от Кристиан Цветанов » 09 ноември 2015, 04:41
Първо бих искал да се обърна към потребителите на форума с молба за извинение. Не бях обърнал внимание, че едно произведение се придържа в рамките на една публикувана тема, като нови глави се надграждат под формата на отговори. Впоследствие разбрах, че ненужно съм „наспамил“ форума. Относно настоящия текст, тук публикувам най-късната му форма, като премахвам всички предишни публикации, съдържащи отделни глави от него. По същия начин ще постъпя и с останалите си текстове.
Кристиан
Проторазум
Пияна хроника 1 - Кукувиче семейство I
Сигурно се чудите защо тая хроника се казва „пияна“. И сигурно предполагате. И донякъде бихте били прави. Не, самият аз не съм пиян. Пияни са хората, за които ще ви разкажа в тая хроника, и не от пиене пияни (поне не всички), а от простотия. Ще ви разкажа как тая маса от хора наоколо ми се разтури с времето, как затъна в хаос и упадък, и как сега, докато пиша тия думи, вероятно изтичат и последните години на съществувание на тая маса. Глупостта вече се разнася из улиците като епидемия от чума, а от хорските къщи и обществените сгради смърди, както би се носила смрад и от действителна чума, само че в тоя случай вонята е на срам. Най лошото е, че тая воня на срам я усещат само малкото хора, останали с поне троха акъл или все още непропили се.
И като се замисля пак за първото ви предположение за заглавието на тая хроника, държа да отбележа - не, аз не съм пиян. Но съм започнал да посръбвам. С мъката да живея сред тоя народ на глупци, как не бих? Като пийнеш усещаш как поне малко ти се успокояват нервите, макар и да изпадаш в по-дълбока скръб. Хем те бута към депресия, хем ти утаява гнева. Иди разбирай дали е добро или лошо. Поне изпитвам добрата му страна, но предполагам всички пияници са започнали така.
Ама стига толкова за пиенето, достатъчно ми трови живота, та да го оставя да ми трови и листите.
Сигурно се чудите как по дяволите се казвам, кой по дяволите съм аз. Тия писания ще ги зарина дълбоко, затова съм сигурен, че ти, който ги четеш, ще си някой, който живее във време далечно, и който е изринал тия листи по някаква нелепа случайност, и който няма да има никаква възможност да е поне малко наясно с мене и света, дето ще опиша, без аз да го обясня тук подробно. Като се замисля сега, ако ти, четецо, си нямаш идея за нашия свят, как пък ще разбереш езика, на който пиша? Е, майната му. Ще пиша, ще го заровя, пък който разбере - разбере.
Та аз съм по име Нексо-Фрод. Тирето между двете части на името значи, че не е необходимо да се изговарят и двете, а всеки, който те назовава, си избира едното, в зависимост от това дали те уважава, или не. На всяко новородено му дават такова двойно име за избор, според ЗСМ (закона на свободното мислене) и ДД (Догмата срещу двуличие). По тая логика уважителната част от името по принцип значи нещо приятно, положително или дори величаво, а другата е някаква унизителна подигравка с теб, гнусна простотия, или съвсем културна и сериозна обида към характер, физика, произход и тн, което само по себе си е откровено несъгласие със съществуванието на твоята личност. По-тъпите хора се обиждат повече, ако неуважителното им име е някаква просташка подигравка. Но по-умните осъзнават, че хладнокръвното становище срещу личността ти е къде-къде по-сериозно от подигравка. Тъй в света, за който сега ти, драги читателю, четеш, умен човек можеше да се радва, че унизителното му име значи просто „лайно“, а глупакът се радваше, че неговото такова не значи „лайно“, а значи например „тумор за народа“.
Относно моето име, тук има уловка. Да, първата част ще рече „скромен“ на модерния ни език, което се предполага за положително. Но скъпите ми роднини са ми го дали със знанието, че на един от по-западналите и застарели диалекти в предградията , това значи „провал“. Не всички хващат тая уловка, щом се запозная с тях и поискат името ми. Усещат я само умните, което за мен е идеалното унижение, защото дори глупаците да ме смятат за провал, те са си глупаци - на кой му пука за тяхното мнение? Интересувам се само от отношението на умните към мене, а името ми се грижи добре за първоначалните им впечатления за моя милост. Цял живот ми се е налагало да се боря със собственото си име, представяте ли си? Цял живот думата, която си ти, която те отчита като самостоятелна личност на лицето на земята, те тегли надолу към дъното.
С втората част от името ми вече няма нужда от никакви гадни уловки, защото то по обичай трябва да си е унизително. „Фрод“ се превежда от класическата ни административна реч като „такъв, който трябва да бъде приспан (от обществени съображения)“. Както виждате, моето унизително име беше от ония, които наистина унижават, а не някаква глупава обида, която да можеш да преглътнеш като череша с мравка в нея.
Та след като приключите с четенето на тая моя пияна хроника, вие ще си решите с кое от двете ми имена да мислите за мене (като забравим гадната уловка в първото ми име). Ще се запитате може би защо пък да не ме наречете и с двете ми имена? Самият аз все пак го сторих като ви се представих. Ето, казвам ви. Защото това е по закона на представянето при запознанство. Според ЗСМ трябва при първа среща да предоставиш на събеседника си двете си имена, за да му дадеш свободен избор за неприкрито мнение към тебе. Нататък вече трябва да се ползва само едното, а това е според политиката на групировката КАРМА. Нейният символ е кръг, състоящ се от две половини - едната чисто бяла, другата чисто черна. Девизът им е „Средно Няма“. Засега няма да ви обяснявам всичко за тях в подробности, но за да ви се изясни леко що за групировка е това и какви са тия крайности без среди, за които говори, ще ви кажа, че първоначалната идеология и цел на тая групировка, когато се е създала преди векове, е била да разграничи доброто от злото, за да може да изтръгне злото от света по-качествено.
Тъй, за тебе, читателю, аз съм Нексо или Фрод. Роден съм в 543 година ОСБ (ще поясня). Не знам точната дата, защото родителите ми са изгорили документа с точните ми данни, издаден в деня на раждането, а именно моето Пълномощно за Съществувание. Да, звучи грубо; и звученето не лъже. Майка ми и баща ми ме мразеха, или поне баща ми, майка ми просто си налагаше да се примирява с мен и това от своя страна ѝ налагаше някаква стоическа любов към мен. Като любовта на скала към камъче. Та те бяха изгорили документа, както беше обичаят да се прави с деца, които бяха нежелани и които трябваше публично да бъдат показани като такива. Изгорили го на овчия площад в обичайната кладичка от изсушени стъбла на кокичета, полети с отровено олио от слънчоглед. Баба ми ми разказа, аз тогава съм бил на четири. Вятърът духнал силно отведнъж, вече запаленият документ изхвърчал от кладата и се лепнал за тънката вълнена фуста на майка ми. Докато ѝ я съблекат, едното ѝ бедро се опърлило силно и оттогава носеше белег до края на живота си. Това направи стоическата ѝ обич към мене още по-стоическа, все едно скалата и камъчето да станат на айсберг и висулка. Което и от двете да се бе запазило, да ви кажа, щеше да ми се струва все същата житейска херния.
А, да. Трябваше да обясня това ОСБ след годината. ОСБ е акроним от „От Събарянето на Борария“. Борария е градът, който се е издигал тук наместо Столикиа, нашия днешен. Преди 577 години нашите завоеватели превзели Борария, избили населението, сравнили всяка една постройка със земята, та чак изтръгнали до последната треска и камъче всичките основи из пръстта. Върху прочистената площ постепенно издигнали нашите квартали. Започнали да отброяват времето и календарите от разрушаването на Борария като начална точка. Така и досега. Забележете интересното - нацията ми счита своето начало от момент на разруха и смърт, вместо да брои примерно от основаването на нашето селище. Да вземеш самото си начало от едно изтребление - какво ти говори това за бъдещето на тоя народ, скъпи ми читателю? На мен лично ми се струва като застраховка за бъдеща катастрофа. Но виж, от друга страна, тая катастрофа, като се пренесе разказана в писмо, както аз сега имам честта и удоволствието да направя в жест към теб, читателю, ще звучи изключително развлекателно. О, уверявам те в това. Всичката тая глупост човешка поне на листа ще има някакъв смисъл. Погледната през булото на буквите и редовете, простотията придобива странното свойство да впечатлява и поучава. Иначе досега почти не се сещам да съм виждал жив човек да се поучава кой знае колко от грешки, докато ги изживява директно.
Заговорих за семейството си. Това всъщност е интересен въпрос, началото на рода ми по-точно. Моето семейство по произход е, как да го кажа, паразитно. Да, „паразитно“ е думата, дето най-подхожда. Защото пра-пра-дядо ми и пра-пра-баба ми са насадили тяхното бебе, моя пра-дядо, у напълно чужди по роднинство хора, за да го отгледат. Моето семейство е започнало като семейството на някоя проклета и безотговорна кукувица в леса. Ето как е станало това.
Пра-пра дядо ми се оженил за пра-пра баба ми и двамата заживели в един от тогавашните блокове за средни по парá хорица. Но пък живели на долните етажи, което е било знак за поне малка заможност; горните етажи били за бедняците, та на тях да им се налага да изкачват повече стълби, а и по-нависоко стаите са по-студени. Двамата живеели на третия или четвъртия етаж, не се знае точно кой от двата. Но не е и важно. Важното е, че от малката тераса на апартамента пра-пра-дядо ми всеки ден гледал към тогавашния мекхтеан на Бузла („мекхтеан“ е старата дума за площад или днешния „мегдан“, а Бузла е богинята на майчиното мляко и кърмачките), което било светилище на богинята и място с пазарища за млека и сирена. И ето какво пра-пра-дядо ми гледал най-много от всичко: в единия край на мекхтеана се намирал голям храм на Бузла, днес сринат, но тогава постройката била наистина впечатляваща. Била във формата на пищна млечна гърда, насочена към небето, куполът оприличавал зърното, всичко направено от изящен червен мрамор, с позлата по зърното и по единствената врата в основата. Дядо ми решил, че ще си направи дом от храма. За постигането на подобно нещо, представяте си, си трябват нерви и търпение. А дядо ми е бил от хората, надарени с търпение в удивителен излишък.
Първо се запознал (уж случайно) с там действащото семейство от поп и жрица, които поддържали култа в храма и живеели в него. Станал приятел с попа, научил го да дружат по най-искрения начин, по който мъжете могат - с чашката. Всеки ден все повече пили и се смели заедно, всеки ден слагал в чашката с мляко на попа малко повече сливов спирт. Но жената на попа не пиела, а гледала отстрани и виждала - не спирала да подозира дядо ми. Прекалено внезапно се появил в храма им, прекалено бързо се присламчил и сближил с мъжа ѝ. Жените имат тоя вроден интерес и майсторлък по-ловко да засичат задни мисли, много повече се интересуват от дребните проблеми на хората, от по-личните им неща и по-тънките черти в държанието им, „щипкат фидето из чорбата“ както е поговорката. Та жрицата надушила, че дядо ми не ще да е дошъл с приятелски намерения. Тръгнала да разпитва съседите на нашите из блока що за хора били пра-пра-дядо ми и жена му. Дядо ми пък разбрал от същите съседи, че жрицата души наоколо.
Затова един ден, както обикновено, хванал попа в храма на по чашка (докато жрицата не била вкъщи), напил го по-здраво от всякога, докато той самият се правил, че преглъща спирта, и го оставил да падне заспал на пода. Напръскал дрехите му с отрова за езерни комари на прах - трудно видим прашец, който в допир с вода става на облак от газ, дето трови насекоми, а понякога и по-болнави хора.
После дядо ми си бръкнал в гърлото, повърнал връз спящия поп и го оставил така. Жрицата се прибрала и видяла мъртво-пияния си, оповръщан съпруг. Погнусена, свалила дрехите му и ги накиснала, за да ги изпере. Но когато водата напоила дрехите, отровата за комари се изпарила наоколо. Жрицата страдала от задушливата болест с пристъпи, та не ѝ трябвало много, за да предаде богу дух. С нея си отишли и подозренията към новия приятел в храма. Задето убил жрицата по тъй заобиколен начин, дядо ми бил далеч от излавяне, а попът бил прекалено пропит и оглупял, за да поведе адекватен съд.
Приятелите вече могли да си бъдат приятели, без каквато и да била пречка. Скоро свещеникът започнал да се нуждае от трезвен водач на сметките и покъщнината му, а кой по-добър за тая помощ от искрения и близък приятел? Дядо ми, по приятелски, го уредил да затъне в катастрофални дългове и посмешища. Накрая се стигнало до там, че толкова пропаднал хаймана не можел вече да служи на богинята в храма. Властите го изритали, но по религиозен указ го питали кой след него да наследи храма. Кой бил достоен да поддържа светинята на Бузла? Пияницата посочил, разбира се, дядо ми.
Би било лесно да кажа, че така дядо ми осъществил мечтата си. Не станало така. Дядо ми не бил посветен и упълномощен в култа, за да поеме храма и проповядването. Обителта не му се полагала. Но дядо ми рекъл на баба ми: „Значи богинята не ме пуска вътре. Ами, премахнах свещениците от там, ще премахна и богинята тогава.“
Намерил из селата някакъв сектант, откачен естествено, но с голямо въображение и плам на устата. Платил му да проповядва из града, подкокоросал разни отчаяни просяци и слабоумници да му повярват, да го последват. Продал дори имоти, доколкото разбрах, за да му уреди още слава и последователи, изначално присламчени чрез малко подкупи, а после и чрез откровена вяра, защото, както казах, тоя сектант имал талант за реч и фантазия. Сектата се получила главно от мърляви бездомници и изтривалки в обществото, но именно тия тълпи са най-ефективни в борба за власт. Това, че са изпаднали до дъно и нямат какво толкова да губят, ги кара да бъдат по-смели и агресивни.
Помели града и нападнали дворците на правителството. Имали само едно искане (заръчано от дядо ми към талантливия сектант) - да махнат култа към Бузла и да я изключат от официалните редици на божествата.
Правителството и армията били западнали и отслабени още векове преди тия събития. Можели да бият отпор и да смажат тълпата от откачалки, но заслужавало ли си да се затормозяват с това, само заради някакъв си култ към млякото?
Богинята на майчиното мляко най-сетне изчерпала кърмата си, а тоя, който стръвно изпил последните капки, бил дядо ми. Култа се разпуснал, поне официално, храмовата сграда останала без предназначение, без официален собственик. Вече пасивното и замряло правителство, както се очаквало, не заклеймило храма като държавна собственост - било уморено от тоя проблем, след всичките разправии покрай наследяването на храма, а после и сектантите. Оставило бившия поп и пияница свободно да избере наследника.
И тук вече наистина мога да кажа, че мечтата на дядо ми се сбъднала и той с жена му се нанесли в червената гърда от мрамор. Начинанието му отнело седем години, доколкото научих.
