Фейк

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

Re: Фейк

Мнениеот Mutafchiev » 01 април 2021, 01:21

32
Когато се прибра вкъщи, Крис затвори входната врата зад гърба си и замръзна. Оказа се в света на Мая. Свят, в който се бе влюбил, в който искаше да живее, който обожаваше. Беше го страх даже да диша, защото не искаше да го оскверни. Физическа болка прониза гърдите му, краката му омекнаха и подпрян на вратата се свлече на земята.
Журналистът осъзна колко много обича червенокосото момиче с лъчезарна усмивка и че не иска да прекара нито миг без нея. Всички емоции, които изпита през деня от момента, в който разбра, че е арестувана до момента, в който си нави алармата го заляха. Почувства се така, сякаш е на дъното на океан и стотици тонове солена, режеща вода го притискат. Вдигна глава, огледа апартамента и реши, че не само, че ще я измъкне от ареста, но и ще накаже този, който я е вкарал там.
Мозъкът му започна трескаво да работи. Усети прилив на агресивна, унищожителна енергия, която извираше от всяка клетка. Скочи от земята и с решителна крачка тръгна към кухнята, напълни кафеварката и извади лаптопа от раницата. Прекрасно знаеше, че няма да може да заспи, затова реши, че ще прави това, което може най-добре – да разказва истории. В часовете до разсъмване журналистът написа един от най-силните си сценарии.
Историята бе подредена идеално. Където трябваше, голите факти се представяха ударно, набивайки своята важност в главите на аудиторията. На нужните места присъстваха обран патос и ирония. Не пишеше обикновен разказ за фабрика за фалшиви новини. Крис описваше историята на любовта си – неочаквана, странна, страстна и плашещо силна.
След второто прочитане и сравняване на видеата по таймлинията, и сценария, будилникът звънна. Журналистът изпъна ръце нагоре, гърбът му изпука. След като се отпусна и изключи алармата, погледът му падна върху вратата на спалнята. Погледна сценария и изпита нов прилив на сили. За него бе очевидно, че на компютъра си има едрокалибрена гаубица, способна с един изстрел да потопи абсолютно всеки самолетоносач.
Изправи се и бавно закрачи към спалнята, докосвайки стените, масите, дивана с върховете на пръстите си. Седна на леглото, взе една от възглавниците и силно вдиша аромата на Мая. Подейства му като наркотик, есенцията на жената, която обичаше като мълния пробягна по гръбнака му и достигна до всяко нервно окончание. Почувства се зареден, силен и спокоен, сякаш е имал най-хубавия сън от години. Знаеше, че скоро Мая ще излезе и двамата ще унищожат фермата с един единствен залп.

Марио седеше в кабинета на Ева и се опитваше да разчете в леденото лице на Главната какво наказание го чака. Тя се движеше замислено и мълчаливо напред-назад около бюрото.
- Значи снощи ми каза, че сте вкарали Фалшивата звездна светлина в стаята, в която се намира сървърът ни… нееднократно, дали сте й достъп до него и всичко това, защото Крис е влюбен в нея.
- Н-н-е, достъп до сървъра не е имала.
- Но до вътрешната ни мрежа е? – Ева натърти последната буква.
- А-м-и-и да…
- Тоест и до сървъра – каза по-скоро на себе си Главната.
- Ако имаше нещо щях да го хвана! Сканирам ежедневно всичко! – се оправда IT-то.
- Кога точно го сканираш, Марио? – Ева се обърна рязко и го прониза със студения си поглед – Когато се забиваш с герои на разследвания, или когато помагаш на Крис да го прави?
- Ъ… - Марио нямаше какво да отговори.
- Не мога да повярвам, че и двамата сте толкова спермотоксикозни! – Главната разсъждаваше на глас, продължавайки да се движи напред-назад – За теб иди-дойди, все пак си IT, имате си някакви кривщини в главите, но Крис? Има ли колежка под 80 килограма, която да не е минала през леглото му?
- Ъ… - Марио прекъсна Ева и тя се обърна, за да го изслуша, но той спря.
Главната повдигна въпросително вежди.
- Не знам на какво първо да отговоря.
- Не го приемай лично, понякога играеш по седемнайсет часа дневно. Ти си единственият, който остава тук до късно, защото иска. Крив си. Затова е разбираемо да луднеш по Лора. Но Крис!
- О! Той е влюбен, наистина. Никога не е бил такъв.
- Видях – присви устни Ева.
- А що се отнася до колежките…
- Знам, знам, не са всички, не се обяснявай – каза отегчено Ева, изглеждаше така, сякаш е имала нужда да се накара на някого и сега вече й минава. – Чувал ли си се с него?
- Не, писа ми снощи, днес не е.
Ева въздъхна, отпусна се в стола си, обърна се към прозореца и отнесено заповяда:
- Слушам.
- Ъ-ъ…? – измуча Марио.
- Историята, цялата, от самото начало. После ще ви направя очна ставка – отегчено уточни тя.

Мая се събуди схваната от глава до пети. Леглото бе ужасно неудобно, килията студена. Подпря се на лакти и се огледа. Мивката и тоалетната, които очевидно биваха мити престъпно рядко, я очакваха. С неохота се надигна и започна изключително внимателно, с върха на пръстите си, да оправя сутрешния си тоалет. След като приключи, отново се огледа, навън бе светло но слънчевите лъчи не падаха през прозорчето. Уточни, че килията й е със западно изложение.
Седна на леглото, потупа прашния и много груб дюшек с ръце, огледа се и осъзна, че отново ще трябва да се бори със скуката. Още снощи, докато беше в стаята за разпити, желанието да разбере какво се случва – ако ще да я обвиняват в каквото искат, почти я бе докарало до нервен срив. Тогава реши, че няма да мисли за това, а просто ще чака, стараейки се да не се поддава на паниката от това, че е затворена.
Изолацията бе втората най-тежка за игнориране тема, първата, естествено бе Крис. Полагаше неимоверни усилия да гони мислите за него, но те постоянно я преследваха. Даже в един момент през нощта, имаше чувството, че я е прегърнал и усеща равномерния ритъм на сърцето му. Тази мисъл я изплаши ужасно много, не защото се помисли за луда, а защото него го нямаше. Колкото повече време прекарваше без журналиста, толкова повече осъзнаваше, че той е най-голямата й уязвимост. Липсата му й се отразяваше като абстиненция на хероинов наркоман. Изпитваше страх, самота, емоционалните и психическите й сили се изтощаваха със скорост, която самата тя не предполагаше, че е възможна. Всяка мисъл за него я изцеждаше.
Докато се опитваше да заспи, направи глупостта да се опита да разбере кога и как се е случило пристрастяването й. В главата й започнаха да изникват разни случки с него, сексът, детайли от тялото му, движения, фрази. Мая усети, че ако продължи да мисли по темата ще се довърши сама, затова отново положи усилие да я прогони. Най-вероятно това я бе омаломощило и помогнало да заспи.
Сега, седейки на дюшека, се чудеше какво да прави. Ясно бе, че оставена сама с мислите си, неминуемо щеше да попадне на нова тема, която ще изпие соковете на хладнокръвието й. Затова взе решение да прави неща, които не изискваха мисъл, а мозъчна дейност. Условията не предполагаха особено разнообразие от увеселения, затова започна да брои. Първо плочките на пода, после решетките, после райетата на дюшека, винтовете на двуетажното легло… всичко, което можеше да бъде преброено.

