Мило дневниче

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

Мило дневниче

Мнениеот Bartholomew Kuzmov » 26 септември 2019, 22:27

09.01
Психиатърът ме накара да пиша това. Не знам как ще помогне при условие, че няма право да го чете. Обясни, че трябва да описвам деня, емоциите си, местата, които са ме впечатлили. Спомените, които изникват. Методът се казва диалектическа… нещо си. В обикновените случаи пациентът и лекарят заедно четат дневника и го обсъждат. Достигат до изводи, намират решения на проблемите.
Сега това няма как да стане. Идеята е след шест месеца, ако ситуацията не се е променила, сам да го прочета и анализирам. Според него ще има ефект. На мен ми се струва малко вероятно, едва ли точно с дневник ще се отърва от главоболията и… всичко. Дори не знам какво да пиша. Нямам и на какво да пиша, затова откраднах от службата пакет хартия за принтиране.
10.01
Нарочно започнах на нова страница, така че да не виждам какво съм писал вчера. Не, че не помня. Важно било да не зациклям на предишните си мисли, затова психиатърът препоръча да не чета какво съм писал преди да изтекат шестте месеца. Листа от снощи заврях в сейфа под личния пистолет. Хубаво е да е на сигурно място.
Трябва да обясня как се чувствам.
Зле. И физически, и психически. Нямам какво повече да добавя.
Докторът ме предупреди, че началото няма да е лесно. Дори не знам как да пиша. Да се обръщам към бъдещото си аз? Като доклад ли? Не, стигат ми докладите в управлението. Като разказ ли? Не съм Хемингуей, нито Стивън Кинг, въпреки че говоря малко и постоянно виждам ужасни неща. Не знам.
Преди години срещнах един човек, Милен – компютърджия, който имаше нещо като предаване в телевизията. Каза ми, че най-трудното в писането на сценарии е да започнеш. Май е така. От няколко часа съм вкъщи и целенасочено отлагам момента, в който трябва да седна и да се занимавам с дневника.
Стига толкова за днес.
11.01
Цял ден мислих за този дневник, нито се чувствам по-добре, нито има изгледи да се оправя. При условие, че това е единственият ми вариант за действие си обещах, че трябва да се постарая и да пиша повече. Ако не помогне, поне няма да навреди. Пред себе си имам чаша кафе и половин бутилка коняк. Още не знам кое ще ми потрябва. Така…
Случаят, по който работя вече от три години е засекретен. Около десетина души знаем за него, включително министъра. Дори роднините на жертвите не са наясно. Мислят че децата, съпрузите или родителите им са изчезнали. Tака е по-добре. Не знам дали въобще ще разберат истината. От друга страна труповете трябва да бъдат погребани.
Преди да започна това дело, за мен най-тежък бе самият факт на смъртта. Сега осъзнавам, че и начинът, по който е настъпила не е по-маловажен. Едно е да бъде причинена в следствие на нещастен случай, скандал, отравяне, стрелба или дойде сама. Съвсем друго, когато един човек е отвлечен с цел да бъде умъртвен по най-унизителния начин. Според Георги, всяка от жертвите си е отишла с абсолютно унищожени психика, достойнство и инстинкти.
Последните лежат в основата на всичко в човешкото поведение. Благодарение на прогреса сме успели да организираме ред, който напълно ги задоволява. Но те прозират дори в начина, по който творим, работим и живеем. Затова едни хора са спокойни и уравновесени, а други жадни за кръв. Когато всичко бъде отнето остават само инстинктите.
Оказва се, че е възможно да бъдат изтрити. Резултатът не може да бъде описан думи. Поне аз не мога. „Представи си да изпитваш жесток глад, но да не знаеш какво е това. Мозъкът ти не те кара да ядеш. Просто е наясно, че те боли коремът и толкоз. Не осъзнаваш нуждите си, но тялото ти ги изпитва. Някои задоволява по инерция – дефекация, уриниране. Това не ти прави впечатление, не му обръщаш внимание. Въобще нищо не те интересува.“ Така описва състоянието на жертвите Георги.
Клюнът, така го наричаме, защото винаги близо до труповете намираме лекарска маска, от времената на чумата в Европа. Онези с големите носове. Клюнът убива два пъти. Първия път изтрива всичко от човека, а после го убива физически. В последните месеци от живота си са практически мъртви. Безпомощни, само телата им работят на нещо като автопилот.
Повече от двайсет години сънувам един и същ кошмар – ровя гроб под огромен черен кръст. Стигам до железен саркофаг, на него е изписана датата 22.09.1396. Отварям го и той е пълен с маски. Сега кошмарът ми се случва наяве. Всичко това не е заради труповете, извращенията, а от шибаните маски!
Първият път, когато изпитах паник атака и припаднах. Жени, Йосиф и Петренко решиха, че е преумора. Само Георги ме гледаше скептично. След третия се наложи да отида при психиатъра на управлението. Сега седя в кухнята и драскам тук.
Изпих кафето.
12.01
Лошо е, че не мога да прочета какво съм писал дотук. Щеше да ми е по-лесно да продължа. Реших, че сега ще започна от физическото си състояние. Естествено, чувствам се отвратително. В момента ежедневието ми се състои в това всеки ден да прочитам сводките за изчезнали хора за години назад. Проучвам всеки по отделно и правя списък с потенциални жертви.
Обаждам се на родители, за да получа подробно описание на детето им, а те мислят, че имам информация за него. Някои от тях реагират с готовност, давам надежда. Други ридаят и обиждат. Аз ги лъжа. Всички. Знам, че ако намеря детето то в най-добрия случай ще е зеленчук. В най-лошия – грозен труп и ще му липсва нещо – орган, част от кожата или мускулатурата. И така докато не се открие ново тяло. Упражнението е абсолютно безсмислено.
Личен живот нямам. Родителите ми умряха отдавна и никога не съм бил женен. Имах десетгодишна връзка, но тя ме напусна, защото не издържа. Поводът бе, че веднъж след работа правихме по-бурен секс от обичайното. Докато пушехме в леглото, гледахме новините. Показаха репортаж за ареста на сериен изнасилвач – геронтофил. Бях го хванал същия ден, докато издевателстваше над поредната си жертва.
Беше се затворил в една къща в покрайнините на града. Когато разбра, че сме отвън той не спря, а продължи и я уби по време на акта. Така го заварихме – със свалени гащи над тялото на 87-годишна жена. Под гърба й бе подложена дървена щайга, а главата й с отворени очи висеше отметната назад и гледаше към нас. Беше й счупил врата.
Отнякъде се появи телевизионна кола. Журналистката се стараеше да опише в детайли подробностите, а аз стоях до нея и кимах. Съобщих, че към обвиненията ще се добави и некрофилия. Четири часа по-късно в леглото с бившата ми гледахме новините. Тя не каза нищо, просто си събра багажа и изчезна. Не съм я чувал оттогава.
Как да й обясня, че за мен това е просто работа? Очаквахме засадата да трае дни и се наливах с кафе. Копелето взе, че се появи след три часа. Бях превъзбуден от кофеина и от това, че го хванахме най-после. Осем месеца го разследвахме. Бабата? Когато влязохме вече беше мъртва. Ако бяхме заварили самия акт, сигурно нямаше да ми е до секс. Журналистката накара оператора да снима в близък план лицето на трупа с отворените очи. Двамата получиха награди, а преди двайсетина години за такова нещо по телевизора падаха глави.
Не знам как би реагирал психиатърът ако прочете това. Всеки има свой живот, моят е такъв. За Клюна нямам право да му говоря. Може да се окаже, че е той. Тъпа идея беше тази среща, няма как да ми помогне, въпреки че и двамата искахме да говорим. Знаех, че ще стане така, но се съгласих да отида. Надявах се, че ще ми предпише някакво успокоително или нещо такова. Обясни, че няма как без да е наясно какво се случва в главата ми. Ефектът бил непредвидим. На бюрото имаше снимки на семейството си – една на жена му с малко момченце. Втората бе направена най-вероятно в дома му на някакъв празник. Семейство от десетина души и пет деца. Дано не се виждаме извън кабинета.
Шибаните маски. Откъде ги намира това копеле? Отгоре на това са автентични – от времената на Чумата. Обиколихме всички възможни магазини, антиквариати и колекционери. Ровихме по всевъзможни сайтове и аукциони за антики, дори се свързахме с контрабандисти – нищо!
Имаше един тип, който обожаваше всичко, свързано с Черната смърт. Куцаше с единия крак, богат, ексцентричен, с колекция от около 80 маски. Идеалният кандидат. Оказа се, че обича да бъде наказван с тях. Дори си има любима проститутка, която си слага маската на главата и го чука с носа. Ако някога я намерят със счупен врат ще знаем на кого да звъним.
Bartholomew Kuzmov
 
Мнения: 9
Регистрация: 26 септември 2019, 22:21

Re: Мило дневниче

Мнениеот Steis » 27 септември 2019, 21:18

Бих прочела ако има продължение. Историята е заинтригуваща.
Steis
 
Мнения: 16
Регистрация: 04 август 2011, 10:13

Re: Мило дневниче

Мнениеот Bartholomew Kuzmov » 03 октомври 2019, 21:51

14.01
Вчера не можах да пиша, беше ми толкова зле, че когато се върнах вкъщи си събух обувките и заспах на дивана. Психиатърът каза, че мога да пропускам дни, ако нямам възможност. Струва ми се, че му хващам цаката. Просто се отпускам и започвам да драскам. Така или иначе сам ще си го чета, няма нужда да се изхвърлям.
Вчера Петренко донесе редактираните документи от аутопсията на една от жертвите. Мъж на 37 години, докаран до онова празно състояние преди да бъде убит. Липсваха му черният дроб, сърцето, бузите, кожата от скулите и бъбреците. В организма му личат следи от алкохолизъм в напреднала фаза. Най-вероятно се е напивал до халюцинации. Петренко му даде прякора „Джак“. Точно той подсказа на началството, че става дума за сериен убиец. Резултатът бе, че организираха екипа ми. Третият открит труп до когото имаше маска.
Клюнът подбира жертвите си по странен начин. Някои са страдали от някакъв порок – наднормено тегло, например. Вади най-засегнатите органи и прави нещо с тях. Други при изчезването си са били здрави, а по труповете им има следи от болести или наранявания.
Едно момче на 20 години, спортист, бе изчезнало преди две години и половина. Здраво като бик. Открит е след повече от 4 месеца отслабнал с 40 килограма, съсухрен, с дълбоки бръчки и побеляла коса. Липсваха му мозъкът, стомахът, езикът, цялата тъкан на венците и парчета от мускулите и кожата.
Някои жертви имат и стари рани, за които близките им не знаят. Петренко достигна до извода, че още в самото начало Клюнът си отрязва парчета от телата. След това започва да издевателства над тях и после пак си взима проби. Един вид „преди и след“. Все още се колебаем за това какво прави с тях. Дали ги пази като трофеи, изследва ги по някакъв начин или просто ги яде.
Най-удобното за него и най-лошото за нас е, че няма конкретен типаж. Никога не знаеш какво ще намериш - дали ще бъде ученичка, таксиджия или пенсионер. Избира ги по някаква негова логика. Затова и няма кой знае какъв смисъл да ровя в списъците на изчезналите.
Петренко е опитен патолог, смята че Клюнът не е хирург или лекар. Самообразовал се е. Най-вероятно е тренирал върху свине и когато се е почувствал готов е минал на хора. „Касапин със скалпел си представяй“, казва. Прави им трепанации. Първоначално ги намирахме с по три – четири, а понякога и пет дупки в главите. Напоследък са с две или една. Еволюира.
Емоциите ми вчера? Нищо по-различно от обикновено. Вече съм претръпнал към повечето неща. Главоболието е все така ужасно. Ситуацията с него е като цикъла при жените. Около седмица преди да дойде желанието ми за секс съвсем изчезва. После следват няколко седмици жестоки болки, като минат - либидото ми скача.
Тогава ходя при проститутките, с които съм се запознал през годините. Твърдят, че съм най-нормалният им клиент. Преди ми се искаше бившата ми да чуе историите им, за да разбере, че всъщност съм адекватен в сравнение с другите хора. Важно обстоятелство в случая е, че труповете за мен са ежедневие, а на тях извратениите им идват отвътре. После осъзнах, че с нея живеем в различни светове. Кой съм аз да се меся в нейния? От труженичките научих и за фетиша на куция кретен с маските. Шибаните маски! Откъде ги намира и защо оставя точно тях?!
16.01
Имаме проблем с труповете на Клюна. Осем са и лежат в моргата на управлението. Някои са там от години.
Петренко обожава да им дава прякори. Нарича 20-годишното побеляло момче „Млад дядо“. Държи го до едно момиче, което открихме с липсващо месо на бедрата. Всичко й е на мястото, само че от началото на крака при таза до коляното има само кокал. На нея й вика Дженифър. Твърди, че помежду им прехвърчали искри. По този начин избива напрежението, мисля.
Трябва да изпразним моргата, защото дерайлира влак. Жертвите са четиридесет и три. Колегите все още търсят причината, но май ще го отнесе механикът, който е проверявал колелетата на вагоните. Намерили го мъртво пиян половин час след тръгването на влака. С този наплив няма място за нашите клиенти. Петренко и Жени ще организират преместването.
На нея й е най-трудно… да се нахендриш така още в първия случай. В началото постоянно повръщаше заради хумора на Петренко. Сега също го прави, но само когато е яла и вижда нещо наистина отвратително. После й се наложи да парира Георги, който й доказваше, че има синдрома на Електра. Той е два пъти по-възрастен от нея. Не му се получи – оказа се, че страда от Едипов комплекс. От друга страна, по-добри от нас и по-интересен случай от този, едва ли някога ще срещне.
Главоболието се появи преди около четири години. От нищото. Тогава гонех един чекиджия из метрото. Возеше се в мотрисите в час пик, заставаше до някоя жена, която му харесва и се отпочваше през джоба на панталона. Труден беше за хващане, заради вечната блъсканица в подземията. С камерите бе невъзможно да го засечем. Имахме четири жалби, но нито една от пострадалите не можа да даде точно описание.
В онзи момент мислех, че главата ме боли, защото съм постоянно на затворено и задушливо с много хора. Затова не обърнах внимание. Хванахме го по много глупав начин. Страдаше от мизофобия. Съответно, за 33-те години бродене по тази мръсна земя, не бе правил секс нито веднъж. Нагонът му обаче присъстваше и той го задоволяваше по гореописания начин.
Влязъл веднъж в една мотриса през задната врата и видял клошар в ъгъла. Постепенно изпадал в паника, като по средата на тунела между две станции изтрещял. Започнал да крещи, че ще умре и тръгнал да се блъска в претъпкания вагон, за да се отдалечи от клошаря. По пътя разбил носа на един дядо, който от своя страна започнал да го бие с бастуна си. Фразата „Тоя бастун е бил фашисти сега е твой ред“, съвсем разбила психиката на чекиджията. Представил си как за 75 години никой не е мил бастуна и с всеки удар микробите на Райха го налазват все повече и повече. Има клип на цялата случка в интернет. Много e смешен.
На следващата станция вече чакали полицаи, посрещнали участниците в случката и ги отвели в дежурната стаичка. За зла беда, единият полицай се оказа доста симпатична млада дама, двамата останали сами в помещението. Естествено след като се успокоил, онанистът не се сдържал и се хванал за старото докато колегата го разпитвала… Така изгърмя. После разказа за случките си в метрото. Най-много ме учуди, че след като се усетели какво прави, някои жени искали да правят секс с него. Били са две или три за шест месеца. Обикновено го изчаквали да свърши, а после го настигали и заговаряли на перона. Той бягал, защото се гнусял от тях. В странен свят живеем.
След това ходих на лекари, пих хапчета за глава - нищо. От три години си водя календарче, опитвам се да намеря логика в появата на главоболията. Забелязах, че с времето зачестяват и продължават по-дълго. В първата година се появяваха веднъж на три или четири месеца, сега – всеки месец. Опитвах да се ориентирам по фазите на луната – нищо. Лекарите също не знаят какво става. Преди продължаваха около седмица, после две. Последния път бяха три.
Тогава открихме трупа на Гертруда, както я нарече Петренко. Лицето й бе свинеподобно, тялото също… е било такова, преди Клюнът да изреже всичките й тлъстини. Беше направил вертикални разрези от врата до кръста и през тях внимателно бе извадил всичко. Така бе постъпил и с краката – рязал е от слабините до коляното, после е правил нови разрези – от коляното до глезена. В момента трупът представлява огромно парче кожа и свинска глава. Спихнат мокър балон на ивици. Като го хванем ще има да разказва.
Ако в началото на кариерата си бях видял такова нещо, щях да се побъркам. Сега не изпитвам шок или отвращение, а по-скоро интерес. Искам да знам каква е причината за нещата, които прави. Какво го провокира, какви са моментните му спусъци. Всеки има такива, дали ще е някоя тема, действие… Интересно какво може да го изкара от равновесие, защото труповете говорят за свръх хладнокръвен индивид.
След дълги колебания, Георги достигна до убеждението, че в убийствата няма сексуален контекст. Да, имало е трупове с липсващи гениталии, репродуктивна система и анус, но общата логика говори за друга обсесия. Хванахме се на бас – според мен ги яде, а според Георги си прави трофеи. Нещо специфично за всяка жертва, което му напомня за нея.
Това, че не намираме сексуален мотив в действията на Клюна е проблем. Влечението на тази почва дава три сигурни неща. Първо - все някога ще сгреши. Второ – няма да спре, докато не го хванем или животът му не се промени кардинално – окаже се в затвора или умре. Трето – има типаж или нещо в облеклото, което го провокира. Последното ни дава възможност да изолираме потенциална група жертви, оттам да определим местата, където ги намира. После е въпрос на време да изгърми. В сегашния случай, може просто да получи това, което иска и да спре. Не знаем какво е то, нито знаем дали вече не е спрял.
17.01
Когато чуят „сериен убиец“ или „канибал“ хората си представят ужасно умен, пресметлив и опасен човек. От тази гледна точка Холивуд си е свършил работата. Истината е, че в огромното си болшинство това са комплексирани, слаби аутсайдери, много рядко имат високо интелектуално ниво. Повечето от тях дори нямат висше образование. Изключенията са малко и тях ги знаят всички.
Някой ги е унижавал в детството, имат проблеми на работа или въобще нямат такава. За сметка на това, в главите си са нарисували образ на супер човек. Съответно чрез убийствата и гаврите, те допринасят за развитието му. Тъй като ефектът от смъртта на жертвите им трае кратко, те отново излизат на лов.
Някои го правят на сексуална основа, други заради удоволствието от самото убийство. По-рядко убиецът иска да унищожи злото, което е видял в лицето на жертвата. Често, когато осъзнаят какво ги чака, започват да се правят на луди. Разказват как чуват гласове, как вътре в тях живее кръвожадно животно, което ги е карало да убиват. Един обясняваше как изнасилвал и после кормил жени, защото очаквал от вагината им да излезе чудовище.
Обикновено се усещат малко след ареста. Разбират, копелетата, че в затвора ще ги унищожат съкилийниците им. По-опитните в криминалния свят знаят, че ги чака строг режим. Това означава никакъв контакт с други живи същества, освен с надзирателите и кучетата пазачи. Тоест затворникът гние десетилетия в килията си и излиза веднъж седмично на разходка из дупка в земята с решетка отгоре. Обаче те не го знаят.
Затова, мислейки си, че убийците, при които ще те вкарат, първо ще се изгаврят с теб, а после ще те убият с наточена четка за зъби, най-логичното нещо е да се опиташ да докажеш, че си луд и с това да оправдаеш престъпленията си. Тогава вместо в затвора отиваш в психиатрична лечебница и те друсат до откат.
Така почват театрото. То е безсмислено по две причини. Първата е, защото не знаят какви са симптомите на шизофренията, например, съответно не могат да я докарат. Втората е, че психиатрическата експертиза се провежда не само въз основа на личните разговори с тях или поведението им пред органите. Тя обхваща и действията им с жертвите. Опитът да прикриеш следите си, е сигурен знак за вменяемост и наличие на ясна представа за последствията от деянието. Колкото по-умно го правиш, толкова си по-нормален.
Въобще идеята за това, че в психиатрията е по-добре отколкото в затвора е погрешна. Условията там са много по-лоши, а и медикаментите, с които третират хората действат ужасно.
Повечето убийци имат не повече от четири или пет жертви. После ги хващаме. На пръв поглед изглежда много, но не е. Един войник убива доста повече на война, да не говорим за тези, които са обявили войната. А какви са целите на войните? Власт, доминация и облаги. Същите като на моите клиенти. Има ли разлика между това лично да убиваш и само даваш заповеди за това? От друга страна убийствата на война са необходими, получава се странен парадокс. В мирно време най-много жертви взимат човешката тъпота и алчност. Наричаме ги по много начини „недоглеждане“, „незнание“, „случайност“, „трагедия“.
Повечето серийни убийци не мислят, а действат инстинктивно. Рядко осъзнават вината си и се отнасят съвсем нормално към това, че са заклали и изяли някого. Обвиняват обществото, че не ги е разбрало. За тях да заколиш съседа е като да заколиш прасе. После можете да се съберете с родата и да ядете пържоли.
Пазят си и трофеи, които напомнят за приятното чувство на успеха. Подаряват ги на близките си, които често, без да знаят, са провокирали убийствата с поведението си. Една властна майка никога няма да признае, че обсебвайки живота на сина си, го е накарала да започне да корми млади жени. Тя ще си самовнуши, че той изначално е бил провален и доказателство за това ще бъде бижу, което е свалил от някоя жертва и й е подарил. А в главата на сина й, това бижу е клеймо, което означава, че и нейният ред ще дойде.
Подобен тип поведение е свойствен за повечето хора, но се изразява по друг начин. Измамниците, на които не им пука, че са откраднали последните спестявания на някоя пенсионерка. Недобросъвестните търговци, повечето лидери на различни социални групи, хората, които карат пияни. Не е нужно да правиш нещо толкова брутално, за да усетиш удовлетворението, което получава серийният убиец. Той обича да прегризва органи със зъбите си, ти обичаш да пееш пред пълни стадиони. Той държи обеците на жертвите си в шкаф в хола, а ти грамотите и медалите си. Химията в главите ви действа еднакво. Важното е да усетиш своята значимост и сила. Да задоволиш нуждите си. Затова е толкова важно да се разбере какво точно движи убиеца. Той може да полага огромни усилия да прикрива следите си, но ако знаеш каква е финалната му цел – знаеш какво и къде да търсиш. Стадионите не са чак толкова много.
Има случаи, в които откровено съжаляваш изрода. Той не знае какво му има, но усеща че нещо не е наред. Води вътрешна борба, прави опити да не се поддава на желанието, но то е по-силно от него. Търси начини да предизвика еуфорията от убийството без да извършва ново. Записва го на видео, пази някакъв трофей, който достатъчно мощно му напомня за изпитаните усещания. Тези неща бързо губят ефект и са нужни нови. Той пак убива и се мрази заради това.
Лошо става, когато попаднеш на холивудския типаж, какъвто явно е Клюнът. На него не можеш да му влезеш под кожата, не можеш дори да разбереш какво иска. Безнаказаността го опиянява и той прави всичко, за да се убеди, че я притежава. Крие се по най-умния начин, който може да измисли. Ужасът на безсилието идва, когато осъзнаеш, че ако няма следваща жертва, ще остане безнаказан.
С Георги най-много спорим за унищожаването на инстинктите. Досега никой не е успял да го направи… поне не официално и с дълготраен ефект. Да, намираме следи от трепанация по главите им, но това не е достатъчно. Да изключиш част от мозъка е едно, съвсем друго да е изтръгнеш природата, която действа на клетъчно ниво. Теорията му е следната: Клюнът ги хваща, трепанира, с което изключва фронталния дял на мозъка, започва да ги друса. Обаче има един проблем – не намираме наркотици или лекарства нито в кръвта, нито в тъканите.
Наистина, какво ли изпитва? Дали се опиянява от властта? От това, че може да прави каквото си поиска с жертвите? Или от това, че хората са слаби и беззащитни, а той е могъщ? Сигурно се има за божество, което прави жертвоприношения в своя чест. А маските? Представя си, че е лекар? Алхимик?
Проблемът с труповете е, че при местенето могат да се повредят. Петренко се опитва да ги запази максимално близки до състоянието, в което сме ги докарали в моргата. Процесите на разлагането, естествено, са необратими, но той полага всички възможни усилия. В началото ми разказваше какво прави, за да ги запази, но след като усети, че не го слушам се отказа. Мястото им е под земята, не в хладилника.
Много размишлява над тях. Случвало се е да отива в моргата в два или три през нощта, да извади труп, който сме открили преди няколко месеца и да започне да го изследва за пореден път. Рядко открива нещо ново, но понякога успява. Едно от най-страшните тела е на млада състезателка по гимнастика. Клюнът бе изрязал много внимателно целия гръбначен стълб. От него бе измъкнал гръбначния мозък, после бе върнал кухия гръбнак обратно. Петренко я кръсти „Жената каучук“ и дълго време се чудеше какво точно е било постигнато с тази процедура.
Месец и половина след като открихме момичето, ми се обади в четири през нощта. Извика ме в моргата и ми показа два от гръбначните прешлени под микроскоп. По повърхността, на местата където се стиковаха имаше едва забележими драскотини. Приличаха на вълничките, които оставя нож за масло. Оказа се, че Клюнът още приживе е прекъснал гръбначния мозък на момичето. Държал го е така в продължение на няколко месеца и след като е решил, че е достатъчно я е убил. После… да.
Как се чувствам днес? Странно ми е, че не съжалявам хората, които са загинали в катастрофата. Сигурно, защото знам доста по-неприятни начини за умиране. По-скоро ми е досадно, че пречат на работата. Обядвахме с Жени. Тя се двоумеше какво да прави с новата си приятелка. Била ужасно ревнива, от друга страна лижела страхотно. Посъветвах я да изтрие снимките на трупове от телефона си, защото наличието им е трудно обяснимо. Не, то е лесно обяснимо. Трудно е да обясниш на човек, който не е наясно какво точно правим и какво ни коства това, защо ги държиш. Хората се плашат от такива неща и отказват да ги разбират.
Bartholomew Kuzmov
 
