Диктаторът

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 28 април 2022, 00:02

31.
Изгревът в Кръглата столица донесе несигурност. В шест сутринта бе обявено, че лидерът на втората по големина партия в Преславия е починал в съня си. Журналистите във всяка медия пускаха материали, описващи жизнения път на Гарфийлд. Коментаторите този път бяха поканени да обсъждат мъртвия председател и бъдещето на социалистическата партия. Политолози, социолози и всичколози обикаляха студиата, даваха интервюта по скайп или по телефона, и запълваха ефира с боботенето си. Всички до един се възхищаваха на дейността на Гарфийлд, опита му. Вайкаха се, че Преславия е изгубила изключителен политик и човек. Нищо, че допреди няколко месеца същите тези го наричаха маломощно старче, което е толкова откъснато от реалността, че е по-добре да даде властта на някой много по-млад, 70 годишен, например.
Ужасно дългите и банални тиради винаги завършваха с един въпрос: А сега накъде? Някои казваха, че е редно партията да се събере и гласува нов председател. Други обясняваха сложната политическа ситуация и не бяха особено убедени, че това е верният път. Някои предположиха, че Муляр ще заеме поста като временно изпълняващ длъжността, а след изборите ще проведе конгрес. Към 9 сутринта от пресцентъра на социалистическата партия обявиха, че в 11 ще дадат пресконференция.
Цяла сутрин телефонът на Муляр звънеше. Не вдигна на никого, даже на Никълс. Чувстваше се странно. Развълнувана като преди битка. Бе успяла да поспи два часа, а след като се събуди, за да избяга от страха, не включи телевизора. Изпълняваше сутрешния си ритуал методично и внимателно. Във всяко свое движение търсеше знак за това дали ще се провали или не. Не разсипа захар от лъжичката, когато правеше кафето. Не изгуби дори за миг равновесие в банята, докато се къпеше. Идеално наряза плодовете за закуска. Бързо намери нужните дрехи. Докато шеташе напред-назад из дома си не стъпи нито веднъж върху фугите на плочките. Почувства, че Вселената е на нейна страна.
Цял живот бе вървяла към този момент и ето, че дойде. Щеше сама да се изправи срещу всички и да вземе пълната власт в социалистическата партия. Точно в 10 часа служебният бус паркира пред дома й, тя спря пред него, докато страничната врата се отваряше сама. Колата бе купена за Гарфийлд и пригодена за инвалидната му количка. Миньончето се намръщи и не дочака вратата да се отвори напълно, а седна отпред. Получи съобщение от Никълс: Пикло, вдигни ми!
- Никога повече не ме взимай с тази кола – обърна се Муляр към шофьора.

Тъй като вече нямаше от какво да се крият, членовете на кръга на оптимизаторите се събираха без притеснения. Този път срещата беше в офиса на Вирту. Консултантът гледаше сутрешните блокове и всеки, който пристигаше се присъединяваше към него, получавайки чаша дъхаво кафе. Последен се появи Тенет, който единствен трябваше да спазва конспирация. Носеше анцуг и шапка с козирка, които ужасно много контрастираха с пенснето му. То бе единственото нещо, което го различаваше от второстепенен персонаж в гангстерски филм. Разузнавачът също се загледа в дискусията на коментаторите. Стана му неприятно, че се упражняват върху Гарфийлд. Двамата се мразеха в червата. Тенет го недолюбваше, защото социалистът бе упорит като магаре и доста често си изпускаше нервите, особено в последните години. Гарфийлд презираше разузнавача, защото виждаше в него олицетворение на интригантска наглост. Точно тази омраза ги сближаваше и старият социалист се бе обърнал към Тенет с молба, която завършваше с фразата: „Използвай го само ако трябва, надявам се шибаното ти мозъче да схване какво имам предвид“. В отговор разузнавачът попита „Няма ли да станеш и да ме изпратиш?“, на което получи иронична усмивка и среден пръст. Повече не се видяха. Разузнавачът бе твърдо решен да изпълни повелята на Гарфийлд, нищо, че не знаеше в какво точно се състои.
Вирту ненадейно изключи телевизора и констатира:
- Дано ми запази по-удобно място в ада. Сега по нашите въпроси – консултантът се обърна към другите. – Забелязвате, че първоначалната инерция, която набрахме се забавя. Трябва да помислим какво да правим.
- Така е, така е – започна Давидов. – Разсъждавах по темата дали да не направим още една разходка? Но ми се струва прекалено рано, струва ми се, че потенциалът ни би се изтощил.
- Съгласна съм. Трябва да се случи по-близо до изборите, сега би отишло на халос. А и със смъртта на Гарфийлд, медиите ще са вторачени в социалистите – каза Шмит.
- Което още повече ще убие инерцията ни – замислено добави Васил.
- Не е задължително. Ако измислим какво да правим, може да послужи за параван. Сега Никълс не може да се съсредоточи изцяло върху нас – обади се Тенет, на което получи въпросителни погледи от всички, освен от Вирту, който кимна. – Отдавна се опитва да превземе партията, имам достоверна информация, че Муляр е неговият човек в нея. Сега му е паднало и ако успее, със сигурност ще изкара още един мандат.
- С-сигурен ли си? – шокирано попита Давидов.
- Да – отговори Вирту.
- Това, това ни обрича. Дори и да спечелим изборите, центристите и социалистите ще направят мнозинство.
- Мамка му! – изсъска Шмит.
- Не се безпокойте толкова, има достатъчно време до изборите – успокои ги Вирту. – Знаете, че животът е странно нещо и може да се обърне само както той си знае.
Не последва отговор, но бе видно, че Шмит е бясна, а Давидов замислен. Вирту и Тенет погледнаха към Васил, който също се оглеждаше и срещна погледите им. Тримата осъзнаха, че от тях зависи бъдещето на съюза между хората, събрали се в кабинета:
- Затова нека мислим в перспектива. Следващите седмици медиите ще се занимават със социалистите. Но всичко това ще бъде процес, в който обществото ще бъде прост наблюдател и нищо повече – започна по същество професорът.
- Имаш нещо предвид? – пенснето блесна.
- Докато правих анализ на кампаниите достигнах до един извод. Обществото ни е започнало да се интересува от политика, но то е… неинформирано политизирано.
- Така, така… - поощри го Давидов.
- Има много интересни кампании, които изискват промяна в законодателството. Хората искат по-отворени държавни институции, по-ясно обяснение какви са правата им, задълженията им. По-ясно общуване с държавата. Но не разбират, че всички тези промени нямат абсолютно нищо общо с това, което им казват политиците в кампаниите си.
- Искаш да образоваш обществото? – със светнал поглед попита Шмит.
- Да. Едно е да слушаш как някой ти обяснява, че ще направи съдебна реформа, съвсем друго е да го накараш да обясни какво точно ще промени, трето е да го разбереш.
Настъпи мълчание, всички мислеха и най-сетне се обади Давидов.
- Сещате се, че обиколихме Преславия с екип юристи? Срещнахме много хора, местни адвокати, въобще, запознати с материята. Защо не организираме сбирки, на които да се водят такива лекции?
- Щабове – уточни Вирту.
Давидов го погледна и в инерцията на мисълта си, отвори уста, за да го поправи, но много бързо схвана идеята на консултанта.
- Да, да, щабове! Но на тях няма да се обсъждат партийни въпроси и планове за изборите, а ще се разяснява структурата на Преславия!
Оптимизаторите се спогледаха:
- Това може да ни засили отново – с повдигнати вежди и доза изненада в гласа констатира Шмит.
- Първоначално можем да оставим организацията на локално ниво и да помагаме, само когато имат нужда – добави Тенет.
- И да пращаме специалисти оттук, за да водят лекции там. Най-хубавото е, че докато политиците се чудят как да си подредят картите, ние ще имаме още по-голям контакт с обществото, а те ще се усетят прекалено късно – завърши Давидов.
Всички закимаха одобрително. Притеснението от развой, в който Никълс може да овладее социалистите, обаче не ги напускаше. Бяха наясно, че старите политически партии ще направят всичко, за да изхвърлят оптимизаторите от играта, но подобно обединение… От една страна бе самоубийствено, от друга жизненоважно. В тази ситуация, идеята за щабове по оптимизаторски, не беше обнадеждаваща. Беше път, при това най-добрият, за който можеха да се сетят. Оставаше да тръгнат по него.
- Стана единайсет – каза Вирту и пусна телевизора.

