Тупик

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

Тупик

Мнениеот justwannabeone » 19 март 2020, 23:33

Събитието беше в разгара си. Речта се точеше прекалено дълго, стори ми се. Къщата му беше огромна, имах усещането, че чувам ехото му навсякъде. Тембъра му не беше особено приятен. Видях, че сестра ми и майка ми нещо му се подхилкват и придвижих стола си към тях, уж безшумно, но той така изкърца по лакирания под, че всичко спря и замлъкна и погледите се насочиха към мен. Направих глупава физиономия.
-Извинете. - изчуруликах. Много неловко.
-Не ти е удобно ли, мила? - попита ме той, откровено загрижен за провала на луксозните мебели.
-Тъкмо напротив, това е най-удобния стол, на който съм била. - побързах да го уверя, но прозвуча като сарказъм и прочистих гърло. - Просто не те виждах добре. - присвих преценяващо очи и кимнах. - Сега е идеално. - вдигнах тъпо палец във въздуха, за да го уверя в успеха на маневрата си и той също кимна някак несигурно. Сетне продължи да говори, а аз дискретно се обърнах към двете.
-Кога ще ядем? - попитах ги.
-На мама момичето. - майка ми протегна ръка, за да разроши косата ми. Въздържах се да я перна, да не би акустиката да преувеличи и този звук.
-Гладна съм.
-Кога не си? - сръга ме закачливо сестра ми. - Мисля, че менюто е вегитарианско.
Очите ми се разшириха.
-Ебаваш ли се? - ужасено я попитах.
Преди да чуя отговор всички дружно казаха едно високо “наздраве” и успях да се насладя на несравниямия звук от масово преглъщане.
-Хайде, Морджи, нагъвай алкохола. - беше мой ред да подкача сестра си. Обичаше да си подпийва и все успявах да я подразня по темата. Не й харесваха намеците ми, че е алкохолик.
Тя разтвори ноздри, раздразнено. Повече от закачките ми мразеше само прякорите, които й измислях. Морган харесваше името си и държеше да не го скъращавам до Морджи, но реакциите й ме забавляваха прекалено много, за да спра.
-Айзък няма ли да дойде? - попита майка ми, докато отпиваше от, сигурна бях, скъпото шампанско.
-Поканиха го, но има среща с някакви клиенти. Каза, че ще се опита да дойде по-късно. - отвърнах, докато бодях тъпата салата, която не изглеждаше като нещо, което би задоволило глада ми дори и десет такива да изям.
-Трябва да ми върне зарядното. - Морган натъпка няколко листа в устата си. - Апарата ми стои без батерия от три дена вече.
-Е не! - хвърлих вилицата в купата и я погледнах невярващо. - ТРИ ДЕНА! - поклатих глава и се плеснах по челото. - Как издържаш без да щракаш по хората тук и там?!
Сестра ми отвори пълната си уста, за да видя всичко смляно в нея и изсумтя.
-Прекаляваш.
-Пресилена реакция за пресилено оплакване. - смигнах й и отново хванах вилицата.
-Кого заблуждаваш с тази салата, Фифи. - Морган ме блъсна силно по голото рамо. - Очевидно не пазиш линия, отиди да помолиш Хенри да каже на готвачите да ти донесе едно агне, само за теб.
-Не ям ангешко, Морджи, но може и да помоля за малко месце преди основното ястие. Какво ще кажеш, докато го моля за тази услуга да го помоля и за теб нещичко да донесе? Примерно още две бутилки шампанско, да си стоят до теб, че както си го подкарала чашата бързо ти свършва.
-Мога просто да пия от твоите чаши. И без това след две глътки си вече на пода.
Изсмях се преиначено и я изгледах. Права беше, напивах се жалко лесно.
-Ева! - домакина се провикна към майка ми и трите го погледнахме. - Радвам се, че успяхте да дойдете. Остатъка от вас няма ли да се присъедини по някое време? Празненството ще бъде дълго.
-Само ние сме днес, Хнери. - отвърна майка ми.
