Раждането на една легенда

Тук можете да публикувате собствените си произведения, които желаете да бъдат прочетени и коментирани от аудиторията на библиотеката.
Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!
blanka

Раждането на една легенда

Мнение от blanka »

Привидно пустият и лишен от живот пейзаж на пустинята ни се предлага сякаш като пример за уникално въображение и изобретателност. Всеки може да извика в съзнанието си идилична картина напомняща тропичен плаж, например – златистия, фин и мек като коприна пясък, нежно и все пак страстно докосван от прозрачните изумрудени води на тихата, огряна от мекото слънце лагуна, извисяващите се над това великолепие палми, единствено, за да подсилят ефекта на благоговение и преклонение пред таланта на Майката Природа, който картината предизвиква... Или кадифената мека, зелена полянка в гората, край която весело шумоли поточето, извивайки, спускайки, влачейки бистрите си, прохладни води през гъстата, изумително зелена гора, леко прошумолявяща от ветреца и огласяна единствено от божествените песни на птиците...
Но я се опитайте да извикате в съзнанието си картина от безкрайната пустиня, нажежена от слънцето и безжалостно безводна! Или от далечните полюси, където разликата е единствено в това, че пейзажът е скован от студа, вместо опустошен от жегата и снежните виелици са единствени господари... В този случай всеки би прехвърлил набързо неприятнитe безжизнени кадри, лишени сякаш както от очарование, така и от смисъл и почти неволно би се върнал пак на въображаемия тропичен остров или в мечтаната горска приказка.
Съвсем по друг начин биха стояли нещата, ако човек познава в детайли привидно пустите места. Непрестанната борба, която обитателите им водят със стихиите и екстремните условия, за да просъществуват не ден, не два, не година или десет, а хилядолетия наред, предизвиква преклонение пред тези сякаш застинали във времето кътчета от нашата планета, в които всеки изпълнява задачата, възложена му от Майката Природа стриктно като по часовник, за да може всички да продължат да съществуват и грешките са недопустими, а възможност да бъдат поправени – няма.
Нажежената като пещ и лишена от сянка и вода пустиня е, съвсем обяснимо, непредпочитано място за живот. Но има същества, най-издържливите и адаптивните измежду всички, които са успели да покорят дори и този негостоприемен ландшафт и да се заселят там. С цената на неимоверни усилия и жертви те са се научили да си набавят вода и храна, научили са се и да ги пестят и да се запасявят с тях. А щом някъде има живот, има и хищници, които да се хранят с предсавителите му, допълвайки и обогатявайки по този начин хранителната верига и затваряйки кръговрата на веществата.
В кой точно момент хората са разбрали, че хищниците са необходими дори и в такива оскъдни откъм хранителни вещества места никой не знае, а и легендата не разказва. Дали не са се появили на този свят “знаейки” това, а после да са го “забравили”, принуждавайки по този начин сами себе си рано или късно да си го “припомнят”? Дали не са го “забравили”, когато в хода на еволюцията, някъде през хилядолетията са се появили чувствата у тях и сърцата им са започнали да изгарят от мъка при всякя загуба на близък човек? Дали този ефект, подсилен от времето и израстването на самосъзнанието, не е предизвикал всъщност фатално грешния ход предприет от човеците с изтреблението на хищниците? Дали е имало някога някой, който да ги спира преди да доведат нещата до фатален край и дали ще има и за вбъдеще някой, който да ни сигнализира навреме всеки път, когато се самозабравяме?
Чувала съм легендата, която макар и вече позабравена, вдъхва надежда. Легендата за синеокото момиче, живеещо в малко селце в сърцето на пустинята. Единствените сини очи в историята на племето будели безпокойство в простите души, но всички били категорични – необикновена съдба очаквала девойката с необикновени очи, съдба, изпълнена с власт и слава. Защото това било единственото тълкуване, което те можели да предложат, а властта и материалното благополучие били смятани за най-ценните божии дарове, за които малцина са достойни.
Семейството на момичето приемало всичко това с известни резерви и неспокойното сърце на майката трепвало всеки път, щом дъщеря и се забавела твърде дълго отивайки за вода, или се заиграела твърде далече от дома. Зараждало се странното за нея чувство, че нещо не е наред. Че вместо несметни богатства и охолен живот, зад всеки ъгъл дебнели опастност и проклятие.
