"Ветеран" от Гавин Смит

Анонси на новоизлезли произведения: печатни и електронни
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!
Отговор
deadface
Мнения: 74
Регистрация: 13 май 2007, 23:49
Връзка:

"Ветеран" от Гавин Смит

Мнение от deadface »

Изображение

"Ветеран" от Гавин Смит

Вече шейсет години човечеството е във война с Тях – с Техните Нинджи и Берсерки. Извънземна цивилизация, продукт на генно инженерство, създадена да изтребва безмилостно човешкия род.
Ветеранът Джейкъб Дъглас прекарва дните си в незаконни боеве, надпреварвания с мотори и запои, но когато е обявена единайсета степен на опасност, той бива отново призован, за да тръгне по следите на ИК, инфилтрация с ксеноморфи. Решението му да наруши правилата на играта става повод за напрегнато преследване от страна на майор Ролистън и Сивата дама, което ще го отведе от покрайнините на Дънди в Шотландия до Ню Йорк, Атлантида и далечния Сириус и в което той ще увлече със себе си и малолетната проститутка Мораг, религиозния хакер Езичник (който мечтае да направи Бог в мрежата), воина гуркха Рану и пирата киборг Балор, като междувременно ще открие и следите на своите двама изчезнали бойни другари – журналиста Хауърд Маджи и сержант Грегър Макдоналд.

Разказ за жестоки битки, лоялност между приятели и утопични представи за бъдещото идеално устройство на обществото и за един Бог, създаден от човешкия разум – всичко това можете да откриете на страниците на романа "Ветеран" на младия британски автор Гавин Смит.

Мощен научнофантастичен дебют, който спира дъха с описанията на апокалиптичното бъдеще, на една брутална война с непредсказуеми извънземни и на Джейк – коравия антигерой, когото не можеш да не обикнеш. (Издателите от "Орион")