Крис вече бе в сградата на Първо и седеше на пейката, която бе приел за своя. Наблюдаваше служителите, които минаваха покрай него и се опитваше да ги разчете. Някои бързаха, други бяха очевидно уморени, а трети с цялото си същество излъчваха абсолютно безразличие към света.
Появи се и възрастният полицай, който предишния ден бе отказал на Димов среща с Мая. Крис понечи да стане, но се спря в последния момент и просто проследи с очи човека. Полицаят усети погледа на журналиста, демонстративно обърна глава настрани и подмина. Крис се почувства морален победител: „Ето, крият се! Знаят, че нарушават закони!“. След като полицаят се скри, съжали, че не го е спря. Секундното му удовлетворение бе заменено от час самобичуване и ядосване. Трябваше да го спре и да попита какво се случва с Мая.
Тези чувства изчезнаха, когато журналистът видя как влиза полицаят, с когото Димов бе пушил. Скочи и му препречи пътя.
- Здравейте, какво се случва с Мая Симсън? – Крис включи пълен режим „журналист“.
Орлов се стресна и изненада от подобно поведение и отношение. Трябваха му няколко секунди, за да се окопити и да схване за какво става дума.
- А вие кой сте?
Крис без да казва и дума показа прескартата си. Полицаят присви очи и се загледа в нея, погледна Крис, после отново картата. Явно сравняваше снимката и лицето на човека, който я представя. Орлов вдигна вежди:
- Когато имам информация, ще ви кажа.
- Не е срещала с никого, не допускате адвоката й да говори с нея. Нарушавате закона – не отстъпи журналистът.
Орлов го погледна право в очите:
- Не знам за какво говорите. Трябва да питате с колегата, който работи по случая.
- Как се казва? Контакт?
Орлов започна да се движи настрани, заобикаляйки Крис и отговори замислено:
- Иван… Петър… Нов е, като го видя ще му кажа да се свърже с вас…
Полицаят бързо закрачи и успя да остави журналиста зад гърба си. Крис също се обърна и направи крачка след него, но срещна сърдития поглед на охраната на сградата. Присви устни, насочи се обратно към пейката си и се зарови в новинарския поток. Той отново бе изпъстрен с битови престъпления, но този път коментатори и анализатори се пънеха на философстват. Изглеждаха така, сякаш се опитват да запалят огън, който упорито отказва да гори.
След около още час се появи Димов, който изглеждаше все така идеално.
- Надявам се, че нямаш новини… освен очевидните?
Крис го погледна учудено.
- Очевидно е, че още не са я пуснали, а ако нямаш новини, значи си седял мирно.
- Много смешно – присви устни журналистът. – А ти имаш ли новини?
- Никой не знае за какво става дума. Главният прокурор ще се активизира след… - Димов си погледна часовника. – Четирийсет и седем часа и половина.
Журналистът наведе глава.
- Спокойно, сега имам среща с един стар състудент, ще видим какво можем да направим.
- Тук ли работи? - Димов кимна в потвърждение. – Дано помогне, не издържам вече.
Адвокатът се усмихна:
- Ако това те успокоява, най-много да умре от скука…
Тропот по стълбите накара Димов да спре да говори и да се обърне в посоката, от която идваше шумът. С бърза крачка Орлов, възрастният полицай и един младок се движеха към изхода. Тримата бяха припрени, явно отиваха на задържане. Орлов хвърли един крадлив поглед към Крис и Димов. Естествено, позна адвоката веднага. Първо присви устни, а после леко се усмихна, поклащайки глава. Явно се чудеше сам на себе си как е било възможно да се подведе толкова лесно по време на пуш-паузата. Тримата с все така бърза крачка излязоха от сградата на Първо.
- Говорил ли си с тоя полицай? – обърна се Димов към Крис, осъзнавайки, че вече не може да се прави на луд, за да добива информация.
- Да, питах го за Мая.
Адвокатът въздъхна:
- Нали ти казах да си седиш на задника? Предполагам си размахвал и прескартата?
Крис не отговори, но в изражението му се четеше, че е направил точно това.
- Пич – Димов клекна срещу Крис и заговори тихо, но ядосано, - като ти казвам да не се правиш на мъж, точно това имам предвид. Не го правя, за да ти ограничавам правата, а за да имам поле за действие. Знам, че за някои журналистически главички мисълта, да не разпространяват информация е непосилна, но ти би трябвало да си постигнал тази мъдрост. Сега с теб ще направим следното. Включваш си крачетата и изнасяш недалновидната си личност от тук – Димов отново си погледна часовника и помисли няколко секунди, сякаш пресмяташе нещо. – Ако държиш да имаш хемороиди и да задълбочиш болките в гърба си от тая пейка, ще дойдеш след пет. Дотогава тия вече трябва да са минали и заминали – адвокатът посочи с глава входа, явно имайки предвид току що излезлите полицаи. – Ако ги видиш, седиш като фикус и излизаш от вегетативно състояние, само ако някой пръв те заговори. Ясен ли съм?
Първоначално Крис го гледаше учуден, но към края на речта се бе ядосал:
- А какво ще направиш ти, за да извадиш Мая, свръхразум с колосан задник такъв?
Димов се шокира от този развой на разговора. Изправи се, оправи си сакото и твърдо заяви:
- Ще говоря с този, при когото съм дошъл и после ще ви съобщя какво е положението.
- Ще „ни“ съобщиш? – Крис се изправи и си взе раницата.
- Да не мислиш, че Ева вече не е наясно какви си ги надробил?
Журналистът се намръщи:
- Какво знае?
- Доколкото я познавам, повече отколкото не само искаш, но и можеш да си представиш.
- Все тая – Крис погледна Димов право в очите. – Измъкни я!
Mutafchiev
 
Мнения: 37
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Фейк

Мнениеот Mutafchiev » 08 април 2021, 00:09

33
Лора и Статиков седяха на масичка на улицата в едно от многото кафенета на централната улица. Точно до тях, зад Статиков, се бе разположил Марио и напрегнато дъвчеше красиво аранжиран, но суховат сандвич с накълцано телешко. Лора полагаше огромни усилия да не гледа към приятеля си, докато слушаше глупостите на Статиков. Към този момент, не бе казал нищо ново и интересно, а се придържаше към образа на леко зловещ с романтиката си чичо.
Лора вече въртеше в главата си няколко извинения, които да използва, за да се изнесе от ужасно тегавата среща. Колебаеше се между „час при лекаря“ или „обаждане от приятелка в беда“.
След няколко минути вече избрала посещението при доктор, като обяснението щеше да бъде „имам едни сърбежи и като се чеша се образуват мехури“, за всеки случай. Докато размишляваше, усети, че не чува дърдоренето на Статиков и фокусира погледа си върху него. Гледаше я мълчаливо и сериозно.
- Скучно ли ти е? – попита я с нормален тон, а не с досегашния дървено-романтичен.
- О, не бих казала „скучно“… - внимателно отговори Лора.
Статиков сви устни:
- Има една група във фейсбук – „Романтиката, която отдавна изгубихме“, пълна е с жени, които искат да слушат поезия, да си говорят за луната и вечността на времето.
Лора забеляза как Марио се задави със сандвича от смях зад гърба на Статиков.
- А правил ли си нещо с някоя жена от тази група? – попита Лора.
- Не, всички са омъжени, или разведени… общо взето не искат да имат нищо общо с мъже.
- И затова реши да подходиш към мен като към жена, която не иска да има общо с мъже, но иска романтика?
Статиков се намръщи, замисли и погледна Лора, схващайки идиотизма на логиката си. Устата на Лора се опъна в тънка, мигновена саркастична усмивка:
- Умно.
- Е с теб проработи, докато си писахме? – Статиков изглеждаше като удавник, който отдавна е тръгнал към дъното и само показалецът, и средният му пръст се показват над водата, и се опитват да се хванат за нещо, което да го спаси.
- Ами написано някак си беше по-друго – уклончиво отговори момичето.
Статиков стисна устни:
- Разбирам, жалко. Надявах се, че може да се получи една красива любовна история, в която този, който работи жертвата си се влюбва нея и после двамата започват заедно щастливи, живот изпълнен с приключения.
Лора се ококори, а Марио се намести в стола, избутвайки чинията с остатъците от сандвича настрани.
- Чакай, чакай, какво имаш предвид?
- Ами това, че ме работиш – отговори Статиков, изненадан от реакцията й.
- В какъв смисъл те работя?
- Искаш да измъкнеш информация за работата ми – ПР-ът продължаваше да я гледа учудено. – Или не е така?
Лора замръзна, не знаеше какво да каже. Мозъкът й се опитваше да измисли нещо, но буксуваше. Резултатът бе, че напрежението в черепната й кутия бе огромно, но това не даваше нищо ползотворно. Въздъхна тежко, като току що спрял парен локомотив и това я отпусна.
- Как разбра? – попита момичето, разбирайки колко безсмислено и тягостно би било да спори с този изключително скучен човек.
Марио, зад гърба му, се бе подготвил за нисък старт, в случай, че нещата излязат извън контрол.
- Имам те в списъка с външните сътрудници, работиш с Фалшивата Лунна Светлина, жалко че не знам кой е той – отговори Статиков. – Доста е наивно да си мислиш, че ще ми пишеш и само, защото си жена няма да те проверя.
- Не предполагах, че полът ми ще има такова значение – констатира кисело Лора.
- Защо ме проучваш? – студено попита Статиков.
- За да разбера повече за фабриката – момичето реши да говори направо, очевидно бе, че няма какво да губи.
- „Фабриката“ – замислено повтори Статиков. – Ние я наричаме „фермата“. Но вашето повече ми харесва, по-точно е някак си. Наистина сме индустриализирали процеса.
Лора пусна една кисела усмивка, после се намръщи.
- Каза „вашето име“, мислиш, че не съм сама?
- Не си. Как едно двайсет и две годишно момиче ще реши, че иска да проучва организация като нашата? И как сама ще успее да стигне до мен?
- Подценяваш ме – сериозно отговори Лора, - а и не си толкова труден за откриване.
Мозъкът на Лора вече работеше в режим „спасяване на кожата“. Търсеше изход от ситуацията, така че хем да не ядосва допълнително Статиков, хем да не предизвиква намесата на Марио, за да не го издаде.
- След издънката с оня журналист наистина имаше два-три дни, в които не бях, но иначе никой не ме познава. Тъй че, ако бях на твое място щях да започна да говоря. – Статиков вече не приличаше на зловещ романтик, а на грозноват хищник.
- Какво да говоря? – направи се на луда Лора.
- Кои сте, какво правите, за кого го правите.
- Първо сама съм, второ, проучвам ви, трето – за себе си – не загуби самообладание момичето.
Статиков въздъхна:
- И защо ни проучваш?
- Защото съм студентка по психология и се интересувам от манипулиране на масите.
Мъжът се засмя зловещо:
- От манипулиране на масите се била интересувала – заби пръст в масата, на която седяха и изсъска злобно – единствената маса, която можеш да манипулираш е тази, моето момиче.
- Гроздето е кисело, а? – това бе единствената контраатака, която успя да измисли Лора.
Статиков я погледна учудено и обидено, тя усети, че е намерила слабото му място и с нови сили продължи:
- Не можеш да си позволяваш да ме обиждаш и да се правиш на велик, само защото не съм ти пуснала! – последните думи Лора каза на висок глас и седящите близките маси се обърнаха към нея – Не ми харесваш и толкова! Заплашвай ме колкото си искаш!
Статиков почервеня и изсъска:
- Слушай, момиченце, няма да ми минеш с тия номера! – бръкна в джоба си, извади флашка и я размаха пред лицето на Лора – Тук са всички логове с теб, ако ги пусна през фермата, ще ти разбия живота!
Лора го гледаше в очите:
- И сега ще ми кажеш, че това е единственото копие и ако ти пусна ще ми го дадеш, а после ще се окаже, че пазиш логовете на друго място и ще се гавриш с мен, докато не ти писне!
Статиков се ококори:
- За какъв ме имаш?! Естествено, че е единственото копие! Но сега, като ми каза, ще напр…
Лора грабна флашката от ръката му, хвърли я на земята, след което, под смаяния поглед на ПР-а, я настъпи няколко пъти, с което напука пластмасовия корпус. Вдигна я, извади платката, счупи я на две и я пусна в чашата си с вода.
Статиков гледаше шокирано и невярващо, по изражението му личеше, че копието наистина е единствено и унищожено по варварски начин.
- За идиот те имам – изсъска Лора през зъби. – Имаш ли други въпроси?
- Н-н-е – едва чудо промълви Статиков, наблюдавайки как единственият му коз лежи на дъното на водната чаша.
Действията на момичето толкова шокираха ПР-а, че той не съобрази, че може да дръпне логовете във всеки един момент.
В този момент телефонът на Лора извибрира, тя прочете съобщението, което й бе изпратил Марио и се усмихна.
- А сега, погледни профила, който си свалял толкова дълго време – каза победоносно момичето.
- Не те разбрах – каза объркано Статиков.
- Погледни ми профила.
Статиков отвори профила през телефона си, видя снимката, видя постовете.
- Нищо няма.
- Виж ми годините.
- Не! – Статиков трескаво натисна няколко пъти дисплея на телефона си – Не! Не си на 15! Ти не си на 15!
- Знам, че те разочаровах, като те лъгах, но толкова хубави любовни стихове ми пращаше, като мислеше, че съм непълнолетна. А философските разговори – човек трябва да прави това, което иска, животът е, за да се живее, ти с опита си можеш да ми покажеш невероятни неща… Копирай си пак разговорите!
- Това е лъжа! Не е можеш да постъпиш така! Кой ще те послуша? Очевидна лъжа! – започна яростно да съска Статиков, с което отново привлече погледите на другите посетители. Това го накара да се окопити.
- Мисля, че един наш общ познат ще се зарадва да пусне тази история – провален ПР сваля непълнолетни момиченца в интернет, как ли би кръстил материала? „Не му върви с фенерите, с децата също“.
Лицето на Статиков се промени. Стана каменно и непроницаемо:
- Какво искаш?
Лора получи ново съобщение от Марио: „Ще му кажеш после, излей водата в саксията до теб и вземи флашката“. Лора изпълни указанията под смаяния поглед на Статиков, след което си взе чантата от облегалката на стола, изправи се и злобно каза:
- Ще ти кажа после… мръснико.
Момичето рязко се обърна и си тръгна от кафенето. Марио остана да наблюдава Статиков. Известно време ПР-ът седеше без да помръдва, с ръце отпуснати до торса. В гръб изглеждаше сякаш някой го е гръмнал в гърдите. Размърда се, подпря се на лакти и скри лице в шепи. Поседя малко така, свали ръце и помоли сервитьора за сметката. Като я плати, се изправи и с леко полюшваща се походка тръгна надолу по главната.
Марио също плати и тръгна към къщи, където предварително се бяха разбрали да се чакат с Лора след като свърши срещата.

