В началото

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.

В началото

Мнениеот cattiva2511 » 07 януари 2016, 12:52

В началото
Н. К. Перфилова




Не сме толкова различни…

Роден съм точно в началото на зимата през далечната хиляда осемстотин и седемнадесета година. Растях като едно напълно щастливо дете, знаещо че е обичано от родителите и роднините си. Бях различен, обаче, както за моите така и за твоите…

Твоите? Звучи странно, нали? Не приемам себе си нито за едните, нито за другите, но това че един ден все пак ще сме заедно ме кара да мисля, че съм много повече човек, отколкото съм склонен да си призная. Всъщност, аз съм човек. Човек, който мисли единствено за теб, но ти едва ли ме помниш, нали така?

Нека ти разкажа една приказка, тогава! Тя започва малко преди да те срещна…


Първа глава

Всичко започна като едно обикновено наказание. Не първото, но доста досадно. А тя така ги мразеше…



Блейк бе бясна. Бясна на семейството си, на хората, на Вселената… бясна на това, което се наричаше живот. Защо ли? Ами защото това, което в момента се случваше не бе справедливо, дори никак.

Направи си една малка и незначителна шега, с която си докара гнева на Тара[1], която пък от своя страна я наказа. Отново, за да бъдем честни. Кристина постоянно си правеше шеги, но сякаш никога не бе наказвана, защо тогава го правеха с Блейк? Добре де, може би нейната игра направи така, че малко повече хора да загинат, Кристина поне не убиваше играчките си, но за да се придържаме към истината, самата Блейк също не бе убила никого. Поне не и собственоръчно.

Но заради тази й малка постъпка, сега се возеше в карета, водена към дома на човек, за когото трябваше да се венчае и да остане негова предана и мила съпруга в течение на поне десет, скапани години.

Скръцна със зъби.

Десет години? За нея времето не значеше нищо, освен когато Тара я прогонваше така. Естествено, че това бе поредното й наказание. Нямаше да забрави никога първото, както и нямаше да го прости. Бяха я „облекли“ в тялото на едно девойче, което пък от своя странна бе напълно невинно, но въпреки това попаднало под лапите на тигрите в Колизея. Преди животните да се докопат до тялото, един от сенаторите искал момичето да си признае някакви си там магьоснически дела, за които била обвинена, че се занимавала… нормалните човешки глупости. Само че, Тара бе категорична. Жената трябвало да отрича обвиненията на хората и с истината да се бори за живота си. Блейк се примири и напълно спокойно прие смъртта предизвикана от ноктите на големите котки.

Последваха няколко години, през които тя не показа нрава си. Не можеше да се стърпи. Обожаваше войните и дрязгите между хората. Това я караше да се чувства малко по-… истинска. Това съществуване, на което се бяха обрекли последните векове я направи раздразнителна към човешката рутина. Предпоследната й намеса бе над съзнанието на господин Оливър Кромуел[2]. Дяволски арогантен тип, когото не понасяше, но въпреки това направлява действията му. Кротна се, или поне така си мислеха от семейството, но това не бе истина. Просто чакаше някой, който да й стане интересен и да се намеси в съдбата му.

Новата си играчка Блейк видя в лицето на Дария Николаевна Салтикова[3]. Тази жена имаше талант и то какъв… с малко внушение от страна на Блейк Дария, по прякор Салтичиха измъчва и уби над сто души, които й се падаха крепостници. Методите й бяха забележителни, усмихна се Блейк. Такива креативни люде не се раждаха всеки ден, как да пропусне индивид като този?

Тара се ядоса. Този път каза, че чашата е преляла. Блейк и се намръщи, но не оспори думите й. Трябваше ли да й напомни, че много години назад тя самата си играеше с хората, много по-зле от самата нея. Да не си помислите, че Тара е хуманистка. Естествено, че не! Просто искаше да й се подчиняват, това е истината, да се допитват до нея, преди да предприемат каквото и да било против тези биологични видове… но тръпката да се противопоставиш беше наистина велико нещо.

Зевс[4], Один[5], Фрейя[6], Шива[7], Кали[8]… всички онези божества, които човеците почитаха, бяха членове на нейното семейство. Неведнъж създаваха религии. Само че това им писна, или поне така си помисли Блейк. Блейк? Това бе ново име. Етикетите, които слагаха на себе си и на човеците, тоест имената много допаднаха на нейния вид. Постоянно менеше наименованието си, но това остана последното за сега. Рудра[9], например носеше толкова много имена, едно от най-запомнените сред човеците остана Локи[10]. Да не забравяме и брат й Кайл, който обожаваше да нарича себе си Буда[11].

Да-а-а, бяха красиви дни… но Тара се промени. Реши да останат по-скрити от хората. Не че не позволяваше по някоя проява на децата си, в край на сметка и те имаха нужда да се разтоварват, но за всяко нещо трябваше да се поиска разрешението на Великата майка. Блейк не можеше да понася да се моли, както го правеше Калиопа[12] всеки път, когато й се наложеше да си намери нова играчка. Пък и това криене от тези примитивни индивиди, също не допадна на Блейк, никак дори. Колко хубаво беше, когато човеците ги боготворяха…

Хората бяха примитивни същества. Ограничени. Робуваха на телата си, което ги възпираше от развитие, но техните генни така или иначе бяха обречени. Те никога не биха могли да бъдат други, защото живота им бе прекалено кратък. Напълно безсмислено съществуване.

И така, заради малката игра, която Блейк си позволи, сега се клатеше в жегата, в тялото на едно двадесет годишно девойче, с така да се нарече „трагична съдба“ и пътуваше към човека, който трябваше да й стане господар за цели десет години. Тара бе иронично настроена. Да! Ако Блейк умъртвеше този човек, ако се опълчеше на новия си господар или ако не дай си поправеше мисленето и възгледите му, щеше да я преселят отново и отново в друго тяло, в друго създание с друга съдба… доста по-неприятна със сигурност.

Тара каза, че вече знае, че болката, идваща от физическото тяло, не може да поправи характера на Блейк. Тогава щяла да опитва нещо ново всеки път, докато не постигне успех. Ами, това нямаше да се случи, но Блейк щеше да понесе доблестно десетте години робство, а когато изтечаха щеше да се върне у дома, до се поукроти за малко и пак да си набележи жертва. Не я познаваха. Дори брат й, който много дълго време се наричаше Кали, не можеше да й стъпи и на малкия пръст, когато се ядосаше.

* * *

Деветият херцог на Уилмайър седеше сам в огромния си кабинет, на огромното си кресло, с огромна чаша, пълна с контрабандно шери, и се взираше в играта на огъня по отсрещната стена. Макар да бе лято и времето да бе топло, единствено това можеше да го успокои точно в този момент.

Той бе герой, поне в собствените си очи, а и защо не? Бе преживял доблестно битката при Ватерло, помогнал на британското правителство да натика фанатика Наполеон в изгнание на остров Света Елена, в същото време носеше една от най-старите и уважавани титли в цяла Англия. Искаше да се радва на прост и тих живот, сега, след като войната бе свършила за него.

Проблема идваше от това, че неговият безгрижен по-малък брат Алек бе пръснал цялото състояние на фамилията по жени и хазарт. Не остана нищо, освен това велико имение, което обаче се нуждаеше от финанси. Единственото решение, до което можеше да се стигне, в онзи критичен момент, когато Дейвид се напи от мъка, бе да си вземе невеста с пари, с много пари. За жалост сред висшето общество на неговата мила родина, която бе защитавал с тялото и кръвта си, бързо се разчу вестта, че Дейвид Хартфийлд, девети херцог на Уилмайър… и още много абсолютно ненужни титли, няма една стотинка зад гърба си, което автоматично го направи зестрогонец в очите на старите матрони. Преди да замине на война дъртите свраки го преследваха и набутваха в ръцете му своите щерки. Той ги избягваше умело, защото знаеше, че те целяха да бъдат компрометирани и така да се наложи да станат негови законни съпруги. Но щете, вярвайте или не, Дейвид искаше брак по любов, такъв какъвто нямаха неговите родители и такъв какъвто никога до сега не бе виждал. Търсеше ли търсеше своята сродна душа, но все още не я бе открил, което значеше, че не може да се ожени, или поне така си мислеше до скоро.

Той знаеше точно какво иска в този живот от своята избраница. Дори имаше проклет списък. Тя трябваше да е красива, или поне привлекателна, или поне дори да има някакъв чар. Това бе от външна гледна точка. Трябваше да е умна, забавна и да не робува на модните тенденции, а само на самата си същност. Да е с добро положение в обществото, но в същото време не и да се съобразява с всяка негова дума. Звучи като химера, каквато всъщност и беше тази тайнствена госпожица.

Като съпруга трябваше изцяло да го подкрепя, да му вярва сляпо и да споделя неговите възгледи. Да се вълнува до толкова от политика, колкото да му помага в разсъжденията, така че да достигне до някоя велика идея, самият той.

Призна си, че такова същество не съществува. Поне не и в това време и в тази страна. Помнеше как баща му му разказваше за викингите, когато Дейвид бе едва малко момче. Как жените на тези велики войни и завоеватели се биели рамо до рамо със своите мъже. Представи си как, някоя намазана госпожица вади нож и тръгва срещу цяла армия, с неговото име на уста. Смешна картинка.

Това бе мечтата, да кажем каква е реалността, все пак.

След като херцога разбра, че е напълно разорен, взе решението да се ожени не по любов, а за пари. Банално, но факт. Тъй като мамичките вече не тикаха отрочетата си в ръчичките му, сега нямаше голям избор. Това се промени в деня, когато бе посетен от господин Уолтърс. Той не бе от аристокрацията, но богат като проклетия Мидас. Предложи дъщеря си, с тлъста зестра под ръка, като намекна няколко пъти, че херцога няма избор, а кредиторите му дишат във врата.

Дейвид, всъщност, не се нуждаеше от убеждаване. Още щом разбра, какво му се дава взе решение да приеме. Но гордостта на рода му го накара малко да поизпоти жертвата си. Каква шега, още в началото му стана ясно, че това безскрупулно, ниско, дебело човече знаеше изхода на срещата. Така Дейвид предложи брак на щерката в лицето на гнома.

Поразпита за бъдещата си жена и остана… потресен. Бащата бил деспот. Докато все още била жива неговата съпруга била постоянно тероризирана, както и дъщеря й, която имала нещастието да се роди от женски пол и не можела да наследи финансовата му империя. Девойката била миловидна, не типичната красавица, но все пак имала физически данни. Добре възпитана, поне до толкова, че да остава незабелязана. На малкото балове, на които била канена, заради ниския си произход, подпирала стените, защото се притеснявала, явно, от хората.

Тоест да обобщим. Боязливо дете, не говорещо, страхуващо се от собствената си сянка, щеше да стане новата херцогиня на Уилмайър. Направо чудесно! От сега трябваше да си потърси любовница, която да го утешава от създанието, което трябваше да направи и майка, та да продължи рода. В момента нямаше такава, задоволяваше се със слугините, малкото, които му останаха. Това не бе от липса на желание, а поради факта, че една добра любовница иска пари, които той вече не притежаваше.

Дори във фантазиите си за брак по любов Дейвид включваше любовница. Защо ли? Първо, мъжете и жените бързо си омръзваха физически, а той искаше истинска душевна връзка, неограничавана от половото влечение. Второ, не искаше да съсипе фигурата на жена си, едно-две деца бяха повече от достатъчни, а любовниците знаеха как да се грижат за себе си. Трето, в леглото искаше жена с опит, а не плахо девойче, което да се черви всеки път щом го види чисто гол.

Джесика! Това бе името на бъдещата херцогиня, която в момента пътуваше към дома му, а след седмица щеше да стане и негова законна съпруга. Какво пък? Това бе напълно типичен брак, който нямаше да промени начина му на живот, дори напротив щеше да го подобри. Щеше да се държи с нея като с истинска лейди, тя щеше да му бъде благодарна и така да я направи щастлива. Това му стигаше. Щяха да си лягат, облечени в нощни роби, така че да не я засрамва, да се изпразва набързо и скоро да я напълни с неговото дете. Когато родеше, дори това нямаше да й причинява. Защото за нея това щеше да е агония, най-вероятно.

И въпреки всички тези логични размишления, Дейвид бе повече от съкрушен. Чувстваше се като проститутка, продал се не на жена, а на онова дебело и грозно джудже, с лоши хигиенни навици. Настроението му, нямаше как да е по-зле от това.

* * *

— Когато пристигнем в дома на херцога искам да махнеш това изражение от лицето си, малката, ясен ли съм? — попита Роджър Уолтърс, своята свенлива дъщеря. Не можеше да изкара и две приказки от това създание. Може би той бе виновен, защото тоягата често играеше по гърба й… глупости как да я научи на подчинение, ако не с груба сила? Жените не разбираха от нищо друго. Да не говорим, че щерка му бе напълно опозорена, наскоро дори бременна, от офицер, който вече не ставаше за мъж. Уолтърс се погрижи за това. Онзи бе осквернил нещо негово. Нямаше как да му се размине. Дълго момичето лежа, дори не давайки признаци на живот, като си мислеше, че любовта на живота й е загубена, детето изтръгнато от утробата с помощта на билки и накратко живота опропастен.

Любов?

Колко смешна дума. Той си мислеше, че обича майка й Сара, но бързо разбра, че между любовта и омразата има точно една крачка, която се правеше за точно пет секунди. Сара му слагаше рога, като му призна, че всъщност не може да го понася, че й се повръща от всяка една негова ласка… да гори в ада дано, тази пачавра! Когато я хвана, при това в леглото на собствения си братовчед, нещо в Роджър се пречупи. Стана съвсем различен човек, злобен, дребнав и жесток. Връщаше си го всеки ден. Когато Сара нанесе последния си удар, тоест умря, той пренасочи омразата си към детето, което не бе съвсем сигурен чие е.

— Не се притеснявай, татко! — изрече Блейк, докато все така гледаше пейзажа на дивната Англия. От много време не бе стъпвала на острова, за да бъдем точни от почти стотина години. Обърна безизразното си лице към човека отсреща. Нисък, почти плешив, дебел, миришещ човечец, с криви и жълти зъби при това с най-малките очи, които някога бе виждала. В същото време знаеше и как изглежда девойката. Бе я съзряла в огледалото снощи, след като се изправи от леглото пълно с кръвта й. Установи, че изобщо не прилича на баща си.

Момичето бе прерязало вените си, тъй като мъжа й бе мъртъв, а нероденото дете погубено. Вместо да се бори със зъби и нокти за съдбата си, тя бе взела по-простото решение, да приключи с всичко. Така и Блейк попадна в това тяло. Тара не обичаше да прекъсва нечий жизнен цикъл. За това, когато решеше да си го върне на Блейк я натикваше в тяло, което всеки момент щеше да умре. Спомените още бяха вътре, напълно лишени от емоции, защото душата вече бе напуснала обвивката си. Къде отиваха тези енергии после, дори Блейк и подобните й не знаеха. Твърдеше се, че се сливат с Вселената, но дали това е вярно не можеше да знае.

— Това е добре, не си и мисли, да кажеш нещо нередно преди сватбата…

— Естествено, че не. Не ме мисли за глупава, когато стана херцогиня ще се отърва от теб! Защо да провалям шансовете си? — наклони глава. Не понасяше, когато трябва да се подчинява. Преди не беше така. Хората ги боготворяха, измисляха всякакви митове и легенди с техните имена на уста. Принасяха им жертви, молеха им се, превъзнасяха ги. Но Тара реши, че това е достатъчно. Време бе да пренасочат усилията си да се върнат вкъщи, а не да се разсейват с тези създания. Блейк също искаше да си иде от този затвор, в който бяха натикани толкова отдавна. Не искаше да се върне точно вкъщи, защото там не я чакаше нищо добро, но това място наистина й писна, особено ако не можеше свободно да се забавлява със съзнанието на хората.

— Не ми дръж такъв тон, малката! Все още мога да кажа на херцога, каква пропаднала жена си ти! — заплаши дребния човек, с почервеняло от яд лице. Не харесваше момичето, не само защото не знаеше дали е негово, но и защото бе изключително слабохарактерно. От една страна това бе добре, но ето че първият безпаричен тип я заплоди. Завъртя й главата с разни приказки за вечна любов и щастие, но Роджър знаеше най-добре. Това не бе истина. Офицерът искаше парите му, единственото ценно нещо, което притежаваше.

— Кажи му! — отвърна тя предизвикателно. Господи, нима за една вечер момичето се е сдобило с кураж? Преди се разтреперваше само от един негов поглед.

— Не ми отговаряй, мога да проваля бъдещето ти…

— Херцога има нужда от средства, нали така? Дори да съм с един крак и едно око той няма да се откаже от мен, още по-малко за такава глупост, като тази, че според теб съм опропастена. От друга страна ти искаш да се сродиш с благородник, за да можеш да се издигнеш. Това би помогнало и на бизнеса ти, защото хората от тези кръгове все още те пренебрегват, въпреки че имаш повече пари дори от Крез. Нито ти, нито той ще искате да се откажете от тази сделка, така че моля те спести си празните заплахи и нека просто помълчим за момент! — напрегнат Роджър удари шумна плесница на дъщеря си. Очите на Блейк се напълниха с гняв. Можеше само с едно движение да изтръгне сърцето на това същество. След това щеше да му го покаже, докато душата напускаше тялото. Последното, което щеше да види, е собственият си орган. Можеше да го направи, но не биваше. По-добре това, от колкото да я пратят като наложница на някой побъркан тип, като проклетия Калигула[13]. Ох, онзи беше велик майстор, но да бъде под власт на човек с такива „прекрасни“ фантазии Блейк не желаеше.

Каретата забави ход. Блейк хвърли последен ядосан поглед към бащата на Джесика и след като вратата се отвори от един лакей, тя пое ръката му и слезе. Погледна към огромното имение. Единственото, което правеше хората наистина щастливи, бе да се обграждат със скъпи вещи и да обитават красиви къщи. Величието на този дом не значеше нищо за нея, добруването на тялото й не значеше нищо. Така че пред тази гледка тя остана равнодушна.

Въведоха новодошлите в имението Уилмайър, като иконома съобщи, че ще ги въведат в синия салон. Стаята бе просторна и добре обзаведена. Сигурно последната част от къщата, която не бе напълно занемарена.



Дейвид си пое дълбоко дъх, когато иконома му каза, че годеницата му и баща й го очакват. Погледна за последно към стената, където все още се очертаваха отблясъците на вече загасващия огън. На един дъх пресуши питието си и се изправи. Много бавно, изключително бавно, излезе от кабинета и се запъти към стаята, където го очакваше бъдещето.

Пред погледа му се разкриха най-страшните му фантазии. Търговецът се бе облегнал на стената и оглеждаше дома, с нескрит скептицизъм. Неговата малка и крехка дъщеря седеше на дивана, навела русата си глава и взираща се в ръцете си. Дори я бе страх да го погледне, него, бъдещият й съпруг. На бузата си носеше червено петно, явно татко се е ядосал за нещо по пътя. Самият Дейвид не обичаше да бие по-слабите от него, но не се и вълнуваше от тези, които страдаха, а не бяха част от света му. След като се венчаеше с това дете, което имаше себе си за жена, щеше да спре тормоза от страна на Роджър Уолтърс, но преди това нямаше право да се намесва. Може пък и търговеца да реши, че сделката не си заслужава… едва ли!

Блейк разглеждаше ноктите на момичето. Под тях имаше кръв. Мислеше, че е почистила добре тялото, но явно не толкова успешно. Ръкавите на синята рокля, която носеше, бяха дълги, за да прикрие продълговатите белези по китките. Можеше да поправи кое да е тяло, което обитаваше, но белезите, които се причиняваха над физиката винаги оставаха. Усмихна се. Спомни си как брат й Пангу[14] бе „облякъл“ тялото на един обезглавен благородник и се разходил из селцето му. Фиаското му се превърнало в легенда, предавана от уста на уста и един и сигурно някой ден щеше да бъде написана и книга. Човешкото тяло бе толкова просто устроено, лесно се задвижваше и управляваше, ала не всичко можеше да се поправи напълно.

— Госпожице, господине! — изрече най-накрая домакина, та да привлече вниманието им към себе си. Блейк вдигна главата си и го погледна. На този ли трябваше да робува в течение на десет години? Висок, със сигурност висок, е единственото, което й идваше на ум. Не харесваше човешките тела, но знаеше какво приемат хората за привлекателно или отблъскващо. Да вземем например бащата на Джесика. Според стандарта той можеше да се определи като отвратителен. Характерът също. Но това бе следствие от визията, тъй като хората по един или друг начин показват, че не харесват обвивката, така индивида се ожесточава. Херцогът не можеше да се нарече точно привлекателен, но със сигурност не бе и отблъскващ. Добра физика, явно вследствие от военната подготовка. Правилни черти и гъста черна коса. Веждите също бяха прекалено гъсти и рунтави, което за момента се харесваше, но не се знае до кога. Всъщност хората често меняха вкусовете си.

— А, Ваша светлост, ето Ви и Вас! — рече Роджър, все едно чак сега забеляза присъствието му. Какъв артист!

Херцогът се усмихна накриво. Жената не бе грозна, както се опасяваше, но прекалено крехка за неговия вкус. Имаше слабост към червенокоси, а тази бе блондинка. Когато все още мечтаеше за идеален семеен живот си мислеше за висока червенокоса амазонка, точно такава каквато си представяше жената на един викинг. Тази тук можеше да падне, ако вятъра задуха по-силно. Застана пред нея, поклони се и протегна ръка, та да поеме нейната за вежлива целувка. Побиха го тръпки, когато си представи първата им брачна нощ.

Момичето присви очи към домакина. Не обичаше физически да се докосва до друго човешко същество. Никога не го е харесвала. Хората така се отдаваха на плътските си наслади, че ги издигаха в култ. Сексът, бе акт, съпътстващ докосване, а Блейк не харесваше допира на друго тяло от този биологичен вид до себе си. Не харесваше потта им, миризмата им… Сестра й Изида[15] например бе на друго мнение. Всеки с вкуса си, все пак!

— Мисля, Ваша светлост, че можем да ограничим физическият си контакт до минимум, поне докато не се оженим, нали така? Пък и не обичам да бъда докосвана, така че ще съм Ви благодарна, да оставим нещата дистанцирани, поне за момента! — после не можеше да му откаже. Точно това очакваше Тара, да се откаже. Знаеше много добре колко гнуслива е Блейк.

Дейвид се намръщи. Студено легло, това го чакаше в брачния живот. Нищо, любовницата щеше да компенсира това, но как за Бога да си легне с тази, при това толкова пъти, та да я заплоди? Това щеше да остане единственото предназначение в живота й… мислите му бяха прекъснати:

— Искам да си почина, може ли да помолите слугите си да ми покажат покоите ми, Ваша светлост?

— Да, разбира се…



Бележки

[1] Тара — в друидската религия Тара е богинята майка. Среща се в много други култури, но най-често в будизма.

[2] Оливър Кромуел — роден на 5 май 1599 г., починал 13 септември 1658 г. Водач на Английската революция, виден английски военноначалник, генерал, антироялист и държавник.

[3] Дария Николаевна Салтикова — Руската кървава графиня. По прякор Салтичиха е земевладелка и помещица. Влиза в историята като жестока садистка и убийца отговорна за смъртта на над сто от своите крепостни селяни. През 1768 е изправена на Червения площад, с непокрита глава, с табела на гърдите гласяща: „Мъчителница и душегубка“, след което е отправена в подземията на Ивановския манастир да чака смъртта си.

[4] Зевс — в древногръцката митология е богът на небето, гръмотевиците и светкавиците, отговарящ за целия свят. Главният от олимпийските богове, баща на всички богове и хора.

[5] Один — върховният бог в митологията на германите. Повелител на небето и справедливата война, следи за справедливостта. Баща на Тор, Тир, Балдур т.н.

[6] Фрейя — на нордически Freyja, тоест дама. Богиня на любовта и плодовитостта, щастието и пролетта в скандинавската митология. Тя е най-красивата и мила сред богините в Асгард, дома на боговете.

[7] Шива — Шанкара, Брахма и Вишну. Върховен бог в Шиваизма и индуистката митология.

[8] Кали — в индуистката митология е богинята на смъртта и разрушението, съпруга на бог Шива.

[9] Рудра — от санср. яростен, ревящ, червен. Според индийската митология е богът на смъртта, лова, ураганите, ветровете, бурите. Рудра представлява гняв и ярост.

[10] Локи — скандинавски бог на злото и огъня от основната група богове. Преобладаващи черти в характера му са злина, хитрост и непостоянство.

[11] Буда — Сидхарта Гаутама Буда, роден 566 г. пр.н.е. Основна фигура в будизма, като будистите вярват, че преданията за неговия живот, учение и правила на поведение са обобщени и запаметени от неговите последователи след смъртта му.

[12] Калиопа — в древногръцката митология е муза на епоса, красноречието и науката. Дъщеря на Зевс и Мнемозина.

[13] Калигула — Гай Цезар Германик, роден на 31 август 12 г., починал на 24 януари 41 г. Познат още като Гай Цезар или Калигула, управлявал в периода 31–41 г. известен е със своята екстравагантност, ексцентричност и жесток деспотизъм. Той е запомнен като лудия, заради странните му действия и решения.

[14] Пангу — създател на небето и земята в китайската митология.

[15] Изида — египетска богиня на плодородието.
Последната и единствена промяна е направена от cattiva2511 на 15 февруари 2016, 13:50.
cattiva2511
 
Мнения: 99
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: В началото

Мнениеот cattiva2511 » 09 януари 2016, 16:40

Втора глава

„Десет години, щеше да е най-дългият й период в човешко тяло.

Такива като нея съществуват различно, могат да контролират организма си така, че той да работи на по-бързи или по-бавни обороти и за обикновения човек става невъзможно да изостане или да догони такъв такт.

Аз самият доста трудно успях да нагодя тялото си, за да ми се подчинява.“




Прикрит зад дърветата един мъж наблюдаваше огромното имение. Жена му беше вътре, толкова близо и толкова далеч. Обичаше я повече от собствения си живот. Когато се запознаха никога не се бе надявал, че това невинно и наивно създание ще се съгласи да избяга с него, за да се венчаят в Шотландия. Но тя го направи, въпреки огромния страх от баща си, тя все пак го направи. Последваха четири прекрасни месеца. Намери малка къщичка и със скромните си средства я нае. Двамата живееха щастливо и доволно. Докато той най-накрая ги откри!

Бе наел шайка главорези, когато дойде за дъщеря си. Отведоха я, а нямаше как да ги спре. Тя викаше и се бореше, но напразно.

На самия Кристофър стори нещо непоправимо. Остави го жив, но едва наполовина. Сега тя щеше да се омъжва… отново. Вече бе венчана, но това не спираше баща й. Всъщност, така е много по-добре. Щеше да има богат живот, можеше и да се влюби в мъжа си. Тя бе способна да обича, пък и вярваше, че съпруга й е мъртъв. Инак не би приела плана на баща си. Той нямаше да се показва, щеше да я пази отдалеч, без да издава присъствието си. Не искаше да я наранява допълнително. Какво можеше да й предложи? Нямаше нито пари, нито дом, нито дори физическото доказателство, че е мъж. Тя заслужаваше щастие, но бащата заслужаваше смърт. Бавно и мъчителна. Щом веднъж Джесика се задоми и той се убеди, че е щастлива, ще отмъсти на онзи тип и ще остане да я закриля отстрани, където му е и мястото.

* * *

Блейк гледаше градината и скрития зад едно дърво мъж. Това бе онзи, когото Джесика мислеше за мъртъв. Признаваше му го, грижа го е за момичето. Жалко, че първата не бе достатъчно силна и отне живота си. Разтърси глава. Какво я вълнуваха тези хора?

Тара често й казваше, че дори тя не може да е толкова безразлична към човеците. Всеки един от тях, по един или друг начин ги разбираше. Някои им симпатизираха, други ги съжаляваха, трети ги мразеха, но всички имаха някакви чувства към тези създания. Всички, освен Блейк. Тя се отвращаваше от тях, намираше ги за жалки и глупави.

Скоро щеше да дойде време за вечеря. О, колко не понасяше тази необходимост от храна. На вратата се почука. В стаята влезе красиво, според стандартите, момиче с черни коси и зелени очи. Бе облечена добре, значи е от семейството, а не от прислугата. Плахо пристъпи към Блейк, направи несръчен реверанс и я погледна с очакване. За какво?

Самата Джесика не познаваше херцога, така че Блейк не знаеше нищо за неговото семейство. Единственото, което й бе известно бе, че бъдещият й съпруг има финансови затруднения и за това я взима за жена. Коя бе тази тук? — Любовница? Сестра? Братовчедка? Гост? Какво значение има?

— Исках да Ви видя, госпожице. Аз съм Алисън, сестрата на Дейвид…

— И?

— Исках да се запознаем, аз… — заекна красивото момиче. Блейк се усмихна. Рядко откриваше толкова невинно създание. Понякога дори нейната душа трепваше, когато види такъв представител на човешкия вид. Но това ставаше само за миг, един-единствен миг и не би си го признала за нищо на света.

Братът прекрачи прага и се доближи до сестрата. Погледна недоверчиво към бъдещата си жена.

— Това е сестра ми, надявам се да станете приятелки!

— Едва ли!

Въпреки факта, че изглеждаше толкова крехка, Дейвид остана с впечатлението, че това е най-твърдата жена, която някога е виждал. Нищо чудно, с такъв баща, трябва все пак да си издръжлив, та да оцелееш.

— Алисън, ще идеш ли да се оправиш за вечеря? — момичето кимна и излезе, като на входа се обърна и погледна умолително към Блейк. Ако втората имаше сърце, то би трепнало от този жален и влажен поглед. Ала тя нямаше такъв символичен орган.

— Искам да Ви предупредя, госпожице, че поведението Ви спрямо мен, не ме вълнува ни най-малко. Няма да Ви залъгвам, че това ще е един искан и от двамата съюз, ние дори не се познаваме. Надявам се да Ви осигуря по-добър живот, от този, който сте водили с баща си, но това е всичко, което мога да Ви предложа. Въпреки това, ако нараните по какъвто и да било начин моята сестра, мога да направя остатъка от дните Ви доста по-черни. Тогава досегашното Ви съществуване ще Ви се стори рай, в сравнение с идващите мигове в дома ми!

Защитаваше сестра си… колко човешко, да браниш тези, които носят твоите генни. Сякаш това оправдаваше сляпата любов, която нормалните хора, или тези имащи себе си за нормални, даряват на близките си.

— Защо да искам да наранявам сестра Ви?

— Не знам, но имам такова усещане. Алисън е различна, ако не сте забелязали. Тя е на двадесет и пет години, но мозъка й сякаш е заключен в детските си дни. Тя разсъждава и действа като десет годишно дете, понякога изглежда зряла, но истината е, че не е. Нейното добруване е единственото важно нещо за мен и няма да позволя на никого да се отнася зле с нея.

— Не се вълнувам от сестра Ви…

— Ако тя иска да станете приятелки, ще го направите! Ако иска да сплитате косите й вечер, ще го сторите! Ако иска да й разкажете приказка за лека нощ, ще говорите! — трябваше да им робува. Блейк затвори очи. Това бе най-дългото й наказание. Веднъж Тара я прати в тялото на един мъж, търговец със странни виждания за света. Бе заловен от Светата инквизиция, но умрял едва след първата тежка нощ на мъчения. Тогава Франциско Хавиер Миер Кампило, епископа на Алмерия и носещ титлата Велик инквизитор, се заинтересува от мъжа, който все пак се събудил на следващия ден. Бе прекарала тридесет дни в тялото на нещастника, това беше най-дългият срок до този момент. Не след дълго мъжът все пак бе изпратен на кладата. Смъртта бе приветствана с възторг, въпреки болката. Физическата болка отдавна не бе важна за Блейк, можеше да я потисне. Това стана ясно и на Тара и явно повече нямаше да я „облича“ в тела на мъченици.

Гордостта, обаче, беше нещо съвсем различно. Това чувство не бе присъщо само за хората. Такива като нея носеха много повече гордост от човеците. Сега тя трябваше да се подчинява на този тук, недостоен и изостанал индивид. Гордостта й със сигурност страдаше ужасно, от приемането на този факт.

— Както желаете, Ваша светлост. Естествено, че ще направя каквото заповядате, господарю мой!

Дейвид остана учуден от ироничния тон на момичето. Не бе толкова страхлива и слабохарактерна, както си мислеше в началото. Напротив, дори сигурно бе много по-силна, отколкото можеше да се предположи на пръв поглед. Не знаеше дали това е добре или зле, но не искаше и да мисли за този си извод в момента.

— Довечера, един от съседите ни ще ни посети. Ще Ви кажа истината, не го харесвам. Идва, за да злорадства. Когато брат ми пропиля всичките ни пари, граф Карлайл щеше да се пръсне от радост. Когато разбра за предстоящата ни сватба подивя. Иска това имение и не би се спрял пред нищо, за да го получи. Естествено, никога не би го казал на глас, но това е истината. За жалост, за да се държим благоприлично, не можех да му откажа визитата. Моля, направете така сякаш от първата ни среща и двамата сме останали доволни от познанството си и бъдещият ни съвместен живот!

— Разбира се, както искате!

Покорна? Говореше и се държеше покорно, но нотките в гласа й бяха съвсем различни от самите думи. Сякаш му се подиграваше. Сигурно е така, но си остава за нейна сметка. Тя самата, както и той бяха пионки в живота, така че колкото и да го иронизира, не би могла да промени този факт. Дали така говореше и на татко си? Сигурно не, най-вероятно се боеше дори от погледа му. Всички знаеха, как неведнъж слугите са чували наказанията, които търговецът е стоварвал на гърба на момичето. Ако Дейвид имаше себе си за състрадателен би й съчувствал, но не му пукаше. Нали щеше да й даде по-добър живот, в край на сметка и това е нещо.

* * *

Бяха се събрали.

Пияният по-малък брат на име Алек, познат още като виновника за краха на фамилията. Докато достойния потомък се биел с Наполеон, Алек пръснал и последното пени от семейното богатство. Разпродал бе земите, всички освен тази. Според Блейк виновен беше Дейвид. Ако не бе оставил всичко в ръцете на невръстно дете на деветнадесет години, това никога не би станало. Но какво да се прави, хората имаха уникалната способност да вярват на тези, на които искат да вярват.

До Алек седеше Алисън. Тя не говореше с никого, горда, че е на масата с „големите“. Блейк, макар да не би го казала на никого, хареса това същество. Невинно… това бяха единствените хора, които влизаха под кожата й. Нямаше да го сподели със семейството си, защото това щеше да бъде коз в ръцете на Тара.

Роджър, лошият баща. Блейк се усмихна. Колко такива като него бе виждала на тази Земя. Не бе виновен той, другите го бяха направили такъв какъвто е. Не симпатизира и на жена му Сара. Била се омъжила за човека, защото той имал пари. Беше го предала. Блейк би могла да подмине почти всичко, но мразеше тази човешка слабост — предателството. В такъв един момент почти разбираше хора като Роджър. Той се бил надявал на щастлив живот с жената, която боготворял, а тя го е подвела, защото не харесвала външността.

Докато оглеждаше бъдещото си обкръжение в трапезарията влезе един от слугите, за да съобщи относно пристигането на госта. Графът бе закъснял. Дейвид тайно се надяваше изобщо да не дойде, но явно нямаше да му се размине.

В момента, в който новодошлия пристъпи прага, Блейк се разсмя високо. Всички обърнаха погледите си към нея, озадачени от тази реакция.

Бисямон[1]? Не го беше виждала от почти двеста човешки години. Последно той и други с неговите възгледи казаха на Тара, точно какво мислят за новите правила, наложени от нея и просто си тръгнаха. Напуснаха семейството и не погледнаха назад.

За такива като Блейк и Бисямон времето не течеше по същия начин, както при хората. За човеците имаше две времеви състояния. Минало и бъдеще. Това бе ограничено разбиране. Времето бе всичко, то движеше света, то даваше живот на Вселената. Тези същества, обаче, не биха могли да го разберат, те бяха закотвени в един съвсем кратък момент на съществуване. Раждаха се, живееха за малко, просто миг, после умираха. Каква негативна перспектива!

Спомни си, как веднъж Бисямон, това стана някъде в Урук[2], изтреби около тридесет човека. Направи го, не от жестокост, а защото бе отегчен. Вампир… така кръстиха демона, който ги нападна. И досега се създаваха предания и се пишеха книги за такива създания. Колко ли щяха да се разочароват човеците, ако знаеха, че това бе поредната шега и нищо повече.

Бисямон се усмихна насреща й, като й намигна. Бяха близки преди, характерите им бяха почти едни и същи.

След като се настани на дългата маса, постлана с бяла покривка, графът започна да се храни, без да поздрави никого. Не удостои с вниманието си нито домакина, нито гостите му. Не погледна повече и към Блейк, която също го игнорира.

Дейвид се напрегна. Имаше нещо странно в графа. Той и преди си беше студена личност, но днес бе направо леден. Ако не го познаваше толкова добре, можеше да се закълне, че това не е той, че е някой друг.

Настани се тягостна тишина, дори брат му, който често дрънкаше повече, отколкото мислеше, не пророни и дума. Напи си се съвсем спокойно и чак когато повърна, отстрани на масата, докато всички все още се хранеха, рече прегракнало:

— Мисля, че е време да си лягам! — усмихна се към Блейк, сякаш и казваше „Добре дошла!“ стана и напусна. Блейк повдигна подигравателно вежди, но не каза нищо. Както и останалите. Семейството на Алек, защото знаеха, че това поведение е нормално за него, дори Алисън го осъзнаваше. Гостите, защото не би било добре да изтъкват такъв един момент, поне не точно сега.

Мъжете се оттеглиха за по чашка и така Блейк остана с Алисън, съпроводена до жълтия салон. Синият, тъй като бе все още поддържан, трябваше да приюти графа, нямаше да се излагат пред госта си, все пак. Мебелите в жълтия салон бяха на дупки и лекета. Въпреки това, Блейк седна на занемареното канапе и потупа мястото до себе си, за да покаже на момичето, че иска компанията й.

Девойката се присъедини към бъдещата си нова сестра и скръсти ръце, като нервно хапеше устна. Една дебела прислужница им остави нащърбени чаши за чай и жълтеникав чайник, поклони се тромаво и напусна стаята.

— Всичко се държат с теб, като с малоумна, нали така? — Алисън вдигна поглед, изпълнен с възхищение, към новата си сестра. Наистина се надяваше да станат приятелки. Толкова й липсваше женско присъствие. Знаеше, че е различна. Знаеше, че е в тежест на близките си. Знаеше, че колкото и да се старае, не може да бъде като другите жени на нейната възраст. Това я потискаше, но не го каза на никой, за да не нарани батко си.

— Няма страшно, аз няма да го направя. Мисля си, че достатъчно си гледана в саксия, та и аз да те третирам така. Каквото и да ме попиташ, ще ти отговоря, не се притеснявай от това — Блейк бе привлечена към това момиче, с години на жена. Съзнанието й бе все още отворено за всичко, така че щеше да разбере много повече от другите, които си мислеха, че са по-умни. Истината бе, че когато хората растяха, те приемаха това, което ги обкръжава за даденост, за реалност. Това, което не разбираха го пренебрегваха, като наричаха различното „мит“, „легенда“, „приказка“, „фантазия“. Но не и децата. Те все още можеха да възприемат неща, от които възрастните се отказваха.

Алисън се усмихна плахо. Хареса я. Всъщност тя си каза още преди да я срещне, че ще я хареса, но сега наистина беше така. С детската си невинност изказа мислите си:

— Харесвам Ви, госпожице!

— Да си говорим на „ти“, като истински сестри, искаш ли?

— Да, много ще ми хареса… — прекъснаха ги, когато граф Карлайл влезе в стаята. Усмихна се на Алисън и я подмами с пръст при себе си. Девойката поклати глава и инстинктивно се притисна към Блейк.

— Не я закачай, тя е моя! — заповяда новата й сестра. Алисън потръпна от този глас и заповед, но се почувства по-сигурна. — Алисън, върви в стаята си, ще дойда по-късно при теб, става ли? — момичето кимна и сковани се изправи. Заобиколи, доста от далеч, графа и избяга от салона.

— Този е бил сексуално привлечен от това момиче. Тя се страхува от него.

— Бисямон, какво правиш тук?

— Чух, че Тара те е наказала, Никта[3].

— Вече не се наричам така, Бисямон, сега наричам себе си Блейк.

— Както искаш. С какво разгневи старата този път?

— Ами-и-и — Блейк замечтано се усмихна. — Дадох насока на вродените наклонности на една великолепна руска помешчица… не загинаха кой знае колко от тези твари, не повече от сто и петдесет души.

— Наслади ли се?

— Не, вече ми е страшно скучно, всъщност.

— Но все още се придържаш към правилата на Тара. Преди беше много по-забавно с нея, помниш ли? Дори Тара бе доста креативна. Няма да забравя, когато наричаше себе си Хел[4]… добри дни бяха.

— Да отиваше й двуглавието и-и-и… ръста.

— Мисля, че Тара е станала много скучна.

— Какво искаш от нея? Когато за пръв път видяхме тези създания, те дори не можеха да говорят!

— Точно така, дължат ни толкова много. Дадохме им прогрес, дадохме им вяра и свободата да са глупави.

— Мразиш ли ги?

— Не, разбира се, точно обратното. Ако не бяха тези същества, с какво щяхме да запълваме дните си докато сме тук? Но не това е причината да те потърся. Разбра ли вече, че нашето извратено семейство не е за теб, че е време да дойдеш при мен?

— Знаеш, още тогава ти казах, че каквото и да стане никога няма да оставя Тара.

— Лоялността ти е вдъхновяваща. Да, така си и помислих, че ще кажеш.

— Тогава, какво искаш?

— Да бъда до теб, естествено, скъпа Никта. Да те накарам да разбереш, че майка ти не ти влияе добре и да й обява открито противопоставяне.

— Противопоставяне?

— Заточени сме от толкова отдавна в този свят, че са забравили за нас. Тара се надява един ден да се върне у дома, но какво ни чака там? Отново да ни затрият в някоя изостанала част на света?

— Какво искаш да постигнеш с това? — всъщност само Тара държеше семейството заедно. Макар вида им да бе като на стадни животни, те трябваше да имат пастир. Тара беше техният пастир.

Когато бяха захвърлени на тази отдалечена планета, заедно с този отвратителен биологичен вид Тара ги поведе. Тя стана глава на семейството, тя им помогна да свикнат със съседите си и да извличат най-доброто от тях.

— Както вече казах, мисля че Тара замисля нещо повече от това да ви държи под ботуша си. Искам да разбера какво точно…

— Станал си параноик, също като хората!

— Че това ни е вродено, мила Никта. Ако не бяхме параноици никога нямаше да ограничим видовете от страх да не ни отмъкнат властта изпод носа. Тара е лицемерка, тя се държи с вас, по същия начин, както ние с хората. Ограничава възможностите ни!

— Не, Тара е единственото нещо, което ни съединява. Не смей дори да говориш така за нея! — ако не бе тя какво щеше да стане със семейството? Нямаше да има семейство! И тогава какво? — Щяха да се разединят, да се превърнат в отделни кланове или дори да се борят помежду си. Заложено им бе да бъдат едно цяло, така бяха устроени, нямаше как да се справят самостоятелно.

— Добре, но аз съм тук, за да се опитам да разклатя вярата ти в онези пародия за единство, в която съществуваш. Ще остана толкова време, колкото е необходимо. Колко ще отнеме за това ти наказание този път? Две-три години?

— И какво искаш от мен? Няма да се отметна от нея, само защото ще ми досаждаш всеки ден в продължение на десет дълги години. Но много ще се радвам на твоята компания, Бисямон, преди доста добре си играехме с тези животни.

— Пак ще говорим, Никта, когато премислиш добре, дали сляпата ти вяра в майка ти може да те спаси от това, което се задава.

Двамата млъкнаха, щом в стаята влезе херцога. Погледна подозрително годеницата и съседа си. Какво ставаше тук? Когато графът изчезна от синия салон Дейвид не хукна веднага подире му. Сигурно щеше да тръгне след Алисън, но бе спокоен, защото сестра му бе в компанията на Джесика. После се сети, че не знае дали тя може да предпази момичето-жена и започна да търси отвратителния си гост. Да го намери сам в компанията на годеницата си не го зарадва особено. Не бе ревнив, но в край на сметка не искаше тази мишка да му слага рога. Той беше мъж и собственик, дано не го забрави проклетницата.

Без да каже и дума за извинение графа се поклони и си тръгна. Дейвид се намръщи и се обърна към невестата си. Изглеждаше замислена, но не и разтревожена.

— Става ли нещо, за което трябва да знам?

— Не, нищо, за което трябва да тревожите мислите си.

— Надявам се…

— Вижте, уморена съм, пък и обещах на сестра Ви да я посетя, преди да си легна, така че ако ме извините!

Докато напускаше помещението настроението на деветия херцог ставаше все по-мрачно. Впечатленията му от жената се меняха всеки път, когато я видеше. Нито веднъж не хареса това, което откриваше у нея. Въздъхна. Идеше му да пребие от бой Алек, но това нямаше да помогне на положението му в момента. След битката при Ватерло си помисли, че най-накрая всичко свърши, а то едва сега започваше.

* * *

Блейк се събуди от буцата заседнала на гърлото й. Намръщи се, после се изви на страни и изпразни съдържанието на стомаха си до леглото, направо на пода. Може би тялото на Джесика се разболяваше от нещо? Странно, след като го оправи, трябваше да е читаво, поне няколко години. Сепна се! Разбира се, как не се сети веднага — плода още бе вътре. Значи това тяло все още е бременно. Явно треволяците, които Роджър бе дал на детето си, за да пометне, не са предизвикали съответния ефект. Само кръвотечение. Блейк не знаеше какви билки й бе приложил таткото, защото самата Джесика не знаеше какви са. Блейк можеше да види спомените, единствено на обитателя на тялото, в което се намира. За нещастие Джесика е била доста ограничена личност. Не се е интересувала от почти нищо в живота си. Блейк не виждаше Джесика като наивна и добра, както изглеждаше на околните. Горкото потискано дете, така се говореше зад гърба й. Глупости!

Джесика бе страхлива и абсолютно глупава. Така наречената й любов към офицера бе едностранна. Момиченцето просто е видяло начин да вкуси от превъзнесените плътски радости и в същото време да се отърве от баща си веднъж и завинаги. Решението да приключи с живота си не идваше толкова от загубата, а по-скоро от факта, че отново попадна там, откъдето бе избягала. Според Блейк Джесика не бе готова да дари живот.

Това възпроизвеждане при хората бе странно. Някак красиво, обаче. За пръв път Блейк попадна в бременно тяло. Дали детето е все още живо, или скоро щеше да изхвърли плода? Тялото не умря, когато душата на Джесика го напусна. Значи все още поддържаше живота в себе си. Това значеше, че има вероятност бебето да е още живо. Да стане майка… нетипично усещане… но със сигурност не и неприятно. Може би това наказание нямаше да е толкова зле, в край на сметка.

Истината е, че детето е обречено — хората се раждаха обречени. Но защо да не се порадва на това да даде живот и да го съпътства, докато той не прекъсне нишката си? Блейк се засмя. Как й идваха такива безумни идеи? Сега я блазнеше мисълта да роди, но какво щеше да стане след година или две, когато й омръзнеше новият домашен любимец? Дали щеше да й омръзне? Със сигурност! Това, което хората наричаха майчински инстинкт не се съдържаше у нея. Тя нямаше такива чувства, в край на сметка не бе биологично устроени така. Въпреки това… защо не?



Кристофър се прокрадна в тъмната конюшня. Видя обекта на своето търсене. Един сивокос старец, прегърбен от многото си години. Бе застанал в един ъгъл и почесваше, явно заболялата го ръка. Нямаше много коне, само три от боксовете бяха заети. Два от конете бяха на Роджър Уолтърс, другата кранта явно е последното притежание на херцога.

— Добър ден, господине, разбрах че си търсите работници…

— Не още, момче. След сватбата ще да е. Казах го изрично в селото.

— Да, знам, но аз така или иначе съм свободен, какво ще рече една седмица? Може и да не ми плащате за това време, просто ще се радвам на ядене и място, където да спя…

— Толкова си отчаян, а? Добре тогава, можеш да правиш точно това, което правя и аз в момента.

— И какво е то, господине?

— Абсолютно нищо! — ухили се стареца и продължи да чеше ръката си.

Кристофър се усмихна кисело. Не му хареса стареца. Въпреки приветливия му вид, нещо го дразнеше. Няма значение, не това е важното. Да е близо до нея, това е всичко, което иска в този момент. Както и да е близо до баща й, та когато момента настъпи да покаже на копелето, какво значи думата ад!

Бележки

[1] Бисямон — или Тамонтен е един от седемте бога на късмета в синоизма. Бог на войната, богатствата и процъфтяването; страж на Севера, покровител на войните. Бисямон е почитан като защитник на живота и благосъстоянието. Изобразява се във вид на могъщ войн с тризъбец (алебарда) със самурайски доспехи. Счита се за покровител на хората, които практикуват бойни изкуства.

[2] Урук — бил един от най-старите градове и един важните центрове в древната Шумерска държава. Урук е разположен на Ефрат, между градовете Вавилон и Ур. Съвременно обозначение на Ирак, според някои изследователи има етимологични корени именно в Урук.

[3] Никта — в превод нощ. В древногръцката митология е богиня, олицетворение на нощта. Никта е родена от Хаоса, заедно с бога на мрака Ереб, Ефир и Химера и се явява една от първичните сили.

[4] Хел — в скандинавската митология е демоничен персонаж, владетелка на подземния свят Хелхайм.
Последната и единствена промяна е направена от cattiva2511 на 15 февруари 2016, 13:51.
cattiva2511
 
Мнения: 99
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: В началото

Мнениеот cattiva2511 » 10 януари 2016, 17:36

Трета глава

„Майка?…
Такива като нея не се раждат, те просто започват да съществуват. Тя, обаче реши да роди. Сама за себе си прие всичко на шега, експеримент.
За толкова дълги години на тази Земя, мисля че е трябвало по-добре да опознае себе си. Може би, ако не искаше толкова силно да запази детето, нищо от това нямаше да се случи. Желанието заглушава разума, чувствата потискат логиката.
Аз съм пълен с желание и чувства, как да се нарека тогава разумен и логичен?“



— Какво си намислила, Калиопа? — попита Тара, когато влезе в трапезарията на просторния си дом. Те самите се намираха в един доста различен такт на времето, където „съседите“ не можеха да ги усещат. Движеха се много, много по-бързо от хората, чиято ограничена маса от кости и кръв не би могла да заповядва на жизнените си процеси. Тара не харесваше този биологичен вид, никак при това, но уважаваше правото му на съществуване.
— Нищо, но то ми омръзна, вече не е весело… — Калиопа говореше за играчката си. Една човешка жена, с която се занимаваше от време на време. Тара се усмихна. Калиопа бе най-малката, най-разглезената.
— Остави я тогава…
— И какво да правя аз? Преди ми беше много по-забавно, мамо, много по-забавно. Помня те, когато наричаше себе си Мом[1]… а и, когато сътвори митовете за феи и леприкони?
— Калиопа, това свърши! Искам да се завърнем, където ни е мястото. Това е всичко, което има значение. Хората не ме интересуват повече.
— Тогава защо наказа Никта? Заради смъртта на онези нещастници ли?
— Ти си приела най-много от тази пасмина. Толкова ги харесваш и дори им подражаваш — Тара въздъхна.
— Какво лошо има? Хората не са толкова различни от нас, просто са по-… глупави и лесно податливи.
— Не са толкова различни от теб, дете, това е вярно.
— Защо наказа Никта?
— Защото, когато се занимава с човеците тя изоставя по-важните неща. Не ме вълнуват тези биологични видове с кратък живот. Всички да измрат не може да ме е по-малко грижа. Но вие се разсейвате постоянно с тях, това вече не ми допада.
— Не разбирам, искаш да накараш Никта да симпатизира на хората, за да спре да я е грижа за тях?
Тара се отказа. Как да обясни, че не това иска. Никта бе прекалено егоцентрична, самовлюбена и дори злобна. Ако гордостта й се смачка малко нямаше нищо лошо. От друга страна ако съчувстваше на хората щеше да спре да си играе с тях и така да ги остави на мира. Щеше да насочи цялата си енергия към самата себе си. От всичките й деца Никта бе на прага към промяната. Тя щеше да е следващата, която да изостави този етап от съществуването си и да премине на следващото ниво. Но проклетите човеци постоянно я разсейваха. Шегите й, макар понякога доста интересни, изискваха твърде много енергия. Тази енергия трябваше да се пренасочи.
Калиопа… тя беше нещо различно. Нямаше потенциал, бе слаба и твърде емоционална. Тара бе убедена, че това дете винаги ще си остане просто едно дете. За това и не се месеше в нейните неща. Както брат си Тангун[2], той също никога нямаше да се промени. Но пък Тара не можеше да ги изостави, те бяха нейна грижа, щеше винаги да ги пази, това бе главната й цел.

