Къщата на Дявола

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!
martoudi
Мнения: 9
Регистрация: 19 юли 2011, 16:15

Къщата на Дявола

Мнение от martoudi »

Средата на 80-те, някъде в Калифорния...

Дишането му бе учестено и накъсано, правеше финалния спринт на неделното си дълго бягане. Тичаше с голяма доза спортна злоба и влагаш всичката си енергия в това. Чувстваше се притеснен и донякъде гневен, защото цяла седмица не можеше да измисли с какво да напълни страницата си в месния вестник. Джак работеше там отскоро, започна едва преди няколко месеца, веднага след като завърши университета. В началото бе лесно, предложи няколко материала за университета, направи интересни интервюта с няколко от преподавателите си, но не можеше постоянно да пише за това и главният редактор му го намекна съвсем дискретно...
Той спря, подпря се на коленете си и гореща вълна заля тялото му. Свали слушалките на уокмена си и зачака след 12-те километра бягане тялото му отново да мине в нормалния си режим. Изправи се бавно и опита да нормализира дъха си. Чак сега забеляза огромния портал от ковано желязо, пред който бе спрял. Изглеждаше масивен, скъп и дошъл от друга епоха. Замисли се – колко ли пъти бе минавал покрай тази тежка порта и чак сега я забелязваше. Любопитството взе да го изгаря, а можеше да излезе и нещо интересно зад нея.
По-късно в редакцията разпита всичките си колеги за имението на крайбрежната улица с голямата порта от ковано желязо, но никой нямаше представа чия е или кой живее там, нещо нетипично за малко градче. Любопитството му го погълна и реши, че това е неговият шанс да направи първия си истински материал за вестника. Без да губи време, взе репортерския си диктофон и служебния фотоапарат и забърза към загадъчната порта. Кованото желязо сега изглеждаше още по-масивно. След кратко ровене в гъстия бръшлян успя да открие звънеца, последен модел, оборудван с камера и високоговорител, които изглеждаха в пълен конфликт със старомодната порта и аристократичния бръшлян, почти като на викториански бал. Стана му още по-любопитно. Натисна копчето и зачака, нищо..., почти се бе отказал, когато високоговорителят изпращя и се чу слаб старчески глас:
- Кой сте вие, млади момко? – Джак бе почти сигурен, че ще бъде изгонен, веднага щом каже, че е журналист, но въпреки това пробва.
- Здравейте, казвам се Джак Колинс и пиша за Уийк Ревю – месния вестник. – Бих желал да поговорим за вашата къща, искам да направя материал за нея. – Джак се чувстваше несигурен и усети, как ръцете му започнаха да се потят.
- Разбира се! – долетя глас от едноокия звънец и се чу изщракване от към желязната порта.
Масивната врата се плъзна неочаквано леко и Джак се озова на калдъръмен път, водещ към голяма двуетажна къща в стил арт деко. Формите й бяха плавни и почти се сливаха с ландшафта. Прозорците бяха с красиви арки, имитиращи фантастични растения, преплитащи се в рамките на стъклата. Младият журналист бе възхитен. „Как е възможно, точно под носа ни да има такова бижу и никой да не знае за него”- мислеше си той.
Входната врата леко се открехна и това накара Джак да ускори крачка натам. На прага стоеше възрастен господин с кариран костюм и старомодна жилетка, усмихваше се и направи широк жест с рака за да го покани вътре. Въпреки напредналата си възраст човека изглеждаше силен, а очите му направиха най-силно впечатление на Джак. Бяха сини, ясни и усмихнати.
- Заповядайте, млади човече, заповядайте! – покани възрастният господин . - Казвам се Джордж Мастер, добре сте дошъл.
- Благодаря. Аз съм Джак Колинс. Извинете, че ви притеснявам, но къщата ви е истинско бижу. Би трябвало да е в учебниците по архитектура.
- Да, къщата наистина е специална, до голяма степен осмисли живата ми...- каза възрастният мъж, докато влизаха в огромната всекидневна с френски прозорци с изглед към морето.- Какво ще пиете?
- Благодаря, нищо.
- Историята, която ще чуете, е дълга и интересна, съветвам ви, все пак да пийнете едно... - каза мъжът с усмивка в очите.
- Щом настоявате. – усмихна се на свой ред Джак.
-Заповядайте! – каза господинът и подаде тежка кристална чаша с кехлибарен скоч, без лед. Седнаха в удобните кресла и Джак реши да започне работата си.
- Разкажете ми нещо повече за къщата?
- Както вече казах, историята й е дълга и интересна. Къщата е построена от мен в края на 20-те. Бях млад, тъкмо завършил архитектура, наследник на богат южняшки род, родителите ми бяха починали и аз заживях в Калифорния. Колко по детски наивен бях тогава. Тази къща трябваше да е дипломната ми работа – началото на бляскава кариера. – започна разказа си старецът, а Джак настръхна от интерес и дори самодоволно се похвали за журналистическия си нюх.
