"Зора" от Октавия Е. Бътлър (sf)
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!
"Зора" от Октавия Е. Бътлър (sf)
"Зора" от Октавия Е. Бътлър
(Кн.1 от трилогията Ксеногенезис)
Лилит Аяпо е в Андите и оплаква смъртта на съпруга и детето си, когато война унищожава Земята. Векове по-късно тя е върната към живот... от изумително способни извънземни, които се наричат оанкали. Водени от непреодолима нужда да лекуват другите, оанкалите се опитват да спасят нашата умираща планета, като се свържат генетично с човечеството. Лилит и останалата част от човечеството са обречени да делят света с тези необичайни чуждоземци. Това е тяхната история...
Октавия Бътлър ни показва по един много интелигентен начин "Прекрасния нов свят", видян през очите на жена.
Харлан Елисън
Смятам Октавия за най-важната писателка фантаст след Мери Шели.
Стивън Барнс
Блестящо представление. Предизвикателно и пророческо.
"Сиатъл Таймс"
"Зора" показва Октавия Бътлър на върха на възможностите й.
"Есънс"
Бътлър в блестяща форма... минималистична жива проза, интригуващи, добре развити идеи, солидни герои, ярко повествование.
"Къркъс Ривю"
Октавия Естел Бътлър, често наричана "голямата дама на научната фантастика", е родена в Пасадена, Калифорния на 22 юни 1947 г. В края на 60-те учи в Калифорнийския университет и посещава програма за творческо писане, водена от писателя Харлан Елисън. Първият й разказ е публикуван в антологията за научна фантастика "Клариън" през 1971 г. Първият й роман Patternmaster от поредицата Patternist излиза през 1976 г. След публикацията и успеха на "Родство" през 1979 г. Бътлър се отдава изцяло на писането. Печели наградата "Хюго" през 1984 г. за разказа "Звуци", а през 1985 г. новелата "Блъдчайлд" печели освен "Хюго", наградата "Небула", наградата "Локус" и наградата за най-добра научна фантастика на "Сайънс Фикшън Кроникъл". Сред останалите книги на Октавия Бътлър се нареждат трилогията "Ксеногенезис, Притча за Сеяча", финалист за наградата "Небула" и сред десетте най-добри книги на "Ню Йорк Таймс" за 1993 г. Продължението на романа – "Притча за Талантите", печели "Небула" през 1998 г. Октавия Бътлър умира в резултат на нелеп инцидент на 24-ти февруари 2006 г. на 58-годишна възраст.
* * *
– Не съм човек – каза той. – Не съм човешко същество.
Тя пристъпи назад към леглото, но не седна.
– А какво си?
– Тук съм, за да ти кажа и... покажа. Сега ще ме погледнеш ли?
Тя вече го гледаше... него, съществото... затова се намръщи.
– Но светлината...
– Ще се смени, когато си готова.
– Ти си... какво? От друг свят?
– От много други светове. Ти си една от малкото говорещи английски, които нито веднъж не се замислиха, че може да са в ръцете на извънземни.
– Мина ми през ума – прошепна Лилит. – Както и възможността да съм в затвор, в лудница, в ръцете на ФБР, ЦРУ или КГБ. Другите възможности изглеждаха по-малко абсурдни.
Създанието не каза нищо. Стоеше напълно неподвижно в ъгъла и тя добре знаеше от предишните си Пробуждания, че няма да й проговори, докато не направи това, което иска – докато не каже, че е готова да го погледне, и после, на по-ярка светлина, не отправи обещания поглед. Тези същества, каквито и да бяха, умееха да чакат. Тя го накара да я чака няколко минути и то не само стоя напълно безмълвно, но не помръдна и един свой мускул. Въпрос на дисциплина или на физиология?
Не се страхуваше. Беше преодоляла страха си от уродливи лица още преди да я заловят. Непознатото беше това, което я плашеше. Клетката, в която се намираше, я плашеше. Предпочиташе да свикне с колкото и много на брой да бяха уродливи лица пред това, да остане сама в в клетката си.
