожела всячески успехи на социалистите, като не пропусна да отбележи, че за стабилността на Преславия е нужна не само силна власт, но и мощна опозиция.
Журналистът, правещ живата връзка постоянно повтаряше, че очакват Муляр да се появи всеки момент и да даде коментар. Миньончето нямаше намерение да бърза, докато църквата се изпразваше, бе вперила поглед в безжизненото тяло на Гарфийлд. Мислеше за изражението на лицето му, когато умираше. Как отиде при сестрата да й каже, че е задрямала, а когато отворила очи, вече бил умрял. Как, докато сестрата го оглеждаше видя гащичките си на пода и ги ритна под леглото. Гледаше трупа и си мислеше „Време ти беше“.
- Как си?
Въпросът я извади от размислите, обърна се и видя Романов, който я гледаше с добродушна усмивка.
- Много ми идва – отговори миньончето.
- Няма ли да ми се скараш, че не дойдох първо при теб?
- Вече е късно – усмихна се Муляр.
Двамата се обърнаха мълчаливо към ковчега.
- Гадно копеле беше – наруши мълчанието Романов.
- Идея си нямаш.
- Какво ще правиш сега?
- Ще отида да говоря с медиите. Не знам какво ще им кажа.
Иззад олтара се появиха двама души, които носеха капака на ковчега.
- Бих ти се извинил, но и ти не си стока – каза Романов.
- Така е, всички сме боклуци.
- Ако това ще ти помогне по някакъв начин, Гарфийлд е дал завещанието си на Тенет. Той не знаеше какво има в него.
- Тенет? – замислено повтори Муляр.
Дум. Гробарите случайно изпуснаха капака и той шумно хлопна върху ковчега.
Гарфийлд вече бе при Свети Петър, правеше това, което отдавна не можеше и изпитваше искрена радост. Подскачаше.
Муляр се обърна на пети и закрачи уверено към изхода, токчетата й отекваха в църквата. Когато излезе на улицата видя журналистите, те също и се втурнаха към нея. Когато разбраха, че сама идва спряха и се подредиха в полукръг.
- Господин Гарфийлд бе истински приятел, ментор и другар за мен. За съжаление, не мога да намеря точните думи, с които да опиша значението му в моя живот. Сложно е и да съм емоционална, защото винаги ме е учил да не бъда такава и точно на погребението му, би го възприел като предателство. Убедена съм, че има много хора, които биха искали да поставят под въпрос последната му воля. Биха направили всичко възможно тя да не се осъществи. Аз съм сигурна, че това, което прочете господин Романов е истински документ и мога само да му благодаря, че не го скри. За щастие, автентичността му лесно може да се докаже на обществото, с което всякакви съмнения ще отпаднат. Ще се съобразя изцяло с волята на господин Гарфийлд и от този момент постът председател на Социалистическата партия на Преславия е свободен. Благодаря.
Муляр леко се поклони и тръгна напред. Журналистите отстъпиха назад, образувайки коридор. Когато седна в служебната кола заповяда на шофьора:
- Вкъщи!
Колата потегли, миньончето извади от чантичката си малък телефон с копчета, включи го и започна да търси в списъка с имена. Набра Вирту.

[Mutafchiev]

36.
Час и половина след погребението Волф разглеждаше доклада на агентите си, пътувайки към кабинета на Никълс. Имаше и снимки, както бе поискал премиерът. Не виждаше нищо особено в тях, освен факта, че на първия ред стоеше Тенет. Главният разузнавач на Преславия нямаше идея какво е накарало заместника му да иде, при все че избягваше всякакъв тип публични изяви. Много бе възможно Тенет да е искал да види как бездиханното тяло на един от хората, които неприкрито мразеше лежи в ковчега. Още един враг отплувал по течението на реката. Бе забелязал, че заместникът му си падаше по подобен символизъм.
Когато се оказа при секретарката на Никълс, от кабинета на премиера се чуваха гласове, явно някой вътре се караше. След като разбраха, че Волф е пристигнал, гласовете притихнаха и по интеркома се разнесе режещо въздуха: „Да влезе“.
В кабинета нервно се разхождаха Никълс и Омайниченко. Волф щастливо подаде папката с доклада от погребението на премиера:
- Ето, както искаше, цялото погребение е описано тук.
Никълс погледна ядосано шефа на службите и изсъска, опирайки показалец в слепоочието си:
- Всичко е тук, бях там!
Волф неразбиращо погледна към Омайниченко:
- Премиерът се е побъркал – вдигна ръце вторият центрист. – Тотално е откачил!
- Трябва да направим нещо, за да ги затапим! – продължи да съска Никълс, този път към Омайниченко – Или с нас, или си против нас!
- Така и така Волф е тук, разкажи му какво си намислил.
Никълс кимна към папка, лежаща на масичката между диваните. Волф се приближи, взе я, оставяйки своята и я отвори. Съдържаше списък от двайсетина точки. Повечето бяха искания към общинската администрация по места. Изчистване и слагане на осветление в подлез в краен квартал на Кръглата столица, слагане на рампи за инвалиди на няколко кръстовища, рехабилитация на канализацията в Соре и тям подобни. Приличаха на кампании, взети от сайта на оптимизаторите. Волф вдигна учудено поглед към двамата центристи.
- Дванайсета точка – каза студено Омайниченко.
Разузнавачът се загледа, откри я и започна да чете:
- Жителите на село Дурате молят за газификация от 15 години. Проектът е лесно осъществим, заради близката разпределителна станция… - Волф продължаваше да не разбира.
- Ако нещо се случи с този газопровод, построен благодарение на оптимизаторите, то цялата им идея отива на кино. Ще докажем, че народът иска неща, които са опасни – каза Никълс.
Волф седна тежко на дивана, държейки папката. Присви устни, пое си дълбоко въздух:
- За да участвам в това, трябва да знам всичко.
Омайниченко завъртя очи, а Никълс го сгълчи:
- Сядай тука и не се прави на ударен, нали искаш да запазиш властта? – Никълс седна на един от фотьойлите. – Казах ти каквото имам.
- Не, не ми каза! – Язвително отговори вторият центрист. - Първо, откъде имаш тоя списък, това са двайсетина неща от стотици. Второ, защо точно сега? Завещанието ли има нещо общо? Трето – ти луд ли си?
Никълс се ухили:
- Отзад напред – не съм, мисля как да запазя и твоето място, второ – да, Гарфийлд много ми разбърка картите. Нещата излизат извън контрол, трябва да ги върнем обратно. Иначе социалистите и оптимизаторите ще превземат всички теми в медиите. И първо – списъкът е от Муляр, помоли да й ударим едно рамо, за да покаже, че има влияние.
- Тоест с тая история искаш да я прецакаш? – уточни Волф.
- Не, искам да прецакам оптимизаторите, ще изкараме тях виновни.
- А защо не вземеш нещо друго, с което Муляр няма нищо общо?
- Защото ако нещата тръгнат на зле, ще вкарам и нея в кюпа – каза премиерът.
- Побъркал се е – отново повтори Омайниченко.
- Предложи нещо ти, бе! Нали си големият мозък? – обърна се Никълс към него.
- Да водим нормална политическа игра? Интриги, лъжи, изнудване, такива неща? – Повдигна вежди заместникът. – За какво ни е да правим нещо, което може да ни се върне?
- Няма да ни се върне, нали затова и Волф е тук? – Никълс се обърна към разузнавача.
- Много е сложно, трябва да се прави цяла оперативна група, да имаме плана на строежа. По принцип…
- Чакай малко. Никакви оперативни групи! – прекъсна го Никълс – Хващаш най-сигурния си човек, той намира някой наркоман или дребен престъпник, който върши работата и толкоз.
Волф се намръщи:
- Искаш да го играем дребни престъпници?
Разузнавачът погледна Никълс, чиято челюст увисна. Погледът му се прехвърли върху Омайниченко, очите му изразяваха отегчение, казващо „Луд е, човече“.
- Не дребни престъпници, това е борбата за власт. Така изглежда и ти много добре го знаеш, правил си десетки постановки, с какво се различава тази?
- Правил съм специални операции, засягащи пряко националната сигурност – отговори Волф.
- И оня съдия, дето сега е в пандиза, също ли заплашваше националната сигурност? – Разузнавачът стисна зъби. – Или му направи постановката, за да получиш бюджет за хеликоптерите?
- За какви поражения говорим? – тихо попита Волф.
Омайниченко поклати глава.
- Поне един трябва да си отиде – сериозно каза Никълс.
- Искам личен съдия – обяви цената си Волф.
- Кажи кой и ще го убедя.
- Не, ще ти кажа кой и ще го направиш съдия – обясни разузнавачът.
Двамата се погледнаха в очите и мълчаливо сключиха сделката.
- Хора, с вас съм, каквото ще да става, ама това е абсурд.
- Звучиш като келеш, който заедно с приятелчето си се опитва да влезе в женско общежитие в един през нощта – отговори Никълс на заместника си.
- Ако ни хванат резултатът ще е горе-долу същият – отговори Омайниченко, с което предизвика крива усмивка у шефа си. – Да дам на Панчо да го строи?
Никълс кимна.

В Уриил вървяха последните приготовления за провеждането на изпитанията. Иларт Лотар вече се бе потопил до такава степен в подоготвката, че буквално не знаеше какво се случва извън града му. Стараеше се да изпипа всичко до най-малкия детайл, а като огромен личен успех отбелязваше, че се бе отървал от плъховете.
Срещите с когото и да е го дразнеха и създаваха усещането, че губи ценно време, занимавайки се с идиотщини, нямащи общо с главната му цел. Точно в такова положение се бе оказал със собственоръчно направения от него посланик на Истландия – Тери. Чиновникът от средна ръка бе успял да се преобрази пред очите на бизнесмена. От нескопосан и недодялан човечец, търсещ изгодата и пресмятащ колко струва, се бе превърнал в горделив и заможен дипломат с прекрасно бъдеще. Всичко това се дължеше не само на добрите думи, които Иларт бе казал на Андреев за него, но и на канала за контрабанда, който заедно с Никълс и Волф му бяха осигурили. Наистина заплатата, която получаваше за поста си не бе никак малка, но не покриваше цената на новия му часовник. Да, Тери все още парадираше с часновника си. В малкото моменти, в които Иларт се замисляше над образа на посланика, се чудеше дали наистина вярва в глупостта, че часовникът е признак на статус или просто ръката му е крива.
Седяха в кабинета на Иларт, въпреки упоритото желание на Тери да види полигона, където ще се провеждат изпитанията. Мястото бе абсолютно подготвено, но по някава причина бизнесменът не искаше да води там никого. Дали, за да използва ефекта на изненадата по време на изпитанията, дали за да не урочаса нещо, а може би от инат. Това не пречеше на посланика да се опитва да постигне своето. Като всеки идиот, оказал се на правилното място, в правилното време, без да покаже каквито и да е качества в последствие, Тери започваше да се държи високомерно и прекалено свойски. Така и без това дразнещата му с празнотата си натура ставаше още по-куха.
- Да разбирам, че няма никакъв вариант да хвърля поне едно око? – за десети път питаше посланикът.
Лотар се усмихна криво, опитвайки се да измисли какво да отговори вместо да напсува натрапчивия тип:
- Какво има да му гледаш? Трасе като трасе.
- Добре – въздъхна Тери и продължи с изкусната, според него, игра. – В такъв случай не можеш да ми откажеш една молба.
- Каква? – повдигна вежда Лотар, влагайки всичко от себе си, за да изобрази заинтересованост.
- Президентът лично ме помоли – започна многозначително Тери, очаквайки да привлече цялото внимание на бизнесмена.
Лотар не помръдна, но бързо разбра какво очаква посланикът и с няколкосекундно забавяне придоби изненадан вид:
- Лично господин Андреев? Целият съм в слух!
- Да, лично господин Андреев. Помоли да му осигуря малко време на четири очи с Иденуар.
- Аха… - вече наистина заинтересовано каза Лотар. – Предполагам, само аз знам за желанието на Андреев?
- Точно така, президентът много разчита на теб – отговори Тери, наблягайки на думата „президент“.
Естествено, първото нещо, което искаше да разбере Лотар е темата, по която Андреев иска да говори с краля. Затова ходът на мисълта му тръгна в посока къде ще му бъде най-удобно да подслуша подобна среща, а не дали въобще е възможно да се осъществи. Президентът и Иденуар щяха да спят в различни хотели, програмите им бяха много подробно разписани и уговорени. Единственото място, което бе изцяло под негов контрол бе полигонът за изпитанията. Можеше да ги вкара в бойна машина, но там нямаше да чуе нищо, а и те самите едва ли щяха да могат да общуват нормално. Пък и нямаше да са сами.
- Трябва да помисля, единственото място, където мога да контролирам нещата е Уриил, а извън него има много повече възможности – каза Лотар. – Пробва ли да говориш с посланика на Вулчурия?
- Президентът иска да е неофициално – отговори Тери.
- Ще видя какво мога да измисля – прошепна Лотар, по-скоро на себе си.
- Измисли. Имаме прекрасно сътрудничество. Не би било хубаво, ако не успеем да изпълним желанието на президента.
Лотар рязко излезе от мислите си и хвърли убийствен поглед към Тери. Мекотелото си позволяваше да го заплашва. Това нещо, държащо само грозното си носленце над повърхността, което хал хабер си нямаше пред кого наистина седи, си позволяваше да заплашва. За краткото време, в което заемаше длъжността на посланик, бе вързан до степен, в която абсолютно цялото му бъдеще зависеше от това дали Лотар си е сложил достатъчно захар в кафето.
Бизнесменът гледаше Тери и постепенно ядат му се превръщаше във въпрос: „Защо го държа тоя кретен?“ Вътрешният диалог продължи с просто изреждане какво зависи от посланика. Оказа се, че полезната функция на мекотелото се бе изчерпала доста отдавна. В момента, когато стана ясно, че производството върви и никой не се усеща, че е под абсолютния контрол на Лотар и шпионската му паяжина. Не стига това, но копия на истландските технологии вече се тестваха.
В този момент, сякаш слънчев лъч удари бизнесмена точно между очите. За какво си даваше толкова зор, при условие, че всичко му бе в кърпа вързано? И изпитанията, и кражбата на технологии, а вече и възпроизводството им бяха организирани идеално. Страхът от затвора? Да, него го имаше, но Лотар чак сега схвана, че не действа в правилна посока. Той се счупваше да работи, за да се предпази. Предишния път това не му помогна, трябваше да измисли нещо друго. Беше се докарал до състояние, в което някаква гарга с лъскава дрънкулка на крачето се опитва да му оказва натиск.
Широка усмивка се разля по лицето на Иларт Лотар, такава каквато отдавна не бе изгрявала:
- Два милиона, седемстотин и трийсет и седем хиляди, и петстотин – погледът на Тери бе неразбиращ. – Това е цифрата, която, момче, си изкарал от цигарите. И знаеш ли кое е още по-хубавото?
Посланикът започна да пребледнява, в очите му се появиха паниката и раболепието от срещата, когато се продаде на бизнесмена.
- С Андреев се познаваме още преди да се научиш да четеш, оттогава правим бизнес заедно. Ако сега му се обадя ще ми вдигне с абсолютна сигурност. А ти, момче, ми изпращаш същите докладчета, които получава и той.
Усмивката на Лотар бе станала хищническа, Тери имаше чувството, че зъбите му са станали по-големи и готови да го разкъсат на малки парченца. Бизнесменът се изправи, заобиколи бюрото и все така озъбен подаде ръка на посланика. Той се изправи и плахо я стисна.
- Следващият път, когато през елементарното ти мозъче мине идеята, че можеш да ме натискаш за каквото и да е, ще превърна живота ти в цирково представелние за Преславия и Вулчурия. Къш.
Тери леко се олюля, опита се да каже нещо, но от устата му не излезе звук. Обърна се и с несигурна походка напусна офиса на Лотар. Когато бизнесменът остана сам, седна пред компютъра и отвори програмата на изпитанията. Искаше да разбере за какво му е на Андреев среща с Иденуар на четири очи.

Муляр преживя ужасен ден. Имаше чувството, че нищо не помни от него и в същото време в главата й изскачаха отделни фрази, които бе чула – „Като лидер на Социалистическата партия, издавам следната директива номер 1 и последна за мандата ми…“; „Ако уставът на партията позволява“; „Превратът се провали“; „Пиклата го заслужава“. Половината от срещите, които трябваше да станат пропаднаха, а останалите не минаха особено обнадеждаващо. Съпартийците й се държаха с нея като с прокажена. Бизнесмените и обществениците изключително любезно й съобщаваха, че имат спешни ангажименти и ще й се обадят по-късно. Естествено, телефонът й мълчеше.
През цялото време миньончето не мислеше за случващото се, а след поредния отказ се съсредоточаваше върху следващата задача. Едва сега усети колко много психологическа енергия й е коствало всичко. Нямаше време даже да оцени и помисли за предателството на Гарфийлд, просто се движеше по инерция от момента, в който прекрачи прага на църквата, за да говори с журналистите. Сега седеше в малка, но за сметка на това прекрасна градина на едва забележимо заведение в центъра на Кръглата столица. Харесваше й ромоленето на фонтанчето и свежестта, която я галеше по кожата.
- Подранила си – чу зад себе си познат глас, обърна се и видя Вирту, който с тънка усмивка носеше поднос с димящи чаши кафе.
- Да, програмата ми днес се разреди – с доза ирония отговори Муляр.
- Разбирам. Няма да изказвам съболезнования – Вирту постави подноса на масата и се настани на стола срещу Муляр. – Но не мога да не призная, че обаждането ти ме изненада.
- Чувала съм легенди за това кафе – усмихна се Муляр, взе чашата и отпи. – Обадих се, защото… имам нужда от съвет.
- От мен? – повдигна учудено вежди Вирту.
- Да и защото в някакъв смисъл си ми длъжник.
- Аха – по някакъв начин веждите на консултанта се вдигнаха още по-високо.
- Не забравяй, че те подкрепих, когато поиска Гарфийлд да не говори за вас.
- Тогава по-скоро свърши – усмихна се консултантът.
Муляр се направи, че не го е чула:
- Легитимирах ви, като пуснах някои от членовете на партията в платформата ви.
- Понятието „паразитизъм“ звучи доста странно от твоята уста – все така усмихнато отговори Вирту.
Миньончето млъкна, отпи още веднъж от кафето, направи изражение, с което показа, че й харесва и зачака. Вирту също отпи и се загледа в Муляр. Чарът й се криеше в идеалното съчетание между женственост и уязвимост, подчертано от острите черти на лицето й. Погледът й, изпълнен с целеустременост, бе режещ като бръснач, съсичащ дори и най-силната мъжка натура. Изправен пред такива жени, консултантът изпитваше истинско щастие, че единствената му любовница бе властта.
- Мълчиш много красиво – наруши мълчанието Вирту. – Почти колкова красиво, колкото говориш.
Муляр се усмихна:
- Ако знаеш как действам.
- Каза, че имаш нужда от съвет? – каза сухо консултантът, разбивайки на пух и прах химията, която Муляр се опита да създаде.
- Да. Мисля, че идиотите в ЦК ще се явят на изборите така. Нужен ми е конгрес преди изборите, но не знам как да го организирам. Всички бягат от мен.
- Разбирам – замислено отговори Вирту. – Какво ще получа в замяна?
- Какво искаш?
- Обещание, че след изборите няма да влизаш в коалиция с центристите. Нито явна, нито скрита.
- Обещавам!
Вирту се усмихна, взе една от салфетките на подноса и извади химикалка от вътрешния джоб на сакото си. Постави ги на масичката пред Муляр.
- Това нещо няма да струва и пукната пара – каза миньончето, гледайки предметите на масичката.
- В обикновени ръце – да, но в моите… - все така усмихнато отговори Вирту.
Муляр се наведе и с красив, четлив почерк написа: „Аз Нат Муляр, обещавам, че в ролята си на лидер на Социалистическата партия няма да влизам в каквито и да е коалиции с центристите“ и се подписа. Вирту прибра салфетката й каза:
- Ще ти дам знак, когато измисля нещо.

- Ситуацията й е била ужасна – въздъхна диктаторът.
- А ти какво си мислеше, че й е било? – попита Петър, палейки пура.
Васил го погледна намръщено:
- Не знам, тогава не й обръщах особено внимание.
- Тя също не мислеше много за вас, бореше се, за да оцелее. Познато ли ти е?
Диктаторът се усмихна:
- Тогава се борех за оцеляването на Преславия.
- И за своето, не се прави на по-свят от мен.
- Смея ли? – Васил вдигна усмихнато ръце.
Петър се усмихна.
- А ти как се оказа тук?
- Охо, на това му викам обрат – изненадано каза домакинът. – Нямаше кой друг да се занимава с това.
- Тоест са те натирили тук?
- Е, първоначално изглеждаше като доста отговорна длъжност. После започна да става досадно. Някъде около Голямата война. Хората идваха на групи от по двеста-триста наведнъж.
- В такъв случай - извинявай – искрено каза Диктаторът.
Петър повдигна вежда, показвайки на Васил, че извинението не се приема.
- А вярно ли е това за майка ти… Че си я пратил в ада?
- Не, той беше – Петър погледна нагоре. – Видя конфликт на интереси, а на вас го пуснахме, за да утвърдим вярата в…
- Институцията?
- Точно така – усмихна се домакинът. – Викате му ПР.
Васил гледаше Петър в опит да улови нещо издайническо в лицето му, но то бе непробиваемо.
- Ако ще ме питаш как се чувствам от това, колкото и да ми е неприятно да го кажа, беше си за там. По-обидна беше липсата на доверие.
- Като това сега ли?
Петър искрено се засмя:
- Твоето последно изпитание няма нищо общо с мен.
- Изпитание? – учуди се диктаторът – Какво ще стане ако го издържа?
- Съдбата – усмихнато отговори светецът.

[Mutafchiev]

37.
Седмицата след погребението на Гарфийлд бе особено тежка за Муляр. Единственият член на партията, който й звънеше бе Сара Изабела. Шефката на районната организация на квартал Александрия в Кръглата столица се бе превърнала в очите и ушите на Муляр при социалистите. Интензивните срещи, които се организираха от градския председател – чичо Петко, показваха, че цели да превземе партията. Същото ставаше и в районните организации из цяла Преславия. Случваше се това, от което миньончето най-много се страхуваше – безцелно самоизяждане точно преди изборите. Естествено, не смяташе така за своя план, който до голяма степен припокриваше събитията.
Ситуацията на Муляр изглеждаше безнадеждна от всяка гледна точка. Бе изолирана от процесите в партията до такава степен, че даже Никълс не й се бе обадил след погребението. Явно я смяташе за отработен материал. Вирту също мълчеше и единственото, което й оставаше бе да се надява, че консултантът прави нещо по казуса й. Всеки изминал ден я обезверяваше. Но най-големият удар дойде от младежките организации. Сара Изабела й разказа, как всички с които е разговаряла преди, до един, не й вдигат телефона. Така, набрала инерция, готова да се справи с опонентите в партията, Муляр бе смъртоносно ударена от отвъдното. Единственото, на което се надяваше бе срещата на ЦК да се окаже толкова провална, че да предизвика брожения в партията, водейки до конгрес. Надеждата й бе мизерна, защото новите шефове цял живот бяха чакали да се окажат толкова високо и нямаше да се дадат без бой. Сами едва ли щяха да осъзнаят, че са некадърни и свикването на конгрес е най-добрият изход от ситуацията. До изборите оставаха по-малко от два месеца.
Така съвсем сама, подкрепяна единствено от Сара Изабела, Муляр бе на ръба да се срине психически. Надявайки се, че ще се случи чудо и ситуацията по някакъв начин ще се обърне, на втория ден изолация, реши да не се отпуска. Започна да прави упражнения вкъщи, да чете книги, следеше изкъсо новините. Погледната отстрани, изглеждаше, сякаш се готви за война. Това помагаше в първите няколко дни, но лепкавите, черни мисли проникваха по всевъзможни начини в главата й. Особено много се стресна, когато зареждаше ръкохватката на кафемашината си. Кафето й заприлича на пръстта, падаща върху затворения ковчег на Гарфийлд.
Няколко часа по-късно, докато за трети път през деня четеше новините, попадна на нещо, което предизвика интереса й. Тримата регионални социалистически лидери, покриващи Източна Преславия, щяха да дадат инервю в предаването на Маркс. Влиянието им бе много голямо, защото представляваха силноразвитите индустриални райони. От друга страна бяха малцинство в седемчленния състав на новото политбюро. Очертаваше се разделението, на което се надяваше?

Никълс наистина бе преместил Муляр в резервната си колода, но не я бе отписал напълно. Основната му цел бе да докара социалистите до конгрес, на който да изберат нов председател. Естестествено, бе убеден, че неговият кандидат ще спечели, но миньончето все още можеше да му бъде полезно. Или като претендент, който да разсее останалите гласове, или като личност, чието присъствие да създаде илюзия за конкуренция, тоест да добави легитимност на гласуването. Не й звънеше по две причини – първата бе, че й го връщаше, защото тя бе постъпила по същия начин и втората – показваше къде й е мястото и от кого зависи.
Още в деня след погребението бе изпратил Омайниченко да преговаря със социалистите в индустриалната половина на Преславия. Те наистина нямаха мнозинство в бъдещия ЦК, но имаха повече реална власт и ресурси. Премиерът не пожали различните фондове за развитие на бизнеса и обеща на тройката планини от злато. Като истински бизнесмени, преговаряха тежко, но в крайна сметка се съгласиха на примамливото му предложение. То бе просто, но много изкушаващо. Обеща пълна подкрепа през следващия мандат и нарисува картинка, в която техният край има цяла своя партия в парламента.
Омайниченко, който водеше преговорите, отбеляза за себе си нещо много интересно – тези хора въобще не вкарваха оптимизаторите в сметките си. Бяха абсолютно убедени, че парламентът ще изглежда както досега и големият въпрос на изборите е ще успеят ли социалистите да намалят превеса на центристите. Не посмя да повдига темата, но използва тази политическа кокоша слепота изцяло.
В лагера на оптимизаторите също цареше оживление. Вирту, който с любезното съдействие на Тенет скоропостижно разбра какво е разпределението на силите, заложи на останалите четирима в ЦК. Техните преимущества бяха допълнителният глас, както и по-голямата партийна маса, с която разполагаха. Тя бе инертна, все повече обръщаща внимание на оптимизаторското движение, но социолозите все още отчитаха подкрепата й към традицонната партия. Консултантът нямаше кой знае какво да им предложи, но за сметка на това успя да им нарисува много мрачна картинка. Не без помощта на информация от кръга Никълс и Омайниченко, Вирту просто обясни, че центристите подкупват индустриалната тройка, а тя в последствие ще окупира лидерството в социалистическата партия. Предостатъчен аргумент.
Докато двете крила в социалистическата партия се готвеха за сблъсък, Тенет не спеше. Следеше изкъсо Никълс и Омайниченко, както и всички седем нови члена на ЦК. Бързо пресметна, че огромните усилия, които властта хвърли, за да подчини социалистите, както и действията на Вирту са му изключително удобни. Това много ясно разделение го убеждаваше, че само един глас ще реши всичко. Най-уязвим за манипулация от центристите бе първият член на четворката – чичо Петко. Затова разузнавачът съсредоточи усилията си в това да го подчини тотално. Подходът бе колкото банален, толкова и обусловен от краткото време, за което целта трябваше да се постигне. Тенет постави чичо Петко под тотален похлупак и нареди да бъде изровено абсолютно всичко, свързано с шефа на социалистите в Кръглата столица.

Полученото просветление по време на разговора с Тери, доведе до абсолютна промяна в начина на живот на Иларт. Не настъпи мигновено, а се разви в рамките на 24 часа. Забавянето дойде от това, че Иларт искаше за последно да се убеди, че е прав. Сутринта направи кратка обиколка на цеховете, след което се отдаде на плътски утехи с масажи, храна и просто мързелуване. Привечер отново обиколи Уриил, седна да прочете сводките и докладите, които получаваше от различните нива на империята си. Всичко съвпадаше, както винаги. Затвори файловете и се учуди сам на себе си. Толкова се бе забил в работата, че не усещаше как животът минава покрай него. Реши да навакса, поръча храна, две момичета и докато чакаше, започна да влиза в час със случващото се в Преславия. След няколко дни подобна терапия, се чувстваше като нов човек, а обкръжението му се радваше, че добрият стар Иларт Лотар се е върнал.
Беше му изключително забавно и интересно отново да навлиза в събитията, случващи се извън Уриил. Чувстваше се така, сякаш през последните седмици е бил в кома и е пропуснал много неща, за щастие, не особено съдбоносни за него. Гледайки отстрани ситуацията между големите партии и новите обороти, с които се развиваха оптимизаторите, достигаше до извода, че сблъсъкът между тях ще е епичен. Най-малкото, защото сигурността, че центристите ще спечелят изборите с достатъчна преднина изчезваше.
Лотар активно презареждаше батериите по начина, който бе намерил за най-удачен. По-малко работа, повече спорт, жени и хубава храна. В този мирен за него момент, получи обаждане от Адриана Шмит, която искаше да се видят. Отпуснат след прекрасен масаж на стъпалата, бизнесменът я посрещна в офиса си в Уриил.
Шмит бе изненадана от жизнерадостното настроение на Лотар. Из Кръглата столица бяха плъзнали слухове, че нещата при него вървят много зле след показната акция на държавата. Бил се побъркал, бил на ръба на нервен срив, бил се провалил с машините, очаквал арест след изпитанията. Сега го виждаше отпочинал, в прекрасна форма.
- Изглеждаш много добре – усмихна се Адриана, докато се ръкуваше с Иларт.
- Надявам се, не го казваш със съжаление – отвърна домакинът, чаровно усмихнат.
- Не, точно обратното. В столицата се носят слухове за това как ти се е отразилo нахлуването на службите.
- Хе – изсмя се Лотар, - както и да ми се е отразило, вече е минало. Ти, от друга страна, изглеждаш прекрасно, както винаги! - Бизнесменът огледа от глава до пети Адриана – Особено глезените, особено глезените!
Шмит се засмя от сърце:
- Наистина нищо ти няма! Радвам се, че лично успях да се убедя!
Двамата седнаха на меката мебел в кабинета, а на масичката между тях вече бяха сервирани кафе и вода.
- Как си могла да се съмняваш? – продължи все така усмихнато Иларт. – Надявам се, че не си дошла специално да провериш дали не съм се побъркал.
Звънкият смях на Адриана отново изпълни кабинета:
- Не, исках да разбера в какво състояние са отношенията между нас. Сигурно си се почувствал предаден, когато разбра, че съм с Давидов и Васил.
- И Вирту… - допълни Лотар.
- Да, чух, че сте имали търкания.
Бе ред на бизнесмена да се засмее от сърце:
- Това старо плешиво куче забърка такава интрига, че Никълс ми прати службите.
- Оу – Адриана се престори, че не знае историята.
- Учудена си? Мислех, че имате по-сериозна комуникация?
- Да, що се отнася до теорията. Практиката всеки изпълнява както може – усмихна се Шмит. – И как се отърва от тия глупаци?
- Отново Вирту. Каза, че не ще да ме харчи, даде ми ключа.
- Интересен човек е, не може да му се отрече. Значи не си му много бесен?
- Ами… При първа възможност ще му го върна, но не знам дали ще мога да се сдържа и да не го похарча. Но…
- Това… - прекъсна го Адриана без да иска. – Довърши си мисълта.
- Но ти не си предател, постъпи коректно като ме отряза в началото. За Крумов мисля същото.
Шмит повдигна вежда:
- Значи ли, че шансовете да се окажеш в нашия лагер се увеличават? – Лотар искрено се засмя, на което бизнесдамата отговори през смях – Трябваше да пробвам.
- Така е, трябваше. Ще го кажа по следния следния начин: няма да ви преча, бийте се с когото и както си искате, само не с мен.
- И… Вирту?
- От него ще приема само кафе – засмя се Лотар и все така усмихнато продължи. – А ти? Какво искаш да ми предложиш?
- Мир, не искам да има търкания и неизяснени неща между нас.
Лотар я погледна игриво:
- Няма да има. Даже знаеш ли какво? Ще ви помогна! – Шмит погледна учудено – Да, точно това ще направя. Никълс иска да неутрализирам Крумов по време на изпитанията. Да го забутам някъде си, което и ще направя.
- Аха…
- Ще му лептна един идиот, който да му отвлича вниманието. Така че го предупреди. Ако иска да използва изпитанията за ПР, да не се подлъгва по кретена. Да си гони целите.
- Благодаря – учудено каза Шмит. – Много си любезен.
Иларт се засмя:
- Когато не ти давам нищо съм лош, когато ти давам, пак нещо не е наред.
Шмит се засмя, но й пролича, че преиграва. Мозъкът й бе зает само един въпрос: „Какво кара Лотар да е толкова дружелюбен и мил?“. Отговорът щеше да се окаже в кабинета на Иларт след точно час под формата на красива брюнетка.

След като бе отстранен от универститета, Васил получи много свободно време. Голяма част от него посвещаваше на оптимизаторите – статии и лекции в обществения смисъл. Анализи, разговори и планове във вътрешнозаводския. В този период се сближи и опозна Вирту и Давидов, както видя и неподозирани черти на Шмит. Много му харесваше едно конкретно нещо, което знаеше, че е уникално само за оптимизаторите. Не лъжеха по време на срещите, нито обещаваха неизпълними неща. В дискусиите, заедно с аудиторията не само достигаха до извод какво трябва да се направи, но и избистряха начина, по който гражданите трябва да действат. Не след дълго се появяваше и резултатът. Въпреки, че усещаше как личният му рейтинг се вдига по погледите в залите, професорът още не виждаше властовия ресурс в това. Намираше го за много удобно, защото така получаваше по-лесен и бърз достъп до вниманието на хората.
В същото време грам не му харесваше това, което се случваше зад кулисите. Интригите, начините, по които другите привличаха поддръжници или се разправяха с опонентите си. За себе си прие, че това е част от играта, която са се хванали да променят. Надяваше се, че както избирателите се променяха и придобиваха не само политическа култура, но и ставаха активни, така и върховете на Преславия ще бъдат населени с по-достойни хора. Все пак, точно някои от днешните избиратели след няколко години щяха да заемат административни и държавни постове.
Осъзнавайки това, професорът даваше всичко от себе си, да поддържа високо нивото на дискусиите. Стараеше се да въвлича хора в по-абстрактни и сложни теми. Така най-забележимите успяваха да блеснат пред останалите, които ги запомняха и в бъдеще щяха да ги издигнат. Давидов бе обърнал внимание на тактиката на Васил и го похвали, като честно призна, че ще я открадне. Двамата достигнаха до извода, че преподавателският опит на професора е безценен, що се отнася до форумите и въобще за говоренето пред публика.
След неочакваната покана да присъства на изпитанията, дошла лично от Иденуар, Васил нямаше как да не се подготви. Бе наясно, че едва ли отново ще има възможност да говори с краля на четири очи, но така или иначе бе изоставил случващото се във Вулчурия. Чисто от професионална гледна точка трябваше да проследи събитията там.
Предвидимо, най-активна в иновативната си дейност бе републиканската партия. Бяха се докарали до състояние, в което очевидно копираха от оптимизаторите най-лесните неща. Естествено, от километри личеше, че става дума за банално хвърляне на прах в очите и опит да се създаде илюзията, че партията се отваря към народа. Платформата, която в Преславия бе абсолютно свободна и политическата пропаганда бе забранена, във вулчурския си вариант представляваше секция на сайта на републиканците. Просветителската дейност бе заменена от няколко по-големи концерта, на които, между песните, лидерите държаха речи. За жалост, не предлагаха абсолютно нищо ново. Отстрани изглеждаше като предизборна кампания по никое време. Изборите там щяха да се състоят след три години.
Лидерът на републиканците се стараеше всячески да изпъква, да бъде видян във всички възможни роли. И като политик, и като семеен мъж, грижещ се за децата си. Наред с това се появяваше на трибуните на футболни мачове, ремонтираше мотора си и периодично пътуваше в метрото. Гвоздеят на програмата бяха папарашки снимки от плажа, на които бе излязъл толкова добре, че приличаха на нарочна фотосесия. Това медийно присъствие, комбинирано с очевидния култ към личността, който съпартийците му старателно шиеха, накараха Васил да се озадачи. Очевидно във Вулчурия се бе появил кандидат за вожд на автократичен режим.
В монархическата партия бяха избрали също доста безперспективен метод на действие – воюваха медийно с републиканците. Бойните действия се водеха чрез постоянна критика, изтъкване на собствените им успехи и намеци, че подготвят своя програма за реформи. Отстрани изглеждаше като безпомощен опит да се закрепят в медийното пространство и да не оставят цялата инициатива на републиканците. Не можеше да се отрече, че все пак спечелиха някои от битките. Най-голямата им победа бе в това, че успяха да започнат изграждането на „Алеята на кралете“ в покрайнините на Юлбург. Парк, където трябваше да има много скулптури не само на монарсите, но и на видни политически и исторически личности. Васил, като историк, намери идеята за доста приятна. Като политик, освен символната й натовареност, не откри абсолютно никаква полза от нея. Прекрасно знаеше какво се случва с подобни места, когато властта се смени. Някои от снимките на проекта му напомниха гробище, „Да го бяха направили просто парк, щеше да е по-добре“, помисли той.
Впечатление правеше и партията на зелените. Явно почувствали се забелязани след представлението на вечерята при краля, станаха по-смели. Започнаха да провеждат всевъзможни акции, които по смисъла, съдържанието и целите си бяха доста кухи. Приличаха на треторазреден активизъм, имащ претенциите да оптравя дълбоки послания, но провалящ се заради абсурдния начин, по който изглежда. Вулчурските медии, отново заради представлението, им бяха отделили доста голямо внимание, но скоро спряха. Пърформансите с фалшива кръв, разходките с противогази и кресливите писъци на организаторите скоропостижно омръзнаха на всички. За сравнение, преславските зелени бяха доста по-целенасочени и култивирани в медийното си държание. Протестите им бяха редки, но със смисъл и на точните места – бунище, тровещо няолко квартала, завод задушаващ цял град, производство, замърсило река, и избило всичко живо в нея.
Самият Иденуар се държеше встрани от медиите и не се показваше. Медийното присъствие на кралската фамилия се осигуряваше от сина му. Ивдекшем често се мяркаше на светски събития и бизнес конференции. Тъй като досега бе избягвал медиите, появата му привличаше внимание. Създаваше впечатлението на буден и заинтересован човек, който помага с каквото може на Вулчурия. Точно във фразата „с каквото може“, срещаща се доста често, Васил видя намеци за желание за разширяване правомощията на монархията. Това, комбинирано с инерцията на лидера на републиканците, можеше да се излее в много интересна война.
В Лирия и Шипонщад нямаше особени промени. Първите продължаваха с пренебрежението си, страхливо в игнорирането на политическите вълнения при съседките си. Вторите празнуваха празника на поредния си национален герой, който ги е сплотил и им е показал светлите бъднини. Режимът организира поредната демонстрация на военна техника, някакви нови радари с огромни антени. Направи го в парк и даже бе разрешено на децата да влизат в тях и да ги разглеждат.
Не толкова спокойно бе в Истландия. Андреев се бе постарал да разчисти политическото поле до степен, в която нищо не може да порасне, но имаше друг сериозен проблем – корупцията и шуробаджанащината. Дъщерята на шефа на централната банка, по съвместителство собственик на втория по големина зеленчукопроизводител в страната, се бе сдобила с огромно финансиране. То бе дошло по правителствена програма, контролирана от финансовото министерство, тоест от прекия ръководител на баща й. Всичко щеше да бъде наред, ако дамата бе купила поне един микробус за развозване на тор, но не би. Малкото функциониращи независими медии правеха невъзможното, за да раздухат скандала. Това наложи огромният ресурс на Андреев, тоест цяла Истландия – пропагандната машина, министрите на земеделието, финансите и икономиката, прокуратурата, експерти и кой ли още не, да го тушат. Погледнати отстрани изглеждаха като калпави боксьори, биещи се със сенките си. На всички им бе ясно, че кражбата е станала, както и че последствия няма да има. Напънът нямаше кой знае какъв смисъл и може би най-добре щеше да бъде, новината да бъде оставена да оттече по каналния ред.
Причината това да не се случва бе страхът на президента. Той постоянно говореше за някакви неназовани врагове, клеймеше опозицията, която отдавна бе смачкал. Стараеше се да създаде динамика в политическия живот. Изглеждаше като хлапе, което удря с пръчка по отдавна тинясало блато – чуваше се някакъв тъп звук, но вълни нямаше.
Васил намираше ситуацията за парадоксална и изпитваше искрено съжаление към народа на Истландия. Историята ги бе орисала с обезглавена опозиция и няколко малки медии, които трябваше да изчегъртват миниатюрни зрънца истина от автократичния мастодонт на Андреев. Със сигурност ги чакаше нелека съдба, защото с напускането на поста, без значение как, президентът щеше да повлече цялата система със себе си. Особено болезнени щяха да бъдат две неща. Опитът на приближените му да запазят системата, тоест не само ресурсите си, но и източниците им. И доста нелепото, истерично и гротескно раждане на новата опозиция. Нямаше как да е другояче, на хоризонта просто липсваха други играчи. Новите, колкото и добри да са, първоначално щяха да са шокирани от медийното внимание, смазани от очакванията на народа си. В това състояние, щеше да им се наложи да се изправят срещу смразяваща държавна машина, внимателно строена, смазвана и поддържана повече от петнайсет години. Естествено, че щяха да изглеждат гротескно. Добрата воля на случайността на историята, щеше да ги рафинира и превърне в истински управленци. Ако съдбата, не се окажеше благосклонна към тях, щеше да ги изхвърли в задния двор, като изтъпени тарани.
Ситуацията в Преславия бе най-близка до истландската. Разликата бе, че Никълс и Омайниченко действаха по-меко от Андреев. Успели да си осигурят комфорт през първия мандат, те спокойно налагаха контрола си над всичко, което представляваше интерес без да срещнат сериозен отпор. Затова не им се налагаше да бъдат груби и безпардонни. Стараеха се да концентрират власт, чрез разпределение на ресурсите, а не чрез завземането им. Бяха наясно, че баналналното обирджийство ще доведе до крах на източниците на пари, което пряко щеше да им се отрази. Пример за политиката им бе Лотар – оставяха го да си работи, той плащаше и съжителстваха в мир и хармония. Тактиката им бе и най-добрият параван – постоянно имаше иновации в най-различни области, отваряха се нови производства, работни места. Тя ги спасяваше и от доста унизителните и бутафорни представления, които Андреев и Хучу бяха принудени да правят, за да имитират прогрес. Не организираха тържествени откривания на нови шивашки цехове за чорапи, не дрънкаха с оръжия, не им се налагаше постоянно да обясняват как са докарали Преславия до авангарда на всичко. Само тези, имали близък контакт с центристите бяха наясно, че без тях преславският бизнес щеше да е между 20 и 40 процента по-богат и развит. Хитростта ги правеше по-трудни за сваляне. Огромното кълбо договорки, интриги и какво ли още не, представляваше цял отделен свят, скрит от очите на хората. Държава в държавата.
Щастие бе, че бяха проспали появата на оптимизаторите и реагираха прекалено късно. Тук огромна роля изигра Тенет, чиято пословична и на моменти дразнеща параноя успя да ги ослепи. Васил бе сигурен, че съвсем скоро ще започнат да нанасят по-сериозни удари и голямата битка тепърва предстои.
Професорът не пропусна и предаването на Маркс, в което се появиха тримата социалисти, представляващи индустриалните региони на Преславия. Двама бяха типични второразредни партийни дейци – с по две брадички, шкембета, ужасно стоящи вратовръзки. Попаднали в необичайната обстановка на голямо студио, бяха стресирани и опитвайки се да скрият това, правеха всичко възможно да говорят и изглеждат народняшки. Резултатът бе, че се бяха изпотили от напрежението, на сериозни въпроси отговаряха с лафчета или напълно неадекватно. Плачевно. Маркс полагаше огромни усилия да скрие чисто човешката неприязън, която предизвикваха тези хора. Третият обаче бе по-интересен. Млад, стегнат мъж на около 40 с буден и заинтересован поглед, шеф на социалистите в Мочурището. Очевидно бе, че е работяга, който по някакво стечение на обстоятелствата не само се бе оказал в социалистическата партия, но и бе успял да се издигне в нея.
Десетина минути след началото на разговора, на Маркс му писна. Двамата дебелаци не само, че не можеха да отговарят на въпросите, но у водещия се появи съмнение дали въобще ги разбират. Единственото, което повтаряха бе, че Гарфийлд е бил страхотен, че Муляр не става и е нужен конгрес. Той се съсредоточи върху работягата, който досега бе успял да каже само „Здравейте“ и бе последната надежда за читаво предаване.
- А вие, господин… - Маркс леко се забави, давайки знак на редакторите си да му напомнят името на госта в слушалката.
- Маргарит, Валери Маргарит – усмихна се работягата.
- Благодаря – усмихна се неловко водещият, отбелязвайки на ум да се скара на блеещите в апаратната. – Господин Маргарит, защо вашата партийна организация реши да се обяви „за“ нов конгрес.
- Бяхме против самопровъзгласяването на госпожица Муляр за лидер на партията, даже изпратихме писмо в централата, с което изразихме протеста си. – Маркс не можа да прикрие учудването от това колко добре говори Маргарит на фона на съпартийците си, с което накара социалиста да млъкне и се наложи да му кимне, за да продължи. – Не го разгласихме, защото не искахме да предизвикаме смут в партията.
- Точно така! Не сме някакви… такива… отцепници! – прекъсна дясностоящата брадичка.
Маркс куртоазно се усмихна и с поглед подкани Маргарит да продължи.
- След като завещанието на господин Гарфийлд бе огласено се оказахме в странно положение. От една страна, действията на Муляр ни оставиха в периферията на взимането на решения, а ние също имаме право на глас. От друга, завещанието ни даде това право глас, но отново по императивен начин.
- Да, заповядват ни все едно сме някакви роби!
Водещият не обърна внимание на лявостоящата брадичка, Маргарит разбра, че може да продължи да говори.
- Затова нашата организация, на вътрешно събрание, реши да напише ново писмо, този път към пленума, с искане за извънреден конгрес. Преди няколко дни колегите – двете брадички се затресоха одобрително, - се свързаха с мен и разбрахме, че имаме еднакви идеи. Затова и излизаме с това общо становище.
- Преди огласяването на завещанието госпожица Муляр каза, че подобен конгрес преди изборите е неразумен – напомни Маркс.
- Според мен е точно обратното, може да се гледа на него като на предварителен вот, на който ще се излъчат най-добрите от най-добрите.
- Говорихте ли с госпожица Муляр през последните дни?
- Аз лично не съм – брадичките също се разклатиха в отрицание.
- А бихте ли гласували за нея?
- Ако реши да се кандидатира за председател и предложи добра програма, защо не? – усмихна се Маргарит, а седящите до него съпартийци не трепнаха.
Маркс присви очи:
- Рядко си позволявам подобни въпроси, но от разговора досега, питането ми изплува автоматично – вие ще се кандидатирате ли?
Маргарит се усмихна свенливо, а двете брадички ококорено го погледнаха:
- Не, никога не съм имал подобни амбиции. Сега искам да работя за земляците си и да помогна с развитието на нашия край. Без да обиждам някого, но Преславия не е само Кръглата столица. Навсякъде има нужда от работа.
- Звучите много идеалистично – повдигна вежи Маркс, на което получи още една свенлива усмивка.
Последва прекъсване за реклами, след което разговорът бе обсебен от двете брадички. Явно бяха усетили, че Маргарит привлича цялото внимание към себе си и стои доста по-добре от тях. Маркс няколко пъти се опита да насочи диалога към работягата, но усиленият отпор на брадичките го отказа.

