Форуми на Моята библиотека

Не знам как е в оригиналния текст, но ми се струва, че "Разрошени коси, развързани панделки, рокли и връзки за обувки" би трябвало да е "Разплетени коси..." и т.н. Има се предвид вярването, че когато едно раждане е трудно, трябва да се развържат всички възли, за да излезе лесно бебето.

Изглежда, цялото женско население на Бъкип се бе събрало на стълбите и в покоите на кралицата. В ятаот шепнещи знами видях знаци, които не вещаеха нищо добро. Разплетени коси, развързани панделки, рокли и връзки за обувки. Сърцето ми сви и заби тревожно. Разбрах какво значи това. Раждането на Внимание беше трудно.
Поколебах се на стъпалата и тогава, носейки искрящ нож на възглавница край мен мина една слугиня.
Аз ахнах и се провлачих след нея, носейки букета със себе си, сякаш и двете бяхме по една и съща задача. Претъпканите дами се разделиха и ни направиха път да минем, след което отново изпълниха стаята с шепот зад гърба ни. Сякаш с магия, пред нас се отвори тежката дървена врата на краличината спалня. Кралските стражи вдигнаха кръстосаните си копия, за да ни пропуснат. Без да спирам последвах прислужницата вътре. Имаше три акушерки, всички с бели престилки и запретнати ръкави. Една от тях - възрастна жена - бе седнала на стол, в подножието на балдахина. Не можех да видя Внимание, чувах само тежкото ѝ дишане. Втората акушерка, жена на средна възраст, побърза да вземе възглавницата с ножа и да ги подаде на третата - жена на поне тридесет години.
-Това ще намали болката ти, скъпа. Ножът под леглото никога не се е провалял.

Втората акушерка най - накрая ме забеляза. Кой те пусна - каза тя запалашително. - Коя си ти. Другите две стояха на стража между мен и леглото.
-Аз съм лична довереница на принцеса Внимание от нейното детство. А освен това много отдавна ми бе обещано, че ще стана дойка на нейното дете. - започнах да лъжа с нарастващо безпокойство. Чух стонове на нарастваща болка. Бедната ми Внимание страдаше. Тя изстена:
-Лостлър! - И не я интересуваше кой може да я чуе!
[b]-Лостлър[/b]! - извика тя по-силно. И когато трите акушерки се втурнаха към леглото ѝ тя отново извика в израз на голяма мъка:
[b]-ЛОСТЛЪР[/b]! - нейната болка премина през мен, добавяйки се към моята собствена. В крайна сметка тя викаше него, човека донесъл ѝ всички тези нещастия, а не мен, която ѝ се притекох на помощ. Както и да е вдигнах букета, даден ми от майка ми и казах:
-Дълго време жените от моето семейство кърмеха знатни деца. Знаем за древни лечебни средства и сега имам това, което ще облекчи нейната болка. И ще помогне на детето да се появи на бял свят. Старицата ме изгледа сърдито. Аз знаех за нейното съперничество с майка ми. Тя измърмоми, че не си заслужава крава да мучи, за това което не знае, но този път нямаше как да ме унижи, защото Внимание изкрещя.
[b]-Дайте тук цветята или ще умра от болка! [/b] - сега акушерката не можеше да оспори правото ми да съм тук.
Втурнах се към Внимание и ги поставих до главата ѝ, за да вдиша аромата им. Тя стисна китките ми с две ръце толкова силно, че кълна се, усещам това стискане до днес. А цветята явно свършиха работа, защото тя набра сила за решителния миг. С всеки спазъм тя викаше името на Лостлър. [b]Но това вече не приличаше на име, а на предсмъртен рев.[/b] Стоях отстрани и я оставих да ме стиска. Собственият ми корем ме болеше и усещах как болките разкъсват утробата ми, точно в ритъма на нейното напъване. Знаех че това е нормално и дори полезно явление след раждане, но не можех за де отърся от усещането, че раждам аз, а не тя и сякаш спазмите ми ѝ помагат. Разбира се, това не бе така, но според мен раждането ѝ се забави много. Едната акушерка прошепна на асистенката, че може да се наложи да разреже корема на Внимание, за да не загуби бебето. В противен случай може да загуби и двамата. Тогава господарката ми отвори широко очи.
[b]-Нито един нож няма да докосне корема ми![/b] - обяви тя.
Оставете детето ми да излезе по начина, по който влезе. Достатъчно кръв се проля по него.
И всички, които бяха наблизо изстенаха при тези думи, но никой не посмя да възрази, защото последната дума винаги е на родилката. И тя продължи да ражда, въпреки че аз си мислих, че ако ѝ режат корема няма да боли толкова. Нощта отстъпи място на зората, а след нея дойде утрото. От време на време кралят изпращаше пратеници на вратата и всеки път те се връщаха с две думи: „Още не“
Накрая той изпрати пажа си в антрето, за да чака пред вратата. С падането на мрака видях господарката ми да отстлабва. И когато най-накрая акушерката възкликна
-Виждам главата! !Напъвай по-силно, княгиньо моя - кръвта се оттече от лицето на Внимание.
Дори устните, над стиснатите ѝ зъби побеляха. Беше ясно, че тя вече не чува какво ѝ се говори, а напъва с всичка сила. Детето най-накрая се появи в поток от кървава течност, първо главата, а после и останалот. Акушерката го хвана и щастливо го вдигна, сякаш бе прясно уловена сьомга.
-Момче! - извика тя - има нов принц на Пророците! Бързо изпратете пратеник при краля. Нека той пръв научи за това и да го съобщи на всички. И тогава една от нейните помощници се втурна към вратата. Другата взе детето в чисто бяло одеало, докато първата подсушаваше плацентата.
Внимание затвори очи за дълго време. Но тя продължи да стиска китката ми и аз се страхувах да мръдна, за да не наруша спокойствието ѝ. Акушерката опипваше краката ѝ, мърморейки недоволно нещо. Тя нанасяше кърпа след, след което увиваше бедрата на Внимание. После се приближи до асистенката и ѝ прошепна нещо. По онова време моята господарка започна да трепери, защото раждането бе продължило толкова дълго и сега топлината на напрежението я отпусна. Донесоха ѝ одеала, нагряха камината. Когато треперенето понамаля малко, тя каза:
-Къде е синът ми? Защо още не си ми го показала?
Забелязах погледа, който си размениха акушерката и асистенката ѝ. Акушерката стисна устни и кимна. Една жена застана мълчаливо пред наследницата, наведе глава в дълбок реверанс и ѝ подаде увитото бебе. Усмихвайки се слабо, Внимание го пое, но щом повдигна ръба на одеалцето възкликна:
-Как смееш! Изобщо не сте го измили! Все още е покрито в кръвта ми. Виж цялото му лице е в кървави петна!
Акушерката мълчеше. Нека новината не излезе от нейните устни. И тогава асистенката проговори.

-Нека принцесата ми е доволна. Вашият син е белязан, целият е на червени и бели петна, като кученце.
-Но не съм доволна! Измите го! - изкрещя Внимание диво. - и стана така, че взех бебето и го развих, за да го разгледаме всички в стаята. Асистенката на акушерката не бе излъгала. Бледата му кожа бе покрита с червени петна. И акушерката каза с тих глас:
-Децата се раждат с белези по много причини! Уплаха или някаква силна емоция. [b]Принцесо моя, вижте го, не са ли петната му са досущ като тези, с които ви опръска петнистият жребец преди да умре?[/b]
-Не! - отвърна Внимание. Тя погледна бебето си на петна. Едната половина на лицето му бе бяло и нежно, а другата обагрена в червено.
[b]-НЕ! - [/b]изпищя тя и припадна, облягайки глава между възглавниците. Акушерката и асистенката ѝ се засуетиха около нея, избутвайки ме настрана. Отдръпнах се, притисвайки детето към гърдите си. А той - сякаш отгатвайки каква ще стана за него - се обърна към мен и започна да търси цицката. През следващите дни чух множество глупави истории. Някой каза, че детето било белязано, защото баща му бил роднина на Петнистия жребец. Всички жребчета от това потомство са наследили неговите петна. Което означава, че детето на неговия осезателен партньор трябва да е със същия цвят. Други твърдяха, че детето в утробата на Внимание е било изрисувано с кръвта, пролята върху нея. Изглежда, че нямаше значение чия е тя - на жребеца или на Лостлър. Каквото и да беше едно знаех със сигурност:
Внимание никога няма да позволи на детето да суче млякото ѝ, така че от този миг аз бях единствената, която го кърмеше. През целия месец, чак до новолунието, принцесата бавно чезнеше. Говореше малко и винаги ме гледаше, когато влезех в стаята с Чарджър. Знаех, че тя ме обвинява и че ще нося тази вина до гроба. Моята единствена лъжа съсира всички ни: мен, нея и началника на конюшнята. Това е силата да излъжеш някого, когото обичаш. И изобщо не се сетих да ѝ кажа истината, защото тогава споменът смъртта на любимия щеше да ѝ причини още повече мъка. Освен това тя щеше да се самообвини. Аз я спасих от това бреме, нека то бъде само мое. Моята принцеса така и не се възстанови, ставаше все по-слаба и докато накрая умря по новолуние.
Докато животът ѝ избедняваше сърцето ми потъваше все повече и повече. А когато тя почина умря нещо вътре в мен. Подрязах в знак на траур косата си, дори по-късо от самия крал. Майка ми ме упрекна за това и където и да отидех чувах шушукания, но вече не ме интересуваше какво мислят за мен.
Моята кралица, моята сестра, моята дъщеря, моята любов - всичко си отиде. Сякаш слънцето бе залязло. А аз останах с две хленчещи бебета. Оказах се отлична дойка, досущ като майка ми. Имах много мляко и това бе добре, защото майка ми не нахрани нито едното от бебета.
-Какъв е смисълът да храниш копеле, чийто покровител е мъртъв? - каза тя - и като се приближи добави тихо
-[b]Все пак винаги може да се намери някой, който да награди жена, която да се погрижи кралският внук - копеле да не живее дълго.[/b]
И тогава взех децата от нейната стая и ги настаних в моята. Оттогава почти не съм общувала с нея. Майка ми се отнасяше така, всякаш всички провали се случиха заради мен. Може би това е вярно. Ще дойде време, когато тя ще загуби възможноста си да ражда и кърми деца и ще разчита на мен. Но няма да я подкрепям! И определено не съжалявам! Момчето остана с мен и това изглежда устройваше всички. Аз бях единствената, която се грижеше за него, както и за малкия ми син. Малкият принц беше здрав и силен. Лицето му, както и тялото беше покрита с петна. Но очите му бяха бистри и той ядеше с удоволствие. Което не мога да кажа за сина си. Роден преди края термина той си остана дребен и ако отстрани изглеждаше спокоен, то аз по-скоро бих го нарекла летаргичен.