– Добре – каза тя. – Покажи ми.
Светлината стана по-ярка, точно както очакваше, и това, което приличаше на висок, слаб мъж, все още имаше вид на човешко същество, но нямаше нос – никаква издатина, никакви ноздри – само гладка, сива кожа. Беше сиво от горе до долу – бледосива кожа, по-тъмносива коса на главата, която беше обрасла надолу към очите и ушите му и на врата му. Имаше толкова много коса около очите, че тя се зачуди как създанието може да вижда. Дългото, избуяло ушно окосмяване израстваше от ушите и около тях. По-нагоре се свързваше с косата около очите, а надолу и отзад – с косата от главата. Островът от коса около гърлото мърдаше леко и тя си помисли, че съществото вероятно диша оттам – нещо като естествена трахеотомия.
Лилит хвърли бърз поглед на хуманоидното тяло, като се чудеше дали всъщност прилича на човешко.
– Не искам да те обиждам – каза тя, – но ти мъж ли си, или жена?
– Неправилно е да се предполага, че съм от пол, който ви е познат – каза то, – но в случая може да се каже, че съм мъж.
Чудесно. Нещото отново стана той. По-малко объркващо.
– Трябва да забележиш, че това, което ти се струва коса, всъщност не е – каза той. – Реалността, изглежда, притеснява човеците.
– Какво?
– Ела по-близо и погледни.
Тя не искаше да се доближава повече до него. В началото не можеше да каже какво я отблъсна. Сега обаче беше сигурна, че това се дължеше на неговата несвойствена външност, на това, колко беше различен, на неговата буквална неземност. Усети, че все още не може да се насили да направи и една стъпка към него.
– О, боже – прошепна тя.
И косата или каквото и да беше това се раздвижи.
Част от косата се вееше в посока към нея, все едно я подухваше вятър, въпреки че нямаше никакво движение на въздуха в стаята.
Тя замръзна, опитваше се да види, да разбере. И тогава внезапно осъзна. Отстъпи назад, засуети се около леглото и се насочи към стената отсреща. Когато нямаше накъде да продължи, тя се изправи до стената, взирайки се в него.
Медуза.
Някои от космите се гърчеха произволно и приличаха на гнездо подплашени змии, плъзнали във всички посоки.
Отвратена, тя извърна лицето си към стената.
– Не са отделни организми, това са сензорни органи. С нищо не са по-опасни от твоите очи и нос. За тях е естествено да се движат в отговор на моите желания или емоции или под влияние на външни стимулации. Имаме ги също по телата си. Ние се нуждаем от тях по същия начин, по който вие имате нужда от вашите уши, нос и очи.
– Но... – обърна се към него, невярваща.
Защо са му нужни такива неща – пипала, – за да подсилват сетивата му ли?
– Като можеш – каза той, – доближи се и ме погледни. Имаше хора, които мислеха, че са видели човешки сетивни органи на главата ми, а след това ми се ядосаха, защото разбраха, че са сгрешили.
– Не мога – прошепна тя, въпреки че точно в този момент й се искаше да го направи.
Възможно ли е толкова да се е заблуждавала и собствените й очи да са я подвели?
– Ще го направиш – каза той. – Сензорните ми органи не са опасни за теб. Ще трябва да свикнеш с тях.
– Не!
Пипалата бяха еластични. При вика й някои от тях се издължиха и се протегнаха към нея. Тя си представи големи, гърчещи се, бавно умиращи червеи, разпънали се на тротоара след дъжд. Представи си малки морски плужеци с пипала – голохрили, израснали до размера и формата на човек и по един перверзен начин приличащи на човешки същества повече от земните хора. И въпреки това се нуждаеше от говора му. Безмълвен, той й беше чужд. Тя преглътна.
– Не млъквай. Говори!
– Да?
– Защо все пак говориш английски толкова добре?
Трябва да имаш поне някакъв акцент.
– Хора като теб ме научиха. Аз говоря няколко човешки езика. Започнах да ги уча от малък.