И тъй нравът му се уталожил. Но тъкмо неговият се уталожил, когато този на пра-пра-баба ми се отприщил. След всичко, на което станала свидетелка, тя се убедила, че мъжът ѝ има акъл за милиони. Тя решила, че къщата-храм не стига. Прекалено силни и ловки били, за да спрат до тука.
Започнала да мечтае да царува, да е властница. Подхванала дядо ми за опашката, тръгнала да го увещава. Ала гениалният ми предтеча, колкото и да бил гениален, си имал своя недостатък като всеки човек. Неговият бил такъв: веднъж постигнел ли една голяма цел, много трудно и бавно се палел по друга. Обичал дълго и спокойно да жъне успеха на труда си. Седял на удобното си диванче пред мраморната гърда и си пиел нектара със спирт.
Пра-пра баба ми го заплюла и рекла, че ще му покаже какво е истинска смелост и амбиция.
Без да му казва, тя наела някаква долнопробна отровителка, която лъжливо се пишела за голяма разбирачка някъде си в околностите. Тая отровителката дори си била измислила прозвището Зарзила („безвкусната“) Платила на Зарзила известна сума пари, а после я заучила да се добере до кухните на двореца и да натрови храната на една от тогавашните седем царици, която пък още отпреди имала разпри с родителите на баба ми - още повече причина за мъст. Докато Зарзила вършела делото, баба ми щяла да я чака прикрита до двореца.
Пра-пра дядо ми люлеел едногодишното си бебе в люлката и гукал сладки песни насред храма-гърда, когато получил донесение за олелията. Две жени заловени и набързо обезглавени в двореца, едната била жена му. Видели и потеря да идва към дома.
Единствения багаж, който дядо ми заграбил, било време. Не помислил за пари, храна, дрехи, последствия. Умните хора съзнават, че бързането с малко бавене изобщо не е бързане. Както чул вестта, той грабнал детето от люлката и побягнал през улиците. Чак след дузина пресечки започнал да си позволява да се поспира и скатава зад стени, огради, сергии и коли. Дълго време си играл с потерята на котка и мишка и дори аз не си представям как е възможно да се е отървал. Но според семейните ни извори - направил го е.
С последни сили се добрал до къщата на предполагаеми пети или шести братовчеди на неговия отдавна мъртъв братовчед. „Семейство сме - рекъл им на прага с пот на чело и дете на ръце - Отгледайте сина ми, защото е кръв ваша. И защото ще се върна и живи ще ви запаля, ако ме излъжете.“
Не изчакал да поемат бебето в ръце. Оставил го на прага и побягнал в мрака - била вече паднала нощ, тъй дълго се бил гонил със стражниците.
Бебето на прага бил моят пра-дядо. А хората, които го вдигнали от прага, всъщност не били даже и далечни братовчеди на фамилията.
Ето как, драги ми читателю, моето семейство може да се нарече паразит или кукувиче семейство. Отгледани сме с труда и мъките на съвсем други хорица, попаднали в тая пияна хроника по усмотрение на не по-малко пияна съдба.
За по-нататъшните ми предци, както и за сегашното ми котило, ще ви издам по-нататък в разказа.
Пияна хроника 1 - Кукувиче семейство II
Сетих се какво може да ви се е сторило чудно от последното, което разказах. Как по дяволите се е казвал този мой забележителен пра-пра-дядо? И как по дяволите се е казвала глупавата ми пра-пра-баба? Или пък бебето им, което се озовало на прага на чужда къща? Защо изобщо не споменах имена?
Да, читателю, чудно е, ама какво да се прави - имената им са заличени от архивите на града, от езика на нацията и от историята на света. Мъжът, жената, детето - всичките изтрити завинаги. Това е възможно по легален път. Ако човек се провини достатъчно, може да бъде съден на Забравата, така наричат това наказание. Подобно нещо е онова, което ви разказах за самия себе си - когато родителите ми публично обявили, че ме считат за нежелан и изгорили рождения ми документ, а майка ми си изгорила бедрото. Същото, но в по-лека форма. На мен поне хората са ми забравили само рождения ден, докато тримата ми нещастни предци сега са някакви бледи духове в мъгла от клюки. Но пък виж, никога не е късно и аз, нежеланият Нексо (или Фрод) , да бъда подложен на Забравата. Като гледам така, натам съм тръгнал. И преди тоя свят да се свърши, което ще е скоро, може в един последен изблик на тъпа злоба хората да решат да ме изтрият от скапаните им архиви. Направо е смешно, да гледаш как тия глупаци са толкова надути, че да си въобразяват, че на мен ми пука дали ще ме помнят официално. Пра-пра-дядо ми може вече да го няма ни жив, ни на помен, но аз често се разхождам до мекхтеана на Бузла и гледам кръга от основите на сринатата гърда. И като гледам тия останки, убеден съм винаги, че дядо ми се смее някъде с глас. Изтрили го били от лицето на света, ала насред града ни стърчи и се пъчи една изкорубена каменна цица, извисена над повечето мижави къщи, дори като е срината - наблъскала се точно в центъра на света, нагло набиваща се на очи, наперена и вулгарна, подиграваща се на всичко живо. И това ако не е духа на самия ми дядо, запазил се до днес, чума да ме тръшне.
Споменах ли защо предците ми били до крак изтрити? Че и бебенцето дори. Нали ви разправих как гениалната ми баба наела отровителката Зарзила, за да убие царицата, с която се мразела. Е, след като властите убили баба ми и наемничката й пред очите на всички на улицата, и погнали дядо ми вън от света, царицата решила, че това не й стига за отмъщение. Затова издала и иск за Забрава, не срещу единствения виновник, както е по закон, забележете, а направо срещу цялото семейство. Тая царица е с името Tерция-Цепка (аз я наричам с обидното „Цепка“, което значи „уличница“) и е една от тогавашните седем в Царичия корпус. Нейната роля в тая хроника не свършва до тук, затова няма да се наемам да излагам всичките подробности около личността й. Ще добиете представа за тая кучка в течение на разказа.
Носят се и други гнусни слухове, че дядо ми бил съден и заради това, че бил червенокос, който се криел с боя за коса, но го разкрили, защото жена му изхленчила истината преди да я екзекутират. Аз не вярвам прародителят ми да е бил едно от тия изчадия. Това е поредната фалшива мълва, пусната сред хората, за да се добави сол към присъдата му. И бас ловя, че тая мръсотия е дело на царица Цепка. Никога не е имало червенокоси уроди в моя род.
По-нататък ще ви додам за бебето, дето дядо ми оставил на прага на непознатите хора, как то се спасило от чистката на царицата и защо аз съм убеден в истинността на тая част от историята.
Сега трябва да прекъсна с писането, сестра ми ме вика на пост. Мой ред е да наглеждам улицата от прозореца, да държа оръдието готово, докато другите се хранят. Обичам оръдието, макар и да не боравя добре с него. Страх ме е от оръдието, страх ме е и да съм на пост; винаги, когато съм, получавам нервни газове. Но ми харесва някак си мисълта, че ме карат и мен да вардя. А и все пак не мога да не се наслаждавам на факта, че нашето оръдие е по-голямо от това на комшиите.
Пияна хроника 2 - Царица Цепка
Моят писар пише тези думи, единият от многото, но моят любим писар, Петрон. Ще ви кажа защо му оказвам тази чест и защо ми е толкова скъп по-нататък. Сега нека положа началото на този мой летопис.
Името ми е Варизя Марсия Нуния, на двайсет и осем съм, родена в първите кръгове на провинцията, дошла от заможно семейство и издигнала се три пъти по-високо от това. Това са рождените ми записи, рожденото ми име и всичко онова, дето бях преди.
Преди какво, ще питате. Преди да стана една от жените на Царичия корпус. Да, аз съм царица. И името ми на царица е Терция, втората с това име, първата с тая власт. Никоя друга царица преди мене не е стигала до такъв сан и никоя друга след мене няма да го стигне. Да, ще кажете вие, разбира се, че ще стигне и още как. Все някога всеки владетел от миналото е надминаван. Но аз не ви говоря за властта си, за съкровищницата си, за просперитета и границите на държавата си. Не. Аз ви говоря за онова, което съм постигнала не като владетел и политик, а като човек. Като жена. И за да разберете какво точно съм постигнала, не мога да ви го опиша с две-три точни думи. За да разберете точно, то вие трябва да чуете целия ми разказ, който моят добър писар Петрон тъй красиво ще изпише по листите.
Петрон кима и се усмихва на царицата си. Ласкае се, че аз самата тъй интимно го лаская в личните си мемоари. Моята уста и неговото танцуващо писало тъй красиво израждат разказа и го запечатват във вечността (сега пък смях заради палавия израз). Да, близък ми е Петрон, и скъп. Продължавай да пишеш, скъпи ми Петроне, с моята уста и твоето писало.
Аз съм царица Терция от Царичия корпус. На какво съм царица, чудите се, може би? От къде да ви знам, може би това ще се чете след камара векове, когато и помен не е останал от сегашния свят. Та ще обясня. Нашата страна се именува Протозарум, основана уж преди близо шестстотин години връз основите на старата Борария, която била срината. Но това за мен са някакви митове, дето пламенни историци са си измислили, за да сложат драма в приказката. Винаги е по-интересно с кланета, нали? (Петрон пак се хили докато пише). Аз си мисля, че старият град просто е прераснал в днешния, без никакви такива простотии. Може някой път да ви дам доводите си за тази ми теория. Но засега едва ли ви интересува.
Страната ни се казва Проторазум, а столицата е със същото официално име. Но хората я наричат масово с името Столикиа. За това е виновен един офицер, живял преди деветдесет години, дето се бил издигнал до пост на дворянин и член на правителството, и се опитал с пламенни речи да убеди народа да свали централизираната власт на Царичия корпус и да върне старата система на Трийсетте Равни Парламента или както го наричали просто „Трийсетака“. В речите си тоя офицер, дето наричал столицата - тая дума също се корени от тук - дето наричал столицата ни „Столикиа“, предложил така да се преименува официално, защото значело „мислеща глава“. Схващате ли символиката? Централизираната власт, твърдял той, била необходима на народа, само ако тоя народ се състоял от овци, неспособни да мислят сами за себе си. Простакът си умрял опитвайки се, бащата на баща ми го арестувал и убил в килията (удушили го с ластика на собствените му гащи, за да умре в срам, според клюките и легендите от онова време), но народът запомнил тая Столикиа от речите му и продължил да я ползва в протест. Протест, та се убил, бих добавила аз. Дай боже на всеки владетел такива протести.
Да отбележа, знам името на тоя офицер, но няма да го споменавам, защото е изтрито от историята по закон - наказанието за вредителство спрямо държавата. Така е в нашия свят, ако някой посегне към святото, той бива заличен от земя, книга и мисъл. Наричаме тая присъда „Забравата“. Заради наказанието хората са запомнили тоя глупак отпреди век просто като „офицера“, а никой даже не може да каже със сигурност дали е имал тази длъжност.
А, да - сигурно трябва да спомена и другата част на името си. Забравих да кажа, че в нашия свят по закон си имаме двойни имена - едната част от името обидна, другата уважителна, та всеки да може легално да те нарича, с което иска и тъй да те плюе или хвали. Не се чудете на тая традиция, запазила се е от някаква тъпашка народна илюзия за свобода на словото и мисълта. Аз като една от седемте владетелки не се опълчвам на тая традиция, дори е по-добре да си я има. Като хората си въобразяват, че са си свободни и своеволни, си стоят на място и си траят. Отнемеш ли им лъжливия кокал, веднага почват да лаят. Та името Терция е моето уважително име, значи „примерната“. А другото ми име, обидното, е Цепка. Това означава буквално „курва“. Никой не ме нарича така открито, защото знаят, че ще има последствия. Какво да ви кажа, обичам си я тая „свобода на словото“. Изказването ми може да ви настрои срещу мен, ще си кажете, че съм деспотична нещастница. Е, може би съм такава до известна степен, но погледнете го от моя страна, от страната на един отговорен владетел. Ако на тълпите неучен и миризлив народ - дето пикаят срещу вятъра и си мислят, че вали, и си харчат парите за пиене, а после се оплакват, че нямат качамак - ако на подобна сган се даде пълната свобода да говорят и правят каквото си щат, то няма ли светът да пропадне безвъзвратно? Ако вие, които сега четете това, не сте съгласни с мене, то трябва с голямо съжаление да ви съобщя - вие сте от пасмината, дето пикае срещу вятъра. Боговете дано ви помогнат, защото мозъка определено няма да го стори.
Рождените ми имена, които споменах в началото, не са от двойната схема, защото на мястото, където съм родена, не са се придържали към тая глупава система. Провинцията е по-хубаво място от столицата, като се погледне от друг ъгъл, признавам. Там ги няма някои от наложителните мисления, дето се насаждат на столичаните. И за провинцията ще ви разкажа в някой и друг ред, като дойде дума.
Сега е по-важна столицата ни Протозарум, където аз, Терция от Царичия корпус, управлявам наравно с шестте ми равни. Седалището ни се намира в една от четирите големи дупки на града - Пенция Урвина. Това е урвата с дворцовия комплекс, центъра на властта в Проторазум. Самият град е съставен от четири урви - споменатата Пенция Урвина, Силия Урвина, Просия Урвина и Кръстус.
В дълбината Силия се намира религиозният център на държавата ни, храмовият комплекс. Просия е дълбината с кварталите на хорските къщи и блокове, поне това е била в миналото, защото сега кварталите са се разраснали извън оригиналната урва и са плъзнали измежду другите три градски дълбини. Кръстус пък е последната от четирите главни урви и служи като гробищен комплекс. Разбира се, тая урва се е изпълнила също от векове в природния ход на нещата, но за да не позволим на гробищата да плъзнат из целия град, както стана с кварталите за простолюдието, създадохме тая политика и традиция сред народа на Проторазум да се рециклират гробове. Гроб, който е задминал петдесет години, се опразва от старите останки и се използва за нови, като старите кости се прибират в домашни светилища. Така гробищата си останаха в границите на Кръстус, поне засега.
Би било интересно да спомена, че преди около три века хората си пазели покойниците в стъклени бурета със спирт, стоящи посред домашните им зали. Откачена гнусотия.
От четири главни урви, споменах, се състои столицата ни Проторазум. Измежду и около тия четири големи урви се е разляла останалата част от града, която в тия времена си е направо смесица от всичко, дето се е обособило в дълбините - хаос от цивилни сгради, божи храмове, административни и културни центрове. Общо взето, градът се е разраснал хаотично около първоначалните урви. По мое лично мнение и наблюдения върху развитието на други подобни селища, всяка една от четирите урви на Проторазум е била първоначално самостоятелно селище, че може би и примитивна държавица. И постепенно четирите отделни държави са плъзнали една към друга и са се слели. Пак повтарям, оня мит за разрухата на Борария за мен е измислица. Критична съм към историята, както забелязвате, мисля и преценявам за себе си, претеглям известните факти и тествам истинността им през призмата на непредубедени изчисления. Това качество е жизнено важно за всеки владетел - да осъзнаеш, че голяма част от историята е лъжа, но че именно лъжата ти сочи истинския отговор. „Да четеш между вековете“ - сама измислих този израз и съм много горда с него.
