от Фракс (R) » 21 септември 2016, 04:07
Позволих си леко да шлифовам диалога и да поправя пунктуационните грешки. Надявам се, че не е в разрез с правилата на раздела. И още нещо - струва ми се, че смъртта на близък човек от противоположния пол е по-вероятно да доведе до такова крайно решение.
Погледнах надолу, изглеждаше ми повече от осем етажа. Странно. Винаги съм имал страх от височини, но в този момент не чувствах никаква уплаха. Сякаш цялото ми същество бе приело за нормално това, което мислех да направя. Сетивата ми бяха напълно притъпени. Вече дори не се чувствах тъжен или ядосан на себе си. Единственото ми желание бе по-скоро да приключа с това. Стъпих на ниския парапет и затворих очи за секунда. Някъде в далечината се чу тътен. Наближаваше буря. Моментът настъпи.
– Времето се влошава доста бързо – промърмори някой зад гърба ми.
Отворих очи и се обърнах назад, без да отстъпвам от ръба. На около пет метра зад мен стоеше мъж. С извехтелите си дрипави дрехи приличаше на клошар или пияница.
– Да, така изглежда. Вероятно се задава буря. - отвърнах аз, премествайки погледа си от него към заоблаченото небе. В този миг проблесна светкавица и ме заслепи. Отново замижах.
– Така ли мислиш да приключиш живота си? Самоубивайки се? Мислех, че вие, хората смятате това за грях. – Този път гласът му бе спокоен и отчетлив. Изобщо не звучеше като алкохолик.
Отне ми няколко секунди, докато зрението ми се нормализира. Отворих бавно очи и отново погледнах към него. Беше седнал на циментения покрив, подпрял гръб на парапетчето и ровеше из джобовете си.
– "Ние хората"? – усмихнах се почти незабележимо – А ти, приятелче, какъв си? Извънземен? – засмях се без глас.
Той извади смачкан пакет цигари от вътрешният джоб на скъсаното си яке, измъкна една и я запали. Дръпна веднъж и сведе поглед към краката си.
– Всички хора грешат, Пламене. - каза тихо, без дори да ме погледне.
– От къде знаеш името ми? Познаваме ли се?
– Ти нямаше вина за случилото се. Хората си отиват и това е нормалния поток на живота - продължи той, напълно игнорирайки въпросите ми.
– Не знам кой си и от къде знаеш какво се е случило в живота ми, но не си мисли, че ще ме разубедиш. Тя си замина и аз не направих нищо, за да и помогна. Бях напълно безпомощен. Един безполезен човек...
– Хората постоянно правите тази грешка. – прекъсна ме той.
– Коя грешка?
– Да си лепите етикети. – непознатият се изправи, хвърляйки още горящата цигара на земята. – Всъщност никой не знае какъв точно е. Действията на всеки са повлияни от ситуацията, в която се намира и чувствата, които изпитва в този момент.
– Вече ти казах, че няма да ме разубедиш!
– Аз и не съм дошъл да го правя. Исках само да ти кажа, че преценката ти за теб вероятно е грешна. Човек може да разбере какъв точно е само в един момент от живота си. – той се обърна към мен и ме погледна в очите.
– И кой е този момент? - запитах го аз.
– Последният! – той вдигна поглед нагоре.
Какво значеше всичко това? Не го разбирах напълно.
– Спокойно, скоро ще разбереш – усмихна се едва-едва непознатият.
– Как го направи? Можеш да четеш мисли? – почувствах се странно. И все пак някак си съзнанието ми не виждаше човека като заплаха.
– Нещо такова...
– И защо тогава си тук, щом не си дошъл да ме разубеждаваш? - запитах раздразнено.
Той повдигна вежди учудено. Направи няколко крачки и стъпи на парапета. Погледна към мен а после - надолу.
– Ето защо.
Проследих погледа му. На циментовите плочки пред входа на блока се виждаше тяло, което лежеше по корем в нарастваща локва кръв.
– Кой е този? - обърнах се към човека до мен. Отново бях заслепен от светкавица. Потърках очи и когато ги отворих отново, вече не се намирахме на покрива. Бяхме точно пред входа на блока. Пред нас бе тялото. Приклекнах до него и го погледнах.
– От кога съм мъртъв? – обърнах се към непознатия, който стоеше зад мен и се опитваше да си запали нова цигара.
– Нима има значение?
Беше прав, нямаше. Вече нищо нямаше значение. Погледнах в още отворените очи на мъртвото си тяло. В тях вече не гореше пламъчето на живот, но забелязах нещо друго. В този миг ни най-малко не ми изглеждаха като очите на безполезен страхливец. Нима бях сгрешил за себе си?
Станах и отново вдигнах поглед към небето. Една студена дъждовна капка падна на челото ми. Това бе последното, което почувствах. Отново блесна мълния...
