Мило дневниче

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

Мило дневниче

Мнениеот Bartholomew Kuzmov » 26 септември 2019, 22:27

09.01
Психиатърът ме накара да пиша това. Не знам как ще помогне при условие, че няма право да го чете. Обясни, че трябва да описвам деня, емоциите си, местата, които са ме впечатлили. Спомените, които изникват. Методът се казва диалектическа… нещо си. В обикновените случаи пациентът и лекарят заедно четат дневника и го обсъждат. Достигат до изводи, намират решения на проблемите.
Сега това няма как да стане. Идеята е след шест месеца, ако ситуацията не се е променила, сам да го прочета и анализирам. Според него ще има ефект. На мен ми се струва малко вероятно, едва ли точно с дневник ще се отърва от главоболията и… всичко. Дори не знам какво да пиша. Нямам и на какво да пиша, затова откраднах от службата пакет хартия за принтиране.
10.01
Нарочно започнах на нова страница, така че да не виждам какво съм писал вчера. Не, че не помня. Важно било да не зациклям на предишните си мисли, затова психиатърът препоръча да не чета какво съм писал преди да изтекат шестте месеца. Листа от снощи заврях в сейфа под личния пистолет. Хубаво е да е на сигурно място.
Трябва да обясня как се чувствам.
Зле. И физически, и психически. Нямам какво повече да добавя.
Докторът ме предупреди, че началото няма да е лесно. Дори не знам как да пиша. Да се обръщам към бъдещото си аз? Като доклад ли? Не, стигат ми докладите в управлението. Като разказ ли? Не съм Хемингуей, нито Стивън Кинг, въпреки че говоря малко и постоянно виждам ужасни неща. Не знам.
Преди години срещнах един човек, Милен – компютърджия, който имаше нещо като предаване в телевизията. Каза ми, че най-трудното в писането на сценарии е да започнеш. Май е така. От няколко часа съм вкъщи и целенасочено отлагам момента, в който трябва да седна и да се занимавам с дневника.
Стига толкова за днес.
11.01
Цял ден мислих за този дневник, нито се чувствам по-добре, нито има изгледи да се оправя. При условие, че това е единственият ми вариант за действие си обещах, че трябва да се постарая и да пиша повече. Ако не помогне, поне няма да навреди. Пред себе си имам чаша кафе и половин бутилка коняк. Още не знам кое ще ми потрябва. Така…
Случаят, по който работя вече от три години е засекретен. Около десетина души знаем за него, включително министъра. Дори роднините на жертвите не са наясно. Мислят че децата, съпрузите или родителите им са изчезнали. Tака е по-добре. Не знам дали въобще ще разберат истината. От друга страна труповете трябва да бъдат погребани.
Преди да започна това дело, за мен най-тежък бе самият факт на смъртта. Сега осъзнавам, че и начинът, по който е настъпила не е по-маловажен. Едно е да бъде причинена в следствие на нещастен случай, скандал, отравяне, стрелба или дойде сама. Съвсем друго, когато един човек е отвлечен с цел да бъде умъртвен по най-унизителния начин. Според Георги, всяка от жертвите си е отишла с абсолютно унищожени психика, достойнство и инстинкти.
Последните лежат в основата на всичко в човешкото поведение. Благодарение на прогреса сме успели да организираме ред, който напълно ги задоволява. Но те прозират дори в начина, по който творим, работим и живеем. Затова едни хора са спокойни и уравновесени, а други жадни за кръв. Когато всичко бъде отнето остават само инстинктите.
Оказва се, че е възможно да бъдат изтрити. Резултатът не може да бъде описан думи. Поне аз не мога. „Представи си да изпитваш жесток глад, но да не знаеш какво е това. Мозъкът ти не те кара да ядеш. Просто е наясно, че те боли коремът и толкоз. Не осъзнаваш нуждите си, но тялото ти ги изпитва. Някои задоволява по инерция – дефекация, уриниране. Това не ти прави впечатление, не му обръщаш внимание. Въобще нищо не те интересува.“ Така описва състоянието на жертвите Георги.
Клюнът, така го наричаме, защото винаги близо до труповете намираме лекарска маска, от времената на чумата в Европа. Онези с големите носове. Клюнът убива два пъти. Първия път изтрива всичко от човека, а после го убива физически. В последните месеци от живота си са практически мъртви. Безпомощни, само телата им работят на нещо като автопилот.
