Форуми на Моята библиотека

[Галина Георгиева-Танева]

Стойново


Tам, между хълмовете на Сакара, като една блестяща, сребърна змия, лъкатушеше Тунджа. Извиваше тялото си в остри завои и продължаваше своя път далече към морето. На места самотни камъни се изпречваха на пътя ѝ, но тя буйно ги прескачаше и продължаваше своя бяг. Там, където се оформяха бързеите, се чуваше игривото румолене на водата и от време на време някоя заблудена мряна подскачаше, а после с плясък пак цопваше във водата. А тя си течеше неспирно и ставаше все по-буйна и все по-неопитомена.
Точно където сребристата змия извиваше своето тяло в един голям и остър завой, кацнало от двете страни на реката, се намираше село Стойново. Ала това село не беше обикновено село. Къщи имаше, но огради – нямаше. Улици имаше, но дворове - нямаше. Всички къщи имаха общи градини и всички селяни заедно работеха в тях. И като попиташ някой от тях кой е, той отговаряше:
- Аз съм Асен. Баща ми е внук на дядо Стойне.
Или:
- Аз съм Велика, пра-пра внучка на дядо Стойне.
Всички тук бяха чеда на дядо Стойне. А в самия център на селото, там на мегдана, растеше най – странната горичка, която някой, някога е виждал някъде. Не каква да е горичка, а от крушови дървета...