* * *

Видя я да седи в градината. Замислена, но не и тъжна. Надяваше се все още да оплаква смъртта му. Но — не! Тя изглеждаше спокойна и бодра, както никога до сега. Излъчваше сила, която преди не притежаваше. Кристофър знаеше, че е слаба, това го дразнеше в нея, но се надяваше като й даде любов и увереност тя да придобие воля. Явно така е станало, но не по начина, които той искаше да я накара да го направи. Стисна по-силно кората на дървото. Искаше да я докосне, да я има, но как да го направи? Дори да можеше да се покаже, нямаше какво да й предложи.
Чу се пронизителен писък. Джесика веднага скочи от пейката и наостри слух. За миг се ориентира и хукна по посока на звука. Кристофър се намръщи, предишната Джесика никога не би тръгнала да помага на някого. Напротив, щеше да избяга в противоположна посока. Баща й отдавна я бе направил боязлива.
Последва я, ако се наложеше трябваше да й помогне.
Това, на което стана свидетел не би могъл да забрави и до сетния си час.
В края на градината, скрита от дървета, една едра фигура бе притиснала жена към земята, като запушваше устата й с едната си ръка и с другата вдигаше полите.
— Тихо, глупачке, ще те чуят! Хайде сега, дай на татко, каквото иска и ще те оставя намира…
Мъжът започна да разкопчава мръсните си панталони и тогава то просто се случи. Бясна Джесика застана зад гърба на насилника. С едно движение проби гърба и ръката й се показа през гърдите му, държейки сърце. Жената на земята започна да пищи като луда, тялото на нападателя потръпна няколко пъти и увисна на ръката, която стърчеше като копие през него. Никой човек не е способен на такова нещо, Кристофър бе сигурен в това.
Блейк се изправи, заедно с тежкия идиот. С крак ритна тялото напред, за да измъкне ръката си. Нямаше бойна техника, която да не бе измислена от нейното семейство. Нямаше писменост, която да не бе сътворена отново от тях. Култури, религии — всичко бе плод на тяхното въображение.
Погледна към стреснатата жена-момиче на земята. Огледа се, никой не идваше да й помогне. От една страна добре, но от друга страшно се ядоса. Как можеше семейството й да я оставят да се скита така сама, отдалечена от къщата и напълно беззащитна?
— Искам да се успокоиш, става ли? — заговори меко тя.
Алисън през сълзи кимна, но не можеше да отвърне поглед от ръката на своята спасителка. Та тя все още държеше сърцето на онзи човек, който искаше да я нарани. Кръвта се стичаше на гъсти червени капки, които сякаш я хипнотизираха. Това беше най-страшното нещо, което някога е виждала в живота си.
— Добре, сега искам да се оправиш и да се изправиш. Ще останеш до мен, докато не се погрижа за това — и Блейк махна, все още държаща сърцето, към мъртвия. Кръвта от ръката й се разплиска наоколо докато жестикулираше. Алисън се сви още повече, докато течността описваше кръгове около Джесика. — После ще се приберем и ще намерим брат ти и ще му кажа точно какво мисля, за начините му да те защитава.
— Той… — заекна момичето — не е виновен. Измъкнах се от дома, за да се разходя. Преди имах гувернантка, но тя напусна, когато нямаше с какво да й плащаме. Дейвид не може да ме придружава из градините, има си работа, за това…
— Дори не си мисли да го оправдаваш пред мен, ясно ли е?
Блейк погледна към ръката си. Още стискаше сърцето на това същество. Пусна го отвратена и избърса пръстите си в роклята, която сутринта имаше цвят на слонова кост. Сега цялата бе в кръв. Какво да прави с този тук? Така-а-а… Обърна глава първо наляво после надясно, но не видя нито лопата, нито каквото и да било пособие, с което да изкопае дупка и да го зарови. Да го остави просто така на земята също не й се видя много добра идея. Значи можеше… да го изгори. Със сигурност нямаше да постигне нужната температура, та да го кремира, но какво пък? Отдавна не беше гледала как гори човек. Вярно повечето пъти гореше самата тя, но въпреки това от време на време гледката си заслужаваше.
Докато обмисляше с какво да запали тялото усети присъствие зад гърба си. Обърна се по посока на шума от смачкани листа. Офицерът, бащата на детето. Каквото и да са му сторили, явно се бе възстановил за два месеца. Значи не е било нещо сериозно, прецени Блейк. Защо не е дошъл да отърве жена си от деспотичния й баща?
— Какво направи, Джес? — попита Кристофър. Когато стана свидетел на цялата тази сцена, идеята да остане скрит от нея се изпари от главата му. Като в транс отиде до двете жени, едната трепереща, другата… напълно спокойна. Все едно не бе отнела човешки живот, едва преди няколко минути.
— Чудя се какво да правя с тялото… Крис, защо не се погрижиш ти за него? Аз ще заведа Алисън в дома й, трябва да се успокои малко.
Дали Тара я гледаше в момента? Правилно ли постъпи? Естествено, че не, но ако й бяха ядосани щеше да разбере, така че няма проблем за сега.
Кристофър още се взираше в нищото, когато двете жени си тръгнаха. Погледна към огромното тяло, проснато на земята. Какво, за Бога, да прави той с него? Каквото и да е трябваше да го реши бързо, защото ако го завареха с мъртвец на ръце щеше да стане лошо. Да обвини Джесика и дума да не става, но как да обясни ситуацията на когото и да било? Как да си я обясни на себе си?

* * *

— Или съм мъртво пиян, или си покрита с кръв, госпожице? — влезе в стаята клатещият се Алекс. Блейк се извърна ядосано към натрапника. Тъкмо бе успокоила Алисън и едвам я приспа, а сега брат й бе на път да я събуди отново.
— За Ваше добро е…
— О, престани с тези официалности, скоро ще станеш херцогинята и тогава ще сме семейство.
Блейк се намръщи. Не бе контактувала с този член на родата и не изгаряше от желание да го прави. Не стига, че щеше да робува на брата, сега и на „това“ ли се налагаше да пристава?
— Не мисля, че искам да престана с тези официалности.
— Хайде, хайде, недей така, госпожице! — Алек седна на едно разръфано канапе. Започна да си играе с изскачащите конци, без да поглежда към годеницата на брат си. Минаха няколко мига, преди отново да насочи, замъгления си от алкохол, поглед към нея. — Ти ще бъдеш жената на моя обичан и героичен брат. Нещо повече, ти ще бъдеш неговата златна кокошка, която ще напълни семейната хазна. Не се ли чувстваш горда и щастлива?
— Завиждаш ли му? Това ли е причината?
— Че ще има такава студена риба в леглото ли? Не, ни най-малко. Наздраве, за щастливото семейство! Което и да е то, защото Господ знае, че не е това! — Блейк се разсмя от сърце. Заради тъпата християнска вяра бе загубила един бас с Кайл. Тя твърдеше, че тази религия никога няма да се наложи, защото била абсолютно нелогична, но какво се оказа? Че кое му е логичното на хората, че да се отрекат от тази измишльотина? Локи твърдеше, че тази нова притча е скучна, но и това се оказа заблуда. Хората толкова се вглъбиха в новата вяра, че правеха великолепни неща с името господне на уста. Войни, терори, масови убийства… истинско попадение.
— Не искам да те разочаровам, но мисля, че дори Той не знае отговора на този въпрос, Алек.
— О, нима не се засегнахте от думите ми? Останах с впечатлението, че сте едно мило и покорно девойче, пляскано от време на време от лошия си татко. Всички знаем какво прави този човек със семейството си, слугите не си мълчат. Цялото проклето обществото говори и съчувства, но не прави нищо по въпроса. Моят баща бе същият като твоя, знаеше ли това? Погледни я — посочи спящата си сестра. — Знаеш ли защо е такава? Когато бе на около петнадесет татко така я би, че вече никога не стана същата. Явно се е върнала в дните, когато още не осъзнаваше напълно какъв задник е татенцето.
Ето това бе разликата от човешкото семейство и нейното собствено. Хората бяха свързани посредством кръвта, чувстваха се длъжни да се защитават и обичат, но въпреки това понякога точно най-близките причиняваха най-силна болка. При нейните не беше така. Бе ги свързало негодуванието и борбата с установените норми, но това ги направи едно истинско семейство, със здрави връзки и чиста преданост. Те никога не биха се предали, дори онези, които си тръгнаха от общия дом, не биха посегнали, за да наранят някого от своите. Точно поради тази причина Блейк търпеше отвратителните наказания, които й поставяше Тара.
— Драматично, да, съгласна съм! — Блейк се настани на един стол, намиращ се точно срещу Алек. Момчето изглеждаше доста по-възрастно от двадесет и едната си годишнина на този свят. Сигурно заради алкохола тялото се състаряваше преждевременно. Колко лесно се повреждаха тези създания. Трябваше да предпази сина си от такива пороци. Ако не й писнеше прекалено бързо, искаше да го запази по-дълго време в добра форма.
— Не си впечатлена от личната ни семейна история? Не се учудвам! И твоята не е за подценяване, госпожице.
— Всъщност и тя не може да ме развълнува. Трябва ми малко повече стимул, за да се отвратя от нещо. Знаеш ли, че навремето хората са оставяли слабите си и болнави бебета на студа, за да умрат?
— И това те шокира?
— Не, точно обратното. Така трябва да бъде. Светът не се нуждае от слабаци. Да показваш състрадание е сякаш да парадираш със собствената си сила. В интерес на истината състраданието към така наречените мъченици те прави дори по-слаб и от тях.
— Ти не си това, което се очаква да бъдеш. Брат ми боготвореше баща ни, знаеш ли го? Никога не разбра за побоя над Алисън, не би ми повярвал. Мисли, че съм напълно пропаднал и безполезен, щом успях да пръсна всичко за толкова кратко време.
— А не си ли безполезен?
— Напълно такъв съм и много горд от това! Баща ми сигурно се върти в гроба и проклина деня, когато е напълнил корема на скъпата ни майка със семето си, което ми е дало живот. Толкова го мразех, че реших да съсипя всичко негово… но доблестният рицар Дейвид намери теб, та да спаси проклетия ни род.
— Самосъжаляваш се… колко типично!
— Не, грешка! Правех го, вече не ми пука. Така или иначе стария няма да види, какво съм причинил на собствеността му, защо да ме е грижа? И така, от къде е тази кръв по теб?
— Изтръгнах сърцето на един мъж, който се опитваше да изнасили сестра ти.
— Нима? А какво направи с тялото?
— Оставих бившия си любовник да се оправя с него.
Алек се засмя тихо, като погледна през рамото на жената, за да види дали не е събудил със смеха си Алисън. Спеше неспокойно, но все пак спеше.
— Нещастникът мъчи ли се?
— Не, оправих го доста бързо, тъй като бях много ядосана. Но, ако има семейство и деца, мога да накарам те да страдат… или да го направиш ти, стига да имаш желание.
— Моля?
— Да отмъстиш на всички, които са свързани с онзи тип, за това, което е искал да направи със сестра ти. Не искаш ли?
— Познаваш ли го?
— Не, но мога да разбера кой е бил и какво е притежавал, преди да се раздели със сърцето си.
— Говориш напълно сериозно, предполагам? — Алек се сепна. Сякаш за пръв път наистина видя кръвта по роклята и ръцете й. Господи, може би наистина бе убила някого, за да помогне на сестра му. Отначало помисли, че е шега. Някой е искал да причини вреда на малката Алисън?
Баща му никога не го бе обичал, нито него нито дъщеря си. Обожаваше и глезеше единствено първородния. Тях наказваше, обиждаше и от време на време пребиваше. Дейвид така и не повярва на историите на малкия си брат, за него бащата бе Господ. Дори когато Алисън се превърна в инвалид, дори тогава не взе тяхната страна. Алек обожаваше сестра си, бе поемала толкова пъти вината му пред онзи надут деспот. Защитаваше го с всичко, което имаше, тоест с тялото си. Поемаше наказания, удари, гняв, предназначени за малкия брат. Сега Алек можеше да е на нейно място, ако за пореден път, не го бе отървала от дългите ръце на херцога.
— Искаш ли главите им? — повдигна вежди бъдещата му сестра.
— Мисля, че би било редно, да накажем тези, които искат да ни причинят болка. Разбери кои са и ми кажи…
— Това е много добре, но искам сувенир…
— Каквото поискаш, сестро, нали сме едно голямо семейство!
Блейк се усмихна. Вече си имаше и нов питомник — младият Алек. Можеше да го направи много интересен човек, наистина интересен.

* * *

— Кой си ти, по дяволите? — Кристофър се закова на място, когато чу гневните думи на херцога. Влезе в къщата заслепен от това, което бе видял и сторил, забравил, че е един прост работник в този дом. Ами ако Роджър го видеше? Какво тогава щеше да прави? По дяволите, за толкова години на фронта трябваше да е свикнал с такива преврати и да мисли по-трезво върху нещата.
Извърна се бавно към господаря си, застанал с ръце на хълбоците си и очакващ отговор.
— Наскоро започнах работа, Ваша светлост, реших да видя дали нямат нужда от помощ и в къщата, тъй като в конюшните няма какво да се прави за момента.
Дейвид измери с поглед новодошлия. Можеше и да е истина. Бе наредил на главния коняр да намери прислуга, но след церемонията, която да му донесе нужните дивиденти, та да може да заплаща на новите попълнения.
Сякаш прочел мислите му Кристофър отново проговори:
— Съжалявам, аз казах на господин Торн, че за сега имам нужда само от храна и подслон. След което можете ще започнете и да ми заплащате. В край на сметка, още нямам почти никакви задължение и…
— Говориш доста добре за прост работник, момче! — какъв арогантен тип, помисли си Кристофър. Едва ли щеше да направи неговата мила и сладка Джесика щастлива. Но поне щеше да е богата. Ако този й посегнеше, така както го правеше баща й, Кристофър щеше да го накаже… ако преди това милата и сладка Джес не изтръгне сърцето му и не го накара да скрие тялото. Огледа дрехите си, добре че не се бе изцапал с кръв, докато се отърваваше от мъртвеца. Веднага щом дойде на себе си от шока, Крис реши да се залови за работа. Замъкна тялото до близкото езеро, намери въжета и завърза големи камъни за крайниците на убития. Набързо го бутна в английските води и хукна през глава към имението, за да поиска обяснение от бившата си жена… единствената си жена.
— Семейството ми успя да ми даде добро образование, за стандарта ни. Дългото време прекарано на фронта също помогна, господарю.
— Бил си на фронта, така ли? Участва ли в битката при Ватерло?
— Не, Ваша светлост. Няколко месеца преди това бях тежко ранен, бяха ме отписали. Свестих се едва накрая, за моя жалост.
— Не би трябвало да тъжиш от факта, че пропусна тази касапница. Аз също не бих участвал, ако знаех как ще протече. Прекалено много смърт видях там… отново си спомням за неща, които е по-добре да бъдат забравени. Не се притеснявай, отдай се на лентяйство, докато още можеш. Скоро ще започна да реставрирам дома си, което няма да ти даде и миг покой. Хайде, върви при господин Торн и добре се напийте. Всъщност той само това може да прави като хората.
Кристофър кимна и с наведена глава се насочи към изхода. Неговият враг го подмина по пътя, без дори да го погледне. Кристофър скръцна със зъби. Толкова надменен, че дори не обърна внимание на слугата, който един ден щеше да го убие бавно и мъчително.
— Може ли да поговорим, Ваша светлост? — попита зачервения Роджър Уолтърс. Дейвид въздъхна и кимна. Веднага щом сложеше пръстен на ръката на дъщеря му, смяташе да се отърве от това изчадие адово.
Насочиха се към кабинета. Прекрачвайки прага на стаята, сърцето на деветия херцог се изпълни с тъга. Това бе любимото място на баща му. Тук двамата, седнали до камината, си говореха до късно вечерта. Старият често разказваше приказки за викинги и велики войни, а Дейвид се надяваше един ден да стане точно като тях. Сега вече не изгаряше от желание. Ако добрият му баща бе станал свидетел на ужасите на войната никога не би втълпил такива идеали у сина си.
Кабинетът бе в отвратително състояние. Масата цялата надрана, креслата на дупки, повечето лавици, пълни с книги, изпочупени и наклонени. Тапетите бяха съдрани тук-там, орнаментите на камината изпотрошени. За това състояние можеше да благодари единствено на Алек. Още щом брат му замина на война, малкият непрокопсаник се бе напил и развилнял из святата стая. Нищо, нея също щеше да поправи с парите на буржоата, който щеше да му бъде тъст.
— Моля, настанете се удобно! — посочи към големите кресла Дейвид. — „И дано някоя пружина изскочи и се забие в тлъстия ти задник!“
— Както виждате, след брака ще получите не само пари, но и едно приемливо същество, за своя жена… — „приемливо“? Така ли се мисли за собственото си дете? За разлика от този тук неговият баща боготвореше сина си. — Виждате, че сделката не е толкова неизгодна, както сте си мислили в началото. Признавам, че Джесика не е първа красавица, но не е за изхвърляне.
— Да… какво целите с всичко това?
— Един ден ще Ви оставя всичко, което имам. За да направя сумата още по-велика, искам да имам достъп до висшите кръгове. Сега се радвам на известни привилегии, но това е нищо в сравнение с успеха, който мога да придобия с ваша помощ. Още щом се венчаете с детето ми, трябва да ми осигурите място сред вашите хора.
Как ли пък не! Нямаше да си цапа името, повече от необходимото, с такъв мазен тип, като този тук.
— Разбира се, това няма защо да се коментира, в край на сметка ще ми бъдете тъст, нали така?

* * *

Утре щеше да се жени… започваше началото на дългото робство.
Блейк се разхождаше из градините на новия си дом, в който щеше да прекара десет години. Често беше в компанията на Алисън. Тя й действаше ободряващо. Избягваше херцога, както и баща си. От своя страна те също не търсеха скромната й личност. За сватбен подарък искаше от Алек палците на родителите на Джон, огромният мъж дръзнал да посегне на питомката й. Какво щеше да прави с останалите им части не я вълнуваше особено.
Трябваше да се срещне с Бисямон. Правеше го тайно, защото разбра, че годеникът й не харесва съседа си, а нали бе длъжна да му се подчинява? Какъв ужас!
Седна, направо на земята, в сянката на една ябълка. Сложи ръце на корема си и започна да мечтае за рожбата си. Щеше да бъде майка. Преди да дойде на това забравено място дори не знаеше какво означава думата „майка“. Сега живееше в йерархия на типично човешко семейство. Тара бе нейната майка, всички останали бяха братя и сестри. За същества без особени полови белези, те все пак приеха да взимат себе си за мъжки или женски създания. Прекалено много се бяха повлияли от човеците. Когато се върнеха у дома нещата щяха да се променят… Блейк се намръщи. Макар съкровената мечта на Тара бе да си идат, тя самата сякаш не изгаряше от нетърпение. В същото време никога не би провалила плановете на майка си, никога не би й го причинила.
— Бленуваш, както виждам! — Блейк се усмихна на Бисямон. Колко добре си прекарваха преди. Нямаше как да не си припомни, как двамата тероризираха едни френски селца, като се правеха на вълци… нарекоха ги върколаци. Правеха го често, бяха си набелязаха едно египетско семейство, много преди да създадат мита за съществото. Така хората намираха рисунки на създания полухора, полувълци. Другите дивотии си ги измислиха лично те. Както ставаше с повечето неща. Да вземем например Локи. Преписваха се толкова нелепици на самия персонаж, като персонаж, че истинският характер остана напълно неразбран. Какво може да се очаква от такъв вид, ограничил себе си само във вярата за добро или зло, като всъщност не разбираха напълно смисъла на тези така прости думи.
А Себастиян, тоест Кали? Правеха й човешки жертвоприношения, създаваха секти с името й на уста. Ако знаеха, колко се смяха на историите, които се разказваха за това им поведение. Идеята на Кали бе да бъде богинята на времето и промяната, но онези я възприемаха единствено като богинята на смъртта. Така и не разбраха, че след като нещо старо умре, то бива замествано от нещо по-добро. Да не говорим, че тъй като хората също като тях се нуждаеха от семейство, непрекъснато сродяваха нейните братя и сестри по всевъзможен начин… те им подаваха пръст, а човеците налапваха цялата ръка.
Относно Господ не искаше и да мисли, какви нелепици се създаваха. Всичко започна просто като обикновена приказка, но фантазията на изостаналия биологичен вид просто не можеше да остави нещата така. От една легенда се роди втора, трета… десета. Създадоха се различни разклонения на вярата, дариха Господ със син, разпънаха сина на кръст! Да, хората със сигурност имаха афинитет към мъченичеството.
— Мислех си, че каквото и да сме сторили на тези създания, в каквото и да ги накарахме да вярват или направят, те оставиха своя отпечатък и върху нас.
— Това със сигурност е така, но кажи какво ще правим, когато проумееш колко съм прав?
— Нищо…
— Нищо?
— Да, не съм променила мнението си. Бисямон, въпреки всичко, с което Тара ме ограничава и на което ме подлага, без нея какво ще съм? Ние сме това, което сме… както и тези тук. Ние сме едно цяло и признай си, че успяхме да се запазим за толкова време, само защото бяхме в нейното лоно. Какво правихме, преди да се съюзим? Толкова некадърни и ограничени, така лесно заловени и заточени… ако и тогава бяхме заедно това нямаше да се случи.
— А Тара? Тя така иска да се върне у дома, че имам усещането, че би приела всичко. Дори това, което наскоро бе против мисленето й, заради което така както нас самите, бе пратена на това място.
— Тара никога не би се превърнала в нещо, в което не вярва. Има и други начини, Бисямон, но ти отказваш да ги видиш.
— Наистина ли мислиш, че нещата са толкова прости? Ти си млада, Никта, почти дете. Не помниш Великата война, не знаеш какво стана тогава, не беше свидетел на това как за малко не убихме Вселената… мисля, че само този страх, да не я погубят, помогна на Силите да вземат превес. Ако Тара се завърне с различното си поведение и действия, под ръка с шайка като нашата, Силите бързо-бързо ще се справят отново с крехкото ни подобие на офанзива.
— Станали сме доста креативни, все ще измислим нещо. Има време до тогава, не мислиш ли? Бисямон, не желаеш ли да се върнеш при Тара?
— Не! Виж какво прави с теб. Превърнала те е в кученце, което щом изяде погрешната сладка, бива натирвано в килера. Кажи, как ще се почувстваш първата брачна нощ, когато ще трябва да правиш секс с мъжа си?
Блейк затвори очи. Бе опитвала няколко пъти, както в тялото на жена така и в тялото на мъж, да сподели този акт. Втрисаше я всеки път, когато партньора й започваше да я лигави. Слюнката по тялото, която хората оставяха бе най-отвратителното нещо на света, поне за нея. Можеше да понесе да извадят червата й, но не можеше да понесе онези лиги по врата си.
— Ще стискам очи и ще отварям крака. Много жени само това и правят, в край на сметка, защо да не мога и аз? Не забравяй, че аз съм авторът на фантазиите на Нерон[3]. Тара дори ме прати под неговата диктатура. Щом можех да изтърпя онези месеци, мога да понеса и една-две нощи в леглото на примата. Пък и няма да е за дълго, вече съм с дете.
— Тялото е бременно? Никога не съм си мислил, че ще искаш да станеш майка на едно от тези същества.
— Нито пък аз, но го искам. Може и да ми е интересно да го отгледам. Няма да трае дълго, живота на детето имам предвид, колко му е? Осемдесет — деветдесет години, при това ако тялото издържи толкова дълго. Може да умре като бебе, може да умре и като мъж.
— Мислиш, че е момче?
— Така съм го възприела. Да, мисля че ще е момче — при което погали корема си.
— Бременна си? — попита учуден Кристофър. Бе проследил своята Джес, трябваше да говори с нея. Не му се отдаде тези дни, но когато видя да се запътва към един отдалечен край на градината съзря своя шанс. Дълго се кри далеч от нея, но щом забеляза този човек да пристъпва към отпуснатото й тяло бързо взе разстоянието, което ги делеше. Усещаше заплаха от този тип. Не го приемаше за конкуренция. Доста възрастен и затлъстял. Знаеше, че Джесика не би му обърнала внимание, поне не и физически. Но нещо в стойката, в погледа, в маниерите на съседа на херцога го караха да настръхва.
— Кой е това? — попита графът, като посочи самият Кристофър.
— Бащата на детето. Мислиш ли, че то ще прилича на него? Надявам се, не е грозен — погледна към офицера преценяващо. Гъста руса коса, сини очи, прав нос, широки рамене, тесен ханш. Хората приемаха точно това за красиво. Искаше й се нейният син да бъде смятан за красив.
Самият Крис се намръщи от този оглед от страна на любимата си. Преди тя често му се възхищаваше и възхваляваше, но и тогава това не му хареса. Може и да се стори не много мъжествено, но Кристофър искаше да бъде обичан заради същността си, а не заради физиката си. Той самият обожаваше Джесика и тялото й, щеше да го обожава даже да надебелее и погрознее. Дори когато зъбите й опадат от старост и кожата се набръчка.
— Носиш нашето дете?
— Да! „Татко“ се опита да го премахне, но тревите му не дали нужният резултат. Сигурно се стиснал за по-силно и сигурно средство.
Кристофър сви юмруци. Не стига, че дни наред се терзаеше, че друг ще притежава неговата Джес, а сега и друг щеше да има и сина му. Знаеше, че това е най-доброто, което можеше да им се случи при така стеклите се обстоятелства. Сина му щеше да стане херцог, богат проклет, арогантен, надменен херцог. В същото време яростта му към Роджър Уолтърс нарасна неимоверно. Той се опитал да убие детето. Собственият си внук, за Бога!
— Аз… не знам какво да кажа… аз…
— Аз знам, какво трябва да кажете, млади човече… — Блейк се усмихна. Бисямон бе намислил нещо, заговореше ли с този тих покровителствен глас. Това „нещо“ не вещаеше нищо добро. От друга страна Блейк реши да не наранява физически бащата на детето си, защото ако и когато и писнеше да се прави на биологичен родител, трябваше да остави сина си на някого. Ако този наистина обичаше жената съответно щеше да обича и детето.
— Господарю, аз не виждам каква работа имате в момента тук! — как така този противен тип се въртеше край неговата Джес, знаейки всичките й тайни? Погледна я. Да, това със сигурност не бе онова добро дете, което бе откраднало сърцето му. За всичко бе виновен онзи изрод Роджър Уолтърс, ако не беше се намесил… какво ли й е сторил, та Джесика загуби онзи блясък в очите си, онази наивност и отдаденост, която я правеше това, което е?
— Както виждаш, мило момче, младата дама не се притеснява от присъствието ми. Ти също не би трябвало да го правиш. Аз съм ваш приятел, искам да помогна. Не вярвай на всичко, което чуеш за мен от господаря си, той ме мрази, но аз него — не. Митът, че искам земите му, е точно това — мит. Втълпил си го е, защото сега Наполеон го няма, което значи, че няма и враг, с когото да се бори. Защо аз да не стана негов неприятел? Ще му мине след време, повярвай ми!
Джесика започна да се киска. Какво й ставаше? Самият Кристофър не чу и един аргумент от устата на застаряващия граф, който да му вдъхне малко повече доверие. Имаше нещо жестоко в погледа му, нещо извратено.
Наполеон Бонапарт! Въпреки, че не бяха се виждали от толкова години, Блейк много добре знаеше, какво прави брат й през това време. Ако не бе самият Бисямон, онзи пълен с комплекси човечец никога не би се провъзгласил за Император. Една от любимите форми на Бисямон бе защитникът на война, със своя голям тризъбец и доспехи, в случая хипотетични. Един-два разговора с ниския хуманоид и онзи е готов да покори света. Знаеха, че няма да успее, нямаше данните да стане абсолютен лидер, пък и не това бе целта на Бисямон. Той просто искаше да се нагледа на една добра битка, защото разприте на хората не можеха да се нарекат истински войни.
— Джес, трябва да поговорим насаме, можеш ли да помолиш… — Кристофър посочи с поглед графа, — да ни остави за минута!
Бисямон се разсмя, кимна и се насочи към вътрешността на градината. Явно имаше таен вход, от където се беше и промъкнал в началото, та да се срещне с неговата Джес.
Боже, колко красива бе тя днес. Преди опъваше косата си в плътен кок, или я пристягаше в стегната плитка. Когато се венчаха, в онази малка църква, Кристофър й бе казал, че тя има толкова красива коса, че е богохулство да я крие от света и най-вече от него. Сълзи напираха в очите на съпругата му, всеки път, когато й направеше комплимент. Роклите, които баща й, й беше купил бяха отвратителни, Крис бързо смени гардероба й. Макар и не скъпи, те подчертава прекрасните й гърди и тънката талия… която съвсем скоро щеше да наедрее с неговото дете. Усмихна се, въпреки че вече не е истински мъж, щеше да има син… син!
Доближи се до жена си и протегна ръка, за да я докосне по бузата. В това време тя се намръщи и се отдръпна от търсещите му пръсти.
— Не обичам да ме докосват…
— О, Джес, какво ти е сторил той? Трябваше да съм до теб, но бях прекалено слаб и… трябваше да те защитавам по-свирепо от онези проклетници.
— Трябваше, да! — Блейк видя своята възможност. Не би изпуснала това за нищо на света. Тя бе длъжна да се подчинява на херцога, както и отчасти на неговото семейство. Тара не каза нищо за останалите, които я заобикаляха.
— Ще ми простиш ли някога?
— Може и да го направя, любов моя. Все пак си единственият мъж, когото някого съм обичала и ще обичам докато съм жива — Блейк се насили и погали бузата му. Потръпна при този допир, но не показа чувствата си. Единствено Алисън не предизвикваше отвращение, откъм физически контакт. Нея често галеше по главата, както се почесва кучето зад ушите. — Може би има шанс двамата да сме заедно, въпреки всичко.
— Какъв? Не мога нищо да ти дам, нито на теб, нито на детето. Аз дори вече… вече не съм истински мъж, не мога да ти предложа живота, който заслужаваш. Херцогът не е толкова лош, колкото изглежда. Дори напротив, той е доблестен мъж, мъж с чест. Може и да не ти дари топлината на любовта, но поне ще си на сигурно място, далеч от лапите на баща си.
— Това не е истина, любов моя. Докато баща ми е жив никога няма да бъде наистина свободна и в безопасност. Та той държи годеника ми за… — Блейк подсказа с поглед, точно къде таткото държи бъдещият й съпруг в момента. Кристофър се смути като погледна към онази част на тялото си, която всъщност вече бе осакатена. — Единственият начин да бъда истински щастлива е да се отърва от него.
— Аз също искам да му отмъстя, но времето още не е настъпило…
— Напротив, сега или никога, любов моя. Направи това малко нещо за мен и ще бъда винаги твоя, ако не телом то поне сърцето ми винаги ще бъде с теб и с никой друг. Ами ако Роджър разбере, че сина ми е твой, а той ще разбере така или иначе. За търговец математиката трябва да е от силните му страни. Ако накара съпруга ми да се отърве от бебето, така както той самият не успя да направи? Това ли искаш, да изложиш на риск мен и сина си?
— Херцогът никога не би наранил невинно дете.
— Мислиш, че този глупак, ще иска да гледа чуждо копеле и да му даде името си ли? Наследникът на херцогството, да не бъде неговата плът и кръв? Не ставай наивен, Крис, това никога няма да стане.
— Искаш да се отърва и от него ли? — повдигна вежди Кристофър.
— Не, разбира се, че не! — ако го направеше, как щеше да отслужи наказанието си в течение на десетте си години робство? Не можеше да си го позволи, не и сега, когато това място започна да й харесва. Толкова много глупави хора, готови да играят игрите й. В никакъв случай не искаше Тара да измисли нещо много по-перверзно от това тук. — Херцога няма да е опасен, ако го няма татко, който да му казва какво да прави и какво не. Тогава и парите на баща ми, ще са в ръцете му, няма да има кой да го притиска до стената да върши едно или друго. Дейвид е слаб, макар да не го виждаш, но ти… ти, любов моя си силен и можеш да ме защитиш. Направи го сега, направи го заради мен! — започна да трепка с мигли и дори се напъна в погледа й да се появи влага.
Кристофър затвори очи. Джесика бе права, отмъщението трябва да е сега. Ако наистина стария посегнеше към бебето? Ако заплашеше да лиши дъщеря си от наследство, ако херцога му откаже тази услуга? Не се залъгваше, защо онзи се жени за жена му — защото му трябват пари. Естествено, че щеше да направи всичко за тях.
— Имаш ли план?
— О, не, любов моя. Изненадай ме…
Блейк се врътна и тръгна към дома. Следяха я, усети го. По леките стъпки и лошият избор на аромат, като парфюм разбра, че е жена. Не Алисън, тя не използваше изкуствени аромати. Друга, коя ли? Човек, тоест не бе истинска заплаха, за това Блейк просто пренебрегна дебнещата и с усмивка на уста се насочи към остатъка от дните си, в това отвратително място, което имаше доста голям потенциал.


Бележки
[1] Мом — от гръцката митология, бог на шегите и подигравките.
[2] Тангун — основателят на Корея, който има полубожествен-полутотемен произход е син на жена-мечка и Хуанун — синът на Небесните владетели.
[3] Нерон Клавдий Цезар Август Германик — е римският император между 54 и 68 година, последният император от Юлиево-Клавдиевата династия. Личността на Нерон най-често е свързана с тирания и екстравагантност. Той е известен с редица убийства, включително и тези на майка си и доведения си брат. Императорът, който „свири, докато Рим изгаря“.
Последната и единствена промяна е направена от cattiva2511 на 15 февруари 2016, 13:52.
cattiva2511
 
Мнения: 99
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: В началото

Мнениеот cattiva2511 » 12 януари 2016, 19:02

Четвърта глава

„Хората са толкова лековерни. Вярват в това, в което искат да вярват, правят това, което ги накараш да правят, стига да им втълпиш, че идеята е само тяхна.
Ако питаш мен и другите не се различават особено от този тертип.“


Както винаги, когато искаше да се отдаде на меланхолия, Дейвид седеше сам в кабинета си. Днес бе денят на сватбата му, последния ден от досегашния му живот. За изминалата седмица, през която почти не видя годеницата си, той реши, че нещата не са толкова зле.
Роджър Уолтърс често търсеше компанията му, ала скоро щеше да си тръгне. Дейвид щеше да го накара да си иде. Не можеше да понася този злобен трол, който ламтеше единствено за пари и власт. Не че това не бе целта и на херцога, но се утешаваше, че го прави в името на семейната чест.
Сватбата нямаше да е голяма, дори направо жалка. Спомни си как баща му разказва, за неговата красива церемония, в същия този дом. Шестстотин души гости, прекрасна булка, цветя… всичко е било като в приказките, сподели той. Смешно, че мъж като деветият херцог, с толкова дълъг и наситен живот зад гърба си, мечтаеше като девственица за прекрасна сватба, а не за това, което предстоеше. Не искаше да кани никого от приятелите си на тази пародия. Щяха да видят до къде я е докарал. Наследникът на херцогството, героя от войната с Наполеон се продаде за тридесет сребърника на онзи зле миришещ човек, с тежка ръка и без никакви обноски.
Пое си дъх, оставаха два часа. Едва миг и щеше да стане семеен мъж. Жена му нямаше да е забавна и всеотдайна, но поне бе сладка и покорна. Разбираше се прекрасно с Алисън, дори си говореше и с Алек, който самият Дейвид се стараеше да пренебрегва. Нямаше как да не забележи, че малкият му брат е понамалил пиенето, което със сигурност бе в резултат на годеницата му. Може пък и да не е толкова отчайващо това положение.
Колко ли време можеше да си повтаря едно и също, надявайки се, да си повярва?

* * *

Рейчъл Деламиър се бе скрила в огромния, но вече напълно разнебитен гардероб. Беше открехнала леко вратата и наблюдаваше това нищожно създание, което бе на път да стане херцогиня. Нямаше как да спре целият този фарс, но можеше поне да нарани тази сива мишка.
Гореспоменатата особа бе дъщеря на беден баронет. Самата тя притежаваше заветните двадесет и две години живот, но все още стара мома. Трябваше скоро да си намери богат съпруг, защото баща й вече не можеше да си позволи дори кюлотите, които й бяха необходими да поддържа стандарта си. Проблемът беше в това, че нямаше никаква зестра. Бе доста красива, наистина, но парите са си пари. Ни един достоен кандидат нямаше да я вземе като просякиня.
Ни един, освен херцог Уилмайър — Дейвид Хартфийлд. Преди да замине на война двамата бяха любовници. Каза й, че щом Наполеон бъде разгромен, той ще се върне за нея, за любовта на живота си. Не стана така! Той наистина се върна, но когато и да се видеха се правеше, че са просто познати и нищо повече. Веднъж, както сега, бе избягала от селската къща на баща си, която обитаваха. Вече не можеха да си позволят наема на градския дом… както и да е, момичето избяга и се намери в стаята на изгората си. Обичаше го с цялото си сърце, помнеше обещанията за брак и деца, които той й нашепваше, докато правеше любов с нея, в точно онази същата стая, на точно онова същото легло.
Мислеше, че щом останат насаме Дейвид отново ще падне в краката й. Щеше да й каже колко е красива, как обожава червената й коса, сладкия й смях и лешникови очи. Ами, срещата не протече точно така, дори напротив.
Дейвид силно се ядоса, когато видя натрапницата в дома си. Тя започна да плаче и да се моли, да й кажел какво се било променило. Херцогът, съвсем безпристрастно, й обясни, че каквото и да е имало между тях то е приключило. Не можел да се венчае за жена, по-бедна дори и от него. Да не се били залъгвали, това, което имали било плътски радости, не истинска любов. Дори тогава нямало да се получи, когато още имал пари не можел да я направи херцогиня. Имал име, което трябвало да пази, в край на сметка. Нещата се променили, обаче, вече бил разорен. Сега и последната циганка би взел, та да оправи бъркотията на Алек, стига само джобовете да са й пълни.
Да не го била мразила, такъв бил животът. Да не би на него да му е лесно, сега? Бил преживял толкова много, докато тя си стояла в безопасност у дома. Вече нищо не ги свързвало, дори тялото й не го блазнело. Да я вземе за метреса, също не можел да си позволи, а и не изгарял от желание, така че най-добре било да си иде завинаги от него и ако може да си хване някой богат съпруг.
Тогава Рейчъл не повярва и на една негова дума. Знаеше, защо се опитва да бъде жесток. За да я прогони от живота си. За всичко бе виновен онзи алкохолик брат му. Ако не беше пръснал цялото състояние на семейството нещата никога не биха стигнали до тук. Дейвид щеше да я вземе за жена и да бъдат истински щастливи заедно до края на дните си. Тя можеше да го накара да забрави ужасите, които сигурно го преследваха вечер, щеше да го накара да бъде отново щастлив.
Заради пропадналия си брат, обаче, Дейвид трябваше да се ожени за това същество, което се обличаше в прекрасна бяла рокля. Не можеше да си криви душата и да каже, че момичето е грозно, но не бе и толкова красиво, колкото Рейчъл. Знаеше всичко за съперницата си и я намрази от дън душа. Ден преди сватбата тази кокетка-буржоа, се срещна не с един, а с двама мъже. Като единият беше най-върлия враг на милия Дейвид. От много време се знаеше, че граф Карлайл ненавижда това семейство и иска да положи ръка върху земите на Уилмайър.
Тази тук, от своя страна, бе абсолютно нищо. Не притежаваше нито характер, нито чар, нито воля. Баща й я пребивал редовно, с което взел и малкото смелост на детето. Ако сега Джесика не бе на път да се омъжи за нейния херцог, Рейчъл би я съжалила, но вече беше невъзможно. Адам, бащата на Рейчъл, винаги се държеше с детето си като с богиня. Глезеше я, доколкото можеше, но парите все не стигаха. Дори с хазарт не можеше да й осигури добра зестра, тъй като майката на Рейчъл беше пръснала всичките им притежания по рокли и приеми. След смъртта й, преди пет години, баща й остана с разбито сърце и празни джобове. Защо тогава да съжалява това създание, бъдещата херцогиня, която макар и третирана по най-ужасен начин, е имала всичко и сега получаваше дори повече?
Замислена, какво да стори на жената, та поне да й стане ясно, кой притежава сърцето на Дейвид, Рейчъл не забеляза как вратата на гардероба се отвори и сивата мишка се взря в нея. Посетителката се сепна, не знаеше какво да каже или направи. Ами ако извикаха херцога, какво ли щеше да си рече за нейната поява, отново неканена, в дома му? Ако тази измислеше нещо ужасно, което да излъже за Рейчъл, дали Дейвид би й повярвал?
— Как ти се струва роклята ми? Доста е скъпа…
— Моля?
— Какво искаш, малката? — въздъхна Блейк. От вчера това момиче не спря да ходи по петите й. Имаше отвратителен парфюм, който се усещаше от километри. Докато Блейк и подобните й, бяха облечени в човешки тела, те не притежаваха изострените си сетива. Напълно нормални, без особени таланти. Въпреки това имаше неща, които е лесно да се забележат, ако човека се е научил да слуша, вижда, усеща правилно.
— Исках да ти кажа истината, преди да започне церемонията… — на вратата се почука и без да чака отговор в стаята влезе напълно трезвения по-малък брат на херцога. Рейчъл доста душеше наоколо и сега си призна, че вижда Алек, не пил и капка, за пръв път.
— Охо, имаш си гости, сестро? — повдигна подигравателно вежди той, като затвори вратата зад гърба си. — Това е бившата метреса на брат ми.
— Аз не съм… — не това бе планът. Във фантазията си Рейчъл трябваше да хване момичето за косата, да извие главата й назад и да й просъска, че тя никога нямаше да притежава сърцето на херцога, защото то е само нейно и на никой друг. Ако не била нуждата никога не би се намъкнала в дома и леглото му. Щеше да й каже, колко е жалка и незначителна. Джесика щеше да се разплаче и да моли за прошка, че е разбила живота на толкова хора, заради алчния си баща. Тогава Рейчъл щеше да се изсмее и да й пожелае всичко хубаво. След като се прибереше щеше да плаче, докато траеше сватбата, но поне щеше да знае, че момичето също щеше да лее горчиви сълзи, за това нещастие, което бе причинило.
При така стеклите се обстоятелства, обаче, Рейчъл нямаше и ни най-малка на идея какво да каже или направи. Дори не помръдна от гардероба, където се бе подпряла.
— Скъпи братко, носиш ми подарък, за това ли си тук? — попита невинно Блейк.
— Разбира се, скъпа сестричке. Брат ми е долу в кабинета и оплаква нещастната си съдба, любовницата му се крие в гардероба ти… това не те ли натъжава? — искаше съчувствено да я погали, но както винаги Джесика се отдръпна от него. Започна толкова силно да се привързва към нея. Постоянно търсеше одобрението й, ала тя даряваше всичките си ласки единствено на Алисън, която пък от своя страна я боготвореше. Искаше му се той също да почувства нежните й пръсти, да го гали по косата така както правеше със сестра му. По дяволите, Дейвид не заслужаваше жена като нея, тя бе различна, силна и… започваше да губи ума си по нея. Дори спря да се налива, защото тя му каза, че така не би могъл да свърши нищо като хората, а е крайно време да стане полезен. И той стана, наистина стана полезен и то само заради нея, за да получи нейното одобрение, нейната усмивка и един ден, надяваше се, и нейната ласка.
— Ни най-малко. Нека видя какво ми носиш!
Дейвид протегна ръка и й подаде красива червена кутийка. Блейк пое подаръка си и с усмивка развърза безвкусната синя панделка. Повдигна капака и се намръщи. Обеци! Обеци? За какво са и тези дрънкулки? Не това искаше от него, не това го прати да й донесе.
— Не ти ли харесват, сестричке? — попита разочаровано той. Това бяха обеците на майка му. Единственото нещо, което не бе продал, докато брат му бе на война. Беше едва на пет, когато Елена, съпругата на онзи деспот почина, но той още я носеше в сърцето си. Кой знае, ако бе останала жива, баща му можеше и да не ги тормози толкова. Неговата сестра щеше да е нормална и всичко да е наред.
— Какво да ги правя? — повдигна вежди Блейк. Обърна се към гостенката си. — Искаш ли ги? — подаде й кутийката. Рейчъл ахна. Никога не бе виждала толкова големи диаманти и такава красива изработка. Това със сигурност е семейна ценност. Да не говорим, че ако ги продадеше, можеше да си позволи още един сезон в Лондон, където може би този път щеше да си намери богат съпруг. Тогава щеше да стане състоятелна, дори щеше да се отдаде отново на Дейвид, защото вече нямаше да има пречки помежду им. Браковете не бяха проблем, всички си имаха любовници, в край на сметка. Това бе напълно нормално в тяхното общество.
— Аз…
— Добре, ако ги искаш можеш да ги получиш, но не сега!
Алек се нацупи като малко дете. Толкова се надяваше да види радост в очите на Джесика. Да се втурне и да го прегърне и целуне по бузата, като каже, че никога не бе получавала нещо толкова красиво. Тогава се сети и за другото си притежание. Ако не искаше толкова много да я зарадва, щеше да изчака фльорцата на Дейвид да си иде, но тъй като първият дар не сполучи реши да поднесе и вторият.
Извади една продълговата синя кутийка с червена панделка и й я подаде. Тези хора никога нямаше да се научат на вкус, помисли си бъдещата херцогиня. Въпреки раздразнението си, тя се усмихна и си предаде развълнуван вид. Отвори и вторият подарък. Един до друг вътре се мъдреха два показалеца. Единият дебел и месест, другият дълъг и сух. На мъж и жена, това е сигурно. Бащата и майката на Джон.
— Ще ми разкажеш всичко, нали братко? — вдигна навлажнен поглед към него. Той се ухили. Трябваше да се досети, че тя е различна. Не би се зарадвала на такова незначително нещо като женски дрънкулки. Но пък доказателството за неговата нова сила, както го наричаше тя, бе накарало сърцето й да пее от радост. Възгордя се толкова много, че изпъчи гърди като пуйка.
Рейчъл не се стърпя и изпъна врат, за да види, какво е предизвикало такъв възторг. Ако онези прекрасни обеци не успяха да впечатлят бъдещата херцогиня, какво ли можеше да доведе до това й състояние? Очите на жената се разшириха, когато видя пръстите. Бяха покрити с изсъхнала кръв, цвета на кожата бе сив, виждаха се кокалчетата, които преди са задържали тези крайници на мястото им. Отвори уста, за да се разпищи, но тогава всичко потъна в мрак и тя се свлече на пода на гардероба, който от своя страна силно се разклати.
Алек с един примерен удар изпрати курвата в безсъзнание.
— Искаш ли я? — попита Блейк и посочи тялото.
— Никоя не може да се сравнява с теб, сестричке.
— Това е вярно, но можеш да я задържиш, ако искаш.
— Не изпитвам интерес към такива като нея.
— Добре тогава, изхвърли я от тук!
— А, ако пак се опита да те притесни?
— Погледни я, братко, мислиш ли, че може да ме притесни, дори малко?

* * *

Свещеникът вече беше достатъчно пиян, та да не може да помръдне от стената, на която се беше подпрял. Дейвид бе убеден, че дори е заспал, така прав.
Бяха в балната зала, която бе напълно празна. Младоженецът попита Джесика какви цветя иска да постави като декорация, но тя му отговори, че няма как да я вълнува нещо такова. Каквото на него му било на сърце. Макар тя да говореше рязко и надменно, всяка дума, изречена от неговата уста се приемаше едва ли не за заповед. Въпреки това, не точно хрисима можеше да се опише новата херцогиня.
Изглеждаше доста добре в прекрасната си сватбена рокля, с дълги бели ръкавици и разпуснати коси. Можеше да се каже, че дори изглежда ослепително красиво. Видя как Алек следи всяко нейно движение с отворена уста. Да не би малкият брат да се влюбил в жена му? Дори така да е, това нямаше значение. Не можеше да я има, нямаше да позволи да го мамят под носа му, в собствения му дом.
За негово нещастие граф Карлайл се бе самопоканил, като постоянно се подиграваше на клетата му жена относно първата брачна нощ. Този злобен глупак. Дейвид не изгаряше от желание половината вечер да утешава хленчещата си съпруга, но по погнусата, която прочете на лицето й, точно това щеше да се случи. Трябваше да се напие, при това стабилно… не, не можеше да го направи. Ами ако не успее да развее платната заради пиянството си? Не, поне тази вечер щеше да се наложи да скръцне със зъби и направи това, което трябва да се направи.
Странно, но след като обявиха Дейвид и Джесика за мъж и жена бащата на булката изчезна. Дали не се наливаше в някоя стая, като танцуваше около собствената си ос от радост? Дейвид се учуди, че не е останал в балната, доста празновата, зала и да потрива хищно ръчички.
Взря се в сестра си. Видя същото нямо обожание, което искреше и от очите на Алек, към новата херцогиня. Това е единственото нещо, което го радваше — да види Алисън щастлива.
От няколко дни граф Карлайл не го притесняваше с отношението си към сестра му. Преди би се заклел, че дъртият развратник иска момичето в леглото си, макар то психически да не бе готово за това. Но не, сякаш малката напълно изгуби интереса му. Това беше добре, естествено, но въпреки това не знаеше каква е причината за тази рязка промяна. Негодникът дори се държеше почти културно към него самия, а преди вечно се опитваше да го изкара извън кожата му, с гадните си коментари и подигравки.
Другото тревожно относно графа, бе и факта, че се върти прекалено много край жена му. Непрекъснато търсеше нейното внимание, но не я гледаше с любов или възхищение, а по-скоро като стар и добър приятел. Дали се познаваха отпреди? Срещали ли са се в Лондон? Имат ли някаква обща тайна?
Докато умуваше над странностите на съседа си, Дейвид видя старата си и дебела готвачка да се крие зад една от вече безцветните завеси. Ако това бе нормален прием и залата бе пълна с народ никога не би я видял, но сега нямаше почти никого, а това туловище трудно можеше да се прикрие. Джесика се насочи към жената, усмихната до уши. Дори проклетата прислуга я обожаваше, защо той не можеше да си наложи да изпита поне симпатия?

* * *

— Изида, Тара знае ли, че си тук?
— Разбира се! — ниската дебела старица се усмихна еротично, което изглеждаше доста неприятно отстрани. — Херцогът никак не те понася, май!
— По-добре, не искам да ми се натрапва.
— Тара ми каза да ти предам нейните най-добри пожелания. Дано си много щастлива в брака си и с детето си!
— Знаела е, че Джесика е още бременна.
— Ами, като знае, как трудно ги вдигаш тези твои поли, какво й остана да направи? Съпругът ти не изглежда зле. Може добре да си изкараш довечера. Аз вече съблазних старият коняр. Дори не се наложи да му дам някоя друга тревичка — подмигна с усмивка прислужницата, — все още е силен като бик.
Блейк се разсмя. Изида обожаваше секса. Това за нея беше като наркотик, искаше го постоянно и само за това мислеше. За разлика от Блейк, за която акта все още си оставаше отвратителен.
— Тара също така каза, че мога да поостана, за да те наглеждам. Какво ще кажеш, Никта?
— Защо да се противя на такава добра компания? Но няма ли да ти е противно да стоиш в тази купчина от месо, толкова дълго?
— Защо да ми е скучно? У дома нещата не са много по-интересни, откакто си тръгна. Калиопа отново се е вманиачила по някаква жена и е станала нетърпима. Дори Пангу не може да я развесели, а знаеш, че винаги са могли да се разбират двамата… не ми остана никой, с който истински да се забавлявам.
Блейк се нацупи, когато Изида погледна към бившия си брат.
— Той сам ли е?
— Да.
— Какво иска?
— Говори ми разни глупости, но нищо кой знае колко деградивно. Мисля си, че му липсваме и се надявам, когато всичко тук приключи да го склоня, да се върне заедно с нас у дома.
— А не те ли насъсква против нас?
— Как би могъл да го стори? Не, самотен е това е всичко. Ние сме създадени да бъдем в общност, а сигурно компанията на Аматерасу[1], Райджин[2] и Фукорокуджин[3] не му е особено приятна. Винаги са се взимали прекалено на сериозно. Опитват се да насадят някакви качества, както ги наричат, на хората, но според мен просто се надуват.
— Тара няма да ги приеме обратно, Никта, знаеш го. Веднъж обърнали й гръб тя става непреклонна. Надявам се Бисямон да не ти завърти главата и да го последваш. Повече никога няма да се върнеш обратно, не отмятай бъдещето си, заради предатели като тях.
— Не мисля, че са ни предали. Просто са били объркани, това е. Нещата толкова се промениха. Преди се извисявахме над хората, показвахме им пътя, водехме ги, а сега сме ги оставили да се носят по течението. Липсват ми онези дни, когато се строяха храмове в наше име, пееха се песни и се водеха войни, заради нас…
— В човешката природа е да се избиват взаимно, Никта. Ние бяхме само претекст, както и все още сме. Като онези, които обичаш да разиграваш, под носа на майка ни. Те са си шизофреници, още от раждането си, ти просто ги водиш до логичния им край, логичен поне за съзнания като техните. Има и добри хора, Никта, не сме толкова различни. Те не са видели това, което сме видели ние. Не знаят това, което знаем ние…
— О, спри да ги превъзнасяш! Това са просто животни, които нямат мозък, само инстинкти.
— Да не би Бисямон да ти е напълнил главата с глупости?
— Не, не ме слушай какви ги дрънкам. Това е защото довечера ще трябва да търпя онзи там да се поти отгоре ми. Колко са ми противни с тези техни ръчички и лиги, направо тръпки ме побиват, като си представя да му гледам замъглените очи, докато си върши работата. Надявам се да му бъде толкова неприятно, колкото и на мен.
— Апропо, къде е кастратът?
— Кастрат? — Блейк се засмя. Ето как си отмъстил татенцето.
— Не знаеше ли? Е, вече знаеш. Може би той е любовта на живота ти, все пак е неспособен…
— Да, вече ми допада все повече и повече.
— Играеш си с тях, нали, Никта? Тара няма да е доволна, не за това те прати тук. Иска да ти даде урок, а ти пак си разиграваш коня. Добре, изчезвам, че мъжа ти вече съвсем не може да разбере, какво прави бедната готвачка, окупирала невестата му. Приятно прекарване довечера, така де остави се да те прекарат.
Готвачката се засмя високо и изчезна, доста пъргаво за килограмите си. Дори с малобройната си останала прислуга Дейвид не можеше да си спомни името на жената. Как се осмеляваше да натрапи присъствието си сега? Ако баща му беше жив щеше жив да одере наглата слугиня. Ала той не искаше да прави нищо, не и днес. Беше изцеден.