Мнения: 9
Регистрация: 26 септември 2019, 22:21

Re: Мило дневниче

Мнениеот Bartholomew Kuzmov » 11 октомври 2019, 11:27

18.01
На мен пък идеята с дневника ми харесва. Има нещо сантиментално, романтично в нея. Сякаш си капитан, който описва приключенията и несгодите си в бурното море на живота. Искам още отсега да отбележиш факта, Кука, че пишейки проявявам огромно великодушие. Подписвам си доживотния затвор, който така подробно обрисува. Важно е друго. Нашият с тебе случай е уникален, затова сигурно ще влезем в учебниците по криминалистика и психология.
Малко съм разочарован, че ме няма в медиите. Представям си как освен сегашния натиск, цялото общество те е яхнало и постоянно те удря с шпорите на безпросветната си паника в ребрата, за да получи резултат. Първоначално ще се съпротивляваш, а после ще изпаднеш в безизходицата на лъжите, които ще обясняваш, за да усмириш крещящи хора, които говорят, за да говорят. Ти ще им даваш факти, а те ще ти връщат мнението си. Няма да можеш да го победиш, колкото и да се опитваш.
А началникът щеше да те отстрани от случая, защото не му даваш нужния резултат. В подобна ситуация е нужен човек, който да може само с присъствието си да вдъхва спокойствие, а не… ти.
Спасява те това, че така ми е по-лесно. Вие тихичко се опитвате да ме хванете, а аз тихичко продължавам да изпълнявам мисията си. Месото няма никаква идея какво го чака, то цъфти, трупа аромати и маса. После идвам аз. Ако ми трябваше, отдавна да съм превърнал името ти в нарицателно за провал, а лицето ти в гнусна карикатура, олицетворяваща провала на държавната система за сигурност.
Понеже когато четеш това вече ще съм тe счупил, уточнявам кой съм – Клюнът. Намирам прякора си за доста безвкусен. Можехте да вложите малко повече усилия, от друга страна аз постоянно ви захранвам с материал за размисъл. Разбирам, че разпределяте енергията си и красивият прякор не е приоритет.
Още не съм определил кой в екипчето ви мисли най-много за мен. Със сигурност не е Георги. Виждал съм как тайно снима Жени с телефона си, сигурно онанира на нея. А самата Жени? Фонтан на младостта. Дама в разцвета на силите си, прекрасна симбиоза между тяло, интелект и упоритост. Нали не мислиш, че не плачка тайничко, когато си спомня за месото? Инатът й я кара да продължава и търпи ударите ми. Петренко е най-симпатичен. Чувството му за хумор е харизматично, а логиката правилна в повечето случаи. Обаче се е объркал с искрите между месото. „Младият дядо“, колко феерично звучи – ирония и сарказъм, смесени с горест, всъщност си падаше по месо номер пет. На вашия език, Кука – „Жената каучук“. Когато я виждаше получаваше ерекция. Нищо, че тя вече беше в инвалидната количка и фекалиите й не бяха почистени. Той дори не отбелязваше факта, че тялото му реагира по някакъв начин.
Да знаеш, инстинктите не могат да се изтрият абсолютно. Половото влечение е най-лошият от тях. Затова истински успешните хора са се научили да го притъпяват или въобще да го изключват. Естествено, са го заменили с фетиши. Все пак Бог им е дал уникално чувствително тяло, грях е да не го използват. Употребяват го обаче, за да задоволяват ума, емоциите, психопатиите си. Месото от своя страна, влага потенциала на мозъка, за да задоволи тялото. Измисля какви ли не начини, за да си намери друго парче месо, с което да се съвкупи. Забелязваш ли разликата?
Ще ти дам информацията, за която повече от три години живееш. Не обичам да върша безсмислени неща, а в моя случай, смисълът е в делата.
Гледам да съм практичен с месото, затова то живее в кочини. Мия го само, за да запазя вкусовите качества и за да не се развали. За щастие то се поддава на дресировка след процедурата по пречистване. Създал съм универсален набор от команди, на които реагира. Останалото се случва на автопилот. Досещаш се, че сам не мога да поддържам такава ферма. Имам си две парчета, които нарочно не пречистих тотално. Те се грижат за него в мое отсъствие. Месо четири и месо девет. Това още нищо не ти говори.
Сигурно Петренко щеше да ги кръсти „Нубийската Принцеса“ и „Жана Д‘Арк“. Нубийската Принцеса е негър – травестит, а Жана… нея я спасих. Тя е сирак, качих я на магистралата, където проституираше. Представи си дребно, метър и петдесет, русо момиченце с огромни черни очи. Бездни, кладенци, космос. Заговорихме се с нея. Рядко разговарям с месото, защото го проучвам предварително. Първоначално се обръщаше към мен на „Вие“, цитираше крилати фрази от романите на Жул Верн, „Алиса в страната на чудесата“ и Илф и Петров. Когато й отговорих с цитат от „Малкият принц“, Жана каза, че книгата не й харесва. Впечатли ме. След като й купих нещо за хапване, изслушах историята й. Попаднала в детския дом, когато била на осем годинки.
Първото изнасилване изтърпяла два месеца по-късно, после свикнала и дори започнало да й харесва. След две години насилниците напуснали дома и й станало скучно. Започнала да ходи в библиотеката. Идеята й е била да скатае времето, докато пораснат връстниците й и не започнат те да я насилват. Чакала около година, но малките пикльовци растели много бавно. Решила да се измъква през нощта от интерната и да си го търси. Първо се давала на всички, които искали в съседното село. Там, обаче не успяла да намери това, което й трябва. После отишла в по-далечното село, но и там ударила на камък.
Една нощ, когато влизала обратно в дома я хванал директорът. За наказание той не само я изнасилил, но и жигосал. „Ти къде го търсиш, то къде се намира“, усмихна се Жана докато ми разказваше. Връзката им продължила две години. Насилието и огънят, и нажеженият метал били неизменна част от нея. Нещата приключили една вечер, когато директорът поискал от Жана да го накаже. Тя му жигосала лицето, той се замятал от болка. Паднал в жаравата, започнал да хвърля запалени брикети навсякъде.
Сигурно си спомняш за случая с изгорелия детски дом? Когато прибрахте двете гаменчета с криминални досиета? Усещаш ли грешката си, Кука? След години Жана се е запознавала със затворници в интернет и ходила на свиждания, за да я чукат. Там е срещнала едното от тия гаменчета. Осъдихте ги като възрастни, защото им оставали по няколко месеца до пълнолетие. Знаеш ли какво е станало с тях? Едното се е обесило, защото не издържало да му се изреждат всеки ден дванайсетте души в килията. Другото мечтаело да стане травестит в Дубай.
Жана ме попита какъв секс обичам. Казах й, че съм импотентен садист и имам стая за мъчения. Не правя секс с жените, а ги мъча и използвам машини или страп он колан, за да ги доведа до оргазъм. Не разбра половината от думите, които използвах, но в космоса светнаха две слънца. Когато я вързах на стола й показах значката, Кука. В очите й се изписа смесица от ужас и желание. Мразеше полицаите, затова наказанието от такъв щеше да й достави още по-голямо удоволствие.
Не мога да намеря думи, за да опиша какви силни вълни излъчваше месото. Едва успях да преборя нагона. Тя започна да се мята. Крещеше „Чукай ме, копеле, искам да ме изчукаш“. Хванах я здраво за врата, тя спря, гледаше ме с тия очи, крещящи неописуеми неща. „Искаш ли да усетиш болката на нищото?“ –„Да“, отговори тя. Сложих черна превръзка на лицето й, взех шилото и чука. Жана е единственото месо, с което го направих без упойка. Тя се разкрещя при първия удар, след втория млъкна. Свалих превръзката от очите й, тънка струя кръв потече от челото й. Спусна се по овала на лицето й и закапа от брадичката. На пръв поглед очите бяха празни, но много навътре, далеч в космоса, светеха онези две слънца. Светеха за мен, молеха ме да не си отивам. Месо номер девет.
Петренко щеше да я кръсти „Жана Д‘Арк“ заради белезите от изгаряния по тялото й. Щяхте да я проучите, да разберете, че е от изгорелия детски дом. Нямаше да направите връзката с пожара, защото изгарянията не са такъв тип. Сигурно изводът ви щеше да бъде, че лудостта ми еволюира и съм започнал да мъча месото. После към обвиненията срещу мен щеше да се добави и „особена жестокост“. Не, че сега я няма.
Аз те следя, Кука, и както виждаш, досега се крия доста успешно. Всъщност не съм жесток с месото, дори обратното. Първо ампутирам съзнанието, изключвам мозъка, за да не разбира какво се случва с него. Едва след това действам. Поне в повечето случаи.
Ако знаеш колко време ми отне да направя правилния медикаментозен коктейл! Нужните съставки, пропорции. За всяко месо е различен, зависи не само от възрастта и теглото. Роля играят и начинът на живот, метаболизмът, състоянието на организма. А чакането, за да се изчисти месото? В някои случаи минават месеци, в които аз се грижа за него. Издържам го, давам му покрив. И всичко това, за да е идеално. Взимам едно парче месо, унищожавано от собственото му съзнание, мании, пристрастявания и го поставям в идеална среда. В контролирани условия довършвам започнатото от него и получавам страхотни резултати.
Преди се чудех, Кука, кой от нас трябва да остане. Ти или аз? Мислех, че мога да те елиминирам по някакъв начин, да те завра в онази дупка, в която ме беше заврял ти. После осъзнах, че опитът да го направя ще доведе до крах. Ако бях излязъл от сянката и се бях показал, щеше да започне борба помежду ни. Това щеше да ни разруши. Затова се криех.
С времето, обаче растем. Да, и ти растеш. Колкото и незначителен да е прогресът, все пак го има. Самотен съм, имам нужда от компания, някой който да ме разбира, да ми помага. Когато четеш тези редове, вече ще съм изпълнил плана си. Сега знаеш, че мен търсиш вече три години. Прочети милото ни дневниче до край и помисли добре какво ще направиш. Ако ме предадеш на колегите си, ще се самоубия. Ще те оставя сам с миризмата на разлагащите последствия от живота ми. Има и друг път – да живеем заедно. Ти и аз да използваме месото, за да оставим нещо след себе си.
20.01
Ужасно ме боли главата. Спя по десет – дванайсет часа на денонощие и имам чувството, че въобще не съм мигнал. През деня го карам само на кафе и цигари. Огладнявам преди да заспя, но съм толкова уморен, че не мога да сготвя нищо.
Първият път, когато се появи главоболието при събуждане изпитвах много силен глад. Вторият път, апетитът изчезна и така продължава досега. Мисля, че е ясно какво е емоционалното ми състояние.
Вчера всички трупове от катастрофата с влака бяха опознати и от утре започват погребенията. Петренко се е заредил с двайсет литра белина и двайсет литра разтвор на натриева основа. Сигурно ще изближе моргата. Той това направи и при преместването. Заедно с Жени отидоха до съседния град, „Изтрихме плочките до теракола“, уморено ми докладва тя дванайсет часа по-късно. Едва тогава Петренко доволно даде директивата - „Може“. Сега операцията се повтаря. Не може да му се отрече, че се е справил прекрасно със запазването на труповете на Клюна. Изглеждат в същото състояние, в което ги намерихме. Поне като ги гледаш с невъоръжено око.
Бяхме се разбрали с Йосиф да поиска списък с всички луди, имащи канибалски или садистични наклонности от министерството. В документа пише, че за последните десет години със заключение „стабилизиран“ са излезли около сто и петдесет души. Това е абсурдно и всички го разбираме. Когато ми донесе разпечатката беше бесен. Чудеше се как така във ведомството нямат точна статистика.
Наложи се да му обяснявам разликите между „точни“ и „необходими“ данни. От успеваемостта зависят прекалено много неща, а хората, които ги решават не четат дело по дело. Казваш им „Имаме 10% скок на разкриваемостта“, те ти казват „Супер, вземи тази субсидия“. Това, че този скок идва или от хващане на напушалки, или е осъществен чрез сговор с контингента – няма значение. Статистиката не пита. Явно с лудите логиката е същата, плюс че бюджетите на психиатричните болници са доста оскъдни и намаляват всяка година.
Освен това съм срещал лекари, които имат специфичен подход към оценката на заболяванията на пациентите си. Стараят се да се абстрахират от причините, поради които човекът е попаднал при тях. Нарочно четат само поставените диагнози в досието му и пропускат извършените от пациента действия. Според тях, така получават непредубедена представа за състоянието на човека. Хубаво е, когато имаш свой метод за оценка, но как точно получаваш пълна картина на това, което се върти в главата на някой, който е извадил вътрешностите на двама души, без да знаеш, че го е направил? Често от такива медици зависи дали някой ще бъде освободен предсрочно.
С Георги бяхме сигурни, че списъкът с пуснатите „стабилизирани“ е десетки, ако не стотици пъти по-голям и съответно се наложи да ходим лично в лечебниците. Взехме Йосиф с нас. Той наскоро бе преместен в отдела ни и не е много опитен. За сметка на това е здрав и пъргав. Важни качества в професията, особено когато отиваш при хора, които нямат връзка с реалността.
Обиколихме четирите болници в града. Директорите им ни дадоха малко по-подробни списъци. Оказа се, че за десет години при тях са лежали и били изписани четири хиляди души. Предимно садисти. Излиза, че в нашия град с население от около два милиона души, на всеки петстотин се пада по един луд садист. Стабилизиран, естествено. Първо отидохме в „Св.Тереза“.
С нейния шеф преди години разследвахме един тип, който режеше краката на жертвите си. Експертизата показа, че разрезите са направени или с мачете, или с коса. Като се имаше предвид местността, решихме че е второто. Кръстихме го „Косачът“, естествено. Всички убити бяха 50 - 55 годишни мъже със среден ръст, предимно работници. Само един беше мениджър на нещо си, той пък тренираше бокс и видът му беше грубоват. Косачът ги издебваше отзад, затягаше им примка на врата и ги задушаваше. След това ги закачваше на близкото дърво с кука и с един замах им отрязваше и двата крака, малко над глезена.
Определихме периметъра на действията му, оказа се триъгълник между три села. Обикновено се получава триъгълник.
Опитваме да намерим някаква географска закономерност при Клюна, но все още не можем. Знаем само, че действа в нашия град и околностите.
Започнахме да работим в триъгълника на Косача. Повечето хора ни посочиха седем души, които се държали подозрително напоследък. Всички бяха мрачни, неподдържани маргинали. По време на разпитите, които провеждахме не забелязахме нередности. Да, бяха странни, но чак убийци. Трудно ми е да обясня как става, но когато видя някой маниак – знам, че е такъв. Досега никога не съм грешал. Психиатърът също бе на мнение, че търсеното от нас лице не е сред разпитваните. Пък и всички си имаха алиби за времето на престъпленията. С това ударихме на камък, а убийствата продължаваха. Дойдохме на второто, докато разпитвахме заподозрените още един човек си изгуби краката.
Според психо-профила, убиецът бе беден собственик на малко парче земя, което обработва. Възможно бе да го ползва за сено, за да храни крава, например. Възрастта му е между 35 и 40 и със сигурност трябваше да има кола, най-вероятно баничарка или бус. Беше почти сигурно, че асоциира жертвите с мъж, който го е наранявал в детството. Имаше версия, че самият убиец е сакат.
Решихме да говорим с кметовете на селата. Приемаха ни радушно. Постоянно се хвалеха с успешната реколта, с уникалните си ястия и красивата природа. Бяхме дошли да намерим изрод, който окачва мъже на куки и им реже краката с коса, а те ни караха да дегустираме сиренето, което произвеждат. Докато се занимавахме с двама от тях станаха още две убийства.
Отидохме при третия и той почна същата песен. Дори ни показа видеозапис от празника на селото, на който играеше народни танци до посиняване. Ужасно ни подразни със себе си. Самохвалко. Веднага щом излязохме пред сградата на общината запалихме по цигара. Тогава видяхме, че колата която кара е комби със стикер на инвалид – на волана имаше копче, с което се подава газ. Допушихме и се качихме обратно. Заварихме го да точи косата със същата усмивка, с която ни разказваше за веселбите на селския събор. Лицето му светеше още десетина секунди, докато ни питаше дали има с какво още да ни помогне. После се усети.
Когато бил малък негов съсед му показвал как се коси сено и без да иска му отрязал крака. Понеже семейството му било бедно, единственото което можело да си позволи е да му купи дървен крак. „Капитан Крак“, така са го подигравали в училище. С годините се изучил, купил си нова протеза, с която можел да танцува народни танци. Станал кмет, уважаван човек, но въпреки това виждал в очите на хората подигравките. Затова започнал да коли мъже, които му напомняли за онзи съсед.
Когато го карахме към следствието, подминавахме поредната малка нива и кметът ни показа един дядо, който косеше трева. Съседът.
Та с директора на „Св. Тереза“ се сприятелихме покрай този случай. Той ни даде списъка с неговите „стабилизирани“, после и още един с тези, които са предполагаемо умрели. Точно такава е формулировката. Близките на 90% от лудите нито се интересуват, нито полагат грижи за тях. Съответно болните изчезват без някой да забележи. Ако такъв човек не се появи никъде в продължение на две години - роднините му не знаят нищо за него, полицията не го е прибирала, не се е появявал в някоя държавна институция, той автоматично влиза в списъка с „предполагаемо умрелите“. Неофициален, но полезен. Особено когато отнякъде изпадне труп на клошар.
Чести са случаите, когато някой попаднал в него се оказва жив и здрав. Има добри хора, които помагат на братята си в беда. В по-големите стопанства в селата приютяват такива, дават им храна и подслон, а те вършат някаква дребна работа. Някои се появяват в манастири.
Преди години арестувах един психоболен зоофил, който се беше настанил в едно село близо до града. Всички се грижеха за него, бяха му стегнали една изоставена къща, даваха му храна и му се радвали. След няколко месеца забелязали, че козичките бягат като го видят. Решили, че животните усещат, че не е наред и затова се плашат. Когато откриха два голи трупа на баби, наметнати с току-що одрана, все още топла, козя кожа, промениха отношението си към него. Трябва да помагаме, но трябва да знаем на кого.
В „Св. Тереза“ получихме и единствената полезна информация. Преди около пет години пуснали маниак, когото лекували почти двайсет години. Според досието, бил много ученолюбив, посещавал различни кръжоци, постъпил в медицински университет. Всичко било добре, докато не започнала практиката с труповете. Убил над 15 души за две седмици и си направил зала за аутопсии в стаята на общежитието. Естествено първи в списъка бил съквартирантът му.
На въпроса „Как така сте пуснали такъв човек?“, отговорът беше „Успя да влезе под кожата на предишния директор“. Звучи абсурдно, но от друга стана това са 20 години ежедневно общуване. Човекът може би наистина е успял да преодолее жаждата си? Последната информация за него е от напускането му. Петров.
Bartholomew Kuzmov
 