Петрон пак се смее. Дали да не му резна малко езика, та да може да се смее по-свободно? Сега пък заби поглед в листа и ме чака да диктувам като послушно кученце. Браво на Петрон, добро момче!
По-нататък искам да разкажа за коронясването ми (ще пропусна детството си, защото е скучно). Но не точно сега. Сега ми писна от писане. Искам Петрон да дойде в леглото. Хайде, писарче мое, остави малкото писало и вади голямото.
Пияна хроника 3 - Човек Божи
Цинцинат-Бакул съм, поддръжник и служител на великата Бузла, майка на всички гърди и извор на млечните речища в Рая. Аз бях нейния пазител, чистачът на нейния храм, хранител на огнището й, продавач на млякото ѝ. Аз и жена ми, милата ми Ургата. Заедно живеехме в красивия храм на Бузла и заедно си се любехме години наред под покрива му, под крилото на богинята. И всичко това свърши, заради глупостта ми. Не ми беше умът в главата, а в чашката. Дойде демонът и аз не го видях. Опи ме с думи благи и още по-блага ракийка. Дойде, приспа ми духа, погуби ми жената, взе ми после и дома, все ми светата обич на Бузла. Изкара ме от храма и го поквари, а после, като демонът трябваше да си получи божията разплата, той профуча далеч сред срам и хаос, и хаосът тъй черен беше, че даже Бузла падна от небето, похулиха я хората и престана да е богиня. Заради тоя разсипник.
Уби ми звярът и жената, и богинята. Всичко ми взе и съм черен сега, черен, скърбен, отслабен, и умирам. Съсипани са ми телесата от лъжи и отрови. Кръв пикая в клозета и твърдото вече хич не излиза, задръства ми се плътта с гмеж и гадно, не се очиствам. Малко ми остава да съм жив и затова искам да пиша, и да пиша бързо. Да кажа колкото мога повече. За тоя демон да ви кажа, да ви запозная с проклетото му семе, та да се опазят чедата ни в идни дни. За демона, за семето, за женицата му, да, женицата му мръсна, да ѝ скърша врътняка бих, ако да беше още жива. Ама не е. Видях я как квичи кучката насред площада, дебела и злобна, и плюе проклятия насред пътя пред дворците на Корпуса. Видях как ѝ скъсаха якичката и гърдите ѝ вещичи се мятаха голи и срамни пред народа. И като скъсаха якичката, срязаха ѝ проклетата гуша с топор, ама не с хубав топор, да каже човек топор войнишки, достоен, ами с топор за клане на щрауси я посякоха. Главатаря на гвардейците докачил един от близката сергия за щраусово месо, така ми казаха после, защото аз това не го бях забелязал самичък. Ама тая проклетница умря такава, каквато си беше - кокошка под кокоши нож.
Като се заговорихме за кокошки, и аз изклах моите, истинските ми. Откак демона ме изгони от храма, преместих се да живея в къщата на старата ми баба, отдавна споминала се. Западнала, малка къщурка, мизерна и жалка, но ме приюти. И в западнал квартал се намира, точно на ръба на Кръстус, точно до урвата с градските гробища. Та живях бедно и си купих пет-шест болнави кокошки, да ми снасят яйца. В деня, дето разбрах цялата истина за демона, дето се носеше мой другар, а ме закопа жив без да се усетя, аз изпаднах в яд. Ревях и крещях и кълнях. Не бях си в акъла. Хванах сатъра от долапа и изскочих на двора да посичам. Излових пилетата едно след друго и ги разнищих. И кученце имах малко, да пази пилетата. То като ме видя и усети, че не съм си с всичкия, нахвърли се. Добро кученце си беше. Бях го подучил да пази кокошките и го правеше; пазеше ги дори от самия мене, до самия му край. Хванах и него и го посякох без да мисля. Исках само кръв и мъст, на каквото и да е кръвчицата, само да пусна кръв. А то бедното ръмжеше и плюеше, и беснееше, та да се спаси. Нахапа ми пръстите на ръцете, скъса ми ръкавите. В тоя момент то ме мразеше, тъй както аз мразех демона. Заклах го кученцето, отиде си. И то и кокошките си отидоха, и никой не остана с мене вече наистина. Никаква живинка да ме утеши. Само трупове около мене. Събрах ги на купчина после, да ги паля, поне болест да не хвана.
Иде ми сега в главата да помена най-откаченото нещо, дето съм виждал в моя живот. Мъртвилото си шаваше в купчината, и пилетата, и кучето. Бях ги изпонасякъл, мъртви бяха, скупчени и мазни от кръв. Пипнах аз пак, като видях, че мърдат, да проверя как ли би могло да са оживели някак. Ама не. Всичките си бяха умрели, охладнели, вкочанени вече леко. Ама мърдаха, като че ли леко треперене ги шибваше. Хайде, кокошките - ясно. Всички сме виждали как заклана кокошка рита за кратко след посичането. Ама за кратко. А тия си ритаха постоянно, и кучето с тях. И ги запалих, и те пак си ритаха. После на въглен станаха, ама пак не спираха. Какво ще да е това чудо, един бог знае. Викнах комшиите да видят, че ме беше страх, макар и да съм поп. Гледаха и те, посплашиха се, ама нищо не измислихме да е обяснение. Мислихме да се допитаме до властите, да викнем лекари да гледат и преценят, ама пък на никой не му се плащаше на доктори, само за да прегледат куп изклана стока.
Ама за какво ми е да говоря още за това? Купчината с месо на въглен още си подритва на двора, докато аз лежа тука и си умирам, и пиша. Нека си рита, вече не ме е страх. Току виж и аз почна да преритвам като умра.
Ох, мъчно ми е за милата ми Ургата. Съпругата ми тя прекрасна. Ургата-Лелия се казваше изпълно. „Ургата“ по закона беше хубавото ѝ име, значеше „омайница“. Другото ѝ име няма да казвам какво значи, защото не си заслужава. Тя беше свята жена, обичана от всички и све, никой не я назоваваше с обидната половина от името, така че то все едно изобщо не съществуваше за нея. Е, всъщност един единствен човек имаше, дето я нарече веднъж с обидното ѝ име, и то даже след като беше си вече отишла от тоя свят, та беше даже още по-оскърбително. Това беше демонът. И ще ви разкажа как я обиди пред мене, и как именно в тоя момент аз съзнах, че тоя човек е червив отвътре, прогнил и гаден. Трябваше жена ми да умре и да я осквернят в смъртта ѝ, та аз да си видя глупостта и простотията.
Взехме се на по тринайсет, и двамата. Много млади, много боязливи, треперехме. Ожениха ни пак в същия тоя храм, дето поддържахме толкова години, червената млечна гърда на Бузла. Бяха ни предложили за четворна клетва, за да се сродят повече семейства с връзката. Две момичета и две момчета щяха да ни оженят, другите двама бяха на по деветнайсет и двайсет и една, момичето и момчето в тоя ред. И си мисля, че бихме били четиримата много щастливи, ако да беше се случило. Много такива бракове гледах през живота си, всичките почти чудесно развили се - хем станали сговорливи с времето, хем плодовити, понеже са си повече хора в една свръзка. Но четворката с мене и Ургата се разтури, понеже фамилиите на другите двама си намериха по-добра партия за женитба. Ама тъй или инак, с моята Ургата живяхме пълни с радост почти от самото начало. Трябваше да се пробием в креватния обичай и докато това стана си се притеснявахме, но един път като вече се случи, тя и аз разбрахме, че сме си един за друг.
Докато израснем до петнайсет живяхме с нашите си в Урвина Просия, простолюдния квартал на града. През това време учехме за писмото и опелото на богинята Бузла - нашите избраха да ни правят храмова двойка. По онова време било евтино да си учиш децата на светите длъжности. Занаята не бил много опаричен, но пък имало много чест в това да си божи човек. А народа си го е казал „Като нямаш пари, гледай поне да те знаят с чест, и някой все ще се намери, дето да те опее като си идеш.“
Излязохме из Силия Урвина завършили като млечни жреци и така законно предадоха в ръцете ми ключа към бузловия храм. Годините, прекарани в тая света обител, бяха най-щастливите в живота ми. Даже сега да замирам в гмеж и скръб, тия години винаги ще си ги пазя в спомените. И така ще си ида в мир от света.
Оххх, Ургата, мила моя, радост моя, бъди с мене! Боли ме! Пак ме боли! Скъсва се търбуха ми от болка! Да беше тука сега, да ме държиш за ръката, да ми целунеш челото! И огън да ме гореше, пак щях от радост да плача. Нищо друго вече не искам, само да дойда при тебе...
Или не. Чакай, любима, прости ме. Трябва първо да изпиша тая история. Дължа го на хората, да ги предупредя за онова изчадие, за ужаса, дето иде насам. Само да свърша с това, Ургато, да го допиша. После, кълна се в очите ти, дето сияят с блажението на рая, после се заклевам да умра и да те намеря.
Пияна хроника 4 - Сакатата писателка
Никога нищо не съм писала досега в живота си. Стана ми скучно. А и може да умрем днес или утре, или на другия ден. Защо да не пробвам и да пиша, преди да се свърши всичко? А и видях оня ден даже брат ми Фрод да драска някакви негови глупости. Щом тоя тъпак може да пише, за мен е още по-сигурно, че ще мога.
Не знам как да започна. Да опиша себе си ли, какво? Коя съм аз, как се казвам и в какво съм облечена? Още на първите изречения се чувствам все едно трябва да се обяснявам на някой или нещо, а просто държа писалка над проклет лист. Казах вече, че не съм го правила преди, така че все ми е тая.
Името ми е Цезония, Цезония-Песила е пълното ми име. На осемнайсет съм. Родена съм в Столикиа и със семейството ми живеем в Просия - мизерната част на града. Просия е близо до Кръстус, това са гробищните квартали. Днес ще ходим там да изрием майка ми, за да ѝ забием вретено в коляното и да я заровим пак. Било, за да не може да стане. Според мен това са глупости, но баба настоява, колкото и да ѝ повтарям, че е глупачка и само ще ни излага на опасност. А даже и наистина да вземе да стане, какво от това, щом е зарита в земята. Това да ни беше проблема.
Ето я сега до мен, идва да провери въжетата на сачмомета (все ме мисли за толкова смотана, че да не знам кога машината не е в изправност, та трябва сама да я проверява, че и то пред мен, именно за да ми намеква, че съм толкова смотана). Питам я пак за какво ни е да се занимаваме с тая работа в гробищата.
Ето на - зашлеви ме и ме изгледа както обикновено, като някаква бясна крава, и се махна от прозореца. Персефо ми обясни вчера защо толкова искала да го направим. Като я попитал, тя му отвърнала - „Ако дъщеря ми се събуди в гроба, то аз няма да я оставя да стои заровена жива. Що за майка ще остави така детето си?“
Ако ми го беше казала на мен това, щях да ѝ отговоря така: да, една майка не може да остави детето си да шава живо заровено в дупка, а трябва да го изрови, за да му забие прогнило вретено в ставите, защото поповете така проповядвали. Тъпачка. И баба ми, и брат ми са тъпаци. И това семейство ще си изпати много заради тях. Сама се чувствам длъжна да направя нещо, преди да са ни опропастили, но не знам какво. Ще измисля обаче. Затова почнах да пиша. Като пиша на лист, мисълта ми някак се движи по-плавно и подредено. Все някога ще стигна до решението.
Облечена съм в новата си чувуста, която преди ми беше само за издокарване. Сега, понеже вече на никой не му се налага да се издокарва за нищо с всичките тия гадости и ужаси из града, аз си нося хубавата чувуста почти постоянно. Няма никакви практически удобства, даже е много неудобна дреха за бой или обход, или за къщната работа дори. Но хубавата дреха, като съм в нея, я чувствам като кожата, в която боговете са ме предопределили да бъда природно. Не е практична, не е удобна, но е моята кожа, а само собствената ми кожа ме кара да се чувствам на върха на силите си. Най-интересното е, че като животът си беше по-нормален, като нямаше тия олелии из улиците всеки божи ден, никога не се бях усещала толкова доволна от себе си.
Само като си спомня, например, как оная затлъстяла свиня Улма ме беше заплашила, като преспах с четирима от бащите ѝ, без да съм се допитала до майките ѝ, като си помисля как се стреснах и посинях от ужас пред тая разплута нещастница, иде ми да се смея. Това беше преди четири години. Ако сега я видя някъде, ще ѝ изкормя затлъстялата матка и ще я накарам да си я носи като шапка. Това при условие, че още е жива, разбира се. Защото се беше разнесъл слух преди някакви седмици, че видели надалеко до градските стени възпълен човек да се тътри, неясно мъж или жена, и го докопал един от дяволите. Тялото си останало там да му се белее туловището и караулите от близкото поделение на Пенция изобщо не си направили труда да разследват, защото в Корпуса сметнали, че само ще рискуват живота на мъжете за тоя що духа. Та аз самата не съм чувала нищо за Улма от дълго време, така че е напълно възможно тая купа разложена лой до стената да е тя. Даже се надявам да е тя, мамичката ѝ мазна.
Та така сега в Столикиа всичко се обръща наопаки, а аз съм се облякла в най-пищната си дреха, и се чувствам като че другояче не би могло да бъде. Много ми е хубава чувустата: чувалната част е от наркозния лен, дето се пропива бавно в кожата и ти дава благо настроение, а фустното платнище е впито по краката ми и ме прави изкусителна, и е изтъкано от обезвредени оловни паяжинки. И двете материи са доста скъпи. Момичетата обикновено си ги купуват (или купуваха, преди да дойдат дяволите) като се готвят да идат на тържището за бракове. Чула съм даже, че Царица Терция била погребана с чорапи от неотровното олово. Аз не съм сигурна доколко е вярно това, защото не бях на погребението. Брат ми беше и трябва да я е видял, та сигурно знае. Но с тоя страхлив плужек не искам да се занимавам.
Писна ми да пиша повече. А и след малко тръгваме към гробищата да дирим мама, като сигурно бая време ще я търсим, защото пак говореха че деретата почнали да плават оня ден. Кой знае къде се е дянала.
Пияна хроника 1 - Кукувиче семейство III
Ето го отново Нексо, твоя пишещ Нексо (или Фрод), скъпи ми читателю; върнах се отново над листите, за да продължа да ти разказвам, и го правя в най-абсурдното време, тъй че, надявам се, ще оцениш мъката ми. Наистина е абсурдно, защото светът умира, а аз пиша като заспала кукумявка. Хората се борят, поне тези които още не са се побъркали, а те са малко, борят се да спасят поне троха от кочината, с кръв и скръб се борят, с цената на най-скъпото им, а аз глупакът си пиша. Кукумявка. Загубеняк. Второто ми име може би си го имам с основание. Заспала кукумявка съм, дето трябва да бъде приспана. И не е чудно: нали ви разказах как произлизам от кукувиче семейство, подло, крадливо, буйно. От кукувици - кукумявка. Обяснимо е като мокростта на водата.