[Mutafchiev]

38.
На редовните брифинги, които Тенет даваше на Никълс вече присъстваше и Омайниченко. Този път разузнавачът докладваше за ситуацията при социалистите, както и за това как тече подготовката за посрещането на Иденуар. Не пропусна да отбележи, че екипите на Волф са се справили много добре с установяването на подслушващи устройства в покоите на важните лица. Завърши изложението с кратка информация за оптимизаторите, която имаше една единствена цел – провокация.
- Броят форуми, както ги наричат, расте главоломно. Ако допреди две седмици имаше по един във всеки град, сега вече има в почти всеки квартал. Засега нямат обща структура. Според мен е въпрос на време да започнат да общуват помежду си, както и да се обединяват, за да оказват по-голям натиск на администрацията. Не мисля, че може да се използват силови методи за прекратяването на тази активност.
Никълс и Омайниченко се спогледаха. Много тънката усмивка на премиера издаде, че има нещо на ум и това не убягна на Тенет. Озадачен, разузнавачът се зачуди какво може да са измислили центристите, трябваше да следи изкъсо движенията им. Реши, че изпълнението ще бъде възложено на Волф или на шефа на полицията Матеус. Лицето на Омайниченко не издаде абсолютно нищо, затова Тенет реши, въобще да не си губи времето с него. Разбираше, че заместникът едва успял отново да се върне в близкия кръг около премиера, няма да направи нищо срещу шефа си.
- Разбирам, наистина помисли за тия форуми – отговори Никълс. – Не е нужно да е силово, но трябва да им противодействаме.
- От няколко седмици юркам своите медийни експерти, те се чудят какво да правят. Проблемът с оптимизаторите е, че дават много бързи реални резултати, това е по-силно от всякаква пропаганда.
Тук Омайниченко заби поглед в пода.
- Така е, много са бързи и се организират добре – потвърди припряно Никълс и рязко смени темата. – Искам да ми осигуриш петнайсет минути насаме с Иденуар.
- Програмата е изцяло разписана по секунди – блесна пенснето.
- И никой не трябва да разбира за това – сякаш не го чу продължи премиерът.
- Не можете ли да измислите някакви преговори, спогодба, с която да се оправдаете?
- Не. Никой не трябва да разбира, че сме говорили.
- Времето е ужасно малко.
- Не трябва да влизаме и в обсега на подслушването на Волф.
- Хотелът отпада – прошепна Тенет.
- Всичко за ритуала готово ли е? – Никълс продължи да се прави, че не чува разузнавача.
- Да.
- Добре, свободен си.
Тенет излезе замислен от кабинета на премиера. Явно бе, че Никълс готви асиметричен отговор на оптимизаторите. По реакцията на Омайниченко разузнавачът предположи, че заместникът не е много щастлив от плановете на шефа си. Тоест става дума за нещо на ръба на закона, като не е много ясно от коя страна. Новата информация изискваше незабавното и цялостно внимание на Тенет. Желанието на премиера да се види с краля насаме, макар и за малко, бе не по-малко трудно изпълнимо. Оставаха броени часове до кацането на самолетите на Иденуар. Как можеше да се организира подобно нещо? Тенет нямаше никаква идея. За негово щастие, разполагаше с две много важни неща – цялата програма на посещението, както и информация за всички места, които Волф бе наблъскал с бръмбари. Ходейки бързо по коридора рязко закова на едно място – Иларт Лотар. Може би при него щеше да се открие прозорец? Направи няколко бавни крачки напред и отново спря. Не, подобно желание на Никълс не трябваше да става достояние на бизнесмена. Разузнавачът замислено напусна сградата на министерския съвет, чудейки се как да разпредели ресурсите си, за да покрие новите задачи.

Васил се събуди по-рано от обикновено, пи кафе, взе душ. Облече костюма си, не сложи вратовръзка. Огледа се в огледалото, хареса отражението и излезе от апартамента. Пред вратата на входа го чакаше правителствена лимузина, а до задната врата стоеше вече познатият му шофьор. Поздравиха се, човекът отвори вратата и покани професора да се качи.
Когато потеглиха Васил си спомни първата им среща. Случила се едва преди няколко месеца, изглеждаше толкова далечна. Замисли се дали му се струва, че времето се е ускорило, защото е на средна възраст, или заради обилието от събития. Реши, че е по-скоро второто. Ускореният ритъм и коренната промяна на задачите, които изпълняваше казваха своето. Сети се, че предишния път, когато се качи в колата и помоли шофьора да пусне радиото, първо гръмна някаква рап песен.
- Моля, пуснете музиката, която слушате.
Погледът на шофьора се премести към огледалото за обратно виждане:
- Която аз слушам?
- Да – Васил получи усмивка в отговор.
В колата зазвуча бийт на класически рап, акомпаниран с мелодия на тромпет. Първите думи на изпълнителя учудиха Васил. Сигурен бе, че го е чувал някъде, името бе на върха на езика му. Помисли малко, в крайна сметка се примири с факта, че паметта му отказва да сработи и се заслуша в текста.

See you got some niggas on your side
That say they're your friends
But in real life they your enemies
And then you got some mutha-fuckas that say they your enemies
But in real life they eyes is on your money
See the enemies will say they true
But in real life those niggas will be the snitches
Its a dirty game y'all
Y'all got ta be careful about who you fuck with and who you don't fuck with
Cause the shit get wild y'all

Докато попиваше уличната мъдрост, професорът гледаше през прозореца на лимузината и си спомняше предишното пътуване с нея. Тогава Кръглата столица бе окупирана от властта. Отиваше на среща с Иденуар, без да знае нито какво ще стане, нито че това ще бъде истинското началото на политическата му кариера.

Just a vicious mutha fucker while these devils left me free
I proceed to make them shiver
When I deliver
Criminal lyrics
From a world wide mob figure
Thug niggas from everywhere Mr. Mackaveli
Niggas is waiting for some thug shit, thats what they tell me
So many rumors but I'm infinitely Immortal Outlaw
Switching up on you ordinary bitches
Like a south paw you get let
And every breath I breathe untill the moment I'm deceased
Will be another moment ballin' as a 'G'
I rip the crowd, then I start again
Internally I live in sin
Untill the moment that they let me breathe again
The heartz of men

Последваха много неща – странни, изненадващи, объркващи, досадни, увлекателни. Всичко, за което бе чел и слушал, сега се претворяваше в живота му. За секунда пробягна мисълта, дали още от самото начало, преди 35 години, провидението не му е отредило тази съдба и не го е готвило за случващото се.

I can be a villian if ya let me
I'll Muthafuck ya
If ya do upset me
Tell the cops to come and get me
Rip the crowd like a phone number
Then start again, don't have no muthafuckin' friends nigga
Look inside the heartz of men

Сега отиваше на празник в чест на машини за убийства. Нямаше ни най-малка представа защо Иденуар го бе харесал първия път. Не знаеше как ще се държи Никълс и какво му готви. Дали Иларт Лотар ще бъде толкова благосклонен, както преди. Усети нещо неочаквано в себе си. Ако преди година се бе оказал в подобна ситуация щеше да се притесни сериозно. Не обичаше да има врагове, нито да прави лошо впечатление. Сега му бе интересно какво ще стане, как ще се държат другите. Почувства се не като наблюдател, а като фигура на шахматната дъска. Помисли каква функция изпълнява в играта и изводът му бе не по-малко изненадващ – благодарение на оптимизацията, можеше да бъде какъвто си поиска. Правилата не важаха за него до такава степен, че ходовете му бяха абсолютно неограничени. Даже нямаше нужда да се асоциира с пешките, конете, офицерите и останалите фигури. Васил бе жокерът в партията шах.

I'm lost and not knowing
Scar'd up
But still flowing
Energized and still going
Uhh, can it be fate
That makes a sick muthafucka break
On these jealous ass coward cuz they evil and fake
What will it take?

Докато мислеше и слушаше песента, Васил усети погледа на шофьора, който го наблюдаваше през огледалото за обратно виждане.
- Мъдра е… по свой начин – усмихна се професорът. – Как се казвате?
- Албин Митков.
- Приятно ми е, Васил Крумов.
Двамата мъже се усмихнаха. Шофьорът продължи да гледа пътя, а професорът обърна поглед през прозореца.

Никълс се качи в лимузината, където вече се бе настанил Омайниченко. Колата потегли в момента, в който се чу затварянето на вратата.
- Панчо се нави да го построи – започна Омайниченко без да поздравява. – Проекта ще вземем от общината, когато го входира, за да не се усети.
- Срокове?
- Две седмици от началото на работата.
- Добре, направи всичко възможно да започнат най-скоро. Информация от Волф?
- Да, кацнали са без проблем. След малко тръгват от летището към Уриил.
- Не са се срещали, нали? – обърна се Никълс към Омайниченко.
- Не – с известно учудване от резкия въпрос, отговори заместникът.
- Добре – успокоено отговори премиерът и след кратка пауза добави – заминават утре. Волф трябва да направи всичко възможно, за да не се състои подобна среща. Ако все пак, по някакво чудо се случи, трябва да знам всичко, което са си казали.
- Ще се справи, иначе нямаше да е шеф на информационната служба – констатира Омайниченко, в отговор на което получи въпросително-ироничен поглед от премиера. – Защо не каза Тенет да ги следи тогава?
- Всичко ли да прави?
Премиерът бе скръстил ръце в скута си и плътно притискаше телефона в джоба си с китка. Задачата на Тенет бе много по-сложна от тази Волф. Вторият разполагаше с целия ресурс на разузнавателната служба и със сигурност го бе в впрегнал, за да изпълни поръчката на Никълс. Първият трябваше не само да заблуди шефа си, но и всички останали очи, които със сигурност бяха вперени във високопоставените гости. Никълс очакваше всеки момент съобщение от него, в което се потвърждаваше, че е успял да намери дупка, в която да си поговорят с Иденуар насаме.
Ситуацията, в която кралят постави Вулчурия, все повече започваше да се разяснява на Никълс. Той не искаше да демократизира страната си, целта му бе да покаже колко слаби са политиците в нея. Нанесе тежък удар на парламентарната демокрация и тези врели-некипели, които разправяше бяха просто прах в очите на всички. Колкото повече идиотски ходове правеха републиканците и монархистите, толкова по-адекватен изглеждаше Иденуар. За момент Никълс изпита възхищение към монарха. Да дадеш пълна свобода на някого, за да го видиш как се проваля и да блеснеш на неговия фон, се иска доста смелост и далновидност. Така, с всеки изминал ден, кралят се доближаваше до пълната власт, тоест до възможността да си разичсти сметките с Шипонщад. Опасността, която представляваше трябваше да бъде овладяна по някакъв начин.
На свой ред проблемите в Истландия като нищо можеха да накарат Андреев да реши, че му е нужна малка победоносна война. Никълс прекрасно познаваше президента и можеше да се хване на бас за плановете му, без да ги знае. Най-вероятно щеше да започне с много агресивна реторика срещу Шипонщад. После щеше да се опита да създаде впечатление, че е лидер на коалицията срещу диктатурата. Когато се стигнеше до същинските бойни действия, щеше да изпрати най-малко сили, които отгоре на всичкото, нямаше да си подадат носа извън базите.
Без да е сигурен за своята власт, Никълс не бе готов да вкара Преславия в подобна авантюра. Можеше да си позволи да мисли по темата едва след изборите, сега трябваше да протака максимално. Затова целта му бе да изолира Иденуар от Андреев и в същото време да проучи какви ги е намислил кралят. Въздъхна тежко – не му стигаха оптимизаторите, та трябваше да се занимава и с желанията на съседите си.
Мислите на Омайниченко бяха съсредоточени върху доста по-тривиални неща, без да го осъзнава. Центристът размишляваше дали планът на шефа му за овладяване на социалистическата партия ще проработи. При нормални обстоятелства не би се усъмнил, тъй като нещата изглеждаха добре. Но в последно време усещаше все повече присъствието и на другите играчи – оптимизаторите. Бе абсолютно убеден, че и те имат планове свързани с разцепващата се опозиция. Наистина ресурсите им бяха в пъти по-малко, даже мижави на фона на държавната машина, с която разполагаше Никълс, но те доказаха, че и в тази позиция са силни. Първоначалното въодушевление от факта, че най-после се появиха достойни противници започна да се превръща в угриженост.
Никълс досега не си бе позволявал даже да помисли за провокация на национално ниво. Ето, че сега я планираше. Омайниченко се опитваше да прецени каква е истинската причина за това – безпомощност или игра на сигурно. В крайна сметка достигна до извода, че е по малко от двете, а в различни периоди шефът му променя местата на причините.
Самият той, който в началото реагира бурно, бързо се примири с идеята за готвената провокация. През годините двамата с Никълс бяха правили какво ли не, та една експлозия ли ще им се опре? Мащабите, които го изплашиха в началото, с всеки изминал ден ставаха по-приемливи и стигнаха до определението „малък контролиран взрив“. Вторият центрист в Преславия успешно успя да прогони скрупулите и съвестта си.
Другият голям проблем на Омайниченко – промяната в Никълс след вечерята с Иденуар, започваше да придобива различни очертания. Ако преди бе сигурен, че всичко опира до изолацията, в която постави премиера и сега трябва да си изработи отново доверието, вече подозираше по-дълбоки причини. Явно там се бе случило нещо, което много бе озадачило Никълс. Това бе единственото обяснение за желанието на премиера да изолира останалите лидери един от друг. Фактът, че не сподели нищо, също бе косвена подсказка. Очевидно напрежението, под което е поставен бе огромно и затова се стараеше да си осигури властта у дома.
Никълс се раздвижи на съседната седалка и Омайниченко се обърна към него. Премиерът си извади телефона и единственото, което успя да види бе, че е получено съобщение от Тенет. Никълс го отвори и прошепна:
- Добре.

Тенет запъхтяно влезе във входа на стар блок и се качи в асансьора. Коства му прекалено много усилия, за да успее да свърши работа на Никълс, но все пак успя. Когато слезе от асансьора се приближи до една от вратите и вкара ключа в ключалката.
- Закъснявате.
Разузнавачът се обърна и видя миниатюрна женска фигура да се качва по стълбите, явно го бе чакала на площадката между етажите.
- Извинете, госпожице Муляр, но изпълнението на дълга пред родината понякога е времеемко занимание.
Социалистката му се усмихна, той отвори широко вратата на явочната квартира и пусна миньончето пред себе си.
Докато дамата минаваше под касата на вратата в хола се чу изписукване. Обърна се въпросително към Тенет.
- Телефонът и всякаква друга техника – каза той, кимайки към шкафчето в антрето.
Миньончето изпразни джобовете си, отново мина под касата, не се чу нищо. Когато се настаниха в овехтелия хол, Муляр започна разговора директно:
- Изненадана съм, че поискахте среща с мен.
- Защо? – попита Тенет, отпускайки се изцяло на избелелия фотьойл.
- Романов ми каза, че завещанието на Гарфийлд е дошло от вас.
Пенснето блесна:
- Така е, графолозите потвърдиха автентичността му, нотариусът също, не можете да ме обвините в манипулация – усмихна се разузнавачът.
- Можехте да се обърнете към мен.
- Защо?
Муляр не успя да намери отговор, който да не прозвучи като мрънкане, затова се върна към въпроса си:
- И на какво дължа тази чест?
- Бих се радвал да споделите бъдещите си планове.
- Толкова праволинейно ли ме питате? – учуди се Муляр, с което предизвика усмивката на Тенет.
- Защо не? Големи хора сме.
- Искате да не се кандидатирам за поста?
- Обратното – блесна пенснето.
- Не разбирам – Муляр не успя да скрие учудването си. – Разрушихте стабилността, която бях постигнала, изхвърлите ме от политическия живот, за да поискате да се върна обратно?
- Гарфийлд ви изхвърли, аз бях просто вестоносец – започна спокойно Тенет. – Не знаех какво беше написано в завещанието. А що се отнася до връщането ви… Да кажем, че смятаме, за адекватно вашето присъствие.
- Кои сте вие?
- Госпожице Муляр, мислех, че сте по-опитна – блесна пенснето. – В момента не си говорим с вас, а ме питате кои сме ние.
- Но искате да се върна? – Тенет кимна. – И какво искате в замяна?
- Абсолютно и безрезервно съдействие от ваша страна.
- Не сте първият, който ми предлага подобно нещо.
- Но съм единственият, който има практически, а не политически интерес от това.
Муляр се усмихна широко:
- Току що казахте, че ще ме похарчите, когато спра да съм ви нужна.
- Цената си определяте самата вие – отвърна разузнавачът също толкова широко усмихнат.
- Да приемем, че се съглася, какво следва?
- Пресконференция, на която сте сама – Муляр повдигна учудено вежди. – Мислим, че бихте била прекрасен едноличен лидер.
- Кога?
- Най-вероятно тази вечер или утре. Когато мине пленумът. Конгрес ще има.
Миньончето замислено погледна към тавана:
- И какво ще искате да кажа?
Тенет се засмя от сърце:
- Госпожице Муляр, ние сме готови да подкрепим вашите действия, а не просто да ви инсталираме начело на партията.
- Как?
Тенет вдигна ръце и ги обърна с длани към Муляр:
- С цялата сила, концентрирана в нас.

[Mutafchiev]

39.
Дългоочакваният ден започна като всеки друг за Иларт Лотар. Събуждане, кафе, новини, тренировка, душ, закуска, Уриил. Пристигна, когато вървяха последните приготовления за посрещането на височайшите гости. Почувства се странно, докато караше към офиса си. От една страна знаеше до секунда какво, кога и как ще се случи, бе контролирал организационния процес от самото начало. В същото време сякаш се бе озовал на абсолютно непознато място. Отдаде го на факта, че от известно време се опираше само на докладите, които получаваше без лично да следи нещата. Погледът му обходи всичко – бусовете кабриолети, с опънати платна над седалките, хората, които щяха да обслужват събитието, охраната. Усети огромно вътрешно желание да удари спирачка, да слезе и да им се накара за нещо, но не намери причина. Всичко изглеждаше идеално.
В офиса си изпи още едно кафе, докато за последен път разгледа програмата. Първо обход на производството на електроника, после цеховете за сглобяване на машините, обяд. Следобед изпитания на маневрените способности, електрониката, учебни стрелби. Коктейл извън границите на Уриил, за който вече не бе отговорен. Нямаше какво да се обърка, даже изненадите, които бе подготвил за гостите.
Десет минути преди да пристигне Никълс, който също бе в ролята на домакин, Иларт отиде до централния площад на Уриил, за да заеме мястото си. Голяма част от придружаващите вече бяха дошли. Бизнесменът видя Тери сред тях, приближи се, стисна му ръката усмихнато и сякаш го поздравява, тихо каза:
- Кажи на твоя човек, когато види пушека, да издърпа краля в първата стая, която види. Ще са в абсолютна безопасност.
Иларт пусна ръката на посланика и се отдалечи без да дочака реакция. След няколко крачки се огледа и видя прекрасното културно аташе на Вулчурия – Алиша Гилбърт. Мъжкото в него не му даде шанс да я подмине.
- Здравейте, госпожице Гилбърт, радвам се, че ще украсите с присъствието си това доста… некултурно събитие.
- В интерес на истината, дизайнът на машините ви е песен на практичността, господин Лотар – усмихна се чаровно Алиша.
- Бях изненадан от малкото изисквания, които получихме за пребиваването на краля тук.
- Противно на всеобщото мнение, той е доста аскетичен човек. Стигна се до там, че отговорник за охраната трябваше да стана аз.
- Вие? – искрено учуден повдигна вежди Лотар.
- Да – усмихна се Алиша, - знаете, че династията предпочита да се грижи за сигурността си в тесен семеен кръг.
- Интересна квалификация за културно аташе.
- Важно за културата е да оцелееш достатъчно дълго, за да можеш да допринесеш за развитието й.
- А! Мисля, че това е колата на професор Крумов.
Алиша бързо се обърна в посоката, в която гледаше Лотар. Реакцията не убягна на бизнесмена и той й предложи заедно да посрещнат професора.
Когато лимузината спря, през прозореца се видя как Васил се ръкува с шофьора. Слезе, направи няколко крачки, докато колата потегляше и се огледа. Видя как Алиша и Иларт се насочват към него, и се усмихна изненадано. Иларт се убеди, че Васил въобще не си е губил времето във Вулчурия.
Професорът, от своя страна бе пленен от деловия, но много стилен тъмно лилав костюм, който Алиша бе избрала за изпитанията. Когато премести поглед към Иларт и видя широката усмивка под мустака изпита облекчение. Стори му се искрена.
- Здравейте, госпожице Гилбърт, изглеждате прекрасно! – поздрави Васил и пое ръката на Алиша.
- И вие, господин Крумов, политиката ви се отразява добре.
- Наистина изглеждаш някак си по-жив – добави Иларт. – Но с такъв летящ старт!
- Буквално беше летящ! – усмихна се Васил, намеквайки за съвещанието в самолета, което проведоха заедно с Никълс, преди да говори с журналистите.
Алиша се усмихна загадъчно, явно свързвайки закачката със случилото се в багажния отсек.
- За жалост, трябва да ви оставя, идват мрачните господа, но Васко, ето ти тема на разговор: госпожица Гилбърт отговаря за сигурността на краля!
- Династичните правила? – повдигна вежди Васил.
- Точно така – потвърди усмихнато Алиша. - Както винаги, сте запознат.
Докато Иларт вървеше към входа, където спираха колите, за да разтоварят пътниците, професорът и Алиша го проследиха с поглед.
- Надявам се, последният ни разговор не е оставил лоши впечатления у теб – каза Алиша.
- Стига да не отскубнеш косъм от главата ми, за да тестваш генетичните ми данни, мисля, че ще се справя с чувствата си.
- А ако го направя от друго място?
Васил рязко обърна глава към Алиша:
- Такава си с всички, които харесваш или…?
- С всички – отговори усмихнато културното аташе и завърши преиграно тъжно. - За жалост сте малко.
Без да намери ума и дума, Васил бе спасен от появата на някакъв човек с прекалено хубав костюм, и огромен часовник странно стърчащ изпод левия ръкав.
- Професор Крумов! Радвам се да се запознаем! Тери, посланик на Истландия в Преславия. Отдавна следя вашите изяви и мога да кажа, че съм ви огромен фен! Изключително много…
Васил изгледа с известен уплах дипломата, след което премести поглед към Алиша, която леко кимна и се отдалечи.

Лотар, Никълс и Омайниченко се бяха подредили един до друг в началото на червения килим и очакваха колата на Иденуар да се появи всеки момент.
- Няма да ни караш да се возим в тия машини, нали? – каза Омайниченко.
- Не, но имам други изненади, ще ви харесат – бизнесменът се опита да ободри киселите политици.
- Изненадите напоследък са кофти – отговори сериозно Никълс. – Колкото по-спокойно мине всичко, толкова по-добре… за теб.
Иларт стисна зъби. Заплахата на Никълс не го изплаши, а подразни. Прикри се с крива усмивка и направи опит да се пошегува:
- Надявам се с краля няма да сте толкова кисели.
Кортежът на Иденуар се появи на улицата и бързо се приближаваше към тройката, а веднага след него се появиха и колите на Андреев.
- Върши това, което ти позволяваме, а за останалото не мисли – отговори студено Никълс.
Иларт и Омайниченко наведоха глави. Ясно беше, че Никълс можеше да направи много неща, но вече преиграваше. Лимузината на Иденуар спря пред тях и те се усмихнаха широко. Докато разменяха протоколните любезности с краля, към тях се присъедини и Андреев. Групата се насочи към най-близката сграда, в която се произвеждаше част от електрониката за бойните машини. На разстояние 2-3 метра от тях се скупчиха всички останали придружаващи лица и ги следваха на почетно разстояние.

Далеч от формалната глъч, в офиса на Вирту, се бяха настанили Давидов и Шмит. Тримата оптимизатори се бяха събрали да обсъдят плановете за предизборната кампания, чието официално начало трябваше да бъде дадено съвсем скоро. Тъй като Васил не можеше да присъства, бе изпратил писмо на Шмит, в което описва мислите си по темата. Основните пунктове в него бяха следните: ако е възможно Давидов да участва в дебат само с Никълс, тъй като Омайниченко не е на неговото ниво. Също така да се продължава работата във форумите, като задължително бъде включено разяснение на изборната система в Преславия. Не на последно място, време бе да се разберат за вътрешните избори, имаше и предложение. Дискусиите между оптимизаторите по темата продължаваха вече доста време. Постепенно всички се съгласяваха с отделни неща, като използването на блокчейн, например. Оставаше да се реши последният въпрос, който бе и най-тежък.
Платформата даваше уникален шанс на всеки, участвал в три оптимизаторски кампании да се окаже депутат в Преславския парламент. Много хора, включая политически опоненти, щяха да се възползват от това и да регистрират в сайта гласоподаватели, с които да вкарат кандидата си във финалните листи. Корпоративен вот в мащабите на едно движение. Тъй като Кръгът още не бе обявил как точно ще се проведе гласуването, на сайта не се забелязваха подозрителни приливи на гласоподаватели. Но бе сигурно, че ако не обмислят добре правилата, това ще се случи. Идеята на професора бе в гласуването да могат да участват само хората, регистрирани в платформата до дадата на обявяването на правилата.
- Мисля, че в случая Васил е абсолютно прав – каза Шмит, след като прочете писмото му.
- Според мен ще лишим от възможност за гласуване много хора – контрира Давидов. – Ще ни обвинят в цензура и традиционно редене на листи.
- Имаме малко над 8 милиона души, регистрирани в сайта – обади се Вирту. – Това гаранцията ни.
- А по какъв начин ще накараме хората да продължат да се регистрират при нас, след като обявим правилата? – продължи Давидов.
- Да, наистина мотивацията им ще намалее, но ще видят оптимизацията в действие. Надявам се и че ще оценят, че се грижим за плурализма, поемайки този риск.
- Половината даже не могат да кажат тази дума, камо ли да разберат какво значи – изсмя се Вирту. – Но! Адриана е права. Ако бях от другата страна, гарантирано със 100% сигурност бих вкарал поне двама-трима души по този начин в парламента.
Давидов стисна устни, размишляваше. Представи си кантар, на който бяха поставени двете възможности. Добавяйки всеки аргумент чинийките му се накланяха ту в едната, ту в другата посока. Изравниха се.
- Готов ли си под нашето знаме в парламента да влязат центристи, социалисти и всякакви други, които ще се продадат в почивката на първото пленарно заседание? – попита Адриана.
Едната чинийка силно натежа.
Психиатърът погледна Шмит с усмивка:
- Убедихте ме, но сега се появи нов въпрос. - Събеседниците му вдигнаха въпросително вежди. – Как ще контролираме депутатите си? В сегашната система без това не можем да минем.
- С чар! – усмихна се Адриана, прекрасно осъзнавайки, че шегата й много по-плоска, отколкото би й се искало.

Обиколката на първата сграда, в която се правеха чиповете за микросхемите на бойните машини мина като по ноти. Височайшите гости на Иларт се разходиха по коридорите, видяха огромните установки за фотолитография, удивиха се на абсолютната чистота. Водеха формални разговори, разменяха си любезности и шеги. Кралят очевидно бе заинтригуван от това, което вижда и задаваше уточняващи въпроси на специалистите, които Иларт му представяше. Никълс, Омайниченко и Андреев не изглеждаха толкова въодушевени, но се прикриваха, всеки според възможностите си. Премиерът обърна внимание, че Андреев се старае през цялото време да се намира до Иденуар, но го отдаде на желанието на президента да се хареса на краля. В най-лоша позиция от всички се оказа Васил. Тери се бе залепил за него, като парче тоалетна хартия за подметка и каквото и да правеше, за да го махне, парчето си оставяше на мястото. Шмит го бе предупредила, че Иларт ще му натресе някого, но толкова леплив навлек не бе очаквал. Никълс и Омайниченко се правеха, че го няма. Алиша също бе изчезнала някъде и единственото, което му вдъхваше кураж бе, че се движеше през двама души до Иденуар, който периодично му хвърляше приятелски погледи и се усмихваше.
Втората сграда бе разделена на две точно по средата. В единия й край се правеха платките, механизиран процес, а в другия бе ръчният контрол на качеството. Качиха се на втория етаж и тръгнаха по широк коридор. От едната му страна имаше огромни стъклени прозорци, през които се виждаше конвейер, на който върху платките се запояваха чипове, букси и други елементи. На другата през равни разстояния имаше врати. Докато поредният инженер разказваше на делегацията какво вижда през прозорците, от едно от вентилационните отверстия започна да излиза дим, а лампите рязко изгаснаха.
Разнесоха се викове, хората започнаха да тичат. Васил направи няколко крачки напред, за да се приближи до важните клечки. Инстинктивно реши, че тях ще ги пазят най-добре, затова е хубаво да се окаже наблизо. Бодигардовете, които до този момент бяха незабележими, започнаха да блъскат хората, за да стигнат до охраняваните лица. С края на окото си, професорът видя как две фигури се скриват в най-близката стая. В този момент усети две силни ръце. Едната го хвана под мишницата, а другата натисна врата му надолу, след което го повлече към стаята, където изчезнаха фигурите. Истинският шок от случващото се настъпи, когато чу познат женски глас:
- Тихо и спокойно!
Влязоха през почти затворената врата и Алиша я бутна, за да се чуе как хлопва, Васил понечи да се изправи, но тя го задържа наведен. Оказаха се в стая със сървъри. Единствената светлина в нея идваше от светлодиодите на компютрите. Алиша го накара да завият и да се движат между редовете със сървъри, видяха двама души, наведени и задъхани в един от коридорите между шкафовете. Подминаха ги и точно в този момент светна червеното аварийно осветление.
- Трябва да излезем от тук и да успокоим хората – гласът бе на Иденуар.
- В безопасност сме – отговори му Андреев. – За Шипонщад. Съгласен съм.
Алиша и Васил завиха по съседния коридор и инстинктивно наведени замряха, за да чуят разговора.
- Аха, разбирам – каза кралят, осъзнавайки причината за извънредната ситуация. – Подливаш вода на Лотар по този начин.
- Никълс е барикадирал всичко, знаеш. Нямаме много време – Андреев се върна на темата. – Съгласен съм да ги атакуваме. Предлагам да подпишем пакт за военна помощ помежду ни, после ще си намерим casus belli.
- А Никълс?
- Ще протака до след изборите, а може и още. Ако го поставим пред свършен факт, няма да има къде да ходи.
- С колко голяма армия си готов да участваш?
- Първоначално десет хиляди, редови бойци, с техника, щабове – всичко.
- Какво искаш в замяна? – попита Иденуар.
- Монопол върху хлебопроизводството, алкохола и металургията им. Както и 100 годишна аренда на пристанище Замбак.
За секунда аварийното осветление изгасна, потапяйки стаята в мрак, след което светнаха нормалните лампи.
- 60% хлебопроизводство, 30% алкохол, защото и Никълс ще го иска. Металургията я делим поравно, получаваш пристанището. И действай по нормалните канали, а не… така!
Последва кратка пауза, след която се чуха стъпки, вратата се отвори.
- Спокойно, спокойно всичко е наред! – чу се развеселеният глас на Иденуар – Успях да се скрия, не е много кралско, но короната не пази от трудови злополуки.
Чу се как вратата се затваря. Алиша и Васил се изправиха и точно, когато професорът отвори уста да каже нещо, от съседния коридор се чу:
- Мамка му!
Професорът и културното аташе се приведоха и замряха. Чуха се стъпки. Явно Андреев ходеше напред-назад. Спря. Разнесе се тежка въздишка.
- И така става... педал.
Президентът тръгна бързо към изхода, отвори вратата и излезе. Васил и Алиша се гледаха шокирано.

На фона на новините от Уриил, изпълнили заглавните страници на медиите и новинарските емисии, пленумът на социалистическата партия се събра в централата. Журналистите, посрещаха всеки от седемте му члена с въпроси за бъдещето на организацията и за мнение за инцидента в Уриил. Единствено Виктор Маргарит и Сара Изабела, на чиято територия се намираше централата и тя отговаряше за организацията, се спряха и отговориха на въпросите. Двамата изразиха надежда, че всичко ще бъде наред. Останалите подминаваха медийното ято, демонстрирайки раздразнението си.
Петнайсет минути след като шестимата областни глави се бяха събрали, единственият липсващ бе чичо Петко. Наложи се Сара Изабела да го издирва. Телефонът му бе изключен, близките и познатите не знаеха какво се случва с него. Съпругата му каза, че го е оставила в добро настроение сутринта, когато е тръгвала за работа. Изабела се принуди да отиде лично до дома на социалиста. Оставяйки колегите си явно изнервени, съобщавайки на медиите, че обсъждането е започнало, в опит да скрие, че има нещо нередно, по пътя се обади на Муляр. Миньончето я успокои, похвали я за адекватното поведение пред медиите и й вдъхна кураж, че с чичо Петко всичко е наред.
Когато стигна до блока на главния социалист на Кръглата столица, Изабела започна да звъни на домофона, но не последва реакция. Една млада майка излезе от входа, носейки бебето си в нагръдник и пусна Изабела вътре. Логично, вратата на апартамента бе заключена, а на звънеца отново никаква реакция. Последва обаждане към съпругата на чичо Петко и молба да дойде, за да отвори. Изабела изпрати колата си да я вземе и отново се обади на Муляр, която й обеща, че ще опита да прати човек.
Половин час по-късно от служебната кола слезе симпатична дама, около 55-годишна, пълна и усмихната – идеалната половинка на чичо Петко. Двете със Сара Изабела се качиха отново горе и влязоха в апартамента.
- Обувките му са тук – каза озадачено съпругата и продължи навътре към хола.
Изабела погледна надолу, наистина поомачканите и зле изчистените обувки бяха сритани на пода под закачалката, на която висеше сакото му. Самият апартамент изглеждаше празен. Пълната дама се приближи до трапезната маса, вдигна някакви листове с размер А4 от тях, ахна и рязко се подпря на близкия стол. Изабела се приближи бързо и я подкрепи.
- Нека ви помогна да седнете.
Внимателно издърпа стола и докато придържаше жената за ръката, хвъли поглед към масата. Листовете бяха снимки, на които чичо Петко, само по кожени каишки, опънати през безформеното му тяло, търпеше унижения от жена, облечена с кожен или може би латексов костюм. Тя го биеше, завираше му страп он в устата, натискаше зърната му с токовете на обувките си. Съпругата гледаше снимките и тихо хлипаше. После рязко се обърна към Сара Изабела:
- Аз не, не… аз… не…
- Спокойно, нищо няма да излезе от мен. Важното е да го открием.
Раздаде се звукът на входния звънец, който изплаши двете жени.
- Кой е? Никой не трябва да ги вижда! – трескаво реагира съпругата на чичо Петко и започна да събира снимките от масата.
- Помощ, не се безпокойте!
Сара Изабела изтича, отвори вратата и ченето й увисна. Никога не го бе виждала, но веднага разбра кой е.
- Здравейте, да не губим време – каза Тенет и прекрачи прага на апартамента.
Насочи се към хола, където видя съпругата на чичо Петко. Стоеше по средата на стаята и сякаш напълно изгубена, държеше с две ръце снимките. Приближи се до нея и бащински успокоително сложи ръка на рамото й:
- Не се безпокойте, по-добре седнете, знаете, че щом съм тук, ще реша всеки проблем.
Жената го гледаше в очите и като хипнотизирана седна на стола. Тенет с пръст натисна тестето и го наклони към себе си, без да усеща никаква съпротива. На най-горната снимка чичо Петко бе седнал на пода с разкрачени крака, подпрян с длани назад. На врата си имаше седалка от тоалетна чиния, а дама обърната с гръб към фотоапарата уринираше върху него. Мъжът изпитваше явно удоволствие.
- Разбирам – сдържано каза Тенет и попита. – Нямате никаква представа къде е?
- Н-н-е.
Разузнавачът стисна устни и се огледа, липсваха каквито и да е следи на борба, всичко бе идеално чисто и подредено. Погледът му падна върху Сара Изабела.
- Донеси чаша вода.
Социалистката безпрекословно, като робот, се подчини. Тенет бавно издърпа снимките от ръцете на съпругата на чичо Петко и ги остави на масата с лицевата страна, обърната надолу:
- Ситуацията е деликатна, затова лично ще се заема с нея. Ако се наложи, ще използвам най-доверените си хора, така че тайните да останат само за вас. С ваше разрешение, ще хвърля едно око на останалите стаи.
Жената сведе глава и захлипа.
В коридора се засякоха със Сара Изабела.
- Дръж я под око, за да не си направи нещо – каза Тенет, приближи се до ухото й и прошепна зловещо. – Ако по някакъв начин се разбере, че съм бил тук и заради кого съм бил, цяла Преславия ще види снимките, а пиклата ще си ти!
Оставяйки Изабела смразена, Тенет надзърна за малко в кухнята – нищо необичайно. Същото бе в спалнята, кабинета и помещение, което преди е било детска стая, но сега повече приличаше на склад. Разузнавачът бе убеден, че ако се разрови, ще открие между кутиите и другите предмети, кожените атрибути на чичо Петко.
Въздъхна тежко, трябваше да накара някого да разгледа камерите на уличното наблюдение, за да проследи движението на чичо Петко. Стори му се ужасно досадно, че час и половина след като се бе срещнал с Муляр, миньончето вече искаше помощ от него.
Реши да отиде първо до тоалетната и облекчен да се заеме с издирването на социалиста. Отвори вратата и видя два доста тънки крака, обути с черни чорапи. Следваше огромно шкембе и сиво-синьото лице на чичо Петко, изкривено в грозна гримаса. Беше се обесил с някакъв кабел, вързан за вертикалната държачка на душа. Човекът правилно бе преценил, че в дома си няма какво да издържи тежестта му, затова бе решил да приключи със себе си в полуседнало положение.
Разузнавачът стисна устни и се обърна към хола. Помисли няколко секунди и каза толкова силно, че да го чуят:
- Тук е!
В коридора се появи съпругата на чичо Петко, следвана от Сара Изабела, Тенет услужливо се отдръпна и ги остави да видят картинката в цялата й красота. Жената почти припадна и само това, че Изабела бе зад нея я спаси от падане на плочките, започна да се задъхва.
- Изведи я на балкона да подиша, като се нормализира, унищожете снимките, а после извикайте полицията.
- Може да са копия! – отговори Изабела.
Пенснето блесна:
- Едва ли ще има обстоятелства, които ще наложат използването им – отговори спокойно Тенет, гледайки я право в очите.
Схванала прекрасно какво има предвид разузнавачът, Сара хвана по-здраво разплаканата жена и я повлече към хола, шепнейки успокоения. Тенет изчака малко и когато се убеди, че двете са на балкона, се върна в помещението и затвори вратата след себе си.
- Знам, че би искал друг да го направи но… няма пълно щастие.
Свали ципа на панталона и блажено изпразни пикочния си мехур в тоалетната.

[Mutafchiev]

39.
Дългоочакваният ден започна като всеки друг за Иларт Лотар. Събуждане, кафе, новини, тренировка, душ, закуска, Уриил. Пристигна, когато вървяха последните приготовления за посрещането на височайшите гости. Почувства се странно, докато караше към офиса си. От една страна знаеше до секунда какво, кога и как ще се случи, бе контролирал организационния процес от самото начало. В същото време сякаш се бе озовал на абсолютно непознато място. Отдаде го на факта, че от известно време се опираше само на докладите, които получаваше без лично да следи нещата. Погледът му обходи всичко – бусовете кабриолети, с опънати платна над седалките, хората, които щяха да обслужват събитието, охраната. Усети огромно вътрешно желание да удари спирачка, да слезе и да им се накара за нещо, но не намери причина. Всичко изглеждаше идеално.
В офиса си изпи още едно кафе, докато за последен път разгледа програмата. Първо обход на производството на електроника, после цеховете за сглобяване на машините, обяд. Следобед изпитания на маневрените способности, електрониката, учебни стрелби. Коктейл извън границите на Уриил, за който вече не бе отговорен. Нямаше какво да се обърка, даже изненадите, които бе подготвил за гостите.
Десет минути преди да пристигне Никълс, който също бе в ролята на домакин, Иларт отиде до централния площад на Уриил, за да заеме мястото си. Голяма част от придружаващите вече бяха дошли. Бизнесменът видя Тери сред тях, приближи се, стисна му ръката усмихнато и сякаш го поздравява, тихо каза:
- Кажи на твоя човек, когато види пушека, да издърпа краля в първата стая, която види. Ще са в абсолютна безопасност.
Иларт пусна ръката на посланика и се отдалечи без да дочака реакция. След няколко крачки се огледа и видя прекрасното културно аташе на Вулчурия – Алиша Гилбърт. Мъжкото в него не му даде шанс да я подмине.
- Здравейте, госпожице Гилбърт, радвам се, че ще украсите с присъствието си това доста… некултурно събитие.
- В интерес на истината, дизайнът на машините ви е песен на практичността, господин Лотар – усмихна се чаровно Алиша.
- Бях изненадан от малкото изисквания, които получихме за пребиваването на краля тук.
- Противно на всеобщото мнение, той е доста аскетичен човек. Стигна се до там, че отговорник за охраната трябваше да стана аз.
- Вие? – искрено учуден повдигна вежди Лотар.
- Да – усмихна се Алиша, - знаете, че династията предпочита да се грижи за сигурността си в тесен семеен кръг.
- Интересна квалификация за културно аташе.
- Важно за културата е да оцелееш достатъчно дълго, за да можеш да допринесеш за развитието й.
- А! Мисля, че това е колата на професор Крумов.
Алиша бързо се обърна в посоката, в която гледаше Лотар. Реакцията не убягна на бизнесмена и той й предложи заедно да посрещнат професора.
Когато лимузината спря, през прозореца се видя как Васил се ръкува с шофьора. Слезе, направи няколко крачки, докато колата потегляше и се огледа. Видя как Алиша и Иларт се насочват към него, и се усмихна изненадано. Иларт се убеди, че Васил въобще не си е губил времето във Вулчурия.
Професорът, от своя страна бе пленен от деловия, но много стилен тъмно лилав костюм, който Алиша бе избрала за изпитанията. Когато премести поглед към Иларт и видя широката усмивка под мустака изпита облекчение. Стори му се искрена.
- Здравейте, госпожице Гилбърт, изглеждате прекрасно! – поздрави Васил и пое ръката на Алиша.
- И вие, господин Крумов, политиката ви се отразява добре.
- Наистина изглеждаш някак си по-жив – добави Иларт. – Но с такъв летящ старт!
- Буквално беше летящ! – усмихна се Васил, намеквайки за съвещанието в самолета, което проведоха заедно с Никълс, преди да говори с журналистите.
Алиша се усмихна загадъчно, явно свързвайки закачката със случилото се в багажния отсек.
- За жалост, трябва да ви оставя, идват мрачните господа, но Васко, ето ти тема на разговор: госпожица Гилбърт отговаря за сигурността на краля!
- Династичните правила? – повдигна вежди Васил.
- Точно така – потвърди усмихнато Алиша. - Както винаги, сте запознат.
Докато Иларт вървеше към входа, където спираха колите, за да разтоварят пътниците, професорът и Алиша го проследиха с поглед.
- Надявам се, последният ни разговор не е оставил лоши впечатления у теб – каза Алиша.
- Стига да не отскубнеш косъм от главата ми, за да тестваш генетичните ми данни, мисля, че ще се справя с чувствата си.
- А ако го направя от друго място?
Васил рязко обърна глава към Алиша:
- Такава си с всички, които харесваш или…?
- С всички – отговори усмихнато културното аташе и завърши преиграно тъжно. - За жалост сте малко.
Без да намери ума и дума, Васил бе спасен от появата на някакъв човек с прекалено хубав костюм, и огромен часовник странно стърчащ изпод левия ръкав.
- Професор Крумов! Радвам се да се запознаем! Тери, посланик на Истландия в Преславия. Отдавна следя вашите изяви и мога да кажа, че съм ви огромен фен! Изключително много…
Васил изгледа с известен уплах дипломата, след което премести поглед към Алиша, която леко кимна и се отдалечи.

Лотар, Никълс и Омайниченко се бяха подредили един до друг в началото на червения килим и очакваха колата на Иденуар да се появи всеки момент.
- Няма да ни караш да се возим в тия машини, нали? – каза Омайниченко.
- Не, но имам други изненади, ще ви харесат – бизнесменът се опита да ободри киселите политици.
- Изненадите напоследък са кофти – отговори сериозно Никълс. – Колкото по-спокойно мине всичко, толкова по-добре… за теб.
Иларт стисна зъби. Заплахата на Никълс не го изплаши, а подразни. Прикри се с крива усмивка и направи опит да се пошегува:
- Надявам се с краля няма да сте толкова кисели.
Кортежът на Иденуар се появи на улицата и бързо се приближаваше към тройката, а веднага след него се появиха и колите на Андреев.
- Върши това, което ти позволяваме, а за останалото не мисли – отговори студено Никълс.
Иларт и Омайниченко наведоха глави. Ясно беше, че Никълс можеше да направи много неща, но вече преиграваше. Лимузината на Иденуар спря пред тях и те се усмихнаха широко. Докато разменяха протоколните любезности с краля, към тях се присъедини и Андреев. Групата се насочи към най-близката сграда, в която се произвеждаше част от електрониката за бойните машини. На разстояние 2-3 метра от тях се скупчиха всички останали придружаващи лица и ги следваха на почетно разстояние.

Далеч от формалната глъч, в офиса на Вирту, се бяха настанили Давидов и Шмит. Тримата оптимизатори се бяха събрали да обсъдят плановете за предизборната кампания, чието официално начало трябваше да бъде дадено съвсем скоро. Тъй като Васил не можеше да присъства, бе изпратил писмо на Шмит, в което описва мислите си по темата. Основните пунктове в него бяха следните: ако е възможно Давидов да участва в дебат само с Никълс, тъй като Омайниченко не е на неговото ниво. Също така да се продължава работата във форумите, като задължително бъде включено разяснение на изборната система в Преславия. Не на последно място, време бе да се разберат за вътрешните избори, имаше и предложение. Дискусиите между оптимизаторите по темата продължаваха вече доста време. Постепенно всички се съгласяваха с отделни неща, като използването на блокчейн, например. Оставаше да се реши последният въпрос, който бе и най-тежък.
Платформата даваше уникален шанс на всеки, участвал в три оптимизаторски кампании да се окаже депутат в Преславския парламент. Много хора, включая политически опоненти, щяха да се възползват от това и да регистрират в сайта гласоподаватели, с които да вкарат кандидата си във финалните листи. Корпоративен вот в мащабите на едно движение. Тъй като Кръгът още не бе обявил как точно ще се проведе гласуването, на сайта не се забелязваха подозрителни приливи на гласоподаватели. Но бе сигурно, че ако не обмислят добре правилата, това ще се случи. Идеята на професора бе в гласуването да могат да участват само хората, регистрирани в платформата до дадата на обявяването на правилата.
- Мисля, че в случая Васил е абсолютно прав – каза Шмит, след като прочете писмото му.
- Според мен ще лишим от възможност за гласуване много хора – контрира Давидов. – Ще ни обвинят в цензура и традиционно редене на листи.
- Имаме малко над 8 милиона души, регистрирани в сайта – обади се Вирту. – Това гаранцията ни.
- А по какъв начин ще накараме хората да продължат да се регистрират при нас, след като обявим правилата? – продължи Давидов.
- Да, наистина мотивацията им ще намалее, но ще видят оптимизацията в действие. Надявам се и че ще оценят, че се грижим за плурализма, поемайки този риск.
- Половината даже не могат да кажат тази дума, камо ли да разберат какво значи – изсмя се Вирту. – Но! Адриана е права. Ако бях от другата страна, гарантирано със 100% сигурност бих вкарал поне двама-трима души по този начин в парламента.
Давидов стисна устни, размишляваше. Представи си кантар, на който бяха поставени двете възможности. Добавяйки всеки аргумент чинийките му се накланяха ту в едната, ту в другата посока. Изравниха се.
- Готов ли си под нашето знаме в парламента да влязат центристи, социалисти и всякакви други, които ще се продадат в почивката на първото пленарно заседание? – попита Адриана.
Едната чинийка силно натежа.
Психиатърът погледна Шмит с усмивка:
- Убедихте ме, но сега се появи нов въпрос. - Събеседниците му вдигнаха въпросително вежди. – Как ще контролираме депутатите си? В сегашната система без това не можем да минем.
- С чар! – усмихна се Адриана, прекрасно осъзнавайки, че шегата й много по-плоска, отколкото би й се искало.

