Тупик

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

Тупик

Мнениеот justwannabeone » 19 март 2020, 23:33

Събитието беше в разгара си. Речта се точеше прекалено дълго, стори ми се. Къщата му беше огромна, имах усещането, че чувам ехото му навсякъде. Тембъра му не беше особено приятен. Видях, че сестра ми и майка ми нещо му се подхилкват и придвижих стола си към тях, уж безшумно, но той така изкърца по лакирания под, че всичко спря и замлъкна и погледите се насочиха към мен. Направих глупава физиономия.
-Извинете. - изчуруликах. Много неловко.
-Не ти е удобно ли, мила? - попита ме той, откровено загрижен за провала на луксозните мебели.
-Тъкмо напротив, това е най-удобния стол, на който съм била. - побързах да го уверя, но прозвуча като сарказъм и прочистих гърло. - Просто не те виждах добре. - присвих преценяващо очи и кимнах. - Сега е идеално. - вдигнах тъпо палец във въздуха, за да го уверя в успеха на маневрата си и той също кимна някак несигурно. Сетне продължи да говори, а аз дискретно се обърнах към двете.
-Кога ще ядем? - попитах ги.
-На мама момичето. - майка ми протегна ръка, за да разроши косата ми. Въздържах се да я перна, да не би акустиката да преувеличи и този звук.
-Гладна съм.
-Кога не си? - сръга ме закачливо сестра ми. - Мисля, че менюто е вегитарианско.
Очите ми се разшириха.
-Ебаваш ли се? - ужасено я попитах.
Преди да чуя отговор всички дружно казаха едно високо “наздраве” и успях да се насладя на несравниямия звук от масово преглъщане.
-Хайде, Морджи, нагъвай алкохола. - беше мой ред да подкача сестра си. Обичаше да си подпийва и все успявах да я подразня по темата. Не й харесваха намеците ми, че е алкохолик.
Тя разтвори ноздри, раздразнено. Повече от закачките ми мразеше само прякорите, които й измислях. Морган харесваше името си и държеше да не го скъращавам до Морджи, но реакциите й ме забавляваха прекалено много, за да спра.
-Айзък няма ли да дойде? - попита майка ми, докато отпиваше от, сигурна бях, скъпото шампанско.
-Поканиха го, но има среща с някакви клиенти. Каза, че ще се опита да дойде по-късно. - отвърнах, докато бодях тъпата салата, която не изглеждаше като нещо, което би задоволило глада ми дори и десет такива да изям.
-Трябва да ми върне зарядното. - Морган натъпка няколко листа в устата си. - Апарата ми стои без батерия от три дена вече.
-Е не! - хвърлих вилицата в купата и я погледнах невярващо. - ТРИ ДЕНА! - поклатих глава и се плеснах по челото. - Как издържаш без да щракаш по хората тук и там?!
Сестра ми отвори пълната си уста, за да видя всичко смляно в нея и изсумтя.
-Прекаляваш.
-Пресилена реакция за пресилено оплакване. - смигнах й и отново хванах вилицата.
-Кого заблуждаваш с тази салата, Фифи. - Морган ме блъсна силно по голото рамо. - Очевидно не пазиш линия, отиди да помолиш Хенри да каже на готвачите да ти донесе едно агне, само за теб.
-Не ям ангешко, Морджи, но може и да помоля за малко месце преди основното ястие. Какво ще кажеш, докато го моля за тази услуга да го помоля и за теб нещичко да донесе? Примерно още две бутилки шампанско, да си стоят до теб, че както си го подкарала чашата бързо ти свършва.
-Мога просто да пия от твоите чаши. И без това след две глътки си вече на пода.
Изсмях се преиначено и я изгледах. Права беше, напивах се жалко лесно.
-Ева! - домакина се провикна към майка ми и трите го погледнахме. - Радвам се, че успяхте да дойдете. Остатъка от вас няма ли да се присъедини по някое време? Празненството ще бъде дълго.
-Само ние сме днес, Хнери. - отвърна майка ми.