Ева седеше на бюрото си и вглъбено четеше текста към материала за фейковете, написан от Крис:
„Безспорно е, че има сили, които целенасочено, изключително добре организирано и професионално манипулират общественото мнение. Те успешно създават информационен шум, през който пускат стрели, с които успяват буквално да забият желаните мисли в главите на аудиторията. Използват всички познати методи за влияние. Хората, които разчитат на факти получават такива, макар и фалшиви или изопачени. Ирационалните биват заливани с демагогия и лъжи, целящи да докоснат емоциите и чувствата им. В бързината и желанието да бъдат първи, големите медии повтарят лъжите, с което ги легитимират и резултатът е повече от плачевен.
През информационния хаос на 21 век плуват огромни галеони, а многобройните им оръдия имат скорострелността на автомати. Мощта на тази армада е насочена срещу аудиторията, а тя, в голямата си част, е абсолютно беззащитна. Разделена на постоянно враждуващи групи, става лесна жертва на таргетирани послания. Колкото по-затворена в убежденията си е една група, толкова е по-лесна за манипулиране.
Илюзията, че интернет дава по-точна информация от телевизора или някое традиционно издание, е най-голямото престъпление, което всеки от нас извършва спрямо себе си. Така се капсулираме в удобната ни информационна среда и сами се изолираме от света. Сами даваме знанието какво предпочитаме, какви са възгледите ни, даваме ключа към съзнанието си.
Сега спрете да четете и посетете предпочитаните от вас сайтове, вижте кого цитират… Е? Със същия успех можехте да гледате и новините по най-омразния ви канал.
Виновни тук не са медиите, не е и аудиторията. Борбата за гледаемост, която изхранва първите ги принуждава да бъдат бързи, крещящи и ефективни. Аудиторията, от своя страна не може да се справи с целия поток, който й се излива на главата. Не може и да съществува без информацията, към която е пристрастена. Точно тук, в тъмните допирателни зони, се намират силите на армадата, която използва слабостите и на двете страни.
Най-страшният извод от така нарисуваната ситуация е, че не съществува ефективен метод за борба с фейковете. Да, можеш след разследване, отнело много време, да кажеш: Това е фейк! Но разобличаването вече няма да е актуално, няма да има кой да го чуе, защото дневният ред вече е съвсем друг. Опитите да спираш фейковете докато са пресни, граничи с цензура и неминуемо ще се появи някой, който да се изкуши да прекрачи границата.
Аудиторията също не може да се опази, дори вие да внимавате какво съдържание консумирате, дори приятелският ви кръг да го прави, това е мизерно количество на фона на всички. А в наши дни „всички“, често заменени от „най-шумните“, не без помощта на фейковете, решават съдбата на цели държави и континенти.
Блогърите, инфлуенсърите, често изглеждат като обективни източници на информация. Но много малко от тях разкриват откъде и срещу какво идват доходите им. Не се наричат „журналисти“, по този начин свалят от плещите си нормите и кодекса, на които са подчинени медиите. А тази бариера, макар и морална, е много сериозна. За да увеличават аудиторията си и да бъдат интересни, много от тях стигат до пропаганда на откровени глупости, клюки, конспиративни теории.
Целта им, разбира се, е да градят собствена аудитория и напълно естествено, най-добрият фен е този, който слуша само тях. Тоест се затваря в информационния мехур, който създават. С много малки изключения, те несъзнателно подсилват и без това убиващия мозъчни клетки шум, заменяйки фактите с мнението си.
В заключение бих искал да дам рецепта, правила, които да спазвате, когато избирате източниците си на информация. За жалост не мога, защото съм сигурен, че много от четящите в момента се питат „На кого да вярвам?“. Вярата няма нищо общо с корупционен скандал, с катастрофа, предизвикана от наркоман или лошо направен ремонт. Вярата няма нищо общо с обективната реалност.
Това, което успях да направя, е да ви покажа, как работи манифактурата на фейковете. Вече не става дума за тролове, които се гаврят с прекалено чувствителни потребители по форумите. Става дума за фабрики, бълващи лъжи, моделиращи мисленето и чувствата на цели общества. Оказа се, че святата идея на създателите на интернет – цялата информация да бъде на върха на пръстите на всеки човек е нож с две остриета и второто е много, много по-опасно.“
Ева въздъхна тежко и се отпусна назад. Материалът й хареса, но и стресна. Нямаше нужда да спира и да проверява колко от новините в сайта са цитати от големите медии. Просто те имаха ресурса да пращат репортери навсякъде, където имаше нужда. Тя не можеше да си позволи подобно нещо. Въздъхна, осъзнавайки и обречената правота на Крис за липсата на решение срещу фейковете и отвори папката „видеа“, която бе получила заедно със сценария и текста за сайта.
Започна да ги гледа едно по едно. Интервюто с ПР-а на „Меджикмаркет“ много й допадна, гледа отново видеата с Лора. Стигна до файлове, наречени „video_1”; „video_2” и така нататък. Отвори ги и там видя силует, седящ в тъмна стая, а осветлението бе поставено така, че фигурата да е абсолютно черна. Въпреки това Ева успя да разпознае Мая, без даже да разбере по какво.
„Стурктурата им е доста проста, но ефективна. Обикновените тролове, тези, които пускат материалите в интернет се намират на едно място. Това улеснява координирането и управлението им. Аз, обаче никога не съм била в офиса им, даже съвсем наскоро разбрах, че съществува и къде точно се намира. Така се получава, че хората, които не са особено важни, могат да бъдат „похарчени“, в случай на проблеми. Важните пък са достатъчно защитени, и след като проблемите минат, работата на фабриката може да се възстанови достатъчно бързо“.
Ева се усмихна. Ето откъде е дошла аналогията на Крис с галеоните. Често се е случвало, военните кораби да изхвърлят излишен товар, за да станат по-бързи при нужда. Явно Мая наистина е неговата муза.
Размислите на Главната бяха прекъснати от Лавър, който нахлу в кабинета й и изстреля:
- Битовата седмица продължава – в квартал „Св. Георги“ са станали четири кражби по домовете през нощта!
След като млъкна, усети, че е прекъснал някаква важна работа на Ева:
- Ох, извинявай, че влязох така…
- Няма нищо, Крис този път е надминал себе си.
- Добре ли го е направил?
Ева кимна замислено и после се върна към разговора на Лавър:
- Вече ни занимават с кражби на телевизори, така ли?
- Аха, явно нищо друго не се случва.
- Не е ли подозрително как рязко скочи битовата престъпност напоследък? – замислено попита тя.
- Е не е скочила, просто МВР започна да пуска комюникета за щяло и не щяло.
- Това имам предвид.
Лавър присви очи, но реши да не задълбава в темата:
- Разбирам… Дал съм на стажантите да преразказват информацията, евентуално могат да объркат видеата от МВР. Отивам на интервю с министъра.
Ева вдигна палец в знак на съгласие и Лавър излезе от кабинета й.
Mutafchiev
 