Мнения: 9
Регистрация: 26 септември 2019, 22:21

Re: Мило дневниче

Мнениеот notman » 12 октомври 2019, 14:47

Четем, четем!
notman
 
Мнения: 178
Регистрация: 21 февруари 2012, 19:30

Re: Мило дневниче

Мнениеот Bartholomew Kuzmov » 18 октомври 2019, 10:16

23.01
Имаме нов труп. Петренко го кръсти „Боб Марли“. Момчето е било на 27 години, изчезнало е преди три. Това е най-дългият период, в който, предполагаемо, жертва е била при Клюна. Много обезпокоително.
Откри го един машинист в железопътното депо на гара „Юг“. Не е изненада, че Клюнът го е оставил точно там. Катастрофиралият влак беше тръгнал от същото място. Oбича да оставя труповете си на места, свързани с трагични събития. Избира ги така, че да не ги намират обикновени хора, а отговорни за нещо лица. Най-често човекът, открил трупа първо звъни на шефа си, който в последствие ни съобщава.
Не ми се мисли какво ще стане, ако подобна изродия цъфне на обществено място. Сигурно ще настъпи паника, медиите ще се напълнят с умници, които без да са виждали труп ще раздават акъл. Политиците ще използват историята за свои цели. Ужас.
Понякога имам чувството, че Клюнът се старае да подреди така нещата, че да не ни пречи да работим. Естествено, тишината около делото помага и на него. Показателно е, че се ориентира изключително добре на местата, където оставя труповете. Наясно е с охранителните камери, не сме открили нито един свидетел, който да го е виждал, камо ли да го опише. Със сигурност има някакъв вид подготовка.
С Петренко и Георги сме достигнали до извода, че е служил в армията, възможно в полицията или е работил в частна фирма за сигурност. Още в самото начало проверихме всички бивши и настоящи силоваци, срещу които са били повдигани обвнинения за престъпления. И с това ударихме на камък. Министърът тогава събра всички шефове на частни структури и ги накара да наблюдават подчинените си за странности. От тях получихме трима души, които са извършвали домашно насилие, двама пристрастени към хазарт и един анабол, чиято капандура протече от стероидите. Нашият отдел за вътрешна сигурност също е впрегнат в търсенето, изпраща ни ежеседмична сводка за откритията си, но засега няма нищо интересно.
Лошото е, че тези хора не знаят какво да търсят, затова и ни дават каквото открият. А що се отнася до частниците – те по-скоро се отървават от гнилите си ябълки, ясно е, че няма да ни предадат някой, който им върши работа.
Боб беше поставен на кожен фотьойл по средата на депото, облечен с размандени дрехи. Прическата му бе дълга около двайсет и пет сантиметра раста. В ръката имаше дебел джойнт – 120 мм. На пръв поглед не можеше да се познае, че е труп, а още повече какво му се е случило.
След като бяха направени всички процедури в района около трупа, Петренко и Жени започнаха да го изследват. Жени се загледа в корените на косата и отиде да повръща в близкото кошче за боклук. Петренко й кресна „Сто пъти ти казвам да си носиш торбички ако ще драйфаш от труп!“.
Боб нямаше скалп. Растата бе вплетена в плат за гоблени, който бе втъкнат под кожата на челото. Нужно бе много внимателно вглеждане, за да се види липсата. По вкочаняването на мускулите Петренко предположи, че смъртта е настъпила през последните 12 часа.
Георги мълчаливо наблюдаваше Боб от около десет метра разстояние и пушеше цигара. Този път въобще не се приближи до трупа. Мисля, че и на него започва да му идва в повече. Заключи, че както винаги, Клюнът е проявил уважение към жертвата си. Постарал се е да го намерим така, както Боб би искал да бъде открит. Напушен във фотьойл. С всички постъпваше така.
Гертруда я открихме изправена до готварска печка в стола на Университета. Месец преди това трима студенти умряха от натравяне там. Приживе е била готвач в ТВУ. Беше заменил липсващите тлъстини със стиропор. Така го бе изрязал, че от една страна повтаряше извивките на тялото й, а от друга служеше като опора и я държеше изправена. Маската намерихме в тенджерата, до която бе поставил трупа.
Този път, тя беше закрепена на носа на един локомотив, превърнат в паметник. Точно на входа на депото. На мен ми се стори, че така Клюнът отдава почит на загиналите в катастрофата. Според Георги е маркировка, че на това място витае смърт.
С Йосиф отидохме да говорим с директора на депото. Човекът беше пред нервна криза, за има - няма седмица да му се случат толкова тежки неща. Приемаше ги лично. За катастрофата нищо не му казахме, но се опитахме да го убедим, че Боб няма нищо общо с него. Просто стечение на обстоятелствата. Това го ядоса още повече, започна да ни крещи, че сме безчувствени ченгета, които не ценят човешкия живот. Не сме си били вършели работата, затова ставали такива неща. Бил ходил на мястото на катастрофата, бил видял труповете, едва бил издържал.
И ние видяхме чувалите за боклук, в които докарваха останките. Видяхме и отделните купчини с части от тела, направени от патолозите – една само с леви ръце, друга само с десни и така всякакви чаркове. После гледахме как се опитват да сглобят едно цяло от тях в моргата. Изводът, до който достигнахме беше, че имаме огромен късмет с Петренко. Той е страшен чистофайник и никога не би допуснал подобно нещо.
В крайна сметка ни писна да успокояваме директора и го накарахме да ни даде записите от видеокамерите. Преброихме деветнайсет, оказа се, че само една работи, а останалите са бутафорни. Когато попитахме как е станало така в държавно депо, чухме банално обяснение, че точно защото е такова, парите не стигат. Единствената работеща камера гледаше към паркинга, а той случайно, всеки ден си паркираше колата под нея. Стойността на тойотата е съпоставима с цената на липсващата охранителна система. И този имаше наглостта да изпада в истерии за отношението ни към работата.
На записа имаше само едно полезно нещо. Към четири часа сутринта, улицата пред входа на депото бе осветена от фарове. Колата не влезе в кадър, но посоката, от която дойде ни упъти. Клюнът е минал през вътрешността на квартала, а не откъм центъра на града. Това означава, че е пристигнал по околовръстния път. По него няма много камери на пътната полиция, но на някои кръстовища все пак се намират. С повече късмет можем да видим колата му. Натоварих Йосиф със задачата да изгледа записите и да опише всички автомобили.
Също така колата беше с ксенонови фарове. Засега разполагаме само с това. Петренко още не е готов със заключението от аутопсията, а Жени с резултатите от експертизите. На този етап знаем, че освен скалпа, на Боб му липсват и белите дробове. Съмнявам се, че ще научим нещо повече.
Моето състояние е странно, някак си почти не усещах главоболието, но знаех, че го има. Сигурен съм, че скоро отново ще се засили. Възможно събитията от деня ме накараха да го оставя на заден план. Забелязах, че когато намерихме новия труп се почувствах добре. Изпитах приповдигнатост. Знам как би прозвучало това на страничен наблюдател, но новото тяло даде надежда. Възможно е да се окаже ключът към загадката и да е последно. Местопрестъплението добави нови щрихи към портрета на убиеца.
От камерата за пръв път видяхме, че този човек съществува. Преди намирахме само труп и маска, а сега имаме фарове! Може би е станал по-невнимателен. Опиянил се е от своята безнаказаност?
Маската! Когато я видях окачена на носа на локомотива, усетих едно странно и приятно чувство. Същото, когато отиваш на среща с добър приятел, с когото не си се виждал от години. На вашето място. Когато видиш старата обстановка, си спомняш за отминалите времена и усещаш уют и носталгия. Не знам дали това е Стокхолмски синдром или идеята с дневника наистина работи. Почувствах се облекчен от днешните събития. Може би защото това е знак, че Клюнът не се е отказал. Все още има нужда да убива.
След като се върнахме в управлението, се обадих на колегите в районното, което отговаря за квартала на Петров. Разбрахме се, ако го намерят да го задържат и да се обадят. После отидох на гости при Георги.
В много отношения си приличаме с него. Живее сам, общува с много ограничен кръг от хора и се гордее с това. Казва, че в живота има достатъчно много идиоти, за да държиш такива близо до себе си. Пихме уиски и си говорихме за стари случаи. За пръв път работим заедно по дело, но се познаваме от десетина години. Преди не се харесвахме кой знае колко. Той също го признава. После успяхме да се стиковаме без проблеми. Обсъдихме другите хора в екипа. Правим го редовно и това е необходимо.
Неговата задача, освен да прави психопрофил на Клюна е, да следи как се справяме със ситуацията самите ние. Аз, като водеща фигура, трябва да съм наясно с оценките му. За мен не говори, въпреки че съм го питал. Само веднъж ми каза „За да го хванеш трябва да си като него, а ти припадаш като видиш маските“. Тази фраза ме убеди да отида при психиатъра. Не съм казвал на Георги за кошмарите, защото може да реши, че положението е по-лошо отколкото предполага.
Преди най-много ни безпокоеше Жени, все пак е младо момиче, това е първият й случай. Наблюдавахме я, оценявахме реакциите й и стигнахме до извода, че Петренко й влияе добре. Факт е, че го прави своеобразно.
Няколко месеца след като започна при нас, нейна много близка приятелка почина внезапно. Жени си беше взела почивка и явно смъртта й повлия много. Петренко специално отиде до тях, за да я разведри. Обеща й, че ще я води на уникално представление. По пътя й казал, че е забравил нещо в моргата. Слезли двамата там и Петренко натиснал ключа на лампата. В този момент се включили няколко дискотечни прожектора, трупът на Жената Каучук бил поставен сякаш прави мост, а Младият дядо бил седнал на стол и сякаш я наблюдавал. Над цялата сценка се въртяла диско топка. Жени повърнала храната, която яла на погребението, после се успокоила и започнали да работят по трупа на Жената Каучук.
„По този начин я научих, че след смъртта няма човек, а труп. Безсмислено е да изпитваш емоции към останките, неговият жив образ е важен. Трябва да мислим за него, а не за трупа.“ Ако преди някой ми беше казал, че подобна мисъл може да се въплъти с диско топка в морга, нямаше да му повярвам. Но имаше ефект. Жени приема нещата доста по-хладнокръвно. Стига да не е яла. Георги е на същото мнение.
Йосиф ни безпокои повече, не изразява нищо. Действа като биоробот и е възможно съвсем скоро да изпуши. Според Георги си има някакъв отдушник, за който не знаем. Това също трябва да се проучи. Иначе се е справил доста добре като за 30 – годишен полицай. Има съпруга и две деца. В службата също расте с добри темпове. Опитваме да се сближим с него, за да го опознаем и преценим възможностите му. Той, обаче поддържа дистанция. Реагира спокойно и на шегите на Петренко. Неясен ни е.
Заради това, а и заради начина, по който дойде, имам подозрения, че може би нещо ги свързва с Клюна. Георги също има своите съображения. Не го обсъждаме директно, но тук-таме някой от нас прави подобни намеци. Проверявал съм го няколко пъти. Лично той не е правил нищо, свързано с Клюна.
Започвам да усещам, че има полза от този дневник. Чувствам се по-добре след като пиша в него. Не знам до какви заключения ще стигне психиатърът като го прочете. Ако въобще има тази възможност. Надявам се, че ще има, все пак трябва да ми предпише някакви хапчета за главоболието.
25.01
Кука, нали ти казах, че растеш? Започваш да се отваряш към психологията. Преди беше като средновековен пейзанин. Търпеше несгодите и си мълчеше. Виждаш ли колко е хубаво, когато казваш какви са ти проблемите и после сам си ги анализираш? А първоначално искаше само хапчета. Браво, така трябва! Тъй като Боб Марли, Петренко е сбъркал професията – трябвало е да се пробва с писане, ти се отрази доста добре, ще разкажа какво направих с него и защо.
Исках да изследвам скалп, който е издържал огромно натоварване. Реших, че вкусът му ще е по-различен, текстурата на месото, както и плътността на кожата. След кратко проучване достигнах до извода, че ми е нужен човек който си е направил раста. За щастие, ти беше засичал няколко такива по време на случаите си.
Спомняш ли си, когато издирваше заразяващия със СПИН посредством спринцовки наркоман? Онзи, който след като се върна от комуна, пак започна отново да употребява и се разболя. Реши, че вината не е негова, а на целия останал свят – колко банално за месото. Затова започна да заразява другото месо във всеки удобен момент.
Спомняш ли си колко полицая ухапа до кръв при ареста? Само половината от тях имаха късмет. А как преди да го вкарате в килията, предупредихте затворниците, че е болен, за да се пазят? Още същия ден го откриха да виси със счупен врат на навит чаршаф от втория етаж на леглото и никой не предприе стъпки да разследва кой го е утрепал. С право. Такова месо не трябва да живее.
В случая нямаше как да не е хероинов наркоман, но първата ти работа беше да отидеш да респектираш пушещите марихуана в Парка на Галериите. Тогава мернах Боб. Скоро след това отидох в склада с веществените доказателства и откраднах малко трева. След това й добавих…
Нека се разберем още отсега – няма да напиша нито една от разработените от мен рецепти. Те се правят лесно и са много ефективни. Действат на мозъка като прах за пране в реклама. Няма да ги описвам тук, защото се надявам, че все пак можем да постигнем консенсус. Ако стане така ще ти ги покажа, ако не – другите да решават ребуса за състава им. Мисля, че имаме шанс, особено след като прочетох какво си чувствал, когато си намерил Боб.
Та добавих някои неща в марихуаната и намерих Боб на същото място. Пиеше бира и си говореше с някакви други меса от неговия тип. Изчаках известно време и когато си тръгна го настигнах на улицата. Веднага си спомни акцията „респект“ и първоначално се изплаши. Когато му предложих да употреби в колата не отказа. Бързо заспа и го откарах в кочината.
Докато спеше му сложих системата с първия коктейл – слагам го преди трепанацията. Целта му е максимално да приспи функциите на тялото и да го подготви за физическата процедура. Тя предизвиква стрес за организма, а в повечето случаи той ми трябва максимално запазен. Седмица ги третирам само с него.
В този период се сетих, че мога да изследвам и белите дробове на Боб. Винаги съм се чудел как се различава вкусът на дробовете на пушач и непушач. Сега ми изпадна възможността да опиша и тези на човек, пушещ марихуана. Интересно бе да го гледам как се напушва с изключен мозък. Единственият индикатор, че го е правил бяха зачервените му очи. Погледът му, обаче беше нормален, а не типичният отнесен. Явно връзката между съзнанието и месото предизвиква този ефект.
След първата процедура го трепанирах, отне ми доста време и опити, за да се убедя, че съм осъществил правилно интервенцията. После последваха две седмици с пречистващия коктейл. Целта му е да мине през мозъка като машина за разминиране. Сещаш се, ония които имат много въртящи се вериги и буквално разорават земята.
Последният етап е чистенето на организма от коктейлите. Към този момент те са пълни с различни вещества, които замърсяват месото и му придават несвойствени вкусови качества. И тях чистя с химикали, после го оставям да узрее за една седмица. Резултатът е, че получавам готово месо, което никога не се разваля, не може да избяга, а още по-малко е в състояние да извърши някое геройство. Георги описа доста добре методологията ми.
Само с Нубийската Принцеса и Жана не извърших цялата процедура. Естествено, имаше и месо, за което нямах нужда да полагам толкова усилия. Неговата цел бе да бъде прясно и свежо за мен.
След като Боб стана готов за употреба, завързах оловни тежести на върха на дредовете. Купих ги от рибарския магазин, намиращ се улица Османска. Когато го взех за изследване в кочината, дължината на косата му бе двайсет и пет сантиметра. За три години порасна с трийсет и три. През няколко месеца увеличавах натоварването. Първоначално двеста грама, а в края – четири килограма.
В повечето случаи умъртвявам месото, преди да взема нужната ми проба. Този път не го направих, исках да видя какъв е прагът на болката в това му състояние. Боб не реагира на скалпирането. Първо махнах тежестите, след което обръснах косата му до втори номер. Изрязах порасналата в кочината коса от дредовете. Ако Петренко и Жени я получат, ще могат да видят целия процес на пречистване. Така както археолозите виждат слоевете на различните епохи, докато ровят надолу в земята.
След това взех плата за гоблени, който намерих в дома на вещицата Гримхилде. В момента случаят й виси нерешен при колегите ти от 4-то районно. Опънах го хубаво и вплетох дредовете в него. Измих главата. После действах с епилатор. Ще кажеш, че със скубането съм нарушил естествената цялостност на месото и е било по-добре да го опърля, но ще сгрешиш. Пропускаш факта, че миенето на скалпа ставаше все по-трудно с годините. Не можех да поверя подобна процедура на Принцесата и Жана, защото координацията на крайниците им е в лошо състояние. Бях доста зает в последно време и за последната година го мих два пъти. Можеш да си представиш в какво състояние бе скалпът.
Затова епилацията имаше двойно предназначение – да оскубе косата, а заедно с нея да изтръгне и остатъчната мръсотия от кожата. Докато го правех, Боб се хилеше. Смятам, че е усещал гъдел. Скалпирах го, след което, още топлото месо, хвърлих в нагрят тиган без мазнина. Обработвах го около две минути.
Текстурата определено се различаваше от тази на нормален скалп. Напомняше тънка свинска кожа, дъвчеше се по същия начин. Нетренираният скалп е доста по-деликатен и му липсва плътност. Вкусът напомняше агнешко. Това ме учуди, защото Боб бе кльощав и сух (обикновено се старая да запазя теглото на месото на нивото, на което съм го взел). Неговият типаж обикновено е с вкус на говеждо, а почти винаги деликатната кожа от която и да е част на тялото напомня пилешко.
За пореден път се убедих, че физическото натоварване влияе на месото. Откъм вкусови качества положителният ефект е спорен. Що се отнася до издръжливостта и устойчивостта - неоспорим. Интересно бяха повлияли и дредовете. В основата си бяха квадратни, съответно и скалпът се бе развил на квадрати, които бяха по-плътни от разделящите ги линии.
Когато приключих се върнах при Боб, не беше помръднал. Сложих перуката на главата на Боб и малко по малко завирах краищата й под ръбовете на кожата на главата му. Дадох му да се види в огледалото, след което го удуших. Изчаках час, за съм сигурен, че кръвообращението му е напълно спряло и се захванах с дробовете.
Първо разрязах кожата на гърдите, после с малък флекс обработих гръдния кош. Внимателно, с по-малък диск за флекса отделих дробовете от бронхите. Не се получи много добре, но личи само откъм дробовете. Петренко няма да има забележки към работата ми. Веднага ги вакуумирах и сложих във фризера.
След това се върнах обратно при Боб. Напаснах двата края на разрязания гръден кош, сега изглежда като нов. Издава го само тънкият разрез по средата. Отне ми известни усилия, но се справих. После го закрих с кожата, а нея залепих с медицинско лепило.
Дробовете ще изям по-късно, защото скалпът се оказа доста засищащ. Отгоре на това искам вкусовите рецептори на месото ни да са чисти. Между другото пушенето много ми пречи. Аз правя каквото мога по въпроса, но явно не е достатъчно.
Последвалите ми действия с Боб вече са ти известни. Искам да уточня – дойдох откъм центъра. Обиколих квартала и влязох от другата страна, защото входът беше по-близо. Все пак пренасях труп и кресло, а и малко се безпокоях, че дредовете на Боб могат да паднат. Наистина изчаках кръвта му да се съсири и да послужи като естествено лепило, но в такива начинания никога не знаеш какво може да се обърка.
Постарах се да избера максимално краткия маршрут за пренасяне на месото. Що се отнася до камерите в депото – преди няколко дни ги обсъдихме в пушалнята с колегите ти, които разследваха катастрофата. Коментираха, че нито една камера не е работила, затова тази на паркинга бе неприятна изненада за мен. Нищо, имах късмет. А за колата – познай от три пъти коя ползвах.
Преди малко стана дума за пушача, който изследвах – месо номер петнайсет. Томас Локомотивчето. Него държах в кочината точно толкова време, колкото ми беше нужно, за да извадя дробовете, сърцето и мозъка. Два дни.
Състоянието на всички органи бе отвращаващо. Дробовете бяха с няколко пъти по-малък обем от нормалното. Вътрешността им бе разядена и покрита със смола от катран. Въпреки това реших да изследвам една проба от тях. Вкусът й бе толкова отвратителен и неприятен, че се отказах да продължа.
Това, което усетих, докато я дъвках бе много по-силно и ефективно от каквито и да е картинки по цигарените кутии. Пушенето не убива, то се залепя за вътрешностите на месото и започва да го разяжда. Всеки ден, клетка по клетка, то поглъща организма и в края остава гнусна катранена маса с мирис на изгорели фекалии.
Сърцето също бе в окаяна форма. Заради това, че кръвта на Томас бе доста по-плътна от тази на обикновен човек, то полагаше двойно, ако не и тройно по-големи усилия, за да я циркулира. Жалка история. Мозъкът, обаче бе в идеална кондиция. Да призная честно, взех по-голяма проба от него. Рядко се случва да изследвам органи в толкова добро състояние и исках да използвам шанса.
Изводите ми са, че трябва да спреш да пушиш, Кука. Унищожаваш месото прогресивно, а в замяна получаваш добре функциониращ мозък. Не мисля, че си струва жертвата, особено като се има предвид начинът, по който го използваш.
Според мен притесненията ти относно Йосиф са безпочвени. Той е нормален човек, който въпреки опита си, за пръв път се сблъсква с подобно разследване. Все пак идва от кражбите. За намирането на убийци са нужни други навици и подход. Нещата не са толкова праволинейни. Нас, както вече написа, човек трябва да ни опознае. Това не ти е да обикаляш заложни къщи, да притискаш познати крадци и да дебнеш за обяви на крадени вещи в интернет. Просто не знае как да реагира, особено като има около себе си Петренко, вечно драйфащата Жени и скептичния поглед на Георги. Не забравяй и начина, по който се появи в екипа ви. Йосиф има двойно дъно и ти го знаеш.
Георги е най-притеснителен за мен. Опитва се да ти влезе под кожата. Понякога си мисля, че ме вижда. Знам, че няма как. Той има проблем с рамките, от които го е страх да излезе, възможно е и да не може да го направи. Все ми измисля нов фетиш, все се опитва да ме вкара в някакви граници. Не отричам, че имам такива, няма ум без. Представяш ли си ако имаше?
Безбрежен океан от опит и емоции, в който всеки от нас – простосмъртните, би се удавил. Сигурно би успял да завладее целия свят ако поиска. Но никога не би го пожелал, защото светът не е създаден, за да бъде завладян, а за да бъде изживян.
Георги търси на грешното място, гради предположенията си върху вече изучените навици и парадигми в мисленето на серийните убийци. Тук искам да отбележа, че аз не се смятам за такъв, нищо че според определението съм. Ти ме усещаш по-добре, сигурно защото сме много по-близки.
Той вижда пред себе си месо на пияница, на което му липсват всички органи, поразени от алкохола. Други следи от насилие няма. Не е наличен нито един знак, който говори за отмъщение. Първата му мисъл е, че някой от родителите ми е злоупотребявал с алкохол.
А логиката какво подсказва? Има някаква причина поради която съм взел точно тези части. Трупът не ви разказва за проява на ярост, гняв или сляпа агресия. Значи има друга причина да съм избрал точно него. И ти я търсиш. С променлив успех, разбира се.
Добре поне, че вече не търси сексуален контекст в действията ми. И пак колко време му отне да се откаже да ми вменява всяка парафилия, за която се сети? Ще проверя списъка с всички парафилии, може просто да са свършили. Както и да е. Доволен съм, че успях да ти доставя удоволствие с Боб. Имаше нужда от тази почивка. Не искам да ритам паднал човек.
Bartholomew Kuzmov
 
