Шофьорът

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

Шофьорът

Мнениеот Stan80 » 23 април 2021, 12:36

ШОФЬОРЪТ

В обичайното си ежедневие, човек така се отдава на потока от събития и задачи, че усещането, че е зрител в собствения филм само съпътства спорадичните мисли за смисъла, за края…
Рядко се спираме да погледнем, да се огледаме, да видим. Живи ли сме, или само зрители? Изпълнители. А нещата се случват. Вълнуват ни. Но каквото и да правим, накрая всичко се обезсмисля, или може би през цялото време е така…
Знам, че всеки човек е потъвал в такива мисли и в повечето случаи сме се опитвали да отбягваме това си състояние, защото неизменно натъжава.
Затова ми хрумна тази история, която цели да покаже невидимата гледна точка на справедливостта, но засяга и много по-основната тема за края.
С тази история не искам да предизвиквам носталгия или тъга, но според мен, не е излишно човек да поспре. Да се замисли. Защото именно в тези моменти се пробуждаме от потока, в който сме потънали…

***

Шумът от трафика вече се усилваше. Все повече коли издаваха своя бръмчащ звук, който отслабваше, когато спираха на поредния светофар. По булевард „Александър Малинов“ в столицата на България имаше участъци, в които светофарите бяха толкова начесто, че лесно се образуваха така наречените пътни „тапи“.
Слънцето се беше запътило към обичайната си дневна траектория и никакви облаци не пречеха на лъчите му. Хората бързаха към своите дневни задачи, но с по-ведро настроение, все пак е петък. В този последен работен ден от седмицата, мислите бяха насочени към предстоящите почивни дни и хубавите неща, които човек би правил тогава. Това неминуемо предизвикваше въодушевление и повече позитивизъм. Усмивки. Благоразположеност.
Голите клони на дърветата потискащо създаваха усещане, че са мъртви, но скоро щеше да настъпи пролетта. Първо да се появят малките обли пъпчици, а след това листата и накрая цветовете да покрият короните. Птичките да запеят веселите си песни и природата да започне отначало прекрасния си жизнен цикъл.

Всичко това създаваше чувство на позитивизъм. Но в този ден се случваха и тъжни неща. Умираха хора. Поставяха се фатални диагнози. Губеха се пари. Някои се разделяха. Но цялостната енергия на човечеството от тези ширини беше в синхрон с настъпването на топлите месеци.

Иван седеше в колата си взрял се в светещото червено кръгче на светофара пред него. Поредният шофьор зад волана в дългата колона от автомобили, която пъплеше между светофарите по булеварда. Отиваше на работа и не закъсняваше. Затова беше спокоен и не се нервираше от продължителния червен сигнал на светофара. Колата тихо ръмжеше и изпускаше вредни газове в природата.
По радиото съобщиха как трафикът се засилва и че денят ще бъде топъл и почти без вятър. От някъде изсвири клаксон, а светофарът сякаш реагира и включи жълтата лампа. Колите като в хор започнаха да повишават оборотите и бавно потеглиха.
Стоповете на колата пред Иван рязко светнаха и той едва успя да избегне сблъсъка. В следващия момент усети внезапен удар отзад и главата му се удари в горния край на облегалката. Колата измина още малко разстояние вследствие на удара и допря предния автомобил. Изсвири силен и продължителен клаксон.
- Идио-о-от!!! – изкрещя шофьорът отзад. Разсвириха се и други клаксони. Последваха и крясъци.
Иван опита да се съвземе от шока. Шофьорката в колата пред него отвори вратата и слезе. Младият мъж погледна в огледалото и видя черен Мерцедес, който преди секунди се беше натресъл в неговата кола. Ударът беше достатъчно силен та предният капак на немското возило да се изкриви. Шофьорът му слезе от колата и се запъти с бързи крачки към Иван.
- Абе крете-е-ен, що спираш бе-е-е?!- пресегна се през отворения прозорец на шофьорската врата и го сграбчи за яката на ризата. Преди да успее да направи каквото и да било, младият човек получи силен удар в областта на лявата скула. Огнена болка се разнесе по тази част на лицето му, а жената от предния автомобил изпищя. Чуха се още крясъци, а грамадният шофьор на Мерцедеса продължи да нанася удари. Този път юмрукът му попадна в лявото око, а след това и носа.
- Ще те убия бе-е-е! – не спираше да крещи и удря бабаитът. Иван опита да отскубне яката на ризата си от захвата на здравата космата ръка на нападателя, дърпайки се встрани, но не успя. Кръвта му започна да се стича по устните и брадата, а лицето вече го болеше нетърпимо.
Много от колите преминаха покрай катастрофата поради зеления сигнал на светофара и на пътното платно останаха спрели само трите катастрофирали коли и автомобилът пред тях, който също не тръгваше. Следващите автомобили не приближаваха. Явно шофьорите им не смееха да стават свидетели на случващото се.
Жената отпред отново изпищя, защото бабаитът извади пистолет, насочи го към Иван и още преди младият човек да осмисли какво се случва, се чу изстрел и всичко утихна. За миг Земята спря да се върти.
Разнесе се нов оглушителен писък. Жената се държеше за главата, а едрият мъж от задната кола прибра опръскания в кръв пистолет и бързо се върна в колата си. Двигателят на черния Мерцедес не беше изгасен и колата потегли рязко встрани от произшествието, заобикаляйки го. Моторът изръмжа още по-мощно и макар предницата да беше сериозно намачка, автомобилът бързо набра скорост и изчезна от мястото на катастрофата.
Жената бавно се доближи до Иван с ужасен поглед и започна да търси телефона си. Други свидетели вече бяха набрали сто и дванадесет и съобщили за престъплението.
Младият човек не изпитваше никаква болка. Усещаше огромно облекчение. Лекота. Виждаше се отстрани. В слепоочието му се беше отворила дупка, от която интензивно бликаше тъмно червена кръв. Лицето беше замръзнало в безизразна физиономия, а главата му се беше отпуснала надясно. По брадата продължаваше бавно да се стича кръв.
Видя трепереща от ужас жена да казва по телефона си заеквайки, че са убили човек.
„Убили са човек?“
После продължи да се издига и видя, че пред колата на жената има още един автомобил. Старо Рено, което също не потегляше. Шофьорът му не се движеше. Забеляза, че над тази кола има нещо. Някаква бледа фигура, която едва се виждаше. Бледо сияние в слънчевия ден. Също като него се издигаше над колата. Тази фигура се носеше над старото Рено и гледаше към душата на Иван. В погледа и нямаше никаква емоция, чувство, а само спокойствие и облекчение.
Шофьорът на първия автомобил беше получил инфаркт и не беше страдал дълго.
„Убили… са… човек…“
„Умрял съм!...“
Помисли си Иван. Не усещаше нищо. И тази мисъл не го разтревожи.
„Не ме боли! А ме простреляха.“
Чуваше и виждаше всичко, което се случва, но не можеше да направи нищо. Нито да каже или докосне нещо. Носеше се над колата и наблюдаваше…

