Форуми на Моята библиотека

Има грешки тук-таме из превода. Преводът е от машинен преводач.

4.

- И все пак не можех да повярвам, че човек може да се промени толкова много - продължи Хейджиро разказа си. - Един ден не издържах и му казах направо: ти току-що се прероди, гледам те и не разбирам - това същият Масу-сан ли е?

А той се усмихна и каза:

- Помниш ли, че веднъж собственикът на Източната рибовъдна станция сложи патешко яйце на кокошката и после заедно с пиленцата се излюпи пате? Патето си е пате. Когато порасна малко, отиде до рибарника и заплува. И това не беше изненадващо. В края на краищата, патето трябваше да стане патица. Така най-накрая станах себе си.

Докато посещавах “Тентецу”, постепенно се сближих с Масу-сан. Когато имах излишни пари в джоба си, го почерпвах с бира или му предлагах бутилка саке. Масу-сан приемаше почерпката с достойнство и на свой ред ме канеше да опитам от темпурата, която беше в чинията му – същата онази с рибешките глави, опашки и перки. Ако ги бях опитал тогава, нямаше да се забърквам с Хаяши Фусао по-късно. Но не можех да се насиля да изям дори една темпура от чинията на Масу-сан.

Веднъж, когато вече бяхме станали приятели, казах:

- Гледам как носиш жена си на гръб до банята и някак си ми става по-топло на душата. Но това трябва да е тежко бреме.

Масу-сан погледна смутено надолу за момент и поклати глава. Като въздъхна тежко, каза:

– Глупости. В сравнение с вредата, която ѝ причиних, това е толкова дребно нещо, че не си струва да се споменава. Може би не знаеш, но жена ми стана куца заради мен.

Влачех я из къщата за косата, удрях я с какво ли не. Един ден, съвсем полудял, аз я ударих толкова силно, че ѝ счупих крака. В този момент не разбрах какво се е случило, но жена ми изпищя странно, пуснах я за момент и тя падна на пода. Тя падна и ме погледна така... И тогава каза: „Моля те, не ме убивай!..“

Масу-сан сведе смутено очи и потърка наболата си брадичка.
- "Моля те, не ме убивай!" – след кратка пауза повтори той. — Тя го каза по такъв начин, че изведнъж осъзнах колко много я измъчвам, тя страдаше от мен двадесет години. Разбрах го на мига! И вярваш ли, заплаках. Аз, мъжът, плаках като малко дете.

Вярвах, че се е случило точно така. И макар че този ден нямах много пари, поръчах за Масу-сан още една бутилка саке.

3.

- Като научило за това, момичето изскочило от къщата от страх и избягало - каза Хейджиро. - И това е разбираемо: момчето било най-големият побойник в селото. Всички се разтревожили сериозно - те решили, че Кимино се е самоубила.

Няколко дни по-късно Кимино била задържана и отведена в полицейския участък, откъдето Масу-кау я отвел в дома си.
Бракът не донесъл големи промени в живота на Масу-сан и Кимино. Кимино продължила да ходи в консервната фабрика. Масу-сан също се появявал там от време на време, вършейки различни черни работи. Освен това той придружавал обикновено собственика на фабриката, когато тай отивал на лов.

Бракът изобщо не повлиял на характера на Масу-сан. Нямало ден, в който да не се напие, да не буйства или да не се сбие. Един ден управителят на завода не издържал и обявил, че го уволнява от работа. Масу-сан се засмял на тази заплаха.

- О, уплаши ме! - с презрителна усмивка казал той на управителя. — Идвам във фабриката, когато аз желая. Никой не ме е наел да работя тук. Интересно как можете да уволните някой, когото не сте наели.

Управителят се оплакал на собственика, но собственикът отговорил: „Този човек веднъж ми спаси живота - нека прави каквото си иска.“ Собственикът не обяснил как Масу-сан се оказал негов спасител, но управителят бил принуден да отстъпи.

Оттогава по някаква причина Масу-сан започнал да издевателства особено жестоко над жена си. Обикновено започвал с изискване на обяснения: защо не искаше да се ожениш за мен и избяга? Кажи ми честно: имала ли си друг любовник? И без да дочака отговор, започвал да я бие и рита. Кимино молила за милост, кавала, че е избягала от страх, че нямала любовник - всички знаели за това, включително Масу-сан. „Направих нещо нередно, прости ми“, повтаряла тихо Кимино, без да се опитва да се защити от побоите на мъжа си, нито да бяга. Тя само покривала главата си с ръце и се свивала на топка под безпощадните удари.