Трудно щеше да е да каже истината, а именно, че някой трябваше да дойде и да отсрами семейството - в този град отказите трудно се възприемаха по каквито и да е причини. Най-вече се считаше за проява на лош вкус да откажеш подобна социална оферта. Като преминем през това, стигаме до следващата причина - хората все се обиждаха, когато отбиеш покана за подобно събитие. Все те питаха дали си сърдит за нещо, дали някой някъде е сгрешил… В общии линии костваше повече усилия да даваш обяснение защо няма да дойдеш, отколкото просто да си вдигнеш задника и да се появиш. Фамилията ни беше в списъка, затова по-рано тази сутрин, докато всички дружно пихме кафе ментахме една игра на камък, ножица хартия. Двамата ми братя и баща ми останаха да мързелуват цял ден по мъжки. Ние трябваше да присъстваме тук.
-Приятелят ти няма ли да дойде днес, Фил? - обърна се към мен.
-Вероятно, по-късно. - отвърнах.
-Айзък е очарователен младеж. Много се радвам, че пак сте заедно. - стисна рамото ми.
Вдигнах печално чашата за наздравица и отпих.
Дразнеше ме, че има някои неща от личния ми живот, които не си оставаха лични. С Айзък имахме една по-дълга раздяла и въпреки че тя завърши със събирането ни всички продължаваха да гледат него по-иначе, а мен с доловимо съжаление. “Горката влюбена глупачка; как го прие толкова лесно; веднъж щом я остави, ще го направи пак”.
Видях го как насочи погледа към сестра ми и тъкмо отвори уста, за да я попита кога тя ще се появи с някой избранник и двете с мама се намесихме, за да предотвратим катасрофата.
-Много благодарим за поканата. - каза майка ми преди мен, а аз се заех да стискам коляното на Морган, защото виждах, че и тя е усетила какво е на път да я попитат. Мразеше въпросите за мъже, за гаджета, за “кога ще доведеш някое младежче” и когато хората вдигнеха градуса и се отпуснеха повече “няма ли вече някой да те опитоми”.
Мда, сестра ми беше дива и неубоздана. Нищо не можеше да я спре да завладее всяко сърце и добре, че се занимаваше основно със задници иначе много добри момчета, щяха да бъдат с разбити сърца. Беше прекалено огнена и свободолюбива, пътуваща, забалвяваща се. Не искаше връзка и не получаваше такава. За сега.
Мисля, че докато гледаше към мен и Айзък още повече й се отщяваше да има партньр. Той пръцкаше в лицето ми от време на време, а аз все намирах повод да се оригна в неговото, заради което майка ми не веднъж ми се е карала, макар че вече съм на 25. Не ми правеше комплимент, че все още получавах забележки от родителите си за държанието ми на масата на тази възраст, но ние с Айзък се чувствахме още прекалено деца. Млади и преоткрити в нашата нова заедност, аз бях ужасно себе си и несравнимо щастлива с него, а той винаги е бил този, който е - добър, наивен и по-различен от всеки, когото бях срещала.
А аз не бях срещала много. Айзък беше първият ми във всяко едно отношение. Неговия вечен оптимизъм се биеше всякчески с моя скептичен поглед върху света, което го дразнеше понякога, но все ме оправдаваше - твърдеше, че имам добро сърце, че хората в живота ми са най-важното нещо за мен и че това го е научило на много. Харесваше ми да слушам тези суперлативи за себе си. В много случаи не се харесвах. Бях мързелива, шумна и прекалено цинична. Все неща, които често исках да променя, но после виждах, че е твърде много работа и се отказвах - мързелът в това отношение беше ужасно силен.
Но Айзък не искаше да се променям. Приемаше ме мрънкаща, неодовлна все от нещо и трудна за навиване на почти всичко. Обичаше ме такава и малко по малко ме учеше как самата аз да се обичам такава.
Въпреки усилията му обаче продължавах да имам моменти на нетърпимост спрямо себе си. Както сега, докато се мусех на невкусната храна и се чувствах дебела в късата бяло-зелена рокля с тънки преразмки, тъпчейки недоволно крака в пода, защото обувките ми бяха страшно неудобни. Изглеждах абсурдно, не на място и притеснението ми за цялостното ми присъствие само се засили, когато видях Гари да влиза в залата. Огледах се притеснено щом го видях и след секунда кошмара ми излезе наяве - зад Гари влезе братовчед му, заради когото вилицата ми отново увисна във въздуха, ченето ми се стегна и започнах неудобно да се потя между гърдите.
justwannabeone
 