* * *

Неговата стая! Все още не бе пренесъл нещата на новата си жена в стаята на майка му. Тя бе свързана с тази, която преди бе и спалнята на баща му. Спартански обзаведена, наистина. Остана само огромното легло и скрина. Алек беше разпродал всичко останало. Не бе докоснал единствено покоите на майка си. Глезльото я боготвореше, а не знаеше каква кучка е била всъщност тя.
Херцогинята не се интересуваше от никого, нито от децата си, нито от мъжа си. В главата й бяха само балове и рокли, бижута и соарета. Ако баща му нямаше желязна воля и твърда ръка, вятърничавата му съпруга щеше да пръсне състоянието им, преди до него да се докосне Алек. Явно двамата си приличаха. Нищо, сега вече Дейвид щеше да затегне юздите на това леке и скоро дори да го ожени, за някоя девойка с тлъста зестра.
За разлика от нормална първа брачна нощ Дейвид изпрати една слугиня, с доста едри гърди и нито капка мозък, да доведе жена му при него. Ако нещата стояха по друг начин, тя вече щеше да се пренесе в съседната спалня, да облече ефирна нощница, напълно прозрачна и да чака съпруга си. Да, ама не! Тя отказа да заеме стаята, освен ако той не настоявал за това. Разбира се, че той не настоя.
На вратата тихо се почука и прага прекрачи плахата му жена. Очите й издаваха дивия ужас, който я бе обзел. Не само ужас, в тях имаше и отвращение. Дейвид погледна към тялото си от горе на долу. Чак пък отвращение? Кой знае таткото какво й е наговорил, та момичето толкова да се страхува в момента.
— Боите се от мен?… Знаете ли какво става между мъжа и жената, съпруго? — Блейк повдигна вежди. Тя много добре знаеше, а той знаеше ли? Все пак Изида бе тази, която вдъхнови създаването на „Кама сутра“[4]. Малката палавница бе пресъздала фантазиите си с помощта на Ватсяяна. За колко, така наречени, велики текстове и идеи тези същества трябваше да бъдат благодарни! Вместо сега този примат да лиже земята, под която тя стъпва, трябваше да му се подчини. Да се остави да я… лигави и докосва и да остави миризмата си върху нея. Блейк приемаше секса, като най-отвратителния акт, който можеше да съществува. Само такива биологични видове, като тези, можеха да разчитат на нещо толкова нестабилно и отблъскващо, та да се възпроизведат… дори червеите на Земята имаха по-добър начин за това. Въздъхна.
— Не се страхувам, но мога ли да кажа истината?
— Да, нали сме семейство! — за малко да се задави с тези думи.
— Гнус ме е! Сексът не ме привлича особено, течностите, които се отделят по време на това… хъм… сношение са леко казано отвратителни.
Дейвид затвори очи и се помоли на Господ да му даде сили. Щеше да е много по-трудно отколкото си го бе представял. Много, много по-трудно.
— Всичко може и да бъде много приятно, госпожо, ако само се отпуснете!
— Едва ли, знам точно какво да очаквам…
— Девствена ли сте, госпожо?
— Не, тялото ми не е недокоснато, Ваша светлост.
Трябваше да се ядоса и щеше да го направи, ако не си повтори факта, че това не бе нито брак по любов, нито дори по симпатии. Момичето му бе отвратително, а той беше отвратителен за нея. Бащата най-вече. Мамка му, сигурно за това татенцето е искал бързо да й надене брачния хомот, щерката явно се е отдавала на поривите на плътта си. Отвори гневно очи, скръцна със зъби и посочи на жена си леглото.
Блейк сви рамене и легна. Това, което последва можеше да се изтърпи. Съпругът й я остави с нощницата, която бе възможно най-грозната и затворена, която тя успя да намери. Повдигна дрехата до толкова, че да има достъп до репродуктивните й органи. Свали панталона си до толкова, че и той да има същия достъп. Пет минути и всичко приключи. Лицето на Дейвид бе измъчено, нейното напълно безизразно.
— Това беше най-отвратителното нещо, което съм вършил, съпруго, надявам се да сте доволна!
— Е, за мен не беше толкова зле. Добре е, че стана бързо. Мога ли да си ходя сега, господарю мой?
— Господи, моля те!
Блейк го потупа утешително по рамото и после погледна скептично към ръката си. Направи гримаса и избърса дланта си в нощницата. Дейвид още повече се разгневи, но не каза нищо. Тя дори се гнусеше от дрехите му. Да не би да е дала сърцето си на друг? Глупости, тя нямаше сърце!

* * *

Кристофър кръстосваше стаята на своята Джесика и я чакаше да се върне от първата си брачна нощ. Това, което в момента ставаше в покоите на херцога направо го побъркваше, но какво можеше да стори, освен да чака? Тя се върна след едва двадесет минути. Той повдигна вежди, когато я видя да пристъпва прага. Беше се промъкнал в спалнята й, веднага след като бе отведена, като някоя кадъна от харема, при своя съпруг. Негодникът дори не я искаше до стаята си.
— Много сте… — думите замръзнаха на устата му. Какво да каже, че херцогът е прекалено бърз, а той самият и това не може да направи повече?
— Да, нямаше смисъл да се бавим. Не видях татко след размяната на клетви. Е, какво направи? Какво измисли?
— Винаги ли си била толкова кръвожадна? — неведнъж Джесика плака на рамото му, като го питаше защо баща й не я обича. Тя самата винаги твърдеше, че всъщност го обожава, защото той бил единствената й роднина и така е редно. Откога това дете, започна да мечтае за кръвта му?
— Да, така мисля! — сви рамене тя. — Хайде де, не ме дръж в напрежение. Какво си направил?
— Все още нищо, мила моя — каза той горчиво.
— Нищо? Но татко е в ръцете ти, нали? Не си се отказал?
— Не, не съм, нали това ми е предназначението — да те направя щастлива, дори това да значи да продам душата си на дявола.
— О, вярвай ми, тези сделки са само мит. Душата на човека не е толкова важна! — Луцифер, всъщност носеше и името Райджин, ала бързо изостави „носителя на светлина“[5]. Някак новото му амплоа не му хареса, както и на никого от семейството, за да бъдем точни. Опитаха се да поправят малко тази религия, с всичките му там ангели и демони, но бързо им писна. Хората си измисляха какви ли не притчи и легенди. Вярването, че духовността им е важна, за някого с абсолютна власт, както го възприемаха, бе трагикомично. Човеците, направени като играчки, всъщност се имат за важни. Е, естествено, че по някакъв начин трябваше да означат съществуването си.
— Преди ти твърдо вярваше в Бог, какво се промени?
— Яхве[6] никога не е държал на името си, любов моя, повече му подхожда Пангу.
— Не разбирам и дума от това, което каза!
— И нищо чудно, такава ти е природата. Е, ще си получа ли подаръка за сватбата, или не?
— Да, как иначе…

След двадесет минути двамата, облечени в мъжки дрехи, вече крачеха из градината.
В това време Дейвид стоеше до прозореца на стаята си и наблюдаваше отдалечаващите се фигури. Не знаеше кои са тези момчета, но тъй като нямаше какво друго да прави през брачната си нощ реши да си поиграе на разузнавач.

Малката хижа бе доста отдалечена от дома на херцога. Трябваха им цял час и петнадесет минути да стигнат до нея. Ловна хижа, ползвана единствено стария херцог. Напълно занемарена и изоставена във времето, така й каза Кристофър.
Блейк много мразеше тези човешки тела — краката я заболяха от ходене, беше й студено, а въпреки това вече бе и изпотена. Кръстът се обаждаше, сигурно от бременността, колко неудобно наистина.
Пристъпи прага на съборетината. В камината лумтеше огън. Огледа се и видя скъпият си баща. Беше чисто гол, добре че коремът бе достатъчно виснал, та да не се виждат онези му там нещица. Ръцете му бяха омотани с дебело въже над главата, като самото въже бе прехвърлено на една греда, разположена напречно на тавана. Краката на нисичкия човек едва се допираха върху около пет-шест книжки, поставени под него, че поне да има на какво да стъпва. Устата му бе запушена с някакъв доста мръсен парцал. Очите гледаха диво и се въртяха бързо в кръг.
Когато фиксира дъщеря си, той започна да вие, явно искаше да каже нещо, но нали не можеше да го направи със запушена уста. Изведнъж Блейк осъзна, че това не й донесе никаква тръпка. Не се сети за нито един начин, по който да го накара да се гърчи от болка, за да й достави нужното забавление. Беше й напълно безразлично дали дебелият лилипут ще кърви или не. В главата й се въртяха имена. Как ли да кръсти бебето? Трябва да е нещо звучно и красиво. Нещо смислено. Нещо, което да даде на детето стимул да се развива.
— Какво мислиш за Джао?
— Моля? — сепна се Кристофър, докато затваряше паянтовата врата след Джесика.
— Името? Харесва ли ти?
— Доста е странно, не ми звучи познато.
— Това е личното име на Цин Шъхуан. Джао Джън, така е роден.
— Кой? — Кристофър седна на един разклатен стол, зад още по разклатена маса, съвсем близо до голия мъж. Сякаш Джесика дори не забелязваше Роджър. Настани се срещу него на масата и сложи ръце под брадичката си, като гледаше замислено Кристофър. През това време Уолтърс не спираше да вие и да се върти. Събори една от книгите под краката и започна да се дави от болка, когато ръцете му се опънаха от въжетата. Риташе неистово с крака, докато на Джесика не й писна. Стана и отиде до баща си, като се наведе пред него, та да се добере до книгата. Вдигна я и прочете заглавието:
— „Разум и чувства“ на Джейн Остин?
— Това намерих в библиотеката на херцога — сви рамене офицера. Дано не видеше и другите сантиментални бълвочи, пълнещи рафтовете на онази стая. Блейк се засмя, стисна голите крачета на татко и натика книгата на мястото й. Жертвата се вцепени и погледна с омраза към детето си. Сигурно в акъла му се мяркаха какви ли не идеи за наказания, които да й приложи, когато се освободи.
— Така, вече можеш да кажеш, че си стъпил върху разум и чувства, татко! — Джесика се върна обратно на мястото си, отново подпря брадичка и се замечта.
— Няма ли да ме питаш какво съм решил да правя с него? — попита Кристофър. Тя толкова държеше да стане свидетел на неговото отмъщение, а сега напълно пренебрегна затворника.
— Сигурно ще го кастрираш, както той е направил с теб!
— Знаеш за това?… — така му се искаше тя да не знае.
— Да, казаха ми.
— Но кой може да знае?
— Никой, когото познаваш, не се притеснявай за това. Та, какво ще кажеш за Джао?
— Не знам, аз… сега искаш да обсъдим името на нероденото си бебе?
— Защо не? Ти си бащата все пак! — при тези думи дебелака отново започна да се мята и отново събори творбата на въпросната авторка. — О, напъхай проклетата книга, докато решим как да кръстим сина си, после прави каквото искаш. Не съм в настроение тази вечер. Можеш да работиш сам.
— Да работя? Джесика коя, за Бога, си ти?
— Какво искаш да кажеш? Майката на детето ти, естествено. За последен път те питам, как ти звучи името Джао?
— Странно…
— Джао Джън е бил доста креативна личност, не съм си мислела, че ще го кажа за човек, но е така. Знаеш ли, че Цин Шъхуан е първият император на Китай, като е постигнал всичко напълно сам, без намеса?
— Много хора постигат сами… — Да, ама не! Почти нямаше човешко същество, което да направи нещо само със собствените си способности. Джао бе един от малкото. Джао и Гилгамеш[7]. Е, вярно и двамата са търсили безсмъртие и това е направлявало тяхното дело, но какво са постигнали с ограничените си съзнания само… Но да кръсти бебето Гилгамеш… не, това не беше хубаво име. Джао… да, това е.
— Точно така, ще кръстя детето Джао, за нещастие ще звучи ето така: Джао Хартфийлд, херцог на Уилмайър… нищо, какво пък и това не е толкова зле. Знаеш ли, тъй като хората така са погълнати от имената, аз също започнах да се вманиачавам в тях. Може би Изида е права, че етикетите, които приемаме да си слагаме, означават нашата същност.
— Не мисля, че разбирам за какво ми говориш…
Тя е загубила разсъдъка си! Въпреки всичко Роджър Уолтърс е отнел съзнанието й. Господи, неговата Джес, бе напълно побъркана и дезориентирана. Трябва добре да се погрижи за нея от тук насетне. Желанието му да измъчва жертвата си почти изчезна… почти, но не съвсем.
— Аз тръгвам, ще ми разкажеш утре как си си прекарал. Чао, татко! — махна тя и тръгна към изхода.
— Опасно е!…
— Нищо няма да ми се случи, бъди спокоен, Крис! — ухили се мило и излезе прекалено бързо.
Не бе направила е две крачки, когато някой запуши устатата й. Пфу, от мисли за детето съвсем не се осланяше на сетивата си. Кой ли идиот е решил да я нападне? Дори факта, че човешка кожа се допира до устата й, сякаш не й направи особено голямо впечатление. Тъкмо щеше да удари нападателя си с лакът в корема и после да го довърши за това, че бе дръзнал да я изненада, когато той проговори:
— Госпожо, искам отговор и надявайте се да Ви повярвам! Какво вършите тук и то с онзи мъж? — съпругът… нейният господар за следващите десет години. Просто чудесно, не можеше нищо да му направи. Нямаше право, не искаше да загуби тялото си, преди да роди. Така бебето щеше да загине, а тя вече го бе кръстила. Не, няма как, трябваше да се подчини.
Опита се да каже нещо, но този глупак още стискаше устата й.
— Не, не искам да слушам глупавите Ви оправдания. Любовник… коняря за Бога?
Задърпа я обратно към хижата. Тя не се опъна ни веднъж. Или се бе вкочанила от страх, или се надяваше любовника й да я спаси. Глупаво, глупаво момиче. Може и да не бе склонен към насилие над жени, но на тази кожата щеше да съдере от бой.
Ритна вратата с крак, която не само се отвори, но направо падна от пантите на земята. Като цялото му имущество и тази хижа се рушеше.
Когато Дейвид съзря картинката пред себе си пусна жената и тя падна на колене, не осъзнала, че вече не я държат във въздуха.
— Господи, Боже мой… — Роджър Уолтърс бе чисто гол и завързан. Гредата, на която се държеше въжето щеше да се строши всеки момент под тежестта му. Конярят бе коленичил пред огромния мях — корема на търговеца, държейки доста ръждив нож в ръката си. Не бе нужно въображение, за да се разбере, с коя част на тялото си щеше да се раздели жертвата.
Кристофър се стресна и стана на крака, като обърна гръб на плячката си. Това бе грешка, защото със сетни сили Роджър вдигна крака и го удари в гърба. Бившият офицер политна напред и падна по лице изпускайки ножа си. Дейвид бе прекалено стресиран, за да помръдне, когато Роджър пуфтейки и плюейки изтика парцала от устата си.
— Не стой като истукан, помогни ми, по дяволите!
Джесика се изправи, хващайки се за крака му, но той не обърна внимание на съпругата си. Тя изтърси от прахта мъжките си панталони и отиде до баща си. Дали щеше да му помогне?
— А, сега, да те лишим ли от разума и чувствата?
— Проклета кучка! Дяволско семе! Ще те пречукам, само почакай! — крещеше „добрият“ баща.
Блейк поклати глава и се обърна към съпруга си:
— Да го пусна ли? Не ми се иска, но ако поискаш ще го направя!
— Ти правиш всичко, което ти кажа… — тя винаги правеше всичко, което и нареди. Може и да мрънкаше, да се цупеше или да се подиграваше, но думата му бе закон. Какво става, по дяволите? Клатейки се Дейвид седна на един от двата стола и се втренчи, във все още мятащия се Роджър. Бе сигурен, че търговеца доста ще го поизмъчи с нелепите си искания, преди да гушне букета, но това ли заслужаваше? Какво ли толкова ужасно бе направил на дъщеря си, че тя да бе готова да го убие по този начин? Тръпка полази по гърба на Дейвид, като се представи какво искаше да направи коняря му с жертвата си. Сякаш целият свят слушаше единствено Джесика… а тя слушаше единствено него.
— Аз, трябва да помисля, какво да правя! — каза замислено Дейвид и започна да притегля възможностите си и евентуалните последици от решенията си. Ненапразно бе преживял войната.
Кристофър се надигна и седна на пода с разкрачени крака и отпуснати ръце. За доброто на Джесика нямаше да нападне съпруга й, може и един ден да я направи вдовица, но сега не бе времето за такова действие. Въпреки всичко, за себе си реши, че няма да остави Роджър да му се изплъзне. Така щеше да подпише не само собствената си смъртна присъда, но и тази на жена си и сина им.
— Какво има да му мислиш? Курвата и любовника й се готвеха да ме убият, а той мислел! Пусни ме веднага…
— Да му запуша ли устата, Ваша светлост? Имам предвид татко притежава доста дразнещ глас, когато кряка така.
— Да, моля те! — отговори отсъстващо херцога.
Роджър виждаше как дъщеря му пристъпва към него. Започна да се извива, но освен болка в рамената нищо друго не постигна. Тя се опита отново да натика отвратителния парцал в устата му, когато най-накрая изгнилата греда се пропука и се сцепи на две. Роджър тупна по гол задник на земята и за секунда-две остана втрещен. Джесика започна да се смее, докато той още не бе осъзнал какво става с него. Тъкмо щеше да се надигне и да ги разкъса всичките, когато милата му и покорна дъщеря го ритна в брадичката и той шумно падна назад, като не помръдна повече.
— Така, поне за малко няма да вдига шум!
Да, това поне е вярно, че главата на херцога щеше да се пръсне от риданията на търговеца.
— Защо искаш да го убиеш? — защо ли? Сигурно, защото е вгорчил целия й живот, но когато се венча днес бащата повече не бе заплаха.
— Ами, всъщност ми е все едно дали ще живее или ще умре!
— Тогава защо?
— Защото ми стана скучно, за това. Виж нашият Кристофър тук има причина, защо да не го удовлетворим?
Крис затвори уморено учи. От момента, в който прие факта, че момичето е напълно полудяло вече не обръщаше внимание на странните й приказки. Но се надяваше да не каже на съпруга си, че носи неговото дете. Тогава щеше да му се наложи да се бие с този доста добре трениран войник, който може и да не успееше да победи.
— Ако го пуснем няма да миряса, нали?
— Не!
— Но ако го убием?
— Ето тук грешиш! Ние няма да убиваме никого, Кристофър му има зъб, той ще се погрижи!
— Да, но ние ще знаем…
— Може и да не знаем, ще си идем у дома и ще ги оставим двамата да си се оправят на спокойствие.
Дейвид се замисли. Щеше да се отърве от тъста си, но още първия ден след сватбата щеше да изглежда доста подозрително. Но пък кой ще посмее да обвини един херцог за изчезването на тлъстата свиня?
— Ако той изчезне всичките пари стават мои, не само проклетата ти зестра…
— Естествено, че да. Ще го търсят известно време и край. Татко няма приятели или роднини, които да тропат на вратата ти. Ще получиш всичко, което ти душа иска!
— Защо ще искаш да ми помогнеш?
— Защото си съпругът ми, разбира се. Длъжна съм да те подкрепям и помагам!
Тя щеше да се бие рамо до рамо с него. Дейвид се усмихна, защо пък да не се остави в ръцете й, всички останали го правеха?

Бележки


[1] Аматерасу — Аматерасу-о-миками — „Великата богиня осветяваща земята“, богиня на слънцето. Счита се за свещен прародител на японските императори (прабаба на първия император Дзимму и върховно божество в шинтоизма.
[2] Райджин — Бог на гръмотевицата и мълнията в японската митология. Изобразяват го обкръжен от барабани (тайко) и удрящ по тях.
[3] Фукорокуджин — отново в японската митология, бог на дълголетието и мъдрите постъпки. Изобразява се като старец с огромна и изострена глава.
[4] „Кама Сутра“ — както е позната в западния свят, е стара индийска книга, посветена на изкуството на любовно общуване. Кама в превод значи „желание“, а Сутра е „нишка“.
[5] Луцифер — дума от латински произход, която буквално означава „носител на светлина“, „светлоносец“.
[6] Йехова — Яхве (българска транслитерация на еврейското „Ихок“), което е вокализация на „Йехова“, предложено от немския ориенталист и изследовател на Библията — Вилхелм Гезений (1768–1842) през 19-ти век. В еврейския текст на Стария завет, който се нарича Танах, това име се среща на около 6800 места, но поради третата заповед от Декалога и традицията да не се споменава напразно името на Бога, евреите от векове насам го назовават или като „хашем“ — буквално означава „името“, или като „адонай“, което значи „господар“, сиреч Бог.
[7] Гилгамеш — поради редица текстове, публикувани в последните десетилетия може да се приеме, че Гилгамеш е реална личност. Според митовете той е син на урукския владетел Лугалбанда и богинята Нинсун (възможно е историческият Гилгамеш да е син на жрица). Приеман е за петия владетел на първата династия на град Урук в Шумер, а след смъртта си е обожествен.
Последната и единствена промяна е направена от cattiva2511 на 15 февруари 2016, 14:11.
cattiva2511
 
Мнения: 99
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: В началото

Мнениеот cattiva2511 » 15 януари 2016, 18:16

Пета глава

„Всъщност брачният живот не е толкова лошо нещо… поне според мен е така.“



Херцогинята на Уилмайър седеше зад кухненската маса и отпиваше от горещия си шоколад. Въпреки, че не харесваше зависимостта на човешките тела от храната, не можеше да отрече, че има афинитет към вкуса на шоколада. Изида бе натирили всичките нови прислужнички по задачи, та да не пречат на традицията на господарката си да започва деня с чаша димяща течност, направо в кухнята. Това се стори странно, поне в началото, на слугите, защото не бе прието да се прави така. Но все пак, какво да кажат? Остава да загубят работата си, заради някой необмислен коментар.
— Съвсем скоро ще ти проличи, да знаеш. Добре е, че Джесика е дребна и слабовата, но и роклите няма да закрият корема, който ще порасне най-много след месец…
— О, той вече е пораснал, но за сега го прикривам. Ще трябва да говоря с господаря си и да му кажа за детето.
— От седмица не съм мяркала Бисямон в къщата. Да не би най-накрая да те е оставил намира?
— Не знаеш ли? Граф Карлайл снощи е получил инфаркт. Сутринта дойде съобщение до херцога?
— И?
— Нищо, какво „и“?
Изида поклати глава. Тя всъщност много харесваше хората, не го и криеше. Тара, както и тя самата, взимаха тела, които така или иначе вече бяха празни, на прага на физическата смърт. Например, тялото на дъртата и дебела готвачка всеки момент щеше да загине, когато тя се намъкна вътре. Истински инфаркт, не такъв, какъвто несъмнено е причинил Бисямон на „облеклото“ си.
Изминаха три седмици от сватбата. Прислугата клюкареше как херцога си спал сам в спалнята, а жена му — чак на другия край на дома. Не били особено щастливи. То и Изида не би била щастлива с такова неприветливо създание като сестра си. Въпреки това факт е, че Никта обожава Алисън. Изида също харесваше момичето, но привързаността на сестра й бе меко казано неочакван обрат.
Нещата сякаш бяха спокойни, чак скучно да ти стане. Бащата на Джесика изчезнал и Изида бе сигурна, че Никта има пръст в това. Седна тежко на стола до сестра си и се загледа в бавните й движения, докато надигаше бялата чаша към устните си.
Съпругът й имаше толкова много работа напоследък. По цял ден се затваряше в кабинета си, но Изида знаеше, че всъщност е на седмото небе. „На седмото небе“, колко странен човешки израз… Дейвид наемаше хора, ремонтираше къщата, зае се с арендаторите си… сбъдваше мечтата си. Семейството единствено вечер се събираше, за да вечеря заедно. Не си говореха, освен ако Никта не попита нещо Алисън. Всъщност единствено Алек негодуваше от пълното безразличие на балдъзата си. По всякакъв начин се опитваше да привлече вниманието й, но тя не го забелязваше.
Доста слабохарактерен е този тип. Изида не го хареса. Напомняше й на Кали. И той така все си търсеше нещо, с което да се докаже на останалите, да го забележат, да го похвалят… сам на себе си не е достатъчен. Със сигурност хората и те си приличаха, но дали човеците заимстваха от тях или обратното не е много ясно.
Когато беше заточена на тази планета Изида бе вече преполовила жизненият си процес. Помнеше много неща, по-добре от самата Тара, която бе едва на половината на нейната възраст. Въпреки това Тара се превърна в тяхната майка и светилището на тяхното странно семейство.
Изида бе расла напълно подчинена на правилата, сляпо вярваше в Силите на реда и устоите на тяхната цивилизация. Как иначе, като бе преживяла Великата война?
Причината за началото на Великата война не й бе известна, тя се родила в разгара й. Родила? Не би употребила тази дума преди. Когато Вселената имаше нужда от създание, то просто започваше да бъде. Това беше и вярата на Силите. Щом стартираха жизнения си процес индивидите бяха длъжни да изпълнят функцията си, това, за което са били проектирани като материя.
Тара, обаче, изповядваше друго виждане за нещата. Поради една-единствена грешка в цикъла на живота си Изида бе хваната и изпратена на това място. Тук, заедно с останалите така наречени престъпници, попадна под чара на Тара. Тя бързо ги поведе към оцеляването и единството. Не можеха по сами, това не би довело до нищо добро. За жалост, повечето затворници бяха млади индивиди, такива като Калиопа и Никта.
Когато бяха заловени от Силите и натирени на това място всички бяха меко казано отчаяни. Населението на планетата се състоеше от „поправени“ същества към примитивни животни. Хората, започнаха да им служат за забавление, поне в началото. Човеците еволюираха доста бързо, създадоха се цивилизации, религии, писменост. Но колкото и интересно да се струваше следенето на техния прогрес на Тара и писна от тях.
Изида бе нейната най-близка довереница, защото само тя достигаше по капацитет майка си. Истината е, че Тара е готова да се върне вкъщи, дори да заеме мястото, което й бе предназначено, в разрез от досегашните й възгледи. Ето това отврати Изида. В началото самата тя даваше мило и драго да се прибере там, където й е мястото. Ала с времето Изида осъзна, че тази планета е най-хубавото нещо, което й се е случвало. Имаше пълната свобода да бъде всичко, което си пожелае. Вече нямаше кой да й казва, какво е редно и какво — не. Никой, освен Тара. А вижданията на въпросната, започнаха крайно да се разминават с нейните собствени, но за разлика от „отлъчените“ и от такива като Никта, Изида държеше тези си разсъждения само за себе си.
Ако споделеше с братята и сестрите си мислите, които й се въртяха в главата, щеше да предизвика хаос. Не го каза на своите, тъй като те бяха създадени да следват, да се подчиняват. Това бе тяхното предназначение и само така се чувстваха щастливи. Сега следваха Тара, това ги правеше живи и това осмисляше съществуването им. Изгубеха ли смисъл те просто щяха да изчезнат. Макар със започването на жизнения си цикъл да знаеха и кога ще завършат този процес, това не ги предпазваше от самоунищожение…
— За какво мислиш, Изида?
— Разсъждавам. Често ми се случва да се отплесна напоследък. Мислех си, колко си млада още, почти дете. Та повечето са почти деца… аз няма да съм още много тук.
— Колко време ти остава?
— Това си е моя работа, не мислиш ли?
В кухнята нахълта иконома, новият и излъскан иконом на име господин Чапъл. Стресна се, когато видя господарката си все още в кухнята, при това да си гука с дебеланата. Проклетата готвачка се славеше с добрите си взаимоотношения с херцогинята. Тази връзка бе противоестествена, напълно нередна. Държеше се дръзко с жената, не я харесваше, още откакто тя така очевидно му предложи да правят секс. Да, той вече е доста възрастен и със сигурност никога не е бил привлекателен, но Господи, да прави секс с това огромно туловище подрина и без това ниското му самочувствие. Да не говорим, че готвачката често си пийваше и забягваше при онзи дърт мръсник, господин Торн. Отвратително!
— Не знаех, че сте още тук, Ваша светлост… хъм, съдията Болингър е дошъл… той помоли да Ви види, ако е удачно! Мисля, че са намерили нещо за баща Ви, но помоли да говори с Вас насаме, а аз не знам, може би е редно първо…
— Ако не ти се отдава мисленето, не мисли, става ли? — Блейк не го понасяше, защото дъртият не харесваше сестра й. Как си позволяваше тази форма на живот да не почита такива като тях?
— Ще ида да видя какво иска и ще дойда да ти разкажа! — да даде отчет на готвачката? Неговата господарка? О, не можеше ли дъртата да се спъне и да си счупи врата, та да отърве къщата от досадното си присъствие?

Съдията бил настанен в синия салон. Прословутият, читав, син салон. Скоро цялата къща щеше да блести. Добре, това все пак щеше да е наследството на Джао. Е, трябваше и да говори с мъжа си и да му каже, че чака дете от друг. Ако не се налагаше да му робува нямаше да е нервна от това, но не можеше да си позволи нито да го нарани физически, нито дори да му противоречи. Нямаше да е лесно да го накара да се грижи за сина й.
Бисямон! Естествено, не би я оставил сама, но защо е сменил телата?
— Преди да ме питаш, Никта, ще ти кажа! Харесват ми игрите, които играеш постоянно. Намерили тялото на Роджър Уолтърс под едно дърво в гората. Сигурно някакво животно изровило част от тялото. Нямаше как и други да не забележат стърчаща ръка от земята. Не можеш ли да набиеш малко мозък в главите на играчките си?
— Явно — не! Мислех, че офицерът е по-талантлив, но съм грешала. Сега какво?
— Първо ще се сетят за съпруга ти, естествено… ако не искаш да накърниш репутацията му, трябва да предприемем нещо. Харесва ли ти онзи евнух?
— Всички са ми безразлични, добре го знаеш, Бисямон! — отново е избрал тяло с голям корем и тънки крака. Бисямон наистина предпочиташе такива трудно подвижни „облекла“. Е, има право на мнение. Защитникът на войните, така го виждаха хората преди… как ли пък не!
— Съпругът на тялото ти е направил точно същото с Роджър, каквото и онзи причинил на него. Но докато таткото го оставил жив, та да се мъчи цял живот, твоята играчка го оставила да умре от загуба на кръв, вероятно пред очите му…
— Знам, каза ми какво е станало — Блейк сви рамене. Седна на синьото канапе и се загледа в бившия си брат. Колко далеч се чувстваше от тази игра, която самата тя започна. Всъщност спокойните няколко дни й бяха доста приятни. Алисън беше добра компания, мислите за бъдещето бебе я развличаха през останалото време. Херцогът изобщо не я занимаваше с нищо, даже не си говореха. След като й повери всичко около смъртта на Роджър нямаше какво да обсъждат. А и факта, че не натрапваше физически присъствието си, беше направо чудесен. Единственият допир, който не я караше да повръща, бе този на сестра му. Постоянно я милваше — по главата, по ръката… да, доста приятно.
— Можем да препишем всичко на офицера, ти как мислиш?
— Да, добре, прави каквото знаеш.
— Струваш ми се малко отнесена, Никта, всичко наред ли е? Нима нещо те тревожи?
— Тези просто устроени създания не могат да ме разтревожат, Бисямон. Стига глупости и двамата знаем, какво е мнението ми за всичко това. Търпя ги само заради Тара…
— Не ми вярваш, колко типично за теб. Осланяш се напълно на Тара, каквото и да направи или каже винаги ще й вярваш… просто чудно! Но аз мога да чакам, Никта. Ще те оставя да видиш ти самата, какво представлява майка ни.
— Тя вече не ти е майка! Или забрави, че ни изостави просто така? Как е новото ти семейство? Явно не са ти толкова близки, щом търсиш моята компания.
— Винаги сме се разбирали, Никта, какво ти става?
— Не знам, сигурно хормоните на Джесика ми влияят. Прави каквото знаеш, така или иначе трябваше да поговоря с херцога и да му кажа за бебето…
Блейк стана и остави съдията сам със себе си.
Бисямон се намръщи. Никта не разбираше, но тя беше важна. Важна за това, което се задава, но отново се отплесна. Тара е била права преди, като каза, че тези игри с хората ги разсейват.
Но вярваща или не, Никта щеше да разбере, че борбата с поставените от майка им правила е близо.

* * *

Животът е… ами приемлив.
Имаше парите на жена си, без да търпи нито нейното присъствие, нито това на баща й.
Още издирваха дъртия скъперник, но едва ли щяха да го намерят. Все някога щяха да го обявят за мъртъв и тогава щеше да се размразят и банковите му сметки. За сега разполагаше само със зестрата на Джесика, но докато я пръсне или умножи, щеше да получи всичко. Тя му го даде. Не поиска нито едно пени за рокли или бижута. Той щеше да й даде, стига да го помоли, но сякаш жена му не се вълнуваше от тези неща.
Животът е доста повече от приемлив, всъщност.
Не искаше ли точно това? Вярно липсваха му топлота и контакт, но когато приключеше с реставрацията на къщата щеше да си потърси любовница. Е, трябваше да заплоди и Джесика, но когато в главата му се въртяха такива велики планове, перспективата да повтори онова нещо, което правеха през първата брачна нощ, не го депресира особено. Можеше да го стори, защо не?
Без да чука в кабинета влезе и съпругата му. Мечтите до тук, явно все пак й дошло на акъла да поиска нещо за себе си. По дяволите, не трябваше да се отнася така, трябваше да мисли трезво, да вярва на първоначалната си преценка.
Блейк се втренчи в мъжа си подозрително, когато погледа му помръкна, щом тя прекрачи прага на овехтелия кабинет. Може и да не се търпяха особено, но неговата явна антипатия я дразнеше.
— Трябва да поговорим! — каза рязко, затвори вратата и се настани на стола срещу бюрото на съпруга си. Той повдигна вежди и зачака. Дано да не се наложи да го умъртви, защото щеше да го направи ако се опита да посегне на сина й. Тара щеше да се ядоса и да се опита да я накаже по друг начин, но този път Блейк взе решение да не се подчини. Ако това значеше да остави семейството си така да бъде. Мисълта дойде в съзнанието й току-що и странно, но беше приета точно за миг. Никога не си бе представяла, че толкова лесно може да обърне гръб на семейството си, но щом се наложи щеше да го направи.
— Сигурно ще искате нещо, госпожо?
— Всъщност, не. Намерили са тялото на Роджър. За наше щастие съдията на околията ми е приятел… — Дейвид едва не се задави с шерито, което тъкмо отпиваше. Докато работеше винаги имаше чаша под ръка, дори в десет сутринта, питието трябваше да е до него.
Този отвратителен тип, наричащ себе си съдия, приятел на неговата, доскоро задръстена, жена? Стори му се невъзможно. За мировия се говореше, че имал предпочитания към малки момченца, че бил страшно неподкупен и в същото време напълно фанатизиран религиозен тип. Последните две не допълваха първото му качество, но така стояха нещата с този човек.
— Може би си приела учтивостта му към теб за приятелство, но вярвай ми, той не може да ти бъде приятел…
— Напротив, такъв е. Както и да е, сега, когато тялото е на лице, ти си първият, към когото ще погледнат. Няма да те осъдят и обесят, това е от ясно по-ясно, но все пак ще хвърли кал на името ти. Ако искаш, имам решение на този проблем!
— Нима?
— Да, баща ми е бил кастриран и оставен да умре от загуба на кръв.
— Стана ми ясно, как конярят иска да го умъртви.
— Но не знаеш причината. Роджър е направил същото и с него, но е запазил живота му, та през остатъка на съществуването си да си спомня кой е и защо му е причинено това.
— Защо, за Бога, баща ти ще прави такова нещо на човека?
— Защото конярят ми е съпруг, за това. Оженихме се тайно, избягахме, а когато главорезите на баща ми ни намериха изпълнили нарежданията на работодателя си. Както се оказва, скоро ще стана майка. Татко се опита и детето да погуби…
— Скоро?
— Четири-пет месеца, не съм много сигурна!
— И какво искаш да направя с тези новини в момента? Какво ще кажат хората, когато детето се роди доста кратко време след сватбата?
— Можеш да кажеш, каквото си искаш, не ме интересува! Всъщност ако се опиташ да навредиш на детето, това което в момента ме кара да ти служа, вече няма да е от значение и ти ще станеш пречка, която лесно мога да отстраня. Ако, обаче, се съгласиш да го признаеш, нищо лошо никога няма да се случи на теб и на семейството ти. Ще ви пазя, от каквото и да е, докато сте живи, разбира се.
— За какво говориш, за Бога?
— Не Бог… в момента не му е до вас, повярвай ми. Има си свои неща за оправяне.
— Не… в интерес на истината наистина не те разбирам. Може би не си съвсем в ред, а съпруго? — „по-скоро ме плашиш, но няма да ти го призная.“
— Ще се опиташ ли да се отървеш от детето? Да или не?
— Всъщност, не ме интересува, че наследника ми ще бъде копеле. Не изпитвам нищо към теб, та да изгарям от ревност, че друг те е имал… да не говорим, че това което стана между нас не може да се нарече дори сношаване, както ти го нарече тогава.
— Добре! Мислиш правилно, това ми харесва. Така, ще си признаем, че навремето аз и офицера сме имали връзка и какво е причинил баща ми на горкото момче. Нормално е да иска да си отмъсти, за това и съдията ще го обвини… в края на краищата това си е и истината. Не бях се замисляла за иронията.
— Ще го обесят за това…
— Той или ти? Решавай!
— Аз… но може би ако се опитам…
— Да помогнеш на бившия любовник на жена си? Това не говори добре, Ваша светлост. По-добре пръв да го посочиш с пръст! Добре решено!

* * *

Кристофър затвори очи. Как стигна до тук, по дяволите?
Трудеше се съвсем спокойно в конюшните, като ринеше торта от боксовете, които започнаха малко по-малко да се пълнят. Не бе виждал жена си от деня, когато уби баща й. Разказа й какво е станало, без да изпада в подробности. Мислеше си, че макар почти побъркана и леко настървена, тя не трябва да го види в такава светлина — на убиец и мъчител. Искаше тя да запази спомена за добрия войник, който винаги щеше да я пази.
Докато мечтаеше и работеше с лопатата, в конюшнята влязоха хората на съдията и го удариха по главата. Свести се в дома на въпросния тип, завързан за един стол срещу бюрото на дъртия пръч. Още от пръв поглед не го хареса. Бяха само двамата, гледаха се свирепо, но не продумваха нито дума. После затлъстелия мъж се засмя, което прозвуча доста зловещо на офицера.
— Съжалявам, драги, но се налага утре да увиснеш на бесилото.
— Какво? И за какво престъпление? Без процес…
— Убил си търговеца Роджър Уолтърс, естествено. Лишил си го от мъжество, както той е лишил теб! — показа жълтите си зъби съдията. Знаеха! Те знаеха, но от къде? Възможно бе да са открили тялото, до тук добре. Ала от къде им бе известно, какво Роджър е сторил с него? Невъзможно е Джесика да го е предала, защото въпреки всичко, той е единствата й любов. В това не се и съмняваше нито за миг.
— Трябва да има процес, дори Вие не може да ме обесите току-така.
— Мога, ако си признаеш, разбира се!
— И какво Ви кара да мислите, че ще го сторя?
— Ако не го направиш отивам право в дома на херцога. Арестувам красивата му женичка, разказвам му, че малката е вече женена за теб, макар документите да са унищожени. Разказвам му, че сте живели близо четири месеца заедно. Разказвам му, че си я забременил. Разказвам му, че сте планирала и него да пречукате, както сте сторили и с таткото.
— Това е лъжа!
— Да, но както цялата околия знае, двамата не се разбират. От слугите станало ясно, че единият спи в единия край на къщата, другият в другия. Дали няма да се зарадва нашият херцог, че ще се отърве от това натресено му създание, при това като остане с всичките й парички. Да не говорим, че тя ще ти прави компания на бесилото, така че скоро ще стане и вдовец…
— Ако си призная ще я оставите ли намира? Тя няма нищо общо…
— Така си мислех и че ще кажеш…

* * *

Тя трябваше да дойде!
Оставаха още само три часа до дванадесет, въжето бе все по-близо до врата му. Щяха просто така да приключат живота му. Никога нямаше да види сина си. Как го бе нарекла тя? Не си спомняше. По дяволите, защо тогава не слушаше по-внимателно? Защото си мислеше, че има време, за това. След два часа и петдесет и пет минути времето щеше да престане да съществува за него.
Дали щеше да иде в рая?
Разбира се, че не! Бе отразял онова нещо на Роджър, и го остави да се гърчи в собствената си кръв и нечистотии, като се бе облегнал на стола и просто го чакаше да приключи с дишането веднъж завинаги. Не почувства жал, не почувства вина… но не почувства и удовлетворение, нито справедливост. Не почувства нищо.
Беше убивал и преди, по време на войната, но това което причини на напълно беззащитен човек не можеше да се сравни с бившите му битки.
Тя трябваше да дойде!
Даде всичко за нея, всичко, което го правеше човек. Не само физически, но и психически, всичко беше заради нея. Два часа и четиридесет и пет минути. Съдията му обеща да предаде на херцогинята последната му молба: да я види, преди да се пресели в отвъдното. Щеше да умре с нейното лице пред очите. Още не можеше да повярва, че това са последните му минути. Бе напрегнат и страшно уплашен. Не за себе си, отново не той е важният. Джесика! Дали живота й щеше да е щастлив? Дали сина му щеше да е щастлив?
Тя трябваше да дойде!
Но не дойде!
Времето изтече. Мръсните му пазачи пристигнаха, за да го замъкнат навън. Огледа се, не видя бесилка. Присви очи и фиксира едно дебело въже да се провисва от клона на близкото дърво. Даже нямаше да го обесят като хората, а просто така на дървото, като последната измет. Доста бързо се разправиха с него, прекалено бързо стана всичко.
Накараха го да се качи на стола, на който вчера направи своите самопризнания и подписа онези книжа, които му предостави съдията. Сложиха примката на врата му. Времето изтече. Извика нейното лице в съзнанието си. Видя я, същата като в деня на сватбата им. Красива и свенлива. Как се бе изчервила, когато я целуна за пръв път, дори без да отвори устните й. Беше се сгушила в гърдите му след това. Разтреперена и щастлива. Негова! Искаше да изкрещи на целия свят в онзи момент, че притежава най-красивото момиче на планетата, че тя беше само негова.
Докато Кристофър се връщаше назад в спомените си, в щастливите си спомени, до него пристъпи онзи дебел и жесток съдия.
— Сигурно си мислиш за своята Джесика, нали така? Няма страшно отиваш при нея. Тя те чака там, където вярваш, че отиват душите. Дори аз не знам къде е това, но ти ще намериш мястото. Понякога мога да бъда добър, надявам се да сте заедно!
Очите на Кристофър се разшириха. Какво имаше предвид? Направили са й нещо? Погубили са я? За това не е дошла, а не защото нехае за неговата съдба. От една страна искаше да скърби, но почувства само радост. Щяха да са заедно, макар и в другия живот.
Столът бе избит под краката му. Беше чувал, че преди смъртта човек вижда живота си от начало до край. Нищо подобно. Не счупи веднага врата си и започна да се задушава. Осети как тялото му започна да се гърчи в конвулсии. Искаше да освободи ръцете си и да се измъкне от въжето на врата си. Призова отново образа й, но единственото, което виждаше бе съдията да го наблюдава. Миг преди да затвори завинаги съзнанието си за този свят Кристофър видя, как съдията се превръща в странно, гладко същество.
Красиво, съществото е красиво…
cattiva2511
 
Мнения: 99
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: В началото

Мнениеот cattiva2511 » 24 януари 2016, 15:40

Шеста глава

„Тя най-накрая видя най-красивото нещо в живота си… а бе виждала много неща!“



Блейк се отпусна на леглото си след поредната контракция. Скоро щеше да види сина си.
Последните месеци минаха в спокойствие. Бисямон всеки ден я посещаваше, макар на нея да й бе безразлична натрапчивата му компания.
Изида често й се подиграваше, че малката Никта се е преродила в това проклето тяло. Тези забележки също пропускаше между ушите си.
Алисън всяка вечер идваше в стаята й, като я молеше да спят заедно, било я страх от тъмното. Този страх дойде изневиделица, нямаше причина за него, но детето все пак бе ужасено. Какво пък, Блейк нямаше нищо напротив.
Алек я преследваше като краставо куче мръвка, за това тя от време на време го удостояваше с вниманието си, след което същият цъфтеше дни наред.
Съпругът й продължи да си ремонтира къщата. Направи и детска стая, а през последния месец често търсеше и самата Блейк. Каза й дори, че сякаш детето е негово, не можел да го обясни, но изпитвал чувства към нероденото.
Разтърси я спазъм. Старата акушерка, преведена над нея, силно се учуди, когато при всяка контракция, вместо да крещи Блейк се смееше. Не истеричен смях, потискащ болката, напротив — щастлив.
Щеше да даде живот — тя съществото единствено с начало и край?
Странно, но я изпълни топлота към това дете, макар още да не го бе виждала. Искаше го и вече бе напълно наясно, че никога няма да й омръзне.
Напъна се отново. Болките не бяха така нетърпими, както й ги описваха ограничените кокетки, жените на техните съседи. Сигурно на глупавите госпожици никога не бяха вадили далак просто ей така, за кефа на някой извратеняк. Блейк отдавна вече не можеше да се впечатли от такива дребни неудобства, като физическото страдание. Та тя даваше живот, наистина го правеше.
След дванадесет часа на мечти от страна на родилката и мъки от страна на акушерката, на бял свят се появи Джао Хартфийлд, бъдещият херцог на Уилмайър.

* * *

Блейк седеше на новата си беседка, построена сред рози. Красива е пролетта. Притисна бебето си и погледна към дърветата. Никога не е харесвала студа, особено ако е в човешко тяло, но вече го обожаваше. Зимата й донесе Джао. Отново сведе поглед към сина си. Малко пухкаво шестмесечно бебе. Това наказание бе най-хубавото нещо, което можеше да й се случи.
Десет години? Които вече дори не бяха десет… щеше да му мисли като му дойде времето, за сега нищо не можеше да я откъсне от сина й.
— Значи все пак си родила копелето си и той му е дал името си? Чух, че като бесили любовника ти, дори не си благоволила да го посетиш, преди смъртта му!
— Здравей, Рейчъл. Тези месеци съм толкова добре настроена, че изобщо не ми пука каква помия се лее от устата ти! Тръгвай, преди да съм насъскала кучетата! Ако още веднъж се промъкнеш в дома ми, много ще съжаляваш! — Блейк не дочака отговор. Стана, с детето на ръце, обърна гръб на жената и беше готова да тръгне към къщата. Тогава недоволната любовница понечи да я хване за ръката. Стресната, Блейк за малко не изтърва най-ценното си. Заради това подобие на човек можеше да нарани детето си. Спря се и затвори очи. След като си пое и изпусна, на два пъти, дъха си се усмихна на Джао и го остави на беседката. Врътна се на пета по посока на натрапницата:
— Това, мила моя, е най-голямата грешка, която допусна в живота си! — протегна ръка, все едно щеше да я потупа по рамото, но вместо това натисна с два пръста една точка на врата й и същата падна върху розите.

Рейчъл отвори очи. Главата я болеше ужасно. Къде се намира? Огледа се! Бе завързана в легнало положение за нещо изключително твърдо. А, че е вързана нямаше съмнение, тъй като не можеше да помръдне, а там, където се врязваха въжетата кожата й гореше. Единственото, което можеше да движи що-годе свободно бе главата си и то от врата нагоре, но имаше странното усещане, че и това скоро ще й бъде отнето.
— А, събуди се, съседке! Как спа?
— Алек, за Бога, къде се намирам? — пияният нехранимайко? Рейчъл въздъхна, той бе безобиден, явно искаха само да я сплашат. Ами да си признае — получи се, неведнъж Джесика й беше казвала, че не иска повече да я вижда, тъй като явно и херцога не я искал. Тя не повярва на празните заплахи, имаше богат опит от конкуренцията на брачния пазар.
В това време Алек пристъпи към нея, наведе си и освободи горната част на тялото й от дебелите въжета. Помогна й да се изправи до седнало положение, като подкрепи гърба й с ръка.
Рейчъл започна да пищи. Из цялата мрачна стая имаше различни дървени маси, със завързани за тях тела. По замята капеше кръвта на нещастниците. Някои бяха с липсващи крайници, други отворени и изкормени, трети с избодени очи и странни маски върху лицата си.
Спомни се деня, когато дойде на сватбата. Когато се събуди под крушата на бащиния дом реши, че всичко това било само сън. Нервите й явно сдали багажа от напрежение. Не е било сън! Онзи ден Алек наистина подарил на Джесика два човешки пръста. Какво, за Бога, ставаше?
Гърлото започна да я боли, но тя продължи да врещи, да се опитва да се отскубне от ръцете на Алек, но той вече я бе положил отново в легнало положение и пристегна въжетата стискащи гръдния й кош. Докато си припяваше някаква мелодия, която Рейчъл не разпозна, той завърза и ръцете й. Напъна се да изправи поне малко главата си, за да види, че около масата има специални издатини, на които се държаха въжетата. Все още пищейки започна да дърпа китките си, но единственото, което постигна бе да ги разрани, ала от страх не усещаше тази болка.
— Леле, Рейчъл, имаш прекрасни бели дробове… искаш ли да ти ги покажа?
Алек не вярваше, че е възможно, но Рейчъл нададе вой още по-високо.
— Алек, ако ти не цениш дара даден ти да чуваш, то аз го ценя! — влезе в подземието намръщената Блейк. След първото му фиаско със семейството на Джон, тя видя в Алек онези черти, които бе виждала често в хората като него. Той получаваше удоволствие от това да убива и измъчва. Защо не? Хобито си е хоби. Помогна му да преустрои онази част от къщата, за която никой не знаеше. Тъй като имението бе отвратително старо, поне за хората, Блейк бързо откри замаскираната врата, водеща до забравени тъмници. До самите помещения се стигаше доста мъчно, през тесни и тъмни коридори. Дебелата желязна врата, както и още по-дебелите стени, правеха подземието напълно шумоизолирана. Поне хората на горните нива не биха могли да чуят воплите на жертвите на Алек. Неговите набези се извършваха само върху такива, които Блейк предварително одобряваше. Например — в съседство от Рейчъл се намираше жена, която бе убила собствените си деца. Един насилник от другата й страна. Двама-трима бандита, които ограбваха карети вечер и изнасилваха и убиваха жените в тях.
Колекцията бързо нарасна, когато на сцената се появи Бисямон, облечен в тялото на съдията-педофил. Така Алек не преследваше Блейк постоянно и тя можеше да се отдаде на детето си. В същото време й бе толкова благодарен за „подаръците“ си, че сигурно би зацелувал краката й, ако му разрешеше. Идеята й не бе оригинална, от време на време и нейното семейство имаха странни чувства, като например справедливостта. След като момчето трябваше да изразходва нейде енергията си, защо да не ползва човеци, които според обществото си и без това са развалена стока?
Мислите на Блейк бяха прекъснати. Жената така врещеше, че сигурно херцогинята нямаше да може да чува поне с часове след това посещение в светая светих на Алек.
Домакина кимна разбиращо, взе един парцал и го натика чак до гърлото на съседката си. После с друг овърза главата, та да не може да го изплюе.
Очите на Рейчъл щяха да изскочат от орбита. Какво щеше да стане с нея? Какво щяха да й направят тези побъркани хора? Видя лицето на омразната Джесика надвесено над нейното собствено. Преглътна! Това бе грешка. Парцалът я задави и тя се опита да се закашля, но само се сгърчи и сълзи покапаха от очите й.
— Стига, слушай! Ако не го направиш, ще те оставя сама, в компанията на Алек, а повярвай ми, дори аз му нямам пълно доверие, нали така? — Рейчъл започна да кима. Щеше да направи каквото поискат, само и само да я оставят да си иде от тук жива и здрава.
— Какво е направила?
— Щеше да нарани Джао, неволно, но щеше да го направи.
Алек погледна заплашително към нея. Тя започна да клати отрицателно глава. Никога не е искала да наранява бебето. Съвсем случайно дръпна ръката на Джесика малко по-силно, но това го направи просто защото се ядоса на момента. Искаше да изкрещи, че нищо не е застрашавало копелето, но все още не беше физически възможно да издаде правилните звуци.
— Така, мила моя Рейчъл… ужасно име, не мислиш ли, Алек? — „тези хора са напълно луди.“ — Тъй като не си направила наистина нищо лошо, ще те пуснем!
— Така ли ще направим? — повдигна вежди разочарования Алек. Рейчъл започна да благодари на Бога, че ще се отърве от цялата тази сбъркана фамилия.
— Точно така, но Алек, съгласи се, че все пак тя трябва да понесе наказание за това, което за малко не направи! — „какво наказание? Не, не, не!“
— Да, права си, скъпа сестро, така е редно!
— Искам тази ръка — и Джесика посочи лявата й ръка. Тя я бе дръпнала с дясната… какви глупости се въртяха в главата й? Какво значение имаше коя ръка искаха да отрежат…
Стоп! Искаха да отрежат ръката й? Нейната ръка? Просто така? Не, не може да бъде!
— Алек, можеш да го правиш както си искаш, колкото дълго време пожелаеш, но искам ръката в червена кутия. След като хормоните ми се разбушуваха започнах да харесвам червения цвят. Тя трябва да остане жива, нищо друго от тялото да не си пипнал, разбра ли? Довечера ще ти донесат друга играчка, тази ще бъде задача.
— Както кажеш, сестричке!
Джесика се обърна, за да си ходи. Рейчъл искаше да я спре, да се моли, да плаче, да лази на колене, ако трябва. Това не можеше да се случва с нея, това е кошмар. Ще се събуди, точно така, ще се събуди съвсем скоро от него в собственото си легло.
С тези така не успокояващи мисли отново изпадна в безсъзнание.