- Живеехме в съседство - продължи Хейджиро. – Да, и сега живеем там. Колко пъти съм ходил при Масу-сан и съм го молил да се успокои - все пак можехме да чуем всичко.

Тогава Хейджиро спрял да го убеждава, тъй като Масу-сан само се разгневил, обвинил жена си, че го е засрамила пред съседите му, и я набил още по-яростно. Синините никога не напускали тялото на Кимино и тя, засрамена от това, спряла да ходи на обществени бани и се измивала със студена вода в тясната кухничка.

Масу-сан отново започнал да изчезва от дома си. Без никакво предупреждение той можело да изчезне за шест месеца или дори за година. Не пишел писма, винаги се връщал неочаквано и се държал така, сякаш си бил тръгнал предишния ден сутринта. Ако намирал Кимино у дома, той ѝ искал храна и водка, но ако тя била във фабриката, той отивал до заведението “Ямадзакия” и пращал човек, която да вземе от нея пари.

Така минали двадесет години. Масу-сан навършил четиридесет пет. Хейджиро помнеше добре това, тъй като бяха на една възраст. Този ден Масу-сан се върнал след едногодишно отсъствие и веднага се нахвърлил с юмруци върху съпругата си, като я обвинил, че тя - той знаел със сигурност - си е взела любовник в негово отсъствие. Уморен, той изпратил Кимино за водка и след което пил и отново започнал да измъчва жена си.

- Просто не можех да си намеря място: той я биеше много жестоко - спомняше си Хейджиро. - Беше около десет часа вечерта, когато жена ми поиска да отида да доведа полицая. Отказах, защото знаех – това само ще налее масло в огъня. И ние, като взехме децата с нас, отидохме на кея - само да не чувам сърцераздирателните писъци.

Час по-късно те се върнали обратно. В къщата на Масу-сан било тихо. Хейджиро си помислил със страх, че съседът му е убил жена си.
Но Кимино била жива. На следващата сутрин тя почукала на вратата на кухнята на съседите и ги помолила да ѝ дадат малко ориз. Имала огромни синини под очите и лицето ѝ било ужасно подуто. Свивайки се болезнено, тя влачила левия си крак. По-късно Хейджиро научил, че кракът ѝ е счупен и извиканият лекар не могъл да повярва, че Кимино могла да стигне до съседите без чужда помощ. След като прегледал Кимино, лекарят казал, че тя ще остане куца завинаги - дори операцията няма да помогне.

Кимино вече не могла да ходи във фабриката и се заела с домашна работа, шиейки дрехи за рибари и детски дрешки. Поръчките идвали често, тъй като местните жени по правило работели и за тях било по-изгодно да поръчват евтино, отколкото да губят време за шиене.
И Масу-сан станал различен човек от тази нощ. Започнал работа във фабриката за консерви и въпреки че продължавал да пие, никога повече не вдигал шум и не се сбил. Спрял да измъчва жена си. Кимино наистина остана куца, а Масу-сан сега сам пазарувал, носел вода, цепел дърва - накратко, вършил цялата тежка работа около къщата. Нещо повече, той дори носил жена си до банята.

2.

След това Хейджиро ми разказа следното.

От малък Масу-сан бил известен като кавгаджия и побойник, освен това притежавал необикновена сила. На седемнадесет години той могъл да тича без почивка с две торби ориз на раменете си от централния канал до морския кей – едно значително разстояние.

Характерът му бил избухлив и непостоянен. Всеки път, когато Масу-сан се напивал, той се биел и със сигурност бил пребил няколко души до кръв.

В началното училище той стигнал само до трети клас, но не защото бил лишен от способности. Веднага щом учителят му правил и най-малката забележка, той моментално пламвал и се втурвал към него с юмруци, след което унищожавал всичко в класа, което му попадало под ръка.

Учителите се съвещавали много пъти, обсъждали поведението му и накрая решили да го преместят в друго училище, в Кацушика, и дори обещали да плащат за пътуването с лодка до Кацушика и обратно. Всичко това било преди въвеждането на системата за задължително образование и дори ако Масу-сан не бил посещавал училище в Кацушика и инспекторът би разбрал за това, бившето училище нямало да носи отговорност. Масу-сан, разбира се, не отишъл в новото училище, въпреки че, както твърди старецът Хейджиро, той редовно получавал пари за пътуването до Кацушика в продължение на няколко години.