Re: Тупик

Мнениеот justwannabeone » 21 март 2020, 21:37

Много ми беше неловко. Виждах, че е ясно, защото майка ми на няколко пъти ме попита какво ми е станало, всичко наред ли е. Винаги ми личеше и се проклинах за това. Явно прекалено очевидно бях забила поглед в храната и когато ми поднесоха основото ястие не го пипнах. Това подсказа на майка ми, че нещо не е както трябва.
-Защо не ядеш?
-Искам да го погледам малко. - отвърнах. Тя се засмя. Това не й се стори странно и се зае да яде. Морган за сметка на това се наведе към мен.
-Какво има? - прошепна.
-Гари дойде.
-О. - тя плесна с ръце. - Къде е?
-Вероятно с Уаким. - със снижен троснат глас отвърнах.
Тя стисна устни.
-Ким е тук?
-Освен ако не ми се е привидял. - вдигнах рамене.
Морган само кимна и положи длан на гърба ми, която не махна, докато не казах, че отивам да изпуша една цигара на двора.

Уаким. Бога ми. Дръпнах силно от цигарата, докато не усетих, че ми се завива свят. Уаким.

Уаким беше единствената тайна, която криех от света, но не и от сестра си.
Уаким беше едно малко петно в имиджа ми на добър и разумен човек.
Уаким и аз не се бяхме виждали от една година.
Уаким извади тъмната ми страна.

Усетих сълза в едното си око.
-По дяволите. - избърсах я преди да е напуснала изцяло окото ми и издишах дима.

Помня първите седмици от раздялата си с Айзък. Не бях напускала стаята си сигурно от пет или шест дена, когато Морган пусна в покоите ми Гари и двамата застанаха от двете ми страни като мутри, които ще ме бият.
-Трябва да излезеш вече! - посочи ме тя.
-Ще те изкараме навън, поне за малко, независимо дали го искаш. - допълни Гари. Хвана ме за рамената и ме вдигна на крака. Опитах се да го отблъсна, но Гари - колкото и глуповато да изглежаше - висок и силен не ми позволи да се отксубна. - За малко, Фил, но ще излезем. Ще те запозная с Ким.

Ким та Ким. Слушах за Ким сигурно от месеци. Братовчеда на Гари, който си идвал от Европа, където прекарал цялото лято. Бяха много близки. Поне така бях чувала, познавах Гари вече от почти пет години, но така и не срещнах въпросния Ким, до тази вечер. Даже не знаех дали това е истинското му име. Направих го на въпрос на един прием, малко преди неочаквана ми раздяла с Айзък. Тогава родителите на Гари чак ми се скраха затова че даже споменах братовчед му.
-Той е лош, Фил. Не искаш да слушаш нищо за него! - каза ми баща му.
-Промени се много след като диагностицираха баща му. - каза майката на Гари и сестра на бащата на Уаким. - Всички страдаме от прогнозите, Фил, но Уаким… - тя поклгати глава . - Много трудно се адаптира с мисълта за това, което ще се случи.
-Но може и да не се случи, нали? - моментално попитах. Не обичах страданията на хората. Колкото и да ги мразех в по-голямата им част сърцето ми се късаше като слушах за злощастията им.
Не го бях срещала никога, но хората толкова говореха за него, че сякаш го познавах. Разделяха същността му на две - онази в миналото, когато баща му още не е бил болен и онази сега, когато знае, че баща му ще умре. Някои го подкрепяха и говореха, че е чувствително момче въпреки суровия си вид, че страда и не знае друг начин да се справя. Други твърдяха, че е просто изрод, който си е чакал оправдание да отприщи лошотията си. Разбирах, че вторите явно лично са страдали от острия му език или действия, но нямаше как да знам. Никой нищо не поясняваше, а аз не исках да си вра носа, въпреки че бях нездраво любопитна.
