Форуми на Моята библиотека

[Жоро]

Прочетох две книги на Демонския цикъл на Питър брет и две от трите книги за Живите кораби.

1. Първо за Живите Кораби. Робин Хоб за мен рисува може би най-пълни портрети на героите си - няма нито напълно добър, нито напълон лош герой. да вземе Брашън - в началото той ни бе представен в противовест на Кайлв Вестрит - отличен моряк, споходен от лош късмет и несправедивост. в последствие Хоб разгръща и другата му страна - склонност към хазарт, курви и киндин /лека дрога/занимавал се е с контрабанда и пиратство и пак се занимава. но той успява да се въздигне от ударите и се изправя.
Или Малта - в първата книга е егоистичина, себична и алчна. Във втората тя получава досат удари от съдбата, които правят от нея едан доста по-зряла, практична, интилигетна и поне - донякъде - отговорна към семейството си млада жена с огнен нрав. и т.н. 20 лева на книга не са много - за един месец от бюджета - съветвам ви да ги отделите - трета и поселдна книга от трилогията ще се появят вероятно другата година.
разбира се има неща, които ме подразниха - при положение че има "пресечни точки" с дргите две трилогии за Убиеца можеше да се направи по-точен превод. в първата книга за втората трилогия на улбиец шута споменава за кораба ОБразцов - тук е даден Парагон, жената е Мадам Йек, тук е Джек и т.н. не е болка за умиране, но е досада. също както някои хора за Превели Зимен Хребет, а не са превели Редфорт или Харънхъл - досада.


2.Питър Брет също ме граба. много силно е застъпена идеята за Страха. СТраха дори не от Демоните - страха в нас самите. СТраха от Промяната. Страха, че можем да бъдем повече от това което сме. - и този страх - той води до Оскотяване. Идеята да се вгледаме във вътрешните си демони, май не е била подхващана от Лъвкрафт насам. Но ето че идва Месията (странно че преводъчът не е избоползвал тази дума, а е предпочел ИЗбрания?) или пък не? Месиите са двама! Както винаги има Лъжепророк! Не мога да оспорвам мотивите на Джарджар - той иска да построи обетованата земя - но методите му са доста спорни. Това което обаче, което искрено ме възхищава у Питър Брет е че също както навремето след Кутията на ЕНдър - Сянката на ЕНдър представи нещата от различна гледан точка, сега втората книга представя съвсем различан гледна точка - тази на Джардир. В първата книга той беше представен като мерзък предателя лишен от чест, но във втората ще видим в него Богопомазания, който извървява стъпка по стъпка труден път и колко много му коства трудното решение да наказва приятелите си в името на тяхната чест и на бъдещето благоденствие....
Лично аз ще си призная че два момента в двете книги дотолкова ме трогнаха, че се разплаках - и двете бяха свързани с малкия цигулар Роджър Полухват, но стига толкова.
Силно препоръчвам и тази поредица. ЕДинственото което ми направи непирятно впечалетение, че отначало книгите трябваше да са 3, а сега ги разтеглиха до 5 - хайде и тук локуми. но поне началото е добро.

[Защо така]

Току що приключих "Гласът на беззаконието". Нямам търпение да започна втората книга от "Първият закон". Чудя се след като приключа с тази поредица да се захващам ли със "Светът на първият закон"? От мненията за "Половин крал", си мисля, че по-скоро ще я пропусна тази поредица, за да не си развалям добрите впечатления от Джо Абъркромби.

[Авитохол_165]

Искаш да кажеш "Гласът на острието"? И какво ще рече "Светът на първият закон"? Ако имаш предвид "Отмъщението на Монца" (Best Served Cold), "Герои" и "Червена страна", стига да ти е харесала основната трилогия, няма какво да се чудиш, захващай ги (препоръчително в реда, в който съм ги изброил).