– Колко още човеци има тук? И какво наричаш „тук”?
– Това е моят дом. Може да го наричаш кораб – огромен е в сравнение с тези, които сте построили. Това, което всъщност представлява, не може да се преведе точно. Но ти ще бъдеш разбрана, ако го наричаш кораб. Движи се в орбита около Земята, малко зад орбитата на Луната. А за това, колко човеци има тук – всички оцелели след вашата война. Прибрахме колкото можахме. Онези, които не открихме навреме, умряха от раните си, от болести, глад, радиация, студ... Тях намерихме по-късно.
Тя му повярва. В опита си да се саморазруши, човечеството направи планетата необитаема. Тя беше сигурна, че ще умре, въпреки че оцеля при бомбардировките без драскотина. Смяташе оцеляването си за нещастие – обещание за бавна смърт. И сега...
– Има ли нещо останало на Земята? – прошепна тя. – Нещо живо, искам да кажа.
– О, да. Времето и усилията помогнаха за възстановяването й.
Това я накара да спре. Тя успя да го погледне за момент, без да се разсейва от бавно извиващите се пипала.
– Възстановявате я? Защо?
– За да се използва. Един ден вие ще се върнете там.
– Ще ме изпратите обратно там? И другите хора?
– Да.
– Защо?
– Това ще научиш постепенно.
Тя се намръщи.
– Добре, започвам сега. Кажи ми.
Пипалата му се раздвижиха. Поотделно те изглеждаха по-скоро като големи червеи, отколкото като малки змии. Ставаха дълги и тънки или къси и дебели, когато... Когато какво? Когато променяше настроението си? Когато насочваше вниманието си към нещо? Тя извърна поглед.
– Не – каза той рязко. – Ще говоря с теб само ако ме погледнеш, Лилит.
Сви ръката си в юмрук и нарочно заби ноктите в дланта си, докато те не разкъсаха кожата. Докато болката все още отвличаше вниманието й, тя се обърна към него.
– Как се казваш? – попита тя.
– Каалтедийнждая лел Кахгаят аж Динсо.
Вторачи се в него, после въздъхна и поклати глава.
– Ждая – каза той. – Тази част от името представлявам аз. Останалото е моето семейство и други неща.
Тя повтори краткото име, като се опитваше да го каже точно като него и правилно да произнесе непознатото приглушено ж.
– Ждая, искам да знам каква е цената на помощта ви. Какво искате от нас?
– Не повече от това, което можеш да ни дадеш, но повече от това, което можеш да разбереш и възприемеш в този момент, тук и сега. В началото ще ти е нужно нещо повече от думите. Има неща навън, които трябва да видиш и чуеш.
– Кажи ми нещо сега, независимо дали ще го разбера, или не.
Пипалата започнаха да правят вълнообразни движения.
– Мога само да кажа, че вие, хората, притежавате нещо ценно за нас. Наистина ще се убедиш в това, ако ти кажа, че измерено с вашата мярка за време, са минали милиони години, преди ние да се осмелим да попречим на самоунищожителните действия на хора от друга планета. Много от нас оспорваха благоразумието на тази идея. Мислехме... че сте постигнали съгласие. Че всички сте искали да умрете.
– Няма разумни същества, които биха го направили!
– Напротив. Някои са го правили. И заради тях понякога са били унищожавани цели кораби с наши хора. Взехме си поука. Масовите самоубийства са едно от нещата, при които не се намесваме.
– Сега разбирате ли какво се е случило с нас?
– Ясно ми е какво се е случило. Това ми е... много чуждо. Плашещо и чуждо.
– Да, и аз се чувствам по подобен начин, въпреки че това бяха моите хора. Беше... пълно безумие.
– Повечето от хората, които прибрахме, бяха скрити под земята. Основно те бяха отговорни за разрушенията.
– И са още живи?
– Някои от тях.
– И вие възнамерявате да ги върнете на Земята?
– Не.
– Какво?