Момичето израснало здраво и изключително красиво. Красотата и била несравнима и това разсеяло всички съмнения у майката. Такава красота не оставала незабелязана и невъзнаградена от съдбата. Тя нямало как да е напразна и сигурно щяла да и донесе заможен и влиятелен мъж, а това бил един от най-добрите начини, по който можело да се сбъдне пророчеството. Красивите сини очи блестели като скъпоценни камъни на нежното матово лице и заискрявали още по-силно щом край тях игриво се завъртали черните къдрици. Синеоката девойка била щастлива и спокойна като човек, който не че не осъзнава красотата си, но е по-скоро изумен от ефекта, който тя може да предизвиква у другите и начина, по който може да въздейства, стига само да го пожелае. Постепенно у нея се зародило отвращение към хората, на които физическата красота влияе по-силно от душевната чистота. Поискала да избягя от хората, предпочела негостоприемството на пустинята пред фалшивата любезност на всички, които я познавали. Установила, че самотата е добър приятел, ако човек няма причини да се страхува да остане насаме със себе си. На никого от семейството и не правело впечатление това, че тя излизала рано сутрин и се завръщала едва привечер. Занизали се монотонно еднакви и спокойни дни, в които животът си течал без особени сътресения.
В съдбовния ден, ден, който щял да остави незаличим отпечатък върху съдбата и да промени живота и завинаги, синеоката девойка излязла от дома си все така нетърпелива да напусне света на хората и любопитна за новите преживявания, които една пустиня може да предложи. А те не били много. Има толкова малко места, които можеш да достигнеш под палещото слънце, а разстоянията са така големи, когато пясъкът гори ходилата ти. Разбира се можеш с часове да се наслаждаваш на убежището, което някоя новооткрита сянка предлага, или, ако имаш изключителен късмет (или сини очи, кой знае?) да намериш сочни корени, които да утолят жаждата ти.
Изчерпвайки възможностите за прекарване на времето си, синеокото момиче поело пътя към дома. Уморена и гладна, изтощена от жегата и дългите разстояния, тя съзряла дома си в далечината с копнеж – нейното убежище, нейното спасение, нейният дом. И нямало по-сладки мигове от тези, в които прекрачвала прага на прохладната стая, протягала крака на рогозката в прегръдките на майка си...
Но в този ден по-различна гледка се разкрила в далечината пред сините очи. Неспокойна тълпа, размазана от маранята, се суетяла пред дома и, помитайки завинаги идиличното спокойствие от там. Защо? Какво ли ги е накарало да прииждат от всички краища на селцето? Ето, вече била достатъчно близо, за да може да различи гърчещия се силует на плачеща жена в множествотото, отчаяно стискаща в ръцете си телцето на...сякяш мъртвото си дете... А другото сгърчено тяло там било като че ли на добрия старец, имащ един-едничък син на този свят, свит над... сякаш мъртвия си син... О, боже! Възможно ли било? Толкова болка! Затърсила с обезумял поглед майка си сред тълпата, а уморените и крака безпощадно се забивали в нажежения до червено пясък. Трябвало при тази суматоха навън да има все някой от семейството и – брат и, баща и, НЯКОЙ!
Силите сякаш изведнъж напуснали обърканото същество. Коленете потреперали и сгънали краката върху горещата земя, а къдриците се спуснали пред сините очи като завеса, сякаш за да им попречат да видят това, което сърцето било вече разбрало. Под безжалостното слънце навред били пръснати останките от нейното семейство. От всичко, което е обичала и някога е имало смисъл за нея. Първо видяля бяща си и брат си, разкъсани от ноктите на ужасния звяр, докато са се опитвали да защитят майка и. Нейното тяло все още лежало в лапите на звяра, сякаш сгушено в прегръдките му. Именно тази зловеща прегръдка отприщила лавината от ярост и гняв у клетото момиче. Обезумелите сини очи заискряли от болка. От гърлото и се изтръгнал нечовешки вик, смразяващ кръвта на всеки смъртен. Неспособни да и помогнат, неспособни да понесат мъката и, хората се разотишли, оставяйки я сама с останките от разбитите си мечти и илюзии, а сълзите бликащи от необикновените очи не били достатъчни да измият кървящото сърце. Събирайки в съкрушеното си тяло несъществуващи сили, тя изтръгнала вече забития нож от тялото на звяра и неистово замахала с ръце, промушвайки, наръгвайки, разкъсвайки, режейки убиеца на семейството си. Острият нож се забивал дълбоко и с огромно ожесточение в тялото на животното, превръщайки го в огромна кървяща купчина месо. Но това било все още недостатъчно за разбитото сърце, сякаш било възможно въобще нещо да изкупи вината на животното и да осмисли смъртта на семейството и, да отговори на вечния въпрос без отговор – ЗАЩО?... А може би сами трябва да търсим отговора на този въпрос? Да търсим дълго и търпеливо...
