Прекрасен живот

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!
alessa
Мнения: 22
Регистрация: 29 април 2019, 21:13

Прекрасен живот

Мнение от alessa »

Вървя по улицата и се препъвам в камъни. Бясна и с куцукаща, защото съм си счупила единия ток на обувката, пращам поздрави... Продължавам напред. Вдигам глава, но вече, с едно око гледам, за други камъни за да счупя и другия ток. Като ще е гарга да е рошава. С другото око едва гледам, защото около мен се вие облак прах. Започвам да кашлям. Спомням си, вчера по новините говореха за фини прахови частици... Ето я причината.
Вдигам глава и пак продължавам. Стигам до спирката. С усмивка казвам:" Добро утро" на хората там. Но те като мумии стоят. Единия едва пие от кафето си. Прави гримаса. Не разбрах, кафето ли му горчи или че толкова рано някой прекъсва тишината в главата му.

Идва автобуса. Шофьора се опитва да се усмихне, но е изморен. На една от вратите се спречкват някакви хора. Спорят кой трябва да се качи пръв. Ето, шофьора вече е развеселен. Всички хора, в автобуса, са с приповдигнато настроение. Денят започва добре и ще им провърви. От едната страна плаче дете. Майка му се тръшка повече от него.
Всички се обръщат, за да видят дали не са нарушени правата на детето.
От другат страна, някой ме сръчква. Обръщам се- няма извинение. Само убийствен поглед, все едно аз съм го побутнала. Ами, да. Прав е човека да търси вината в мен. Аз защо съм се изпречила на пътя му? Атмосферата става приятна, семейна, задушевна.
Всеки може да прати поглед във вестника ти, в телефона. Да разибере колко лайквания имаш във фейсбук, инстграм, туитър. Въздуха е натежал. Усещам толкова много аромати, че не мога да ги разгранича. Започва да ми се вие свят.

Шофьора спира рязко. Говори високо, но единственото, което се чува е, че праща поздрав на нечия майка. Мисля си- може би се познават. Какъв сърдечен човек. Сетил се е за майката на онзи. Автобуса продължава да се пълни. Притискат ме повече хора. Чудя се, опипват ли ме, или ме пребъркват. Но няма време, а и място, за да проверя. Но ето, удобен случай да го направя. Някой крещи: " Карти и билети за проверка". Телата са се впили едно в друго, но тази жена успява да се промуши и да провери всички. Мисля си- какъв хъс има тя. Борбена е. Ще се реализира. Виждам лицето и. Ядосана, че всички са с необходимите документи, слиза от превозното средство.

Наближава моята спирка. Започвам да си проправям път. Пътниците ме гледат с укор. Очите им казват:
" Е, точно сега ли намери да слизаш?" Някак се домогвам до вратата и се озовавам на тротоара. Срещу мен лети тълпа от хора, които не се интересуват, че съм слязла. Препускат, а аз изпадам в ужас. Приличат ми на ръгбисти. Инстинкта ми за оцеляване ми говори, че трябва да се претърколя за да излезна от "мача". Оцелях. Поглеждам към дрехите си. Измачкани. Мокри. Пропити с различни аромати. Приличах на изстискан лимон. А прическата и грима ми бяха все едно съм се присъединала към групата " KISS"

Отбивам се за кафе. Поздравявам отново. С усилие, младото момиче, отвръща на поздрава ми. И когато най- сетне решавам, че съм преодоляла всички препятствия се натъквам на друго. Улицата е в ремонт. Трябва да заобиколя, като внимавам да не падна в дупка, да не ме улучи нещо по главата. Или да не попадна на някой прекалено влюбчив строител, който ще ми подсвирне за поздрав. Вървя и гледам. Имам чувството, че:
"Света е голям.. И опасност дебне отвсякъде." Стигам до работното място. Всички са като мен- усмихнати лицемери. Чувствам се в свои води. Прекрасен живот!

Обратно към

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: 0 гости