Обиколката на първата сграда, в която се правеха чиповете за микросхемите на бойните машини мина като по ноти. Височайшите гости на Иларт се разходиха по коридорите, видяха огромните установки за фотолитография, удивиха се на абсолютната чистота. Водеха формални разговори, разменяха си любезности и шеги. Кралят очевидно бе заинтригуван от това, което вижда и задаваше уточняващи въпроси на специалистите, които Иларт му представяше. Никълс, Омайниченко и Андреев не изглеждаха толкова въодушевени, но се прикриваха, всеки според възможностите си. Премиерът обърна внимание, че Андреев се старае през цялото време да се намира до Иденуар, но го отдаде на желанието на президента да се хареса на краля. В най-лоша позиция от всички се оказа Васил. Тери се бе залепил за него, като парче тоалетна хартия за подметка и каквото и да правеше, за да го махне, парчето си оставяше на мястото. Шмит го бе предупредила, че Иларт ще му натресе някого, но толкова леплив навлек не бе очаквал. Никълс и Омайниченко се правеха, че го няма. Алиша също бе изчезнала някъде и единственото, което му вдъхваше кураж бе, че се движеше през двама души до Иденуар, който периодично му хвърляше приятелски погледи и се усмихваше.
Втората сграда бе разделена на две точно по средата. В единия й край се правеха платките, механизиран процес, а в другия бе ръчният контрол на качеството. Качиха се на втория етаж и тръгнаха по широк коридор. От едната му страна имаше огромни стъклени прозорци, през които се виждаше конвейер, на който върху платките се запояваха чипове, букси и други елементи. На другата през равни разстояния имаше врати. Докато поредният инженер разказваше на делегацията какво вижда през прозорците, от едно от вентилационните отверстия започна да излиза дим, а лампите рязко изгаснаха.
Разнесоха се викове, хората започнаха да тичат. Васил направи няколко крачки напред, за да се приближи до важните клечки. Инстинктивно реши, че тях ще ги пазят най-добре, затова е хубаво да се окаже наблизо. Бодигардовете, които до този момент бяха незабележими, започнаха да блъскат хората, за да стигнат до охраняваните лица. С края на окото си, професорът видя как две фигури се скриват в най-близката стая. В този момент усети две силни ръце. Едната го хвана под мишницата, а другата натисна врата му надолу, след което го повлече към стаята, където изчезнаха фигурите. Истинският шок от случващото се настъпи, когато чу познат женски глас:
- Тихо и спокойно!
Влязоха през почти затворената врата и Алиша я бутна, за да се чуе как хлопва, Васил понечи да се изправи, но тя го задържа наведен. Оказаха се в стая със сървъри. Единствената светлина в нея идваше от светлодиодите на компютрите. Алиша го накара да завият и да се движат между редовете със сървъри, видяха двама души, наведени и задъхани в един от коридорите между шкафовете. Подминаха ги и точно в този момент светна червеното аварийно осветление.
- Трябва да излезем от тук и да успокоим хората – гласът бе на Иденуар.
- В безопасност сме – отговори му Андреев. – За Шипонщад. Съгласен съм.
Алиша и Васил завиха по съседния коридор и инстинктивно наведени замряха, за да чуят разговора.
- Аха, разбирам – каза кралят, осъзнавайки причината за извънредната ситуация. – Подливаш вода на Лотар по този начин.
- Никълс е барикадирал всичко, знаеш. Нямаме много време – Андреев се върна на темата. – Съгласен съм да ги атакуваме. Предлагам да подпишем пакт за военна помощ помежду ни, после ще си намерим casus belli.
- А Никълс?
- Ще протака до след изборите, а може и още. Ако го поставим пред свършен факт, няма да има къде да ходи.
- С колко голяма армия си готов да участваш?
- Първоначално десет хиляди, редови бойци, с техника, щабове – всичко.
- Какво искаш в замяна? – попита Иденуар.
- Монопол върху хлебопроизводството, алкохола и металургията им. Както и 100 годишна аренда на пристанище Замбак.
За секунда аварийното осветление изгасна, потапяйки стаята в мрак, след което светнаха нормалните лампи.
- 60% хлебопроизводство, 30% алкохол, защото и Никълс ще го иска. Металургията я делим поравно, получаваш пристанището. И действай по нормалните канали, а не… така!
Последва кратка пауза, след която се чуха стъпки, вратата се отвори.
- Спокойно, спокойно всичко е наред! – чу се развеселеният глас на Иденуар – Успях да се скрия, не е много кралско, но короната не пази от трудови злополуки.
Чу се как вратата се затваря. Алиша и Васил се изправиха и точно, когато професорът отвори уста да каже нещо, от съседния коридор се чу:
- Мамка му!
Професорът и културното аташе се приведоха и замряха. Чуха се стъпки. Явно Андреев ходеше напред-назад. Спря. Разнесе се тежка въздишка.
- И така става... педал.
Президентът тръгна бързо към изхода, отвори вратата и излезе. Васил и Алиша се гледаха шокирано.

На фона на новините от Уриил, изпълнили заглавните страници на медиите и новинарските емисии, пленумът на социалистическата партия се събра в централата. Журналистите, посрещаха всеки от седемте му члена с въпроси за бъдещето на организацията и за мнение за инцидента в Уриил. Единствено Виктор Маргарит и Сара Изабела, на чиято територия се намираше централата и тя отговаряше за организацията, се спряха и отговориха на въпросите. Двамата изразиха надежда, че всичко ще бъде наред. Останалите подминаваха медийното ято, демонстрирайки раздразнението си.
Петнайсет минути след като шестимата областни глави се бяха събрали, единственият липсващ бе чичо Петко. Наложи се Сара Изабела да го издирва. Телефонът му бе изключен, близките и познатите не знаеха какво се случва с него. Съпругата му каза, че го е оставила в добро настроение сутринта, когато е тръгвала за работа. Изабела се принуди да отиде лично до дома на социалиста. Оставяйки колегите си явно изнервени, съобщавайки на медиите, че обсъждането е започнало, в опит да скрие, че има нещо нередно, по пътя се обади на Муляр. Миньончето я успокои, похвали я за адекватното поведение пред медиите и й вдъхна кураж, че с чичо Петко всичко е наред.
Когато стигна до блока на главния социалист на Кръглата столица, Изабела започна да звъни на домофона, но не последва реакция. Една млада майка излезе от входа, носейки бебето си в нагръдник и пусна Изабела вътре. Логично, вратата на апартамента бе заключена, а на звънеца отново никаква реакция. Последва обаждане към съпругата на чичо Петко и молба да дойде, за да отвори. Изабела изпрати колата си да я вземе и отново се обади на Муляр, която й обеща, че ще опита да прати човек.
Половин час по-късно от служебната кола слезе симпатична дама, около 55-годишна, пълна и усмихната – идеалната половинка на чичо Петко. Двете със Сара Изабела се качиха отново горе и влязоха в апартамента.
- Обувките му са тук – каза озадачено съпругата и продължи навътре към хола.
Изабела погледна надолу, наистина поомачканите и зле изчистените обувки бяха сритани на пода под закачалката, на която висеше сакото му. Самият апартамент изглеждаше празен. Пълната дама се приближи до трапезната маса, вдигна някакви листове с размер А4 от тях, ахна и рязко се подпря на близкия стол. Изабела се приближи бързо и я подкрепи.
- Нека ви помогна да седнете.
Внимателно издърпа стола и докато придържаше жената за ръката, хвъли поглед към масата. Листовете бяха снимки, на които чичо Петко, само по кожени каишки, опънати през безформеното му тяло, търпеше унижения от жена, облечена с кожен или може би латексов костюм. Тя го биеше, завираше му страп он в устата, натискаше зърната му с токовете на обувките си. Съпругата гледаше снимките и тихо хлипаше. После рязко се обърна към Сара Изабела:
- Аз не, не… аз… не…
- Спокойно, нищо няма да излезе от мен. Важното е да го открием.
Раздаде се звукът на входния звънец, който изплаши двете жени.
- Кой е? Никой не трябва да ги вижда! – трескаво реагира съпругата на чичо Петко и започна да събира снимките от масата.
- Помощ, не се безпокойте!
Сара Изабела изтича, отвори вратата и ченето й увисна. Никога не го бе виждала, но веднага разбра кой е.
- Здравейте, да не губим време – каза Тенет и прекрачи прага на апартамента.
Насочи се към хола, където видя съпругата на чичо Петко. Стоеше по средата на стаята и сякаш напълно изгубена, държеше с две ръце снимките. Приближи се до нея и бащински успокоително сложи ръка на рамото й:
- Не се безпокойте, по-добре седнете, знаете, че щом съм тук, ще реша всеки проблем.
Жената го гледаше в очите и като хипнотизирана седна на стола. Тенет с пръст натисна тестето и го наклони към себе си, без да усеща никаква съпротива. На най-горната снимка чичо Петко бе седнал на пода с разкрачени крака, подпрян с длани назад. На врата си имаше седалка от тоалетна чиния, а дама обърната с гръб към фотоапарата уринираше върху него. Мъжът изпитваше явно удоволствие.
- Разбирам – сдържано каза Тенет и попита. – Нямате никаква представа къде е?
- Н-н-е.
Разузнавачът стисна устни и се огледа, липсваха каквито и да е следи на борба, всичко бе идеално чисто и подредено. Погледът му падна върху Сара Изабела.
- Донеси чаша вода.
Социалистката безпрекословно, като робот, се подчини. Тенет бавно издърпа снимките от ръцете на съпругата на чичо Петко и ги остави на масата с лицевата страна, обърната надолу:
- Ситуацията е деликатна, затова лично ще се заема с нея. Ако се наложи, ще използвам най-доверените си хора, така че тайните да останат само за вас. С ваше разрешение, ще хвърля едно око на останалите стаи.
Жената сведе глава и захлипа.
В коридора се засякоха със Сара Изабела.
- Дръж я под око, за да не си направи нещо – каза Тенет, приближи се до ухото й и прошепна зловещо. – Ако по някакъв начин се разбере, че съм бил тук и заради кого съм бил, цяла Преславия ще види снимките, а пиклата ще си ти!
Оставяйки Изабела смразена, Тенет надзърна за малко в кухнята – нищо необичайно. Същото бе в спалнята, кабинета и помещение, което преди е било детска стая, но сега повече приличаше на склад. Разузнавачът бе убеден, че ако се разрови, ще открие между кутиите и другите предмети, кожените атрибути на чичо Петко.
Въздъхна тежко, трябваше да накара някого да разгледа камерите на уличното наблюдение, за да проследи движението на чичо Петко. Стори му се ужасно досадно, че час и половина след като се бе срещнал с Муляр, миньончето вече искаше помощ от него.
Реши да отиде първо до тоалетната и облекчен да се заеме с издирването на социалиста. Отвори вратата и видя два доста тънки крака, обути с черни чорапи. Следваше огромно шкембе и сиво-синьото лице на чичо Петко, изкривено в грозна гримаса. Беше се обесил с някакъв кабел, вързан за вертикалната държачка на душа. Човекът правилно бе преценил, че в дома си няма какво да издържи тежестта му, затова бе решил да приключи със себе си в полуседнало положение.
Разузнавачът стисна устни и се обърна към хола. Помисли няколко секунди и каза толкова силно, че да го чуят:
- Тук е!
В коридора се появи съпругата на чичо Петко, следвана от Сара Изабела, Тенет услужливо се отдръпна и ги остави да видят картинката в цялата й красота. Жената почти припадна и само това, че Изабела бе зад нея я спаси от падане на плочките, започна да се задъхва.
- Изведи я на балкона да подиша, като се нормализира, унищожете снимките, а после извикайте полицията.
- Може да са копия! – отговори Изабела.
Пенснето блесна:
- Едва ли ще има обстоятелства, които ще наложат използването им – отговори спокойно Тенет, гледайки я право в очите.
Схванала прекрасно какво има предвид разузнавачът, Сара хвана по-здраво разплаканата жена и я повлече към хола, шепнейки успокоения. Тенет изчака малко и когато се убеди, че двете са на балкона, се върна в помещението и затвори вратата след себе си.
- Знам, че би искал друг да го направи но… няма пълно щастие.
Свали ципа на панталона и блажено изпразни пикочния си мехур в тоалетната.

[Mutafchiev]

40.
Вбесени от инцидента с дима в цеха по сглобка на електрониката, Никълс и Омайниченко полагаха огромни усилия да запазят самообладание. Премиерът вече обмисляше как да накаже Иларт, а заместникът му как да успокои шефа си. Иларт, Иденуар и Андреев, от своя страна бяха все така весели и се шегуваха помежду си, което още повече вбесяваше центристите.
За обяд организаторите се бяха постарали да изненадат гостите. Почивката се проведе в нови военно-полеви палатки, които също се произвеждаха в мощностите на Иларт Лотар. Менюто бе съставено от пакети военна походна храна на армите на Преславия, Вулчурия и Истландия. Когато седнаха на масата, лидерите на страните се превърнаха в малки щастливи деца. Започнаха да пробват различните храни, да ги оценяват на вкус и аромат, да се шегуват и състезават кой храни най-добре войниците си. Ако някой се беше сетил да снима обяда, щеше да се получи прекрасна блогърска дегустация.
Наблюдавайки как трима от най-силните мъже на планетата спорят чий фасул е по-вкусен, Иларт Лотар се надяваше, че Никълс ще се поуспокои. Омайниченко, обаче знаеше, че не е така. Шефът му забеляза, как Иденуар и Андреев се появиха от нищото, един след друг, като ученици правили секс в тоалетната. Забеляза и как президентът след като се скара на охраната си, се приближи до краля и му прошепна нещо, а Иденуар се усмихна. Никълс не бе глупак и в момента, в който димът започна да се разсейва, му стана ясно, че това е постановка. Подобно нещо не само, че не бе възможно без знанието на Иларт Лотар, точно обратното – бе в стила му. Единственото, което го спасяваше в момента бяха продължаващите изпитания. В секундата, в която колесниците на самолетите на Иденуар и Адреев се отлепяха от летището на Кръглата столица, олигархът щеше да понесе тежко наказание.
Васил и Алиша излязоха от сървърното помещение един по един, и от този момент професорът не я видя повече. Имаше само две-три минути покой, за да осмисли подслушания разговор, преди Тери отново да се залепи за него. Костюмът му бе посмачкан и изцапан. Явно бе пълзял по пода. Докато слушаше превъзбуденото дърдорене на посланика, Васил се разкъсваше от желание да му тегли майна и да се обади на някой от оптимизаторите. Изпитваше огромна нужда да им предаде чутото. След петнайсетина минути осъзна, че работата не е спешна и от това му олекна. Когато седнаха да се хранят, Тери видя какво правят държавните глави и реши да повтори същото с храната на Васил, предлагайки му своята. Професорът го погледна учудено и се обърна, за да открие някой от обслужващия персонал. Сервитьор се материализира мигновено. Васил го помоли за два пакета храна – един на Преславия и един на Вулчурия. След като бяха донесени, ги връчи тържествено на Тери, който го гледаше като гръмнат.
След обяда, Иларт бе предвидил кратка среща с пресата, за изявления на гостите, после трябваше да се качат в екскурзионните автобуси и да тръгнат за полигона. Ставайки от масата Иденуар благодари на олигарха, огледа се сякаш търсеше някого и възкликна:
- Професор Крумов! Радвам се, че не сте се изгубил в дима!
Никълс и Омайниченко шокирано погледнаха краля, Андреев, който все още не се бе изправил, вдигна очи, а Иларт се усмихна. Ето, че Иденуар го спасяваше, насочвайки вниманието на премиера към професора.
- Историческият опит ми помага в ориентацията – усмихна се професорът.
Иденуар се приближи към масата на Васил:
- Нека се разходим до преспула заедно.
- Тери, посланик на Истландия в Преславия! – изрецитира навлекът и подаде ръка на Иденуар.
- Прекрасен часовник имате, ваше презъвходистелство! – усмихна се кралят, с което разтопи сърцето на Тери.
Докато Иденуар и Васил си разменяха шеги, на няколко крачки зад тях се тътреха Никълс и Омайниченко.
- Какво си въобразява, че прави? – изсъска Никълс.
- Играе си на политик – спокойно отговори заместникът му.
- Ще му завра политиката отзад!
- Не се ядосвай, дразни те. Гледай какво ще стане точно преди да излезем пред медиите.
Омайниченко се оказа прав, точно десетина метра преди да стигнат до журналистите, Иденуар спря, стисна ръката на Васил и се присъедини към политиците. Никълс се успокои и погледна заместника си с безмълвния въпрос: „Как разбра?“, на което вторият центрист му отговори с широка усмивка:
- И аз съм политик, ти също, ако не си забравил.
Това, което Никилс, Омайниченко, нито Васил разбираха в този момент бе, че снимките на Иденуар с професора ще обиколят целия свят. В интернет изданията на тях щяха да посветени отделни материали, а в новините, кадрите от тези 40-тина метра разходка, щяха да бъдат използвани изцяло. Кралят, свикнал да използва огромното медийно внимание към себе си, реши да удари с един куршум два заека. Хем да помогне на Васил, когото искрено харесваше, хем да подкопае авторитета на Никълс. Поканата на професора бе изпратена само и единствено заради тези снимки.

Сара Изабела седеше в стаята, където се провеждаше пленумът, сякаш изпаднала в безвремие. Огромното количество информация и събития, които се стовариха на главата й, я бяха смазали. По съвет на Муляр, съобщи на съпартийците си само, че чичо Петко е починал, без да дава подробности. Освен това миньончето изрично я предупреди, да си мълчи за Тенет, както и да предупреди съпругата на починалия да направи същото. Нямаше нужда от това, защото като се върнаха от балкона, разузнавачът взе снимките, каза че той ще ги унищожи и си тръгна. И двете бяха наясно, че ако намесят името му, компроматът ще лъсне.
При все доста лаконично формулираната новина, че чичо Петко е починал, членовете на ЦК бяха изпаднали в истерия. Вайкаха се и спореха какво и как да кажат на медиите, а даже не знаеха истината. Приличаха на паникьосани кокошки, които врещят, защото не могат нищо повече.
- Млъкнете! – изкрещя железен мъжки глас.
Настъпи тишина и всички се обърнаха в посоката, от която дойде. Валери Маргарит.
- Не мога да повярвам! Не знаете какво да правите в такава ситуация, а искате да управлявате държавата! Или защото чичо Петко е умрял, ще отменят изборите? Или не носим отговорност? Или не трябва да правим нищо? Я се стегнете!
- И какво предлагаш да направим? – попита един от съпартийците му, останал в паметта на преславците като „първата брадичка“.
- Слизаме всички долу, съобщаваме на медиите, че чичо Петко е починал, връщаме се и решаваме дали ще има конгрес или не.
- А не може ли да изчакаме медиите сами да разберат, че е починал? – попита друг, нисък, сух мъж.
- Освен да питаме тях дали да правим конгрес? – саркастично отговори Маргарит.
- Аз няма да сляза! – отряза втората брадичка.
- И аз, не искам да си развалям имиджа с лоши новини! – подкрепи го братът му по гънки.
Маргарит огледа всички в залата и осъзна, че никой не иска да бъде вестоносец. В този момент схвана, че е заобиколен от интересчии, чиято цел е да получават само благата на властта, но не могат да се справят даже с елементарна задача. Погледът му падна върху Сара Изабела, която кимна. Двамата излязоха от стаята.
Изявлението беше кратко. Социалистите останаха с впечатление, че журналистите изпитаха искрено удоволствие, дори щастие от него. Цял ден седяха пред централата, очакваха решението на пленума, а сега това. Когато с Маргарит влязоха обратно в централата, Изабела хвърли поглед към улицата и й се стори, че ятото отвън прилича група футболни запалянковци, обсъждащи снощния мач. Телефонът й извибрира, тя го погледна.
- За чичо Петко ли нещо? – попита Маргарит.
- Муляр, пише, че сме справили много добре.
- Тя какво би направила на наше място?
- Същото, видя как се държа на погребението на Гарфийлд.
- Да, сега не би било зле да е тук – криво се усмихна мъжът, спомняйки си желязното самообладание на миньончето, след обявяването на завещанието.
- Особено на фона на тия горе – студено отговори Изабела.

Вбесен Тенет влезе в градинката на любимото кафене на Вирту и го завари в подобно на своето състояние. Въпреки, че бяха вкиснати, консултантът не пропусна да извърши ритуала със сипването на кафе. Това успя да помогне на Тенет да си събере мислите.
- Чичо Петко даде фира – започна разузнавачът отпивайки от кафето. Почувства се добре, когато усети топлата течност да се разлива по тялото му.
- Знам, съобщиха вече – отвърна Вирту.
- Какво са казали?
- Бил починал тази сутрин, никакви подробности.
- Е, обесил се е в кенефа.
- Оу – повдигна вежди консултантът, отпи от кафето и добави с известно съжаление. – Май съм прекалил.
- В смисъл? – блесна пенснето.
- Снощи му изпратих едни снимки на които… бе влязъл в ролята, на мястото където се е обесил.
- А аз му ги пратих тази сутрин.
Двамата се спогледаха.
- Помагаш на Муляр? – попита консултантът.
- И ти ли?
Вирту въздъхна:
- Ако държеше кръчма със скара, може би щях да го съжаля.
- Е, човек беше, все пак.
- Знаеш какво става с хората, които се оказват на грешното място в грешното време.
- Той цял живот беше на такова място. Прав си, по-му отиваше да върти пържоли и наденици.
- Та за Муляр… – Вирту рязко смени темата. – Питам, за да сме в час, в една лодка сме.
- Да, така е, - махна с ръка Тенет. – Никога не ме е бивало в отборните игри. Не знам дали искам да я върна, но трябва партията им да преживее предизборен катарзис.
Вирту присви очи и устните му се размърдаха в едва забележима усмивка:
- Искаш да направиш драматично шоу, след което да имат нов легитимен лидер?
- Нещо такова, а ти?
- О-о-о, моята игра е доста по-банална. Вързах Муляр на каишка и просто искам да я направя шефка. Възхитен съм! Остава да кажеш, че имаш общо със завещанието и лично ще ти връча награда по драматургия!
- Гарфийлд го даде на мен, но не знаех какво пише вътре.
Вирту повдигна:
- Или си луд, или гений!
- Ама и ти не ми каза нищо за твоите планове.
- Да, наистина не сме събрали отборни играчи – усмихна се Вирту. – Какво правим оттук нататък?
- Ще гласуват конгреса, на него всячески подкрепяме Муляр, правим икона от нея. Тя взима от гласовете на центристите и после… каквото изборите покажат. А тя знае ли за… нас?
- За теб не, естествено – с лека обида в гласа отговори Вирту. – И не съм й казал не за друго, а защото ме е страх от теб.
По лицето на разузнавача най-после се появи усмивка:
- Наистина трябва да общуваме по-често, хубаво се шегуваш. Разбра ли за инцидента в Уриил?
- Да, Лотар не прави такива издънки случайно.
- Дано Васил е разбрал нещо… Прекрасно кафе! – Тенет отпи от чашата, а доволното изражение на Вирту се отрази в пенснето.

По време на кратката среща с медиите, Лотар получи аудиофайл, в който бе записан разговорът между Иденуар и Андреев. За да може да го чуе на спокойствие, се качи във второто туристическо бусче, където се возеха Васил и Тери. Когато видя последния, олигархът реши да не влиза навътре в салона, а се настани на малка седалка точно зад шофьора. Сложи слушалките и пусна записа.
Мислите в главата на Иларт станаха толкова много, стрелкаха се толкова бързо, че за момент мозъкът му спря да функционира. Това бе най-страшният, леденящ кръвта разговор, който бе чувал някога. В същото време, плановете на Иденуар и Андреев бяха и най-добрата бизнес възможност, която животът му бе предоставял.
Затвори очи, за да може да подреди мислите си. Видя огромен склад, където във военни камиони се товареха палатки, като тези в които обядваха. Камионите бяха десетки и като тръгнаха по пътя образуваха колона от 3-4 километра. Минаха през централните улици на Ересир и не след дълго навлязоха в територията на Шипонщад. По някаква причина, в момента, в който пресякоха границата, светът стана по-блед и тъмен, сякаш цветовете увяхнаха. След още няколко часа път, стигнаха до огромно поле, на което ги чакаха войници с най-различна техника.
За секунда стана тъмно. Полето се бе превърнало в лагер. Удобните полеви палатки бяха прилежно разпънати, между тях вървяха войници. Каските, радиостанциите, бронираните жилетки, раниците и саковете, обувките, униформите, всичко бе произведено или доставено от Иларт Лотар. На ключови места бяха разположени бойните машини Трицератропс, чиито изпитания се провеждаха днес. Нещо накара олигарха да вдигне поглед нагоре. Много високо в небето видя едва забележим самолет, нещо сякаш се отдели от него. Самолетът направи бавен обратен завой и полетя към сърцевината на Шипонщад. Нещото, което пусна ставаше все по-голямо и по-голямо. Това бе тя.
- Бомба! Бомба! – закрещя бизнесменът.
Никой не го чу, животът в лагера продължаваше. Когато адското устройство се приближи, изведнъж всичко стана много ярко, но зрението на Иларт бързо се приспособи. На забавен каданс хората пред него започнаха да се изпаряват. Изчезваха яко дим първо дрехите, после кожата, органите, костите. Палатките имаха същата участ, части от машините изчезваха, а самите машини бавно се отлепяха от земята и политаха в различни посоки. Ударната вълна най-после достигна земята и от нея започна да се вдига пелена от прах, трева, камъни…
Олигархът рязко отвори очи. Бе задъхан и изпотен, хвърли поглед към шофьора на туристическото автобусче. Човекът си караше преспокойно. Лотар трябваше да направи нещо с този запис, да предупреди Никълс и Омайниченко. Препрати файла на втория. Той със сигурност щеше да намери точното време, в което да го пусне на премиера.

Случващото се на пленума, след като Сара Изабела и Валери Маргарит обявиха смъртта на чичо Петко, можеше да се определи само с една дума „битпазар“. Петимата, тъй като Маргарит не участваше в това, останали партийни лидери се плашеха взаимно, надлъгваха и пазаряха. Някои променяха позициите си по няколко пъти и ту се обявяваха за конгрес, ту разпалено доказваха колко вреден би бил. В крайна сметка се съгласиха, че такъв е нужен. Очевидно бе, че всеки от тях се цели в лидерското място или максимално близо до него.
Доказателството не закъсня. Обсъжданията продължиха и след формалното единодушно гласуване „за“, вече ставаше дума за това кои ще са кандидатите за лидери на партията. Тъй като всички изключително ценяха демократичния процес, достигнаха до извода, че трябва да има две имена. Нито повече, нито по-малко. Естествено, веднага след това се разделиха на две групи. Едната от индустриалната зона, представлявана от двете брадички и Маргарит, и останалата част от Преславия. Тук дискусията бе доста трудна, а решението изглеждаше невъзможно. Безпокоеше ги това, че не искаха да разделят партията. Дълго умуваха и в крайна сметка достигнаха до споразумение. По един кандидат от двете групи, а според резултата от конгреса, щяха да делят партийната субсидия. Мина още час, в който се надлъгваха и описваха условията на сделката, в последствие се разделиха и всяка група излъчи свой кандидат.
Представителите на индустриална Преславия излъчиха първата брадичка. Решението при тях дойде след спор между брадичките, тъй като Маргарит продължаваше да мълчи и не участваше в надлъгването. Останалата част от партията щеше да бъде представена от Бюте, началник на организацията в третия по големина град в Преславия - Фуше. Когато се събраха и представиха кандидатурите си, отново започнаха да спорят.
По някаква, ясна само на тях причина, бяха убедени, че други претенденти, освен присъстващите няма и не би могло да има. Трудно бе да се определи причината за това късогледство. Дали, защото вярваха в късмета, който им се бе стоварил на главите на погребението на Гарфийлд? Дали, защото мислеха, че по-достойни кадидати от тях няма? Може би бяха заслепени от перспективите, които се отваряха и като коне с капаци се движеха към светлината? Отговорите на тези въпроси бяха трудни. За късмет на спорещите, те не изникваха в главите им, с което животът им бе лек като песен. Приличаха на алчни деца, които режеха торта и всяко от тях искаше да прибере най-голямото парче. Ако продължаваха в същия дух, тортата щеше да се превърне в отвратителна лепкава маса, а те мръсни, нямаше да получат нищо.
Сара Изабела, която в ролята си на домакин, присъстваше на обсъжданията вече изпитваше тежко главоболие. Денят й започна ужасяващо, но сега нещата изглеждаха отчавайщи. В някои моменти действията на Муляр, след смъртта на Гарфийлд, й се струваха прекалено авторитарни. Сега далеч не изглеждаха така, бяха повече от правилни. Организация, оставена в ръцете на толкова много и различни хора, бе обречена на провал. Всеки дърпаше одеялото към себе си и заслепени в борбата помежду си, не виждаха, че могат да унищожат всичко постигнато. В последствие достигна до извода, че Муляр е била права в желанието си да ги смени с други хора. На фона на тези, Маргарит изпъкваше с адекватността си, без да е казал и дума. А може би и заради това. Към края на преговорния маратон, жената се чудеше как въобще Гарфийлд е успявал да озапти тези трудноподвижни чакали.
- А защо не госпожа Сара Изабела?
Тази фраза извади социалистката от мислите й, отгледа се и видя сериозните очи на Маргарит, който я сочеше с обърната нагоре длан. Огледа останалите, които бяха втренчили подозрителни погледи в нея.
- Тя оглавява организацията в квартал Александрия на Кръглата столица. Централата ни е тук. Защо да не застане начело на цялата столична организация?
- Не разбирам – каза учудено Изабела.
- Ще е хубаво решението да е взето от всички, в пълен състав, според завещанието на Гарфийлд – избоботи първата брадичка.
- Ти за конгрес ли си? – попита Бюте.
- Аха… - измънка все още идващата на себе си Изабела. – Да, за конгрес съм!
Останалите се спогледаха.
- Ама това променя всичко, трябва пак да се договаряме за кандидатурите – каза втората брадичка.
Изабела и Маргарит си размениха учудени погледи.
- Не, защо? – отговори жената – Мисля, че е време лидерството да се поеме от някой, който не е от Кръглата столица.
Останалите се спогледаха, а Маргарит сведе глава, за да скрие едва забележимата си, но доволна усмивка.
- Добре, трябва да обсъдим кандидатурата – каза Бюте, който очевидно вече се изживяваше в ролята на лидер на партията.
Представителите на двете фракции станаха и се затътриха към изхода. Маргарит се забави и когато останалите излязоха, затвори вратата зад тях и се върна при Изабела.
- Много добре направи, че се съгласи да не нарушаваш уговорките им!
- Ама защо предложи мен?
- Защото няма никой наблизо, а и си най-адекватна от всички тук.
- Ти си най-адекватният и сега какво? Последна дупка на кавала съм, голяма работа, че ще ме направят шеф на столичната организация.
Маргарит се намръщи, явно бе очаквал Изабела веднага да разбере мисълта му:
- Първо, можеш да предложиш кандидат.
- Муляр! – живна Изабела. – Чакай малко и ти можеш да я предложиш!
- Второ – продължи Маргарит. - Прекрасно знам какви ги говореше, докато уж агитираше за Муляр при младежите.
Изабела изтръпна, паника изби в очите й.
- Не разбираш, аз не мога да…
- Разбирам, Сара, всичко разбирам – усмихна се мъжът. – Но по-добре с такива като теб, отколкото с тия. Забавих се, моите търтеи ще заподозрат нещо.
Маргарит се изправи и излезе от стаята, оставайки Сара Изабела да тъне в догадки какво му се върти в главата.
Четирийсет минути по-късно, целият състав на пленума, заедно с новия си член слезе пред централата. Бяха посрещнати от група доста уморени и изнервени от висене журналисти. Първо представиха Сара Изабела като лидер на партийната организация в Кръглата столица, след което обявиха решението си. Конгрес ще има. На въпросите за евентуалните кандидатури, отговориха уклончиво и обещаха в най-близко време имената да бъдат обявени.

[Mutafchiev]

41.
Събитията в Уриил бяха доста по-интересни и динамични, отколкото в централата на социалистите. Когато гостите пристигнаха на полигона, се озоваха на трибуна, от която всичко се виждаше прекрасно. Освен това, бе оборудвана с огромни телевизори под покрива, на които явно също щеше да се показва нещо.
След като се настаниха, изпитанията започнаха с демонстрация на възможностите на предишното поколение бойни машини. Три от тях минаха по пресечения терен пред трибуната. На екраните се виждаше как работи екипажът вътре в тях чрез жива връзка. Докато наблюдаваха, всички констатираха, че се изискват огромни усилия и прекрасно обучени бойци, за да управляват машините на достатъчно високо ниво.
Появиха се и новите екземпляри, които сякаш минаха по трасето много по-пъргаво от старите. Кадрите, които се виждаха от вътрешността им, също бяха доста по-различни от предишните. Основното бе, че вътре имаше само един човек. Той бе в много по-удобна позиция, управлението очевидно бе много по-лесно. Допълнителни камери и графични помощници на екраните, му помагаха да се ориентира в пространството много по-бързо.
Последва състезание, в което по полигона преминаха и двата типа машини. Естествено, новите победиха с голяма преднина. Когато това бе фиксирано и всички технически характеристики бяха повторени за пореден път, дойде време за стрелбите. На полигона се появиха мишени. Екипажите на старите машини се справиха добре със задачата да унищожат целите, като само няколко мишени останаха непокътнати. Показаха и завидно добра скорострелност. В две от новите машини се качи още един човек, който трябваше да изпълнява ролята на стрелец. Тръгнаха по трасето и постигнаха резултат с 90% по-бърз от колегите си в старите машини. Третата тръгна само с водача си. Стрелбата бе поверена изцяло на техниката, там резултатът бе наистина впечатляващ – 100% ударени мишени, скорострелност по-висока с 110%. Инженерите и проектантите не пропуснаха да отбележат, че при реални бойни условия, резултатите могат да варират, но ефективността на Трицератропс е с минимум 50% по-голяма.
Последва втората част от стрелбите. Сега мишени бяха самите машини. На полигона останаха два Трицератропса, групирани с по една стара машина. Първата група бе обстрелвана от всякакви видове огнестрелно оръжие – автомати, картечници с различен калибър. Стрелците наблегнаха и на уязвимите места – оптиката и датчиците. В реален бой уцелването им би било изключително трудна задача, но за целите на демонстрацията бе допуснат подобен развой на събитията.
Втората група понесе много по-сериозна атака – директен обстрел с РПГ. Старият модел, макар и накичен с всички възможни защити се предаде достатъчно бързо. По-новият, обаче изглеждаше, че издържа стоически на атаката. Когато тя приключи, Иларт връчи на Иденуар голямо дистанционно управление. Накратко му обясни как се борави с него и помоли краля да закара пострадалата машина в един конкретен квадрат на полигона. Изненадано, но много заинтересовано кралят пое в ръце устройството и бутна джойстика напред с пръст. Машината потегли, а реакцията на Иденуар бе като на малко дете. След като покара петнайсетина метра, даде на Никълс и той да се порадва, после се изредиха Андреев и Омайниченко. Четиримата изглеждаха много щастливи. В крайна сметка закараха машината на посоченото място и под нея гръмна мина. Висшите политически лица погледнаха Иларт така, както гледат деца, чийто сладолед е паднал на земята. Олигархът им се усмихна и кимна към дистанционното: „Продължете“.
Машината тръгна напред, с което върна радостта в очите на държавните глави. Нова мина. Този път не откъснаха поглед от машината, а отново се опитаха да я подкарат и тя тръгна. Трета мина.
- Е-е-е! Не е възможно! – възклинка кралят и отново даде газ.
Бойната машина измина още няколко метра и под смаяните погледи на всички понесе още един взрив. Обърнаха се към Иларт, който усмихнато, с пръсти, им показа числото 4.
- А сега, моля погледнете натам.
Всички преместиха погледи в посоката, която им показваше. Докато си играеха с машината, не бяха забелязали появата и разгръщането на два огромни крана. Високи около 30 метра, бяха вдигнали две машини високо в небето.
- Машините са вдигнати с два чисто нови военни крана, които имат товароподемност до 80 тона. Изключително тихи, бързи, практически не отделящи топлина, те са идеални за бързо строителство и разгръщане на военна инфраструктура. В момента висят на височина от трийсет метра. Червеното копче на дистанционното ще ги освободи.
Иденуар, който държеше управлението се огледа с въпроса: Кой ще го натисне. Никълс, Андреев и Омайниченко единодушно го подканиха да действа. Кралят натисна копчето и машините се строполиха на земята, вдигайки огромни кълба прах.
- Да се разходим! – доволно призова Иларт.
По пътя инженерите помолиха всички да изключат електронните си устройства. Това се отнасяше и за охраната с нейните средства за комуникация. Първо отидоха до машините, пострадали от огнестрелното оръжие. Там щетите по бронята бяха повърхностни, но за сметка на това сензорите, датчиците и електронните елементи бяха сериозно пострадали. Докато един от инженерите обясняваше нещо, Трицератропс подаде признаци на живот. Една от платформите до кулата, с на практика разрушеното високотехнологично оборудване се завъртя и със скърцане насочи разбитото си око към небето. Всички се обърнаха нагоре и видяха как към тях приближава дрон.
- В момента симулираме атака на безпилотник по квадрата, в който се намираме. В РЕБ системата на Трицератропс има един интересен детайл. Тя е толкова мощна, че антените, както и търсещите елементи имат за цел по-скоро да контролират лъченията й. Затова, става много по-чувствителна и ефективна, когато са разрушени. – Дронът постепенно започна да се снижава, изглеждаше така, сякаш се готви да кацне. – Компютърът в нея разпознава целите и заплахите. В случай, че лети ракета, той предизвиква самоунищожаване още във въздуха. Ако е нещо друго, сканирайки местността в радиуса си на действие, компютърът взима контрол над противника, приземява го и изключва. Всичко това с цел нататъшно изучаване на обекта.
С доволни лица политиците отидоха при следващата група машини – обстрелваните с гранатомети. Старата машина бе заприличала на смачкана консервна кутия. Придружаващият инженер специално наблегна на това, че войниците в нея не биха оцелели след подобно нападение. Трицератропсът, от своя страна, бе издържал на изпитанието и в последствие се бе предал след четвъртия взрив на мина под себе си. Отново започна лекция на тема материалите, от които е направен, еластичността не само на метала, но и на сглобките и заварките, нещо немислимо допреди няколко години.
Извенъж се чу писък, който премина в маймунски звуци. Всички се обърнаха и видяха човек, който изглежда точно така, както звучи. Тери подскачаше от крак на крак и трескаво с едната ръка, се опитваше да извади нещо от джоба на панталона си, а с другата го биеше. Изглеждаше, сякаш има огромно достойнство, което по някаква причина му причинява болка и хем иска да го извади, хем го наказва. Инженерите се спогледаха и бързо му се притекоха на помощ.
- Хвани го за ръцете! – изкрещя един от тях на близкостоящия охранител.
Тери бе обездвижен, но все още можеше да крещи, което и правеше със завиден фалцет. Инженерите бързо извадиха телефона от джоба му и го хвърлиха на земята. Екранът и задният му капак вече бяха започнали да се топят.
- Виждате, господа, причината, поради която ви помолихме да изключите цялата електроника, която носите – започна инженерът, докато Тери дишаше тежко до него и гледаше как телефонът му се превръща в отпадък. – Вълните, които излъчва този Трицератропс са много, много силни. Тъй като цялата му надстройка е разрушена от гранатометния огън, в момента образуват купол, в чийто радиус цялата електроника изгаря. Обърнете внимание, че не захранващият елемент страда, а всичко, което се захранва дори и малко, и е под влиянието на лъчението.
- Но аз го карах дистанционно – обади се учудено Иденуар.
- Да, защото има вътрешна защита, за да може да функционира. Но ако покрай него мине войник, или машина, неминуемо ще пострадат.
В този момент от нищото към групата се приближиха четири прекрасни дами във военни униформи, носещи подноси. На тях бяха поставени различни мобилни радиостанции и средства за навигация.
- Има ли смисъл да правим тази демонстрация? – попита инженерът, гледайки към Иларт.
- Не, благодаря ви – обърна се олигархът към войниците с подноса с широка усмивка. – Господин Тери отново показа колко полезен може да бъде.
Последва и оглед на пуснатите от крановете машини. Оказа се, че вътре е имало реалистични манекени. На ключови точки по телата им бяха разположени патрони с червена боя, които при съприкосновение със сила, по-голяма от поносимата за човешкото тяло избухваха. Вътрешността на старата машина бе изцяло червена. В Трицератропса имаше три петна, при това от манекен, който нарочно не бе със сложен предпазен колан. Тази подробност предизвика шеги на тема сигурност и въпроси за наличието на крепления за бебешки седалки.
Изключително доволни от изпитанията и демонстрациите, политиците се качиха на туристическите бусчета и се отправиха към лимузините. Очакваше ги коктейлът, който щеше да се състои в един от изисканите ресторанти на Кръглата столица. Докато вървяха към колите, Иларт Лотар се приближи до Омайниченко и му заговори толкова сериозно, че центристът леко се стресна от дисонанса между леката атсмофера и тона на олигарха:
- Задължително изслушай това, което ти пратих!
- Добре, довечера.
- Не, изслушай го колкото се може по-скоро, а после, когато и както решиш, го пусни на Никълс.
- Той иска да те унищожи, след издънката с дима.
- Като чуе за какво става дума, ще ми благодари за нея! – Лотар рязко се усмихна и каза на висок глас – Добре, ще ти направя лично коктейл, обещавам!
Омайниченко бързо схвана и се засмя на глас, поддържайки конспирацията на Лотар.

Дългият и много уморителен ден бе изпил силите на Сара Изабела, но вместо да се прибере вкъщи, тя се отправи при Муляр. Имаше какво да й разказва и какво да я пита. По пътя прехвърляше ключовите моменти – Тенет, чичо Петко, ужасяващите и изнурителни сцени, на които стана свидетел, Маргарит. Опитваше се да се прецени до каква степен се е справила с предизвикателствата, добре ли е успяла да ги отиграе. Колкото и да го мислеше, не я напускаше усещането, че е в плен.
Тенет, който по идея трябваше да се страхува от нея, защото разбра, че има вземане-даване с Муляр, я превърна в своя жертва. Получи му се толкова лесно, толкова естествено, чак бе невъобразимо. Ако преди изпитваше ужас и страх, сега чувствата й бяха много по-конкретни. Не Тенет бе силен, тя бе слаба и го осъзна кристално ясно. Можеше да не допуска той да вземе снимките, можеше да му посочи, че жената на снимките няма нищо общо с нея – най-малкото фигурата й бе различна. Ако бе преминала в контра атака, можеше да го притисне в ъгъла не само заради това, че има общо с Муляр, но и защото си е позволил да я заплашва и изнудва. Вместо това, просто се сви в пашкул от страх и паника.
По същия начин се почувства, когато Маргарит я предложи за шеф на столичната социалистическа органиция. Сякаш увисна във въздуха и възможността й да мисли се изпари. Бързата й реакция бе изстреляна на автопилот и това, че бе успяла да успокои старите партийци бе чист късмет. А това, че Маргарит знаеше какви ги е вършила при обиколките на Преславия бе шокиращо за нея. Също толкова, колкото и заплахите на Тенет. Единственият вариант да е разбрал е, ако има добри отношения с младежката организация в региона си. От една страна, това показваше, че наистина се грижи за партията, от друга, че е много, даже прекалено силен на отреденото му парче земя. Най-лошото бе, че нямаше на кого да се оплаче. Муляр не трябваше да разбира за двойната й игра, защото възмездието щеше да бъде по-брутално от всичко, което са способни да измислят Маргарит и Тенет взети заедно.
Тъй като блокът на Муляр имаше два входа, Сара Изабела, както винаги, влезе през задния, който бе по-тъмен и закътан. Реши да се качи по стълбите и използва времето, за да помисли как да се държи с по-младата, но много по-обиграна социалистка. Нямаше идея как ще реаигра на повишението, нито какво ще последва от тази среща. Ако трябваше да бъде честна, искаше й се само да се върне вкъщи, да целуне съпруга си, да напълни ваната, да полежи малко и после да наблюдава как всичко, случило се в този ден отива в канала, оставяйки само миризма на лавандула. Замечтана за този блажен момент, неусетно стигна до етажа на Муляр. Стисна зъби с ясното съзнание, че по-лошо няма как да стане, реши да действа според обстоятелствата и се насочи към вратата. Натисна звънеца. След известно забавяне Муляр й отвори широко усмихната и с бутилка шампанско в ръка. Сара Изабела бе искрено учудена от поведението на миньончето.
Усетила изненадата на гостенката си, Муляр изчурулика:
- За повишението! Заслужи го с работа! Колкото повече жени на върха, толкова по-добре!
Сара Изабела се усмихна уморено и прекрачи прага. Настаниха се на барната стойка между кухнята и трапезарията. Казаха си „Наздраве“, отпиха няколко глътки шампанско и Муляр веднага зададе първия си въпрос:
- Как се държа Тенет?
- Както го описват – усмихна се Изабела. – Груб, безпардонен и брутален. Даже ми се стори, че се изпика в тоалетната, докато чичо Петко лежеше там.
- Да, такъв е – повдигна вежди Муляр. – Много е опасен и пресметлив. Най-лошото е, че много рядко, но си позволява да действа хаотично, абсолютно непредвидимо. Тогава прави огромни поразии.
- Не знам, на мен ми описа много последователно какво ще направи, ако се разбере, че има връзка с теб.
Муляр се усмихна:
- Знаеш ли каква е връзката? – Изабела повдигна въпросително вежди. – Оказа се, че Гарфийлд е оставил завещанието на него, а той без да го чете го е дал на Романов.
- Вярваш ли, че не го е чел?
Миньончето се усмихна, отпи от шампанското и отговори:
- И да го е чел, и да не го е чел… Как променя нещата?
- Ако го е чел и после го е дал на Романов, значи има игра. Ако не го е чел, значи е луд.
- Или по някакъв начин омразата към Гарфийлд е смесена с уважение – замислено отговори Муляр. – Що се отнася до играта, Тенет винаги има такава. Каквото и да е станало, не можем да обърнем нещата, имаме това, което имаме.
- Държи ли те с нещо? – попита Изабела.
- Както разбра, ако реши да ме държи, ще измисли с какво.
За първи път през този ден Изабела се усмихна искрено и попита:
- Оттук нататък какво следва?
- Бих била благодарна ако ме номинираш за конгреса, а какво следва ще ти кажа, след като чуя какво е станало днес.
Сара започна да разказва без да прикрива и капка от натрупаните емоции. Лееха се, заедно с впечатленията, които социалистката обличаше в цветисти описания и определения. Муляр я слушаше, кимаше разбиращо, понякога изпуфтяваше отегчено или се усмихваше – къде загадъчно, къде широко, искрено развеселена. Когато стигна до края и описа действията на Маргарит, Муляр леко присви очи и започна да слуша много съсредоточено. Сара отново почувства онова чувство на безпомощност, което я преследваше през целия ден. Положи усилие да не му обръща внимание и разказа историята, без да споменава нищо за последния разговор с него.
- Значи Валери Маргарит е най-адекватният, след теб – замислено констатира Муляр. – Явно през цялото време е мълчал и е наблюдавал.
- Да! Как разбра?
- Спомена го само два-три пъти – усмихна се Муляр. – Съдейки по всичко се придържаме към стария план, стига да решиш да ме номинираш.
- Естествено, че ще те номинирам! Но нали младежките организации ни отсвириха?
- Отсвириха ни, защото нямахме потенциал. Вече не е така.
- Сега, когато вече официално си шефка в Старата столица, ще започнат да те търсят всички районни шефове. Утре от седем нула, нула, ще ти запалят телефона.
- Толкова рано?
Муляр кимна утвърдително:
- Най-вероятно ще искат да ти дават съвети, разбирай, да си осигурят по-добри позиции. Представи си пленума, но с повече хора и по-дребни желания.
Изабела въздъхна:
- Цял ден се чудех как сте се оправяли с Гарфийлд?
- Той бе много висока топка, не им обръщаше внимание, а им заповядваше. Те се подчиняваха, защото… Защото друго не могат. Ако искаш да успееш в политиката, трябва да се целиш в това – да си достатъчно високо.
- И как става?
- Като не се занимаваш с идиоти, малко като с кокошката и яйцето е – обясни Муляр. – Няма как да стигнеш горе, ако се занимаваш с тях, но и няма как да го направиш без тях. Иска се талант.
- Мисля, че разбирам – замислено отговори Изабела и промени темата. – Какво следва сега?
- Изчакваш ония да се кандидатират, след което плашиш кварталните шефове тук, че ще им разкажат играта, подкрепена от тях, пускаш мен.
- Хитро – усмихна се Изабела.