Мнения: 37
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Фейк

Мнениеот Mutafchiev » 15 април 2021, 19:50

34
Смехът на Крис се разнасяше из дворчето на Лора и Марио, докато го гледаха с доволни усмивки:
- Знаех, че е кретен, но чак такъв! – констатира журналистът, поемайки си дълбоко въздух. – Знае ли, че винаги може да си изкара нови логове?
- Никаква идея – засмя се Лора, - но трябваше да му видиш муцуната!
- Въпросът е какво да го правим? – сериозно попита Марио.
- Материалът вече е готов, изпратен ви е още сутринта… - Крис погледна въпросително приятелите си.
- Нямахме време да го прочетем – оправдателно каза Лора.
- И искаш да кажеш, че няма за какво да ползваме Статиков ли? – с известно съжаление попита администраторът.
Крис запали замислено цигара и дръпна два-три пъти.
- Ясно е, че не е казал, че Лора го работи на никого, иначе нямаше да дойде сам и с тая флашка… Но след като излезе материалът, най-вероятно ще последва отговор от фабриката.
- Мислиш, че ще влязат в редакцията на сайта ли? – повдигна вежди Лора.
- Не, би било идиотско и потвърждаващо съществуването им – отговори Крис. – Мисля, че ще ни залеят с помия… всички. Най-вероятно ще се опитат да ни хакнат и да измъкнат инфо от сървъра, личните ни компове, телефоните…
- За сървъра нямаш грижи, единствено ако решат да ни DDoS-нат… в този случай няма да имам какво да направя.
- За DDoS-а не знам, но след като пуснем този материал, няма да имаме с какво да отговорим на атаките им – продължи Крис.
- И тук ще се появи Статиков? – попита Лора.
- Точно така, но трябва да го снимаме преди да пуснем разследването. Ако се опитаме след това, най-вероятно просто ще ни отреже.
- Какво ще ни даде това, че ще го снимаме? – намръщи вежди Марио.
- Фирмата, в която работи е спомената в големия материал, ако го изтипосаме на бяла дъска с едно маркерче да нарисува как работи фабриката…
- … без да крием лицето му, което вече всички знаят покрай фенерите– добави Марио.
- Всеки опит да ни обвинят в лъжа ще се провали.
Лора гледаше Марио и Крис невярващо:
- Наистина ли смятате да го изнудите и да му разбиете живота по този начин?
- В случая целта оправдава средствата, а и тоя си го е заслужил – каза уверено Крис.
Лора погледна въпросително към Марио, който преглътна:
- И преди сме го говорили, трябва да разрушим тая фабрика. Не може да продължава така. Мачкат всичко по пътя си, даже Мая прибраха…
IT-то млъкна рязко. Откакто се бяха видели с Крис не бяха казали и дума за нея. И Марио, и Лора при уморения и изтормозен вид приятеля си, се впуснаха да го разведряват и разказват случилото се със Статиков. Без да се договарят предварително, бяха взели решение да изчакат журналиста сам да започне темата.
- Лора, ако не искаш да използваме това, което си постигнала със Статиков… няма. Просто ще трябва да понесем всичко, което ще ни се излее на главите.
- На вашите глави с Ева – поправи го Марио.
- Да, вие можете да се откажете във всеки един момент, не ви държа насила.
Лора въздъхна:
- Ставаме като тях.
- Ако не ги спрем сега, всички ще станат като тях – отговори Крис.
- Добре, как ще го направим? – намести се Марио.
- В пет ще отида пак в Първо, трябва да сме готови преди това.
- Къде ще го снимаме? – попита Лора.
- При мен.
- При Мая?
- Не, имам още няколко дни в ателието. Кракът на тия мизерници няма да стъпи в нашия дом с Мая.
Лора и Марио се спогледаха.
- Значи нямаш още информация?
- Никаква, адвокатът на Ева ме дразни. Много. Изгони ме от Първо.
- Тя няма да ти даде лош човек – обади се Марио.
- Знам, точно това ме безпокои. Дала ми е най-добрия, за когото се е сетила и той не може да направи нищо.
Марио явно се сети за нещо и започна да си почесва тила, Крис го забеляза:
- Какво?
- Ами за Ева… - журналистът гледаше очаквателно. – Тя знае за теб и Мая, за мен и теб…
- Всичко?
- Каза, че ще ни прави очна ставка – каза Марио в свое оправдание.
- Аха, понеже нямаше да се наговорим… - с укор в гласа отговори Крис. – От друга страна, като почнат да ни заливат с лайна е хубаво да знае ситуацията.
Крис погледна в очите Марио, после Лора:
- Сигурни ли сте, че нямате проблем да използваме оня кретен, за да отвърнем на удара?
- Да! – убедено отговори Лора. Явно бе размислила и бе съгласна с доводите на момчетата. – Във всяка война има жертви.

Кабинетът на Вътрешния министър не бе ремонтиран от поне трийсет години и когато Лавър влезе в него се почувства смачкан. От тук се даваха едни от най-важните заповеди в държавата, а разговорите, които стените са чули можеха да свалят всяко едно от правителствата в този период.
Началото на интервюто бе трудно. Въпреки, че се познаваха от години, можеше да се каже, че са били близки, покрай общото им увлечение – моторите, министърът се държеше много обрано и дръпнато. За годините, в които заемаше поста, бе дал едно-две интервюта и затова не се чувстваше в свои води. Лавър също много внимаваше, да не го „затвори“ съвсем и да се получи поредния негледаем разговор с чиновник.
- В последните дни сякаш има взрив на битовата престъпност?
Министърът явно очакваше този въпрос, бе размишлявал по темата, но така и не бе измислил какво да каже. Тъй като не беше политик, а човек израснал в системата на МВР и то като оперативник, не можеше просто да започне да говори и да не даде отговор.
- Ситуацията наистина е странна – започна той внимателно. – От една страна, по статистика се справяме с по-добре от минали години. Знаете, че постоянно въвеждаме в експлоатация нови средства за наблюдение и издирване на извършителите на криминални деяния. Времето ни за реакция също е намаляло драстично. Сега мога да ви залея със статистики – министърът потупа с върха на пръстите си няколко листа, - но разбирам, че това няма да има никакво значение за гражданите.
Лавър кимна одобрително:
- Прав сте, цифрите нямат значение, когато са те обрали. Но не отговорихте на въпроса ми.
- Вие получавате официалния бюлетин на Министерството ежедневно, всички имат достъп до него. Сравнението по дати – днешната и същата от миналата година, от по-миналата… ще видите прогреса, който отбелязваме. Ще ви кажа честно, въпреки че това ще се интерпретира лошо от… - министърът се замисли за думата – публиката, но наистина не знам защо днес цял ден се въртят новини за четири домашни кражби. При това кражби в различни градове, с различен профил на пострадалите, извършени по различен начин. Тоест между тях няма нищо общо и не може да се говори за някаква извънредна ситуация. В интерес на истината, за две от тях, извършени през нощта, след много координирана работа на колегите в различните звена имаме задържани. Едните са хванати с плячката.
- А какво са откраднали?
- За жалост не мога да ви кажа.
- Медиите се опират на бюлетина, за който говорихте. Твърдите, че не се е променил, но аз мога да ви кажа, че е по-различен.
- С какво? – повдигна вежда въпросително министърът.
- Станал е по-подробен.
- За това не знам, при мен идват други сводки. Може би е редно да попитате шефа на Централното управление, неговото ведомство съставя бюлетина.
След още няколко въпроса интервюто приключи, но атмосферата в кабинета стана по-отпусната едва, когато министърът видя как операторът вади батерията и SD-картата от камерата.
- Надявам се, съм бил полезен – каза той.
- При всички положения – отговори Лавър, - в моменти като този е хубаво да говори министърът.
- Не разбирам откъде се пръкна тоя „момент“ – възкликна шефът на МВР. – Сам виждаш сводките и си наясно, че сме в топ-а на най-сигурните държави в региона.
- Странно е наистина, на Ева също й се вижда подозрително.
- Нали? – министърът реагира по-живо. – Усещам, че ми кроят интрига, но защо просто не дойдат и не ми кажат: „Не ставаш, махай се“.
- И ще се махнеш ли? – ухили се Лавър.
Министърът се засмя:
- Само ако премиерът ми поиска оставката.
- Ето, виждаш ли, ти ставаш, но не им вършиш работа. А просто да те махнат не е красиво, трябва повод.
Двамата свиха устни, защото в последните петнайсетина години това бе основната причина за повечето назначения в администрацията – „да вършиш работа на назначилия те“. Поговориха още малко, предимно за мотори, изслушаха оплакванията един на друг, как вече не им стига времето да карат и се сбогуваха приятелски.
Mutafchiev
 