* * *

— Дори миришете като хората вече? — Тара се стресна и бавно се обърна по посока на така болезнено познатия глас. Той бе пред нея, наклонил глава и разглеждащ я подигравателно, или поне тя така си го представи. Въпреки, че бяха от един и същ биологичен вид не си приличаха по нищо.
Тара изглеждаше като висока, чернокоса, доста закръглена жена. Лицето й бе обло и приветливо, погледа — топъл, излъчването бе на човек, който винаги би ти протегнал ръка.
Съществото, което стоеше пред нея бе гладко и абсолютно безизразно. Просто една сянка, фигура, нищо повече. Няма цвят, няма емоции, няма аромати… една форма. Можеше да заприлича на нея, стига да поискаше, но едва ли щеше да го направи. Тара бе сигурна, че Той мрази хората. Тя не ги мразеше, бяха й безразлични, нищо повече. Както всъщност й бе и безразлично това неканено създание.
Тук беше новият й дом, новото семейство, а Този застрашаваше всичко, което бе постигнала до сега, ако се откриеше присъствието му.
— Какво правиш тук?
— Винаги си се опитвала да бъдеш различна, толкова типична човешка черта, не мислиш ли? Как наричаш това… — при което създанието протегна ръката си и описа обвивката на Тара.
— Приемам името Тара, но съм приемала много имена. Мисля, че образа, който създадох за хората с това име ми допада най-много. Поне този образ не са го съсипали, както съсипваха други мои превъплъщения.
— Нека позная, това е образ на…
— Образа на пазителя на родовото начало, но ти не би го разбрал, нали така?
— Не, а и не мисля, че искам. От колко време сте заточени тук, Тара? Три-четири хиляди години… повече?
— Защо питаш?
— Свършила си добра работа с малките ни анархисти. В началото интереса им към тези кратко живеещи твари ги е отделил от развитие. Да, наистина добре, но вече не ни вълнува вашият цикъл на съществуване. Задава се война.
— Подозирах, че хуманоидите няма да оставят нещата така, особено след Великата война. Не се притеснявай, остави ни далеч от всичко това и тези тук няма да тръгнат да помагат на нещо, което не разбират. Хората на това изостанало място са ограничени, разединени и потиснати в собствените си измислени светове.
— Да, от вашите игрички превърнахте един толкова обещаващ вид в това подобие на съществуване. Знаехме, че така ще стане.
— Мислиш ли, че съм толкова глупава, че не разбрах, защо ни заточихте точно на това отдалечено място, пълно с човеци, на този етап от еволюцията си. Бяхте ги оставили да живеят като скотове, каквито всъщност и бяха, когато пристигнахме. Ако бях оставила нещата да се развият в естествения им ход, доста бързо приматите щяха да се превърнат в хищници, а ние в тяхната плячка. Трябва да си ми благодарен, за това, което направихме с тях. Погледни ги сега, на крачка от прогреса, на крачка от това да видят истинската си същност, но неспособни да го сторят. Толкова са вглъбени да се избиват едни други, че в съзнанието им не е останало място за развитие…
— О, престани да възхваляваш победите си, над това, което ти предоставихме. Искаш да се завърнеш, както разбрах… не може! Войната е започнала, не искам онези недоразвити създания да попаднат на колонии като тази и да обединят сили. Ще останете тук и ще държите нещата такива каквито са си за тези примати. Тази планета е обречена, живота й няма да продължи много. Не бихме желали нещата да не станат, както ги искаме…
— А ако откажа, тогава? Какво?
— Не искаш твоите „деца“ да разберат, че ти не си нищо друго, освен един надзирател, нали? Не се залъгвай, единичните индивиди не ни вълнуват. Дали ще продължите ти и твоето семейство да съществува или не, няма никакво значение за нас. Тази планета ще умре, при това много скоро, ако тези бозайници започнат да развиват възможностите си, просто ще премахнем вида им. Не искаш да се окажеш на грешната страна! Склонни сме дори да оставим твоите собствени чеда да определят съдбата ти, веднага щом узнаят, как си ги направлявала в нужната насока, така както те правят с тези твари на планетата. Не мисли, че си важна, единството е важно.
— Както винаги отдават ти се дългите речи. Не се безпокой, няма да направя нищо нередно. Ще сторя това, което винаги съм правила — ще се подчиня!

* * *

Алисън се беше сгушила до племенника си, като го галеше по главата. Джесика бе легнала от другата страна на бебето, докато разказваше най-красивата приказка, която момичето-жена бе чувала. Винаги ставаше така: жената на брат й бе запас от толкова истории, че тя ги попиваше като гъба. Обожаваше Джесика, искаше да прилича много на нея, но това никога нямаше да стане, защото Алисън никога нямаше да порасне… поне не и в съзнанието си. Знаеше това, Джес не й го спести. Както й обеща още в началото, тя не криеше и не лъжеше детето, само и само да не го нарани, но в същото време бе по-ласкава дори и от самия Дейвид, който беше най-близкото й същество, поне допреди да се ожени.
— Какво предизвикало тази Велика война? С кого са се били хората?
— Не — хора, мила моя… нека наречем този народ деос[1].
— Добре, но защо и с кого?
— Всъщност не знам истинската причина. Най-вероятно заради най-стария мотив на света — власт. Началото на войната е била много преди принцесата да започне да съществува.
— Искаш да кажеш, преди да се роди?
— Аз ти казах, че принцесата не е човек, нали така? — Блейк несъзнателно започна да гали коремчето на Джао. — Тогава нека да кажем, че принцесата е от онези други същества, наречени деос. Те не се раждат, нямат майка и баща, защото самите те не са нито мъже нито жени.
— Но тогава как така принцесата е принцеса?
— Въпреки това те могат да решат дали искат да са жени или мъже, поне докато приемат формата, която им харесва. Представи си да живееш петдесет години като мъж, завоевател, владетел, герой… после още петдесет години, като нежна и красива жена, която да се грижи за семейството си.
— Не ми харесва всичко това, но моля те, продължи приказката си!
— Така, Великата война приключила доста след като нашата принцеса започнала да съществува. Във Вселената се наложил нов ред, Силите на реда победили врага, който искал да погуби Вселената.
— Значи тези сили са добри?
— Практични, би била по-точната дума. От една страна — да, те са добрите, поне от гледна точка на войната. Но след като битките приключили тези същите Сили се взели прекалено на сериозно, поне според принцесата. Искали от нея и другите като нея единствено пълно подчинение, докато не спрат да съществуват, а тя и нейните нови приятели не споделяли тази гледна точка. Желаели да вършат това, което искат, но не можели, защото според Новия ред, не това било тяхното предназначение. Ала такива като принцесата имало много. Такива, които хората наричат „престъпници“…
— Но престъпниците са лоши! Не може нашата принцеса да е лоша, всички принцеси са добри.
— Не всички престъпници са лоши, Али! Нашата принцеса е от добрите такива. Ала както става почти винаги тя и другите като нея били заловени и осъдени на каторга. Една наистина доста дълга присъда, трябва да кажа.
— И къде ги пратили, в Колониите ли?
— Може да се каже. Но това били едни много обширни и зле населени колонии. На мястото, където ги пратили, принцесата и останалите затворници се запознали с нов, много изостанал вид, който нарекли хора. Те им помогнали да се развият. Дали на хората религии, писменост, еволюция. Често хората използвали собствените си фантазии, когато не разбирали нещо, но техните митове и приказки били единствено на база присъствието на деос сред тях. Тъй като всеки индивид, решил да вярва в нещо различно, човеците се разединили, направили си отделни цивилизации. Някои били погубвани, други процъфтявали, трети поробвани.
— Но Бог им помагал, въпреки това, нали?
— Бог, всъщност бил един от новото семейство на принцесата, това, с което се сдобила в затвора си…
— Това не е истина, не ми харесва тази приказка. Бог е горе на небето, а ако съм добра, един ден ще стана ангел. Лошите хора, обаче, ще идат в пъкъла…
— Няма такова място, Али, като Рай или Ад.
— И какво става, когато човек умре тогава?
— Душата просто се разтваря във Вселената, за това и светът е жив. Душата е сътворена от Космоса, връща се в него, когато престане да съществува. Вселената е съвкупност от души, поне аз така наричам това, което движи телата ни…
— Не е вярно, сигурна съм, че моята майка е сред ангелите в Рая. Не си я спомням, но Алек каза, че приживе тя е била ангел, значи и след като си отишла от този свят, също е станала такъв.
— Можеш ли да докажеш, че това място наречено Рай съществува?
— А ти можеш ли да докажеш, че душите ни се разтварят в твоя Космос, след като умрем?
Блейк се нацупи. Може би наистина не бяха толкова различни от хората, както твърдеше Изида. Те си вярваха в своите си митове и легенди, човеците в техните си. Като се замисли, какво доказателство имаше, че те идват от мястото, откъдето им е казано, че идват и отиват на мястото, където им е казано, че отиват? Никакво! Погледна към Джао, спеше толкова спокойно. Дали сънуваше и какво ли? Дали той можеше да й отговори от къде е дошъл? Не, не можеше. Дали щеше да й каже къде ще отиде, след като умре? Едва ли! Въпреки това, факта, че животът е едно мимолетно съществуване е чистата истина, а само хората бяха способни да го издигнат в култ.
На вратата се почука и след като Блейк даде позволението на слугинята да пристъпи в спалнята й, същата направи реверанс и с много тих глас проговори.
— Долу е един от съседите ни, Ваша светлост, желае да говори с вас и Негова светлост.
— Кой е? — слугинята говореше с труд. Повечето от персонала се страхуваха от жената на господаря си. Макар той да бе властен бивш военен, неговата жена със сигурност приличаше на самата Лилит[2]. След раждането стана доста по-красива, но със сигурност и много по-зла. Моли не се и съмняваше, че тази можеше да й отреже ръцете и краката и да я забучи на кол, ако не й хареса нещо в държанието й. Освен готвачката, всички се ужасяваха от въпросната. Икономът си позволяваше да я гледа някак с неодобрение, но не смееше и дума да обели пред господарката на дома. Ако не бе толкова добра към младата Алисън, Моли би се заклела, че пред нея е жената на самия Сатана.
— Господин Адам Деламиър, Ваша светлост… — Блейк въздъхна уморено и с жест показа на момичето, че е свободно. Не можеше да понася тези нови прислужници, плъзнали като плъхове из цялата къща. Сигурна антипатията й толкова личеше, особено през последните месеци, че хората усещайки я се плашеха дори от собствената си сянка, докато бяха в нейната компания. Е, може веднъж да си изпусна нервите, когато едно такова тъпо същество, работещо като лакей, реши да погали без позволение невръстния Джао. Блейк хвана рязко ръката му и с техника, наречена от хората ушу[3], прекърши костта на няколко места. Така ръката никога нямаше да зарасне правилно, поне не и по начина, по който хората се опитваха да поправят телата си. Щеше да остане сакат до края на не много дългия си живот. Спомни си, че тогава за пръв и последен път говори насаме с мъжа си, който й забрани да прави подобни неща на останалата част от персонала.
Със самия Дейвид, Блейк се виждаше единствено на вечеря, когато се събираха с цялата фамилия. Той харесваше сина й, дори си мислеше, че го обича. Въпреки това, се стараеше да бъде с детето само тогава, когато тя не го вардеше като орлица.
Блейк бе отказала да наемат бавачка на Джао. Когато не се грижеше за него, все пак се доверяваше на съпруга си или дори на Алек, защото знаеше, че нито един от двамата няма да направи нищо лошо на бебето й. Дори тогава, обаче, мислите й бяха с Джао. Човеците не бяха достатъчно силни да го опазят от нещо наистина опасно, нещо извън техните физически възможности.
Моли тъкмо щеше да се отърве от присъствието на демона, нейната господарка, когато бе спряна точно на прага, със заповедта да повика брата на херцога. Ето това бе другият човек, който населяваше нощните й кошмари. Веднъж младият лорд я притисна в един ъгъл и съвсем дръзко я бе запитал, дали не иска да посети спалнята му довечера. Естествено, Моли може и да е бедно момиче от село, но не беше развратница. С разтреперени устни отказа на лорда, като се опитваше да го изтика от пътя си. Тогава господарят й се засмя и й сподели, че леглото му е доста по-добро място, от едно друго, в което можеше да попадне ако не внимава. Прокара длан по врата й, докато тя бе парализирана от страх, повдигна странно празен поглед към лицето й, като прошепна, че има прекрасни сини очи. Колко ли красиво щяха да го гледат от буркан, разположен до леглото му.
Разплакана Моли избяга и от тогава гледаше да не се мярка пред полезрението му. Сега трябваше да отиде и да го доведе от покоите му, където въпросният господин сто процента е сам. Моли бе израсла в семейство, пълно с обич и сърдечност. Майка й и баща й бяха се родили арендатори на земите на херцога, в това забравено от Бога селце, близо до Корнуел[4]. Дадоха на детето си всичко, което можеха. Възпитаха я да говори правилно, научиха я да пише и смята, не по-зле от децата на богатите, но истината бе, че Моли си остана бедна селянка. Не блестеше с особена красота, дори можеше да се каже, че беше напълно обикновена и простовата. Доста висока, много по-висока дори от повечето мъже, с напълно безцветни и прави коси, които можеха да се вземат за кестеняви. Вярно, очите й бяха красиви, огромни „сини езера“, но това не компенсираше факта, че няма гърди и нито една извивка по кокалестото си дълго тяло. Макар и с такава външност често се налагаше да отбива атаките на местните мъже, някои от които дори й предлагаха брак. Не ги харесваше и определено не искаше да се поробва с тираничен съпруг. Достигнала възрастта от двадесет и седем години, предложенията за женитба отдавна бяха секнали, но не и онези да сподели леглото с някой дебел пияница.
Още щом се разнесе мълвата, че херцогът набира нов персонал за имението си Моли видя своя шанс да помогне на вече изнемощелите си родители. Бе толкова щастлива, прекрачвайки прага на огромното имение. Остана с такова настроение цели няколко месеца, докато не се роди сина на господарката. Вече не можеше да запушва ушите си, щом се понасяха слуховете, за строгата и дори страшна жена. Много по-млада от самата Моли херцогинята излъчваше някаква скрита, злобна мъдрост и жестокост. Не след дълго дойде и първата й среща насаме с брата на херцога. Тя се опитваше да го избягва, но той винаги я следеше с поглед, като й се хилеше или намигваше, а тя се стараеше да не му обръща внимание. Нервите й бяха опънати всяка сутрин, когато ставаше от леглото, тъй като не знаеше вече от кого да се пази. От демона в пола или от другия в панталони. Херцогът нехаеше за персонала си, пък и да го правеше едва ли щеше да застане на страната на бедната селянка. Най-много да я изгони, а парите, които носеше на семейството си й бяха необходими.
С тези меланхолични мисли Моли почука на вратата на Алек Хартфийлд, като сърцето й биеше до пръсване от страх. Ако поискаше от нея да прекрачи прага на стаята му, не знаеше какво да измисли, та да откаже. Чу се тихото „Влез“, или поне за нея бе тихо, защото чуваше единствено звука на собственото си сърце, биещо до полуда. С разтреперени ръце отвори вратата и видя кошмарния лорд да седи на голямото си червено кресло, с чаша чай в ръката. Бяха казали на Моли, че преди този никога не изтрезнявал, но откак брат му се сдобил с жена лорда се променил към добро. Добро, как ли пък не!
— А, нашата синеока красавица! Влез, не се стеснявай!
— Всъщност, дойдох да Ви помоля, от името на херцогинята, да отидете в стаята й, господарю! — направи непохватен реверанс, с разтреперените си крайници.
— Нима моята сестра има някаква работа? По това време винаги се отдава на мързел с двете си деца.
— Има посетител, господарю! — щеше да се разплаче всеки момент, но ако го направеше едва ли би могла да спре.
— Знаеш ли, защо реших, че те харесвам, мила синеочке… — дори не знаеше името й, в това бе убедена. Пък и защо му е на господаря да знае името на селянката, която искаше да катурне… или както веднъж спомена да извади очите й, като украшение за нощната си масичка? Само при тази мисъл ръцете на Моли се изпотиха. Представи си се да лежи обляна в кръв, докато младият лорд поставяше органите й в различни буркани. Преди да дойде да работи в този дом, никога не би си и помислила за такива гнусотии.
— Не, но мисля, че Нейна светлост ще Ви е благодарна, ако побързате…
— Защото ми приличаш на Алисън. На колко си години?
— Двадесет и седем, господарю.
— Ето, виждаш ли! Ти си на двадесет и седем и въпреки това напълно невинна. Кажи ми, била ли си с мъж, синеочке?
— Аз… това едва ли е благоприличен въпрос… — докато се чудеше на къде да погледне, само и само не в него, Алек се изправи и отиде до жената, като хвана врата й изотзад и я накара да вдигне глава към него. Първият път, когато видя тази сянка на човек, да се грижи за дома на брат му, си помисли, че ако хората спрат да й обръщат внимание тя ще изчезне напълно. Толкова плаха, толкова тиха, толкова невзрачна. Един път дори притисна това създание до стената, но когато тя отказа да го удостои с вниманието си, което другите слугини не правеха никога, остана меко казано разочарован. Тогава сплаши девойчето, като я заплаши, че ще си вземе единственото хубаво нещо в това върлинско туловище, което бе с една глава по-високо от него самия. С течението на времето, обаче, промени мнението си за момичето. То бе толкова различно, толкова невинно. Както Джесика бе очарована от сестра му заради тези качества, това той отдавна проумя, така и той бе погълнат от синеоката заради чистия й поглед. Никога не би я завел в подземието си. Никога не би й позволил да види, какво му доставя удоволствие.
Джесика неколкократно му нареди, да спре да мисли себе си за странен. Веднъж той самият се бе нарекъл чудовище, каза й, че не знае какво не му е наред. Джес го успокои и увери, че всички имат различни начини да си доставят удоволствие. Факта, че в момента обществото не приема неговият не го прави чудовище, просто не се подчинявал на издиктувани закони, които да държат хората в пръстена на страха.
Повярва й. Винаги й вярваше! Ала въпреки това не би искал това момиченце, на двадесет и седем години, да види какво представлява той в действителност. Съжали, че толкова много й е взел страха. Всъщност искаше точно обратното — да го погледне по начина, по който Алисън гледаше Джесика. С обожание и пълно доверие.
— Моли — тя го погледна с въпрос, — изненадана ли си, че знам името ти? Явно да! Не се страхувай от мен, нищо няма да ти направя, докато сама не ме помолиш за това. Да започнем на чисто, какво ще кажеш? — тя кимна, макар сигурно да се подмокря от ужас. Нищо, щеше да я накара да му се довери. — Хайде, заведи ме в стаята на сестра ми, нека не я караме да чака!

* * *

Приемният салон бе в тъмни тонове. Веднага щом пооправи къщата си Дейвид пренареди прословутия син салон. От толкова време беше единственото запазено място в дома му, че го намрази от дън душа. Погледна към госта си, бащата на Рейчъл. Това проклето момиченце.
Преди да замине на война видя колко е лесна тя. После установи, че момичето всъщност наистина си мисли, че е влюбено. Това разбра, когато стана ясно, че е първият й любовник. Мислеше си, че с времето тя ще си намери богат стар глупак, който да й купува рокли и бижута и ще забрави за него. Не стана така. Опита се да й обясни, че между тях не може да има нищо. Сърцето му бе напълно празно за нея. Тя не повярва на това, обаче. Знаеше, че от време на време следи дома му. Видя и когато Алек я изнесе в деня на сватбата му, като му обясни, че младата дама била припаднала от мъка. Алек му се подиграваше, а Дейвид се ядоса. Как щеше да се отърве от вечното й дебнене, без да прибегне до физическо насилие?
И така, Рейчъл продължи да се таи в сенките на дърветата, понякога дори близо до къщата. Постоянно дебнеше в градината. Дейвид реши, че единствения начин да й покаже, че присъствието й е нежелателно е като я игнорира. Но — не! Тази гъска не се раздели с навиците си, което повечето пъти едва не го изкарваше извън типичното му, новопридобито, равновесие.
Херцогинята пристигна, като се настани на канапето до него. В последно време много искаше да си поговори с нея. Бе се разхубавила, а на Дейвид му дойде желанието, да й направи ново дете. Негово дете. Не беше повдигал въпроса си все още, защото жена му бе погълната от Джао… никой не успя да я разубеди да кръсти бебето си другояче. Той призна детето, макар да знаеше, че всички в селото, колкото и неграмотни да са, могат да сметнат, че не той е бащата. Съседите му не идваха често в имението, защото повечето не приемаха странното му семейство. Чуваше клюките, разбира се, как да не ги чуе? Побъркан, след войната, бил той, с малоумната си сестра, с пропадналия си брат и уличница за жена… да си гледат работата! Самият Дейвид бе изключително доволен от живота си на този етап.
Всички се бяха променили, той най-вече. Брат му бе сдържан и отговорен, поне за това, което получеше като нареждане от Джесика. Сестра му — вечно засмяна и доволна. Той самият можеше да прави каквото си иска, когато си поиска, без да се занимава с мрънкаща и ревнива жена.
Първоначално доста се стресна от странния й характер. Имаше такива приятели, които човек никога не би предполагал, че може да има. Мировият съдия например. Този бе олицетворение на порока и пълен негодник. Ала както всички останали, които се свързваха с Джесика, претърпя метаморфоза. Често ги посещаваше, говореше си дори с херцога. Разказваше му някакви приказки за минали битки, или почти забравени митове, за велики войни. Сякаш напълно бе загърбил манията си по църковните канони и малки момченца.
Ами любовника й? Бащата на детето й? Дейвид много съжаляваше този човек. Бе дал всичко за нея. Мъжеството си, невинността си, живота си. Единственото му, последното му, желание бе да я види, преди да висне на въжето, към което тя сама го докара. Херцогинята не отиде, не даде обяснение, просто отговори на господин Болингър с едно твърдо „Не!“, все едно му отказва захар към чая. Тогава искаше да я попита, дали има сърце, но се сети, че ако нещастника не поеме вината си проблемите на Дейвид щяха да почукат на вратата. Оттогава не се и стараеше да остане в компанията й, но ден след ден бе привлечен все повече от това сдържано създание. Като пеперуда от пламък. Също така бе убеден, че точно това ще е съдбата му, ако се доближи. Щеше да изгори за секунди, ала въпреки това не можеше да спре копнежа си да осети този пламък.
— Не сте ни посещавали до сега, господин Деламиър! На какво дължим това удоволствие? — когато в дома им, макар и рядко, идваха посетители Джесика бе олицетворение на добрата домакиня. Дейвид още в началото й бе споменал да не и посмяла да го посрамва, а както ставаше с малкото му преки заповеди, които си позволяваше да й даде, тя я прие напълно покорно. Не можеше да отрече, че каквото и да излезе от устата му се изпълняваше. Дори на фронта, войниците не бяха толкова отдадени на желанията му.
— Много съм притеснен, Ваша светлост, инак не бих си позволил да Ви обезпокоя, по такъв деликатен въпрос — човекът бе нервен и със страхопочитание поглеждаше херцога. Ако не беше толкова уплашен, никога не би си и помислил да дойде на това място и да каже на младата херцогиня това, което го измъчваше.
— Много добре, слушаме Ви, господине! — властно заповяда Дейвид. Не му хареса посещението му, както не му хареса и факта, че можеше да каже нещо, което да му навреди пред жена му. Искаше нещата да си останат такива каквито са, а не знаеше, дали тя нямаше да приеме като обида факта, че мъжът и се е мъдрел под полите на щерката на бедния баронет. Отхвърли тази нелепа идея. Джесика сигурно дори нямаше да повдигне и веждите си, при тази новина. Пък и едва ли Рейчъл би споделила нещо такова на баща си.
— Работата е там, Ваши светлости, че от пет дни дъщеря ми е изчезнала и не знам какво да правя.
— Това, какво общо може да има с нас? — попита Блейк. Беше забравила за нещастницата. Със сигурност е още жива, защото Алек никога не би пристъпил думата си към нея. Пет дни… толкова бързо минаваше времето, когато е около Джао. Десет години щяха да отлетят като миг…
— Не исках да поставям нещата така, Ваша светлост, но преди херцога да замине да се бори срещу онзи корсиканец, той и моята Рейчъл бяха близки — видя как погледа на домакина му стана суров. Нямаше значение, Рейчъл бе по-важна от гнева на този прелъстител. — Аз имам очи, милорд, макар тя никога да не ми говори за това. Чезнеше по вас, докато Ви нямаше, а когато се върнахте нещата станаха още по-зле. Често изчезваше от дома, в което уверен съм, е била тук. Не знам дали сте продължили да лъжете дъщеря ми или не, но е факт, че вече не се е прибирала от пет дни. Още когато изчезна отидох при съдията. Той ме увери, че ще намери и върне детето ми, но както виждате без резултат. За това взех решение и дойдох да Ви помоля, ако знаете нещо за детето ми, да ми кажете. Тя е всичко за мен, добро момиче е, повярвайте ми! — обърна се към домакинята. Искаше нейната симпатия, защото само така щеше да разбере нещо за дъщеря си. Не му стана приятно, че трябва да каже на момичето, че мъжът й е жалък прелъстител на невинни девици, но това бе единственият начин. — Моля Ви, Ваша светлост, ако знаете нещо, ако сте видели или чули нещо…
— Достатъчно! — прекъсна го жената. В този момент Адам почувства, че това далеч не е момиче, а и може би нямаше да му помогне, така както се надяваше първоначално. — Ако дъщеря Ви липсва не виждам как може да е тук! Не си мислите, че може да топли леглото на съпруга ми, при това цели пет дни, нали така? Вярно, виждах я да души от време на време, около дома ни. Това може да го потвърди всеки един слуга, но нищо повече. Нито аз, нито херцога, искахме да имаме нищо общо с нея. Имала е връзка с него, това го знам, но какво от това? Всичко е свършило и ако тя не го приеме, проблема не е наш!
— А наскоро? Виждали ли сте я наскоро?… — вече бе отчаян. Явно клюките бяха верни. Херцогинята бе студена като риба и предана изцяло на мъжа си, независимо какво прави той.
— Не, в интерес на истината, не съм. Но не ми е нито навик, нито работа, да водя отчет на това, кога малката ще ни дебне или не. Както знаете, посветила съм времето на сина си и мъжа си, така че вашата дъщеря ми е безразлична. Бих се осланяла на мировия съдия, той би трябвало да намери детето Ви! Сега, ако ни извините, компанията Ви, в момента, не ни влияе ободряващо! Желая Ви приятен ден!
Адам Деламиър бе поведен от неприятния иконом към изхода. Можеше да се закълне, че това семейство е виновно, пряко или не, в изчезването на дъщеря му. Щеше да я намери и да докаже правотата си, дори това да бе последното нещо, което щеше да стори през живота си.
Дейвид наведе глава, когато госта напусна тъмната стая. Джесика му каза, че харесва готическия му вкус. Това, че тя харесва нещо в него го зарадва, макар да не искаше да си признае.
— Имаш ли нещо общо с това?
— Да ти кажа истината, или да те излъжа?
— Защо ще те питам, ако не искам да знам истината?
— За да успокоиш съвестта си, естествено. Когато Кристофър беше осъден, тя доста те ядеше, можех да го подуша във въздуха. Нима искаш да те поставя в подобно положение и сега?
— Сторила ли си й нещо лошо?
— Зависи от гледната точка, но скоро щерката ще се върне при таткото, не се притеснявай за това.
— Ревнуваш ли ме?
— Искаш ли да те ревнувам?
— Може би малко… както и да е, отново те питам, имаш ли нещо общо с изчезването на момичето? — като видя повдигнатите вежди на жена си, Дейвид се принуди да добави: — Не държа на истината, но съм длъжен да попитам!
— Добре тогава, не — нямам!
Докато жена му го оставяше, отново сам, Дейвид се възхити на хладнокръвието й. Ако бе войник, биещ се срещу Наполеон, войната сигурно би била много по-кратка. Дори Уелингтън[5] не притежаваше такъв стоицизъм, а ненапразно бе наречен Великия мъж.
Защо не поиска истината, като признание? Защото дълбоко в себе си знаеше, че точно Джесика е отговорна за изчезването на бившата му любовница, както бе наясно и с факта, че това не бе направено от ревност. Първо, ако Джесика ревнуваше, щеше да изтреби, не да изгони, да изтреби всички едрогърди слугини, които от време на време взимаше в леглото си. Второ, тя не би чакала толкова време, че да си отмъсти на Рейчъл. Не! Нещо друго е подтикнало Джесика да предприеме мерки срещу дебнещата го бивша изгора, но Дейвид не искаше да се нагърбва с мисли от този сорт. Ако не знаеше, значи не бе виновен, пък и отдавна осъзна, че жена му може да се измъкне суха от всяка ситуация…

Когато се върна в стаята си Блейк се облегна на рамката на вратата и се загледа в леглото. Братът на съпруга й се бе изтегнал от едната страна на Джао, Алисън от другата и тримата спокойно спяха.
Какво стана с Блейк? Откак роди… не, още от както прие факта, че ще стане биологична майка… не, може би още от времето, когато погледна в очите на Алисън, мислите й бяха толкова объркани. Тя, която презираше тези същества, които бяха способни само на съществуване без смисъл. Не се ли опълчиха и те на Силите на реда, защото искаха точно това — правото на избор дали да бъдат полезни или не? Не бяха ли и те дълбоко наивни, просто в различен аспект?
Заприличваше на хората все повече и повече, при това за толкова кратко време. Беше заточеник на тази планетка от хилядолетия, но едва сега се привързваше истински към съседите. Призна си го, не можеше да го скрие. Истинското й семейството е важно, представляваше всичко за нея, но не искаше да се връща… не още. Чувстваше онова прекомерно възвишено човешко чувство на щастие.
Не можеше да отрече, че Алек, Алисън и дори Дейвид бяха новото й семейство. След раждането на Джао нещата придобиха огромни размери. Сега тя бе майката, тя бе начело, тя се грижеше за останалите. Бе заела, поне така си го представи, мястото на Тара в този дом. От днес Блейк изостави името, което ползва за кратко и реши, че вече е Джесика. Това беше новото й семейство и в интерес на истината старото вече не е важно. Също като човешка жена, която след сватбата си се отдаваше на новия дом, така стори и Джесика Хартфийлд, херцогинята на Уилмайър, съпругата на херцога на Уилмайър, сестрата на Алек, наставницата на Алисън, гордата майка на Джао, бъдещият херцог!

* * *

Рейчъл Деламиър отвори трудно очите си. Беше заспала, как е успяла да го стори, не знаеше. Сякаш душата й бе отлетяла поне за миг от тялото и се бе пренесла в щастливите й години, преди срещата й с херцога.
Никога не би си представила, че ще заживее в подобен кошмар. Не знаеше от колко време се намира на това място, но дори и да се измъкнеше, тя осъзнаваше, че повече никога няма да бъде същата… както психически така и физически.
След като херцогинята я остави сама с онзи извратен тип, братът на мъжа, когото Рейчъл до скоро мислеше, че обича, нещата сякаш излязоха извън всякакъв контрол. Първият ден не й направи нищо, абсолютно нищо, като изключим факта, че бе завързана за дървена маса и не можеше да помръдне нищо друго, освен врата си и пръстите на ръцете и краката си.
На втория ден, или поне Рейчъл даваше името ден, на всяко нейно събуждане в този затвор, Алек се намираше до една от съседните маси. На нея скимтеше някаква жена. Мъчно Рейчъл обърна главата си по посока на задавените звуци. За нейно нещастие Алек бе застанал от тази страна на дървения плот, че тялото на жената да бъде напълно в кръгозора й. Огромна, това можеше да се спомене за жената. Тя бе толкова дебела, че при други обстоятелства Рейчъл би й се присмяла. Но как да се присмееш на човек, в същото несигурно положение като твоето?
— А, съседке, будна си! Виж, имаме си нов гост! — Рейчъл отдавна осъзна, че колкото и да се дере да пищи никой нямаше да я чуе. От време на време плачеше тихо, но и това не й донасяше някаква утеха или спокойствие. Ужасяваше се от момента, когато Алек ще се заеме с ръката й, както бе обещал да стори на херцогинята. Това очакване я побъркваше, бавно, но сигурно.
— Сигурно се чудиш, защо това огромно туловище си докара привилегията, да бъде удостоена с моето внимание? — изобщо не се чудеше и никак не я вълнуваше. Призна пред себе си, че не може да съчувства на тази жена, защото нейното положение, поне за самата нея, бе къде-къде по-страшно от всичко и всички. — Тази огромна свиня е имала трима сина, един на деветнадесет, един на петнадесет и един на десет години. Виждаш ли, миналата година мъжът на това нещо се споминал и оставил жена си и трите си деца да се оправят както могат — тъй като устата на жената бе запушена, както до скоро и тази на Рейчъл, тя се опитваше всячески да каже нещо, но не можеше да го направи. Рейчъл го знаеше, защото точно така и тя се мята, когато се опитваше да стори същото. — В беден квартал на Лондон тази жена, която помежду другото се казва Мери, се опитвала да оцелее. Но ако си мислиш, съседке, че била готова да отреже огромния си крак, за да нахрани семейството си, дълбоко грешиш. Виждаш ли, Мери твърди, че едва оцелявали, но въпреки това виж с какво телосложение се е сдобила. Не вярвам това да става с глад, а ти?
Тъй като явно Алек очакваше отговор, Рейчъл реши да поклати отрицателно глава. Той е луд и опасен и последното нещо, което искаше, е да го дразни, а така да насочи вниманието му към себе си. Може като мъчи някой друг да я остави намира, просто да я държи вързана за тази маса и да натиква, от време на време, в гърлото й онази каша, която той наричаше храна.
— И аз така твърдя. Не е ли странно, че тази жена се нарича Мери? Не бих казал, че има каквото и да било общо с Мария, майката на Спасителя. А може и да греша, не сме били там, може и това, което да знаем за сина на Господ Бог да не е истина, може нещата да са седели съвсем различно, ти как мислиш? Дали наистина Мария е била толкова чиста, както е казано в Светото писание?
Алек отново очакваше отговор, но гърлото на Рейчъл бе свито от страх. Единствените мисли, макар неговите брътвежи, бяха за собственото й добруване.
— Няма значение, какво мислиш. Аз отдавна спрях да мисля за това. Но нека продължа разказа си, как Мери сега попадна в моята гостна. Тази жена е продала всяко едно от децата си, та да си осигури храна и бира в близката пропаднала кръчма. Големият продала на някакъв капитан на кораб със съмнителна репутация, чийто екипаж често изчезвал. Да ти кажа ли защо? Защото се носи слух, че капитанът е изверг, който така обичал да пребива с камшика си, от време на време, някой по-як мъж, че онзи ако не умирал от ударите, то се поминавал от треската, причинени от нечовешките рани. Средният си син, той може и да се нарече щастлив, продала в една кръчма. Трябвало да се труди без пари, но освен някой друг юмрук от съдържателя, друга беда едва ли би го застигнала. Сега стигаме и до най-малкия. Искаш ли да ти кажа, какво сполетяло най-малкото момче?
Рейчъл поклати отрицателно глава. Когато видя предупредителния поглед на Алек размисли и я поклати положително.
— Най-малкото дете продала на един доста прословут бардак. Там човек може да си намери всякакво забавление. Малки момчета, малки момичета, наред с обикновените проститутки и дори животни. Няма желание на който и да било извратен клиент, което за определена сума да не се изпълни. Дори и убийството не е проблем. Мислиш, че Мери не знаела какво се върши зад стените на заведението? Напротив, много добре й е известна славата на онова място.
Рейчъл уморено затвори очи. Какво се очаква от нея? Да съчувства на хора, които никога не е виждала, или да намрази техния мъчител? Не можеше да стори нито едното, нито другото. Страхът за собствената й личност бе прекалено силен. Не се притесняваше, че ще иде в Ада за това, защото в момента точно там се намираше…
— Така, може би все пак трябва да чуем, какво има да ни каже Мери, за свое оправдание, мислиш ли? — Рейчъл поклати отрицателно главата си. Изобщо не искаше да слуша молбите на дебеланата. Още по-малко искаше да слуша писъците й, нейните собствени достатъчно кънтяха в мозъка й. — Да, права си, какво си мислех? Няма никакво значение, какво ще каже тази свиня.
Алек се обърна с гръб към огромната Мери и започна да пристъпва към далечната стена. До самата каменна стена сигурно бе поставено нещо, но от този ъгъл и заради търбуха на Мери, Рейчъл не би могла да види какво. Дебеланата започна да се мята, или поне се опитваше, но бе също така омотана в дебели въжета, както и самата Рейчъл. Трябваше да извърне поглед, повтори си го няколко пъти, но не можеше да го направи. Осъзна факта, че каквото и да стореше Алек на Мери, няма да е никак приятно. Главата на жертвата бе овързана с някакви каиши, така погледа й бе устремен право към високия таван. Рейчъл имаше поне тази свобода, да извърне глава. Отново се насили, но сякаш тялото й имаше друго мнение по въпроса.
Алек започна да си припява мелодията, същата онази, която Рейчъл бе чувала няколко пъти. Върна се на първоначалното си място, с огромен и мръсен нож в ръце. Застана пред търбуха на жената и погледна напълно развеселено към Рейчъл. Този поглед я ужаси много повече от всичко до сега.
— Нека да покажем, на драгата ни Мери, че чревоугодничеството е грях. Мисля, че тя трябва да загуби част от теглото си. Та нали точно, за да запази тази величествена фигура, Мери е изтъргувала невинните си момчета?
Мери започна диво да се опитва да се измъкне от въжетата, но Рейчъл знаеше най-добре, че не би могла да го направи. Нека се мъчи, какво й пукаше, стига да задържа вниманието на побъркания им тъмничар.
Докато си припяваше, много бавно Алек започна да разпаря мръсния парцал, бил някога рокля, по търбуха на жената. Като я погали няколко пъти по многобройните гънки започна да реже парче по парче части от корема й. Чуха се някакви звуци, ала Рейчъл символично затвори ушите си за тях. Онази сигурно ридаеше, но не я бе грижа. Единственото нещо, което сега се въртеше в главата на Рейчъл бе, че много скоро, Алек така щеше да се отнесе и с ръката й. Добре че тази бе тлъста, доста щеше да понареже, преди да стигне до следващата си жертва.
В този момент Рейчъл си призна, че не вярва повече в Бог. Ако Той съществуваше, сега нямаше да бъде подложена на това изпитание…

Бележки


[1] deos(от латински) — богове.
[2] Лилит — макар демон с името Лилиту да е известен още от древен Шумер, 3000 г.пр.н.е., има и един разклон на еврейско предание, срещано в апокрифните съчинения на Алфавит Бен-Сира и мидраш Ялкут Раувени. Лилит е описана като първата жена на Адам, създадена от Бог от кал и тиня, преди сътворението на Ева.
[3] ушу — китайска бойна техника.
[4] Корнуел — административно графство в региона на Югозападна Англия.
[5] Фелдмаршал Артър Уесли, херцог Уелингтън — британски военнокомандващ и министър-председател от англо-ирландски произход. Роден на 1-ви май 1769 г., починал на 14-ти септември 1852 г. Най-известен е с победата си над Наполеон Бонапарт в битката при Ватерло.
Последната и единствена промяна е направена от cattiva2511 на 15 февруари 2016, 14:13.
cattiva2511
 
Мнения: 99
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: В началото

Мнениеот Anтоnia » 26 януари 2016, 15:22

Здравейте,
прочетох всичко до момента :-). Искам още...
Anтоnia
 
Мнения: 19
Регистрация: 18 януари 2016, 16:39

Re: В началото

Мнениеот cattiva2511 » 28 януари 2016, 18:38

Седма глава

„Имах най-доброто семейство, което някой може да си пожелае. Ние винаги сме били заедно, обичахме се, а това е най-важното нещо… признавам, че си падам леко романтик…“


— Вече седем дни малката я няма. Кога ще я пуснеш или убиеш, Никта? — Бисямон и Джесика се бяха разположили в една от библиотеките на дома. Почти всеки ден бившият й брат идваше да я види. Тъй като, откак сама за себе си, Джесика реши, че е щастлива, нищо не можеше да помрачи настроението й. Дори брътвежите относно Тара и досегашния й дом, или нравоученията и тънките подигравки на Изида.
Усмихвайки се, Джесика започна да гука на Джао. Бисямон протегна ръце в знак, че иска да подържи детето. Той бе много добър чичо, това Джес не можеше да отрече. Поради тази причина тя напълно спокойно подаде сина си.
Бисямон се вгледа в сините очи на бебето. Бе доста пухкаво, но призна пред Джес, че съвсем не прилича на императора, чието име носеше. В крайна сметка Один, който от време на време наричаше себе си Лей Гун[1], бе доста близък с императора, а от своя страна Бисямон бе доста близък с Лей Гун. Вторият бил впечатлен от силата на духа на китаеца, не се намесваше в делата му и дори призна, че харесва човека за приятел. Бисямон ще не ще, също възприе императора, като нещо повече от играчка. За жалост много от делата и мислите на Цин Шъхуан щяха да останат скрити от хората и да бъде забравен с минаване на годините. Така както собствената им история остана скрита, така и тази на хората щеше да се загуби с времето… та те вече дори забравяха кратката си такава.
Отново върна вниманието си към бебето. И други от неговия вид бяха попадала в оплодени тела, но нито един не изгаряше от желание да роди дете. То не можеше да се нарече тяхно, но все пак беше. Дори той веднъж беше облякъл една проститутка, която бе бременна. Отърва се от излишния товар, не го блазнеше мисълта да даде живот на едно, така или иначе, обречено същество. Джао, обаче, беше различен. Красив, дори по онзи странен бебешко човешки начин. Те самите започваха и завършваха жизнения цикъл изглеждащи по един и същ начин. Нямаше как да се отрече, че процеса при хората бе много по-очарователен, въпреки краткостта си.
— За какво мислиш, докато го гледаш така? — попита го Джес.
— Че заради теб, съм станал човечен. Дори, мисля, че харесвам сина ти.
— Красив е, нали? Страшно е умен при това, разбира всичко, макар, още да не може да ми отговори.
— Да, така е… заприличваме на хората. Седим и се радваме, докато глупаво гукаме на една торбичка с кокали и месце. Какво ще стане с момичето?
— Когато Алек се наиграе ще я върна на баща й. Не ми трябва, не ме интересува, пък и си мисля, че като научи урока си, повече няма да я видя.
— Никта, как точно ще обясниш на татко й, какво е станало с нея? Нима си мислиш, че малката ще мълчи, за това, което става в онази тъмница?
— Ако каже каквото и да било Алек ще си я вземе обратно… но повече никога няма да я пусне.
— Повечето хора не са особено умни. Може да си помисли, че при татенцето е защитена и да цъфнат двамцата при мен с историята за „креативния“ ти брат, както го наричаш.
— Какво по-добро от това, Бисямон? Стига вече, не ме карай да си мисля за глупости. Вчера проведох един доста странен разговор с мъжа си, а да си призная не мисля, че ми хареса.
— И какво, да не иска близост? Превъзмогна ли отвращението си към техните начини да изразяват любовта си?
— Никак, пък и след първия път нямам контакт с него. Явно, обаче, не само, че е променил решението си, но и иска да ме оплоди с негово собствено бебе. Мислих доста и стигнах до извода, че това не е добра идея. Сега страшно много е привързан към Джао, но какво ще стане, когато разбере, че не може да има свое собствено дете… поне не и от мен.
Едно бе да попаднеш в бременно тяло, но съвсем друго да забременееш докато си в него. Абсолютно невъзможно. Много отдавна правиха опити с това, но нищо не излезе. Чудиха се какъв ли биологичен вид щеше да се пръкне, ако заченеха облечени в човешки обвивки. Тъй като опитите, най-вече тези на Изида, не дадоха резултат се прие, че не могат да го направят. Така Джесика не само щеше да си наложи да търпи съприкосновението със съпруга си, ами и от това нямаше да излезе нищо.
— Кажи му истината…
— Моля?
— Защо не? Да не мислиш, че ще ти повярва? Най-много да реши, че си луда, какво толкова? Едва ли иска да има син от луда, не мислиш ли? — ами да, шизофренията се предаваше генетично, не че можеше да обясни процеса на изостаналия си съпруг, но факта си е факт. Ако Дейвид решеше, че жена му е болна, то и децата им щяха да бъдат такива, а той не би искал такова поколение, в крайна сметка. Ако хората знаеха, какво точно значат тези умствени болести не биха се страхували толкова от тях. Всичко онова, което помиташе тялото си имаше точно определено значение и напълно естествено бе да е поправимо, тоест излечимо, но човеците още не бяха способни да контролират телата и ума си. С това си развитие, а и заради тяхното влияние, това едва ли някого щеше да се случи.
— Никта, кога най-накрая ще си готова да поговорим и за това, което става не в този дом?
— Може би когато Тара потропа на вратата на тази къща, Бисямон! — все още не му вярваше.
— А ако Тара отнеме сина ти? Тогава какво?
— Това никога няма да се случи, естествено…

* * *

Моли се мяташе в леглото си. Не можеше да заспи. От около десет вечерта се опитваше, но все още безуспешно. Една от нейните колежки, прислужницата на име Емили, днес я обижда толкова яростно, че Моли още си спомняше думите й.
Емили първо топлеше леглото на херцога, после бе и в това на малкия му брат. Само че писна и на двамата и те просто спряха да й обръщат внимание. Емили беше бясна, защото господарите на другите големи имения, поне докато се намърдваха между краката й, й подаряваха по някоя доста евтина дрънкулка. Тези двамата, обаче, както тя самата твърдеше, дори не й казали и една топла дума. Вдигнали биле полите, понапънали се за пет-десет минутки и толкоз. Нито я биле стискали за големите гърди, както други, нито я биле галили, нито дори знаели името й. Сякаш била нищо, дори не и човешко същество.
Дълго време Емили споделяше на Моли. Дори имаха себе си за нещо като приятелки, макар Моли да не харесваше характера на жената. Само че, тъй като единствено Изабел, дебеличката готвачка, можеше да се нарече приятна, както сред персонала, така и сред господарите, Моли приемаше всяко едно приятелство.
Нещата бързо се промениха, когато тази сутрин младият господар Алек, от когото Моли все още се ужасяваше, влезе в кухнята. Не го правеше за пръв път. Обожаваше Изабел. Сигурно, защото и херцогинята й бе приятелка, или поне така ги виждаше нещата самата Моли.
Както и да е, младият лорд с танцова стъпка влезе в кухнята и театрално целуна готвачката по бузата. Онази се разсмя изкусително, ако човек затвореше очи и слушаше този смях, можеше да си представи, че Иза е най-красивата и желана жена на света. Самата Изабел имаше високо мнение за себе си и често учеше другите да имат самочувствие, което липсваше сред доста голяма част от прислугата. Всички я обожаваха, освен отвратителния съсухрен иконом, който май не понасяше никого, в интерес на истината.
След като господарят показа привързаността си към добрата дебеланка отиде до масата, на която Моли все още закусваше. Тя се сепна, когато той седна до нея и сложи ръка на бедрото й. Искаше или не започна да трепери, обзе я такъв ужас, че не можа да продължи да се храни и така просто застина в очакване. Едва ли щеше да й стори нещо в пълната със слуги кухня и то пред погледа на Изабел.
Алек не направи нищо повече, продължи да си говори с готвачката, някакви странни работи, че отново трябвало да се чисти долу. Къде бе това долу, Моли не знаеше, пък и точно в този момент не я и интересуваше особено. Готвачката го попита как е онова девойче, с проблемите в крайниците. Алек отговори, че е още напълно цялостна. Често той и Изабел говореха толкова странно, че хората просто спираха да ги слушат. Моли също би го сторила, но той галеше бедрото й като собственик, какъвто със сигурност не беше. В този момент Моли взе решение съвсем скоро да напусне тази къща. Дойде и в повече да се бои непрестанно от набезите на този човек.
Тогава ни в клин ни в ръкав, младият господар извади от джоба на черното си сако една червена кутийка и й я подаде:
— Това бе на майка ми, надявам се да ти харесат — Моли отвори невярващо очи. Носеше й подарък и й го подаде пред цялата прислуга. На нея? Тъй като тя не протегна ръката си, която още стоеше върху масата, а само мигаше учудено господарят се разсмя и взе дланта й, като пусне вътре кутийката. Стана, наведе се, след което целуна Моли по челото, погали я като любимо кученце по главата и напусна.
Ето това отприщи яда на Емили. Тя веднага изтръгна кутийката от ръцете на, все още втрещената, Моли и я отвори. При вида на диамантите, които слугинята естествено мислеше за имитация, ахна ядно. Изправи се от стола и с всички сила удари съперницата си, която още бе в шок. Самата Моли и на това не можеше да реагира адекватно, защото това бе първият подарък, от някой различен от майка й и баща й. При малкото предложения за почтен брак, мъжете не бяха си направили труда дори за най-обикновен пръстен. Искаше й се да протегне ръцете си и да изтръгне обеците от Емили, но не го направи. Знаеше, че те всъщност са подкуп, макар този жест да я стопли толкова много.
След звучната плесница Моли се сепна и погледна изненадано към нападателката си, все още, без да каже или направи каквото и да било. Тогава се изсипаха и обидите над главата й. Нарекоха я курва, долна стара проститутка, кучка и грозище, без гърди. Моли си помисли, че Изабел както винаги ще я защити, но тя не го направи. И така след гръмката тирада Емили се врътна, засрамила горкото момиче пред цялата прислуга и си тръгна от кухнята, демонстративно ядосана. В край на сметка Изабел все пак отиде до почти ревналото момиче:
— Колкото и свежо да е твоето, така наречено чистосърдечие, трябва сама да се опиташ да водиш битките си. Мисля си, че точно с един примерен удар, можеше да проснеш тази кучка на земята.
— Не съм го направила от страх, по-скоро се стреснах толкова, че дори не разбрах какво става…
— Всички да се махат от кухнята ми! — когато готвачката заповядаше нещо, все едно го бе казала самата херцогиня, дори неприятния иконом не оспорваше думите й, просто мрънкаше докато правеше каквото и да било. Моли понечи да си иде, но Изабел хвана ръката й и я накара да седне обратно на мястото си.
— Знаеш ли, когато бях млада, ме приемаха за нещо като… ъ-ъ… да речем наставник. Тази роля толкова ми хареса, че доста дълго се придържах към нея.
— Не разбирам, какво искаш да ми кажеш, Иза?
— Първо, може и да е прекрасно да си чист и наивен, но със сигурност не е здравословно. Да не говорим, че тази къща е различна, дори и да не си го разбрала. Второ, ако оставиш такива като онази млекодайна крава да ти се качват на главата, то от теб няма особено голям смисъл, ще си останеш кошче за човешки подигравки и злоба, нищо друго. Трето, ако Алек те харесва, то това значи нещо много, много силно. Той е различен, доста опасен повярвай ми. Познавах хора като него, те имат различни желания и това ги прави странни в очите на останалите, просто защото не го разбират. Само че такива типове, могат да бъдат наистина изключително ценни, защото това, което им влезе под кожата става безценно.
— Не знам, за какво намекваш, Иза, но аз не съм и няма да бъда ничия любовница…
— Горкото ограничено дете. Толкова робуваш на условности, а не трябва. Какво значи любовница? Нещо прекрасно е, да се отдадеш на физическите наслади, заедно с човека, когото си си избрала.
— Аз съм почтено…
— Това, че приемаш удоволствието за грях е напълно погрешно. Дори християнството не го отрича, напротив — хората го правят. Религията, или поне идеята за тази вяра, няма нищо общо с това, което обществото проповядва. Не можеш да ме разбереш, за това сме си виновни ние, но приеми един съвет. Не се отказвай от шанса си за щастие, само защото обществото ти казва така. Животът ти е толкова кратък, днес си тук — утре те няма… така ли искаш да умреш, без да си направила нищо за себе си?
— Не искам да ида в ада, заради…
— Глупости, но няма да ме разбереш. Давам ти съвет, не изпускай такъв като Алек, защото хора като него са рядкост. Ръцете му могат или да те наранят или боготворят. От теб зависи кое от двете ще избереш — Изабел й намигна. — А сега да видя, какво са причинили тези ръце не на толкова голям късметлия като теб.