Трудно щеше да е да каже истината, а именно, че някой трябваше да дойде и да отсрами семейството - в този град отказите трудно се възприемаха по каквито и да е причини. Най-вече се считаше за проява на лош вкус да откажеш подобна социална оферта. Като преминем през това, стигаме до следващата причина - хората все се обиждаха, когато отбиеш покана за подобно събитие. Все те питаха дали си сърдит за нещо, дали някой някъде е сгрешил… В общии линии костваше повече усилия да даваш обяснение защо няма да дойдеш, отколкото просто да си вдигнеш задника и да се появиш. Фамилията ни беше в списъка, затова по-рано тази сутрин, докато всички дружно пихме кафе ментахме една игра на камък, ножица хартия. Двамата ми братя и баща ми останаха да мързелуват цял ден по мъжки. Ние трябваше да присъстваме тук.
-Приятелят ти няма ли да дойде днес, Фил? - обърна се към мен.
-Вероятно, по-късно. - отвърнах.
-Айзък е очарователен младеж. Много се радвам, че пак сте заедно. - стисна рамото ми.
Вдигнах печално чашата за наздравица и отпих.
Дразнеше ме, че има някои неща от личния ми живот, които не си оставаха лични. С Айзък имахме една по-дълга раздяла и въпреки че тя завърши със събирането ни всички продължаваха да гледат него по-иначе, а мен с доловимо съжаление. “Горката влюбена глупачка; как го прие толкова лесно; веднъж щом я остави, ще го направи пак”.
Видях го как насочи погледа към сестра ми и тъкмо отвори уста, за да я попита кога тя ще се появи с някой избранник и двете с мама се намесихме, за да предотвратим катасрофата.
-Много благодарим за поканата. - каза майка ми преди мен, а аз се заех да стискам коляното на Морган, защото виждах, че и тя е усетила какво е на път да я попитат. Мразеше въпросите за мъже, за гаджета, за “кога ще доведеш някое младежче” и когато хората вдигнеха градуса и се отпуснеха повече “няма ли вече някой да те опитоми”.
Мда, сестра ми беше дива и неубоздана. Нищо не можеше да я спре да завладее всяко сърце и добре, че се занимаваше основно със задници иначе много добри момчета, щяха да бъдат с разбити сърца. Беше прекалено огнена и свободолюбива, пътуваща, забалвяваща се. Не искаше връзка и не получаваше такава. За сега.
Мисля, че докато гледаше към мен и Айзък още повече й се отщяваше да има партньр. Той пръцкаше в лицето ми от време на време, а аз все намирах повод да се оригна в неговото, заради което майка ми не веднъж ми се е карала, макар че вече съм на 25. Не ми правеше комплимент, че все още получавах забележки от родителите си за държанието ми на масата на тази възраст, но ние с Айзък се чувствахме още прекалено деца. Млади и преоткрити в нашата нова заедност, аз бях ужасно себе си и несравнимо щастлива с него, а той винаги е бил този, който е - добър, наивен и по-различен от всеки, когото бях срещала.
А аз не бях срещала много. Айзък беше първият ми във всяко едно отношение. Неговия вечен оптимизъм се биеше всякчески с моя скептичен поглед върху света, което го дразнеше понякога, но все ме оправдаваше - твърдеше, че имам добро сърце, че хората в живота ми са най-важното нещо за мен и че това го е научило на много. Харесваше ми да слушам тези суперлативи за себе си. В много случаи не се харесвах. Бях мързелива, шумна и прекалено цинична. Все неща, които често исках да променя, но после виждах, че е твърде много работа и се отказвах - мързелът в това отношение беше ужасно силен.
Но Айзък не искаше да се променям. Приемаше ме мрънкаща, неодовлна все от нещо и трудна за навиване на почти всичко. Обичаше ме такава и малко по малко ме учеше как самата аз да се обичам такава.
Въпреки усилията му обаче продължавах да имам моменти на нетърпимост спрямо себе си. Както сега, докато се мусех на невкусната храна и се чувствах дебела в късата бяло-зелена рокля с тънки преразмки, тъпчейки недоволно крака в пода, защото обувките ми бяха страшно неудобни. Изглеждах абсурдно, не на място и притеснението ми за цялостното ми присъствие само се засили, когато видях Гари да влиза в залата. Огледах се притеснено щом го видях и след секунда кошмара ми излезе наяве - зад Гари влезе братовчед му, заради когото вилицата ми отново увисна във въздуха, ченето ми се стегна и започнах неудобно да се потя между гърдите.
justwannabeone
 

