от justwannabeone » 19 март 2020, 23:33
Събитието беше в разгара си. Речта се точеше прекалено дълго, стори ми се. Къщата му беше огромна, имах усещането, че чувам ехото му навсякъде. Тембъра му не беше особено приятен. Видях, че сестра ми и майка ми нещо му се подхилкват и придвижих стола си към тях, уж безшумно, но той така изкърца по лакирания под, че всичко спря и замлъкна и погледите се насочиха към мен. Направих глупава физиономия.
-Извинете. - изчуруликах. Много неловко.
-Не ти е удобно ли, мила? - попита ме той, откровено загрижен за провала на луксозните мебели.
-Тъкмо напротив, това е най-удобния стол, на който съм била. - побързах да го уверя, но прозвуча като сарказъм и прочистих гърло. - Просто не те виждах добре. - присвих преценяващо очи и кимнах. - Сега е идеално. - вдигнах тъпо палец във въздуха, за да го уверя в успеха на маневрата си и той също кимна някак несигурно. Сетне продължи да говори, а аз дискретно се обърнах към двете.
-Кога ще ядем? - попитах ги.
-На мама момичето. - майка ми протегна ръка, за да разроши косата ми. Въздържах се да я перна, да не би акустиката да преувеличи и този звук.
-Гладна съм.
-Кога не си? - сръга ме закачливо сестра ми. - Мисля, че менюто е вегитарианско.
Очите ми се разшириха.
-Ебаваш ли се? - ужасено я попитах.
Преди да чуя отговор всички дружно казаха едно високо “наздраве” и успях да се насладя на несравниямия звук от масово преглъщане.
-Хайде, Морджи, нагъвай алкохола. - беше мой ред да подкача сестра си. Обичаше да си подпийва и все успявах да я подразня по темата. Не й харесваха намеците ми, че е алкохолик.
Тя разтвори ноздри, раздразнено. Повече от закачките ми мразеше само прякорите, които й измислях. Морган харесваше името си и държеше да не го скъращавам до Морджи, но реакциите й ме забавляваха прекалено много, за да спра.
-Айзък няма ли да дойде? - попита майка ми, докато отпиваше от, сигурна бях, скъпото шампанско.
-Поканиха го, но има среща с някакви клиенти. Каза, че ще се опита да дойде по-късно. - отвърнах, докато бодях тъпата салата, която не изглеждаше като нещо, което би задоволило глада ми дори и десет такива да изям.
-Трябва да ми върне зарядното. - Морган натъпка няколко листа в устата си. - Апарата ми стои без батерия от три дена вече.
-Е не! - хвърлих вилицата в купата и я погледнах невярващо. - ТРИ ДЕНА! - поклатих глава и се плеснах по челото. - Как издържаш без да щракаш по хората тук и там?!
Сестра ми отвори пълната си уста, за да видя всичко смляно в нея и изсумтя.
-Прекаляваш.
-Пресилена реакция за пресилено оплакване. - смигнах й и отново хванах вилицата.
-Кого заблуждаваш с тази салата, Фифи. - Морган ме блъсна силно по голото рамо. - Очевидно не пазиш линия, отиди да помолиш Хенри да каже на готвачите да ти донесе едно агне, само за теб.
-Не ям ангешко, Морджи, но може и да помоля за малко месце преди основното ястие. Какво ще кажеш, докато го моля за тази услуга да го помоля и за теб нещичко да донесе? Примерно още две бутилки шампанско, да си стоят до теб, че както си го подкарала чашата бързо ти свършва.
-Мога просто да пия от твоите чаши. И без това след две глътки си вече на пода.
Изсмях се преиначено и я изгледах. Права беше, напивах се жалко лесно.
-Ева! - домакина се провикна към майка ми и трите го погледнахме. - Радвам се, че успяхте да дойдете. Остатъка от вас няма ли да се присъедини по някое време? Празненството ще бъде дълго.
-Само ние сме днес, Хнери. - отвърна майка ми.