Дядо Стойне беше чепат човек. Серт! Думата му на две не ставаше, но и от чужда дума не разбираше. Каквото кажеше, все на неговата ставаше. Вечно сърдит ходеше из чифлика и все нахокваше за нещо аргатите. Никой не смееше да му противоречи, защото всички знаеха колко урсус е дядо Стойне. Кажеше ли нещо, така и трябваше да стане, иначе страшен бе гневът му. Не обичаше да пилее времето и думите си. Затова и трудно се намираха хора да работят в чифлика му. И слуги в къщата вече нямаше. Единствената останала жена, възрастна слугиня още от времето на баща му, отдавна се бе споминала.
Докато баща му беше жив, къщата бе пълна с прислуга и ратаите се надпреварваха да работят в чифлика. Майка му била добра и крехка жена. Родилните болки я застигнали на двора пред къщата. Толкова силни били, че не могла да се прибере вътре. Родила го точно там, на двора, където сега растат няколко круши. Родила го и издъхнала. Стойне никога не разбра що е майчина милувка. Най-близката му представа за майчина обич бе тази на старата слугиня, за чиято пола той вечно се държеше. Скоро, след като се родил, на мястото, където майка му издъхнала, поникнало крушово дърво. Никой не помислил да го махне, от суеверие ли, що ли, оставили го да расте.
С него растеше и Стойне. Баща му така и не го погледна ни веднъж. Израсна сред ратаите и слугите. Сърцето му стана кораво и не позна що е обич. Когато баща му почина, Стойне стана господар на чифлика. Държеше юздите с твърда ръка и който не му се подчиняваше изпитваше суровия му гняв. Опита да се задоми на три пъти, но все не сполучи. Първата му жена беше красива мома от селото. Роди му един син, Христо и скоро след това почина от незнайна болест. Спомина се и го остави с едно сополиво, хленчещо бебе. Ала Стойне нямаше време за сополанковци и го даде в близкия манастир да го отгледат. Не мина много време и край старата круша поникна филиз, който с времето избуя в младо дърво.
Скоро си взе нова булка. Умна и усмихната мома от града. И от нея имаше един син - Иван. Минаха се няколко години, змия я ухапа, и тя се спомина. И тя му остави едно малко, сополиво хлапе, с което Стойне не знаеше какво да прави. Проводи вест на роднините на жена си в града и те взеха детето да го отглеждат. А край крушата поникна още една издънка.
За трети път се кандардиса Стойне да се ожени. Придума го попа, да вземе една млада вдовица от съседно село. И тя го дари със син – Петър, но още лехуса, се поболя от туберкулоза и почина. Зарече се Стойне, повече няма да се жени. А ревящото, сополиво бреме даде на попа и попадията, те и без това си нямаха деца. Ето, че крушата пусна нова издънка.
През годините не се интересуваше много от синовете си. Понякога, като минеше през селото или манастира, оставаше по някоя жълтица за дрехи и обувки. И в града провождаше по някоя пара, колкото да не ходи голо и босо детето.
Годините се отърколваха, като кълбета тръни, гонени от вятъра. Стойне започна да остарява и хората вече му викаха „ Дядо Стойне“. Него обаче, най го дразнеха крушовите дървета, израсли по средата на двора му. На няколко пъти грабваше брадвата да ги отсече, и някаква незнайна сила го спираше и сякаш се вкаменяваше. Реши да заръча на някой от ратаите да отсече дърветата, ала не можа да изрече думите. Сякаш нещо се чупеше дълбоко в него всеки път, щом опиташе да продума. Макар и богоязлив човек, дядо Стойне не беше суеверен, ала този път се примири и остави на мира крушовите дървета.
Времето неуморно следваше своя път и не поглеждаше назад. Дядо Стойне остаряваше и годините сякаш се трупаха на изкривения му гръб и го превиваха още повече към замята. Ала той ставаше все по – инатлив, сърдит и кисел. Вечно викаше по ратаите и все беше недоволен.
Тази вечер Дядо Стойне седеше на малкото сайванче на къщата си и наблюдаваше странния танц на крушовите дърветата пред него. Вятърът се усилваше и сърдито брулеше листата от клоните, а небето почерняваше от натежали тъмни облаци. Наближаваше буря и то такава, каквато скоро не бе виждана. Лястовиците се стрелкаха все по- ниско към земята да уловят подплашените от наближаващата буря мушици. В далечината светкавици ненадейно осветяваха черното небе и сърдити гръмотевици възвестяваха наближаващата стихия. Муржо, старото овчарско куче тихомълком се присламчи до дядо Стойне и тревожно наблюдаваше случващото се наоколо. Муржо беше единственото останало близко същество на дядо Стойне. Той го погали нежно по врата и му продума:
- Ей Муржо, какво има? Страх ли те е? Не казвай, че няколко приглушени гръмотевици са те изплашили...
Скоро тежки капки дъжд забарабаниха по керемидите. Във въздуха се разнесе миризмата на дъжд, а трополенето по покрива неудържимо се усилваше. Капките дъжд бързо се превърнаха в порой, а скоро и в невиждана стихия, сякаш от небесата водата направо се изсипваше. Малкото сайванче започна да се мокри от пръските дъжд. Дядо Стойне стана и каза на Муржо:
- Хайде момче, да се прибираме вече.
Уплашеният Муржо това и чакаше и бързо се спусна към врата на стаята, ала за беда препъна дядо Стойне. Той падна и се чу зловещо изхрущяване. Същевременно изпита неописуема болка в крака си. Явно го бе счупил. От болката не можеше изобщо да помръдне. Нямаше и кого да повика на помощ, селото и най-близките къщи бяха на километри от чифлика му...
Дядо Стойне лежеше на мокрия под, като вкаменен. Болката ту го успиваше, ту го събуждаше. Цяла нощ бурята вилня и гръмотевици трещяха. Капките дъжд трещяха, като куршуми по покрива, а светкавиците плющяха, като огнени камшици и се забиваха в земята. Вятърът бучеше и виеше, сякаш зловещи гласове се издигаха от самия ад. В просъница, дядо Стойне гледаше бушуващите природни стихии навън. А малко по-нататък, в средата на двора, старата круша зловещо се извиваше под напорите на вятъра. Щом вятърът я огънеше и точно преди умореният ѝ ствол да се прекърши, клоните и се подпираха на някое от по-младите дървета около нея и това сякаш и даваше сили да се изправи под напора на вятъра. Скоро след това, бушуващият ураган я превиваше отново, но някое от младите дървета я подпираше и изправяше отново. Дядо Стойне наблюдаваше този странен и зловещ танц и изведнъж разбра. Разбра, защо онази тайнствена сила не го остави да отсече дърветата. Разбра, защо са израснали там тези дървета. Те бяха там, за да подпират старата круша и да ѝ бъдат опора.
На сутринта ратаите намериха дядо Стойне легнал на сайванчето, а до него се беше сгушил Муржо. Със счупен крак, премръзнал от бушуващата през нощта буря и уморен от болката, но жив. Дойде доктора, превърза го и заръча да си почива. Ала дядо Стойне почивка не знаеше що е. Извика едно ратайско хлапе и му даде тихо някаква заръка. Хлапето поклати глава и хукна.
Скоро след пладне, трима мъже с магарешка каруца пристигнаха в чифлика. И тримата бяха млади, здрави и странно приличаха на дядо Стойне. Влязоха в къщата и застанаха пред открехната врата. Дядо Стойно седеше на кревата си и тихо ги наблюдаваше.
- Сполай ти, бащице.
- Дал Бог добро, тате.
- Добър ден, татко.
В стаята влязоха Христо, Иван и Петър – синовете на дядо Стойне.
Христо бе скромно облечен в тъмни дрехи. Бе послушник в манастира и го готвеха за поп. Иван беше градски, модерен човек и въртеше малко дюкянче в града, а Петър се бе изучил на четмо и писмо и бе станал даскал в школото в града. И тримата бяха се превърнали в сърцати, млади мъже.
Дядо Стойне мълчаливо ги наблюдаваше. Младите мъже смутено влязоха в стаичката и приседнаха на наредените край стената столове. И тримата мълчаха и гледаха баща си някак объркано.
- Много грехове съм сторил на този свят! – рече тихо дядо Стойне – Ала към вас най-съм грешен! Като слепец съм бил! Но край вече. Разбрах колко съм грешал и ще поправява каквото е сторено и каквото може да бъде поправено!
Дядо Стойне се загледа навън през прозореца.
- Всичко това е ваше! – кимна към двора и нивите навън – Ако можете да простите... Винаги е било ваше, но чак сега го видях!