– Тези, които са още живи, са много стари. Използвахме ги внимателно и от тях научихме биология, език и култура. Пробуждахме по няколко от тях и ги оставяхме да живеят в различни части на кораба, докато ти спеше.
– Спала съм... Ждая, колко време съм спала?
Той прекоси стаята, отиде до платформата, сложи многопръстовата си ръка на нея и се издигна нагоре. С крака, свити под тялото, леко се придвижи на ръце до средата на платформата. Цялата последователност от движения беше много плавна и естествена. Беше й чужда и я заплени.
Изведнъж осъзна, че той беше с няколко стъпки по-близо до нея. Отскочи назад. След което се почувства адски глупаво и опита да се върне. Той се бе сгънал в седнала поза, която изглеждаше неудобна. Не обърна внимание на резките й движения – само пипалата на главата му се насочиха към нея като понесени от вятър. Той сякаш я гледаше, докато тя бавно пристъпваше назад към леглото. Възможно ли беше създание със сензорни пипала вместо очи наистина да вижда?
Щом се приближи по-близо до него, тя седна на пода. Това беше всичко, което можеше да направи, за да остане на мястото си. Сви колене към гърдите си и ги прегърна плътно.
– Не разбирам защо съм... защо толкова се страхувам от теб – прошепна тя. – От начина, по който изглеждаш, искам да кажа. Не си чак толкова различен. Има... по-скоро, имаше живи същества на Земята, които много приличаха на теб.
Той не каза нищо.
Погледна го намръщено, страхувайки се, че отново е изпаднал в едно от неговите дълги мълчания.
– Или е заради нещо, което правиш – настоя тя. – Нещо, за което аз не знам.
– Тук съм, за да те науча как да се чувстваш комфортно с нас – каза той. – Справяш се чудесно.
Тя не мислеше така.
– Какво направиха другите?
– Няколко се опитаха да ме убият.
Тя преглътна. Беше изумена, че бяха превъзмогнали отвращението и се бяха осмелили да го докоснат.
– Какво им направи?
– За това, че се опитаха да ме убият?
– Не, да ги подтикнеш да го направят.
– Нищо повече от това, което правя с теб сега.
– Не разбирам.
Тя се насили да го погледне.
– Можеш ли наистина да виждаш?
– Много добре.
– Различаваш ли цветове? Перспектива?
– Да.
И все пак беше факт, че той нямаше очи. Сега можеше да види, че това бяха само тъмни петна, там пипалата просто бяха израснали нагъсто. Същият беше случаят и с двете страни на главата му, където се предполагаше, че трябва да са ушите. Имаше и отвори на гърлото му, но пипалата около тях не изглеждаха толкова тъмни колкото другите. Полупрозрачни, бледосиви червеи.
– В действителност – каза той – трябва да знаеш, че виждам от всяко място, на което имам пипала, и виждам всичко, без значение дали го осъзнавам, или не. Аз не мога да не виждам.
Това звучеше ужасно – да не можеш да затвориш очите си, да се отпуснеш в уединената тъмнина зад собствените си клепачи.
– Спиш ли изобщо?
– Да, но не по начина, по който спиш ти.
*
– Защо не можете да се върнете в родния си свят? – попита тя. – Още... съществува, нали?
Той сякаш се замисли за момент.
– Напуснали сме го толкова отдавна... съмнявам се, че още съществува.
– Защо го напуснахте?
– Беше една утроба. Настъпи времето, когато трябваше да се родим.
Тя се усмихна тъжно
– На Земята имаше хора, които мислеха същото до момента, в който бяха изстреляни ракетите. Хора, които вярваха, че нашето бъдеще е в Космоса. И аз вярвах в това.
– Знам, въпреки че от това, което са ми казвали оолоите, твоите хора е нямало да могат да изпълнят мечтите си. Техните собствени тела са им пречели.
– Техните... нашите тела? Какво имаш предвид? Били сме в Космоса. Няма нищо в телата ни, което да е пречело...