Коктейлът в ресторанта след изпитанията бе пищен и много интересен. Освен тежките маси, обилието алкохол, живата музика, имаше и програма. Тя започна с хора, въртящи огън, представлението бе много красиво и в тон с цялата атмосфера от деня. Последва кратко стенд ъп шоу. Комикът бе младо момче, което се шегуваше с Иденуар, Никълс, Андреев, Омайниченко и Иларт Лотар. Всички, освен президента, проявиха завидно чувство за хумор, даже си позволяваха да заговарят младежа с подвиквания. Въпреки възрастта си, той им отговаряше и се получаваха много забавни диалози. В разгара на вечерта на сцената се появи балет, който започна с кан-кан и в последствие зрелищно сменяше музикалните стилове и тоалетите си.
Това бе моментът, който Тенет бе написал на Никълс да чака. Сервитьор се приближи до Иденуар, прошепна му нещо. Кралят се изправи и последва човека. Никълс тръгна след тях, хвърли един поглед през рамо, за да се убеди, че никой не забелязва. Лотар и Андреев разпалено говореха за нещо, Омайниченко, както обичаше, изпиваше с поглед танцьорките. Мерна и Васил, който бе подпрял с две ръце главата си, докато Тери го бе прегърнал и му обясняваше нещо.
Сервитьорът отвори една врата и покани с жест Иденуар да влезе, след като изчака краля, тръгна да я затваря, но видя насочващия се към него Никълс, затова я остави приотворена и се отдалечи.
- Мислех, че ще дойдеш в хотела – усмихна се Иденуар, когато Никълс затвори вратата зад себе си.
Бяха се оказали в склад с различна битова химия.
- За целта трябваше да мина през антуража ти, а се съмнявам, че искаш да знаят за тайни срещи – отговори премиерът с тънка усмивка.
- Реши ли какво ще правим с Шипонщад? – кралят директно премина към темата.
- Преди изборите нищо не мога да ти кажа, искам да знам какви времеви рамки си си поставил?
- Първоначално мислех да е след година-година и половина, но моите политици ме окуражават с пасивността си. Колкото по-бързо, толкова по-добре – отговори Иденуар.
- Трябва да изчакаш, ако искаш да участвам – твърдо каза Никълс.
Иденуар се усмихна:
- Ако започне нещо, щеш не щеш, ще се замесиш.
- Трябва ти силен съюзник или патерица за легитимност на атаката?
- Трябва ми Нерезит – отговори Иденуар. – Добре, да приемем, че се съобразя с теб и изчакам изборите. Какво ми дава гаранция, че няма да се отметнеш после?
- Начинът, по който ще делим Шипонщад.
Кралят се усмихна, за да скрие беса си. Очевидно Никълс искаше много повече от Андреев или просто протакаше.
- Смяташ, че ще свалим Хучу?
- Иначе ще се върнат, за да си вземат Нерезит – ред бе премиерът да се усмихне. – Така ще дадем на лирийците да блеснат, като изпратят консултанти по демокрация или както там обичат да ги наричат.
- Да, и тях трябва да задоволим по някакъв начин – замислено отговори Иденуар. – Добре, имаш време до края на годината. Но на първи януари започваме подготовката.
Никълс се усмихна, стискайки зъби, леко наклони глава и излезе от склада. Малко по-късно Иденуар се върна на мястото си пред сцената, където балетът бе превърнал изпълнението си в бурлеска.
Десетина минути по-късно в склада влезе сервитьорът. Вече бе облечен в официален костюм. Взе записващо устройство, скрито зад един от флаконите с белина и бързо напусна заведението.

Древната църква Св. Еразъм бе сгушена в самия център на Кръглата столица. Открита случайно, по време на строителството на огромен хотел, тя се бе превърнала в една от светините за всички столичани. Сгушена между високи сгради, заведения и банки, изглеждаше като малка прашинка, успяла да оцелее през вековете, пазейки вярата и историята на Преславия. Едно от чудесата й, бе че когато кралските династии облагородяваха центъра на столицата с тунели и бункери не я бяха засегнали. Оказа се, че строго засекретените изкопни работи се бяха случвали на достатъчно голяма дълбочина, а един от бункерите бе изграден точно под църквата. Години след изграждането му, когато светилището бе открито, инженерът, проектирал съоръжението стана много религозен. В тесен кръг обясняваше промяната с това, че само Божията помощ е спасила работниците от това, църквата да се струти на главите им при строежа на бункера.
На около сто метра от църквата, в мазето на кооперация, която преди е била част от кралските имоти, се намираше един от входовете в подземията. Точно в два без десет пред нея за кратко започнаха да спират лимузини, от които излизаха VIP-персони.
Иденуар слезе от последната и бързо се скри в сградата. На входа към мазето бе посрещнат от лакей, който държеше черна сатенена пелерина. Кралят свали сакото си, сложи пелерината и наметна качулката. Облечен по този начин продължи напред. Мазето бе тъмно и само иззад един от ъглите леко мъждукаше светлина, тръгна към нея, една от вратите бе отворена. Влезе и видя входа към подземията – огромна метална херметично затваряща се врата. Прекрачи прага и тръгна по стълбите надолу. Стори му се, че слезе трийсетина метра надолу, където отново имаше отворена врата, същата като горната. Тунелът бе тъмен, но неочаквано просторен, преспокойно по него можеше да мине автомобил. Имаше две посоки - наляво или дясно. Отново мъждукаща, едва забележима, светлина му показа накъде да се насочи. След около 80 метра, разбра, че светлината идва от дебели и големи свещи. Пред входа в бункера бе поставена тежка дървена маса, на която имаше маска на глиган с истинска козина и златни бивни. Кралят я сложи на лицето си, пасна идеално. Прекрачи прага на бункера.
Стаята бе кръгла, осветена само от свещи. На стените бяха окачени разпятия в цял ръст, Исус бе обърнат с главата надолу. По средата имаше огромна и много красива маса. Единственият й крак представляваше ствол на дърво, чиито корени са се впили здраво в земята, а горната му част плавно преливаше в кръгла и идеално гладка лакирана повърхност. Около нея бяха наредени четирима души, облечени с черни пелерини и маски – орел със златен клюн, мечка със златни кучешки зъби, гепард, линиите на чието лице бяха маркирани със златни нишки, горила със златен нос и вежди. На масата бе поставена клетка с черен петел, както и осем празни, малки чашки. Иденуар застана на мястото си и чу как зад гърба му неколкотонната врата на бункера меко се затваря.
Разнесе се тих вибриращ звук, който постепенно ставаше по-силен. Горилата вдигна ръце с дланите нагоре, другите го последваха. Иденуар пое дълбоко дъх, затвори очи и положи усилие да се отпусне, усещаше как звукът започва да прониква в тялото му. След няколко мига, имаше усещането, че всяка клетка вибрира в тон с пеенето на шамана. Кралят, както изискваше ритуалът, трябваше да се съсредоточи върху искания от него изход от дадена ситуация.
Пред очите му се разкри летището на Юлбург. Самолети със символиката на останалите държави кацаха и бяха посрещани от лимузини. На стълбовете по пътя към двореца в центъра бяха окачени знамена на династията на Скифтерите. Населението на Юлбург бе излязло по улиците и наблюдаваше как кортежите на държавните глави минават покрай него. Най-накрая се появи и той. Предвождан от 24 кавалеристи, облечени в официални мундири, разделени на две колони по 12, яхнали прекрасни бели коне. След тях бавно се движеше каретата му, теглена от шест черни коня и следвана от още 24-ма кавалериста. Народът хвърляше цветя по пътя на кортежа, превръщайки асфалта в червен килим.
Когато стигна до двореца, отпред бяха подредени всички държавни глави. От каретата слезе той – с кралската мантия и корона. Гледаше се в гръб, докато крачеше по червения килим. Влезе във владенията си, последван от останалите. В двореца, оградени с тежки платени заграждения, закачени на златни колчета, стояха всички знатни и заслужили личности на епохата. Аплодираха го, а някои хвърляха цветя на пътя му. Гледайки се в гръб, по леките движения на короната, Иденуар разбираше, че кима на някои от тях.
Влезе в тронната зала, където бяха подрени няколко реда столове, а точно пред самия трон имаше малка, сравена с огромното помещение, маса. Заобиколи я и седна на трона. Държавните лидери вече стояха до масата и очакваха залата да се напълни. Кралят направи опит да разгледа лицата им, но не му се получи – бяха мъгляви. По столовете насядаха представители на всички страни.
- За победата! – Иденуар вдигна скиптъра си.
Това бе сигнал държавните глави да седнат на масата и да подпишат мирния договор, под неговия мъдър поглед на завоевател.
Точно когато писалките им докоснаха хартията се чу гърлено кукуригане, скоропостижно сменено с хриптене. Иденуар отвори очи и видя, че клетката бе изчезнала, а шаманът пълни чашките с кръвта на петела, чиято глава бе отрязал. Когато приключи, прибра тялото на птицата под пелерината си, постави главата й по средата на масата. Покри я с кръгло парче дърво, на което бе издълбана руната, символизираща Чернобог. Шаманът постави дланта си с разперени пръсти върху дъската. Останалите направиха същото, слагайки ръцете си една върху друга. Шаманът вдигна свободната си ръка и удари ръцете на другите. Чу се звук на пръскащи се, чупещи се кости. Силата на удара накара цялото тяло на Иденуар да потръпне, сякаш ток мина през него.
Махнаха си ръцете и взеха чашките с кръв. Всеки от тях се приближи до едно от разпятията. Едната чаша бавно изляха върху обърнатото надолу с главата тяло на Христос. Отново се чу гърлената вибрираща песен на шамана и клетките на Иденуар моментално влязоха в резонанс с нея. Кралят изпи съдържанието на втората чаша. Усети топлина, която се разливаше в него със същата скорост, с която кръвта на черния петел се стичаше по тялото на Спасителя.

[Mutafchiev]

42.
Ужасяващият ден за Васил приключи около полунощ, когато се отпусна на задната седалка на държавната лимузина, която го откара до дома му. По пътя професорът опита да направи равносметка на събитията. В главата му имаше само две неща. Подслушаният разговор между Иденуар и Андреев, и безбрежният словоблуден океан, който Тери изля върху неподготвените му глава и психика. Албин – шофьорът, бе достатъчно досетлив само при вида на Васил да разбере, че в това пътуване тишината ще бъде особено ценна. Професорът му благодари за „довиждане“, и се качи в апартамента. Докато пушеше цигара, само по борксерки на балкона, размишляваше кого да повика, за да разкаже чутото. Бе ясно, че няма да заспи, преди да сподели. Между Тенет и Вирту избра втория, единствено заради конспирацията, в която разузнавачът най-вероятно щеше да го въвлече. Постара се да използва възможно най-неутралните изрази, за да обясни спешността на ситуацията и му се стори, че консултантът, който звучеше прекалено бодро за късния час, го разбра правилно.
Навлече къси панталонки и фланелка, след което седна да разглежда новинарските сайтове. Изненадата му нямаше предел, когато видя, че кратката разходка, която направи с Иденуар бе отразена навсякъде. Даже и проправителствените медии бяха публикували снимки от нея. Естествено, в тях преобладаваха намеците, че кралят го е използвал само и единствено, за да дразни властта. Опозицията пък, намираше в това потвърждение на факта, че има нов център на влияние и Васил е негова основна съставна част. И двете гледни точки допаднаха на професора, защото означаваха, че тежестта му продължава да расте.
Втората тема, превзела новинарския поток, бе смъртта на чичо Петко и пленума на социалистите. Отразяването й напомняше латиноамерикански сериал с доста плосък сюжет. В нюзфийда се редуваха заглавия тип „Съпругата още не е дала официално изявление“, „Пленумът е застрашен“, „Съпругата отказва да говори пред медиите“, „Пленумът върви с пълна сила“, „Съпругата се скри от журналистите“, „Пленумът взе решение“, „Ще има конгрес!“, „Има нов глава на столичната организация на социалистите“, „Кои ще са кандидатите за конгреса?“. Към 21 часа явно всички бяха забравили за смъртта на чичо Петко.
Като се изключи мистерията за това как един от най-старите членове на партията, умира в деня, в който се решава съдбата й, историята не бе кой знае колко интересна. Доста оскъдната информация за случката я правеше постна, някак си недоправена и на Васил му се стори логично, че толкова бързо е станала безинтересна. Нямаше дори и намек за това от какво е умрял, въпреки че професорът с голяма сигурност предполагаше, че става дума за инфаркт или инсулт. Здравословното състояние на чичо Петко бе изписано на зачервеното му кръгло лице. Единственото, което по някакъв начин добавяше пикантност на историята бяха намеците, че службите са замесени. В няколко сайта професорът мерна, анализи за това, че Волф би имал огромен интерес от подобен развой на събитията. За жалост, текстовете просто подхвърляха версията, а обосновката им представляваше просто изреждане на малко факти и много догадки. Със сигурност авторите им обожаваха разговорите за политика в кухните си на по бира.
Входният звънец извади Васил от новинарския поток. Професорът стана и докато стигна до вратата, черните мисли, предизвикани от подслушания разговор отново го връхлетяха. Когато отвори, за кой ли път през деня се удиви – пред него стояха Вирту, Тенет и Давидов. Мълчаливо се отдръпна от вратата, за да влязат. Въпреки, че се поздравиха, професорът усети, че няма нужда от встъпителни думи. Тримата бяха замислени и би могло да се каже обезпокоени, доколкото бе възможно да се прочетат лицата на консултант-акула, разузнавач и психиатър.
С две изречения им разказа за ституацията с дима и отдели доста време на подслушания разговор. Положи всички усилия, за да го възпроизведе почти дословно.
- Мисля, че трябва по някакъв начин да съобщим на Никълс. Това, че ни е конкурент в политиката, не ни дава право да го държим в неведение – завърши професорът.
- За това ще се погрижи Лотар – отговори Вирту, който погледна към кухнята. Кафемашината, поставена на плота не му направи особено впечатление.
- Лотар? – учуди се Васил.
- Да, тая история с дима е чиста постановка. Искал е да ги вкара в точно определена зала, или две-три съседни – отговори Тенет. – Можеш да си сигурен, че има запис и той ще се окаже при Никълс… - разузнавачът си погледна часовника. – Като се има предвид съдържанието, преди поне пет-шест часа.
- Мислиш ли, че е толкова добър? – продължи да се съмнява Васил.
- Знам. В това отношение аз, например, съм много по-деликатен – блесна пенснето в отговор.
Тенет извади диктофон и го включи. Васил веднага позна гласовете на Никълс и Иденуар, както и звуците на кан-кана.
- Наистина го познават достатъчно добре – каза професорът, когато записът приключи.
Вирту се размърда и изправи:
- Ще опитам да направя кафе, някой иска ли? – Васил понечи да се изправи. – Мисля, че и сам ще се справя, трябва да решим какво да правим, когато подпишат пакта за военна помощ.
- Ако не спечелим изборите, какво можем да направим?
- Ще сме в парламента, а оттам има какво – отговори Вирту, подминавайки професора на път за кафемашината.
- Заплахата, заплахата е реална. Иденуар няма да спре, явно затова и дръпна тази уж демократична реч, за да покаже колко слаби са партиите.
- Една война може да обърка всичко – уморено добави Тенет. – Тия ще ни върнат в началото на 20-ти век. А може и във времената на Големия взрив.
Васил трескаво мислеше и в главата му започна да се подрежда пъзел от исторически събития, цикли и теории. Звукът на кафемашината зад гърба му по някава причина го ободри.
- Какво ще правим ние, като вземем властта? – Обади се Вирту от кухнята. – Не можем да игнорираме подобен пакт, не можем и да воюваме с тази система.
- Така е – подкрепи го Тенет. – Всички чиновници ще се разбягат. Работоспособните ни сили са прекалено малко, кадърните ще бъдат удавени в работа. Да не говорим за цивилното население.
- Тоест е сигурно, че ако започне война Шипонщад ще нахлуе в Преславия? – попита Васил, въпреки че бе наясно с отговора.
- И още как. Може би технически не са особено добре, но наваксват с човешка сила и брой на техниката. Да не говорим, че изоставането в електрониката им вече е под въпрос. Представиха нови РЕБ системи, твърдят, че са много ефективни – обясни разузнавачът.
- Днес една такава стопи телефона на Тери, посланика на Истландия.
- Знам го тоя, голямо мекотело – блесна пенснето.
- Какво правим ние, когато вземем властта? – повтори въпроса си Вирту, седна на дивана и изключително внимателно отпи от чашата. Кафето не го впечатли, но не го и отврати, затова направи по-смела глътка.
- Не можем, просто не можем да воюваме, преди да оптимизираме Преславия – каза сериозно Давидов. – Ако всичко върви добре, ще ни трябват от две до пет години, за да се справим. Иденуар ще започне подготовката съвсем скоро. Трябва да измислим начин да го спрем.
- А ако просто не се месим? – попита Вирту.
- Шипонщад ще ни удари така или иначе – отговори Тенет.
- Точно така – съгласи се Васил, напълно осъзнал безизходицата. – Първо, че ще очакват да ги атакуваме в гръб и ще направят всичко възможно, за да ни изпреварят. Второ, колкото и войни да губят, няма да се откажат от идеята да се бият на два фронта. Проблемът е, че и Лирия няма да помогне особено много.
- Добре, с кое да се заемем като дойдем на власт? – въздъхна Давидов – Да оптимизираме Преславия или да се готвим за война?
- Едното не изключва другото – отговори Васил, всички го погледнаха, карайки го да продължи. – Така или иначе, ще оптимизираме и армията, нали? Ще трябва да хвърлим специални усилия там, за да можем поне малко от малко да се подготвим. Иларт Лотар има технологиите, с които да произведе достатъчно оръжие, ако се наложи ще му дадем и допълнителни мощности.
- Както е по закон… - добави Тенет.
- Да – съгласи се Васил и продължи. – А и аз не мога да разбера едно нещо – защо Никълс не баламосва Иденуар по-грамотно. Има десетки начини, по които хем да създаваш илюзията, че се готвиш за война, хем да изтощаваш противника, хем да протакаш. Това са санкции, ембарго и какво ли още не.
- Има ли накъде повече да се санкционира Шипонщад? – полуиронично попита Давидов.
- Има, щом все още поддържат някакво подобие на икономика – отговори Тенет.
- Според мен, използва най-елементарното оправдание, за което се сеща. Няма време да мисли за изборите и за войната – обади се Вирту.
- Господа, господа! Мисля, че достигнахме до някакво решение. Когато вземем властта ще сме принудени да осъществим плановете си във форсиран режим – каза Давидов, другите кимнаха в съгласие. – За съжаление, каквото и да се случи, при атака на Вулчурия срещу Шипонщад и ние ще бъдем въвлечени. Убеден съм, че ще успеем да отложим максимално подобен развой на събитията. Отношенията между краля и Васил, мисля, са чудесни.
- Засега – усмихна се професорът.
- Струва ми се, че най-възможният за нас вариант за действие е да се постараем да въвлечем и съседните държави в оптимизаторското движение. – продължи Давидов – Очевидно, най-уязвима в това отношение е Истландия.
- Ако я извадим от уравнението, Иденуар няма да тръгне срещу Шипонщад – потвърди Вирту.
- Тоест тук трябва да сме по-бързи от светлината и да проникнем в Истландия? – попита Васил, мислейки за това доколко осъществима е идеята на психиатъра. – И ако не свалим Андреев, поне да го заемем със себе си и отвлечем от войната.
- Нямаме особен избор – замислено констатира Тенет. – Ако Иденуар усети наши действия на своя територия, ще станем врагове, което не е допустимо.
Четиримата млъкнаха замислено. Предстоеше им не само да променят Преславия, но и да излязат на международната сцена, изправени пред най-голямото предизвикателство – войната. Никой от тях, не се поколеба. Не му мина през главата, че може би е редно да изчакат нещата да се уталожат. Да се възползват от войната, за да наложат оптимизацията. Дали, защото вярваха, че за кардинални действия няма подходящ момент и в крайна сметка съдбата решава изхода им. Дали, защото бяха убедени в правотата и силите си. Самите те не знаеха и дори не се замисляха.

- Бях забравил този разговор – каза Диктаторът и отпи от коняка.
- Бяхте доста амбициозни с тази война – подмента Петър.
- Във всичко бяхме такива – усмихна се Васил. – Отречи, че има логика в разсъжденията ни.
- Имаше малък проблем… Възможностите ви.
- Онази нощ бяха мизерни, но после… - Васил изпусна тежка въздишка.
- Какво?
- Оказа се, че сме ги подценявали. Можехме да действаме много по-спокойно, по-организирано и никой нямаше да ни попречи.
Петър се усмихна.
- Какво? – бе ред на Васил да пита.
- Значи има неща, за които не можеш да намериш оправдание.
- Естествено, за глупостта, наивността, страха. Как да оправдаеш подобни неща? Да не говорим каква цена платихме за тях.
- Искаш да кажеш,че войната можеше да бъде избегната?
- Не. Можеше да се развие по съвсем друг начин. Много по-бързо, с по-малко жертви. Да не бъде толкова абсурдна…
- Наистина беше абсурдна – констатира Петър. – На такива чудесии се нагледах…
- По-зле ли беше от Великата война или гоненията, които твоите хора спретнаха през средновековието?
- По-близко до второто. И не ги наричай „мои хора“. Това, че вършеха зверства с Неговото име на уста, не означава, че ги одобряваме.
- Значи и те са в ада?
- Естествено! – възмутено отговори Петър. – Да не мислиш, че сме били щастливи да наблюдаваме кланницата, която си спретнахте?
- А Старият завет? – повдигна вежда Васил.
- Грешки на младостта – бе студеният отговор на домакина.
- Знаеш ли, откакто съм тук искам да те питам няма ли много хора на опашката зад мен?
- Не, работя паралелно. – Диктаторът повдигна въпросително вежда. – В момента вървят още малко над 40 000 филма.
- И седиш с всеки един от нас? – Петър кимна. – И знаеш всичко, и решаваш… сам? На това му викам наказание.
- Да не решиш да се наказваш по тоя начин? – широка усмивка се разля по лицето на светеца.
- Не, даже и за мен е много.
- Ако това те успокоява, сега е по-лек сезон. Ти ми спретна адов наплив. Почти ме беше докарал до… Как му викате? Бърнаут.
- Извинявай – искрено каза Диктаторът.
- Не на мен, на тях трябва да се извиниш.
- Мисля, че и това време ще дойде – усмихна се криво Васил.
- Ще видим.

Към 9:30 сутринта Никълс стигна до кабинета си в Министерски съвет, след като изпрати Иденуар и Андреев. Бе спал малко и в момента, в който се качи в колата се почувства сънен и уморен. Надяваше се, че денят няма да го изправи пред изненади и ще може необезпокоявано да се занимава със задачите си. Първата, естествено, бе да се срещне с Муляр, която трябваше да дойде в кабинета му. Втората – да измисли наказание за Иларт Лотар. Въпреки брилятната организация на изпитанията, олигархът трябваше да си плати за фала със задимяването.
Влизайки в кабинета, премиерът помоли секретарката да му направи двойно кафе. Отпусна се в стола, пое дълбоко въздух. В помещението нахлу Омайниченко.
- Имаш ли да ми казваш нещо, кретен? – започна заместникът бясно, връщайки Никълс от прага на петнайсетминутната почивка, която бе планирал.
- Доста си смел тая сутрин – каза премиерът. – Какво си си визуализирал снощи?
- Мамка ти проста, не смей да се ебаваш! – продължи Омайниченко, подпирайки се с две ръце на бюрото – Кога щеше да ми кажеш?
Премиерът учудено повдигна вежди, но навикът да е всеможещ и всевластващ не му позволи да даде заден ход и продължи в същия дух:
- Ами да… Исках да го научиш от мен в правилния момент… Имам друг, също се казва Омайниченко…
Заместникът завъртя очи. Извади телефона си, натисна няколко пъти екрана, в този момент влезе секретарката.
- Добро утро, господин Омайниченко, искате ли кафе?
- Госпожо Звериншварцгард, моля, оставете подноса на масата и напуснете.
Дамата се шокира от тона на заместника. Демонстрирайки обидата с всяка пора на тялото си, внимателно постави подноса и с гордо вдигната глава излезе, затваряйки вратата зад себе си.
- Разбираш, че решението е мое, не си го изкарвай на други, още повече на госпожа Звериншварцгард. Тя е много деликатна! – каза Никълс все така иронично, но сериозно си задаваше въпроса какво е накарало заместника му да изгуби всякакво чувство за самосъхранение.
Омайниченко хвърли убийствен поглед към премиера, натисна още веднъж екрана на телефона и го постави на бюрото. Зазвучаха гласовете на Иденуар и Андреев.
- Иденуар ни изненада във Вулчурия с тази идея. Тогава не изглеждаше толкова спешно – отговори Никълс, след като записът спря. Видя все още бесния поглед на Омайниченко и продължи. – Ти ме изолира от разходката, какво трябваше да направя? Да дойда и да ти поискам съвет ли?
Заместникът сви устни.
- Говори ли с Иденуар насаме?
- Да, опитах да протакам до след изборите. Каза, че ще чака до Нова година, но през януари ще започне подготовката.
- Пактът за военна подкрепа води ли се „подготовка“ в неговия речник? – попита Омайниченко по-скоро себе си.
- Значенията в неговия речник само той си ги знае – измънка Никълс. – Лотар ли ти го даде?
Омайниченко кимна:
- Изпрати ми го още като тръгвахме за коктейла, но го забравих и чух тази сутрин.
- Значи няма да го наказваме… - въздъхна тежко Никълс.
- Трябва да протакаме максимално дълго време, докато не стане нещо друго – констатира Омайниченко.
- И моят план е същият – съгласи се премиерът. – Я ще свалят Андреев, я с Иденуар ще се случи нещо.
- Трябва да използваме всяка възможност, за да ги скараме. Друго няма да ни спаси.
- Така е. Иларт какво каза?
- Нищо, просто беше насран.
Никълс заклати глава нагоре-надолу със замислено и разбиращо изражение, после вдигна поглед към Омайниченко:
- Първо да си решим проблема на изборите.
- Аха, Волф ще ни държи в течение за събитията около вота на оптимизаторите.
Омайниченко седна един от столовете пред премиерското бюро. Двамата мълчаха замислени. Заместникът все още бе бесен заради мълчанието на премиера, но вече разбираше мотивацията му за провокацията с газопровода. Властта трябваше да остане в техни ръце. Никълс изпитваше странно усещане. От една страна смяташе, че е бил абсолютно прав да си трае, а от друга се чувстваше гузен пред Омайниченко за същото. Погледите им се срещнаха:
- Има неща, с които не можеш да се оправиш сам – каза Омайниченко. – Никой не може да ти свърши работа, нито Волф, нито Тенет, нито някой друг. Или действаме всички заедно, или умираме.
Премиерът кимна разбиращо:
- Понякога е трудно да разгранича човешкото от управленческото.
- Разбирам – бе ред на Омайниченко да се съгласи. – Но ние не сме хора, не можем да си позволим подобни неща.

Васил изхвърча изпод душа и с вързана на кръста кърпа се завтече към входната врата на апартамента си. Предположи, че доставчикът с поръчаните от интернет книги е подранил. По пътя взе портфейла си и отвори вратата мокър, с кърпа и портфейл. Ченето му увисна, когато на прага видя културното аташе на Вулчурия Алиша Гилбърт. Тя също бе учудена от вида на Васил. Огледа го от глава до пети и се усмихна:
- Може би наистина правя лошо впечатление, но чак толкова – и кимна портфейла в ръката му.
Професорът проследи погледа й:
- А, не, аз такова… Мислех, че е куриерът… Влизай, влизай.
- Добре – усмихна Алиша. – Щом и така ти е комфортно, ще вляза.
Васил въздъхна тежко, наведе глава и леко се усмихна, така че жената да го види. Нямаше как да не му стане смешно. Докато тя се настаняваше на дивана в хола, бързо нахлузи домашните си къси панталонки и фланелката.
- Искаш ли кафе?
- Не, благодаря – отговори културното аташе, гледайки избора за дрехи на Васил с неприкрито съжаление. – Кърпата повече ти отива.
Васил се усмихна:
- Аха – и веднага мина към темата, започвайки с откровена лъжа. – На никого нищо няма да кажа. Тия неща не ме засягат.
- Засега – влезе в сериозния му тон Алиша. – Война не трябва да има.
- И какво мислиш, че ще мога да направя, ако положението не е „засега“? – попита Васил. – Ако нападнете Шипонщад, ние го отнасяме по дефиниция.
- Затова трябва да направим така, че да не нападаме Шипонщад.
Васил повдигна вежда:
- Какво искаш да кажеш?
- Вие сте по-силни отколкото си мислите, ще го разберете на вътрешните си избори. Разкажи на Давидов, Вирту и Шмит какво си чул и решете какво ще правите.
- Каза, че трябва да направим така, че да не нападате Шипонщад.
- Да, ако спечелите изборите и започнете бързо да се реформирате, ще дадете старт на оптимизаторско движение във Вулчурия. Тогава основният коз на баща ми ще изчезне.
- Партиите ви са слаби, защото той е силен. Не сравнявай обществата в Преславия и Вулчурия.
- Подценяваш ни, като си мислиш, че сме традиционалисти и сме слепи за прогреса – въздъхна Алиша и после го погледна в очите. – Просто си свършете работата добре.
Васил се облегна назад във фотьойла и погледна тавана. Първата му мисъл бе, че явно във Вулчурия се случва нещо, което не знаят. Обикновено бе предостатъчно да се вгледаш с тренирано око в медиите, за да усетиш накъде духа вятърът. В случая Иденуар запълваше целия политически вакуум, който сам сътвори, с активността и незримото си присъствие. При други обстоятелства, думите на Алиша биха били истина, но не и сега. Едно е да излезеш срещу автокрация, постоянно бореща се за легитимност и да разрушиш и без това крехкия партиен модел. Съвсем друго срещу монарх, който не само, че няма проблем със запазването на властта, а използва комфорта си като оръжие.
Професорът усещаше огромната отговорност, която подслушаният разговор стоварваше на раменете му. До този момент, колкото и да се шокираше, колкото и да се изненадваше, винаги имаше увереност, че нещата са под относителен контрол. Определяше се като току що завършил агромом, оказал се в небрано лозе. Прекрасно знаеше какво и как се прави, но му липсваше опит. Последният, за негово щастие, се трупаше доста приятно и бързо. Приказката свърши вчера, когато се изправи пред проблем, който винаги поставяше в задънена улица всички обиграни политици, камо ли младите агрономи.
Усети как нещо го хваща за коляното и бавно започва да се движи нагоре. Премести поглед и видя Алиша застанала на колене пред него с дяволит поглед, а ръката й се скриваше под гащетата му.
- Би трябвало аз да съм в тази роля – констатира професорът.
- Явно напрежението ти идва много и не можеш да мислиш за такива неща.
Васил се усмихна, наведе се към нея нежно я хвана за брадичката и я погледна право в очите. Усети ръката й на слабините си.
- Не искаш ли да си направя ДНК тест, за да прецениш дали съм достоен?
Тя го стисна и се усмихна:
- Засега не е зле.
Васил си облиза устните си и се изправи карайки и Алиша да го последва.
- Сега ще играем по моите правила – процеди той и страстно я целуна.

Муляр излезе бясна през задния вход на сградата на Министерски съвет. Покровителственото на границата на надменното, отношение на Никълс към нея я ядоса повече от обикновено. Сигурно, защото вече не само той й висеше на главата. Тенет и Вирту с техните планове я безпокояха не по-малко, но поне се държаха човешки с нея. Премиерът одобри плана за това кога и как да бъде издигната кандидатурата й за конгреса на социалистите. Обеща й подкрепа. Последното нито й вдъхна доверие, нито я успокои. Услугите на дявола водеха само на едно място.
Когато се качи в колата и шофьорът потегли, социалистката се замисли по какъв начин може да използва новоизлюпените си покровители, за да неутрализира Никълс. Вирту бе ясен – можеше да помогне евентуално и то само след изборите. Тенет бе абсолютна енигма. Нямаше логично обяснение за интереса му към нея. Може би Никълс го бе пратил, за да я проверява. Веднага отхвърли тази мисъл. Разузнавачът бе в играта много преди премиера и най-вероятно щеше да остане много след него. Не би си позволил риска лично да встъпва в контакт с нея, само защото Никълс му е казал. Щеше да измисли нещо друго – да вербува някой неин приближен или да й направи постановка, като я накара да се движи в негов сценарий. Миньончето осъзна, че докато няма тежест, не може да направи нищо. Намираше се изцяло в ръцете на тези трима мъже.
Хубавото бе, че всички искаха да я видят начело на социалистическата партия. Започна да разсъждава защо точно тя и изводът й се оказа доста приятен – явно успешно е създала илюзията, че е лесно контролируема. В нейното положение, след писмото от оня свят, образът, който градеше години наред за пореден път сработи в нейна полза.
Що се отнасяше до Никълс, той й бе най-ясен и поведението му бе най-логично. Отглеждаше я от малка и нямаше особен смисъл да я оставя давеща се извън политиката, заради някакво идиотско писмо от Гарфийлд. Желанието на Вирту бе по-странно. Оптимизаторите се бореха за управление без политици, а ето че й помагаше. Сигурно се надява, че ще може да направи коалиция с нея след изборите. Това бе възможен вариант, но и самоубийствен. След конгреса, тя щеше да извади на преден план младите социалисти. Ръководени от нея и подкрепени от вече наличната партийна структура, щяха да завладеят всичко по пътя си. Странно бе, че консултантът не предвижда подобен развой на събитията. От друга страна, той нямаше как да знае за совалките, които правеше Сара Изабела, за да консолидира редиците. Със сигурност имаше някакъв план и най-вероятно той се състоеше да оказва натиск чрез обществото. Как щеше да му се получи, при условие, че като антипартийна формация, оптимизаторите са се коалирали с партия бе голям въпрос. А може би щеше да се опита да претопи социалистите.
Муляр погледна през прозореца на колата и положи усилие да се отърве от всички мисли. Реши за пръв път от много време насам да помисли за себе си. Първото, което й дойде в главата бе въпросът – Какво щях да правя, ако никой не ме искаше? Имаше юридическо образование, но нито един работен ден. Още в университета бе станала член на партията и оттогава се изхранваше само с това. Днес едва ли щеше да се намери читава адвокатска кантора, която да я вземе. Със сигурност, щеше да има такива, за които връзките й са от първостепенно значение. Съвсем скоро щеше да се разбере, че без партията зад гърба й, те далеч не са толкова ефективни, колкото човек би могъл да предположи. Като се добави и позорното, в нейните очи, сваляне от председателския пост, то тя даже не бе черна овца, а токсична черна дупка. Да преследва академична кариера? Беше възможно, но това никога не я бе привличало. Както с всичко в живота, гледаше на образованието си като на инструмент, който има точно определени функции и срок на годност. А и най-вероятно щеше да умре от скука. Да стане консултант като Вирту? Възможно, но с една огромна уговорка – той, за разлика от нея не се бе провалял публично. Да, дълго време изглеждаше, че е низвергнат, но всъщност сам се бе отдал на живот в сенките. Докато тя бе позорно изгонена лично от покровителя си на собственото му погребение. Огромно фиаско. Замисли се с каква наглост крои планове да се кандидатира за лидер на партията и даже е сигурна в победата си. Осъзна, че не само не може да прави друго, освен да се занимава с политика, но и че след всичко, което стана, тя има огромен шанс да се върне на бял кон. Какво по-голямо доказателство, че е била родена за това?
Изводът й я успокои и в същото време обезкуражи. Почувства се странно. Бе направила най-правилния избор за себе си и в същото време нямаше никакви други алтернативи, освен да го следва. Въздъхна и се обърна към шофьора:
- Към „Белите лилии“.
Очевидно размишленията й не водеха до душевен покой, поне постигането на хармония в тялото щеше да е много по-лесно.
На входа на СПА центъра срещна съпругата на Омайниченко, която очевидно бе много отпусната и щастлива.
- Здравей, да знаеш, че Стефан е абсолютно изтощен – смигна й Грета.
- А Крис?
- Току що дойде. До скоро! – изчурулика спътницата в живота на втория центрист в Преславия.
Муляр й се усмихна за „довиждане“ и ускори крачка. Не искаше някоя друга да я изпревари и изтощи масажиста.

[Mutafchiev]

43.
Времето до вътрешните избори на оптимизаторите мина напрегнато най-вече за самите тях. Техническата организация на вота, паднала изцяло на плещите на Шмит, се оказа достатъчно лесна, но за сметка на това пипкава задача. Основният проблем бе свързан с изработването на достатъчно лесен интерфейс за гласуване и вкарването на всички кандидати в него. Мощностите, необходими за осъществяване на гласуването се оказаха малки, защото бе разделено по райони. В крайна сметка всички спънки бяха преодоляни и след няколко теста системата бе готова.
Следенето на кампаниите по места се оказа не по-малко предизвикателство, но се ограничаваше само с наблюдение. Оптимизаторите от Кръглата столица не се месеха в тях. В същото време отбелязваха по-интересните персонажи, техниките, които използваха. Ясно бе, че нещата се случват къде спонтанно, къде бяха плод да чист политически нюх или късмет. Така кампанията се превръщаше в нещо чисто и много интересно. Нерядко се оказваше, че неподозирани досега неща оказват сериозно влияние върху избора на гражданите. Това, разбира се, зависеше от районите. На някои места успех имаха хора, които просто редовно провеждаха лекции, на други - видни борци с администрацията. Изключителната конкретика, с която кандидатите провеждаха срещите си с избирателите също бе новост. Говореха с точни цифри, точни искания, точни имена. Нещо, което един партиен кандидат не може да си позволи. Първо той задължително трябва да спазва основната линия на партията си, после трябва да говори конкретно. Последното бе почти невъзможно, защото много често противоречеше с първото. Например строежът на общински паркинги бе на практика невъзможен при сегашната власт, заради огромния интерес на строителите към тези терени. А те даряваха значителни суми за кампаниите й. Списъкът може да продължи до безкрай. Така преимуществата на партиите – огромните структури и парите се превръщаха в уязвимост.
Първоначално медиите избягваха да отразяват кампаниите в редиците на оптимизаторите. На първ поглед наистина изглеждаха като дребни боричкания между аматьори, които по никакъв начин не приличаха на традиционните политически борби. С времето нещата се промениха поради същата причина. Кандидатите за листите бързо схванаха, че това, което правят полиците е игра, а хората имат нужда от реалност. Затова се впуснаха да създават реалносттите, които виждат или искат да видят. Така борците за човешки права започнаха да правят разследвания за ужасяващите условия в затворите и предварителните арести, произвола на органите на реда, огромните им бюджети, сравнени с резултатите от работата им. Този типаж кандидати, наред с екоактивистите, хората от културните среди, лекарите, учените, обществените личности и адвокатите бяха основните групи борещи се за места в листите в по-устроените райони на Преславия. Последните имаха голям успех и в по-бедните места. Там, освен юристите много добре се движеха собственици на дребен бизнес, възрастни работници добре познати и уважавани в общността, учители. Дебатите между всички се правеха на терен, любезно предоставен от симпатизанти, по същия начин като при лекциите на Давидов, Васил, Вирту и Шмит.
Обществото не само започна да участва в политическия живот. Буквално го създаваше. То определяше важните теми, то показваше целите, то само търсеше правилните хора, които да ги постигнат. Медиите в крайна сметка се предадоха и започнаха да отразяват този врящ и кипящ казан. Правеха го внимателно, като се престараваха в усилието да омаловажат случващото се. Така по екраните на телевизорите и страниците на официозите излизаха доста странно изглеждащи неща. След сух коментар в кадър се появяваха интересни непознати лица, които всъщност казваха нещо. Веднага след това се пускаха материали с представители на политическата класа, които изглеждаха статични, банални, исторически уморени. Начинът, по който медиите се опитваха да тушират вълната на оптимизаторите я повдигаше все по-високо.
Разбира се, не закъсня и отговорът на центристите, които полагаха всячески усилия да убият инерцията на новото течение. Тъй като бяха наясно, че прекият сблъсък сега би ги обрекъл на поражение, което в последствие щеше да ги довърши на изборите, избраха друг метод. Обвиниха оптимизаторите в диктатура и антидемократичност. Хванаха се за обявените в деня след изпитанията правила на вътрешните оптимизаторски избори. Според тях във вота можеха да участват само хората, регистририани до този момент в платформата. Тезата на атакуващите бе проста: Ако бяхте толкова демократични, щяхте да разрешите на всеки регистрирал се при вас да гласува.
Този упрек се превърна в основен и представители на всички касти, от политолози до близки на властта певци, го повтаряха навсякъде, където се появяваха. Това наложи оптимизаторите да отговорят с отворено писмо, в което излагаха основното си безпокойство – контролираният корпоративен вот. Интересен детайл в него бе деликатният намек, че центристите са тъпаци. Тъй като „тролинг“ гласуването нямаше да избира кандидати на Никълс, а местните феодали щяха да издигнат свои. Тоест контролираният досега от центристите корпоративен вот щеше да играе сам за себе си. Така Никълс и Омайниченко щяха да изгубят огромна част от местата в пленарната зала.
Единственият начин, по който центристите успяха да отговорят на това бе мрънкане, че контролиран вот няма, липсват доказателства и тям подобни. Но не спряха с обвиненията, че оптимизаторите налагат диктатура. Бяха наясно, че правилата няма да се променят и разчитаха на ефекта на медийно натрупване. Друга причина да се съсредоточат върху въпроса бе, че това се оказа единствената безопасна тема за атаки за самите центристи. Просто бяха уязвими за всичко всичко останало, случило се през последните 10 години от управлението.
Интензитетът на политическия живот нарастваше не само благодарение на оптимизаторите. Социалистите също се превърнаха в производители на новини. За тяхно съжаление, достатъчно бързо събитията в партията получиха определението „латиносериал“. Три дни след срещата на ЦК и обявяването на бъдещия конгрес, стана ясно, че кандидатите ще бъдат двама - Първата брадичка и Бюте. Това предизвика доста вяли дискусии и коментари, с което темата щеше да умре. Не щеш ли, на следващия ден новоизбраният главен председател на партийната организация в Кръглата столица – Сара Изабела се възползва от правото си да предложи кандидат. Това бе низвергнатият от отвъдното бивш лидер госпожица Муляр.
Медиите с охота подхванаха новия обрат и започнаха изкъсо да следят събитията в партията, като дасканално информираха обществото за тях. Най-напред, разбира се, се изказа Първата брадичка. В полуистеричен тон обясняваше за преврат в партията, за абсолютно неспазване на моралните и етични норми. Постоянно бъркаше Сара Изабела с Муляр и доста трудно се разбираше коя трябва да подаде оставка и коя ще се приближи до партията само през огромния му труп. Не пропусна да отбележи, че кандидатурата на Муляр или Сара Изабела е танц върху гроба на Гарфийлд. С всяко ново интервю, лицето му ставаше все по-мораво и по всичко личеше, че само чудо спасява партията от ново погребение.
Бюте, който за разлика от съпартиеца си, не бе забравил, че се намира в кампания, полагаше огромни усилия да изглежда сдържан, даже мъдър. Не му се получаваше особено. Със стиснати зъби, изскочили вени на слепоочията, обясняваше как партията има нужда от пречистване, заради плъзнали в нея шпиони и диверсанти. Призова на конгреса да се гласува не само за председател, но и за шеф на организацията в Кръглата столица. Един от журналистите поиска уточнение за второто. Напомни и правилника на партията – районните шефове се назначават или от висшия колективен орган при извънредни обстоятелства, или чрез районни избори. Последваха две-три минути хаотични, нищо незначещи обяснения. После Бюте дойде на себе си и започна да описва ситуацията като извънредна, отново опирайки се на диверсия и шпионаж.
След като двамата показаха на цяла Преславия как от бяс можеш да се докараш до микроинфаркт, дойде ред на Сара Изабела да изкаже позицията си. Направи го в предаването на Маркс и за разлика от съпартийците си, изглеждаше адекватно. След няколко встъпителни въпроса, свързани с кариерата й досега, дойде време за същинската част от интервюто.
- Защо Муляр? – попита Маркс.
- Защото е най-опитна – спокойно отговори Изабела и предусещайки следващия въпрос продължи. – Въпреки възрастта си, тя бе редом до господин Гарфийлд през последните години. Колкото и да е неприятно за останалите колеги, тя най-добре знае как функционира Преславия.
- Не смятате ли, че това е предателство именно към волята на господин Гарфийлд?
- Щеше да е такова, ако се бе опитала да запази поста, след разгласяването на завещанието. Всички знаем какво направи тогава и мисля, че е достойно за уважение. Искам да допълня, че този документ е израз на лична воля и няма абсолютно никакъв правен статут. За сметка на това, демократичните, легитимни избори, които ще се случат в партията, имат.
- Как смятате, че ще гласуват поддържниците на господин Гарфийлд?
- Те са свободни да гласуват както искат, господин Маркс. Даже, ако вие бяхте член на партията, може би щяхте да сте на върха в списъка им – усмихна се Изабела.
Маркс се засмя:
- Ако бях партиен член, едва ли щях да се радвам на същата популярност, както сега.
- Толкова оптимизаторски прозвучахте – засмя се Изабела.
Представянето й оказа повече от добро, най-вече защото беше различно. Само тя си знаеше колко усилия й коства да се държи непринудено, но сдържано. Прояви черти на истински политик, с което предизвика симпатиите и уважението на немалка част от аудиторията. Самият Маркс я поздрави след ефира и й предрече голямо бъдеще.
Единствено Муляр пазеше стоическо мълчание. Много й се искаше да излезе пред медиите и активно да се включи в изборния процес на партията. Въпреки трудностите и неочакваните обрати, нещата се подреждаха по начина, който искаше. Чувстваше се заредена и готова за бой. Инстинктът й, обаче казваше друго. Трябваше да мълчи, докато не приключи латиносериалът. Не вдигаше телефона на журналисти, защото нагнетяваше напрежение. Чакаше момента, когато всички щяха да си задават въпроса: „А Муляр?“ Тогава щеше да даде едно единствено интервю, с което да превземе медийното пространство и да се превърне в новина номер едно. Бе изключително доволна и от думите на конкурентите си, и начина по който бяха казани. Изабела бе гласът на разума в тази истерична лудница, а Муляр трябваше да стане физическото му олицетворение. Оставаха буквално няколко дни до кулминацията. Единственото неприятно нещо бе, че дадатата на конгреса щеше да съвпадне с датата на вътрешните избори на оптимизаторите. Миньончето пресмяташе как да направи така, че да прикове цялото внимание към себе си.
Центристите също не пропуснаха възможността да се възползват от проблемите в социалистическата партия. Всячески демонстрираха, че са единствената стабилна, предвидима и успешна алтернатива на хаоса, който се разиграваше политическия живот на Преславия. Така обвинявайки всички, без да се усетят, сами се вкараха в ситуация на кръгова отбрана. Все повече заприличваха на защитници на крепост, които хаотично пускат стрели във всички посоки и успокояват населението, че нещата вървят по план. Може би наистина изглеждаха по този начин отвътре, но отвън далеч не бе така. Качени на най-високата кула на замъка, Никълс и Омайничено бяха единствените, които имаха по-ясна представа за обсадата, под която се намират. Нещото, което продължаваше най-много да ги дразни бе това, че оптимизаторите продължаваха да ги игнорират. Стрелите им отскачаха от сякаш невидим щит, който пазеше Васил, Давидов, Вирту и Шмит. Единствено искри проблеснаха заради обвиненията в диктатура, но невидимото поле остана непокътнато. Под стените им продължаваше спокойната, премерена и някак ненатрапчива подготвка за щурма.
Някой военен мислител би нарекъл ситуацията „Странната обсада“. Атакуващите не полагаха никакви усилия да спрат комуникациите на обсадените. Потоците с ресурси преспокойно минаваха през защитните стени. Центристите имаха пълната свобода да действат както искат, да използват какъвто инструмент им хареса. Обсаждащите не пречеха, не се защитаваха, просто мирно строяха тараните си. Въпреки това енергията на властта изтичаше към оптимизаторите. Създаваше се впечатлението, че магьосник се е скрил в някоя от палатките и извършва ритуали, които изпиват силите на центристите.
Истината бе къде, къде по-болезнена и трудна за осмисляне, още по-повече за приемане. След като овладяха цялата държава, центристите изгубиха всякакви възможности за развитие. Вече нямаха полезен ход. Точно тук настъпваше нещастието на тази власт – ако преди народът изпитваше радост от спокойствието, сега вече го виждаше като застой. Бе невъзможно в главите на Никълс и Омайниченко да се появи подобно прозрение. Бореха за се своя живот, докато около тях историята умираше, за да се прероди.