Повече от двайсет години сънувам един и същ кошмар – ровя гроб под огромен черен кръст. Стигам до железен саркофаг, на него е изписана датата 22.09.1396. Отварям го и той е пълен с маски. Сега кошмарът ми се случва наяве. Всичко това не е заради труповете, извращенията, а от шибаните маски!
Първият път, когато изпитах паник атака и припаднах. Жени, Йосиф и Петренко решиха, че е преумора. Само Георги ме гледаше скептично. След третия се наложи да отида при психиатъра на управлението. Сега седя в кухнята и драскам тук.
Изпих кафето.
12.01
Лошо е, че не мога да прочета какво съм писал дотук. Щеше да ми е по-лесно да продължа. Реших, че сега ще започна от физическото си състояние. Естествено, чувствам се отвратително. В момента ежедневието ми се състои в това всеки ден да прочитам сводките за изчезнали хора за години назад. Проучвам всеки по отделно и правя списък с потенциални жертви.
Обаждам се на родители, за да получа подробно описание на детето им, а те мислят, че имам информация за него. Някои от тях реагират с готовност, давам надежда. Други ридаят и обиждат. Аз ги лъжа. Всички. Знам, че ако намеря детето то в най-добрия случай ще е зеленчук. В най-лошия – грозен труп и ще му липсва нещо – орган, част от кожата или мускулатурата. И така докато не се открие ново тяло. Упражнението е абсолютно безсмислено.
Личен живот нямам. Родителите ми умряха отдавна и никога не съм бил женен. Имах десетгодишна връзка, но тя ме напусна, защото не издържа. Поводът бе, че веднъж след работа правихме по-бурен секс от обичайното. Докато пушехме в леглото, гледахме новините. Показаха репортаж за ареста на сериен изнасилвач – геронтофил. Бях го хванал същия ден, докато издевателстваше над поредната си жертва.
Беше се затворил в една къща в покрайнините на града. Когато разбра, че сме отвън той не спря, а продължи и я уби по време на акта. Така го заварихме – със свалени гащи над тялото на 87-годишна жена. Под гърба й бе подложена дървена щайга, а главата й с отворени очи висеше отметната назад и гледаше към нас. Беше й счупил врата.
Отнякъде се появи телевизионна кола. Журналистката се стараеше да опише в детайли подробностите, а аз стоях до нея и кимах. Съобщих, че към обвиненията ще се добави и некрофилия. Четири часа по-късно в леглото с бившата ми гледахме новините. Тя не каза нищо, просто си събра багажа и изчезна. Не съм я чувал оттогава.
Как да й обясня, че за мен това е просто работа? Очаквахме засадата да трае дни и се наливах с кафе. Копелето взе, че се появи след три часа. Бях превъзбуден от кофеина и от това, че го хванахме най-после. Осем месеца го разследвахме. Бабата? Когато влязохме вече беше мъртва. Ако бяхме заварили самия акт, сигурно нямаше да ми е до секс. Журналистката накара оператора да снима в близък план лицето на трупа с отворените очи. Двамата получиха награди, а преди двайсетина години за такова нещо по телевизора падаха глави.
Не знам как би реагирал психиатърът ако прочете това. Всеки има свой живот, моят е такъв. За Клюна нямам право да му говоря. Може да се окаже, че е той. Тъпа идея беше тази среща, няма как да ми помогне, въпреки че и двамата искахме да говорим. Знаех, че ще стане така, но се съгласих да отида. Надявах се, че ще ми предпише някакво успокоително или нещо такова. Обясни, че няма как без да е наясно какво се случва в главата ми. Ефектът бил непредвидим. На бюрото имаше снимки на семейството си – една на жена му с малко момченце. Втората бе направена най-вероятно в дома му на някакъв празник. Семейство от десетина души и пет деца. Дано не се виждаме извън кабинета.
Шибаните маски. Откъде ги намира това копеле? Отгоре на това са автентични – от времената на Чумата. Обиколихме всички възможни магазини, антиквариати и колекционери. Ровихме по всевъзможни сайтове и аукциони за антики, дори се свързахме с контрабандисти – нищо!
Имаше един тип, който обожаваше всичко, свързано с Черната смърт. Куцаше с единия крак, богат, ексцентричен, с колекция от около 80 маски. Идеалният кандидат. Оказа се, че обича да бъде наказван с тях. Дори си има любима проститутка, която си слага маската на главата и го чука с носа. Ако някога я намерят със счупен врат ще знаем на кого да звъним.
Bartholomew Kuzmov
 