Целият останал ден за Моли бе кошмар. Всички слуги й се присмиваха зад гърба. Мълвата, че е курвата на господаря плъзна като листа посред есен. Много трудно завърши задълженията си, без да ревне с глас в някой ъгъл и се отправи към стаята си, чак когато бе сигурна, че Емили и Вики са заспали. Делеше спалня тях, макар сега това да я задушаваше.
Мъчейки се все така да заспи Моли чу как Емили се изправи тихо от леглото си и излезе от стаята. Не минаха и тридесет минути, когато в помещението нахълта самата херцогиня с ревящото си бебе на ръце. Моли и Вики веднага се изправиха в леглата си и се изпънаха като струни при вида на изнервената си господарка.
— Ти — и херцогинята посочи Моли. — Ставай и идвай с мен!
Моли все още не можеше да се движи от шок, когато явно херцогинята се ядоса не на шега и за пръв път откак е в къщата слугинята я чу да вика:
— Веднага!
Стресирана тя бързо облече един напълно изтънял от времето халат, подарък й от баща й за една доста отминала Коледа и последва жената с наведена глава. Бебето не спираше да плаче. Видя, че цялата прислуга е отворила вратите на стаите си и гледат в недоумение тази процесия. Само един поглед на господарката ги накарваше да се затварят бързо на сигурно пред минаващите жени. Моли умираше от страх, каквото и да бе станало, не вещаеше нищо добро за нея.
Не след дълго се озоваха пред стаята на господаря Алек. Моли вече загуби и малкото и останал кураж и с едва овладян тих глас попита водача си:
— Какво става, Ваша светлост? Нищо не съм направила… наистина, аз…
— Млъквай и влизай в стаята! — заповяда вече напълно спокойно господарката й. Моли преглътна, отвори вратата на спалнята и с наведена глава пропусна херцогинята, с бебето на ръце, вътре.
Когато вратата се затръшна след тях, искайки или не, момичето погледна към средата на стаята. Хлипайки на колене бе застанала Емили, като се държеше за главата, а от ръцете й по дебелия килим капеше кръв. Какво, за Бога, й се бе случило? Тя ридаеше, когато забеляза новодошлите. Със злоба изгледа Моли, но не каза нито дума. Отново наведе главата си и клатейки се напред-назад продължи да стене тихо, сякаш я бе страх да извиси глас.
— Така, явно тази особа е направила нещо, но още не съм решила кой е виновен. Тъй като викаше прекалено високо събуди сина ми, което никак не ми е приятно. Знаеш ли колко трудно заспива вечер, Джао? Знаеш ли? — Моли поклати отрицателно, наведената си глава. Не искаше повече да гледа към Емили. — Няма да те разпитвам, какво е станало днес, вече говорих с Изабел, така че знам всичко!
Чак тогава Моли видя, че младият господар бе седнал на червеното си кресло, което бе обърнато към големите прозорци. Като се изправи пред гостите си на лицето му грееше безгрижна усмивка. Ръцете му бяха покрити в кръв, явно държейки нещо в едната от тях. Моли се парализира. Какво щяха да й сторят? Какво толкова бе направила?
Алек спря близо до нея и със свободната си ръка вдигна брадичката й така, че да го погледне. Макар тя да бе по-висока от него, способността да си гледа краката й бе вродена в този ад, в който се наложи да работи.
— Мисля, че дарих това на теб! — каза толкова мило той и освободи брадичката й, хвана една от отпуснатите й ръце, отвори стиснатите й юмруци и положи нещо влажно и топло в тях. Момичето не искаше да се насили да погледне към притежанието си, но се наложи. Щеше да се разписка на секундата, ако не чу предупреждението на херцогинята:
— Много внимавай, защото ако отново събудиш Джао, не те очаква нищо по-добро от това!
С широко отворени очи Моли отново се втренчи в ръката си. В дланта й се намираха обеците, които обаче все още висяха на ушите на Емили, които от своя страна не висяха на глава й.
— Алек, искаш ли я? — посочи с глава херцогинята към Моли. Какво значи дали я иска?…
— Да, харесвам я много, сестричке, дори повече от това.
— Моли — господарката, за жалост, знаеше и името й, — оставаш в тази стая. Оттук нататък ще живееш с Алек. Нека това хленчещо нещо там да ти донесе вещите, ако си ги искаш, естествено. Алек, ти ще се грижиш за това създание, мисля, че ще ти се отрази добре, да имаш нещо, за което да полагаш някакви ласки!
— Аз не мога, Ваша светлост, моля Ви! Аз съм добро момиче, не искам, не мога… — започна да заеква тя.
Алек сложи кървавия си пръст на устните й, тя преглътна, надявайки се да не повърне.
— Тихо, няма да ти направя нищо лошо. Няма да те омърся, за това не се притеснявай. Ти ще останеш чиста, чиста за мен… Джес, мислиш ли, че тя може да е добрата страна на душата ми?
— Ако така решиш, коя съм аз да споря? Сега се оправи с онази там, не искам повече да чувам гласа й…
Вратата се отвори с трясък. В спалнята нахълта Дейвид Хартфийлд, напълно разгневен. Моли видя своя шанс, в единствения човек, в тази къща, който й се струваше нормален.
— Милорд, моля Ви, помогнете ми! Не искам да ставам любовница на брат Ви, аз…
Тъй като Дейвид никога не е имал високо мнение за хората, стоящи по-ниско от него, не обърна ни най-малко внимание на заекващата върлина. Прикова погледа си към плачещата слугиня, която един или два пъти го бе облекчавала. Кървящата й глава доведе само до повдигане на веждите му и въпросителен поглед към херцогинята.
— Икономът дойде да ме вдигне на пожар, защото цялото това крило от къщата било обливано от крясъци. Госпожо, ще ми кажете ли какво става?
— Брат ти е подарил подарък на това момиче, защото го харесва. Онази там е присвоила нещо чуждо и е нападнала избраницата на Алек пред всички. Промъкнала се тази вечер в леглото му, с надеждата да получи още нещо за услугите си. Брат ти се ядосал и си взел това, което и без това не е нейно, а аз доведох тази, на която принадлежи. Иска я за себе си, за това не виждам защо да не му я оставим.
— Кого, онази хленчеща крава, или тази топола тук?
— Тази тук, естествено!
Дейвид погледна във все още разтворената ръка на хилавата девойка, която лично той си мислеше, че вижда за пръв път. В ръцете й се намираха двете уши на онази другата, украсени с диамантите на майка му.
— Подарил си на това плашило диамантите на майка ни? — попита той. Не попита какво правят отрязаните части от тялото на Емили все още накичени с обеците. Не попита и какво смятат да й причинят. Не! Херцогът се учуди на диамантите… които пък се оказали истински. Съвсем скоро Моли щеше да изпадне в истеричен смях. Всички тук бяха луди, което значеше, че рано или късно и тя ще заприлича на тях.
— Да, тя сега е моя! Джесика ми разреши да я задържа.
Херцогът въздъхна и погледна уморено към жена си:
— Не искам заради онази там някой да причинява проблеми на брат ми. Ще се оправите с този проблем, нали госпожо? — той сочеше все още хлипащата и клатещата се Емили.
— Да! — кимна херцогинята.
Херцогът напусна, херцогинята пък подвикна на Емили да стане и да я последва, ако са й мили другите части на тялото и така Моли остана сама. Сама със своя, по напълно нов начин, господар…


Бележки

[1] Лей Гун — бог на гръмотевиците, според китайската митология.
Последната и единствена промяна е направена от cattiva2511 на 15 февруари 2016, 14:14.
cattiva2511
 
Мнения: 99
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: В началото

Мнениеот cattiva2511 » 03 февруари 2016, 13:56

Осма глава

„Годините минават като миг, когато си щастлив!…“


Джао беше доста различно дете и напълно осъзнаваше този факт. Днес бе деветият му рожден ден, ала той си мислеше, че е живял много повече години на тази земя.
Да разкажем за живота на Джао Хартфийлд, бъдещият херцог на Уилмайър…
Джао бе роден през една зимна вечер на далечната, поне за него, хиляда осемстотин и седемнадесета година. Ако питат самия Джао, той би казал, че помни прекрасно първото си проплакване в ръцете на онази кокалеста и зле миришеща жена.
Както и да е, Джао не можеше да се оплаче от живота си, дори точно обратното – имаше себе си за най-щастливото дете в целия огромен свят, който той знаеше, е много повече от това, което другите имаха на представа.
Майка му, Джесика… най-всеотдайната и разбрана жена, съществувала някога, винаги до него. Разказваше му толкова много приказки, които Джао помнеше до последната запетайка. Още на пет се можеше да чете и пише… на почти всички езици, които се пресетеше да пита своята майка, та да го научи. А тя бе горда със своя малък гений, какъвто неведнъж го наричаше, с онова великолепно грейнало от обич лице.
Чак когато Джао стана на шест, майка му, по настояване на татко му, го заведе на неделна литургия. Тъй като тя проспа цялата дълга проповед, а и докато баща му се усмихваше от сърце, всеки път, когато тя похъркваше и неодобрителни погледи на арендаторите и съседите им се извръщаха към нея, Джао използва тяхната разсеяност и се измъкна от скучната лекция на преподобния Джонсън. Явно не бе единственото дете, избягало от отегчителните глупости, леещи се от устата на отчето. Навън се разхождаха още пет от децата на селяните, горе-долу на неговата възраст. Джао се зарадва, че има с кого да си играе и отиде, с надежда, до тях. Тогава те започнаха да го наричат копеле, да се подиграват на името му и да го блъскат. Не знаеха, но още откак проходи, Джао започна да се обучава на бойна техника. Една странна съвкупност, от всички разпръснати бойни изкуства по света. На четири, добави нови, свои собствени, елементи. Търпението му бе точно десет минутно, след което строши носа на най-голямото, около десет годишно, момче. Извади от ставата ръката на осем годишното. Ритна в, още не развитите слабини, шест годишното. На другите две нищо не направи, защото те се разпищяха и хукнаха към църквата да викат за помощ.
Тогава татко погледна сина си и с най-топлата си усмивка каза на цялото село, че неговото момче е най-силното и съобразително създание на целия свят. Джао се изду като петел пред хлипащите деца и учудените погледи на техните родители. Те сигурно са очаквали самият Джао да бъде наказан… нищо не разбираха те, от отношенията на неговата фамилия един към друг.
Както и да е, оттогава Джао, както и останалите от семейството, не стъпиха повече в църквата. Татко бързо се съгласи с мама, че това е чисто и просто губене на време, пък и ако Джао бил осакатил още някого от арендаторските чеда, кой щял да работи след години?
Джао не бе самотен, ако това си мислите, че го е подтикнало да търси компанията на селянчетата. Призна си, че е арогантно момченце, но татко му бе пълният виновник за това му поведение спрямо останалите. Да, Джао не е самотно дете.
Алисън, неговата леля, беше най-добрия му приятел. Тя бе по-скоро като малката му сестра, с която вечно играеха, гонеха се, цапаха се и правеха пакости.
Чичо Алек е самата прелест, обаче. Той винаги се оказваше толкова забавен. Чичо Алек бе женен, или поне така го виждаше Джао, за една толкова тиха дама, че рядко чуваше гласа й. Чичо я боготвореше, вечно я глезеше, подаряваше й подаръци и я галеше по главата. Татко веднъж рече на Джао, че тяхната фамилия сигурно е нещо сбъркана, защото знаел със сигурност, че момичето било недокоснато, въпреки че живеела с брат му. Джао много добре знаеше, какво има предвид татко, но не му го каза. Той никога не казваше на баща си и половината от нещата, които знаеше, защото не искаше да показва, колко е глупав, неговият родител. Единственият човек, с когото Джао можеше да споделя, бе неговата мама.
Чичо Алек имаше и друга приятелка, с която вече от време на време си играеше на онези игри, които водеха до появата на бебета. Джао се подсмихна, можеше да нарече това и с друга дума, но бе свикнал да говори като малко дете, защото той е точно това.
Както и да е, леля Рейчъл бе много по-различна от леля Моли. Леля Рейчъл помагаше на чичо по съвсем друг начин. Тя знаеше тайната му, относно неговата стая за игра. Много пъти Джао слизаше до подземието, заедно с чичо си и леля Рейчъл, която никога не се появяваше в горната част на къщата. Там се наказваха лошите хора, ако питаха самото дете, обаче, чичо му просто си изливаше странностите на тези, които поне го заслужаваха, та да се държи в ръце пред останалата част от света. Самият Джао знаеше много за анатомията и често подсказваше на чичо си това-онова за някои… ами да го наречем игри. Едва ли неговите „гости“ бяха особено доволни от намесата на „демонското дете“, както понякога го наричаха сред плач и викове.
Леля Рейчъл определено се страхуваше дори да се докосне до него. Когато Джао бе още бебе тя дръпнала ръката на мама и той за малко не паднал от прегръдката й. Тогава, за наказание, леля попаднала в подземията на имението Уилмайр. Там прекарала близо месец, преди чичо да приложи присъдата, наложена от мама. Въпреки това, а може би и защото чичо бил влюбен до уши в Моли, той се смилил над леля и бързо отрязал ръката й. Първоначално мислел да го направи доста бавно и болезнено… Освен това си признал, че да имаш компания докато работиш му станало доста приятно. След като подарил на мама ръката, която обещал, мама казала на чичо, че съседката е свободна да си иде. Естествено предупредила жената, че ако си отвори устата, нещо много по-лошо очаквало баща й, както и всички, които някога познавала.
Леля Рейчъл си тръгна… и се върна точно след една седмица. Без да продума на никого нищо, сред море от учудени погледи, както на някои от родата така и на прислугата, тя се насочи към, уж тайното подземие, намери чичо и започнала да му помага в разчистването на това, което останало от последната му играчка. Оттогава Рейчъл се превърна в леля Рейчъл и остана да обитава дома, като не си подаваше носа навън от стаята за игра. Бе станала толкова бяла, че приличаше на призрак, което много се харесваше на Джао.
На втората година от живота си Джао загуби леля Иза, но бързо я възвърна, когато още на същия ден леля Изида се върна, облечена в нов „костюм“. Сега се казваше леля Ана и бе точно обратното на това, което бе като Иза. Дълга и слаба жена, на не повече от двадесет и девет, доста красива и изключително палава. Слугите доста се зачудиха, дали не трябва да си готвач, та господарката да се отнася така сърдечно към теб.
Не мина и месец, когато старият иконом, все още не разбрал коя е леля Ана, я ударил с всичко сила. Леля Ана никога не успя да хареса дъртия нахалник, защото всъщност, той също не я харесваше. Новата готвачка рядко ставаше злобна, природата й бе да е весела и усмихната, но онзи явно прекалил. Джао много се нацупи, че не присъствал, когато Иза, така де Ана, откъснала ръката на иконома и започнала да го налага със собствения му крайник, при това в кухня пълна с още по-пискащи и от него слуги. Със сигурност леля Ана остави човека жив, но какво стана после с него Джао не знаеше, пък и не го вълнуваше особено.
Новият иконом наричаше себе си просто господин Барни. Веднага след като мястото остана свободно, мировия съдия, без да иска падна от една скала и умря. Така се появи и господин Барни, който беше всъщност чичо Бисямон. Икономът, не се учудвайте, бе един доста висок и дебел човек, с ведро лице и прекрасно чувство за хумор, което хората естествено не разбираха.
На третата година от живота си Джао се сдоби и с нови приятели, които мама дълго игнорира, но накрая се предаде. Далечни роднини на починалия граф Карлайл наследили дома му. Имението се намираше в съседство с това на татко. Странно е да се каже близо, защото си бе два часа езда, от където и да го погледнеш, а хората толкова ценяха времето си.
Както и да е, младата женена двойка, която току-що се сдобила с пари, тъй като едва наскоро била намерена в Америка от адвоката на графа, който пък си бе чичо Райджин… малко объркано, нали? Но важното е, че новопоявилите се наследили къщата. Адвокатът претърпял някаква странна злополука… представяте ли си ударил го гръм и човека се опекъл. А после нямал чувство за хумор… но тихо това е тайна.
Така, сега новите съседи бяха господин и госпожа Фъргюсън. Тоест: граф Роджър, който всъщност беше чичо Райджин, графиня Амалия, която бе леля Аматерасу и сина им — недоволния Фердинанд, чичо Фукурокуджин. Последния мразеше децата, а да се облече в нещо такова никак не го правеше приветлив. Отначало всички те дойдоха, за да са близо до чичо Бисямон, който доста дълго ги бе изоставил. Непрекъснато спореха и се караха с мама, но Джао бе ненадминат, когато трябва да се хареса на роднините си и така скоро те се покориха от детето. Е Ферди, както насмешливо го наричаха всички, се правеше на вечно вкиснат и злобен, но Джао много добре знаеше, че всъщност го обожава.
Слугите също доста се промениха с времето. Отсееха се само такива, които можеха да отворят съзнанието си за странностите на фамилията… но не бяха интересни за споменавани. Работата им беше да са незабележими, а на повечето жени, да помагат от време на време на татко да се освободи от напрежението, при това, без да бият на очи. Татко не ги харесваше онези, които са по-ниско от него, не ги забелязваше дори, но такъв си бе той… мама каза, че може би е по-арогантен от нея самата, а това е много трудно нещо.
Джао затвори очички и се намръщи.
Днес е деветият му рожден ден. Сърце не му даде да каже на мама, че скоро ада ще се отприщи, както се изразяваха хората край него. Но Джао щеше да пази мама и татко, щеше да пази и всичките си лели и чичовци, защото Джао ги обичаше повече от всичко на този огромен, огромен свят…
* * *

— Виждам, че не си следила своята малка „дъщеря“, наричаща се Никта, Тара!
Кристина подскочи като чу този почти забравен глас. Днес бе петата година, откак умря нейната последна и най-мила играчка. Тя изпадна в такава дълбока депресия, че трудно се контактуваше с нея. Пангу й бе предложил да й намери друга, но Кристина отказа. За пръв път наистина тъжеше за загубата на човек, така че искала да се остави на това така ново чувство.
— Остави ни, Калиопа… — макар и с неохота Кристина си тръгна, но естествено, щеше да остане толкова близо, та да подслушва и същевременно толкова далеч те да не я усетят. Кристина можеше да чува по-добре от почти всички биологични видове, дори и от собствения си такъв. Всеки имаше определен талант, нейният бе да слуша… тя чуваше даже и растежа на цветята по тази планета. Усмихна се кисело, от колко време не се бе заслушвала в песента им…
— Какво ти става? Защо си отново тук?
— Тара, толкова си противна така, че чак ме болят ушите да слушам този твой човешки глас.
— Не ми пука, какво ти е мнението, на мен лично ми е много приятно!
— Моето, както и твоето мнение, никога не са били особено важни, за общото благо. Не за това съм тук. Не следиш онова свое протеже, което нарича себе си Никта!
— Не, защо да го правя? Пратих Изида, за да я наглежда…
— Никта е заедно с бившите ти „деца“, които ти обърнаха гръб навремето.
— И какво от това? Никта никога не би си тръгнала от дома ми. Тя е стадно животно, както и всички ние. Не би могла да понесе да я изоставя. Това не ме притеснява, нека се порадва на тяхната компания, може и да ги вразуми и да се върнат с наведени глави. Тогава аз ще ги изгоня, при това с голям ентусиазъм…
— Станала си същински хуманоид. Твоите бивши деца не са важни, ти не си важна, Никта е важна. Тя има потенциал, можеше да стигне един нов етап от развитие, но отново се разсейва.
— Защо да не го прави? Веднага щом обърне гръб на забавленията тя ще се концентрира в себе си и тогава ще…
— Няма! Никта има син, знаеше ли това?
— Естествено! Признавам, мислех, че ще отхвърли детето. Никой от нас не се реши да роди човешко тяло, но явно тя се забавлява така. Нека, това още повече ще я отегчи от човеците, тя никога не е харесвала съприкосновението с хората.
— Ето тук, Тара, грешиш! Детето е всичко за тази твоя дъщеря. Чувствай се горда баба на напреднал човек. Войната едва започва, силите ни са равни, но ако хуманоидите намерят пътя до тези светове, в които взехме и населихме най-добрите от тях, нещата могат да се променят. Ако тук все още бе населено с примати, каквито бяха двукраките животни, преди да се намесите вие, може и да не обърнех внимание на това дете, но нещата вече не стоят така. А и факта, че дъщеря ти е потиснала развитието си, за да предпазва това същество е немислима!
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че първо това дете е прекалено развито за обвивката си. Не искаме да му дойдат налудничавите мисли да открие подобните си сред Вселената и да тръгне да търси другите примати по планетите и да ги обединява. Искам, обаче, Никта напълно развита и с пълен потенциал в редиците ни!
— Защо тогава идваш при мен? Иди при Никта и й кажи каквото имаш да й казваш. Знам истината, не можеш да го сториш, защото тя никога няма да ме изостави… никое от моите деца не биха го направили! Така че, освободи ме от твоето присъствие, за да се погрижа за нещата…
— Да ти напомням ли, че имаш и такива, които напълно ти обърнаха гръб? Остави ги да си съществуват напълно спокойни и доволни. Ако отведеш Никта от детето, тя ще се отвърне от теб, точно както го направиха и другите и то, защото с безразличието си им показа, че дезертьорството не се наказва с нищо.
— Тогава какво според теб трябва да направя сега?
— Не наранявай открито детето, но се отърви от него. Опасно е, не само като счупеното колело в организма на дъщеря ти, но и с прогреса си. Нека от мъка Никта се върне при теб, нека изостави човешкия род и нека се развие докрай. Тогава и само тогава, можеш да си отидеш у дома!
Кристина чу достатъчно. Сантиментална, така я нарече Пангу, когато тя плака над прекрасната надгробна плоча, която построи за играчката си. Тя отдавна бе престанала да съществува за своите, още откак Кристина положи ръцете си над съзнанието й. За това Кристина направи всичко добре, този път. Погреба играчката си и накара братята и сестрите си да изтърпят пеенето на онзи човек, който си мислеше, че е Божи наместник. Ала играчката й бе католичка, заслужаваше подобна чест, особено след дългите години, през които радваше господарката си, макар да не го осъзнаваше. Толкова пъти жената бе на ръба да се изгуби тотално в световете, които Крис създаваше за нея, но въпреки това се оказа силна… жената не беше нещастен затворник, напротив, повечето време Кристина имаше чувството, че тя се забавлява повече дори от самия Автор.
Относно Никта – Кристина знаеше, че е станала майка. Отначало толкова се смя, после дълго плака. Тя, която виждаше иронията във всичко, видя и своята собствена. Играчката й бе нейното дете, макар да не го бе раждала. Но я загуби, така както Никта щеше да загуби своето след време… но след време. Каквото и да ставаше Силите бяха техен враг, още от момента, когато ги заточиха на това място. Кристина никога не прие наказанието като такова, не видя затвора си като затвор. Напротив, това бе нейната площадка за игра и тя беше напълно доволна от ситуацията. Пангу каза, че е така, защото е най-малката и най-разглезената, но това не разстрои Кристина. Сега, обаче, се разстрои. Нямаше да даде на бившите си врагове да наранят Никта, нито сина й. Ако сестра й се бе променила то бе към добро. Преди не се разбираха много, защото Никта само тормозеше хората, докато Кристина ги обичаше…
* * *

— За какво мислиш, Джес? — настани се до нея Дейвид.
Въпреки всичко Дейвид Хартфийлд бе най-щастливия човек на земята… колко хора можеха да се похвалят, че са женени за по-развит биологичен вид? О, Дейвид знаеше всичко за своята съпруга, или поне това, което тя благоволи да му сподели. Както й каза, нейният „бивш брат“, тя сама така го нарече, отначало Дейвид взе жена си за напълно побъркана, когато за пръв път му сподели, че едно от имената, които е приемала на тази планета било Никта, като хората са я олицетворявали с нощта, родена от Хаоса, който всъщност бил неин брат… или някакви там подобни глупости. Самият Дейвид не бе от най-начетените, вярваше дословно на историите на баща си за миналото. Приказки, които се оказват абсолютни глупости, според сина му Джао.
Както и да е, в продължение на почти две години Дейвид все така упорито избягваше теми като тази с лудата си жена… в интерес на истината, както и с цялата фамилия.
Това продължи до една съдбовна нощ, която той никога нямаше да забрави, или поне така се надяваше.
Сина му (защото Джао е негов син и всеки дръзнал да твърди нещо друго щеше да си го отнесе) бе на две години. Дейвид си се цупеше на странното съществувание, което водеше в момента, сам в кабинета си, напълно обновен при това. Бе направил дома си достоен за възхищение, богат и тъмен, какъвто винаги си го е представял. Ала това не му носеше особена радост, не и онази, която смяташе, че ще изпита като въздигне отново името на рода си.
Докато се мръщеше на несправедливата Фортуна[1], която Дейвид никога не бе срещал, но нямаше от къде да знае, в кабинета нахълта една полугола жена, цялата покрита с кръв, която Дейвид веднага прецени, е нейната собствена. Лицето й изобразяваше див ужас, едното око висеше над бузата, два от пръстите на лявата й ръка липсваха. Би трябвало в този момент да изпита жал или погнуса, но Дейвид просто бе раздразнен, че това същество е нахълтало, при това в този вид, в кабинета му. Какво, за Бога, не му беше наред?
Жената се втурна към него и падна в краката му, докато той се опитваше всячески да запази ботушите си от омазаните й крайници. Не знаеше дали можеха да премахнат кръвта след това, а не искаше да съсипва красивите си обуща.
— Моля Ви, господине, помогнете ми… — започна да ридае натрапницата, все още опитваща се да го докопа. В първия момент той искаше да я изрита, та да не успее тя да го докосва, но тогава се сети, че съществува Бог и най-вероятно няма да е доволен, ако неговият раб направи нещо подобно. С ядно проклятие, но не можещ да се насили да пипне това доста измъчено създание, Дейвид попита, като прибави състрадателна нотка в гласа си:
— Какво се е случило? Кой направи това с Вас? — изобщо и не искаше да знае. Ако можеше щеше да изхвърли това „нещо“ от кабината на баща си, светая му светих.
— Той е луд, казвам Ви, прави ужасни неща с нас… моля Ви… — започна да реве нещастницата, а Дейвид спокойно отпи от шерито си. Така, сега трябваше да повика някой от слугите, които да повикат съдията и да се отърве от жената, която сигурно щеше и да умре от инфекция. По дяволите, това щеше да му докара много главоболия. Първото бе въпросът, какво правеше тази твар, в това си състояние, точно в неговия дом, по това време на скапаната нощ?
Докато обмисляше вариантите си в стаята изникна и задъхания му брат, поправилия се пияница и пройдоха. Дейвид силно му се дразнеше напоследък, защото братчето му съвсем не страдаше от съмнения коя, за Бога, е жената на херцога. И самата Хера да бе твърдяла тя, че се казва, съпругата на могъщия Зевс, брат му едва ли би го поставил под съмнение.
Още щом видя новодошлия, жената започна да пищи, така както сигурно го е правила докато са й вадили окото или рязали пръстите. Дейвид затвори уморено очи, не можеше да си позволи в стаята да нахълта прислугата и да започне да задава въпроси, на които той самият още нямаше отговор. Така ритна момичето, че то моментално падна назад и изпадна в несвяст.
Алек отиде до тялото, повдигна главата й и се намръщи на брат си:
— По дяволите, Дейвид, трябваше ли да я удряш толкова силно? Ударила си е главата в тъпата камина и сега е напълно мъртва, мътните го взели.
Дейвид се стресна и веднага стана на крака. Така-а-а, мястото му в Рая току-що замина. Бе убил изстрадала и измъчена душа, при това само защото щяла да вдигне къщата на крак. Какво му ставаше, той не е такъв човек, имаше себе си за сравнително добър и почтен. Но не това бе проблемът сега. Проблемът, който наистина го мъчеше, е какво, по дяволите, да прави с тялото и как да го направи, без да изцапа дрехите и мебелите си?
— Не исках да става така, стреснах се това е… — не желаеше брат му да разбере, какъв безчувствен тип е главата на семейството.
— Чудно! Но тази пачавра заслужаваше много повече страдания, от това просто да си шибне главата в тази твоя свещена камина и да се отърве току-така! — Алек приличаше на десет годишно момче, на което са отнели бонбон. Чак сега Дейвид проумя, че покорният и напълно реабилитиран брат е виновникът за състоянието на тази жена. Не че и друг път херцогът не е ставал свидетел на някои прояви, ала той не приемаше слугите точно за хора, така че пропусна събитията и слуховете между ушите си.
Какво ли щеше да каже за това Джесика сега? Дали все така щеше да покровителства един садист? Въпреки лудостта си тя не бе чак толкова изперкала, или поне така се надяваше, защото май Дейвид със сигурност беше.
— Ти си направил всичко това? — попита сигурен в отговора и описа жертвата с ръка.
— Ами да, но Рейчъл е виновна, че тази избяга. Все се оправдава, че толкова са и силите с една ръка…
Дейвид отново седна на креслото си. Рейчъл? Всички знаеха сълзливата й история. Нападната от безжалостни крадци, които в течение на дни я държали в някаква хижа, но тя самата не знаела точно къде, защото била попаднала там в несвяст. Тези изроди били я малтретирали, насилвали и дори отрязали ръката й, но все пак една вечер тя успяла да избяга и се върнала при почти полуделия от мъка баща. Първоначално Дейвид искаше да попита съпругата си, каква точно е работата на бившата му любовница, но после прецени, че ако чуе истината щеше да има огромни проблеми със самия себе си, защото преди това не му пукаше за онова момиченце. Всяко възхищение, което до момента изпитвал към жена си, малко по-малко се превръщаше в гняв. Тя се опитваше да го подлуди с нелепи твърдения, в същото време всички падаха в краката й. Нямаше нещо на този свят, което да не ставаше така както го иска Джесика. Великата Джесика…
Дейвид просто се остави по течението, въпреки това. Спомни си, че един ден щерката на баронета пак изчезнала. Почти две седмици Адам Деламиър отново вдигнал цялото село на крак, докато не получил писмо, в което милата му дъщеря споделила как вижда, че е в тежест и за това решила да си иде. Щяла да бъде добре, така му писала. В първия момент Адам мислел, че тя е отвлечена от онези негодници, които така и не станало ясно кои са. Твърдеше, че те я накарали да напише това писмо и прочее. За жалост съдията не му обърна никакво внимание. След известно време в опити да накара хората да му помогнат, за щастие не потропа на вратата на имението Уилмайър, Адам се отчая тотално. Продаде единственото си останало имущество, тоест скромната къщурка с малкото земя около нея, стегна си куфарите и замина. Да остави така нещата, тц… ако ставаше въпрос за Джао Дейвид никога не би се отказал от търсенето. Опита се, тогава наистина се опита, да съчувства както на бившата си метреса така и на баща й, но когато видя, че напъните му са безплодни просто сви рамене и никога повече не се сети за тях.
Ако обръщаше малко повече внимание на хората около себе си херцогът би разбрал доста неща. Но както вече казахме, Дейвид Хартфийлд е един самовглъбен и самовлюбен мъж, чийто свят се пада най-важното нещо в живота му.
— Рейчъл е в дома ми?
— Ами да, върна се… можеш ли да повярваш? Аз лично първоначално си помислих, че е дошла да си отмъщава, а тя какво направи? Започна да ми помага с тялото на една проститутка, с която тъкмо бях привършил.
— Привършил?
— Привършил, да. Виждаш ли онази жена бе трън в очите на Джесика. Бе правила толкова аборти, че тогава Джес, още рефлектирана от новото си чувство да бъде майка, ме помоли да се погрижа за нея.
— Моята съпруга е помолила теб, да измъчваш и най-вероятно да убиеш, друга жена?
— Да, това стана само три пъти откак се знаем, но няма как да й откажа, каквото и да било. Сигурно си забелязал, че Джес не е точно… ами как да го кажа…
— С всичкия си?
— Ти луд ли си? Естествено, че е с всичкия си! Пък и Джао тогава силно й се скара, защото каза, че така ми вреди. Повече никакви такива, само тези, които наистина го заслужават. Според сина ти, онази не го заслужавала наистина… не че имало значение, но било по-добре за мен да подбирам по-правилно тези, които ме държали нормален… поне през повечето време.
— Чуваш ли се какво говориш, за Бога? — дам, брат му бе толкова побъркан, колкото и жена му. — Джао е още бебе, как ти е говорил?
— Ами, че той проговори доста отдавна, но Джес и Джао не ти казаха, защото Джес реши, че я имаш за побъркана. Ако това те устройвало, коя е тя, че да ти прекъсне фантазиите.
— Искам да говоря с жена си. Веднага, Господи! Доведи я и гледай да не събудиш къщата по пътя.
Алек сви рамене, погледна отново разочаровано към тялото и излезе. Още щом се затвори вратата Дейвид я заключи. Ясно, всичко му стана ясно. Жена му е луда, а тъй като мозъка на брат му е бил увреден от многото алкохол навремето, сега тя му внушаваше разни врели-некипели. Как ли влияеше на Алисън? На сина му? Трябваше да си иде, веднага щеше да я окове и да я прати в скапания Бледъм. Нацупи се, като си призна, че ще му липсва, проклетницата, но това е единственият начин.
Някой се опита да отвори вратата. Не се получи, за това се почука тихо.
— Махайте се, искам да остана сам!
— Ние сме, Дейвид, Алек и жена ти. Отвори!
„Доста бързо!“ — помисли си той и открехна леко масивната дъбова порта, за да пусне не двамата, както се надяваше, а тримата. Бе взела и детето си? Алек не й ли бе предал, какво щеше да види горкото бебе? За друго може и да не беше съобразителен, но сина му нямаше да прихване от цялата тази ненормалност във фамилията. Бързо изтръгна детето от ръцете на жена си и прикова главичката му към гърдите си, за да не може то да зърне окървавеното тяло, макар да не би могло да си даде сметка какво точно има пред себе си.
— Татко, така само мога да се задуша… — рече съвсем правилно детето в дрехата му. От изненада Дейвид за малко не го изтърва на земята. За пръв път чу сина си да говори. Бе само на две, не можеше да прави това, не и по този начин. Беше чувал за по-надарени деца, но никога не бе ставал свидетел на техните така наречени прояви.
— Дейвид, пусни го! — нареди „лудата“ му жена. Или може би лудият е той? Въпреки всичките си прииждащи мисли херцога отпусна ръцете си и плавно положи сина си на килима. Напълно изправен на малките си крачета Джао веднага погледна към мъртвата. На Дейвид му идеше отново да го грабне и извърне, но не направи нищо. Просто стоеше на едно място и гледаше, това така наречено невинно бебе.
— Татко, може би е по-добре да седнеш, а?
— Аз… да, мисля, че да… — запелтечи като девственица в първата си брачна нощ и тежко тупна на прекрасното си ново кресло от еленска кожа.
— Какво става, дявол да го вземе?
— Кой от всичките дяволи? — ухили се нежно съпругата му.
— Ти си вещица, във връзка с Луцифер, а това е плод на вашата любов…
— Как може да си помислиш, че имам такъв род взаимоотношения си брат си… пък и той много за кратко се наричаше с това име. За жалост идеята му беше съвсем друга, но хората пак си сътвориха грешните заключения…
— Господи… — бе единственото, което се отрони от устните му. Погледна към жена си, към сина си и накрая към брат си. Ако това е някакъв вид масова истерия, явно той също я бе прихванал. Имаше нужда от питие. Стана и тръгна към масичката си с напитките. Беше му струвала доста, обожаваше орнаментите, които сам нарисува, за да ги прехвърли върху крачетата на мебелта. Дълго търси майстор, който да успее да пресъздаде скиците му върху дървото.
— Може ли и на мен, мамо? — попита невинно Джао. Въпреки умните си приказки и правилната реч, той все пак приличаше на едно две годишно дете, каквото и се явяваше в интерес на истината.
— Ако посмееш ще те напляскам…
— Мога и да те победя…
— Само опитай! — тя се закани като напълно нормална майка. Дейвид шумно въздъхна и отново седна в креслото си.
— Не знам дали тотално не съм изгубил и малкото си мозък, но… всичко това ще го решим после. Как ще се отървем от онзи проблем? — попита и посочи с глава мястото, където лежеше трупът.
— Това е лесно, но мисля, че трябва да сменим проклетия килим, нямам нужните препарати под ръка, за да го почистя… а пък и Рейчъл помоли повече да не й пращам окървавени тежки дрехи, защото й се схващала ръката! — отвърна жена му.
От този момент Дейвид напълно осъзна факта, че живота му никак не е нормален… колко хубаво!
* * *

— За какво мислиш, Джес? — настани се до нея Дейвид.
— Че десетте години на робски труд скоро свършват.
— И повече няма да си имам покорна робиня-богиня? Дам, трудно е да се смели този факт.
— Не искам да оставя Джао. Мислех, че ще ми омръзне доста бързо да бъда майка, но още когато го поех на ръце, от онази вещица, която накара да ме акушира, разбрах, че това няма как да стане.
— Ще се изправиш ли срещу тъщата, заради нас? — откакто Дейвид осмисли и половината от думите на жена си се сдоби с напълно различно чувство за хумор. Абсолютно прие новия си начин на живот, новата си придобивка, макар Джес едва на петата година от брака им да му бе споделила, че е наказана да му се подчинява. Ако я беше питал, както трябва, тя щеше да му каже истината, нали това е целта на наказанието, но той просто не се бе сетил до тогава.
Колко хора можеха да се похвалят с такава съдба?
— Тъщата, както я нарече, е глава на единственото ми семейство, откак бяхме заточени на това примитивно място…
— С нас приматите? Сега имаш ново семейство, любов моя, не го мисли толкова. Ще се справим и с тази ни странност. Не можем да твърдим, че живота ни е нормален, та да се отчайваме сега. Пък съм и сигурен, че братята и сестрите ти ще ударят едно рамо.
— Те са ми бивши братя и сестра…
— Така ли? Аз ги виждам като единствени за момента… освен онази кокетка Иза, в която съм сигурен, че половината село е смъртно влюбена.
— Тя винаги предизвиква такава реакция у хората… за разлика от мен. Тези същества сигурно се молят за спасение за безсмъртната си душа, само след пет минути в моята компания.
— И това те дразни?
— Ни най-малко. Все още не ме е грижа за нито едно човешко същество.
— Нито едно? — повдигна въпросително вежди Дейвид.
— Присъстващите се изключват. Знаеш ли, че си първият човек, който е имал щастието да знае истината. Идвали сме при много от вас, но никога не и като самите себе си. Чувствай се като най-информирана по-нисша форма на живот на скапаната планета.
— Щом си го изкарваш и на мен, значи наистина си притеснена.
— Абсолютно си прав, по дяволите… виждаш ли? Дори сега звуча като обикновен човек. Какво остава – да запаля свещ в някоя църква пред Бог, или да падна на колене пред Аллах… жалкото е, че познавам и двамата и вярвай ми нито един не е впечатлен от странните ви обреди.
Дейвид се разсмя с глас. Никога не би й го признал, но я обичаше повече от всичко на света. Това бе една доста странна и напълно лишена от физически контакт любов. Опитаха още веднъж… секса, разбира се. В името на науката трябвало и двамата да се жертват, така й каза той. Щом можела да понесе допира до сестра му и сина му, защо да не опитали и това? Ами… не стана. Още щом се опита да я помилва Джесика се намръщи, когато започна да я целува, с истинска жар, ако питат него, тя го помоли да спре да я лигави. Да не говорим, че когато легна отгоре й тя започна да прави едни такива гримаси, че биха убили желанието и най-опитната мъжка проститутка. Все пак Дейвид се насили и свърши делото си, но нито той, нито тя останаха очаровани от цялата история. Признаха си, че явно просто няма как да стане и точка.
Странно, как да обясниш любов като неговата. Ясно е, че Джесика не е човек, така че какво й пука за човешкия начин за репродукция, но той? Той е мъж, човек е, силен е и… прочее, все глупости. Естествено, имаше нужди и не се притесняваше да ги задоволява, но нито веднъж не си представи жена си, легнала под него, докато оправяше поредната слугиня. Не изпитваше никакво желание към съпругата си и въпреки това я обичаше и то точно както мъж обича жена. Доста би разсъждавал за това в миналото, но тъй като знаеше, че света не е само кръглата му планета, трета от Слънцето, това не му правеше никакво впечатление. Все пак не бяха единствените два биологични вида във вселената. Някои от репродуктивните методи на другите същества му се сториха повече от отвратителни, защо и на жена му да не се виждат същите и неговите наклонности?
* * *

— Татко, умолявам те, тази вечер без твоите вечни беседи, става ли? — примоли се момичето на баща си. Последното, което искаше бе и тук, в това забравено от Бога село, да приемат нея и баща й за странни. Където и да отидеха хората винаги ги гледаха с неодобрение, но това не бе по нейна вина, ни най-малко.
Последното място, което обитаваха, бе едно китно селце до Бат, но много скоро се наложи да си тръгнат, защото баща й загуби пациентите си. Това стана не поради друга причина, а защото атеистите не се вместват добре в религиозните тълпи. Но това не беше всичко, баща й е не само атеист, както сам себе си провъзгласи, а свещеника му сложи етикета еретик, но и постоянно дърдореше за хора дошли от звездите и създали всички митове и легенди на планетата. В началото това забавляваше тълпата, после започваше да я дразни, накрая ги сочеха с пръст и се присмиваха зад гърба им. Сега Каролайн бе на двадесет и шест, стара мома, без никакъв изглед да си намери съпруг, защото татко й непрестанно търсеше тези свои инопланетяни, които дали тласък, поне според него, на човешкото развитие. Томас Найтингейл е прекрасен лекар, поне според нея, често прибягващ до билки на стари знахарки, което само по себе си бе доста скандално, тъй като неговите колеги се ползваха с по-съвременни и според баща й доста по-неефикасни методи.
Сега те отново се нанесоха в нов дом, на ново място и, слава Богу, хората още не знаеха за хобито на баща й постоянно да дърдори за идеите си. Къщата бе малка и уютна, а когато и получиха поканата от херцога за тържествената вечеря, давана в чест на сина му Джао… доста необичайно име според Каро, тя бе на върха на щастието. Кога друг път ще й се отдаде такава възможност? Естествено поканите щяха да секнат, още щом татко си отвореше устата, но можеше да се наслади поне на този миг на радост.
Каролайн се огледа. Е да, на прием като този до сега не е присъствала. Все още не познаваше своите домакини, нито имаше време да чуе, какво се говори из околията за тях, но отсега Каро реши, че ще са арогантни и надменни.
Къщата им представляваше замък, Каро се почувства като пренесена в миналото. Очакваше всеки момент от дома им да излезе огромен рицар и да размаха боздугана си над главите на натрапниците. Един от лакеите ги въведе в балната зала и дори не ги представи, както се правеше по принцип. Явно дори това не заслужаваха бедните гости. Сигурно получиха покана, само защото баща й е новият доктор, но това е била механична реакция. Аристократите едва ли щяха да им обърнат особено внимание. Залата беше пълна с народ, въпреки това Каро я побиха тръпки. Помещението бе мрачно и потискащо, също като герой на самия Байрон[2]. Отсега тя си постави за цел да остане незабележима и най-вече да накара баща си да остане такъв. Последното, което искаше, е татко й да притисне някой нещастен гост в ъгъла и да разпъва своите теории за същества от други светове. Бяха в селото едва от седмица, но тъй като къщата, в която се намираха, бе силно занемарена, а двамата нямаха пари за свястна прислуга, баща и дъщеря чистиха, заедно с една стара злобна жена от селото, която поне не искаше особено голяма надница. Единствената, всъщност, която можеха да си позволят.
Докато Каролайн Найтингейл оглеждаше странните статуи, поставени до стените, огромните полилеи спускащи се от тавана, който сякаш нямаше край, не забеляза кога баща й я остави сама по средата на балната зала. Изруга тихо под нос. Отново й се бе измъкнал, както винаги. Никак не му харесваше, когато дъщеря му се опитваше да го поучава и как му затваряше устата, поне когато бе сред хора. За толкова години, живееща в неговата компания, тя се беше научила да разпознава всяко едно начало на неправилно насочена дискусия… която можеше да продължи с часове, ако събеседника не си прережеше вените преди това.
Оглеждаше се и търсеше своя родител, но в морето от хора, ниският доктор не се виждаше никъде. Някой докосна рамото й и ще не ще, Каро постави най-чаровната си и безгрижна усмивка на лицето и се обърна към човека, който се опитваше да привлече вниманието й. Оказа се доста млад и доста привлекателен господин. По дрехите му Каро отсъди, че е състоятелен, но това не е критерий. За празненство на домакини като херцозите, хората сигурно и децата си щяха да продадат, за да се покажат в най-добрата си светлина. Беше мургав, което се хареса на доста бялата англичанка. Тя се очароваше от мургави мъже, а не от онези безличните, които сякаш никога през живота си не бяха виждали слънце. Стори й се също така млад, може би дори по-млад от нея самата. Дано да не е така, защото баща й доста пъти й е казвал, че мъжете се развиват, поне интелектуално, по-бавно от жените, в разрез на всеобщото мнение. Каролайн се усмихна вътрешно. Защо да го преценява, никой нормален мъж нямаше да я иска. Първо, вече е на години. Второ, нямаше зестра и трето бе дъщеря на баща си. Пък и устата и знанията й не съответстваха на устата и знанията на нормалната млада дама… даже двата образа бяха по-скоро антоними, отколкото синоними.
— Нова сте в околията, не съм Ви срещал преди! — Алекзандър Бруман вече шест седмици живееше в това отегчително селце. Той имаше задача, а тази вечер можеше и да му се усмихне късметът, най-накрая да я приключи. Работата на Алекзандър бе много по-различна от професията на бащата на Каро, но тя нямаше как да го знае. Господин Бруман, вместо да спасява човешките животи, ги отнемаше, при това за пари. Нямаше принципи и не се спираше пред нищо. Жена, дете… ако заплащането си заслужаваше добри и новородено би пречукал.
Проблемът беше в последната му задача. За тези дълги, прекалено дълги, шест седмици, наемника научи всичко за това семейство, но така и не можа да достигне до синчето, което бе неговата цел. Бяха му платили много добре да вземе живота на това дете и щеше да го направи по един или друг начин, но първо трябваше да го спипа. За жалост майката почти никога не се отделяла от сина си, а дори и да го правела, го оставяла на хора, които да го пазят като очите си. Е, имал е и по-труднодостъпни мишени, просто трябваше, както винаги, да е търпелив. През това време можеше да се позабавлява, защо не с това напълно очарователно девойче?
— Да, така е, господин?
— Смит…
— Да, така е, нова съм. Търся баща си, той има способността да се запилява, а бих искала да спася жертвите му.
— Жертвите му?
— Ами да, словесните му жертви.
— Аха, ами нека го потърсим двамата, тогава! Какво ще кажете? — „защо не?“ — помисли си Каро. Така или иначе рядко й се отдаваше да контактува с красиви и млади мъже, повечето пъти те стигаха до прага им я с някой окапал зъб, я с някоя неприятна брадавица или я с някой току-що отрязан или премазан крайник.
— Знаете ли нещо за домакините ни? За жалост все още не познавам никого от тях, пък и нямахме възможност да чуем… хъм…
— Клюките? Чувал съм доста, искате ли да Ви ги споделя, госпожо?
— Госпожица, госпожица Найтингейл, господин Смит.
— Красива и свободна, да не би тази вечер да е щастливата ми?
— Зависи от гледната точка, още не сте се срещнал с баща ми.
— При това духовита. Приятна изненада. Така, да видим какво се говори за това семейство. Първо те никога не дават приеми, освен естествено в тази студена зимна вечер, която дала живот на бъдещия херцог. Единствено неговият рожден ден се чества, нищо друго явно не е от значение за херцозите. Както и да е, да започнем с главата, пък ще стигнем до опашката. С Негова или с Нейна светлост?
— Път на дамите!
— Така, жената е дъщеря на един отвратително богат търговец, без никакво родословие. Буржоа, който тикнал бременната си щерка в ръцете на абсолютно обеднелия благородник. Говори се, че този баща бил отвратителен човек, често биел жена си и дъщеря си. Майката се споминала и останала само малката. Така, на всичкото отгоре, след церемонията, бащата на настоящата херцогиня имал късмета да бъде убит и така всичко, не само щедрата зестра, останала в ръцете на новобрачните.
— Какъв ужас!
— А убиеца се оказал бившия любовник на същата тази херцогиня и, както твърдят хората, истинският баща на сина й. Нали разбирате жената родила едва няколко месеца след сватбата, а до тогава не се познавала със съпруга си.
— Какво станало с любовника й?
— Съдията набързо го обесил на едно дърво. Но това не е всичко, бившата любовница на херцога изчезнала, поне за около месец, след което се появила, представете си, едноръка и след известно време отново се покрила. Баща й от мъка напуснал това място. Херцогът… герой от войната на континента, но преди да замине да се бие с онзи корсиканец, оставил всичките си дела и пари в ръцете на братчето си. Той бързо пропил и проиграл всичко, което притежавал рода, това накарало и Негова светлост да си вземе богата невеста.
— И въпреки всичко признал сина й?
— Нещо повече, говори се, че обожава детето. Говори се и че съпрузите спят толкова далеч един от друг, че ако не се намирали под един и същи покрив дори нямало да се засичат. От друга страна, май наистина се разбирали. Нито тя, нито той не е известен с някой знаменит любовник, след брака.
— Като изключим бащата на детето и онова нещастно момиче?
— О, тя била с херцога, преди той да се запознае с жена си. Слуховете твърдят, че самата херцогиня имала връзка с Дявола, можела да накара кръвта ти във вените да замръзне, особено ако не си част от семейството. Така, до тук добре. Братът, бившия пияница. Всъщност той е почти скучен. След като се отърсил от навика си към чашката станал примерен гражданин, освен една-единствена негова забежка. Виждате ли, мъжът дели стаята си с една от бившите слугини на дома. Всички знаят за това, той я облича в най-красиви дрехи, показва я пред хората, все едно е кученце. Самата жена не говори, почти никога. Толкова е затворена в себе си, че много от селото твърдят, че всъщност е ужасена от това си положение. Майката и бащата на момичето дошли да си я търсят, веднага щом плъзнали слуховете, а девойката сама ги отпратила, но… — той се приведе, все едно изричаше велика тайна. — Със сълзи на очи!
— И херцога приема това положение?
— Не дава и пет пари. Да стигнем до сестрата. Лейди Алисън е всичко друго, но не и обикновена. Красива жена, много запазена за повече от тридесетте си години. В същото време, мозъкът й работи като на дете… цялата рода я пази като зеницата на окото си. Единственото създание, което обожават повече е синът им, Джао.
— Нима наистина така се казва детето?
— О, естествено! Кръстили го в чест на някакъв император от Изтока. Аз лично не знаех за този владетел, но Уилмайър толкова се гордеят с името на момчето, че няма как да не научиш историята. Но детето също е странно като родителите и близките си. Подочух, че като по-малък пребил половината селянчета и то само за няколко минути. Някои го наричат „демонско дете“, защото гледал като някой ангел на смъртта, а не като нормално момче.
— Не вярвам, по-скоро детето е резервирано, заради клюките по адрес на семейството му. Но както виждам репутацията не е пострадала толкова много. Тук има толкова хора…
— Кой ще изпусне единственото празненство давано от херцозите? Те живеят толкова затворено, че това подлудява всички клюкари. Представете си славата на този, който пръв се докопа, до някоя най-нова кирлива риза.
— Вие също ли сте такъв тип ловец, господин Смит?
— Не, драга госпожице Найтингейл, аз съм друг вид ловец… — докато двамата си говореха в гърба на Каро някой се блъсна. Тя се обърна и що да види? Синът на херцога и херцогинята, поне тя реши, че е той, бе зад нея и гледаше с недоверие към високия господин Смит.
— Госпожице, аз съм Джао Хартфийлд. Днес е моят девети рожден ден, така че Вие сте на моя празник — Каро премигна учудено. Да те посрещне така едно дете не е много обичайно. — Ще приемете ли един съвет? — Каро кимна, дано не си бе отворила устата, досущ като селския идиот. — Не се занимавайте с този човек, не е за Вас!
Детето се отдалечи, а Алекзандър се намръщи. Нахално келеме, дори съвестта нямаше да го мъчи, след като приключи с малкия изрод. Усмихна се на жената, която после щеше да оправи. Бе му вързана в кърпа. Дъртите девственици бяха отчаяни, а той е доста привлекателен, при това в разцвета на силите си. Извини се и се изгуби в тълпата.
Ако цялата тази дискусия с детето бе нормална Каро би продължила да търси баща си, но нещо в тези сини очи я очарова. Високият непознат сякаш бе тръгнал да преследва момчето, не знаеше това със сигурност, но имаше такова усещане. Поизчака, колкото да му даде няколко стъпки преднина и вместо да дири баща си тръгна да преследва господин Смит.
Доста време се въртяха в кръг из балната зала, после се насочиха към терасите. Той или бе преследвал някоя по-красива и по-млада от самата Каро или търсеше момчето. Второ не би трябвало да е логичен извод, но съмнението не оставяше жената. Нещо в тъмните очи на новия й познат, когато видя младият бъдещ херцог, сякаш я предупреди да внимава. Баща й често казваше, че Каро притежава забележително шесто чувство, а сега то биеше на пожар.
Каро се прикри зад една резбована каменна колона и погледна към високия мъж. Явно беше загубил целта си, която и да е била тя, защото се въртеше в кръг по мраморната настилка на терасата, но така и не тръгна, на където и да било. Около пет минути и двамата останаха на местата си и се чудеха какво да предприемат, когато от градината се чу детски смях. Господин Смит се усмихна лукаво, или поне така си го представи неговата преследвачка. В крайна сметка бе доста тъмно и тя не можеше да види лицето му, светлината от балната зала осветяваше задната, а не предната му част. Още щом господин Смит се навря в градината, Каро остави прикритието си и тръгна след него. Вървяха около четиристотин метра, краката я заболяха. Това бяха чисто нови пантофи, всъщност на три години, но обувани само веднъж и не ставаха за дълги преходи. Докато Каро окайваше краката си господин Смит се загуби от полезрението й. Изруга, правеше го доста добре, някои от пациентите на баща й бяха доста описателни, когато ги болеше. Загуби го, по дяволите. Огледа се няколко пъти, не можеше да се обърка в тази изкуствена гора, която херцозите представяха за градина. Тъй като замъка бе повече от огромен, и светеше като фар в морето за всеки отдалечил се кораб, в случая гост, Каро се запъти обратно към дома. Не направи и две крачки, когато огромна мъжка ръка запуши устата й.
— Защо ме следвате, госпожице? Нима искате да правим двамата нещо с Вас, в тази тъмна и порочна градина? — господин Смит? Трябваше да се досети. Не е познал, негодника. Каро изпъна ръка напред, после с всички сили заби лакът в ребрата на идиота. Той изпусна със свистене въздуха си, но вместо да я пусне и да се привие на две, обърна, не особено силното й тяло, и заби толкова силен юмрук в лицето й, че Каро моментално изгуби съзнание.
Алекзандър бе повече от доволен. Може и да изпусна малкото копеленце, но пък щеше да се позабавяла с престарялата мома. Планът му бе перфектен, но докато полагаше жертвата си на земята, та да запретне полите й, Бруман се отпусна, също толкова безжизнен, както и момичето.