Как мога, питаш се, така да се обиждам сам себе си и да съм в мир? Ами, за да съм глупава кукумявка, трябва да се държа като такава, нали? Затова си стоя на столчето и пиша, докато Столикиа пропада. Не бива да разочаровам очакванията на всички.
А има и други неща, по дребни от световна гибел, дето са в конфликт с приемливостта на скромното ми занимание. Например - Цамбия-Кека в момента е на улицата пред къщата ни и пее отново. Тая е една смотолевена бабичка, пропила се разбира се, дето излиза посред пътищата и не знае какво прави. По никое време се вясва, точно като е най-опасно, като най-свирепите глутници чакали нахлуват през дупките на градските стени и идват тук на лов или пък като някой гроб из Кръстус почне да шава. На тая не й пука, ама хич. Тръгва измежду къщите и блоковете, размахва си шишето, оригва се, дави се, ама не спира да си пее. Относно пеенето, ще кажа, че раздраното й от спирт гърло далеч не е божа арфа - а пък и лично аз самият не понасям певците, защото тия дни всеки трети тъпак със свирка си мисли, че може да пее, и се опитва всячески да го докаже пред всички. Кека грачи и кашля като ненормална, прекъсва мисълта ми и запира и без това мижавото ми удоволствие от писането. Чиста напаст. И не само това, ами като се движи безразсъдно по пътя на пиянски зиг-заг, се случва да пречи на хората да стрелят по улицата, щом се вясне някоя гад за убиване. Гледат да не я смерят и нея, да не я смажат наред с дяволите. Явно хората още имат жал, особено към отрепки като Кека (аз я наричам с това име, а то значи „пребитата“), макар и да нямат жал към кротки хора като мен, дето само искат да ги оставят на мира. Явно тия дни отчаяните пияници са преди писателите. Та хората се мъчат да не стрелят по нея, а някои дори я пазят, като застрелват гадините, дето налитат към нея. Чисто прахосничество на снаряжение. Да хабиш амуниции, за да опазиш пияни идиоти, като се има предвид, че киселината за сачмите е страшно трудна за саморъчно събиране и страшно скъпа за внос извън границите на Проторазум.
Как после да не ти говоря, читателю, че всички са глупаци? Даже баба ми, която имам за най-запазения мозък в нашия дом, преди малко изхвърли на пътя половин сачма, за да спука два дявола, дето се спуснаха срещу Кека, докато тя се мъчеше да стане (беше се спънала в тротоара на пътя и се беше пребила, пръскайки на парчета шишето с пиене в паветата). Сега, заради добрината и простотията на баба ми, ние имаме половин сачма по-малко в мазето, а Кека е още жива и пияна, и се дере от пеене, за да ми е трудно на мен да пиша хрониката си.
Ох, какво да се прави. Ще стоя тук и ще пиша, докато Кека пее и докато не са се махнали гадините от града. После ще излезем всички - аз, сестра ми, баба ми, братовчедките ми и съседът ми - да отидем набързо до Кръстус, за да намерим гроба на мама. Решихме, че е време да я изкопаем и да сложим вретеното, преди да е станала. Ще ви поясня по-късно, защото сега не ми се пише за това. Прекалено ми е тежко да го мисля.
Предишния път, спомням си, бях обещал да разкажа за бебето, дето пра-пра-дядо ми оставил на прага на непознати хора. И да обясня защо съм убеден, че историята на това бебе е истинна. Отговорът на второто е свързан с оная царица, дето споменах - Цепка (Терция-Цепка), дето имала вземане-даване с прадедите ми. Ще ви се стори невероятно, но е факт - тая нещастница имаше вземане-даване и със самия мен, защото доживя до ненормална старост. И преди да пукне, аз я срещнах.
Ще започна с това, че знам името на изоставеното бебе - моят пра-дядо. Въпреки осъждането на Забравата, аз знам. Казвал се е Зео-Сатр. Първото значи „сияен“, а второто „смок“ (защото змиите са глухи, а той е бил оглушал). Аз го наричам и помня с първото му име.
Пра-пра дядо ми положил Зео на прага на непознатите, заплашил хората, а след това изчезнал, за да не се появи никога вече. И понеже светът по онова време все още не е бил толкова пропаднал, хората вдигнали осиротялото дете от земята, шмугнали се обратно у дома и затръшнали вратата, мигове преди потерята на Корпуса да профучи по улицата. Помежду другото да спомена, че напипах една интересна истина за оная нощ: пра-пра-дядо ми потънал в мрака и не се върнал, но не се върнали и гонителите му. Никой в Столикиа вече не видял физиономията на някой от тия стражници. Та кой кого е докопал тогава - дядо ми тях или те дядо ми?
Така или иначе, малкият Зео се озовал в дома на Пурцина-Снежа и мъжа ѝ Бангон- (второто му име не го научих), които били в брак с още три други жени, но те останали незаинтересовани от новодошлото дете в дома, та не е нужно имената им да влизат в разказа ми. Пурцина и Бангон били причината пра-дядо ми Зео да е преодолял свирепата чистка на Забравата, издадена от правителството.
Ето как успели да го спасят: и двамата, малко или много, имали нишки, които ги свързвали с двореца долу в пенцийската урва. Не били никакви държавни лица и дори не познавали сами други такива, не в това отношение говоря за връзки. Имам предвид връзки буквално с двореца. Там работели преди да се пенсионират. Пурцина била, доколкото разбрах, фризьорка или тъкачка на служба при по-горните секретари, които движели работите в нисшите корпуси. Демек е била слуга на слугите на слугите в оня замък. А пък мъжът ѝ Бангон пък бил още по-долу, като „по-долу“ пак го използвам в буквален смисъл. Той бил миньор в подземните поделения на урвината и работел на обектите за застрояване на тунели и канализации под дворцовия комплекс; да - каналджия и миньор едновременно, защото изпод правителствената урвина се намира огромно находище от всякакви видове мрамор и от там се извличал материал за строежи. Находището си е още там, между другото, съвсем неизразходвано, но вече никой не се занимава с извличане на материала - с таласъмите и гадовете, дето заляха нацията, на кой му пука за строеж и индустрия, а и се говори, че мините и коридорите изпод Пенция сега гъмжали от уроди, та никой не ще да припари. Та както и да е, по времето, за което разказвам, страшилищата още били далече от стените на Проторазум, животът си вървял обикновено, а Бангон се пенсионирал като един от най-опитните миньори в подземията. Говорило се, че знаел мишите дупки из оня лабиринт по-добре от петте си пръста. Това му дошло в огромна полза.
Защото по времето, когато го застигнала пенсията, го застигнал също и пра-пра дядо ми с бебето в ръце. Бебе, което законно подлежало на екзекуция и заличаване от архивите, заедно с всичко ония, които биха посмели да се противопоставят на присъдата.
Най-човешкото нещо на тоя свят е да те залее смъртен ужас в опасна ситуация. Но признак на истински израснала душа е, като те споходи бурята и трепериш, да не обръщаш много внимание на треперенето и да действаш въпреки всичко.
В оная съдбовна нощ Бангон от страх получил удар и ослепял с едно око, щом с жена му видели царичата потеря да профучава по пътя след беглеца. Но дори сакати, двамата не се оставили. Не се мислели много, преди да се отдалечат от къщата - сметнали, че е възможно потерята да претърси домовете в квартала. Сметнали също и че няма смисъл да бягат и да се укриват дългосрочно. Затова решили да направят най-откаченото на думи нещо, но и единственото такова, дето щяло да утаи проблема им, без да ги обрича на доживотни гонения и несгоди.
Решили да се свържат с царица Цепка. Тя била издала присъдата, били сигурни, защото се разчуло по-рано коя жена е била обезглавена тоя ден при двореца, а убитата се славела с враждебността си към властницата. Отказали се да търсят връзки с нея чрез други хора, искали работата да е сигурна, лице в лице. Щом Цепка е проклела детето, тя била единствената, която със сигурност би могла да го опрости.
Така Бангон и Пурцина направо заложили главите си, за да спасят бебето на някакъв среднощен престъпник, дето ги заплашил със смърт на собствения им праг. И то почти без да се колебаят. Не би ли казал, читателю, че и тези мои двама предци не били откачени поне малко? Мисля, че в началото започнах с това как бебето се озовало в чуждо, но мило и разумно семейство. Сега като се замисля, в свят като тоя не се оцелява с милост и разум. Ето извода: всички са откачени или поне тия, дето оцеляват.
Бангон и Пурцина оцелели.
Крещят. Баба ми крещи. Сестра ми крещи. Викат ме. Трябва пак да спра да пиша. Често ще ми се налага така да отсичам главите на тая хроника, добри ми читателю. Но се надявам да ми простиш, като си припомниш, че докато четеш тия редове, аз вече съм погребан под векове време. Отдавнашната смърт има това странно качество да изглажда греховете на човек в очите на тия, които си спомнят за него.
Отиваме да изровим мама от гроба.
Пияна хроника 4 - Сакатата писателка II
До ръба на гробищата преди се намираше любимата ми библиотека. Беше пропаднала. Сградата беше стара, от нескопосани туфени тухли поне на два века, ронеха се и бяха започнали да оставят фронтона без основа, затова и фронтона се беше срутил почти дополовина. Но въпреки това библиотеката си работеше с пълна пара, а коридорите ѝ винаги бяха препълнени с хора, млади хора като мен самата. Защото книгите, дето се съхраняваха вътре, бяха именно за млади хора. Всички надути стари пръчки плюеха тая библиотека и дори сформираха пасмини от тумбести пияници, имащи се за главатари на обществото, които да накарат властите да закрият библиотеката. Книгите бяха преписи от Черната тайга - любимата ми философска школа, изчезнала поне преди осем века. Идеите им учат против нередностите в религията и организираната власт, как политиците са пионки на скрити господари, които всъщност държат юздите на всичко и живеят като гнусни лентяи, уповавайки се на метода на лесно управление на тълпите от хора. Страшно интересни четива, а и абсолютно верни. Та общините тук заврещяха като луди, че книгите в тая библиотека пълнели главите на младежта с глупости и разривни бунтарщини. От дълго време искаха да я закрият, та направо и да срутят сградата.
Колкото и да мразя тая пасмина от дебели идиоти, желанието им сега е изпълнено. Казах одеве, че библиотеката „беше“ уникална, защото вече я няма. В тоя ден, когато с нашите отидохме да изринем мама от гроба, Кръстус пак се сгърчи и то по-силно откогато и да било. Говореха още дни преди това как деретата по дъното на урвата се били пораздвижили, но никой не очакваше това. Една от четирите градски урви - Кръстус със цял гробищен градец - направо се оригна и продъни за няколко секунди, а после спадна и си легна, както беше преди. И да, земята се върна, както си беше, но нищо построено по нея и до нея не остана същото. В това число и библиотеката на Черната тайга. Имаше си формата на типичните храмове от старо време, остаряла архитектура, та затова не ѝ трябваше много, за да се свлече. Макар да беше построена чак на ръба на Кръстус и гърчът да я беше облизал сравнително леко, тя хлътна в покрива, а после и стените се слегнаха подир него.
Плаках. В тоя ден баба ми получи силен удар в главата и вече не е същата. Карала и Смоела, две от братовчедките ми, пропаднаха в гърча и умряха. Но на мен не ми пукаше за тях. Аз плаках, защото Черната тайга се срути и с нея изчезна последното място в тоя град, където обичах да стоя и където можех да се веселя. Знанията на школата сега са заринати завинаги. Сега, освен че се занимавам да пиша и тая глупост, аз записвам и всяко едно нещо, което си спомням от книгите на тайгата, до най-подробен детайл. Може някой път да включа откъси и тук. Но сега не ми се занимава, а и нямам толкова време. След гърча в Кръстус, само аз и брат ми оставаме в това семейство, които имаме някакъв акъл, защото баба ми се повреди от удара. Сега само лежи на легло, бълнува глупости и се насира в полите. И освен че аз и брат ми вече сами трябва да управляваме оръдието и да пазим дома, ние трябва и да ѝ сменяваме гащите.
И ако се чудите за майка ми - не, не я намерихме. Ако се е събудила, сега е будна зарита. Така че се оказах права - заради глупостта на баба ми, сега тя самата е на път да се гътне, двама от семейството отидоха, че и аз останах сам-самичка с тъпия ми брат Фрод. И Персефо е с нас, но понякога си мисля, че не му дреме много за нас и за мен, по-специално. Отначало го очаквах от него, да ме държи близка и другите глупости от тоя сорт, но наистина все повече ми се струва, че не му дреме. Лошото е, че на мен самата все си ми дреме и не мога да се отърся.
Като оставя тия сантименталности настрана, не мога да отрека, че Персефо ни е помогнал премного, а се има предвид, че ни е само комшия. Откакто оръдието на техните се счупи и дяволите ометоха стаите им през нощта, той остана сам-самичък и се присъедини към нас, без да има кой знае каква причина да го прави. Не е като с техните много да сме се разбирали. Шантавата му майка, като беше жива, лъжеше караулите, че сме мамели с данъците ни, били сме плащали по-малко и трябвало да ни съдят в нисшите корпуси. И все пак, като нещата пропаднаха, Персефо се премести при нас и започна да ни защитава като рода. В момента дори е някъде из града, да търси лекари за баба. Не мога да не съм му благодарна, колкото и да си мисля, че е студен към мене. Щом защитава семейството, личните ми интереси не са толкова важни.
Оная луда кучка Кека пак пее на пътя, пропита. Не знам как никой досега не я е заклал, та да млъкне. Даже харчат сачми да я пазят. Като Кръстус се надигна, тя беше там, съвсем близо, даже обикаляше библиотеката, преди да се срути. Съжалявам, че не я докачих, докато бяхме там, за да я бутна в дупката. Ще кажа на брат ми да я замери с нещо от прозореца, за да я накара да млъкне. Граковете ѝ разбуждат баба и я плашат в леглото, и тя само започва да стене несвързано и да се напикава от страх. Да, баба ми сама си е виновна за всичко, но дори и така няма да я оставя да умре в страх от виковете на оная ненормалница. Искам да си умре спокойно.
Глупава беше, но поне тиха смърт си е заслужила. Татко ми беше казвал много пъти за нея, че е от хората, дето съзнателно си просят да ги мразят, защото и той самият не се е разбирал с нея, но въпреки това тя до голяма степен е причината семейството ни да се е задържало стабилно през годините, поне преди да дойдат фуриите. Ако не била баба ми, казваше тати, той сега щял да е с десет нови съпруги и съпрузи, а аз и брат ми щяхме да сме на пограничните пазари за чуждестранни бракове. Питах го тогава - че мама защо не би могла да ни поеме и сама? Отговаряше ми, че обичал мама винаги; така силно я обичал, че други жени и мъже дори не се изкушавал да пипне или заговори, но никога не отричал истината, а именно, че мама била недорасла на акъл и не можела да прави сметка за повече от три дни напред. Та баба ми компенсирала за некадърността на майка ми, управлявайки икономиката на семейството, докато той върши тежката работа и захранва дома с пари. Баща ми можел да преглътне недостатъка на мама и да остане с нея, за да си я обича. Благодарение на баба.
