Любов и ужас. Сан Франциско. (част 4)

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

Любов и ужас. Сан Франциско. (част 4)

Мнениеот GalenaFan » 08 август 2013, 16:43

Саманта Йорк се роди в един дъждовен четвъртък през есента на 1984-та година в семейство на заможни банкери. Хората винаги й бяха казвали, че, щом докато се е раждала е валял проливен дъжд, значи животът й ще върви като по вода и ще й бъде много лесно да постигне онова, което си е поставила за цел.
Бащата на Саманта, Карл Луис Йорк, беше завършил образованието си в университета в Кеймбридж, но не бе позволил на родителите си да платят дори и цент от разходите. Всички разноски по образованието си поемаше сам. Карл беше работил в едно от централните кафенета в Кеймбридж първоначално като обикновен служител, но в последствие се издигнал до поста управител. Беше се издигнал от най- нископлатената длъжност, до най- високоплатената такава за по- малко от година, при все това го бе направил не заради потеклото си, а заради уменията си. По този начин Карл беше успял да плати всички разноски по образованието си, дори от време на време успяваше да задели нещо за "черни дни", както обичаше да се изразява.
Карл Луис израсна висок и строен още от детството си. Косата му бе светлокестенява, а очите му - сиви. Не се намираше човек, който да не харесва Карл Луис Йорк. Той бе всеобщ любимец.
Карл се запозна с Елена Пападакис във втората сряда от месец август, две години преди раждането на Сам.
Тя беше гъркиня, дошла със семейството си в Кеймбридж още в ранно детство и въпреки това Елена можеше да говори свободно както на английски, така и на гръцки. Русата й коса се стелеше свободно на едри букли по раменете й, като слизаше още по- надолу и почти достигаше до височината на хълбоците. Излъчването й беше такова, че всеки имаше чувството, че може да й довери дори и най- съкровената си тайна и че Елена би я опазила дори и с цената на живота си. Така и беше.
Елена и Карл се запознаха в кафенето, където той работеше. Беше любов от пръв поглед- първична и истинска, същата като онази любов, която показват в Холивудските филми. Двамата излизаха на срещи едва няколко месеца, след което се сгодиха, а година по- късно се врекоха във вечна любов един на друг.
Когато разбраха, че Саманта- първото и всъщност единственото им дете е на път, двамата взеха решението, че ще се преместят в САЩ. Така и стана, а като град, където да живеят избраха Чикаго.
Карл получи работа във Федеративната банка, а заплатата му осигури добър начин на живот на семейството. Докато той работеше, Елена стоеше вкъщи или излизаше из града в очакване на бебето.
След съвсем лека бременност, на 13 ноември, сряда, водите на Елена изтекоха и започнаха мъчителни болки, продължили четиринадесет часа. Двамата веднага отидоха в болницата, а Елена имаше чувството, че всяка болка, която е трябвало да преживее по време на бременността сега се връща с тройна сила. Наистина я болеше, но знаеше, че трябва да роди малката Саманта. Така и стана- в проливният дъжд, който се лееше навън, Елена роди в 8:46 часа сутринта на 14 ноември 1984-та година.

Поради заможността на родителите си и техните възможности в детството си Саманта бе получавала всичко, което поиска, независимо от неговата цена. Именно това бе изградило малкият й розов свят, в който, тя си мислеше, че ще получава всичко наготово.
В училище оценките си винаги бе получавала без особени усилия, но това не означава, че не се учеше, дори напротив- тя бе една от отличниците без по- слаба оценка в цялото училище. Същото беше и в гимназията.
Един ден, докато бе в стаята си, малката Саманта "съвсем случайно" дочу спор между родителите си.
- Как стана това?- попита меко Елена.
- Нали ти обясних вече...- повиши леко тон баща й.- Бордът на директорите искахме да отпразнуваме сключването на сделката и отидохме в казино Роял в източната част на Чикаго. Първоначално не исках да играя, но те ме принудиха, и се "зарибих". Не можех да спра, когато накрая се оказа, че вече нямаме нито спестявания, нито имоти... нищо.
- И какво ще правим сега? Как ще отгледаме Саманта?
- Не знам, скъпа... просто не знам.
- Карл, защо не помолиш за помощ родителите си?
- Не, Елена... просто не мога. Никога не съм ги молил за помощ, а ти сега ме караш да разруша всички свои принципи.
- Но..
- Казах не, Елена!
И след този кратък разговор светът на Сам се преобърна. Тя вече не получаваше онова, което искаше. Повечето й приятели се отдръпнаха от нея, а учителите започнаха да изискват много повече, което не бе по силите й. По този начин средният й успех падна.
Когато дойде време да избира каква иска да е професията й, баща й я посъветва да избере банкерството, тъй като "това било семеен занаят и не бивало да изневерява на традицията". Тя отказа и първият път, когато проведоха този разговор, както и вторият, така и третият... Саманта отказваше след всеки разговор за това защо трябва да избере банкерството за своя професия.
Елена я посъветва да избере архитектурата. Саманта първоначално се дърпаше много, но в последствие се съгласи при единственото условие, че няма да спира на магистърска степен, а ще изкара и докторантура, като по този начин ще има възможност, освен да проектира сгради, да преподава в някой престижен университет. Майка й се съгласи, но баща й повече не й проговори... той не дойде на завършването й, не отговаряше на телефонните й обаждания.
Именно той беше причината, Саманта да се откаже да живее в Чикаго и заради Карл тя се премести в Сан Франциско. Просто не можеше да издържа, собственият й баща да не й говори заради едно маловажно решение, което е взела и което се отнасяше не за неговото, а за нейното собствено бъдеще.
Саманта звънеше на баща си всеки ден с надеждата, че това ще е денят, в който той ще й проговори. Но този така бленуван от нея ден, не настъпи.