[b]Край на част първа от книгата "Капризната принцеса и Петнистият принца" - Капризната принцеса .
Предстои фенпревод на част втора - Петнистият принц.[/b]
[i]
Ще се радвам ако споделите коментари - за преводът и за произведението. До нови срещи.[/i]

Така и направих. Всичкото стана както тя каза. Стомахът ми скоро поиска да се отърве от найната напитка, но аз стиснах зъби, за да не повърна. И когато започнаха контракциите тя забърза към мен. Виждала съм жени да раждат, дори присъствах на едно раждане, заедно с Внимание. Знаех как се случва - контракциите идват бавно, подготвяйки тялото на жената. При мен обаче не стана така. Каквото и да ми бе дала майка ми, то много ускори процеса. Майка ми приготви всичко необходимо в стаята си. Вода, много кърпи, одеало, с което да повие детето. Тя идваше и си отиваше, докато аз задъхвах от котракциите. Тя ми нареди да мълча. Трябва да захапя сгъната кърпа, за да не викам. Най-после малкият ми син се роди, цял във вода и слуз. Майка ми извика от разочарование при вида му.
-[b]КАКВО Е ТОВА[/b]?! :shock:- нахвърли се тя върху мен, сякаш ѝ бях предложила риба, вместо свинско месо.
-Толкова е мъничък! Виж само косата! Червено злато! Какво си мислеше момиче, принцесата чака брюнет като началника на конюшните, и като теб самата! Не можа ли да примамиш тъмнокос мъж в леглото си?
Все още дишах тежко от усилията и не можех да понеса нейните упреци:
-Откъде можех да се досетя какъв номер си замислила? - започнах аз. Но като видях как очите ѝ светнаха от гняв се отказах да споря и казах:
-Дай да видя!
Какво друго? - тя остави сина ми настрана.
-Първо се измий! Трябва да си на крака и да отидеш до Внимание възможно най-бързо. Трябва да си готова, да накърмим сина ти, за да можеш да си предложиш кърма на кралския син. Но сега просто няма време за глупости! Кой знае какъв късмет ни чака? Може би бебето на принцесата ще бъде невзрачно и никой няма да усети кой е бащата? И все пак ще имаш шанс да подмениш децата.
И аз се подчиних. Както обикновено. Понякога ми се струваше странно, че майка ми, която от дълго време не познавах истински, може да ме командва по този начин. Може би точно защото тази жена толкова малко присъстваше в живота ми, аз се хващах за всяка нейна дума. Може би, ако обичах бащата на бебето, ако очаквах идването на детето с радост, чувствата ми щяха да са други. Но колкото и да е странно мислите ми бяха по-заети с детето на Внимание, отколкото с моето собствено: [b]Ще прилича ли то на баща си?[/b]
Ето защо когато мама ми подаде повитото дете и аз трябваше да го накърмя, това бе поредният трик, който трябваше да усвоя. Не бях изненадана от мъничките ръчички или червеникавият пух по главата. Само че забелязах веднага, колко мъничък беше. Дадох му няколко глътки и той заспа веднага.
-не му позволявай да го прави - предупреди майка ми. Той отвори очи, пое няколко глътки и пак заспа.
-Не изглежда здрав - казах аз притеснено.
-Не изглежда наистина. Бяхте притиснати от времето и той се роди преждевременно. Още един месец в утробата ти би му се отразил добре, но съм виждала да оцеляват и по-крехки бебета. Той ще спи много и ще трябва да го обезпокояваме, за да яде. Така. Дай го тук. Засега имам мляко, а ти трябва да си другаде.
Тя взе детето и ми връчи букет цветя.
-Докато ти раждаше тук, аз отидох до Женската градина - каза тя гордо. - това ще ти купи място до престолонаследницата. Изтъркан номер. Кажи на жените, че трябва да държиш букета, за да вдишва тя аромата между контракциите. Това ще ѝ даде сила. А сега върви. И помни, че правя всичко това от любов към теб.
И аз тръгнах. Думите ѝ отекнаха като стар спомен. Трудно преместих краката си от нейната стая надолу по стълбите. Усещах единствено болка в цялото тяло и единственото което желаех е да спя. Вместо това си мислих как да стигна до Внимание и дали тя ще роди скоро. Че не е родила бе ясно. Веднага щом това станеше щяха да прозвучат барабани в замъка и пратеници да бъдат разпратени до всички Шест херцогства. Стинах цветята по-здраво и започнах да се моля дано ме пуснат вътре. А за детето си дори не помислих. Много по-късно се учудвах на факта, че макар да го усещах как расте и се движи в мен, никога не го сметнах за реално.
Изглежда, цялото женско население на Бъкип се бе събрало на стълбите и в покоите на кралицата. В ятаот шепнещи знами видях знаци, които не вещаеха нищо добро. Разрошени коси, развързани панделки, рокли и връзки за обувки. Сърцето ми сви и заби тревожно. Разбрах какво значи това. [b]Раждането на Внимание беше трудно.[/b]

Изтичах при майка си. Тя сякаш ме очакваше. Последният ѝ питомец спеше, но тя не излизаше от стаята, където го бе сложила да спи. В огнището тихо пращеше огън. Чайник с прясно сварен чай димеше наблизо. Майката на бебето бе побързала да се включи в суматохата, така че ние бяхме сами. Падна на пред стола на майка ми и зарових глава в скута ѝ.
-Беше ужасно - казах аз - отнеха ми я, не знам какво да правя сега.
Майка ми се дръпна рязко от мен.
-Първо спри да бъдеш глупава, Фелисити - изправих се рязко и я погледнах. Против волята ми, сълзи бликнаха от очите ми, заради строгия ѝ тон. Тя не обърне внимание.
-Трябваше да ме изслушаш по-рано, но сега няма време за упреци! Седни, изслушай ме, и прави каквото ти казвам: все още имаш шанс да запазиш позицията си и дори може би да осигуриш по-добър живот на детето, което носиш.
Тя стана от стола и се отдалечи от мен. Бавно станаха и я последвах до раклата с дрехи. Тя я отвори, извади една малка парцалена торбичка от далечния ъгъл и я пъхна в ръцете ми. Тя почти не тежеше.
-Направих това за теб, още преди два месеца - каза тя гордо, докато чакаше моята благодарност - запари чая и го изпий бързо. Не си позволявай да повръщаш, колкото и да те боли коремът. Веднага щом започнат контракциите ела тук, в тази стая. Аз самата ще ти помогна да родиш детето. Тук той - или тя - ще бъде извън всяко подозрение. Тогава е твой ред да бъдеш смела и силна. Защото трябва да станеш направо от родилното легло, да натъпчеш роклята си с парцали (като че още си бременна) и да намериш начин да стигнеш до Внимание. Не се страхувай, че нейното дете ще се роди преди твоето. Тя може да изглежда силна, но тези благородници винаги треперят над раждането, сякаш никой преди тях не е раждал. Или сякаш се иска някакъв специален талант за това. Ще дойде и нейното време. Твоята задача е тогава да си до нея и да останеш най-първа и надежда слугиня.
Погледнах я ужасена. Когато си възвърнах дар слово я попитах:
-Защо? Защо бебето ми трябва да се роди днес и защо трябва да го крия от всички - тя ме погледна сякаш съм много глупава.
-Ако не знаех, че си мое дете щях да помисля, че някоя идиотка те е родила.
-Два пътя се отварят пред нас - каза тя. - Трябва да си готова и за двата. Първият начин - ако се роди принц или принцеса трябва да имаш мляко, за да станеш дойка. Имаш право на тази позиция и не позволявай на никой да ти я отнеме. А вторият начин… тя понижи глас и се наведе към мен преминавайки в шепот
-Всички новородени изглеждат еднакво. Казвам ти абсолютна истина, каквото и да твърдят някои. С напредването на възрастта те започват да приличат на баща си, или на майка си, а понякога и на двамата. Но в нашата ситуация никой освен принцесата не би могъл да каже как е изглеждал бащата на детето. По този начин, когато смениш едното дете с друго и го доведеш в моята стая, никой няма да разбере.
Втренчих се в нея опитвайки се да проумея думите ѝ
-Кое дете? - попитах поразена от тежеста на това което ми предлагаше.
-Твоето дете, глупаво момиче. Моят внук. Ако боговете благоволят детето ти ще е от същия пол, като наследника на Пророците. Вземи детето, измий го, нахрани го. Занеси чисто, повито бебе и един ден то ще седне на трона на Шесте херцогства
-Но защо?
-Защо не? - сопна се тя. - Що за глупост? На една жена да ѝ се роди дете, готово за крал, а друго да рови в мръсотията? Защо нашето бебе не посее кралското семе? Няма да кажем на никого, а ти ще отгледаш детето си, обвито в коприна и кожи. Един ден като порастне ще му довериш нашата тайна. И тогава ти, баща ти, братята ти и сестрите ти ще заживеете както никога преди, ползвайки се с благоволението на кралския наследник. Не разбираш ли, моя скъпа Фелисити? Трябва да бъдеш смела. Както аз се пожертвах, за да осигуря твоя живот. Следващата стъпка е твоята. [b]Постави детето си на трона.[/b]

