от elstoeva » 15 юни 2012, 20:16
Петно на писоара
- Има петно на писоар, Джереми!
С гадно задоволство прокънтя гласът на супервайзорът по почистване в мъжката тоалетна на B&F Corporation. Или поне на Джереми му се стори, че чу задоволството.
- Не е възможно мистър Лианг, преди няколко минути ги изчистих много внимателно с препарат.
- Аз пък ти казва, че току-що използва писоар и видял петно. Може би ти загубил остротата на зрението и вече негоден за тази работа. Много жалко, защото аз трябва каже на твой надзорник, че ти абсолютно некадърен. Знаеш лоша оценка от уважаван компания като наш ще прати теб обратно в затвора. – езикът му беше ужасен.
Джереми, излезе от една от кабинките и тръгна към писоарите. Знаеше, че трябва да реагира по някакъв начин на този жалък комплексар, но последният път когато постави едно подобно леке на мястото му, се озова с двугодишна присъда за побой. Мина покрай дребния супервайзор над когото стърчеше с цяла глава и започна да търка посочения писоар. В този момент телефонът на супервайзора звънна.
- Да, да мистър Стивънс, идва веднага. – и Лианг вече търчеше към вратата.
И неговата не е лесна. Да напуснеш семейството си и сравнително обещаваща чиновническа длъжност в страната си, за да се озовеш на толкова километри мислейки, че ще постигнеш една мечта и в следващия момент да разбереш, че единствената работа, за която ставаш по тези стандарти е младши супервайзор на чистачите в ИТ компания. Това можеше да съсипе психиката на всеки млад кариерист.
Джереми, изчисти писоара и се върна в кабинката, като този път сложи табелка „Не работи“ и заключи вратата, за да не връхлети пак Надзирателят, както го наричаше той. Тъкмо приключваше, когато вратата на мъжката тоалетната се отвори, чуха се стъпки на поне двама души и след това затваряне, но без обичайното шумно тряскане на вратата. Джереми, се заслуша, но след като чу звука от заключване реши, че трябва да е максимално тих. Едните стъпки вече не се чуваха, може би човекът беше застанал на едно място, но другите крака нервно се движеха из помещението. Джереми внимателно се качи на един перваз в тоалетната, така че нищо да не подсказва присъствието му, ако някой надникне отдолу.
Сновящите крака бутнаха последователно всички врати на кабинките, стигнаха до заключената врата с надписа „Не работи“, разтърсиха вратата, за няколко секунди се заслушаха, после, като че ли собственикът на краката се наведе да надникне под вратата, но явно му се стори твърде ниско и се отказа. След секунди се чуха и гласовете.
- Добре, Ник, сега ще ми кажеш ли за какво е всичко това.
- Малко предпазливост не вреди на никого, Алекс. – остро отговори другия.
Джереми разпозна гласовете на CEO-то на компанията Алексис П. и шефа на Надзорния съвет Никалъс С. Позна ги, защото често се налагаше да почиства кабинетите им в извънработно време, докато те все още водеха телефонни разговори, незабелязвайки присъствието му.
- Алекс, кажи ми какво става по дяволите в тази компания. Разбирам, че сме новото технологично Елдорадо, но защо с парите на потенциални инвеститори, които сега ще набираме на фондовите пазари, трябва да прикриваме инвестициите на военните и различните разузнавания в компанията. – гласът на шефа на Надзорния съвет звучеше близо до отчаянието.
- Не си тревожи, Ник, всичко сме обмислили и този път няма да има грешки. И без това нещата отидоха твърде далеч. Просто не очаквахме, че идеята ще се развие така. А и знаеш, че разузнаването винаги се възползва. – опита се да го успокои СЕО-то.
- Не ми харесва всичко това, просто не ми харесва. Не съм отделил 7 години от живота си и цялата си репутация, за да седя като обвиняем на скамейката в някой съд и да давам обяснения защо продаваме данните на клиентите си на различни разузнавания, пък били те и маскирани като маркетингови компании и фирми за социологически проучвания. И още по-зле, да обяснявам защо спешно сме направили компанията публична, не защото имаме нужда от пари, по дяволите, военните и разузнаването ни заринаха с такива, а именно, за да прикрием техните. Мамка му, Алекс, кога се продадохме толкова евтино.