В 10:59 Муляр влезе в стаята, в която вече я чакаха хората от партията, които бе повикала за пресконференцията. Всички млъкнаха и застинаха в очакване. Миньончето ги огледа мълчаливо и изстреля тихо, но ясно:
- Хайде.
Закрачи към вратата, която водеше към залата за пресконференции. Когато се появи светкавиците на журналистическите фотоапарати я заслепиха. Свикнала с това, не забави ход и уверено седна на мястото си – по средата на трибуната. До нея се настаниха председателите на партийната организация на Кръглата столица, както и на втория по големина град в Преславия. Вторият ешелон бе представен от Изабела.
Муляр изчака глъчта да спре, и издържа пауза от десетина секунди пълна тишина.
- Здравейте. С прискърбие искам да изразя личните си съболезнования към всички, за които господин Гарфийлд бе близък. Въпреки разклатеното му здравословно състояние, кончината му дойде изневиделица и изненада всички ни.– Муляр сама се учуди от хладнокръвния и спокоен тон с който заговори. – Загубата му е особено тежка в контекста на сегашната политическа ситуация в Преславия. Изправени сме пред големи, невиждани до този момент предизвикателства. Дълг на партията е не само да ги посрещне, но да успее да преведе народа през несигурните времена. Господин Гарфийлд имаше план за това и той вече е пуснат в ход. Резултатите от него могат да се видят в статистиките на всяка социологическа агенция. Ние не само не губим, но печелим нови симпатизанти. Основната цел е не само победа на идните избори и изваждане на Преславия от лапите на политическите ни опоненти, които са се окопали във властта. Длъжни сме да предпазим страната от пагубни, утопични експерименти. Нужно е да сме консолидирани и силни. Въпреки огромната загуба, да запазим инерцията и няма да прахосваме енергията си в навечерието на най-важните избори за последното десетилетие. Затова аз, в ролята си на пръв заместник на господин Гарфийлд, поемам поста му и ще продължа движението на партията, указано от него. Благодаря.
Муляр натисна копчето на микрофона, за да го изключи и въздъхна тежко. В този миг светкавиците отново заблещукаха. Въздухът в залата се изпълни с въпроси на журналистите. Тя усещаше огромното напрежение, което почти физически излъчваха телата на хората, седящи до нея. Секунда по-късно вдигна поглед огледа залата и включи микрофона:
- Моля един по един.
Погледна към Изабела. Погледът на русата й съпартийка бе съсредоточен, сякаш се опитваше да прочете какво се случва в главата на Муляр. Веднага схвана, че трябва да посочва журналистите, които да задават въпроси. Обърна се и с длан сочеща тавана даде думата на дама, облечена в кожено яке:
- Благодаря, госпожице Муляр, не е ли редно да свикате извънреден конгрес за избор на председател? … Агенция „Ориндж“ – завърши дамата.
- В нормални обстоятелства – да, но сега ще оставим народа да реши дали съм достойна да водя партията или не.
- Тоест ако се провалите на изборите ще подадете оставка?
Муляр кимна.
- Проведохте ли консултации с ръководството на партията, за да стигнете до това решение? – попита мъж.
- В момента всички са заети с подготовката за изборите, в светлината на изненадващата кончина на господин Гарфийлд, всяко разсейване е пагубно. Не.
- Къде бяхте, когато научихте да смъртта му? – попита доста младо момиче.
- До него. Благодаря за въпросите.
Муляр се изправи, последвана от съпартийците си и излезе от залата.

Никълс изключи телевизора с присвити устни и погледна въпросително към Омайниченко.
- Знаеш, че никога не съм я харесвал – отговори заместникът.
- Мислиш ли, че наистина ще се опита да превземе партията?
- И после да ни закопае? – уточни въпроса Омайниченко – На това прилича. Доколкото мога да се ориентирам е доста активна с младежките организации.
- Подозирах, че ще се опита да направи преврат вътре в партията, но да не ми вдига? – замислено продължи да се чуди Никълс.
- Имаш ли идея какво ще правиш?
- Абе, че имам – имам, ама… толкова бързо и рязко да се обърне.
- И какво си намислил? – упорстваше Омайниченко.
Никълс го погледна, сякаш току що е излязъл от дълбок транс:
- Не само ще разбереш, но и ти ще го направиш – отговори премиерът. – По-късно ще ти дам списък с имена, телефонни номера, длъжностите, които заемат и постовете, които ще им обещаеш. Ще се срещнеш с всеки един от тях, ще говориш, след което ще следиш и контролираш действията им. Малката пикла няма да се отърве току така.
Омайниченко гледаше изненадано Никълс:
- Какви са тия имена?
- Лидерите на младежките организации.
- Чакай малко – заместникът се опита да нарисува в главата си картинката, която косвено Никълс му описваше. – Вербувал си лидери сред младежките организации на социалистите, за да можеш да превземеш партията отвътре в перспектива. Муляр обикаля от месец и ги опрашва, явно със същата идея, и сега ще се опиташ да овладееш партията през тях?
- Тя вършеше моята… така де, твоята работа. Каквото и да им е обещала, ще е по-малко от това, което можем да им дадем ние.
- Че какво можем да им дадем?
- Истинска власт – отговори Никълс.
- Искаш да вкараш предатели във властта? Коалиция с тях ли си намислил? – в гласа на Омайниченко звучаха отрицание и учудване.
- Знаеш какво се случва с предателите, а тия идиоти ще са в списъка още преди да са свършили работа. Ще ги изхвърлим във втората година от мандата. А за коалицията… вече не знам, трябва да помисля как да изглежда.
- Ако направим коалиция със социалистите, ще се превърнем в едно общо ядро стари партии, ще потвърдим тезата на оптимизаторите! – продължи да роптае Омайниченко.
- Така е, ако тях все още ги има – първо. И второ – правителство на националното единство или някаква глупост от тоя сорт, която да обедини разединената от оптимизаторите нация може да мине.
Омайниченко се намръщи и замисли. Имаше резон в думите на шефа му само и единствено, ако оптимизаторите направят някаква грандиозна издънка. Нещо, което да доведе Преславия до ръба на криза, гражданска война или някакъв много тежък катаклизъм. Погледна Никълс с подозрение:
- Решил си да им спретнеш провокация?
- Не знам какво съм решил – отговори хладно премиерът. – Виж, че вчера Муляр ми се кълнеше във вярност, а днес не си вдига телефона. Добре, че имаме резервен вариант.
- Виж, разбирам, че си мислиш, че искам да ти забия нож в гърба, след издънката във Вулчурия. Но ако бях действал по друг начин, щеше да се лее кръв. Тая практика да ме ползваш за момче за всичко, когато ти потрябвам, след като си си изплел интригите, няма да мине. Не и след като толкова време държим властта заедно. – каза сериозно Омайниченко, спря се за момент и продължи – Познаваме се добре, знаеш какво става, когато играеш сам. И ако не вярваш, че все още сме заедно, ще ти го кажа по друг начин – не ща да губя властта си, заради твоите авантюри.
Никълс наблюдаваше заместника си и не можеше да не се съгласи с него. Най-силни бяха, когато мислеха и действаха заедно. Ситуацията, в която току що бе поставил Омайниченко бе не само понижение, бе унизителна. Също толкова унизителна, колкото и тази, в която го постави заместникът му.
- Свърши тая работа и ще видим – отговори сухо премиерът.
Омайниченко пое въздух, за да каже още нещо, но бе прекъснат от интеркома:
- Господин премиер, тук е господин Миу, ректорът на Преславския университет.
Никълс се изправи от дивана и погледна многозначително заместника си. Омайниченко схвана намека и ядосано се изправи.
- Направо му кажи да влезе – Никълс подметна в гърба на заместника си.
С ректора проведоха лек формален разговор, който помогна на премиера да се отърси от напрежението, породено от Омайниченко. Когато се почувства готов, премина към основната тема:
- Господин Миу, скоро ще раздавате грантовете си. Искам тази година и държавата да участва.
- О! – учудено реагира ректорът – Това би било много… любезно от ваша страна. Знаете, че ние можем да дадем само символични суми…
- Мислех си за десет милиона. По един за всеки удостоен от вас. Смятам, че е крайно време и ние да се погрижим за светлите умове на Преславия.
- Неочаквано голяма щедрост, господин премиер. Даже не знам как да ви се отблагодаря, може би след години ще наречем някоя зала във ваша чест!
Никълс се усмихна, разбирайки намека на Миу:
- Желанието ми не е еднократно, ще го заложим в плана за развитие на иновациите. Помощта на държавата ще продължи през следващите пет години.
Миу очевидно остана без ума и дума или изигра много добре шок от новината. С него никога не се знаеше. Благодареше, вайкаше се, обясняваше колко мотивираща е помощта на държавата. Когато осъзна, че няма да дочака най-важното – какво иска Никълс в замяна, реши да го пита сам:
- Как бих могъл да способствам на академичната общност да изрази благодарността си, господин премиер?
- Струва ми се, че ако тръбите наляво и надясно, че държавата в тази изборна година ви дава пари, ще излезе малко неудобно – ректорът закима енергично в знак на съгласие. – От друга страна, би било много жалко, ако нужните хора не разберат за нашата загриженост за бъдещето.
- Така… - Миу повдигна вежди.
- Дайте ми пълен списък със спечелилите през последните десет години проекти – погледът на ректора започна да потъмнява. – Имам предвид пълен списък – кой колко е инвестирал, как са се развивали нещата, докато сте ги следели. Абсолютно всичко.
- Абсолютно всичко – промърмори Миу замислено, после усмивката рязко се върна на лицето му. – Добре, господин премиер, ще получите най-подробната информация, на която сме способни! Има ли още нещо, за което да говорим?
- Васил Крумов, занимава се с политика, а преподава при вас.
- Той всъщност… не е политик – усмихна се ректорът. – Положението му е наистина… доста необичайно, в никакъв случай не можем да го обвиним в това, че намесва вижданията си в учебния процес.
- Проверявали ли сте го?
- Да кажем, че знам какво се случва във всяко ъгълче на поверената ми институция – ректорът натърти последната дума, показвайки на Никълс, че исканията си имат граници.
- Институцията ви, господин Миу, е храм на познанието, а не разпространението на всякакви анархични течения.
- Искате да го махна? – Никълс кимна. – Не ви чух.
- Да, искам да го махнете.
- Не мога да гарантирам, че ще стане бързо.
- Постарайте се – усмихна се Никълс, оголвайки вълча усмивка и се изправи.
Премиерът намери срещата за доста лека. Ректорът, от своя страна, се късаше между желанието си да угоди на властта и да запази лице пред обществото.
Mutafchiev
 