Трудно щеше да е да каже истината, а именно, че някой трябваше да дойде и да отсрами семейството - в този град отказите трудно се възприемаха по каквито и да е причини. Най-вече се считаше за проява на лош вкус да откажеш подобна социална оферта. Като преминем през това, стигаме до следващата причина - хората все се обиждаха, когато отбиеш покана за подобно събитие. Все те питаха дали си сърдит за нещо, дали някой някъде е сгрешил… В общии линии костваше повече усилия да даваш обяснение защо няма да дойдеш, отколкото просто да си вдигнеш задника и да се появиш. Фамилията ни беше в списъка, затова по-рано тази сутрин, докато всички дружно пихме кафе ментахме една игра на камък, ножица хартия. Двамата ми братя и баща ми останаха да мързелуват цял ден по мъжки. Ние трябваше да присъстваме тук.
-Приятелят ти няма ли да дойде днес, Фил? - обърна се към мен.
-Вероятно, по-късно. - отвърнах.
-Айзък е очарователен младеж. Много се радвам, че пак сте заедно. - стисна рамото ми.
Вдигнах печално чашата за наздравица и отпих.
Дразнеше ме, че има някои неща от личния ми живот, които не си оставаха лични. С Айзък имахме една по-дълга раздяла и въпреки че тя завърши със събирането ни всички продължаваха да гледат него по-иначе, а мен с доловимо съжаление. “Горката влюбена глупачка; как го прие толкова лесно; веднъж щом я остави, ще го направи пак”.
Видях го как насочи погледа към сестра ми и тъкмо отвори уста, за да я попита кога тя ще се появи с някой избранник и двете с мама се намесихме, за да предотвратим катасрофата.
-Много благодарим за поканата. - каза майка ми преди мен, а аз се заех да стискам коляното на Морган, защото виждах, че и тя е усетила какво е на път да я попитат. Мразеше въпросите за мъже, за гаджета, за “кога ще доведеш някое младежче” и когато хората вдигнеха градуса и се отпуснеха повече “няма ли вече някой да те опитоми”.
Мда, сестра ми беше дива и неубоздана. Нищо не можеше да я спре да завладее всяко сърце и добре, че се занимаваше основно със задници иначе много добри момчета, щяха да бъдат с разбити сърца. Беше прекалено огнена и свободолюбива, пътуваща, забалвяваща се. Не искаше връзка и не получаваше такава. За сега.
Мисля, че докато гледаше към мен и Айзък още повече й се отщяваше да има партньр. Той пръцкаше в лицето ми от време на време, а аз все намирах повод да се оригна в неговото, заради което майка ми не веднъж ми се е карала, макар че вече съм на 25. Не ми правеше комплимент, че все още получавах забележки от родителите си за държанието ми на масата на тази възраст, но ние с Айзък се чувствахме още прекалено деца. Млади и преоткрити в нашата нова заедност, аз бях ужасно себе си и несравнимо щастлива с него, а той винаги е бил този, който е - добър, наивен и по-различен от всеки, когото бях срещала.
А аз не бях срещала много. Айзък беше първият ми във всяко едно отношение. Неговия вечен оптимизъм се биеше всякчески с моя скептичен поглед върху света, което го дразнеше понякога, но все ме оправдаваше - твърдеше, че имам добро сърце, че хората в живота ми са най-важното нещо за мен и че това го е научило на много. Харесваше ми да слушам тези суперлативи за себе си. В много случаи не се харесвах. Бях мързелива, шумна и прекалено цинична. Все неща, които често исках да променя, но после виждах, че е твърде много работа и се отказвах - мързелът в това отношение беше ужасно силен.
Но Айзък не искаше да се променям. Приемаше ме мрънкаща, неодовлна все от нещо и трудна за навиване на почти всичко. Обичаше ме такава и малко по малко ме учеше как самата аз да се обичам такава.
Въпреки усилията му обаче продължавах да имам моменти на нетърпимост спрямо себе си. Както сега, докато се мусех на невкусната храна и се чувствах дебела в късата бяло-зелена рокля с тънки преразмки, тъпчейки недоволно крака в пода, защото обувките ми бяха страшно неудобни. Изглеждах абсурдно, не на място и притеснението ми за цялостното ми присъствие само се засили, когато видях Гари да влиза в залата. Огледах се притеснено щом го видях и след секунда кошмара ми излезе наяве - зад Гари влезе братовчед му, заради когото вилицата ми отново увисна във въздуха, ченето ми се стегна и започнах неудобно да се потя между гърдите.