Забелязах как Внимание трепна, като чу въпроса. Е, значи това бе отговорът. Дали бе позволила на тази млада придворна дама да научи тайната, която дори не ми довери? Или тя е стигнала да заключенията с ума си? Нищо от това нямаше значение. Някой знаеше, или поне подозираше. В сърцето ми се надигна студ, а детето в утробата ми започна да се върти тежко. Моята господарка бе в опасност, която не можех да пренебрегна. Бях глупачка, че не я забелязах по-рано. Навела глава до бродерията си, надникнах под мигли към жените, събрани в стаята. Някои от тях не ги бях виждала преди. Със сигурност. Всеки посветен в такава тайна, всеки който можеше да зададе директен въпрос би могъл да използва това знание като лост за своя покачване на своя социален статус
Заболя ме като видях, че Внимание е преследвана като елен, заобиколен от глутница хрътки. Заклех се в себе си, че ще направя всичко, за да оправя нещата. Просто кипях мълчаливо, изпитвайки желание да ги избия всички. Но преди всичко необходимо бе да се справим с господаря на конюшнята. Той и неговият петнист жребец трябваше да бъдат изпратени някъде, където нито с дума, нито с поглед биха могли да предадат принцесата. Ако бях мъж може би щях да измисля начин да го убия. Но аз бях жена, а притворството е най-доброто женско оръжие. Така ме учеше майка ми. Така че изчаках до следващата сутрин, когато принцесата тананикайки си погледна през прозореца, където Лостлър оседлаваше Петнистия жребец. Нямаше нито една придворна дама, а аз застанах до лакътя ѝ и казах тихо:
-Знам че гледката на коня те разстройва. Още повече предвид, че не можеш да го яздиш. Скоро ще станеш майка, а после и кралица на Шесте херцогства. Знам, че вече не го смяташ за подходящ кон за теб. Трябва да го продадеш по същия начин, по който го купи. Махни го от живота и мислите си. След като той си отиде няма нужда да го гледаш и да си припомняш дивите си приключения с него.
Говорех внимателно и гледах само коня, но знаех как ще приеме думите ми. Усетих колебанието ѝ, когато каза:
-Да, може би наистина трябва.
Затова я подтикнах към действие
-Панаира на конете ще продължи три дни. Бъди решителна, принцесо моя. Махни го от живота си. Не позволявай на никого да види колко съжаляваш. Нека видят само силата ти. Така ще видят, че наистина си готова да седнеш на трона, вместо на седлото на Петнистия жребец.
Тя замълча и само гледаше, но болката се отрази в искрящите ѝ очи. Трябваше да натисна повече.
-Нека всички те видят да стоиш горда, самотна и силна, без да разчиташ на никого в решенията си. - очите ѝ попаднаха върху мен, а после върху корема ми. Тя сви устни в тънка линия и не каза нищо. Миг по-късно тя решително прекоси стаята, докосна звънеца и повика пажа. Тя бе лаконична.
-Реших да продам петнистия жребец, на Панаира на конете. Той ще бъде продаден, независимо от офертата. Имаме повече от достатъчно коне от тази порода в Бъкип. Време е да се разделим с него.
Момчето се поклони.
-Веднага ще уведомя началника на конюшните.
Престолонаследницата Внимание поклати глава
-Не! Не го безпокойте. Той ще започни да спори, а това е окончателното ми решение. Нека ковачът на замъка се справи с това. Завържете коня за каруцата и го закарайте на пазарния площад.
-Както желаете, Ваше височество - момчето си тръгна, а Внимание се върна на прозореца. Ковачът не изпитваше никаква симпатия, към началникът на конюшнята, Лостлър. Той бе брат на предният началник на конюшнята. Така че всъщност таеше злоба срещу човека, който остави брат му без работа. Всички знаеха това. И когато пажът предаде заповедта на принцесата, сигурна съм, че той не е губил време, оставил е чука си, закачил е престилката и е изтърколил тежката си ковашка каруца в двора на конюшнята. Видяхме го да дърпа количката, а също и как влезе в конюшнята. Носеше дълга верига. Беше масивен мъж, висок и мускулест. Лостлър работеше с младите кобилки в двора. Ковачът дори не спря да поговори с него.
Бяхме високо над конюшните, но чухме сърдитото цвилене на жребеца. Внимание се облегна на каменния перваз на прозореца, а очите ѝ бяха широко отворени на фона на бледото ѝ ръце и стиснатите устни. Болката в нея се бореше със задоволството от отмъщението. Разбрах какво възнамерява да направи. Тя ще продаде приятеля, свързан с Лостлър. Така щеше да откъсне от Лостлър този когото той обича, по същия начин както тя вярваше че той е откъснал любовта си от нея от сърцето си. Друг кон изцвили и ние видяхме на Лостлър да вика припряно на друг коняр, да поеме кобилата с която се занимава.
Управителят на конюшнята се стрелна към конюшнята. За три вдишвания всичко сякаш бе спокойно. Ковачът се канеше да отведе коня, а Лостлър дойде до вратата, с пълна каруца с фураж. Двама млади чираци с метли го последваха. Но миг по-късно момчетата и мъжът с каруцата изтичаха обратно в двора. Чухме писъци и видяхме хора да тичат от конюшните и към тях. Миг по-късно залепени един за друг се появиха Лостлър и ковачът. Лицето на началника на конюшнята бе окърванено, но той още се бореше, нанясяйки удар след удар на хладнокръвния ковач. От конюшните се чуваше гневното цвилене на жребец. Ковачът изправи господарят на конюшнята на крака, удари го силно по лицето и презрително го захвърли в прахта
Лостлър отпуснато падна на земята. Ковачът без дори да го погледне тръгна обратно към обора. Решителноста на Внимание се стопи:
-Лостлър! Не, какво направих? - извика тя, гледайки долу неподвижното тяло на мъжа. След това, движейки се по-бързо отколкото през последните седмици тя се отскубна от прозореца и хукна през стаята. Тя достигна вратата, а аз още се взирах в нея. Докато стигна до коридора, тя вече бе избягала надолу по стълбите. Което не подобава на бременна жена.
- Княгиньо моя, помисли за детето! - извиках след нея, но тя не се спря. Вдигнах полите си и хукнах след нея, задържана от собственото си тегло. Не бях бърза като нея. Бях изтощена, когато стигнах долната част на стълбите. Най-доброто което можех да направя бе бързо ходене. Но когато чух писъците ѝ стиснах зъби и хукнах отново
Докато изтичам в двора на конюшнята се бе събрала тълпа. Проправих си път през безполезни, крещяши хора. Беше вече късно. Видях кръвта да блика от гърдите на Петнистия жребец, а той риташе къчове. Той изрева, но повече от гняв, отколкото от болка. Престолонаследницата, предпазвайки се с ръце от него се притисна до тялото на господаря на конюшнята, проснато в калта. Той умираше. Тя се опита да го сложи в скута си, но той протегна ръце към Петнистия жребец. Когато се облегна назад, близо до смъртта (или вече мъртъв) видях кърваво цвете да цъфти на гърдите му. Тялото му се гърчеше от болка, кръвта бе като алена роза, върху светлата му риза. Ковача стоеше над престолонаследницата, предпазвайки я от развилнения се кон, стиснал вилата**** в ръце и готов за следващата атака.
**** уред с който се събира сеното.
Зъбците на вилата бяха кървави. Изведнъж се досетих: Конят го е нападнал, ковачът е отвърнал на удара и тогава Лостлър е пострадал.
Ужасена видях как конят се сниши, за да посрещне удара. Вилата се впи дълбоко в гърдите на жребеца и се измъкна от ръцете на ковача, когато конят падна върху нея. Дръжката на вилата удари ковача със страшна сила. С последен крясък умиращият кон падна на една ръка разстояние от Внимание. Кръв се стичаше от раните му, а стоновете му още не бяха утихнали. Пръски кръв от черните и белите петна кожата му попаднаха върху нея и преминаха през роклята ѝ. Усещайки ги върху кожата си тя изкрещя, сякаш е била залята с вряла вода. Тя се хвърли върху гърдите на Лостлър, сякаш искаше да го предпази. Кръвта падна върху внимание. Конят се ухили, отпусна се и като посегна с муцуна към собственика си издъхна. Полуколеничил Лостлър изведнъж стана бежизнен като коня си.
Началникът на конюшнята и неговият жребец бяха мъртви. За момент всичко утихна, а след това се надигна гръчка от викове и възклицания. Но аз чух само зловещия писък на принцесата. Той не спря, докато тя не изпадна бесъзнание, цялата напоена с конска и човешка кръв.
-Назад, пуснете ме. -извиках, но никой не ме чу. Всички се втурнаха напред като ловна глутница, а аз бях избутана настрана. Успях само да докосна мокрия подгъв на полата ѝ, когато я вдигнаха и я отнесоха до вратата. Беше невъзможно да се промъкна до нея и реших да бъда по-умна. Принудих възпалените си крака да се задействат, успях да изпреваря тълпата по стълбището и изтичах към нейната стая.
[i]„Разбира се, че ще я доведат тук, просто трябва да изчакам“[/i] - казах си аз. Ала истината се оказа друга. По заповед на краля безчувствената Внимание бе положена в покоите на майка си, близо до неговите покои. Извикаха лекаря на Негово Величество. Когато осъзнах грешката си, вече дузина придворни дами се бяха наредили на входа.
Стоях до вратата и не можех да говоря, но техният шепот ме ужасяваше. Когато свалиха дрехите на принцесата се оказа, че не цялата кръв по нея е чужда. Принцеса Внимание се събуди и внезапно започна да вика господаря на конюшнята, докато изпадаше в конвулсии.
[b]Така в момента на най-дълбоката ѝ скръб започна раждането.[/b]

Знаех, че тя има план, тъй като свиквайки такава среща тя узурпираше правото на баща си. Призовавайки силата, която един ден щеше да ѝ принадлежи тя за първи път се държеше като престолонаследница.
Когато всички благородници от висшата класа, както и по-дребните които присъстваха бяха събрани в тронната зала тя се изправи и провъзгласи.
-Сега нямам нужда от крал, или мъж който да споделя трона или леглото ми, или дори за да зачена дете. Всичко това – легло,трон и наследник – вече ги имам и няма да ги споделя с никой мъж. Не трябва да имате съмнения относно трона и короната на шестте херцогства. Аз съм ваша бъдеща кралица и детето ми ще управлява след мен. Няма да се женя и детето ми няма да има съперник, който да го предизвика за трона. Трябва само да ме погледнете, за да се уверите, че детето ще е с благородна кръв. То ще наследи от мен родословието на Пророците и правото да управлява. Не може да бъде посочен друг наследник, който повече да принадлежи на династичната линия освен моето дете. Така че радвайте се на наследника, който ще ви дам. Нямам нужда от съпруг, а детето ми няма нужда от баща.
Въпреки че тези думи бяха предназначени за аристокрацията, тя със сигурност знаеше, че те ще се разнесат много бързо. Аристокрацията прие думите ѝ в смисъл, че детето е от тяхната класа. Доколкото знам тя не направи нищо, за да ги разубеди. Мисля, звездите още не бяха се появили на небето, когато началникът на конюшните, Лостлър, разбра че тя повече няма нужда от него. Разбира се, мислех си че той ще намери начин да се свърже с нея. Но той или не я е потърсил, или опитите му са били неуспешни. Може би отказът ѝ от срещите им, съчетан с подобно изявление е убил любовта му в зародиш. Или може би никога не я е обичал. Може би е изпитал облекчение, когато тя не е споменала името му и не поиска да се срещне с него. Ако това, което той бе направил станеше публично достояние, за него би имало само един изход.
Мисля си, че Внимание очакваше някаква реакция от него. Пред следващите дни тя изглеждаше нетърпелива, сякаш чакаше нещо. Освен това вършейки черната работа, аз открих че тя ме гледа напрегнато сякаш измерва стомаха ми; или преценява формите ми, сравнявайки ги с нейните, за да разбере причината за внезапната му страст към мен. И едва много по-късно гледайки през дистацията на времето разбрах, че тя никога не се е съмнявала в мен. Тя никога не ми зададе въпроси, за връзката ми с предполагаемия ми любовник, нито колко пъти съм била с него. И дали той ми е шепнал любовни слова.
Тя ми повярва. Тя ми се довери. Тогава трябваше да повярвам, че тя ме обича. Обичаше ме повече от него, защото никога не се усъмни в думите ми. Струва ми се, че тя дори не даде възможност на Лостлър да докаже предаността си към нея. Прибързаните ми думи го изтръгнаха от сърцето ѝ. Дните се превърнаха в седмици, а те на свой ред – в месеци! Когато една жена е бременна времето или пълзи или се ускорява. Струва ми се, че бях по-загрижена за нейната бременност, отколкото за моята собствена. Внимание не се оттегли от дворцовия живот, а се потопи в него,, но не толкова че да танцува, да пее и да слуша менестрели, както правеше някога. Вместо това тя взе да се ослушва какво се случва около нея. Тя започна да се тревожи какво се случва с провизиите за шивачки, тъкачки, готвачки и войници.
На няколко пъти тя посети съдебната зала, за да слуша как баща ѝ разрешава спорове. Но основно се интересуваше от икономическата част на живота в Бъкип. Вярвам, че това зарадва баща ѝ. Няколко пъти я намирах да стои на прозореца и да гледа конюшните отзад. Там, където Лостлър обучаваше петнистия жребец всеки ден. Подозирам, че получил голяма подкрепа от своя животински приятел. Точно каквато получаваха надарените с Осезание. Тя можеше да направи нищо, освен да го гледа как се занимава с петнистия жребец. Един ден тя ме видя, че я гледам и сви рамене:
-Едва ли си струва да отглеждам животно, ако не мога да го яздя. Трябва да го продадем на следващия панаир; чувала съм че смяната на животните е полезна и поддържа потомствената кръв свежа.
Кимнах, но не мислех че има смелостта да го стори. Тогава мислех, че тя ще слезе при любимия си, ще намери начин да размени няколко думи с него. И измамата ми ще се разкрие. Бях ужасена от тази перспектива и ценях все повече всеки миг от близостта ми с нея. Пролетта отстъпи място на зимата, а бебета в нас все още се гърчеха и ритаха. Дворът изглежда (почти) прие факта, че престолонаследницата е сама. Все още се разпространявах клюки, клевети и слухове, но те не съдържаха осъждането ѝ. Знам че баща ѝ бе доволен от нейното самообладание и от вниманието ѝ към управлението. А може би и благородната знат.
Поне за смяна на наследника вече не се говореше. Вярно е, че никой от по-младите знатни мъже не я ухажваше, но ми се струваше, че по-зрелите членове на аристокрацията ѝ хвърлят замислени погледи. Вярвах, че след раждането на детето тя може да получи нова вълна от ухажори, въпреки този обет за безбрачие. През последните месеци тя се движеше добре, защото нямаше сутрешното гадене. Внимание дори започна да излиза на чист въздух – макар и в рамките на замъка. Тя пиеше чай с придворните дами; отново започна да посещава стаите за шиене и бродиране; а вечер сядаше край огнището със своя антураж и слушаше песните на менестрелите. Панаирът на конете и добитъка се провеждаше винаги напролет – така стана и тази година. Трудно ѝ беше да повярва, че бяха изминали цели две години откак бе видяла Петнистия жребец и Лостлър. И все пак беше истина.
Един от нейните приятели невинно ѝ напомни за панаира, като я попита дали би се съгласила да се позови на каляска теглена от пони. За да види събитието, което някога толкова ѝ харесваше. Престолонаследницата, застанала до прозореца с ръце на корема отвърна че твърде тежка дори за кратко пътуване. Една от придворните дами реши да демонстрира Осезанието си и я попита дали не иска да поязди Петнистия жребец. Не бях сигурна дали това не е прикрит въпрос. Вдигнах поглед от бродерията, но всичко което видях бе милата ѝ усмивка без капка злоба.