Мнения: 90
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 05 май 2022, 00:02

32.
Имаше неща, които Тенет мразеше от дъното на душата си в любимата работа. Едно караше вътрешностите му да чегъртат отвътре като триещи се камъни и понякога усещаше физическа болка. Това бяха срещите с хора, които си въобразяваха, че могат повече от него и нямаха дори елементарното възпитание да се опитат да прикрият това убеждение. Нямаше проблем със самочувствието им, винаги го бе използвал успешно, но липсата на обноски го побъркваше. Просто бе непостижимо за ума как е възможно някой да бъде толкова прост, че да не е научил основни правила в общуването, набивани в тъпата му глава заедно с майчиното мляко.
С такъв индивид му предстоеше среща. Копеленцето се бе опитало да поставя условия за мястото и часа. Тенет положи огромни усилия на волята да не избухне и с възможно най-милия си тон обясни, че в случая неговото време и удобство е важно, а не това на събеседника му. Не се наложи да повтаря, но усети раздразнението на отсрещната страна и това не му достави особено удовлетворение. Наистина, рядката проява на сила, която си позволи го накара да се чувства добре, но реакцията на събеседника му го подразни, за какъв се имаше тоя? За щастие, поне бе успял да убеди Адриана и Вирту да не закачат Лотар на този етап.
Когато влезе в малкото шивашко ателие, собственикът го поздрави и излезе, обръщайки надписа „Затворено“ на табелката на вратата към улицата. Разузнавачът се огледа и видя нагло разкрачения и размазан като плюнка в един от столовете човек.
- Не съм свикнал да ме викат по този начин – каза Ред вместо поздрав.
- Млад си още – блесна пенснето.
Тенет се приближи към интернет магната и се огледа за втори стол.
- Има един сгъваем в пробната.
- Щом знаеш къде е иди и си го вземи – отговори разузнавачът.
Първоначално Ред не схвана какво му се казва, в погледа му се появи въпрос. Мълниеносното проблясване на пенснето даде отговор. Докато се тътреше към пробната чу зад гърба си как Тенет се настанява на стола.
- Е? – попита Ред, който явно се чувстваше некомфортно на стола, на който бе принуден да седи що-годе нормално.
- Ще се наложи известно време да поработим заедно – каза Тенет. – Колкото и да ни е неприятно.
- С никой няма да работя – през смях отговори Ред. – Ако искаш да ме проверяваш, дей…
- Вирту – прекъсна го Тенет.
Ред млъкна и впи ококорен поглед в разузнавача. За части от секундата Тенет се почувства неловко. Очите бяха абсолютно безизразни, но в същото време всепоглъщащи. Можеше да ги сравни само с голямо влечуго, готвещо се за нападение.
- Слушам – студено процеди Ред.
- Знам, че имате търкания с него. По ред причини и аз не съм му фен. Трябва да го счупим.
- Какво предлагаш?
- Интрига – пенснето блесна, а главата на Ред приканващо се наклони на една страна. – Кое е най-важното в политиката?
- Властта.
- Точно така – блесна пенснето. – Кое е най-специфичното за оптимизаторите?
Главата на Ред бавно се наклони в другата посока, явно размишляваше без да сваля поглед от Тенет.
- Всички, освен Крумов, са много амбициозни.
- И много, много обиграни – добави разузнавачът. – Разбираш, че войната ти срещу Вирту не му вреди, нали?
- Искаш да им създам вътрешна конкуренция? Вирту ще върже ли на това?
- Ще се погрижа да върже.
- Ще сваля цензурата от всички, освен от Вирту.
- Не е достатъчно – каза Тенет. – Избери си някой, когото да култивираш. Нужно е всички там да са наясно, че има фаворит и да се опитват да го мачкат.
За първи път от началото на разговора Ред мигна.
- А на теб за какво ти е?
- Пазя Преславия. Не стига цялата каша на Никълс, ами сега и тия идиоти се пръкнаха – отговори Тенет.
- Знаеш ли, че Волф се държи много по-внимателно от теб? – попита Ред, гледайки все така втренчено.
- Да – блесна пенснето. – Защото той използва хората, без да дава нищо, а аз не съм такъв.
- И какво ми даваш?
- Стратегия, много по-ефективна от тази, която си си избрал и още нещо…
- Какво?
- Не искам нищо от теб. Ако имаш акъл, ще ме послушаш, ако нямаш – ще продължиш да си биеш главата в стената.
Пенснето блесна, Тенет се изправи и бавно закрачи към изхода, обърна табелката, отвори вратата и излезе. Ред остана на сгъваемото столче без да помръдне.