[summer-knight]

The Shattered Sea не ми хареса, по същата причина, поради която не ми хареса и "Сблъсък" на Стивън Кинг. Сблъсък на български също е три книги, та ще го третирам като трилогия. Двете поредици са напълно идентични: и двамата автори почват първата книга с едни герои, които после (с малки изключения) биват захвърлени и забравени. Във втората книга като от нищото се появяват разни много силни главни герои и злодеи (които можехме да споменем в първата книга, вместо да си губим времето с третостепенни образи). В третата книга няма развитие: лошите си остават лоши, добрите са си добри (пак с малки изключения). Когато нещата се прецакват за добрите и в двете книги... пада гръм от ясно небе и всичко се оправя. Големият минус на поредицата на Абъркромби - младежки любовни драми (почват от втора книга). При Кинг имаше някаква религиозна подтема от типа "Бог ме направи лош/добър и нямам избор". Мен такива неща ме дразнят, но други хора може да харесат поредиците?

За "Корабите" на Хоб съм чувал колко безобразен е преводът, та ги четох в оригинал. Третата книга е доста мудна и герои, които харесвах в началото изведнъж взеха да се излагат и деградират. Третата част не е "Образцова", но трилогията си заслужава.

От Брет се отказах. "Страх" има само в половината първа книга, после като се татуират стават яки като Бургаски батки и си става детска книжка. Ако бяха три книги, щеше да е по-качествена поредица Ако имам време, мисля да захвана Brent Weeks. Четох, че неговите книги били подобни на Мартин.

[Защо така]

Приключих с трилогията на Джо Абъркромби, "Първият закон". Третата книга направо я "хапнах" за норматив. Сега идва ред на чуденето какво да чета. Мислех си, че ще заситя глада си за фентъзи, докато чакам "Ветровете на зимата", обаче тези книжки ги бях планирал, че ще ми стигнат поне до края на годината. За съжаление сега пак се чудя какво да започна. И защо, да му се не види, Джо Абъркромби, не продължи поредицата "Първият закон"? Оставил си е доста вратички, за поне още 3 книги. Както и да е, самостоятелните романи май ще ги пропусна за сега. Установих, че в "Отмъщението на Монца", свирепият варварин, който иска да прави добрини не е този, който ми се искаше на мен. Четат ми се поредици, поне трилогии. От мненията в тази тема, мисля да захвана Глен Кук, но все пак ще прегледам и другите предложения.

[Авитохол_165]

Установих, че в "Отмъщението на Монца", свирепият варварин, който иска да прави добрини не е този, който ми се искаше на мен.

Този, който ти се е искал, е главно действащо лице в "Червена страна".
Самостоятелните романи не са дотам самостоятелни, доста свързани са си с поредицата, а и един с друг. И не отстъпват по качество, може би с изключение на "Отмъщението на Монца", която е малко по-слабичка, поне за мен. Ако толкова пък се чудиш какво да започнеш, а основната трилогия ти е харесала, не виждам причина да ги оставяш настрана. Но ти си знаеш.

[summer-knight]

Черният отряд на Кук си е отличен избор. Първата книга е малко тромаво написана, но после поредицата задобрява. Има доста обрати и динамика и черен хумор.

[Защо така]

Аз обичам да чета по 2 книги заедно, обаче "Хиперион" го чета от 6 месеца вече, а през това време прочетох 5 други книги. Така като гледам, ще взема да го зарежа и ще започна съотвено, продължа с Кук и Абъркромби.

[Гост]

Появил се е поредния Mistborn, Shadows Of Self .

[kiril_ps]

От мненията в тази тема, мисля да захвана Глен Кук, но все пак ще прегледам и другите предложения.

Моето мнение за първата книга от тази поредица е негативно. Нито стила, нито историята, нито героите ми допаднаха. Но си има фенове и тя.
Аз лично горещо препоръчвам "Откровенията на Ририя" - свежа, напрегната и с динамично темпо.