Мнения: 3
Регистрация: 26 септември 2019, 22:21

Re: Мило дневниче

Мнениеот Steis » 27 септември 2019, 21:18

Бих прочела ако има продължение. Историята е заинтригуваща.
Steis
 
Мнения: 15
Регистрация: 04 август 2011, 10:13

Re: Мило дневниче

Мнениеот Bartholomew Kuzmov » 03 октомври 2019, 21:51

14.01
Вчера не можах да пиша, беше ми толкова зле, че когато се върнах вкъщи си събух обувките и заспах на дивана. Психиатърът каза, че мога да пропускам дни, ако нямам възможност. Струва ми се, че му хващам цаката. Просто се отпускам и започвам да драскам. Така или иначе сам ще си го чета, няма нужда да се изхвърлям.
Вчера Петренко донесе редактираните документи от аутопсията на една от жертвите. Мъж на 37 години, докаран до онова празно състояние преди да бъде убит. Липсваха му черният дроб, сърцето, бузите, кожата от скулите и бъбреците. В организма му личат следи от алкохолизъм в напреднала фаза. Най-вероятно се е напивал до халюцинации. Петренко му даде прякора „Джак“. Точно той подсказа на началството, че става дума за сериен убиец. Резултатът бе, че организираха екипа ми. Третият открит труп до когото имаше маска.
Клюнът подбира жертвите си по странен начин. Някои са страдали от някакъв порок – наднормено тегло, например. Вади най-засегнатите органи и прави нещо с тях. Други при изчезването си са били здрави, а по труповете им има следи от болести или наранявания.
Едно момче на 20 години, спортист, бе изчезнало преди две години и половина. Здраво като бик. Открит е след повече от 4 месеца отслабнал с 40 килограма, съсухрен, с дълбоки бръчки и побеляла коса. Липсваха му мозъкът, стомахът, езикът, цялата тъкан на венците и парчета от мускулите и кожата.
Някои жертви имат и стари рани, за които близките им не знаят. Петренко достигна до извода, че още в самото начало Клюнът си отрязва парчета от телата. След това започва да издевателства над тях и после пак си взима проби. Един вид „преди и след“. Все още се колебаем за това какво прави с тях. Дали ги пази като трофеи, изследва ги по някакъв начин или просто ги яде.
Най-удобното за него и най-лошото за нас е, че няма конкретен типаж. Никога не знаеш какво ще намериш - дали ще бъде ученичка, таксиджия или пенсионер. Избира ги по някаква негова логика. Затова и няма кой знае какъв смисъл да ровя в списъците на изчезналите.
Петренко е опитен патолог, смята че Клюнът не е хирург или лекар. Самообразовал се е. Най-вероятно е тренирал върху свине и когато се е почувствал готов е минал на хора. „Касапин със скалпел си представяй“, казва. Прави им трепанации. Първоначално ги намирахме с по три – четири, а понякога и пет дупки в главите. Напоследък са с две или една. Еволюира.
Емоциите ми вчера? Нищо по-различно от обикновено. Вече съм претръпнал към повечето неща. Главоболието е все така ужасно. Ситуацията с него е като цикъла при жените. Около седмица преди да дойде желанието ми за секс съвсем изчезва. После следват няколко седмици жестоки болки, като минат - либидото ми скача.
Тогава ходя при проститутките, с които съм се запознал през годините. Твърдят, че съм най-нормалният им клиент. Преди ми се искаше бившата ми да чуе историите им, за да разбере, че всъщност съм адекватен в сравнение с другите хора. Важно обстоятелство в случая е, че труповете за мен са ежедневие, а на тях извратениите им идват отвътре. После осъзнах, че с нея живеем в различни светове. Кой съм аз да се меся в нейния? От труженичките научих и за фетиша на куция кретен с маските. Шибаните маски! Откъде ги намира и защо оставя точно тях?!
16.01
Имаме проблем с труповете на Клюна. Осем са и лежат в моргата на управлението. Някои са там от години.
Петренко обожава да им дава прякори. Нарича 20-годишното побеляло момче „Млад дядо“. Държи го до едно момиче, което открихме с липсващо месо на бедрата. Всичко й е на мястото, само че от началото на крака при таза до коляното има само кокал. На нея й вика Дженифър. Твърди, че помежду им прехвърчали искри. По този начин избива напрежението, мисля.
Трябва да изпразним моргата, защото дерайлира влак. Жертвите са четиридесет и три. Колегите все още търсят причината, но май ще го отнесе механикът, който е проверявал колелетата на вагоните. Намерили го мъртво пиян половин час след тръгването на влака. С този наплив няма място за нашите клиенти. Петренко и Жени ще организират преместването.
На нея й е най-трудно… да се нахендриш така още в първия случай. В началото постоянно повръщаше заради хумора на Петренко. Сега също го прави, но само когато е яла и вижда нещо наистина отвратително. После й се наложи да парира Георги, който й доказваше, че има синдрома на Електра. Той е два пъти по-възрастен от нея. Не му се получи – оказа се, че страда от Едипов комплекс. От друга страна, по-добри от нас и по-интересен случай от този, едва ли някога ще срещне.
Главоболието се появи преди около четири години. От нищото. Тогава гонех един чекиджия из метрото. Возеше се в мотрисите в час пик, заставаше до някоя жена, която му харесва и се отпочваше през джоба на панталона. Труден беше за хващане, заради вечната блъсканица в подземията. С камерите бе невъзможно да го засечем. Имахме четири жалби, но нито една от пострадалите не можа да даде точно описание.
В онзи момент мислех, че главата ме боли, защото съм постоянно на затворено и задушливо с много хора. Затова не обърнах внимание. Хванахме го по много глупав начин. Страдаше от мизофобия. Съответно, за 33-те години бродене по тази мръсна земя, не бе правил секс нито веднъж. Нагонът му обаче присъстваше и той го задоволяваше по гореописания начин.
Влязъл веднъж в една мотриса през задната врата и видял клошар в ъгъла. Постепенно изпадал в паника, като по средата на тунела между две станции изтрещял. Започнал да крещи, че ще умре и тръгнал да се блъска в претъпкания вагон, за да се отдалечи от клошаря. По пътя разбил носа на един дядо, който от своя страна започнал да го бие с бастуна си. Фразата „Тоя бастун е бил фашисти сега е твой ред“, съвсем разбила психиката на чекиджията. Представил си как за 75 години никой не е мил бастуна и с всеки удар микробите на Райха го налазват все повече и повече. Има клип на цялата случка в интернет. Много e смешен.