Иларт Лотар работеше до изнемогване. Основното му занимание бе подготовката за изпитанията на машините, които щяха да се проведат съвсем скоро. Паралелно с това следеше развитието на още няколко проекта и не му оставаше време даже за пълноценен сън. Успял да подбере прекрасни екипи и от гледна точка на умствен, и творчески потенциал, и откъм трудова дисциплина и професионализъм, Лотар можеше да си позволи да отделя много по-малко внимание на работата. Преспокойно можеше да се ограничи с ежедневните доклади, които получаваше на мейла. Бяха повече от изчерпателни и ясно описващи хода на нещата. Бизнесменът, обаче се бе гмурнал надолу с главата във всички процеси съвсем целенасочено. Стресът, който преживя покрай рейда на Уриил, постоянните интриги, в които виждаше опитите на всички да отнемат детето му го побъркваха. Предпочиташе да се върти на бързи обороти и просто да бяга от мислите, че в очите на властта и оптимизаторите е просто тлъста патица, готова за скубане.
Изцяло преместил се в апартамента си в Уриил, от ранна сутрин до късна нощ обикаляше производствените цехове, научните центрове и лаборатории, както и всички тестови установки. Прозрението, че нещо не е наред дойде, когато без да се усети се бе оказал в склада, където се съхраняваше сместа за промишлените 3D-принтери, с които се правеха едноетажните къщи. Нямаше абсолютно никаква логика да оглежда мястото, нито въобще да се намира в него. Спря за момент и се запита какво прави. Как е стигнал до това да се опитва да знае всичко – от температурния диапазон, при който лещата на лазерния мерник на военната машина може да функционира безпроблемно, до това как се съхранява бетонова смес. Пое въздух и бе на крачка от просветление, което щеше да го накара да намали оборотите. В този момент чу нещо, обърна се и видя как плъх се шмугва зад една от купчините с чували. Приближи се до нея, огледа я внимателно, единият от тях бе с дупка, явно направена от гризача. Тръгна в посоката, в която животинката избяга. Стигна до отточен канал с неособено голяма решетка. До него имаше малки плъши лайна. Избесня. Следващите дни бяха посветени на борба с гризачите в цял Уриил. Лотар лично, заедно с отговорниците за склада, провери всеки чувал за повреди.
Така още по-напрегнат и уморен от обикновено, разминал се с прозрението, че хубаво поне веднъж на 10-тина дни да спи по 8 часа, Лотар крачеше припряно по цеха, където се сглобяваха машините. До него, опитвайки се да поддържа темпото, притичваше една от основните причини за състоянието му – Омайниченко.
Когато се срещнаха на портала двамата се поздравиха любезно. Иларт полагаше всячески усилия да се държи учтиво, но центристът моментално забеляза колко е напрегнат. Затова вместо да поддържа фарса, предложи директно да карат по същество. Иларт благодари и куртоазната маска веднага падна от лицето му, показвайки истинските измерения на стреса и умората, които преживява. Първо минаха през цеховете, където се сглобяваха двигателите и кулите на машините.
Сега крачеха през огромно хале, в което бе изключително шумно, защото тук се правеха платформите. Постоянно се чуваха удари метал в метал, хвърчаха искри от електрожени, завинтваха се болтове с пневматични пистолети. Докато крачеха, Иларт показваше ту вляво, ту вдясно обяснявайки какво се случва на съответния етап от производството. Омайниченко изпита усещане за дежа вю със съдържателката на публичния дом, която по същия начин му показваше и разясняваше какво има във всяка стая.
Излязоха навън и политикът си пое облекчено въздух, оставяйки промишлената глъч зад гърба си.
- Айде сега да видиш как слагат техниката в куполите и платформите. Ей тук отсреща е!
Иларт посочи с ръка халето точно срещу това, от което бяха излезли. Едва сега Омайниченко обърна внимание, че в земята има вкопан релсов път между двете постройки, който явно е наличен и в халетата.
- Чакай, чакай, Иларт – каза политикът. – Нека се видим на тихо и спокойно място, сигурен съм, че се справяш идеално!
- Ама да видиш какво е… - Иларт спря, когато погледът му се срещна с този на Омайниченко. – Добре, тук зад ъгъла има кафене.
Заведението се оказа празно и на самообслужване. Иларт си взе кафето и се насочи към една от най-отдалечените маси. Омайниченко го проследи озадачено с поглед, почувства се неловко да чака кафето на касата и после да го носи сам. Спомни си, че за последно бе изпълнявал тази процедура преди повече от 15 години.
- Както винаги на ниво – констатира политикът, отпивайки от чашата и намествайки се на най-обикновения стол. Бе отвикнал и от тях.
- Разбра ли нещо от това, което видя? – попита Иларт, у когото от нищото се появи опит за чувство за хумор.
- Имах предвид кафето – ухили се политикът, който реши да не се поддава на шеговитата провокация. – Така или иначе, тук съм заради поканите.
- Искаш да уредя някого? Дай ми име и готово! – отговори бизнесменът.
- Искам едно име да го няма, ама няма как да се махне.
Лотар се замисли и повдигна вежди, когато се сети за кого става дума:
- Да, няма как да стане. Кралят го иска.
- Можеш ли да го затикаш някъде по-назад в групата? Така че да не се вижда? – предложи Омайниченко.
- Ами, мога да му лепна някой идиот, който да го занимава през цялото време и да го държи настрана от вас с Никълс, Андреев и Иденуар.
- Прекрасно! А после на коктейла…
Лотар повдигна рамене:
- Същото, няма как да го изритам изцяло. Толкова много ли ви дразни?
- Конфузно се получи това пътуване… - уклончиво отговори Омайниченко.
- Виж сега, в самолета бях през цялото време и с Никълс, и с Крумов. Мога да гарантирам, че Крумов се информираше от нас. Нямаше връзка с никой друг – Лотар спря замислено за момент. – Най-странното е, че бе също толкова изненадан колкото и ние. Ако питаш мен или оптимизаторите не са знаели какво ще стане на разходката, или не бяха му казали.
- Вярваш в искреността му? – повдигна вежди Омайниченко.
- Знам, че звуча все едно го защитавам. Но не е така, казвам го, защото видях нещата.
- И какво се опитваш да ми кажеш? Да не го затапваме ли? Какво?
Лотар се облегна назад с въздишка:
- Ох, и аз не знам какво. Май цялата работа е, че Крумов наистина се държа добре. Не можеш да го отречеш – Омайниченко едва доловимо кимна. – А и май не е като Адриана, Вирту, още по-малко Давидов.
- Тоя последния, не разбирам как хората могат да го харесват. Прилича на малко застаряващо дяволче – поклати глава политикът.
- Това ти казвам. Всички са използвачи, играчи, а Крумов е… де да знам.
- И какво предлагаш?
- О, нищо, ще го изолирам и да си троши главата. Просто констатирам – отговори Иларт.
Омайниченко се загледа в бизнесмена, отпи от кафето и се усмихна:
- Ще ми покажеш ли и последното хале?
- Последното? – ококори се Лотар – Има още седем! Тук им слагаме електрониката и кулите, ама после има допълнително оборудване, после са тестовете на електрониката, после…

Никълс кисело седеше в стаята за важни разговори в любимия си ресторант. Бе влязъл през задния вход, същото бе поръчал да направи Муляр. Чувстваше се изключително неприятно от резкия обрат в отношението на миньончето към себе си, но все още таеше надежда. Възможно бе лидерката на социалистите наистина да е преживяла тежко смъртта на Гарфийлд. Може появата й пред медиите и категоричната й позиция за поста в партията да е коствала много нерви. Комбинирани, двете неща бяха сложни за преживяване. Въпреки всичко, нямаше право на подобно отношение към него. Ето, че и сега закъсняваше. В главата на центриста започнаха да се прокрадват мисли, че му е вързала тенекия. Така и не се бяха чули, тя отговори на съобщението му за срещата с едно просто „ок“.
Вратата откъм задния вход в помещението се отвори и Муляр влезе.
- Моите съболезнования – изправи се Никълс и подаде ръка.
Премиерът внимателно оглеждаше лидерката на социалистите. Беше променена, излъчваше нещо странно. Дали бе умора, дали бе скръб, дали бе нещо друго? Малката й бяла ръка бе мека, нежна и студена.
- Благодаря. Защото го познавахме най-добре, можем да кажем, че бе уникален човек – каза тихо тя.
- Да седнем – Никълс помогна на Муляр със стола и седна срещу нея.
Миньончето му заприлича на вдовица.
- Извинявай, че толкова настойчиво ти звънях, но разбираш…
- Разбирам. Самата аз бях принудена да действам бързо – отговори Муляр. – Забавих се, защото избирах ковчега.
- Сигурно ти е тежко, не знам как намираш сили за всичко – Никълс не успя да усети как съчувствието го превзе.
- Хем го очаквах, хем… - продължи тихо Муляр. – Въпреки, че още не е изстинал, трябва да продължим делото му.
- Да, да, делото му… Какви са плановете ти?
- Обявих ги вече, предполагам ще има силна вътрешна опозиция. Има много хора, които искат да се издигнат.
- Подготвила ли си се за това? – попита Никълс, който постепенно идваше на себе си.
- Надявах се на твоята помощ – погледна го Муляр.
- Какво искаш?
- Всякаква негласна подкрепа би била добре дошла. Трябва да покажа на всички, че мога да правя неща, които те не могат.
- Искаш да ти помогна с административен ресурс? – леко повдигна вежди Никълс.
- Да, има няколко кампании, чието изпълнение би укрепило много позициите ми. После постепенно ще мога да сменям ръководството.
Никълс замислено заклати глава нагоре-надолу. Вече бе напълно излязъл от първоначалното съчувствено състояние. Лъжеше, малката кучка лъжеше и играеше театро. Хвърляше му прах в очите, правейки се на слаба.
- Добре, ще видя какво мога да направя – отговори премиерът и продължи със загрижен тон. – Но ме безпокои това, че не можем да се виждаме.
- Така е, опасно е, като се уталожат нещата ще е друго.
- Имаш ли човек, на когото вярваш и можеш да използваш за връзка?
- Да, шефката на организацията в квартал Александрия, Сара Изабела.
Никълс рязко повдигна вежди и въпреки това със същия съчувствен тон каза:
- За първи път чувам за нея.
- Тя посочваше журналистите на брифинга.
Премиерът присви очи:
- Не съм й обърнал внимание, но… както и да е. Има ли нещо друго, с което мога да ти помогна.
- Ще дойдеш на погребението, нали? – Муляр го погледна в очите.
- Разбира се – успокояващо се усмихна Никълс. – Достойните врагове заслужават почит и уважение.
- Благодаря ти.
Двамата се сбогуваха и Муляр си тръгна. Останал сам, Никълс поръча уиски. Напълно отпуснат леко пийваше от чашата и в главата си подреждаше сложен пъзел от имена, предстоящи събития, евентуални ходове и резултатите от тях.