[i_m_i]

Аз да се изкажа, че току-що приключих с "Полу-..." трилогията на Абъркромби, и на мен пък много ми допадна! Всъщност, колкото и еретично да звучи, повече от "Първият закон". Там кървавите описания на битките, по на няколко страници, ми идваха в повече и жумях с едното око. Вярно, че и аз се сетих някъде на втора книга кои са елфите, но затова пък злодеите във всяка книга ми бяха изненада. Ама може да съм тъпа де

[Century]

Деветте принца на Амбър - Роджър Зелазни
както също много приятно е и:
Мечът на истината - Тери Гудкайнд

Ако не си ги чел , наистина е една добра алтернатива , но по обем не знам дали ще те задоволи

[summer-knight]

След 2 месеца усърдна работа, най-накрая намерих време за четене и реших да възкреся темата. Прочетох първата книга на Brent Weeks от Night Angel поредицата. Доста е динамична и има някои доста брутални сцени... все пак става въпрос за асасини с магически умения. Lightbringer поредицата май ще е още по-интересна и по-епична и нямам търпение да я захвана. Също така давам и добра оценка на Антъни Райън и Кървавата песен.

[balduin]

Джо Абъркромби наистина е уникален . Към края съм на третата част от Първия закон и вече нямам търпение да почна и следващите му романи . "Герои" би трябвало да се появи тук скоро , чака проверка в момента. Та докато четях Първия закон и сравнявах творчеството на Абъркромби с това на Мартин , стигнах до извода че Мартин има един недостатък :прекалено много второстепенни и третостепенни герои с трудни за запомняне имена и кратък живот в книгата. Примерно , запознава ни с един такъв герой , да речем някой от фамилията на Фрей и после този Фрей се появява след 100 страници или пък следващия том . И когато се появи отново се чудя тоя какъв беше и от къде беше и все прелиствам на края на книгата където има приложения с всичките домове , кралства и фамилии.При Абъркрамби това го няма.

[mattridge]

Както повечето от вас са разбрали, Мартин здраво я е закъсал с писането:
http://www.webcafe.bg/lifecafe/vryava/i ... _RR_Martin

HBO съвсем ще развали удоволствието, когато Ветровете излязат, ако въобще излязат...

[summer-knight]

Брандън Сандерсън има лекции как се пише фентъзи в ютубето. Ако ги беше гледал, щеше да разбереш, че всяка наглед дребна случка и интеракция с маловажен герой служи за развиване на главните герои. Ако изрежем всичко, можем да съберем цялата поредица в една книга... която щеше да е посредствена. А да наречеш точно Фрей излишен е малко глупаво, но предполагам, че не си стигнал по-напред с книгите.
Аз никога не съм имал проблеми с помненето на много имена и събития в една книга и за мен това не е недостатък (да живей Малазана!), но и други са се оплаквали, че се объркват. Абъркромби е добър избор и се радвам, че и харесва. Не бих казал, че той пише по-добре от Мартин. Двамата имат различен стил.

Иначе новината е, че първо ще гледаме се сериал, а книгата Winds of winter излиза после. На печелившите честито

[mattridge]

След 2 месеца усърдна работа, най-накрая намерих време за четене и реших да възкреся темата. Прочетох първата книга на Brent Weeks от Night Angel поредицата. Доста е динамична и има някои доста брутални сцени... все пак става въпрос за асасини с магически умения. Lightbringer поредицата май ще е още по-интересна и по-епична и нямам търпение да я захвана. Също така давам и добра оценка на Антъни Райън и Кървавата песен.

Брент Уийкс наистина добре се справя!

[summer-knight]

Съгласен съм с колегата. Нощният ангел на Уийкс се оказа много приятна поредица. Има доста недостатъци, като дразнещи герои (Хубавата Елена например), глупави имена и термини (ми няма как да се казваш Азот и да се чудиш що те бият другите деца) и наивни моменти... ама пък е забавна, има страхотни битки, на моменти историята е много изпипана и заплетена и светът е интересен и има повечко магия и гадни демонични твари.
Прочетох първата книга за Томас Ковенант и се отказах. Героят се пренася в някакъв фентъзи свят и май се оказва някакво въплащение на тамошен легендарен герой, но е мудна и скучна и всички персонажи са безлични.
Измъчих се и с първата книга за Ририя - отново не ми беше интересна и зарязах поредицата.

[mattridge]

Измъчих се и с първата книга за Ририя - отново не ми беше интересна и зарязах поредицата.

И аз се измъчих с Ририя. Поредицата се оказа наказание за всички сетива!

След Уийкс смятам да хвърля едно око на Дейвид Гемел и Марион Зимър Брадли.