Чудно звучи, че майка ми практически била тъй безполезна, и все пак останала в здраво семейство. Но аз знам защо беше така. Двете с баба ми бяха противоположните страни - баба я мразехме и бе необходима, а мама беше нескопосана и някак всички я обичаха, и тя самата обичаше всички. Дори брат ми си го обичаше, представете си. Обичаше го много по-малко, отколкото обичаше другите, но все пак се мъчеше да го обича. А заради него даже била обезобразила тялото си с белег от огън, по време на проклинащото кръщение. Баща ми още тогава бил готов да го продаде на детенасилваческите карцери, та поне някакви пари да извлече от нежеланото раждане, и дори баба ми била склонна да припечелят пари, но мама категорично отказала. Между другото, баба винаги ме кълнеше да не казвам на брат ми за тая подробност с карцерите. Но тя вече е почти в лехата, така че да го духа. Ще го разкажа на Нексо при първа възможност, за да му видя реакцията. Той изпървом сигурно ще се въодушеви, че изобщо съм решила да го заговоря за нещо. Ах, само да знае какво е...
Пияна хроника 1 - Кукувиче семейство IV
Докато пиша тия редове, се задушавам от ужас.
Ръката ми трепери и краката ми също, но това мисля, че ми е изпитание. Точно в тия моменти не трябва да спирам да пиша. Точно тия моменти трябва да ги изпиша на листа, да ги зарина във вечността напук на всичко, дето ме заплашва. Ще прекъсна разказа за предците ми и техния живот, и ще пиша за самия себе си и моя собствен живот, защото сега именно той е в опасност.
Отвън се чуват писъци. Няма да ме е страх.
Не намерихме мама, за да я изровим. Кръстус се продъни. Цялата урва, целият гробищен град хлътна, а после се върна. Не знам за колко време стана всичко, дали двайсет минути или две минути, но се случи точно като аз и нашите навлизахме в периферията на урвата. Всичките сгради в околността подскочиха, всички гробове. Камънаци, дървета и тела видях как се юрнаха към небето, подритнати от земята, като че се хванаха заедно на някакво откачено, гибелно хоро. Аз самият изхвърчах, и баба, и Цезония, и братовчедките ни до една, и комшията Персефо, копелето недно. Всички изхвръкнахме нагоре, като земята под краката ни изрева и се продъни. Имаше и други хора из Кръстус по това време, по-навътре даже бяха-навлезли сред мъртвите от нас. Те измряха всички. Писъците им изтраяха само докато ревеше и земята. После сигурно ги е глътнала. Кратки врясъци бяха, но в главата ми ги чувам отново и отново, и ме съмнява, че ще стихнат, докато съм жив. А и не само тия врясъци - тишината след тях беше даже по-страшна. Стовари се връз ужасения ми ум като последната лопата пръст, дето гробаря хвърля връз склопения гроб. Тихо, безнадеждно мъртвило беше, дето постепенно започна да се изпълва с вайкането на жените из града. И цялата стока се побърка пак така - кучета, кокошки, магарета и всички гадини, всичките заедно заврещяха с жените.
А докато смъртта кънтеше в ушите ми, аз се мъчех да се катеря. Бяхме на ръба на свлачището, прясно мокра земя се изсипваше изпод пръстите ми, теглеше ме към продънените гробове. Всички се катерехме по ръба на Кръстус, за да оцелеем. Младите се катерехме бързо и уверено в паниката си, но баба е много стара. Тя беше последна, най-долу по склона, след мене и Персефо. По едно време погледнах нагоре и видях сестра ми Цезония, вече изкачила се извън урвата, да тегли оцелелите ми братовчедки (трите оживели, защото имах други две, а тях ги глътна земята още в първите мигове на страшилището). Така Цезония, като винаги пъргава и уверена, и хладнокръвна в беда, не гледаше назад към мене и баба. Но аз не спирах да гледам. И видях всичко.
Персефо-Децим ни е съсед, близък приятел на семейството и помощник на групата, откакто настъпиха ужасите в Столикиа. Освен това е един от любовниците на сестра ми. На двайсет и четири е, трудолюбив младеж и силна личност.
И убиец.
Баба ми беше гръбнака на това семейство, единствената, която ни държеше сплотени, и най-силния човек, който съм познавал отблизо. Моята баба и закрилница, оная, дето ме е запазила жив от ноктите на баща ми и разклатената грижовност на майка ми. На баба дължа това, което сега съм. Аелия-Базилия , единствената ми истинска родителка.
Видях как Персефо я удря в тила с кирката, която беше взел със себе си, за да изкопаем мама. Видях как я изгледа с кръв в очите, миг преди да го стори. Как замахна и смаза съзнанието ѝ. Видях как очите ѝ се обръщат при удара. Гледаше в мене като се случи. Последното нещо, което е видя, преди да си иде разумът ѝ, бях аз. Като че ми каза едно ужасено, болезнено, смъртно „Сбогом!“
Персефо видя, че видях всичко. Баба ми падна и се отпусна в свлачището, готова да иде в земята. Аз я хванах за ръба на елека в последния момент. Пищях и ревях. Не си спомням какво съм викал. Убиецът хвърли кирката си по мен с надеждата да ме отстрани. Не уцели, поне не смъртоносно. Гледаше ме като вълк.
Сърцето и мускулите ми се бяха предали на ужаса. Не можех да се бия с провличащия се склон. Тогава нещо ме затегли нагоре - Цезония се беше върнала, след като е спасила оцелелите момичета. Дърпаше ме нагоре с псувни и ревове, крещеше ми да се движа. Аз теглех баба.
Персефо смени облика си, когато сестра ми се върна за нас. Вълкът в погледа му се скри. На негово място се появи добрият съсед. Той подхвана баба ми, провиснала в безсвяст, изтегли я нагоре. Сестра ми извади мен, впила дългите си нокти през дрехите ми, та чак в кожата. Беше ми пуснала кръв.
Като всички се озовахме в безопасност на ръба на урвата, Кръстус още грухтеше в червата си, дълбоко долу и приглушено; бедствието замираше. Цял град пищеше. Ние се бяхме проснали на земята, поемайки първите си мигове след оцеляването. Никой не казваше нищо. Баба ми лежеше просната на паветата. През леко отцепените и клепачи се белееше злокобно мъртвило.
Дясната ми ръка се вдигна бавно към Персефо, като че не я командвах аз. Показалецът ми се изпъна към него. Устата ми се отвори, ала на гърлото ми бяха приседнали прахоляк и ужас. Не продумах.
Персефо скочи на крака. Каза, че баба е ударена от отломък. Щял да иде да намери лекарите. Знаел къде се укривали. Офейка по пътя за храмовете. Оттогава не съм го виждал.
Усетих силен удар на шамар през темето. След удара, в ушите ми долетя прегракналия заповеднически глас на Цезония - „Мърдай, загубеняк! Да я носим вкъщи!“
Тичахме към къщата след това. Аз държах баба за краката, Цезония я теглеше откъм главата. Очите ѝ си стояха все така обърнати. Братовчедките ми крещяха за помощ по улицата. Отвръщаха им само затръшващи се кепенци и виещи кучета. Аз още не можех да говоря. Не ми стигаше въздух. А и баба беше тежка. Опитвах се да не се задуша, храчейки лиги и земя. Няколко пъти успях да извъртя глава назад по пътя, да погледна дали Персефо не идва след нас. Нямаше го.
Стигнахме къщата и положихме баба на легло. Цезония и братовчедките сега са с нея, опитват се да я освестят. А аз дойдох до стаята си да изпиша тия редове. Глупаво е, знам - те да са до нея, а аз тук с листа. Но баба не би имала против. Сигурен съм, че сега е някъде тука и ме вижда, и разбира. Някъде тука витае и вече не е в тялото си. Никога няма да се върне в него. Онова сбогуване, дето видях в очите ѝ, преди да падне - след такова „сбогом“, никой не се връща отново.
Персефо го няма още, а като дойде, сигурно ще ме убие. Нямам много време. Трябва да кажа на Цезония какво се случи. А ако ѝ кажа, че Персефо е убиец, то тя ще ме убие.
Бабо, пази ме.
Пияна хроника 1 - Кукувиче семейство V
Казах на Цезония.
Изведох я от стаята, където братовчедките ми плачеха и се вайкаха над баба ми, хванах я здраво изпод лакътя и заговорих, гледайки я право в очите. Преди не го бях правил. Не си спомням дори да съм я докосвал. Гледаше ме с повече шок, отколкото като бе гледала гмежта в Кръстус. За пръв път в живота си разбра, че мога да я накарам да ме слуша. Но тоя първи момент на моето братово мъжество се изпари набързо пред харпията.
„Персефо е убиец - рекох ѝ - Като се мъчехме да изпълзим от гробищата, той издебна момент, в който да не гледаме, и удари баба с кирката по главата. Той е виновен. Той ни мисли злото. Трябва да го махнем, трябва...“
Не можах да си довърша пламенната приказка, защото Цезония запрати юмрука си в лицето ми. Изпуснах я от хватката си, но не паднах. Паднах чак на втория удар. Изрита ме в стомаха и започна да ме кълне, да ми казва, че ще плюе на мене, ако пак се опитам да я обърна срещу Персефо - тоя, заради който изобщо сме били живи всички толкова време. Тоя, който измъкнал баба полумъртва от стихията, за да имаме гроб, на който поне да я оплачем. Щяла да ме остави отвън след вечерните камбани, каза ми. Щяла да ме остави на чакалите и дяволите.
Аз ѝ казах, че не лъжа. Молех ѝ се да ме изслуша. Разплаках се на пода.
А тя пак ме изрита в стомаха и ми каза аз да я изслушам, защото щяла да ми каже нещо, дето само заради баба още не съм го бил чул. Мама и татко щели още след раждането да ме отнесат в детенасилваческия карцер, та поне да изкарат някакви пари от мене.
Откак чух тия думи, сълзите ми секнаха и не вярвам никога вече да ги пролея. Не я обичам вече сестра си, това беше. Тя сама си го направи така, вече е свършено. Баба вече я няма. Трите ми живи братовчедки, Сурда, Стацилия и Роза, са абсолютни глупачки. А и поначало не ме интересуват, защото преди живееха отдалечени от семейството и се присламчиха в дома, чак като дойдоха бедите в Столикиа. И така вече под тоя покрив не остава никой, с който да съм свързан по сърце и дълг. Ще ида да целуна баба, преди да е спряла да диша, и после ще си ида от тука. Персефо още го няма, сигурно „търси доктори“. Като се върне, ако изобщо се върне, ще убие и тия четири смотанячки, дето останаха тука. Нека ги убива.
Сега излизам на улицата. Не знам накъде ще тръгна. Остават някакви часове, докато дойдат фуриите из града. Ще взема с мене само брадва. И листите и писалото.
[b]Първо бих искал да се обърна към потребителите на форума с молба за извинение. Не бях обърнал внимание, че едно произведение се придържа в рамките на една публикувана тема, като нови глави се надграждат под формата на отговори. Впоследствие разбрах, че ненужно съм „наспамил“ форума. Относно настоящия текст, тук публикувам най-късната му форма, като премахвам всички предишни публикации, съдържащи отделни глави от него. По същия начин ще постъпя и с останалите си текстове.
Кристиан
[/b]
[b]Проторазум[/b]
[i]Пияна хроника 1 - Кукувиче семейство I[/i]
Сигурно се чудите защо тая хроника се казва „пияна“. И сигурно предполагате. И донякъде бихте били прави. Не, самият аз не съм пиян. Пияни са хората, за които ще ви разкажа в тая хроника, и не от пиене пияни (поне не всички), а от простотия. Ще ви разкажа как тая маса от хора наоколо ми се разтури с времето, как затъна в хаос и упадък, и как сега, докато пиша тия думи, вероятно изтичат и последните години на съществувание на тая маса. Глупостта вече се разнася из улиците като епидемия от чума, а от хорските къщи и обществените сгради смърди, както би се носила смрад и от действителна чума, само че в тоя случай вонята е на срам. Най лошото е, че тая воня на срам я усещат само малкото хора, останали с поне троха акъл или все още непропили се.
И като се замисля пак за първото ви предположение за заглавието на тая хроника, държа да отбележа - не, аз не съм пиян. Но съм започнал да посръбвам. С мъката да живея сред тоя народ на глупци, как не бих? Като пийнеш усещаш как поне малко ти се успокояват нервите, макар и да изпадаш в по-дълбока скръб. Хем те бута към депресия, хем ти утаява гнева. Иди разбирай дали е добро или лошо. Поне изпитвам добрата му страна, но предполагам всички пияници са започнали така.
Ама стига толкова за пиенето, достатъчно ми трови живота, та да го оставя да ми трови и листите.
Сигурно се чудите как по дяволите се казвам, кой по дяволите съм аз. Тия писания ще ги зарина дълбоко, затова съм сигурен, че ти, който ги четеш, ще си някой, който живее във време далечно, и който е изринал тия листи по някаква нелепа случайност, и който няма да има никаква възможност да е поне малко наясно с мене и света, дето ще опиша, без аз да го обясня тук подробно. Като се замисля сега, ако ти, четецо, си нямаш идея за нашия свят, как пък ще разбереш езика, на който пиша? Е, майната му. Ще пиша, ще го заровя, пък който разбере - разбере.
Та аз съм по име Нексо-Фрод. Тирето между двете части на името значи, че не е необходимо да се изговарят и двете, а всеки, който те назовава, си избира едното, в зависимост от това дали те уважава, или не. На всяко новородено му дават такова двойно име за избор, според ЗСМ (закона на свободното мислене) и ДД (Догмата срещу двуличие). По тая логика уважителната част от името по принцип значи нещо приятно, положително или дори величаво, а другата е някаква унизителна подигравка с теб, гнусна простотия, или съвсем културна и сериозна обида към характер, физика, произход и тн, което само по себе си е откровено несъгласие със съществуванието на твоята личност. По-тъпите хора се обиждат повече, ако неуважителното им име е някаква просташка подигравка. Но по-умните осъзнават, че хладнокръвното становище срещу личността ти е къде-къде по-сериозно от подигравка. Тъй в света, за който сега ти, драги читателю, четеш, умен човек можеше да се радва, че унизителното му име значи просто „лайно“, а глупакът се радваше, че неговото такова не значи „лайно“, а значи например „тумор за народа“.
