Горският

[oppukku]

В гората –
дървета.
В главата
проклета –
смях и сълзи.
Сам човек
в гората пълзи
и вече век крещи
на стволовете чужди:
„Добре съм! Аз нямам нужди!”

Стволовете - корави, твърди,
чакат думите мъдри
в тишината тежка
да се потопят
и свалили
леката си
дрешка
да се стопят.

Безличният
все така пълзи
по рохкавата пръст
и все така крещи и сочи с пръст
стволовете – сърдити, безразлични.
Фантазия или реалност, не знам,
но някакво дърво, ей там,
прошепна спокойно:
„Не се влачи по
полето бойно!”

Чу го
силуетът,
вдигна се,
повъртя се,
усмихна се
и закрачи.
Закрачи и сам
забрави за гората.
Закрачи и там, в полята,
разбра, че в небето дълбоко
поредното лято гасне
тихо, прозрачно, безразлично, жестоко.