На следващата станция вече чакали полицаи, посрещнали участниците в случката и ги отвели в дежурната стаичка. За зла беда, единият полицай се оказа доста симпатична млада дама, двамата останали сами в помещението. Естествено след като се успокоил, онанистът не се сдържал и се хванал за старото докато колегата го разпитвала… Така изгърмя. После разказа за случките си в метрото. Най-много ме учуди, че след като се усетели какво прави, някои жени искали да правят секс с него. Били са две или три за шест месеца. Обикновено го изчаквали да свърши, а после го настигали и заговаряли на перона. Той бягал, защото се гнусял от тях. В странен свят живеем.
След това ходих на лекари, пих хапчета за глава - нищо. От три години си водя календарче, опитвам се да намеря логика в появата на главоболията. Забелязах, че с времето зачестяват и продължават по-дълго. В първата година се появяваха веднъж на три или четири месеца, сега – всеки месец. Опитвах да се ориентирам по фазите на луната – нищо. Лекарите също не знаят какво става. Преди продължаваха около седмица, после две. Последния път бяха три.
Тогава открихме трупа на Гертруда, както я нарече Петренко. Лицето й бе свинеподобно, тялото също… е било такова, преди Клюнът да изреже всичките й тлъстини. Беше направил вертикални разрези от врата до кръста и през тях внимателно бе извадил всичко. Така бе постъпил и с краката – рязал е от слабините до коляното, после е правил нови разрези – от коляното до глезена. В момента трупът представлява огромно парче кожа и свинска глава. Спихнат мокър балон на ивици. Като го хванем ще има да разказва.
Ако в началото на кариерата си бях видял такова нещо, щях да се побъркам. Сега не изпитвам шок или отвращение, а по-скоро интерес. Искам да знам каква е причината за нещата, които прави. Какво го провокира, какви са моментните му спусъци. Всеки има такива, дали ще е някоя тема, действие… Интересно какво може да го изкара от равновесие, защото труповете говорят за свръх хладнокръвен индивид.
След дълги колебания, Георги достигна до убеждението, че в убийствата няма сексуален контекст. Да, имало е трупове с липсващи гениталии, репродуктивна система и анус, но общата логика говори за друга обсесия. Хванахме се на бас – според мен ги яде, а според Георги си прави трофеи. Нещо специфично за всяка жертва, което му напомня за нея.
Това, че не намираме сексуален мотив в действията на Клюна е проблем. Влечението на тази почва дава три сигурни неща. Първо - все някога ще сгреши. Второ – няма да спре, докато не го хванем или животът му не се промени кардинално – окаже се в затвора или умре. Трето – има типаж или нещо в облеклото, което го провокира. Последното ни дава възможност да изолираме потенциална група жертви, оттам да определим местата, където ги намира. После е въпрос на време да изгърми. В сегашния случай, може просто да получи това, което иска и да спре. Не знаем какво е то, нито знаем дали вече не е спрял.
17.01
Когато чуят „сериен убиец“ или „канибал“ хората си представят ужасно умен, пресметлив и опасен човек. От тази гледна точка Холивуд си е свършил работата. Истината е, че в огромното си болшинство това са комплексирани, слаби аутсайдери, много рядко имат високо интелектуално ниво. Повечето от тях дори нямат висше образование. Изключенията са малко и тях ги знаят всички.
Някой ги е унижавал в детството, имат проблеми на работа или въобще нямат такава. За сметка на това, в главите си са нарисували образ на супер човек. Съответно чрез убийствата и гаврите, те допринасят за развитието му. Тъй като ефектът от смъртта на жертвите им трае кратко, те отново излизат на лов.
Някои го правят на сексуална основа, други заради удоволствието от самото убийство. По-рядко убиецът иска да унищожи злото, което е видял в лицето на жертвата. Често, когато осъзнаят какво ги чака, започват да се правят на луди. Разказват как чуват гласове, как вътре в тях живее кръвожадно животно, което ги е карало да убиват. Един обясняваше как изнасилвал и после кормил жени, защото очаквал от вагината им да излезе чудовище.
Обикновено се усещат малко след ареста. Разбират, копелетата, че в затвора ще ги унищожат съкилийниците им. По-опитните в криминалния свят знаят, че ги чака строг режим. Това означава никакъв контакт с други живи същества, освен с надзирателите и кучетата пазачи. Тоест затворникът гние десетилетия в килията си и излиза веднъж седмично на разходка из дупка в земята с решетка отгоре. Обаче те не го знаят.
Затова, мислейки си, че убийците, при които ще те вкарат, първо ще се изгаврят с теб, а после ще те убият с наточена четка за зъби, най-логичното нещо е да се опиташ да докажеш, че си луд и с това да оправдаеш престъпленията си. Тогава вместо в затвора отиваш в психиатрична лечебница и те друсат до откат.
Така почват театрото. То е безсмислено по две причини. Първата е, защото не знаят какви са симптомите на шизофренията, например, съответно не могат да я докарат. Втората е, че психиатрическата експертиза се провежда не само въз основа на личните разговори с тях или поведението им пред органите. Тя обхваща и действията им с жертвите. Опитът да прикриеш следите си, е сигурен знак за вменяемост и наличие на ясна представа за последствията от деянието. Колкото по-умно го правиш, толкова си по-нормален.
Въобще идеята за това, че в психиатрията е по-добре отколкото в затвора е погрешна. Условията там са много по-лоши, а и медикаментите, с които третират хората действат ужасно.