Той беше нещо като легенда в града за онези, които не го бяха срещали лично. Просто приказки за деянията му, за нечистите му начини, за грубостта му, за неуважението му. Дамите бяха малко по-разнообразни. Бяха ми изградили образ не с действията му, а с вида му. Тези, които го бяха виждали най-наскоро говореха за сивите му очи - очи на крадец, както пишеше в една книга, която четох наскоро - за високото му тяло, за силните му ръце, за широки рамене и красиво, но мъжествено лице. В моя ум, когато мислех за Ким Делавега, без никаква подсказка от всевишна сила за онова, което щях да изживея с него, той беше едно типично лошо момче, провокирано от тежки събития. Нямах какво да кажа за него затова, когато слушах чуждите описания просто кимах или ахвах - според ситуацията - и после забравях. Не обичах клюки, особено за страдащи хора.
При все това някои от разказите за него ме стреснаха. По едно време плъзна слух, че се биел с всеки, чието лице на хресал. Че не уважавал жените и взимал от тях каквото му се иска, но никой не му търсел сметка, защото бил толкова страшен. Някой даже каза, че ръководи байкърска банда. Гари ми каза, че Ким даже не може да кара мотор, освен дето не притежаваше такова возило.
Разбирах, че някои от историите са лъжи, но повечето бяха толкова единодушно ужасени и отвратени от него, че почти несъзнателно сама поддавах на това мнение и си го правех свое - все едно бях видяла и чула всичко сама.
Гари беше безупречен, когато опреше до братовчед му. Той само затваряше очи и клатеше глава. Неогвото неразтърсващо доверие и силна любов към Ким ми даваха друга гледна точка.
-Не вярвай на всичко, което чуваш, Фил. - казал ми бе веднъж и аз го послушах веднага. Беше като неразклатима вяра в някоя религия. Имах чувството, че Ким е религия за Гари. И аз спрях да се опитвам да формирам мнение за някой, за когото само слушам, но никога не съм слушала и заедно с Морган застанхме до Гари, срещу всички останали, които бяха против дружбата му.
-Вие сте семейство. Как очакват да стоите далеч един от друг? - неразбиращо попитах един път.
Тогава нещо в погледа на Гари светна, когато очите ни се срещнаха.
-Обичам те, Филис. - каза ми ясно. Трогнах се почти до сълзи от тази проява на чувства, което беше рядкост за всички около мен.
-Струва ми се, че и аз така, Гари. - опрях глава на рамото му и вкарах цигара в устата си. Запалих я и пушека ми показа прекрасен цвят на фона на черното, изпъстрено със звезди небе. Той целуна темето ми. Потупах го по коляното. - Как така никога не съм го срещала? - попитах го. - Дори и преди да се запозная с теб.
Усетих го, че има нещо, което не иска да ми каже.
-Не обича да излиза.
-Дори и преди баща му да…
-Преди и след, и винаги. Такъв е. С него имате много общо, Филис. Той също не се харесва. Смята, че внася основно тъмнина. Баща му разсейваше тези порочни мисли, както Айзък прави това за теб. Но сега… - поклати глава и протегна ръка за цигарата ми. - Сега нищо не може да го измъкне от капана на собствените му мисли. - издиша дима и двамата се загледахме нагоре.
-Звучи много тъжно.