Събитието беше в разгара си. Речта се точеше прекалено дълго, стори ми се. Къщата му беше огромна, имах усещането, че чувам ехото му навсякъде. Тембъра му не беше особено приятен. Видях, че сестра ми и майка ми нещо му се подхилкват и придвижих стола си към тях, уж безшумно, но той така изкърца по лакирания под, че всичко спря и замлъкна и погледите се насочиха към мен. Направих глупава физиономия.
-Извинете. - изчуруликах. Много неловко.
-Не ти е удобно ли, мила? - попита ме той, откровено загрижен за провала на луксозните мебели.
-Тъкмо напротив, това е най-удобния стол, на който съм била. - побързах да го уверя, но прозвуча като сарказъм и прочистих гърло. - Просто не те виждах добре. - присвих преценяващо очи и кимнах. - Сега е идеално. - вдигнах тъпо палец във въздуха, за да го уверя в успеха на маневрата си и той също кимна някак несигурно. Сетне продължи да говори, а аз дискретно се обърнах към двете.
-Кога ще ядем? - попитах ги.
-На мама момичето. - майка ми протегна ръка, за да разроши косата ми. Въздържах се да я перна, да не би акустиката да преувеличи и този звук.
-Гладна съм.
-Кога не си? - сръга ме закачливо сестра ми. - Мисля, че менюто е вегитарианско.
Очите ми се разшириха.
-Ебаваш ли се? - ужасено я попитах.
Преди да чуя отговор всички дружно казаха едно високо “наздраве” и успях да се насладя на несравниямия звук от масово преглъщане.
-Хайде, Морджи, нагъвай алкохола. - беше мой ред да подкача сестра си. Обичаше да си подпийва и все успявах да я подразня по темата. Не й харесваха намеците ми, че е алкохолик.
Тя разтвори ноздри, раздразнено. Повече от закачките ми мразеше само прякорите, които й измислях. Морган харесваше името си и държеше да не го скъращавам до Морджи, но реакциите й ме забавляваха прекалено много, за да спра.
-Айзък няма ли да дойде? - попита майка ми, докато отпиваше от, сигурна бях, скъпото шампанско.
-Поканиха го, но има среща с някакви клиенти. Каза, че ще се опита да дойде по-късно. - отвърнах, докато бодях тъпата салата, която не изглеждаше като нещо, което би задоволило глада ми дори и десет такива да изям.
-Трябва да ми върне зарядното. - Морган натъпка няколко листа в устата си. - Апарата ми стои без батерия от три дена вече.
-Е не! - хвърлих вилицата в купата и я погледнах невярващо. - ТРИ ДЕНА! - поклатих глава и се плеснах по челото. - Как издържаш без да щракаш по хората тук и там?!
Сестра ми отвори пълната си уста, за да видя всичко смляно в нея и изсумтя.
-Прекаляваш.
-Пресилена реакция за пресилено оплакване. - смигнах й и отново хванах вилицата.
-Кого заблуждаваш с тази салата, Фифи. - Морган ме блъсна силно по голото рамо. - Очевидно не пазиш линия, отиди да помолиш Хенри да каже на готвачите да ти донесе едно агне, само за теб.
-Не ям ангешко, Морджи, но може и да помоля за малко месце преди основното ястие. Какво ще кажеш, докато го моля за тази услуга да го помоля и за теб нещичко да донесе? Примерно още две бутилки шампанско, да си стоят до теб, че както си го подкарала чашата бързо ти свършва.
-Мога просто да пия от твоите чаши. И без това след две глътки си вече на пода.
Изсмях се преиначено и я изгледах. Права беше, напивах се жалко лесно.
-Ева! - домакина се провикна към майка ми и трите го погледнахме. - Радвам се, че успяхте да дойдете. Остатъка от вас няма ли да се присъедини по някое време? Празненството ще бъде дълго.
-Само ние сме днес, Хнери. - отвърна майка ми.