Масу-сан постоянно сменял работата си; той не се задържал на едно място повече от година. И на всяка година-две внезапно изчезвал от дома. Къде е изчезвал, какво е правил, никой не знае. Във връзка с това той дори имал неприятности в наборния пункт, където не се явил на призовка: отново се укривал. Все пак преминал медицинския преглед, макар и с година закъснение. Масу-сан бил освободен от военна служба поради ниския си ръст. Председателят на наборната комисия бил много тъжен. "Човек с такава невероятна сила! Кой трябва да бъде войник, ако не той!" - говорил той с досада.

Масу-сан се оженил на двадесет и три години. Той бил сгоден за осемнадесетгодишната Кимино, работничка в консервна фабрика.
Бащата на Кимино бил потомствен рибар. Семейството било голямо - само децата били осем, а Кимино била принудена да работи от дванадесетгодишна възраст. В семейството ѝ не я харесвали особено и когато се появила възможност да я омъжат за Масу-сан, те веднага се съгласили, без дори да си направят труда да информират самата Кимино за това. Масу-сан поставил пет банкноти от една йена и наредил Кимино да бъде отведена при него.

Патето
Сюгоро Ямамото

(ако може да изтриете предния пост, защото преводът беше непълен)

1.

За първи път срещнах Масу-сан в “Tентецу” - таверна, където сервират темпура. Често идвах тук, когато получавах малък хонорар. Поръчвах си порция темпура и бавно изпивах бутилка саке. През зимата вземах със себе си малка порцеланова грейка с въглени, през лятото вземах ветрило. И разбира се, по всяко време на годината – книга. Седях някъде в уединен ъгъл, ядях темпура, без да откъсвам очи от книгата, и отпивах саке. Сега си мисля, че тогава се държах като старец. Станах близък приятел със собствениците на “Tентецу”, както и с неговите редовни посетители.

Когато в таверната донасяха пресни морски дарове, Оана - дъщерята на собственика веднага ме информираше за това.

Механата беше в стар стил: в предната стаичка с пръстен под имаше две маси, а в съседната стая подът беше покрит с татами. Гостите бяха настанявани на постелки пред ниски квадратни маси, предлагаха им плоски възглавници, за да им е по-меко.

Масу-сан беше на около петдесет години. Беше нисък и кривокрак. Неоформените сиви косми стърчаха като твърда четина по бузите и брадичката му. Късата гъста коса, граничеща с кръглата плешивина, растеше на кичури по главата му.

Масу-сан дойде в “Tентецу” с питието си. Той донесе саке, разреди го с две трети вода и поиска да го загрее. Предястието му беше темпура, но странно приготвена. Независимо дали става дума за скариди, риба или други морски дарове, за приготвянето на темпурата бяха използвани само опашки и глави. Останалото -ядливата част - изпържи отделно, уви в хартия и отнесе пакета вкъщи.

Тук ще си позволя да направя едно малко отклонение. Писателят Хаяши Фусао веднъж ме почерпи с подобна темпура от глави на скариди. Тези темпури бяха направени по негова поръчка в една от таверните близо до Гинза. Хаяши дълго разказваше колко вкусно и богато на калций е това ястие, уж измислено от него.

- Хората изхвърлят - повтаряше той безкрайно, - изхвърлят толкова хубави неща. Да, да, изхвърлят всичко, всичко. А ти яж, яж. Невероятно вкусно е - почерпи ме той, без сам да докосва храната.

Силно насърчен от Хаяши Фусао, опитах пържените глави на скариди. Не знам колко беше богато на калций, но се оказа, че е напълно невъзможно за преглъщане.Така че бавно го изплюх в салфетка и го хвърлих под масата, мислейки в същото време, че хората постъпват правилно, когато изхвърлят нещо подобно, а Хаяши Фусао просто обича да бъде оригинален.

Сега вече знам: Хаяши Фусао, който се хвалеше със своето изобретение, е имал предшественик на име Масу-сан, който двадесет години по-рано е измислил това необикновено ястие и за разлика от мен е ял всичко - чисто, осмуквайки всяка глава, всяка перка, всяка кост.
Следващия път срещнах Масу-сан на улицата. Седях до канала и правех скици, когато един мъж мина покрай моста. Носеше възрастна жена на гърба си и ѝ говореше оживено. Бях изключително изненадан, че нито минувачите, нито момчетата, които играеха наблизо, не обърнаха внимание на тази двойка, въпреки че я забелязаха.

Няколко дни по-късно срещнах тази странна двойка на пътя и като погледнах краката на мъжа, веднага си спомних: това е същият човек, който ядеше глави от скариди в таверната „Тентецу”.

