Огънят

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

Огънят

Мнениеот di_t » 13 май 2019, 16:03

Пролетта настъпи бързо, небето се проясни и зелените листенца на дъбовете окичваха клоните им. Слънцето напичаше, птици се рееха, природата буйно разцъфваше след тежката зима. Потоци клокочеха и се вливаха в реката. Дъхави цветенца - здравец, божури, омайниче, папрати и много тревици надигаха главички из поляните. Странджа се преобразяваше в пролетни одежди.
В селото хората бяха неспокойни. Наближаваше месец май и ги обземаше някаква треска. Месец май в село Кости...
Велина искаше час по-скоро да дойде денят, когато щеше да се пребори с огнената стихия. Само тя и огънят… Мислите и отлитаха все към огъня. Толкова жадуваше за него, че вечер гледаше втренчено в огнището, съскащите пламъци обвиваха дърветата, пращяха и даваха много топлина. Понякога тя вземаше в ръце някое живо въгленче, премяташе го из дланите си и затваряше очи. Наближаваше празника, тя ставаше все по-напрегната и искаше всяка нощ огън и светлина… Сънят и стана накъсан и изпълнен с ясновидство. Каквото сънуваше след няколко дни ставаше наяве. Тя започна да се страхува от нещото... То я теглеше към жарта, че беше залепена като пеперуда към светлината. Нещото я обсебваше все повече и повече… Знаеше, че това е като магия… До сега не е била тръпна, но от многото приказки на баба си вече усети, че е впримчена в това… Да, нещото я заплени, тя беше смълчана по цял ден… Не беше на себе си, постояно витаеше на някъде… Вълнуваше се. Нещото трепкаше у нея... не и даваше покой... Човъркаше мисълта и... нещото беше като трън в петата и. Тя броеше дните, ставаше все по-смирена. Огънят беше в главата и, пред очите и ...
„Още един ден остана. Дайте ми огъня и светлината!” - мисли си тя и бързо се прекръсти. После целуна иконата на светците и легна в постелята.
Настъпи дългоочакваният ден - 21 май - празникът на Светците Константин и Елена. Из селото хората се разтичаха. Отидоха на най-голямата поляна над село, закараха 5 каруци със сухи цепеници и накладоха огъня. Езиците на огъня се издигнаха на високо, лумна голяма клада.
Велина облече най-хубавата си бяла дреха, извезана за празника, сложи сребърния кръст на шията си, притегна с пафти тънката си снага, среса буйните си коси и се закичи с божур и здравец. Тръгна към черквата. „Почва се… сега ще е...” Радост изпълни сърцето и.
Там се беше събрала пъстроцветна тълпа. Млади и стари бързаха да влязат в храма, да запалят свещичка и да получат благословията на свещеника. Цареше някаква омая. Най-младите от нестинарите взеха иконите на светците и ги понесоха навън. Тълпата се дръпна и освободи пътя на иконите… Обиколиха църквата и тръгнаха нагоре към планината. Шествието се носеше в тишина... Народът вървеше като омагьосан. Деца притичваха мълчаливо и гледаха изумени строгите лица на родителите си. Вървяха и всеки си мислеше за този чуден обичай - с който човеците се съревноваваха с огнената стихия… Само тогава дръзваха да влезнат с боси нозе в огъня. Пречистваха душите и сърцата си. Тогава човеците ставаха богове...
Стигнаха до поляната. Вече притъмня. Огънят тлееше. Горди дъбове извисяваха клони в небето. Изведнъж изписка гайда. После още една и пригласяше. Заудряха тъпани. Стана и страшно, и хубаво… Първо свирнята беше бавна. След това стана отчетлива и звънка… Ритмите ставаха все по-буйни… Тъпанът бумтеше… Народът полудя. Свиреха Костандовото хоро...
Тогава Велина тръгна към огъня първа. Трепереше като пролетен лист. Извиси снага. Ръката и се стрелна към сребърния кръст. Докосна го. Затвори очи. Устните и шепнеха молитва. Отправи поглед към небето. Виждаше и чуваше нещото... Усмивката я озари... Полюшваше се първом плахо. После заситни с бързи стъпки. Глезените и потъваха в пламъците. Гърдите и се полюшваха. Божурът аленееше в черните коси. Боже, каква красавица е! Хората онемяха. Велина взе иконата на светците, прекръсти се, целуна я и я вдигна високо над главата си. Бялата и роба се развя от пламъка. Косите се разпиляха като водопад. Беше като в транс. Гледаше и иконата, и звездите и тъмното мастилено небе. Нозете и стъпваха в огъня все по-смело и яростно… Играеше своя огнен танц.
Свирнята огласи Странджа. Мелодията се понесе нагоре в небесата. Тя играеше, тресеше рамене и крака, отмяташе глава и се носеше по жарта като хала… Очите и гледаха изцъклени и неземни… Беше страшно… И много красиво… Изящна нестинарка, понесла се из жаравата… Краката и се заравяха във въглените… Иконата трептеше в дланите и… Тя се наведе и взе в бялата си ръка жар. Хвърли нагоре пламтящите въглени и се усмихна. Тъпаните още повече задумкаха. Тълпата се скупчи около огъня. Жени се кръстеха и шепнеха молитви. Жаравата червенееше и хвърляше отбясъци… Жената въртеше все повече безумни очи и душата и летеше над света… Тя беше над всички и всичко… После от жаравата засъскаха искри… Нозете и разравяха пламъците… Беше омая… Беше чудо… Жената подчини огъня… Нестинарката влезе в огньовете и си въздигна над тях. Огнената стихия не я сломи. Стихията заотстъпва... смали се... и изчезна...
di_t
 
Мнения: 9
Регистрация: 09 декември 2016, 15:39

Обратно към Авторски текстове

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и 0 гости