Диктаторът гледаше екрана, прехапал устни. Картинката спря, фокусирана върху чашата уиски в ръката на Никълс. По инерция Васил отпи от коняка си, преглътна тежко.
- Докато тя го е убивала, ние с Елиза… - прошепна Васил.
- Ако това те успокои, докато вие с Елиза, умряха около 3000 души. Втория път малко повече – с известна ирония отговори Петър.
- Смешно ли ти е? – Диктаторът впери поглед в домакина си.
- Смешно не бих казал, по-скоро е иронично. Как красив спомен, с който затваряш страницата на една любов, бива помрачен от нещо, с което нямаш нищо общо и отгоре на всичко, научаваш след толкова години.
Васил сви устни:
- Смешно е, наистина. Толкова много неща не разбираме… и е за наше добро.
- Точно така, за ваше добро е – съгласи се Петър. – Ако можехте да направите сметка колко време, нерви, усилия сте похарчили, за да разберете нещо, върху което нито можете да повлияете, нито да промените. Знаеш ли колко сте банални? Какво бил казал някой зад гърба ви, какво бил направил някой, преди да ви срещне. Ужас! А най-лошото…
- Най-лошото? – Диктаторът подкани Петър да продължи.
- Най-лошото е, че се вълнувате от мъртвите. Опитвате се да си представите как биха реагирали на някое ваше действие. Стараете се да разберете какво са искали преди да умрат. Мъкнете ги със себе си като чували пълни с укор, самобичуване и горест – въздъхна Петър.
- Е някои ги използват и като пътеводна светлина, пример, като личности, пред които да се докажат – възрази Диктаторът.
- А Той за какво ви е тогава? – попита Петър, вдигайки пръст нагоре.
- Църквата прецака вярата в него.
- Точно ти за църкви недей много да философстваш – ухили се Божият наместник.
- И ти си прав – по лицето на Васил се разля усмивка и кимна към екрана. – Ей сега почва интересното, нещата сякаш се ускориха стократно.
Петър се отпусна в креслото си:
- По принцип не съм длъжен да ти показвам Муляр, Никълс, Иларт. Тук трябва да видиш своя живот. Поне с тях направих точно така. Но ти… - огън освети лицето му и той запали пура. – Но ти, заслужаваш да видиш всичко.
- Защо? Освен, че те помолих да видя?
- Не може да ти се отрече едно качество – стоиш зад действията си. Готов си да отговаряш за тях. От една страна достойна позиция, от друга, тя те превърна в зло. Винаги беше готов да се жертваш, да поемеш удара, но изискваше същото и от другите. Сам си създаде илюзията, че си свръхчовек. Това ти позволяваше да ги унищожаваш с лека ръка и чиста съвест.
- Какво общо има това с Муляр и Никълс?
- Те никога не забравиха, че са хора.
Диктаторът се усмихна кисело и отпи:
- Как реагира Муляр, когато й показа отново сцената с Гарфийлд?
- Каза, че отстрани изглежда по-възбуждащо, отколкото е наистина – усмихна се Петър.
Васил се разсмя:
- Такава си беше.
Mutafchiev
 
Мнения: 90
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 12 май 2022, 00:02

33.
Няколко дни след като оптимизаторите решиха да открият дискусионни форуми, както ги нарекоха, първите средища се появиха на картата на Преславия. Предложението на сайта предизвика огромна вълна на одобрение. Основно сбирките се случваха в различен тип заведения, чиито собственици ги предоставяха на доброволни начала. Снимки от тях се появяваха в Соцнет, където цензурата върху оптимизаторите бе паднала и се разпространяваха като вирус. Със същата скорост хората, вече имащи опит в правенето на кампании и получаването на резултат от тях, се самоорганизираха.
Този тип събрания привлече и неочаквани групи по интереси. Футболни фенове, колоездачи, екоактивисти, собственици на дребен бизнес, започнаха да се срещат, за да открият заедно решение на проблемите си и да го отстоят пред държавата. Появиха се много доброволци – юристи, адвокати, университетски преподаватели, архитекти, инженери, социолози, които да водят лекции на събиранията. Обществото първо бе вкусило плода на общия успех, а сега се впускаше в дебрите на знанието за механизмите на собствената му държава.
Оптимизаторите наблюдаваха случващото се и осъзнаваха, че за пореден път в рамките на няколко месеца, са успели да напипат пулса на обществените настроения. Можеха да сравнят това развитие само с едно нещо – растеж на цвете. Бяха посели семето, разходката бе появата на малкото зелено стъбълце над почвата, а бурната реакция на форумите бяха първите две листенца. Прекрасно осъзнаваха, че ги чака още много работа и търпение, докато стъблото стане стабилно, а после цъфне. Усещането, че в него има живот и бъдещето е пред него бе неописуемо.
Авторитетът на Тенет стана още по-солиден, след като успя да убеди Ред да свали цензурата от оптимизаторите. Разузнавачът не споделяше как точно е го е постигнал, покривайки истината с мъгла от неизвестност, както обичаше. Това провокира другите да се шегуват с тази особеност. Той добродушно им отговаряше, че колкото по-малко знаят, толкова по-добре ще спят.
Давидов се подготви да обиколи Преславия, като договорката бе на някои от срещите да пристигат Шмит, Васил и Вирту. Бяха изключително въодушевени, подготвяха речи и лекции. Пращаха ги един на друг и си помагаха с корекции, забележки и предложения. Шегуваха се, че ако политическият живот изглежда по този начин, значи са си губили времето като са се занимавали с други неща.
Васил се чувстваше особено щастлив. Струваше му се, че цяла Преславия се е превърнала в един огромен университет. Четеше постовете в социалните мрежи, гледаше видеата от срещите и се изпълваше с ентусиазъм. Рядко можеш да видиш група от 50-тина рокери, седнали в заведение, пиещи бири, водещи бележки и обсъждащи как да поискат от общината нова пречиствателна станция за вода в града, в който живеят. Не по-малко екзотична картинка представляваха трийсетина майки с колички и тичащи наоколо деца, насядали на поляна в парка, слушащи внимателно как се разпределят общинските средства за образование.
Професорът буквално се почувства като рок звезда, когато влезе в сградата на университета. Студентите го поздравяха и окуражаваха. Група първокурсници го наобиколи, направи си селфита с него, връчи му тържествено някаква листовка и отпраши нанякъде. Васил я погледна: Довечера в зала 33 започва първата среща на Оптимизаторски форум „Преславски Университет“, очакваме ви!
В аудиторията професорът бе посрещнат с радостни възгласи, които притихнаха разочаровано, след като дебело подчерта, че за политика няма да си говорят. Имат история да учат. След края на занятието до него се приближи Адът в клинче, връчи му листовка и гордо заяви, че тя ще води дискусията. В този момент на вратата се появи ректорът, който изчака всички студенти да напуснат помещението и затвори вратата след тях.
- Първо, поздравления! Вече не си политическа звезда, а суперзвезда! – усмихна се Миу и стисна здраво ръката на Васил.
- Знаеш, че това, което правя не е точно политика.
- Не е в изкривения смисъл, който внасяме в понятието ние. Но я култивираш – не се отказа ректорът. – И много добре ти се получава! Студентите не са толкова щастливи дори за бала. Каква е тайната?
Васил бе леко притеснен от прекалената доброжелателност на ректора. Винаги, когато Миу бе такъв, следваше или искане, или още по-лошо - отказ от нещо.
- Казвам им не какво да правят, а как да го направят?
- Да, да, хитро, хитро. Виж, дойдох, защото тази прекрасна активност, води до странен прецедент – „Почна ме“, помисли Васил. – Хем не се занимаваш с политика, хем я провокираш, разбираш ли? Нещата не са ясни, не са академично конкретни.
- Аха, ако ме питаш дали ще ида на форума в… - Васил погледна листовката. – 33-та зала, не няма.
- Да, защото не се занимаваш с политика. От друга страна, този… форум, ще се състои заради организацията, в която си на второ място.
- Разбираш, че не проповядвам нищо, освен свободно обсъждане на идеи, нали?
Ректорът стисна устни:
- Да, разбирам. Няма да ти обяснявам защо, ще се сетиш, ама тая активност става прекалена.
- Не мога да я спра.
- Ако питаш мен – не я спирай, но университетът остава зависим. Макар и неофициално, имам пред кого да се отчитам, знаеш.
- И какво искаш? Да се оттегля доброволно? - Миу кимна. – А ако откажа? Моята работа е абсолютно чиста… знаеш.
- Ще го пиша дисциплинарно – уверено, но тихо отговори ректорът.
Васил замислено наведе глава. Предполагаше, че може да се стигне до тук, но не очакваше, че ще стане толкова рано.
- Какво да отговарям, когато ме питат защо съм отстранен?
- Аха… - каза ректорът. – Значи няма да вдигаш шум?
- Не искам да хвърлям сянка върху университета. Ти ме махаш, ти кажи как да го обяснявам.
- Добре, ще ти пиша по-късно.
Ректорът подаде ръка на Васил, стисна здраво, гледайки го в очите, след което тръгна към изхода. Спря, обърна се:
- Каквото и да стане, в момента заедно с Давидов пишеш това, което досега преподаваше. За жалост, трябва да поема риска да се окажа от грешната страна на историята. Разбираш.
Без да дочака отговор Миу се обърна и излезе.