Сан Франциско беше хубав град, но Саманта не го хареса веднага. Отне й известно време да се приспособи първо към часовата разлика, след това към климата и накрая, но не на последно място към хората. Да, тук, в този град дори и хората бяха различни.
Няколко седмици Сам живя в един от най- елитните хотели в града, като за разноските използва кредитната си карта. Знаеше, че все някога ще достигне лимитът, затова побърза да си намери къща под наем в някакъв квартал, който носеше името "Хейт- Ашбъри".
Тъкмо се нанасяше, заедно с всичките си вещи, когато на вратата се почука. Саманта побърза да отвори. Видя, че на прага стои ниска жена, поне с една глава по- ниска от нея самата. Жената бе с миловидно излъчване и й се усмихна. Сам се усмихна на свой ред.
- Кого търсите?- попита несигурно тя със звънкия си глас.
- Вас..- отговори старата жена.- Донесох ви ябълков щрудел за да ви кажа "Добре дошла!". Не че хваля, но в целия квартал няма по- хубав щрудел от моя...
Сам погледна към ръцете на жената, в които стоеше завито някакво ястие.
- Хубаво мирише...- направи комплимент тя. - Моля, влезте...
- Няма как да откажа на такова създание...- ниската жена влезе в къщата.
- Моля ви, седнете в хола, а аз ще направя чай и ще дойда.
Старата жена с прошарената коса се запъти към хола... явно и друг път бе влизала в тази къща. През това време Саманта направи чай и го занесе в хола на един поднос, който бе останал в къщата.
- Между другото аз съм Амелия.- усмихна й се тя и взе една от чашите върху подноса. С бавни движения жената разбърка внимателно течността, след което сложи мед вътре.
- Аз съм Саманта, но повечето ме наричат просто Сам.
- Повярвайте ми, няма да съжалявате, че от всички квартали в Сан Франциско, сте избрала точно Хейт- Ашбъри. Тук ще намерите истински приятели.
- Надявам се ...
- Семейството ми живее тук от поколения, така че, мога да заявя с цялото си същество, че е така.
Изведнъж телефона на Саманта извъня. Тя го грабна веднага, но се оказа, че било алармата.
- Интервюто за работа!- стъписа се младата жена. - Божичко... съвсем бях забравила, че имам интервю.
- Е, в такъв случай се опасявам, че трябва да ви оставя... - усмихна й се за пореден път Амелия.
- Амелия, много съжалявам, че трябва да си тръгнете толкова скоро, но както знаете- току що се нанасям в града и ми трябва работа.
Старата жена стана от дивана и остави чашата си на масата, след което тръгна към входната врата.
- Отново ви се извинявам много, Амелия... нямате ни най- малка представа колко много съжалявам.
- Няма нищо, ще намина някой друг път. Така или иначе внукът ми Марк трябва да се прибере скоро...- каза жената вече на прага. Обърна се и тръгна по алеята, към улицата.
Саманта остана загледана в нея за известно време, след което затвори вратата и се качи на горния етаж, където бяха куфарите с дрехите й. Избра тъмно синя рокля, която беше с дълги ръкави, а надолу достигаше малко над коленете на Сам. На корема имаше метален колан, който бе закопчан от ръцете й машинално.
Тя намери и чанта с метални елементи по нея и наслага вътре гримовете, телефона си и всякакви потребни и непотребни принадлежности. Но непосредствено след това се досети, че трябва да си извика такси. Извади телефона си и го направи. Прическата не й отне особено много време- вдигна я на кок с един от онези ластици, или каквито там бяха, които бяха модерни напоследък.
Навън се чу кола, чийто двигател спря. Саманта взе чантата си, сложи си червило в леко по- тъмен нюанс от цвета на кожата й, излезе от стаята, слезе по стълбите и напусна къщата, като забрави да заключи...