Автомобилите бавно започнаха да заобикалят катастрофата, а хората се стараеха да не гледат към колата на застреляния. Разнесе се звук на сирени. Скоро след това до колата му спря линейка.
Душата на шофьора от първата кола продължаваше да се издига. Извисяваше се и избледняваше. Постепенно започна да губи формата си. Фигурата се издължи и се смеси като дим с въздуха.
„Край…“
„Сега и аз ще си отида!“
„Завинаги…“
Искаше да се ядоса, но не изпита нищо. Лекарите под него се опитваха да извадят тялото му от колата, но той прилежно беше закопчал предпазния колан и мъжът в бяла престилка се мъчеше да го откопчае, без да се изцапа много с кръвта.
Тогава Иван усети някакъв порив. Нещо се случи. Светът рязко се промени. Странно свистене, като от чайник на горещ котлон. Истерия. Жлъч. В душата му се възпламени зловеща ярост. Неконтролируема злоба, която го обсеби. Потребност за отмъщение. Вместо блаженото спокойствие, душата му гладуваше за агресия и мъст. Този нов свят му позволи да усети отново заобикалящата го среда. Слънцето. Въздуха. Почувства се жив и силен. Много силен!
Без да знае какво става, се понесе напред.
Вместо да продължи да се извисява все по-високо, душата му летеше над булеварда със светкавична бързина. Премина над кръстовища и на пътния възел с булевард „Цариградско шосе“ пое към центъра на столицата. След миг се озова над черния автомобил на убиеца и потъна в него. Беше на задната седалка зад огромния мъжага. Той седеше зад волана и управляваше запъхтян немското возило. Иван забеляза, че на дебелия му врат има множество капчици пот, а по черната му блуза личаха някакви петна, вероятно от неговата кръв. Гаднярът караше бързо по най-лявата лента на пътното платно и продължаваше да диша шумно. Приближи се до потната му глава и започна да шепти.
„Тук съм… зад теб… приятелю…“
Бабаитът започна да се озърта. Погледна в средното огледало и видя празната задна седалка. Напрегна се още повече, започна обилно да се поти. Иван зачести шепота си и по предното стъкло на колата се появи запотяване.
„Защо бързаш?“
„Бягаш ли?“
„Ще те настигна…“
Едрият мъж издаде писклив звук и отново се заозърта. Без да се усети, кракът му, който беше върху педала на газта, натисна още повече и колата бързо добави още тридесет километра към скоростта. Жертвата усети прилив на решителност. Трябваше да направи нещо крайно. Агресивно и безмилостно. Шепотът премина в гъгнещо „говорене“ със заканителен и заплашителен тон. Зловещ грачещ звук се разнесе в купето, а шофьорът почти изпищя от ужас.
„Ти си убиец!“
„Ти ме уби!“
„…плати!“
Чуваше го така близо до ушите си, че потрепери панически и механично стисна с всички сили волана, а кракът за газта още по-силно натисна. Педалът опря върху ограничителя, а колата вече се движеше почти с двеста километра в час и след няколко секунди щеше да помете нормално движещия се отпред стар Ситроен.
Бабаитът беше замижал от ужас. Страхуваше се до болка от този кошмарен и нетърпим шум, а колата му приближаваше Ситроена.
Иван предприе решителна стъпка. Посегна с невидимите си ръце към мазния врат на шофьора и с цялата ярост на несправедливостта, която изпитваше се опита да го хване. Озлобеното му лице плавно се появи във въздуха, а ледените му ръце изведнъж стиснаха шията на убиеца. Водачът на автомобила изстена от студа, който изпита на врата си и погледна инстинктивно в огледалото. На задната седалка се виждаше демоничното изражение на жертвата му. Мъртвешките и очи се взираха в него, устата се отвори и ясно изрече:
-ЗДРАВЕЙ…
Бабаитът изцъкли очи и изкрещя с пълно гърло, а ръцете му импулсивно извиха волана.