– Телата ви имат фатален недостатък. Оолоите веднага разбраха това. Отначало им беше много трудно да ви докоснат. След това се превърнахте в идея фикс за тях. Сега им е трудно да ви оставят сами.
– За какво говориш?
– Притежавате несъвпадаща двойка генетични характеристики. Една от двете щеше да ви е от полза, щеше да подпомогне оцеляването на вашия биологичен вид. Но двете заедно са смъртоносни. Беше само въпрос на време, докато ви унищожат.
Тя поклати глава.
– Ако искаш да кажеш, че сме били генетично програмирани да направим това, да се самовзривим...
– Не. Положението с твоите хора е по-скоро подобно на случая с твоя тумор, който моят близък излекува. Туморът беше малък. Човешкият доктор каза, че ти сигурно щеше да се възстановиш и да си добре, даже и твоите хора да го бяха открили и премахнали в тази му фаза. Може би щеше да изживееш остатъка от живота си без рак, но тя каза, че би искала да те преглежда периодично.
– С моята семейна история нямаше нужда да ми казва това последното.
– Да. Но какво щеше да стане, ако ти не беше оценила значимостта на твоята семейна история? Или ако вашите доктори не бяха открили тумора ти?
– Бил е злокачествен, предполагам.
– Разбира се.
– Тогава мисля, че в крайна сметка щеше да ме убие.
– Да, щеше. И твоите хора са били в подобна позиция. Ако са били в състояние да схванат и да разрешат проблема си, сигурно са щели да избегнат унищожението. Разбира се, те е трябвало да помнят и да се преглеждат периодично.
– Но какъв е бил проблемът? Каза, че сме имали две несъвместими характеристики. Кои са били те?
Ждая издаде звук, който приличаше на шумолене и можеше да е въздишка, само че не го направи с гърлото си.
– Интелигентна си – каза той. – Това е по-новата от двете характеристики и тази, която сте можели да използвате, за да се спасите. Вие сте едни от най-интелигентните същества, които сме намирали, въпреки че вашата цел е различна от нашата. И все пак сте имали добър старт в естествените науки и дори в генетиката.
– Коя е втората характеристика?
– Вие сте йерархични същества. Това е дълбоко вкоренено у вас. Открихме го в най-близките до вас животински видове, както и в най-далечните. Това е характеристика на земляните. Човешката интелигентност й служи, вместо да я води и държи под контрол,
човешката интелигентност даже не я отчита като проблем, а вместо това се гордее с нея или въобще не я забелязва...
Пак се чу шумолене.
– Това е същото, като да не обърнеш внимание на рака. Мисля, че твоите хора не са осъзнавали колко опасно нещо са вършили.
– Не мисля, че повечето от нас са смятали, че това е генетичен проблем. Поне аз не съм. И сега не смятам, че е така.
Краката бяха започнали да я болят от дългото ходене по неравната земя. Искаше да сложи край и на двете, и на разходката, и на разговора. Разговорът я беше накарал да се почувства неудобно. Ждая звучеше... почти правдоподобно.
– Да – каза той, – интелигентността ти дава възможност да отричаш фактите, които не ти допадат. Но това е без значение. Тумор, който се развива в нечие тяло, ще продължи да се развива, дори човекът да отрича това. Сложната комбинация от гени, които съществуват заедно, за да ви направят едновременно интелигентни и йерархични, ще ви пречат, независимо от това, дали вие го отчитате, или не.
– Не мога да повярвам, че е толкова просто. Просто един или два лоши гена.
– Не опира само до гените. Много неща са – резултат от една заплетена комбинация от фактори, която започва с гените.
Той спря да говори и пипалата на главата му се насочиха към група огромни дървета.
– Семейството ми живее там – каза той.
Тя застана неподвижно, вече наистина изплашена.
– Никой няма да те пипне без твое съгласие – каза той. – И аз ще остана с теб колкото искаш.
Успокои се от думите му и се почувства засрамена, че е имала нужда от успокояване. Как така беше станала толкова зависима от него? Поклати глава.