[kiril_ps]

Аз съм фен на Ририя, но да си призная, като прочетох първата и се отказах за дълго време. Твърде блудкава ми се стори. Обаче втората част ме плени и следващите ги излапах за отрицателно време.
Някой да е чел Страхът на мъдреца? Помня, че Името на вятъра е добра, но пък леко мудна.

[canoppus]

абе, що не препрочитате първите книги от Песен за Огън и Лед, докато чакате Ветровете ))))))))))))))))))))))

[summer-knight]

За Ротфус имаше отделна тема Чели сме и Страхът на мъдреца и книжката за Аури. Някой беше нарекъл Страхът на мъдреца "куест под формата на книга". Много накъсани малки истории, които почнаха тълмо, когато истиорията беше станала интересна.
А за идеята да четем отново предишните книги... закъснял си колега Блъскам се в транпорта с Танца в англ. издание и съм на последните страници.

[canoppus]

Блъскам се в транпорта с Танца в англ. издание и съм на последните страници.

Браво, браво...
Похвално

[Кал]

Гледам наплашени хора от Малазанската книга, та да се включа и аз:

Ериксън си влиза в ритъма някъде от втората книга. Тя обаче е супермрачна (Глен Кук ряпа да яде...); ако това ви пречи, изчакайте го до трета (или направо до по-късните, когато се появяват такива рожби на комедийния му талант като Техол). Но! Поне знаете, че:

1) четете поредица с начало и край;

2) нивото ѝ от втора книга нататък остава едно и също (а на моменти дори прави пикове).

Повече разказвам в отзивите си за всеки том в Goodreads:
https://www.goodreads.com/series/43493- ... the-fallen

Накрая да кажа, че след Малазан спрях да чета епично фентъзи. Изчаквам пет-десет години, за да се появи автор, който може да вдигне летвата дори по-високо от бате Ериксън.

(Мартин е съвсем друга категория – аз го възприемам като „исторически роман с леки фантазни елементи“. Няма смисъл да го сравняваме с Ериксън изобщо.)

П.П. А, да – задължително го четете в оригинал, ако английският не ви спъва. Иначе изтървате и речеви нюанси, и игри на думи. А на моменти и смисъла.

[Кал]

В интерест на истината, Ериксън е археолог, човек на науката, свикнал да борави с перото. След като много хора ми препоръчаха Малазана, и преди да започна да я чета, в ръцете ми попадна доста критика, предимно положителна. В едно интервю, Ериксън каза, че читателите или се влюбват в книгата му или я намразват (love-hate relationship). Бях готов да се обзаложа, че ще се получи първото.

След около 1000 прочетени страници (с много мъка и насилване, както Незнайният войн се изрази: "да се насилиш да попорочетеш"), в мен се надигнаха няколко въпроса с повишена трудност: (...)

Чак сега виждам тия въпроси. Ако още са актуални, предлагам мои отговори:

1.

Защо няма толкова важният за жанра главен герой, или главни герои? Разбира се, че не е задължително да има главен герой, но аз изпитвам трудности да асимилирам някои от по-основните пресонажи - обикновенни войници, тяхни висостоящи, хора с магически способности.

В Малазанската поредица няма първо-, второ- и третостепенни герои. Всеки е важен колкото всички останали. Дори да се появяват само за две страници – дори да е само за да зърнем света през очите им миг преди да ги покоси смърт, – успяваме да се потопим в техния личен свят, предистория и значимост. И сега, когато Ериксън за пореден път ме хвърли сред съвсем нов „актьорски състав“, нетърпението ми „ама какво стана с мойте любимци?!“ много по-лесно отстъпва пред „я да видим какви интересни характери и съдби ще открием този път...“.

(Привързването... е ли форма на оковаване? ;)

Това изпълнява поне две допълващи се функции:

– прави всяка смърт по-болезнена – подсилва усещането за загуба и за безумието, което носи войната на раменете си;

– прави всеки живот ценен. (Все още се чудя как бих превел recognition в пасажа тук.)