Бележки
[1] Фортуна — е богиня на щастието и късмета, едно от най-почитаните божества от турците и италийците (наричани още Италики са индоевропейски древни народи и племена в Италия).
[2] Джордж Байрон — роден на 22 януари 1788, починал 19 април 1824 г. По-известен като лорд Байрон е британски поет, водещото перо на английския романтизъм.
Последната и единствена промяна е направена от cattiva2511 на 15 февруари 2016, 14:15.
cattiva2511
 
Мнения: 99
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: В началото

Мнениеот cattiva2511 » 09 февруари 2016, 18:59

Девета глава

„Знаех, че началото на края наближава…“

— Така и не мога да разбера, защо онова млекопитаещо продължава да наема хора да те наранят, при положение, че Ана преби, унижи и осакати баща му?
— Сигурно, защото знае, че всички ме обожавате!
— Обожаваме? Пфу, глупости, просто те търпим, дребен тиран такъв!
Гласовете бяха съвсем близо, но Каро все още не се реши да отвори очите си и да покаже, че е в съзнание. Съвсем леко размърда крайниците си, колкото да прецени дали е вързана. Лежеше на нещо твърдо, но някак знаеше, че е високо над земята. Бе напълно свободна, поне от гледна точка на физическо ограничение. Единият глас бе детски, това от една страна добре. Какво ли стана? След като се опита да спука ребрата на онзи нахалник, всичко й се губеше. Дали е в опасност? Все пак не се стърпя и леко отвори очите си, тогава се стресна и напълно ги разтвори, защото детето застана точно до нея с думите:
— Не се правете на заспала, госпожице! Още преди пет минути дишането Ви се промени. Как се казвате?
— Каролайн Найтингейл…
— О, това е щерката на новия лечител. Рейчъл, сега живеят в твоя дом, знаеш ли това?
— Да им е честит. Надявам се да им донесе толкова щастие, колкото и на мен! — мъжът се засмя, но Каро бе все още втренчена в красивите сини очи на детето и не се бе огледала. Е, направи го, а това се оказа грешка. Намираше се в зала за изтезания през Светата Инквизиция!
Навсякъде имаше огромни и високи дървени маси, на някои от които лежаха, стенейки или бездиханни, обезобразени тела. Около стените — студени, сиви, каменни стени — се намираха маси с всякакви ножове игли и други инструменти за мъчение, които Каро не можеше да разбере точно за какво служат. Ако не бе дъщеря на баща си и ако не бе виждала безброй вътрешности и крайници в неговата дългогодишна практика, то със сигурност би повърнала не само от гледката, но и от миризмата. Тогава видя и нея. Красива жена, само с една ръка, се бе навела над едно от телата и го освобождаваше от дебелите въжета, като от време на време мрънкаше нещо под носа си. От другата й страна се намираше мъж, който се бе надвесил над едно неподвижно тяло, което, след като Каро проточи врат видя, че принадлежи на самия господин Смит. Бе завързан като коледна пуйка за масата и не помръдваше. Дали не е мъртъв? — Не! Видя как гърдите му се издигат и се спускат. Дишаше!
— Този там — и момчето посочи лежащия господин Смит. Чак сега Каро погледна Джао отново, — е Алекзандър Бруман. От няколко седмици души из селото за мен и семейството ми. Целта на този съм единствено аз, но докато той се опитваше да се добере до мен, ние проучихме неговото минало. Животно, така го нарече татко!
— Представи ми се… — какво, за Бога, се случва тук? — Като господин Смит…
— Да, последния наричаше себе си господин Джон, без фамилия. Тези идиоти искат да останат скрити от хорските клюки, а се правят на проклети злодеи от детски приказки.
— А Вие сте?
— Алек Хартфийлд, на вашите услуги, госпожице Найтингейл. Така, ако ме извините бих искал да събудя този човек. Не се притеснявате от истерични пристъпи, надявам се?
— Не, аз… — отново погледна детето, което вече държеше утешаващо ръката й. Докато се взираше в малката бяла длан, господин Смит, или както там му беше името, започна да крещи, псува и да се опитва да се измъкне от въжетата, с които го бяха притиснали към дървената маса.
— О, стига си пищял като малко момиченце! Много мразя виковете…
— Това е много странно, Рейчъл, защото помня, че първото ти пребиваване тук се огласи от толкова крясъци, че ушите ми звъняха една седмица след това.
— Е, да, но и аз като тоя, не постигнах голям успех, нали така? — нацупи се едноръката жена. Тя мина покрай момчето, като го заобиколи от доста почтително разстояние. Каро погледна детето въпросително.
— Това е защото леля Рейчъл бе наказана, за това че за малко не ме събори и така загуби и ръката си.
— Господи… кои сте вие, какво става тук?
— Аз съм Джао, това е чичо Алек, а онова там леля Рейчъл. Тя също ме обича силно, просто не обича да ме докосва.
— Естествено, че не те обичам, противен гном такъв. Мразя те, както и всички останали в това гнездо на змии.
— Тогава, какво правите тук, госпожо? — попита Каро, като едва чуваше гласа си, тъй като господин Смит продължаваше да пищи, сякаш го колят, а все още никой не го бе докоснал. Но като се съди по останалите в неговото положение, това щеше да се промени. Ами тя? Какво щеше да й се случи на нея самата? Да върви по дяволите, този господин Смит, сега по-важна бе нейната собствена кожа.
— Ето виждаш, ли лельо, не можеш да скриеш дълбоката си любов към нас!
— Не съм ти леля, изчадие адово. А ти, защо си ме заразпитвала? Правя каквото си искам и живея, където си искам, ясно ли ти е?
Каро кимна, но никак не й бе ясно. Започна да трепери, а усетило това, детето започна да я милва по ръката успокоително.
— Джао се е влюбил! — засмя се Алек. — Малко е големичка за теб, не мислиш ли, дребен?
— Но ще порасна, а ти ще остарееш и умреш! — отвърна детето, като не изпускаше ръката й. Можеше да я отдръпне, но реши, че това не е много добра идея. Трябваше да избяга, но за тази цел, по-добре да не предизвиква тези луди хора.
След около пет минути господин Смит най-накрая млъкна. За около две прокле цялата фамилия, с началото на първия херцог, след което затвори уста и очи и просто се отпусна, все едно се е предал.
— Така, господин Бруман, Вие сте доста интересна личност. Разбрахме доста за Вас, но сумата, която онзи идиот Ви е предложил е нищожна, за това, с което сте се захванали!
— Значи знаете, какво иска онзи човек? Аз дори не знаех, какви са мотивите му. Работата си е добра, само трябваше да се отърва от едно малко копеле! — Алек зашлеви през лицето жертвата си.
— Вижте, Джао не е обект на вашите скверни думи. Още един такъв неджентълменски епитет и ще отрежа езика Ви, господин Бруман. За сега съм се насочил, обаче, към нещо съвсем различно.
— Какво искате да кажете, за Бога? — ококори очи господин Смит. Каро преглътна и местеше поглед от брата на херцога и едноръката жена, която му подаде някакви странни и огромни метални щипки.
— Ами, виждате ли, господин Бруман, Джао е видял, как доста грубо сте ударили в лицето госпожица Найтингейл. Вижте синината по брадичката! Скоро ще придобие всички нюанси на лилавото, а сега този цвят не е на мода. Та, както казах по-рано, нашият Джао е влюбен, а Вие сте наранили нещо негово. Левичар ли сте, господин Бруман?
Каро мигаше невярващо. Какво щеше да прави с тези щипки? Наистина ли е насинена?
— Не, мамка ти!… — просъска ядосано, но всъщност ужасен, господин Смит. Алек кимна в знак на съгласие и нагласи щипките на дясната му ръка. Щипките бяха толкова големи, че обхванаха дланта плътно. Едноръката погали косата на жертвата, когато Алек съвсем леко се напъна, за да стисне това метално оръдие. Господин Смит така изрева, че би събудил и мъртвите, но едва ли щяха да му помогнат. Каро гледаше с широко отворени очи, ала не можеше да вземе решение дали да проговори. И какво точно да каже? Да се опита да спаси човека, който искаше да я нарани? Не, едва ли… въпреки това, мисълта, че тя е следващата, въпреки думите на лорда, не излизаше от главата й. Те всички бяха луди, за Бога!
Изтръгна бавно и сковано ръката си от тази на малкото дете. Огледа се. Огромната желязна порта бе точно до масата, където беше положена и тя самата. Докато Джао се цупеше странно насреща й младата жена скочи и избяга през отворената врата.
— Ще се загуби в този лабиринт и ще умре от глад, ако не я намерим! Тъпачка! — Рейчъл продължаваше да гали светлите коси на все още стенещия мъж.
— Нека се понабяга, сигурно много я е страх…
— Джао е влюбен, малкия Джао… Джао и Каролайн седели на дървото… — започна да си припява и танцува Алек.
— Кажи, лельо Рейчъл, кой е по-голямото дете в този дом?
— Ти не си дете, ти си Сатаната.
— Грешиш, той ми се пада чичо!
* * *

Нямаше измъкване от тези тъмни коридори. Непрекъснато се блъскаше във влажните стени, но колкото и да вървеше напред, сякаш се въртеше в кръг. Да, ама естествено — замък, стар като този има тъмница, а за нейна жалост тя попадна точно там. По дяволите, баща й щеше да побелее от тревога, ако не я намереше. Може би щеше да се побърка, също като бащата на онази едноръка женица, която сто процента е бившата метреса на херцога.
Спря се, отпусна се до една стена и седна на мокрия под. Стана й толкова студено, макар роклята да бе добре подплатена. Кой казва, че в ада било горещо, точно обратното — дяволски е студено. Ами това, което каза онзи лудия садист, че едно девет годишно момче се било влюбило в нея? Само това оставаше, сина на дявола да й хвърли око. Каро имаше чувство за хумор, все пак живееше с баща си, но това някак не се побираше в рамките на смешното. Господин Смит най-вероятно щеше да бъде измъчван и убит. А тя не му помогна. Дори не се замисли за горкия човек… който също си бе психопат. Пък и погледнато реално, той е единственият, който я нарани и дори се опитал да го стори още по-зле.
Добре, трябваше да събере сили и веднага да се махне от тази къща на ужасите. Незабавно! Само да накараше краката си да я слушат, щеше да е къде-къде по-лесно. Пое си, отново, дълбоко дъх и като се подпираше на стената си наложи да се изправи и тогава тръгна.
Вървеше, ли вървеше. Сигурно броди с часове. Очите й така и не привикнаха с мрака, за това се държеше за стените, краката вече не я боляха, защото се бяха вкочанили от студ. През интервали се заслушваше в тишината, но не чу нито стъпки, нито гласове. Само от време на време до слуха й достигаше някоя капка, която се разбиваше на пода. Сигурно я бяха оставили да се скита докато не умре, гладна и самотна, премръзнала и напълно ужасена. С каква ли гримаса щяха да открият трупа й? Надяваше се поне да не е отворила уста и очи, като при вида на привидение. Веднъж бяха докарали една жена при баща й. Бе болна от някаква болест, която дори той не успя да определи. Даваха и лауданум, постоянно я тъпчеха с този опиат, но той не намаляваше болките и виковете й. Тъй като татко не се славеше с психичното си здраве, пациентите, които „получаваше“ бяха или на прага на смъртта или болни от нещо, което най-вероятно е заразно. Една вечер жената предаде богу дух, а за нещастие на Каро, тя самата я намери в стаята й. Толкова се е мъчила горката, че очите и бяха изцъклени, а устата отворена от писъците, които е издавала преди благословената смърт да я застигне. Тялото на нещастницата бе в най-кривата поза, пръстите й също толкова изкривени, стискаха чаршафа. Рефлекс, за да намали болката, но това нямаше как да помогне и въпреки всичко хората винаги свиваха пръстите си, когато изпитваха това така ужасно чувство.
Господи, дано не прилича на нея, когато онзи умопобъркан лорд я открие в този лабиринт. Сигурно много щяха да се присмиват на нещастията й. Да вървят по дяволите, поне нямаше да легне на онези маси, където щеше да бъде нарязана на парчета. Е, ако искаха да направят това с нея, сигурно щеше да е завързана като господин Смит. Може би наистина не желаеха да я наранят, а тя глупачката хукнала да се спасява, при което намерила и смъртта си.
Отново седна, като се подпря до тази омразна стена, която нямаше край. Ето това е! Щеше да умре из лабиринтите на смъртта. Дали щяха да я погребат? Едва ли! Какво щяха да кажат на баща й? — „Докато рязахме един господин, вашата дъщеря се стресна от вида на малко кръв и избяга, но тъй като не познава нашите подземия, умря докато я намерим.“ Или пък: „Щерка Ви се заблуди в нашите коридори на ужаса и намери края си само на десет метра от изхода, но какво да се прави, до там й стигнали силите.“ Може пък и: „Дъщеря ви падна по едни мокри и влажни стълби, докато се опитвала да се добере до нашето мазе, пълно с вино, и се преби до смърт.“ Е, тогава трябваше да счупят врата й и да я натъртят, защото татко бе доктор и щеше да разбере, че това не е истина. Сигурно, когато я откриеха можеше и да е още жива и да се наложи да го направят докато още диша и усеща, но е прекалено слаба даже да ги удари. Или от друга страна можеха да си я оставят просто така и след около стотина години, да остане само един скелет, декорация на тези катакомби. А може и да си има такива съседи, дори в момента?
За какви глупости мисли човек, преди да умре?
Усети топлина до лицето си. Ако отвореше очите си или щеше да види ангела, дошъл да я отведе в рая или ада, или един от мъчителите си, които не бяха точно мъчители. Но не! Видя едно приятно лице. Жена на не повече от двадесет години, в красива синя рокля. Много добър модел, между другото. Тъй като Каро никога не успя да си позволи много скъпи тоалети, поне имаше шанса да ги оцени. Светлина! Жената държеше свещ и гледаше към нея доста учудено. Коя е тя? Какво иска? Какво прави на това място? О, какво значение има? Или е приятел или враг, но на Каро и бе абсолютно безразлично. Не усещаше тялото си, бе се сковало от студа. Каквото и да й стореха едва ли щеше да го осети.
— Изглеждаш досущ като нея, но си по-слаба и малко по-ниска! — изгука щастливо момичето с прекрасната рокля.
— Като кой? — не трябваше да пита, пък и чувстваше устата си вдървена.
— Като моят бивш домашен любимец, моята играчка и може би моята приятелка. Е, тя невинаги ме приемаше така, но много си я пазех. Но тя умря, всички вие умирате толкова бързо…
— Да… и ти си от тях! Остави ме да си ида тихо…
— Не! От много време те следя, още откак избяга от тъмницата. Имаш нейния дух. Тя също се бореше винаги, когато можеше. Както и да е, нека ти помогна.
— Остави ме намира, ненормалница такава. Ти и цялото това място, сте напълно побъркани. Защо не оставите човек да си умре на спокойствие?
— Харесваш ми! Аз съм Кристина, ти си Каро, двете ще станем приятелки.
Това бяха последните думи, които изтощеното тяло на Каро чу преди отново да се предаде на тъмнината.
* * *

— Добре ли си, Каро? — Каролайн Найтингейл отвори уморено очи и се взря в сивите такива на баща си. Огледа се. Намираше се в просторна стая, тапетите бяха с мек син цвят, леглото сякаш нямаше край, креслата отстрани на кревата бяха в същите тонове, както всъщност и всичко в това помещение. Значи или е умряла в онези лабиринти под имението, или не е! Усмихна се, явно е второто, защото така я цепеше главата, че просто не можеше да е мъртва.
Какво ли е станало? Как така баща й е до нея? Все още ли се намираха в зловещия дом на херцозите? Сега бе времето за паниката и за сума ти въпроси, които трябваше да зададе, но тя просто се облегна назад в най-меката и голяма възглавница, на която е имала щастието да положи глава. Първо — добре, че е оцеляла. Второ — баща й е до нея. Трето — беше си доста дяволско преживяване, откъдето и да го погледне човек, а в нейния живот адреналинът бе сведен до минимум… ако се оставят настрана осакатените човешки тела, за които татко й се грижеше. Но това не можеше да я трогне, всъщност дори клетниците, попаднали при онзи луд, не можеха да предизвикат такова чувство.
— Малко съм уморена и ме боли главата, но иначе съм добре! Все още се намираме в проклетата къща на онези богати ексцентрици, предполагам?
— Да, за наше щастие са те намерили в градината. Херцогинята твърди, че явно си се спънала и си си ударила главата при падането, но аз опипах тази твоя твърда част от тялото и не усетих нито отоци, нито подутини… какво си търсила в тези усамотени и тъмни части на градината, Каро? — тя опипа бузата си там, където Алек Хартфийлд твърдя, че скоро ще се обагри в цветовете на дъгата. Челюстта не я заболя и кожата не запари под пръстите й. Добре-е-е, един проблем по-малко.
— Имах среща с любовник. Според теб какво съм търсила там? — макар думите да бяха казани на шега, не прозвучаха по същия начин за баща й.
— Че ти кого познаваш от тук, та да си правиш такива срещи? Много пъти сме говорили по този въпрос. Като си вземеш такъв мъж, трябва първо да разбереш къде е бил преди това. Не искам да ти лепнат някоя срамна болест, Каро!
— Няма ли да ми кажеш, че по-скоро не е благоприлично изобщо да си имам любовник, тъй като не съм омъжена? — всъщност много добре знаеше свободомислието на баща си. Тези му възгледи идваха и от факта, че е лекар и е отлично осведомен за потребностите на човешкото тяло, за жалост на Каро — тя също. Още от десет годишна възраст тя отлично бе информирана, както за акта като акт, така и за последиците от него и естествено как да се предпазва от повечето от тях. Заради голямата си уста, а и тъй като не знаеше, че не бива да споделя тези си знания с повечето момичета и майките им, тя бързо бе отритната в онова пуританско село, където живееха тогава. Но пък, в крайна сметка, се преместиха едва след две седмици, така че момичето просто си взе поука, че не всичко, което се върти в главата й, трябва да види бял свят. Томас не беше същият, той никога не си взимаше поука.
— Господи, татко, нямам любовник… просто един от гостите тръгна да следи сина на херцогинята и се притесних и тогава… — нещо подсказа на Каро да не издърдори всичките си перипетии в този момент. Друго пък й подсказа, че въпреки всичко, нито той нито тя са в опасност. Проклетото шесто чувство, което всъщност и я насади на тези пачи яйца. — Тогава просто припаднах. Не знам защо и как, сигурно нашите домакини не са искали да ти казват, знам ли, защото си мислят, че си нормален родител и ще ме насиниш от бой, ако те озлочестя.
— Първо, ти си на двадесет и седем, много по-висока от мен, а и съм сигурен, че и по-силна. Едва ли ще мога да те насиня, поне така си мисля. Второ, това да имаш връзка няма нищо лошо, просто не забравяй какво съм ти казвал. Трето, не знам кога най-накрая ще се омъжиш, може и да не стане, но пък това не пречи да ми родиш внуче…
— Да, ще живеем доволни и опозорени!
— Ние и сега не живеем по-различно, ако ме питаш! Добре, ако си наред, скоро ще можем да се приберем. Херцогинята иска да те помоли да се виждаш със сина й, той бил запленен от теб, пък имал много малко приятели от селото. Бил прекалено умен за тях, нормално една майка да мисли така за отрочето си. Ако ме питаш или е прекалено надуто хлапе, или…
— Мисля, че малкия наистина е прекалено умен, но може би и малко объркан. Нека затворя очи само за минута и тръгваме, става ли? — Каро се отпусна назад и се предаде на умората. Току-що се бе спасила от Светата Инквизиция, която се бе спотаила в лицето на едно девет годишно момче, а не можеше да се сети за нито една причина да трепери от страх. Едноръки жени, касапи мъже, надробени човешки тела, дете масов убиец… би трябвало не само да трепери, ами направо да изпадне в истеричен пристъп, но пък ако всички тези готически персонажи искаха да я умъртвят, по онези свои си начини, едва ли биха я положили в това голямо и меко легло и не биха повикали татко й, да й държи ръчичката докато се оправи. Може би тя всъщност не е била в опасност още от самото начало, пък и да си признаем господин Смит искаше да й направи нещо съвсем, не по вкуса й.
* * *

— Красив си, Джао, харесвам те! — плесна с ръце Кристина. Детето, в интерес на истината, не представляваше нищо особено. Нормално девет годишно хлапе. Но тъй като Кристина си бе сантименталист, той й се стори разкошен. Пък и нещо имаше в тези негови големи очички, които трогваха, напълно реалното й според нея, сърце. Романтичка, така наричаха хората такива като нея, а тя много се гордееше с този си епитет. Всъщност, с нещата, които бе вършила, никой не би я нарекъл точно романтичка, но това никога нямаше да си го признае.
— Не искам да казваш нищо нито на мама, нито на чичовците и лелите ми.
— Ох, стига Джао, защо не? Майка ти е всичко друго, но не и безпомощна. Сигурна съм, че не знаеш и за половината от шегите, които си е правила с хората…
— Да, но Тара е нейна майка, нейното семейство, откакто е попаднала тук. Това може да нарани Джесика, а аз не искам мама да бъде наранена.
— Тара иска твоята глава. Какво просто ще й я дадеш, та да не нараниш Никта, така ли?
— Естествено, че не! Тара не ме познава, не знае какво се върти в моето малко и ограничено човешко мозъче.
— Харесваш ми, Джао!
В кабинета нахлу Джесика и Дейвид, неговите мама и татко. Също като майка си Джао не се и съмняваше, че ако не е част от семейство е нищо. Сигурно го е наследил от нея, което е странно, защото гените, които носеше не бяха нейни, а принадлежаха на едно създание, което той никога не беше срещал. Все още не разбираше толкова много неща, но знаеше, че с времето всичко ще му стане ясно. Тогава никой не би могъл да се доближи до тези, които обича. А Джао обичаше толкова силно хората, които го обграждаха!
— Калиопа, какво търсиш тук? Да не би Тара да те е пратила, за да ми кажеш, че е време да се прибирам? Имам още време.
— Не, дойдох да видя момчето. Красиво е, нали?
Дейвид се отпусна на едно кресло и скръсти крака. Да бъдеш втора цигулка в собствения си дом си има своите добри страни. Не се притесняваше от нищо и никого, защото знаеше, че неговата Джес щеше да се погрижи за всичко. Ако погледнем на нещата реалистично, Дейвид дори не беше на второ място, преди него идваше сина му, когото обичаше повече от всичко на света… всъщност след двата генерала едва ли имаше класи. Тяхната дума бе закон, а никой не би могъл да я оспори, дори и да иска.
— И колко време ще останеш?
— Докато не ми покажеш вратата… тоест, докато Джао не ми покаже вратата. Но мисля, че той ме харесва. Харесваш ли ме, Джао?
— За сега — да! — кимна детето и погледна към майка си. Тя също му кимна в знак на съгласие. Калиопа и тя не бяха първи приятелки, но пък бяха сестри. В интерес на истината Джесика вече не бе толкова гнуслива по отношение на хората, така че какво й пречи да приюти една от човешколюбките на Тара. В същото време не се и съмняваше, че щом майка й чуе аргументите й, няма да има нищо против да я остави до края на живота на Джао в близост до него. Нали това целеше с цялото това наказание? Да я накара да изпита поне малко съчувствие и симпатия към тази раса!
Последната и единствена промяна е направена от cattiva2511 на 15 февруари 2016, 14:16.
cattiva2511
 
Мнения: 99
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: В началото

Мнениеот абв » 10 февруари 2016, 02:39

Пишете добре, но ако може да смените израза "така като" с "тъй като" във всичките 38 (засега) пъти, в които е употребен. В изречения като това: " Така като мамичките вече не тикаха отрочетата си в ръчичките му...", "така като" е употребено напълно грешно.
абв
 

Re: В началото

Мнениеот cattiva2511 » 10 февруари 2016, 17:38

абв написа:(…) но ако може да смените израза "така като" с "тъй като" (…)


Да, благодаря за бележката. :)
cattiva2511
 
Мнения: 99
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: В началото

Мнениеот cattiva2511 » 16 февруари 2016, 17:11

Десета глава

„Наистина си мислех, че мога да оправя нещата.
Вярвах, че съм нещо повече, но истината е, че всички сме до толкова обикновени… сами не разбираме природата си.“



— Добър ден, госпожице! — Каро бе потънала в мисли, облечена в една от последните си що-годе запазени рокли. Дори не забеляза мъжа, който я настигна и изравни крачка с нея.
За два дни Каролайн Найтингейл загуби спокойствието и съня си. Причини, бог дал.
Първо — омразната стара и дебела крава, която не можеше да изкара и две правилни думи от беззъбата си уста, започна силно да й лази по нервите. Постоянно клюкареше за богатите херцози. Как нямали никакъв морал, как клетият рогоносец отглеждал като свое онова копеле, което сигурно бе дете на самия Сатана… и все едни такива поучителни речи бълваше „покорната“ прислужница.
Второ — баща й и ходеше по петите, така и не се съгласи с твърдението, че щерка му си нямала любим. Бил ли красив? Може ли да се очаква сватба? Би ли бил добър за баща? Имал ли пари? Последното не било важно, разбира се, но се надявал да не бил някой селянин без капка мозък и никакво образование.
Трето, може би и най-важно — още на следващата сутрин бе получила покана от въпросните херцози, да ги посети за чаша чай, когато имала време. Всъщност това и отприщи онзи вулкан от думи, които дъртата не спираше да изрича. От една страна Каро не би искала да се върне в онзи дом на… и тя не знаеше на какви точно хора. Любопитството, обаче, бе много по-силно от инстинкта й за самосъхранение. Сякаш онези часове, които бродеше из тъмните коридори, са били само миг, който бързо се забрави. Какво толкова щеше да стане ако приеме поканата? Дали нямаше да я хванат и нарежат на парчета? Дали ядяха своите жертви? Бе чела не малко романи, повечето от които доста стряскащи. Баща й никога не й забрани да чете каквото и да било, а тези книжки бяха доста интересни. Вампири, върколаци, канибали… какви ли не субекти оживяваха от листовете на този вид литература. Повечето населяваха мрачни и страшни огромни имения, а точно в този ден Каро се запъти към къща, с подобно описание… поне в нейната фантазия.
И така, доста разсеяна и страшно уморена, от безсънните си нощи, Каро не обръщаше внимание на нищо докато крачеше. Можеше да се качи и на двуколката на баща си, единственото им средство за придвижване, но искаше да си даде малко повече време преди прословутата среща. Вчера най-накрая взе решение и прати потвърждението си на херцогинята, така че ще не ще, трябваше да посети главорезите, право в леговището им.
Тръгвайки от дома веднага реши, че това не беше най-доброто нещо, което можеше да стори. Започна да съжалява, за своето прекомерно любопитство, но вече бе поела на път и колкото и да се бавеше скоро щеше да му се види края.
— Нещо сте доста замислена, госпожице? Вие сте дъщерята на новия доктор, до колкото знам.
— Да! — каза като на себе си Каро. Продължи да върви напред, без да се поглежда към към натрапника.
— И на къде така?
— Към дома на херцог Уилмайър.
— Това може би е нещо, което чувам за пръв път. Никой не ходи у тях, те не искат да се сближават с никого, освен с онези свои съседи… Аз съм Натаниел, синът на местния пастор! — рече гордо мъжът. Каро най-накрая се спря и се обърна към него. Не бе повече от тридесет и пет-шест годишен. Висок, но доста слабоват, с прекалено издължено лице и воднисти очи. Въпреки това, не можеше да се каже, че е точно грозен, по-скоро невзрачен. Погледна към пръстите му, мразеше хора с мръсни ръце. Дълги, като на пианист, кокалести пръсти, при това чисти. Усмихна се едва-едва, ако чуеше още една проповед за пропадналата фамилия Уилмайър щеше да го замери с някой камък по главата.
— Аз съм поканена, господин?…
— Наричайте ме Натаниел, моля Ви, госпожице! Наистина ли, ето това е вече нещо ново. Знаете ли, че тези хора са доста затворени, което дава повод за доста приказки сред селяните?
— Да, известно ми стана на приема по случай рождения ден на момчето им… Вие там ли бяхте, Натаниел?
— О, не, в никакъв случай. Не си мислете, че вярвам на всичко, което се говори за тях, но просто баща ми е толкова голям педант, че не бих искал да влизам в спорове с него. Той не би посетил онзи дом на порока, както сам го нарича, за нищо на света — мамино синче, реши Каро. Не обичаше такива хора, пък и да не говорим, че този си беше зрял мъж, ала все пак се подчиняваше на големия си лош татко!
— Да, естествено! — усмихна се снизходително и продължи да крачи напред, като отново игнорира отрочето на преподобния.
— Е, може ли да Ви придружа? Поне до имението?
— Първо не трябва ли да попитате татко си? — тя говореше на краката си. Реши, че оттук насетне не е нужно да го удостои дори с погледа си.
— Вие си правите грешна преценка за мен, госпожице. Все още живея при родителите си, това е вярно, но не бих искал да остана напълно сам, а тъй като още нямам свое собствено семейство…
— Сигурно татко е придирчив, така ли е?
— Повече аз, госпожице. Тукашните дами, са меко казано отегчителни…
— О, спестете си тези глупости. Ако се опитвате да ме залъжете, че нямате нищо общо с ограничените си съселяни или с педантичния Ви баща, просто няма да Ви се получи! — колко се опитваха да й се покажат точно такива в миналото, но веднага щом странностите на татко й се появяваха тези мамини синчета й обръщаха гръб. Понякога се извиняваха, че не била виновна тя, ала баща й… а само с началото на това оправдание губеха завинаги интереса й към незначителната си личност. Този тук беше същият, още повече син на проповедник, така наречен божи човек, а тя бе дъщеря на мъж, отричащ църквата изобщо. Да беше поне някой красавец, та да си го ползва, докато татко не му дръпне юздите, но — не! Напълно обикновен, може би със съвсем малко чар, мъж, който обаче по поведение сигурно повече приличаше на момче.
— Не сте в добро настроение, май? Това заради визитата Ви в дома на херцога ли е, или по принцип сте се родила кисела, госпожице?
— Не Ви влиза в работата моето настроение. Ако не Ви радва моята компания, чувствайте се свободен като птичка!
— Знаете ли, баща ми много ми се сърди, че не искам да поема по неговия път. Някак нямам силата и волята да стана божи раб, като него. Ако повечето овчици приличат на вас, по-скоро бих ги заколил, отколкото да им чета светото писание, та да ги вкарам в правия път…
— Това последното едва ли е възможно. Моят път е толкова крив, колкото е пътеката към ада. Или поне така се надявам, господин Натаниел!
— Наистина ли го мислите?
— Всъщност не, но се опитвам да се отърва от присъствието Ви!
За огромно учудване на Каро Натаниел само се засмя и продължи да върви редом с нея. Заради този противен тип, тя не можеше да влачи краката си едва-едва, както го правеше в началото. За отрицателно време стигна до крайната си цел.
— Ще Ви чакам тук, госпожице, за да мога да Ви изпратя после и до дома, ако естествено решите да се връщате пеша…
— Не си правете труда! — Каро пристъпи през прага на огромната ограда и навлезе в проклетата градина, където започна всичко. През деня си бе също толкова сенчесто и потискащо, както и през нощта. Дневната светлина не се отрази благосклонно към оголените клони на дърветата и мрачната зимна картина накара Каро да се разтрепери. Браво на нея, сега се сети, че трябва да се страхува.
Затътри се толкова бавно по алеята, водеща до главната порта на имението, че ако не бе изкрякала някаква птица, чийто звук стисна сърцето й, сигурно можеше и довечера все така да се влачи. За жалост крясъка така я стресна, че тя се забърза, макар да не искаше. Точно преди каменното стълбище, което щеше да я заведе в устата на лъва, на една също толкова студена, масивна и каменна беседка седеше Джао, с онова момиче, което я намери в ужасните катакомби. Те я видяха, макар Каро да не искаше да се случва, усмихнаха се и й помахаха да отиде при тях. Е, по-добре жената-спасител и детето, отколкото лудият с щипките…
— Значи, все пак се престраши да ни посетиш, Каро? — изгука прекалено сладникаво момичето с черните коси. Роклята й бе напълно безвкусна и розова, Каро мразеше този цвят. Всички девици носеха бяло или розово. Според баща й, това е така, защото искаха да покажат на бъдещите си съпрузи, колко са чисти… по-скоро колко лишени от вкус. Тази тук не правеше изключение — погледа дълбок и влажен, прическата напълно пристегната на главата, ръцете благоприлично положени в скута, усмивката — фалшива. Типичната гъска, търсеща си мъж.
— Да. Мисля, че трябва да вляза и да потърся Нейно…
— Няма нужда, аз те повиках! — ухили се като нормално девет годишно дете синът на Уилмайър. — Страх ли те е от мен? Помолих чичо Алек да не ти се мярка пред очите, поне докато не свикнеш с нас. Надявам се това скоро да стане…
— Едва ли — каза под нос Каро.
— Виж я колко е войнствена, напомня ми за моята любимка. Винаги готова да се кара и да критикува… е поне в повечето пъти.
— Не знам, но ми харесва. Ти харесваш ли ме, Каро? — попита невинно Джао. Каро въздъхна, какво да каже: „Тръпки ме побиват, от малки психопати!“ или пък: „По-скоро бих си отхапала ръката, отколкото да ти я подам“?
— Не Ви познавам, милорд!
— Аз съм на девет, не ми говори като на възрастен мъж! — да, със сигурност не приличаше на девет годишен, като си отвореше устата.
— Както искаш…
— Хайде, да влезем и да видим мама и татко. Те рядко са заедно, само когато аз ги насилвам, но въпреки това много се обичат. Идваш ли? — малкото момче стана и протегна ръчичка към Каро. Сега можеше да се обърне и да хукне обратно, но вместо това хвана детето за ръка и тръгна редом с него към дома на Дявола. Зад тях Кристина си пееше и дори от време на време подсвиркваше. Дали можеше да започне да скача като дванадесет годишна? Сигурно! За жалост на Каролайн, нямаше такава показност на простота!
Когато влязоха в огромния вестибюл Каро би трябвало да се вцепени от страх, но вместо това, с ръка в тази на детето, се чувстваше напълно спокойна. Сякаш нищо не би могло да я стресне в този момент. Посрещна ги любезния иконом от снощи, като само с едно кимване от страна на Джао, разбра къде да заведе госта им.
Детето пусна ръката й и с усмивка помоли:
— Последвай господин Бърни, аз идвам след малко… — Каро кимна, доста покорно, ако я питат, и тръгна след слугата.
Влезе в гостна, която всъщност бе доста малка и дори уютна. Тъмните мебели придаваха някак спокоен вид на стаята. На голямо канапе неподвижно седеше момиче, с толкова празен поглед, че Каро би могла да си помисли, че е статуя, а не жив човек. Безлична и невзрачна, единствените думи, които й идваха на ум за нея. Сигурно това е любовницата на Алек. Нищо чудно, че приличаше на ходещ труп. Може би знаеше, какво се случва из мазетата на имението.
Господин Бърни хлопна вратата зад гърба й и тъй като не й остана друг вариант Каро седна на едно кресло точно срещу кокалестата жена. Онази не й обърна никакво внимание, но въпреки това гостенката реши да опита късмета си:
— Здравейте, аз съм Каролайн Найтингейл, дъщеря на новия доктор…
— Знам коя сте, Алек ми разказа за вас! — жената говореше, но Каро едва го забеляза. Как ли успяваше да мърда устните си толкова малко, че човек имаше чувството, че дори не се движат?
— Вие сигурно сте… хъм…
— Не съм му любовница, ако това питате! — жената не говореше точно като наплашен заек, за какъвто я представяха. Странно!
— Не исках да кажа нещо такова, госпожице?…
— Моли, можете да ме наричате госпожица Моли! — и не каза нищо повече. Каро въздъхна и започна да се върти на огромното кресло. Меко и удобно, явно тези хора харесваха лукса. Пък и защо да не си го позволят, след като имаха парите на бащата на херцогинята. Дали и той не е бил накълцан в онази дупка? Вещицата, която играеше роля на прислужница в сегашния й дом, започна да разказва, как всичко се обърнало с главата надолу, когато любовницата на Дявола се оженила за херцога. Преди това той бил мрачен и строг, ала поне богоязлив и порядъчен джентълмен. Сигурно уличницата го била омагьосала. Дали наистина тази фамилия има връзка с Луцифер? Е, баща й не вярваше в такива неща, но пък може и той да греши. Лично Каро нямаше мнение дали има бог, или богове или същества, дошли от много далеч, много отдавна и направили цивилизацията такава каквато е.
В гостната влезе херцогинята, под ръка със сина си и мъжа си. Така, само още малко и може да си плюе на петите. Херцогинята наистина имаше вид на някоя злобарка, прекалено студен бе този неин поглед.
Джао седна до неприветливата госпожица Моли на канапето, домакина и домакинята — на двете кресла около Каро. Трябваше да си избере друго място, по дяволите, сега се чувстваше между два демона. Е, добре де, доста драматизираше, но имаше право на това, нали?
— Харесвам я, мамо!
— Щом те радва, нека — остави си я — повдигна вежди Нейна светлост, като нито един друг мускул не трепна на това каменно лице. Тръпки да те побият чак.
— Разбрах, че баща Ви е пътувал доста, докато стигне до нашия край, госпожице. Това се дължи заради неговите теории за произхода на човечеството, може би? Знаете ли, хората тук не приемат и много нормално нашето семейство, но не ни липсва ограничената им компания! — херцогът говореше тихо и отмерено. Като генерал пред войник, доста плашещ генерал.
— Да, баща ми си има неговите идеи.
— Доста са интересни, признавам. Джао си направи домашното и ни разказа доста за вас, госпожице. Както и да е, надявам се, да не сте като ограничените селяци наоколо, които биха повярвали на всичко, което се говори за моя дом, така както аз не вярвам, че баща Ви е напълно луд старец.
— Естествено, че не… — „не вярвам на клюки, но пък повярвах на очите си.“
— Това е добре, Джао има нужда и от приятел, макар че е обграден от роднини, които меко казано го боготворят.
Каро се усмихна и сведе поглед. Да се прави на благочестива девица не й бе присъщо, но не знаеше, какво точно трябва да каже в този момент.
— Каро се плаши от чичо Алек, защото го видя да си играе с нов гост — очите на Каро не можеха да се разширят толкова бързо и толкова широко, дори на Джао да му беше израснала втора глава. Погледна към домакините си, но те не показаха никаква реакция към казаното от детето.
— Да, Алек влияе така на хората. Не го прави нарочно, всъщност той има много добро чувство за хумор. Е, тази тук, не го оценява, но това е защото е простодушна! — херцогът посочи неподвижната жена. Тя пък, не му обърна никакво внимание, сякаш си говореше на стената. — Алек има определени нужди, госпожице, които да го държат в нормално състояние, поне това е мнението на моята Джес и сина ни.
— Да, определени нужди…
— Не се притеснявайте за своята сигурност. Първо на първо сина ми Ви харесва. Второ, не влизате в критерия на Алек.
— И какъв е този критерий? — трябваше да се прехапе езика, преди да дойде в този дом. Сега седеше заедно със садисти на една маса, така да се каже, и си говореше относно склонността на някакъв си тип да реже хората, така както се говореше за времето в нормалните къщи.
— Ами хора, които си го заслужават. Например посещавали са ни педофили, изнасилвачи, убийци, крадци и още много други интересни субекти.
— Аха…
— Не разбирате, нали? Няма нищо. Знам, че е малко по-трудно да се възприеме нещо подобно, но ще свикнете. Естествено, ако интереса на сина ми се задържи над вашата личност.
— Аха…
— Искаш ли вече да си ходиш, Каро? Това ти е първо гостуване, а доста много неща получи като информация и емоция. Може би ти трябва малко време, преди отново да ни посетиш, а ти ще го направиш, нали така?
— Аз… сигурно, да! — вече не се страхуваше, но със сигурност не искаше да се връща скоро. Нито знаеше как да се държи, нито какво да отговаря на тези свои домакини от ада. Фактът, че малкият я харесва, не я успокои особено, защото ако спреше да изпитва такива топли чувства към нея, какво? Дали наистина кълцаха само „лоши“ хора? Ами тази статуя пред нея? Тя каква роля играеше в този дом? Доста странно обкръжение, наистина.
— Да извикам ли някой да те закара?
— Не, благодаря, ще повървя пеша…
— Искаш сина на пастора да те изпрати ли? — ревност ли усети в гласа на детето? От къде знаеше за онзи тип, който я следваше до тук? Тя самата го беше забравила.
— Не, аз… просто ми харесва да вървя…
— О, не се притеснявай! Наистина още се страхуваш от мен! — усмихна се сладко Джао.
— Ами, май си имам причини, нали? — е, не можеше да остане скромна и тиха прекалено дълго време. Някой ден наистина щеше да си зашие устата с копринените конци на баща си… ако „чичо Алек“ не направеше нещо по-лошо преди това.
— Да, така е, но няма нужда. Ние не сме побъркани, Каро… дори може би сме по-нормални от повечето хора наоколо. Относно сина на пастора, ами той е невзрачен и не знаем нищо за него. Не ни е бил интересен, така че внимавай, докато не видим накъде духа вятърът. Може да е опасен, може и да не е нищо особено, но не се доверявай на никого, преди да се допиташ до нас. Не бих искал нещо да ти се случи… нещо лошо.
— Надявам се това да не е заплаха…
— Естествено, че не! — тросна се бащата. Беше повишил гласа си с една октава. Тъкмо щеше да продължи, когато херцогинята го погледна изкосо и той млъкна. Ясно, кой носи панталони в това семейство, не че не се знаеше още в началото…
— Няма да повтарям повече, Каролайн, когато казвам, че за сега няма защо да се боиш от нас. Джао е много по-интелигентен от теб или от баща ти, че да прибягва до разни тактики, като лъжата, няма нужда от това. Помисли си добре, ако можеш да го направиш, какво значи да си гост в дома ни! — при тези думи херцогинята се изправи и погледна отегчено към сина си. — Трябва ли още да си играем на учтива визита, Джао?
— Не е нужно, мамо. Другият път Каро ще бъде по-приятна компания, уверявам те!
Точно след двадесет минути Каро тръгна обратно към вкъщи, докато сина на проповедника я следваше по петите, като вярно куче. Не му обръщаше внимание, той пък не я заговаряше. Доста бързо се прибра сега когато не се тътреше по неравния път. На прага Натаниел спря пред спътницата си и проговори:
— Е, нищо страшно не се оказаха тези хора, нали? Всъщност, според мен, слуховете са доста преувеличени относно херцозите, не мислите ли?
— Да, хората винаги говорят, каквото им дойде на ум! — каза с отсъстващ вид и се прибра. Още не бе затворила вратата, когато баща й се провикна от кабинета толкова силно, че сигурно и „чичо Алек“ под земята щеше да го чуе:
— Надявам се не това е любовникът ти. Много е кокалест, няма да ти даде добри деца, да знаеш! — Каро затвори очи. Е, дори и Натаниел да е имал добро мнение за нея, то току-що се изпари.
* * *

— Здравей, бабо! — усмихна се Джао. Тара бе дошла в стаята му посред нощ, сигурно за да го погуби. Момчето щеше да се защитава, но добре знаеше, че не би могъл да се опре на същество, като баба си. Тара, навлякла някакъв огромен мъж, приличащ на горила,се бе облегнала на прозореца нехайно. Гледаше го с нескрита и дори преиграна злоба.
Странно, но въпреки тези си разсъждения и заключения, та дори и леки опасения, Джао Хартфиилйд не изпита и капка страх, пред лицето на баба Тара.
— Не изпитваш боязън, това е ново за този биологичен вид. Навремето, само като ме видеха, такива като теб, губеха ума и дума от ужас. Е, естествено този жалък екземпляр не е много представителен.
— Не, не е!
— Крадеш семейството ми, малък човеко, а това не ми харесва особено!
— Не виждам, защо трябва да ти го крада.
— Може би трябва да се сродим, така ли? Ще станем едно голямо и безгрижно семейство, поне докато ти и близките ти човеци, не си отидете?
— Едва ли който и да е от нас ще оцелее толкова дълго, бабо! Войната вече е факт, така че може би много скоро всички ще умрем.
— Какво знаеш ти, за това, което става извън този изкуствен свят, който си си създал?
— Чичо Бисямон знае, има си начини… вярвам му, може би е редно и ти да преосмислиш дали да не му се довериш.
— Бисямон е предател! Остави ни, това никога няма да простя. Ние не сме като хората, „императорче“, никак дори. Може би сега Никта е привързана към теб, но това ще мине, както и на останалите. Не сме устроени така! Не можем дълго да задържим вниманието си към вид като твоя собствен. Съществуването ти е прекалено преходно за нас.
— Наистина, но и твоето съществуване е преходно, не се залъгвай, бабо! Ти също ще умреш, рано или късно. Само защото твоя вид е решил, че е доминантен, това не го прави истина. Смеете се на човеците, че са толкова лесно податливи на манипулация, ала и вие не сте по-различни. Хората вярват във вашите приказки, вие вярвате в Техните. Каква е разликата?
— Ти нищо не знаеш!
— Както и ти! Държали са те на тъмно, казали са ти, че моя вид е погрешният, както и всяко друго различно биологично същество… не мога нито да приема, нито да отхвърля това твърдение. Може и такива като мен да тровят Вселената, но това не може да ме развълнува. Аз държа на своите, бабо, от теб зависи дали си от тях или не. Остава ни още много малко време, така че реши сама за себе си!
— Императорче, ако си мислиш, че си нещо повече от хората, то си прав. Но не си способен дори срещу мен да се изправиш, още по-малко срещу това, което се задава. Дай ми Никта и сестрите й, тогава ще ти оставя онези продажници и човеците. Все пак ще си имаш своето семейство, а аз моето.
— И какво ще сториш с него? Нищо, както и до сега. Поела си поводите на рода, водила си ги, възгордяла си се, вместо наистина да ги пазиш! Мама е моя, аз съм неин. Това е нещо, което не можеш да разбереш!
— Няма да ми я отнемеш. Никта има друго предназначение, но не мога да я чакам да ти се насити. Внимавай много, срещу кого се опълчваш, императорче!
Нямаше да нападне. Джао беше сигурен в този факт. Така щеше да предизвика гнева на майка му, а баба имаше други планове. Значи се започва. Още не беше напълно готов, надяваше се да има повече време, но уви, времето беше свършило!
* * *

Месец и половина затишие. Посрещането на новата, хиляда осемстотин двадесет и седма, година премина много задушно. Джао беше много доволен от вечерта. Тази година дори настоява да се празнува Коледа, което се прие с много скептицизъм от лелите и чичовците му, но въпреки това кой би отказал на любимото дете? Истината бе, че Джао искаше да си подари малко нормални и щастливи мигове, преди началото на края.
Каролайн Найтингейл не дойде за коледната вечер. Бе поканена в дома на пастора, заедно с баща си. В момента, в който Томас отворил уста за своите атеистични теории, лицето на пастора почервеняло от гняв и започнал, поне така му разказа Каро, да изкарва пара от ушите си. Опитал се да изгони гостите си, но тогава, за нейно учудване, маминото синче се застъпило за тях, а горката съпруга на отчето не можела и дума да обели, защото я било страх от мъжа си. Не физически, просто онзи дебел, нисък и плешив човечец, казал на жената, че ако не се подчинява щял да я прокълне и да я прати право в пъкъла. Смешно! Както и да е, тъй като никой не беше особено празнично настроен Коледата не мина особено в духа, в който трябваше да се отпразнува. Да не говорим, че чичо Алек подари на Джао едно от ушите на господин Алекзандър Бруман, по прякор — господин Смит. Е, той толкова си можеше чичо Алек, само на Моли не подаряваше човешки части. Майка му бе виновна за това му пристрастие, никой друг.
Така, обаче, в новогодишната нощ се събраха всичките. Бисямон и Изида се бяха нагласили… всъщност всички, само заради малкия Джао. Аматерасу, Райджин и Фукурокуджин дори донесоха някакви лакомства, които сътворила новата им готвачка. За жалост, тази същата госпожа, скоро щеше да посети чичо Алек и тогава вече нямаше да може да прави тези божествени гозби. Божествени гозби, да — отвътре му идваше да е духовит.
Леля Моли си бе облякла най-разкрепостената рокля, която чичо Алек й позволи да сложи. Копчетата стигаха до врата й, ръкавите до китките… но полата бе с два милиметра по-къса от обикновено. Мама и татко също се бяха докарали, чичо Алек пък приличаше на паун в разноцветните си одежди.
Не след дълго скъпата Каро и Томас Найтингейл се присъединиха към празненството. Всичко щеше да мине толкова добре, ако не стана един-единствен инцидент.