Ролята на вдовица, въпреки че бе изключително натоварваща, се оказа много удобна за Муляр. Всички, които общуваха с нея внимаваха, стараеха се да подбират думите, да й угодят и успокоят. Тя използваше положението максимално за целите си и се надяваше, че час по-скоро ще ги достигне. Тогава отношението към нея нямаше да се промени, но причината за него щеше да е друга. Сега деликатността бе заради съжаление, а тогава щеше да бъде от страх и уважение. Миньончето прекрасно осъзнаваше, че това се дължи на дълбокото убеждение на всички, че е била любовница на Гарфийлд. В известен смисъл бе такава, но като всеки нормален човек, не искаше да я запомнят с това. На този етап всичко я устройваше и помагаше.
Няколко дни след смъртта на Гарфийлд тя „слушаше“ партията. Шпионите и съюзниците й докладваха какво се говори в кулоарите на организацията. Както очакваше, ядрото на опозицията срещу нея бяха старите социалисти. Готвеха извънредно събрание на пленума седмица след погребението на Гарфийлд. На него щяха да гласуват свикване на конгрес и да свалят Муляр. Разговорите с тях й доставяха особено голямо удоволствие, защото бе предвидила не само ходовете им, а знаеше точната им последователност. Те хал хабер си нямаха нито какво ги чака, нито по какъв начин ще ги удари.
Уморена Муляр се прибра в апартамента си след доста дълъг, изпълнен с актьорска игра и лицемерие ден. Повечето от проведените срещи бяха формални, скучни и натоварващи. Извади шише вино и две чаши, докато пълнеше своята, чу звънеца.
- Отворено е! – подвикна тя и започна да пълни втората чаша.
- Здравей – задъхано каза Сара Изабела. – Как издържаш на толкова много срещи?
- Навици – Муляр усмихнато подаде чашата вино на приятелката си.
Сара кимна с благодарност, взе чашата и я пресуши. Муляр я изгледа с учудена усмивка:
- Дай насам – взе чашата и отново започна да налива. – Как мина при теб?
- Абе не са лоши, със сигурност всички ще те подкрепят, но са ужасно тегави – взе отново пълната чаша.
- Безпокоят се какво ще получат за гласовете си? Да идем в хола.
- Аха, някои ги е страх дали въобще ще мине.
- Че как да не мине? – засмя се Муляр и се отпусна на дивана, последвана от Сара.
- Много е странно, уж са млади, уж са пълни с енергия, уж са умни, ама на всеки му липсва нещо – продължи русата социалистка.
- В смисъл?
- Ами някой е готов да се метне на амбразурата, но като започна да му говоря за негов съпартиец, ми казва „Аз в интриги не участвам!“. Или на друг му казвам, ще получиш еди кой си пост, при което обръща очи и почва да мисли…
- Смята – каза с досадена въздишка Муляр.
Сара я погледна учудено и възкликна:
- Да! Наистина смяташе! А аз реших, че се чуди дали да ни предаде.
- Няма страшно дори и няколко души да ни предадат. От 80% ще паднем на 75, може би 70. Няма да е драматично.
- А ти как си? – Сара рязко смени темата, с което учуди Муляр.
- Добре, доколкото мога. Лицемерието ми идва повече, а уж би трябвало да съм свикнала с него.
- Не знам как издържаш – поклати глава Сара.
Муляр се наведе към нея и леко чукна чашата й със своята, и се усмихна.
- Ще свикат пленума седмица след погребението.
- Добре, ще съобщя на всички да оказват пълна подкрепа на дъртаците.
- Нали разбираш, че ако имаме късмет, някой ден и на нас ще ни викат така – криво се усмихна Муляр.
- О, по-лошо ще е – засмя се Сара. – Дърти вещици!
- Скочубри – добави Муляр, едва преглъщайки виното.

Омайниченко изучаваше списъка с имена на млади социалисти, даден му от Никълс, докато с половин ухо слушаше доклада на Волф за ситуацията с оптимизаторските форуми. Шефът на службата за сигурност беше до болка отегчителен. Имената в списъка нищо не му говореха, всичко в кабинета на Никълс бе адски досадно. Премиерът не му бе казал нищо от последния им разговор и Омайниченко все още се чудеше какво му се върти в главата. Надяваше се, че все пак шефът му е достигнал до единствения правилен извод и ще прояви доверие към него. В противен случай щеше сам да се оплете в интригите си. Заместникът бе решил да не дава никакви признаци на интерес, активност или инициатива. Рано или късно Никълс сам щеше да покаже решението си.
- Да, разбрах – Никълс прекъсна Волф по средата на изречението. – Измислили са нова врътка, правят си местни структури, наричат ги форуми, балъците са вързали и си правят кръжоци по държавно строителство. Супер. Какво става при социалистите?
- Ами… - започна неуверено Волф. – Старите кримки в партията искат да свалят Муляр, още не знам кога и как.
- Младежите? – продължи Никълс.
- Държат се на групички, шефката им в квартал Александрия обикаля и ги надъхва, обещава им постове.
- С каква цел?
- Ами… не знам – отговори Волф, който продължаваше да мисли, че най-интересни за Никълс са оптимизаторите и хвърляше огромен ресурс в следенето им, затова се опита да върне разговора в това русло. – Давидов ще обикаля страната…
- Разбирам – Никълс погледна многозначително Омайниченко, който повдигна вежди, поглеждайки списъка в ръцете си. – Добре, има няколко неща, които трябва да се случат. Първо искам изкъсо да следиш Муляр. Всяка крачка, ако разбереш какво яде и пие, още по-добре. Второ, погребението – подробен доклад кой с кого е дошъл, с кого е говорил. Ако имаш и снимки, още по-добре. Трето – гостуването на Иденуар и Андреев…
- Апартаментите в хотела им са готови – радостно го прекъсна Волф. – Ще чуваме как дишат, камерите са навсякъде, където се сетихме. Програмата е уредена, всичко е тип-топ.
Чувайки последното Никълс и Омайниченко се спогледаха.
- Радвам се да го чуя. Имаш ли идея какво ще правиш с Крумов?
- А него за какво? – учуди се Волф.
Никълс реши да не се обяснява и просто заповяда:
- Седмица преди и седмица след изпитанията да го следиш изкъсо. Като Муляр. – Волф кимна. – Добре, благодаря ти, ще се видим.
Разузнавачът се усмихна за „довиждане“ и замислено излезе от кабинета на премиера. Когато вратата се затвори зад гърба му, Никълс се обърна към Омайниченко:
- Тенет е много по-интересен.
- А защо го държиш тоя тогава?
- Не ми се занимава с президента, знаеш, формалност да го одобри, след като парламента гласува. И така е по-добре, Волф да знае, че Тенет му диша във врата.
Омайниченко се усмихна, схващайки мисълта на Никълс. Поддържането на конкуренция между службите и техните шефове винаги бе здравословно за властта.
- Тоя списък… с всички ли трябва да говоря?
- Да, правиш магията си, за да ги убедиш и им казваш да чакат сигнал. Нищо повече.
- Добре, а тази последната Изабела…
- Това е връзката ти с Муляр, иска да й решим няколко проблема по места, за да си ги припише.
- Ние ще ги решим, но ще дадем на местните социалисти ясно да разберат кой го е направил?
Никълс се усмихна в отговор и кимна.
- Добре, толкова засега?
- Толкова – потвърди Никълс.
Омайниченко се изправи и тръгна към изхода, на вратата се размина със секретарката на Никълс, която запъхтяно го поздрави и влезе в кабинета:
- Господин премиер, долу е пристигнал камион от университета. Ректорът ви го праща и шофьорът отказва да помръдне, защото трябва да ви предаде пратката лично.
- Камион? – повдигна вежди Никълс.
- Да, някакви архиви, които сте поискал.
Mutafchiev
 