Позволих си леко да шлифовам диалога и да поправя пунктуационните грешки. Надявам се, че не е в разрез с правилата на раздела. И още нещо - струва ми се, че смъртта на близък човек от противоположния пол е по-вероятно да доведе до такова крайно решение.
Погледнах надолу, изглеждаше ми повече от осем етажа. Странно. Винаги съм имал страх от височини, но в този момент не чувствах никаква уплаха. Сякаш цялото ми същество бе приело за нормално това, което мислех да направя. Сетивата ми бяха напълно притъпени. Вече дори не се чувствах тъжен или ядосан на себе си. Единственото ми желание бе по-скоро да приключа с това. Стъпих на ниския парапет и затворих очи за секунда. Някъде в далечината се чу тътен. Наближаваше буря. Моментът настъпи.
– Времето се влошава доста бързо – промърмори някой зад гърба ми.
Отворих очи и се обърнах назад, без да отстъпвам от ръба. На около пет метра зад мен стоеше мъж. С извехтелите си дрипави дрехи приличаше на клошар или пияница.
– Да, така изглежда. Вероятно се задава буря. - отвърнах аз, премествайки погледа си от него към заоблаченото небе. В този миг проблесна светкавица и ме заслепи. Отново замижах.
– Така ли мислиш да приключиш живота си? Самоубивайки се? Мислех, че вие, хората смятате това за грях. – Този път гласът му бе спокоен и отчетлив. Изобщо не звучеше като алкохолик.
Отне ми няколко секунди, докато зрението ми се нормализира. Отворих бавно очи и отново погледнах към него. Беше седнал на циментения покрив, подпрял гръб на парапетчето и ровеше из джобовете си.
– "Ние хората"? – усмихнах се почти незабележимо – А ти, приятелче, какъв си? Извънземен? – засмях се без глас.
Той извади смачкан пакет цигари от вътрешният джоб на скъсаното си яке, измъкна една и я запали. Дръпна веднъж и сведе поглед към краката си.
– Всички хора грешат, Пламене. - каза тихо, без дори да ме погледне.
– От къде знаеш името ми? Познаваме ли се?
– Ти нямаше вина за случилото се. Хората си отиват и това е нормалния поток на живота - продължи той, напълно игнорирайки въпросите ми.
– Не знам кой си и от къде знаеш какво се е случило в живота ми, но не си мисли, че ще ме разубедиш. Тя си замина и аз не направих нищо, за да и помогна. Бях напълно безпомощен. Един безполезен човек...
– Хората постоянно правите тази грешка. – прекъсна ме той.
– Коя грешка?
– Да си лепите етикети. – непознатият се изправи, хвърляйки още горящата цигара на земята. – Всъщност никой не знае какъв точно е. Действията на всеки са повлияни от ситуацията, в която се намира и чувствата, които изпитва в този момент.
– Вече ти казах, че няма да ме разубедиш!
– Аз и не съм дошъл да го правя. Исках само да ти кажа, че преценката ти за теб вероятно е грешна. Човек може да разбере какъв точно е само в един момент от живота си. – той се обърна към мен и ме погледна в очите.
– И кой е този момент? - запитах го аз.
– Последният! – той вдигна поглед нагоре.
Какво значеше всичко това? Не го разбирах напълно.
– Спокойно, скоро ще разбереш – усмихна се едва-едва непознатият.
– Как го направи? Можеш да четеш мисли? – почувствах се странно. И все пак някак си съзнанието ми не виждаше човека като заплаха.
– Нещо такова...
– И защо тогава си тук, щом не си дошъл да ме разубеждаваш? - запитах раздразнено.
Той повдигна вежди учудено. Направи няколко крачки и стъпи на парапета. Погледна към мен а после - надолу.
– Ето защо.
Проследих погледа му. На циментовите плочки пред входа на блока се виждаше тяло, което лежеше по корем в нарастваща локва кръв.
– Кой е този? - обърнах се към човека до мен. Отново бях заслепен от светкавица. Потърках очи и когато ги отворих отново, вече не се намирахме на покрива. Бяхме точно пред входа на блока. Пред нас бе тялото. Приклекнах до него и го погледнах.
– От кога съм мъртъв? – обърнах се към непознатия, който стоеше зад мен и се опитваше да си запали нова цигара.
– Нима има значение?
Беше прав, нямаше. Вече нищо нямаше значение. Погледнах в още отворените очи на мъртвото си тяло. В тях вече не гореше пламъчето на живот, но забелязах нещо друго. В този миг ни най-малко не ми изглеждаха като очите на безполезен страхливец. Нима бях сгрешил за себе си?
Станах и отново вдигнах поглед към небето. Една студена дъждовна капка падна на челото ми. Това бе последното, което почувствах. Отново блесна мълния...