Повечето убийци имат не повече от четири или пет жертви. После ги хващаме. На пръв поглед изглежда много, но не е. Един войник убива доста повече на война, да не говорим за тези, които са обявили войната. А какви са целите на войните? Власт, доминация и облаги. Същите като на моите клиенти. Има ли разлика между това лично да убиваш и само даваш заповеди за това? От друга страна убийствата на война са необходими, получава се странен парадокс. В мирно време най-много жертви взимат човешката тъпота и алчност. Наричаме ги по много начини „недоглеждане“, „незнание“, „случайност“, „трагедия“.
Повечето серийни убийци не мислят, а действат инстинктивно. Рядко осъзнават вината си и се отнасят съвсем нормално към това, че са заклали и изяли някого. Обвиняват обществото, че не ги е разбрало. За тях да заколиш съседа е като да заколиш прасе. После можете да се съберете с родата и да ядете пържоли.
Пазят си и трофеи, които напомнят за приятното чувство на успеха. Подаряват ги на близките си, които често, без да знаят, са провокирали убийствата с поведението си. Една властна майка никога няма да признае, че обсебвайки живота на сина си, го е накарала да започне да корми млади жени. Тя ще си самовнуши, че той изначално е бил провален и доказателство за това ще бъде бижу, което е свалил от някоя жертва и й е подарил. А в главата на сина й, това бижу е клеймо, което означава, че и нейният ред ще дойде.
Подобен тип поведение е свойствен за повечето хора, но се изразява по друг начин. Измамниците, на които не им пука, че са откраднали последните спестявания на някоя пенсионерка. Недобросъвестните търговци, повечето лидери на различни социални групи, хората, които карат пияни. Не е нужно да правиш нещо толкова брутално, за да усетиш удовлетворението, което получава серийният убиец. Той обича да прегризва органи със зъбите си, ти обичаш да пееш пред пълни стадиони. Той държи обеците на жертвите си в шкаф в хола, а ти грамотите и медалите си. Химията в главите ви действа еднакво. Важното е да усетиш своята значимост и сила. Да задоволиш нуждите си. Затова е толкова важно да се разбере какво точно движи убиеца. Той може да полага огромни усилия да прикрива следите си, но ако знаеш каква е финалната му цел – знаеш какво и къде да търсиш. Стадионите не са чак толкова много.
Има случаи, в които откровено съжаляваш изрода. Той не знае какво му има, но усеща че нещо не е наред. Води вътрешна борба, прави опити да не се поддава на желанието, но то е по-силно от него. Търси начини да предизвика еуфорията от убийството без да извършва ново. Записва го на видео, пази някакъв трофей, който достатъчно мощно му напомня за изпитаните усещания. Тези неща бързо губят ефект и са нужни нови. Той пак убива и се мрази заради това.
Лошо става, когато попаднеш на холивудския типаж, какъвто явно е Клюнът. На него не можеш да му влезеш под кожата, не можеш дори да разбереш какво иска. Безнаказаността го опиянява и той прави всичко, за да се убеди, че я притежава. Крие се по най-умния начин, който може да измисли. Ужасът на безсилието идва, когато осъзнаеш, че ако няма следваща жертва, ще остане безнаказан.
С Георги най-много спорим за унищожаването на инстинктите. Досега никой не е успял да го направи… поне не официално и с дълготраен ефект. Да, намираме следи от трепанация по главите им, но това не е достатъчно. Да изключиш част от мозъка е едно, съвсем друго да е изтръгнеш природата, която действа на клетъчно ниво. Теорията му е следната: Клюнът ги хваща, трепанира, с което изключва фронталния дял на мозъка, започва да ги друса. Обаче има един проблем – не намираме наркотици или лекарства нито в кръвта, нито в тъканите.
Наистина, какво ли изпитва? Дали се опиянява от властта? От това, че може да прави каквото си поиска с жертвите? Или от това, че хората са слаби и беззащитни, а той е могъщ? Сигурно се има за божество, което прави жертвоприношения в своя чест. А маските? Представя си, че е лекар? Алхимик?
Проблемът с труповете е, че при местенето могат да се повредят. Петренко се опитва да ги запази максимално близки до състоянието, в което сме ги докарали в моргата. Процесите на разлагането, естествено, са необратими, но той полага всички възможни усилия. В началото ми разказваше какво прави, за да ги запази, но след като усети, че не го слушам се отказа. Мястото им е под земята, не в хладилника.
Много размишлява над тях. Случвало се е да отива в моргата в два или три през нощта, да извади труп, който сме открили преди няколко месеца и да започне да го изследва за пореден път. Рядко открива нещо ново, но понякога успява. Едно от най-страшните тела е на млада състезателка по гимнастика. Клюнът бе изрязал много внимателно целия гръбначен стълб. От него бе измъкнал гръбначния мозък, после бе върнал кухия гръбнак обратно. Петренко я кръсти „Жената каучук“ и дълго време се чудеше какво точно е било постигнато с тази процедура.
Месец и половина след като открихме момичето, ми се обади в четири през нощта. Извика ме в моргата и ми показа два от гръбначните прешлени под микроскоп. По повърхността, на местата където се стиковаха имаше едва забележими драскотини. Приличаха на вълничките, които оставя нож за масло. Оказа се, че Клюнът още приживе е прекъснал гръбначния мозък на момичето. Държал го е така в продължение на няколко месеца и след като е решил, че е достатъчно я е убил. После… да.
Как се чувствам днес? Странно ми е, че не съжалявам хората, които са загинали в катастрофата. Сигурно, защото знам доста по-неприятни начини за умиране. По-скоро ми е досадно, че пречат на работата. Обядвахме с Жени. Тя се двоумеше какво да прави с новата си приятелка. Била ужасно ревнива, от друга страна лижела страхотно. Посъветвах я да изтрие снимките на трупове от телефона си, защото наличието им е трудно обяснимо. Не, то е лесно обяснимо. Трудно е да обясниш на човек, който не е наясно какво точно правим и какво ни коства това, защо ги държиш. Хората се плашат от такива неща и отказват да ги разбират.
Bartholomew Kuzmov
 