Мнения: 90
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Диктаторът

Мнениеот Mutafchiev » 19 май 2022, 00:04

35.
След паметното предаване, в което Маркс, заедно с цяла Преславия разбра, че Васил и Шмит са оптимизатори, животът на водещия се промени. Постави си задача сам да реши хубаво нещо ли е оптимизацията или не. Това означаваше, че във всеки удобен момент, сядаше и четеше книги по политология, социология, обществени процеси и всичко, което по един или друг начин бе свързано с темата. Гледаше коментарите на анализатори, слушаше радио предавания, даже си записваше най-интересните неща в тефтер. Когато го запълни, реши да анализира натрупаното.
Резултатите бяха озадачаващи и меко казано странни. Голяма част от мненията бяха, че човечеството се движи в посока на по-голяма свобода. Кървавите репресии, войни и въобще управления вече са недопустими. „Демократизация, разнообразие, активност“, това бе посланието им. В същото време, преди появата на оптимизаторите, Маркс виждаше съвсем други неща. Политическа пасивност, страх от промени, желание за силна ръка. Фразата „не се занимавам с политика, за да не се занимава тя с мен“, колкото и абсурдна, бе изключително популярна, особено сред младите. Не по-малко разпространена бе и „Ако не Никълс, то кой?“. Доста голяма част от хората, достатъчна да осигури сравнително силна позиция в парламента на някоя партия, открито искаше твърда ръка, почти молейки за репресии.
Маркс осъзнаваше, че наблюдателите на процесите и учените, следят големите тенденции, статистиката. Тя наистина показваше, че хората стават по-малко кръвожадни, навиците и животът им се променят, интересът им от борба за насъщния се мести върху качеството на живот. В това време, същите учени, със същата убеденост, обясняваха защо на поредните избори са гласували малко хора, защо не им дреме за политиката, защо търпят понякога абсурдните действия на управляващите. Журналистът виждаше огромна бездна между статистиката, тенденциите за развитие и същинското положение на нещата.
Дълго разсъждаваше по темата, опитваше се да открие как да опише за себе си тази бездна. Понякога му се струваше, че се върти в кръг и някъде греши кардинално. Личния си отговор получи от сериал за средновековието. В една от сцените монах преписваше древен ръкопис и се възхищаваше на майсторството на античните писари. Човекът полагаше огромни усилия, за да достигне нивото и да запази древното знание. В този момент манастирът бе нападнат от варвари, които го опустошиха. Гледайки сцените на горящия манастир и зверските убийства на монаси, Маркс разбра какво се крие в бездната. Неизвестност. Случайност. Късмет. Никой не може да гарантира, че бъдещето ще донесе прогрес и просвещение. Прекрасните перспективи могат да бъдат скършени за един миг и всички планове, мечти и желания да бъдат посечени. Това обясняваше и феномена, в който две съседни държави, с приблизително сходни култури, тръгват по коренно различни пътища. Исторически късмет, благословия, проклятие. Неопределена, неподвластна на човека сила, чието влияние и резултати могат да бъдат анализирани едва постфактум. Нарече бездната „полунощ“. Моментът, в който обществото щеше да вземе решение дали да легне да спи или ще направи нещо със себе си. Час, в който действат неизвестни закони и резултатите от взетите решения са непредвидими. Вътрешните гласове спорят помежду си, дават аргументи, доказателства. Но решението обикновено е спонтанно, а колко е правилно се разбира едва на разсъмване.
Достигнал до този извод, оставаше да си обясни едно – феномена на оптимизаторите. На какво се дължеше успехът им? На това, че тенденциите, трупали се с десетилетия най-после са се събрали в една точка? Може би обществото е достигнало до ниво, в което иска ново разширяване на правата си? А разбира ли отговорностите, които носи това? Дали силата им не бе в промяната, която носеха? Тя предвещаваше ново, по-уредено, по-близко до хората бъдеще. И този ред на мисли – кое оказва по-силно влияние? Слабостта и безидейността на досегашното държавно управление или картинката, която рисуваше Давидов?
Част от личното проучване на журналиста съставяха и разговори с гостите в предаването му. Стараеше се да не политизира излишно съдържанието, затова често ги водеше извън ефир. Тук също можеше да раздели мненията и интересното бе, че огромно значение за тях имаше професията на събеседника. Учените в по-голямата си част гледаха на оптимизацията като на естествено продължение на демокрацията. Обясняваха появата й с революцията на микроелектрониката и дигитализацията. Опираха се на очевидната логика. Бизнесмените пък смятаха, че става дума за отрицание на съвременната държава. Твърдяха, че същността е желанието на обществото да се отърве от архаичния и муден контрол, който налага. По-малко регулации, по-малко правила и, разбира се, по-ниски данъци. Творците бяха най-интересни. Едни просто казваха, че не ги интересува и правят това, което им харесва. Други заклеймяха оптимизаторите като хора, искащи хаос. Трети виждаха интересен социален експеримент, като бяха скептични, смятайки обществото за недоразвито.
В крайна сметка Маркс се склоняваше към един извод, който в никакъв случай не го утешаваше. Всичко зависеше от историческия късмет на Преславия. На хартия, оптимизацията изглеждаше прекрасно – народът получава невиждана досега възможност за волеизявление. На преден план биха могли да излязат, ако не най-достойните, то със сигурност хора, които имат идея от областта, в която работят. Нещо, което отдавна не се бе случвало. Отговорността вече нямаше да е размазана из цялата администрация, а щеше да се носи лично. Партийната окупация на държавата щеше да остане в миналото. Всичко това даваше огромни перспективи за развитие, но предполагаше и хаос. От другата страна стоеше добре позната, издържала над сто и петдесет години система. Изпробвана и доказала ефективността си в осигуряването на сносен живот на хората и въпреки кусурите, оптимална за времето си. Най-лошата й страна бе, че размиваше разликата в значението на думите „стабилност“ и „застой“. Ако оптимизацията вземеше връх, само времето можеше да покаже лошите й страни. Ако досегашната система оцелееше, отново само времето щеше да отсъди кога и как щеше настъпи краят й. Възможно бе бъдещето да крие съвсем друго нещо, за което няма никакво значение каква е формата на общуване между държавата и обществото. Ако съществуваше сила, която да знае какво следва, то името й е Съдба.
Със сигурност имаше нещо, в което Маркс бе сигурен. Заради една група хора, окупирали властта, не си струваше да се променя цялата система.
Постоянните движения на властта и оптимизаторите, даваха на журналиста още много храна за размишления и оценки. Той бе достатъчно опитен, за да не прави изводи от изолирани действия, а да следи развиващите се процеси. Оценяваше ги обективно, доколкото му позволяваше човешката натура. Изключение направи слухът, че Васил е отстранен от университета. В очите на журналиста това бе репресия, показваща не само истинското лице на центристите, но и страха им. Тъй като нямаше нищо официално, се обади на професора и двамата се срещнаха в уютното кафене на малката, скрита под короните на дърветата уличка.
Началото на разговора разтовари и освежи Маркс. Журналистът изпита огромно удоволствие да говори за всичко, освен политика. Васил се чувстваше по същия начин, затова му стана неловко, когато след час сладки приказки, Маркс го попита за работата.
- Творим с Давидов, Шмит и Вирту – усмихна се професорът, надявайки се, че отговорът му ще е достатъчен.
- Имам предвид университета – не се отказа журналистът.
Васил въздъхна. Не искаше да говори по темата, още повече с Маркс. Щеше да излезе, че се е оплаквал, а и познаваше добре журналиста. Той със сигурност щеше да реагира по някакъв начин.
- Не искам да говоря по темата, като те моля и ти да направиш същото – започна Васил. – Рекотрът ме отстрани, защото „има на кого да се отчита“ – Маркс отвори уста, за да каже нещо, Васил не му даде. – Но не искам това да бъде повод за скандал. Миу си върши добре работата, при сегашните обстоятелства не би успял, ако нямаше добри отношения с Никълс, а и институцията…
- Институцията – Маркс все пак прекъсна Васил. – Институцията иска плурализъм и твоето отстраняване е абсолютно недопустимо и е повече от цензура.
- Как ни изглежда е едно, как ще се възприеме е второ, как е наистина – трето. Недей да го използваш. Институцията и постигнатото от ректора са по-важни от това, че ме е отстранил.
- Ама тия корумпирани изроди правят каквото си искат – не се оказа Маркс.
- Затова ги борим – усмихна се Васил.
- Много благороден си станал – подозрително продължи журналистът. – Ако спечелите изборите, какъв пост ще заемеш?
Васил повдигна вежди:
- Нямам идея, не съм говорил с никого за това. Но ако ме питаш с какво се прехранвам, имам добри спестявания – с известно раздразнение отговори Васил.
Маркс го гледаше изпитателно:
- Май не трябва да говорим за политика.
- Не трябва да говорим за нещата, които правят другите в политиката, а за това какво правим ние.
- Говориш като политик – усмихна се журналистът.
- Ако бях истински политик, тоя разговор щяхме да го водим в студиото ти – отговори развеселено Васил.