Мнения: 37
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Фейк

Мнениеот Mutafchiev » 22 април 2021, 00:15

35
Орлов пътуваше обратно към Централното заедно с колегите си и мисълта за Мая го измъчваше. Тъй като седеше на предната седалка, задържаният беше доста едър мъж и отзад се бе намърдал новобранецът, полицаят бе открехнал малко прозореца си и пушеше. Най-много го дразнеше това, че нито знае защо задържаха Мая, нито кой е прокурорът, който води делото. Вече се бе примирил, че го използват, но не можеше да приеме, че момичето просто кисне в килията и нищо.
Когато стигнаха и паркираха, колегите му отведоха арестанта за „обработка“, както се шегуваха помежду си, а Орлов отиде директно в кабинета на шефа си. Почука и без да чака покана влезе.
- Ще го видим какво е казал… ама к‘во може да е? Той е прост полицай, не може да измисли нищо особено. Спокойно, нали скоро ще го пуснем по канала…
Главният комисар бе нисък, плешив, дяволит и веднага създаваше впечатление на велик комбинатор. Малките му очички, светещи като върхове на игли, бяха живи и винаги в търсене на нещо полезно. Той бе и единственият оплешивял човек в Първо, който не си бръснеше главата „нула номер“, а държеше остатъците от косата си винаги в изрядно състояние.
Шефът на Орлов, явно бе увлечен в разговора и не забеляза влизането на подчинения си. Когато го направи бързо смотолеви:
- Трябва да затварям… Не, не те зарязвам по средата на пътя! Ще се чуем след две минути! Айде! – обърна се към Орлов и ядно изсъска – Влизаме без да чукаме, подслушваме чужди разговори, не спазваме субординация. Да ти казвам ли да си пишеш рапорта или ще се сетиш сам?
- Ако не ми кажеш какво правим със Симсън, не само ще си напиша рапорта, ами и ще пусна жалба срещу теб в прокуратурата!
Началникът започна да се смее. Приличаше на плешива детска играчка със счупено говорителче, което е трябвало да звучи като някакво животинче, но възпроизвежда звук на дявол надишал се с хелий.
Гротескната гледка не толкова ядоса, колкото стъписа Орлов. Бе свикнал на какво ли не, бе виждал какви ли не хора в системата, но откакто бяха назначили този гном за негов шеф преди три месеца, полицаят лично разбра как омразата преминава в погнуса.
- Ти твоята работа вече си я свърши, от тук поема наблюдаващият прокурор. И не ме занимавай повече със себе си – отговори човечето, гледайки часовника си.
- Кой е наблюдаващият прокурор?
Плешивият шеф рязко се промени. Очите му светнаха яростно, а усмивката му се смени със злобно озъбване:
- Твоята работа свърши. Това е първа издънка. На третата следва дисциплинарно.
Орлов понечи да отговори, но стисна зъби, с което върна доволното изражение на лицето на шефа си:
- Точно така, много правилна реакция. А сега – марш от тука!
Полицаят излезе от кабинета и затвори силно вратата след себе си, след което замря. При други обстоятелства, плешивото джудже щеше да получи морално и физическо унижение, несъвместимо с огромното му его. Орлов много пъти досега бе на ръба на напускането и винаги го спираше любовта към професията. Когато срещнеше поредната несправедливост, престъпление или откровена глупост, извършени от колега, си казваше „Следващият път напускам“. Толкова много се бе изправял на този кръстопът, че вече не си правеше труда да се убеждава и самозалъгва, че ще може да се махне. Системата на вътрешните работи тренира много неща у служителите си и примиренчеството е едно от най-лошите.

Мая вече бе преброила всичко, което можеше да се преброи в килията вече няколко пъти. Последваха лицеви опори, коремни преси и всякакви други упражнения, за които се бе сетила. Определено по филмите сцената с трениращ в килия затворник изглежда много по-добре, отколкото в реалността. След като се натренира до изнемогване, легна и за да не допуска лоши мисли, започна сама да си разказва вицове. За жалост и това не отне толкова време, колкото й се искаше, просто трудно помнеше такива неща. Сега се бе разположила в поза „лотус“ на пода, дишаше бавно и си представяше как ще аранжира терасата на апартамента си, след като излезе. Вратата изскърца и я извади от доста приятното състояние, което бе успяла да постигне.
Отвори очи и срещна учудения поглед на Орлов:
- Всичко съм виждал, но медитация в килия ми е за първи път.
Жената не помръдна и просто го гледаше със спокойните си светли очи. Това обърка полицая, който сам не знаеше защо бе дошъл.
- Донесоха ли ти закуска?
Отговорът бе едва забележимо кимване.
- Обяд не знам дали ще ти дадат – продължи Орлов, Мая не реагира. – Предполагам, че си мислиш, че съм дошъл да го играя доброто ченге, след като снощи бях лошото?
Мая наклони едва, едва глава настрани.
- Вече не се занимавам с твоя случай. Така, че няма за какво да се правя на каквото и да е – Орлов наведе глава, размисли, отново погледна Мая и заговори бързо. – Даже не знам защо дойдох. Нямам и идея защо си тук. Ако това те успокоява, отвън те чакаше някакъв журналист… много нагъл, охраната снощи го изгони, тук е с адвоката си, който също е… - Орлов се замисли, всъщност Димов си бе свършил работата, доколкото бе възможно. – Него го бива. Както и да е. Нямам идея защо си тук. Извинявай.
С наведена глава полицаят излезе от килията и затвори тежката и скърцаща врата.
Когато чу щракването на резетата, Мая издиша рязко и се наведе напред, подпирайки се на ръце. Значи Крис не я е зарязал и през цялото време са били на няколкостотин метра разстояние! Емоциите, които се опитваше да потиска с невероятни усилия избиха. От очите й потекоха сълзи, а по лицето й се разля усмивка. Безизходността на ситуацията, която й описа Орлов я смачка. Щом той, човекът, който я арестува не знае защо я е прибрал, кой знае? В каква каша се е набъркала? Или още по-лошо – е била набъркана? Какво имаше предвид Орлов като каза, че адвокатът на Крис е бил добър? Явно е направил опит да я измъкне, но не е успял.
Въпросите започнаха да бият по черепната й кутия като лотарийни топки в сфера. Но това, че Крис е навън и полага усилия да я измъкне, я накара да се стегне и да се опита да помисли дали досегашното й поведение е помогнало или навредило. Задачата й се оказа лесна, защото не бе казала абсолютно нищо, затова спря да се безпокои.
Изправи се и направи няколко движения, за да разтегне мускулите си, като ги комбинираше с вдишания и издишания. Опита се да прецени какво трябваше да означава идването на Орлов и дали е някаква игра. Отново седна на пода и зае поза „лотус“. Разсъжденията й по темата постоянно бяха прекъсвани от картини, в които Крис я чака отвън във фоайето, което бе успяла да огледа, когато я арестуваха. Реши, че е заслужила малко почивка от всичко, с което се опитваше да избяга от мислите за журналиста. Затова започна да си представя как я чака, на коя пейка седи, какво прави, погледите, които хвърля към полицаите. Как общува с адвоката. Това я успокои, стопли и вдъхна увереност. Едва сега, откакто бе арестувана, почувства, че не е сама.