Относно моето име, тук има уловка. Да, първата част ще рече „скромен“ на модерния ни език, което се предполага за положително. Но скъпите ми роднини са ми го дали със знанието, че на един от по-западналите и застарели диалекти в предградията , това значи „провал“. Не всички хващат тая уловка, щом се запозная с тях и поискат името ми. Усещат я само умните, което за мен е идеалното унижение, защото дори глупаците да ме смятат за провал, те са си глупаци - на кой му пука за тяхното мнение? Интересувам се само от отношението на умните към мене, а името ми се грижи добре за първоначалните им впечатления за моя милост. Цял живот ми се е налагало да се боря със собственото си име, представяте ли си? Цял живот думата, която си ти, която те отчита като самостоятелна личност на лицето на земята, те тегли надолу към дъното.
С втората част от името ми вече няма нужда от никакви гадни уловки, защото то по обичай трябва да си е унизително. „Фрод“ се превежда от класическата ни административна реч като „такъв, който трябва да бъде приспан (от обществени съображения)“. Както виждате, моето унизително име беше от ония, които наистина унижават, а не някаква глупава обида, която да можеш да преглътнеш като череша с мравка в нея.
Та след като приключите с четенето на тая моя пияна хроника, вие ще си решите с кое от двете ми имена да мислите за мене (като забравим гадната уловка в първото ми име). Ще се запитате може би защо пък да не ме наречете и с двете ми имена? Самият аз все пак го сторих като ви се представих. Ето, казвам ви. Защото това е по закона на представянето при запознанство. Според ЗСМ трябва при първа среща да предоставиш на събеседника си двете си имена, за да му дадеш свободен избор за неприкрито мнение към тебе. Нататък вече трябва да се ползва само едното, а това е според политиката на групировката КАРМА. Нейният символ е кръг, състоящ се от две половини - едната чисто бяла, другата чисто черна. Девизът им е „Средно Няма“. Засега няма да ви обяснявам всичко за тях в подробности, но за да ви се изясни леко що за групировка е това и какви са тия крайности без среди, за които говори, ще ви кажа, че първоначалната идеология и цел на тая групировка, когато се е създала преди векове, е била да разграничи доброто от злото, за да може да изтръгне злото от света по-качествено.
Тъй, за тебе, читателю, аз съм Нексо или Фрод. Роден съм в 543 година ОСБ (ще поясня). Не знам точната дата, защото родителите ми са изгорили документа с точните ми данни, издаден в деня на раждането, а именно моето Пълномощно за Съществувание. Да, звучи грубо; и звученето не лъже. Майка ми и баща ми ме мразеха, или поне баща ми, майка ми просто си налагаше да се примирява с мен и това от своя страна ѝ налагаше някаква стоическа любов към мен. Като любовта на скала към камъче. Та те бяха изгорили документа, както беше обичаят да се прави с деца, които бяха нежелани и които трябваше публично да бъдат показани като такива. Изгорили го на овчия площад в обичайната кладичка от изсушени стъбла на кокичета, полети с отровено олио от слънчоглед. Баба ми ми разказа, аз тогава съм бил на четири. Вятърът духнал силно отведнъж, вече запаленият документ изхвърчал от кладата и се лепнал за тънката вълнена фуста на майка ми. Докато ѝ я съблекат, едното ѝ бедро се опърлило силно и оттогава носеше белег до края на живота си. Това направи стоическата ѝ обич към мене още по-стоическа, все едно скалата и камъчето да станат на айсберг и висулка. Което и от двете да се бе запазило, да ви кажа, щеше да ми се струва все същата житейска херния.
А, да. Трябваше да обясня това ОСБ след годината. ОСБ е акроним от „От Събарянето на Борария“. Борария е градът, който се е издигал тук наместо Столикиа, нашия днешен. Преди 577 години нашите завоеватели превзели Борария, избили населението, сравнили всяка една постройка със земята, та чак изтръгнали до последната треска и камъче всичките основи из пръстта. Върху прочистената площ постепенно издигнали нашите квартали. Започнали да отброяват времето и календарите от разрушаването на Борария като начална точка. Така и досега. Забележете интересното - нацията ми счита своето начало от момент на разруха и смърт, вместо да брои примерно от основаването на нашето селище. Да вземеш самото си начало от едно изтребление - какво ти говори това за бъдещето на тоя народ, скъпи ми читателю? На мен лично ми се струва като застраховка за бъдеща катастрофа. Но виж, от друга страна, тая катастрофа, като се пренесе разказана в писмо, както аз сега имам честта и удоволствието да направя в жест към теб, читателю, ще звучи изключително развлекателно. О, уверявам те в това. Всичката тая глупост човешка поне на листа ще има някакъв смисъл. Погледната през булото на буквите и редовете, простотията придобива странното свойство да впечатлява и поучава. Иначе досега почти не се сещам да съм виждал жив човек да се поучава кой знае колко от грешки, докато ги изживява директно.
Заговорих за семейството си. Това всъщност е интересен въпрос, началото на рода ми по-точно. Моето семейство по произход е, как да го кажа, паразитно. Да, „паразитно“ е думата, дето най-подхожда. Защото пра-пра-дядо ми и пра-пра-баба ми са насадили тяхното бебе, моя пра-дядо, у напълно чужди по роднинство хора, за да го отгледат. Моето семейство е започнало като семейството на някоя проклета и безотговорна кукувица в леса. Ето как е станало това.
Пра-пра дядо ми се оженил за пра-пра баба ми и двамата заживели в един от тогавашните блокове за средни по парá хорица. Но пък живели на долните етажи, което е било знак за поне малка заможност; горните етажи били за бедняците, та на тях да им се налага да изкачват повече стълби, а и по-нависоко стаите са по-студени. Двамата живеели на третия или четвъртия етаж, не се знае точно кой от двата. Но не е и важно. Важното е, че от малката тераса на апартамента пра-пра-дядо ми всеки ден гледал към тогавашния мекхтеан на Бузла („мекхтеан“ е старата дума за площад или днешния „мегдан“, а Бузла е богинята на майчиното мляко и кърмачките), което било светилище на богинята и място с пазарища за млека и сирена. И ето какво пра-пра-дядо ми гледал най-много от всичко: в единия край на мекхтеана се намирал голям храм на Бузла, днес сринат, но тогава постройката била наистина впечатляваща. Била във формата на пищна млечна гърда, насочена към небето, куполът оприличавал зърното, всичко направено от изящен червен мрамор, с позлата по зърното и по единствената врата в основата. Дядо ми решил, че ще си направи дом от храма. За постигането на подобно нещо, представяте си, си трябват нерви и търпение. А дядо ми е бил от хората, надарени с търпение в удивителен излишък.
Първо се запознал (уж случайно) с там действащото семейство от поп и жрица, които поддържали култа в храма и живеели в него. Станал приятел с попа, научил го да дружат по най-искрения начин, по който мъжете могат - с чашката. Всеки ден все повече пили и се смели заедно, всеки ден слагал в чашката с мляко на попа малко повече сливов спирт. Но жената на попа не пиела, а гледала отстрани и виждала - не спирала да подозира дядо ми. Прекалено внезапно се появил в храма им, прекалено бързо се присламчил и сближил с мъжа ѝ. Жените имат тоя вроден интерес и майсторлък по-ловко да засичат задни мисли, много повече се интересуват от дребните проблеми на хората, от по-личните им неща и по-тънките черти в държанието им, „щипкат фидето из чорбата“ както е поговорката. Та жрицата надушила, че дядо ми не ще да е дошъл с приятелски намерения. Тръгнала да разпитва съседите на нашите из блока що за хора били пра-пра-дядо ми и жена му. Дядо ми пък разбрал от същите съседи, че жрицата души наоколо.
Затова един ден, както обикновено, хванал попа в храма на по чашка (докато жрицата не била вкъщи), напил го по-здраво от всякога, докато той самият се правил, че преглъща спирта, и го оставил да падне заспал на пода. Напръскал дрехите му с отрова за езерни комари на прах - трудно видим прашец, който в допир с вода става на облак от газ, дето трови насекоми, а понякога и по-болнави хора.
После дядо ми си бръкнал в гърлото, повърнал връз спящия поп и го оставил така. Жрицата се прибрала и видяла мъртво-пияния си, оповръщан съпруг. Погнусена, свалила дрехите му и ги накиснала, за да ги изпере. Но когато водата напоила дрехите, отровата за комари се изпарила наоколо. Жрицата страдала от задушливата болест с пристъпи, та не ѝ трябвало много, за да предаде богу дух. С нея си отишли и подозренията към новия приятел в храма. Задето убил жрицата по тъй заобиколен начин, дядо ми бил далеч от излавяне, а попът бил прекалено пропит и оглупял, за да поведе адекватен съд.
Приятелите вече могли да си бъдат приятели, без каквато и да била пречка. Скоро свещеникът започнал да се нуждае от трезвен водач на сметките и покъщнината му, а кой по-добър за тая помощ от искрения и близък приятел? Дядо ми, по приятелски, го уредил да затъне в катастрофални дългове и посмешища. Накрая се стигнало до там, че толкова пропаднал хаймана не можел вече да служи на богинята в храма. Властите го изритали, но по религиозен указ го питали кой след него да наследи храма. Кой бил достоен да поддържа светинята на Бузла? Пияницата посочил, разбира се, дядо ми.
Би било лесно да кажа, че така дядо ми осъществил мечтата си. Не станало така. Дядо ми не бил посветен и упълномощен в култа, за да поеме храма и проповядването. Обителта не му се полагала. Но дядо ми рекъл на баба ми: „Значи богинята не ме пуска вътре. Ами, премахнах свещениците от там, ще премахна и богинята тогава.“
Намерил из селата някакъв сектант, откачен естествено, но с голямо въображение и плам на устата. Платил му да проповядва из града, подкокоросал разни отчаяни просяци и слабоумници да му повярват, да го последват. Продал дори имоти, доколкото разбрах, за да му уреди още слава и последователи, изначално присламчени чрез малко подкупи, а после и чрез откровена вяра, защото, както казах, тоя сектант имал талант за реч и фантазия. Сектата се получила главно от мърляви бездомници и изтривалки в обществото, но именно тия тълпи са най-ефективни в борба за власт. Това, че са изпаднали до дъно и нямат какво толкова да губят, ги кара да бъдат по-смели и агресивни.
Помели града и нападнали дворците на правителството. Имали само едно искане (заръчано от дядо ми към талантливия сектант) - да махнат култа към Бузла и да я изключат от официалните редици на божествата.
Правителството и армията били западнали и отслабени още векове преди тия събития. Можели да бият отпор и да смажат тълпата от откачалки, но заслужавало ли си да се затормозяват с това, само заради някакъв си култ към млякото?
Богинята на майчиното мляко най-сетне изчерпала кърмата си, а тоя, който стръвно изпил последните капки, бил дядо ми. Култа се разпуснал, поне официално, храмовата сграда останала без предназначение, без официален собственик. Вече пасивното и замряло правителство, както се очаквало, не заклеймило храма като държавна собственост - било уморено от тоя проблем, след всичките разправии покрай наследяването на храма, а после и сектантите. Оставило бившия поп и пияница свободно да избере наследника.
И тук вече наистина мога да кажа, че мечтата на дядо ми се сбъднала и той с жена му се нанесли в червената гърда от мрамор. Начинанието му отнело седем години, доколкото научих.
И тъй нравът му се уталожил. Но тъкмо неговият се уталожил, когато този на пра-пра-баба ми се отприщил. След всичко, на което станала свидетелка, тя се убедила, че мъжът ѝ има акъл за милиони. Тя решила, че къщата-храм не стига. Прекалено силни и ловки били, за да спрат до тука.
Започнала да мечтае да царува, да е властница. Подхванала дядо ми за опашката, тръгнала да го увещава. Ала гениалният ми предтеча, колкото и да бил гениален, си имал своя недостатък като всеки човек. Неговият бил такъв: веднъж постигнел ли една голяма цел, много трудно и бавно се палел по друга. Обичал дълго и спокойно да жъне успеха на труда си. Седял на удобното си диванче пред мраморната гърда и си пиел нектара със спирт.
Пра-пра баба ми го заплюла и рекла, че ще му покаже какво е истинска смелост и амбиция.
Без да му казва, тя наела някаква долнопробна отровителка, която лъжливо се пишела за голяма разбирачка някъде си в околностите. Тая отровителката дори си била измислила прозвището Зарзила („безвкусната“) Платила на Зарзила известна сума пари, а после я заучила да се добере до кухните на двореца и да натрови храната на една от тогавашните седем царици, която пък още отпреди имала разпри с родителите на баба ми - още повече причина за мъст. Докато Зарзила вършела делото, баба ми щяла да я чака прикрита до двореца.
Пра-пра дядо ми люлеел едногодишното си бебе в люлката и гукал сладки песни насред храма-гърда, когато получил донесение за олелията. Две жени заловени и набързо обезглавени в двореца, едната била жена му. Видели и потеря да идва към дома.
Единствения багаж, който дядо ми заграбил, било време. Не помислил за пари, храна, дрехи, последствия. Умните хора съзнават, че бързането с малко бавене изобщо не е бързане. Както чул вестта, той грабнал детето от люлката и побягнал през улиците. Чак след дузина пресечки започнал да си позволява да се поспира и скатава зад стени, огради, сергии и коли. Дълго време си играл с потерята на котка и мишка и дори аз не си представям как е възможно да се е отървал. Но според семейните ни извори - направил го е.
С последни сили се добрал до къщата на предполагаеми пети или шести братовчеди на неговия отдавна мъртъв братовчед. „Семейство сме - рекъл им на прага с пот на чело и дете на ръце - Отгледайте сина ми, защото е кръв ваша. И защото ще се върна и живи ще ви запаля, ако ме излъжете.“
Не изчакал да поемат бебето в ръце. Оставил го на прага и побягнал в мрака - била вече паднала нощ, тъй дълго се бил гонил със стражниците.
Бебето на прага бил моят пра-дядо. А хората, които го вдигнали от прага, всъщност не били даже и далечни братовчеди на фамилията.
Ето как, драги ми читателю, моето семейство може да се нарече паразит или кукувиче семейство. Отгледани сме с труда и мъките на съвсем други хорица, попаднали в тая пияна хроника по усмотрение на не по-малко пияна съдба.
За по-нататъшните ми предци, както и за сегашното ми котило, ще ви издам по-нататък в разказа.
[i]Пияна хроника 1 - Кукувиче семейство II[/i]
Сетих се какво може да ви се е сторило чудно от последното, което разказах. Как по дяволите се е казвал този мой забележителен пра-пра-дядо? И как по дяволите се е казвала глупавата ми пра-пра-баба? Или пък бебето им, което се озовало на прага на чужда къща? Защо изобщо не споменах имена?