Въпреки че бях първата, която разбра за бременноста ѝ, за мен беше трудно не само да си избера мъж, който да ми помогне да осъществя плана ми, но и дори да си представя подобно нещо. Накрая, в отчаяние, се спрях на човека, когото някога мислих, че мога да съблазня. Копър Сонсмит бе млад чирак на менестрел в двора. Тогава той не беше толкова привлекателен, колкото стана по-късно, защото беше рошав и хилав (въпреки че имаше глас, който караше жените да припадат.) Аз не бях опитна съблазнителка, а той не бе човек, който се съблазнява лесно. Така че ние двамата бяхме в затруднение и аз симулирах плам, който всъщност не усещах. Той не беше опитен любовник, но това не ме интересуваше. Ласките ни бяха прибързани и кратки. Когато дори след това цикълът ми дойде навреме, бях в отчаяние. И отново потърсих съвет от майка ми. Тя сви устни и поклати глава, заради глупостта ми.
-Е, какво друго можеш да направиш освен да опиташ отново? Ако Еда те благоприятства, тогава все още можеш да имаш силно бебе, което ще се роди рано. Или може би твоята господарка ще износва дълго бебето си. Но по-добре опитай пак и не бъди прекалено придвирчива. Каква глупачка съм родила, та да не може да убеди мъж да седне между краката ѝ?
Думите ѝ изгаряха, но това бе съветът от който се нуждаех. Още преди да изгрее новолунието почувствах сутрешно гадене. Да се отърва от Копър не бе проблем: след като изказах предположението че мога да нося детето му, господарят му го прати в Беърнс за зимата; а аз се зарадвах, че няма да го видя отново. Първоначално не казах на господарката си какво съм направила. Докато нощите ставаха все по-студени и тревогите я завладяваха, тя все още понякога ми викаше в леглото си. Но не го правеше за удоволствие, а за да отпусне глава на рамото ми и да мърка за тайната си любов и колко много ѝ липсва. Понякога говореше с копнеж за изгубената възможност да яхне Петнистия жребец в галоп и бавно да се върне.
Дори тогава тя вярваше, че аз не знам кой е любовникът ѝ. Тя ме мислеше за такава глупачка. Без да знае как ме наранява, тя ми подхвърляше намеци за него, за гладката кожа на гърба му или за мекотата на устните му, когато я целуваше. Тя също така говори за стотици различни планове как да се измъкне от своите пазачи, за да се срещне отново с любовника си. Плановете ѝ бяха щури и глупави, и въпреки това когато поиска да ѝ помогна, какво можех да сторя освен да ѝ обещая помощ? Отвреме навреме тя се опитваше да осъществи плановете си и аз успявах да я накарам да ги отложи. Тя ставаше все по-нетърпелива и по-недоволна от мен, а аз всеки се страхувах да не избяга, защото това ще е катастрофа за всички ни. Копнежът ѝ по него ме нарани повече отколкото си мислих. В нощта, когато тя осъзна, че и аз нося дете внезапно разбрах как да прекъсна връзката ѝ с калсидския коняр и да сложа крайна на плановете ѝ да избяга.
Бяхме заедно в леглото, споделйки топлината на телата си. Пред капаците на прозореца на стаята ѝ бушуваше снежна буря. Вятърът нахлуваше през пукнатините и караше пламъците на огъня да танцуват. От време на време силен порив на вятъра разклащаше гоблените, покриващи студените каменни стени на стаята.
-Прегърни ме, Фелисити. Нощта е толкова студена! - прошепна ми тя и аз с радост се подчиних. Но тя извърна лицето си от моето.
-Дъхът ти мирише на повръщано. Лошо ли ти е? - поклатих глава и реших, че тази вечер ще ѝ разкрия тайната си.
-Имам същата болест, като Вас, милейди. Дете, което расте в корема ми и дразни стомаха ми.
[b]-ТИ?! [/b]- тя седна учудено, остваяйки студения въздух да проникне в леглото. :shock: :shock: :shock:
-Бременна си?! - тя се засмя, но това не бе щастлив смях. Нейното недоверие ме обиди.
[b]-От кого? -[/b] попита тя. - Кой хлапак или пък старец си причакала на някое тъмно стълбище?
Не съм красива и дори не съм хубава. Да кажем, че съм обикновена е ласкателство за външния ми вид. Аз съм кльощава, с криви зъби и белези по лицето. Знам че готвачите ме наричат „свински очи“. Така че не мога да си обясня, защо ме заболя толкова от нейната подигравка. Може би защото тя никога преди не ми бе говорила така. Понякога поглеждам назад и се чудя дали тя си е помислила, че съм я предала? Дали тайничко в сърцето си не е желаела да принадлежа единствено и само на нея? Защо иначе думите ѝ щяха да се обърнат срещу мен?
Тогава планът ми как да спася нея и себе си просто се оформи в ума ми. Усмихнах се, показвайки кривите си зъби:
-Може би началникът на конюшнята не придиря толкова на външния вид. Той не ме намери толкова непривлекателна, че да не стопля леглото му. - хиляди, хиляди пъти ми се искаше после да не изричам тези думи. Това бяха думите, които сложиха край на живота му.
Господарката ми стана алена, а после толкова побеля, че помислих че ще припадне. И тогава тя каза студено
-Отивай си, Фелисити. Тази нощ спи в леглото си. Или в неговото ако искаш! Не ми трябваш сега!
Тя каза „сега“, но тонът ѝ говореше „[b]никога повече“[/b]
Напуснах леглото ѝ и прекосих студената стая, влязох в спалнята си и пропълзях в студеното легло. И докато аз, неспособна да заспя, се сгуших в стаята през останалата част от нощта, то от нейната стая не се чу нито едно ридание. Само ужасяваща тишина. На сутринта станах и отидох, за да я събудя, но тя вече бе станала и напълно облечена.
Лицето ѝ бе тебеширенобяло, очите ѝ бяха хлътнали и под тях тъмнееха сенки. Тя не излезе от стаята си през този ден, нито размени с мен повече от дузина думи. Донесох ѝ храна, а после я отнесох недокосната. Бях ѝ благодарна само за това, че не ме изгони. Опитите ми да говоря с нея, не срещнаха отклик. Тя гледаше встрани от мен. Болката от моята лъжа проникна дълбоко в нея, поради мъката, която ѝ донесе. И все пак няма да отрека, че изпитах известно задоволство, че тя можа да прекъсне всички връзки с Лостлър, поради предполагаемата му изневяра, а любовта ѝ към мен (доскорошната ѝ слугиня), бе достатъчна за да не ме смъмри или пък прогони.

Всеки пък, когато ме обземаше желанието да си призная го потисках, мислейки си:

[i]„Тя ще преживее тази болка, но ако ѝ кажа, ще бъда единствената, която ще си иде. Спасих я от него, спасих я и от всеки, който би могъл да разбере истината.“[/i]

Тези мисли ме спасиха от нейното отчуждение. Само на майка ми признах постъпката си. Тя горещо ме похвали и прошепна, че не можела да се надява, че ще бъда толкова разумна. Тя също така даде спешни указания какво да се прави ако престолонаследницата роди преди уречения ден. В такъв случай трябвало спешно да я намеря и да ѝ докладвам. Бързо се съгласих с това.
Освен това трябваше да пусна слух сред слугите, че Лостлър се е отнесъл зле с мен, след като е разбрал, че чакам дете от него. Нямах обаче смелостта да постъпя така. Една лъжа определено беше достатъчна и още тогава подозирах, че последствията могат да са много по-сериозни отколкото предполагах. И така - продължих да служа вярно на принцеса Внимание, въпреки нейната студена отчужденост. Преструвах се, че мисля че това е резултат от бременноста ѝ, затова ме интересуваше повече нейното удобства. С напредването на дните Внимание ставаше все по-смълчана и бледа.Тя бе потисната и сдържана.
Внимание се отказа от всички усилия, да се справи със своята спътница лейди Надежда, но в покорството си беше като крава седнала на колене. Тя не се разхождаше в градините, нито слизаше в Голямата зала, за да слуша музика. Духът на нейната депресия се разпространи в двора. По нейна заповед върнах от портата много посетители. Най-после самият крал, чиято мъка бе оставила отпечатък върху лицето му дойде при нея.Нямаше как да го прогоня. Вместо това той ме отпрати далеч от нейната стая, но аз клекнах на пода до малката стая и се приготвих да слушам.
Кралят не ѝ поднесе сладки думи на утеха или насърчение. Напротив думите му бяха груби. Той ѝ каза че чак сега та осъзнава колко е била глупава и каква фатална грешка е направила. Той призна, че ако тя беше негов син хората нямаше да я отхвърлят заради такова поведение. Но тя не е син и никой от двамата няма как да промени това. След това ѝ каза, че много от благородниците му отишли при него с молба да лиши нея и нероденото ѝ дете от статута на наследници и вместо това да обяви за престолонаследник Способен Пророка. Погледнах през ключалката и я видях да вдига глава при тези думи.
-Би ли направил това татко?
Той дълго мълча. Тогава я попита:
-Какво би било твоето решение, Внимание?
Тя не каза нищо толкова дълго, че аз (а може би и баща ѝ) сметнах че няма да отговори. Страхувах се, че тя няма решимост да се бори за трона. Накрая тя проговори:
-Загубих толкова много. Майка ми вече я няма. Тя никога няма да танцува на моята сватба. Ако някога се омъжа няма да бъда любимата дъщеря, чието щастие се надяваше да уредиш. Разочаровах те и те засрамих. Разорачовах и опозорих себе си като отдадох сърцето и тялото си на човек недостоен за тях. И измамих детето, което расте в мен; Бебето няма да има баща, който да го защити, няма име освен моето, няма бъдеще различно от това, което аз мога да му осигуря.
Тя пое дълбоко дъх и изрече:
-Татко, моля те не ми отнемай и короната, а с нея и бъдещето. Моля те да ти покажа, че съм достойна и за двете. И че мога да отгледам дете достойно да носи името на Пророците и короната на Шесте Херцогства.
Известно време кралят беше мълчалив и замислен. После кимна бавно. След това той не каза нито дума, нито дори не се сбогува, а просто стана и излезе от стаята. На другия ден Внимание ми се обади. Тя говореше тихо, но не и рязко, просто нареди да приготвят вана с аромат на лавандула, подредите роклите които все още ѝ ставаха, въпреки корема ѝ. После избра чорапи, сложи обувки с нисък ток и сложи най-добрите си бижута. Побързах да свърша всичко, без дори едно оплакване, че ме е натоварила с толкова работа, колкото обикновено половин дузина камериерки вършеха за нея. Изпитах само щастие, че тя вярва в мен; че съм способна на всичко това и че не повика камериерките си за тази работа. Напълно облечена тя излезе от стаята си. Внимание избра да се храни в Голямата зала, където всеки можеше да я види и да разбере, че тя е възкръснала от мрака. Тя бе паднала, но очите ѝ горяха от гняв. Продължавах да се чудя каква ли ще е целта ѝ. Но когато тя обяви намерението си да свика събрание на всички херцози, херцогини и по-низши лица посещаващи Бъкип по онова време престанах да се чудя. Тя също така нареди да присъстват четирима менестрели, които да свидетелстват за думите ѝ и впоследствие да ги разпространят.

Беше сутрин, когато те се откъснаха нарочно, оставяйки ме на спокойния ми кон, а самите те изчезнаха от погледа ми. Нямах възможност да определя къде са отишли, нито да се върна в замъка, без да разбера къде е отишла господарката ми. Денят ставаше все по-горещ, докато се лутах наоколо и в търсене на подслон от слънцето се отклоних от пътя и подкарах коня към перваза на малка хралупа засенчена от букови дървета. Внимание отново не оправда името си, защото в желанието си тя и началникът на конюшните не бяха стигнали далеч. Тревата бе дълбока, а и двамата бяха твърде заети един с друг, за да забележат, че спирам коня си и се взирам в тях. Роклята ѝ, захвърлена настрана, беше като изсъхнало цвете върху сухата трева. Тя беше толкова бледа жена, с лице като луната; изпънала се бе върху среднощното му синьо наметало; отметан глава назад от удоволствие. Тя потръпваше при всеки тласък. Неговите очи бяха затворени, а белите му зъби контрастираха на загорялото му лице. Наблизо пасеше кобилата ѝ, без да им обръща внимание. Но петнистият жребец ги гледаше толкова жадно, че дори не забеляза мен и коня ми.Когато Лостлър падна върху нея с наведена глава, тя обхвана лицето му с длани, за да доближи устните му до своите и да го целуне толкова страстно, че дори за миг не се усъмних в любовта ѝ към него.