В кабинета си в Министерски съвет Никълс и Омайниченко бяха събрали главите на силовите ведомства, които бяха изцяло под техен контрол. Наред с Волф и Матеус, бяха повикали и Тенет. На въпроса „Защо?“ отправен от Омайниченко, премиерът отговори кратко и ясно: „Спомни си разходката и кой спаси положението“. Заместникът нямаше как да противоречи, още повече – не искаше. По някаква неясна причина Тенет му допадаше, въпреки зловещия патос, който култивираше около личността си.
Първата част от срещата представляваше изнасяне на доклади по фактическото състояние на службите в Преславия, както и цялостната обстановка в страната. Волф и Матеус изпитваха неудобство един от друг, а присъствието на Тенет ги объркваше. В крайна сметка, със сричане и запъване двамата прочетоха докладите. Тенет бе помолен да добави нещо, ако не е било казано, реакцията бе крайно колегиална към шефа му и началника на полицията. По този начин той свали всякакви подозрения от себе си насочи подозрителните мисли на силоваците към Никълс и Омайниченко.
- Господа, очакват ни големи предизвикателства в идните два месеца – изправяйки се започна Никълс, след като дойде време за същинската част на срещата. – Предизборната кампания със сигурност ще бъде оспорвана. Много е вероятно да има проблеми и след изборите.
- Както всички прекрасно знаем – Омайниченко също се изправи. – Оспорването на изборни резултати е любим спорт за конкретен опозиционен контингент и той очевидно набира обороти.
- Затова е нужно да се подготвим за запазване на мира и стабилността в Преславия в дългосрочен план – продължи Никълс, крачейки около силоваците. – Целта е не само да осигурим демократичен изборен процес, но и да спасим резултата му от опорочаване.
- Имаме достоверна информация – Омайниченко взе думата, - че се готвят провокации след изборите. На много места ще се оспорва резултатът, ще се организират протести и целта им ще бъде сваляне на правителството.
Волф и Тенет се спогледаха, защото не бяха давали подобна информация на полиците. Безмълвно се разбраха и заедно погледнаха Матеус, който също като тях, за пръв път чуваше за подобни опозиционни планове. Шефът на полицията се опита да отговори на колегите си с поглед, но само Тенет го разбра.
- Най-вероятно ще организират протести, като целта им ще бъде да заемат символични места в центровете на градовете. Ще ги използват за плацдарми, от които в последствие да бълват пропаганда, а в удобен момент ще щурмуват правителствени учреждения – каза Никълс и погледна към Омайниченко.
Докато ги слушаше, Тенет веднага разбра какво се е случило в главите на политиците. Явно някой от тях бе прочел едно от пособията за организиране на „народни революции“. По думите, които използваха предположи, че става дума за книгата „Пропуснатата 11-та година“ на професор Мухоловски.
- Трябва да действаме заедно и решително, за да предотвратим подобен развой на събитията. Преславия трябва да остане стабилна.
В кабинета се настани тишина. Волф и Матеус се чудеха откъде въобще е дошла подобна мисъл у политиците. Тенет гледаше в земята и вече размишляваше как може да използва желанието за затягане на гайките в своя полза.
- Идеи? – попита Никълс.
Мълчанието продължи известно време, което накара политиците да седнат.
- За да се справим с подобни опити, трябва да знаем откъде ще дойдат и да имаме поне бегла представа кой би ги организирал – каза Тенет и усети почти на физическо ниво облекчението на седящите до него силоваци.
- Опозицията – кратко отговори Никълс.
- Опозицията? – блесна пенснето.
По стъкления поглед на премиера, всички осъзнаха какво иска.
- Ама тия, които ще влизат в парламента или като цяло? – Попита Волф и намери за нужно да поясни, - защото като цяло нямаме ресурс да реагираме.
- Тези, които ще се явяват на избори – въздъхна отегчено Омайниченко. – И не, само да ги следите няма да е достатъчно. Трябва да имат проблеми. Когато са в колите си да бъдат постоянно спирани и претърсвани. Когато са навън винаги да усещат, че някой ги следи. Да знаят, че са подслушвани.
- Искаш да ги тормозим? – намръщено уточни Матеус, осъзнавайки, че го карат да превърне полицията в група за дребно хулиганство.
- Искам – отговори Никълс, – да им бъде много трудно да организират срещи, да не могат нормално да влизат в интернет, да се притесняват всеки път, когато трябва да ходят някъде.
Матеус и Тенет гледаха в земята и въобще не бяха доволни от това, което чуваха. Първият, защото го избиваше на чест. Бе правил много неща за тази власт, но искането на Никълс му се стори прекалено. Тенет продължаваше да обмисля следващите си ходове.
- Разбрано! – отговори Волф.
- Радваме се – усмихна се формално Никълс и се изправи, последван от Омайниченко
- Благодарим за докладите – добави заместникът.
Силоваците също станаха, стиснаха ръцете на полиците и напуснаха премиерския кабинет.
- Волф ще ни държи в течение дали другите са послушни – обърна се Никълс към Омайниченко.
- Аха, любопитно ми е какво ще направи Тенет, за да ги изтормози.
- Нали, другите са дървари, ама той ще измисли нещо умно – ухили се премиерът.

[Mutafchiev]

44.
Иларт Лотар изживяваше поредната криза за последните няколко месеца. Този път диагнозата бе шизофрения. След видението в туристическото автобусче, у него се родиха две фикс идеи, на които посвети цялата си енергия. Първата бе да спаси колкото се може повече хора. Втората – да изкара максимално количество пари от приближаващата се война. Спасяването се изрази в лични дасканални проверки на цялата военна техника, която се произвеждаше в Уриил. Обикаляше цеховете и проверяваше всичко, изискваше допълнителни изпитания на материалите, караше учените да ускорят изследванията по подобряването на качеството им. Изглеждаше като побъркан. В същото време накара брокерите, с които работеше, да му търсят големи складове или терени за такива из цяла Преславия. Идеята му бе да ги напълни с медицински средства и храна с дълъг срок на годност. Беше решил да направи собствен резерв, за да помогне на държавния. Затова бе впрегнал помощниците си да комуникират с производители на медицински изделия и дълготрайни храни. Те бяха свикнали със странностите на шефа си. Обикновено, когато Иларт изпадаше в подобно хаотично състояние на обсесивен работохолизъм и мания за контрол, се раждаха уникални неща. Сега дори и в техните очи прекаляваше. На този етап бе успял да построи само един склад и то в пределите на Уриил, и го бе напълнил на 20%. Това бе предостатъчно да осигури оцеляването на цялото градче поне за половин година.
Макар и вманиачен, Иларт прекрасно разбираше, че не може да се подсигури срещу ядрена бомбардировка. Замисли се дали да не построи бункери поне в Уриил. Не му отне много време да достигне до извода, че ако се окаже затворен на такова място дълго време, ще се побърка. Нямаше да му помогнат и две-три жени, които със сигурност щеше да вземе със себе би, най-много щяха да ускорят процеса. Усилията и ресурсите за строителството също не бяха достатъчно ефективни от гледна точка на спасени животи. Затова реши да подходи по по-различен начин.
Няколко нощи седя и спа в кабинета си, но успя да направи бежанска карта на Преславия. Бе ясно, че щом започне войната ще има много хора, които ще бягат от нея. Затова се опита да предположи накъде ще се насочат. Тоест къде би било уместно да се построят лагери, къде ще има нужда от разширяване на пътищата и създадаване на допълнителна инфраструктура.
Когато бе готов с приблизителното очертаване на мащабите на преселението, започна да смята какво е нужно, за да се осигури що-годе сносен живот на хората. Резултатите не се оказаха окуражаващи. Неговите ресурси можеха да покрият само малка част от населението на Кръглата столица. Тъй като имаше много информация за конкурентите си, както и за държавния ресурс, реши да ги сборува. Оказа се, че цялата строителна мощ на Преславия, може да покрие едва 20% от населението и то с уговорката, че се ръководи от единен и много добре организиран център. При идеални обстоятелства щеше да има спасение за всеки пети. А в реалния живот, щеше да бъде цяло чудо, ако и 5% бъдат евакуирани. По-добра бе ситуацията с продоволствията, но отново, заради хаоса в логистиката и всички негативи, които носи войната, най-вероятно около 30% щяха да останат без редовни дажби. Последва кощунствена сметка – какво количество продоволствие би се освободило след евентуален ядрен удар от страна на Шипонщад. Първоначалната цифра бе 0, защото огромна част от територията на Преславия щеше да бъде заразена, заедно с храната и водата. Но с течение на времето, заради прогресивно намаляващото население, то щеше да се увеличава. Точното число зависеше от продължителността на конфликта.
Паралелно с тези сметки, Иларт правеше и други. Колко и каква екипировка ще е нужна на армиите на Преславия, Вулчурия и Истландия. Постоянно събираше инжерите и мениджърите си, за да доработват производствения процес, веригите за доставки на суровини, проектите и ефективността им. Провеждаше и полуконспиративни срещи с познати военни от трите държави. Проучваше от какво се нуждаят армиите, коя техника е най-остаряла и неефективна. Тоест или няма да бъде използвана, или ще бъде унищожена бързо в хода на кампанията. Наличностите на униформи, патрони, раници и какво ли още не. Разузнаваше какви са генералите, какво предпочитат да имат в поделенията си, на какъв стил война залагат и какво ще им трябва за него. Оказа се, че основният проблем и на трите армии е снабдяването. Обозите и техниката, предназначена за осигуряване на фронта и мобилните групи бяха морално остарели. Новите екземпляри бяха пренебрежимо малко.
Следващата част от плана му бе да се превърне в междинно звено между държавите и производителите на продукцията, която не можеше да направи. Щеше да купува камиони, джипове, униформи и какво ли още не, за да ги препродава на много по-високи цени.
Имаше моменти, в които усещаше колко са шизофренични обзелите го идеи, но това не го спираше. Точно обратното, даваше му сили. През целия си живот бе правил какви ли не поразии, но нищо не можеше да се сравни с предстоящото. Нямаше как да остане встрани и искаше да направи максималното. Не ставаше дума за това да спечели много пари или да опази много животи. Основното за Иларт бе процесът. Организацията на огромна машина, която да бъде толкова ефективна, че ако не спечели войната, поне със сигурност да не я загуби. Не се радваше, не гледаше на това като на възможност. За него това бе най-голямото предизвикателство, пред което някога би се изправил и го прие такова каквото е. Грозно, несправедливо, изпълнено със сметки за ужасяващи, неприемливи неща. Просто трябваше да помогне на народа си, с каквото и както може, иначе за какво му бяха всички пари? Нямаше и как да изпусне да употреби знанията и връзките си, за да спечели още повече от войната.
Смяташе да представи хуманитарната част от плана си на Никълс и Омайниченко след изборите. Въпреки оптимизаторите, бе сигурен, че центристите ще останат на власт. От мисълта, че Давидов, Шмит и Вирту ще застанат начело на Преславия, потръпваше. Не си представяше как тези тримата ще се изправят срещу акули като Иденуар и Андреев. Не им вярваше и за чистите помисли, които твърдяха, че имат. Наистина му бе трудно да схване какво биха спечелили от това, че дават повече власт на народа. Може би просто искаха диктатура, скрита зад фасадата на масови гласувания за глупости? Щеше да бъде много интересно да се наблюдава как първо дават невиждано досега влияние на хората, а после им обявяват, че ги изпращат на война. Или участието в нея щеше да се реши на референдум? Всичко в оптимизацията изглеждаше прекрасно до момента, в който не станеше дума за сериозни неща. Заради това Иларт просто гонеше мисълта за новото движение.
В същото време, по някаква причина, мозъкът му отказваше да асоциира Васил с тях. Не го усещаше, още по-малко разсъждаваше за причините. Главата му сама правеше разделие „Васил и всички останали“, като в това число влизаха центристите и социалистите.
Така или иначе, умът му, за негово щастие, бе зает с къде по-важни неща от политически боричкания. Иначе щеше да се шокира от надигащата се контраатака на центристите и с откровен страх щеше да попита Омайниченко: Тоя луд ли е? Война го чака, а се прави на мелез между мафиотски бос и диктатор!

Планът в главата на Тенет съзря достатъчно бързо, още на стълбите в Министерския съвет. Единственият проблем бе, че нямаше кой знае колко време, за да го приведе в ход. Затова реши да не се бави с консултации с другите оптимизатори, а да ги постави пред свършен факт. Бе убеден, че няма да има възражения.
Щом се сбогува с Матеус и Волф, се качи в колата си и се отправи към един от ведомствените гаражи, разпръснати из цялата Кръгла столица. Помещенията бяха най-обикновени и се използваха за криене на коли, различни предмети, и като начални или крайни точки за операции. Намираха се в подземията на кооперации или просто на парцели с гаражи. Тъй като бяха ведомствени, всичко, което се случваше в тях се описваше дасканално, някои даже имаха видео и аудио наблюдение. Последните обикновено се използваха, когато в престъпна група е внедрен агент. Той водеше останалите от ОПГ-то в гаража, записаният разговор обикновено бе предостатъчен за съда. Тенет имаше три „лични“ помещения, за които никой не знаеше. Бе скрил наличието им в бумащината на службата толкова добре, че не излизаха даже и в компютърната система.
Докато пътуваше, спази всички правила за откриване на опашка – такава нямаше. Въпреки това, спря на около километър от гаража в подземния паркинг на голям МОЛ. Качи се горе, направи полукръг на първия етаж, влезе в коридора, водещ към тоалетните, излезе през аварийния изход. Никой не го следеше.
Стигна до гаража. Едва се промуши между стената и колата в него, докато електрическата врата се затваряше. С колата се бе сдобил, преди гаража и затова се оказа по-голяма, отколкото бе удобно за движение в помещението. Една от слабостите на разузнавача бяха големите коли, като марката нямаше особено значение. Всеки път, когато идваше тук се псуваше и си обещаваше, че ще се отърве тази. За четири години не го направи.
Наведе се зад нея и дръпна едва забележима корда, стърчаща от стената. Цяла голяма бяла тухла излезе. Бръкна в дупката и извади кашонче, в което имаше петнайсетина малки телефона с копчета в спейсбези, пълни със симкарти. Взе един от тях, а останалите хвърли в багажника. Погледна към разстоянието между стената и колата, в което му предстоеше отново да се промуши. Въздъхна. С отработени движения вкара симкартата в телефона и набра номер.
- След половин час на предишното място… - пенснето блесна, събеседникът му ядосано изреждаше аргументи защо срещата не е възможна. – Няма да повтарям. Трийсет минути там.
Ред влетя бесен в магазинчето за костюми и завари Тенет, да се върти и оглежда внимателно пред огледалото.
- Не съм ти момченце на повикване!
- Си – отговори Тенет, без да откъсва поглед от огледалото. – И бъди така добър да затваряш вратата, преди да изпадаш в истерия.
Ред му се подчини.
- Много си суетен за разузнавач – иронично подметна интернет магнатът.
Тенет си пусна покрай ушите забележката, ако малкият келеш знаеше къде се бе навирал, щеше да трае.
- Щом реагира толкова бързо, предишният ни разговор ти е харесал – Тенет премина към същината.
- Значи, ако още вендъж…
- Ако още веднъж ми потрябваш, келеш, за трийсет минути ще доприкаш и на Луната – пенснето блесна заплашително.
Шокираният Ред изгуби ума и дума, не очакваше подобен развой на събитията.
- Уточни – с леден глас каза той.
- Знаеш ли думичката „провокация“? Сега, пикльо, понеже не само ти имаш достъп до вътрешната ви поща, имам доказателство, че щадиш Васил.
Ченето на Ред увисна. Той трескаво започна да търси начина, по който Тенет е проникнал в кореспонденцията му и как да се обезопаси. За свое съжаление, магнатът търсеше технически уязвимости и предполагаше, че нечия поща е била хакната. Истината бе, че каквото и да предприемеше, Тенет щеше да получава всичко, което го интересува и може да бъде използвано. Шефът на охраната на Ред работеше в River, джобната охранителна фирма на Тенет.
- Какво искаш?
- Уикенда са вътрешните избори на оптимизаторите. Искам да ги удариш.
Ред повдигна вежди:
- Мислех, че си с тях.
- Някой казал ли ти е да мислиш? Ако сам си решил да го правиш, откажи се докато е време. Няма да ти издържи… как му викахте? Процесорът?
- Колко здраво да ги ударя?
- Колкото можеш – отговори Тенет и се приближи до шокирания си събеседник. – Надявам се, схвана намека и ще продължиш да реагираш по същия начин, както досега… Но без тия истерии. Лошо е, когато разговорите започват така.
- Това не са разговори, даваш ми заповеди – почти с фалцет отговори Ред, стресиран и от чутите думи и от прекалената физическа близост на Тенет.
- Наричай го както искаш, но докато Никълс или Омайниченко имат и капка власт, твоят блед задник е мой!
Разузнавачът плясна силно Ред по задника и излезе от магазинчето. Видя на отсрещния тротоар собственика и му показа с ръка да изчака магнатът да излезе. Реши да даде на Ред известно време насаме, за да се съвземе.
По пътя към колата изхвърли еднократния телефон. От багажника взе нов и писа на Вирту да събере всички в офиса си по спешност. Потегли натам, като отново се оглеждаше за опашки. Звънна официалният му телефон, бе Муляр, която се извини и го помоли да се видят спешно. Звучеше убедително и Тенет се насочи към блока й. За щастие, тя му беше на път.
- Слушам? – припряно каза Тенет, влизайки в апартамента на миньончето, без дори да я погледне.
- Какво знаеш за Виктор Маргарит? – Муляр моментално влезе в тона на разузнавача.
- Защо трябва да знам каквото и да е за него?
- Той е предложил Сара Изабела за шеф на столичната организация. Любопитен ми е.
Тенет се обърна и по някакъв невероятен, известен само на него начин, накара пенснето си да блесне отегчено.
- За това ли ме извика?
- Ако искаш да хвана партията в здрави ръце, когато я оглавя, трябва да знам – изрецитира вече подготвения аргумент Муляр.
- Аха – криво се усмихна Тенет. – Млад, активен в своя регион, не проявява особени амбиции да идва тук.
Тенет спря за момент:
- Много внимателен що се отнася центристите, това не може да му се отрече. Но много е стегнал организацията в Мочурището. Действа умно, подсилва своите редици, без да дразни врага.
- Стегнал е организацията? – замислено повтори Муляр.
- Разбираш, че сега трябва да ми кажеш всичко, нали? – усмихна се Тенет, сядайки на дивана.
- Искаш ли нещо за пиене?
Разузнавачът присви устни раздразнено.
- Добре. Още докато Гарфийлд беше жив, пращах Сара Изабела на совалки из цяла Преславия. Осигуряваше ми подкрепата на младежките организации.
Тенет за пореден път показа удивително владение на пенснето, което този път отрази светлината с учудване:
- Ти си малка лисичка – озъби се той, а тонът му прозвуча възхитено и заплашително едновременно.
- Исках да…
- Разбрах какво си искала… Ето, че се получава. Като станеш главна, ще разкараш старчоците. Чудиш се на кого е помогнал Маргарит, предлагайки тази… как й беше името?
- Сара Изабела.
- Да, същата. Не знам. Ще го проуча – все още ухилен, разузнавачът си погледна часовника, изправи се и подминавайки Муляр размаха пръст пред лицето й. – Лисичка си ти!
Хубавото на офис сградата, в която се помещаваше офисът на Вирту бе, че имаше седем или осем входа и изхода. Два от тях нямаха видеонаблюдение – товарният, откъдето влизаха всички неща, с които се зареждаха магазините на първия етаж, столът на същото ниво и ресторантът на покрива. Вторият също бе товарен и се използваше предимно за извхърляне на боклука. Тенет предпочиташе него, защото шансът да срещне хора там в работно време бе минимален.
Докато пътуваше в товарния асансьор получи съобщение от Никълс, че премиерът го чака в късния следобед, за да изнесе редовния си личен брифинг. Докато пишеше „Разбрано“, Тенет псуваше на ум.
В офиса вече го чакаха всички останали. Изглеждаха обезпокоени и по някаква причина сякаш им олекна, като го видяха. Разузнавачът бе свикнал да предизвиква всичко, но не и облекчение с появата си. Отбеляза този нюанс, извини се за спешното събрание. Разказа какво иска Никълс, обясни и плана си.
- И колко силно ще ни удари Ред? – попита Шмит.
- С каквото може – отговори спокойно Тенет. – Надявам се, можеш да измислиш някакъв фокус?
- Фокус – усмихна се широко и кисело Адриана. – Не е толкова лесно, колкото изглежда. Отгоре на това, ще трябва да направя така, че хем да всичко да мине като по мед и масло, хем да се знае, че има проблем и ни атакуват.
- Точно така – потвърди Тенет.
- Нашите задачи са доста по-лесни – констатира Васил и добави, - освен тази на Вирту.
- Ще се оправя – усмихна се консултантът.

Докато пъуваше в асансьора надолу, Тенет се сети за разговора с Муляр и през официалния си телефон набра номера на един от заместниците си.
- Здрасти, намери ми всичко, което можеш за Сара Изабела и Виктор Маргарит. Наблегни на първата.
Най-после стигнал до официалната си служебна кола, Тенет осъзна, че скоро ще е време за обяд. Реши да си вземе почивка, като отиде в един от любимите си ресторанти-градини. Мястото се намираше почти в центъра на Кръглата столица, но бе обградено от гора. Стигането до там пеша не бе особено приятно приключение, затова основният човекопоток бе за вечеря.
Забит в един от най-далечните ъгли на градината, Тенет чакаше поръчката и прелистваше новинарския поток на таблета си. Нямаше нищо особено. Получи подробна информация за Сара Изабела и Виктор Маргарит. От документите за самоличност, до снимки от почивките, които така любезно бяха качили в социалните мрежи. Обобщението на краткото резюме на съставителя гласеше следното: Не е фиксирана комуникация между обектите нито преди, нито след пленума. Личностните им характеристики се различават в полза на Маргарит, заради неговата целеустременост и добри организационни способности. Изабела е търпелива, но няма признаци да е амбициозна личност. Маргарит поддържа силна комуникация с партията на центристите в Мочурището. Използва връзките с тях, за да утвърди властта си в местната организация на социалистите. Комбинативен, общителен. Възможно е да укрепва плацдарм за атака на партийната върхушка. Изабела е съсредоточена изцяло върху районната си организация, без да излиза от нея, което обуславя сравнително слабото й влияние в квартал Александрия. Рязко се активира преди месец и половина, като два пъти обикаля Преславия. Среща се предимно с младежките организации. Предполагаемо, става дума за поръчка на Гарфийлд или Муляр. Няма данни Маргарит и Изабела да са се срещали по време на тези обиколки.
Донесоха обяда – бяла риба, бяло вино, лека салата. Докато ядеше, разузнавачът анализираше версията на Муляр и я съпоставяше със случилото се на пленума. Засега всичко, включително и безпокойството на миньончето се потвърждаваше. Нещо го караше да мисли, че Сара Изабела има двойно дъно. Бе прекалено свита, пасивна и се бе оказала шеф на организацията в Александрия – най-богатия квартал в Преславия. Нямаше как да не се е отърквала в бизнесмени и центристи на това място, просто там бяха парите и влиянието. Ако в разработката бе написана истината, то тя просто щеше да е изхвърчала от поста си много отдавна. Такава златна мина не се опазва лесно.
Когато се нахрани леко вдигна глава и погледна в посока на сервитьорката, която дойде моментално. Това също му харесваше, когато искаше нечие внимание го получаваше на момента. Докато момичето вдигаше масата разузнавачът с топла усмивка я помоли да му донесе „най-черното кафе, което имат“.
Отново отвори таблета и по нотификациите разбра, че се е случило нещо голямо. Виктор Маргарит бе номинирал Сара Изабела за председател на социалистическата партия. Посланието му бе, че организацията има нужда от нова, не отровена от предишните политически борби кръв. Започвала нова епоха за Преславия, затова било редно и партията да се обнови. Телефонът му звънна – Муляр. Тенет завъртя очи и затвори. Въобще не му бе до нея. Отпи от кафето и замислено се загледа в поличката на отдалечаващата се сервитьорка - черна с бели дублиращи се шевове. Премести поглед към короната на едно от близкостоящите дървета. В главата му се въртяха два въпроса – Кой стои зад Маргарит, че извенъж е станал толкова смел и е излязъл от пределите на латифундията си? Каква е сделката с Изабела?
Следобедът бе прекаран от разузнавача в офиса му. Изредиха се пет-шест души, които му докладваха по най-различни теми. Обикновена криминална дейност, кибер престъпност, мащабни финансови преводи, извършени в преславски банки за последната седмица, действията на малките партии и други по-маловажни теми.
Някъде около 15:30 настъпи малка криза между две от ведомствата, които бе превзел чрез любимите си интригантски схеми. Шефът на митническата служба на летището бе отворил контейнер, изпратен от Лирия за министерството на културата. В документацията пишело, че това са картини за предстояща изложба. Всичко било прекрасно, докато освен картините, митничарите не открили и половин кило кокаин. Лично министърът на културата се обади на Тенет да иска помощ, като обясни, че няма идея как дрогата се е оказала при картините. Разузнавачът все пак успя да изтръгне признание. Ръководителят на Националната галерия за модерно изкуство на Лирия изразил благодарността си за лична услуга по този начин. Тенет въздъхна и каза на министъра да се обади на митническия шеф и да му обещае, че ще му стовари цялата държава на главата, ако историята се разчуе.
- Каза ми, че ако не освободя пратката без да я пипам, това което Зевс е правил с жените ще е нищо и че ще родя близнаци два пъти по-силни от Херкулес всеки! – митничарят ядосано предаде министерската закана на Тенет.
- Ужас! – Разузнавачът прекрасно изигра учудване и добави. – Все пак е министър на културата, не му отива да те заплашва по обикновен начин.
- Какво да правя ми кажи! – гласът на митничаря звучеше ядосано и паникьосано едновременно.
- Ще ти изпратя човек, за да вземе нещата, а ти на тоя му се обади и му кажи, че ще му пуснеш само картините. Ако ти се отвори му обясни, че и Едип е бил цар, ама си е…
- Какво? – попита митничарят.
В слушалката се чу тежка въздишка:
- Ще те разбере и така.
След още няколко проведени разговора двамата ведомствени шефове бяха много облекчени и благославяха Тенет. Митническият шеф, защото си мислеше, че се е справил с министъра на културата, а самият министър, защото също се смяташе за победител. Последният получи 250 грама от наркотика, защото „се наложило Тенет да вдигне приятел, който бил на почивка и трябвало да му се благодари“. Остатъкът бе оставен в една от явочните квартири на Информационната служба. Бъдещето му бе прозаично – щеше да се използва за постановка. Най-вероятно жертвата щеше да бъде доведена в тази квартира и скоро след това арестувана, а при обиска щеше да се открие наркотикът.
С известна досада, Тенет тръгна за срещата с премиера. Изнесе брифинга си, отговори на въпросите на Никълс и си тръгна вкъщи. Анализът на разговора не даде никаква нова информация, нито за плановете за избирателната кампания, нито за ситуацията с Вулчурия. На Никълс не можеше да му се отрече едно качество – ако беше решил да мълчи за нещо, само акумулатор за автомобил можеше да го накара да говори. Тенет бе посрещнат от жена си с вкусна лазаня и подарък – пуловер, който му бе изплела. Свали пенснето си, облече подаръка и вечеря с него на 30 градусовата жега.

[Mutafchiev]

45.
Седмицата преди вътрешните избори на оптимизаторите, съвпадащи с конгреса на социалистите, можеше да се опише само с една дума „ад за всички“. Опитът на Никълс да репресира новото политическо движение срещна много, много силен отпор. Неочаквано за центристите, оптимизаторите се оказаха много организирани и реагираха изключително бързо и творчески на атаките.
Когато в някое заведение, където се провеждаше оптимизаторска среща нахлуеше проверка на здравните власти, за да проверят чистотата в кухнята, гостите излизаха навън. Собственикът на заведението вадеше предварително подготвена музикална уредба, връчваше микрофон на говорителите и събитието се превръщаше в митинг под открито небе. Към основната група се присъединяваха обикновени минувачи и съседи, които иначе не биха дошли. Някои от тях точно след подобни събрания се присъединяваха към движението. Освен това, думата „репресия“ започна да се появява болезнено често в речника на преславци.
Властта бързо схвана, че силата й се използва срещу самата нея, а опитът да респектира гражданите има диаметрално противоположен ефект. Затова опитаха да затварят помещенията преди началото на срещите – ситуацията се повтаряше, като освен обвинения в цензура, се появаха и коментари, че центристите убиват бизнеса.
Сбирките в градинките и парковете също бяха ударени. Общините започнаха да пръскат срещу кърлежи, комари и всякакви други твари. Това не само не спря оптимизаторите, а роди цяла върволица мемета, в които флакони от препарати за борба с насекоми носеха името „Оптимизация“. Появиха се карикатури на Никълс и Омайниченко като кърлежи, комари и вампири.
Отстрани това противостояние изглеждаше като партизанска война, а действията на оптимизаторите на глед бяха хаотични и импровизирани. Всъщност не бе точно така. Васил, Давидов, Шмит и Вирту предупредиха всички за евентуални провокации. Оттам нататък всеки се оправяше както може с подръчни средства. Последното създаваше илюцията за хаос. Противостоянието бе координирано между местните членове на движението, които комуникираха с колегите си от съседните райони. Бидейки наясно със ситуацията, те се готвеха от сутринта и вечерите, след като работния ден приключваше, бяха готови с няколко сценария за отговор срещу репресиите, каквито и да бяха те. Така, район по район, област по област, цялото оптимизаторско движение действаше като един цял организъм. Опитът, който обществото натрупа, обединявайки се за различни каузи през последните месеци се оказа неоценим. Децентрализираната му структура реагираше изключително гъвкаво, сравнена с мудната държавна машина.
Опитът за точков натиск, който Никълс бе поръчал също се оказа провална тактика. Повечето видни оптимизатори из цяла Преславия бяха тормозени от полицията и резултатът бе плачевен. Всичко се фиксираше с телефони, видеорегистратори и всякакви други джаджи. Трагикомична случка се бе разиграла в парк в град Диели. На видеото, снимано отодолу нагоре се виждаше как полицаи се приближават до Ричард Мара – много социално активен програмист, собственик на малка фирма за софтуер за мобилни устройства. Бе почти сигурно, че ще спечели номинацията за парламента. Органите на реда му искат документите, след което започва доста неприятен разпит на тема „Ти защо не си на работа? Кой ти плаща?“ и т.н. В края на видеото се разбираше, че човекът е разхождал с едногодишната си дъщеричка в парка. В ръчички дето държало любимото си зайче, което по съвместителство се оказало бебефон. „Купихме го, за да наблюдаваме Мая, а тя взе, че се влюби в него и сега двамата със Зайо наблюдават нас“, смееше се Мара във видеото, в което разказваше за случката.
Появата на нови мемета, в които Никълс и Омайниченко вече изглеждаха като най-различни зайчета, от пухкави сладурковци до BDSM роби, всъщност ги спаси. Когато ги видя, Никълс се обади на Волф, Матеус и Тенет да не пипат Васил, Вирту, Давидов и Шмит. Така подготвяните и ужасно закъснели обиски в домовете и офисите им не се състояха. Тенет не бе особено щастлив от развоя на събитията, когато съобщаваше на останалите оптимизатори, че опасност за тях вече няма.
Големите мейнстрийм медии отразяваха само малка част от гореописаните събития. Това не действаше особено положително на имиджа им. В интернет, където бушуваха страстите, веднага се загнезди убеждението, че просто ги е страх. От дълбините на музикалната история бе извадена песента „The revolution will not be televised”. На глед, Гил Скот-Херън тотално бе сгрешил в опита си да предвиди бъдещето. Всички войни, бунтове и протести по цял свят, през последните 30 години, бяха показвани по телевизията с особен ентусиазъм. Докато се излъчваха кадри на пожари, стрелби, боеве между граждани и полицаи, мародерство, можеше да се чуе доволното примляскване на медийни шефове, вкусващи високия рейтинг. Много хора и сега влагаха в песента буквалистки смисъл. Но авторът не бе сгрешил, революцията наистина не се показваше по телевизията. Не защото бе страшна, а защото не бе видима за обектива на камерата. Бавна, пълзяща, тя се бе дегизирала, скривайки първата буква от името си – еволюция. Историческият миг, в който възникна, порасна и бе готова да се появи в цялата си красота, продължи повече от един човешки живот. Вече бе готова да застане за пореден път пред света в целия си блясък и да го обладае така, както само една истински влюбена жена може. Камерата бе сляпа за всепоглъщащия огън в очите й. Коментаторите не можеха да опишат страстта й, караща даже най-рационалното общество да оглупява. Не се бе родил сценаристът, който имаше думите да опише невъзможния живот без аромата й. Революцията се случваше в най-тъмното, страшно, в същото време, необременено и свободно място. В съзнанието. Този път алената й светлина не галеше жестокостта, присъща на човешкия род, а свободолюбието.
Къде слепи, къде изплашени, медиите отразяваха една не по-малко интересна драма – подготовката за пленума на социалистите. След като Сара Изабела бе номинирана, тя веднага получи подкрепата на областта, чийто ръководител бе Виктор Маргарит. Почти мигновено след това лидерите на младежките организации, които бе посещавала от името на Муляр, също започнаха да обявяват, че ще гласуват за нея. Така буквално за една нощ неврзрачният, треторазреден партиен лидер се превърна във фаворит за главното място в социалистическата партия.
Самата Изабела даде още едно интервю, в което отново се държа на високо ниво. Поведението й даде хляб на всички коментатори, които дружно запяха песента, че може би тя е истинското бъдеще на социалистическата партия. Вътрешните проучвания на партията показваха, че блондинката има нестопяема преднина.
Новината за номинацията, както и всички последвали събития, накараха Муляр да грохне тотално. Едва на третия ден с нея се свързаха другите двама кандидати - Бюте и Първата брадичка. Проведоха разговор и няколко часа по-късно оттеглиха кандидатурите си в полза на Муляр. Бяха се стреснали от силата на Сара Изабела, затова изтъргуваха подкрепата си за миньончето и го оставиха само да се оправя. Така ситуацията за пореден път придоби планирания от Муляр вид. Но с малка разлика – преди разчиташе на вота на младите и хвърли не малко усилия за него, а сега трябваше да се опира на гласовете на старите партийци. Ако имаше време и сили, със сигурност би оценила ироничните шегички, които съдбата си правеше с нея.
Малко след като се разбра, че за лидерското място при социалистите ще се борят две жени, Муляр също даде интервю. Първото след погребението на Гарфийлд и можеше да се каже, че бе повече от блестящо. Като говореше за починалия си шеф, както и за това, което отказа да нарече „предателство“, а определи като „разбираема, но архаична представа за колективно управление“, изглеждаше като уязвена, но силна жена. Когато стана дума за Сара Изабела, отношението й бе уважително като към напълно заслужил и достоен опонент. Муляр не разказа какви ги е вършила новата социалистическа звезда, вместо да агитира за нея, а вече се бе досетила. Бъдещето на партията описа като политик-визонер. Успя по много хитър начин да извърти нещата така, че всички които трябваше да гласуват да са доволни. За младите намекна, че ще се въведе по-съвременен модел в структурите, които им даваше по-голямо влияние. На старите обеща, че няма да изгубят това, което имат.
Конкуренцията в партията се балансира, изглеждаше силна и много равностойна. Трудно бе да се определи коя от двете дами ще спечели поста. В полза на Изабела работеше амбицията на младите, както и обещанията, които им бе дала. Муляр разчиташе на страха и дисциплината на старите.
Сюжетът, разиграл се в последните месеци подейства на обществото по доста интересни начини. Известна част го наблюдаваше като латино сериал и подхождаше сеирджийски към социалистическите драми. Оптимизаторите го следяха, защото им даваше все повече аргументи защо партийната система е архаична и е абсолютно деградирала. Не без удоволствие, коментираха боричканията и обратите, завършвайки с многозначителното: „А после искат да управляват Преславия!“ Ако знаеха за събитията, случили се зад кулисите, може би по-агресивните от тях, просто щяха да барикадират сградата, в която щеше да се проведе конгресът с искане партията да се саморазпусне. Трета група хора пък чак сега си спомниха за съществуването на социалистите. Летаргията от времето на Гарфийлд си бе отишла заедно с него. Илизането на Муляр на преден план, както и стремителният възход на Сара Изабела, която вече бе наричана „Червената пепеляшка“, приковаха вниманието им към партията. Това показваха и социологическите проучвания – процентът, който щеше да спечели на парламентарните избори се увеличаваше. Единственият, който не предприе никакви явни действия през седмицата бе Никълс.

Премиерът седеше в стаята за преговори в любимия си ресторант заедно с Омайниченко. Двамата бяха изтощени от непрекъснатата неколкодневна борба, която водеха с оптимизаторите. В момента, в който разбираха, че дадена тактика не работи, измисляха нова. Въпреки, че бяха взели ситуацията на ръчно управление, свеждането на заповедите им надолу по веригата ги проваляше. Пълното осъзнаване, че са безсилни срещу оптимизаторите дойде два дни преди гласуването в неделя. Никълс реши да вдигне ръце от опозицията и да се съсредоточи там, където имаше истински контрол – социалистите.
Омайниченко не споделяше мнението му що се отнасяше до фразата „истински контрол“. Прогнозите говореха срещу Муляр и макар интервюто й да бе наклонило везните в нейна полза, не бе достатъчно. Непоколебимостта на Никълс будеше у него подозрения, че е възможно състоянието на премиера е подобно на онова, в което бе изпаднал на вечерята при Иденуар. Очакваше едно, а ситуацията очевидно бе излязла извън влиянието му.
След като се наядоха и вече пиеха кафе, на вратата на стаята се почука и се появи Сара Изабела. Никълс се изправи, стисна й ръка и ухилено се обърна към Омайниченко:
- Запознай се с новия лидер на социалистическата партия!
Омайниченко гледаше като гръмнат, а приятната дама му се усмихна доброжелателно. До този момент бяха провели няколко много формални разговора по телефона.
- Заповядай, седни – каза Никълс и дръпна един от столовете.
Единствено политическият опит на втория центрист, вбит в цялото му същество като надпис в гранит, му попречи да залее Никълс и Изабела с въпроси. Седеше и местеше погледа си от единия на другия и обратно.
- Моля те, обясни на господин Омайниченко с две думи какво се случва – премиерът подкани доволно Изабела.
- С господин Никълс се познаваме от доста години, в които той ми даваше съвети и ме подкрепяше в работата. След смъртта на господин Гарфийлд, госпожица Муляр ме изпрати да агитирам за нея в провинцията. Агитирах за себе си, обещавайки неща, които само господин Никълс може да осигури.
Омайниченко се ококори още повече:
- Ама…
Млъкна, защото току що осъзна, че Социалистическата партия на Преславия, без значение от изборния резултат, щеше да се окаже в ръцете на Никълс.
- А Маргарит? – попита вторият центрист.
- Чист късмет – отговори с хитра усмивка Никълс, гледайки многозначително Омайниченко.
- Така е – съгласи се Изабела. – Той знаеше какви ги върша, но не знае кой стои зад мен. Явно е решил, че ставам за лидер.
- Щом успяхте да заблудите и мен – нервно за засмя Омайниченко и зададе нов въпрос. – А Муляр?
- Ще изхвърчи от политиката, без Гарфийлд е нищо – с известна нотка на съжаление констатира Никълс и добави, за да въведе заместника си изцяло в ситуацията. – Спомняш ли си, когато искахме да я привлечем на наша страна, а тя отказа? Старият глупак й беше промил мозъка. Ето, че сега сътрудничим с най-добрия кандидат!
Омайниченко се усмихна:
- Така е, съдбата си знае работата. Да поръчаме шампанско?
Отпразнуваха победата, която щеше да е в ръцете им след два дни.

- Сигурна си, че не знаеш какво се случва? – спокойно, за трети път от началото на разговора, попита Вирту.
- Да, сигурна съм! – отговори с леден тон Муляр – Наясно си как стават нещата, няма как двамата да действат самостоятелно.
- Има само една сила, която може да си позволи подобна комбинация – каза консултантът. – Още повече да даде такава сигурност на Изабела, че спокойно да обработва младежите в своя полза.
- Отдавна се опитва да превземе партията, но е прекалено сложно и тънко за него – отрече версията Муляр.
- Понякога и най-големите глупаци успяват да блеснат – усмихна се Вирту. – Ще помисля какво мога да направя.
- Това не ме устройва – рязко каза Муляр, очите й се ококориха, показвайки огнени искри. – Конгресът е вдругиден, трябва да се действа веднага!
- Добре, какво предлагаш?
- Да намерим уязвимости у колкото се може повече хора и да ги ударим с това. Както стана с чичо Петко!
- Конгресът е вдругиден – отговори Вирту. – Но можем да ударим Изабела по някакъв начин…
- Тя е идеална – семейство, деца, безупречна репутация – завъртя очи Муляр.
- Така изглежда, защото винаги е била по-ниска от тревата – Вирту си погледна часовника и най-безцеремонно съобщи. – Време е да си ходиш, като имам нещо, ще се свържа с теб. Успех на конгреса.
Муляр се изправи рязко и бързо напусна офиса, усещайки изпитателния поглед на Вирту на гърба си. Когато вратата се затвори, консултантът извади малко телефонче с копчета. С известно затруднение написа, и изпрати съобщение със следното съдържание: Поемай щафетата.

Миньончето се качи във взетата под наем кола, поредна манифестация на появилата се параноя след обявяването на кандидатурата на Сара Изабела. Въпреки, че се справи идеално с интервюто, въпреки, че малко по-малко от половината партия й бе поднесена на тепсия, не бе на себе си. Мълниеносният блицкриг, увенчал дългоиграещото предателство на Изабела успя да я извади от равновесие. Муляр не вярваше на никого и състоянието й с всеки разговор ставаше по-тежко. Усещаше се разигравана и изоставена.
Срещата с Вирту заби тежки, ръждиви депресивни пирони в малкото й останало самообладание. Никълс се държа по абсолютно същия начин – каза й, че ще види какво може да направи. Студено и лаконично, все едно говореше със служител, който се е провалил и сега на шефа му се налага стоически да изтърпи непотребното мрънкане.
Беше се хванала за оставащите по-малко от 48 часа като удавник за сламка и почти физически смазваше напиращата от всяка дупка на съзнанието й паника. Мислите й се движеха като влак в тунел на метро. Беше се засилила към следващата станция и подминаваше угнетяващите идеи, както мотрисите подминават спорадично разположените лампи в подземията. За жалост не можеше да ги игнорира и те, макар и за малко, осветяваха празните вагони на душата й.
Тенет я посрещна в явочната квартира, с шише леденостудена минерална вода и две чаши.
- За да ти помогна, трябва да ми кажеш всичко – отряза разузнавачът, след като се настаниха в хола.
- Какво всичко?
- Всичко – с известна досада в гласа повтори той. – С кого имаш връзки, на кого разчиташ. Всичко.
Муляр стисна зъби.
- И какво ще направиш ако ти кажа всичко?
- Теб шеф на партията – лаконично отговори Тенет.
- Как? – раздразнено от спокойната самоувереност на събеседника си попита миньончето.
- Питаш ли откъде изгрява слънцето?
- Е то е очевидно – нервно се изсмя Муляр.
- Така е. Не ми губи времето. Ако ще го правим, трябва да знам всичко – пенснето блесна досадено.
Миньончето млъкна, явно се колебаеше. Срещата с Вирту, разговорът с Никълс не й даваха никаква надежда. Тенет, какъвто и да бе, остана последният й шанс. Не говореше и празни приказки. Лампите по стените на тунела рязко станаха повече и празните мотриси се осветиха, Муляр изпита почти физическа болка:
- От шест години съм къртица на Никълс, първоначално му казвах всичко, в последствие само нещата, които исках. От около две години го използвам.
Нито мускул не трепна по лицето на разузнавача, прие новината така, сякаш я е знаел отдавна. Погледът му бе стъклен, окото зад пенснето сякаш сканираше мислите й.
- Преди Гарфийлд да умре се срещнахме с Вирту, който поиска да мълчим за оптимизаторите. Гарфийлд се нави. След обявяването на завещанието поисках помощта му.
Тук Тенет леко повдигна вежди и пенснето блесна, изразявайки учудване, но лицето му моментално върна каменния си вид. Промяната бе достатъчно явна, за да покаже на Муляр, че е изненадан и иска да го прикрие.
- Как ще ти помогнат те?
- Не знам, според мен няма.
- Има ли нещо доказуемо, което ви свързва?
- Разписка, която дадох на Вирту.
- А Никълс?
- Не.
- Разбираш, че от този момент нататък си изцяло моя – каза спокойно разузнавачът. – Тялото ти, душата ти, всяка мисъл, която минава през тази малка красива главичка.
Муляр инстинктивно се сви.
- Не, няма да те ползвам като Гарфийлд – блесна пенснето. – Иди да подготвиш победната си реч.
Миньончето го гледаше ококорено и неразбиращо.
- Хайде, госпожо председател, вървете.