След не повече от двадесет минути стоеше пред кабинета на ректора на Калифорнийския университет. Ръцете на Саманта леко потреперваха, но някак си щеше да се успокои. Почука на вратата, а когато от вътре долетя поканата да влезе, тя го направи.
Саманта се озова в един огромен кабинет с големи прозорци, направени от дъб. Това дърво можеше да го разпознае навсякъде. Бюрото беше точно пред прозорците, а то също бе направено от дъб. Пред него имаше маса и два фотьойла, облицовани в черна кожа, както и столът зад бюрото.
- Здравейте! Аз съм Саманта Йорк.
- Да, да... настанете се удобно, госпожице Йорк.
Саманта последва инструкциите на старият мъж и се настани на един от фотльойлите.
- Разкажете ми повече за себе си?- направо започна мъжът.
Сам помълча няколко минути за да се успокои, след което започна с уверен тон:
- Казвам се Саманта Йорк. Баща ми е Карл Луис Йорк- член на семейство Йорк- род на заможни и начетени банкери. Няма да ви лъжа, когато бях тийнейджър у него се пробуди някаква страст към хазарта и това стана причината в следващите години със семейството ми живеехме на прага на нищетата, въпреки че баща ми беше член на борда на директорите на Федералната банка на САЩ. Майка ми е обикновена гъркиня, а аз съм израснала в Чикаго. Учих архитектура в Чикагския университет, като стигнах до период докторантура, който завърших успешно. Преместих се в Сан Франциско и кандидатствам за работата, защото искам да се докажа...
- Честността е едно от най- хубавите качества, които са присъщи на човека.- каза ректорът.- Какво знаете за нашият университет?
- Основан е през 1873-та година и към настоящият момент тук има 1689 преподаватели и 4663 учащи се, като още 2000 постъпват в университета тази година.
- Колко искате да печелите?- попита я той.
- Колко се плаща на лектор в университета?- зададе въпросът си Сам.
- Харесвате ми. На нов преподавател плащаме шест хиляди долара на месец. След двегодишен стаж при нас, сумата нараства до дванадесет хиляди. - обясни ректорът и я попита кои са силните й черти.
- Не обичам да говоря много за себе си, но ако мога да се опиша с три думи, то те ще са: начетена, търпелива и изпълнетилна.
- Наета сте!- заключи той.
- Само това ли беше?!- попита го учудено Саманта.
- Не, бях подготвил още много въпроси, но ми харесвате. Започвате от тази есен, тоест от новата учебна година. До тогава ще участвате в курс за обучение на нови лектори. Лекциите се провеждат всяка седмица в понеделник и четвъртък, разписанието ще им ще ви бъде изпратено на постоянния ви адрес. До началото на новата учебна година ще получавате по три хиляди долара месечно.- каза й старият мъж и извади договор. Да, трябваше да бъде договор, помисли си Саманта.- Моля, подпишете тук, тук, тук и тук.- посочи той. - А тук напишете името си.
Саманта дори и не си помисли да прочете договора, смяташе, че не е нужно. Калифорнийският университет беше един от най- елитните не само в страната, но и в света, така че надали щяха да се заемат да я мамят. Тя постави подписа си на посочените й места, а на последното написа цялото си име- Саманта Карл Луис Пападакис Йорк.
- Честито, госпожице Пападакис Йорк. - ректорът подаде ръката си, а Сам я стисна на свой ред.- Добре дошла в Калифорнийския университет на Сан Франциско.
- Благодаря...- усмихна му се тя и направи знак с главата си, че смята да тръгва. - Много, много ви благодаря!- добави Саманта преди да излезе.
Прекоси кампуса, а докато ходеше по алеите отпред тя позвъни, за да си поръча отново такси. Огледа внимателно всяка по- малка подробност. Фасадата на главната сграда, пейките, тревата, хората разхождащи се наоколо- тя огледа всичко.
Саманта забеляза и някаква бяла котка, която стои на зелената трева... на не повече от три или четири метра от нея. Взираше се в нея.
- Не... сторило ми се е. - убеди се тихичко на глас Сам, но знаеше, че не е така... а и й се беше сторило, че от нея излиза някаква черна аура или светлина.
Не, това е просто илюзия... игра на светлината., продължи да се убеждава тя.
Таксито спря точно пред нея, когато излезе на тротоара. Какъв късмет!
GalenaFan
 
Мнения: 4
Регистрация: 03 август 2013, 00:33

Обратно към Авторски текстове

 


  • Подобни теми
    отговори
    прегледи
    Последно мнение

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: Николко регистрирани потребители и 0 гости