- Но нещата, както знаете, не винаги се случват така, както ги планираме. Започна голямата депресия и с помощта на финансовия си консултант за нула време се превърнах в просяк. Накрая от „приятелски” чувства той купи къщата ми и аз останах на улицата с малко пари във време, в което никой не искаше да строи красиви къщи. Тогава с последните си пари заминах за Ню Йорк, при един роднина, който обеща да ми намери работа там, нещо изключително трудно по онова време. Народът масово се местеше на запад, само аз пътувах на изток. Започнах като чистач на фондовата борса, каква ирония, чистех мястото, което ме бе унищожило. И тук дойде времето на големия обрат в живота ми. Осъзнах, че хората са изключително арогантни и непредпазливи, щом става дума за чистач. Започнах да се ослушвам и да разглеждам от време на време бюрата им. Информацията, която получавах ми помогна бързо да си стъпя на краката и само за няколко месеца разполагах със сума в пъти по-голяма от тази, която получих за тази къща. Разбрах и как така бързо съм загубил наследството си, което доста ме озлоби по онова време – постоянно мислех за отмъщение. Виждах се като граф Монте Кристо, току-що открил пещерата със съкровището. Но не стана така. Започна войната и аз служих като телефонист свързочник. През мен минаваха тонове информация. Може да се каже, че там направих първите си милиони, това са пари през 1944 г. със златно покритие, не като хартийките на Рейгън... Бях готов да отмъстя и да си върна първата си творба, но не бе писано.
- Значи никога не сте се отказвали да си върнете къщата? – попита Джак и отпи от съвършения скоч.
-Никога! Аз съм архитект, творец..., но за нещастие или може би за голямо мое щастие щом се завърнах от Европа, ме потърсиха от Централното разузнавателно управление за злоупотреба с информация и доста ме изплашиха. Мислех, че ще ме вкарат в затвора и там ще си изгния, но хората се оказаха доста по-далновидни. Оцениха таланта ми, предложиха ми работа, да си запазя парите и дори получих достъп до секретни документи – старият човек се усмихна ехидно. – Започнаха годините на студената война, Корея, Куба, после Виетнам и с всяка криза получавах все по-голяма власт и все повече цялостната картина на света, в който живеем, ми се разкриваше. Информацията бе моята магия, успявах да се осведомя за всичко и най-вече за слабостите на хората – гордост, самолюбие, арогантност, страхове – това ме интересуваше най-вече. Прогнозите, които правех, се сбъдваха, а скоро имах властта и да им помогна да се случат. По онова време си спомних за първата си творба, желанието ми за отмъщение съвсем се бе изпарило. Проверих и се оказа, че децата на моя финансов консултант продаваха къщата, горяха от алчност и аз веднага я откупих. Беше почти в руини, реставрирах я в оригиналния вариант, дори креслата, в които седим са оригиналните. Но не можех да се върна от Вашингтон, там бе другата ми творба - моята картотека. Преди няколко години се пенсионирах, а нямаше как да взема тоновете досиета, събирани с години, помолих техническия отдел да ми предложат решение за този проблем и те откликнаха веднага – обикновен компютър... Представяте ли си кутия с размерите на скрин, съдържаща стаи с досиета
- Искате да кажете, че съхранявате тук архив на ЦРУ? – Джак не можеше да повярва на ушите си, разказа на възрастния господин ставаше твърде невероятен.
- Ха-ха – засмя се отново стареца – По скоро да кажем личен архив, една клетка, първата...а сега си представете 100 такива, 1 000, милион...Това ще е моето завещание за света. Абсолютната информация - за всеки и всичко. Аз успях да съчетая двете си творения, двете си деца...Тази къща скоро ще се свърже с други компютри и постепенно ще обгърне целия свят! Не се притеснявайте за Източния блок, скоро Империята на злото ще падне, до 4-5 години и тогава ще имаме един прозрачен свят, в който всеки ще знае всичко за всеки, а информацията ще управлява света, ще сваля правителства и ще е всесилна, ще бъде същевременно цел и средство – старецът започна нервно да се смее, а Джак стискаше чашата със скоч, изключи диктофона и си помисли: „Що за луд идиот! С какво по дяволите ще напълня шибаната страница”.
Кристиан Цветанов
Мнения: 32
Регистрация: 30 май 2015, 00:30

Re: Къщата на Дявола

Мнение от Кристиан Цветанов »

Браво, хареса ми разкритието за финал. И стилът е увлекателен. Образът на "невидимия" чистач ми допадна най-много.
martoudi
Мнения: 9
Регистрация: 19 юли 2011, 16:15

Re: Къщата на Дявола

Мнение от martoudi »

Благодаря за изказаното мнение! Радвам се че Ви е харесал.
cattiva2511
Мнения: 151
Регистрация: 04 октомври 2015, 16:19

Re: Къщата на Дявола

Мнение от cattiva2511 »

А продължение ще има ли?...
martoudi
Мнения: 9
Регистрация: 19 юли 2011, 16:15

Re: Къщата на Дявола

Мнение от martoudi »

Неее, но има и други разкази...истории много :-)
Отговор

Обратно към

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: 0 гости