Обзета от студено безпокойство обърнах коня и се оттеглих. Това което видях ме разтърси. Защото обичах Внимание и не исках тя да бъде наранена, или пък замесена в скандал. Не я ли отгледах с цената на собственото си детство? Не бях ли на нейна страна, предпазвайки я от наказание и почти винаги представяйки прегрешенията ѝ за свои? Не предложих ли тялото си за нейно удоволствие, за да я съхраня непорочна за брачното ложе? Бих ѝ предложила сърцето си по същия начин и то без колебание. При това знаейки, че тя не може да ми се отплати със същото. Винаги съм приемала факта, че в нашата връзка трябва да я обичам повече, отколкото тя мен, защото съм обикновена прислужница, а тя бе Пророчица. И един ден щеше да стане кралица на Шестте херцогства. Но тя избра него. Тя обикна началника на конюшните, човек роден като роб и при това – калсидец; дори не почтен слуга като мен.
На този прост човек тя отдаде сърцето и тялото си, за които аз се грижа от деня на нейното раждане (и които ценя). Друг на мое място може да ревнува, на пиша истината, за която Червенокоско му закле да спазвам: чувствах само страх, пред това от което можеше да се изправи моята любима. И да – страхувах се и за себе си. Знаех, че ако това което узнах се разкрие ще пропадна точно като принцесата, защото макар никой да не ме е назначавал за нейна компаньонка, на практика бях точно това. Веднага щом се убедих в това изтичах при майка си за съвет. По това време тя слушеше като гувернатка на двете близначки лейди Дълголетие. Винаги заета тя все пак намираше време и място за мен. Място където мога да споделя моите скандални новини и страха си. Когато и разказах мъката си майка ми поклати глава:
-Трябва да ги държиш разделени – каза ми тя. А като ѝ казах, че не мога се намръщи.
-Тогава трябва да си готова. Ще ти кажа билки, които да сложиш в нейната напитка. Те ще намалят вероятността за бебе, но ти не можеш да си сигурна. Рано или късно ако е с мъж ще забременее. И ако това се случи пред теб ще се отвори единственият възможен път. Трябва да изпълниш своя дълг.
-Но никой не би искал да се омъжи за мен! – протестирах аз, но майка ми поклати глава.
-Помни какво знае вече принцесата. [b]Не е нужно да си женена, за да бъдеш с мъж.[/b] Дори не е нужно да притежаваш сърцето му. В двора има много менестрели, а всеки знае че менестрелът ще легне с жена за час, а на следващия ден ще изсвири някоя тъжна песен за нея. Така че избери си някого и го подготви така, че когато имаш нужда от услугите му той да ти ги предостави.
-Но защо? – попитах – каква е ползата за мен?
-Просто прави каквото ти казвам и всичко ще си дойде на мястото – отвърна тя. Така че тя ме изгони от стаята, защото лейди Дълголетие се върна. Така че си тръгнах, решена да последвам съвета ѝ, въпреки че не намирах мъдрост в него.
С настъпването на зимата принцесата спря да става толкова бързо от леглото, както преди. На нея започна да ѝ се повръща като помирише определени храни, а парфюмите които толкова обичаше я разболяха. Тя спря и да язди. Мислех че го разбрах дори преди нея, преди тя да оформи своите подозрения. Бързо отидох при майка си и смесих в сутрешния чай на Внимание билките, дадени от майка ми, за да предизвиквам спонтанен аборт. През следващата седмица принцесата бе толкова болна, че бях сигурна, че бебето вече го няма. Притеснявах се само, че съм накарала моята скъпа Внимание да страда много. Тя се възстановяваше бавно и аз се осмелих да се надявам; но когато я облякох, когато оформих косата ѝ, когато помирисах кожата ѝ докато лежах до нея в нощта разбрах че съм сбъркала.
Детето беше в нея и не посмях да го безпокоя отново. Нейните придворни дами започнаха да си шепнат. На Внимание започна да ѝ прилошава при вида на храната. Тя спеше цели дни наред, а шепотът се превръщаше в крясък. Всичките ми усилия да я предпазя от скандала се провалиха. Бъдещата кралица бе бременна и скоро симптомите станаха толкова очевидни, че не можеха да се скрият. Дойде денят когато майка ѝ я извика на частна аудиенция и когато тя се върна мълчалива и с посивяла коса, разбрах че е научила истината за състоянието на Внимание от самата нея. Някои твърдят, че тази новина донесла голяма мъка на кралицата; в резултат на това тя се разболяла и починала. Дали причината бе тази нямам представа, но преди края на зимата кралица Високомерие легна в гроба си. Това удвои мъката на крал Мъжествен. Той упрекна дъщеря си, но Внимание не се разкая. Много благородни мъже я ухажвали, някои от тях били готови да я приемат дори с дете. Тя отхвърли всички тях. Когато не посочи бащата на детето дворът я запита:
-Чие дете расте в стомаха Ви? – а тя се засля лекомислено и отвърна:
-Очевидно моето. Не виждате ли, че расте в мен?
Тогава благородната знат се приближи до нея. Херцозите и херцогините казаха като един:
-Вярно е, че ти си наша престолонаследница, но все още не си наша кралица. Баща ти все още е на трона и ако посочи друг наследник ще се вслушаме в думите му.
Тя погледна всеки един от тях и отговори с усмивка:
-Баща ми знае, че съм негова дъщеря. И че всяко дете, което расте в утробата ми е негов внук и законен наследник. Той го знае. Ако се съмнявате в това, значи обиждате паметта на майка ми. Елате при баща ми със мислите си и да видим как ще му хареса това.
С тези думи тя превърна съмненията им в обида към майка ѝ и знаеше, че те няма да ги изкажат пред баща ѝ. И все пак въпреки лекомислието ѝ на публични места знаех че това е само маска. Нощем когато тя мислеше, че спя дълбоко тя плачеше и се проклинаше за стореното. Твърде късно тя разбра какво значи да следва името си. И въпреки че началникът на конюшните извеждаше всеки ден своя петнист жребец тя повече не слезе до него; нито дори погледна през прозореца, за да му каже да го оседлае. И така той чакаше час-два и после се прибираше.И така той чакаше час-два и после се прибираше. Понякога поглеждах през прозореца и го виждах да стои спокойно, да държи коня за юздата и да гледа право напред
Само с мен Внимание сподели своите мъки. Тя почувства загубата на майка си много остро, въпреки че не бяха близки, когато тя бе малка.
Майка ѝ винаги бе знаела как да овладее гнева на баща ѝ. Когато той започне да възпитава дъщеря си по-строго от обикновено майка ѝ винаги се намесваше. Тъмните очи на крал Мъжествен сега бяха пълни с болка всеки път като погледнеше дъщеря си. Двамата се избягваха един друг, вместо да се сближат от общата скръб. Така Внимание почувства, че е загубила баща си. От момента, в който разбра за нейната ситуация крал Мъжествен се обърна към своята по-малка сестра с молба да се грижи за дъщеря му и да контролира нейното поведение. Лейди Надежда бе палава като джавкащо кученце и идеално подхождаше на господарката ми, като се има предвид изобретателността на последната. Този строг спътник бе винаги на няколко крачки след нея, като строго ограничаваше кръга ѝ от дейност до тези, които смята за подходящи. Внимание можеше да бродира или да се разхожда с придворните дами в градината, или пък да слуша музика. Нямаше никаква надежда да язди, дори и да се чувстваше достатъчно добре за това. Вечер ключът в ключалката на стаите ни се превърташе и двама пазачи заставаха пред вратата, така че дори лист хартия не можеше да се промъкне под нея. Тя копнееше за любимия толкова, колкото страдаше от сиптомите на бременността си. Чудех се дали е казала на Лостлър, че чака детето му. Тя винаги е била в полезрението ми след неуспешния опит да ѝ дам билките. А да му предавам тайна бележка,, би било глупаво предвид неговата неграмотност

Въпреки че определено той щеше да чуе за нейния срам. Надявах се да е достатъчно мъдър, за да не се опитва да се свърже с нея, защото това щеше да я издаде и нямаше да е от полза за никого. Защо никой не се замисли за очевидната връзка или защо баща ѝ не изгони началника на конюшнята или поне не го бичуваха – не можах да разбера! Може би защото връзката на принцесата с началника на конюшните бе твърде срамна, за да може някой да си я представи. Може би онези които са подозирали нещо, не са обвинили Лостлър от страх да не задълбочат срама на престолонаследницата и да не изпаднат в немилост пред краля. Може би кралят е лъжел сам себе се, че детето макар незаконно е с благородна кръв и че бащата може да предяви претенции. Или пък може би смъртта на жена му и опозоряването на дъщеря му, дотолкова го бяха лишили от смелостта му, че той не е имал решимостта да се справи с проблема.
Всеки ден ме упрекваха, че не съм била по-строга към нея и съм позволила това да се случи. Има и други неща, в които се провалих. Бях дъщеря на майка си. Изглежда не ми липсваше нейното търпение. Треперех и отлагах, нядавайки се напразно Внимание да прекъсне връзката си с господаря на конюшнята, преди семето да покълне в нея. А тогава пък си казах, че моите билки ще я спасят от бебето.

Eдно лято търговец от Калсида**** дойде в Бъкип. Той беше твърде хитър, за да бъде честен човек. Имаше превръзка на едното око и странен начин на говорене – като съскаща змия. Всички се страхуваха от него и търговията вървеше зле. Видях го с очите си, докато обикалях пазара по молба на принцеса Внимание. Сред другите животни се открояваше петнистият жребец на този коняр. Не с благородния петнист цвят, а големи грозни петни като напудрени плодове или лошо оцветени одеала.

[i]****В трилогията за Придворният убиец Юлиан Стойнов е превел държават като [b]Халкида[/b] В трилогията за Живите кораби Радин Григоров пише [b]Калсид[/b] . Направих компилация между двамата и превеждам като Калсида. - бел. на Георги Александров[/i]

Жребецът бе огромен, черно - бял, едното му око бе синьо, а другото черно. Звярът се опитваше да подуши всяка кобила. Той пречеше на всички търговци и стопанинът му бе предупреден, че ако не укроти коня ще бъде изгонен от тържището.
Но всеки пък, когато пазачите идваха те виждала един напълно спокоен петнист жребец и един млад мъж, който държеше юздите със странно изражение на лицето. Беше облечен вехто и приличаше на роб или слуга. Обикновено гледаше някъде надолу, държеше се кротко и можеше да произнесе само няколко думи, като трудно изразяваше мислите си. И говореше много само с коня, макар и почти мълчаливо. Никой не може да проумее как свирепото животно става кротко като стара кобила. Говореха се различни неща за коняра, но никой не знаеше кое е вярно и кое – не. Говореше се, че никога не ядял месо, а вместо това дъвчел трева с коня си. Че ноктите му били дебели и кафеникави като копита. Според други смехът му бил като цвилене, а когато бил ядосан копаел и тъпчел земята. Категорично мога да кажа, че повечето клюки бяха неистинни, безмислени и само служиха като оправдание на това което последва тези събития.
Когато се върнах разказах на Внимание за петнистия жребец и човека, който се грижи за него. Но ви уверявам, нямах никакво намерение да ѝ завъртя главата с тези истории. На третия ден от панаира престолонаследницата обяви, че няма нищо против да се разходи по сергиите и да разгледа стоките. Признавам, че тя често се отдаваше на такива разходки. И макар мнозина да смятаха, че за нея ще е по-полезно да стои до баща си и да се учи как да служи на народа си в тях нямаше нищо странно. Както и да е, заобиколена от няколко дами тя отиде на тържището. Мразех конете и всякакъв друг добитък, но разбира се отидох да помогна, ако това се наложи. Беше горещо и прашно. Бяха уплашена, че тези огромни животни са така близо до мен, но разбира се Внимание и дамите ѝ не се притесняваха. В същото време те не възнамеряваха да правят нищо друго освен остроумното осмиване на един или друг търговец
Според тях единият приличал повече на кон, отколкото на родната си майка; друг коняр пък бил с толкова подут корем, че приличал на кобилата, която препоръчвал. Младите дами си разменяха остроумия, а на принцесата дори не ѝ хрумваше да ги порицае – напротив тя се смееше с глас, насърчавайки поведението им. Този ден Петнистият жребец бе спокоен – стопанинът му бе до него. Когато Внимание и една от другите дами се приближиха той вдигна очи, и се ококори сякаш никога преди не бе виждал жени. Въпреки опърпания си вид той бе красавец: висок, мускулест, чернокос. Когато принцесата го погледна, той се изчерви като свенливо момиче. После коленичи пред нея. Стори го така, че тъмната му коса се разпростря над челото му като същинска грива и разкри странен тил – блед и пухкав.
-Спрете – каза Внимание- тук нещо ме заинтригува.
Една дама опитвайки са бъде остроумна посочи с пръст жребеца и каза:
-И така ето онова старо одеало с дупки, което търсихме навсякъде. Направили са кон от него.
Друга се намеси:
-Не, не, това е просто оседлана крава.
-Не е одеало или оседлана крава, а мухлясало сирене – прекъсна я трета. И трите се изкикотиха силно, докато чакаха одобрението на княгинята.
Спрете да говорите глупости – сецна ги отведнъж Внимание с леден тон – никога не съм виждала по-съвършен кон!