Мнения: 3
Регистрация: 26 септември 2019, 22:21

Re: Мило дневниче

Мнениеот Bartholomew Kuzmov » 11 октомври 2019, 11:27

18.01
На мен пък идеята с дневника ми харесва. Има нещо сантиментално, романтично в нея. Сякаш си капитан, който описва приключенията и несгодите си в бурното море на живота. Искам още отсега да отбележиш факта, Кука, че пишейки проявявам огромно великодушие. Подписвам си доживотния затвор, който така подробно обрисува. Важно е друго. Нашият с тебе случай е уникален, затова сигурно ще влезем в учебниците по криминалистика и психология.
Малко съм разочарован, че ме няма в медиите. Представям си как освен сегашния натиск, цялото общество те е яхнало и постоянно те удря с шпорите на безпросветната си паника в ребрата, за да получи резултат. Първоначално ще се съпротивляваш, а после ще изпаднеш в безизходицата на лъжите, които ще обясняваш, за да усмириш крещящи хора, които говорят, за да говорят. Ти ще им даваш факти, а те ще ти връщат мнението си. Няма да можеш да го победиш, колкото и да се опитваш.
А началникът щеше да те отстрани от случая, защото не му даваш нужния резултат. В подобна ситуация е нужен човек, който да може само с присъствието си да вдъхва спокойствие, а не… ти.
Спасява те това, че така ми е по-лесно. Вие тихичко се опитвате да ме хванете, а аз тихичко продължавам да изпълнявам мисията си. Месото няма никаква идея какво го чака, то цъфти, трупа аромати и маса. После идвам аз. Ако ми трябваше, отдавна да съм превърнал името ти в нарицателно за провал, а лицето ти в гнусна карикатура, олицетворяваща провала на държавната система за сигурност.
Понеже когато четеш това вече ще съм тe счупил, уточнявам кой съм – Клюнът. Намирам прякора си за доста безвкусен. Можехте да вложите малко повече усилия, от друга страна аз постоянно ви захранвам с материал за размисъл. Разбирам, че разпределяте енергията си и красивият прякор не е приоритет.
Още не съм определил кой в екипчето ви мисли най-много за мен. Със сигурност не е Георги. Виждал съм как тайно снима Жени с телефона си, сигурно онанира на нея. А самата Жени? Фонтан на младостта. Дама в разцвета на силите си, прекрасна симбиоза между тяло, интелект и упоритост. Нали не мислиш, че не плачка тайничко, когато си спомня за месото? Инатът й я кара да продължава и търпи ударите ми. Петренко е най-симпатичен. Чувството му за хумор е харизматично, а логиката правилна в повечето случаи. Обаче се е объркал с искрите между месото. „Младият дядо“, колко феерично звучи – ирония и сарказъм, смесени с горест, всъщност си падаше по месо номер пет. На вашия език, Кука – „Жената каучук“. Когато я виждаше получаваше ерекция. Нищо, че тя вече беше в инвалидната количка и фекалиите й не бяха почистени. Той дори не отбелязваше факта, че тялото му реагира по някакъв начин.
Да знаеш, инстинктите не могат да се изтрият абсолютно. Половото влечение е най-лошият от тях. Затова истински успешните хора са се научили да го притъпяват или въобще да го изключват. Естествено, са го заменили с фетиши. Все пак Бог им е дал уникално чувствително тяло, грях е да не го използват. Употребяват го обаче, за да задоволяват ума, емоциите, психопатиите си. Месото от своя страна, влага потенциала на мозъка, за да задоволи тялото. Измисля какви ли не начини, за да си намери друго парче месо, с което да се съвкупи. Забелязваш ли разликата?
Ще ти дам информацията, за която повече от три години живееш. Не обичам да върша безсмислени неща, а в моя случай, смисълът е в делата.
Гледам да съм практичен с месото, затова то живее в кочини. Мия го само, за да запазя вкусовите качества и за да не се развали. За щастие то се поддава на дресировка след процедурата по пречистване. Създал съм универсален набор от команди, на които реагира. Останалото се случва на автопилот. Досещаш се, че сам не мога да поддържам такава ферма. Имам си две парчета, които нарочно не пречистих тотално. Те се грижат за него в мое отсъствие. Месо четири и месо девет. Това още нищо не ти говори.
Сигурно Петренко щеше да ги кръсти „Нубийската Принцеса“ и „Жана Д‘Арк“. Нубийската Принцеса е негър – травестит, а Жана… нея я спасих. Тя е сирак, качих я на магистралата, където проституираше. Представи си дребно, метър и петдесет, русо момиченце с огромни черни очи. Бездни, кладенци, космос. Заговорихме се с нея. Рядко разговарям с месото, защото го проучвам предварително. Първоначално се обръщаше към мен на „Вие“, цитираше крилати фрази от романите на Жул Верн, „Алиса в страната на чудесата“ и Илф и Петров. Когато й отговорих с цитат от „Малкият принц“, Жана каза, че книгата не й харесва. Впечатли ме. След като й купих нещо за хапване, изслушах историята й. Попаднала в детския дом, когато била на осем годинки.
Първото изнасилване изтърпяла два месеца по-късно, после свикнала и дори започнало да й харесва. След две години насилниците напуснали дома и й станало скучно. Започнала да ходи в библиотеката. Идеята й е била да скатае времето, докато пораснат връстниците й и не започнат те да я насилват. Чакала около година, но малките пикльовци растели много бавно. Решила да се измъква през нощта от интерната и да си го търси. Първо се давала на всички, които искали в съседното село. Там, обаче не успяла да намери това, което й трябва. После отишла в по-далечното село, но и там ударила на камък.
Една нощ, когато влизала обратно в дома я хванал директорът. За наказание той не само я изнасилил, но и жигосал. „Ти къде го търсиш, то къде се намира“, усмихна се Жана докато ми разказваше. Връзката им продължила две години. Насилието и огънят, и нажеженият метал били неизменна част от нея. Нещата приключили една вечер, когато директорът поискал от Жана да го накаже. Тя му жигосала лицето, той се замятал от болка. Паднал в жаравата, започнал да хвърля запалени брикети навсякъде.
Сигурно си спомняш за случая с изгорелия детски дом? Когато прибрахте двете гаменчета с криминални досиета? Усещаш ли грешката си, Кука? След години Жана се е запознавала със затворници в интернет и ходила на свиждания, за да я чукат. Там е срещнала едното от тия гаменчета. Осъдихте ги като възрастни, защото им оставали по няколко месеца до пълнолетие. Знаеш ли какво е станало с тях? Едното се е обесило, защото не издържало да му се изреждат всеки ден дванайсетте души в килията. Другото мечтаело да стане травестит в Дубай.