Никой не знае, а и легендата не разказва, откъде се е появил мъжът, който отговорил на въпроса на девойката, превръщайки я по този начин в една от малкото, а защо не в единственото човешко същество благословено с такъв ОТГОВОР. Силната мъжка ръка нежно хванала изранената, но решена да продължи ръка на девойката. Дали самата дума “Недей!” или начинът, по който я е изрекъл оказали умиряващото въздействие никой не знае, а и легендата не разказва. Но пламъкът в очите от тюркоаз изчезнал. Яростта отстъпила пред най-обикновено любопитство. Девойката с почуда проследила ръката, дарила с най-нежната милувка окървавената глава на звяра.
- Мисията и е много важна. – промълвил мъжът вперил поглед в мъртвото обезобразено тяло, а в него се четяла всичката болка на света.
- На кого? – изумена попитала девойката.
Нима той се осмелявал да съжалява звяра избил семейството и?!
- На тази, която в твоите очи е убийца. – уточнил той и продължил – И отговорна също. Те не могат да манипулират съдбата си като нас. Създадена е да убива и тя убива, за да оцелее. Не и е даден избор и тя не може да избира. Орисана е да контролира числеността на популациите на другите ведове с цената на гнева и омразата на хората, които и навлича това. Благодарение на нея и нейните деца, и децата на нейните деца... нашето племе няма никога да се превърне в зараза за планетата. Скрити в сенките, прокрадвайки се зад скалите те ще продължават да изпълняват мисията си, възложена им от Майката Природа и да отглеждат децата си в страх, белязани от предразсъдъците и егоцентризма на хората, дамгосани с това проклятие, осъдени да бъдат вечно мразени и никога разбрани... Децата и са някъде там, навън сами – уплашени безпомощни и обречени. Можеш да ги оставиш да умрат от глад, докато чакат майка си и така да повториш действията на хилядите преди теб, лишени от способността да виждат необикновеното. Можеш и да ги намериш и отгледаш като свои, като деца на най-верния приятел и по този начин да докажеш, че необикновеното у нас хората, това, което ни отличава от останалите видове, може да бъде и добро и има смисъл Майката Природа да ни е създала такива, каквито сме – за да прощаваме, за да спасяваме, за да помагаме дори тогава, когато сърцата ни кървят...
Клепките се спуснали над сините очи и отронили сълза по-различна и сякаш по-красива от сълзите на мъката. Това била сълзата, родена от чуждата болка, а само необикновени очи могат да отронват необикновени сълзи. Когато клепките отново се вдигнали, мъжът отговорил на всичките нейни въпроси бил потънал във вечността така загадъчно, както се и появил. Но оставил нещо във въздуха. Нещо истинско и вечно. Нещо, от което винаги ще имаме нужда, но не винаги ще намираме да витае около нас и да обсебва сърцата ни. Дали необикновеното момиче е усетило това присъсствие около себе си или тя вече го е имала в сърцето си никой не знае, а и легендата не разказва. Но тя пребродила пустинята така, както не веднъж я е покорявала в самотните дни на спокойния си живот и открила малките същества, за които от този ден се превърнала във всеотдайна и любяща майка. А сърцето и било така преизпълнено с любов към всички творения на Майката Природа, че навред по всички краища на Земята се разнесла мълвата за девойката с необикновените очи, чиято любов може да лекува и зверовете и техните жертви, и хората и покварата в техните сърца.
Аватар
GeOrg
Мнения: 203
Регистрация: 04 август 2006, 15:52
Местонахождение: Пловдив, Ивайловград

Мнение от GeOrg »

Какво е това?
Може и така да е, ...!
Аватар
nqgolova
Мнения: 63
Регистрация: 15 август 2006, 17:47
Връзка:

Мнение от nqgolova »

Не е лошо и е сложено точно на място където всеки ще го прочете.
Hawthorne
Мнения: 80
Регистрация: 25 ноември 2006, 08:46
Местонахождение: Шумен
Връзка:

Мнение от Hawthorne »

Автора или авторката може да си даде името и малко инфо, че да я добавим в библиотеката все пак ;)
Приятелите и враговете са богатства, които всеки притежава.
Отговор

Обратно към

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи форума: 0 гости