[b]При това тя гледаше не толкова към жребеца, колкото към мъжа до него.[/b] Тя веднага обяви, че купува животното. След приключването на сделката с търговеца тя получи и коня, и младежа, макар че робството в Шестте херцогства е забранено със закон. Така принцесата превърна свободният човек в слуга. Името му беше Лостлър. Казваха че го наричали Мошеника, а в песните съм чувала да го наричат Лукав Осезателя, но аз лично никога не съм чула някой да го нарича другояче освен Лостлър. Говорният му дефект го принуждаваше да говори тихо и той изглеждаше срамежлив. Въпреки това той беше истински мъж, силен и решителен като коня си.
До края на месеца главният коняр на Бъкип дойде при принцесата молейки я да го отърве от петнистия жребец. Той не можеше да понася докосването на никого, освен на Лостлър, а другите коне усещаха мирзмата му на разгонено животно и полудяваха; така че само Лостлър можеше да ги успокои. Веднъж петнистия жребец прескочи оградата и оноди три кобили, въпреки че бяха предназначени за други жребци. И отново само Лостлър успя да се справи с него.
-Отървете се от този кон, заради доброто на цялата конюшня – умоляваше я той.
Внимание го изслуша и каза, че трябва да се отървем не от един кон, а от един главен коняр.
-Според теб Лостлър върши цялата ти работа, така че защо си необходим там? Нека той заеме твоето място.
Така и стана. За пореден път кралят не спори с нея. Той ѝ позволи да отстрани човека, когото самм назначи на тази длъжност преди десет години. Да ви кажа честно, Лостлър имаше дарба. Е, поне по онова време това се смяташе за дарба. Той разбираше езика на животните и можеше да подчини почти всяко животно на волята си. Този вид магия се нарича Осезание, а човекът който я владее се наричаше Стара кръв. В онези времена не се счяташе, че да притежаваш Осезание е нещо срамно, напротив намираха магията за полезна.
Наистина през онези години конюшните на Бъкип просперираха: конете и кучетата станаха много послушни, а и повечето от болните животни се възстановиха. Родени бяха и много петнисти жребчета. Когато престолонаследницата пожела да язди Лостлър подготви коня за нея, задържа стремето за да се качи на седлото и любезно отговори на въпросите ѝ. Тя започна да язди всеки ден, въпреки че преди не се забавляваше чак толкова от ездата, освен ако не ставаше дума за лов.
И въпреки че това не ми харесваше, отново бях принудена да я придружавам. Затова нямаше как да не забележа отношението ѝ към новия главен коняр. Лостлър беше срамежлив и винаги се изчервяваше, когато Внимание му говореше. Ала тя се отнасяше с него толкова нежно, сякаш бе кон, когото тя утешаваше. И той я слушаше, свел очи, без да помръдне. Говореше се, че тя има толкова власт над него, колкото той – над животните. И ето че тя изяви желание да язди петнистия жребец
-Принцесо само Лостлър може да се справи с този кон. – възразиха придворните – малко хора биха Ви придружили, ако изберете този кон.
-Тогава нека Лостлър да ме придружи. – отвърна Внимание – той може да успокои коня, ако е необходимо, а що се отнася до другите малко ме интересува дали ще дойдат с мен или не.
Въпреки недоволството на краля и придворните принцесата направи точно това. В същото време мен никой не ме освободи от езда. Лостлър избра за мен най-кроткия кон, така че ми се струваше, че седя не на кон, а на мек стол. Всеки ден натоварен с кошници с плодове препускахме в бърз галоп (което никак не ми допадаше) и въпреки че в началото се влачех отзад, скоро ги изпреварвах.
По това време конете вървяха в тръс, а Внимание и Лостлър разговаряха. Постоянно ги наблюдявах и бях наясно с това, което малцина предполагаха. Когато Внимание погали коня, Лостлър потрепера от удоволствие. Яхнала коня и обвила крака около него тя сякаш не прегръщаше кон, а човек. И коня, и ездача бяха очаровани от нея, а женствеността на Внимание се събуди. Обръщайки цялото си внимание към тях, тя забравяше за мен, което ме измъчваше. Минаваха ден след ден и престолонаследницата се интересуваше много повече от ездата, отколкото от бъдещия трон. Въпреки това всички млади лордове продължаваха да я ухажват, а това не лесно. Опитайте се да ухажвате дама, която е постоянно на кон, а главният коняр язди зад нея, мълчалив и мрачен. Освен това на Внимание ѝ бе приятно да измъчва своя мълчалив ескорт, като флиртува с обожателите. Не всичко обаче беше толкова просто. Тя проявяваше интерес към тях, единствено с цел да го накара да ревнува и това ми бе ясно като бял ден.
Беше първият ден на приближаващата есен, мъгла скри заранта, но целият двор отиде на лов. Престолонаследницата каза, че ще язди своя петнист жребец. Тя го стори ала този ден волята на краля надделя по друг въпрос и Лостлър получи заповед да остане в конюшните. Ловът трябваше да бъде посетен от млад мъж, предпочитан от краля. Кралят ясно даде на дъщеря си да разбере в разговор (който не бе предназначен за моите уши), че очаква тя да обърне внимание на този млад мъж. Това подразни Внимание. Тя побърза да покаже раздразнението си с факта, че в разговорите си с другите хора се ограничаваше само с кратки фрази и яздеше агресивно коня. Много скоро хрътките подхванаха следите и се впуснаха в преследване, а всички коне и благородници ги последваха. Бъдещата кралица бе на своя капризен кон и бързо дръпна напред.
Докато траеше това преследване мъглата стана по-плътна в долината. Лаят на кучетата отекваше сред хълмовете и никой не можеше да каже откъде точно идва. И в разтягащата се пелена от мъгла престолонаследницата Внимание изчезна от погледа ни. Днес някои хора твърдят, че въздуха бил зареден с магия; или че хрътките скоро загубили дирята и взели да скимтят. Други пък заявяват, че мъглата се е завихрила само около принцесата и нейният петнист кон; или че петнистият жребец нарочно я отвел в мъглата, за да я скрие от аристократите. Но аз бях там и това беше просто мъглив и дъждовен ден.

В суматохата аз и бедната ми кон бяхме подхвърляни от една страна на друга; и скоро глъчката ни изостави. Очаквах това да стане така и след като суматохата премина с радост обърнах коня и го оставих сам да си намери пътя към конюшните на Бъкип. Когато няколко часа по-късно ловците се върнаха с хрътките си, мокри и потиснати, в Замъка на елените, принцесата не бе сред тях. Нейният благороден ухажор не се извини за отсъствието ѝ, а просто се позова на желанието ѝ да го изпревари както и сторила. Тогава разгневеният крал Мъжествен нареди на хората си да отидат за да търсят Внимание. Но преди някой да направи каквото и да било видяхме господаря на конюшните Лостлър да препуска в галоп. Чувала съм някои менестрели да твърдят, че той застанал в двора на конюшнята бил провъзгласил:
-Ще я намеря по-бързо от всеки друг, защото там където е Петнистият жребец, там съм и аз. И дори в мъглата сърцата ни се зоват. Твърди се, че той лично е притежаването на Зверската магия (Осезание); въпреки че всъщност в онези дни не бе срамно да я притежаваш. Но аз бях там и той не изрече тези думи. Той никога не привличаше внимание към себе си или към заекването си; така че никога не би направил такова публично изявление. И направо ще ви кажа какво сплетничеха преди и повтарят и сега. Някои твърдяха, че принцесата всъщност не се загубила. Тя препуснала пред хайката и отишла в скрита долина, защото началникът на конюшните и тя се били споразумели предварително много преди лова. Някои твърдят, че когато началникът на конюшните препуснал на своя кон мъглата се разпръснала пред него, за да му покаже накъде е яздил петнистият жребец. Чух дори менестрел да пее как мъглата обгръщала косата на принцесата като диаманти, а бузите ѝ розовеели от студ. Той също изпя, че тя плакала от радост, че е намерена и докато Лостлър слизал от коня тя си плъзнала в ръцете му. О да, слуховете имаха стотици версии, а какво всъщност се е случило остава в тайна и до днес. Дали Внимание умишлено се е скрила в мъгливата долина, знаейки че Лостлър ще дойде да я спаси? Или Лостлър е прошепнал на жребеца да я отведе в неизвестното и да я скрие докато той не дойде на предяви правото си над нея? Някои сигурно ще кажат, че той е шепнел на принцеса Внимание по същия начин като на конете и кучетата си и я е омагьосал с гласа си. Други ще твърдят, че я е взел насила, въпреки благородния си произход, както жребецът взима която си кобила поиска. Трети ще кажат пък, че тя е нямала търпение да си вдигне полите пред него. Мнозина ще изтъкълкуват, че това е било за първи път, но не и за последен.
Тъй като бях по-близо до нея от всекиго друг, а дори аз не знам цялата истина за тези събития, сигурна съм че всичко това са просто клюки и инсинуации. Те за родени от завист и омраза отколкото от плам по истината. Но всичко, което се знае е вярно. Когато слънцето напусна небосклона те двамата се върнаха и по полите на Внимание имаше пръст, а в косите ѝ – клонки. Тя каза, че е паднала от коня си и ѝ отнело известно време да се съвземе дори след като Лостлър я е намерил. А още повече време ѝ е отнело да намери пътя към дома в мъглата и тъмнината. [b]Все пак забелязах, че тя не е пострадала при падането, въпреки мърсотията по полите ѝ[/b]. А и беше в най-доброто настроение в което съм я виждала от много време. Тя пееше в банята, легна си рано и заспа дълбок сън.

От този ден нататък всички забелязаха промяната в принцесата. Руменина пламна по бузите ѝ, а рано на сутринта тя излезе да поязди, придружена само от началника на конюшнята и от мен, която яздех редом с тях. Гневът на краля в този случай за нея представляваше едно голямо нищо. Както винаги те започнаха разходката си с галоп, така че нямаше надежда моят кон да ги достигне. В онези дни пътищата ми не се пресичаха с тях така лесно, както ми се случи веднъж. Често дори не ги виждах, докато не се върнеха за мен. Тогава престолонаследницата Внимание се изчервяваше, засмиваше се на притесненията ми и казваше, че на следния ден трябва да ме качат на по-бърз кон. [b]Но това никога не се случи.[/b]

От този момент принцесата започна да се подготвя за царуването си. Тя трябваше да присъства на дворцовите заседания и доколкото е възможно да участва във взимането на отговорни решения. Тя привестваше чужди посланици и дипломати и пътуваше извън Бъкип, за да могат херцозите да я познават. Въпреки новата си титла, обаче Внимание не отдаваше голяма внимание на своите отговорности.
Родителите ѝ бяха здрави, пълни със сила, управляваха кралството от дълго време и принцесата се надяваше, че скоро няма да ѝ се наложи да се възкачи на трона. Тя беше млада и искаше да се наслади на всичко, което би било недостъпно за нея като кралица. Скоро в двора се появиха слухове, че вместо да се учи да бъде кралица принцесата само се забавлява. На нея ѝ бяха представени много кандидати за ръката ѝ, но Внимание отказа на всички.