Трудно щеше да е да каже истината, а именно, че някой трябваше да дойде и да отсрами семейството - в този град отказите трудно се възприемаха по каквито и да е причини. Най-вече се считаше за проява на лош вкус да откажеш подобна социална оферта. Като преминем през това, стигаме до следващата причина - хората все се обиждаха, когато отбиеш покана за подобно събитие. Все те питаха дали си сърдит за нещо, дали някой някъде е сгрешил… В общии линии костваше повече усилия да даваш обяснение защо няма да дойдеш, отколкото просто да си вдигнеш задника и да се появиш. Фамилията ни беше в списъка, затова по-рано тази сутрин, докато всички дружно пихме кафе ментахме една игра на камък, ножица хартия. Двамата ми братя и баща ми останаха да мързелуват цял ден по мъжки. Ние трябваше да присъстваме тук.
-Приятелят ти няма ли да дойде днес, Фил? - обърна се към мен.
-Вероятно, по-късно. - отвърнах.
-Айзък е очарователен младеж. Много се радвам, че пак сте заедно. - стисна рамото ми.
Вдигнах печално чашата за наздравица и отпих.
Дразнеше ме, че има някои неща от личния ми живот, които не си оставаха лични. С Айзък имахме една по-дълга раздяла и въпреки че тя завърши със събирането ни всички продължаваха да гледат него по-иначе, а мен с доловимо съжаление. “Горката влюбена глупачка; как го прие толкова лесно; веднъж щом я остави, ще го направи пак”.
Видях го как насочи погледа към сестра ми и тъкмо отвори уста, за да я попита кога тя ще се появи с някой избранник и двете с мама се намесихме, за да предотвратим катасрофата.
-Много благодарим за поканата. - каза майка ми преди мен, а аз се заех да стискам коляното на Морган, защото виждах, че и тя е усетила какво е на път да я попитат. Мразеше въпросите за мъже, за гаджета, за “кога ще доведеш някое младежче” и когато хората вдигнеха градуса и се отпуснеха повече “няма ли вече някой да те опитоми”.
Мда, сестра ми беше дива и неубоздана. Нищо не можеше да я спре да завладее всяко сърце и добре, че се занимаваше основно със задници иначе много добри момчета, щяха да бъдат с разбити сърца. Беше прекалено огнена и свободолюбива, пътуваща, забалвяваща се. Не искаше връзка и не получаваше такава. За сега.
Мисля, че докато гледаше към мен и Айзък още повече й се отщяваше да има партньр. Той пръцкаше в лицето ми от време на време, а аз все намирах повод да се оригна в неговото, заради което майка ми не веднъж ми се е карала, макар че вече съм на 25. Не ми правеше комплимент, че все още получавах забележки от родителите си за държанието ми на масата на тази възраст, но ние с Айзък се чувствахме още прекалено деца. Млади и преоткрити в нашата нова заедност, аз бях ужасно себе си и несравнимо щастлива с него, а той винаги е бил този, който е - добър, наивен и по-различен от всеки, когото бях срещала.
А аз не бях срещала много. Айзък беше първият ми във всяко едно отношение. Неговия вечен оптимизъм се биеше всякчески с моя скептичен поглед върху света, което го дразнеше понякога, но все ме оправдаваше - твърдеше, че имам добро сърце, че хората в живота ми са най-важното нещо за мен и че това го е научило на много. Харесваше ми да слушам тези суперлативи за себе си. В много случаи не се харесвах. Бях мързелива, шумна и прекалено цинична. Все неща, които често исках да променя, но после виждах, че е твърде много работа и се отказвах - мързелът в това отношение беше ужасно силен.
Но Айзък не искаше да се променям. Приемаше ме мрънкаща, неодовлна все от нещо и трудна за навиване на почти всичко. Обичаше ме такава и малко по малко ме учеше как самата аз да се обичам такава.
Въпреки усилията му обаче продължавах да имам моменти на нетърпимост спрямо себе си. Както сега, докато се мусех на невкусната храна и се чувствах дебела в късата бяло-зелена рокля с тънки преразмки, тъпчейки недоволно крака в пода, защото обувките ми бяха страшно неудобни. Изглеждах абсурдно, не на място и притеснението ми за цялостното ми присъствие само се засили, когато видях Гари да влиза в залата. Огледах се притеснено щом го видях и след секунда кошмара ми излезе наяве - зад Гари влезе братовчед му, заради когото вилицата ми отново увисна във въздуха, ченето ми се стегна и започнах неудобно да се потя между гърдите.