Томас Найтингейл наистина се родил прекалено любопитен човек.
Често му се подиграваха и го дразнеха докато беше дете, защото той не бе като останалите. Вечно наврян в книгите, той сякаш не обръщаше внимание на външния свят. А сега, единственото нещо, което го държеше все още, бе неговата дъщеря. Тя беше различна, и слава Богу! Не би могъл да я обича, ако поне малко приличаше на майка си… онази жена направо отрови живота му.
Каролайн се бе сдушила с херцозите, което доведе до техния крах много по-бързо от собствените му теории. Никой не идваше при него, хората предпочитаха да си умират напълно самостоятелно, вместо да поискат помощ от доктора родил жената, която се сродила с Дявола. Толкова много предразсъдъци, при това само защото херцога спрял да дава пари на църквата, както правели другите богаташи. Всъщност семейството и не посещаваше това място, за разлика от своите приятели и съседи — семейство Фъргюсън. Те също влизаха в устите на околните, но никой не го казваше в лицата им, защото се държали на ниво, или поне така се говореше. Та, Томас бе готов да си иде и от това село, когато получи дарение от самия херцог, който го помоли да остане. Ако искал да практикува, той самият щял да му праща пациенти, да не се бил тревожил за нищо! Томас дълго се тюхка и упорито се отказваше от парите на Негова светлост, защото просто не приемаше, че неговата щерка била толкова скъпа на малкия му син, та той да не искал да се раздели с компанията й. В крайна сметка Каро също отказа да си тръгне и това го постави притиснат до стената. Ще не ще прие средствата, но каза, че за бизнеса си ще се погрижи сам.
Радваше се, че често бе посещаван от Натаниел Джонсън, който явно бе хвърлил око на щерка му. Дори се опита да се държи на ниво пред баща му, божият наместник на земята, но не се получи. Когато онзи започна да бълва някакви проповеди относно кръвосмешението, братоубийството и прочее, все едни от онези до болка скучни теми… После, естествено, дойде ред и на вещиците. Че ако се спазвали законите от едно време, онази жена — херцогинята, отдавна да бъде запалена на клада, по средата на селото. Дъщеря му също щяла да гори в ада, ако не оставела това безбожно семейство. Виж, Каро да гори в ада, на Томас не му се понрави и започна да изказва теориите си относно различността и еднаквостта на религиите и произхода им. Ами, както се очакваше,тезата му не се прие радушно. Този път, обаче, Каро каза, че не му се сърди, когато не успял да си държи устата затворена. Ако дъртият козел имал проблем с тях, да си завържел сина за крака, та да не тичал подир полата й.
Тази вечер Томас бе отново в дома на прословутите Уилмайър. От празника на сина им, той не бе стъпвал тук, пък и него никой не го канеше. За своя жалост, когато Каро не си беше у дома, трябваше да търпи онази дърта сврака, която не спираше да му дудне, че милата му Каро му щяла да изгуби душата си на това място на грешници. Много знае тя, да беше се къпала малко повече, отколкото само да злослови… но чистоплътието не бе една от десетте божи заповеди, така че нищо не би могло да я убеди да го поддържа. Тя толкова се смя на твърдението на доктора, че може да се разболее ако не се мие, че се осмели да му се подиграва цяла седмица.
Томас подпираше една стена и гледаше как дъщеря му си говори и се смее от сърце с малкото момче. Майчински инстинкт, сигурно това я бе прихванало. Скоро ставаше на двадесет и седем, а още нямаше бебе, това сигурно е причината да не иска да се отдели от тези хора и сина им. Докато дъщеря му се радваше на компанията на детето братът на херцога прошепна нещо на ухото на своята любовница и тя сякаш се ужаси в началото, но после изражението й стана също толкова безизразно както преди. Тази върлина, дали можеше да говори?
Всички се смееха и си говореха, досущ като нормален празник, но на Томас не само му беше скучно, но и бе отритнат от общността… дори от собствената си дъщеря, а това ставаше за пръв път. Бе на път да се разплаче. Малкият брат, накипрен като паун, тръгна нанякъде и за да не ревне с глас, като малко дете пред домакините си, докторът тайно го последва. Алек Хартфийлд изглеждаше симпатичен и весел, може би с него можеше малко да поговори и така да не се чувства толкова не на мястото си. Странно, но щом излезе от огромната зала, където се бяха събрали, лордът сякаш се изпари във въздуха. Просто застана от страни на стълбището и пропадна вдън земя.
Сега бе редно Томас да се обърне и да се върне в приемната зала, която не знаеше как се нарича. Салон ли, бална зала ли… тя бе голяма колкото целият първи етаж от неговия дом, но по-малка от балната зала, която посети първият път. Да, сега трябваше да се върне при хората, които забравиха за неговото съществуване.
Само че Томас не се обърна, а отиде зад стълбището и откри това, което търсеше. Зад стъпалата, облицовани от лицевата страна в червено кадифе, имаше една доста масивна метална врата. Ако не бе леко открехната никога не би я забелязал. Погледна през процепа. Надолу се виеха толкова дълги стълби, че не можеше да им види края човек. Чу тракането на токовете на лорда и тръгна след него. Тази вечер Алек Хартфийлд, както вече знаем, се бе накиприл като пълно конте, при това от миналия век, докато докторът си бе с нормалните плътни ботуши, които по старост се равняваха по мода на дрехите на първия.
Слизаха доста дълго, прекалено дълго. Стана тъмно като в кучешки… това не бяха изрази, които трябваше да ползва един нечетен и благовъзпитан господин. Добре че Томас не се имаше за такъв. Поне не и за благовъзпитан.
Коридорите бяха тъмни и влажни, но тракането на токовете на франта го ориентираха, така че да може да го следи, без да бъде усетен. Томас не бе глупак. Сигурно щеше да изгуби пътя, ако не следваше звука. Не след дълго, което го учуди, видя светлина в края на тунела. Още една открехната врата. Да нахълта през нея и за миг не се поблазни. Спотаи се, като леко я побутна. Слава на бога, не изскърца.
— Защо си тук? — попита женски глас.
— Нямах търпение да видя дали новият ни гост не се е събудил!
— Буден е, проклетника. Започна да ме кълне и му запуших устата. Винаги ме е дразнил, още от времето, когато ми каза, при това пред татко, че съм мръсна уличница, защото съм бягала подир женен мъж.
— Че ти си точно такава! — усмихна се лорд Алек, или поне така си го представи Томас, защото нищо не се виждаше от малкия процеп, а го достраша да отвори по-широко вратата.
— Както и да е, какво е направила фанатичната свиня? Не вярвам Джао да ти го е пратил, само защото се нахвърлил върху неговото пиленце!
— Джао не знае, че пастора ни гостува. Джесика ми каза, какво става… потръпвам като си помисля, че ако бяхме бедни Алисън щеше да попадне в ръцете му.
Изведнъж се чуха ядни ругатни и проклятия, при което Томас разпозна гласа на пастора. Със сигурност не бе при тези хора по собствено желание. Докторът напрегна слуха си, искаше да има и картина на цялата тази постановка, ала не помръдна от мястото си. Никой не можеше да твърди, че Томас Найтингейл е идиот, а да предприеме каквото и да било в този момент би било пълна глупост.
— Добър вечер, преподобни Джонсън, не изглеждате добре! Имам изненада за вас, господине!
— Всички ще горите в ада, цялата ви мръсна фамилия! Начело с онази вещица и нейното копеленце! — виеше като куче отчето.
— Ето, никакво уважение към домакините си. Рейчъл, какво да го правим този тук?
— Пуснете ме, покайте се за греховете си и ми дайте онази жена на Дявола, та да пречистя душата й!
— Както го направихте с малкия Том, така ли?
— Кой е Том? — попита жената, която лорда нарече Рейчъл.
— Синът на ковача. Разболяло се нещо, горкото дете. Та, този тук, казал на таткото, че това било дяволска работа. Да не се бил доверявал и на нашия нов доктор, защото щерка му била също във връзка с Луцифер и прочее. Той щял да оправи работата. Много добре я оправил, като почти изпържил пет годишното дете…
— Земния път не е важен, той е само преходен към истинското ни…
— О, я млъкни! Ти ако се разболееш ще се гориш ли с пръчка? Така-а-а, мисля си, че този път пастора прекали! — Томас се притисна още по-силно към стената, когато вратата се отвори и той се взря в красиво лице на жена. Тя го погледна, накланяйки глава на една страна, полагайки единствената си ръка на бедрото си и подпирайки масивната порта с крак.
— Алек, имаме компания! — зад гърба й изникна веселата физиономия на лорда.
— Чудесно, това е доктор Томас Найтингейл. Представи си какви идеи може да ни даде за нашите игри.
— Това не са игри, а гаври, Алек! — поклати глава жената, но се отмести от прага на стаята и с поглед покани новодошлия да влезе. Томас бе ужасен, но въпреки това прие поканата. Видя маси отрупани с човешки тела, някои живи, други не толкова, трети напълно мъртви. Видя и завързаното отче, което щом забеляза посетителя започна да крещи, така че слюнки му излизаха от устата:
— Помогни ми и така ще спасиш безсмъртната си душа. Ще помогна и на щерка ти, ще изгоня всички демони от нея…
— Докторе, наистина ли искате този тук, да сложи ръце върху тялото на Каролайн? Методите му за прогонване на демони са по-страшни и от моите.
Томас поклати глава и отиде до една от масите, където лежеше млад мъж. Ръцете му бяха строшени на толкова много места, като се започнеше от пръстите, двете уши бяха отрязани и обгорени, така че да не кървят много. Мъжът изглеждаше заспал, но неравномерното дишане подсказа на Томас, че само се преструва, явно за да не го закачат. Докторът вдигна очи и се взря в лицето на лорда.
— Този се опита да насили дъщеря Ви в нашата градина. Ако беше успял, не ушите щяха да липсват! — Алек отговори на немия въпрос.
— Пуснете ме, Бог да ви порази всичките! Ще съжалявате за това, Той ще ме пази от такива като вас!
— Докторе, дали Бог сега ще спре ръката ми, ако се опитам да причиня болка на този дърт козел? Вие как мислите? — Томас поклати глава, само че това не беше нито съгласие, нито отрицание на въпроса. — Може би трябва да проверим?
Алек пристъпи към завързания свещеник и отвори устата му, протягайки свободната си ръка назад. В лапите му се озоваха метални щипци, които едноръката жена положи, без да попита и един въпрос. Явно двамата си асистираха доста добре, също като него и Каро, когато се наложеше. Лордът мушна щипците в устата на мятащият се дебелак и по този начин пастта му остана отворена. Отново протегна ръка назад, в дланта му бе положена огромна и доста ръждясала ножица.
— Не си вадете прибързани заключения, докторе. Държим на вида, за това и инструментите ни са в това състояние. Ако всичко бе чисто и прекрасно, нашите гости не биха усетили духа на моята стая за игра!
Томас Найтингейл повдигна вежди, готов дори да се разкиска истерично, но се въздържа. Знаеше какво ще последва, но не си и помисли да спре този брутален процес. Свещеникът започна да писка и да се върти, а от устата му шурна собствената му кръв. Езикът, който вече не бе притежание на преподобния Джонсън, лорд Алек положи в една кутийка, отново поднесена, от едноръката жена. Като остави новото си притежание тя постави едно нажежено до бяло желязо и лордът го притисна у кървящият орган в устата на отчето, или поне това, което остана от него. В този момент жертвата започна да се гърчи…
— Извъртете главата му, милорд, защото иначе ще се удави в кръвта си.
— Да, наистина, не бях помислил за това… — вдигна рамене младият мъж и завъртя главата на „госта“ си на една страна. Пасторът не спираше да врещи, а Томас просто стоеше на едно място и гледаше като хипнотизиран.
— Не си от най-умните, Алек, преди също съм го твърдяла.
— Ти пък само се заяждаш! Направо не знам, защо още те търпя! — жената игриво се засмя, и започна да подрежда своите си там инструменти, които наистина бяха в плачевно състояние. Едва ли хората, на които се прилагаха, щяха да живеят дълго, та да се поминат от инфекция.
Томас пак погледна към мъжа, до когото бе застанал. Видя как от затворените му очи започват да капят сълзи. Стомахът на доктора се сви, но не издаде съжалението си към нито един от двата субекта, които в момента бяха „гости“ в тази, така наречена, стая за игри.
— Докторе, трябва да Ви върна в залата, защото Каролайн ще се разстрои, ако не знае къде сте. Пък и Джао много ще ми се ядоса, ако дъщеря Ви му се разсърди.
— Тя знае ли за… това?
— Да, но е била в стаята ми за игра само веднъж, когато хванахме онзи там. Така я беше шамаросал, че тя се свести едва тук, нямаше как… — Томас отново погледна плачещият млад човек, проснат и завързан на дървената маса. Искал е да причини зло на дъщеря му? Дори този факт не можеше да предизвика омраза и той все още не бе способен да се отърси от чувството, че е длъжен да помогне, но не точно сега. В момента бе със завързани ръце, също както бяха и тези клетници.
Лордът се отдели от все още крещящия отец и посочи изхода с ръка. Двамата тръгнаха, като Алек бе взел един фенер, та да осветява пътя им. Озовал се веднъж в залата Томас се направи, че нищо не се е случило преди малко. Отново подпря стената и се вгледа в своята Каро. Дали тя наистина знаеше, какво се върши под покрива на имението? Трябваше да я спаси от тези хора, както трябваше да спаси и себе си. Не можеше открито да направи каквото и да било, но все пак бе един умен и начетен човек, на когото не му липсваше съобразителност.
* * *

— Бащата на гълъбчето ти често си гука със сина на изчезналия отец. Алек ми каза, че заварил малкото представление, с преподобния! — влезе в стаята Фукурокуджин. „Майка“ му и „баща“ му отново гостуваха на херцозите. Мина месец от началото на новата година. Всички виждаха, че Джао е доста замислен в последно време, но не показваха, че са обърнали внимание на това явление.
— Ферди, много се радвам да те видя! Да, знам, но не ми е приятно това, което ще сполети бащата на моята Каро… както и приятелят й.
— Какво смяташ да правиш?
— Аз ли? Нищо! Така или иначе скоро трябва да се махнем оттук.
— Как ще го направим?
— Още не знам, напъвам се, но все още не знам, какво да сторя. Ще разбера, въпрос на дни е, сигурен съм в това. Не можем да останем, но няма да изоставя и семейството си тук, поне не и човешките му представители.
— Заради теб се принизихме до там, че да кръстим тези човеци „семейство“. Направо не знам как го постигна, Джао? Имаш талант.
— Да, мама каза същото. Въпреки това се надявам да си идем, преди таткото на Каро и сина на отчето да ни напакостят. Тя самата нищо не знае. Казах й за случката с Алек, но когато искала да попита родителя си какво е станало, той отказвал да говори.
— Добре е, че теб не могат да те излъжат нито нашите нито хората. Надявам се, да не защитаваш пиленцето, само защото ти е влязло под детската кожичка!
— Не, но щях да го направя. Мисля, че не е добре да седи повече в дома на баща си, по-добре да е до мен. Да, така трябва да направя. Още утре, когато дойде да ме види, ще й кажа, че е време да заживее с новото си семейство, близо до мен. Така ще мога да пазя моята Каро.
Само че, на следващия ден Каролайн Найтингейл не се появи.
cattiva2511
 
Мнения: 99
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: В началото

Мнениеот cattiva2511 » 25 февруари 2016, 12:12

Единадесета глава

„Винаги съм си мислел, че съм едно изобретателно създание…“

Каролайн се събуди рано сутринта.
Това че баща й не искаше да говори за онзи епизод от живота си, прекаран в стаята за игра на чичо Алек, леко я притесняваше. Така се надяваше той да не направи някоя глупост. Едва ли, само заради нея, щеше да отърве кожата. Искаше да му обясни, че нещата не са такива каквито изглеждат, ала едва ли можеше да го направи, ако той я игнорира. Помоли Джао да им даде малко време…
Натаниел всеки ден ги посещаваше, но не изглеждаше особено огорчен от факта, че баща му е изчезнал. Жителите на цялото село бяха като настръхнали петли, тъй като знаеха, кого най-много мрази местният свещеник. Въпреки това никой нищо не предприемаше. Дори новият мирови съдия, назначен точно преди Коледа. В околията не се задържаха дълго хора на подобни позиции.
В трапезарията татко й я чакаше заедно с Натаниел. Двамата пиеха чай и дъвчеха от яйцата, които бяха единствените ядливи неща, сготвени от отвратителната готвачка-икономка-прислужница… всичко в едно. Каро си сипа от ароматната течност, сложи си от гозбата на многофункционалната жена и се загледа в чинията си. Не знаеше откъде да подхване разговор. Искаше й се баща й да не прекарва толкова време в компанията на ухажора й. Естествено, че пред Натаниел не можеше и дума да обели, за нещата, които я притесняваха.
Започна да се храни мълчаливо, когато отново й се приспа. В последно време имаше доста здрав сън. Не се мяташе в леглото, терзана от излишни въпроси и дилеми, както когато за пръв път попадна в компанията на новите си приятели. Някак от нищото просто ги прие. Доста я озадачи фактът, че дори не се плашеше от Алек, който със сигурност не е нормален. Защо сега й се спи?…
И тупна по нос в чинията си.
— Хайде, господин Джонсън, да я отведем оттук! Няма да спи дълго, най-много час-два! — рече Томас, след като дъртата влетя в трапезарията с думите:
— Тая вечер ще е, нали?
— Не знам, още не сме достатъчно многобройни и силни да се борим с онези хора. Но не искам Каро да бъде по средата. Това може да я нарани, а аз не искам да се случи нещо такова…
— Ами, щом е с тях, 'начи и против нас! Айде, махайте я оттука и без туй само се опитва да ме поучава да не си пъхам носа там дет не требва. Да, ама не! Ония ще си получат заслуженото…

Каролайн отвори очи и до съзнанието й дойде, че се е озовала в една малка стаичка, положена на малко, но поне чисто легълце. Малко прозорче пропускаше слънчева светлина… поне е ден. Малка масичка и малка каничка с вода… ако и тя беше „малка“ хармонията щеше да е пълна. Стана и й се замота главата, но въпреки това се задържа на краката си. Затвори очи и след пет минути вече можеше да се движи по-спокойно. Отиде до вратата и никак не се учуди, че е залостена. Върна се и се отпусна на леглото. По дяволите, баща й можеше да си навлече доста неприятности, ако не е до него…
* * *

Моли спеше, притисната до Алек Хартфийлд. Събуди се, когато усети миризмата на дим.
Да не би къщата да гори? Дано, помоли се тя.
Животът на Моли не беше точно нещастен, но не можеше да се нарече и щастлив. Тя започна съществуване на стайно растение от онази проклета нощ, когато Емили загуби ушите си. Спеше в леглото на Алек, но не бе докосвана като жена нито веднъж. Сутрин той и само той я миеше, обличаше и оправяше косата й. Ядеше каквото й се сложи в чинията и пиеше това, което й се налееше. Да се моли се отказа почти веднага. След време свикна с всичко това, дори някак спря да обръща внимание както на себе си така и на света. В крайна сметка щеше да умре така както е живяла, тоест — никак. Знаеше, че Алек има тайни занимания, но не си направи труда да разбере какви точно. Нито й влизаше в работата, нито щеше да й помогне. Не се виждаше с никого, не говореше с никого, не правеше нищо.
Ако къщата гореше, още по-добре. Може би Уилмайър щяха да измрат тази вечер. Всичко щеше да приключи. Затвори отново очи. За нищо на света нямаше да събуди Алек.
Джао реши да прати някого да намери неговата Каро, защото времето на семейството му на това място изтичаше. Фактът, че тя се извини и не дойде на редовната си визита го изпълни с подозрение, но още не беше времето да предприема мерки. Знаеше, че баща й много я обича, така че не я грозеше някаква реална опасност, точно сега… а и ако проклетото имение не гореше, щеше да я сънува в момента.
Джао се изправи и тръгна към стаята на майка си. Отвори вратата и я видя да си спи сладко, докато къщата се изпълваше с дим. И това ми било по-висша форма на живот!
— Домът ни гори! — извика момчето. Джесика отвори очи и го погледна сънено. Така приличаше на човека, когото е облякла. — Отивам да взема леля Али, ти се погрижи за татко и останалите. Кажи на чичо Алек да се погрижи и за леля Рейчъл… ако е късно да я остави!
Джао се запъти към стаята на леля си Алисън. Детето-жена бе също толкова спокойно, както и майка му. Помилва я по главата. Алисън отвори очи и се усмихна на племенника си, нейният най-добър приятел.
— Събуди се, лельо Али, трябва да излезем за малко! — каза й нежно.
— Трябва ли? Щом искаш! — Алисън се облече набързо в един доста плътен пеньоар, подаден й от детето. Хвана Джао за ръка и двамата се запътиха към стълбището. Само че… то гореше. Алисън изписка и се притисна към малкото телце на своя водач. — Къщата гори…
— Да, забелязах! — вкисна се Джао. Не се притесняваше единствено за майка си, защото тя просто щеше да остави това тяло. Изида и Бисямон сигурно вече се бяха разделили с техните си, защото прислугата спеше на първия етаж, а те, които се намираха на третия, вече бяха застигнати от огъня. Прекалено бързо се е разраснал. За по-развито човешко същество, Джао трябваше по-рано да надуши опасността… поне така си повтаряше в момента.
В гърба им се блъснаха сънените Дейвид и Алек, последният мъкнеше Моли за ръката. Тя не се дърпаше, но пък и не изглеждаше особено притеснена. Дейвид никак не се учуди на това й състояние. За него жената бе напълно малоумна.
— Как сме могли да проспим такова нещо?
— Ами направили сме го! — за пръв път каза, с ядни нотки в гласа си, малкото момче. Бяха прекалено самоуверени, прекалено спокойни, това не биваше повече да се допуска. Но преди всичко трябваше да измъкне родата си от дома.
— Дали огънят е стигнал до подземието?
— Едва ли, много е дълбоко в земята и прекалено влажно. Ако леля Рейчъл не реши да излезе от дупката си, няма страшно за нея. Трябва да се измъкнем от тук…
— Вземи по едно одеяло и го наплискай с вода, може и да успеем да преминем! — предложи баща му.
Да, как точно с по едно мокро одеяло ще слязат по горящите стълби? Не, живи щяха да се опекат. Джао още не знаеше какво ще стане с него, дали и той е толкова крехък като семейството си, дали може да накара тялото си да му се подчинява безусловно? Все още не, констатира сам за себе си. Тоест — ако сега се изпържи, това ще е краят. Щеше да умре. Явно Джесика стигна до същия извод, защото смръщи вежди по посока на сина си. Тичайки до тях стигна и Кристина. Напълно я бяха забравили, както и всички, които можеха сами да се оправят. Двете жени се спогледаха и без да казват каквото и да било, разбраха какво трябва да се направи. Както предложи Дейвид взеха одеяла и изляха всичката вода, която успяха да намерят из спалните. Загърнаха се и отново застанаха до стълбите, където огънят вече бушуваше с пълна сила.
— Е, Джес, явно няма да можем да дойдем с вас! — каза с усмивка робовладелецът й. Джесика се намръщи. Трябваше да ги остави. Знаеше, че скоро, така или иначе, човешкото й семейство ще да умре, но се надяваше на още малко съжителство с тях. Поклати глава. Точно в този момент нямаше много време за губене.
Дейвид осъзна, че това е единственият начин да спаси сина си и сестра си. Намигна на жена си и я целуна. Тя го погледна едновременно ядно и развеселено. Странен израз, който виждаше за пръв път. Докато Алисън още не се бе усетила Кристина я прегърна с мокрото одеяло, притисна я до себе си и тръгна през огъня. Същото стори и Джесика, хванала сина си. Бързо пламъците се просмукаха в мокрите одеяла. Джесика от доста дълго не бе чувствала болка. Е, не е много приятно нещо. Да не говорим, че последния път, когато горя, беше преди около близо стотина години. Бързаше, защото скоро тялото й нямаше да бъде пречка на стихията и можеше да нарани самият Джао.
Косата й започна да гори, скри Джао още по-ниско по тялото си. Дано Кристина да успее да запази Алисън…
Само няколко минути й бяха нужни, за да се озове пред къщата. Изтича толкова бързо по мраморните стъпала, че едва не падна. Гореше като факла и още щом стигна до тревата на градината пусна товара си и го огледа. Усмихна се през пламъците, които я поглъщаха и тялото на Джесика умря.
Джао се изправи и хукна да търси леля Алисън. Кристина я бе изхвърлила надалеч от себе си и жената-дете си бе ударила главата. Това — добре, защото иначе момичето щеше да реши да гаси тялото на Кристина и най-вероятно да се самозапали. Огледа я! Беше наред, малко поопърлени кичури коса и вежди. Ръката й — доста червена, но щеше да остане само белег, нищо наистина опасно за живота.

— Е, братко, какво ще правим сега? Нали няма да крещиш като малко момче, когато се запалиш? — попита усмихнат Алек.
— Нямам намерение да горя, а ти?
— Никакво! Не обичам да ме боли, в интерес на истината. Хайде! — хвана своята жена и тримата тръгнаха към спалнята на Алек. Къщата все повече се изпълваше с дим и дишането ставаше все по-трудно. Постави жената на леглото, а тя не помръдна от отреденото й място. Погали я по бузата. Неговата Моли! Беше сигурен, че не го мрази, но едва ли го и обича, тъй както той нея. Неговата сладка и чиста Моли. Дали щяха да попаднат на едно и също място… най-вероятно — не.
Отиде до нощната си масичка. От чекмеджето извади един дълъг нож, но го скри така в ръцете си, та Моли да не го види. Отново се върна при нея.
— Някога целувана ли си, любов моя? — Моли поклати положително глава. — Ех, това сигурно не е вярно! — рече Алек и леко и целомъдрено я целуна по устните, а докато все още притискаше устатата си в нейната я наръга в гърлото с ножа си. Не разбра дали я е заболяло, тя просто се отпусна назад. Косата й се разпиля, от гърлото й на удари изтичаше кръв. „Дори така е прекрасна.“
— Никога не съм разбирал, какво намираше в това създание! — каза зад гърба му Алек. — Така, кой ще вземе на плещите си смъртния грях да се лиши от живота си?
— Ами, мисля че моите грехове са повечко от твоите, така че защо да се лишавам от още един? Надявам се бившата ти да се спаси, че не е лоша да знаеш! Харесвам я, дано никога не го разбере проклетницата.
Докато говореше Алек пристъпваше към брат си. С едно движение го прониза в сърцето. Преди би се зарадвал да направи подобно нещо, сега само поклати глава и рече на вече безжизненото тяло пред себе си:
— И така днес е последният ден на деветия херцог на Уилмайър! Ако гори в ада, надявам се да е до моя казан. Ако иде в Рая, се моля да не е близо до моята Моли, че ще я побърка и сред ангелите.
Алек се замисли. Да се самоубие просто така не му се стори много правилно. Че не искаше да го боли — не искаше, но да си отиде мирно и тихо, докато огъня не погълне тялото му не беше много интересен край. Взе гарафата си с уиски, което бе недокоснато за последните девет години. Издърпа запушалката на красивата кристална бутилка и отпи солидна глътка. Закашля се, призна си, че алкохола никак не му е липсвал. Останалата част от течността изля върху себе си и зачака. Огънят стигна и до неговата спалня, доста бавно, обаче. Нищо, както и да е! Подаде ръката си на пламъците, както би я подал на куче, за да го подуши. Веднага лумна… „като факла съм“, помисли си Алек.
Огънят започна да го обгръща, а той се засили и скочи… през затворения прозорец. Полета бе кратък и напълно безсмислен, защото Алек забеляза (дори в това си състояние), че няма публика. Ако имаше щеше да се разкрещи театрално, но не видя никого. Жалко, надяваше се на едно прекрасно последно действие. Дори не се осети, че го боли, преди да се разбие на мраморните стълби.
* * *

Джао замъкна Алисън в градината, скривайки нея и себе си под едно дърво. Беше опасно да останат в близост до къщата, но леля Кристина и майка му трябваше да знаят къде да ги намерят. Слънцето изгря. Градините, на вече затихналия от огъня дом, се напълниха с разни хора. Тези, които са ги запалили предната вечер, дори не са останали да видят какво ще стане с фамилията. Страхливци!
Доктор Томас Найтингейл водеше цялата тази процесия от побъркани селяни. Когато огромното имение съвсем престана да гори, много от хората влязоха в него. Част от западните крила се бяха срутили, но Джао знаеше, че тези търсят нещо съвсем различно. След около час от къщата започнаха да се изнасят жертвите на чичо Алек. Пасторът и господин Смит бяха още живи, но нямаше да я изкарат дълго време. Господин Джонсън не само, че вече не би могъл да бълва нравоученията си, но и бе с липсваща лява ръка и десен крак. Господин Смит пък се бе разделил с очите си, но от известно време чичо Алек не му обръщаше внимание. Беше се вманиачил по една персона, съдържателка на таверна в близост до Уесекс, където вечер примамвала мъже в стаята си и ги душала докато спят. Тя бе доста едра жена и сигурно това й занятие й се отдаваше с лекота. Удушвачката не само не вика и не моли, но дори приканваше чичо Алек да продължава с всичките онези игри, които можеше да измисли съзнанието му.
Джао се напрегна, когато тълпата измъкна за косата и леля Рейчъл. Ако оставеше Алисън така или иначе не би могъл да помогне, а и щеше да постави на риск жената-дете, която все още се намираше в безсъзнание. Дано не се събуди, не искаше да я приспива, а ако се разпищеше щеше да е много неприятно. За двадесет минути обесиха леля Рейчъл, която не отрони и звук, докато провесваха въжето през клоните на дървото. Да, леля Рейчъл се беше превърнала в една доста силна жена. Джао въздъхна. Трябваше да изчака тези хора да си идат. Да почака докато мама и леля Кристина ги намерят, а после да разбере и къде се намира неговата Каро.
* * *
— Каро, будна ли сте? — подаде главата си през вратата Натаниел Джонсън. На милиметри от него мина една кана. — Каро, тук съм, за да Ви помогна, за Бога!
— Не ти вярвам, кучи син такъв! Ти и баща ми сте напълно изперкали да ме затваряте тук! Какво сте намислили?
— Ако вляза и разкажа всичко, обещавате ли да не ми пръскате тиквата, докато говоря? — Каролайн кимна утвърдително, но се сети, че страхливецът, криещ се зад вратата, няма как да види жеста и каза:
— Да, влизай!
Натаниел доста бавно открехна вратата и пристъпи прага на стаята.
— За да ми се доверите оставям вратата отворена. Но преди да хукнете, моля първо да ме изслушате, става ли? — този път кимването бе достатъчно. — Баща Ви разказа на мен и на доста от селяните, какво е видял в онази стая под земята. Каза ми и за моя баща, в интерес на истината. От начало много исках да помогна на баща Ви, защото бях сигурен, че тези хора Ви влияят зле, за това се съгласих да Ви отведем тук, на това място… само че нещата се развиха не много добре. Подпалиха къщата снощи и всички са изгорели, госпожице, съжалявам…
Каролайн затвори очи. Джао едва ли е пострадал, щеше да го осети. Детето значеше много за нея, всъщност много повече от това. Двамата бяха толкова близки… ако беше поне с десет години по-възрастен… Е, той често говореше, че тялото му от само себе си един ден ще порасне, но тя през смях му каза, че тогава нейното щеше да е увехнало. Не, Джао не беше умрял. За останалите не беше толкова сигурна. Погледна от горе до долу сина на онзи дебел изрод. Изобрази най-високомерната си физиономия и се врътна, за да си иде, държейки последната, втора кана за вода. Натаниел, естествено, я спря като я хвана за ръката:
— Не може да идете там сега. Хората ще видят, че скърбите за онези и не се знае какво ще направи тълпата. Баща Ви няма да може да ги спре, пък и ако моя баща е още жив едва ли ще е в много добро разположение на духа към всички и Вас включително. Единственият вариант, който виждам за Вас, е да останете за известно време тук. Ще кажем на хората, че не сте знаели нищо за това, което се случвало в онзи дом и не след дълго всичко ще се уталожи! — Каро повдигна веждите си към маминото синче.
— Господин Джонсън, ходете на майната си!
— Защо, скъпа? Нима не виждате, колко много Ви обичам? Аз и баща Ви — това са хората, на които трябва да имате доверие, на нас дължите и проклетата си преданост!
— Господин Джонсън, повтарям, ходете на майната си! — в ръката си Каро все още държеше порцелановото си оръжие, само че тъпанарът, не го бе забелязал. Е, да — истински син на баща си. Какво ли може да ти стори една жена? Освен да ти разбие главата?
Прескочи тялото и излезе от тясната малка стая, за да се окаже в също толкова малко и тясно помещение. На две крачки взе разстоянието до изхода и излезе от проклетата колиба. Оказа се в гората. Не знаеше чие е това подобие на къщурка, нито къде точно се намира, но трябваше да се махне колкото се може по-бързо. Естествено, че нямаше да тича с викове и крясъци към имението на Уилмайър, но да стои тук и да чака Бог знае какво, също не е добър план. Пое си дъх и тръгна напред. Добре поне, че имаше скапана пътека, по която да върви.
cattiva2511
 
Мнения: 99
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: В началото

Мнениеот cattiva2511 » 05 март 2016, 11:30

Дванадесета глава

„Мисля, все пак, че понякога хората лесно приемат истината… стреса винаги отваря съзнанието, не е ли странно?
Логичната мисъл, би трябвало да идва със спокойствието и уравновесеността, а не с уплахата и адреналина…“


Привечер процесията си тръгна. Алисън още спеше, но беше време да се събуди. Джао разтърси крехкото й рамо. Чу дишането й, о, тя отдавна не била в безсъзнание. Умно момиче, усмихна се вътрешно малкото момче.
— Лельо Али, вече си тръгнаха, можеш да отвориш очи! — Алисън се нацупи и поклати глава в знак на отказ. Щом чува и отвръща значи е наред, да си лежи… поне още малко.
— Джао, толкова близо ли трябваше да останете! — скара му се трътлеста женица на около петдесетина години. Всъщност, може и да е по-млада, но живота доста я бе поочукал.
— Исках да видя какво става, мамо! Пък и моите мускули не са толкова силни все още, та да мъкна леля Али надалеч.
— Тия идиоти дори не ни заровиха, видя ли? Простаци, после ние сме били диваците! — крякна едно девойче на около деветнадесет, толкова хилаво и дълго, че можеше да се счупи под тежестта на собствената си огромна глава.
— Лельо Кристина, не знаех, че искаш опело!
— Естествено, че искам! Аз съм най-добрата в цялата ни сбъркана рода!
— Да не забравяме и най-скромната! — подхвърли ковача на селото. Дребен и набит човек, с оредяла коса.
— Изида, не мога да повярвам, че изобщо не сме усетили тези животни, докато ни палят. Направо сме жалки! — нацупи се срещу ковача Кристина.
— Какво да се прави, тези тела не са никак функционални, когато става въпрос за нещо наистина важно. Какво стана с братята и малката Моли?
— Алек се е проснал ей там, под прозореца си… — посочи Кристина. Представлението, което искаше да направи й се стори доста безвкусно, пък и тя така или иначе не харесваше точно този брат. — Малката ти Моли и другият брат си останаха горе. Вече не стават за нищо…
— И ти си хуманистката и романтичката? — попита ядно Джесика. Не бе никак доволна, че загуби част от стадото си. Дори можеше да се каже, че скърби за загубата на мъжа си, а още повече за загубата на изобретателния Алек. Относно жената й беше все тая, тя дори не разбра, че същата още диша под покрива й. Покрив? Развалиха дома й, не самата сграда, а новото й семейство. Дори за Рейчъл й дожаля, но това не я спря да държи краката й докато я носеха към дървото. Все пак бе съпруга на пастора, трябваше да защити честта на мъжа си, който бе пострадал от лошото момиче.
— Бащата на твоята Каро ги водеше, видя ли? — запита, изникналия от никъде, последен мирови съдия.
— Чичо Бисямон, Каро няма нищо общо.
— Не съм казал това, Джао, но ще й стане много тъжно, когато го накажем. Така харесах херцога, наистина приятен човек, за разлика от себеподобните си. Знаеш, че имам афинитет към добрите военни.
— Е, да, жалко за херцога — театрално изхлипа и Кристина.
— Калиопа, беше му навита, нали? Признай си! — намигна леля Изида.
Джао затвори очи и започна да плаче като девет годишен, какъвто си и беше. До него започна да ридае и леля Алисън. Джесика седна между двамата, като го направи доста трудно, тъй като още не бе свикнала с всичките си излишни килца. Галеше децата си по главите и погледна укорително към групата бивши разярени селяни.
— Не искам и дума повече да чуя от устата ви, ясно! Разстройвате Джао със своите глупости!
— Никта, точно ти ли ни говориш за това?
— Пуснете момчето! Веднага! — изрева ядосано Каролайн Найтингейл, държейки един клон пред тялото си. Набитият ковач се обърна към нея с повдигнати вежди. Никога не беше харесвала този глупак, пълен идиот. Сина му почина, защото тъпанаря го заведе на екзорсизъм, а не при баща й… който точно в този момент също не й бе особено симпатичен.
— Мило момиче, нали не смяташ, че с това дърво можеш да отървеш това „дете на Дявола“ от справедливите ръце на добрия Господ Бог? — попита едно дълго девойче със съвсем сериозно изражение. Е, вярно, че Каро не знаеше точно какво ще прави, след като изписка командата си, но все щеше да й дойде нещо на ум… или щяха и нея да обесят на онова дърво, точно до люлеещото се тяло на Рейчъл. По дяволите, за пръв път не помисли, преди да направи нещо… всъщност винаги първо вършеше нещо глупаво, а после се проклинаше за това.
— Не плаши момичето на сина ми! — извика онази тиха женица, съпругата на преподобния Джонсън. Момичето на Натаниел, да, ама не! Не го бе убила, това ясно, но се надяваше да му се образува доста солидна цицина на главата. Проклет идиот. Каро беше повече от бясна, направо се пукаше по шевовете от яд, а това напълно потисна страха й, който би бил по-логичен в дадения момент.
— Как ли пък не, съм момичето на синчето ти! — Джао продължаваше да хлипа, заедно с Алисън. За самата Каро бе спокоен, сега е ред да оплаче татко си и чичо си, както и двете си лели. Малко преиграно е цялото това представление, но те заслужаваха сълзите му. Особено чичо Алек, едва ли друг би ревнал заради неговата кончина.
— Радвай се, че е така, защото ако не беше, със сигурност щях да ти покажа, защо хората ме запомниха навремето! — отново настъпи върлината, но всъщност се хилеше като селския глупак. Тази идиотка, Каро бе засичала веднъж-дваж в църквата, но дори името й не помнеше. Какво се бърка във всичко това? Ах, да! Представлението от човешко страдание. Добре поне, че Джао и сладката Алисън бяха успели да избягат, но трябваше да измисли как да им помогне, преди тези фанатици да им сторят нещо.
— Стига толкова! — махна с ръка мировия съдия. Каро не се учуди, че и той е взел участие в цялата тази идиотщина. Този нахалник не пращеше от ум. Само знаеше да гледа в дупетата на момичетата и да клати глава. Поне така твърдеше баща й. — Каро, пусни тази пръчка, да не си забиеш треска под ноктите. Нищо няма да сторим на Джао и Алисън.
— Да бе, както не го направихте и на останалите. Видях Рейчъл да виси на онова дърво пред дома. Видях две обгорени тела до входа, видях и онова под прозореца. Сетихте ли се поне да изкарате слугите на Негови светлости или и те нямаха право да живеят?
— Ами май всички умряха… — замисли се ковача. Да, ясно чу писъците на малкото останал персонал. Жалко, имаха и добри кадри.
— И после се наричате християни, не ви е срам! Както казва онова дебело прасе, отчето, всички ще горите в ада, за това, което сторихте!
— Не мисля, че съм съгласна! — поклати глава ковача.
— Ооо, точно така ще стане, от мен да знаете! — Каро размаха клона пред тялото си. Господи, само един удар от ниския, но набит ковач, и можеше да изпадне в продължителна кома. Защо жената на проповедника утешаваше Алисън и Джао, също не й стана ясно. Защо Джао се притискаше в огромните гърди, при положение, че тази жена водеше хората, заедно с баща й, които са запалили дома им? Каро поне така си ги представяше. Жената на пастора, крачеща редом с доктора, който пък навел глава се моли, на някой бог и се оправдава, че постъпва правилно. Женицата на отчето можеше и да се прави на света вода ненапита, но когато детето на ковача умря от задух и рани от изгаряния, само поклати глава и рече, че това било Неговото желание. Прогресът никак не бе достигнал до тези изчаткали фанатици. И баща й се свърза с тези хора? Направо не можеше да го повярва!
— Добре, стига вече! — прекъсна ги отново дългата девойка. Сигурно имаше поне метър и деветдесет с още по-огромни уши и от елф. — Тук сме, за да помогнем на Джао и Алисън, както и на теб, ако те вълнува. Баща ти води онази шайка човеци, които искат да ни избият, но ако Джао ни помоли няма да го накажем… много!
— Да накажете?…
— Каро, махни клона! Не мислиш ли, че само с едно движение мога да ти го взема от ръцете? Така ли щеше да спасиш нашия Джао? Ами ако това все още бяха телата на селяците, какво? И да го фраснеше тоя — и ковача описа тялото си с ръка, — дори нямаше да го повалиш. Хайде сега пускай дръвчето и отиди да гушнеш Джао за утеха, че е разстроен от загубата на близките си.
Алисън се разхълца още по-силно, като се бе подпряла на другата гръд на жената на пастора. Вилхемина Джонсън нежно я погали по главата и дори я целуна по челото. Какво, за Бога, ставаше тук? Вилхемина мила към когото и да било? Тя дори сина си не пипаше!
— Джес, Дейвид и Алек толкова ще ми липсват… ти няма да ме оставиш, нали? — хълцайки тихо шепнеше сестрата на херцога. Ясно! Беше се побъркала от мъка и не виждаше, че това съвсем не е жената на брат й.
— Няма, Али, стига толкова! Ще ти се надуят очите, успокой се! — също толкова нежно проговори ковача. Каква дяволска шега си правеха тези тук с горките деца?
Джао избърса носа си с опакото на ръката, като хлъцна съвсем невинно пред събралата се публика. Погледна към Каро, с големите си и влажни очи и проговори толкова отчетливо, сякаш не ронеше крокодилски сълзи до преди миг:
— Каро, това не са тези, за които ги мислиш. Онова там е господин Бърни, това тук е мама, до теб са готвачката Ана, която ти правеше онзи великолепен шоколад и Кристина, която те намери в тунелите… татко, чичо Алек и двете ми лели, за жалост, наистина загинаха! — Алисън ревна още по-силно и се притисна толкова дълбоко в огромните гърди на Вилхемина, че Каро се зачуди дали може да диша.
— Каро, имаш белег на дясното си бедро, когато си паднала като малка от едно дърво. Катерила си се по него, защото било близо до дома на някаква дама, която тогава си лягала с детската ти любов. Искала си да видиш какво правят, макар да си знаела целия процес от най-ранна възраст, защото баща ти те информирал. Добре, че на следващия ден сте напуснали онова село, тъй като мъжът и жената те видели как накуцвайки бягаш.
— Това го казах само на Ана, в смисъл тя предразполагаше за разговори. Дори татко не знае, да не би да е клюкарела за мен из селото?
— Естествено, че не! Кога си виждала Ана да ходи при онези примати? — нацупи се съвсем по женски ковача. — Извинявам се за външния ни вид, но още щом телата ни умряха, трябваше да си намерим нови, изгарянията се поправят трудно и бавно, не можехме да оставим Джао дълго сам, за това взехме първото, което ни попадна по пътя и се оглеждахме тълпата да не тръгне да търси оцелели в градината.
— Наистина имате връзка с Дявола, нали? Вие практикувате черна магия и… какво точно правите, че не ми стана ясно? — Каро пусна клона и той шумно тупна на земята. Чак когато удари задните си части в твърдата земя, установи, че такова представление не е нужно, но искаше поне малко да си предаде драматичен вид. От доста време усещаше, че някои от членовете на семейството на нейния Джао не бяха съвсем нормални, не че другите се хвалеха с такова качество, но чашата бавно започна да прелива.
— Всъщност въпросният лично, в момента не присъства. Но мога да ти представя други не по-малко колоритни личности! — седна до нея ковача. В първия момент Каро искаше да се дръпне, но после поклати глава и се облегна на рамото на набития господин. Веднага се изправи и нацупи нос:
— От кога точно не си се къпал?
— Ами не съм сигурна, но май от лятото ще да е било. Страх ме е да си сваля гащите, като ида да се изпикая, а това ще стане скоро… от доста дълго се стискам. От много време не съм пикала права, надявам се да не си оцеля краката.
— Не се притеснявай не се забравя толкова лесно! — от другата й страна се настани съдията.
Така, да погледнем фактите! Джао и Алисън се притискаха към Вилхемина Джонсън, фанатичка до мозъка на костите си, дори може би повече от самия си съпруг, която пък от друга страна се твърдеше, че е херцогинята на Уилмайр… която всъщност трябваше да е предала Богу дух, при това в страшни мъки. На дървото се бе облегнала някаква кокалеста девойка, която твърдеше, че е отдавна забравената братовчедка на същата тази херцогиня, която всъщност също трябваше да е мъртва. Самата Каро седеше между умствено изостаналия ковач, не къпал се от месеци, твърдящ, че е игривата Ана. От другата страна бе мировият съдия, толкова некомпетентен, че и чорапите си не можеше да намери, освен ако не са залепени за задните части на някоя девойка, който пък твърдеше, че е икономът на имението господин Бърни. Всичко това бе пълна глупост, но най-страшното е, че Каро не само вярваше на цялата тази гавра със съзнанието й, ами дори не се е раздираше от истерични викове или театрално скубане на коси. Е, тя наскоро прие и факта, че чичото на Джао — Алек е садист, който обаче има право да се отдава на развлечението си, само с хора, които го заслужават по един или друг начин. Всъщност и това асимилира доста бързо… само за едни нищо и никакви си три седмици. И титаните да слязат на земята след малко, май също нямаше да се впечатли. За всичко е виновен баща й! Не можа ли да я отгледа малко по-нормална, да го вземат мътните този човек… Баща й? Ужас! От смешен и добър човек, сега се превърнал в масов убиец, при това повел банда от ограничени селяни в мисия да избият цяло едно семейство.
— Как се чувстваш? — попита ковачът, като разтри гърба й, също както Ана, когато я успокояваше първите дни, тъй като Каро така или иначе посещаваше Джао в дома му.
— Как да ти викам? В смисъл Ана не ти подхожда, а така не и не запомних името на този човек?
— Ами името му е доста противно, всъщност… казвай ми Изида.
— Като богинята? Всъщност не искам да знам… ти си? — обърна се към съдията. — Господин Бърни, нали така?
— Ако ти харесва името. Всъщност онази личност господин Бърни не бил лош човек, но много ми харесаха ушите му. Имам си имидж! — ухили й се.
— Добреее! Няма да нараните татко, нали? Искам да кажа, не че го оправдавам пред вас, със сигурност не е направил нищо достойно във вашите очи…
— Стига си хленчила за татенцето! — сряза я Вилхемина-Джесика. С този поглед наистина приличаше на жената на пастора. — Баща ти заслужава да бъде наказан! Отне ми част от семейството!
— Стига, Никта, в крайна сметка нямаше да изкарат много дълго, не се прави на мъченик. Не ти отива.
— Нищо няма да му правим, на доктора! — рече Джао. Как да не го обича човек? Баща й беше насъскал тълпа срещу него и близките му. Уби човека, който му бе като баща, защото Каро знаеше, че биологичния му такъв, бил обесен още преди да се роди Джао. Уби и доста от роднините му… и много други работи, които в момента просто не можеше да облече в думи. Ала въпреки всичко това, заради нея бе готов да не наранява злосторника. Дам… как да не го боготвори в такива моменти?
— Джао, още си малък и не разбираш. Ядосана съм, много съм разстроена от това нападение. Приспахме бдителността си и виж какво сториха човеците?
— Мамо, та ти бе подпалена от самия Франциско Хавиер Миер Кампило… но не направи нищо по въпроса.
— Тогава беше друго, Тара ме закопити в онова човешко създание, което си бе роден мъченик. Ако аз бях на мястото на човека щях да намеря начин да изтръгна сърцето на онази свиня, пред толкова народ колкото можех да събера. Както и да е, за пръв път някой ми отнема нещо, което мога да оприлича като любими хора. Ако не съм ядосана, ще заприличам на човеците: ще се самосъжалявам и ще правя едно голямо нищо!
— Татко е виновен, но не го е направил от злоба… поне така мисля. Ако беше злобен, щеше да заколи мама, докато беше жива, а той не го направи! Аз лично не съм сигурна дали щях да имам това търпение. Това не е важно, Алек Хартфийлд го е уплашил до мозъка на костите му, това е проблемът!
— Хората лесно се плашат и правят неща, които дори ние не сме се сещали да правим… а ние сме привили много! — ухили се високото девойче.
— Вижте, нека първо да се приютим в дома на Аматерасу…
— Не, не можем да останем тук. Не и сега. Трябва да си идем от това място, после и от това време. Баба също няма да ни се зарадва, така че трябва и нея да забравим…
— Знаеш, че никога няма да те оставя, грешка на природата такава! — ухили се чичо Бисямон.
— Не се притеснявай от Тара, тя ще разбере, дори може да помогне…
— Не, ако идеш сега при нея, ще избягам дори и от теб! — Джесика въздъхна, всъщност трудно си поемаше дъх под толкова сланина. Джао грешеше, майка й щеше да им помогне. За сега бягаха само от група човеци, слаби и противни човеци, с примитивни средства за защита. Нека Джао израства като личност сред трудности като тези. Когато се развие достатъчно, щеше да установи, че Тара е тяхната единствена надежда…
Джесика, дори и за развито създание, притежаваше уникалното упорство на прост кон.
Планът бе сътворен на мига. Дългата върлина, тоест Кристина, веднага се насочи към дома на графовете, ако още си е на мястото. Беше време да напуснат селото.
* * *
Томас Найтингейл оплакваше нерадостната си съдба, докато превързваше пукнатата глава на Натаниел. Дъщеря му щеше да го намрази. Единственият човек, винаги заставащ на неговата страна щеше да се отвърне от него. Къде сгреши?
Още щом напусна дома на херцозите в онази нощ на новата година, Томас дълго не можеше да си намери място, от всичко, на което стана свидетел. Това не бяха добри хора, може и самият Томас да не е привърженик на християнската религия, но някакви вярвания имаше все пак. Теориите и хипотезите, които се въртяха в главата му бяха едно, но садизма и лудостта бяха съвсем различно нещо. Той, естествено, осъждаше мисленето на отчето, но да му отреже езика не беше съвсем правилно. В началото просто избягваше Каро, но накрая сподели какво се върти в обърканите му мисли на… нейният обожател, сина на клетника попаднал в лапите на един луд. Не можеше да си и представи, че Натаниел е по-страхлив, дори и от него. Той не искаше да предприемат нищо. Каза му, че така било за добро. Фанатичният му баща не правел нещо кой знае какво за околните, дори точно обратното.
Не, Томас не можеше да остави нещата така. Неговата Каро се намираше постоянно в компанията на онези луди, луди хора, много по-побъркани и от него самият. Започна да заговорничи с онези, които до скоро го отбягваха или заради познанството му с херцозите или заради отричането му от Бога. Когато простолюдието започна да се вслушва в думите на доктора, Томас за пръв път се почувства приет от някоя общност. Това беше странна тръпка, напълно непозната до този момент. Може би малко повече се вманиачи по идеята за лидерство. Но това трепетно усещане дълбоко се загнезди в цялото му същество.
Планът, за жалост, не бе това… което стана. Целта на занятието — Каро да се изолира от чудаците, при което херцозите да бъдат нападнати и по-скоро да се наплашат и така да избягат. Щяха да спасят тези, които бяха затворени в дома им и Томас щеше да стане местният герой, а покварените богаташи прокудени по един или друг начин. Томас да контролира положението? Каква шега. Още щом селяните стигнаха до имението Уилмайър взеха нещата в свои ръце. Просто подпалиха сградата и се притаиха между дърветата на огромната градина. Ако някой хукнеше да бяга щяха да го спипат и приключат. Когато пламъците обхванаха цялата къща, селяните започнаха да ликуват и да се наливат с алкохол. Никой, освен самия Томас, както и ковача, тъй като бе до него, не видя излизането на горящите тела, понесли други със себе си. Момчето бързо се бе съвзело и след като спасителят му падна мъртъв помъкна друга по-едра фигура към противоположния край на градината. За щастие не към напиващата се тълпа, около Томас. Дълго чакаха преди имението да изгасне. Странно, но то сякаш го направи от само себе си. Тогава селяните се сетиха, че имат и хора за спасяване. Тикнаха Томас пред себе си и влязоха в руините да търсят прословутата стая за игри на лорд Алек Хартфийлд. Не му отне много време да се ориентира в тунелите, особено с толкова много запалени факли зад ръба му.
В стаята намериха и едноръката жена. Тя бе легнала до една стена, като дори не благоволи да се изправи, щом тълпата нахлу с гръм и трясък. Понесоха я като глиган пред заколение. Поне така си го представи Томас. Той тръгна след подвикващите и молещи се селяни. На какво се молят, пък сега, запита се доктора. Излизайки извън все още доста горещата къща, народа веднага намери едно високо дърво, с дебели и стабилни клони. Вилхемина Джонсън първо отиде до плячката им, погледна жената право в очите и злобно я заплю. Сега наричаха себе си християни, всъщност точно като такива се държаха, май…
Понесоха жената към дървото, а ковача направи една примка, на дълго и дебело въже. Закачи го за врата на жертвата и собственика на магазина попита жлъчно, дали не се разкайва тази уличница, за сторените злодеяния. Едноръката само го погледна и му се ухили, след което поклати главата си. Тълпата закрещя „вещица“ и още сума ти и изрази за нейните съвкупления с дявола и като я държаха половината народ, другата преметна въжето на клона и задърпа, така че да може тялото да се издигне, а момичето да се удуши. Дори не трепна, а доста време вися жива… Томас се вледени при този спомен.
Всичко свърши, но Натаниел, вместо да бъде с маминка, на тази отвратителна акция, хукнал при дъщеря му, за да й разкаже какво станало със семейството. Неговата дъщеря винаги правеше това, което според нея е редно и пребила това момче, което твърдеше, че е истински мъж, и избягала. Томас не се съмняваше, че щеше да открие момченцето си, а той повече не ще да я види. Тя никога нямаше да му прости, а той никога нямаше да може да й обясни. Той и на себе си не можеше, камо ли пък на нея.
— Няма ли да ме порицаете, докторе, за това, което сторих? Заради мен Каро избяга… не исках да ме мрази, а Вас ще намрази. Обичам я, за Бога…
— Да, мен ще намрази… — рече Томас, но съвсем не на ранения. За пръв път остана сам в дома си. С много зор показа на селяните, че иска минутка за себе си, след цялата тази работа. Те го разбраха, като един го потупа по рамото и му каза, че е добра и състрадателна душа. Та току-що бяха запалили цяло имение, пълно с хора, бяха обесили инвалид, а те му рекоха, че е състрадателен. Точно в момента не се чувстваше по този начин.
— Аз ще я намеря. Всички са мъртви, казвате, жалко… не исках нещата да стигат до тук, но това е факт. Поне Каро няма да се слива повече с тяхната странност… аз, искам я повече от всичко на света.
— Да, добре ги подредихме онези хорица! Пък после ревяха, че лорд Алек бил звяр, ние какво сторихме? Дори слугите не изкарахме, а те на свой ред нямаха никаква вина. Може би, само лордът е бил виновен, а може и той да не е бил…
— Съжалявате, нали така? И трябва! Това не беше много правилно, но аз не ги познавах… не мога да тъжа, както не мога да тъжа и за баща си, който сега поне не може да ме нравоучи. Да пукне дано, старият дявол! Не е добър християнин, това ще Ви кажа. Дали Каро ще се върне, когато види какво сме сторили?
— Не, мисля, че аз загубих всичко…
— Аз ще я намеря, тогава…
— Едва ли, но само се надявам наказанието ни да е бързо и… не такова каквото ние стоварихме на главите на онези хора. Ще останете ли с мен, Нат?
— Много ясно, иска ли питане? Трябва да чакаме Каро да се върне, после да играем сватба… — колко глупав е този човек. Не като неговата Каро. Дълги години самота или болезнено отмъщение… това го очакваше. Поне Натаниел щеше да бърбори през това време. Кой ли щеше да го слуша, е отделен въпрос.
* * *
— Малката спи, Никта. Какво ще правим сега?
— Наказвам тези човеци и си тръгваме от това място — Джесика все още обитаваше тялото на Вилхемина Джонсън. Тайно бяха прекарали Джао и Алисън до дома на графовете, след което Джесика, Калиопа, Бисямон и Изида се върнаха към рутината на новите си облекла. Жената на свещеника бе меко казано ограничена и злобна личност. При други обстоятелства Джесика много би се зарадвала да си поиграе с обърканото и съзнание, но сега имаше нужда от тялото й. Хората просто не знаеха какво ги чака. Всъщност и те още не знаеха, защото не бяха решили още как да действат. Колко време щеше да отнеме на освирепелите селяни да погнат и графовете Карлайл?
Тази вечер убийците щяха да се срещнат в местната таверна да обсъдят как да постъпят за пред властите. Щяха да изкарат тази „трагедия“ нещастен случай… да, пожарът нямало как да се докаже. Всъщност самата Джесика не й пукаше за човешките закони, така че дали ще лъжат или не, съвсем не й влизаше в работата. Джао искаше да запази живота на доктора, добре. Така да бъде. Но детето не каза нищо за психиката на Томас Найтингейл. Тези ограничени биологични видове се осмелиха да посегнат на нещо нейно… голяма грешка!