- Не е момента да хленчиш сега, Ник. – В гласа на СЕО-то се прокраднаха метална нотка. - Да беше помислил преди 5 години, когато лично ти намери връзките в Комисията, за да ни дадат лиценза. Още тогава знаеше, че ще трябва да подаваме информация при поискване.
- Но ставаше въпрос за доказани престъпници, а не за това да ни стоварват списъци с хиляди хора, които евентуално биха могли да имат някакви престъпни намерения или просто са интересни на някого. Или регулярни данни за клиентското поведение. Сега искат директно права в административните ни модули, за да могат да си ровят когато и както решат, без да ни питат дори. Оказа се че подслушват всички телефони на компанията. Дори личните телефони на мен и семейството ми. Те просто прекаляват.
- Всъщност имат право да го правят. – изненадващо отговори СЕО-то. Другият като че ли се втрещи. – Големите сървъри са техни, основната част от логиката в системата е разработка на военните аналитици, а и заплатата и бонусите, които получаваш последните години са от техните пари. Или от парите на данъкоплатците, погледни го както искаш. Просто сега негово величество данъкоплатеца ще си плати още веднъж това, което вече е платил с данъците си, сега ще има възможност да си купи акции. Не става въпрос само за парите, така ще си възвърнем доверието на общността. Обикновеният потребител, които досега ни даваше информация и данните си без да знае или просто защото не го интересуваше се съгласяваше с разни общи условия, сега ще се чувства собственик и част от играта, дори ще печели от акциите си и делата за злоупотреба с лични данни ще намалеят драстично.
Защото, уверявам те някои вече почнаха да се досещат какво се случва. Онзи ден една напориста журналистка ме издебна, точно на излизане от Министерството и започна да ми задава куп въпроси. Ребека Олсен или нещо подобно и беше името, от някакъв скандинавски вестник. Не стига, че трябва непрекъснато да разсейваме местната преса, а сега ни захапаха и чужденците. ПР- отделът вече е почти толкова голям, колкото и екипа на разработчиците. За юристите да не говорим. В момента разходите ни да опазим сравнително добра репутация са почти толкова, колкото за развойна дейност. Преди, повечето ми срещи бяха с външни разработчици на различни игри и продукти за платформата ни, сега половината ми ден е свързан с разрешаване на юридически казуси. Направо ми идва да се хвърля от прозореца. Този сделка е единствения ни шанс да си върнем живота в нормални граници. А и да спечелим пари. Тези пари ще са за нас. Нали това ни беше целта преди 8 години. Лично аз се надявам, да ми изплатят бонуса, да си осребря акциите и да ме освободят от тази лудница. И аз не си представях така нещата, Ник. Просто трябва да издържим още малко на този маскарад.
Последва мълчание. След това Джереми чу умореният глас на шефа на Надзорния съвет.
- Добре, Алекс. Няма да клатя кораба. Просто ме дръж в течение.
- Дадено. – последва отговор и след малко двамата напуснаха помещението.
Джереми още не можеше да повярва какво беше чул току-що. Като на сън, той отключи вратата, излезе от кабинката, за миг се погледна в огледалото и не можа да познае изражението си. Това беше лице на човек, който току-що беше взел решението, което щеше да промени съдбата му. А може би и съдбата на много други. Тръгна към малкия схлупен кабинет на супервайзора по почистването. Не се притесняваше, че някой ще го пита за нещо. Както обикновено никой не го забеляза или всички се правеха, че не го забелязват. Дори не почука на вратата на супервайзора, знаеше че той не обича да стои там. Влезе в задушната стаичка и седна на компютъра. Потърси името Ребека Олсен и дори не се учуди, че го намери като регистрация на социалния сайт, който поддържаше корпорацията. Усмихна се като видя, че влиза с акаунта на Лианг, глупакът не се беше сетил да излезе от профила си. Намери снимки на журналистката и личен телефон. Набра го от служебния телефон до компютъра. За радост на Джереми след няколко сигнала свободно от другата страна се чу женски глас.
- Може ли говори с мис Ребека Олсен. – последва потвърждение, че тя е на телефона. - Обажда се мистър Лианг от B&F Corporation. – продължи Джереми. – Има важна информация. Трябва непременно говори с вас още днес…
След като приключи разговора, Джереми излезе в коридора и мина през залата със служителите на фирмата. Всичко си течеше с обичайното темпо, само някъде в дъното на залата, един от шефовете в компанията, триеше файлове и унищожаваше документи в стъкления си кабинет, скрит зад плътните щори.