Един от първите форуми, които посети Давидов бе в най-близкия до границата с Шипонщад град Ересир. С него бе дошла и Адриана Шмит, която освен, че бе подготвила 40-минутна лекция, имаше и бизнес дела там. Намиращ се на около 2000 километра от Кръглата столица Ересир, бе нейна коренна противоположност. Опустошен по време на войната и в последствие въздигнат буквално наново, в него витаеше много специфична атмосфера. Правите и широки улици бяха идеално чисти с прекрасно поддържана маркировка и инфраструктура. Сградите – красиви, монументални. Внушителните орнаменти и статуи, вплетени във фасадите, сякаш показваха, че са строени, за да останат завинаги. Наглед, Ересир изглеждаше красив, светъл и пълен с живот. По-внимателно вглеждане в детайлите откриваше съвсем друга перспектива. На много места се виждаха вентилационни тръби, стърчащи от земята, а в града нямаше метро. Това бе огромна система от бункери и подземни тунели, в случай на атака. Улиците бяха проектирани с по-голяма широчина, за да могат да поемат голям поток военна техника. Но най-озадачаващи бяха прозорците на сградите. Скрити зад орнаментите, големината им бе значително по-малка от стандартната. Над всеки прозорец бе поставена кутия, в която имаше плътна ролетна щора, която да затъмнява светлината отвътре и смекчава евентуална ударна вълна отвън. Цялата военна и гражданска инфраструктура на границата с Шипонщад се поддържаше така, сякаш война би започнала утре. Ересир бе най-красноречивият пример за това.
Животът в подобна обстановка се отразяваше и на жителите. На пръв поглед бяха най-обикновени преславци, но тренирано око виждаше малко по-различна картинка. Огромната част от мъжете беше в прекрасна физическа форма, без значение от възрастта. Стойката им бе правилна, военна. Жените се обличаха много по-сдържано от съгражданките си в Кръглата столица и това не се дължеше на периферното местоположение на Ересир. Просто бяха съпруги на военни, или израснали в такива семейства. По парковете и градинките не се чуваше детска глъч, както навсякъде другаде, а имаше много деца.
Битовият живот тук също имаше своите специфики. Навсякъде бе пълно със столове, които доставяха и храна за вкъщи. Ресторантите и кафенетата бяха кратно по-малко отколкото в другите градове. Имаше много обществени перални, шивашки ателиета, сервизи за различна техника. Тъй като заплатата на военните не бе кой знае каква, съпругите им също работеха много. Затова бизнесите, обслужващи ниските слоеве на средната класа процъфтяваха.
Ересир бе прекрасен слънчев, чист и добре уреден град, готов заедно с жителите си във всяка една секунда да бъде нападнат и унищожен. Имаше работни места, прекрасно образование, мизерна престъпност, почти нулева употреба на наркотици, битови престъпления, които се вписваха в статистическата грешка. Идеално и спокойно място за живот, в което държавата наливаше огромни средства. На 60 километра от него бе границата с Шипонщад.
Вътрешнополитическото значение на Ересир също бе голямо. Цяла Преславия гледаше на него като на първия бастион, който при лошо развитие на обстоятелствата би посрещнал удара. Знаково място, където настроенията се следяха изкъсо, а политолозите и социолозите наричаха „хладния разум на нацията“. Центристите успяха да спечелят изборите тук едва за втория си мандат. Победата им струва скъпо на хазната, тъй като хвърлиха огромни ресурси, за да покажат на населението, че мислят за него. Същото направиха и на миналите избори. Ересир бе град, който властта се стараеше да обгрижва през целия мандат. Номерът с това 2-3 години нищо да не прави и в последния момент да започне да налива пари тук не минаваше.
Точно заради огромното символично значение на Ересир Давидов го включи в обиколката си. Оптимизаторското движение в региона бе много по-слабо от това в останалата част на Преславия, но по-голямо от очакваното. Кампаниите също бяха по-различни. Ако навсякъде преобладаващото желание на хората бе свързано с подобряване на инфраструктурата и решаване на дребни проблеми, тук 80% от кампаниите бяха насочени към лошите услуги, които администрацията предоставяше. Затова Давидов в своята част от лекцията, провеждаща се в градината на един ресторант, събрала около 150 души, се съсредоточи върху държавните институции. Стори му се, че мина успешно. Даде думата на Шмит, която от своя страна говори за това как работи бизнесът с държавата. Когато приключиха, дойде ред аудиторията да задава въпроси. Повечето бяха свързани с темата на лекцията, но имаше и някои, които засегнаха глобални теми.
- Господин Давидов, за да осъществите оптимизацията, трябва да промените конституцията, за това имате нужда от мнозинство. Как смятате, че ще стане? – попита около четирийсетгодишен мъж и допълни – Моля, не ми казвайте, че резултатите от изборите ще покажат.
Давидов се намръщи и замислено, бавно започна да отговаря:
- Прав сте, господине, прав сте. Не само, че няма да ви кажа, че изборите ще покажат. Нямам право да го казвам. Моля за гласа ви, и ако го получа задължително трябва да го употребя във властта – започна докторът, гледайки господина, който кимна. – В същото време, забелязвате, че ние не правим предизборна кампания. Форумите ни гонят по-далечна перспектива. Хоризонтът от тези месеци до изборите или даже на цял мандат не ни устройва. Целим да започнем промените в Преславия преди да влезем във властта, да ги направим така, че да няма нужда да сме там. Сам разбирате, че ако вие и вашите съграждани знаете как да действате, и го правите координирано, ще можете да оказвате достатъчно силен натиск на институциите. Щат не щат, трябва да се съобразяват с обществото. Нашата цел е да променим системата така, че да можете да постигате целите си по-лесно. Да имате преки и открити канали за общуване с държавата. Да не се случва така, че да чакате с месеци отговора й или да се налага да се събирате по странни начини, за да й покажете, че сте много. Платформата, която госпожица Шмит създаде, до голяма степен улесни последното. Преди това само провидението успяваше да събере… даже съкварталци, за да поставят едно конкретно искане.
- Тоест не искате революция?
- Не, естествено, че не. Ако искаме такова нещо, нямаше да призоваваме да се обединявате помежду си, а да се обединявате около нас. Що се отнася до конституцията, да. При достатъчен брой гласове в парламента ще я променим.
Мъжът замислено благодари, явно очакваше по-различен отговор.
- Госпожице Шмит, говорите за това как бизнесът да си отстоява правата, това е прекрасно, но не и в Ересир. Тук никой не инвестира, защото сме до Шипонщад, изцяло на държавна издръжка сме. Имало е случаи, в които ни наричат „токсични“. Как въобще се прави бизнес на такова място? – попита младо момиче.
- Ако ви кажа, че знам отговора на този въпрос, ще ви излъжа – въздъхна Шмит. – В случая, държавата наистина прави много. Проблемът е сериозен, защото липсват не само чужди инвестиции, но и малко преславски фирми идват тук. В същото време, показателите за развитие на местния дребен и среден бизнес са добри. Политиката, обаче дава своето отражение. Ситуацията е патова и всеки, който каже, че има решение при сегашните обстоятелства лъже. Има няколко големи фирми, които са започнали в Ересир и после…
- И после се изнесоха – прекъсна я момичето. – Как да се чувстваме ние, които не искаме да се местим?
Шмит изгуби и ума и дума, прекрасно разбираше болката на момичето, но не знаеше какво да й отговори. Самата тя десетки пъти бе отхвърляла каквито и да е предложения за инвестиции в начинания, само защото са били в Ересир. Даже сега, преди форума, примамваше двама производители на сладкарски изделия да се преместят в Кръглата столица.
- Госпожице, права сте и за жалост, ние не можем да почувстваме това, което вие изпитвате всеки път, когато получавате откази. Госпожица Шмит каза истината такава, каквато е, без да се опитва да я замазва и аз съм съгласен с нея. Ересир е велик град, с прекрасна инфраструктура, очевидно будни хора, но граничи с Шипонщад. Единственото, което би могла да направи държавата и до голяма степен прави, е туширане на рисковете. Що се отнася до бъдещето, никой не може да го гарантира.
В градината настъпи тягостно мълчание. Ересирци гледаха изпитателно Давидов и Шмит. За първи път някой си позволяваше толкова открит диалог с тях.
- Първо искам да благодаря за лекцията и разговора – обади се младеж, който седеше на забутана маса в ъгъла. – Доста честно от ваша страна, което оценявам. Искам да ви попитам какво ще се случи с всички държавни служители, които смятате да оптимизирате?
- Нека, нека не използваме термина по този начин, по-присъщо е на нашите съседи – засмя се Давидов, с което предизвика леки усмивки. – Първо, не можем да кажем точно колко души ще се наложи да сменят попрището си. В началото задачата ни ще бъде да променим изборния закон, както и правилата, по които ще се съставя правителството. Междувременно ще правим същото и в общините. По-голямото и пряко представителство на обществения интерес може да се случи само ако е напълно законно.
- Извинете, че ще ви прекъсна… - намеси се Шмит и получи одобрително кимане от Давидов в отговор. – От това, което виждам мога да кажа със сигурност две неща. Първото е, че администрацията достатъчно дълго време ще работи в сегашния си състав. Просто защото е нужно изграждане на нова инфраструктура, а държавата не може да спре, докато това се случва. Второ, съдейки по кампаниите на сайта ни, има да се върши много работа, за което са нужни хора. Личната ми прогноза е, че нещата ще се случват поетапно. Това ще ни даде време и възможност да помогнем на съкратените служители да се преквалифицират.
- Точно така – подхвана Давидов. – Точно така. Тъй като виждаме процеса като еволюция, а не революция, ще се движим с поносима за обществото скорост. Присъстващите тук, очевидно прекрасно разбират отговорността си, но има много хора, които виждат света по друг начин. Като цивилизовано общество не можем да си позволим резки движения в този толкова сложен и важен процес, който предстои. Не можем да кажем – сега вие решавате всичко, а държавата само ще изпълнява. Нужни са усилия, които да въвлекат цялото общество в управленските процеси, едно от тях е сегашният форум.
След края на срещата, адвокатите и юристите от екипа на оптимизаторите започнаха със своите обяснения. Докато това се случваше, Давидов и Шмит водеха лични разговори с дошлите ересирци. И за двамата бе изненадващо, че хората бяха доволни от чутото и се държаха много приятелски. Явно откровеното общуване бе оценено. Обикновено всички са наясно, че е така и постоянно го повтарят, но в реалността е доста трудно осъществимо. Хората се страхуват да бъдат такива, каквито са. Политиците са десеторно по-обременени в това отношение, защото изграждат образ, който трябва да се хареса на много и различни аудитории.
Давидов и Шмит, въпреки, че усещаха, че са се справили добре, не отвориха дума за това, след края на събитието. Общуването с толкова различни хора от тези в останалата част на страната, ги бе накарало да се чувстват по-смирени. Струваше им се, че са осъществили връзка с „хладния разум на Преславия“ и искаха да разберат какъв ще бъде резултатът от това. Срещата се оказа изпит, а оценката щеше да отекне в цялата страна.
Mutafchiev
 
Мнения: 90
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Предишна

Обратно към Авторски текстове

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и един гост

cron