Срещнах ги отново, когато рисувах ваните Уме-но-ю. Спомням си, че бях изненадан, че мъж с жена на гърба спокойно влезе в женската баня.
Когато разказах за това в ресторант “Недогава”, старият пияница рибар Хейджиро възкликна:

- Масу-сан е! Той носи жена си до банята. Сам я измива и после я прибира. Какво лошо има в това? В края на краищата не е млад човек, той е старец. Аз самият, когато е необходимо, спокойно влизам в женските бани, а жените дори не ми обръщат внимание.

Попитах и приятеля си Такашино за Масу-сан. Той ми разказа, че навремето Масу-сан е бил изявен побойник в селото, че прякорът му е бил Патето, че собственикът на консервната фабрика „Дайтьо“ го е облагодетелствал да се присъедини към профсъюза на рибарите и че същият собственик е казал за Масу-сан: "Не бих го погледнал с очи”. Прякорът на Масу-сан беше Патeто, защото се клатушкаше на кривите си крака като домашна патица.

Патето
Сюгоро Ямамото

1.

За първи път срещнах Масу-сан в “Tентецу” - таверна, където сервират темпура. Често идвах тук, когато получавах малък хонорар. Поръчвах си порция темпура и бавно изпивах бутилка саке. През зимата вземах със себе си малка порцеланова грейка с въглени, през лятото вземах ветрило. И разбира се, по всяко време на годината – книга. Седях някъде в уединен ъгъл, ядях темпура, без да откъсвам очи от книгата, и отпивах саке. Сега си мисля, че тогава се държах като старец. Станах близък приятел със собствениците на “Tентецу”, както и с неговите редовни посетители.Когато в таверната донасяха пресни морски дарове, Оана - дъщерята на собственика веднага ме информираше за това.

Механата беше в стар стил: в предната стаичка с пръстен под имаше две маси, а в съседната стая подът беше покрит с татами. Гостите бяха настанявани на постелки пред ниски квадратни маси, предлагаха им плоски възглавници, за да им е по-меко.

Масу-сан беше на около петдесет години. Беше нисък и кривокрак. Неоформените сиви косми стърчаха като твърда четина по бузите и брадичката му. Късата гъста коса, граничеща с кръглата плешивина, растеше на кичури по главата му.

Масу-сан дойде в “Tентецу” с питието си. Той донесе саке, разреди го с две трети вода и поиска да го загрее. Предястието му беше темпура, но странно приготвена. Независимо дали става дума за скариди, риба или други морски дарове, за приготвянето на темпурата бяха използвани само опашки и глави. Останалото - ядливата част - изпържи отделно, уви в хартия и отнесе пакета вкъщи.

Тук ще си позволя да направя едно малко отклонение. Писателят Хаяши Фусао веднъж ме почерпи с подобна темпура от глави на скариди. Тези темпури бяха направени по негова поръчка в една от таверните близо до Гинза. Хаяши дълго разказваше колко вкусно и богато на калций е това ястие, уж измислено от него.

- Хората изхвърлят - повтаряше той безкрайно, - изхвърлят толкова хубави неща. Да, да, изхвърлят всичко, всичко. А ти яж, яж. Невероятно вкусно е - почерпи ме той, без сам да докосва храната.

Силно насърчен от Хаяши Фусао, опитах пържените глави на скариди. Не знам колко беше богато на калций, но се оказа, че е напълно невъзможно за преглъщане.Така че бавно го изплюх в салфетка и го хвърлих под масата, мислейки в същото време, че хората постъпват правилно, когато изхвърлят нещо подобно, а Хаяши Фусао просто обича да бъде оригинален.

Сега вече знам: Хаяши Фусао, който се хвалеше със своето изобретение, е имал предшественик на име Масу-сан, който двадесет години по-рано е измислил това необикновено ястие и за разлика от мен е ял всичко - чисто, осмуквайки всяка глава, всяка перка, всяка кост.
Следващия път срещнах Масу-сан на улицата. Седях до канала и правех скици, когато един мъж мина покрай моста. Носеше възрастна жена на гърба си и ѝ говореше оживено. Бях изключително изненадан, че нито минувачите, нито момчетата, които играеха наблизо, не обърнаха внимание на тази двойка, въпреки че я забелязаха.

Попитах и приятеля си Такашино за Масу-сан. Той ми разказа, че навремето Масу-сан е бил изявен побойник в селото, че прякорът му е бил Патето, че собственикът на консервната фабрика „Дайтьо“ го е облагодетелствал да се присъедини към профсъюза на рибарите и че същият собственик е казал за Масу-сан: "Не бих го погледнал с очи”. Прякорът на Масу-сан беше Патeто, защото се клатушкаше на кривите си крака като домашна патица.