-Защо ми е да излизам с някой, който е по-нещастен и от мен? - попитах, докато ми навличаха тъпата риза на рамената.
-Мизерията обича компания. - сряза ме Гари.
Тази октомврийска вечер за първи път срещнах Уаким наживо.
justwannabeone
 

Re: Тупик

Мнениеот justwannabeone » 05 май 2020, 20:43

Гари и Морган ме въвлякоха в предверието на къщата и веднага ме лъхна миризма на алкохол, трева и пот. Богаташите се излагаха с тази последната, но като успях да зърна лицето си в прозореца, докато влизах навътре ми стана ясно, че с тоя ми вид принадлежа сто и десет процента при отрепките с отрепаната миризма. Раздялата ми с Айзък ми носеше още повече ненавист към самата мен, което не беше добре. Виждах се като проскубана птица. Сведох засрамена поглед от самата себе си и оставих Морган да ме завлече към плота. Грешен ход, защото веднага грабхнах шише водка и сок от боровинки и ги слях в една вълшебна смес. Бързо пресуших първата си чаша и понеже не бях яла нищо моментално усетих замайването.
-Полека, Фифи, трудно ще ти нося килограмите до вкъщи после.
-Ще помолим Гари да потренира с мен. - отвърнах й и отпих първа глътка от втората си чаша.
-Морган, Фил. - чух гласът му и се обърнах назад. - Това е братовчед ми, за когото съм ви говорил.
Преглътнах втората глътка, вперена тъпо в мъжа пред мен.
Вярно, че очите му бяха сиви, не вярвах, че наистина има хора със сиви очи. Погледът му беше… напрегнат. И напрягаше. Усетих свиване в стомаха. Май не беше от очите му обаче… Оставих деликатно чашата и проетгнах ръка.
-Уаким. - представи се той.
-Филис. - отвърнах и стиснахме ръце. Силна хватка.
-Очаквах да си момче. - каза той небрежно. Огледа ме. - Гари все говори за Фил. Фил това, Фил онова. Мислех те за мъж.
-Така като ме гледаш не би трябвало да променяш мнението си. - смигнах му и пуснах ръката му.
Той присви очи. Погледна към Гари с въпрос.
-Аз пък си мислех, че си жена. - върнах му коментара минута по-късно. - Гари все говори за Ким. Ким туй, Ким онуй… Очаквах да видя руса сладурана, а то какво се оказа. Перфектен мъжки екземпляр. - вдигнах чашата си за тост и отпих няколко глътки.
Като че го развеселих. Той се усмихна чаровно и аз отместих поглед, докато пак отпивах.
Беше адски секси.
Приказките на жените, които ми разправяха за него не бяха нито справедливи, нито честни. Той беше много повече. Това или просто отдавна не бях правила секс, а той просто не беше за изхвърляне.
Последните ми месеци с Айзък бяха тежки и лишени от нежност. Той ме даряваше основно с безразличие. Липсваше ми да ме докосват, а Уаким наистина имаше хубави, големи ръце. Пръстите му бяха като на пианист.
-Свириш ли на пиано? - изръсих.
-Да. - отговори ми без да счете въпроса ми за не на място.
-Добър ли си?
-В други неща. - усмихна се леко. - С пианото се справям само прилично.
Хареса ми как говори. Изразяването му ми се стори приятно.
-Мислил ли си да ставаш оратор? - не успях да спра следващия си тъп въпрос.
-Езика ми е добър, нали? - тръгна към мен и протегна ръка, за да вземе водката. Успях да го преваря като му подадох една чиста чаша, стояща близо до мен и той отвъртя капачката, сипа си водка без да слага нищо друго в нея и отпи, през цялото време без да откъсва поглед от очите ми.
Започна да ми става горещо и някак скришно се опитах да навия ръкавите на ризата си.
Липсата ми на опит ме раздразни ужасно в този момент. Уаким действително изглеждаше феноменално. Но не намирах за нормално да реагирам така на присъствието му, отгоре на всичко, че го срещнах току-що. Но любопитството ми вземаше превес. Айзък беше единствения, чийто ръце бях усещала по себе си, единствения, чийто дъх топлеше ухото или рамото ми, когато беше върху мен, единствения, който хапеше устните ми, дърпаше косата ми и ме изтискваше до последната капка със страст и диво желание, които подкосяваха краката ми. Даже докато бях с него се чудех какво би било да усещам всичко това от друг. Чужди ръце, чужда миризма, чуджо присъствие в мен и над мен. Не бях пипала друго тяло, не бях виждала друго голо тяло.
Огледах Уаким, видимо смутена, но неясно за чуждото око от какво.
Беше много висок. Рамената му бяха широки. Ръцете му изглеждаха силни, сравних ги веднага с подвижни окови. Здрави и железни. И веднага намерих чертите му за страшно красиви. Виждаха се ясно, косата му беше много късо подстригана и нямаше и един неканен косъм, който да се опита да скрие нещо от лицето му. Беше чисто и ясно. Нещо в аурата му, излъчването му или просто моето лично усещане… Както и да си избера да го наричам, нещо в него беше страшно привличащо.
Усещах, че го наблюдавам прекално озадачено. Вътрешното ми анализиране отвън май изглеждаше по-скоро странно, даже малко като на някой потенциален преследвач.
Едва в края на вечерта си дадох сметка, че единствения човек, от чието мнение не трябва да ми пука е това на Уаким.
justwannabeone
 