Петно на писоара
- Има петно на писоар, Джереми!
С гадно задоволство прокънтя гласът на супервайзорът по почистване в мъжката тоалетна на B&F Corporation. Или поне на Джереми му се стори, че чу задоволството.
- Не е възможно мистър Лианг, преди няколко минути ги изчистих много внимателно с препарат.
- Аз пък ти казва, че току-що използва писоар и видял петно. Може би ти загубил остротата на зрението и вече негоден за тази работа. Много жалко, защото аз трябва каже на твой надзорник, че ти абсолютно некадърен. Знаеш лоша оценка от уважаван компания като наш ще прати теб обратно в затвора. – езикът му беше ужасен.
Джереми, излезе от една от кабинките и тръгна към писоарите. Знаеше, че трябва да реагира по някакъв начин на този жалък комплексар, но последният път когато постави едно подобно леке на мястото му, се озова с двугодишна присъда за побой. Мина покрай дребния супервайзор над когото стърчеше с цяла глава и започна да търка посочения писоар. В този момент телефонът на супервайзора звънна.
- Да, да мистър Стивънс, идва веднага. – и Лианг вече търчеше към вратата.
И неговата не е лесна. Да напуснеш семейството си и сравнително обещаваща чиновническа длъжност в страната си, за да се озовеш на толкова километри мислейки, че ще постигнеш една мечта и в следващия момент да разбереш, че единствената работа, за която ставаш по тези стандарти е младши супервайзор на чистачите в ИТ компания. Това можеше да съсипе психиката на всеки млад кариерист.
Джереми, изчисти писоара и се върна в кабинката, като този път сложи табелка „Не работи“ и заключи вратата, за да не връхлети пак Надзирателят, както го наричаше той. Тъкмо приключваше, когато вратата на мъжката тоалетната се отвори, чуха се стъпки на поне двама души и след това затваряне, но без обичайното шумно тряскане на вратата. Джереми, се заслуша, но след като чу звука от заключване реши, че трябва да е максимално тих. Едните стъпки вече не се чуваха, може би човекът беше застанал на едно място, но другите крака нервно се движеха из помещението. Джереми внимателно се качи на един перваз в тоалетната, така че нищо да не подсказва присъствието му, ако някой надникне отдолу.
Сновящите крака бутнаха последователно всички врати на кабинките, стигнаха до заключената врата с надписа „Не работи“, разтърсиха вратата, за няколко секунди се заслушаха, после, като че ли собственикът на краката се наведе да надникне под вратата, но явно му се стори твърде ниско и се отказа. След секунди се чуха и гласовете.
- Добре, Ник, сега ще ми кажеш ли за какво е всичко това.
- Малко предпазливост не вреди на никого, Алекс. – остро отговори другия.
Джереми разпозна гласовете на CEO-то на компанията Алексис П. и шефа на Надзорния съвет Никалъс С. Позна ги, защото често се налагаше да почиства кабинетите им в извънработно време, докато те все още водеха телефонни разговори, незабелязвайки присъствието му.
- Алекс, кажи ми какво става по дяволите в тази компания. Разбирам, че сме новото технологично Елдорадо, но защо с парите на потенциални инвеститори, които сега ще набираме на фондовите пазари, трябва да прикриваме инвестициите на военните и различните разузнавания в компанията. – гласът на шефа на Надзорния съвет звучеше близо до отчаянието.
- Не си тревожи, Ник, всичко сме обмислили и този път няма да има грешки. И без това нещата отидоха твърде далеч. Просто не очаквахме, че идеята ще се развие така. А и знаеш, че разузнаването винаги се възползва. – опита се да го успокои СЕО-то.
- Не ми харесва всичко това, просто не ми харесва. Не съм отделил 7 години от живота си и цялата си репутация, за да седя като обвиняем на скамейката в някой съд и да давам обяснения защо продаваме данните на клиентите си на различни разузнавания, пък били те и маскирани като маркетингови компании и фирми за социологически проучвания. И още по-зле, да обяснявам защо спешно сме направили компанията публична, не защото имаме нужда от пари, по дяволите, военните и разузнаването ни заринаха с такива, а именно, за да прикрием техните. Мамка му, Алекс, кога се продадохме толкова евтино.