Да, читателю, чудно е, ама какво да се прави - имената им са заличени от архивите на града, от езика на нацията и от историята на света. Мъжът, жената, детето - всичките изтрити завинаги. Това е възможно по легален път. Ако човек се провини достатъчно, може да бъде съден на Забравата, така наричат това наказание. Подобно нещо е онова, което ви разказах за самия себе си - когато родителите ми публично обявили, че ме считат за нежелан и изгорили рождения ми документ, а майка ми си изгорила бедрото. Същото, но в по-лека форма. На мен поне хората са ми забравили само рождения ден, докато тримата ми нещастни предци сега са някакви бледи духове в мъгла от клюки. Но пък виж, никога не е късно и аз, нежеланият Нексо (или Фрод) , да бъда подложен на Забравата. Като гледам така, натам съм тръгнал. И преди тоя свят да се свърши, което ще е скоро, може в един последен изблик на тъпа злоба хората да решат да ме изтрият от скапаните им архиви. Направо е смешно, да гледаш как тия глупаци са толкова надути, че да си въобразяват, че на мен ми пука дали ще ме помнят официално. Пра-пра-дядо ми може вече да го няма ни жив, ни на помен, но аз често се разхождам до мекхтеана на Бузла и гледам кръга от основите на сринатата гърда. И като гледам тия останки, убеден съм винаги, че дядо ми се смее някъде с глас. Изтрили го били от лицето на света, ала насред града ни стърчи и се пъчи една изкорубена каменна цица, извисена над повечето мижави къщи, дори като е срината - наблъскала се точно в центъра на света, нагло набиваща се на очи, наперена и вулгарна, подиграваща се на всичко живо. И това ако не е духа на самия ми дядо, запазил се до днес, чума да ме тръшне.
Споменах ли защо предците ми били до крак изтрити? Че и бебенцето дори. Нали ви разправих как гениалната ми баба наела отровителката Зарзила, за да убие царицата, с която се мразела. Е, след като властите убили баба ми и наемничката й пред очите на всички на улицата, и погнали дядо ми вън от света, царицата решила, че това не й стига за отмъщение. Затова издала и иск за Забрава, не срещу единствения виновник, както е по закон, забележете, а направо срещу цялото семейство. Тая царица е с името Tерция-Цепка (аз я наричам с обидното „Цепка“, което значи „уличница“) и е една от тогавашните седем в Царичия корпус. Нейната роля в тая хроника не свършва до тук, затова няма да се наемам да излагам всичките подробности около личността й. Ще добиете представа за тая кучка в течение на разказа.
Носят се и други гнусни слухове, че дядо ми бил съден и заради това, че бил червенокос, който се криел с боя за коса, но го разкрили, защото жена му изхленчила истината преди да я екзекутират. Аз не вярвам прародителят ми да е бил едно от тия изчадия. Това е поредната фалшива мълва, пусната сред хората, за да се добави сол към присъдата му. И бас ловя, че тая мръсотия е дело на царица Цепка. Никога не е имало червенокоси уроди в моя род.
По-нататък ще ви додам за бебето, дето дядо ми оставил на прага на непознатите хора, как то се спасило от чистката на царицата и защо аз съм убеден в истинността на тая част от историята.
Сега трябва да прекъсна с писането, сестра ми ме вика на пост. Мой ред е да наглеждам улицата от прозореца, да държа оръдието готово, докато другите се хранят. Обичам оръдието, макар и да не боравя добре с него. Страх ме е от оръдието, страх ме е и да съм на пост; винаги, когато съм, получавам нервни газове. Но ми харесва някак си мисълта, че ме карат и мен да вардя. А и все пак не мога да не се наслаждавам на факта, че нашето оръдие е по-голямо от това на комшиите.
[i]Пияна хроника 2 - Царица Цепка[/i]
Моят писар пише тези думи, единият от многото, но моят любим писар, Петрон. Ще ви кажа защо му оказвам тази чест и защо ми е толкова скъп по-нататък. Сега нека положа началото на този мой летопис.
Името ми е Варизя Марсия Нуния, на двайсет и осем съм, родена в първите кръгове на провинцията, дошла от заможно семейство и издигнала се три пъти по-високо от това. Това са рождените ми записи, рожденото ми име и всичко онова, дето бях преди.
Преди какво, ще питате. Преди да стана една от жените на Царичия корпус. Да, аз съм царица. И името ми на царица е Терция, втората с това име, първата с тая власт. Никоя друга царица преди мене не е стигала до такъв сан и никоя друга след мене няма да го стигне. Да, ще кажете вие, разбира се, че ще стигне и още как. Все някога всеки владетел от миналото е надминаван. Но аз не ви говоря за властта си, за съкровищницата си, за просперитета и границите на държавата си. Не. Аз ви говоря за онова, което съм постигнала не като владетел и политик, а като човек. Като жена. И за да разберете какво точно съм постигнала, не мога да ви го опиша с две-три точни думи. За да разберете точно, то вие трябва да чуете целия ми разказ, който моят добър писар Петрон тъй красиво ще изпише по листите.
Петрон кима и се усмихва на царицата си. Ласкае се, че аз самата тъй интимно го лаская в личните си мемоари. Моята уста и неговото танцуващо писало тъй красиво израждат разказа и го запечатват във вечността (сега пък смях заради палавия израз). Да, близък ми е Петрон, и скъп. Продължавай да пишеш, скъпи ми Петроне, с моята уста и твоето писало.
Аз съм царица Терция от Царичия корпус. На какво съм царица, чудите се, може би? От къде да ви знам, може би това ще се чете след камара векове, когато и помен не е останал от сегашния свят. Та ще обясня. Нашата страна се именува Протозарум, основана уж преди близо шестстотин години връз основите на старата Борария, която била срината. Но това за мен са някакви митове, дето пламенни историци са си измислили, за да сложат драма в приказката. Винаги е по-интересно с кланета, нали? (Петрон пак се хили докато пише). Аз си мисля, че старият град просто е прераснал в днешния, без никакви такива простотии. Може някой път да ви дам доводите си за тази ми теория. Но засега едва ли ви интересува.
Страната ни се казва Проторазум, а столицата е със същото официално име. Но хората я наричат масово с името Столикиа. За това е виновен един офицер, живял преди деветдесет години, дето се бил издигнал до пост на дворянин и член на правителството, и се опитал с пламенни речи да убеди народа да свали централизираната власт на Царичия корпус и да върне старата система на Трийсетте Равни Парламента или както го наричали просто „Трийсетака“. В речите си тоя офицер, дето наричал столицата - тая дума също се корени от тук - дето наричал столицата ни „Столикиа“, предложил така да се преименува официално, защото значело „мислеща глава“. Схващате ли символиката? Централизираната власт, твърдял той, била необходима на народа, само ако тоя народ се състоял от овци, неспособни да мислят сами за себе си. Простакът си умрял опитвайки се, бащата на баща ми го арестувал и убил в килията (удушили го с ластика на собствените му гащи, за да умре в срам, според клюките и легендите от онова време), но народът запомнил тая Столикиа от речите му и продължил да я ползва в протест. Протест, та се убил, бих добавила аз. Дай боже на всеки владетел такива протести.
Да отбележа, знам името на тоя офицер, но няма да го споменавам, защото е изтрито от историята по закон - наказанието за вредителство спрямо държавата. Така е в нашия свят, ако някой посегне към святото, той бива заличен от земя, книга и мисъл. Наричаме тая присъда „Забравата“. Заради наказанието хората са запомнили тоя глупак отпреди век просто като „офицера“, а никой даже не може да каже със сигурност дали е имал тази длъжност.
А, да - сигурно трябва да спомена и другата част на името си. Забравих да кажа, че в нашия свят по закон си имаме двойни имена - едната част от името обидна, другата уважителна, та всеки да може легално да те нарича, с което иска и тъй да те плюе или хвали. Не се чудете на тая традиция, запазила се е от някаква тъпашка народна илюзия за свобода на словото и мисълта. Аз като една от седемте владетелки не се опълчвам на тая традиция, дори е по-добре да си я има. Като хората си въобразяват, че са си свободни и своеволни, си стоят на място и си траят. Отнемеш ли им лъжливия кокал, веднага почват да лаят. Та името Терция е моето уважително име, значи „примерната“. А другото ми име, обидното, е Цепка. Това означава буквално „курва“. Никой не ме нарича така открито, защото знаят, че ще има последствия. Какво да ви кажа, обичам си я тая „свобода на словото“. Изказването ми може да ви настрои срещу мен, ще си кажете, че съм деспотична нещастница. Е, може би съм такава до известна степен, но погледнете го от моя страна, от страната на един отговорен владетел. Ако на тълпите неучен и миризлив народ - дето пикаят срещу вятъра и си мислят, че вали, и си харчат парите за пиене, а после се оплакват, че нямат качамак - ако на подобна сган се даде пълната свобода да говорят и правят каквото си щат, то няма ли светът да пропадне безвъзвратно? Ако вие, които сега четете това, не сте съгласни с мене, то трябва с голямо съжаление да ви съобщя - вие сте от пасмината, дето пикае срещу вятъра. Боговете дано ви помогнат, защото мозъка определено няма да го стори.
Рождените ми имена, които споменах в началото, не са от двойната схема, защото на мястото, където съм родена, не са се придържали към тая глупава система. Провинцията е по-хубаво място от столицата, като се погледне от друг ъгъл, признавам. Там ги няма някои от наложителните мисления, дето се насаждат на столичаните. И за провинцията ще ви разкажа в някой и друг ред, като дойде дума.
Сега е по-важна столицата ни Протозарум, където аз, Терция от Царичия корпус, управлявам наравно с шестте ми равни. Седалището ни се намира в една от четирите големи дупки на града - Пенция Урвина. Това е урвата с дворцовия комплекс, центъра на властта в Проторазум. Самият град е съставен от четири урви - споменатата Пенция Урвина, Силия Урвина, Просия Урвина и Кръстус.
В дълбината Силия се намира религиозният център на държавата ни, храмовият комплекс. Просия е дълбината с кварталите на хорските къщи и блокове, поне това е била в миналото, защото сега кварталите са се разраснали извън оригиналната урва и са плъзнали измежду другите три градски дълбини. Кръстус пък е последната от четирите главни урви и служи като гробищен комплекс. Разбира се, тая урва се е изпълнила също от векове в природния ход на нещата, но за да не позволим на гробищата да плъзнат из целия град, както стана с кварталите за простолюдието, създадохме тая политика и традиция сред народа на Проторазум да се рециклират гробове. Гроб, който е задминал петдесет години, се опразва от старите останки и се използва за нови, като старите кости се прибират в домашни светилища. Така гробищата си останаха в границите на Кръстус, поне засега.
Би било интересно да спомена, че преди около три века хората си пазели покойниците в стъклени бурета със спирт, стоящи посред домашните им зали. Откачена гнусотия.
От четири главни урви, споменах, се състои столицата ни Проторазум. Измежду и около тия четири големи урви се е разляла останалата част от града, която в тия времена си е направо смесица от всичко, дето се е обособило в дълбините - хаос от цивилни сгради, божи храмове, административни и културни центрове. Общо взето, градът се е разраснал хаотично около първоначалните урви. По мое лично мнение и наблюдения върху развитието на други подобни селища, всяка една от четирите урви на Проторазум е била първоначално самостоятелно селище, че може би и примитивна държавица. И постепенно четирите отделни държави са плъзнали една към друга и са се слели. Пак повтарям, оня мит за разрухата на Борария за мен е измислица. Критична съм към историята, както забелязвате, мисля и преценявам за себе си, претеглям известните факти и тествам истинността им през призмата на непредубедени изчисления. Това качество е жизнено важно за всеки владетел - да осъзнаеш, че голяма част от историята е лъжа, но че именно лъжата ти сочи истинския отговор. „Да четеш между вековете“ - сама измислих този израз и съм много горда с него.
Петрон пак се смее. Дали да не му резна малко езика, та да може да се смее по-свободно? Сега пък заби поглед в листа и ме чака да диктувам като послушно кученце. Браво на Петрон, добро момче!
По-нататък искам да разкажа за коронясването ми (ще пропусна детството си, защото е скучно). Но не точно сега. Сега ми писна от писане. Искам Петрон да дойде в леглото. Хайде, писарче мое, остави малкото писало и вади голямото.
[i]Пияна хроника 3 - Човек Божи[/i]
Цинцинат-Бакул съм, поддръжник и служител на великата Бузла, майка на всички гърди и извор на млечните речища в Рая. Аз бях нейния пазител, чистачът на нейния храм, хранител на огнището й, продавач на млякото ѝ. Аз и жена ми, милата ми Ургата. Заедно живеехме в красивия храм на Бузла и заедно си се любехме години наред под покрива му, под крилото на богинята. И всичко това свърши, заради глупостта ми. Не ми беше умът в главата, а в чашката. Дойде демонът и аз не го видях. Опи ме с думи благи и още по-блага ракийка. Дойде, приспа ми духа, погуби ми жената, взе ми после и дома, все ми светата обич на Бузла. Изкара ме от храма и го поквари, а после, като демонът трябваше да си получи божията разплата, той профуча далеч сред срам и хаос, и хаосът тъй черен беше, че даже Бузла падна от небето, похулиха я хората и престана да е богиня. Заради тоя разсипник.
Уби ми звярът и жената, и богинята. Всичко ми взе и съм черен сега, черен, скърбен, отслабен, и умирам. Съсипани са ми телесата от лъжи и отрови. Кръв пикая в клозета и твърдото вече хич не излиза, задръства ми се плътта с гмеж и гадно, не се очиствам. Малко ми остава да съм жив и затова искам да пиша, и да пиша бързо. Да кажа колкото мога повече. За тоя демон да ви кажа, да ви запозная с проклетото му семе, та да се опазят чедата ни в идни дни. За демона, за семето, за женицата му, да, женицата му мръсна, да ѝ скърша врътняка бих, ако да беше още жива. Ама не е. Видях я как квичи кучката насред площада, дебела и злобна, и плюе проклятия насред пътя пред дворците на Корпуса. Видях как ѝ скъсаха якичката и гърдите ѝ вещичи се мятаха голи и срамни пред народа. И като скъсаха якичката, срязаха ѝ проклетата гуша с топор, ама не с хубав топор, да каже човек топор войнишки, достоен, ами с топор за клане на щрауси я посякоха. Главатаря на гвардейците докачил един от близката сергия за щраусово месо, така ми казаха после, защото аз това не го бях забелязал самичък. Ама тая проклетница умря такава, каквато си беше - кокошка под кокоши нож.
Като се заговорихме за кокошки, и аз изклах моите, истинските ми. Откак демона ме изгони от храма, преместих се да живея в къщата на старата ми баба, отдавна споминала се. Западнала, малка къщурка, мизерна и жалка, но ме приюти. И в западнал квартал се намира, точно на ръба на Кръстус, точно до урвата с градските гробища. Та живях бедно и си купих пет-шест болнави кокошки, да ми снасят яйца. В деня, дето разбрах цялата истина за демона, дето се носеше мой другар, а ме закопа жив без да се усетя, аз изпаднах в яд. Ревях и крещях и кълнях. Не бях си в акъла. Хванах сатъра от долапа и изскочих на двора да посичам. Излових пилетата едно след друго и ги разнищих. И кученце имах малко, да пази пилетата. То като ме видя и усети, че не съм си с всичкия, нахвърли се. Добро кученце си беше. Бях го подучил да пази кокошките и го правеше; пазеше ги дори от самия мене, до самия му край. Хванах и него и го посякох без да мисля. Исках само кръв и мъст, на каквото и да е кръвчицата, само да пусна кръв. А то бедното ръмжеше и плюеше, и беснееше, та да се спаси. Нахапа ми пръстите на ръцете, скъса ми ръкавите. В тоя момент то ме мразеше, тъй както аз мразех демона. Заклах го кученцето, отиде си. И то и кокошките си отидоха, и никой не остана с мене вече наистина. Никаква живинка да ме утеши. Само трупове около мене. Събрах ги на купчина после, да ги паля, поне болест да не хвана.