[Mutafchiev]

46.
Голямата зала Цезар бе окупирана от журналисти, полиция, охрана и социалисти. Видни партийни членове бяха пристигнали от цяла Преславия, за да дадат гласа си за нов председател на партията. От 7 часа сутринта районът наоколо гъмжеше от хора. Много от тях не се бяха виждали години и наваксваха пропуснатото време. Напред-назад сновяха блогъри от най-различни партийни медии. Сайтовете и страниците в Соцнет, гравитиращи около социалистите се крепяха единствено на ентусиазма или интереса на поддържащите ги хора. Деляха се на два типа. Млади, увелчени от социалистическата идея блогъри, които го караха без финансиране и тайничко се надяваха да бъдат забелязани. Вторият типаж беше на хора над 35-годишна възраст, много начетени, което им бе помогнало да се превърнат в първокласни демагози. Успяваха да излъжат или партийни дейци, които им отпускаха бюджети, или бизнесмени средна ръка, надяващи се чрез тях да повлияят на партията. Естествено, това се пазеше в строга тайна. Повечето идеалистични младежи мечтаеха да достигнат нивото на по-възрастните си колеги. Наивно мислеха, че ще го направят с усърдна работа, без да жертват идеологията, в която вярваха.
Отношението на двете групи към истинските журналисти също бе коренно различно. Охранената част от социалистическата медийна машинка гледаше с пренебрежение към тези, които с доза ирония наричаше „колеги“. Все пак истината я казваха те, а обикновените журналисти бяха купени. Младоците пък с интерес и на почтено разстояние разглеждаха техниката им, и самите тях, с идеята да крадат занаят. Журналистите от своя страна, обръщаха внимание само на двама-трима по-известни блогъри, с чиито коментари смятаха да пълнят дупките между речите на конгреса.
Погледнат отгоре площадът пред залата напомняше чинийка петри, в която имаше много групи клетки, между които постоянно сновяха бактерии. Конгресът щеше да започне съвсем скоро с видеообръщения от хора, които по една или друга причина не са успели да дойдат. После трябваше да се състои лидерски дебат, речи и след това щеше да дойде моментът на гласуването.

Изборният ден при оптимизаторите бе започнал в 00:00:01 през нощта. Още тогава системата на сайта им отчете висока активност сред членовете, имащи право да гласуват. Медиите на Шмит бяха създали специални секции, където временните резултати можеха да се следят. Тъй като Давидов, Васил, Вирту, Шмит и Тенет очакваха голяма активност, бяха предвидили в 12 часа на обяд да се появи и списък с избраните кандидат депутати, който щеше да се допълва до 20 часа. Още в 7 сутринта в някои райони на Преславия бе ясно кои ще са оптимизаторските каднидати за народни представители.
Първата атака на Ред бе осъществена в 6. Бе доста слаба и сървърите на Шмит издържаха без да се налага да се използват допълнителните мерки, предвидени от екипа й. За щастие, бе усетена от избирателите и това даде повод на медиите да излязат със заглавия, че „някой се опитва да саботира оптимизаторите“.
В около 9 сутринта започнаха и първите онлайн конференции, които кандидатите организираха. За последно отговаряха на въпросите на избирателите си, държаха речи. Скоро след това се включиха и сигурните водачи на листи – Давидов, Васил, Шмит и Вирту. Предстоеше им тежък ден прекаран пред уеб камерите. До 20 часа щяха да са постоянно в контакт с избирателите, както и с кандидатите. В някои случаи щяха да отговарят на въпроси, в други щяха да модерират дебати. В няколко района изибрателите бяха решили, че искат кандидатите им да бъдат разпитани от главните оптимизатори. Идеята допадна особено много на Давидов, който отбеляза, че обществото ги приема за част от себе си.
Тенет, единственият все още задкулисен оптимизатор, бе станал в около 4 сутринта и след като се подготви за излизане, отиде в базата, от която щеше да контролира събитията. Това бе складово помещение, което бе охранявано от River. Наемателите го били опразнили преди няколко седмици и собствениците търсеха нови хора, които да го заемат. Бе идеално, тъй като имаше всички нужни комуникации и бе забутано между други складове, които не работеха в неделния ден.
Предстоеше му да координира няколко операции в хода на деня. Първо – атаките на Ред срещу оптимизаторите. Ако интернет магнатът се престараеше, трябваше да бъде спрян, но не веднага, а в правилния момент. Одобреният от всички план бе да се нагнети напрежение, което в края на деня да се излее в „спонтанна“ разходка. Обществото трябваше да се чувства победител на тези избори, били те и вътрешни. Ако това се получеше, то в някакъв момент Тенет щеше да бъде привикан от Никълс да помага срещу създадената лично от него извънредна ситуация. Второ – трябваше да осигури победата на Муляр. Постановката на нещата бе банално проста, но за сметка на това нагла и доста пипкава. Не на последно място, трябваше да следи целия информационен поток, за да може да реализира плановете си правилно и ако се появи нещо неочаквано, да го отиграе с максимална полза.
Първото обаждане от Никълс дойде в 7:30 сутринта. Премиерът му се разкрещя да спре атаката над сайта на оптимизаторите.
- Нямам нищо общо с нея – отговори Тенет с тон на учуден, току що събуден херувим.
- А кой има общо? Кой бие по тях? – продължи да крещи Никълс.
- Не знам… Може би е Волф?
- Не, не е той! Вече му се накрещях!
- Матеус? – Тенет изпитваше удоволствие от невинната идиотщина, която демонстрираше.
- Тоя не може да си пусне GPS-а в патрулката, а искаш да бие по сайтове! – почти истерично възкликна Никълс. – Разберете кой е и го спрете!
Последва разговор с Волф на същата тема, но той не бе толкова приятен, колкото с Никълс. Шефът на Тенет, както обикновено, опитваше да го играе супер шпионин и се държеше подобаващо, според собствените си банални разбирания за образа. В крайна сметка отговорността за това атаките да спрат падна върху Тенет и той с удоволствие я прие.
Развоят на събитията в зала Цезар също се движеше по план. Хората му бяха на изходни позиции и им предстоеше да изслушат целия конгрес, а в нужния момент да действат. Можеше да се каже, че всичко е готово.

Първа пристигна Сара Изабела с антураж от четирима души – помошници и верни съпартийци. Пред журналистите, скупчили се във фоайето на залата, изрази своето щастие, че предстои истински демократичен вот. Пожела успех на Муляр и не отговори на нито един въпрос. Обясни, че ще каже всичко по време на дебатите и в речта си по-късно през деня. Докато се движеше из вътрешността на огромния мастодонт, отчетливо усети огромното разделение в партията. По-младите хора й се усмихваха, някои я поздравяваха, а по-наглите искаха да си правят снимки с нея. Спираше и им услужваше, защото бе наясно, че моментално ще се появят в профилите им в социалните мрежи. Това бе работа по кампанията за парламентарните избори. По-възрастните, от своя страна, я гледаха криво или въобще се правеха, че не съществува.
Появата на Муляр предизвика по-голям отзвук от идването на Сара Изабела. Миньончето се появи само и след като каза баналностите за честния вот и пожеланията за Изабела, отговори и на няколко въпроса. Отговорът, който даде на въпроса „Защо е сама“, се появи под формата на заглавие в абсолютно всички медии – „Не съм сама, цялата партия е с мен!“
Бюте и Първата брадичка се бяха погрижили Муляр да бъде посрещната подобаващо, когато влезе в сградата. Всички, които щяха да гласуват за нея започнаха да ръкопляскат при появата й. Тя им кимаше свенливо усмихната, но не забавяше ход и уверено се крачеше напред. Така през целия път до стаята, отредена за нея и помощниците й, се чуваха овации. Този не особено хитър, но за сметка на това символичен жест, имаше огромен ефект върху нея. Сякаш я зареди с енергия. Докато ходеше, обърна внимание, че много от младите също й ръкопляскаха, само защото другите го правеха.
В стаята я чакаха трима души – помошници. Те трябваше да се погрижат за срещите, които щеше да проведе през деня, за това пресата да научава всичко по нужния начин, както и за удобството на своята лидерка. Всеки член на малкия, но за сметка на това сплотен щаб, обясни каква е програмата и получи задачи за изпълнение от Муляр. Малко след като миньончето остана само в стаичката, дойдоха Бюте и Първата брадичка.
Двамата направиха всичко възможно, за да подготвят Муляр за дебата с Изабела. Час по-късно, много след като започнаха видеообръщенията към делегатите в залата, двамата се скараха. Бюте държеше основната линия на Муляр да бъде срещу центристите. Първата брадичка намираше за по-правилно атаката й да бъде срещу вътрешната партийна опозиция. Миньончето ги наблюдаваше, без да показва безумното отегчение, което изпитваше. Когато усети, че скоро аргументите им ще свършат и викането ще отстъпи място на физически доказателства, се намеси. Дипломатично им обясни, че и двамата са прави и предстои война на много фронтове. Без да отбележи кой от тях е най-важен за нея, ги прикани да отидат в залата. Все пак отсъствието им показваше неуважение към съпартийците.
Когато се появиха, тяхната половина от делегатите се изправи на крака и започна да ръкопляска. Овациите се смесиха с речта на огромната говореща глава на екрана, чийто фон беше жив плет. Явно човекът бе решил, че почивката му е по-важна от присъствието на конгреса. Той чу, че в залата се случва нещо, попита какво става, модераторът му отговори, че госпожица Муляр се е появила. Главата се изправи и бе заменена от прилежащия й чатал, който се поклащаше в такт с ръкопляскането на човека.
Атмосферата, с изключение на това, което се виждаше на екрана, даде на Муляр нов прилив на сили. Осъзнаваше, че двамата стари социалисти й помагат, защото са наясно, че тя е единственият им шанс да запазят постовете си. Сигурна бе, че си правят сметки да я изнудват в последствие, тъй като употребимото й влияние в партията бе минимално. Въпреки по-слабата позиция, за първи път от седмици насам, през главата й пробягна мисълта, че ще изпълни отдавна замислените планове.
Когато стигнаха до първия ред и вървяха към местата си, погледите на Муляр и Изабела се срещнаха. Не се бяха виждали от вечерта след пленума. Противно на очакванията си, Муляр не усети гнева, обидата и яда, които я съпровождаха след номинацията на Изабела. Това, което видя бе жена, също толкова целеустремена, също толкова хитра и пресметлива като самата нея. Сякаш гледаше огледало, в което бе руса и с прекрасно семейство. Парадоксално, прочете същото в очите на Изабела. В тях нямаше желание да я унищожи. Виждаше се уважение, което може да съществува само между равни. Войни, изправили се в битка с неизвестен край. Плаха усмивка се появи на лицето на Изабела, Муляр й отговори със същото.
Новодошлите се настаниха на местата, овациите спряха. Чаталът на екрана, с известно закъснение бе заменен от главата, която продължи да говори. Оставаха около два часа до прекъсването за обяд, след което щеше да дойде моментът за дебата.

Ударите на Ред по оптимизаторите продължаваха с възходяща градация. Изборният процес ставаше невъзможен за пет-десет минути, после бе стабилен за половин час и малко повече, след което отново окапваше. Същото се отнасяше и за груповите разговори, в които участваха Васил, Давидов, Шмит и Вирту.
Всеки от тях се справяше посвоему с неудобствата. В началото на всяка среща Васил предупреждаваше, че биват атакувани и шансът връзката да се развали е почти стопроцентов. Съветваше събеседниците си, вместо да се ядосват, да използват прекъсванията, за да добавят аргументи към тезите, които защитават или да измислят нови въпроси. Давидов, поради експанзивната си натура, въпреки образованието си, трудно сдържаше раздразнението от ситуацията. Постоянно повтаряше колко се страхуват управляващите за властта и как дребни смущения няма да променят хода на творящата се история. Адриана, от своя страна, обясняваше как няколко екипа се борят с атаките и променливият им успех се дължи на все по-големите мощности, задействани срещу тях. Вирту подходи най-организирано и в началото на срещите отваряше общ чат с всички присъстващи в един от месинджърите. Когато връзката прекъсваше, всички се местеха там и дискусиите продължаваха. Завръщането във видеоформат бе придружено от шегички и коментари, че когато една лавина тръгне, няма как да бъде спряна.
До обяд четиримата лидери вече се бяха засекли по няколко пъти в различни дискусии. Обменили опит за това как да провеждат срещите в тези условия, нещата тръгнаха доста по-добре. Вече не пропускаха да отбележат, че цялата ситуация е микро демонстрация на това как действа будното общество, изправено пред трудности. Първоначално се ориентира в ситуацията, в последствие, достатъчно бързо, изработва оптимално решение за адаптация и справяне с нея.
Тенет, от своя страна, продължаваше активно да търси злосторника, който чрез ударите по оптимизаторите, нанасяше щети на центристите. Никълс бе поискал да получава доклади за положението. Разузнавачът не без удоволствие съобщаваше, че атаките стават все по-мощни, а източникът им остава неизвестен. Информацията си черпеше директно от хората на Шмит или от медиите.
Последните решиха да отразят изборите при оптимизаторите по странен начин, но нямаха и друга възможност. Не обелваха и дума за вече избраните кандидат-депутати, нито за програмите им, нито за това какви дискусии се водят. Отразяваха същинския изборен процес, наблягайки на това, че е много уязвим и е абсурдно да се очаква, че е възможно да се приложи на истински избори. Без да се усетят, изводът от материалите беше: „властта атакува изборите, затова са несигурни и лоши“. Това послание, допълнено от подробната информация за всичко, което се случва, давана от медиите на Шмит, рисуваше нужната на оптимизаторите картинка.
Доволен от постигнатото на този етап, Тенет следеше и пленума на социалистите. Нещата там също вървяха по план – бюлетините бяха готови, хората, които трябваше да ги подменят също. Оставаше да минат дебатът и речите.

[Mutafchiev]

47.
Почивката Муляр прекара в разговори със съпартийци, които старателно убеждаваше да гласуват за нея, като привлекат и групичките около тях. Не пропусна да даде няколко много кратки интервюта на медиите. Основното послание бе свежестта на пленума и идеите, които се изказваха. Тъй като не видя Сара Изабела никъде, миньончето предположи, че съперничката й е събрала лидерите на младежките организации в някоя по-малка зала и ги надъхва.
Когато дойде моментът за дебата, Муляр бе подхваната от една много енергична жена, облечена с панталон със странични джобове, потник, огромна слушалка на главата със стърчащ микрофон пред устата. Установката напомняше скелет на шлем за ръгби, разразян наполовина. Жената я заведе пред някаква стая, отвори вратата и й съобщи, че всеки момент ще дойде гримьорката, а дебатът започва след пет минути, след което забързано се отдалечи.
Муляр пристъпи в помещението, което се оказа малка и задушлива гримьорна. Вътре седеше Сара Изабела и се гледаше втренчено в огледалото. Когато забеляза новодошлата в отражението, се обърна рязко, понечи да каже нещо, но спря. Муляр се усмихна със стиснати устни и седна на стола до нея.
- Очаква ни интересен дебат – започна миньончето с цел да се спаси от неловкото мълчание.
- Да – съгласи се Изабела. – Това с аплодисментите бе добър ход.
- Не го измислих аз – усмихна се Муляр. – Понякога и идиотите успяват да блеснат.
Изабела се усмихна:
- Лесно ли ги убеди да те подкрепят?
- Сами дойдоха, прекалено добре си си свършила работата. Наплаши ги.
- Бихме били прекрасен екип.
Муляр разглеждаше лицето си в огледалото:
- Бяхме такъв, Сара – миньончето усети вълна от напрежение, която я заля откъм Изабела. – Не ти се сърдя, правеше това, което правех и аз.
Обърнаха се една към друга, погледите им се срещнаха:
- Прекалено ли сме еднакви? – попита Изабела.
Муляр присви хитро очи и се усмихна:
- Явно не, щом другите виждат разлики.
В стаичката нахлу запъхтяно момиче, носещо доста голям куфар и започна да изстрелва извинения със скоростта на картечница. Двете социалистки се обърнаха с лица към огледалата и зачакаха да им бъде нанесена пудра.

Омайниченко наблюдаваше поведението на Никълс и искрено му съчувстваше. Шефът му получаваше прекрасни новини от конгреса, където неговите шпиони докладваха, че Сара Изабела ще спечели. Бе се погрижил обработката на партийните членове да продължи до последната възможна секунда. Затова бе активирал всички социалисти, които му бяха в джоба в изпълнението на тази задача.
От друга страна премиерът се побъркваше заради това, което се случваше с оптимизаторските избори. Кибератаките срещу тях не само продължаваха, а се усилваха. Най-неочаквано започнаха да се чуват призиви за нова разходка след края на изборния ден. Много, много лоша новина. Тенет твърдеше, че работи активно по случая, но само докладваше как натискът, упражняван от неизвестния злосторник се увеличава. Ужасът от патовата ситуация бе в това, че ако някой центрист кажеше една дума по повод атаките, щеше да прозвучи като признание. Игнорирането също не бе вариант.
Омайниченко малко по малко започна да осъзнава как се е чувствал Никълс по време на пътуването във Вулчурия. Шокиран, изгубен, жертва на обстоятелствата и параноята си. Тогава помощта за него дойде от Васил и Иларт, но сега ги нямаше.
- Иларт! – изстреля Омайниченко.
- Какво за него? – неразбиращо го погледна премиерът.
- Възможно ли е той да е решил да бие по оптимизаторите?
- Съмнява ме…
Никълс взе телефона си и набра номера на Иларт Лотар.
- Здрасти, ти ли биеш по оптимизаторите? Аха… добре, ще приема, че не лъжеш, но ако го правиш спри веднага, изкарват ни виновни! … Не, не сме ние, естествено!... Иронията е неуместна… Абе, ти нали имаш добър IT отдел? Можеш ли да се опиташ да разбереш кой е? … Добре, ще чакам.
Никълс затвори телефона и погледна многозначително Омайниченко, който вдигна палец да го поздрави. Премиерът се отпусна в креслото, въздъхна тежко и погледна заместника си с пронизващ, ококорен поглед:
- Какво ще правим ако наистина излязат?
Омайниченко повдигна вежди и присви устни:
- Да събирам щаба? – Никълс кимна – И Тенет ли?
- Него ще го извикаме при нужда, нека засега следи атаките.

След като модераторът на пленума обяви началото на дебатите, от двете страни на сцената излязоха Муляр и Сара Изабела. Дамите застанаха зад новопоявилите се банки и помахаха на хората в залата. Последва жребий, на който се определи кой ще говори първи, честта се падна на Сара Изабела.
Встъпителните й думи бяха за бъдещето на партията, за реформи, за това колко е важно да е в крак с времето. Либерализацията на структурите щяла да доведе до по-голяма гъвкавост и адаптивност. Неща, които отдавна са били изгубени, докато Муляр е била зам. председател.
Муляр се възползва от предимството, което получи да говори втора максимално добре. Съгласи се с всичко, казано от Изабела с изключение на последното:
- Госпожо Изабела, тъй като сме работили достатъчно тясно, мога да ви гарантирам, че ако ролите ни бяха разменени, нямаше да отправя такъв упрек към вас. Въпреки че ситуацията щеше да е сходна. Причините са много и всъщност знам, защо го направихте. Имахте уникалния шанс да се издигнете много бързо и скоростта ви е попречила да разгледате особеностите на пейзажа. В този ред на мисли, партията наистина има нужда от нещо, но не бих го нарекла „обновление“. Според мен по-точната дума е „движение“. Застоят, в който се оказахме трябва да спре и е нужно нашите съпартийци да се движат, ако не нагоре, то поне хоризонтално в структурите ни. Този неоценим опит, ще ги предпази от подобни изказвания. От думите ви, госпожо Изабела, лъха на оптимизаторство. То е хубаво, когато става дума за волеизявление, лошо, когато трябва да бъде претворено в живота. Структурите ни са основата, скелета на партията. И по тази аналогия, ние сме щастливци, защото сами можем да изберем кой какъв орган в нея да бъде. А това, ще се случи най-добре, когато започнем да се движим!
Аплодисменти се разнесоха из залата, модераторът попита дали Изабела иска да продължи дискусията по темата, тя отказа. Същото се случи и с въпросите, свързани с евентуални коалиции за парламентарните избори, самия вот, основните политически направления.
Късметът, опитът и хитростта на Муляр печелеха дебата. Държеше се непринудено, отворено, цялото й същество изразяваше желание за конструктивен диалог. Тренираното ухо можеше да отдели от думите й много глупости, баналности и просто абсурдни неща, но енергията на залата го заглушаваше. Начинът, по който се обръщаше ситуацията се чуваше най-добре по аплодисментите. Ако в началото след изказванията, бяха еднакво силни, към края очевиден превес имаше Муляр.
Когато модераторът обяви, че е дошло време за завършващите думи и отново Муляр трябваше да говори втора, миньончето се извини и го прекъсна:
- Имам молба към вас. В началото на дебата имах късмета да говоря втора. Сега отново се получава така. Бих искала да бъдем абсолютно равни и затова нека, нека госпожа Изабела завърши дебата.
Модераторът с известна изненада погледна към Изабела, която също бе учудена, но бързо се окопити:
- Благодаря, госпожице Муляр, ще приема призива ви за равенство, все пак сме социалисти.
От залата се донесоха смехове, след които Муляр започна:
- На всеки пленум досега думата „другари“ се използваше постоянно, днес не бе казана нито веднъж. Докато говорехме с госпожа Изабела, защото не мога да нарека този конструктивен разговор „дебат“, забелязах нещо интересно. Едни и същи хора реагираха еднакво на някои неща, а на други различно. Между тях моментално се раждаше антагонизъм. Дами и господа, ние сме тук, защото имаме еднакви идеи и желания, но виждаме реализацията по различни начини. Първото е причината да сме другари, второто ни движи напред в търсене на най-доброто решение. Госпожа Изабела и аз сме олицетворение на това. Затова ви моля, гласувайте не „срещу“, а „за“. Нека се обедим и победим! Днес и след малко повече от месец!
Подкрепящите Муляр се изправиха на крака и избухнаха в овации. Когато залата се успокои, модераторът даде думата на Изабела:
- Както в самото начало, госпожица Муляр каза, с нея сме работили тясно и смея да твърдя, се познаваме добре. Напрежението, което се създаде след изненадващата ми номинация, предвещаваше труден дебат. И мога да потвърдя – не е лесно. Не е лесно да говориш не за своето бъдеще, а за това как ти си бъдещето на много хора. Не е лесно да правиш планове, защото никога не можеш да си сигурен, че нещо няма да се обърка. Ние с госпожица Муляр сме живите доказателства за това. – Обърна се към миньончето и двете си размениха усмивки. – Но най-сложното и страшно нещо е, когато няма бъдеще. Когато знаеш, че развитието ти зависи от това някой да напусне поста си или да умре. Това се случва в нашата партия и то трябва да спре! Затова ще направя всичко, за да осигуря излизане от големия мрак. Знаете какво да направите!
Аплодисменти. Двете дами излязоха иззад банките и си стиснаха ръцете, гледайки се в очите:
- Наистина има разлики – каза Изабела.
- Сега ще видим колко са големи – усмихна й се Муляр.

Поредната атака на Ред свали сайта на оптимизаторите за 45 минути. Соцнет се напълни с възмущение и подигравки към властта, които прераснаха в уговорки за разходки на малки групи след края на изборния ден. Постигнал желаното, Тенет даде заповед на Ред да спре натиска. Малко след като сайтът заработи нормално, Шмит обяви, че всичко е наред и атаките са спрели. Поръчителите им, най-вероятно, се били изплашили от бурната обществена реакция. Краткото й съобщение бе достатъчно, за да започне официално организацията на големи разходки из цяла Преславия точно в 20 часа. Хората се почувстваха победители. Тогава щеше да се появи и финалният списък с кандидат-депутати на оптимизаторското движение.
Имената вече бяха на 90% известни и едва ли щеше да има изненади. Кръгът на оптимизаторите отбеляза, че досега в нито една област резултатите не бяха оспорени. Гласувалите изразяваха мнението си и дебатираха. Спореха за това дали изборът на конкретен човек е бил най-добрият възможен. Водеха се дискусии, някои изразяваха съжаление от гласуването, но никой не оспори резултатите.
Доволни от успеха на комбинацията с кибератаките, Тенет и екипът му започнаха да преговарят плана за разходките. Бе доста по-различен от първата разходка, която бе съгласувана с властта. Техническите проблеми, възникнали тогава вече бяха отстранени.
Когато всичко бе готово, разузнавачът се обади на Никълс с доклад. Съобщи, че атаките най-вероятно са дошли от Ред.
- Аха – каза лаконично премиерът.
- Също така, в Соцнет се организират разходки след края на изборния ден.
- Да, знам, идвай при нас, вече сме събрали щаба.
Тенет каза на едно от момчетата да го закара до дома му. По пътя прочете дебата между Муляр и Изабела, завършващите им думи. Остана с впечатление, че миньончето е размазало на пух и прах съперничката си. Изпита голямо удоволствие от глупостите, които бяха наговорили двете. Особено много му хареса, че казани от Муляр, звучаха даже адекватно. Чу се с няколко души, намиращи се на конгреса и всички единодушно съобщиха, че Муляр, на този етап от гласуването, води убедително. Един от тях бе и ръководителят на групата, която щеше да осъществи фалшификацията. Човекът попита дали операцията все още е в ход. Все по-очевидно ставаше, че няма смисъл от осъществяването й, при условие, че кандидатът печели и без нея. Тенет не я отмени.
Колата остави разузнавача на две преки от комплекса, в който живееше. Хубавото на това място бе, че подземният паркинг бе огромен и се простираше под няколко блока. Входовете за коли в него бяха пет, а за хора над десет. Тенет бе намерил едно стълбище, което се използваше от енегрокомпанията, доставчиците на интернет и техническия персонал. Много удобно и без камери, то се намираше в закътано малко вътрешно дворче. Влезе през него, качи се в колата си и най-официално тръгна за Министерски съвет, където го чакаха другите. По пътя му се обади Омайниченко и му съобщи, че щабът се намира на обичайното си място. Два светофара преди сградата на правителството, Тенет зави към Министерството на земеделието.
Облеченият с лек, светъл летен панталон и светлобежова риза Тенет завари доста шарена атмосфера в същия кабинет, гледащ към булеварда на Космонавтиката. Никълс носеше стандартния си черен костюм с вратовръзка, Омайниченко бе останал по риза. Волф, измъкнат неизвестно откъде се бе намъкнал в син анцуг, а Матеус бе обул стар военен панталон и доста избеляла зелена фланелка. Явно бяха планирали неделния ден другояче.
Напред-назад между стаите щъкаха служители, мъкнещи различна техника, предимно кабели и телефони с много кисели физиономии. На този фон Тенет изглеждаше като стилен пенсионер, лежерно търсещ плетената си широпола шапка в окото на буря.
- Знаеш ли последните новини? – попита Никълс, когато го забеляза, без да се откъсва от монитора на таблета си.
- Ако е станало нещо ново за 15 минути – не – спокойно отговори разузнавачът, оглеждайки се за място, на което ще му е удобно и няма да пречи на техниците.
- Разходки ще има – каза Омайниченко, - вече събираме всички сили на МВР.
- Аха, нали няма да ги изсипете в огромни кордони по градовете?
Никълс се обърна към Тенет:
- Какво предлагаш?
- Да не повтаряме грешките от миналия път. Най-малкото, защото сега е по-сериозно – спокойно отвърна Тенет и се насочи към перваза на прозореца.
- Ама трябва да опазим хората, ако в тълпата има провокатори – намеси се Матеус, който леко удряше радиостанцията си длан, явно имаше проблем с нея.
- Да ги опазим – да, но не и да окупираме цяла Преславия – пенснето блесна за поздрав в посока на шефа на полицията.
- Миналия път проработи като изтеглихме полицията в страничните улички – обади се Волф.
- Проработи, а сега те ще излязат, защото си мислят, че ние сме ги ударили. Ако отново изсипем всичко, с което разполагаме, не само ще потвърдим тезата им…
- … но и ще покажем, че ни е страх и ще ги провокираме – допълни Омайниченко замислено. – Тенет е прав.
Никълс, Омайниченко, Волф и Матеус се спогледаха. В очите им се четеше един въпрос – напразно ли си даваме зор?
- Трябва да им отговорим по някакъв начин – прогони подмолните мисли Никълс. – Не може да си въобразяват, че щом са решили да се съберат и то без наше разрешение, могат да го направят просто ей така.
Матеус и Волф посърнаха, а Омайниченко кимна в съгласие с шефа си.
- Няма да изсипваме цялата полиция, така или иначе не можем да покрием всичко, но трябва да покажем, че ни има – продължи премиерът.
- Внимателно, много внимателно – въздъхна Тенет, погледна през прозореца и кимна към кръстовището, което се виждаше. – Помните ли миналия път?
Никълс погледна с питащ поглед Омайниченко:
- Бяхме блокирали улицата и свалихме блокадата, когато тълпата беше на 50-тина метра от полицията – поясни заместникът, също загледан през прозореца.
- Толкова близо… - каза по-скоро на себе си Никълс.
- Аха – потвърди Омайниченко. – А тогава просто се разхождаха, сега ситуацията е коренно различна. Спомняш ли си аплодисментите?
За секунда Никълс чу овациите, които се разнесоха във въздушния му кабинет и потръпна. Отново усети безсилието и яда, които изпита тогава.
- Цивилните полицаи са готови, всички възможни кадри са привикани от почивка. За да подготвим и извадим цялата техниката, ще ни трябват около пет часа. Разполагаме с малко по-малко от 2/3 от общия персонал – рапортува Матеус, вече зарязал радиостанцията, четейки от телефона си.
- Нито знаем къде ще се събират, нито знаем маршрутите, нито крайната им цел – въздъхна Омайниченко. – Каквото и да съберем… най-много да ги привлечем и да превърнем тази работа в протест срещу нас.
- Той си е такъв, но в унизителна форма – ядно констатира Никълс. – Добре. Имаме маршрутите от миналия път, вероятно ще ги повторят. Трябва да покрием и повечето централни места в кварталите и градовете. Полицаи с пълна екипировка да бъдат готови да пазят кметствата и Министерски съвет. Но ги крийте, за да не провокираме хората. А ти ми давай да чета резюметата на общите им чатове.
- Разбрано – каза Волф.
- Ред вдигна ли си най-после телефона? – премиерът се обърна към Омайниченко.
- Не още, обадих се и на други хора, да му кажат, че тоя път се е осрал жестоко.
Мозъкът на Тенет започна да работи трескаво. Разговор между Ред и Никълс не трябваше да се състои в никакъв случай, поне не сега. Кой знае как щеше да се държи малкият, ако нервите му сдадяха, можеше да повлече и самия него. Последната мисъл отвори втора писта за разсъждение – каква комбинация да разиграе, в случай, че нещата се подредят по най-лошия сценарий. Някой трябваше да опере пешкира. Телефонът на Омайниченко иззвъня:
- Ред.
- Дай ми го – каза Никълс. – Позна ли ме по гласа, келеш? … Спри да ебеш оптимизаторите, защото, копеленце бледо, ще извадя най-натопорчения хуй и ще ти го завра на места, за които не си подозирал! И не смей даже и да си помисляш за политика повече, шибаняк!
Премиерът на Преславия затвори телефона и го върна на Омайниченко:
- Мисля, че се изразих недвусмислено – лицето на Никълс се разтегна във вълча усмивка.

[Mutafchiev]

48.
Когато дебатът приключи Изабела изчезна зад кулисите, а Муляр гласува и се насочи към стаята, където бяха помощниците й. Завари ги бурно обсъждащи случилото се на сцената. Поздравиха я и категорично заявиха, че е фаворит. Миньончето послуша още малко хвалебствия и коментари на някои ключови фрази, и моменти от дебата. Когато й омръзна ги попита къде ще празнуват резултатите от изборите. Помощниците започнаха да дават предложения, които в последствие прераснаха в спор.
Миньончето въздъхна облекчено, в следващите петнайсетина минути, никой нямаше да я безпокои. Седна на стол в ъгъла на стаята и се замисли за бъдещето, което я чака. Осъзнаването, че не може да прави нищо друго, освен политика й бе подействало отрезвяващо. Сега реши да помисли какво ще се случи, като загуби изборите. Бе приела последното като даденост. В никакъв случай не бе пораженка. Може би подсъзнанието й бе избрало този подход, за да излезе на дебата с мисълта, че няма какво да губи. Бъдещето й бе доста мрачно. Въпреки доброто отношение на Изабела, Муляр щеше да бъде изхвърлена далеч в периферията на партията. Нямаше да има никакъв достъп до ресурси и щеше да се наложи да започне отначало.
Единственият вариант да се присламчи към центристите бе, ако убеди Никълс, че може да е потенциален резервен кандидат за председателския пост на социалистите. Тогава той би я издържал и с негова помощ би могъл да се осъществи преврат. Едва ли това бе възможно. А и бе много вероятно Сара Изабела още утре да се окаже в кабинета му за преговори. Тя бе достатъчно умна и необремена от идеологически или политически скрупули, за да се договори с него.
Оптимизаторите също можеха да се окажат пристан. Със сигурност щяха да имат нужда от хора, имащи организаторска умения. Каквито и успехи да жънеха, най-голямата слабост се криеше в силата им. Децентрализираната им структура щеше да се окаже прекалено хаотична, за да функционира адекватно, когато част от властта се окажеше в техни ръце. Но, за да може да осъществи подобен преход, трябваше да изчака няколко години. Ако го направеше веднага, щеше да изглежда като отчаян опит да се закачи за дръжката на последния вагон на тръгващия от гарата й влак на политиката.
Каквото и да бе бъдещето й, трябваше да измисли начин, по който да си изкарва прехраната. Единственото що-годе възможно нещо, което й идваше на ум бе консултантска работа. В този случай Вирту би могъл да й помогне, а в последствие да оцени качествата й и да я вкара обратно в политиката през задния вход. Трудно й бе да прецени доколко реалистична бе тази перспектива, но за друга не се сещаше. Спорът на помощниците на Муляр се проточи доста над очакваното. Половин час, след като им запали фитила, оживено обсъждаха дилемата да отидат на място, където шотовете са по-хубави, но по-малко или на друго, където не са чак толкова добри, но за сметка на това са повече.
В това време гласуването в залата бе приключило. Двете големи, прозрачни урни бяха пълни догоре. През един от страничните входове влязоха двама души, бутащи количка. Натовариха урните и взеха четирите доста дебели тетрадки, в които бяха записани имената на всеки гласувал. Бавно излязоха от помещението и се насочиха към по-малката зала, където гласовете щяха да се броят. Спряха за миг, единият от мъжете взе най-долната третрадка, разлисти я и каза в ръкава на сакото си:
- 5249.
Върна тетрадката и двамата продължиха да бутат. Минаха през централното фоайе на залата, гъмжащо от хора. Когато ги видеха, се отдръпваха почтително и образуваха коридор, по който бюлетините минаха безпрепятствено.
В служебно помещение, намиращо се в паралелен коридор на зоната за гости, на около 50-тина метра от мъжете и на същото разстояние от залата за преброяване, две жени, облечени като хигиенстки добавяха бюлетини в големи прозрачни урни.
- 23, 24, 25, 26, 27… Добре! – възкликна една от тях.
След полученото одобрение, другата отвори двукрилата врата на стаята и се огледа – празно.
- Готови сме! – каза тя в ръкава си.
Настана мъчително чакане, което се проточи две-три минути. Чу се отваряне на врата, затварянето й. Иззад ъгъла в коридора се появиха мъжете, които с ледени изражения бутаха количката. Двамата по навик огледаха пространството и не видяха камери. Когато се приближиха до отворената врата, единият мъж вдигна тетрадките, а другият бутна количката. На прага тя се размина с тази, която подготвиха жените, мъжът постави тетрадките върху урните. Без да разменят каквито и да е знаци с колежките си, мъжете тръгнаха по коридора. Четири минути по-късно бюлетините се оказаха при комисията за преброяване, а мъжете се изпариха яко дим. Към този момент, двете жени имаха данни, които можеха да се нарекат „предварителен екзитпол, основан на 10% преброени бюлетини“.

Точно в 20:00 на сайта на оптимизаторите се появи пълен списък с кандидатите за депутати на движението. Бе ясно колко души са участвали в гласуването - 7 452 361. Тоест почти 97% от хората, имащи право да дадат своя вот. Уникален резултат за преславската история, и като интерес, и като активност, и като чистота на кампанията. За първи път страната имаше предизборни листи с хора, избрани пряко от народа.
Нагнетеното напрежение от кибератаките по време на изборния процес, изведе оптимизаторите по улиците. На повечето места бяха водени от избраните кандидат-депутати. Лаконичното и ненатрапчиво полицейско присъствие не ги дразнеше, а и след обявяването на резултатите, разходката от само себе си промени целта си. Хората вече не бяха ядосани или огорчени заради пречките, нито искаха да демонстрират каквото и да е. Вече го бяха направили, давайки своя глас. Събираха се на най-различни места – паркове, градинки, междублокови пространства. Поздравяваха се, продължаваха дискусиите и споровете, започнали през деня, обсъждаха и строяха планове за бъдещето. Някои тръгваха на разходки в прохладната вечер и към тях се присъединяваха други оптимизатори, които срещаха по пътя си. Достатъчно бързо по улиците на градовете се образуваха големи реки от хора, вървящи без да имат план и посока.
Органите на реда присъстваха деликатно, без да се набиват на очи. Отцепваха кръстовищата по пътя на шествията, обяснявайки на шофьорите, че има спотанни митинги. Водачите свиркаха с клаксони, когато множеството минаваше покрай тях. Тези, които изразяваха подкрепа слизаха от колите си и ръкопляскаха, махаха и завързваха разговори с разхождащи се техни познати. Ядосаните, че неделната им вечер е провалена, след като свиреха известно време, правеха обратен завой там, където бе възможно. На невъзможните места, полицията осигуряваше път за движение назад.
В щаба, организиран от властта наблюдаваха случващото се със смесени чувства. Никълс най-после усети това, което на Омайниченко му се наложи да преживее. Абсолютното неглижиране на властта, проявено от отпимизаторите. За разлика от заместника си, той не се вглъби в размисъл за смисъла на съществуването си. Просто изпитваше яд, че някакви си там хора се радват за политическа победа, без той да има общо. В същото време стояха на тръни, защото във всеки един момент, нещата можеха да излязат от контрол. Мирните разходки можеха да се превърнат във вълни, оставящи след себе си разруха. Особено обезпокояващо бе това, че нямаше ясни маршрути. Матеус вече бе почервенял от напрежение и му се налагаше постоянно да сменя картите на различни градове, за да следи ситуацията.
- Ако някъде тръгне нещо, всичко ще гръмне! – повтаряше периодично той.
Омайниченко и Никълс мълчаливо гледаха новините, които буквално бяха принудени да отразят резултатите от изборите на оптимизаторите. Все пак трябваше да обяснят по някакъв начин спонтанната разходка. В края на емисията се очакваше още една новина – името на новия председател на социалистическата партия.

Спорът в стаята на Муляр бе прекъснат от момче, което надзърна в помещението и съобщи, че резултатите се готови и хората се събират, за да ги разберат. Миньончето въздъхна, изправи се и с уверена крачка излезе от стаичката, последвана от помощниците си. По стълбите срещна Сара Изабела и антуража й. Усмихнаха се една на друга и без да си казват каквото и да е тръгнаха по стъпалата надолу. Стигнаха до първия вход в залата, през който влизаше Изабела. Тя погледна Муляр и двете без думи се разбраха, че ще влязат заедно. Миньончето извървя още четиридесетина метра и се обърна в посоката на Изабела. Размениха погледи и едновременно прекрачиха прага.
Минаха петнайсетина секунди, преди вече събраните делегати да разберат, че избранницата им е влязла, затова и аплодисментите дойдоха с известно забавяне. Присъстващите се изправиха, и приличаха на войници на военен парад, които не знаеха къде да гледат. Седящи едни до други, главите им бяха обърнати в посока на Муляр или Изабела. Овациите стихнаха едва когато двете дами заеха местата си.
На сцената излезе модераторът на дебата и започна да говори разни врели-некипели за честност, истинска демокрация, избор на най-достойния. Въпреки, че в цялата сграда бяха останали само двама души, които знаеха истината за гласуването, никой от останалите дори и за миг не си помисляше да приема истински думите на говорещия. Той, бедният, се опитваше да вкара някакъв елемент на съспенс. Усилие, изключително неподходящо за подобен род мероприятие, още по-повече, изпълнено скотски от драматургична гледна точка.
Сара Изабела през целия ден се чувстваше ужасно. Още когато застана пред медиите, целият й кураж и хладнокръвие се изпариха. Положи огромни усилия на волята, за да не изпадне в истерия пред тях. Когато се качи в стаичката си, обясни на помощниците какво трябва да правят и ги изгони. Заключи вратата и легна на дивана с главата надолу и крака подпрени на стената. Всяко излизане от сигурното пространство, което бе припознала за свое, й костваше огромни психологически усилия. Когато общуваше със съпартийците си, имаше усещането, че знаят за предателството й. А всеки разменен поглед с Муляр я убиваше. Тъй като не знаеше как да реагира, просто го караше по инерция. В последствие отделяше доста време, за да интерпретира сигналите, дадени й от миньончето.
Разговорът в гримьорната я обърка, не знаеше дали се е справила добре, нито дали се е държала адекватно. Бе убедена, че Муляр е надушила състоянието й и бавно се увива около нея, за да я задуши. Дебатът бе още по-ужасен, особено моментът, когато съперничката й отстъпи финалните думи. Сякаш й каза: „Вече се изложи достатъчно, на този ръждив бръснач, довърши се сама“. Нито помнеше какво е отговорила, нито как бе разбрала каква е реакцията на речта й. Помощниците по пътя към стаята я окуражаваха и казваха, че победата й е в кърпа вързана. Прекрачи прага, хлопна вратата под носа им и зае позата с главата надолу.
Сега й предстоеше най-голямото изпитание – да оглави партията. Идиотът на сцената скоро щеше да приключи тъпия си цирк и щеше да обяви резултатите. Преди да се качи горе, трябваше да се поздрави с помощниците си, да помаха на хората в залата. След това да иде при Муляр да й стисне ръката и да й каже, че всички са победили и няма да я забрави. Последното, естествено, беше лъжа. После да се качи по стълбите на сцената, като много трябваше да внимава да не се спъне. Речта. Беше я репетирала много пъти, а и един от помощниците щеше да й я даде, преди да се качи. Не трбяваше да я забравя. Съвсем скоро целият фарс щеше да свърши и щеше да се прибере вкъщи. Най-вероятно по пътя щеше да се чуди защо цял ден бе лежала с главата надолу.
- Точно 5249 са хората, които избраха новия председател на Социалистическата партия на Преславия! – гласът на модератора извади Изабела от мислите й – Няма повече да губя време, не сме в риалити шоу!
Абсолютно никой не реагира на поредната му плоска неадекватна шегичка.
- С 51% поста заема госпожица Муляр!
В залата се разнесоха аплодисменти. Изабела с отворена от шок и ступор уста се обърна към мястото, където седеше миньончето. То се поздравявяваше с помощниците си, след което започна да маха към залата. Обърна се и ръкувайки се с хората по пътя си, се приближаваше към Изабела. Блондинката положи огромно усилие на волята да се стегне и се изправи с гримаса, която не усещаше като усмивка. За щастие, всички наоколо я интепретираха като такава. Муляр силно стисна ръката й:
- Днес победихме всички, няма да те забравя! – усмихваше й се Муляр и я прегърна.
Отправи се към стълбичките, леко забави ход като ги приближи. Качи се безпроблемно на сцената, стисна ръката на модератора, който й посочи банката. Муляр застана зад нея, въздъхна развълнувано, аплодисментите спряха:
- Благодаря ви! Благодаря на всички, които гласуваха! Искам да гарантирам, че мнението ви е чуто и няма да отиде на халос. Няма да говоря за бъдещето, защото без да сме единни, просто няма да го има. Затова искам да поканя госпожа Сара Изабела да дойде тук до мен.
Муляр направи знак Изабела да се качи на сцената. Тя иненадано и неловко се огледа, стана и скоро се оказа до Муляр.
- По време на дебатите се видя колко сме различни. Имаме и някои общи допирни точки. Главната от тях е, че има нужда от промяна. Движение. От общуването си с господин Гарифийлд научих много неща, едно от които е, че ако искаш да си силен, трябва да се обкръжиш със силни хора. Очевидно госпожа Сара Изабела е силна. Резултатите от днешното гласуване го потвърждават. Единственият начин да обединим партията и да се явим силни на парламентарние избори е ако работим заедно! Затова, първото ми решение като председател на Социалистическата партия на Преславия е да назнача госпожа Сара Изабела за свой първи и единствен заместник!
Залата избухна в аплодисменти и млади, и стари се изправиха на крака и бурно ръкопляскаха. Неочакваният ход на Муляр обърка много планове и уговорки, което най-много си личеше по израженията на Бюте и Първата брадичка. Но точно в този момент, наелектризиран от думите и излъчването на Муляр, на никого не му пукаше. Миньончето се обърна, хвана ръката на Сара Изабела и я вдигна високо във въздуха. Муляр помаха, свали ръцете, без да пуска блондинката и се насочи към най-близкия изход от сцената. Изабела не се усети веднага и трябваше да бъде дръпната.
Когато се скриха от светлините на прожекторите Муляр се обърна към Изабела, за да й каже нещо, но спря. Блондинката бе изпотена, дишаше тежко, очите й бяха изцъклени. Миньончето присви очи, за да прецени игра ли е това или наистина се случва нещо лошо.
- Лекар! Лекар! Извикайте лекар! – разкрещя се Муляр към един от работниците на залата.

- О. Обрат – констатира Тенет, гледайки прякото включване от зала Цезар.
Никълс и Омайниченко се спогледаха, без да си казват нищо. Премиерът очевидно не бе доволен, а заместникът му изглеждаше угрижен. Тенет получи съобщение, в което пишеше, че Муляр е спечелила изборите с 67%.
- И сега к‘во? – попита Волф – Имаме комунистическо женско царство?
- Гледай да не я изцепиш тая глупост пред някой, който не те познава – изръмжа премиерът. – Стига сме ги гледали тия, ще ги оправяме после.
Картинката на телевизора се смени с карта на Кръглата столица. Противно на очакванията на властта, разходките не се насочваха към правителствените сгради, нито предизвикваха някакви безредици. Лъчите им стигаха до парковете и площадите, където спираха. Явно обществото искаше да продължи общуването и дискусиите си, без въобще да му дреме за нещото, което се наричаше „власт“.
Това имаше и резонно обяснение. Първите подобни избори в Преславия откриха нещо, в което малко от хората вярваха. Някои го намираха за утопично, а други за абсурдно. Оказа се, че няма нужда някой да бъде член или близък на партия, за да се кандидатира за депутат. Още по-малко е нужно да бъде вкаран в списък от такава, за да има реален шанс за място в парламента. Оптимизаторите виждаха в своите кандидати познати, близки хора. Бяха ги издигнали заради техните възможности, сила и енергия, в които се бяха убедили лично. Подобна близост, подобно пряко общуване, което бе невъзможно през оградата, издигната от партиите, не се бяха случвали никога в подобни мащаби. Оказа се, че обществото може да се организира не по-зле от която и да е партия. Ако на същинските избори оптимизаторите получеха гласовете, които получиха днес, то щяха да имат 15 процента. Това ги превръщаше в незаобиколим фактор в политическия живот. Главната тема на вечерта по улиците във всеки преславски град не бе дали оптимизаторите ще влязат в парламента. Въпросът бе какво ще се случи с извоюваната власт. Можеше да се каже, че това бе най-политизираният, мирен и успешен протест в историята на Преславия. На него нямаше нито един човек, който бе „против“.