Жана ме попита какъв секс обичам. Казах й, че съм импотентен садист и имам стая за мъчения. Не правя секс с жените, а ги мъча и използвам машини или страп он колан, за да ги доведа до оргазъм. Не разбра половината от думите, които използвах, но в космоса светнаха две слънца. Когато я вързах на стола й показах значката, Кука. В очите й се изписа смесица от ужас и желание. Мразеше полицаите, затова наказанието от такъв щеше да й достави още по-голямо удоволствие.
Не мога да намеря думи, за да опиша какви силни вълни излъчваше месото. Едва успях да преборя нагона. Тя започна да се мята. Крещеше „Чукай ме, копеле, искам да ме изчукаш“. Хванах я здраво за врата, тя спря, гледаше ме с тия очи, крещящи неописуеми неща. „Искаш ли да усетиш болката на нищото?“ –„Да“, отговори тя. Сложих черна превръзка на лицето й, взех шилото и чука. Жана е единственото месо, с което го направих без упойка. Тя се разкрещя при първия удар, след втория млъкна. Свалих превръзката от очите й, тънка струя кръв потече от челото й. Спусна се по овала на лицето й и закапа от брадичката. На пръв поглед очите бяха празни, но много навътре, далеч в космоса, светеха онези две слънца. Светеха за мен, молеха ме да не си отивам. Месо номер девет.
Петренко щеше да я кръсти „Жана Д‘Арк“ заради белезите от изгаряния по тялото й. Щяхте да я проучите, да разберете, че е от изгорелия детски дом. Нямаше да направите връзката с пожара, защото изгарянията не са такъв тип. Сигурно изводът ви щеше да бъде, че лудостта ми еволюира и съм започнал да мъча месото. После към обвиненията срещу мен щеше да се добави и „особена жестокост“. Не, че сега я няма.
Аз те следя, Кука, и както виждаш, досега се крия доста успешно. Всъщност не съм жесток с месото, дори обратното. Първо ампутирам съзнанието, изключвам мозъка, за да не разбира какво се случва с него. Едва след това действам. Поне в повечето случаи.
Ако знаеш колко време ми отне да направя правилния медикаментозен коктейл! Нужните съставки, пропорции. За всяко месо е различен, зависи не само от възрастта и теглото. Роля играят и начинът на живот, метаболизмът, състоянието на организма. А чакането, за да се изчисти месото? В някои случаи минават месеци, в които аз се грижа за него. Издържам го, давам му покрив. И всичко това, за да е идеално. Взимам едно парче месо, унищожавано от собственото му съзнание, мании, пристрастявания и го поставям в идеална среда. В контролирани условия довършвам започнатото от него и получавам страхотни резултати.
Преди се чудех, Кука, кой от нас трябва да остане. Ти или аз? Мислех, че мога да те елиминирам по някакъв начин, да те завра в онази дупка, в която ме беше заврял ти. После осъзнах, че опитът да го направя ще доведе до крах. Ако бях излязъл от сянката и се бях показал, щеше да започне борба помежду ни. Това щеше да ни разруши. Затова се криех.
С времето, обаче растем. Да, и ти растеш. Колкото и незначителен да е прогресът, все пак го има. Самотен съм, имам нужда от компания, някой който да ме разбира, да ми помага. Когато четеш тези редове, вече ще съм изпълнил плана си. Сега знаеш, че мен търсиш вече три години. Прочети милото ни дневниче до край и помисли добре какво ще направиш. Ако ме предадеш на колегите си, ще се самоубия. Ще те оставя сам с миризмата на разлагащите последствия от живота ми. Има и друг път – да живеем заедно. Ти и аз да използваме месото, за да оставим нещо след себе си.
20.01
Ужасно ме боли главата. Спя по десет – дванайсет часа на денонощие и имам чувството, че въобще не съм мигнал. През деня го карам само на кафе и цигари. Огладнявам преди да заспя, но съм толкова уморен, че не мога да сготвя нищо.
Първият път, когато се появи главоболието при събуждане изпитвах много силен глад. Вторият път, апетитът изчезна и така продължава досега. Мисля, че е ясно какво е емоционалното ми състояние.
Вчера всички трупове от катастрофата с влака бяха опознати и от утре започват погребенията. Петренко се е заредил с двайсет литра белина и двайсет литра разтвор на натриева основа. Сигурно ще изближе моргата. Той това направи и при преместването. Заедно с Жени отидоха до съседния град, „Изтрихме плочките до теракола“, уморено ми докладва тя дванайсет часа по-късно. Едва тогава Петренко доволно даде директивата - „Може“. Сега операцията се повтаря. Не може да му се отрече, че се е справил прекрасно със запазването на труповете на Клюна. Изглеждат в същото състояние, в което ги намерихме. Поне като ги гледаш с невъоръжено око.
Бяхме се разбрали с Йосиф да поиска списък с всички луди, имащи канибалски или садистични наклонности от министерството. В документа пише, че за последните десет години със заключение „стабилизиран“ са излезли около сто и петдесет души. Това е абсурдно и всички го разбираме. Когато ми донесе разпечатката беше бесен. Чудеше се как така във ведомството нямат точна статистика.
Наложи се да му обяснявам разликите между „точни“ и „необходими“ данни. От успеваемостта зависят прекалено много неща, а хората, които ги решават не четат дело по дело. Казваш им „Имаме 10% скок на разкриваемостта“, те ти казват „Супер, вземи тази субсидия“. Това, че този скок идва или от хващане на напушалки, или е осъществен чрез сговор с контингента – няма значение. Статистиката не пита. Явно с лудите логиката е същата, плюс че бюджетите на психиатричните болници са доста оскъдни и намаляват всяка година.
Освен това съм срещал лекари, които имат специфичен подход към оценката на заболяванията на пациентите си. Стараят се да се абстрахират от причините, поради които човекът е попаднал при тях. Нарочно четат само поставените диагнози в досието му и пропускат извършените от пациента действия. Според тях, така получават непредубедена представа за състоянието на човека. Хубаво е, когато имаш свой метод за оценка, но как точно получаваш пълна картина на това, което се върти в главата на някой, който е извадил вътрешностите на двама души, без да знаеш, че го е направил? Често от такива медици зависи дали някой ще бъде освободен предсрочно.
С Георги бяхме сигурни, че списъкът с пуснатите „стабилизирани“ е десетки, ако не стотици пъти по-голям и съответно се наложи да ходим лично в лечебниците. Взехме Йосиф с нас. Той наскоро бе преместен в отдела ни и не е много опитен. За сметка на това е здрав и пъргав. Важни качества в професията, особено когато отиваш при хора, които нямат връзка с реалността.