Мнения: 9
Регистрация: 26 септември 2019, 22:21

Re: Мило дневниче

Мнениеот Bartholomew Kuzmov » 25 октомври 2019, 00:08

29. 01
Дойдоха резултатите от експертизите, както очаквахме, получихме съвсем малко. Клюнът и този път е действал свръх предпазливо и професионално. Оказа се, че Жени се е познавала с Боб. Учили са в едно училище, той бил две години по-голям от нея. Спомни си го, чак като видя един белег на крака му. Докато играл футбол го счупил и костта пробила кожата. Цялото училище било свидетел на гледката.
Вчера и тя отиде при психиатъра. Каза, че бил прекалено идеален, за да му е чиста работата. Според нея повечето хора се запалват по психологията, за да решат собствените си проблеми. Рядко им се получава, но това не им пречи да помагат на другите. Психоложката на бившата ми беше със силиконови гърди и устни. Това говори предостатъчно за начина, по който сама се възприема. Чудя се какъв проблем е искал да реши Георги, когато се е захващал с професията? Дали е успял?
Резултат от търсенето на Петров все още няма. Майка му не го е виждала откакто е бил прибран в лудницата. Приятели не е имал. Социалните също не са чували за него. Колегите в момента проверяват смъртните случаи, в които жертвите не са идентифицирани. Има няколко за последната година – един клошар, намерен в шахта през зимата. Човекът е бил алкохолик и се е скрил от виелицата вътре. Най-вероятно е бил пиян, заспал е и замръзнал. Има и един обгорял мъжки труп. Експертизата на зъбите му не е дала резултат. Намерен е на таван в стара сграда след пожар. Сигурно и той е бил клошар.
Третият е удавник, открит в Подпланинското езеро. Не е било възможно да се определи причината за смъртта, но е бил само по гащи. Носел се е във водата около месец, снимката на зъбите му не е помогнала. Другите методи за идентификация също са били изключени, заради напредналия стадий на разлагане и начина, по който е бил открит.
Според доклада се е удавил в далечната част на езерото. Там растителността е много гъста и почти не се мяркат хора. Носил се е във водата близо до брега известно време, докато не стигнал до отходните тръби на близкия санаториум. Течението, образувано от тях го е отнесло на около километър навътре в езерото. Тогава го видели деца, каращи водно колело. Решили, че е някакво животно, защото само гърбът му се виждал над водата. Ръгнали трупа със селфи стик, той се взривил и ги покрил с карантии. Кожата на гърба му се превърнала в балон, който задържал газовете от гниещите вътрешности. Въпрос на време е било кожата му да се разложи и той да потъне. Ако това се беше случило по естествен път, никога нямаше да бъде намерен.
Търсенето на Петров продължава на улицата – проверяват се всички клошари и просяци. Изпратих описанието му до районните управления в страната. Обявихме го за общодържавно издирване. Дано скоро разберем какво се е случило с този човек. Като се има предвид биографията му, не съм сигурен, че бих искал да го открият жив.
Петренко пак се е затворил в моргата. За пореден път сравнява всички трупове. Според него Боб е бил сред първите жертви. В черепа има четири дупки. Тоест Клюнът все още не е имал много опит и се е презастраховал с няколко пробивания. Този резултат, отнесен към скалата на развитието на уменията му, показва че трепанацията е направена преди около три години. Датировката съвпада с изчезването на Боб и повдига въпроса – къде е бил през това време?
Знаем, че Клюнът затваря жертвите си някъде, но това е първата, чието заточение е продължило толкова дълго. Досега най-много е бил държан Джак – около 8 месеца. Изводите които направихме са, че той има достатъчно изолирано и просторно място за съхранение. Трябва да са няколко стаи и то под постоянен контрол. Най-вероятно, наблизо има гараж, където паркира колата си и спокойно вади жертвите. Възможно е да има само гараж, а под него да е изровил няколко помещения. Такива случаи са познати. В Русия един изрод беше направил цял шивашки цех с робини под гаража си.
Смятаме, че помещенията са няколко, защото жертвите са били на различна диета и гледани по различен начин. Алкохоликът го е карал само на варени картофи и спирт. Диетата на Боб Марли е била съставена предимно от зеленчуци, пилешко месо и редовно пушене на марихуана. Тази на Дженифър е била същата, но без наркотиците. За последната Петренко има следната теория: Клюнът специално е тренирал бедрата й. Това личи по несъразмерно развитите мускули на седалищните й части и прасците спрямо горната половина на тялото. Най-вероятно я е карал да прави клякания всеки ден до откат.
Различните типове режим правят невъзможно съжителството на жертвите в едно помещение. Георги изпитва трудности с определянето на поведението на Клюна. От една страна се грижи, отглежда ги, от друга ги убива по най-жестокия начин. Единственото, което успя да заключи беше, че си имаме работа с реинкарнация на Йозеф Менгеле. Съгласен съм с твърдението му.
Общият ход на мислите подсказва, че Клюнът не действа сам, а има помощници. Възможно цяла организация, секта или орден. Маската служи като тотем на обществото. Това обяснява и заключението за постоянния контрол над жертвите, което направи Петренко. Ако наистина съществува подобна група, нещата коренно се променят.
Първо, членовете й могат да бъдат с най-различно социално положение, оттам с различни умения и познания. Това би обяснило неуловимостта на Клюна. Второ – тяхната информираност е на високо ниво, като се има предвид, че са знаели за камерите в случая с Боб. Трето - всички жертви са били третирани целенасочено, тоест е възможно да са били част от някакъв ритуал. Четвърто, ако всички тези доводи са верни, то това е цяла шибана организация! Тия могат да са навсякъде! Дори само няколко души да взимат активно участие в ритуалите, присъстващите може да са десетки.
Обсъдихме версията с целия екип и никой не успя да намери доводи „Против“. Започваме да я разработваме паралелно с основната – самотник, маргинал. Свързахме се с един университетски професор, занимаващ се с всякакви ордени и племена. Обеща списък с всички известни организации от подобен тип у нас, както и с такива, практикуващи мъчения и канибализъм. Страх ме е от тази хипотеза. Колкото повече я обмислям, толкова повече ме боли главата.
Тотален провал. Всички разпити, издирвания, изследвания, за да се окажем пак в самото начало. В това положение е малко вероятно, че ще накажем всички замесени. Членовете на такива общества рядко се издават, още повече когато извършените престъпления са такива. Можем да хванем няколко души, но едва ли някога ще разберем цялата истина. И как не се сетихме досега?
Трепанацията в някои култури се е практикувала, за да приближи човека по-близо до Бог. Възможно ли е след нея, органите и частите от телата да се предават в жертва? Ако е така, защо имаме тела, които са държани по няколко месеца, а имаме и Боб, който е бил в плен три години? А защо от различните трупове липсват различни органи? Политеистична секта? Три години!
Това означава, че в ръцете на Клюна може да има още хора в такова състояние. Ако е способен да се грижи за някого толкова време, значи може да държи пленници и по-дълго. Това рязко променя нещата, а ако има цяла ферма? Може би от страх, но мисля, че въпреки всичко е сам. Определено има умения и знания, възможно и огромна доза късмет. Усещам, че е сам. Ако бяха секта, досега да са почнали да правят масови гробове и щяха да оставят труповете си на видни места. Длъжни сме да проверим и тази версия. И без това сме проверявали какво ли не. Йосиф пое кореспонденцията с професора.
Той дойде при нас, преди около осем месеца, когато намерихме трупа на Мата Хари. Тя бе елитна проститука, която приживе е имала връзки с висши политици, магистрати и хора от органите. Съответно той ни бе пратен точно заради това. Първоначално Петренко я бе кръстил Мери, в чест на една от първите жертви на Джак Изкормвача. При обиска на квартирата й за срещи, открихме външен харддиск и разбрахме, че моралният облик на първите личности на нацията хич не е за гледане. Йосиф пое разследването на лицата от диска, а Петренко прекръсти Мери на Мата Хари. Тогава се появи версията, че е възможно Клюнът да е бил неин клиент.
Липсваха й езикът, вагината, анусът и правото черво. След проверката на Йосиф липсваха няколко гигабайта от информацията. Естествено не бе намерил нищо, уличаващо министрите, прокурорите, банкерите и останалите политици. Наложи се аз да направя паралелна проверка, а Петренко, бидейки Петренко, беше направил копие на целия харддиск.
Оказа се, че Йосиф си е свършил съвестно работата, а по липсващите файлове предположихме кой го е изпратил. Нито Георги, нито Жени знаят тази история. С Петренко не му се сърдим. Ясно е, че няма как да откаже на такъв чин. Най-важното е, че момчето има потенциал, ако продължава така и прихване нещо от нас, с годините ще се научи да казва „не“.
Като се обърна назад, имам чувството, че е минала цяла вечност, а не осем месеца. Нещата, които се случиха са много. Понякога се хващам, че бъркам последователността им. Уморявам се. Дано го хванем по-бързо. Вече не се издържа.
02.02
Цяла организация? Само ако можеше да чуеш смеха ми, когато чух тази глупост! Това като комплимент ли да го приемам или като доказателство за абсолютната ви тъпота? Не виждате ли, че се уча с всяко ново месо? Не ви ли е минавало през акъла, че в денонощието има двайсет и четири часа, а грижите за живи зеленчуци отнемат максимум два? При това за какви грижи говорим? Да се нахранят и да се измият с маркуч? По-специфичните неща отнемат точно толкова време, колкото е нужно месото да свикне само да ги прави. Като се има предвид, че е с абсолютно празна глава, този период е около три дни. После контролът го осъществяват Нубийската Принцеса и Жана.
Мислиш ли, че някоя секта или орден щеше да се грижи така за месото след смъртта му? Логиката не подсказва ли, че в този случай ще го намирате аранжирано по еднакъв начин? Например забито с пирони в стена, или опънато с въжета около някое дърво? Или според теб е възможно кръвожадните Илюминати да оставят труп с джойнт в ръка? Добре поне, че не се поддаваш на такива идиотщини. И пак „имам усещането“! Забелязвам, че те е страх да кажеш мислите си директно и ги воалираш с такива словестни конструкции. Тук няма нужда да го правиш, само двамата сме. Много си забавен!
От друга страна, няма как мислите ви да не ме ласкаят. Излиза, че съм добър колкото цяла армия изроди, както ги наричаш. Въпреки, че това не е най-тъпата версия, по която сте работили. Спомняш ли си, когато намерихте Младия Дядо в онази хижа в планината и бабата – свидетел? С какви очи само разказваше за червените светлинки в небето, за малките сиви човечета, които щъкат из планината нощно време! Звъня в метеорологичната служба, за да питаш дали балоните им минават над хижата. Разходи се и до близката обсерватория, за да разбереш дали най-после е осъществен контакт от третия вид. Само Скъли ти липсваше. Най-накрая пита горския и той обясни за китайските фенери, и как гони влюбените двойки по шубраците.
Истина е, че технологично дишаме прахта на Поднебесната, но ще почакаме още няколко годинки докато направят летяща чиния. Понеже си добър човек, отиде в къщата на бабата и й обясни феномена, за да спи спокойно. Тогава откри причината за малките сиви човечета – гъби, за които й разказвал още дядо й, наричаше ги „весели“ и ром. Пак добре, че не я арестува за притежание на наркотици.
Колко удачно се сети за Мата Хари! Изядох описаните от теб части на месото й, за да разбера как се е отразила амортизацията на вкусовите им качества. Тя беше отговорно месо. Веднъж годишно взимаше тримесечна отпуска. В края й си правеше пълни изследвания и се лекуваше, ако нещо не е наред.
Издебнах месото пред лабораторията, когато взе резултатите. Оставих го да влезе във входа на блока си, след което го ударих леко по главата. Нямаше болести, затова го взех веднага. Ако му имаше нещо, щях да открадна телефона и парите. После щях да гледам с кеф как началството ви юрка да му търсите чантичката под дърво и камък. В това време то щеше да се излекува и щях да си го прибера.
Сега ти изглежда, че целите ми с Мата Хари и Жана се припокриват. Основната причина да държа толкова дълго втората, е за да разбера до каква степен тялото възстановява грубо употребяваните продължително време полови органи. Заради планирания дълъг престой на това месо, реших да го използвам за поддръжка на кочината.
Омръзна ми да се оплакваш от главоболията си в дневничето ни. Да не мислиш, че на мен ми е лесно? Знаеш ли какви усилия трябва да полагам, за да съм в течение на нещата? Понякога искам да ти кажа нещо, да те упътя или да ти се изсмея. Представям си колко плачевна би била реакцията ако ме чуеш.
Много хора чуват гласове, но ги приемат за свои. А те не са. Аз пък съм – твой съм, както и ти си мой. Ти си светлата страна на Луната, а аз – тъмната. Разделя ни толкова малко, една тънка линия, но ме е страх да я прекрача. Теб също те е страх. Усещал съм опитите да надникнеш тук. Обръщал си глава към мен, но точно преди да ме видиш, затваряш очи. Това те прави страхливец, но е обяснимо. Изградил си се като личност и си сигурен, че не можеш да бъдеш друг. Не искаш да си друг, харесваш се. Жертвал си много за тази привилегия. Да живееш със себе си, въпреки всичко, което се случва около теб. Аз съм същият. Виждаш ли колко интересно се получава? Смазващото количество месо прави всичко, за да си докаже, а и на околните, че е личност. А ние с теб – две противоположности, сме завършени индивиди в едно месо. Ирония на съдбата, както биха казали баналните мислители. За мен това е дар и проклятие. Мога да черпя твоите информация, мнения и мисли без да го знаеш. В същото време изпитвам болка, непотребност, безсмислие, защото не мога да съм толкова полезен за теб.
Не се възгордявай, обаче. Не знаеш нищо за мен, а ме търсиш вече три години. Значи ти липсва нещо, което имам аз. Не затворих очи, когато погледнах към светлината. Тя ме заслепяваше, но все пак гледах в нея. Тогава видях очертанията на лицето ти, прочетох мислите ти, оцених личността ти.
Гледайки живота ти се чувствах ощетен, низвергнат тук в тъмното. Дълго време се учех от теб и те анализирах. Поисках да имам собствен живот. Както виждаш, успях да си го взема. За разлика от теб, бях достатъчно благороден и не те оставих в периферията му. Толкова много давам, а ти ми мрънкаш за главоболията си. Нищо. Колкото и да сме различни, съдбата ни е отредила да сме заедно, затова ще продължа да споделям себе си с теб.
05.02
Забелязвам, че напоследък си в по-лошо състояние от обикновено. Явно започваш да губиш тренинг. Преди на третата седмица имаше доста повече сили. Аз храня месото с хубава, калорична храна, но ти явно не разбираш един прост факт – 12 часа без ядене са проблем! Пушенето също, увреждаш рецепторите. Ще го убиеш! Едва успявам да го събудя след твоите мъчения. Затова и изглежда толкова зле. Като го погледнах в огледалото се изплаших – черни кръгове под очите, не си се бръснал отдавна. Бузите започват да хлътват.
Съгласен съм, че тридневната брада придава на месото известен чар, но мина вече седмица от последния път. Искам да махна тази четина от лицето, дразни ме ужасно много. Досега не съм правил подобно нещо, но явно вече има нужда. Не стига че се грижа за месото в кочината, а сега трябва да поддържам елементарната хигиена на това! Досегашното разпределение на задачите повече ми харесваше.
От друга страна разбирам, версията с организацията те стресира неимоверно много. Все още не сте намерили Петров, а си убеден, че съм сам. Разкъсваш се вътрешно и се ядосваш, че губите време и усилия в безсмислици. Длъжен си да разследваш и тази вероятност. Усещаш, че скоро ще има нов труп. Прав си, ще има. Не съм сигурен дали да ти помогна и да докажа, че съм сам или да те оставя да се помъчиш още? Така или иначе те чакат неща, които трудно ще успееш да превъзмогнеш.