Картинката на екрана спря. Диктаторът въпросително погледна към Петър.
- Искам да те питам нещо, свързано с избора – каза домакинът, Васил кимна в знак, че целият е в слух. – Изборите. Как се чувствате, когато сгрешите?
- За изборите в живота ли…
- Не, не. За тези, в които решавате кой ще ви управлява. По мое време такива нямаше. През по-голямата част от историята хората не са могли да гласуват. Как се справят, когато сгрешат?
Диктаторът се усмихна:
- Зле. Много зле. Но зависи от държавата, де. Има места, където администрацията е толкова силна, а мандатите толкова кратки, политическата борба е свирепа. Там негативите от грешния избор не се усещат много. Има слаби държави, където той води до ужасяващи последствия. Но предварително няма как да знаеш.
- А като разбереш, че си бил излъган?
- Не е хубаво. Но нека ти кажа едно нещо – невъзможно е повечето предизборни обещания да се изпълнят. Винаги има нещо, което пречи. Световна криза, война, лоша администрация. Некомпетентност, на този който обещава. Тоест лъже. В най-добрия случай ще се спазят основните неща и ако властта има късмет, обществото ще усети подобрение.
- Не отговаряш на въпроса – каза Петър.
- Аз лично се старая да помня защо съм гласувал за този или онзи. Преди оптимизацията бяхме принудени да избираме най-малкото зло. Така гласувах за Никълс, когато спечели първия си мандат. Много хора гласуват, заради убежденията си. Достатъчно често го правят с отвращение. Не им харесва лидерът на левите, но защото са леви гласуват за него. Трети по други причини, пак свързани с лични пристрастия. Те винаги си гласуват еднакво, без значение дали партията им е имала успех или не. А как се справят с лъжата на тези, на които са дали властта? Както се справят с всички други лъжи, които мислят, че не ги засягат пряко.
- А с оптимизацията?
- Тогава нещата се промениха. Обществото осъзна какво наистина означава гласът му, колко тежи. Че не става дума за това, че харесваш тоя или оня, а за бъдещето ти. Кандидатите вече не влизаха в управлението, заради постове или защото не умеят нищо друго.
- И въпреки това имаше грешки – замислено констатира Петър.
- Да, няма как. Винаги има грешки, няма нищо идеално. И пак, знаеш, че при нас ефективността беше доста по-висока.
Петър замислено гледаше през Васил, който изведнъж също се сети нещо:
- И аз искам да те питам. Как смятате греховете?
Домакинът се наведе, отвори вратичката на бюрото си, издърпа едно от чекмеджетата и лицето му се освети. Постави на плота малко, излъчващо бяла светлина кантарче. Диктаторът го погледна, после премести поглед към Петър:
- Тоест не знаете кой грях колко тежи?
- Нямаме еталони – усмихна се светецът. – А и няма как да имаме. Понякога си плащате за греховете долу, така стават по-леки.
- Или по-тежки, ако не си платиш. Можеш да продължиш, докато не стане прекалено късно. – Петър кимна в отговор. – Като с властта.

[Mutafchiev]

49.
Няколко дни след изборните страсти в лагерите на оптимизаторите и социалистите започна същинската предизборна кампания. Още в болницата, след припадъка на Изабела зад сцената, Муляр много бързо успя да я свести. Миньончето разсея абсолютно всякакви съмнения, че ще ръководят партията като равни. Фразата „сега прекрасното ти дупе е мое“ определи бъдещия ход на отношенията им.
Муляр активно работеше в посока създаването на лидерска партия. Място за големи рокади преди изборите нямаше, но действията й от конгреса отваряха голям хоризонт за маневри. Първото и най-важното, успя да сътвори прекрасна кулминация на сагата, започнала със смъртта на Гарфийлд. Привлече общественото внимание не само към себе си, но и към партията. Хората, които не виждаха алтернатива нито в центристите, заради застойната стабилност, която обещаваха, нито смятаха оптимизаторите за нещо сериозно, обърнаха поглед към социалистите. Привържениците на малките парии, видяха в Муляр нетрадиционен лидер, пренебрегващ правилата на голямата политика. Това бе усетено от водачите им и те се втурнаха да молят за коалиции със социалистите. Старите партньори пък се държаха като послушни кученца, усещащи, че имат шанса да докопат пресни пържоли с хрупкав кокал.
Миньончето максимално изтискваше натрупания капитал. Още от следващия ден започна да обикаля Преславия по сбирки и срещи. В изявленията си в медиите и социалните мрежи се стараеше да покрие всяко ъгълче на политическия спектър. Говореше за зелена енергия, екология, патриотизъм, далновидна външна политика, укрепване на социалната сфера и помощ за бизнеса. Не можеше да й се отрече, че звучеше достатъчно адекватно, дори когато отправяше абсолютно противоречащи си послания.
Бе осъзнала, че имиджът на жертва, успяла да се пребори за своето със скромност и сила духа, към който се придържаше в общественото пространство, работи добре. Гледаше да не се отдалечава от него и за щастие, външният й вид много помагаше. Така, изглеждайки като невинна вдовица, успяла да се пребори за наследството, което по право й принадлежи, Муляр стана любимка на всички, които можеха да й симпатизират.
Още докато чакаше лекарите да свестят Сара Изабела в болницата, Муляр получи обаждане от Никълс. Не му вдигна. Планираше да го държи на сухо поне седмица. На четвъртия ден излязоха пресни социологически данни, които показаха, че партията е покачила одобрението си с цели 5%. Обратът на изборите и спечелването им, макар и с малко, вече изглеждаше постижим при блестящо проведена кампания. Този факт накара Муляр да вдигне телефона на премиера едва на десетия ден. Изпита огромно удоволствие, докато слушаше поздравленията му, казани през зъби, както и огорчението заради това, че толкова време не му е обръщала внимание. Намекна, че победата й се дължи на неговите усилия, с което предизвика саркастичен отговор: „Като всеки мъж си приписвате по-големи заслуги, отколкото имате, господин премиер“. Смехът, който се раздаде в слушалката е прекалено трудно да бъде описан. Със сигурност изразяваше най-цветущите псувни и проклятия, които могат да излязат от устата на шофьор на ТИР, футболист и хамалин.
По-обезпокоително бе абсолютното мълчание на Вирту и Тенет. Муляр се опита да провокира първия, като включи в реториката си атаки към оптимизаторите. Липсата на реакция от консултатна я караше всеки път да говори по-смело, нарушавайки уговорката между Вирту и Гарфийлд. В един момент усети, че трябва да намали градуса. Миньончето също като тях бе носител на промяната, но в традиционния политически смисъл. Думите срещу оптимизаторите караха аурата й да избледнява и нанасяха ущърб. Провокацията й се оказа неуспешна.
Мълчанието на Тенет пък я натоварваше, защото я караше да се чувства малка и абсолютно безпомощна. Разузнавачът щеше да я потърси, без съмнение, но само когато на него му трябва. Тогава Муляр щеше да бъде длъжна да захвърли всичко, с което се занимава и да реагира на момента. Тази мисъл не й даваше покой и се задълбочи до крайност. Само заради нея, промени виждането си за службите. Ако преди намираше за нужно да смени само шефа на МВР, то сега искаше да обезглави и разузнаването, единствно заради Тенет.
На Сара Изабела Муляр бе отредила ролята на кукла. Много често се появяваха заедно, за да напомнят за инфарктната нощ на конгреса, както и да демонстрират единството на левицата. Присъствието на блондинката осигуряваше на Муляр подкрепата на младите в партията. В малкото срещи, на които се разрешаваше Сара Изабела да присъства сама, винаги имаше един доверен човек на Муляр, който я следеше изкъсо. Положението й можеше да се опише като „птиче в чугунена клетка“. Поради постоянния надзор над себе си, пленницата не бе успяла да се види с Никълс и само му докладваше по телефона какво, как и защо се случва при социалистите. Бе приела поражението и съдбата си, и засега дори не смееше да помисли, че е възможно нещата да се обърнат. Поне не преди изборите. Tемповете, с които Муляр набираше популярност й гарантираха спокойствието на върха на партията в близките години.

Началото на кампанията на оптимизаторите се оказаха вътрешните им избори и последвалата ги разходка. Можеше да се каже, че това бе поредният летящ старт. Много хора, не свързани с тях, видяха приятели и познати по улиците, присъединиха се към тях и в края на вечерта, вече се бяха присъединили към движението. Други, впечатлени от мащабите и формата на разходката си направиха труда да проучат що е то оптимизация. Резултатът бе, че платформата получи нов значителен прилив на последователи.
Числата, които виждаха Васил, Давидов, Шмит, Вирту и Тенет бяха впечатляващи. Според собствените си социологични данни, бяха втора политическа сила, при което не бе ясно кого изпреварват – центристите или социалистите. За първи път от трийсетина години изборите в Преславия бяха толкова непредвидими.
Що се отнасяше до официалните прогнози, много си личеше страха на властта. Коментаторите и говорещите глави, защитаващи управлението имаха няколко основни тези. Първата бе, че като гражданска платформа, може би има някакъв хляб в оптимизацията, но за реално управление на държавата тя бе ако не абсурдна, то със сигурност вредна. Втората не се различаваше много по-смисъл – хората били активни, защото така си решавали проблемите, но когато се стигнело до същинско гласуване, нещата щели да изглеждат другояче. Експеримент, бутафория, фарс, хаос – това бяха най-често чуваните думи от устите им. Посланието към електората бе – можете да се борите, за да си боядисвате катерушките, но даже не си и помисляйте, че можете да изберете хора от улицата, които да управляват страната.
Хората от улицата, влизащи в предизборните списъци, в огромното си мнозинство опровергаваха експертните мнения. Наистина, имаше няколко кандидата, които се представиха плачевно на дебати с представители на партиите. Но повечето причиняваха огромна болка на опонентите си. Политиците, изправени срещу личности, виряли в бурния оптимизаторски котел през последните няколко месеца, звучаха като зациклили грамофонни плочи. В дебатите се опитваха да боравят с аргументи, а оптимизаторите ги забиваха в земята с факти. Не по-добро бе положението и с тези оптимизатори, избрани заради репутацията и авторитета си. Хората, постигнали професионален успех, наистина уважавани в общностите си, засрамваха политиците само с присъствието си. Разликата бе толкова крещяща, че бе достатъчно само да гледаш, без да ги слушаш, за да познаеш кой е политикът и кой не е. Въпреки това имаше още трески за дялане.
След като изгледаха първите два-три дебата, Давидов и Васил разбраха какво е нужно да направят. Започнаха да провеждат живи и онлайн срещи с кандидатите, в които им даваха уроци по публична реч и поведение пред камера. Съдържанието им бе доста лаишко и основната им цел бе да накарат кандидатите да не се страхуват от телевизонните студиа и спорове. Просто трябваше да бъдат самите себе си. Така или иначе точно с това бяха спечелили одобрението на оптимизаторите, трябваше да го запазят и прехвърлят в общуването си с по-широката аудитория.
Властта намери лекциите за опит на Кръга да научи останалите какво да говорят. Започна медийна атака, че идеолозите на движението се опитват да го превърнат в еднолична структура и като дойдат на власт, ще въведат диктатура в Преславия. Отговорът дойде от двама кандидати, които постъпиха не много прилично, но за сметка на това ефективно. Пуснаха лайф стрийм на разговор с Давидов и лекция на Васил, без последните да знаят. Диалозите се оказаха много леки, много окуражаващи. Засегнатите политически теми бяха разисквани по нормален начин и нямаше даже помен за натиск. Второ доказателство дойде от двама пранкъри, които звъннаха по телефона на цялата оптимизаторска върхушка и се опитаха да бъдат максимално провокационни. На шегите и постановките им се бяха връзвали почти всички известни личности на Преславия. В това число и политици, с които бъзиците бяха безопасни. И тук нищо осъдително. Естествено, провластните медии и личности твърдяха, че става дума за постановка.
Ситуацията със социологическите проучвания също можеше да се нарече удар по оптимизаторите. Доста глупав, но все пак удар. Графиките описваха предвиждания резултат за по-големите партии, като оптимизаторите въобще не фигурираха сред тях. Влизаха в графата „други“. Така се оказваше, че сивата зона, която винаги е най-малка и показанията й се движат в рамките на статистическата грешка, сега бе равна на втората политическа сила – социалистите. Винаги, когато се обявяваха прогнозните резултати, се правеше уточнение, че в графата „други“ влизат над 50 различни партии, движения и всякакъв друг вид организационни и идеологически извращения.
Отговорът, който измислиха оптимизаторите и транслираха чрез медиите на Шмит бе простичък – другите мерят новото със стара линия, затова вместо да се вглъбяваме в прогнози, нека се борим за бъдещето си. Така подхраниха и без това набралата инерция борба с местните администрации и най-различни държавни органи. Вдъхновиха и избраните кандидати да импровизират в кампаниите си, а поддръжниците им да помагат с каквото могат. Шарената, неконвенционална, проактивна битка за властта демонстрираше най-силно чертата, която дразнеше ужасно много центристите – игнорирането им.
Имаше само една оптмизаторска кампания, която всички медии отразяваха напоително – строителството на газопровода до село Брактисур. Той бе готов в края на първата седмица от предизборната кампания, а на откриването му, строителят бе поканил и тримата кандидат депутати от оптимизаторското движение, борили се за съществуването на тръбата. Противно на очакванията, на церемонията не присъстваха представители на социалистите. Малкият празник бе излъчен във всички новинарски емисии.

14 дни след началото на кампанията центристите постепенно усилваха натиска, който упражняваха през последните месеци. Емисарите им, както и всички членове на партията по места, бяха впрегнати в осигуряването на корпоративния вот и убеждаването на електората, че правилното гласуване може да бъде само за управляващите.
Втората разходка, нарасналата активност на оптимизаторите, както и победата на Муляр при социалистите бяха силни аргументи за сплашване. Сега, според пропагандата на центристите, коалицията между комунистите и оптимизаторите бе неизбежна, а това означаваше, че всичко ще се промени. Край на до милиметър точните изисквания в държавните поръчки, край на помощта, която даваха близките отношения с властта. Всичко хубаво щеше да свърши, а и не само това. Враговете щяха да станат по-силни, да овладеят държавата, а после… После въображението на бизнесмените, пряко зависещи от властта рисуваше апокалиптични картини.
Естествено, държавните служители бяха подложени на същата обработка, като недвусмислено им се намекваше, че ще имат проблеми, ако не гласуват за центристите. Имаше много такива, които вече официално подкрепяха оптимизаторите. Положението им не бе никак розово, но не можеше да се пропусне иронията. По-нормалните им колеги не промениха отношението си към тях, а параноидалните започнаха да се стряскат, когато ги срещаха. Шефовете им не изискваха да променят гледната си точка, защото осъзнаваха, че е безсмислено и подобен опит ще докара големи проблеми. Водеха разговори, в които молеха оптимизаторите да не парадират много-много с пристрастията си, за да не привличат вниманието на „центъра“. Цяло чудо бе, че не се намери нито един прекалено влюбен в честта и свободата си чиновник, който да се оплаче в социалните мрежи от случващото се на работното му място. Тогава много други щяха да разкрият подобни истории. Само те си знаеха причините за мълчанието, но обективната бе, че не искаха да прецакват шефовете и колегите си за нищо. Така или иначе борбата бе за техния глас, а пред урната нямаше кой да им заповядва.
Осъзнавайки прогресивно отслабващата си позиция, Никълс се бе съсредоточил върху изпълнението на плана за дискредитация на оптимизаторите. Покой не му даваха и постоянните подозрения, че в лагера му през цялото време е имало къртица. Потвърждението за това дойде съвсем неочаквано. В момент, в който Омайниченко намери за удачно да използва параноята на шефа си, за да го откаже от готвената провокация.
- Шансът това да има обратен ефект е много по-голям, отколкото си мислиш – говореше вторият центрист, седейки напрегнато на дивана в премиерския кабинет. – Вече не живеем във времена, в които подобни финтове минават.
- И какво? Да ги оставим да си правят каквото си искат ли? – повдигна учудено вежди Никълс. – И какво значи „не минават“? Какво се е променило? Трагедията си е трагедия, най-много да я възприемат много по-тежко, отколкото заслужава.
- Точно това ще направят и няма да се успокоят, докато не видят достоверни резултати от разследване.
- Да, ще те ще покажат, че е трагичен инцидент – бе непреклонен Никълс. – Или те е страх, че ще стигнат до нас? Да не мислиш, че Волф е толкова тъп, че да остави следи?
Омайниченко го погледна мнозначително.
- Не, не е – категорично каза Никълс.
- Господин Волф е тук – чу се по интеркома.
Заместникът на Никълс поклати глава, гледайки шефа си молба в погледа. Премиерът се обърна с гръб към него:
- Да влезе.
Началникът на информационната служба поздрави центристите и веднага започна със същинската причина за появата си:
- Планът „Фикус“ е готов за изпълнение. По график, тази нощ в 22:43 ще бъде приведен в действие. Очаквам финално потвърждение за изпълнението му.
- Имаш финално потвърждение – Никълс отегчено спази идиотския формализъм на Волф.
- Можете да отмените заповедта до 22:40 – без да му мигне окото, продължи шефът на Информационната служба.
- Какво става с Тенет ми кажи – попита премиерът и седна на близкия фотьойл, с което показа на Волф, че може да направи същото.
- Следенето на мобилните му устройства не показва извънредна активност, разговорите, които води също не са подозрителни.
- Сложихте ли му опашка? – попита Омайниченко.
- Не, ще се усети на момента, знаеш го какъв е параноик.
- Все още не мога да повярвам, че е играл срещу нас – въздъхна вторият центрист.
- Ред така твърди, защо да ни лъже? – попита Волф.
- Защото мрази всички? Колкото по-малко от нас има, толкова по-добре за него, а Тенет… си е Тенет – отговори Омайниченко.
- Добре де, не ви ли прави впечатление, че се появява винаги на точното място в точното време и спасява положението? – каза Никълс.
- Това му е работата – с крива усмивка констатира заместникът му.
- И аз не му вярвам на оня келеш, Тенет е много добър служител – каза убедено Волф.
- В какъв смисъл? – повдигна вежда Никълс.
- Ами – разузнавачът изпита явен дискомфорт. – Спасявал ме е.
- Кого не е спасявал? – изсмя се Омайниченко.
- Не, не, какво имаш предвид? – настоя Никълс.
По лицето на Волф се изписа притеснение, а после увереност:
- Спомняте ли си когато ме налазихте? – Центристите кимнаха. – Той ми каза, че сте ми сложили опашка.
Никълс и Омайниченко се спогледаха.
- Той обича да забърква такива игрички – опита се да го оправдае Омайниченко не толкова, за да спаси Тенет, колкото да предпази Никълс от неразумни действия.
Настъпи тишина, всички се замислиха. Помощта на Тенет наистина бе безценна, но и много подозрителна. Той бе човекът предложил „някой друг“ да говори вместо Никълс по време на разходката, с което Васил се превърна в звезда. Съветите му винаги спасяваха моментното положение, но се обръщаха срещу властта с течение на времето. Колкото повече случки и разговори с него си спомняха, толкова по-ясно им ставаше какво е било нещото, което се е губило в цялостната картинка на събитията. Къртицата е Тенет. Просветлението сякаш едновременно настъпи у тримата и те се спогледаха.
- Не трябва да разбира, че знаем – първи каза Волф. – Трябва да го отстраним тихо и без много шум.
- Можем да го използваме до изборите – каза Никълс. – Ще му даваме грешна информация и ще се издъни.
- Първо – това е Тенет, ще се усети. Ако не първия път, то втория със сигурност. Второ – не остана време – въздъхна Омайниченко.
- Може да се подхлъзне в банята… - с половин уста предложи Волф.
Никълс се хвана за главата и се подпря с лакти на коленете си.
- Не, след изборите, сега не можем да си позволим подобни неща. Показват слабост и несигурност. Ще тръгнат слухове.– измънка премиерът, облегна се назад във фотьойла и погледна Волф. – Засега ще го изолираме. Ти направи пълна ревизия на всичко, до което се е докосвал в службата. Трябва да разберем мащаба на пораженията, преди да действаме.
- Трябва да му дадем задача, с която да му отвлечем вниманието – обади се Омайниченко.
- Ще го изпратим в Ересир, да се бори с шипонщадски шпиони – Никълс веднага реши този проблем.
Тримата мълчаливо и замислено кимнаха.
- А за довечера… - започна Волф.
- Казах ти – през зъби му отговори премиерът.

[Mutafchiev]

50.
Слънцето над село Брактисур се бе скрило преди малко повече от час. Прохладната нощ нежно се спускаше над полята. Звездите в ясното небе деликатно мъждукаха. Пожелаваха „сладки сънища“ на малцината, вдигнали глави, за да ги погледнат. На неколкостотин метра от заспиващото село, на главния път, се появиха две черни фигури. Пресякоха еднолентовото трасе и изчезнаха в канавката. Две-три минути по-късно се върнаха, слязоха в полето и затичаха през глава.
Изведнъж се чу трясък. Огромен, двайсет и петметров огнен стълб мигновено се извиси в небето, нарушавайки прохладното му спокойствие. Последва ударна вълна, която свали бягащите фигури на земята. Прозорците на най-близките къщи се натрошиха на малки, късащи плътта парченца. Сиво коте, легнало на специално первазче, направено от стопанина му до прозореца първо бе пронизано от скъклата. Миг по-късно ударната вълна го залепи за отсрещната стена, където мъртвото му телце остави кървав отпечатък и следи от свличане надолу.
Двойка, момче и момиче, дошли при бабите и дядовците си, лежаха прегърнати в таванското помещение на друга близка къща. Наслаждаваха се на любовните трепети и отмаряха блажено, след първата в живота си близост. Чуха трясъка, но преди да успеят да реагират, покривът на къщата се откъсна. Една греда размаза главите им, оставяйки телата вплетени едно в друго.
Селският пияница Марлон бе заспал сладко, сладко във външната тоалетна на къщата си. Постройката бе в същото изгнило, занемарено състояние, в което се намираше и домът му. Ударната вълна събори стените върху пияндето, а изгнилите дъски на пода поддадоха, пречупвайки се по средата. Все още го държаха, но с всяко нескопосано движение, Марлон ги натоварваше. След няколко опита да се измъкне, падна в септичната яма. Борбата за живот не продължи дълго и Марлон се удави.
Около три минути след взрива постъпи първият сигнал за инцидента. Последваха още стотици. Много преди да пристигнат пожарните в интернет се появиха кадри на огнения стълб, който осветяваше почти цялото село. Медиите моментално започнаха да отразяват трагедията, наблягайки, че газопроводът е построен под натиска на оптимизаторите. Полицаи, пожарникари и линейки от цялата област бяха вдигнати по тревога. Матеус лично се отправи на мястото на произшествието.
Газовата компания реагира в рамките на четирийсет минути, в които изключи подаването на синьо гориво. Това не даде моментален ефект, тъй като остатъците в тръбата трябваше да изгорят.
Никълс пристигна на мястото на произшествието половин час след взрива. Никой не разбра как е успял да стигне толкова бързо, тъй като пътят от Кръглата столица до селото бе около час и половина. Правеше се, че е поел ръководството по гасенето в свои ръце. На практика шефът на местната пожарна, който отговаряше само за една кола, просто му докладва веднъж, че положението е ужасно. Когато водата свърши, пожарникарят издаде заповед колата да отиде до най-близкия водоем и да се напълни отново. Никълс му забрани да я маха, тъй като всеки момент щели да дойдат медиите и било идиотско да стърчи сам без нея. Премиерът получи цветиста псувня в отговор, но пожарната остана на мястото си.
Скоро в далечината се видя кавалкада от автомобили – най-отпред с включени сигнални светлини се движеха пожарни коли, следвани от линейки и полицейски патрулки. Зад тях имаше още три-четири коли, за чието наличие се разбираше само от включените фарове. Оказаха се ПТС-ите на големите телевизии.
Когато подкреплението пристигна, Никълс пусна празната пожарна да се напълни. От този момент нататък медиите се изпълниха с видеа и снимки на премиера на фона на огъня, осветен от сигналните светлини на служебните автомобили. Бе запечатан да говори с пожарникари, полицаи и медици. След още половин час се появи и Матеус, с когото също бе проведен разговор за пред камерите, но на достатъчно разстояние, за да не бъде записан звукът. Към тях се присъедини и местният шеф на пожарната. Кадрите изглеждаха епично, съдържанието на диалога – не особено.
- Има ли жертви? – попита Никълс.
- Откъде да знам, сега идвам, ти си тук от час! – отговори Матеус – Въобще какво правиш тук?
- Бях на среща с кметове недалеч… - излъга Никълс.
- Тоя ми забрани да зареждам пожарната, че да не дойдели медиите, а нея да я няма! – разкрещя се пожарникарят на Матеус. – Разкарай тоя боклук от тука!
- Вярно ли е? –полицаят шокирано се обърна към Никълс.
- Аз съм шефът тук и аз взимам решенията! – отговори ядосано премиерът.
- Като си шеф, иди и гаси, шибаняк! – изкрещя пожарникарят и се върна към задачите си.
Матеус го проследи с поглед, след което се обърна към Никълс и го изгледа, сякаш е току що смачкана хлебарка:
- Играй си игричките, но не на гърба на моите хора!
Шефът на полицията се отдалечи и започна да дава указания на подчинените си. За щастие, местният полицай бе успял да изведе всички, които живееха в близките къщи на безопасно разстояние. Сега трябваше да се разбере има ли пострадали. Една баба бе изпаднала в истерия за изчезналата си внучка. Полицаите я успокояваха, че най-вероятно е добре и се е запиляла някъде.

Преславия наблюдаваше случващото се с притаен дъх. В Соцнет се посипаха хиляди постове, изразяващи подкрепа и надежда, че всичко с жителите на Брактисур е наред. Смесицата им с кадрите от горящия газопровод, създаваше шизофренично впечатление. Сеирджиите и разтревожените в един хор споделяха всичко по темата. Почти веднага след първите съобщения заваляха и постове на тролове, които обвиняваха оптимизаторите в трагедията. Посланието бе просто: толкова са бързали и натискали газта да бъде прокарана, че работата не била свършена качествено. Така ставало, когато хора от улицата решават, че имат власт. Медиите не изпадаха чак до там, но достатъчно често споменахава думата „оптимизатори“ в извънредните студиа и преките си включвания. Въртяха и кадри на откриването на газопровода, на които се виждаха местните представители на движението.
Давидов и Васил осъзнаваха случващото се и виждаха как трагедията още от първите минути се използва за пропаганда срещу тях. Най-смелото им предположение бе, че медийната машина на центристите е успяла да реагира толкова бързо, защото и без това е била мобилизирана за изборите. Шмит имаше същата интерпретация, но не знаеше как да реагира чрез своите ресурси. Не искаше, а и нямаше как да отговори на удара. Кратък разговор с Вирту я успокои. Консултантът я посъветва да не прави нищо и просто да отразява случващото се. Рано е да се говори за каквото и да е. Когато се появи повече информация, ще измислят какво да правят. Най-важното, за което се разбраха бе, че опитът инцидентът да се използва като пропагандно оръжие е много, много мръсен. Влизането в дискусия точно по тази тема би било пагубно. Всички оптимизатори имаха смътното усещане, че нещо не е наред.
За жалост, останалите членове на движението нямаха тренинга и опита да се въздържат, когато ситуацията го изисква. В Соцнет и другите платформи започнаха спорове и скандали, по всичко личеше, че троловете взимат превес в битката. Към полунощ се наложи Давидов, Васил, Вирту и Шмит да се срещнат онлайн и да обсъдят какво да правят. Резултатът бе отворено писмо с техните имена, в което кратко и ясно се изразяваше съжаление за случилото се, както и надежда, че скоро ще се разберат причините.

Тенет, вече си бе стегнал багажа след разговор с Омайниченко, който го изпрати в Ересир. Също следеше нещата и с всяка изминала минута се убеждаваше, че става дума за постановка. Всичко се бе подредило прекалено хубаво за Никълс, за да е случайност. Особено го издаваше точковата медийна атака. Факт е, че журналистите не стигнаха веднага на местопроизшествието, но редакторското решение изведнъж думичката „оптимизатори“ да се използва толкова активно бе координирано в няколко телевизии и издания. Това, комбинирано с командировката му на майната си, където щеше да търси незнайно кого, бе повече от крещящо.
Изводът му бе само един – по някаква причина Никълс не го искаше в Кръглата столица в момента на последния щурм на властта. Явно го бе заподозрял в колаборация с някой от противниците си. Възможните източници можеха да са много – Ред, Муляр, Изабела, някой от охранителната му фирма. Предполагаше, че става дума за един, който го е изпял и финалното решение е било плод на обща дедукция с Омайниченко. Самият факт, че точно заместникът на Никълс го изпрати, а не Волф бе показателен. Ако теорията му бе вярна, то не биха поверили на тоя дървар задачата да го отпрати. С него Тенет със сигурност щеше да се опита да проучи положението, но с Омайниченко нямаше смисъл. Най-много да се издаде.
Разузнавачът предполагаше, че щом ситуацията е такава, значи е под тотален похлупак и най-вероятно се подслушва навсякъде. Затова в момента, в който стигна до дома си, събра багажа си, погледа малко телевизия, докато си резервираше хотел в Ересир и излезе. Реши да отиде в гаража до МОЛ-а. В голям сак натовари всички телефони, доста голяма сума пари в кеш, няколко банкови карти с чужди имена, различни типове оръжия – ножове, два пистолета, гранати. Когато излезе на улицата видя цивилна кола на Информационната служба да завива към гаража.
Когато се отдалечи на петнайсетина километра от Кръглата столица, набра Вирту по един от едноразовите телефони:
- Никълс ме е надушил, тарашат ми точките.
- Мога да те скрия.
- Пратиха ме в Ересир да търся шпиони, явно ще се разправят с мен след изборите.
- Не трябва да го допускаме.
- Да. Разбираш, че тоя взрив е постановка, нали?
- Толкова ли са отчаяни?
- Ще направя всичко възможно, за да получа доказателства. Има ли нещо ново?
- Двама тийнейджъра са били смазани от греда, една котка нарязана от стъкла – отговори Вирту.
- Ок. Предупреди другите, че връзката става едностранна.
В следващите десетина километра път, Тенет размишляваше какво да прави с центристите. По идея можеше да им създаде огромни проблеми във всички институции, фирми и ведомства, които държеше в джоба си. Две седмици преди изборите на фона на засилващите се социалисти и оптимизатори, два-три корупционни скандала щяха да изпратят Никълс на политическото гробище. Но разузнавачът не искаше да изгърмява тези козове, щяха да са нужни после. Спря на един паркинг за почивка на ТИР-ове и приготви пет телефона, като се постара всеки да бъде различен, за да ги разпонзава. Говори около час и половина, и впрегна част от агентурната си мрежа в това да открие какво точно се е случило в Брактисур. Часовникът на колата показваше 03:35. Оставаха му още петнайсетина часа път. Реши да се движи максимално бързо през нощта, за да избегне колкото се може повече от дневния трафик.

Преславия осъмна в национален траур. Снимките на загиналите тийнейджъри, наред с тези на котарака Йосиф, обикаляха социалните платформи и медиите. Интервюта даваха близки на жертвите, разказваха за живота им и какво бъдеще се е очертавало пред тях. Журналистите, спазвайки правилата на професията, наблягаха изключително много на личните истории, но не забравяха да вплитат в тях и хронологията на строежа на газопровода. Коментаторите, подвизаващи се в студиата и във всяка медийна платформа, открито клеймяха оптимизаторите. Някои държаха отговорни за трагедията лично Давидов, Васил, Шмит и Вирту.
Последните запазваха публично мълчание, но полагаха огромни усилия да овладеят скандалите, които се вихреха в социалните мрежи. Много от кандидат депутатите им продължаваха полемиките и с това ужасно много си вредяха. Чак в късния следобед се достигна до общ консенсус, че войната с хората, използващи трагедията, за да печелят политически дивиденти трябва да спре. В очите на оптимизаторите, щетите нанесени от нея бяха огромни. За да затвърди това убеждение и без това работещата на пълни обороти провластна медийна машина, включи и социолозите. Невероятно бързо се появиха изследвания на общественото мнение, които показваха масов отлив от движението. Говорещите глави подхванаха тези данни и започнаха да ги анализират. Изводите им можеха да се синтезират в простичкото: както хаотично се появиха оптимизаторите, така хаотично ще си отидат.
Поведението на центристите бе доста обрано, може би Никълс бе усетил, че е прекалил със супергеройските снимки на фона на пожара. На пресконференция премиерът информира за нанесените щети, жертвите, изказа своите съболезнования. Обясни, че най-вероятната причина за трагедията е лошо заварена тръба, в която се е появила пробойна, а искрата се е получила от статично електричество. Обеща, че фирмата строител ще бъде проверена и най-вероятно ще й бъдат наложени санкции. В процеса на разследването ще бъде определено и кой носи вината, за да обезщети семействата на загиналите. Премиерът се държа сдържано, като истински политик, но в края се издъни. На въпрос на журналист, дали вижда връзка между взрива и оптимизаторите, иронично заяви: „Естествено, че има връзка. Събрали от кол и въже някакви вресльовци, и се правят на управляващи. Какво очаквате да се случи? Светло бъдеще ли?“
Съдържанието и начинът, по който бяха казани тези думи надигна вълна от недоволство срещу него. Патетичните фотоси се превърнаха в мемета, цитатът му бе лепнат върху снимки от разходките, на които хората изглеждаха като всичко друго, но не и вресльовци. Цялото общество реши, че никой няма право да му говори по този начин, още повече в такъв контекст. Фронтовете на войната в социалните мрежи за пореден път се промениха. Сега троловете губеха от всички, които недолюбваха властта. Хора, които в никакъв случай не можеха да се нарекат оптимизатори, даже обратното, обвиниха премиера в това, че паразитира от трагедията. За пръв път се намесиха и социалистите, които пазеха пълно мълчание. В отворено писмо, започващо със съболезнования, изразиха безпокойството си от действията на властта. Бяха и първите, които зададоха резонния въпрос: В ролята си на какъв Никълс е поел управлението на гасенето на пожара и не е ли бил той намерен на улицата вресльо?
По този начин, с едно изречение Никълс успя да изгуби сигурна медийна победа. Обществото бе разполовено, а фокусът от оптимизаторите се прехвърли върху начина, по който трагедията е била овладяна.
Самите оптимизатори следяха сайта на движението. Първият успокоителен сигнал бе, че трафикът към него не се промени. Второ, дискусиите в него, с малки изключения, продължаваха да имат все същия конструктивен характер. Наред с обсъждане на трагедията, както и разсъжения на тема „контрол на качеството“, на местни нива се взимаха решения за проверки на завършените обекти. Без значение дали ставаше дума за катерушки, светофари или легнали полицаи. Съвсем скоро цялото оптимизаторско движение в Преславия реши да провери свършената работа за изминалия период. Тъй като бяха инициирали осъществяването им, имаха всички документи, включително тези, които гарантираха безопасността на обектите.
По този начин, провокирана от Никълс, се роди и финалната фаза на оптимизаторската предизборна кампания. Съчетавайки в себе си демонстрация на постигнатото, без наличието на какъвто и да е властови ресурс, с поредна проверка на работата на бюрокрацията. Решението бе общо и се роди без намесата на Кръга. Оптимизаторското движение само определи стратегията си.

[Mutafchiev]

51.
Времето след взрива в село Брактисур сякаш започна да върви по-бързо. Никълс и Омайниченко започнаха да обикалят Преславия и да агитират народа да гласува за тях. Всеки ден се появяваха в нов град, където сипеха обещания и се хвалеха с направеното досега. Боравеха с огромни числа, изреждаха най-различни успешни политики и завършени проекти. Всичко би изглеждало прекрасно, ако преславците не виждаха истинското положение на нещата. Естествено, страната не тънеше в разруха, но и не процъфтяваше. Най-точно би могла да бъде сравнена с много лъскава и помпозна спортна кола, задвижвана от велосипеден механизъм.
Сбирките им приличаха на партийни събрания, чиито гости са дошли под строй. Публиката седеше мирно в залата и търпеше ораторските упражнения на центристите. Скрит някъде между хората седеше и един ПР, отговорник за кампанията, който даваше тон за аплодисменти в нужните моменти от речите. Нямаше отделено време за въпроси, но за сметка на това, поддръжниците на партията можеха да се снимат за спомен с лидерите си.
Единствената причина, поради която премиерът и дясната му ръка хвърляха големи усилия в речите си бе, че ги снимат. В последствие медиите взимаха най-използваемите парчета от видеата и ги транслираха на цяла Преславия. Затова двамата политици се наливаха с енергийни напитки преди всяко представление. Чрез ръкомахания, викане и всичко, произлизащо от това си мислеха, че надъхват избирателите. Ако не се намираха в пълни зали, човек би помислил, че са градските луди, които са излезли на централния площад и описват как е правилно да се живее. Например, че ежедневното къпане е вредно или слагането на повече от две резенчета кисела краставичка в сандвич е проява на лош вкус. За хората, които всъщност имаха нервите и желанието да ги слушат, думите им звучаха точно по този начин. Инак не би могло и да бъде, 10 години си на власт и говориш, че се бориш за промяна.
Ситуацията съвсем излизаше от контрол, когато Никълс започваше да говори за опозицията. С тази дума наричаше оптимизаторите. Тръгваше от идеята, че и сега правото на глас е свещено и никой не може да го отнеме. Минаваше през обяснения за професионализма и огромния опит, който имат политиците. Натъртваше, че колкото по-дълго време един човек е в политиката, толкова е по-кадърен. Стигаше до абсолютния хаос, който носи със себе си опозицията. В крайна сметка забиваше пирона в ковчега й, споменавайки трагедията в Брактисур.
Омайниченко бе доста по сдържан от шефа си и се придържаше към формулата „ние сме направили това и това, а другите нищо“. Вместо да говори за опозицията, разкриваше бъдещите творчески планове на властта. В кои посоки ще потекат нови реки от държавни финанси, с какво ще се подобрят социалните услуги, как ще се улесни животът на преславци. За негово съжаление, енергийните напитки не му помагаха нито в ораторското майсторство, нито подхранваха въображението му.
Общото между двамата бе, че внушаваха на избирателите страх от бъдещето. Без центристите Преславия не би могла да функционира, а идните месеци и години ще са турбулентни. Очакват се нови предизвикателства – политически и икономически. Затова е важно начело на страната да стоят хора с опит, контакти. Такива, които познават системата и системата познава тях. Всякакви експерименти са не само опасни, но пагубни за бъдещето на децата.
Муляр провеждаше кампанията, опитвайки се да втълпи на симпатизантите, че е напълно нов политически играч. В същото време познаваше много добре как функционира Преславия и не пропускаше да го демонстрира. Тя, за разлика от центристите, не организираше срещи, а подхождаше малко по-творчески. Държеше речи по площадите, а до тях извървяваше около километър пеша. По пътя се заговаряше с минувачите, с някои от тях се получаваха приятни разговори, други я подминаваха, трети се присъединяваха към нея. Винаги ходеше с група от няколко души, които изпълняваха ролята на масовка и глашатаи. Неизменно присъстваше и Сара Изабела, която малко по малко започваше да свиква с положението си. Не й беше особено приятно, но алтернативата да бъде изхвърлена от политиката й се струваше доста по-апокалиптична.
Слоганът на кампанията на социалистите бе „За сигурна промяна“. Основните й послания бяха за по-добра работа на институциите, законодателни промени, борба с корупцията и по-голяма прозрачност в работата на държавата. Опитваше се да го изиграе своеобразна среда между центристите и оптимизаторите. Хем не предвиждаше огромна реформа на цялата политическа система, хем обещаваше нещата, за които се бореха и оптимизаторите в рамките на сегашната. Това се хареса на доста хора, които не си представяха управление без партии. Комбиниран с драматичната сага отпреди началото на кампанията, подходът изглеждаше мнообещаващ и даваше резултати.
На митингите Муляр призоваваше преславците към разум и отговорност. И тя като оптимизаторите, не говореше за другите играчи, а се съсредоточаваше върху собствените си послания. Методично и целенасочено набиваше в главите на избирателите, че социалистите нямат алтернатива. Млади и опитни, енергични и не изтощени от властта, не склонни към авантюри. Сара Изабела й припяваше, като особено наблягаше на единението в името на бъдещето, не само с присъствието но и с думите си. Обясняваше как прекалената политическа конкуренция е пагубна и разединява хората. Колко лесно е всъщност да се намери обществен консенсус. Всички искат да живеят добре, да имат сигурно настояще и добри перспективи за бъдещето. Двете с Муляр, чрез примера си, били показали как се прави.
Отношението на медиите към социалистите бе благосклонно. Социологическите проучвания им отреждаха почетното второ място. Процентът, който се предвиждаше да спечелят бе с около 10% по-висок от резултата им на последните избори. Естествено, бяха прекалено далеч от прогнозираната победа на центристите. Коментаторите и говорещите глави се изразяваха с известна надменност към социалистите. Признаваха лидерските качества на Муляр и Изабела, не пропускаха и добре изиграната кулминация на вътрешнопартийната криза. В същото време не коментираха особено много посланията и кампанията им. От думите им се разбираше, че социалистите, както винаги са били втори, така и ще си останат такива.
В социалните мрежи отношението към Муляр ставаше все по-неутрално. Когато спечели изборите на пленума, се бяха появили мемета с нея, нарисувана като бойна мацка в манга стил. За Сара Изабела бяха отредени шегички за това колко е прецакана. На една снимка усмивката й поразително много приличаше на тази на Hide the pain Harold. Интересът към тях доста бързо замря и така социалистите бяха принудени да водят конвенционална кампания в интернет. Мрежата бе обсебена от оптимизаторите и опитът да се привлече адекватна аудитория там, за кратко време, бе обречен на провал. От друга страна, центристите бяха под прицела на всички, особено след нощните геройства на Никълс, което до някаква степен бе успокоение.
И двете партии действаха изключително активно зад кулисите на кампанията. Оказваше се натиск на фирми и производства за пари и гласове. Имаше моменти, в които на вратата на една и съща фирма чукаха представители на социалистите и центристите. Неудобната ситуация се решаваше на среща между партийните емисари, които си деляха ресурса, който искаха от дадената точка. С парите ситуацията бе ясна, но с гласовете нещата не бяха толкова очевидни. Естествено се постигаха договорки, обикновено се деляха 60 на 40 в полза на центристите. За собствениците на предприятията оставаше задачата да разделят гласовете на работниците си по гореописания начин. Те от своя страна, схванали че биват разделяни като заклани свине между месокомбинати, решаваха проблема генерално. Въобще не казваха на работниците си за кого да гласуват, само ги караха да го направят.
Оптимизаторите се придържаха към спонтанно избраната тактика и правеха проверки на всички изпълнени проекти. Това се снимаше, качваше в интернет и се гарантираше безопасността на хората, които ги ползват. Тъй като контролът се осъществяваше от експерти, несвързани със строителите, бе на високо ниво. Откриха се няколко лошо извършени ремонта, предимно на детски градини и паркове. Резултатът бяха жалби в прокуратурата.
Тъй като медийната атака на центристите продължаваше, Давидов, Васил, Шмит и Вирту решиха, че въобще няма да й обръщат внимание. Сега от сутрин до вечер се срещаха с избиратели и на живо, заради което направиха поредна обиколка на Преславия, и онлайн. Всичките им опити да принудят Никълс и Омайниченко да се явят на дебат се оказаха провалени. Центристите се съгласяваха да се проведе подобно нещо в ефир, но с треторазредните си кадри. Обяснението бе, че макар и популярни, никой от оптимизаторите не е истински политик.
В търсене на начини с които да раздвижат кампанията си и да осъществят последен щурм към властта Давидов, Васил, Шмит и Вирту решиха да се срещнат. Тъй като обикаляха Преславия по отделно, за да направят колкото се може повече срещи с избиратели, уговорката им отне доста време. В крайна сметка успяха да се засекат в едно малко градче и даже да намерят ресторант, в който имаше възможност да запазят отделна зала само за тях.
Четиримата седяха в доста голямо помемещение, явно предназначено за сватби и банкети. Всеки, който влизаше не пропускаше да се пошегува с мястото. Вирту блесна най-много с въпроса: „Да не са отменили някой помен заради нас?“. Тъй като нямаха много време, бързо отметнаха насъщните теми и коментарите по кампанията. Бяха доволни от себе си и един от друг, защото успяваха да овладеят политическите последствиея от взрива в Брактисур.
- Всичко е прекрасно, но трябва да измислим още нещо – каза Васил, намествайки се за пореден път на доста неудобния стол.
- Да, да, така е, съгласен съм – подкрепи го Давидов. – Обмислях как да променя речите си, какво да вкарам в тях, за да имат по-голям ефект. Но осъзнах, че няма смисъл.
- Наистина няма – потвърди Вирту. – На срещите идват хора, които ще гласуват за нас, с тях комуникацията е прекрасна. Ако се опитваме да се нагаждаме, веднага ще заприличаме на политиците.
- Трябва да увеличим притока на хора – констатира очевидното Шмит. – В интернет растем, но с бавни темпове. Нужно ни е нещо голямо.
- Голямо за нас или удар по другите – обади се Вирту.
- Ако ги ударим, значи ги признаваме, а досега не го правихме и това беше наше преимущество.
- Сигурно Никълс и Омайниченко са бесни заради това – изсмя се Шмит и получи доволен поглед от Вирту.
- Какви са вариантите? – Давидов върна разговора в продуктивно русло. – Оптимизаторите с тези проверки водят прекрасна кампания, ние обикаляме из цяла Преславия и постоянно сме в контакт с обществото. Какво още ни трябва?
Четиримата се умълчаха замислено. Всеки прехвърляше някакви варианти, но се оказваше, че или вече някъде се прави нещо такова, или ще наруши основната им линия.
- Знаете ли? – усмихна се Давидов – Май се оказахме в ситуацията на политиците.
Останалите го погледнаха въпросително.
- Основният им проблем е, че изостават от развитието на обществото. Ние създадохме платформата и в момента тя има собствен живот, сама се развива, сама ражда кампании, сама ги движи и постига. Ние седим тук и умуваме как спечелим изборите, а в платформата има огромно количество хора, които ежедневно работят за своето благо чрез нея. Правят го толкова бързо и организирано, че каквото и да измислим, вече е направено или се прави.
Всички се спогледаха с усмивки, показващи осъзнаването на ситуацията.
- Жалко, че Тенет не е тук – каза Васил. – Как е той?
Вирту повдигна рамене:
- Не знам, сигурно лови шпиони, но мисля, че ще намери малко време и за нас.