- Не е момента да хленчиш сега, Ник. – В гласа на СЕО-то се прокраднаха метална нотка. - Да беше помислил преди 5 години, когато лично ти намери връзките в Комисията, за да ни дадат лиценза. Още тогава знаеше, че ще трябва да подаваме информация при поискване.
- Но ставаше въпрос за доказани престъпници, а не за това да ни стоварват списъци с хиляди хора, които евентуално биха могли да имат някакви престъпни намерения или просто са интересни на някого. Или регулярни данни за клиентското поведение. Сега искат директно права в административните ни модули, за да могат да си ровят когато и както решат, без да ни питат дори. Оказа се че подслушват всички телефони на компанията. Дори личните телефони на мен и семейството ми. Те просто прекаляват.
- Всъщност имат право да го правят. – изненадващо отговори СЕО-то. Другият като че ли се втрещи. – Големите сървъри са техни, основната част от логиката в системата е разработка на военните аналитици, а и заплатата и бонусите, които получаваш последните години са от техните пари. Или от парите на данъкоплатците, погледни го както искаш. Просто сега негово величество данъкоплатеца ще си плати още веднъж това, което вече е платил с данъците си, сега ще има възможност да си купи акции. Не става въпрос само за парите, така ще си възвърнем доверието на общността. Обикновеният потребител, които досега ни даваше информация и данните си без да знае или просто защото не го интересуваше се съгласяваше с разни общи условия, сега ще се чувства собственик и част от играта, дори ще печели от акциите си и делата за злоупотреба с лични данни ще намалеят драстично.
Защото, уверявам те някои вече почнаха да се досещат какво се случва. Онзи ден една напориста журналистка ме издебна, точно на излизане от Министерството и започна да ми задава куп въпроси. Ребека Олсен или нещо подобно и беше името, от някакъв скандинавски вестник. Не стига, че трябва непрекъснато да разсейваме местната преса, а сега ни захапаха и чужденците. ПР- отделът вече е почти толкова голям, колкото и екипа на разработчиците. За юристите да не говорим. В момента разходите ни да опазим сравнително добра репутация са почти толкова, колкото за развойна дейност. Преди, повечето ми срещи бяха с външни разработчици на различни игри и продукти за платформата ни, сега половината ми ден е свързан с разрешаване на юридически казуси. Направо ми идва да се хвърля от прозореца. Този сделка е единствения ни шанс да си върнем живота в нормални граници. А и да спечелим пари. Тези пари ще са за нас. Нали това ни беше целта преди 8 години. Лично аз се надявам, да ми изплатят бонуса, да си осребря акциите и да ме освободят от тази лудница. И аз не си представях така нещата, Ник. Просто трябва да издържим още малко на този маскарад.
Последва мълчание. След това Джереми чу умореният глас на шефа на Надзорния съвет.
- Добре, Алекс. Няма да клатя кораба. Просто ме дръж в течение.
- Дадено. – последва отговор и след малко двамата напуснаха помещението.
Джереми още не можеше да повярва какво беше чул току-що. Като на сън, той отключи вратата, излезе от кабинката, за миг се погледна в огледалото и не можа да познае изражението си. Това беше лице на човек, който току-що беше взел решението, което щеше да промени съдбата му. А може би и съдбата на много други. Тръгна към малкия схлупен кабинет на супервайзора по почистването. Не се притесняваше, че някой ще го пита за нещо. Както обикновено никой не го забеляза или всички се правеха, че не го забелязват. Дори не почука на вратата на супервайзора, знаеше че той не обича да стои там. Влезе в задушната стаичка и седна на компютъра. Потърси името Ребека Олсен и дори не се учуди, че го намери като регистрация на социалния сайт, който поддържаше корпорацията. Усмихна се като видя, че влиза с акаунта на Лианг, глупакът не се беше сетил да излезе от профила си. Намери снимки на журналистката и личен телефон. Набра го от служебния телефон до компютъра. За радост на Джереми след няколко сигнала свободно от другата страна се чу женски глас.
- Може ли говори с мис Ребека Олсен. – последва потвърждение, че тя е на телефона. - Обажда се мистър Лианг от B&F Corporation. – продължи Джереми. – Има важна информация. Трябва непременно говори с вас още днес…
След като приключи разговора, Джереми излезе в коридора и мина през залата със служителите на фирмата. Всичко си течеше с обичайното темпо, само някъде в дъното на залата, един от шефовете в компанията, триеше файлове и унищожаваше документи в стъкления си кабинет, скрит зад плътните щори.