Останаха пет месеца до момента, в който ще разбереш за мен. Искам да ги използвам максимално. Знам, че ако избереш правилния път и се обърнеш към мен, ще се опиташ да ме обуздаеш. Няма да се получи. Аз виждам мислите ти, тогава и ти ще виждаш моите.
Ако успееш да преодолееш първоначалния шок от новината за присъствието ми и се опиташ да вникнеш в ситуацията, ще осъзнаеш красотата й. Хубавото е, че няма да губим време в празни приказки, всичко ще се изясни с един поглед.
Когато взех решението да пиша в дневничето, исках да те унизя. Да покажа, че не държиш в ръце всичко в живота си, както си мислиш. Исках да разбереш, че концепцията за контрол е илюзорна. Сега обаче те виждам по-добре. Препрочитам записките ти по няколко пъти. В теб прозират черти, които не бях забелязвал досега. Дали е така, защото преди откровено те мразех или бях заслепен от предимството да съм в сенките? Оказва се, много си приличаме с теб.
И двамата оправдаваме убийството, стига да е заслужено или има някаква висша цел. От друга страна осъзнаваме греха, който дамгосва всеки убиец. Разбираме, че смъртта е част от живота и когато дойде е по-добре да е бърза. Не се страхуваме от нея, без значение дали я асоциираме с нашето месо или я виждаме отстрани.
Относно усета за убийците – не се ласкай. Аз ти подсказвам. Тайната е в очите – в началото са спокойни, но колкото повече разказваш за престъпленията им, зениците им толкова повече се отварят, сякаш с тях ловят думите ти. Започваш да им обясняваш, че ги разбираш, че знаеш какво са чувствали, усещали, обвиняваш жертвите. Не помръдват, пресъхналите им устни леко се отварят, въздухът със свистене прониква в жадните дробове. Цялото им същество се къпе в мига – виждат човек, който мисли като тях. Нужно е само още едно нещо, което да ги доведе до оргазъм, а теб до самопризнание. И аз ти давам тази фраза: „В друго общество щеше да си герой“; „Тя си го просеше, ти направи каквото трябваше“; „На твое място щях да направя същото“.
И ти като убийците си мислиш, че си уникален, че няма други като теб. И както всяко едно месо, което някога е дишало, диша и ще диша – грешиш. Устроени сте така, че единственият начин, по който можеш да бъдеш уникален сред морето от месо е да знаеш, че не си. Да знаеш, че умът ти, месото ти, действията ти, страховете ти, смелостта ти, всичко в теб действа по абсолютно същите закони, по които действа и във всяко друго месо. Единствената разлика е в житейската история. Но вашата егоцентричност не ви позволява да приемете този простичък факт. Криете се от него в заешките дупки на комплексите и страховете си.
Мислиш, че причината все още да ти става е прекрасното ти генетично наследство. Не е така. С темповете, с които пушиш и ужасния хранителен режим, плюс алкохола, се беше докарал до угасващо състояние. А беше на четирийсет. Четири години по-късно, когато се оттеглям да почина, се съвокупляваш като двайсет годишен. За теб това е толкова важно, че дори го виждаш като първия знак на идването ми. Далеч не е така. Не усещаш, че ти се пуши по-малко, въобще не ти се пие алкохол или че намаляваш драстично кафето. Виждаш ли колко е просто? Нищо уникално. А аз полагам тези елементарни грижи, защото е нужно някой от нас да задоволява половите потребности на месото ни. Аз нито изпитвам желание, нито имам време за това.
Щенията ми са други и към този момент би трябвало да знаеш доста за тях. Все пак ще ти ги обясня. Сигурен съм, че ще се припознаеш в някои. Правя го и защото не искам, ако милото ни дневниче попадне в чужди ръце, някакви хора да си правят свободни съчинения. Нека всичко бъде ясно. Ще започна отдалеч.
Преди трийсет и четири години, когато бе на десет, разбрах че ме има. Тогава ти за пръв път видя човешки труп. Беше на твой далечен роднина. Не помня от какво почина – от рак или от старост, но знам, че гледката беше интересна. Срещал си го три или четири пъти приживе. Погребението и изсъхналото, гримирано месо в обредния дом не ти направиха кой знае какво впечатление. На мен също. Други неща помним от онзи ден – синът на починалия. Спомняш ли си го?
Хероинов наркоман, чиято възраст беше трудна за определяне. Косата му бе рядка, сплъстена, дълга до раменете. Зъбите му бяха окапали. Погледът беше необичаен. Съсредоточен, попиваше всичко наоколо и в същото време блуждаеше, сякаш гледаше в нищото. Забелязал съм, че това е свойствено за лудите, наркоманите и хората изпаднали в шок. Последните обикновено не помнят нищо от случилото се, докато са били в това състояние. Не знам какво е станало с него, сигурно вече е умрял. Ако зависеше от мен, щях да го убия много преди това, само за да не мъчи баща си. Той беше добър човек. Според наблюденията ми децата са противоположности на родителите си. Ако едните са лоши, другите са добри. Понякога си мисля, че ако имам деца, ще се старая да съм много лош пред тях. Тогава на пук ще пораснат добри. Както и да е.
Спомни си, че докато вървеше с вашите към ритуалния дом, още преди да видиш трупа, подмина един гроб. Целият беше в бурени, а знакът за съществуването му бе само един висок, масивен черен кръст. Тогава той ти се стори огромен. Като погледна нагоре, слънцето се намираше точно там, където се кръстосваха гредите му и те заслепи.
В този момент аз отворих очи. Не знам какво съм бил преди, но смятам, че това е моментът на раждането ми. В първите няколко години само наблюдавах – теб и твоя свят. Тогава изпитвах страх, защото не знаех какво съм. Само си представи – да се събудиш в месо, в което живее формираща се личност!
Първо се страхуваш, защото не контролираш нищо, не взимаш решения, дори не знаеш дали имаш право на каквото и да е. Чувстваш се като паразит, а не искаш да си такъв. Осъзнаваш, че можеш да си много повече. Единственото, което можеш да направиш е да наблюдаваш, за да опиташ да разбереш какво си.
Гледах теб, гледах света, гледах как реагираш на него. Свидетел бях на всичките ти притеснения и вълнения, успехите и загубите. Осъзнах, че си приличаме – изпитвам страх, емпатия, гордост и желания.
Докато напълно се убедя в това, ти вече беше на двайсет години и учеше в Академията на Вътрешните работи. Първоначално изборът ти ме заинтригува, стори ми се интересно. После се разочаровах. Там ни учеха как да разкриваме престъпления, а не как да ги предотвратяваме. Естествено, си мислеха друго, но преподаваната методология е крайно неефективна. Би била добра в идеален свят, но ако той бе такъв, нямаше да има нужда от нея.
Реших, че имам право да избера какво да уча. Аз лично. Отделно от теб. За да разбера какви са възможностите ми, една вечер се опитах да събудя спящото ни месо. Тогава разбрах колко сложен механизъм е то. Едва успях да отворя очи и да раздвижа пръстите на краката и ръцете. Бях впечатлен от възможностите му и исках да науча всичко за него.
Учудих се колко малко внимание обръщаш на начина, по който извършваш дадени движения. С каква лекота тичаш, тренираш, изпълняваш сложни комбинации от удари, а единственото за което мислиш, е мускулната треска след тренировка. Осъзнах, че имаш подсъзнателна връзка с него и дори не отчиташ наличието й. За него твоите заповеди са закон. В моя случай нещата бяха съвсем други.
Трябваше да го овладея, да разбера командите и да се науча да ги подавам така, че да ги изпълнява безпрекословно и веднага. С времето ставах все по-добър и след няколко месеца успях дори да се разходя из общежитието на академията през нощта.
В периода на мълчание, открих и други неща. Например, аз съм по-малък от теб с десет години. Използвах цялото време от раждането до прохождането си, за да анализирам случващото се. Имах късмета да гледам на живота не само през своята призма, но и през твоята. Заради това процесът бе по-бърз и обективен.
Разбрах и друго нещо - в първите си години не бях свързан с месото. Рецепторите му въобще не реагираха на присъствието ми. Заради това всъщност беше толкова трудно да го овладея. Положителното в тази ситуация бе, че не изпитвах нужда от почивка. Десет години бях буден и бодър. Аз никога не спя, винаги наблюдавам и разсъждавам. Затова, въпреки че се родих преди 34 години, смятам че съм двойно по-възрастен. Просто не губя времето, което губите вие, заради месото си.
Едва когато започнах да използвам месото усетих умората. Първоначално реших, че съм болен. После, че месото и ти, по някакъв неведом за мен начин, се съпротивлявате на присъствието ми. Оказа се, че безпокойството е било напразно.
Време беше да действам. Първото нещо, което направих щом успях да стана, бе да разбера чий е бил онзи кръст, благодарение на който отворих очи. Порових се в интернет и не намерих нито един източник, който да ми даде информация.
Тогава реших, да използвам научените в академията методи – отидох на гробищата и потърсих най-стария гробар. От него разбрах, че въобще няма гроб. На това място се е намирал входът към най-първото, старо гробище, което е основано в града ни преди стотици години. Обяснението беше логично, но когато стоях до кръста усещах, че под краката ми има нещо. В крайна сметка реших, че единственият начин е сам да разбера какво е.
Една нощ отидох на гробището, разкопах земята и открих метален саркофаг. На него бе написана датата 22.09.1396. Понеже саркофагът беше много тежък, се наложи да направя дупката с метър по-широка, за да успея да го отворя без да го вадя. Вътре не намерих кости. Имаше двайсет и четири чумни маски. Знаеш ли защо толкова те беше страх от тях?
Онази нощ взех месото ни веднага след като заспа. Обикновено чакам около час и половина. Онзи път бързах, защото иначе времето нямаше да стигне. После, когато вече контролирах месото, ти започна да се събуждаш и се опита да си го вземеш, но аз не го дадох. Този епизод в паметта ти се е отпечатал като кошмара, който сънуваш. Не знам на какво се дължи това, че последния път реагира толкова спокойно, дори радостно, когато видя маската на локомотива. Вече нямам толкова време да те наблюдавам и анализирам. Може би наистина си мислиш, че колкото повече месо ви давам, толкова по-голям шанс имате да ме заловите.
След като открих маските, се разрових в историята на града ни. Намерих само една легенда, свързана с темата и по всичко личи, че е вярна. Оказа се, че тук също е върлувала Чумата. Група лекари през 1396-та година почти са успели да я спрат. Местните хора им били много благодарни и започнали да ги величаят. Това не се харесало на свещениците, които решили да преподадат урок и на населението, и на по-светлите глави в града.
За една нощ те заловили всички лекари и ги убили. После обявили, че самите лечители са заразявали хората с болестта и когато вече ги няма, всичко ще бъде наред. Периодът между 1397-ва и 1399-та е бил най-смъртоносният за популацията тук.
Кой и защо е заровил маските точно там не знам. Имам две предположения – или това са били самите свещеници, с посланието „Чумата беше дотук“. Или са били хора, които са знаели истината и по този начин са отдали почит на спасителите си. Няма кой знае какво значение.
В онзи момент бях впечатлен от устройството на месото ни. Когато научих и историята на кръста реших, че целта ми на тази земя е една: да изуча медицината и да помагам на хората. Единствената пречка, да осъществя това беше ти.
Без много да мисля се захванах да изучавам анатомията. После се задълбочих в различните системи, които движат месото, в строежа и функциите на органите ни. За двайсет години учене и упражнения, Петренко и за това е прав – тренирах предимно със свинско месо, достигнах днешното си ниво.
Искам дебело да подчертая факта, че целият процес се случваше, докато ти спеше. Тоест не контролираше месото ни. Постигнах огромен успех въпреки теб и бях достатъчно благороден да не преча на твоята кариера.
Оставях месото ни да си почине, когато имаше изпити. Помагах при разследванията на случаите. Стараех се да не преча на личния ти живот. Ако знаеш колко пъти бившата ти приятелка си е говорила с мен, когато е ставала късно през нощта, а аз съм бил на компютъра. Нито веднъж не се издадох. Надявам се да оцениш това, защото ми коства много или поне така си мислех в началото.
Тогава бях поставен в патова ситуация – исках да се развивам, а нямаше как да го направя без да се показвам. Размишлявах над този въпрос паралелно с ученето, защото не исках да губя време. Решението дойде някак от само себе си. Първо – беше ясно, че никога няма да мога да практикувам, затова единственият шанс беше да се насоча към изследователска дейност. Второ – нормалните изследователи нямат опита, който придобих в борбата за овладяване на месото. Тоест техните въпроси опират в тавана на възприятията им, ограничение, което аз нямам.
Вие отъждествявате личността си с него, а аз не. Затова и наричам тялото „месо“. Неговото състояние е плод на съзнанието. То се амортизира и изхабява, но има защитни механизми. Чрез тях то се адаптира към промените в структурата си. Изхождайки от това, реших да се съсредоточа в две направления.
Първото е физическа амортизация на месото, при стандартен за конкретен типаж начин на живот. Второто – нарочна амортизация на определени части от месото с цел проследяване реакцията на организма. Ще ти обясня по-подробно какво имам предвид.
В първия случай взимам месо, което вече е доведено до определено състояние от алкохол, цигари, спорт или перманентно невротично състояние. Изследвам тези органи и части, които според мен са най-засегнати. Описвам резултатите. Във втория случай – наблюдавам тенденциите в интересите на социума. Въз основа на тях поставям тема, намирам подходящо месо и я разработвам. Частен пример за това е Дженифър.
В последните години е модерно жените да имат здрави бедра и задни части, като хипертрофираният им вид спрямо останалото тяло е социално поощряван. Най-видните представителки на това течение са известни като „туърк машини“. Аз си направих такова месо и го изследвах. Веднага ще приложа и резултатите, които получих.
След подготвителния етап, изключително внимателно успях да изрежа всички мускули между таза и бедрото. Противно на очакванията, не бяха жилави. Като се има предвид натоварването, което трябваше да понесат, наистина е потресаващо. Напомняха телешко, изключително сочно, изключително крехко. Термичната обработка също се вписа идеално в изработените от мен нормативи. Отбелязах, че цялата останала мускулатура се бе приспособила към хипертрофираните части.
Кръстът се бе развил в съответствие с тях. Колкото по-нагоре към раменете оглеждах, толкова по-слаби ставаха мускулите. Тоест въпреки поставената цел, са нужни комплексни тренировки, за да се запази някакъв, дори и минимален баланс в организма. Отбелязах износването на тазобедрените и коленните стави. За мен преследването на подобни еталони за красота не си струва, като се имат предвид негативните им ефекти. Въобще няма да говоря за мимолетната, от гледна точка на продължителността на човешкия живот, мода.
Както се досещаш начинът, по който осъществявам дейността си е обусловен от това, че никой не знае за мен. Съответно сам построих лаборатория в кочината. За жалост инструментариумът, който мога да си позволя не покрива изискванията ми. След известно търсене на алтернативи, достигнах до извода, че най-добрият апарат, с който разполагам е нашето собствено месо.
Затова изяждам всички опитни образци и въз основа на сигналите, които получавам от него описвам резултатите. Това е. Няма секти, няма психични заболявания, няма сексуални или религиозни изкривявания. Аз съм човек, който живее в твоето тяло, Кука, и заради теб е принуден да яде пробите, които взима за изследванията си.
Скоро ще трябва да се събудиш, затова последно: Сравнението, което направи Георги между мен и Менгеле, не е много точно. Той е използвал за изследванията си хора, подбрани по идеологически принцип. Аз и по душа, и по ориентация съм хуманист, затова не деля месото по раси или форма на черепа. Естествено бях поласкан, че оценява толкова високо качествата ми, но това уточнение е важно.
Bartholomew Kuzmov
 