Ева седеше в офиса си, а срещу нея, като наказани, се бяха изправили Марио и Крис. Журналистът бе казал своята версия на историята с Мая, и Главната бе задоволена от резултата. Бе изслушала и притесненията на двамата си служители относно последствията от пускането на материала.
Тя също бе предвидила подобна реакция от страна на собствениците на фабриката. Единственото, което й бе дошло на ум бе, че ще приеме някоя от поканите за интервю, които със сигурност щяха да завалят. Колебаеше се дали да напише и някакъв текст тип „медиите трябва да представят фактите“, но засега още не бе взела решение. Бе много и приятно изненадана от това, че служителите й са толкова активни и й дават коз, с който ще парира всичко, което би последвало от пускането на материала. Разбираше, че въпреки тайните, които пазеха от нея, всички бяха в един отбор.
Ева въздъхна тежко:
- Сядайте вече.
Крис и Марио я послушаха, но се настаниха на ръбовете на столовете, в очакване да чуят конското й. Не им дремеше за него особено, защото бяха направили всичко, което можаха. Това бе инстинкт, който бяха развили още от магариите в училище – прави се на дълбоко съжаляващ, докато ти се карат, а когато всичко мине, измисли още по-голяма глупост.
- Имаш ли информация за Мая? – попита Главната.
- Никаква, като приключим ще отида в Първо, затварят в седем.
- И какво ще правиш там?
- Ще я чакам – каза Крис, сякаш това бе най-нормалното нещо на света.
- Знаеш, че няма особен смисъл от присъствието ти там? – каза Ева.
- Не искам да съм никъде другаде.
Ева въздъхна:
- Добре. Статиков?
- След четирийсет минути ще се появи в ателието – рапортува Марио.
Главната кимна одобрително и се обърна към Крис, очите й бяха изпълнени със съчувствие. Журналистът никога не си бе представял, че тя може да излъчва такава топлина:
- За материала, разбираш, че ако отложим пускането му, ще са ни победили - Крис кимна разбиращо. – И без това, ако не са я пуснали вдругиден, ще вдигнем врява до небесата. А до понеделник ще има още едни 24 часа.
- Ако не го пуснем, ще загубим войната – потвърди Крис.
- Вървете да не закъснеете за оня чекиджия… и не забравяйте дъската! – заповяда Ева.
Проследи ги с поглед, след което взе телефона си и написа съобщение на Димов: „Измъкни я!“.
Mutafchiev
 
Мнения: 37
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Фейк

Мнениеот Mutafchiev » 29 април 2021, 00:01

36
Крис огледа ателието си и достигна до извода, че се е справил добре с подреждането на мизансцена за снимките. Пердетата бяха дръпнати и единствената светлина идваше от студийното осветление, което бяха домъкнали с Марио от офиса. Дъската бе поставена по средата на хола и през екранчето на камерата изглеждаше много добре.
Освен него, в помещението се намираше само Лора, която нервно си гледаше телефона. Марио бе оставен на пост в градинката срещу блока на Крис, за да наблюдава дали Статиков е дошъл сам. В случай, че се появи с подкрепление, IT-то щеше да даде сигнал и цялата операция щеше да се отложи за неопределено време.
След няколко минути телефонът на Лора зазвъня, не вдигна веднага, а погледна въпросително към Крис. Той гледаше своя апарат и когато получи съобщение „Сам е“, кимна утвърдително към момичето. Тя вдигна и съобщи на злощастния ПР точния адрес.
Крис отвори вратата и когато погледите им се срещнаха, Статиков отстъпи крачка назад, на което журналистът се усмихна:
- Не се дърпай, няма да те изям.
ПР-ът стисна устни и влезе в помещението. Видя Лора и без нищо да й казва огледа обстановката. На лицето му се изписа облекчение, което учуди Лора и я накара да се замисли какво точно е очаквал да завари.
- Това, което се иска от вас, господин Статиков – започна дружелюбно, но делово Крис, - е да ни опишете подробно работата на фабриката, или фермата, както я наричате, доколкото разбрах. Докато ни разказвате, ще рисувате структурата на тази дъска. Ще ви дадем малко време, за да си съберете мислите, след което ще започнем.
- Един вид презентация? – попита ПР-ът.
- Да, точно така. Искам да снимаме всичко в един дубъл, за да не се налага материалът да бъде монтиран.
Статиков кимна с разбиране:
- А какво ще получа в замяна?
Лора обърна очи и изпуфтя, а Крис все така делово отговори:
- Профилът на 15-годишното момиче, което сте свалял седмици наред ще бъде изтрит.
- И как мога да съм сигурен, че ще го направите?
- Никак. Трябва да ни се доверите.
Статиков се изсмя кисело и се загледа в дъската. Явно преценяваше свободното място и как да структурира презентацията си. Направи едно-две кръгчета около нея със замислен вид, огледа прожекторите и камерата, след което попита:
- Със сако ли да бъда или мога да го махна, доста е топло тук?
Крис се загледа в ризата му, която бе на много малки раета:
- По-добре останете с него, такива ризи не стоят добре в кадър. И застанете в дясната страна на дъската, срещу прожектора на пода.
Статиков се усмихна:
- Разбрах. Ако някога се нуждаете от работа обадете ми се, мисля, че ще сте ни от полза, а и организацията ни ще ви допадне.
- Разкажете ми каква е и ще помисля – също усмихнато отговори журналистът.
Описанието на Статиков продължи около петнайсетина минути. По молба на Крис той се представи и съобщи фирмата, в която работи. Самата презентация се получи повече от добре. ПР-ът започна да описва структурата на фабриката отдолу нагоре. Първо разказа за щатните тролове, и за оперативните мениджъри, после за нещатните служители, сред които беше и Мая. Оказа се, че цяло ръководно ниво никога не е стъпвало във фабриката.
Стратегическите мениджъри контролираха оперативните и нещатните сътрудници. Тяхната функция бе да дават задачи на външните служители и след като ги получат готови, да ги предават на оперативните мениджъри, които от своя страна ги спускаха на троловете. По този начин можеха да следят цялата работа по даден фейк, след което да анализират резултата и подобряват работата на организацията.
За учудване на Крис, външните служители бяха само четирима, трима от тях бяха разделени по ресори. Четвъртият получаваше задачи по „всичкология“, защото имал „богата обща култура и добро аналитично мислене“. От материалите, които Мая му беше дала, Крис заключи, че става дума точно за нея. Единствените, които знаели кои са те, били стратегическите мениджъри.
В последните месеци ръководството било взело решение да прикрепи по четирима „лични“ трола към всеки от нещатните служители. Причината – съкращаване на времето за реакция и увеличаване на поръчките от пицарията. За да запазят конспирация, стратегическите мениджъри предпочели „личните тролове“ също да бъдат извънщатни. Дали свобода на четиримата нещатни сами да организират работата на троловете си. Това обясняваше и позицията на Лора, която не изпълняваше функцията на трол, пишещ коментари, а бе впрегната от Мая само в разпространяването на фейковете.
Следващото ниво бяха „директорите“ – двама братя, чиито имена Статиков отказа да назове: „И без това казвам предостатъчно“. Тези хора бяха пряката връзка между фабриката и собствениците й, за които ПР-ът не знаеше абсолютно нищо.
Предположението на Крис и компания, че всички работещи в сградата фирми имат общо с фермата се оказа правилно. В някои много редки случаи те са помагали с изготвянето на фейковете – информация, графики, представяния. Предимно, са имали функцията на административен и медиен параван. Когато след фейк-кампания неназованите собственици са печелили обществени поръчки, фирмите са поемали осъществяването им и всичко е било законно. С крива усмивка Статиков припомни историята с уличните фенери.
Когато снимките приключиха, Крис изгаси осветлението и дръпна пердетата. Статиков с облекчените свали сакото, ризата му бе подгизнала от пот.
- Е? Мисля, че изпълних своята част – каза Статиков.
- Повече от добре! – окуражи го Крис, докато вадеше картата от камерата.
- И…?
- Секунда – отвърна журналистът.
Крис провери дали всичко със записа е наред, след което го копира на лаптопа си, пусна го да се качва в два облачни сървъра и за всеки случай го копира на флашка. Не го изтри и от картата на камерата.
Докато журналистът изпълняваше всички процедури, Статиков заговори Лора:
- Наистина ли дори за миг не ти стана приятно и интересно да си говорим?
- Наистина – отговори момичето с известно съжаление към ПР-а. – Много грешен подход си избрал, знам, че е клиширано, но е по-добре да бъдеш себе си. Няма никакви универсални начини за свалки.
- Но аз съм скучен.
- Това, че ти не се харесваш, не означава, че няма да се намери човек, който да те хареса – усмихна му Лора.
Статиков се замисли:
- Толкова ли личи, че не се харесвам?
- Ако се харесваше, щеше да си сигурен в себе си и нямаше да се държиш толкова тъпо.
- От теб би станал добър психолог – усмихна се криво Статиков.
- Ще го кажа на професора по време на сесията – усмихна се Лора.
- Готови сме! – възкликна доволно Крис.
Лора извади телефона си и седна до Статиков, отвори профила, с който бе влязла в контакт с него и го изтри пред очите му.
- Ето, не те излъгахме – усмихна се тя и бързо стана.
- Не ме… - потвърди ПР-ът, изправи се и се обърна към Крис. – Кога ще излезе видеото?
Крис повдигна рамене:
- Не знам, може би никога.
Статиков се намръщи, но реши да не задълбава, и без това вече бе сложил кръст на работата си във фабриката:
- Не разбирам, но щом има шанс да не се появи – дано не се!
ПР-ът тихо напусна ателието на Крис, като смотолеви едно „довиждане“, без да поглежда никого. Когато останаха сами, Лора и журналиста се спогледаха, приглушавайки щастливите си викове се прегърнаха и заскачаха от радост.
- По-подготвени не можем да бъдем!
- Абсолютно! – потвърди Лора.
- Айде, иди при Марио да му разкажеш, а аз отивам към Централното!
Mutafchiev
 