Re: Тупик

Мнениеот justwannabeone » 21 март 2020, 21:37

Много ми беше неловко. Виждах, че е ясно, защото майка ми на няколко пъти ме попита какво ми е станало, всичко наред ли е. Винаги ми личеше и се проклинах за това. Явно прекалено очевидно бях забила поглед в храната и когато ми поднесоха основото ястие не го пипнах. Това подсказа на майка ми, че нещо не е както трябва.
-Защо не ядеш?
-Искам да го погледам малко. - отвърнах. Тя се засмя. Това не й се стори странно и се зае да яде. Морган за сметка на това се наведе към мен.
-Какво има? - прошепна.
-Гари дойде.
-О. - тя плесна с ръце. - Къде е?
-Вероятно с Уаким. - със снижен троснат глас отвърнах.
Тя стисна устни.
-Ким е тук?
-Освен ако не ми се е привидял. - вдигнах рамене.
Морган само кимна и положи длан на гърба ми, която не махна, докато не казах, че отивам да изпуша една цигара на двора.

Уаким. Бога ми. Дръпнах силно от цигарата, докато не усетих, че ми се завива свят. Уаким.

Уаким беше единствената тайна, която криех от света, но не и от сестра си.
Уаким беше едно малко петно в имиджа ми на добър и разумен човек.
Уаким и аз не се бяхме виждали от една година.
Уаким извади тъмната ми страна.

Усетих сълза в едното си око.
-По дяволите. - избърсах я преди да е напуснала изцяло окото ми и издишах дима.

Помня първите седмици от раздялата си с Айзък. Не бях напускала стаята си сигурно от пет или шест дена, когато Морган пусна в покоите ми Гари и двамата застанаха от двете ми страни като мутри, които ще ме бият.
-Трябва да излезеш вече! - посочи ме тя.
-Ще те изкараме навън, поне за малко, независимо дали го искаш. - допълни Гари. Хвана ме за рамената и ме вдигна на крака. Опитах се да го отблъсна, но Гари - колкото и глуповато да изглежаше - висок и силен не ми позволи да се отксубна. - За малко, Фил, но ще излезем. Ще те запозная с Ким.