От писателите, които познавам, този подход ми напомня най-много на David Zindell; а съм го виждал най-ярко защитен от Кърт Вонегът:
https://www.goodreads.com/quotes/11000

Понеже Малазанската поредица успя да промени погледа ми към литературата (например: разбичквайки напълно категориите „първо-, второ- и третостепенни герои“; или зачерквайки дебело глупотевините „добри“ и „зли“), искам да дам поне една оценка „пет звезди“: amazing, или казано с мои думи – „животоформираща“.

2.

Второ, след бавното и тежко разгръщане на действието, (на места то изобщо липсва) се стига до момент в които се питаш в каква точно посока се развива повествованието и защо?

Снощи минах през един диалог на Dujek и Уискиджак, който напълно преподреди смисъла на случилото се в началото на първа книга. (Тоест – преди около 2500 страници.)

Възхищавам се от такива автори. Които а) мислят 2500 страници напред; или б) умеят така да изненадват сами себе си, че читателите да си рекат: „Гаа си! К'останауе?“. (В една скорошна дискусия Делиян Маринов спомена, че Ериксън се самооопределя като хаотичен писател, т.е. б). Надали е съвсем такъв... но вероятно повече, отколкото ще допуснем, ако гледаме само крайния резултат. Авторите обичаме да се самоизненадваме.)

Още по-ценно ми е знанието, че всичко, дето ме е дразнило – начело с дребните залози и дребнавото мислене – всъщност може да се окаже съвсем не така. И че търпението се изплаща.

(А като гледам колко читатели са зарязали Малазана още след том първи – не им е стигнало търпение – добавям към качествата на Ериксън и кураж. Вие, разбира се, може да го наречете другояче. ;)

3.

Трето, защо основните персонажи са изградени около един безкраен кръг от песимизим?

Краят на тази част ме... обезсили. Притъпи приповдигнатото чувство, на което се носех през цялото време. И ме накара да се почудя: Къде е границата между трагедията, която ни води към трансформация, катарзис, пречистване, и трагедията, направена само за да има трагедия?

Наблюдавайки съдбите на героите от поредицата – особено падналите, премисляйки името на самата поредица, все повече ме изпълва усещане, че всяка смърт тук има жизненоважен смисъл. Че не е край, а крачка, ключова, към една по-голяма, космическа цел. Ако Ериксън затвърди това усещане, да се счита Възнесен. В пантеона на моите писателски богове. :)

(Пускам една тангента: Срамота е смъртта да е край в свят, изобилстващ на warrens, домове, материализирани спомени, че дори идеята за Възнасянето. Да създадеш толкова много възможности за продължаване, а после да се свлечеш обратно към най-стария и изтъркан трик за създаване на трагедии и триумфи.

Срамота е и смъртта в изкуството да се ползва само така... но по тази тангента сега няма да се откланям.)

+ Ако се справяш с английския, виж тук: специално пасажите, в които Ериксън говори за compassion.

[Авитохол_165]

Накрая да кажа, че след Малазан спрях да чета епично фентъзи. Изчаквам пет-десет години, за да се появи автор, който може да вдигне летвата дори по-високо от бате Ериксън.

Пробвал ли си Р. Скот Бакър? Може би ще успее да отговори на това ти изискване.

[Кал]

Да – но ми е много студен. Ериксън има бая топли герои в огромния си ансамбъл.

Благодаря!

[Авитохол_165]

Мда, героите и светът на Малазана може би превъзхождат тези на Вторият Апокалисис, но пък стилът на Бакър на мен ми допадна повече от Ериксън.
А страничните неща от Малазана разглеждал ли си - Трилогията за Карканас, повестите за Бочълайн и Корбал Броуч, книгите на Есълмонт? "Ковачница на мрак" за мен е по-силна и от основната поредица. Съвсем скоро чакаме и втората книга от трилогията.

[Кал]

Карканас ще я чета, като излезе цялата (нещо, което съм си обещал за всяка поредица от известно време насам *смигване към темата горе*).

Повестите са ми на списъка „допълнителни забавления“.

Есълмонт ми се струва не така философски и многостранен, затова не съм го пробвал. Бъркам ли?

[kiril_ps]

За Малазана - Лунните градини съм чел само и помня, че не беше лоша. Вчера погледнах втората част и се ужасих още в началото - изредени една камара герои, титли и други явления. Вие какъв метод ползвате, за да ги запомните?