Мнения: 37
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Фейк

Мнениеот Mutafchiev » 06 май 2021, 00:34

37
Ева и Димов изгледаха презентацията на Статиков, качена в един от облачните акаунти, до които Главната имаше достъп. На беседката в градината кадрите изглеждаха сюрреалистично. Адвокатът наблюдаваше екрана с невярващ поглед и след като видеото приключи констатира:
- Не знам какво да кажа!
Ева го погледна учудено и развеселено:
- Че е идеално?
- О, такова е, във всяко едно отношение! И начинът, който твоите хора са го преметнали, и презентацията… Все едно разказва как работи някаква хай-тек кланица! Умът ми не побира как е възможно всичко това!
- А знаеш за толкова много схеми… - с известна ирония констатира Ева.
- И той е толкова тъп, че е повярвал за педофилията? Това е елементарен блъф!
- Явно да – усмивката на Ева стана още по-широка.
- И материала на Крис прочетох, тази фабрика е ужасна!
- Радвам се, че съдържанието ни ти харесва – Главната продължи със закачливата ирония, - но какво става с Мая?
Физиономията на Димов от искрено учудена и възхитена стана угрижена:
- Нищо хубаво. Спомняш си, че преди няколко месеца назначиха нов шеф на Първо, стария го отстраниха след скандал за корупция.
- Да…
- Откакто се е появил там са започнали да прибират хора, без никакви обвинения и после да ги пускат, обикновено около 70-тия час.
- Никой ли не се е зачудил какво става?
- Чудили са се, питали са, той ги заплашвал, един даже уволнил дисциплинарно.
- За да сплаши останалите?
Димов кимна:
- Още по-интересно е – продължи адвокатът, - прибират близки на богаташи и чиновници. А след като ги пуснат, цялата документация за задържанията изчезва.
Ева присви очи:
- Изнудва ги?
- По-скоро „изнудват“. Сам едва ли би бил толкова смел. Моят човек смята, че става дума за цяла групировка, която по този начин печели позиции и ресурси.
- Имаме ОПГ във властта, това ли намекваш? – ококори се Ева.
- Айде сега, не е само едно. Много добре знаеш, че всички използват каквото могат, тези са се сдобили с Централното управление и резултатът е този.
Ева се загледа към прекрасната панорама на града.
- Тоест, според теб изнудват баща й?
- Логично погледнато… - Димов също обърна глава и се загледа в границата на нощта, която се приближаваше към града.
- Крис знае ли?
- Реших първо да кажа на теб.
Главната учудено се обърна към него:
- Харесва ми, че най-после виждаш началника в мен, но в случая, първо той трябваше да разбере.
Тя взе телефона си от масата, отключи го, но Димов нежно постави ръка на нейната.
- Чакай малко.
- Защо?
- Мая е използвала единственото си възможно обаждане не, за да се обади на баща си, а на Крис.
- Така… - продължаваше на не разбира Ева.
- Откакто е започнала цялата епопея, Крис не е обелил и дума за баща й. Тоест са в ужасни отношения и нито Мая, нито Крис разчитат на него.
- Искаш да запазиш остатъците от разбитата връзка булка-зет-тъст? – иронично и невярващо попита Ева.
- Не, дреме ми. Ако наистина изнудват Симсън, то той в момента е под огромно напрежение. И доколкото съм чувал слухове, не защото се е притеснил за Мая, а защото някой си позволява да се ебава с него. Предполагам е измислил или е в процес на измисляне на отговор и в последствие вадене на Мая от затвора.
Ева присви очи:
- Много си го мислил…
- Сега си представи как по средата на това, което е измислил Симсън, цъвфа Крис, започва бясно да му държи сметка…
- Искаш да няма никаква възможност евентуалният план на Симсън да се прецака?
Димов кимна.
- Или си гений, или си луд, или прекаляваш с криминалните сериали!
- Кажи ми, че няма логика и веднага ще отида до Първо, за да кажа лично на Крис какво знам.
Ева сви устни:
- Да изчакаме до утре сутринта?
Димов се усмихна окуражително.
- Ама трябва да идеш на лекар, започваш да изпушваш – каза Главната.
Димов направи сериозна физиономия и деликатно я прегърна през рамото, отново поглеждайки към града:
- Права си, наистина димя… А дим без огън няма.
- Така ли? – Ева се намести по-удобно в прегръдката на адвоката и също, със сериозно и леко притеснено лице се обърна към града.
- Точно така, даже мисля, че имам нужда от спешно потушаване на огъня иначе съвсем ще изгоря.
- Аха и сигурно твоят огън е специален и трябва да се духа, за да изгасне?
Димов се закашля:
- Да, трябва, то е малко огънче, ама много пари…
- А докато пожарната стигне до тук… май ще трябва аз да го погледна?
- Би било много добър приятелски жест от твоя страна.
Ева започна да движи ръката си по панталона на Димов:
- Само, защото се познаваме от толкова години…
- Аха…

Крис от около час и половина седеше на своята пейка във фоайето на Централното управление и вече би могъл да каже, че свиква с мястото. Изгледа интервюто с Министъра на вътрешните работи и му хареса. Рядко се срещаше човек, който успява да запази човешкото в себе си след няколко години в министерски стол.
Политикоморфозата особено много си личеше при силовите министри. Да наблюдаваш как човек от полицай, свикнал да се изразява ясно и кратко се превръща в чиновник, и започва да политиканства е специфично извращение. Първоначалните опити са изключително нескопосани и предизвикват объркване и преплитане на езика у самия новоназначен министър, а докато се лустроса – хоп, мандатът свършил. Сегашният, обаче не бе направил дори опит да говори като колегите си политици.
Интервюто излезе на фона на продължаващите новини за ужасяващата битова престъпност, която уж се шири в страната. С всеки изминал ден все повече си личеше, че става дума за бавна, но за сметка на това методична кампания. Като китайска капка се набиваше в главите на аудиторията.
Крис си погледна часовника, часът беше седем без петнайсет. Изключи телефона си, облегна се назад и затвори очи подпирайки глава на студената стена, облицована с мраморни плочи. Съвсем скоро пазачът щеше да дойде и да му каже, че е време да си тръгва. Поредният ден щеше да отмине, а Мая щеше да е все така близо, но недостижима.
По стълбите се чу тропот, явно някой закъснял служител бързаше да си тръгне. Първоначално Крис реши да не отваря очи, но любопитството му надделя и погледна към човека. Беше Орлов, който крачеше забързано. Погледите им се срещнаха и полицаят сведе гузно очи. Крис се учуди от това поведение, беше готов да скочи и да затрупа Орлов с въпроси, но думите на Димов отново прозвучаха в главата му и го отказаха да излиза от вегетативното състояние.
Орлов го подмина, подмина и охраната, на врата се спря, върна се при пазача и му каза нещо. Униформеният му кимна и двамата си пожелаха „Приятна почивка“.
След като изгуби полицая от поглед, Крис отново се подпря и затвори очи. Пресмяташе колко часа остават докато изтече законният срок на задържането на Мая. После пресметна колко минути прави това. Подсъзнателно, биологичният часовник му подсказваше, че деветнайсет часа наближава и скоро ще бъде помолен да си ходи. Упорито седеше и чакаше това да се случи, нямаше да си тръгне сам. Времето продължаваше да тече, а никой не идваше. Отвори очи, погледна часовника си – деветнайсет и пет. Учуден обърна глава към пазача, който стоеше подпрян със скръстени ръце на касата на вратата на кабинката, в която бе работното му място. Той също си погледна часовника, след което кимна на Крис и се прибра вътре.
На журналиста му трябваха няколко мига, за да осъзнае, че му разрешават да седи в Централното управление и след приемно време. Явно Орлов бе казал на пазача, че Крис не представлява опасност. Жест, за който журналистът бе изключително благодарен, но не знаеше на какво се дължи. Естествено, реши да провери теорията на практика.
Остави раницата си на пейката и излезе пред входа, за да изпуши цигара. После се върна обратно абсолютно безпрепятствено. Явно по някакъв неведом за него начин, бе успял да спечели благосклонността на Орлов, а и пазачът го гледаше с разбиране. Стана, взе едно кафе от машината и го подаде на полицая:
- Благодаря – каза журналистът.
Пазачът го погледна учудено и после му се усмихна:
- Няма за какво. Ако някой те пита нещо, показваш си картата и казваш, че чакаш Орлов.
- Орлов – повтори Крис, за да запомни името.
Журналистът поседя известно време, гледайки различни неща в телефона си, после реши да легне на пейката, използвайки раницата си за възглавница. Без да се усети заспа.
Събуди го неприятното рязко и остро усещане на силна масльонка, ударена в челото. Разбуди се и първото, което видя бе идеален тъмносив костюм. Обърна глава и срещна властния, студен поглед на Симсън.
- Прекаляваш! – Крис чу познат глас и веднага скочи.
Без да знае как, Мая се оказа в обятията му и го целуваше. Хвана я за раменете, леко я отдръпна, за да се убеди, че е тя, след което силно я притисна до себе си и я целуна страстно.
- Само два дни лежа, а го играете все едно се връща от Сибир – констатира с нотка отвращение Симсън.
Двамата не му обърнаха внимание и продължиха да се целуват. Едва се откъснаха един от друг:
- Какво стана? – попита Крис.
- Не знам!
- Ние имаме развитие!
- Така ли, какво?
- Ами аз да си ходя освен… - кисело, на висок глас, каза Симсън.
Крис погледна Симсън:
- Как я измъкна?
- Тук ли да ти обяснявам? – повдигна въпросително вежди мъжът.
Журналистът не искаше да изпуска повече Мая от ръце, придържайки я се наведе да си вземе раницата и тримата напуснаха сградата на Първо. Когато подминаваха будката на пазача, Крис се загледа в нея, но облепените с отразяващо фолио стъкла не му позволиха да види дали пазачът е там. Униформеният с интерес наблюдаваше случващото се.
Mutafchiev
 