Откъс

– Убийте го – ревна Макфърлейн.
О, не, казах си, докато светът около мен за пореден път забави ход.
В дясната ръка стисках мастодонта, в лявата – лазерния пистолет. От дулото на лазерния пистолет към единия от бодигардовете на Макфърлейн се проточи рубиненочервен лъч в момента, в който онзи опита да се изправи. Чуха се силният удар от взривяването на свръхнагретите въздушни молекули и писъкът на бодигарда, докато част от плътта му се превръщаше в червена пара.
Превъртях мастодонта под изпънатата си лява ръка и натиснах спусъка. Куршумът на огромния револвер застигна един от хората на Макфърлейн, който се опитваше да си послужи с картечен пистолет. Обаче го порази с такава сила, че той отхвръкна през прозорчето на мостика и тупна на долната палуба. Монтираният на рамото ми лазер се подаде през отвора в дългия ми шлифер. На вътрешния ми дисплей се появи разделената на участъци система за насочване на оръжието към целта и перпендикулярните линии на мерника се кръстосаха върху двамата въоръжени мъже, които се хвърлиха напред, за да се скрият зад бара. Лазерът порази единия още докато беше във въздуха, но другият успя да се прехвърли зад плота. Рубиненочервеният лъч го проследи и после, въз основа на собствени изчисления, стреля отново по посока на предполагаемото му местонахождение, като прониза плота отпред. Чу се рев от внезапна болка.
Направляван от връзката с компютъра, стрелях два пъти с тайлъра по останалите двама от охраната на Макфърлейн, като уцелих единия в слепоочието, при което тилът му се размаза като димяща пихтия върху стената. Макфърлейн започна да врещи и се опита да използва двете ужасени момичета за прикритие. Другият гард се претърколи и избегна куршума. Бях го подценил или по-скоро не бях дооценил с какво е напомпан.
Завъртях се наляво. Двамата стрелци на масата край счупения прозорец се канеха да използват оръжията си. Последва нов изстрел от мастодонта и куршумът се заби в гърдите на единия, а изстреляните веднага един след друг три яркочервени лъча ликвидираха другия.
После изведнъж стана интересно, защото към мен заваляха бързи откоси от скорострелни нискокалибрени куршуми, които попадаха върху дългите пешове на шлифера ми. Той успяваше да неутрализира по-голямата част от кинетичната им енергия, но няколко от тях успяха да се доберат до плочките на драконовата ми кожа. Втурнах се напред и се шмугнах зад барплота. И през цялото време се опитвах да определя откъде идваше стрелбата. При приземяването силно се натъртих. Над главата ми се пръскаха бутилки и върху мен се изливаше долнопробен евтин алкохол.
Погледнах нагоре и видях стрелеца, който преди това се беше хвърлил зад бара, да скимти и да притиска ранения си крак, чието бедро бе наполовина обгорено от стрелбата на сляпо от монтирания на рамото ми лазер. Придвижих се по-скоро по инстинкт и подтикван от изострените си рефлекси, оставих мастодонта на пода, като изпънах свития юмрук на дясната си метална ръка. Четирите остриета се показаха от укритията зад кокалчетата на пръстите. Те се врязаха в темето на ранения мъж и се забиха навътре с такава сила, че чертите на лицето му се изкривиха. Извадих остриетата и отвътре зашуртяха кръв, кости и сиво мозъчно вещество, а аз отново сграбчих револвера.
...
Едно от нещата, които бях научил по време на престоя си в Специалните части на ВВС, бе никога да не прибягвам до удари с краката при сериозен бой. Ритниците са твърде бавни и всеки, който бе наясно с пораженията от тях, щеше да те свали на земята, преди да успееш да го докоснеш с крак. Майка ми обаче ме беше откърмила с тайландското бойно изкуство муай тай, а и бях здраво напомпан, ядосан и целият в пламъци.
Завъртях се и го изритах в основата на тила. Ударът го зашемети, а огнените езици го принудиха да отстъпи назад. Тогава го ритнах още веднъж отстрани, в тялото, и той отново отстъпи. Успях да парирам контраудара му, като някъде дълбоко в мен осъзнавах, че вече и косата ми се е подпалила. Подскочих във въздуха и горящото ми коляно изтряска майстора на бойните изкуства под брадичката. Той политна назад и докато още бе във въздуха, протегнах крака си и го изритах в гърдите.
Когато стъпих на земята, скъсих дистанцията и с лакът го ръгнах в главата – първо от едната, а после от другата страна. Той се опита да се съвземе и да ме ритне, но аз го изпреварих, блокирах движението му и го сритах в коляното. То изхрущя и той падна на земята. Докато се опитваше да се изправи, стоварих още един ритник, този път върху гръдната му кост, при което онзи се превъртя. Пронизах го с нокти в гърдите и те излязоха от другата страна и се забиха в пода.
Изправих се. Въпреки отслабените нервни реакции и вътрешните болкоуспокояващи, пламъците започваха да стават все по-горещи. Пяната на пожарогасителя ми дойде като манна небесна. Барманът остави металния цилиндър отново зад бара. Върху плота лежеше мръсна чаша, пълна със същата гадна мътилка, която бях гаврътнал одеве. Вдигнах чашата, пресуших я и направих отвратена гримаса.
Шлиферът ми беше почернял, но не беше сериозно. Дънките ми почти не ставаха за нищо, а кожата ми бе изгорена до защитната броня върху задната част на краката ми. Лявата ми ръка до китката и по-голямата част от лицето ми също бяха обгорени. Косата ми беше опърлена и падаше на кичури. Именно с това изгоряло лице се представих пред Макфърлейн, докато бавно презареждах пистолетите си. Постоянните клиенти и курвите, които бяха останали в бара, бяха залегнали и кротуваха, докато минавах покрай тях. Някои цивреха, но повечето бяха свикнали с подобни гледки.
Застанах над Макфърлейн, докато от мен все още бавно се надигаха струйки дим. С едната си ръка Макфърлейн държеше като щит пред себе си едното от момичетата, което не беше успяло да избяга, а с другата стискаше лъскавия пистолет.
Сводникът лежеше между масата и канапето, на което беше седял. Не за първи път се зачудих как хора като него успяват да контролират психопатите, които работят за тях. Издърпах един стол и седнах, запалих цигара, а огънчето й озари обезобразеното ми лице. Макфърлейн напрегнато се опитваше да намери начин да се измъкне.
– Напомпан си с незаконни програми. Този път си отишъл твърде далече. Ще те убият като едното нищо, така да знаеш, ще те очистят. Хората от Отдела за компютърна сигурност и тактика ще довтасат всеки момент.
– Аз си върша работата. Пусни я – казах аз, като имах предвид ужасеното младо момиче.
Макфърлейн се хвана за думите ми и опря пистолета в слепоочието й.
– Да бе, как не. Изчезвай, преди да съм я убил.
– Да, рицарската чест е все още жива в Дънди – присмях му се аз.
Макфърлейн, изглежда, не ме разбра. Изпуснах въздишка и впих погледа си в неговия. Чувал съм, че черните лещи имат свойството да карат притежателя им да изглежда като коравосърдечно чудовище. Ефект, който вероятно се подсилваше от обгорената ми физиономия. Насочих мастодонта към двете тела на пода и казах:
– Приеми факта, че ще умреш, защото заради теб загинаха много по-достойни мъже. Не ми пука за смъртта на непознати. На мен и бездруго нейният живот ми изглежда пропилян, така че ти решаваш дали да завлечеш със себе си и нея.
Момичето се разплака и се затресе от сърцераздирателни ридания. Макфърлейн се замисли над думите ми. Пусна момичето, а то изпълзя настрани. Вероятно това беше единственото добро дело в живота на сводника.
– Къде е? – попитах го.
– В рубката – измърмори Макфърлейн на ръба на отчаянието.
– В кое? – попитах отново.
– В капитанската каюта. Две палуби по-надолу, няма начин да не я откриеш. Това е най-хубавата каюта, по дяволите.
Изправих се, но ми хрумна да го попитам, сякаш това беше най-очевидното нещо:
– И какво щеше да правиш с него?
Изчаках думите да стигнат до мозъка му и започнах да се хиля. Макфърлейн, изглежда, се ядоса на моя присмех над грандиозния му бизнес план.
– Можех да натрупам състояние от хората, които щяха да идват тук, за да прекарат едно от Тях, както те прекараха нас – каза той в своя защита.
– Глупак – едва успях да прекъсна смеха си. – Това е биологична машина, създадена да убива.
– Можехме да му изрежем дупки – продължи да се защитава Макфърлейн.
От това само прихнах още повече. "Ами да, човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му", помислих си аз.
– Искаш да кажеш, че се сблъскваш със същество от друга планета, извънземно в истинския смисъл, и единственото, което ти идва наум, е да го чукаш? – не се стърпях аз.
На Макфърлейн явно не му хареса, че му се присмивам, и гневът му растеше въпреки опасността, в която се намираше.
– Какво се смееш? Хората са готови да си платят, за да чукат каквото и да е...
Отговор

Обратно към

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: един гост