Обиколихме четирите болници в града. Директорите им ни дадоха малко по-подробни списъци. Оказа се, че за десет години при тях са лежали и били изписани четири хиляди души. Предимно садисти. Излиза, че в нашия град с население от около два милиона души, на всеки петстотин се пада по един луд садист. Стабилизиран, естествено. Първо отидохме в „Св.Тереза“.
С нейния шеф преди години разследвахме един тип, който режеше краката на жертвите си. Експертизата показа, че разрезите са направени или с мачете, или с коса. Като се имаше предвид местността, решихме че е второто. Кръстихме го „Косачът“, естествено. Всички убити бяха 50 - 55 годишни мъже със среден ръст, предимно работници. Само един беше мениджър на нещо си, той пък тренираше бокс и видът му беше грубоват. Косачът ги издебваше отзад, затягаше им примка на врата и ги задушаваше. След това ги закачваше на близкото дърво с кука и с един замах им отрязваше и двата крака, малко над глезена.
Определихме периметъра на действията му, оказа се триъгълник между три села. Обикновено се получава триъгълник.
Опитваме да намерим някаква географска закономерност при Клюна, но все още не можем. Знаем само, че действа в нашия град и околностите.
Започнахме да работим в триъгълника на Косача. Повечето хора ни посочиха седем души, които се държали подозрително напоследък. Всички бяха мрачни, неподдържани маргинали. По време на разпитите, които провеждахме не забелязахме нередности. Да, бяха странни, но чак убийци. Трудно ми е да обясня как става, но когато видя някой маниак – знам, че е такъв. Досега никога не съм грешал. Психиатърът също бе на мнение, че търсеното от нас лице не е сред разпитваните. Пък и всички си имаха алиби за времето на престъпленията. С това ударихме на камък, а убийствата продължаваха. Дойдохме на второто, докато разпитвахме заподозрените още един човек си изгуби краката.
Според психо-профила, убиецът бе беден собственик на малко парче земя, което обработва. Възможно бе да го ползва за сено, за да храни крава, например. Възрастта му е между 35 и 40 и със сигурност трябваше да има кола, най-вероятно баничарка или бус. Беше почти сигурно, че асоциира жертвите с мъж, който го е наранявал в детството. Имаше версия, че самият убиец е сакат.
Решихме да говорим с кметовете на селата. Приемаха ни радушно. Постоянно се хвалеха с успешната реколта, с уникалните си ястия и красивата природа. Бяхме дошли да намерим изрод, който окачва мъже на куки и им реже краката с коса, а те ни караха да дегустираме сиренето, което произвеждат. Докато се занимавахме с двама от тях станаха още две убийства.
Отидохме при третия и той почна същата песен. Дори ни показа видеозапис от празника на селото, на който играеше народни танци до посиняване. Ужасно ни подразни със себе си. Самохвалко. Веднага щом излязохме пред сградата на общината запалихме по цигара. Тогава видяхме, че колата която кара е комби със стикер на инвалид – на волана имаше копче, с което се подава газ. Допушихме и се качихме обратно. Заварихме го да точи косата със същата усмивка, с която ни разказваше за веселбите на селския събор. Лицето му светеше още десетина секунди, докато ни питаше дали има с какво още да ни помогне. После се усети.
Когато бил малък негов съсед му показвал как се коси сено и без да иска му отрязал крака. Понеже семейството му било бедно, единственото което можело да си позволи е да му купи дървен крак. „Капитан Крак“, така са го подигравали в училище. С годините се изучил, купил си нова протеза, с която можел да танцува народни танци. Станал кмет, уважаван човек, но въпреки това виждал в очите на хората подигравките. Затова започнал да коли мъже, които му напомняли за онзи съсед.
Когато го карахме към следствието, подминавахме поредната малка нива и кметът ни показа един дядо, който косеше трева. Съседът.
Та с директора на „Св. Тереза“ се сприятелихме покрай този случай. Той ни даде списъка с неговите „стабилизирани“, после и още един с тези, които са предполагаемо умрели. Точно такава е формулировката. Близките на 90% от лудите нито се интересуват, нито полагат грижи за тях. Съответно болните изчезват без някой да забележи. Ако такъв човек не се появи никъде в продължение на две години - роднините му не знаят нищо за него, полицията не го е прибирала, не се е появявал в някоя държавна институция, той автоматично влиза в списъка с „предполагаемо умрелите“. Неофициален, но полезен. Особено когато отнякъде изпадне труп на клошар.
Чести са случаите, когато някой попаднал в него се оказва жив и здрав. Има добри хора, които помагат на братята си в беда. В по-големите стопанства в селата приютяват такива, дават им храна и подслон, а те вършат някаква дребна работа. Някои се появяват в манастири.
Преди години арестувах един психоболен зоофил, който се беше настанил в едно село близо до града. Всички се грижеха за него, бяха му стегнали една изоставена къща, даваха му храна и му се радвали. След няколко месеца забелязали, че козичките бягат като го видят. Решили, че животните усещат, че не е наред и затова се плашат. Когато откриха два голи трупа на баби, наметнати с току-що одрана, все още топла, козя кожа, промениха отношението си към него. Трябва да помагаме, но трябва да знаем на кого.
В „Св. Тереза“ получихме и единствената полезна информация. Преди около пет години пуснали маниак, когото лекували почти двайсет години. Според досието, бил много ученолюбив, посещавал различни кръжоци, постъпил в медицински университет. Всичко било добре, докато не започнала практиката с труповете. Убил над 15 души за две седмици и си направил зала за аутопсии в стаята на общежитието. Естествено първи в списъка бил съквартирантът му.
На въпроса „Как така сте пуснали такъв човек?“, отговорът беше „Успя да влезе под кожата на предишния директор“. Звучи абсурдно, но от друга стана това са 20 години ежедневно общуване. Човекът може би наистина е успял да преодолее жаждата си? Последната информация за него е от напускането му. Петров.
Bartholomew Kuzmov
 
Мнения: 3
Регистрация: 26 септември 2019, 22:21

Re: Мило дневниче

Мнениеот notman » 12 октомври 2019, 14:47

Четем, четем!
notman
 
Мнения: 178
Регистрация: 21 февруари 2012, 19:30


Обратно към Авторски текстове

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и един гост