Мнения: 37
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Re: Фейк

Мнениеот Mutafchiev » 13 май 2021, 00:09

38
Лора и Марио току що бяха прочели материала на Крис и с притаен дъх се спогледаха.
- Първоначално си мислех, че е малко параноично това, което направихме със Статиков, но сега… - започна Лора.
- … да, със сигурност ще отговорят – довърши мисълта й IT-то и се усмихна доволно. – Ето затова го правим!
Лора го погледна намусено:
- Да не развиеш месиански комплекс.
- След като това удари в понеделник, много неща ще се променят.
- И какво по-точно? – повдигна заинтересувано вежди Лора.
- Първо, фабриката ще спре да съществува.
- Да, троловете ще изчезнат, мениджърите им също, но най-важната част от нея ще остане.
- Нещатните служители – намръщи се Марио, на което Лора кимна в знак на потвърждение.
- Аудиторията ще разбере, че е била лъгана – продължи да изрежда администраторът.
- Искаш да кажеш, че досега не го е знаела?
Марио се ококори.
- Всички знаят, че медиите ги лъжат. Даже по-лошо, избират си кои медии да ги лъжат. Правят го съвсем осъзнато и с голямо удоволствие. Избират си ги по това, което им харесва да чуват. Ако по някаква причина харесват правителството, всяка хвалба за него е истина, а информация за кражби – лъжа. Ако не го харесват, е точно обратното. И колкото е по-силно отношението им, на толкова по-големи крайности са готови да повярват.
- Какво искаш да кажеш?
- Искам да кажа, че се докарахме до състояние, в което истината няма абсолютно никакво значение. Важно е на кого вярваш, а ти му вярваш, не защото казва истината, а защото харесваш прическата му, например. Важни са не фактите, а това, което ти смяташ за правилно, тоест твоето мнение. Знаеш, че винаги ще се намери някой, който да каже, че проститутката и кокаинът на задника й, в спалнята на кмета са монтаж, въпреки че очевидно не са.
- Звучиш като Крис…
- Казах ти, че се уча. Но това е точно така и като се замисля винаги е било. Можеш да питаш Джордано Бруно...
- Е поне малко от малко ще започнат да се усещат… - каза неуверено Марио.
- И какво ще стане като „започнат да се усещат“? – Лора натърти последните думи – Крис го написа, капсулирани са, просто ще задълбаят повече в същата посока. Знаеш ли колко е трудно човек да признае, че е грешал за някого, още повече, когато този някой всеки ден се е появявал по телевизията? И то да признае пред себе си, камо ли пред обществото… айде, социалните мрежи. А как се понасят кретените, които задължително ще изписукат „ние през цялото време ви казвахме“? И какво излиза от такива ситуации? Хората, вместо да продължат напред, започват да се карат кой бил прав, кой бил крив и в тази пушилка се намират хитреци, които обират ползите за себе си.
- Ще има друга фабрика?
- А какво те кара да мислиш, че и сега няма?
Марио замислено погледна към екрана на лаптопа:
- И за кого го правим тогава?
- За нас – уверено отговори Лора. – Ние се интересуваме от това, ние сме хората, които живеем с това. Вие с Крис – в медиите, аз в психологията. Ние сме избрали да се борим и пазим чистотата на съзнанието, доколкото ни е възможно.
- И кой викаш, развива месиански комплекс? – усмихна се Марио.
- Аз нямам илюзията, че този материал ще промени нещо кардинално, точно обратното, знам, че ще по-скоро ще утежни положението. Но в нашия свят, нещата ще станат по-лесни и разбираеми. За мен – ще се появят още изследвания и статистики, които ще ми помогнат в професията. За вас – пейзажът ще е по-подреден. А властите, ако имат акъл, ще вземат да измислят някакво законодателство по темата.
- Да, ще цензурират.
- Ако всички обединим усилията си и действаме рационално, може и да намерим границата.
- Значи все пак има файда, а и ще се вдигне много шум! – констатира Марио победоносно.
Лора се усмихна иронично:
- Само внимавай с месианския комплекс.
Тя се наведе към него и двамата се целунаха. Марио сложи нежно ръка на врата й, а с другата я придърпа към себе си. В този момент телефонът му извибрира, извади го от джоба си и без да се откъсва от Лора го остави до лаптопа. Телефонът на Лора извибрира, тя го извади, и Марио, все така впит в нея изфъфли:
- Не фмей!
- Виф кой е – отговори му Лора.
Марио отвори очи и без да спира да я целува се опита да види екрана. Не успя, започна да се криви, но също му беше трудно, хвана я за ръката, с която държеше апарата и я премести така, че да може да види името на дразнителя. Като го видя се ококори, измуча и нежно, но рязко бутна Лора:
- Какво стана?! – изненадано го попита тя.
- Мая!
Лора погледна екрана и бързо вдигна слушалката.

Крис и Симсън се бяха подпрели на парапета на терасата в апартамента на Мая, Крис пушеше цигара, а Симсън гледаше градинката пред блока.
- Значи няма да ми кажеш какво се случи? – през зъби процеди журналистът.
- За твое добро е да не знаеш – отговори спокойно бащата на Мая.
- Мисля, че съм достатъчно голямо момче, за да преценя кое е добро и кое не.
- Но не си достатъчно голямо, за да измъкнеш Мая от затвора, нали? – с известна насмешка гласа констатира Симсън.
Крис прехапа устни.
- Това, което можеш да направиш е да я убедиш да дойде да работи при мен.
- Защо толкова много го искаш? Виж, че се оправя прекрасно! Има си уютен дом, няма нужда от пари…
- И се оказва в Първо… - Симсън безцеремонно прекъсна журналиста. – Ако работи при мен, няма да има такива проблеми. Даже няма да й се подигравам много за теб, когато се виждаме.
- Мило – изсмя се Крис.
- Знам, че ти пука за нея, направи това, което ти казвам. Знам, че ме мрази и не иска да има нищо общо с мен. Разбрах, че може да се оправя сама, няма нужда от повече геройства.
Крис наведе замислено глава и се загледа във формите, които се бяха образували от олющената боя на парапета. От една страна журналистът в него искаше да изтъргува обещанието да направи всичко възможно, за да убеди Мая, в замяна на информация за случилото се в Първо. От друга – сърце не му даваше да я продаде по този начин.
- Нищо не мога да направя. Сам си надробил кашата, сам си я сърбай.
- Предлагам й сигурност, а ти ми теглиш майна? – не се спря Симсън – Това ли е твоята любов?
Крис се обърна към мъжа, приближи се до него на по-малко от педя разстояние и го погледна право в очите:
- А какво ми дава гаранция, че не я прибраха заради теб? - За секунда Симсън сведе поглед, но после погледна Крис в очите. – Да са я използвали, за да те сплашат? Или изнудват? Каква сигурност е това?
- Няма нищо такова! – погледът на бащата на Мая почерня, а дълбоко в очите му имаше яростни огньове – Ако не бях аз, все още щеше да лежи!
- Да, утре щеше да мине 72-часовият срок и щях да вдигна такава патардия, че това, което си направил в Централното щеше да им се стори като детска игра.
- Просто я убеди! – просъска Симсън.
Двамата усетиха движение в хола и се обърнаха. Мая бе излязла от душа и освежена говореше по телефона. Крис я гледаше като хипнотизиран. Симсън осъзна, че е по-добре да ги остави насаме:
- Ще чакам да ми се обадиш.
Мъжът влезе в хола, подмина дъщеря си без да я поглежда и излезе от апартамента. Мая го проследи с поглед и след като вратата се затвори зад гърба му, каза нещо бързо по телефона, след което се обърна към Крис. Бавно свали слушалката от ухото си, прекъсвайки връзката.
Двамата се гледаха право в очите. Почувстваха се така, сякаш Вселената с цялата си мощ, спря божествената подреденост на неумолимия си ход и лично им подари този космически миг. Секунда, която щяха да помнят цял живот. Секунда, в която съществуваха само те. Започнаха бавно, с малки крачки да се приближават един към друг. Не искаха да бързат, не защото се страхуваха, че ще изпуснат мига. Искаха да му се насладят, да запечатат чувството, което само късметлиите изпитват веднъж в живота си. Допряха тела, челата им нежно се докоснаха.
- Обичам те – гласовете им прозвучаха едновременно като един.
Едва докоснаха върховете на устните си. Усетиха огромен прилив на енергия. Тя леко захапа долната му устна, езикът му пробягна по горната й. Мощта на емоциите им се сля. Вселената потегли напред с мръсна газ.
Mutafchiev
 
Мнения: 37
Регистрация: 03 септември 2020, 00:32

Предишна

Обратно към Авторски текстове

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и един гост