Мнения: 9
Регистрация: 26 септември 2019, 22:21

Re: Мило дневниче

Мнениеот kras27 » 26 октомври 2019, 18:04

Много добро четиво! Чакам продължението с интерес :)
kras27
 
Мнения: 2
Регистрация: 29 септември 2010, 09:51

Re: Мило дневниче

Мнениеот Bartholomew Kuzmov » 01 ноември 2019, 00:56

11.02
Събудих се обръснат. Не помня кога съм го направил. В последната седмица разбрах истинското значение на думата „изтощение“. Спя по повече от 12 часа на ден, имам мускулна треска, без да съм тренирал. Жените вече ме отвращават. Погълнат съм изцяло от работата.
В първия ден от командировката повръщах нещо, въпреки че не бях ял от два дни. Не мога да открия логично обяснение на състоянието си. Нямам желание и време да ходя на лекар. Отчаян съм и слаб. Сигурно това са двете думи, които описват идеално депресията.
Колегите, които търсеха Петров се оказаха мръсни, гадни копелета, които трябва да горят в ада. В сигнала за издирване бяхме написали, че го търсим за убийството на Боб Марли. Дойдоха три съобщения от страната за задържани хора, които съвпадат с описанието, а един дори бе направил пълни самопризнания.
С Георги отидохме първо при него. Оказа се шизофреник. Куките, не мога да ги нарека по друг начин, го бяха арестували в една кухня за бедни. Държали го два дни гладен, след което си признал за две убийства – нашето и на един местен дилър. След разговора Георги беше бесен. Вдигна чутовен скандал и докладът за „работата“ на тия кретени на реда вече е в министерството. Шибаняците бяха решили, че могат да го използват хем, за да се чуят имената им в столицата, хем за да си решат висящото дело. Тъпи копелета.
Психоболните, тихите луди, или като ги наричаме ние „идиотите“, са готови да признаят всичко за храна. Дръж го на вода известно време и после му донеси филия с майонеза. Ще ти признае, че е свалил Хинденбург, ще ти разкаже как е отровил Сталин и ще ти сподели тайни за аутопсията на извънземното от Розуел. Всичко, за което се сетиш. Нужно е само да му помогнеш с подробностите. Бедният човечец.
Пуснали го от лудницата, където го прибрали преди 6 години за гавра с животни. Интензивното лечение го беше докарало до умственото ниво на весел първолак. Като го доведоха в стаята за разпити, попита конвоя дали после ще го пуснат да играе на топка. Като седна пред нас, изправи гръб, пое си дълбоко въздух и започна да говори, все едно рецитира патриотично стихотворение. Разказа ни в три изречения за нашето убийство, а после трийсет минути описваше второто. Питахме го какво е правил, след като е бил пуснат от лудницата.
Настроението му се промени, стана тъжен първолак. Разказа, че това е била най-лошата Коледа в живота му, защото я посрещнал на улицата. Нито знаел къде да яде, къде да спи, нищо. Докато бил на лечение, баща му починал и той останал сам самичък. Първата вечер спал на една пейка в парка и полицията го прибрала. Така още два пъти, но после като го виждали, подминавали.
Една сутрин срещнал чичо Картон. Така нарече клошаря, който му показал как да рови в кофите и къде е кухнята за бедни в града. Когато отишли с чичо Картон да ядат, много голямо впечатление му направило, че не трябва да работи, за да получи порция. В лудницата го карали да търка пода и да сменя подлоги. Два дни с чичо Картон живели заедно, но на третата вечер чичото изпил вещерска отвара, набил го и си тръгнал. Оттогава не са се виждали.
През цялата следваща седмица клиентът ни гладувал и спял по пейките. Мислел, че без чичо Картон в кухнята няма да му дадат храна. В крайна сметка не издържал и отишъл да моли. След като се наял, решил да благодари за храната. Свалил си палтото и започнал да търка пода. Другите посетители на кухнята не одобрили това и започнали да го ритат. Тогава се появила феята Айя, която го спасила и разрешила да спи в един ъгъл на столовата.
Вече можел да яде до насита, а в замяна трябвало да поддържа чистота. Така живял няколко месеца в мир и хармония, която била нарушена от дементорите. Хванали го, докато изхвърлял боклука и после го набили. Феята идвала да го търси в затвора, той бил чул гласа й. Дементорите обаче излъгали, че не знаят къде е. Въпреки, че сега в живота му има по-малко слънце, защото прозорчето на килията е много високо, той все още таеше надежда, че ще бъде спасен.
След разпита с Георги отидохме в столовата за бедни и намерихме феята Айя. Оказа се студентка по международни отношения, обожаваща Хари Потър и работеща на доброволни начала в кухнята. Разказът й потвърди историята на нашия идиот и го пуснахме. Към доклада за „колегите“ прикрепихме и копие от видеозаписа на разпита, за да получат по-ясна представа тия горе какво работи по места.
Тръгнахме към другия край на страната, откъдето дойде вторият сигнал. В едно от най-големите села на Люляковата долина ни посрещнаха колеги, които се хилеха като гореописания идиот. Вкараха ни в стая за разпити и започнаха да водят един по един заподозрените. За наш късмет, разговорите не бяха изпълнени с приказни герои. От тях научихме кой с кого е спал, кой чия крава е бил откраднал и какво се е случило с нафтата в резервния генератор в птицефермата.
Оказа се, че щом колегите получили описанието на издирвания, решили да съберат всички, които дори малко приличат на него. За щастие това бяха едва четирима души, за нещастие – изхабихме един ден, за да чуем историите им. С Георги решихме да не докладваме местните полицаи в министерството. След като видяхме контингента с който работят, стигнахме до извода, че имат достатъчно акъл, за да се справят с него.
Преди да тръгнем на път, за да проверим третия сигнал се обадихме по телефона на тамошните колеги. Те всячески се опитваха да ни убедят да дойдем. Подозрително увъртаха отговора на въпроса ‚Защо си мислите, че сте хванали правилния човек?“. Казваха, че описанието съвпадало, бил е рецидивист с четири присъди, излязъл бил от затвора преди няколко години. Появил се при тях миналата година и започнал да работи на пристанището. Бил много подозрителен и в същото време харизматичен тип. Лесно будел доверие у хората. Накратко ни описаха изверг с външност на супер модел. В лудница не бил лежал.
Имал съм случаи, в които заради липсваща документация в справката за биографията им, сме пускали хора, които са се оказвали престъпници. Затова имаше шанс да е нашият човек. Конферентната връзка бе с трима души, най-активен беше началникът на отделението. След като приключихме с обещанието, че ще помислим и ще им се обадим утре, Георги се чу с един местен следовател. Познавали се от някакъв стар случай. От него разбрахме, че съпругата на шефа му преди много години си е имала вземане – даване с този рецидивист. След като онзи се върнал в града, началникът се побъркал от ревност и си намирал всякакви поводи да тероризира човека. Разбрахме се, че няма да се хабим излишно и ще отложим посещението за неопределено време. Поне докато се появят по-сериозни основания за присъствието ни.
Когато се върнахме у дома, намерихме Йосиф в ужасно настроение. Бе проучил целия списък със секти и тайни общества, който професорът ни даде. Освен умора, у него се бе развила и своеобразна параноя. Намираше абсурдни връзки между различни събития, около тях построяваше обединяваща ги теория и достигаше до абсолютно адекватно заключение. След което процедираше по същия начин, за да го обори. Дадохме му два дни да си почине и му забранихме да гледа телевизия.
Заех се да чета съкратения списък. Йосиф бе изчистил всички култове, които се занимават с групови убийства, правят еднотипни жертвоприношения или имат практиката да взимат скъпоценностите и имотите на жертвите. Религиозните общества също не подхождат, защото и сатанистите, и фанатичните християни оставят ясни следи за своята принадлежност. В крайна сметка бяха останали два варианта.
Първият бе „Сестринството на Асклепий“. Таен орден, съставен от медицински сестри, които евтаназират неспасяеми пациенти, страдащи от адски болки. Били са най-активни по времето на двете Световни войни. В последствие за тях нищо не се е чуло и видяло. Подозренията на професора са, че все още съществуват. Според него сега действат много рядко, но се стараят да поддържат определен брой членове, за да са готови в случай на война или друга извънредна ситуация.
Замислих се дали някоя от тези сестри се е грижила за пострадалите от дерайлиралия влак. Едва ли някога ще се разбере. При всички положения не са те.
Вторият вариант е доста по-интересен и не е точно тайно общество. Това е форум, който се поддържа в даркнет. В него различни хора описват извратените си фантазии и начина, по който ги осъществяват. Проблемът е, че това е много затворена общност. За да успееш да надникнеш вътре, трябва не само да се регистрираш, но и да попълниш тест. Йосиф го бе направил, но след това администраторът на форума бе поискал да снима на видео любимия си фетиш и ако е достатъчно … цветен, щял да получи регистрация. Йосиф обещал, че ще изпълни това условие, и решил да ни изчака, за да кажем ние какво следва.
Когато чу за какво става дума, Георги се плесна по челото. Ядоса се, че не се е сетил досега и каза, че има една дама - негова колега, която има регистрация на това място и е доста активен потребител. Имали мимолетна връзка и заедно чели истории от там.
Когато бяхме на път с него говорихме за много неща. Разказвахме си стари случаи, говорихме за личния си живот. Споделих му историята с бившата си и той ме подкрепи. Наистина с нея живеем в различни светове. Щом не е могла да съжителства с моя, значи мястото й не е било там.
Неговата история също е интересна. Разведен е, с едно дете. Имал е добре развита частна практика, печелел доста пари. В един прекрасен ден го поканили да консултира разследването на един сериен изнасилвач. Харесало му да се рови в главите на престъпниците и това му била грешката. Занемарил цивилната си работа, заради това започнал да получава по-малко пари и жена му си тръгнала с детето. По време на бракоразводното дело го описала като психопат, който получава едва ли не сексуално удоволствие от фантазиите на престъпниците, които разследва. Отбелязах, че е наполовина права.
В крайна сметка му взела всичко. „Ако исках можех да повлияя на съда, но в думите й имаше доза истина. В първото си дело се чувствах като животно, което за пръв път е опитало кръв.“ На прима виста това сравнение може да изглежда страшно, но той е от правилните животни. Естествено, няма никакви сексуални асоциации с труповете на Клюна. Поне аз не съм забелязвал такова нещо. Сега му е мъчно и въпреки това е доволен, че е постъпил така. Според него човек трябва да прави неща, които му харесват, защото тогава става пълноценен. Само в тези случаи в живота му се появяват правилните хора и той се чувства щастлив. Другото по-добре да го пуска.
Пак се опитах да разбера какво мисли за мен в психологически план. Не успях, но ме попита дали като малък съм страдал от сомнамбулизъм и дали съм имал неврологични проблеми. Не знам защо ми зададе тези въпроси. Сигурно е забелязал, че едва се наспивам и не ям през деня. Не му казах за повръщането, нито за бръсненето. Ще реши, че наистина ми има нещо. Според мен, това е преумора и нервно напрежение. Георги също смята, че имам нужда от почивка.
Освен работата, тази седмица имаше проблясък и в личния ми живот. Доколкото може да се каже, че имам такъв. Камелия, една проститутка, която посещавам от време на време ме потърси. Казах й, че не ми е до секс сега, но тя ме помоли за услуга, не можела да ми обясни по телефона. Когато се срещнахме ми връчи кутия за транспортиране на домашни любимци, съдържаща котак. Още преди да я попитам за какво по дяволите ме има, се извини, обясни ми, че заминавала за три седмици с някакъв клиент и нямало на кого да остави котака. Не искала никой да идва го храни, защото това е личното й жилище.
В апартамента, където работи, съседите я гледали с отвращение и неприязън, заради големия човекопоток. Страх я е, че може да се случи и тук. Докато карах Гаргантюа към вкъщи той мяукаше, все едно отива на заколение. Пуснах го в апартамента и той веднага се скри. Оставих храна, вода, сложих му тоалетната и започнах да чета списъка от Йосиф. В следващите два дни не виждах котката, но купата с храната й се изпразваше, а тоалетната се пълнеше.
Днес Гаргантюа влезе в стаята ми, докато лежах настрани на дивана, скочи отгоре и се настани на хълбока ми. От появата му се почувствах много приятно. Толкова, че лежах два часа без да помръдна, за да не нарушавам покоя му. В крайна сметка цялото ми тяло изтръпна и се наложи да се изтърколя на пода, за да се изправя.
Излиза, че обичам котки. Прекалената възбуденост и активност на кучетата ме притеснява по някаква причина. Струва ми се дори, че котето помага да се справям по-лесно с главоболието.
Безпокои ме, че го усещам някак по-навътре в главата си. Трудно е да го обясня. Това, че не помня кога съм се обръснал, както и повръщането без да съм ял, също е притеснително. Засега си мълча относно първото, но направих снимка на второто и я изпратих на Петренко. Той има опит в определянето на съдържанието на стомаха и каза, че е месо. Попита ме какво съм ял, за да не прави същата грешка. Явно нещо се случва в главата ми. Надявам се, че ще успея да хвана Клюна преди да грохна.
Забелязал съм, че главоболията приблизително съвпадат с появата нов труп. Тези неща са много често срещано явление, при подобни дела. Колеги са ми разказвали как едва ли не имали подсъзнателна връзка с някои престъпници. Тези гонитби костват много на разследващите полицаи. Убийците си играят със съзнанието им, изпращат им послания и ги унижават психологически. Не се чувствам точно така.
Мисля, че ме няма в света на Клюна, докато моят е изцяло обсебен. Той си върши безчинствата без да се съобразява с това, че после ще дойда и ще го накажа. Унизително е да посветиш над три години от живота си на някого, а той да не дава сигнали, че въобще знае за съществуването ти. Дразнещо е, чувствам се безсилен и изолиран. Понякога мисля, че ако това бе традиционна игра на котка и мишка, нямаше да ми е толкова тежко.
Не искам да се променя сложността на задачата, а да бъде отчетен фактът, че четирима от най-добрите професионалисти в страната му дишат във врата. Държи се така, сякаш полицията, законите и наказанията не съществуват. Отгоре на всичко го прави демонстративно и без страх от последствия. Може би в момента в мен говорят догмите на обществото. Набитата в главата ми вяра в правилата. Може би аз греша, а той е прав?
Колко струва на човек спазването на обществените норми? Това е ежедневно преглъщане на унижения, раздразнение и не изказване на личното мнение и воля. Понятията „възпитание“ и „такт“ се сблъскват с противоположните – груба сила, глупост и наглост. Резултатът е плачевен за първите и дебилно тържество на вторите. Наглият кретен не разбира, че не му е отстъпено, а просто е оставен да си троши главата. Осмисля съществуването си, чрез малките битови победи. На практика той е безсмислен с цялата си помпозност, грубост и арогантност. Естествено, в дългосрочен план наглият ще загуби играта на живота със сто процента сигурност. Просто няма да има сили да я доиграе. Нормалният, обаче всеки ден трябва да си доказва, че е прав.
Тази битка отсъства в света на Клюна. Той действа оправдано спрямо разбиранията си и по своеобразен начин е благороден. Целта му не е да унизи другия, за да извиси себе си, а да постигне желания резултат. В нашите очи жертвите му са били унизени, не в неговите.
В мен също се води борба между комплекси и здрав смисъл. Чувствам се уязвен от това, че той спокойно продължава да живее и да се усъвършенства, без да го е страх от мен. В неговия свят откровената, чиста и грозна истина e на първо място. Определяме го като циничен психопат, който си е втълпил някаква изродия в главата и си я следва. Такъв е, но съм сигурен, че има студена и прагматична логика в мислите му. Клюнът не страда от човешките комплекси, не изпитва ярост или отчаяние. Ако имаше дори помен от подобно нещо, труповете щяха да ни го кажат. Много искам да видя лицето му.
Пак започвам да анализирам психопрофила му. Коригирали сме го толкова много пъти, че вече май се отказахме да го правим. Понякога си го представям като арогантно, цинично копеле. В други случаи като изкусен занаятчия или вглъбен изследовател.
Това не променя факта, че е сериен убиец и не трябва да бъде осъждан на смърт. За тези хора най-страшен е доживотният затвор. Да знаят, че на няколкостотин метра от тях кипи живот, но ги подминава, а те гният. Заедно с идеите и желанията си. Ясно е, че дори и да се опита да се разкае, няма да е искрено. Каквато и да е мотивацията му за убийствата, няма да съжалява за тях. Най-много да се самоубие, защото не желае да бъде животно в клетка.
Въпреки всичко и той е човек, и той страда от същите пороци, като всички останали. Колкото и да се опитва да заглуши свойствените за нас чувства и желания, това няма да продължава вечно. Страхът, несигурността, тщеславието, желанието за власт, все нещо ще избие. Това ще го направи уязвим и ще ни даде шанс да го хванем. Засега имаме девет убийства. Девет маски. Може би следващия път, когато сънувам кошмара трябва да преброя колко са в ковчега?
Bartholomew Kuzmov
 
Мнения: 9
Регистрация: 26 септември 2019, 22:21

Re: Мило дневниче

Мнениеот Steis » 01 ноември 2019, 21:23

Дневникът е много добър, за да е първи опит в писането. Ако имаш някъде из нета и други неща за четене, може да споделиш... Ако искаш :)
Steis
 