В същото време Джао се бе сгушил до Каролайн, която нежно го галеше по детската косичка. Тя силно се притесняваше за баща си, но нито веднъж не повдигна темата. Въпреки всичко, което татко й бе сторил, тя не можеше да пренебрегне дългите години на любов и разбирателство. Знаеше, че няма да може да го спаси от гнева на херцогинята, която вече не беше херцогиня. Скоро щяха да тръгнат да го търсят. Поне така си мислеше…
— Мислиш за татко си, нали така Каро?
— Ще пострада, не вярвам майка ти да го остави да се измъкне читав от цялата тази работа. Доста е ядосана. Сигурно много е обичала съпруга си…
— Не знам дали думата любов е точно тази, която трябва да се използва в случая.
— Какво е тя? Ти какво си?
— Аз съм дете на девет, човек напълно биологично и умствено.
— Но ти си различен, имам предвид, много по-умен и способен си от възрастен… ох, не мога да го обясня…
— Всъщност това се нарича еволюция, Каро, нищо повече. Един ден хората ще достигнат това ниво на развитие… ако им бъде позволено. Не мисля, че това е добра идея, обаче!
— Защо?
— Аз все още раста, все още се уча, както и всеки един човек. Моите роднини, са малко по-различни… да ти разкажа ли приказка, Каро, такава каквато мама често ми е разказвала и на мен?
— Да!
— Добре, мама нарича подобните й деус. Те не се раждат, те просто започват да съществуват и после спират… да съществуват. Не се развиват, започват жизнения си процес с определени знания и с течение на времето натрупват все повече и повече. Деус помагат на Вселената да живее, това е тяхното предназначение.
— Значи са добри?
— Не знам какво значи „добри“. Не са богове, както си мислиш. Има толкова много биологични видове, Вселената е безкрайна, или поне така ни учат деус. Преди много години другите биологични видове са обявили война на расата, може би заради власт, никой не знае. Предвождани са били от хуманоиди, тоест от вид като нашия, поне със същите гени. Войната траела дълго и мъчително, били погубвани много светове, но накрая деус победили. Разпределили този вид, човешкия, из цялата Вселена, като малко прередили гените им. Не искали отново хората да се обединят срещу тях, защото едва ли щели да спечелят нова война. Заточили хората на отдалечени от цивилизацията планети, като тази тук. Ние произлизаме от шепа хора, които са попаднали в лапите на враговете си, много малка част се спасила от гнева на своите неприятели. Установил се нов ред, нови правила, които всички трябвало да спазват. По принцип те твърдят, че са нужни, за да поддържат живота, но ако ме питаш мен и те и всеки друг биологичен вид иска едно-единствено нещо — власт.
— Досущ като хората…
— Всички чувства и желания, които има простото същество са еднотипни. Не е нещо ново под слънцето, Каро! Както и да е, макар този вид да нямат родово начало, те са стадни животни. Винаги са на групи, търсят това, което нямат…
— Семейство, дом?
— Така мисля, да. Само че, дори и сред тези същества има такива, които не се подчиняват на реда, анархисти и престъпници, така да се каже.
— Защо? Ако този ред поддържа Вселената жива?
— Защото този ред, не е, за да пази живота, а за да даде на деус пълната власт. Една висша форма на живот, докато всички останали трябва да останат потиснати, та да не надигнат глава и да не оспорят превъзходството на видовете. Има толкова много форми на живот. Някои никога не биха могли да еволюират, но не и нашият вид. Ние можем да достигнат доста голям капацитет, но това не би било много удачно, за властта на деус. Точно за това хората са разпръснати на планети, които са обречени. Рано или късно тази галактика ще умре, за да се роди нова… всъщност това е и философията на деус. Всяко нещо трябва да умре, за да се роди ново и по-добро на негово място.
— А майка ти? Тя от тези същества ли е? Защо са тук, тогава?
— Майка ми, както и останалите са престъпници. Ненужни, така ги наричат. Те не искали да се подчиняват, а да грабят с пълни шепи. Унищожавали са за забавление доста биологични видове и планети… цели светове. Били заловени, обаче, от Силите на реда и осъдени. Тези планети, в които се заточват видовете, станал затвор и на такива като майка ми и семейството й. Когато мама попаднала тук, заедно с малка група анархисти, хората били на много ниско стъпало от еволюцията си. Живеели като животни в пещерите си. Мама и останалите започнали да си играят с този вид, с нашия вид. Повечето хора ги наричали богове, други демони. Дали ни писменост… много повече от една. Религии, отново не една, дали ни начало. Но и те, като тъмничарите си, знаели че ако вида се развие и обедини, можели да станат прекалено силни и опасни за самите тях. За това и хората са различни, вярват в различни приказки и говорят на различни езици… на самите деус езика не е нужен. Звуците, които издават се разбират от всеки един биологичен вид, дори и от човешкия.
— Значи, ако хората се обединят, могат дори да изместят тези създания и да завземат властта?
— Да, но това няма да стане. На тази планета сме само малка част от цялото човешко съсловие, пък и на други планети има други заточеници, като мама и семейството й. Не се знае те как са управлявали затворите си и човеците си… — Джао премълча. Той много добре осъзнаваше, че войната вече е факт и тази Земя ще бъде пометена. Хората нямаха нужните познания, за да се защитят. Но това нямаше да стане скоро, така че Каро не трябваше да се притеснява. Погледна нагоре, неговата Каро спеше спокойно. Щеше да я загуби, Джао не се и съмняваше, че ще живее по-дълго от нея. Хората бяха устроени за кратък живот, защото ако продължаваха съществуването си повече от необходимото, щяха да еволюират. Деус пренареди гените на човешкото ДНК да се състарява бързо, хората можеха да се поправят… но нямаха нужното време, за да стигнат до решението на проблема.
cattiva2511
 
Мнения: 99
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: В началото

Мнениеот cattiva2511 » 18 март 2016, 18:58

Тринадесета глава

„Отмъщението е сладко нещо…“

Натаниел се прибра у дома, след като докторът превърза разбитата му глава. Трябваше да намери Каро, при това колкото се може по-бързо. Обичаше я, искаше я. Вече нямаше пречки да бъдат заедно, та тя сигурно намрази собствения си баща. Но него нямаше да мрази, той не бе част от онази лудост… всъщност се държа на разстояние нарочно. Знаеше, че ако бе тръгнал със съселяните на лов за вещици, Каро щеше да го отритне завинаги от живота си.
Вилхемина Джонсън седеше в скромната кухничка. Беше се замислила и гледаше някъде далеч пред себе си. Натаниел си призна, че мама не е особено умна жена. Какво ли толкова можеше да се върти в малкото й мозъче, което бе заето единствено от дърдоренето на баща му, който също не бе от най-интелигентните представители на човешката раса. Не че Нат не вярваше в Бог, но онази сляпа вяра, която ръководеше живота на баща му бе меко казано абсурдна. Натаниел е друг, той е умен и щеше да го докаже.
— Как е татко?
— Как да е, разфасован по този ужасен начин? Онези демони са го рязали бавно и мъчително, а Бог не ги е спрял!
— Да, нали, колко странно! — сляпото упование в силата на Всевишния, и съответно в неговия наместник — „великият проповедник“ — дразнеше. Старата му майчица е просто една студена жена, която поглъща всяка дума, която дебелият й съпруг изрича, по-скоро — изричал… с проповедите е свършено.
И как иначе? Семейството на майка му се състояло от същите фанатици, а и тя толкова се вманиачи в идеята да иде в Рая, че заживя точно като кон с капаци и вързан морков пред муцуната. Сляпо, тъпо и упорито животното се стреми към моркова, тъй както Вилхемина се стреми към Небесните порти!
— Не знам дали не е по-добре татко ти да иде при Бог, на небето? — тази реплика извади Натаниел от унеса на разсъжденията му. Какво блещеше пък сега?
— Ако така е писано, ще стане, мамо — Нат се настани на един стол пред масата. Чакаше мама да му сложи чинията с манджата, която вече трябваше да е готова. Уви — тя не се помръдна от мястото си. Ето това е нещо ново — добрата домакиня да не се погрижи за ближните си. Сигурно наистина страда за съпруга си, макар Натаниел да можеше да се закълне, че двамата никак не се обичаха истински.
— Защо Господ иска да наказва така баща ти? Не, Той не е виновен! Виновни са онези демони — само и единствено те. Защо баща ти да страда допълнително, Нат? Защо и ние да му го причиняваме?
— Какво искаш да кажеш, майко?
— Може би е редно да помогнем на татко ти да отиде при добрия Бог. Той би го направил сам, но знаеш не по-зле от мен, че това е смъртен грях. Не! Не може да го стори, трябва да му помогнем… но аз не мога, не мога да го сторя, Нат. Та аз съм само една жена.
— Ако правилно съм разбрал думите ти… искаш да убием татко?
— Това няма да е убийство! — майка му се разплака и зарови лице в шепи. Ако Нат изпитваше поне малко симпатия към жената щеше да я потупа по гърба, но някак не успя да се насили.
— Стига си говорила глупости, майко, няма да убиваме татко!
— Повтарям, че това няма да е убийство, а проява на милосърдие. Та той е осакатен, как ще проповядва като няма… — заекна Вилхемина.
— Ами, той и преди не говореше особено умни неща…
— Не говори така за баща си! Той е светец! Господ ще те накаже, ако говориш такива глупости! — Нат въздъхна. Не беше на мнение, че баща му е светец, дори точно обратното, но нямаше как да го втълпи в главата на глупавата си майка. Започна да мисли, обаче, че думите й точно в този момент не бяха лишени от смисъл. Дори и в това си положение преподобния Джонсън можеше да се възпротиви на идеята Нат да се ожени за Каро. От друга страна не изгаряше и от желание цял живот да се грижи за един инвалид, който да трови неговият и живота на булката му. Естествено трябваше да живеят в този дом. Къде другаде щяха да идат? Да, идеята на Вилхемина малко по-малко започна да го привлича!
* * *
Кристина мразеше дебелите хора, повече дори и от сестра си Никта, но какво да се прави? Навлече тялото на госпожа Чилхърст, „госпожа“ само по прозвище. Дъртата гарга никога не се беше омъжвала. Та кой ще иска това вмирисано туловище? За жалост Кристина не можеше да промени навиците на „облеклото си“. Банята — строго забранена. Такова зловение се носеше около нея, че човешките й очи се насълзяваха. Е, целта оправдавала средствата… никак не се успокояваше от тая мисъл.
— Трябва да се подготвим… — театрално сбръчка топчестия си нос. Добре поне, че спомените на госпожата бяха минимални. Ако е имала и по-пикантни моменти Кристина не би могла да ги смели добре.
— Да, срещата е за девет, има още два часа до тогава…
— Всичко туй е много лошо — разрева се и седна на едно от креслата в кабинета на доктора, който, както винаги, нямаше нито един пациент. Дори след като поведе тълпата, хората не се решиха да потърсят помощта му. Отново щеше да се превърне в аутсайдер, само че този път Каро нямаше да го държи за ръка.
— Вие бяхте първата, която твърдеше, че трябва да се отървем от онези грешници…
— Да, но сега и ние ще идеме при Дявола. Ще врим в същите казани, казвам го туй, защото… — Защо? Едва ли тази твар би имала угризения на съвестта. Такива, като госпожа Чилхърст, си намираха оправдания за всяко нещо сторено в разрез с хуманистичните им натури.
— Не говорехте така преди! Казахте, че онези хора са грешници, че са дяволи, че заслужават да идат право в пъкъла…
— Да, ама май не ний тря'яше да ги пратим там… Имах лоши сънища, докторе. Много лоши, Господ ни наказваше за туй дето напра'ихме! — разтрепери месеста си долна устна и зави като вълк. — Зарад' тия грешници ние също ще врим в казаните… — сълзите се лееха като река.
Томас явно искаше да прекрати това представление, но по физиономията на лицето му, Кристина прецени, че го е гнус да я докосне.
Напрегнат, той се опита да се упове на думите си:
— Всичко ще се оправи, поне за повечето от вас… — „тъпа, тъпа Кристина!“ Не така трябваше да подходи. Докторът имаше съвест, колкото и госпожа Чилхърст.
— А за Вас? Ами щерката? Къде е тя? Защо не застана до татко си, защо застана против него?
— Каро не е заставала против мен, тя просто не беше до мен… — да, за пръв път щеше да остане съвсем сам. Дъщеричката нямаше кротко да държи му ръчичката за подкрепа.
— Тя е длъжна да почита баща си. К'вото той каже, туй трябва да се пра'и. Това са Божиите закони…
— Не мисля, че са точно Неговите заповеди…
— Тъй е, чела съм Библията! — Кристина изпита желание да се плесне по челото. Едва ли това вмирисано подобие на жена можеше да чете. Видя снизходителния поглед на събеседника си, явно и той е стигнал до същото заключение.
— Тя е лошо момиче, тря'яше да е до Вас!
— Каро не е лоша…
— Къде е тя тогава ся? Демоните са промили мозъка й, от мене да знаете. Настроили са горкото дете против татко му, това е противоестествено. Тя вече не Ви е дъщеря, докторе, не е! Тя е от онези, като тях е станала, за туй сега не е тук!
— Достатъчно! — Томас се изправи и погледна ядно към прислужницата си. Бе свил юмруци до тялото си, очите му хвърляха мълнии… или поне така го описа мислено Кристина. Усмихна се вътрешно. Докторът започваше да поддава.
* * *
Таверната беше пълна.
Госпожа Сиърс доволно шеташе, докато слушаше многобройните гласове. Щеше да изкара доста парички тази вечер.
Самата тя не взе участие в изтребването на „демоните“. Не защото изпитваше някакви съмнения от делото на съселяните, а защото си имаше достатъчно работа, след като съзаклятниците за пръв път се събраха да обсъдят това-онова относно плановете си. И разбира се, таверената се превърна в заседателна зала.
Е, дъщеря й, онова грозно и дълго, напълно злобно създание, толкова жадно за кръв… Сигурно първа е подпалила дома на херцозите. Къде се губеше, за Бога, това дългоухо същество? Госпожа Сиърс никога не е харесвала наглата грозница, но какво да се прави? Нали беше нейна рожба… която на външен вид приличаше единствено на баща си. Никой не искаше да я вземе за жена и да отърве госпожа Сиърс от мъките й. Така, обаче, ако сега се съберат достатъчно пари за зестра, горката майка би успяла да изрита кокалестото дупе на момичето право в ръцете на новия й съпруг.

— Скоро тук ще цъфнат властите, да видят какво е станало с херцозите. Трябва да се държим нормално, да не показваме, че знаем повече от това, което може да знае обикновеният…
— Невинният! — поправи го мировият съдия. Томас сви устни. Какво им ставаше на повечето хора? До онзи ден се взимаха едва ли не за кръстоносци, тръгнали на поход, а сега се държаха някак различно, почти разкаяно.
— Ние сме невинни! — изкряка Вилхемина Джонсън. — Те бяха демони и бе редно да изгорят. Но другите не ги познаваха, не знаеха това, което знаем ние! За това никой няма да застане на наша страна, ако разберат какво сме сторили! — Томас повдигна вежди. За пръв път чуваше тази жена да каже нещо повече от „да“ или „не“. Дъртата дори успя да върже мислите си в цели изречения. Наистина учудващо.
— Ами техните приятели? Графовете? — попита госпожа Сиърс.
— Те са добри хора — ковачът поклати глава. — Просто не са виждали какви са техните съседи. Ще ги оплачат и туй-то. Въпреки това, мисля, че трябва да спрем да се събираме за известно време. Поне докато не минат властите и не ни оставят намира.
Цялото селско съсловие закима енергично. Ковачът не блестеше с особен ум, но понякога имаше и попадения. Томас въздъхна, вече не го слушаха. Отново остана настрана. Край с водаческата му кариера.
След десетина минути съзаклятниците се отдадоха на това, което правеха най-добре. Започнаха да пият евтина бира. Томас седна до Натаниел, чиято майка бързо напусна това място на порока и се прибра при съпруга си, та да реве над леглото му. За жалост, Томас отлично си представи картинката.
— Трябва да намерим Каро! — отсече младият мъж.
— Да, трябва, но не знам дали ще понеса обвиненията й.
— Можем да кажем, че нямаш нищо общо…
— Да, а как ще затвориш устата на хората? Те не знаят нищо друго, освен да говорят, Нат, няма да стане. Сигурно дори онази горгона[1] в дома ти няма да си държи езика зад зъбите. Тя не харесва особено нашата Каро!
— Къде може да е отишла, според теб?
— Не знам, не познаваше никого, освен херцозите. Не й бе приятно да контактува и със селяните, защото те само одумваха новите й приятели. Не мога да си представя къде може да е попаднала и какво прави в момента. Но Каро е умна, тя няма да се остави на произвола на съдбата, не така съм я възпитал… много ми е мъчно, че за пръв път не е до мен, Нат. Мисля, че допуснах голяма грешка, този път наистина огромна.
— Няма страшно, ние сме единствените й близки в този момент. Ще се появи рано или късно…
— Не съм толкова убеден, Нат! — Томас осъзна, че Натаниел е на друго мнение. Беше се вманиачил по дъщеря му. Ако обстоятелствата бяха други, това щеше да е смешно, но сега не му беше до смях. Влюбеният глупак не си даваше сметка, че Каролайн едва ли някога ще се завърне, а и да го стори, никога не би се взела точно с този представител на човешката раса.
* * *
Изминаха два месеца. Времето ставаше все по-топло и приятно. Земята се пробуждаше за живот.
След кратко разследване съдбата на херцозите се преразказа като ужасна приказка — пълна трагедия. Графовете набързо оплакаха своите приятели и всяка неделя се събираха със селяните за редовната литургия. Новият проповедник не закъсня. Не бе чак такъв фанатик като предшественика си, всъщност точно обратното. Можеше да се опише като приятен тип.
Живота си продължи, макар за някои не точно така, както си го представяха.
Госпожа Чилхърст непрестанно увещаваше доктора, че Каролайн е лоша дъщеря, порочна християнка и всякакви такива неща, които бавно, но сигурно пиляха нервите му. Започна да пие, та да не чува противните слова на жената. Така или иначе нямаше пациенти, за кого да се държи на ниво? Дразнеше го и присъствието на Натаниел. Постоянното дърдорене за бъдещето, за брак и деца… блянове, които според Томас бяха напълно лишени от логика, но ако се откажеше и от компанията на Нат, какво му оставаше? Както и преди, селяните започнаха да го избягват. В църквата сядаха по-далеко и Томас знаеше точно на кого дължи това отношение. Госпожа Джонсън се превърна в една истинска фурия сред своите. Започна да говори, че Томас бил същият като ония дето пратили при Всевишния. Не вярвал бил в Господ Бог, щерка му пък била вещица. Сигурно се намирала в спалнята на някой от семейството на херцозите и заслужено изгоряла в греха си. Ако Томас не знаеше точно къде се намираше, по това време, дъщеря му, сигурно щеше да повярва. Не искаше да разкрива на останалите, че е заключил момичето, та да не се опита да спаси онези, вече провъзгласени за демони, хора.

Натаниел почти не се прибираше у дома, често се подвизаваше в къщата на доктора, който пък остана без никакви средства. Нат бе убеден, че отказва да си тръгне, защото чака Каро да се появи. Ала от нея — ни вест, ни кост.
Влюбеният мъж претърси горите и близките села, но сякаш момичето бе потънало в дън земя. С нетърпение очакваше нейното завръщане. И през ум не му мина, че нещо лошо може да я е сполетяло. Не — в никакъв случай не биваше да мисли такива неща.
Времето минаваше и натаниел все повече се доближаваше до ръба на силите си. Единствено мечтите му, за прекрасно бъдеще, го поддържаха нормален. Толкова пъти му се искаше да удуши майка си, че едва навеждаше глава, обръщаше се и просто се оттегляше. Идеята да убият недоволният му баща го примамваше, но все още не се решаваше на тази крачка. Вилхемина не го остави намира нито за миг. Постоянно го уговаряше как трябва да спаси своя родител, как това било единственото правилно нещо, което можели да сторят. Та татко му само сумтеше и се мяташе в леглото, това ли било достойно съществуване на велик човек като него? Натаниел разбра, че е само въпрос на време да се огъне пред тази жена, която пък от своя страна дори мина на диета.

Хората бързо забравиха. Всъщност, какво имаше да се помни? Това би ги накарало да си помислят, че са лоши, а те бяха добри. Праведни и правилни бяха действията им. Демоните трябваше да си идат у дома в Ада и да оставят нормалните и благоверни християни да живеят нормално и благоверно.
* * *
— Трябва да го сториш, да не си посмял отново да отидеш при онзи еретик! — днес Джесика надминаваше себе си. Ако проклетника излизаше от къщата, тя го следваше по петите. Дори в клозета не го остави сам. О, не! Опяваше при всяка глътка въздух, поета от него. Натаниел я гледаше така, все едно иска да я обеси на най-близкото дърво.
Джес беше повече от бясна. Това слабохарактерно човече просто не се предаваше. Джао й липсваше, не го бе виждала от цели три месеца, а това тяло никак не се поддаваше на диетите, на които го подложи. Доста тлъстини е събрала жената на проповедника. Да не говорим, че трябваше през деня да се грижи за онова смрадливо човекоподобно, което не спираше да се лигави.
Но вечер… вечер заставаше до леглото му и започваше да му говори, какво го чака като пукне. Напевно обесняваше, че собствения му син ще му види сметката, че ще го прати при демона — Алек, който го чакал с много по-забавни начини за изтезания. Да не се и съмнява, какво точно го очаква във вечността.
В редките случаи, когато синът посещаваше баща си, вторият надаваше неистов вой. Естествено, вместо да привлече вниманието на Натаниел, пасторът го отблъскваше. Джонсън искаше да каже на сина си, че майка му е обладана от Сатаната, но нищо ни излизаше от устата му, освен вопли и лиги. През това време Вилхемина го позабърсваше и плачеше сърцераздирателно, защото нейният мил съпруг страдал толкова много.
Всичкото това монотонно съществуване малко по-малко изпили нервите на Джесика. Търпението си беше търпение, но чашата преля.
— Остави ме намира, мамо, не искам да говорим отново за същото! Не съм убиец! — Натаниел повиши тон. С това си получи една звучна плесница, при което той само стисна юмруци до тялото си, за да не отвърне на удара с удар.
— Това не е убийство, за Бога! Колко пъти трябва да ти го повтарям? Виж как се мъчи баща ти! Вечер ходиш да пиеш с ония грешник и не си тук да чуваш риданията му, но аз — да!
— Ами направи го ти тогава, щом толкова те дразнят звуците, които издава!
— Не мога, толкова много го обичам… — лигльо, пълен кретен. Този Натаниел се мислеше за нещо повече от родителите си, но в старанието си да се покаже като тяхна антонима, се бе превърнал в един посредствен селски идиот. Джесика така искаше да откъсне тази дълга глава, от още по-дългия му врат, но така нямаше да си реши проблема.
— Ако направя нещо по въпроса, ще ме оставиш ли най-накрая на спокойствие? Мен и Каро? — това можеше да се окаже възможност. Джесика плюеше по изгората на „сина си“, та чак ставаше патетична. Ето, къде било разковничето:
— Ако отървеш баща си от мъките му, ще ти дам позволение да я вземеш за съпруга. Може би ти си този, който ще вкара момичето в правия път. Няма да е под влиянието на еретика — баща си… а демоните вече са там, където им е мястото!

Нат някак се опитваше да устои на целия този тормоз и увещаване, но не за дълго. Може би наистина така трябваше да постъпи. Когато Каро се завърне ще заживеят тримата, а майка му едва ли ще крета още дълго на тази земя, за да ги тормози. Ако, обаче, баща му остане жив, двамата с Вилхемина можеха да превърнат живота на Каро в същински ад, а Натаниел искаше тя да е щастлива.
— Добре тогава, да го направим! — предаде се най-накрая той.
Двамата влязоха в тъмната и мръсна стая на преподобния. Преди мама чистеше и готвеше постоянно, всъщност тя само за това живееше, но откак татко Джонсън бе домъкнат в този му вид мамчето напълно се промени. А най-интересното в тая пълна промяна е, че хората всъщност я слушаха. Например — накара селяните да идат отново до дома на херцозите, да свалят тялото на обесената жена и да го изгорят. После го хвърлиха в останките на имението. Претърсиха градините, за да проверят дали някой не е успял да се спаси, но не намериха никого. После започна да насъсква селяните срещу новия свещеник. Бил прекалено глупав, прекалено мек, не виждал истината тъй както предшественика си. А простите люде се вслушваха в нейните слова. Новият божи наместник, просто нямаше шанс.
Томас също попадна под прицела й… общо взето мамичка се превърна в новия преподобен Джонсън. Не! Тя беше много по-настървена, целеустремено и напълно побъркана.
Виждайки жена си и сина си стареца започна да вика някакви неразбрани думи и де се гърчи, като пред клада. Натаниел погледна умолително майка си, но тя само го потупа по рамото. Това може би бе първата проява на нежност от нейна страна. Натаниел си пое дълбоко дъх, взе възглавницата, напоена с пот, и я притисна към лицето на баща си. Той започна да мята единствените си останали ръка и крак, но естествено не притежаваше нужните сили, за да се освободи от лапите на палача си.
На Натаниел му се сториха като часове миговете, през които се опитваше да накара баща си да спре да диша. Чувствата, които изпита не можеха да се опишат като съжаление, а по-скоро като раздразнение. Кога най-накрая щеше да се гъкне? И с тази мисъл Натаниел за пръв път отне живот.
* * *
Таверната отново беше оживена.
Госпожа Сиърс се примири, че дъщеря й е избягала завинаги. Вместо да хукне да я търси, мислено жената й пожела прав път…

За пръв път от доста време насам Томас се показа пред хора. Натаниел го помоли да излязат, защото точно днес не би могъл да понесе мрънкащата слугиня — госпожа Чилхърст. Всъщност, Томас се опита да я натири, но тя просто тропаше с крак и казваше, че няма да остави горкият доктор да страда сам. Щом като щерката го била изоставила, то трябвало тя да го гледа… някакви такива тъпотии, на които никой не би повярвал. Жената просто нямаше къде другаде да иде.
Двамата седяха мълчаливо и се наливаха с бира, която съответно Натаниел щеше да заплати, тъй като Томас вече дори храна не можеше да си набави сам. Нат се грижеше за стареца, не защото го харесваше истински, а защото това щеше да е бъдещият му тъст. Е, Томас също не бе дълбоко влюбен в сина на пастора, но за момента положението го устройваше.
В същото време, самият Натаниел, се чудеше защо не се дерзаеше поне малко за това, което стори, само преди няколко часа. Дали толкова ненавиждаше баща си, или просто му бе в натурата да не изпитва нищо към семейството си? Вярно, скоро щеше да има ново такова, та защо да се вайка за старото? И все пак, това не го ли правеше жесток? Натаниел не искаше да бъде жесток, искаше да бъде един наистина добър човек, прекрасен съпруг и приказен баща. Неговото ново семейство нямаше да бъде като това на родителите му. В никакъв случай. Вече знаеше, че Каро обича деца, та тя не се отделяше от онова копеле с чуждоземно име, какво остава за нейно собствено бебе? Щяха да са щастливи. Детето щеше да гледа на мама и на тати, като на богове. Всичко щеше да се нареди, само още малко търпение. Скоро Каро щеше да се завърне при него и край на тази непрестанна депресия, която го мъчеше.
В таверната влетя като хала Вилхемина Джонсън. Какво отново, Господи?
— Той го уби! — завайка се майката и падна на колене, направо на мръсния под. Нарочно повдигна ръцете си, та да си личат червени белези по китките, сякаш от въже. Кой би могъл да върже майка му и за какво, по дяволите, говореше тя? — Когато разбрах какво е намислил опитах да го спра, но той не ме послуша и ме завърза. С какво заслужих такъв син, Господи? — протегна театрално ръцете си към небето.
Натаниел се намръщи, но не помръдна. Първо, той бе единственият й син, а бе напълно убеден, че не я е връзвал. Второ, ако е била наистина завързана, как е успяла да се измъкне съвсем сама?
— Какво става, госпожо? — приседна до нея ковачът. Прегърна топло жената и се опита да я успокои, но тя не спираше да крещи и реве, като дори от време на време си поскубваше от косите.
— Натаниел каза, че не може повече да понася воплите на моя любим мъж. Каза, че ние двамата трябва да си идем, защото скоро щял да докара своята булка, дъщерята на онзи еретик! — и Вилхемина посочи Томас. Тъй като доктора бе доволно пиян само повдигна вежди и отново насочи вниманието си към бирата, която скоро щеше да свърши.
— Майко, какви глупости дрънкаш? — изправи се Натаниел.
— Опитах се да го спра, но той ме върза в спалнята и задуши баща си с възглавница. Каза, че сега никой няма да му попречи да се ожени за оная вещица… Каза, че ако направя нещо по въпроса и аз съм щяла да последвам… да последвам… — заекна. Изведнъж се сепна и се изправи, с пръст насочен към Томас Найтингейл.
— Той, той е виновен за всичко! Долен еретик, богохулник! Той, който вярва във всички онези демони, които нарича богове. Той и само той! — Натаниел погледна към другаря си по чашка. Майка му изпадаше във все по дива истерия, докато селяните като по команда насочваха неодобрителни погледи ту към единия обвиняем, ту към другия.
Томас най-накрая вдигна очи към дебелата и побъркана госпожа.
— Аз ви казах какво става в къщата на онези зверове, а сега…
— Не, направил си го, защото така сега можеш да си вършиш сам сатанинските дела!
— Госпожо, говорите пълни глупости и не искам да Ви слушам… — само че мировия съдия положи ръка на рамото на Томас, за да му попречи да се изправи и да си тръгне. После се извърна към все още втрещения Натаниел, който гледаше с широко отворени очи, смилащ едва-едва поднесената му информация.
— Вярно ли е, момче? Отнел ли си живота на баща си?
— Естествено, че не! Нито съм връзвал майка си, нищо от това не е истина.
— Защо майка ти ще си измисля, такива неща?
— От къде да знам? Сигурно тотално се е побъркала…
— Ако сега проверим, баща ти жив ли ще е? — Нат затвори очи. Когато всичко приключи мама каза, че ще се оправи с „останалата работа“, да не се притеснявал… но защо сега разиграваше този театър?
— Как да знам, като ме няма у дома! — отвърна доста тихо. Разбира се, че нямаше да намерят баща му жив.
— Господи, убил си собствения си баща! Такъв грях! — затръшка се ковачът. Натаниел започна да отстъпва към вратата, когато видя, как всеобщото внимание се устреми в неговата персона. За малко и да се измъкне, но мировият съдия заби един юмрук в лицето му. Падна, повече от почуда, отколкото от болка. За жалост при падането си удари главата в едно от стъпалата…


— Боже, да не го уби… синчето ми… — дали още дишаше? Дано! Докторът не искаше да изгуби единственият си останал приятел. — Господ го е прибрал — завайка се Вилхемина. Томас погледна към съдията. Изглеждаше потресен — какъв артист!
— Той е виновен за всичко — пръстът на госпожа Джонсън отново се насочи към него.
Вече бе почти изтрезнял. Господи, тези хора се връщаха поголовно към средновековието. Дали нямаше да го обесят, или още по-лошо — да го изгорят на клада? Нищо не можеше да стори, така както нищо не можеха да сторят и херцозите, когато ги избиха. Тълпата отново беше подивяла! Стана му смешно. Какво пък, поне щеше да се отърве от онова дрънкало госпожа Чилхърст!
— Какво трябва да се направи, госпожо?… — попита ковачът.
— Да го прогоним, нека повече не цапаме ръцете си с кръвта на тези грешници.
И като по заповед селяните вдигнаха, не толкова лекото, тяло на Томас над главите си и го понесоха навън. Предпочиташе да го затрият, отколкото да го прогонят, но реши да не играе с късмета си. Бяха преполовили селото — народа крещящ, а Томас напълно отпуснат, когато новият свещеник им препречи пътя:
— Какво си мислите, че правите? Пуснете човека, веднага!
— Ти не се бъркай, той уби сина ми!
— Всъщност, съдията уби сина Ви, госпожо! — парира я Томас. Вече му бе все едно. Каро я нямаше, никога нямаше да се върне. Тоест какъв е смисълът да живее.
— Но по твоя вина! — изкряка зачервената Вилхемина.
— Не може така… — искаше да продължи отчето, но тълпата просто го измести от пътя си. Стигнаха до края на селото и демонстративно изхвърлиха Томас извън границите му. Вилхемина излезе напред, изплю се в краката на доктора и като постави ръце на огромните си бутове започна да нарежда:
— Ако се върнеш няма да ти се размине! Сатана!
И така Томас Найтингейл бе прогонен… за пореден път. За разлика отпреди, обаче, напълно сам и все още прилично пиян.


Бележки

[1] Горгони — според древногръцката митология Горгони са трите сестри — Стено, Евриала и Медуза. Те представлявали крилати жени-чудовища, които имали змии вместо коси, а погледа им превръщал хората в камък.
cattiva2511
 
Мнения: 99
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: В началото

Мнениеот cattiva2511 » 01 април 2016, 13:07

Четиринадесета глава
„Всяко ново начало е… вълнуващо!“

Каро знаеше — дните й с Джао са преброени…
Какво остави зад себе си Каролайн Найтингейл?
След като селяните изгониха татко й от задушевната си общност нещата просто се случили. Веднъж в таверната ковачът се напил като свиня и се сдърпал със съдията. Започнали да се бият и така си потрошили кокалите един на друг, че горкият съдия умрял от раните си и естествено от неправилното им лечение.
Госпожа Чилхърст също изкукуригала. Един ден слязла до селото и заклала господин Уинстън, за който твърдяла, че бил любовникът й и който я оставил на произвола на съдбата. Самият господин Уинстън бил един невзрачен тип, вдовец, грижещ се за двете си деца и едва ли би се забъркал с чудовище като въпросната госпожа. Този същият добричък човечец бил и първият, който тръгнал да пали имението Уилмайър. Ех, да бе присъствала на тази сценка — как огромното туловище на госпожа Чилхърст търчи из селото, хванала нож и гонеща кокалестия Уинстън…
Ковачът се самозапалил по невнимание и хукнал да бяга, горящ, измежду сградите. Така стигнал и до таверната и (с доста усилия от страна на Изида, че тъпата кръчма не щяла да се разгори) запалил заведението. Госпожа Смитърс почти не се хвърлила в реката от болката, по загубата на дома и бизнеса си, но бързо се върнала в играта…
През поредната пролетна вечер Вилхемина Джонсън си прерязала вените… ами, всъщност, това е. Кристина обвини Джесика, че няма усет към драмата!
Аматерасу сподели с Каро, че Томас Найтингейл ходил от село в село, като последен просяк и само търсил начин да се напие. Жалко, баща й никога не е носил на алкохол. Тъжеше за него, но нямаше как, трябваше да го остави. Сигурно съвсем щеше да се побърка, ако узнае, кои точно са новите й другари.
Както и да е. Сега графовете Карлайл, с някакви техни новопоявили се роднини, пътуваха към Америка. Щяха да останат там известно време, само колкото Джао да поотрасне и после щели да решат какво да правят, но всички бяха единодушни, че Каро и Алисън ги забавят. Каро бе напълно съгласна с тях, но не искаше да се разделя с Джао.
Веднъж детето й призна, че иска да се „отърве“ от нея, не поради друга причина, а защото така е най-безопасно. Първо, той никак не прилича на останалите хора, което го прави опасен в определени среди, които ще се опитат да го премахнат, както и всички останали, които са му близки. Едва удържал и майка си да не хукне след баба Тара, която също искала главата му. От своя страна херцогинята (която сега бе една привлекателна жена, някаква си далечна братовчедка на графиня Амалия Фъргюсън) не се доверявала напълно на преценката му. И все пак Джао не искал да я огорчава.
Какво добро дете е той, разсъждаваше Каро. Много повече от дете, но такива неблагочестиви мисли никак не отиваха на жена на нейните години към момче на неговите.

Около година живяха в Бостън, но отново се наложи да се преместят, тъй като някакви деца започнали да замерят Алисън с камъни, докато се разхождала в градината на новия си дом. Дечицата го сторили, защото всички знаели, че жената е „малоумна“ и защо да не си „поиграят“? Това, естествено много ядоса Джесика и едното момче може би малко загуби ръката си, когато тя го хвана, точно в момента, когато се целеше.
Още преди да се срещнат с разгневените родители семейството тръгна на път.
За последните четири години намериха временни пристани в Италия, Германия, Франция… най-накрая се установиха в Гърция. Джао попита Каро къде иска да живее. Близо до него, искаше да каже тя, но не го стори. В последно време той толкова заприличваше на мъж, а тя толкова се доближаваше до старостта. В крайна сметка Каро предложи да се прибере в Англия.
На двадесет и девети юли, хиляда осемстотин тридесет и трета година, една богата дама на име Вероника (Каро винаги е харесвала това име) Найт и милата Ана се завърнаха в родината си. Лондон бе сив и чужд, но тъй като джобовете на двете жени бяха пълни до пръсване, щяха да си поживеят, преди да се споминат. Вероника — вдовицата на екзотичен италиански граф, или нещо подобно, а Ана прелестната й сестра…
Джао почти нареди на Каро да има дете, преди часовника й съвсем да се скапе. Каро прие заповедта и прелъсти капитана на кораба, с който пътуваха към Англия и… забременя. От своя страна капитанът помисли, че е влюбен в дръзката и странна жена и започна да тича подир полата й. Кой да предположи, че след много откази той ще вземе да налапа дулото на пистолета? Така, сега бъдещото й дете щеше да е син или дъщеря на италиански граф, а не на посредствен капитан.
Джао й липсваше, но заради него щеше да продължи да живее. Алисън беше повече от добра компания, толкова специална и различна…
Каро седна насред красивата си трапезария. Можеше да тръгне да търси татко си, ако е още жив. Неее! Не искаше воденичен камък около шията си. Веднъж годишно получаваше писмо от Джао… поне знаеше какво се случва. Вярно, че половината от нещата, които описваше не ги разбираше, но беше много важно да ги чете. Да ги чете и на детето си, което да ги чете на неговото дете и така нататък…
* * *
Въздъхвайки, изхвърли угарката си от цигара на улицата. Дробовете му шумно изпротестираха от последното поемане на дима. Мъжът им нареди да се отърват от вредните свойства на алкалоида. Тялото от време на време не искаше да се подчинява на новопридобитите му навици, но това не го вълнуваше особено. Облягайки се на тухлената стена той се отдаде на любимото си занимание… да си спомня.
Никога не бе оставял своята Каро, макар тя да не бе способна да го види, а още по-малко да го разпознае. Не можеше да отрече, че през годините доста се позабавлява с нея.
За пръв път Джао се намеси в съдбата на Каролайн, когато тя се наричаше Джесика, кръстена на Никта. Джес се залюбила с един морски офицер, по националност американец. Без да мисли Каро замина с въпросния индивид и се озова в неговата страна. За жалост чичо Один, с когото Джао никога не беше се срещал лично, се промъкна из редиците на господин Томас Джеферсън… разбира се чичо не остави следа в писаната човешка история… И така годеникът, който вече бе забременил неговата Каро, падна мъртъв през лятото на хиляда осемстотин шестдесет и четвърта година, при това биещ се за губещата страна. Каролайн не бе първа младост и давайки живот на своето дете почина… но нищо, така трябваше да стане.
Джао нито за миг не се отдели от детето. Постоянно лавираща от едно сиропиталище в друго, момичето израсна и стана жена. Казваше се Александра. Дръзка, с лош език и напълно освирепяла към света около себе си. Реши да напусне страната, в която бе родена, когато срещна един руски адвокат. Той я научи да обуздава малко сприхавия си нрав и да се радва на живота, такъв какъвто е. Заведе я в своята страна и обеща да я вземе за жена… проблемът идваше от факта, че в страната си той вече имаше съпруга и две деца. И така, попаднала сред студените улици на Петербург Александра, бременна и напълно не разбираща езика на окръжаващите я хора почти не се предаде. Джао, обаче, се погрижи за нея.
Анастасия беше едно прекрасно малко зверче. Подхвърлено дете в дома на интелектуалци, при това със солидни средства, Каро растеше щастлива, доволна и доста буйна. За жалост, един слънчев ден нейното ново семейство не стана удобно за партията и завърши живота си в Гулаг[1], но Джао отърва Ася от подобна съдба, срещайки я с руски милиционер на име Григорий. Не траяха дълго взаимоотношенията им. Ася, вече бременна, не се сдържала вечерта, когато Гриша, за пръв път се напил до безпаметност и й посегнал. Милата Анастасия го ударила с топора по главата… няколко пъти, за по-сигурно. Джао се подсмихна, тогава тя направи голяма каша. Онази вечер, той се яви пред своята Каро за пръв път. Помогна й да се отърве от тялото, разказвайки й за нейния собствен и отминал живот. Джао се изненада, но тя му повярва. Записвайки всяка негова дума на хартия, тя обеща да я предаде на своето дете.

Относно семейството си Джао не можеше да се оплаче. Живяха винаги близо до жена му, но напълно неосезаеми за просто око. Много рядко мама или чичовците и лелите му си играеха с хората. Децата на Тара, обаче, бяха друго нещо. Чичо Рудра дълго направлява онзи Кох, докато брат му Тангун шушнеше в ушите на Адолф Хитлер. Е, майката на Джао също веднъж изпадна във философско настроение и се опита да предаде поне част от него на Фридрих Ницше…
Джао не се и залъгваше, че баба му го е забравила. Намръщи се. Тя дебнеше, чакайки своя шанс да се отърве от последния херцог. Оправдаваше забавянето й с извода си, че тя не иска Никта да я намрази и съответно изостави. Джао не разбираше, защо майка му е толкова важна. Още дълго щеше да се развива, макар със сигурност времето да не е на негова страна. Трябваше много да внимава, защото нещата се случваха с поголовна скорост, извън идеалистичния му свят на Земята…
* * *
— Това дойде за теб, Лен! — Дария й подаде писмото. Двете никак не се обичаха и още по-малко се понасяха, така че ограничаваха разговорите и срещите си едва, доколкото се налага. Че как иначе? Дария имаше себе си за прекрасен човек, докато Елена беше по-скоро себична и вглъбена.
Елена Езерская пое писмото от ръцете на вечно усмихната Дария. Познаваха се от деца, тъй като бяха израсли заедно в едно и също приемно семейство и трябваше да имат себе си за сестри. Сестри, как не! Дария Езерская никак не приличаше на Елена, нито на външен вид, нито по характер. Ала „родителите“ им бяха категорични — ще плащат за университета, само ако двете наемат една квартира и живеят под един покрив. Та, щат не щат, трябваше да се търпят.
Не за дълго, надяваше се Лена. Това е последната й година и тогава… какво? Най-вероятно щеше да си намери посредствена работа и да си наеме мизерна квартирка, в някой толкова далечен квартал, че да може да подушва Сибир.
Погледна белия плик. По дяволите, това вече е прекалено, помисли си тя. На пет години, Елена придоби единственото наследство от истинската си майка. И какво наследство само — една книга, пълна с врели-некипели относно някаква фантастична история за живота на жените от рода им. Елена имаше себе си за атеист, въпреки приемните си християнски родители. А де се опита да повярва на приказките за малки зелени човечета, или нещо подобно, граничи с абсурда.
Как ли не наричаха Езерская — някои скептична, други цинична, трети чиста злоба… бившите й две гаджета — фригидна кучка. Истината, която Елена разбра измежду страниците е: нейната майка е починала при раждането й, както и бабата и прабабата и така нататък.
За да прекрати този омагьосан кръг Лена направи единственото нещо, което да я спаси от подобна орис. Още на двадесет „завърза тръбите“ си, както обичаше да се изразява. Тогавашното й гадже подивя, ала при тази проява на тестостерон тя бързо му показа вратата. Горкият отваря и затваря уста като риба в течение на цели пет минути, преди да асимилира, какво се случва.

Разкъса плика. Бе получавала писмо на хартия само веднъж и беше сигурна, че това е точно такова, каквото и първото. Сигурно някой идиот е разбрал за дневника на баба Ася и й се подиграваше, пращайки й тези абсурдни бележчици. Първото послание тя откри точно в деня, преди да посети гинеколога си. Там изрично се забраняваше, на нейна светлост, да предприема каквото и да било с тялото си. Елена Ивановна Езерская само се усмихна сладко, смачка хартията и я хвърли в кофата за боклук. Ако наистина е пазена от някакъв си там Супермен къде е бил той, когато на петнадесет я нападнаха и пребиха вмирисани китайци, ядосани че няма какво да откраднат от чантата й? В този злополучен инцидент Ивановна загуби зрението на дясното си око, а безимения пръст на лявата й ръка никога не зарасна като хората и остана неприятно крив. Пазител, как ли пък не!

Идвам за теб…

Добре, идвай, чакам те! — помисли си тя. Смачка листа и го изхвърли, точно както преди.

Епилог
„Не съм те забравил. Мислиш, че си ме победила, но грешиш. Аз още не съм напълно готов, но тъй като ти искаше да ми се наложиш, нямам повече време да те чакам…“

Тялото му функционираше прекалено бързо, за да може неговата Каро да го усети. Погали я по главата. Тя се почеса, не успявайки да установи допир, само гъдел. Джао сви вежди и погледна през прозореца към небето. Сега е синьо и ясно, но много скоро щеше да почернее… оставаха броени дни, часовете отлитаха толкова бързо, а трябваше да се свършат толкова много неща.
— Така и не се отърва от привързаността си към това нещо!
— Така и не ми повярва за Тара, мамо, защо аз да ти вярвам за моята Каро?
— Тя те дърпа назад…
— А аз дърпам теб назад, но няма нищо. Време е да си прибера жената. И не искам да спорим!
Никта се намръщи, а го правеше изключително рядко.
— Спри да се инатиш, Джао! Признай си, че това не е твоята Каро и остави това създание намира.
— Не! Хайде, да си идем у дома. От утре ще имаме нов член на семейството, а искам да подготвя къщата…
— Нов член? Джао, тя няма да издържи дълго, ще бъдеш съкрушен. Точно както когато умряха и другите ни човеци…
— Това остави на мен, хайде!



Бележки
[1] Гулаг — Главно управление на наказателни лагери. Управление към НКДВ и държавен орган в Съветския съюз, отговорен за администрацията на системата от основни съветски работнически лагери за изправителен труд от 30-те до 50-те години на 20-ти век. ↑
cattiva2511
 
Мнения: 99
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: В началото

Мнениеот pechkov » 07 април 2016, 20:23

Липсва му персонаж... като за подправка. Да е леко пиперлив, но да е само за антураж.
Когато паднеш с мотора......... се изтупваш от прахта, и се качваш пак!
pechkov
 
Мнения: 499
Регистрация: 06 април 2009, 21:39
Местонахождение: Монтана

Re: В началото

Мнениеот theopan » 09 ноември 2018, 20:43

Интересно произведение. Хареса ми определено. Има доста забавни персонажи и комични моменти. Явява се нещо като продължение на "Задължителни клишета...", което също не е лошо, но това е по-доброто от двете. :)
theopan
 
Мнения: 40
Регистрация: 31 юли 2016, 20:54


Обратно към Авторски текстове

 


  • Подобни теми
    отговори
    прегледи
    Последно мнение

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и 0 гости