Тенет наистина вече имаше повече свободно време. След като пристигна в Ересир легна да спи и се събуди рано сутринта на следващия ден. Разгледа местната преса, сайтовете. Разходи се из постепенно пълнещия се с хора, отиващи на работа, град. Някои неща му направиха впечатление.
Тъй като така и така бе дошъл, размишляваше откъде да започне търсенето на шпиони. Задачата бе със средно ниво на сложност. Това, което в никакъв случай не я улесняваше бе архистрогият пропускателен режим на границата с Шипонщад. Имаше около хиляда преславци, които пътуваха между държавите, също толкова шипонщадци. Имената им се знаеха, а багажите проверяваха дасканално. Товарообменът също бе сведен до минимум и се състоеше в стоки от първа необходимост – брашно, грах, олио, захар и подобни. Затвореният режим се бе изолирал до такава степен, че обричаше гражданите си на огромни лишения. Заради това бе принуден да действа по всякакви заобиколни начини, за да се сдобие с някоя благинка, нормална за свободния свят.
Точно в девет сутринта разузнавачът се оказа в местния офис на Информационната служба. Интериорът и хората, които работеха в него предизвикваха потресаващ когнитивен дисонанс. Мебелите, техниката, всичко бе последен писък на технологиите и модата. Изглеждаха, сякаш са декорация на филм за супершпиони. Такова богатство нямаше даже и в централната сграда на службата в Кръглата столица. Хората, от своя страна, изглеждаха така, както описва всяко едно обидно нарицателно за полицай, военен или работещ в службите за сигурност, измислено някога. В ужасяваща физическа форма, небръснати, със смачкани и стари дрехи. Някои, освен с наднорменото тегло, имаха очевидни проблеми с алкохола.
Появата на Тенет, за която явно не ги бяха предупредили, предизвика доста жалки сцени на опити да заприличат поне малко на хора, отговорни за сигурността на първия рубеж на Преславия. Ако не им бе шеф и не отговаряше за тях, разузнавачът би изпитал огромно удоволствие от видяното. Приличаха на дебели, дезориентирани хлебарки, изпадащи в панически бяг, когато лампата в кухнята светне късно нощем.
Докладът им звучеше точно така, както изглеждаха даващите го. На въпросите отговаряха като студенти двойкаджии – махмурлии. Оказа се, че имат само една текуща разработка за контрабанда на алкохол. На Тенет не му отне особено много време, за да схване, че няма абсолютно никакъв смисъл да налива ум и разум в главите на изправилите се пред него индивиди. Нито, че имат дълг пред Преславия и професията, нито че държавата не само не ги е забравила, а им е отделила огромен бюджет. Реши даже да не им прави забележка за външния вид. Единственото, което сърце не му даде да пропусне, бе да се пошегува с един от тях, който очевидно започваше деня си с чашка уиски, а не кафе, дали случайно той не води разработката. Иронично, шегата се оказа истина.
Тенет ги накара да му дадат списък с всички фирми и търговски дружества, прекарвали нещо през границата в последните години, както и списък с всички обществени перални в Ересир.
- А пералните защо? – попита оплешивяващ мъж на трудно определима възраст.
- Щото са на всеки шибан ъгъл? – пенснето блесна гневно.
Разузнавачът прекара следобеда разглеждайки списъците и хапвайки пица, която се оказа много вкусна. Работата го разсейваше, докато очакваше новини от агентите си в Кръглата столица, свъзани със случая в село Брактисур. Основният му телефон също мълчеше, нито центристите, нито Волф звъняха. Последното, имайки предвид, че бяха започнали да го проверяват, може би бе за добро. Почти сигурно бе, че ще го върнат обратно след изборите, а ако го направят преди, значи са готови да го отстранят и ще направят шоу от това.
Що се отнасяше до успеха на проверката срещу него, едва ли щеше да бъде голям от фактологична гледна точка. За жалост, тези хора не работеха изцяло с факти, движеща сила в случая бе подозрението. Каквото и да се случеше, Тенет имаше с какво да отговори. Даже при най-лошия развой на събитията, тукашните мизерници да го задържат, земята под краката на центристите щеше да се запали.
Вечерта събра на оперативка служителите, единствената разлика бе, че отговорникът за единствената разработка бе доста по-свеж отколкото сутринта. Явно вече бе заредил резервоара с поне 300 грама концентрат. Информацията, която сведе до „пръдльовците“, както вече ги наричаше в главата си, предизвика оживление. Сравнявайки собствениците на фирми и обществени перални бе открил три подозрителни лица. И трите имаха перални от над десет години и те си функционираха съвсем нормално. В същото време имаха по още няколко фирми, като ги закриваха периодично и правеха нови на тяхно място. Всички изнасяха стоки за Шипонщад. Предположението на разузнавача бе, че пералните са мястото, където се перат пари, а инфраструктурата им се използва за контрабанда. Имената на фирмите се сменят, за да не предизвикват подозрение.
- А! Тия ги разработвам аз! – каза бодрият алкохолик, размахвайки листа, даден му от Тенет.
- Не може да бъде – отговори досадено разузнавачът.
Така основната работа на Тенет – да създаде илюзията, че върши нещо, бе успешно изпълнена, благодарение на апатията на местните служители.
В следващите дни закипя истинска разузнавателна дейност. Аналитиците проверяваха всичко, свързано с посочените от Тенет лица и свързаните с тях фирми. Оперативниците започнаха да следят пералните и собствениците им. Материалът по разработката бързо започна да се трупа.
Докато наблюдаваше как зомбитата се превръщат в хора, се появи информация и по взрива. Засега бе доста мъглява, но все пак интересна. Двама души от спец звеното бяха завели в счетоводството фактури за две нощувки в хотел в град Иерет, намиращ се на 15 км. от село Брактисур. Втората дата съвпадаше с нощта на взрива. Явно идиотите бяха решили да не използват оперативна квартира, за да не оставят следи. Е, оставиха. Тенет изпрати човек да разпита местните органи – пожарната и полицията за това какво се е случвало в дните около взрива.
Източниците в службата му докладваха, че се води проверка срещу него. Проверява се абсолютно всичко, открили са два служебни гаража, които е ползвал само той. Натоварените с разследването се оплаквали, че имат ужасно много работа и всичко е адски объркано и несвързано. Тенет изпита професионално удоволствие от чутото, все пак в Кръглата столица разследващите не бяха пръдльовци. От друга страна, това бе сигнал за центристите, че има какво да крие, тоест още един аргумент срещу него. С всеки ден, с който се приближаваха изборите, косъмът на който висеше бъдещето му изтъняваше. Отдавна не бе попадал в такава ситуация и можеше да се каже, че в известен смисъл му харесва.

[Mutafchiev]

52.
Три дни преди изборите Муляр съизволи да се срещне с Никълс. Премиерът се бе постарал да й окаже натиск по всякакъв индиректен начин, за да я принуди да се свърже с него. Миньончето бе проявило устойчивост и в крайна сметка, той й се обади и без да се налага много да я убеждава, срещата щеше да се състои.
Както винаги, мястото бе задната стаичка на любимия ресторант на премиера. Той нарочно се забави с петнайсетина минути, но въпреки това Муляр дойде втора. Предположението му, че го е чакала да влезе и се е забавила малко бе вярно.
- Здравейте, госпожице Муляр – преиграно доброжелателно я посрещна Никълс. – Най-после мога да ви поздравя лично за изборната победа!
- Благодаря, господин премиер – дамата веднага влезе в тона му. – Съвсем скоро има още едни избори.
- На тях ще сте втора – широката усмивка на мъжа се превърна във вълча. – Седнете. Не поръчах нищо, защото и двамата сме заети.
- Много сте прагматичен.
- Ти също, затова по същество – Никълс промени тона, вече звучеше като господар. – Уговорката отпреди остава, тоест след изборите ще направим негласна коалиция.
- А аз какво ще получа в замяна?
- Сделката, която имах с Гарфийлд става твоя.
- Не.
Простичката сричка удари Никълс като парен чук по главата. Не разбра кое го шокира повече. Самият факт, че я чу от гумената кукла на дъртия комуняга или лекотата, с която бе казана.
- Ако искаш коалиция под каквато и да е форма, делим 50 на 50, ако въобще спечелиш изборите.
- А кой може да ги спечели? – попита Никълс, който вече бе шокиран от цялостния обрат на разговора.
- Аз, а може би другите – усмихна се миньончето, намеквайки оптимизаторите.
- Имаш ли игра с тях? Те ли ти помогнаха да спечелиш? – премиерът реагираше импулсивно, явно губеше почва под краката си.
- Нали твърдиш, че ти си ми помогнал? – повдигна учудено вежди Муляр, с което съвсем обърка Никълс.
- Не се ебавай с мен, и без това ти предлагам повече отколкото заслушаваш. Или старата сделка остава, или ще ти разкажа играта.
Муляр леко приведе глава и го изгледа изпод вежди с дяволита усмивка:
- Коя игра, Никълс? Тази, която губиш? Или си въобразяваш, че след конгреса, нападение срещу мен няма да се възприеме като политическо гонение? Петдесет на петдесет, ако спечелиш изборите.
- А ако ги изгубя?
- 60 на 30 – кратко, с режещ като бръснач глас отговори Муляр.
- Чакай, чакай малко… - намръщи се премиерът.
- Нямам време за чакане. Каквото и да се случи, ще имаш нужда от мен. А това си има цена.
Миньончето погледна деликатния часовник, на още по-нежната си бяла китка:
- Съобщи ми решението си през някой от тия, с които ме натискаш напоследък. Без него ще смятам, че мога да правя каквото си искам.
Муляр се изправи и гордо закрачи към изхода на стаичката. Никълс се загледа в дупето й, винаги ли се движеше толкова грациозно или само, когато усещаше силата си?

В нощта преди деня за размисъл всички бяха напрегнати и едва успяваха да сдържат емоциите си. Оптимизаторите бяха в Кръглата столица и се бяха събрали да обсъдят последните новини около кампанията и действията на опонентите им. Вътрешните им социологични данни показваха, че резултатът от изборите е абсолютно непредвидим. Първите три формации имаха разлики, вписващи се в статистическата грешка. Официалните проучвания показваха първо място за центристите с преднина от 7% пред социалистите, а графата „други“ се намираше малко след тях.
Трафикът към сайта на оптимизаторите се увеличаваше със същите темпове както досега, с което и броят на регистриралите се в него. Пореден жест към демокрацията и законността бе, че след групово решение, активността в него щеше да спре в деня за размисъл.
Срещата, която Давидов, Васил, Шмит и Вирту направиха бе най-неконструктивната откакто се познаваха. Не, че можеше да мине по друг начин. Всичко, което можеше да се каже бе казано. Всичко, което можеше да се направи бе свършено. Оставаше обществото на Преславия да реши по кой път ще избере да тръгне. Единственото полезно нещо в нея бе успокояващият психологически ефект, който произведе у тях. Чувстваха се като войници преди атака на непревземаем бастион, седнали край лагерния огън за последно преди щурма.
Разделиха се в около 22 часа, вдъхвайки кураж един на друг. Докато Васил караше към дома си, получи обаждане от Адриана. Малко по-късно двамата се постараха да свалят напрежението един от друг. Към 1:30 през нощта Шмит получи обаждане от Вирту, който събираше оптмизаторите в офиса си.

Единственият човек в Преславия, който не се занимаваше с психологическите и емоционални тежести, създавани от предстоящия вот бе Тенет. В дните, прекарани в Ересир разузнавачът демонстрира пословичната си зверска ефективност. Това добре можеше да се види по физическата промяна на пръдльовците. Бяха започнали да се бръснат, дрехите им станаха по-спретнати и чисти, даже изглеждаше, че са започнали да влизат във форма. Влиянието на дисциплината и начина на работа, въведени от Тенет си личеше най-много в погледите им – вече не бяха празни.
Информацията, която екипът успя да събере бе предостатъчна и вече бе изпратена на прокурор. Защото дойде от пощатата на Тенет, магистратът реагира мигновено и в рамките на 24 часа той и екипът му бяха готови с първоначалната документация по делото, както и нужните съдийски разрешения за нататъшни действия. Явно Волф бе следял изкъсо действията на Тенет и му се обади, за да го поздрави за мълниеносно бързата и успешна работа. Поиска арестите да се състоят веднага, а Тенет предложи това да се случи в деня за размисъл. Какъв по-хубав ПР ход от това за властта на Никълс? В края на разговора Волф каза, че ще се консултира, а няколко минути по-късно върна съобщение с личните поздравления на премиера и съгласие с предложението на Тенет.
Няколко дни след като разузнавачът изпрати свои хора да разпитат длъжностните лица в село Брактисур, получи друго обаждане. От Матеус.
- Ти ли слухтиш или Волф? – попита шефът на полицията.
- Аз, никой не стои зад мен – отговори Тенет.
- И какво искаш да разбереш?
- Попаднах на някои неща, искам истината.
Матеус въздъхна:
- Мислиш, че е било ПР?
- Подозирам, че е било провокиран ПР – отговори сухо Тенет.
Настъпи мълчание.
- Трябва да се видим – тихо каза шефът на полицията.
Срещата се състоя в малко хотелче в Средногорието на Преславия. Когато Матеус видя събраните от Тенет данни онемя. Освен хотелските разписки, разузнавачът бе докопал логовете от служебните компютри на извършителите. Бяха разглеждали карти на местността, както и устройството на газопроводите. В имейли бяха обсъждали пътуването и операцията. Най-важното във всичко бе кодът „MVU-271”, който се споменаваше няколко пъти в кореспонденцията им. Обозначаваше малко взривно устройство с насочена ударна вълна.
- Затова Никълс беше там – през зъби процеди Матеус. – Знаеш ли, че копелето отказало да пусне пожарната да презареди вода, за да не били дойдели журналистите, а той да стърчи там, като вял хуй?
Тенет кимна, гледайки Матеус многозначително. В главата на полицая се въртяха много мисли, предимно свързани с майките на центристите.
- Трябва да го издуха! – каза убедено шефът на МВР – Толкова поразии направи, ама тук се осра! Децата са бяха на по 15, като вдигнахме гредата нямаше глави, а пихтия!
- Съгласен, но са ме нарочили, нямам почти никакъв ресурс – каза Тенет. – Но имам идея.
- Слушам.

Денят за размисъл в Преславия започна в 7 часа сутринта с новината, че е разкрита мащабна шпионска мрежа. Всички телевизии предаваха на живо от Ересир и се стараеха да напълнят ефира с нищо, тъй като информацията все още бе оскъдна. Единствената по-важна подробност бе, че клонове на мрежата са открити и в Кръглата столица.
Из цялата страна щъкаха полицейски коли с включени буркани. Няколко склада и малки производства за перилни препарати бяха атакувани от специалните полицейски части. Волф с най-голямо удоволствие наблюдаваше всичко това по телевизията и четеше сутрешния доклад на Тенет. Последният бе предложил ченгетата да свършат мръсната работа, а агентите на Информационната служба да арестуват големите риби в мрежата.
Огромната акция и грамотно подаваната информация – на час по лъжичка, за да се държи целият фокус върху нея, бе част от плана на Тенет. Скоро след като всичко започна, бяха задържани двама служителни на Информационната служба. Единият в дома му в Кръглата столица, а другият бе изкаран от палатка до някакъв язовир, където бе отишъл за риба. Каращите ги полицаи се смесиха с колегите си и арестите на този етап оставаха незабелязани. В друга патрулна кола, тръгнала още предишната вечер от хотелчето в Средногорието, към Кръглата столица се приближаваше Тенет.
Медиите гърмяха за успеха и подробностите около шпионската акция. Коментаторите приписваха постиженитето на центристите. Опонентите нямаха особено голям избор, освен да поздравят службите за добре свършената работа. Темата за Шипонщад, макар и толкова години след войната, все още бе предмет на национална гордост. Никой не можеше даже да си позволи да каже нещо лошо за нея, камо ли да обвини властта, че я използва за предизборна агитация. Изборите щяха да минат и заминат, а паметта щеше да остане вечна.
За да се дегизира максимално, докато влизаше в районното полицейско управление в квартал Паскюр, Тенет свали пенснето. Пред стаята за разпити вече го чакаше Матеус, ръкуваха се, а разузнавачът върна лещите на полагащото им се място:
- Имах чувството, че съм си откъснал някой орган.
Агентите в стаята се държаха спокойно, не бяха оказвали съпротива при ареста. Единственото, което казваха бяха служебните им номера в Информационната служба, нищо друго, даже имената. Каменните маски мигом изчезнаха от лицата им, когато видяха как висшите силоваци влизат в стаята за разпити.
- Добро утро, господа държавни изменници – поздрави ги Тенет.
- Ще си говорим за „MVU-271” и залежите му в дивата природа – продължи Матеус.
Агентите се спогледаха и осъзнаха колко дълбоко в отделителната система на закона се намират и колко трудно ще успеят да минат невредими през ректума на съдебната. Демонстрираните доказателства убиха абсолютно всякаква надежда в тях. Мислите за това как е най-удачно да се самоубият в единичните килии, които им бяха отредени по обвинението в държавна измяна, бяха разсеяни от Тенет. Словосъчетанието „защитени свидетели“ в замяна на пълни показания ги успокои.
Прекият им шеф чакаше своя разпит около час. Щом видя Тенет, разбра, че му е спукана работата, но от възпитание се опита да се направи на ни лук ял, ни лук мирисал. Защитата му не трая дълго, особено под натиска на съдържанието на папката, която разузнавачът му връчи. По схемата с подчинените си, той също започна да дава писмени показания. Първата дума, която се появи на белия лист бе „Волф“.

Към 11 часа сутринта медиите показваха кадрите от арестите на тримата собственици на фирми. Обвиненията бяха пране на пари, контрабанда на цигари, алкохол, техника тип мобилни телефони, лаптопи, порнография – дребни неща, търговията с които осигуряваше сносен живот в Шипонщад. Вече се бяха появили интервюта със съседи и служители на фирмите. В мем се превърна разказът на работничка в една от пералните. Ръкомахаше, застанала пред входа:
- Камионите идваха оттук и отиваха натам – сочейки двете посоки на улицата.
Никълс, Омайниченко и Волф се бяха събрали в кабинета на премиера и се чудеха как да използват подаръка на Тенет. Бе невъзможно политиците да излязат и оберат лаврите, колкото и да им се искаше. Трябваше шефът на Информационната служба да даде брифинг, в който да разкаже синтезирано информацията, която можеше. Тримата умуваха как разговорът с журналистите да създаде впечатление, че арестът е станал благодарение на мъдрото центристко ръководство. В крайна сметка се спряха на варианта Волф непрекъснато да употребява „властта“ в изказването си. Стори им се достатъчно ясно. Брифингът му бе насрочен за 12 на обяд, за да може да бъде излъчен пряко в новините. Изненадващо за групата дойде новината, че и Муляр е обявила извънреден брифинг за 12:30.

Миньончето слезе от партийния автомобил и бързо се шмугна в централата. Без да обръща внимание на журналистите, които подготвяха техниката за прякото включване в коридора пред залата, се скри в съседната стая. След няколко секунди се появи един чорлав, явно недоспал, брадат мъж:
- Някаква флашка имало за мен?
- Ще я пуснеш когато ти дам знак на пресконференцията, файловете са номерирани – Муляр му подаде ключодържател.
Чувстваше се в безтегловност. От една страна бе бясна, защото най-лошият й кошмар се бе сбъднал – обаждане от Вирту в деня за размисъл. Бе принудена да реагира веднага и да се срещне с него.
Консултантът й показа на компютъра си няколко слайда с коресподенция по имейл. Бяха шокиращи, но не толкова, колкото видеото, в което извършителите на взрива в Брактисур признаваха вината си. Във втори клип, прекият им началник директно каза името на Волф.
Миньончето очакваше, че в дните преди изборите е възможно да излезе някакъв компромат или нещо от сорта, но чак такова нещо – не. На въпроса „Защо просто не го пуснете така?“, отговорът бе „Защото така ми харесва“. Без обяснение, без даже опит за преговори и каквато и да е комуникация. Муляр опита да парира с това, че така се проваля звездната операция на Тенет, на което Вирту отговори, че не му дреме. Когато искаше, консултантът можеше да бъде грозно груб и непреклонен.
Беше се стегнала така, както би го направила, ако трябва да посрещне с тялото си удар с влак. За секунда по нея пробягнаха студени тръпки от мисълта, как ще реагира Тенет на цялата история. Прогони ги бързо и с голямо усилие на волята. В момента Вирту бе по-голямата заплаха за нея, тъй като имаше неопровержимо доказателство за договорка помежду им. Пусна телевизора в стаята и видя грозната, червендалеста муцуна на Волф. „Властта това, властта онова“. „Ако на това не му викат предизборна агитация, не знам на какво“, помисли Муляр.
Сара Изабела няколко пъти й се бе обадила по телефона, но Муляр не й отговори. Остави без реакция и съобщението: „Да идвам ли?“. Погледна си часовника, оставаха пет минути. Можеше преспокойно да отмени пресконференцията и да понесе удара от Вирту. Ако пуснеше салфетката днес, просто щеше да каже, че е фалшификат и оптимизаторите се опитват да я компрометират. Експертизите щяха да отнемат много време. Наистина щеше да понесе сериозни щети, но щеше да повлече и тях със себе си. От друга страна, копелето щеше да намери някой друг да му свърши мръсната работа, както бе направил с нея.
Оставаше минута. Получи съобщение от Вирту: „В случай, че се разколебаеш, това е резултатът от провокацията“. Под него имаше снимка на два голи, прегърнати трупа. На мястото на главите им имаше голямо червено петно, като от хвърлена от петия етаж диня. Явно са били наклонени един към друг. Миньончето веднага разбра кои са.
- Мръсни копелета!
Муляр се появи в залата, излъчвайки студено хландокръвие, седна зад масата със свити устни и натисна копчето на микрофона:
- Здравейте, колкото и да ми е неприятно да го правя в деня за размисъл, длъжна съм. – Започна уверено, в гласа й звучаха нотки на бяс. – Информацията, която ще ви споделя сега стигна до мен преди около час. Беше във вида и последователността, в която ще ви я покажа. Като човешко същество, не мога да намеря думи, нито да ви въведа в нея, нито да я коментирам. Мога да кажа само, че земният съд няма да е достатъчен за някои постъпки. Моля, пуснете първия слайд.
Няколко секунди по-късно, когато журналистите успяха да видят и разберат за какво иде реч, се чуха учудени възклицания.
- Ще ви дам материалите, за да можете да ги използвате – каза Муляр. – Вторият.
Всичко продължи около трийсет минути, в които журналистите не зададоха нито един въпрос. Четяха слайдовете, някои ги преписваха, други – преразказваха, трети ги снимаха и изпращаха към редакциите си. Миньончето периодично хвърляше по един поглед на снимката, изпратена й от Вирту. Това бе най-тихата пресконференция, случвала се някога в Преславия. Когато материалите свършиха, Муляр отново натисна копчето на микрофона:
- Ъм… - гърлото й бе пресъхнало, изкашля се. – Извинете. Разбирате, че нито мога, нито искам да кажа кой е източникът на това, което видяхте току що. Животът му е в опасност, както и този на… лицата в материалите. Имам уверението, че в момента се охраняват и са защитени свидетели. Ако нещо се случи с тях, със сигурност цялата общественост на Преславия ще научи за това. Целта са поръчителите.
Муляр замълча и огледа журналистите. Те също не напираха да задават въпроси. Миньончето изключи микрофона и се изправи. Заобиколи масата и отново се обърна към журналистите:
- Моля ви човешки, висчки камери и записващи устройства да бъдат изключени. – когато се убеди, че е така добави. - Искам да ви покажа защо го направих.
Приближи се до журналистите и започна да им показва екрана на телефона си. Реакцията на присъстващите не можеше да се опише с думи. Помещението се изпълни с ужас, яд и горест.
Муляр се върна в стаичката, дишайки тежко. Бе постъпила правилно в най-грешния момент. Чувстваше се така, сякаш е попила емоциите на снимачните екипи и журналистите. Видя на масата червена папка. Отвори я, вътре откри салфетката, която бе напсала за Вирту. Сграбчи я, от очите й потекоха сълзи, накъса я на малки парченца. Не й олекна.

Секунди, след като името на Волф прозвуча във връзка с взрива в Брактисур. Ситуацията в Преславия излезе извън контрол по неочаквано мирен начин. Първо интернет се напълни с призиви шефът на Информационната служба да бъде арестуван. Не след дълго емоциите се насочиха срещу властта, която бе споменал толкова пъти. Отново изплуваха колажите с Никълс, но вече не бяха смешни и подигравателни. Обществото искаше справедливост. В рамките на два часа всички правителствени сгради бяха обсадени от гражданите. Бяха донесли цветя и изградили олтари в памет на жертвите на провокацията.
Центристите взеха решение да жертват Волф, за целта се свързаха с Матеус и му дадоха заповед да го арестува. Свързаха се и с Тенет, като го назначиха за шеф на Информационната служба. В паниката, бяха решили, че не Тенет, а Волф е предателят. Колата му тръгна от Ересир с влак и трябваше да се окаже в Кръглата столица през нощта. Дотогава разузнавачът официално не се намираше в центъра на събитията.
Арестът на Волф бе предаван на живо, не оказваше съпротива. Лично Матеус го направи, а причината бе проста. Властта трябваше да покаже, че поне на полицията може да се вярва. Закаран в следствието, разузнавачът бе затворен в килия с всички възможни удобства, даже му бяха домъкнали отнякъде и телевизор. Бе важно да види как постъпват с него центристите. А те направиха това, което се и очакваше. Организираха третия за деня брифинг, в който обявиха, че нямат никаква представа за случилото се. Волф е действал самоволно за осъществяването на свои цели, най-вероятно корупционни. Не посмяха да обвинят Муляр в политиканстване преди изборите.
Коментаторите и всички, свързани с властта пееха една и съща песен – вътрешната сигурност ни е пробита, Преславия има нужда от стабилно правителство, за да овладее кризата. Призоваваха населението да гласува. Муляр бе накарала всички социалисти да подемат кампания със сходно послание в социалните мрежи. Самата тя се скри в дома си. Надвечер при нея се появи Сара Изабела, доста притеснена. Явно искрено се безпокоеше за шефката си, но миньончето безцеремонно я отпрати.
Оптимизаторите, като всички останали призоваваха за мир, и активно гласуване. Започна масова самоорганизация за контрол честността на изборния процес. Всеки от Кръга посвети деня си на това. За тяхно щастие, прекрасно знаеха какво ги чака и бяха подготвени. Предизборната нощ настъпи неусетно, вдигаха очи от компютрите, където пишеха успокоителни съобщения, или даваха видео интервюта и осъзнаваха, че денят е минал. Към десет вечерта Васил получи обаждане от Маркс. Журналистът му пожела успех по доста своеобразен начин: „Дано това бъде последният ни личен разговор за следващите четири години“. В същото време, на около километър от Кръглата столица, на една от разпределителните товарни гари, Тенет се качи в току що докараната си от Ересир кола.
Приближавайки сградата на Министерския съвет, където го чакаха Никълс и Омайниченко, полицай го спря и му обясни да мине по малките улички към задния вход. Площадът отпред бе окупиран от обществото, което вече бе опънало палатки.
Когато влезе в кабинета премиерът го посрещна с думите:
- Спукана ни е работата.
- Така е – потвърди Тенет.
Тримата осъзнаваха, че бъдещето и свободата на центристите зависят от едно изречение на Волф.

[Mutafchiev]

53.
Никълс и Омайниченко бяха спали около два часа. През останалото време звъняха по телефона на шефовете на местните центристки оргнизации и им даваха наставления. Караха ги да оказват максимален натиск. Да обясняват, че историята с Волф е част от преврат, че всичко, градено през последното десетилетие ще отиде в небитието. На други места партийните функционери просто трябваше да заплашват. Центристите вложиха цялата си енергия, за да мобилизират това, което наричаха „електорат“ - зависимата сива маса, която със скърцащи зъби бе длъжна, по разни причини, да гласува за тях.
Муляр се събуди в шест и половина и отиде в изборния си щаб в централата. В голямата стая постепенно идваха хора, които изглеждаха превъзбудени и готови за битка. Виждаха в миньончето не само силен и достоен лидер, а жена, готова да ги защити. Тя поздравяваше всеки новодошъл с „добро утро“ и показваше къде са кафето, напитките и храната. Някой психолог би казал, че е влязла в ролята на майка закрилница. Задачата на тези хора бе да обработят абсолютно всяка информация, която се появи в изборния ден. От предварителните резултати, до нарушенията и думите на всяко популярно лице, казани около урната.
Оптимизаторите също бяха организирали подобен щаб в офиса на Вирту. Наблюдавайки реакцията на обществото на вчерашните разкрития, решиха, че е способно да се справи с всяко предизвикателство, пред което се изправи. Развитието на събитията го доказваше. Общите чатове активно съобщаваха за всичко, което се случва. Всякакви опити за агитация се пресичаха на момента. В някакъв смисъл спокойствието и целеустемеността му изглеждаха странни. Вчера бе научило, че срещу него е извършен атентат, а днес изключително стриктно спазваше закона. Даже хората, които през нощта бяха опънали палатки, сутринта съобщиха, че свалят обсадата на правителствените учреждения. Не искали да пречат на преславци да направят избора си. Невероятно, но факт.
Първите екзитполове се появиха в партийните централи към 12 на обяд. В тях оптимизаторите фигурираха с името си. Разликата между първите три формации бе в рамките на статистическата грешка, а избирателната активност бе невиждана до този момент.
Когато Никълс и Омайниченко, седящи сами в премиерския кабинет ги видяха, осъзнаха най-големия ефект на вчерашната история. Преславците бяха твърдо решили да гласуват. На всеки половин час получаваха отчетите за контролирания вот. Ресурсът им скоро щеше да свърши и да бъде удавен сред другите гласове.
- Време е за преговори – констатира Омайниченко.
Никълс се усмихна криво и разказа за срещата с Муляр. Обясни и за ситуацията със Сара Изабела.
- Да пробваме с тия…? – въздъхна Омайниченко.
- Ще се навият ли въобще?
- Вирту може би.

Неутралният терен, на който Вирту се съгласи да се проведе срещата бе малко хотелче в покрайнините на Кръглата столица. Центристите пътуваха натам с купето на Омайниченко, което не запали от първия път и се наложи шофьорът на правителствената лимузината да му даде ток. Заместникът на Никълс не бе карал колата си след злощастната нощ, когато премиерът се върна от Вулчурия. Докато пътуваха натам, не продумаха нито веднъж.
Бяха потънали в мислите си. Омайниченко размишляваше как се е стигнало до тук. Имаше усещането, че всичко започна с диспута с Давидов, от който си тръгна. Не изпитваше чувство за вина, нито искаше да върне времето назад. Опитваше се да проследи всяка стъпка, която с Никълс бяха направили. Повечето бяха верни. И играта на премиера със социалистите, и политиката му спрямо оптимизаторите. Кампанията. Всичко бе изпълнено по каноните не само на управлението им, а на познатия политически процес. Навсякъде се действаше по този начин. Наистина, в някои случаи се забавяха, в други избързваха, но не беше фатално. Даже взривът в Брактисур имаше своите логика и ефект. Реакцията на околния свят се бе променила. Преди, когато полицията отстъпваше, народът започваше да громи, усетил своята сила и страха на властта. Сега не постъпи така. Пропагандната машина, създадена с едничката цел по всякакви, дори взаимоизключващи се начини, да набие нужните мисли, също не бе ефективна. Въпреки огромните пари, които се наливаха в нея. Случваше се нещо необяснимо, сложно. Същината на процеса му убягваше, явно оптимизаторите я разбираха, а центристите не.
Никълс също се бе впуснал в анализи. Спомняше си всички пъти, в които нещата изглеждаха прекрасно, а даваха съвсем неочакван и нежелан резултат. Криволиците на съдбата в последните месеци, погледнати от днешния ден, го накараха да потръпне. Чувстваше се като второстепенен персонаж в треторазреден роман, чиято функция бе единствено и само да се дъни. Едва сега си даде сметка, че през цялото време е оценявал ситуациите и събитията фатално грешно. Когато бе изпаднал в параноидална дупка, около пътуването във Вулчурия, ситуацията всъщност е била под контрол. Атаката, срещу Иларт беше абсолютно безсмислена. А ето, че когато бе сигурен в успеха си с опита да превземе социалистите, се провали. Фиаско претърпя и с провокацията в село Брактисур. Толкова голямо, че не само трябваше да жертва тъпото, но заради това вярно куче Волф, но и изборния резултат. А реакцията на обществото? Вместо да се обезвери, да реши, че е слабо, то показваше силата си чрез гласуване. Досега подобно нещо не се бе случвало. В кой момент умряха мислите, че „един глас нищо не променя“; „ако изборите имаха значение, щяха да ги забранят“ и „аз не се занимавам с политика, за да не се занимава тя с мен“? Оптимизаторите? Давидов от години облъчваше малката си аудиторийка с тези идеи. Никой не му обръщаше внимание и ето сега, изведнъж – бум. Лудият професор с коса като рошава метална четка се бе превърнал в идеолог. Преди две години нямаше да може да събере около себе си хора като Васил, Шмит и Вирту, а сега имаше всички шансове да заеме първия пост в държавата.
Омайниченко спря колата на паркинга на хотела до една излъскана Алфа.
- Май и Васил е тук – каза той кимайки към колата.
- Това ли кара? – попита Никълс с нотка уважение в гласа. Заместникът му кимна.
Минаха през фоайето и се насочиха към вътрешния двор, където имаше басейн с наредени няколко маси и чадъри. Там ги чакаха Давидов, Васил, Шмит и Вирту. На масата имаше няколко кафеварки, оптимизаторите сериозно отпиваха кафе и говореха тихо. Когато ги забелязаха се изправиха. За първи път двете власти се срещнаха очи в очи. Никълс първо стисна ръката на Шмит, след което на всички останали, Омайниченко последва примера му. Вирту сипа кафе. Настаниха се, центристите отпиха от дъхавата напитка и констатираха, че е прекрасна.
- Господа, господа – започна Давидов в типичния си маниер, с което предизвика усмивката на Омайниченко. Центристът бе забравил какво означава да общуваш с доктора. – Поласкани сме, че поискахте тази среща, но не разбираме с какво бихме могли да сме полезни.
Никълс усети енергията, която малкото рошаво човече излъчваше. Въпреки обстановката, предполагаща пълна релаксация, тя сякаш го обви. Погледна Омайниченко, получи усмивка в отговор.
- Имате по-силно излъчване, отколкото предполагах – отговори премиерът на въпросителните погледи на оптимизаторите и мина директно към въпроса. – Тъй като сме големи хора, няма да правя излишни встъпления. Най-вероятно ще сте първа или втора политическа сила, с малка разлика от социалистите. Победата на изборите ще ви развърже ръцете до някаква степен.
Центристът направи пауза, очаквайки някой да реагира на думите му. Това не се случи, затова продължи.
- Още от първия си ден във властта, ще се срещнете отново с нас. Този път ще сте на наш терен. Имате избора да се коалирате със социалистите, но те контролират 30 процента от администрацията. Предполагам знаете в какво състояние са – погледна Вирту, който кимна в знак на съгласие. – Ние имаме 60. Тук сме, за да решим с вас колко дълъг ще бъде престоят ви във властта.
- Предлагаме коалиция при следните условия – взе думата Омайниченко, но спря.
Оптимизаторите се спогледаха. Погледите им се четеше ирония, с което объркаха центристите.
- Какво? – изпусна се Никълс.
- Господин премиер – започна Вирту. – Утре имунитетът ви пада и ще бъдете арестуван за държавна измяна.
- Вие също, господин Омайниченко – добави Шмит.
Докато ги слушаха, центристите си задаваха само един единствен въпрос – откъде знаеха оптимизаторите? Как можеха да са толкова сигурни? Кой беше кър… Тенет!
- Политическите ви назначения в администрацията ще започнат да работят за нас, тъй като унищожението на партията ви вече е в ход – продължи Васил. – Просто няма да има къде да отидат.
- Скоро след това ще приключим и със социалистите – завърши Давидов. – Оптимизацията, господа, е надполитическа, надидеологическа, наддържавна сила. Историческа е. Господин Крумов ще ме поправи, ако греша. Не може да бъде асимилирана, поделена, още по-малко разменена за влияние.
- Вярвате си прекалено много – изтърси Никълс. – Не знаете какви неща ви чакат, като вземете властта. Ще отслабите Преславия и другите ще ви изядат!
- Господин премиер, недейте така. Родината ни е съществувала много преди вас, ще продължи и много след вас – отговори спокойно Васил. – А за другите… Плановете им са интересни… на теория.
- Знаеш? – ококори се премиерът, получи едва забележима усмивка в отговор.
Шокът от чутото разклати центристите до такава степен, че всички задръжки и рефлекси изчезнаха.
- Тенет! – процеди през зъби Омайниченко.
- Иларт – добави Никълс, поглеждайки заместника си.
Оптимизаторите се спогледаха и едновременно се изправиха:
- Съдейки по всичко, трябва да ви оставим насаме – каза Давидов.
- Тук е абсолютно сигурно, можете спокойно да обсъждате всичко, което пожелаете – добави Вирту.
Давидов, Васил, Шмит и Вирту излязоха от хотела. На паркинга вече имаше две цивилни полицейски коли, които трябваше да не изпускат от очи центристите.
- Ще се видим довечера – каза Давидов на останалите.
- Да, сега трябва да си починем – добави Шмит.
Качиха се по колите и тръгнаха, оставяйки Никълс и Омайниченко с ясното съзнание, че са изгубили играта.

Втората половина от изборния ден минаваше също толкова спокойно, колкото и първата. Избирателната активност не само не намаляваше, а се увеличаваше. Предварителните екзитполове показваха все по-голямо изоставане на центристите. Очертаваше се катастрофална загуба.
Муляр вече приемаше поздравления от партийните членове из цяла Преславия, нищо че оставаха още около три часа до края на гласуването. Към този момент социалистите вече имаха драстично по-добър резултат, отколкото на предишните избори. Миньончето вече готвеше изявлението, с което щеше да излезе пред нацията след края на изборния ден. Постоянният звън на телефона й пречеше, но като партиен лидер нямаше право да не го вдига. Вече не гледаше кой звъни, а директно слагаше слушалката до ухото си:
- Слез в паркинга, място B14 – чу познат глас и изтръпна.
- Добре – промълви тя.
Отне й известно време да открие точното място в подземния паркинг на централата. То бе толкова забито, че Муляр не знаеше, че въобще съществува. На него бе паркирана огромна сива кола, шофьорът не се виждаше, но там където трябваше да бъде главата му нещо проблясна. Миньончето си пое дълбоко въздух и пристъпи към автомобила.
- Честито – поздрави я Тенет, след като я изчака да затвори вратата.
- За кое от всичко? – попита с тих глас Муляр.
Вътрешностите й изгаряха от страх. Смяташе, че разузнавачът е дошлъл да й търси сметка за вчерашната пресконференция, посветена на Волф.
- За първото и второто място – отговори спокойно мъжът с пенснето.
- За първото трябва аз да благодаря. Ти си единственият, за който съм сигурна, че е помогнал.
- Така е, наистина само аз ти помогнах – усмихна се разузнавачът. – А дори и някой друг да се е опитал, не се брои.
Миньончето го погледна с въпросителен поглед, но реши да не задълбава.
- Днес, съдейки по всичко ще си втора. Какво смяташ да правиш?
- Има ли нещо, което искаш да направя?
Тенет я изгледа криво, пенснето блесна заплашително.
- Няма да се коалирам с центристите, ще се опитам да постигна компромис за някои неща с оптимизаторите.
- Малките партии?
- Те ще говорят първо с победителя. Ако Давидов не направи правителство, ще се опитам да направя аз.
- Разбирам – кимна Тенет.
Муляр, обаче не разбираше целта на разговора.
- Защо си тук?
- Много причини – въздъхна разузнавачът. – Първата е, че снощи ме накара да се поизпотя… Бая. Това не е хубаво, но ти е простено. Веднъж. Историята със Сара Изабела, добър ПР ход, но неприятен като цяло. Простено ти е. Втори път.
Тенет се обърна към Муляр и леко се приведе към нея, оглеждайки внимателно лицето й. Миньончето не можеше да разчете какво прави – чуди се как да я хване, за да я задуши или изпитва сексуално привличане към нея.
- Извиках те, за да няма последен, трети път – Муляр усети погледа му дълбоко в мозъка си. – Харесваш ми повече от ония двама идиоти, има нещо наистина политическо в теб. Затова ще ми е жал, ако стигна до три.
- Тогава ми кажи какво искаш – едва пророни миньончето, полагайки огромно усилие на волята да не изглежда изплашена.
Разузнавачът се обърна и погледна през предното стъкло на колата:
- Просто гледай да не те хващам в крачка.
- Д-д-добре – отговори с известно учудване Муляр.
Поседяха известно време мълчаливо, Тенет се обърна към нея с въпросителен поглед. Миньончето схвана безмълвния въпрос, излезе от колата и тръгна обратно към асансьора.
Разузнавачът стисна зъби, бе се разчувствал. Момичето му харесваше и наистина виждаше в него потенциал за политик. Тази своеобразна раздяла, по някаква причинина, откри дълбоко заровена сантименталност. Може би напоследък му се бе събрало повече, а може би вече остаряваше. Самият той не разбираше какво се случва с него. Знаеше, че тя е в противниковия лагер и след обявяването на изборните резултати всички оръжия срещу нея ще са позволени. Знаеше и че не иска да ги използва. Вибрацията на телефона го извлачи от мислите му:
- Нямаме връзка с екипа, който пази Никълс.
- Изпратете друг екип, следете телефона му и всичко останало. Идвам в централата – изръмжа Тенет. – А Омайниченко?
- Не е мръдвал от тях.
Разузнавачът затвори телефона, хвърли го на седалката, запали колата и тръгна.

След 18 часа улиците на Кръглата столица и по-големите градове на Преславия се напълниха с хора. Започнаха да се организират разходки. Към тях се присъединяваха симпатизанти на социалистите и по-малките партии. Много от дошлите носеха цветя в памет на загиналите при взрива в Брактисур. Наблюдателите в изборните секции докладваха в общите чатове, че всичко е наред и не са забелязали нарушения. Постепенно хората започнаха да празнуват не само изборния успех на оптимизаторите, който вече бе ясен. А своето дейно участие в процеса на гласуването – гражданския контрол, който бяха упражнили. Отношението, което демонстрираха привържениците не само на различни партии, но вече и идеологии показваше колко сплотено е обществото. Успяло да свали центристкото правителство, то показваше липса на страх, въпреки провокацията на властта.
Първите резултати се оказаха изненадващи най-вече за самите оптимизатори. Бяха получили 46% одобрение при невиждано висока избирателна активност. Нямаше партия, която да е получавала подобен резултат в историята на страната. На второ място се нареждаха социалистите с 31%, центристите имаха едва 15, а останалото се делеше между по-малките партии.
Телевизионните студиа бяха пълни с коментатори. Онези същите, които месеци наред отписваха оптимизаторите. Сега пееха съвсем други песни – народът това, електоратът онова. Тезата на главните застъпници на центристите бе, че въпреки резултата, Преславия ще се окаже в правителствена криза. Бе много сложно да се направи мнозинство, призоваваха Муляр да се съюзи с бившите управляващи и да окажат отпор на диващината. Явно все още не бяха разбрали, че епохата си отива.
Първи изявления дадоха представителите на двете малки партии, успели да пробият в парламента – зелените и патриотите. Лидерът на първите доста сдържано обясни, че мнозинството ще е трудно постижимо. Въпреки това изрази надежда, че е възможно. Главният преславски патриот, почувствал тежестта си, се държа така, сякаш той е спечелил изборите. Принципно антипатичен, с неприкрити националистически замашки, човекът не успя да се възползва адекватно от дадената му широка трибуна. Смазващото мнозинство преславци гледаше на него както и досега – неприятно производно на ретроградни идеи, нямащи нищо общо с любовта към родината.
Последва изявлението на Муляр. От централата на партията, миньончето поздрави оптимизаторите с победата и изрази надежда за бъдещо стабилно управление, което ще завърши успешно мандата си. Изяви готовност да участва във всякакви реформи, в някои случаи като активна страна, в други като коретив. Каза, че е важно да са подготвени добре и да донесат добро бъдеще на Преславия, която не може да си позволи експерименти.
Малко след 22 часа из Кръглата столица се понесоха слухове, че нещо се е случило с Никълс и Омайниченко. Никой не даваше достоверна информация, затова предположенията се множаха в аритметична прогресия. Слуховете разсея новият заместник на Информационната служба. Излезе той, тъй като Тенет нямаше абсолютно никакво намерение да застава пред камерите.
Съобщението се състоеше от три части. Увод, в който се съобщаваше, че Никълс и Омайниченко са обвинени в държавна измяна и тероризъм. След него имаше видео на Волф, който ги посочва като поръчители на взрива. Финал, в който Никълс и Омайниченко бяха обявени за общодържавно и международно издирване.
Давидов, Васил, Шмит и Вирту изгледаха материала и си отдъхнаха. Центристите наистина бяха изчезнали. Омайниченко и съпругата му се измъкнаха по неведом за Тенет начин, най-вероятно през някой малкоизвестен изход от кооперацията им. Разузнавачът се кореше особено много за това, защото самият той обожаваше подобни тайни вратички и беше срамно, че не се бе сетил за подобен развой. За Никълс получаваха различни сведения, че е бил забелязан накъде из Преславия с група добре въоръжени мъже, оказвал съпротива.
Но в този ден и час бягството на центристите нямаше значение. Настъпваше ерата на оптимизацията. Давидов, Васил, Шмит и Вирту, решиха да излязат и да се присъединят към най-близката разходка.
Започнаха да крачат с хората, които първоначално не им обръщаха особено внимание. Четиримата попиваха духа и свободата на множеството. Постепенно някои ги разпознаваха. Започнаха да се снимат с тях, да ги молят да кажат няколко думи за победата. Така първите изявления на оптимизаторите не бяха направени пред медиите, както досега, а пред хората. Все пак Шмит прояви достатъчно разсъдливост и каза къде отиват няколко пъти. Искаше да е сигурна, че моментът на триумфа им ще се излъчи във всяка телевизия. През цялото време Васил виждаше как Тенет крачи на десетина метра в страни от тях.
Когато стигнаха до площада пред Министерския съвет, хората, започнаха да им правят път и да аплодират. Скоро вълната от ръкопляскания обхвана целия площад, събиращ над 35 000 души. Оптимизаторите се движеха бавно, множеството се отваряше пред тях и затваряше, когато минеха. Хиляди светкавици на телефони светеха или проблясваха за части от секундата.
Незнайно как и откъде пред колоните на правителствената сграда се бе появила импровизирана трибуна. Качиха се на нея и застанаха един до друг, гледайки избирателите си в очите. На площада настана абсолютна тишина. Тенет стоеше във втората линия на множеството пред тях. Давидов, Васил, Шмит и Вирту се хванаха за ръце, спогледаха се усмихнато.
- Всички сме едно! – каза психиатърът, а гласът му оттекна из целия площад.
Аплодисменти и радостни викове отбелязаха победата на оптимизаторите и новата епоха в историята на Преславия.

Диктаторът гледаше замечтано екрана. Петър се изкашля, за да привлече вниманието му.
- Ще отида да се изпикая – каза домакинът.
Васил му хвърли досаден поглед с безмълвния въпрос „Точно сега ли?“, на което Петър отговори с вдигане на рамене. Докато се изправяше, Диктаторът попита:
- Навсякъде ли отиваш до кенефа или само тук?
Домакинът се засмя от сърце:
- Ти си първият за 2000 години, който ме пита! Да, навсякъде. Сега всички ще ме чакат да се върна.

Край на първа част

[Mutafchiev]

По собствена инициатива съфорумец направи аудио версия на текста. С изключителна благодарност споделям линка.

Всички глави:
https://www.youtube.com/watch?v=LJqU-Yw ... M-sRDgDYai

[danvan]

Г-н Мутафчиев,

Бихте ли били любезен да споделите кога можем да се надяваме на втората част от този чудесен роман?

[Mutafchiev]

Г-н Мутафчиев,

Бихте ли били любезен да споделите кога можем да се надяваме на втората част от този чудесен роман?

Благодаря за високата оценка! Честно казано, нямам идея.

[danvan]

Когато и да стане, ще прочета продължението с удоволствие.