Ким та Ким. Слушах за Ким сигурно от месеци. Братовчеда на Гари, който си идвал от Европа, където прекарал цялото лято. Бяха много близки. Поне така бях чувала, познавах Гари вече от почти пет години, но така и не срещнах въпросния Ким, до тази вечер. Даже не знаех дали това е истинското му име. Направих го на въпрос на един прием, малко преди неочаквана ми раздяла с Айзък. Тогава родителите на Гари чак ми се скраха затова че даже споменах братовчед му.
-Той е лош, Фил. Не искаш да слушаш нищо за него! - каза ми баща му.
-Промени се много след като диагностицираха баща му. - каза майката на Гари и сестра на бащата на Уаким. - Всички страдаме от прогнозите, Фил, но Уаким… - тя поклгати глава . - Много трудно се адаптира с мисълта за това, което ще се случи.
-Но може и да не се случи, нали? - моментално попитах. Не обичах страданията на хората. Колкото и да ги мразех в по-голямата им част сърцето ми се късаше като слушах за злощастията им.
Не го бях срещала никога, но хората толкова говореха за него, че сякаш го познавах. Разделяха същността му на две - онази в миналото, когато баща му още не е бил болен и онази сега, когато знае, че баща му ще умре. Някои го подкрепяха и говореха, че е чувствително момче въпреки суровия си вид, че страда и не знае друг начин да се справя. Други твърдяха, че е просто изрод, който си е чакал оправдание да отприщи лошотията си. Разбирах, че вторите явно лично са страдали от острия му език или действия, но нямаше как да знам. Никой нищо не поясняваше, а аз не исках да си вра носа, въпреки че бях нездраво любопитна.
Той беше нещо като легенда в града за онези, които не го бяха срещали лично. Просто приказки за деянията му, за нечистите му начини, за грубостта му, за неуважението му. Дамите бяха малко по-разнообразни. Бяха ми изградили образ не с действията му, а с вида му. Тези, които го бяха виждали най-наскоро говореха за сивите му очи - очи на крадец, както пишеше в една книга, която четох наскоро - за високото му тяло, за силните му ръце, за широки рамене и красиво, но мъжествено лице. В моя ум, когато мислех за Ким Делавега, без никаква подсказка от всевишна сила за онова, което щях да изживея с него, той беше едно типично лошо момче, провокирано от тежки събития. Нямах какво да кажа за него затова, когато слушах чуждите описания просто кимах или ахвах - според ситуацията - и после забравях. Не обичах клюки, особено за страдащи хора.
При все това някои от разказите за него ме стреснаха. По едно време плъзна слух, че се биел с всеки, чието лице на хресал. Че не уважавал жените и взимал от тях каквото му се иска, но никой не му търсел сметка, защото бил толкова страшен. Някой даже каза, че ръководи байкърска банда. Гари ми каза, че Ким даже не може да кара мотор, освен дето не притежаваше такова возило.
Разбирах, че някои от историите са лъжи, но повечето бяха толкова единодушно ужасени и отвратени от него, че почти несъзнателно сама поддавах на това мнение и си го правех свое - все едно бях видяла и чула всичко сама.
Гари беше безупречен, когато опреше до братовчед му. Той само затваряше очи и клатеше глава. Неогвото неразтърсващо доверие и силна любов към Ким ми даваха друга гледна точка.
-Не вярвай на всичко, което чуваш, Фил. - казал ми бе веднъж и аз го послушах веднага. Беше като неразклатима вяра в някоя религия. Имах чувството, че Ким е религия за Гари. И аз спрях да се опитвам да формирам мнение за някой, за когото само слушам, но никога не съм слушала и заедно с Морган застанхме до Гари, срещу всички останали, които бяха против дружбата му.
-Вие сте семейство. Как очакват да стоите далеч един от друг? - неразбиращо попитах един път.
Тогава нещо в погледа на Гари светна, когато очите ни се срещнаха.
-Обичам те, Филис. - каза ми ясно. Трогнах се почти до сълзи от тази проява на чувства, което беше рядкост за всички около мен.
-Струва ми се, че и аз така, Гари. - опрях глава на рамото му и вкарах цигара в устата си. Запалих я и пушека ми показа прекрасен цвят на фона на черното, изпъстрено със звезди небе. Той целуна темето ми. Потупах го по коляното. - Как така никога не съм го срещала? - попитах го. - Дори и преди да се запозная с теб.
Усетих го, че има нещо, което не иска да ми каже.
-Не обича да излиза.
-Дори и преди баща му да…
-Преди и след, и винаги. Такъв е. С него имате много общо, Филис. Той също не се харесва. Смята, че внася основно тъмнина. Баща му разсейваше тези порочни мисли, както Айзък прави това за теб. Но сега… - поклати глава и протегна ръка за цигарата ми. - Сега нищо не може да го измъкне от капана на собствените му мисли. - издиша дима и двамата се загледахме нагоре.
-Звучи много тъжно.

-Защо ми е да излизам с някой, който е по-нещастен и от мен? - попитах, докато ми навличаха тъпата риза на рамената.
-Мизерията обича компания. - сряза ме Гари.
Тази октомврийска вечер за първи път срещнах Уаким наживо.
justwannabeone
 


Обратно към Авторски текстове

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и 0 гости

cron