***

Автомобилът рязко се заби в мантинелата разделяща двете посоки на булеварда. Не успя да я премине, тъй като скоростта му беше толкова висока, че полетя във въздуха продължавайки посоката от инерцията. Завъртя се няколко пъти в различни посоки, а навсякъде се разхвърчаха парчета стъкла и пластмаса. Шофьорът се изстреля напред като супермен и прелетя няколко метра. Без да изпита каквото и да било, грамадният мъж се стовари с цялата си тежест, увеличена многократно от скоростта, върху главата си. Тя с лекота се откъсна от тялото. То се сблъска с асфалта и ръцете и краката му се прекършваха на различни посоки. Обезглавеният труп отново отхвръкна от земята, все още под влияние на силната инерция, но преди окончателно да се сгромоляса на пътя, беше връхлетяно от черния автомобил, който го премаза върху булеварда, продължавайки да се плъзга по асфалта със страшен стържещ звук още доста метри. Отстрани и отзад на немското возило хвърчаха окървавени парчета от органи. Главата продължаваше да се търкаля след автомобила.
След секунди купчината ламарини и органи спря и зад нея започнаха да свирят спирачки и клаксони. Станаха и леки катастрофи.

Иван се носеше над автомобила, успял да „изплува“ при сблъсъка. За него инерцията и скоростта нямаха значение.
Една жена, която заедно със съпруга си бяха няколко коли по-назад, го съзря във въздуха. Струваше и се невероятно, това което вижда. Напрегна погледа си и се убеди, че наистина вижда призрачна фигура да витае във въздуха!

Над купчината от ламарини се издигаше пушек. Иван отново усети онова спокойствие, като в началото. Облекчение.
Гледаше към останките под себе си и забеляза, че изпод ламарините нещо започва да се издига. В първия момент се сливаше с белия пушек, но постепенно „изплува“ по-високо и се оформи ясна фигура. Безизразното лице на убиеца се показа. Сега то не изглеждаше така опасно и нагло. Физиономията беше смирена. Гледаше към Иван или може би през него. Продължи да се издига все по-високо, вече над нивото му. Започна да губи очертанията и без нищо да каже или направи изчезна във въздуха.
В този миг всичко спря. Въздухът не се движеше. Слънцето не грееше. Всичко стана статично, като на снимка. Иван усети, че душата му се слива със снимката. С въздуха. Слънцето. Потъна в снимката. Завладя го безкрайно спокойствие.

***

Малко по-късно пристигнаха линейка и полицейски автомобил. Катастрофата беше толкова сериозна, че даже за свикналите да виждат всичко полицаи и лекари се оказа трудно, да понесат гледката.
Жената, която беше съзряла Иван, все още гледаше натам, но вече не го виждаше.
- Струва ми се, че видях призрак… - промълви тихо тя.
- Какво?! – учуден я запита съпругът, който изобщо не се вълнуваше от ситуацията. Тази реплика на съпругата му само го отскубна от унеса, в който беше изпаднал, защото чакаха в колоната от автомобили близо десет минути.
- Или пък се побърквам! – допълни тя и спря да се взира. Зачуди се дали този, който мисли, че видя, е душата на жертва от катастрофата. Или жертвата е тя, на страха от смъртта. Двамата с мъжа и бяха на повече от седемдесет години и все по-често си даваха сметка, че краят наближава. Все по-често се питаха, какво има там. Макар да не разговаряха по темата. Знаеше, че и той го мисли. В сутрешните моменти, когато мълчаливо се взира в една точка. Тогава, когато времето е хубаво, като в този слънчев ден.
„Дали и там е хубаво?“
А Слънцето беше достигнало най-високата си точка в небето и стопляше земята. В природата се зараждаше новият живот, новата надежда...

____
Последна редакция: 29 април 2021
Stan80
 

Re: Шофьорът

Мнениеот domino1 » 23 април 2021, 17:22

Може би булевард "Александър Малинов", а не "Маринов" :)
domino1
 
Мнения: 17
Регистрация: 27 юли 2019, 16:17

Re: Шофьорът

Мнениеот Stan80 » 29 април 2021, 22:40

Прав сте, редактирах го.
Stan80
 
Мнения: 1
Регистрация: 23 април 2021, 12:57


Обратно към Авторски текстове

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и 0 гости