Мнения: 16
Регистрация: 04 август 2011, 10:13

Re: Мило дневниче

Мнениеот Bartholomew Kuzmov » 08 ноември 2019, 00:51

16.02
С Гаргантюа се разбираме все по-добре. Вече ме посреща на вратата, когато се прибирам. През цялото време ходи след мен и ми дава знаци, че иска да легна, за да може да се настани отгоре ми. Характерът му е по-скоро кучешки, отколкото котешки. Забавен е и приятен. Вече не искам да го връщам на Камелия. Тя изпрати няколко снимки от почивката.
Намира се в Тайланд. Изглежда щастлива. Дано успее да го излъже този и спре с проституцията. Умно момиче е, но обича красивия и лесен живот. Не знам дали заслужава да се уреди по този начин и какво ще излезе от това, но защо пък не?
Преди години ценеше свободата си, не искаше дори да помисля за обвързване или връзка. Мисля, че й харесваше да отказва да се подчинява на богати мъже, свикнали всички да им играят по свирката. С удоволствие разказваше как някой си й предлагал да я позлати, само за да е с него. Чувстваше се силна.
Отношението й започна да се променя, когато приближи 35. Не знам какво точно й повлия, дали предложенията намаляха, дали е сработил майчинският й инстикт или е решила, че остарява. Може просто вече да й е писнал този начин на живот. Предполагам, че е последното. Както и да е. Добра е в леглото, води приятни разговори. Разбирам защо богаташът я е харесал.
Запознах се с нея, докато разследвах случай на един изрод, който пребиваше проститутки. Копелето беше хитро. Сводниците и охраната им не можеха да го хванат, защото биеше и тях. Иначе що се отнася до стоката са много стриктни. Единствените, които имат право да я бият са те. Никой друг, освен в някои конкретни случаи, но това струва много пари.
В крайна сметка от безизходица се бяха свързали с началството по техните канали, а то спусна случая на нас. На Камелия бе избил четири зъба и й бе оставил белег на брадичката. Зъбите си ги оправи, а белегът й отива. Затова не го е махнала досега. Твърди че хем й напомня да внимава, хем е чаровен.
Побойникът наистина беше неуловим. В крайна сметка се наложи да започнем ние да пазим проститутките. Една вечер получихме сигнал за поредно пребито наше момиче. Отидохме на мястото с патрулна кола. По пътя, в една малка уличка, се разминахме с много очукана трошка. Шофьорът ни гледаше и се хилеше. Спряхме го и още когато отворих вратата той през смях ми каза „Счупих й краката, човек, счупих й краката!‘. Наистина беше счупил краката на 19 годишното момиче. Причината – вдигала ги много високо и не можел да й вижда глезените, докато я чука.
Копелето работеше като бригадир на строеж, имаше три деца и въздебела фригидна жена. Беше гардероб – два метра висок, също толкова широк. Обясни побоите с това, че искал да вижда конкретни части от тялото докато прави секс. Курвите обаче се правели на интересни и не му ги показвали. „Защо трябва да й обяснявам каквото и да е? Аз си плащам, тя трябва да знае какво иска клиентът!“.
Камелия и другите момичета, които познавам, често са ми разказвали за подобни мъже. Идват и мислят, че щом са платили, нещата трябва да се случват така, както желаят. Не разбират, че не си купуват бройлер, а искат по-специфична услуга. Аз не знам какво да мисля. От моя гледна точка сексът трябва да доставя удоволствие и на двамата. Нищо че е за няколко часа и е платен. Ясно ми е, че това е невъзможно при такива обстоятелства, но поне се старая да не се отвращават от мен. От друга страна – плащаш си и искаш да получиш това, за което си платил. Субективно е.
Оттогава всички, които работехме по случая получихме безплатни часове с проститутките. Аз все още търсех изводите от раздялата с бившата си и не се възползвах от промоцията. После, когато започнах да ги посещавам се оказа, че някои от тях ме помнят и започнаха да ме приемат без да искат нищо. Обикновено в извънработно време и в домовете си.
Общата представа за полицаите е, че сме доблестни блюстители на реда, които едва ли не дишат с буквата на закона. Благодарим на Холивуд. Истината е, че това са пълни глупости. Не е възможно да виждаш толкова много мръсотия и мизерия, и да не се изцапаш. Просто няма такъв вариант. Някои започват да взимат подкупи, други – да поддържат свои престъпни групи. Трети използват влиянието на пагона по някакъв друг начин. Моят е този. Струва ми се най-безобиден. Момичетата така или иначе се занимават с това. Когато знаят, че имат на кого да се обадят при проблем се чувстват по-добре. Нито им бъркам в джоба, нито изпълнявам функцията на сводник. За тях съм човекът, на когото звънят в екстремна ситуация. Такъв е и случаят с Гаргантюа. В момента е легнал на масата до мен, маха с опашка и ме тупа по ръката.
Петренко свърши прекрасна работа с Боб Марли. Откри наличие на марихуана в тялото му. Съдържанието е голямо, качеството - високо. Това се потвърждава и от цигарата, която открихме в ръката на трупа. Предположението е, че Клюнът е карал Боб да пуши в трепаниранирано състояние. Сигурно това е причината да липсват белите дробове. Друг извод е, че Клюнът има дилър, който го снабдява с много и добър продукт. Тоест имаме профил на купувач.
Такива клиенти са малко, като се има предвид демографията на тревоманите. Йосиф работи по въпроса, надяваме се, че ще има резултат. Петренко определено изпитва уважение към Клюна. Сигурен е, че убиецът е самоук. „Всеки следващ труп показва новите умения, които е придобил. Идеален пример за прогреса му е Боб Марли. Трепанацията отпреди три години е ужасно калпава. Но начинът по който е извадил дробовете е почти професионален. Действията му с гръдния кош показват сръчност на опитен медик.“
Петренко иска когато го хванем, лично да поговори с него. Сигурен е, че Клюнът действа с подръчни материали, защото апаратурата за подобни интервенции е скъпа. Отгоре на това може да бъде лесно проследена. В трупа на Боб с Жени намериха малки парченца от обикновен диск за флекс. Петренко се радва на всяко откритие като невръстно дете. Жени, която е с 15 години по-малка от него, стои отстрани с поглед на учителка, доволна от радостта на ученика й.
Той много ми допада. Отворен е към всичко, постоянно разучава, чете и открива нещо ново. Няма теми табу. Понякога мисля, че е станал патолог, за да има оправдание да си играе с трупове. Толкова много си обича работата. Специфичен, странен на пръв поглед човек. Като го видях реших, че се шегуват с мен. Изглежда на около 40 години, висок 180 сантиметра, с гола глава и мустак, здрав мъжага, носи очила с рогови рамки, анцуг и кубинки. Всеки ден облича различен анцуг и ми се струва, че има над двайсет.
В последствие ми обясни, че това е най-удобното облекло за професията му. Не е скъпо, пере се лесно и осигурява свобода на движенията. После ми разказа, как се е случвало да заляга, при взривове на трупове, като онзи в езерото. Друг път, след престрелка, една от жертвите била отнесла куршум в гърлото. Паднала по лице на земята, а дупката от куршума била запушена от крака на друга жертва. Като обърнал тялото кръвта пръснала навсякъде.
Описвал ми е много подобни неща, но веднъж станах пряк свидетел. След бой в някакъв фитнес бяха докарали един огромен труп – мъж, тежащ около 150 килограма. Планина от мускули. Тогава с Петренко още не работехме по Клюна, а бях дошъл да се консултирам по друго дело. Момчетата, които докараха тялото бяха нови и неопитни. Съответно го бяха проснали по лице на масата за аутопсии.
Докато го разглеждаше, Петренко забеляза нещо странно блестящо между задните му бузи. Огледа го добре, оказа се бът плъг. Опита се да го извади внимателно, но не се получаваше и в крайна сметка го изтръгна оттам… Цялата отсрещна стена бе покрита с лайна, които очертаваха силуета му. Като в анимация. Има смисъл от облеклото на Петренко.
Хобито му е да броди из всякакви изоставени къщи, сгради, гори и поля, където са се водили битки. Обожава местата, на които може да си намери нещо. Претърсва ги с металдетектор, оттук идва и любовта му към кубинките. Плюс, че труповете обикновено не се намират в бални зали, затова е хубаво краката да са защитени. Чаровен прагматик. Сградата, в която живее също е много, много интересна. Харесва ми този човек.
Жени първоначално се страхуваше от него, смяташе го за тотална откачалка и касапин. Нормално е, идва от богато семейство, баща й искал тя да наследи бизнеса. Отговорът й бил напълно в духа на времето – „Нямаш право да ми казваш каква да стана, искам да съм криминалист!“. Когато е яхала метлата на еманципацията, едва ли си е представяла, че ще открива по седем вида сперма по чаршафите на евтини хостели. Поне това я чака, след като хванем Клюна.
Първоначално се чудехме как е успяла да се насади така – първото дело да й бъде на сериен убиец. После разбрахме, че техните се познават с министъра и го помолили да й покаже „красотите“ на професията. Вместо да я прати да изследва обири и кражби, които са ужасно скучни и еднотипни, той решил да я назначи при нас. Факт е, че периодично повръща, но работата е много по-интересна. Да разследваш Клюна е предизвикателство. Още повече Петренко е прекрасен учител.
Първоначално Жени идваше с маркови костюмчета на работа. Отиваха й – висока, стройна брюнетка с тъмни очи. Няма как да й стоят зле. Две седмици по-късно вече носеше кецове, дънки и суитчъри. Като я попитах на какво се дължи промяната, нервно отказа да ми каже. Петренко се усмихна загадъчно.
Всички гледаме на нея като на умно дете, което преди няколко месеца е проходило и вече тича уверено. В началото Георги не беше такъв, опитваше се да я сваля с шеги и закачки. Тя бързо се усети и му обясни в разбираема форма, че нищо не може да се случи между тях. Лесбийка е, ние решихме, че и чрез това отмъщава на баща си. Оказа се, че не е така - наистина харесва жени.
Баща й сме го виждали само веднъж на живо, иначе по телевизията се появява постоянно. Собственик е на фармацевтична компания и е много социално ангажиран. Лъха студенина от този човек, изглежда прекалено идеален. Прическата, дрехите, всичко е до милиметър правилно. Той е тиранин и иска дъщеря му е да същата, защото няма син. Не си допаднахме.
Усещам, че когато пиша за тях – Петренко, Георги и Жени, се чувствам по-добре. Болката в главата отстъпва, олеква ми. Сигурно така се чувстват хората, когато мислят за близките си. Нашите починаха преди четиринайсет години. Историята им е много романтична. 45 години брак, познаваха се от петнайсетгодишни. Никога не са били с други хора. Първо умря баща ми, а няколко месеца след това и майка. Беше й много мъчно, но се опитваше да не го показва. Случи се в супермаркета, пред щанда с бонбони „Пияни вишни“. Двамата ги обожаваха и винаги по празници вкъщи имаше една отворена кутия. Тогава реших, че не е могла да издържи да живее без него. Според лекарите причината е инфаркт на миокарда.
Надявам се двамата да са заедно някъде горе. Като си спомням нежната им любов ми става тежко, че не намерих човек, с когото да преживея подобно нещо. На някои просто не им е писано. Сега колкото повече гледам живота – своя и този наоколо, толкова повече се убеждавам, че искам да имам деца. Оправданието „Виж колко е зле, няма за какво да ги обричаме“ не е правилно. И нас са ни раждали в трудно време. И родителите ни са били родени в трудни времена, бабите и дядовците ни – също. С какво ние сме по-добри от тях, за да прекъснем този цикъл?
Не понасям и егоистичното „искам да живея своя живот, затова няма да се заробвам“. Всеки трябва да има деца, с бъдещето им ще се разпореди животът. Изглежда, че заради Гаргантюа у мен се проявява майчински инстинкт. Все още не ми се прави секс. Чувствам се малко по-добре отколкото в последните дни, защото се наспивам повече. Все още не изпитвам глад, но се карам да ям. За едно беше прав психиатърът – докато пиша дневника си спомням много неща, анализирам ги. Не зациклям на моментните си проблеми. Ако не седях тук, сигурно щях да лежа в леглото, да се чудя защо толкова ме боли главата и щях да се ядосвам. Сега ми е по- леко.
Bartholomew Kuzmov
 
Мнения: 9
Регистрация: 26 септември 2019, 22:21

Re: Мило дневниче

Мнениеот Bartholomew Kuzmov » 15 ноември 2019, 01:25

20.02
Да ти кажа, Кука, и на мен ми доставя удоволствие да мисля за тях. Хубаво екипче сте събрали. Петренко ми харесва най-много. Ефективен, заинтересован и забавен. Рядко се срещат такива хора – посветени изцяло на професията и интересите си. Повече от професионалист.
Забелязвам, че с Жени се сближавате доста. Прилича ми на отношения между баща и дъщеря. Като се има предвид, че ходиш при проститутки на нейната възраст, лесбийството й явно помага да не я възприемаш като сексуален обект. Не, че сега имаш тази възможност. Опитай се да извлечеш максимални позитиви от нея. Да разбереш какво мисли днешната младеж.
Честно не я разбирам, всичко й е осигурено, а тя се бута в най-гнусното. Ако имах нейните възможности, как хубаво щях да си живея! Въобще нямаше да се занимавам с тези отвратителни неща, най-мръсните прояви на месото. Щях да се съсредоточа върху другото – високото, изкуството, науката. Постиженията на една шепа народ, които цялата ви цивилизация си приписва.
За жалост имам теб и то в тези обстоятелства. Повечето хора не разбират колко са благословени. Много би ми се искало да владея собствено месо. Те си имат такова и нищо не правят с него.
Мислех, че мога да открия начин, по който да напусна нашето. Проучвах темата известно време, но не намерих нищо подходящо. Един от проблемите ми е, че не знам точно какво съм. В дебелите книги пише, че съм „съзнание“. Ако беше така, нямаше да съм като присаден в теб. Подсъзнание също не съм. Ако кажа нещо или се опитам да повлияя по някакъв начин докато си буден, веднага ще ме усетиш като чуждо присъствие. Налага се да съм много внимателен със сигналите. Често се случва да ги интерпретираш грешно.
Пък и ти си имаш подсъзнание, знаеш ли как изглежда отвътре? Когато видиш нещо, което го провокира, в мозъчето ти започват да се появяват вибрации. Колкото повече мислиш за дразнителя, толкова повече ти вибрира главата. В началото се чудех какво е това. Оказа се, че са асоциации. Умът ги търси, защото иска да засили дразненето, харесва му. Изпитва удоволствие дори в онези моменти, в които съзнанието ти казва, че това е лошо. Естествено го слушаш и спираш вибрациите.
При психопатите и извратеняците този „стоп - механизъм“ отсъства. Затова са способни на неща, на които „нормален“ човек не е. Въпрос на култура и здраво изградена ценностна система, ако питаш мен. За някои хора ходенето по леки жени е грях, но ценностната им система не пречи да се държат като такива при други обстоятелства.
Имам чувството, че тази тъпа котка ме вижда! Не знам как го прави, може би си въобразявам, но нещо зловещо се крие в нея. Предпочитам кучета. Имам една глутница бездомни псета, които охраняват кочината. Пазят някой да не влезе и излезе съответно. Не са кой знае колко ефективни, но присъствието им ме кара да се чувствам добре.
Предполагам вече гориш от нетърпение да разбереш къде съм държал Боб Марли, Жената Каучук и другите седем меса, за които знаеш? Сещаш ли се за изоставената болница в края на нашия квартал? Сграда на два етажа, строена в средата на миналия век? Покривът й вече е срутен. Зад нея има вътрешен двор и друга едноетажна постройка? Оказа се, че мазето на тази постройка не е само мазе.
При строежа на болницата, хората са се страхували от ядрена война, съответно са направили бункер там. Когато го открих, бях много приятно изненадан. Естествено, той беше в отвратително състояние. След няколко седмици чистене, боядисване и подреждане, всичко си дойде на местата. Повечето от мебелите в кочината намерих там. Стегнах ги, боядисах ги, добавих още няколко неща. За щастие, намерих легла и столове в мазето на двуетажната сграда.
Имам общо седем обособени стаи. По една за Жана Д‘Арк и Нубийската Принцеса и пет за останалото месо. В началото имах две, после с разширяването на дейността, обзаведох още една и така нататък. Имам стая, в която провеждам трепанациите, а после изрязвам пробите за изследванията. Тя е голяма, в средата й има канал, затова е толкова удобна. Лабораторията ми представлява стая с маса, стол, газов котлон, фризер и още няколко уреда.
В подготвянето на пробите не използвам никакви подправки, нито мазнина. Налага се да ги подлагам на термична обработка, за да мога все пак да ги консумирам. Не съм някакво животно. Стаите за месото са семпли – легло и стол. Имам душ, понякога се налага да се къпя след процедура. Направил съм и импровизирана кухня. В нея има хладилник, микровълнова печка, маса, телевизор и кофа за боклук. Телевизорът остана от Младия Дядо, аз не го гледам. Особено след като видях какво се случи с това месо.
Условията, в които се съдържа месото са максимално опростени по две причини. Колкото по-аскетичен е интериорът, толкова по-чисто е то. Втората е прозаична, Жана и Принцесата не могат да се справят със сложни задачи, моториката им се влошава с времето. Колкото повече предмети има около тях, толкова е по-голям шансът да се наранят. Затова и мият месото с маркуч.
Готвят само готови менюта в микровълновата печка или предварително приготвени от мен ястия и салати. Чистят фекалната маса и урината, също така натискат паник-бутона. Да и такъв си имам. При активирането му получаваш обаждане от непознат за теб номер. Свързал съм го чрез блутуут към компютър. Лесно и практично е. Засега само съм го тествал, не е имало извънредни ситуации. Понеже всяко месо е с различен режим, се налага да обучавам Жана и Принцесата.
Опитах няколко методики, но се оказа, че след трепанацията са затъпели много. По принцип това е плюс, но за нуждите ми, свързани конкретно с тях – минус. Достигнах до извода, че най-ефективният подход е със звукови сигнали. Същия компютър съм свързал към колонки и в съответното време той звъни с нужната мелодия. Например всички мелодии за Дженифър бяха песни на Ники Минаж. Имаше три песни за храна, една за къпане, една за събуждане и една за тренировки.
Тук Петренко също e прав - карах я да кляка. За щастие бързо усвои движението. Успях така да я обуча, че започваше да го прави всеки път когато Жана влезе в кочината й. Това създаде проблеми при къпането, защото можеше да се задави. Затова в крайна сметка Нубийската Принцеса пое този ангажимент. Доста усилия хвърлих за нея, нямаше да си простя, ако бе умряла по толкова тъп начин.
Старая се направя така, че Жана да се грижи само за женското месо, а Принцесата за мъжкото. Мисля, че ти бях писал за Младия Дядо и Жената Каучук. Не искам да допускам този ефект, още повече – Жана не е изчистена напълно. Не знам как би реагирала ако види пенис в ерекция. С Принцесата имах подобен епизод и след кратък размисъл реших, че така е по-добре, даже развих ситуацията.
Досещаш се, че при подобна система за поддържане на хигиената месото не носи дрехи. Вентилацията в бункера е измислена много умно. В екстремна ситуация има генератор, който трябва да осигури потока на свеж въздух. При нормални обстоятелства, той влиза през големи тръби, изведени в ъгъла на вътрешния двор. Движението му в помещенията се осъществява по естествен начин.
Проблем е чистенето на кочините. Месото няма никакви хигиенни навици и се налага Жана и Принцесата да се занимават с това. Купих им лопати за сняг, а после смених металния кант с гумен. Те събират отпадъците в пликове за боклук, които изхвърлям в последствие. Както казах – къпането на месото става с маркуч. Махнал съм всички чешми в кочините, за да не се нарани месото на тях. Имам само една, която се намира в общото помещение, от което се влиза в отделните стаи. Затова маркучът за къпане е един. В по- натоварените периоди бях разработил график за къпане. Естествено преди процедура аз лично мия месото.
Бункерът има два входа – единият е външен, откъм комините на климатичната инсталация. Него заварих отвътре, а отвън маскирах като купчина строителни отпадъци. Дори и да бъде открит, няма шанс някой да проникне през него. Вторият е през мазето на едноетажната сграда във вътрешния двор. То е разделено на няколко части – склад, морга и котелно. Входът е в моргата. Явно строителите са искали да го маскират максимално. В интерес на истината са успели.
Първоначалният ми план беше да използвам мазето. Докато разчиствах моргата се опитах да помръдна един голям шкаф. Дълго време не се получаваше да го бутам успоредно на стената, затова реших да го издърпам. Оказа се, че е прикритие. Зад него се криеше първата дебела желязна врата на бункера, следват стълби надолу и още една такава. В последствие сложих желязно резе под шкафа. Сега той не може да бъде помръднат, ако резето не е издърпано.
Старая се поддържам обстановката в моргата такава, че да изглежда абсолютно изоставена. Понякога, когато съм в бункера и долепя ухо до горната врата чувам движение. В топлите сезони това предимно са деца. Смеят се, шегуват се, плашат се едни други. Явно слизането на такова място е вид предизвикателство за тях.
През зимата са клошари, които търсят завет. Обикновено влизат вътре по тъмно. Отнема им известно време докато осъзнаят къде се намират. Когато все пак успеят бързо се изнасят на горния етаж. Миналата година, в големите студове, когато температурата беше минус двайсет градуса, двама бяха заспали в моргата. Аз знаех, че са там и когато се измъквах се стараех да съм максимално тих. В тъмното обаче настъпих и трети, който се беше промъкнал без да го усетя и бе заспал точно на изхода. Естествено той се развика, развикаха се и другите двама. Аз избягах в тъмното.
После се притаих на втория етаж на основната сграда и зачаках да видя какво ще стане. След петнайсетина минути видях как две тъмни фигури, бързо и много внимателно се изнизват от сградата. Те не минаха през дупката в оградата пред болницата, а прескочиха откъм задната й страна. Бяха задушили третия. Аз го взех, сложих го в багажника на колата и го изхвърлих в една шахта.
Писал си за него. Явно никой не си е направил труда да разбере от какво е умрял. Видели са го в шахтата при минусови температури и са си казали „Тоя е замръзнал“. Не, че и да знаехте каква е причината за смъртта му, нещо щеше да се промени. Просто е неприятно, че така си отиде човека, без дори да се разбере защо. Напролет двамата пак се бяха върнали, за да видят какво е станало с трупа. Когато не го откриха, се изплашиха и повече не са се мяркали. Поне аз не съм ги виждал.
Не ходя всеки ден в кочината, защото няма смисъл. Все пак нашето месо има нужда от почивка. Пък и трябва да измислям нови изследвания, да търся подходящи екземпляри за тях. Нужно е да планирам и методологията за обработката им. Виждаш, че това не е лесен процес в условията, с които разполагам. Не се оплаквам, защото и в тях се справям чудесно. Смятам и че пречките, които срещам са важни. Всяко решение на даден проблем за мен е победа и допълнителен опит или умение.
Например, когато разбрах колко посещавана е моргата се изплаших, че някой може да чуе моята дейност в бункера. Нищо, че той е на около петнайсет метра под нивото на мазето и ги делят две дебели железни врати. Първо се убедих, че миенето на месото с маркуча няма да се чуе. Нито в моргата, нито през втория изход откъм тръбите. После звукоизолирах стаите на Жана и Принцесата, така че звукът от сигналите по графика за храна и хигиена да не излиза от тях. Смазах железните врати на бункера, за да не се чува скърцане. Смених и хидравличната течност в механизмите за затварянето им. Сложих гумени накладки на резетата, за да намаля шума от заключването на вратите. Постарах се.
Имаше един период от време, в който се бях замислил сериозно да инсталирам видеонаблюдение. Отказах се, прекалено е скъпо. Трудно щях да скрия камерите, а и какъв е смисълът? Ако някой с ума си открие кочината, то неминуемо ще се обади в полицията. После колегите ти скоропостижно ще почукат на вратата ни. Времето ми за реакция е силно ограничено от теб.
Друг вариант е клошари да проникнат вътре, но те ще процедират по друг начин. Ще изядат храната. Ще се възползват от Жана и някое друго женско месо и първоначално няма да очакват, че стопанинът ще се върне. Въобще ще им отнеме известно време, докато съобразят, че такъв има. Най-вероятно прозрението ще дойде с моята поява, която няма да им хареса.
Сложих паник бутона с идеята да разбера веднага, че нещо се е случило. Тренирал съм Жана и Принцесата да го задействат в случай, че някое от месата спре да се държи по установения ред или чуят, че някой отваря входната врата със сила.
Глутницата кучета, държа на портала на болницата. Там, откъдето преди са минавали линейките. Повечето гамени влизат през него. Ясно ми е, че човек лесно може да ги заобиколи, но както казах - карат ме да се чувствам по-сигурен.
Виждаш, направил съм всичко според възможностите си, за да осигуря достойна за изследванията ми среда. Мисля, че се е получило. Естествено, може и още, но разполагам само с това. Надявам се, че ако решиш да действаме заедно или поне не пречиш, след като прочетеш дневничето ни, ще можем да подобрим положението.
Bartholomew Kuzmov
 