Отговорът беше очевиден. Той искаше тя да е зависима. Това беше причината да бъде държана в изолация от нейния вид толкова дълго. Трябваше да е зависима от оанкалите, зависима и доверчива. Майната му на това!
– Кажи ми какво искате от мен – каза тя настоятелно. – И какво искате от моите хора.
Пипалата му се стрелнаха към нея, за да проверят.
– Вече ти казах много неща.
– Кажи ми цената, Ждая. Какво искате? Какво ще вземете от нас в замяна на това, че сте ни спасили живота.
Пипалата му увиснаха и той изглеждаше почти комично. Лилит не го намери за смешно.
– Ти ще живееш. Твоите хора ще живеят. Ще имате вашия свят отново. Вече притежаваме почти всичко, което сме искали от вас. По-специално твоя тумор.
– Какво?
– Оолоите са силно заинтригувани от него. Подсказва способности, които никога преди не сме можели да разменяме.
– Способности? В рака?
– Да. Оолоите виждат голям потенциал в него, така че сделката беше полезна.
– Радвам се. Когато те попитах в началото, каза, че... се разменяте.
– Да. Разменяме нашата същност. Нашият генетичен материал за вашия.
Лилит сви вежди, после поклати главата.
– Как? Искам да кажа, нали не говориш за кръстосване?
– Разбира се, че не. – Пипалата му се изгладиха. – Правим това, което вие наричате генно инженерство. Знаем, че сте започнали да се занимавате с това, но то ви е чуждо. Ние го правим естествено. И трябва да го правим. Това ни подновява, позволява ни да оцеляваме като еволюиращи видове, защото иначе ще закърнеем и ще изчезнем.
– Ние го правим по естествен начин – каза тя предпазливо. – Половото размножаване...
– При нас оолоите правят това. Те имат специални органи. Могат да го направят и с вас – ще ви осигурят добра, жизнеспособна комбинация от гени, но ще го направят много по-изтънчено от която и да е човешка двойка. Ние не сме йерархично общество. Никога не сме били. Но сме изключително ненаситни. Ние усвояваме нов живот – търсим го, разследваме го, манипулираме го, категоризираме го, използваме го. Неудържимият
стремеж да правим това е заложен у нас по генетичен път чрез миниатюрно ядро, което се съдържа във всяка една наша клетка – малка органела във всички клетки на тялото ни. Разбираш ли ме?
– Разбирам думите ти. Значението им обаче... ми е толкова чуждо, колкото си ми чужд и ти.
– И ние в началото така възприемахме вашия стремеж към йерархичност. – Той се замисли. – Едно от значенията на думата оанкали е търговец на гени. За нас тази органела изразява всичко – нашата същност, нашия произход. Благодарение на нея оолоите са в състояние да възприемат структурата на ДНК и да я манипулират с такава прецизна точност.
– И те правят това... вътре в телата си?
– Да.
– И сега правят нещо с раковите клетки вътре в телата си?
– Да, експериментират с тях.
– Това... не е никак безопасно.
– В момента те са като деца, говорят и обсъждат възможности.
– Какви възможности?
– Възпроизвеждане на загубени крайници. По-голяма податливост към промяна. Външният вид на бъдещите оанкали няма да е толкова ужасяващ за потенциалните им разменни партньори, ако те са в състояние да се променят, така че да изглеждат като тях. Даже се говори за увеличаване на продължителността на живота, въпреки че съотнесено към това, което е нормално за вас, ние и сега имаме много дълъг живот.
– И всичко това ще го извлекат от рака?
– Може би. Ние се вслушваме в оолоите, когато престанат да говорят толкова много. Тогава разбираме какво ще бъде следващото ни поколение.
– Оставяте всичко на тях? Те ли решават?
– Те ни показват различните варианти, които са минали през тестове. Всички заедно решаваме.
Той се опита да я насочи към дърветата, където живееше семейството му, но тя се дръпна назад.