През тях Внимание учтиво се извиняваше или с младостта си, или с желанието да опознае човека по-добре преди да го вземе за съпруг. Но вечер докато я решех тя ми разказваше всичко както си беше. Един бил твърде светъл, друг твърде тъмен. Кандидатът от Фароу се кикотел като момиче, а този от Тилт ревял като магаре. Един бил кльощав, а друг бил твърде дебел - едва не се задушила в ръцете му.
-Какво очакваш от един мъж? - осмелих се да я попитам веднъж. Завист прониза сърцето ми, но се опитах да скрия чувствата си. Нямах шанс за успешен брак, а и семейният живот със сигурност щеше да ме отчужди от Внимание. След сватбата живота ми ще се сведе до заоблен корем и живот на дойка (или гувернатка) Винаги бременна или гледаща чужди деца. Крайно време беше да си избера съпруг, но изобщо не желаех това.
Имах всичко необходимо в ръцете си, защото я обичах с цялата си душа. След като обмисли въпроса ми тя ми се усмихна:
-Не очаквам нищо, нека всички се махнат! Ще направя свой избор, когато дойде времето и ще посоча този когото харесвам, защото какво може да е по-важно от това? Ще бъда кралица, Фелисити! Кралица! Аз ще управлявам и ще взимам собствени решения. И как мога да се науча на това, когато дори не ми дават да вземам собствени решения. Особено сега, когато имам теб, нямам нужда от никакъв мъж в леглото.

Тя се засмя и се обърна към мен, а аз отвърнах на усмивката ѝ. Благодарение на обясненията на майка ми знаех, че докато са девици младите дами не си отказват удоволствието, затова дълго време и с желание помагах на моята принцеса. Това харесваше и на двете ни. Но престолонаследницата, както се оказа мислеше за нещо съвсем различно. Тя се наведе към огледалото и една бръчка проряза челото ѝ.
-Не съм сигурна, че изобщо искам да споделя властта - каза тя.
-Но какво да кажем за наследника на трона на Пророците? - осмелих се да попитам
-Когато му дойде времето сигурна съм, че ще има достатъчно кандидати - каза тя небрежно. Бях изненадана, че тя почти не мисли за това. Разбира се тя имаше братовчеди, които бяха наясно в какъв ред са за трона и ще искат да го наследят ако Внимание няма деца. Разбира се, че херцозите ще поискат Внимание да си вземе съпруг и да роди наследник. Но в момента тайно се зарадвах, че тя не желае съпруг, защото това което имаше между нас ми харесваше. [b]Внимание навърши осемнадесет години, а после и деветнадесет, но така и не показа желание да се омъжи.[/b]

Нейният инат вече не се отнасяше само за личният ѝ живот, но засягаше всички млади жени, които искаха да живеят свободно и противно на това, което родителите им казваха. И както пеят менестрелите кралят и кралицата винаги казваха:
-Разбира се, скъпа престолонаследнице, Внимание така ще бъде. - защото те не можеха да ѝ откажат. Не опровергавам това, но само искам да кажа, че за Внимание нещата далеч не бяха толкова прости. В началото на двадесетия ѝ рожден ден дворът бе изключително развълнуват. Но крал Мъжествен и кралица Високомерие не искаха да слушат никого. Не и херцогът на Беърнс, който предложи за кандидат един от синовете си с довода, че „е по-лесно да родиш дете, докато си млад и здрав“. Нито херцогинята на Фароу която предложи един от племенниците си с думите, че „необходимо е да се задоволи страстта на една жена, преди да се възкачи на трона, за да управлява по-лесно“. Не и херцогът и херцогинята на Тилт, които предложиха за съпруг на Внимание да бъде избран един от техните близнаци, оплаквайки се, че тронът има само един наследник
-Нека се омъжи скоро, да има много деца и да укрепи линията на пророците.
Не и дори херцогът на Шоукс, който имаше шест неомъжени дъщери. Той изради надежда, че принцесата ще направи избора си скоро,
-Тогава мъжете ще се успокоят и ще обърнат внимание и на другите момичета. Само херцогът и херцогинята на Бък запазиха мълчание. Херцогът на Бък, беше младият брат на крал Мъжествен, Стратег Пророка и името много му отиваше. Херцогинята чакаше, следейки отблизо личният живот на принцесата и беше убедена, че ако синът ѝ Способен бъде определен да носи короната тя няма да му тежи.
Разбирах всичко това и много пъти се опитах да го обсъдя с Внимание, но въпреки че ние бяхме обучени по един и същ начин тя не забеляза нищо подобно и вярваше, че просто клюкарствам. Аз, която ѝ бях досущ сестра и я обичах повече от всички раболепни дами. Тя не се вслуша в съвета ми, бързо да си избере половинка, за да не се окаже в ситуация при която няма да може да избира. А това ме натъжи, защото мислех, че ме има за по-умна.
Внимание продължи да бъде невероятно упорита, но аз продължавах да я обичам. [b]Престолонаследницата не слушаше никого, нито по отношение на мъжете, нито по отношение на конете.[/b]

[b] РОБИН ХОБ

КАПРИЗНАТА ПРИНЦЕСА И ПЕТНИСТИЯТ ПРИНЦ

[/b]

ПРОЛОГ
[i]
Ала с нищо друго не се съгласяваше Капризната принцеса, освен да язди на лова Шарения жребец. Всичките й придворни дами я предупреждаваха, но тя извръщаше глава и не ги слушаше. Всички лордове я предупреждаваха, но тя се присмиваше на страховете им. Дори управителят на конюшнята й рече: „Принцесо, жребецът трябва да бъде убит с огън, защото е обучен от Лукав Осезателя и само нему верен е той!“ Тогава Капризната принцеса се разлюти и рече: „Тази конюшня не е ли моя, не са ли мои тези коне и не мога ли сама да избирам кои животни да яздя?“ И всички замълчаха пред гнева й и тя заповяда да оседлаят за лова Шарения жребец.
И потеглиха сред лай на псета и пърхане на ярките цветове. И добре я носеше Шарения жребец и отнесе я надалеч, и накрая съвсем се скри от другите ловци. И когато Капризната принцеса беше отвъд хълмовете и под зелените дървета, Шарения жребец я носи, докато тя не се изгуби и не започна да зове псетата, ала й отвръщаше само ехото. Тогава Капризната принцеса спря край един поток да пие от студената вода, но ето, щом се обърна, Шарения жребец го нямаше, и на негово място стоеше Лукав Осезателя, пъстър като своето осезателно животно. И беше той с нея като жребец с кобила, и тя стана непразна. И когато бабите, що й помагаха да роди, зърнаха бебето, цялото пъстро, извикаха от страх. Щом го видя, Капризната принцеса изписка и предаде дух в кръв и срам, защото бе родила детето на Лукав Осезателя. И така Шарения принц се роди в страх и позор, и ги взе в живота със себе си.

„Легенда за Шарения принц*“ - история разказана в „Придворният убиец 2 - Кралска поръчка“ глава 31 „Мъчения“,[/i]

*След известен размисъл реших да променя Шарен принц, шарен жребец на петнист принц, петнист жребец. Съжалявам ако съм подразнил някого. - бел. на Георги Александров.





[b] Първа част**. Капризната принцеса.[/b]

** Книгата се състои от две части - Капризната принцеса и Петнистият принц.

Аз Фелисити, пиша тези думи по молба на Червенокоско*
*На анлийски Redbird е птицата Кардинал, която е изцяло с червен цвят. Понеже в случая става дума за човек с червена коса ми се стори подходяща в контекста.
Той беше грамотен човек и можеше и сам да се справи, ако съдбата му бе дала малко време. Но за съжаление това не се случи. Той ми се довери, като пожела да спазя автентичноста на изложението и обективноста на един менестрел. Той поиска те да бъдат написани ясно, така че да могат да се четат след години. Освен това ми каза да опиша подробностите, които само аз знам, за да не сметне някой написаното за фантазия на менестрел, с цел историята да стане по-привлекателна. Затова ще запиша тази история в два екземпляра, както той постъпваше със своите песни и ще ги сложа в два свитъка.
Единият ще скрия на място, което само аз знам, а другият - на място което Червенокоско смята, че ще лежи в тайна, колкото е необходимо: в библиотеката на Бъкип. Така истината ще бъде скрита със седмици, месеци, години и дори векове, но накрая ще излезе наяве. Това всъщност е по-скоро история на Червенокоско, но като предговор ще добавя моята собствена история, за която той не знае нищо. В края на краищата само когато нашите истории се комбинират може да осъзнаете тяхното значение. Червенокоско бе менестрел и „певец на истината“, обвързан от думата си пред краля да пее само истински песни от историите на замъка. Приказките за дракони, гноми и млади момичета потънали във вековни сънища не бяха за него. Негов дълг беше да наблюдава, записва и описва това, което е видял - точно и ясно.
Ще спазя неговата клетва, както и кодекса на менестрела, така че в думите ми ще намерите само истината. И ако не можете да я приемете то поне истината ще остане там където беше, докато някой не разбере каква кръв тече в династията на Пророците. Аз самата съм замесена в тази история от ранно детство. С майка ми присъствахме в деня на даването на име на принцеса Внимание. Кралица Високомерие беше възхитителна в разкошната си зелено-бяла рокля, която подчертаваше очите и черната ѝ коса. Крал Мъжествен бе облечен в традиционната синя дреха за Бък, а младата принцеса бе - както обичайно за церемонията- съблечена ** (**става дума за eзическа версия кръщене - бел. На Георги Александров). Този ден тя навършваше шест седмици. Малката принцеса Внимание бе здраво момиче с къса, тъмна и къдрава коса. Майка ми, нейната дойка чакаше момичето в края на церемонията с меко одеало на ръце и изящно бродирано покривало. Стоях до нея, облечена така хубаво като никога досега и за всеки случай държах ръкавици.
Мен самата не ме интересуваха ритуали и церемонии. Като всяко тригодишно дете повече се интересувах какво ще стане с бебето. Казаха ми, че трябва да бъде пренесена през огъня, потопена във водата и дадена на земята, за да ѝ се даде име и да се уверим, че е достойно за него. Когато огънят пламна и кралицата доведе дъщеря си затаих дъх, ръкъсвана межда страх и наслада. Но момиченцето бе обвит в дим само няколко пъти. Огънят може и да облиза розовото ѝ краче, но принцесата изобщо не се възмути. И аз възкликнаха
-Но тя не мина през огъня!
-Тихо, Фелисити! - каза майка ми със строг полушепот и ме ощипа. Стиснах зъби и замълчах. На тригодишна възраст знаех отлично какво ще стане, ако не ѝ се подчиня. Мълчаливо гледах как кралицата едва топна дъщеря си във водата, когато върху гърба ѝ се изсипа по-малко от половин лопата пръст; при това без да докосне главата или поне лицето ѝ. Малката принцеса изглеждаше изненада, но не заплака, когато кралицата я подаде на баща ѝ.
Крал Мъжествен вдигна дъщеря си в големите си ръце, и благородната знат на Шестте херцогства се поклони на принцесата на Пророците. Когато Мъжествен я свали, принцеса Внимание изпищя и той я върна на кралицата, а тя - на моята майка. Не си спомням нищо друго от този ден, освен разговора на няколко аристократи:
-Принцесата прекара твърде малко време под вода. Дори въздушните мехурчета по кожата ѝ не се пукнаха. Тя не заслужава името си.
Една жена кимна:
-Уверявам те Беърнс, родителите ѝ не са достатъчно силни, за да я отгледат правилно.
Майка ми ме хранеше до раждане на принцеса Внимание Пророчица. Тя щеше да спре да кърми, когато бях на две години; но когато разбра че кралица Високомерие чака бебе продължи (да ме кърми), за да има мляко за кралския наследник. Баба ми е била дойка на кралица Високомерие. Майката на кралицата се заклела пред баба ми, че дъщеря ѝ също ще служи на това семейство. Бяхме късметлии, че кралица Високомерие се е омъжила за крал Мъжествен. Тя може да бе забравила клетвата на майка си, но баба ми и майка ми не я бяха забравили… в продължение на много години жените в нашето семейство са задоволявали перфектно нуждите на кралското потомство. Ние бяхме заможно семейство, а освен това макар да не принадлежахме към висшата класа много знатни семейства бяха израстнали с нашето мляко. Докато майка ми кърмеше малката Внимание аз живях в двора на Бъкип и се научих да бъда слугиня. В началото задълженията ми бяха прости - да намирам топлите ръкавици, да нося чистия лигавник, да изнеса мръсната кошница с нейното пране. Но когато пораснах станах повече слугиня на принцесата, отколкото на майка си.
Аз бях тази, която придържаше принцесата, когато тя направи първите си стъпки. Аз превеждах на другите нейното бърборене и ѝ помагах по всякакъв начин, по който по-голяма сестра помага на по-малка. Търсех играчки по нейна молба и дори ѝ давах част от вечерята си, ако тя не се бе заситила. Майка ми шепнеше:

- Служи ѝ във всичко, защото ако ти принадлежиш на нея, то тя също ще ти принадлежи. Тогава може би твоето съществуване, Фелисити ще бъде по-лесно от моето.