Още няколко години се търкулнаха и трупнаха на дядо Стойневия гръб, и го изкривиха още повече. Вече където и идеше, преди него се дочуваше тихото потропване на бастунката му. Сина му Христо бе построил малка черква близо до къщата, а Петър учеше на четмо и писмо децата от близките села в нея. И тримата работеха в чифлика и земята никога не е била по-плодородна и по-щедра. Къщата на дядо Стойне се напълни най-напред със снахи, а после и със внуци. Постоянна глъч цареше навсякъде. Нови къщи никнеха наоколо, а крушовата горичка растеше ли растеше...

Дядо Стойне беше приседнал на няколко възглавници на миндера и радостно наблюдаваше дечурлята, които си подхвърляха гроздови зърна и се мъчеха да се уцелят. Бащите им сърдито ги споглеждаха, а майките – набързо им шляпваха по един зад врата. Това обаче ги усмиряваше само за минута и скоро децата подхващаха някоя нова магария. Дядо Стойне ги наблюдаваше и вътрешно се смееше от сърце, но не искаше да гневи снахите си и с нищо не показваше колко го забавлява цялата олелия. Скоро с мъка се изправи и подпрян на своето бастунче, бавно закуцука към стаята си. Точно до вратата се поспря и тихо заговори:
- Едно запомнете от мен: Градете, но никога не събаряйте съграденото! Добавяйте, но никога не разделяйте имота! Заедно сте по-силни!
Синовете му го гледаха с обич, снахите – с покорство, а малките – те не му и обърнаха внимание и продължиха да хвърлят гроздови зърна. Дядо Стойне се засмя и излезе от стаята.
- И никой да не смее да пипне крушовата горичка! – се чу през рамото му.

Ето това е историята на Стойново. Село, но не обикновено село. Такова, дето никой, никога не е виждал другаде. Къщи имаше, но огради – нямаше. Улици имаше, но дворове - нямаше. А в центъра на селото, там на мегдана, растеше най – странната горичка, виждана някога, някъде. И то не каква да е горичка, а от крушови дървета...

[Tevs]

Много добре и плавно разказана история. Успех!

[domino1]

На мен също ми хареса. Успех!