– Има нещо, което първо трябва да си изясня – каза тя. – Вие наричате това размяна. Взели сте нещо от нас, което е ценно, и в замяна ни връщате нашия свят. Това ли е? Взели ли сте от нас всичко, което сте искали?
– Знаеш, че не е така – каза той тихо. – За толкова много неща досега се досети сама.
Тя чакаше той да довърши мисълта си, докато го гледаше втренчено.
– Твоите хора ще се променят. Децата ви ще приличат повече на нас, а нашите новородени повече на вас. Склонността ви към йерархичност ще бъде изменена и ако разберем как да регенерираме крайниците си или да променяме формата на телата си, ще предадем тези способности и на вас. Това е част от сделката. Трябваше да го направим отдавна.
– За мен това е междувидово кръстосване, вие го наричайте както искате.
– Не, аз вече ти казах. Това е размяна. Оолоите ще направят промени в размножителните ви клетки, преди да се осъществи зачеването, и после ще контролират самото зачеване.
– Как?
– Оолоите ще ти обяснят това, като му дойде времето.
Тя заговори бързо, опитвайки се да заглуши мисълта за още операции или за някакъв сорт сексуален контакт с проклетите оолои.
– В какво ще ни превърнете? Какви ще са децата ни?
– Както ти казах – различни. Не съвсем като вас. Ще приличат малко и на нас.
Помисли за сина си и за това, как приличаше на нея, как приличаше на баща си. После си помисли за уродливи медузоподобни деца.
– Не – каза тя. – Не ме интересува какво ще правите с нещата, които вече сте научили, и как ще ни ги прилагате – само не ни въвличайте в това. Пуснете ни да си ходим. Ако наистина имаме този проблем, който вие казвате, че имаме, тогава ни оставете да го разрешим като човешки същества.
– Тази размяна ни е необходима – заяви той непреклонно.
– Не! Така ще довършите започнатото от войната. След няколко поколения...
– Едно поколение е достатъчно.
– Не!
Той обви многото пръсти на едната си ръка около нейната ръка.
– Можеш ли да задържиш дъха си, Лилит? Можеш ли да си наложиш да не дишаш, докато умреш?
– Да задържа...
– Имаме нужда от тази размяна толкова, колкото вашите тела се нуждаят от въздуха. Вече бяхме закъснели за това, когато ви намерихме. Всичко ще се осъществи в името на прераждането на моите и твоите хора.
– Не. – Тя изкрещя. – За нас прераждане може да има само ако ни оставите на мира. Да ни оставите да започнем отново сами.
Мълчание.
Тя дръпна ръката си и след малко той я пусна. Тя имаше чувството, че той я гледа много отблизо.
– Иска ми се твоите хора да ме бяха оставили на Земята – прошепна тя. – Ако сте ме спасили за това, по-добре да ме бяхте оставили.
Деца медузи. Коса от змии. Гнезда от нощни влечуги за очи и уши.
Той седна на голата земя и за изненада, след минута тя седна срещу него, без да знае защо, просто следвайки движенията му.
– Аз не мога да те не-намеря – каза той. – Ти вече беше тук. Има обаче... нещо, което мога да направя. То е... Погрешно е от моя страна да ти го предлагам. И няма да ти го предложа втори път.
– Какво? – попита тя вяло.
Беше изморена от дългото ходене, разсъдъкът й беше изцяло завладян от това, което й беше казал. Не намираше никакъв смисъл в това. Господи, не се учудваше, че той не можеше да се върне в родния си дом – даже и все още да съществуваше. Каквито и да са били неговите хора, когато са го напуснали, те сигурно вече много са се променили, както ще се променят и децата на последните оцелели човешки същества.
– Лилит? – каза той.
Тя повдигна главата си и го погледна.
– Пипни ме тук сега – каза той, сочейки към пипалата на главата си, – и аз ще те ужиля. Ще умреш много бързо и без никаква болка.
Тя преглътна.
– Ако го искаш – каза той.
Кой е на линия
Потребители, разглеждащи форума: 0 гости