Така от ранна възраст започнах да жертвам интересите си, заради тези на принцесата. Утешавах я, успокоявах я и я глезех когато можех. Тя дори настояваше да ѝ режа месото в чинията, и да ѝ връзвам обувките. Моето легло беше до това на майка ми, точно до стаята на Внимание. Когато тя сънуваше неспокоен сън или просто имаше температура често лягах до нея и присъствието ми я успокояваше. Бях незабележима, сякаш бях част от нея - като зеленото ѝ сако или нощницата ѝ с дантела. Кралица Високомерие я обичаше, но ѝ обръщаше твърде малко внимание. Тя обожаваше дъщеря си, когато бе спокойно, но бързо я даваше на майка ми, щом тя започваше да плаче или пък нацапаше пелените. Това напълно устройваше майка ми, а и аз нямаше как да не забележа, колко е благоприятно за нас, така че във всичко имитирах държането ѝ спрямо младата принцеса. Внимание не беше болнаво момиче, но не можеше и да се похвали с цветущо здраве. И дори след като се научи да яде сама тя се хранеше лошо.
Единственото ядене, което Внимание не отказа бе кърмата на майка ми и затова тя продължи да кърми още доста време. [b]Но истинската причина бе, че никога нищо не ѝ бе отказвано.[/b] При първият намек за сълзи, всички правила и забрани бяха преразглеждани, за да ѝ се харесат. Принцесата бе на четири години, когато спря да пие кърма; но това стана само защото майка ми хвана лятна треска и млякото ѝ изчезна. По-благородните дами отдавна чакаха реда си да се грижат за принцесата и когато мама заболя те заеха нашето място в йерархията. Върнахме се в нашата къща, сред каменистите поля и изведнъж всичко ми се стори странно. Израстнала бях в Бъкип и почти не помнеха стария си дом. Освен това не познавах баща си и брат си достатъчно добре, за да се чувства добре с тях. А те имаха твърде много работа във фермата, за да ми обръщат внимание. Мама се опита да забременее отново, за да стане дойка. Това бе нейно препитание и тя искаше да се издържа по този начин, колкото е възможно по-дълго. Не бях много щастлива: малката къщичка ми изглеждаше тясна (в сравнение с двореца), а животът ни бе труден и провинциален в сравнение с лукса на Бъкип. Нямаше килими върху твърдия под, нямаше гоблени, които да спрат вятъра да духа през стените на тавана, където спях. Обаче когато три дни по-късно един пратеник пристигна от Бъкип, за да ме върне там изобщо не ми се тръгваше с него.
Радвах се да разбера, че на Внимание ѝ липсвам, че не се нуждае от нови партньори за игра, и че тя е ядосана и огорчена от моето заминаване и праче всяка вечер. Тя поискала да ме върнат и самата кралица изпратила да ме повикат. Да, всичко това бе хубаво, но през целия живот не бях напускала майка си и не исках да го правя. Но въпреки факта, че бях само на седем годинки, майка ми каза, че ще се радва да се върна в замъка. Тя ме заведе на тавана да ми опакова нещата за из път и там ми удари як шамар. Докато плачех майка ми даде най-разумния и странен съвет, който можеше да даде на едно малко момиче:

-Плачеш, когато трябва да грееш от щастие. Това е твоят шанс, Фелисити. Може би първият и последен шанс в живота ти. Ако останеш тук ще трябва да се ожениш рано, да раждаш често и да храниш чужди деца, докато гърдите ти увиснат, а гърбът започне да те боли непрестанно. Но ако отидеш в замъка имаш шанса да станеш довереница на принцесата, независимо от твоя произход. Ласкай я колкото може, винаги я подкрепяй и се моли за нея. Ти си умна: учи се заедно нея и по нейните учебници; бъди първата която ще износи старите ѝ дрехи; стани незаменима за нея и прави това, което другите презират. Ако последваш съвета ми, дъще моя, кой знае каква слава и богатство те очакват? Хайде избърши си сълзите. Надявам се да помниш думите ми, даже когато ме забравиш. Ще те посещавам толкова често, колкото мога, но засега запомни: изпращам те там, защото те обича. И така ела и ме целуни, мое мило момиче.

И така с шамар, съвет и целувка я последвах от тавана надолу. Пратеникът бе довел пони за мен. Тогава за пръв път се качих на кон и оттам насетне недоверието ми към конете само нарастна. На следващият ден пристигнах отново в Бъкип, настаних се в малката стая, започнах да прислужвам на принцесата и отново станах част от живота на Внимание. Същата вечер самата кралица седна в краката на принцесата, докато аз ѝ четях приказки и я приспивах. За това кралицата ме награди с усмивка и ме потупа по главичката, а новата кралска дойка, която трябваше да се изнесе в съседната стая ми хвърли злобен поглед. Тогава за пръв път усетих враждебноста на другите прислужници, но това бе само началото. Никога вече не се върнах у дома, но родителите ми не ме забравиха. Известно време по-късно майка ми се върна в двореца като дойка, и като бавачка- много знатни семейства се нуждаеха от нейните услуги - и ние се опитахме да се виждаме по-често. Тя ме посъветва как да се грижа за принцесата и ми даде множество напътствия. Когато ѝ благодарих тя отговори:

-Ще дойде ден, когато няма да мога да изхранвам децата си и за изкарвам хляба си. Когато той дойде надявам се за не забравиш, какво направих заради теб.

Обещах да не забравям.
Малко хора можеха да се сравнят с красотата на малката принцеса. Още по-малко пък можеха да се сравнят с нейният характер. Бе такъв инат, че никой не би си пожелал такова дете.
Така описаха Внимание певците, но не би било честно да я укоряваме за това. Внимание бе принцеса, а майка ѝ бе кралица. Младата принцеса бе единствена наследница на кралския клон, единствената зелена пъпчица върху него и всички хора ѝ даваха каквото пожелае. Въпреки че бях любимка на Внимание не можех сама да се грижа за нея. Бавачката търпеливо издържаше всички нейни лудории: тя чупеше чинии и крещеше от гняв, почти всеки ден. Но когато на принцесата бе строго наредено да стои стаята си, където тя крещеше с пълно гърло и риташе вратата аз бях до нея, за да я успокоявам и утешавам. Дали съм разбирам тогава, че само подхранвам упорития ѝ характер. Едва ли съм го осъзнавала, но се досещах, че мога да стана незаменима за нея. Като извинение мога да кажа само едно-едничко нещо: вярвах, че принцесата ми принадлежи повече отколкото на всеки друг. Не можех да понасям, когато тя беше принудена да стори нещо не по своя воля. Обичах я - тя бе моето дете, моята сестра, моето бъдеще. Така че ми се струва, че до известна степен и аз нося вина, за непоносимия характер, който тя изгради.

Отначало Внимание упорстваше само за дреболии - например искаше да носи само жълти пола - нито зелена, нито червена, нито синя с бял колан. Само да е жълта, дори и да е мръсна и скъсана. И не би се съгласила да облече друга, дори ако е с подобен цвят и ушита от същата шивачка. Искаше само тази жълта пола. Перачката и шивачката работиха от зори до мрак, за да направят полата прилична. Всяка вечер я водех до пералнята, а на сутринта се събуждах първа, за да донеса на принцесата изчистената и изгладена пола. Опитвах се и сама да го правя, използвайки всяка възможност, за да нося отговорност за дребните неща, която радваха принцесата. Междувременно Внимание растеше и присъствието ѝ по официално приеми ставаше все по-необходимо.
Аз ѝ връзвах обувките, разгъвах полите ѝ, оправях черната ѝ коса, а след приеми успокоявах умореното и капризно дете и я слагах да спи. Израствайки Внимание започна да проявява характер по много по-важни въпроси. Вече не носеше само жълта пола, а започна да носи елегантни тоалети. Но тя отказваше да яде говеждо, свинско и птиче месо, а започна да яде само еленско: сутрин, обед и вечер, през зима или лятото. Ловците получаваха еленско месо по всякакъв начин, а готвачката готвеше любимите ѝ гозби.

Един ден баща ѝ уморен от капризите ѝ реши да ѝ демонстрира каква работа вършат хората, заради нейните прищевки. Принцесата нямаше и десет лета, когато той я изведе на първия лов. Бях объркана защото не харесвах коне и ги яздех без удоволствие. Но принцеса Внимание настоя да отида, а аз отказах. Ако кралят се бе надявал да сплаши Внимание, той допусна голяма грешка. Тя яздеше добре коня и поддържаше темпото с лекота.
А и дивата кървава сцена за гонитбата на елена не я ужаси - напротив през следните месеци Внимание говореше само за това. Така че макар да бях пропуснала този спектакъл в някакъв смисъл мога да кажа, че съм присъствала. В известен смисъл кралят постигна целта си: дъщеря му стана истинска ловкиня. При което тя разшири дажбата от месо, която ядеше, за да обхване целия дивеч. Отначало тя си набавяше фазани и патици, а сетне като доби опит - елени и дори диво прасе. С нея се разделяхме само по време на лова и кралят бе много доволен, че дъщеря му е намерила интереси по свой вкус.
Въпреки факта, че ловът я отчужди от мен не се опитах да се намеся. Слушах с интерес за нейните ловни подвизи и дори ми се струваше, че собствените ми неуспехи в ездата я зарадваха неизказано: все пак аз бях по-възрастна и я изпреварвах във всичко. Тогава разбрах, че тя е порастнала. Оттогава никога не съм забравила мястото си. Когато бях в клас подострях моливи и разливах мастило, опитвайки да се преструвам, че не мога да чета и пиша добре колкото нея.
Аз често бродих през нощта, взела свитъците си и се връщах заран на същото място. Неусетно придобих знания по история, дипломация и поведение в обществото. Седнала на столче в краката ѝ слушах как менестрелите пеят за исторически събития. Тя изслушваше министрите на краля, когато говореха за притесненията си с Калсида и за търговията си с Бинград.***

*[i]** Радин Григоров е дал Бингтаун в „Живите кораби“, но мен това транслитериране на Bingtown ме дразни. Town e град. При положение, че има Търновград, Велинград, Разград и пр. не виждам защо да няма Бинград - бележка на Георги Александров.[/i]


Без да зазбравям своя нисък произход използвах придобитите знания и умения, за да се ориентирам безпроблемно в двора. Принцесата бе заобиколена от амбициозни млади дами и лордове. Тъй като бях от прост род лесно избягвах мъжкото внимание, което обаче не може да се каже за жените. Някои дами от антуража на Внимание ме ненавиждаха и се опитаха да ме унижат по всеки възможен начин. Други път ме ухажваха с подаръци, надявайки се да поласкаят принцесата. Не съм сигурна кои бяха по-опасни. През деня се правех на срамежлива и скромна. Но вечер решейки косата на принцесдата и приготвяйки дрехите ѝ за леглото аз докладвах всички дочути през деня клюки.
Обсъдихме млада дама, която дава тайни знаци на мъж, въпреки че нему е обещана друга девойка; Заедно се смеехме на девойката с чесън в устата и на младежа с брадавици по ръцете. Бях нейна довереница, слушах я и никога не я критикувах. И ако сред антуража ѝ някой бе неблагосклонен към мен, тогава Внимание изведнъж разбираше че този човек говори не говори ласкаво за нейната рокля, коса или кожа. След което тя видимо охладняваше към него, което според мен си беше заслужено.

[b]На седемнадесет години, след като по традицията на Шестте херцогства стана пълнолетна Внимание стана престолонаследница[/b]