Мнения: 9
Регистрация: 26 септември 2019, 22:21

Re: Мило дневниче

Мнениеот Bartholomew Kuzmov » 22 ноември 2019, 01:39

26.02
За пореден път се убеждавам, че живеем в странен и мръсен свят. А най-лошото е, че сами го правим такъв. Йосиф направи проверка сред дилърите в града. Разбрахме, че само трима души пасват на клиентския профил, който изработихме след аутопсията на Боб Марли. Двама от тях са полицаи, а третият държи нощен клуб. Естествено, първо отидохме при него. Той се обади на своите хора в органите.
След половин час се появиха същите две ченгета. Започнаха да се репчат, да размахват значки и да заплашват с началството. Когато то им се обади, момчетата попритихнаха. Започнаха да се извиняват и да обясняват, че е станала грешка. Явно бяха шокирани и изплашени, че чадърът им не се е разтворил. Закарахме ги в отдела и започнахме разпита с Георги.
Тримата измисляха какво ли не, само за да обяснят връзката помежду си. Историите им въобще не съвпадаха. Човек би помислил, че са достатъчно умни, за да измислят някаква легенда за подобна ситуация, но не би. В крайна сметка. след часове в огледалната стая, им обяснявахме в какво точно ги подозираме. Едва, когато разбраха цялата дълбочина на проблема си, историите им съвпаднаха.
Шефът на дискотеката се оказа зет на началника, който по идея трябваше да ги пази. Двамата седнали една вечер и решили, че заведението има потенциал. Особено ако се ползва с протекциите на Големия пагон. Отработили схема, според която всяка нощ няколко души ще предлагат наркотици на посетителите. Освен това наели етажа над дискотеката и направили публичен дом. Дамите, работещи в него също трябвало да пласират „парти аксесоари“. В асортимента имало марихуана, кокаин и амфетамини.
Двете ченгета изпълнявали ролята на „мускул със значка“ и използвали всички гореописани екстри, плюс получавали бонус към заплатите. Първоначално всичко вървяло добре. Взимали наркотиците посредством профилактични проверки на дилъри и от складовете на районните управления. После търсенето започнало да расте и безплатната дрога не стигала. Така опрели до момента, в който се наложило да купуват тревата, защото липсите й в складовете най-лесно се установяват. Казано накратко – тримата нямат общо с Клюна.
Причината, заради която Големият пагон предаде по-низшите си братя е проста. Високото началство осъзнава сериозната вероятност Клюнът да се окаже някой от нашите, освен това губи търпение. За да ни е по-лесно, лично министърът издаде заповед, с която дава на нашия екип извънредни правомощия. Естествено, без да уточнява какво правим и кого търсим. Когато разбрал кои сме и че знаем какви ги върши в дискотеката, Големият пагон просто вдигнал ръце, облегнал се назад в стола си и затворил очи. После ми призна, че в този момент е усещал как звездите от раменете му изхвърчат, откъсвайки цели парчета месо.
С Георги затворихме тримата герои в клетката на районното, за да се поизпотят още малко. После извикахме останалите от екипа. Качихме се в кабинета, запалихме по цигара. Обяснихме им какво се е случило и каква полза можем да извлечем от това.
Големият пагон разполага с достатъчно власт, съответно можем да използваме ресурса му за себе си. Бонусът в случая е, че смисълът на поставените от нас задачи ще бъде абсолютна тайна за всички. Дори и за началството. Като се имат предвид навиците и познанията на Клюна, смятам че това е важен елемент от разследването. Възможно е да ме обзема параноя. В замяна ще „забравим“ случката с дискотеката.
Това не е единственото заведение, което работи на този принцип. Но пък е едно от малкото, където нещата се случват под зоркото око на полицаите. Вярно е, че точно тези са готови на всичко, за да живеят като рок-звезди. Поне имат инстинкт за самосъхранение. В момента, в който усетят, че служебното им положение е застрашено са готови да действат. Това май е единственото нещо, което ги различава от обикновените престъпници.
Петренко се зарадва на новината и констатира колко малък е светът. Той отдавна прави списък с нещата, които Клюнът е използвал при убийствата. Проблемът е, че не можем да проверим всяка железария, например, защото сме четирима. Големият пагон, обаче може да впрегне няколкостотин души, които да овършеят всичко, което им посочим.
Жени първоначално бе шокирана от идеята ни – „Нали уж трябва да спазваме закона, а тук какво излиза?“. Казахме й, че това е така, но ако затворим тази дискотека, на нейно място ще се появи нова. Тя ще бъде без никакъв контрол, а ние ще пропуснем възможността да използваме големия ресурс. Неохотно се съгласи и също даде предложения за какво можем да го употребим.
Извикахме Големия пагон да се качи. Държа се изключително внимателно, не направи опит да ни заплашва, нито да оказва натиск. Обяснихме му ситуацията и човекът се съгласи. Петренко му даде списъка със задачите подредени по важност. После оставихме началника сам да изведе подопечните си от клетката. Разрешихме му да ги успокои и да им внуши, че ги е измъкнал.
Още не знам как да оценя ситуацията. От една страна пак ударихме на камък и изпуснахме Клюна. От друга – сдобихме се с батальон послушни изпълнители. Странно е, че точно полицаи изникнаха в тази проверка. Трябва да накарам Жени да прегледа всички наши складове за липсващи количества марихуана. За пореден път се убедих, че няма значение какъв пост, отговорност или задача има даден човек. Нито има значение в каква система е поставен. Той винаги си остава слабото звено.
И аз не правя изключение, състоянието ми се влошава. Физическата и психическата слабост се отразяват на концентрацията и реакциите ми. Понякога дори се чудя кое е следствие на кое. Първо бяха главоболията и заради тях започнах да губя тонуса си или беше обратното? Забелязах, че ми става още по-лошо, когато трябва да чета големи обеми от информация.
В деня след историята с дискотеката, Георги ми даде парола и юзърнейм за форума от тъмния интернет. Предупреди ме, че колегата, от която ги е взел си пада по мъченията. В някои случаи доукрасявала историите си. Дали за да се направи на по-извратена отколкото е, дали за да продължи случките си до по-интересен и желан финал… Не е ясно.
Разделите във форума са красноречиви – „Убийства“, „Садизъм“, „Мазохизъм“, „Сексуални извращения“, „Медицински експерименти“, „Проституция“, „Некрофилия“, „Извращения с животни“. Има и още. Сега не мога да си спомня всички.
С Георги се разбрахме, че аз ще започна раздела „Убийства“, защото това пише на вратата на кабинета ми. А той стартира с „Медицинските експерименти“, защото на неговата пише „Доктор“.
Още когато видях разделите си казах „Сега ще видиш истинските изроди“, оказа се, че греша. Деветдесет и девет процента от пишещите на това място се оказаха съвсем нормални личности. Поне от гледна точка на обществото. Не приличаха на маргинали, по постовете им личеше, че са ерудирани, грамотни, с добри доходи. Различаваха се от установения профил на обикновения престъпник. Може би затова никой не ги подозира?
Четох писанията им над 12 часа, какво ли нямаше в тях. Запомних няколко истории. От едни ме побиха тръпки, а други ме накараха да се възхитя.
В раздела с убийствата, има дама с ник „Византия“. Тя е отровителка. Използва най-различни методи. Всичко започнало, когато била на 15 годишна възраст и искала да разкара родителите си. Били й пречели да си живее живота. Искала да използва апартамента им, за да прави купони.
Първо пробвала с газ. Затворила прозорците, пуснала котлоните на печката в кухнята и отворила вратата на спалнята им. Самата тя се скрила в своята стая. Запушила с дрехи цепката под вратата, отворила прозореца и зачакала. След около три часа някой започнал диво да звъни на входната врата. Наложило се да стане и да отвори. Оказало се, че съседката е усетила миризмата и реагирала. Византия се направила на обгазена и заедно с техните лежала около две седмици в болница.
Следващият опит бил по-успешен. Направила го малко след като станала пълнолетна. Разбрала, че ако избърза ще я изпратят в държавно учреждение, а това не й влизало в плановете. Децата се учат бързо. Докато била на вилата с родителите си, им сипала голяма доза рицин в питиетата. След няколко часа, когато вече трябвало да се връщат към града, ги помолила да я оставят за още една вечер. Хората се съгласили, качили се в колата и тръгнали. По пътя попаднали в страшна катастрофа. Ударът бил толкова жесток, че никой не видял смисъл да прави аутопсия и ги погребали в затворени ковчези.
Византия много се учудила от това. Не очаквала, че отровата ще се окаже толкова ефективна. Мислела, че едва сутринта на следващия ден ще се забележи, че нещо не е наред, а смъртта ще настъпи двайсет и четири часа след приема. Като анализирала обстоятелствата стигнала до извода, че първоначалните симптоми са започнали, докато баща й е карал с голяма скорост автомобила. Изгубил управлението и всъщност те са умрели не заради отровата, а заради катастрофата. Също така приятно я изненадал фактът, че никой не е търсил следи от убийство в последствие.
Когато останала самичка, започнала да прави купони, била център на компанията и всички момчета били влюбени в нея. Единственият проблем била съседката, която постоянно я дразнела с мрънкането си, викала и полицията. Византия решила да я отрови. Дълго търсила какво да употреби и в крайна сметка се спряла на елемента талий. Това е доста ефективна отрова и при правилна подредба на обстоятелствата е на практика неоткриваема. Купила крем за лице от био магазин, защото е по-лесно да бъде отворен и затворен, без да има видими следи. Смесила го с талий и го подарила на съседката си в знак на примирение. Жената умряла след две седмици и никой нищо не разбрал.
Следващата й жертва било едно много настойчиво гадже. Хобито на момчето било скално катерене. Връзката помежду им продължила няколко месеца, но на Византия й писнало. Понеже не знаела как да скъса с него, решила да го утрепе. Този път използвала цианкалий. Отишли двамата с една група катерачи в планината. Задачата за деня била да изкачат няколкостотинметрова отвесна скала. Византия сипала отровата във водата на момчето, а после тръгнала към върха по обиколен маршрут с колело. Пише, че скалното катерене не й допаднало, защото правело ръцете й груби.
Както и очаквала, когато приятелят й бил по средата на изкачването си пийнал от водата. Почти веднага след това му прилошало, отпуснал се от скалата и увиснал на въжето. Периодично имал гърчове. При един от тях шишето с водата паднало на земята и после никой не го е търсил. Спасителите дошли след четири часа. Към този момент се появил силен вятър, който удрял трупа в скалите. Византия през цялото време имитирала истерия. На никого не му направила впечатление отчетливата миризма на бадеми от устата на момчето. Все пак спортистите консумират много ядки. Според патолозите смъртта му настъпила в следствие на спиране на сърцето, причинено от мозъчна травма. Днес тази дама е главен мениджър по продажбите в голяма телекомуникационна компания. Има две деца и прекрасен съпруг.
Последната й жертва е някаква нейна колега, която я дразнела, защото привличала всички мъже в офиса. Жената била луда на тема разкрасителни процедури, гримове и мода. Византия й подарила парна баня за лице, като предварително я разглобила и сложила живак върху изпарителя.
След като прерових „Убийства“ се захванах със „Садизъм“ – разделът с най-много посещения и теми. Тук бяха истинските изроди. Действията и извращенията им слагат в малкия си джоб повечето хорър филми.
Има един индивид с ник „RockIThard”. Копелето е програмист и любимата му забава е да влачи живи хора с ATV-то си по пресечена местност. Схемата му е проста – запознава се с някого в дискотека или клуб, няма значение дали е мъж или жена, защото е бисексуален. След това го води вкъщи, упоява го и го кара в планината. Там си е направил нещо като землянка, която е уплътнил хубаво и ползва за гараж. Връзва жертвата си за ATV-то и я чака да се свести. Когато се убеди, че тя е напълно в съзнание - тръгва. Твърди, че писъците го възбуждат, карат го да се чувства силен. Когато реши, че достатъчно е влачил човека, той се надвесва над него и свършва отгоре. После го зарязва. Пише, че досега не е намирал трупове в гората.
Една дама с ник „Домино“, пък обожава да обрязва мъже без упойка. Подготовката е същата, като при RockIThard, но вместо в гората, ги закарва на вилата си след като ги упои. Завързва ги на леглото, пали свещи, пуска нежна музика и се облича еротично. Когато жертвата започва да идва на себе си, тя слага халка в основата на пениса започва да й духа. После пристъпва към обрязването. Твърди, че е имало случаи, в които въпреки халката пенисът започвал да омеква. Тогава тя го гъделичкала с език в основата на главичката от долната страна и това работело.
Индивид с ник „Коте-Мяу-Мяу“, който не показва каквато и да е полова принадлежност си пада по звука от чупене на кости. Първоначално пробвал с животни, но после му писнало. Твърди, че работи в сферата на услугите и се среща с много хора. Така си избира жертвите. Причаква ги, упоява ги с хлороформ и докато са в безсъзнание им чупи пръстите. После ги изхвърля. Те се събуждат и въобще не знаят какво се е случило, нито защо са със счупени пръсти. Обяснява, че изпитва особено удоволствие, когато същите клиенти идват при него след известно време и вижда следите, които е оставил. Те разказват, той съчувства. „Сякаш между мен и телата им има тайна, която само ние знаем“. Прави всички тези неща в собствения си гараж, докато семейството му спи на няколко метра от него. Според мен е жена, най-вероятно маникюристка, фризьорка или масажистка.
В раздела за сексуални извращения достигнах до извода, че определението за истинска любов е „да ви съвпаднат диагнозите“. Там има истински романтични истории. Например момче с ник „NylonLover” обожава чорапогащници, но не в обичайния им вид – върху женски крака. Предпочита ги след като жена ги е изяла или както той се изразява „да са минали през нея“.
Дълго време не можел да си намери сродна душа. С проститутките също имал проблем. Само една се съгласила да изпълни фетиша му, но му поставила условие. Да плаща пълната тарифа за всеки час, в който чорапогащникът е в тялото й. Пробвал два пъти, но му писнало да дава толкова пари.
Във форума се запознал с дама, която се е кръстила „alleatingbunny”. Нейният фетиш пък бил да яде всякакви неща. Гнус ме е да изпадам в подробности, наистина е отвратително. В момента тези двамата се обичат. Той я снабдява с всякакви абсурдни неща за ядене, а тя ги консумира заедно с чорапогащници. Четиригодишна връзка имат и мислят за деца.
Друга интересна двойка са мъж с ник „Малечка Палечка“ и дама, кръстила се „Peacock”. Той има микропенис. На практика, там където при нормалните мъже започва пенисът неговият свършва. Отгоре на това, а може би заради това, обича да бъде чукан отзад от жени със страп-он. Тя от своя страна, идеално пасва на изискванията му. Двамата имат шестгодишна връзка и тригодишен син, който се развива без проблеми. Живеят си нормално, експериментират сексуално, но каквото се случва в спалнята си остава там.
Докато четях историите тези хора започнах да им се възхищавам. Те определено имат сексуални девиации, но са открили начин да ги задоволяват и да са част от обществото без да му пречат. Представих си как са се чувствали и живели преди да срещнат половинките си. Това, между другото е една от причините, заради които се раждат серийните убийци и изнасилвачи. Що се отнася до садистите, учудващо е как жертвите им си мълчат и не подават жалби. Никога не съм попадал на случаи, в които се описват подобни действия.
Не съжалявам, че прекарах толкова време във форума. Факт е, че не намерих и следа от Клюна, но прочетох неща, които дори не са ми минавали през главата. Сега ще мога да анализирам заподозрените по-обективно. Беше полезно. Обадих се на Георги, за да разбера дали е открил нещо подозрително отговорът му беше „Не“. Опитах се да разбера повече подробности за това, което е прочел, отказа да ми каже.
Разбирам го, като се има предвид, че неговите раздели бяха „Медицински експерименти“, „Некрофилия“ и „Проституция“. Предложих му да разследваме всички, които са описали престъпленията си. Той обясни, че проследяването им е практически невъзможно, поради естеството на даркнета. Отгоре на това в повечето истории личи, че хората описват фантазиите си, а не говорят за реални събития. Склонен съм да се съглася с него.
Нещо странно се случва с Гаргантюа. Очите му са много влажни, козината му пада много интензивно и въобще не яде. Според Жени, не съм способен да се грижа за каквото и да е. Ако и утре продължава, ще го водя на ветеринар, дано се оправи. Камелия много държи на него. А и на мен ми е мъчно да го гледам в това състояние. Две седмици минаха, а вече започнахме да си приличаме – уморени и умърлушени. Котките наистина са много възприемчиви животни.
Bartholomew Kuzmov
 
Мнения: 9
Регистрация: 26 септември 2019, 22:21


Обратно към Авторски текстове

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и 0 гости