Re: Тупик

Мнениеот justwannabeone » 12 май 2020, 13:23

Не приказвах много дълго с него, бях повлечена от приятелите и познатите си в къщата, и разговорите - барабар с хората - се смесиха и ме вкараха в неясна артикулация, вина на алкохола, и разсеяните ми отговори, вина на страданието ми от раздялата с Айзък. Не бях на себе си, беше видно, очебийно.
Но не спирах да го търся с очи, беше ми любопитно какво прави. Не бях единствената, остатъка от женското население тази вечер, в този огромен имот, крадеше погледи към Уаким, шушукаше си нескришно и го оглеждаше като парче месо.
Изглеждаше като една вкусна хапка, но явно прекалено голяма за устите им, защото никоя не го доближаваше. Репутацията му го преследваше и страхът си стоеше, от чужди приказки пъхнат, и в мъжете и в жените тук. Гари стоеше до него и нещо си говореха, Уаким кимаше, пиеше, гледаше напред, но го слушаше внимателно. Отвръщаше на думите му, диалога им беше бърз, думата все се месетеше от единия в другия и със следващите Гарини приказки Уаким се засмя. Беше истиснки смях, кратък, но лицето му се разтегна прекрасно красиво в широката усмивка.
Отпих жадно, жадна за съвсем друго.
Почувствах се жалка, като още една овца от стадото. Всички го гледаха.
-Спри да го зяпаш, че много се отличаваш. - прошепна ми Морган.
-Не е вярно. Онази там почти ще изплези език, гледай.
Морган проследи погледа ми и няколко секунди по-късно червенокосата девойка, облеганала се на стената, глуха за думите на приятелката си облиза бавно устни, вперена в Уаким.
Засмях се.
-Казах ти.
Морган също се засмя и кимна енергично. Погледнах чашата й.
-Това коя бутилка ти е? - подкачих я.
-Още нищо не усещам, но ти забави малко. - посочи почти пресушената ми трета чаша. - Погледа ти вече е премрежен.
-Не съм ли секси така? - направих гримаса и Морган се засмя, залепвайки длан централно на лицето ми.
-Оправи си фейса, Фифи. - дръпнах ръката й и пих още.
Усетих порив, който само тоалетната можеше да удовлетвори и се качих на горния етаж, където да освободя насъбралата се течност. Вече миех ръцете си и се гледах неодобрително в огледалото, когато някой влезе при мен.
-Филис! - Райли се провикна необичайно щастлив да ме види. - Какво правиш тук? - заваляше думите си и той беше пиян.
-Чета Толстой. Да се присъединиш? - изтръсках демонстративно ръцете и след като не открих кърпа ги обърках в дънките. Понечих да го подмина, но той ме дръпна към себе си.
-Постой с мен, а?
Извърнах погнусена глава и го избутах.
-А не. - отговорих и отново се опитах да изляза.
-След като Айзък те заряза не мислиш ли, че е време да пробваш с друг?
Подбелих очи. Колко глупава реплика, колко глупав човек.
-Ти като си още с гаджето си не трябва ли нея да натискаш в кенефите? - Райли и приятелката му не ми бяха близки, общувах с тях по линия на приятели. За мен те бяха доста непирятни и малко неадекватни. Носеше се слух, че правят суинг всеки месец, даже някой успя да ме отблъсне с клюката, че двамата питали трети дали с Айзък бихме били навити.
-В момента е заета, но ти си тук. - захили се и успя да дръпне лицето ми към своето.
Веднага изнегодувах, беше ми неприятен приницпно, допира му конкретно ми се стори още по-гнусен. Опитах да се отдръпна, само че пияницата беше по-малко пияна от мен и по дефолт по-силна. Стисна ме здраво и аз успях да изграча от болка, преди да се окажа свободна.
Разширих очи.
Уаким беше успял да просне едрия Райли на пода в тоалетната и го риташе, където обувките му видеха. Успях да отворя уста чак когато видях кръвта по плочките.
-Спри! - протегнах ръце напред, но погледът на Уаким се вдигна към мен и не знам дали беше от алкохола в системата ми, но очите му ми се сториха луди. Продължи да го рита, да го вдига за яката, да бие юмруци и после пак да го рита, докато Райли спря да се опитва да се предпази и то само защото мисля, че изпадна в безсъзнание. - Престани! - изкрещях, но не смеех нищо да предприема, опасявах се, че по линията просто ще бошунира и мен.
-Какво правиш?! - гласът на приятелката на Райли долетя зад гърба на Уаким и когато тя видя кръвта, шуряща от лицето на Райли се хвърли към Уаким без да мисли.
Удари я. Не беше юмрук, беше силна плесница, здрава, която подкоси краката й и тя се строполи на земята. Започна да плаче истерично и да крещи, че ще го вкара в затвора за побой. Изтръпнах цялата, когато тръгна към нея, наежен, със стеганти мускули на гърба и ръцете и изпънат врат.
-Спри се! - изкрещях зад него и прескочих Райли, за да хвана Уаким за ръцете.
Той се обърна рязко към мен, отблъсквайки ме сякаш по инерция и аз също паднах на земята, право в кърватата локва до Райли.
Вдигнах ужасен поглед само за да срещна побеснелите му очи и да видя как цялото му тяло се свиваше и отпускаше в ужасно тежко дишане. Още две секунди и половината купон се пренесе горе, хората се скупчиха около Райли и гаджето му, Гари и още един изкараха Уаким, а Морган клекна до мен с безумно притеснено лице.
justwannabeone
 


Обратно към Авторски текстове

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и 0 гости