Иде ми сега в главата да помена най-откаченото нещо, дето съм виждал в моя живот. Мъртвилото си шаваше в купчината, и пилетата, и кучето. Бях ги изпонасякъл, мъртви бяха, скупчени и мазни от кръв. Пипнах аз пак, като видях, че мърдат, да проверя как ли би могло да са оживели някак. Ама не. Всичките си бяха умрели, охладнели, вкочанени вече леко. Ама мърдаха, като че ли леко треперене ги шибваше. Хайде, кокошките - ясно. Всички сме виждали как заклана кокошка рита за кратко след посичането. Ама за кратко. А тия си ритаха постоянно, и кучето с тях. И ги запалих, и те пак си ритаха. После на въглен станаха, ама пак не спираха. Какво ще да е това чудо, един бог знае. Викнах комшиите да видят, че ме беше страх, макар и да съм поп. Гледаха и те, посплашиха се, ама нищо не измислихме да е обяснение. Мислихме да се допитаме до властите, да викнем лекари да гледат и преценят, ама пък на никой не му се плащаше на доктори, само за да прегледат куп изклана стока.
Ама за какво ми е да говоря още за това? Купчината с месо на въглен още си подритва на двора, докато аз лежа тука и си умирам, и пиша. Нека си рита, вече не ме е страх. Току виж и аз почна да преритвам като умра.
Ох, мъчно ми е за милата ми Ургата. Съпругата ми тя прекрасна. Ургата-Лелия се казваше изпълно. „Ургата“ по закона беше хубавото ѝ име, значеше „омайница“. Другото ѝ име няма да казвам какво значи, защото не си заслужава. Тя беше свята жена, обичана от всички и све, никой не я назоваваше с обидната половина от името, така че то все едно изобщо не съществуваше за нея. Е, всъщност един единствен човек имаше, дето я нарече веднъж с обидното ѝ име, и то даже след като беше си вече отишла от тоя свят, та беше даже още по-оскърбително. Това беше демонът. И ще ви разкажа как я обиди пред мене, и как именно в тоя момент аз съзнах, че тоя човек е червив отвътре, прогнил и гаден. Трябваше жена ми да умре и да я осквернят в смъртта ѝ, та аз да си видя глупостта и простотията.
Взехме се на по тринайсет, и двамата. Много млади, много боязливи, треперехме. Ожениха ни пак в същия тоя храм, дето поддържахме толкова години, червената млечна гърда на Бузла. Бяха ни предложили за четворна клетва, за да се сродят повече семейства с връзката. Две момичета и две момчета щяха да ни оженят, другите двама бяха на по деветнайсет и двайсет и една, момичето и момчето в тоя ред. И си мисля, че бихме били четиримата много щастливи, ако да беше се случило. Много такива бракове гледах през живота си, всичките почти чудесно развили се - хем станали сговорливи с времето, хем плодовити, понеже са си повече хора в една свръзка. Но четворката с мене и Ургата се разтури, понеже фамилиите на другите двама си намериха по-добра партия за женитба. Ама тъй или инак, с моята Ургата живяхме пълни с радост почти от самото начало. Трябваше да се пробием в креватния обичай и докато това стана си се притеснявахме, но един път като вече се случи, тя и аз разбрахме, че сме си един за друг.
Докато израснем до петнайсет живяхме с нашите си в Урвина Просия, простолюдния квартал на града. През това време учехме за писмото и опелото на богинята Бузла - нашите избраха да ни правят храмова двойка. По онова време било евтино да си учиш децата на светите длъжности. Занаята не бил много опаричен, но пък имало много чест в това да си божи човек. А народа си го е казал „Като нямаш пари, гледай поне да те знаят с чест, и някой все ще се намери, дето да те опее като си идеш.“
Излязохме из Силия Урвина завършили като млечни жреци и така законно предадоха в ръцете ми ключа към бузловия храм. Годините, прекарани в тая света обител, бяха най-щастливите в живота ми. Даже сега да замирам в гмеж и скръб, тия години винаги ще си ги пазя в спомените. И така ще си ида в мир от света.
Оххх, Ургата, мила моя, радост моя, бъди с мене! Боли ме! Пак ме боли! Скъсва се търбуха ми от болка! Да беше тука сега, да ме държиш за ръката, да ми целунеш челото! И огън да ме гореше, пак щях от радост да плача. Нищо друго вече не искам, само да дойда при тебе...
Или не. Чакай, любима, прости ме. Трябва първо да изпиша тая история. Дължа го на хората, да ги предупредя за онова изчадие, за ужаса, дето иде насам. Само да свърша с това, Ургато, да го допиша. После, кълна се в очите ти, дето сияят с блажението на рая, после се заклевам да умра и да те намеря.
[i]Пияна хроника 4 - Сакатата писателка[/i]
Никога нищо не съм писала досега в живота си. Стана ми скучно. А и може да умрем днес или утре, или на другия ден. Защо да не пробвам и да пиша, преди да се свърши всичко? А и видях оня ден даже брат ми Фрод да драска някакви негови глупости. Щом тоя тъпак може да пише, за мен е още по-сигурно, че ще мога.
Не знам как да започна. Да опиша себе си ли, какво? Коя съм аз, как се казвам и в какво съм облечена? Още на първите изречения се чувствам все едно трябва да се обяснявам на някой или нещо, а просто държа писалка над проклет лист. Казах вече, че не съм го правила преди, така че все ми е тая.
Името ми е Цезония, Цезония-Песила е пълното ми име. На осемнайсет съм. Родена съм в Столикиа и със семейството ми живеем в Просия - мизерната част на града. Просия е близо до Кръстус, това са гробищните квартали. Днес ще ходим там да изрием майка ми, за да ѝ забием вретено в коляното и да я заровим пак. Било, за да не може да стане. Според мен това са глупости, но баба настоява, колкото и да ѝ повтарям, че е глупачка и само ще ни излага на опасност. А даже и наистина да вземе да стане, какво от това, щом е зарита в земята. Това да ни беше проблема.
Ето я сега до мен, идва да провери въжетата на сачмомета (все ме мисли за толкова смотана, че да не знам кога машината не е в изправност, та трябва сама да я проверява, че и то пред мен, именно за да ми намеква, че съм толкова смотана). Питам я пак за какво ни е да се занимаваме с тая работа в гробищата.
Ето на - зашлеви ме и ме изгледа както обикновено, като някаква бясна крава, и се махна от прозореца. Персефо ми обясни вчера защо толкова искала да го направим. Като я попитал, тя му отвърнала - „Ако дъщеря ми се събуди в гроба, то аз няма да я оставя да стои заровена жива. Що за майка ще остави така детето си?“
Ако ми го беше казала на мен това, щях да ѝ отговоря така: да, една майка не може да остави детето си да шава живо заровено в дупка, а трябва да го изрови, за да му забие прогнило вретено в ставите, защото поповете така проповядвали. Тъпачка. И баба ми, и брат ми са тъпаци. И това семейство ще си изпати много заради тях. Сама се чувствам длъжна да направя нещо, преди да са ни опропастили, но не знам какво. Ще измисля обаче. Затова почнах да пиша. Като пиша на лист, мисълта ми някак се движи по-плавно и подредено. Все някога ще стигна до решението.
Облечена съм в новата си чувуста, която преди ми беше само за издокарване. Сега, понеже вече на никой не му се налага да се издокарва за нищо с всичките тия гадости и ужаси из града, аз си нося хубавата чувуста почти постоянно. Няма никакви практически удобства, даже е много неудобна дреха за бой или обход, или за къщната работа дори. Но хубавата дреха, като съм в нея, я чувствам като кожата, в която боговете са ме предопределили да бъда природно. Не е практична, не е удобна, но е моята кожа, а само собствената ми кожа ме кара да се чувствам на върха на силите си. Най-интересното е, че като животът си беше по-нормален, като нямаше тия олелии из улиците всеки божи ден, никога не се бях усещала толкова доволна от себе си.
Само като си спомня, например, как оная затлъстяла свиня Улма ме беше заплашила, като преспах с четирима от бащите ѝ, без да съм се допитала до майките ѝ, като си помисля как се стреснах и посинях от ужас пред тая разплута нещастница, иде ми да се смея. Това беше преди четири години. Ако сега я видя някъде, ще ѝ изкормя затлъстялата матка и ще я накарам да си я носи като шапка. Това при условие, че още е жива, разбира се. Защото се беше разнесъл слух преди някакви седмици, че видели надалеко до градските стени възпълен човек да се тътри, неясно мъж или жена, и го докопал един от дяволите. Тялото си останало там да му се белее туловището и караулите от близкото поделение на Пенция изобщо не си направили труда да разследват, защото в Корпуса сметнали, че само ще рискуват живота на мъжете за тоя що духа. Та аз самата не съм чувала нищо за Улма от дълго време, така че е напълно възможно тая купа разложена лой до стената да е тя. Даже се надявам да е тя, мамичката ѝ мазна.
Та така сега в Столикиа всичко се обръща наопаки, а аз съм се облякла в най-пищната си дреха, и се чувствам като че другояче не би могло да бъде. Много ми е хубава чувустата: чувалната част е от наркозния лен, дето се пропива бавно в кожата и ти дава благо настроение, а фустното платнище е впито по краката ми и ме прави изкусителна, и е изтъкано от обезвредени оловни паяжинки. И двете материи са доста скъпи. Момичетата обикновено си ги купуват (или купуваха, преди да дойдат дяволите) като се готвят да идат на тържището за бракове. Чула съм даже, че Царица Терция била погребана с чорапи от неотровното олово. Аз не съм сигурна доколко е вярно това, защото не бях на погребението. Брат ми беше и трябва да я е видял, та сигурно знае. Но с тоя страхлив плужек не искам да се занимавам.
Писна ми да пиша повече. А и след малко тръгваме към гробищата да дирим мама, като сигурно бая време ще я търсим, защото пак говореха че деретата почнали да плават оня ден. Кой знае къде се е дянала.
[i]Пияна хроника 1 - Кукувиче семейство III[/i]
Ето го отново Нексо, твоя пишещ Нексо (или Фрод), скъпи ми читателю; върнах се отново над листите, за да продължа да ти разказвам, и го правя в най-абсурдното време, тъй че, надявам се, ще оцениш мъката ми. Наистина е абсурдно, защото светът умира, а аз пиша като заспала кукумявка. Хората се борят, поне тези които още не са се побъркали, а те са малко, борят се да спасят поне троха от кочината, с кръв и скръб се борят, с цената на най-скъпото им, а аз глупакът си пиша. Кукумявка. Загубеняк. Второто ми име може би си го имам с основание. Заспала кукумявка съм, дето трябва да бъде приспана. И не е чудно: нали ви разказах как произлизам от кукувиче семейство, подло, крадливо, буйно. От кукувици - кукумявка. Обяснимо е като мокростта на водата.
Как мога, питаш се, така да се обиждам сам себе си и да съм в мир? Ами, за да съм глупава кукумявка, трябва да се държа като такава, нали? Затова си стоя на столчето и пиша, докато Столикиа пропада. Не бива да разочаровам очакванията на всички.
А има и други неща, по дребни от световна гибел, дето са в конфликт с приемливостта на скромното ми занимание. Например - Цамбия-Кека в момента е на улицата пред къщата ни и пее отново. Тая е една смотолевена бабичка, пропила се разбира се, дето излиза посред пътищата и не знае какво прави. По никое време се вясва, точно като е най-опасно, като най-свирепите глутници чакали нахлуват през дупките на градските стени и идват тук на лов или пък като някой гроб из Кръстус почне да шава. На тая не й пука, ама хич. Тръгва измежду къщите и блоковете, размахва си шишето, оригва се, дави се, ама не спира да си пее. Относно пеенето, ще кажа, че раздраното й от спирт гърло далеч не е божа арфа - а пък и лично аз самият не понасям певците, защото тия дни всеки трети тъпак със свирка си мисли, че може да пее, и се опитва всячески да го докаже пред всички. Кека грачи и кашля като ненормална, прекъсва мисълта ми и запира и без това мижавото ми удоволствие от писането. Чиста напаст. И не само това, ами като се движи безразсъдно по пътя на пиянски зиг-заг, се случва да пречи на хората да стрелят по улицата, щом се вясне някоя гад за убиване. Гледат да не я смерят и нея, да не я смажат наред с дяволите. Явно хората още имат жал, особено към отрепки като Кека (аз я наричам с това име, а то значи „пребитата“), макар и да нямат жал към кротки хора като мен, дето само искат да ги оставят на мира. Явно тия дни отчаяните пияници са преди писателите. Та хората се мъчат да не стрелят по нея, а някои дори я пазят, като застрелват гадините, дето налитат към нея. Чисто прахосничество на снаряжение. Да хабиш амуниции, за да опазиш пияни идиоти, като се има предвид, че киселината за сачмите е страшно трудна за саморъчно събиране и страшно скъпа за внос извън границите на Проторазум.
Как после да не ти говоря, читателю, че всички са глупаци? Даже баба ми, която имам за най-запазения мозък в нашия дом, преди малко изхвърли на пътя половин сачма, за да спука два дявола, дето се спуснаха срещу Кека, докато тя се мъчеше да стане (беше се спънала в тротоара на пътя и се беше пребила, пръскайки на парчета шишето с пиене в паветата). Сега, заради добрината и простотията на баба ми, ние имаме половин сачма по-малко в мазето, а Кека е още жива и пияна, и се дере от пеене, за да ми е трудно на мен да пиша хрониката си.
Ох, какво да се прави. Ще стоя тук и ще пиша, докато Кека пее и докато не са се махнали гадините от града. После ще излезем всички - аз, сестра ми, баба ми, братовчедките ми и съседът ми - да отидем набързо до Кръстус, за да намерим гроба на мама. Решихме, че е време да я изкопаем и да сложим вретеното, преди да е станала. Ще ви поясня по-късно, защото сега не ми се пише за това. Прекалено ми е тежко да го мисля.
Предишния път, спомням си, бях обещал да разкажа за бебето, дето пра-пра-дядо ми оставил на прага на непознати хора. И да обясня защо съм убеден, че историята на това бебе е истинна. Отговорът на второто е свързан с оная царица, дето споменах - Цепка (Терция-Цепка), дето имала вземане-даване с прадедите ми. Ще ви се стори невероятно, но е факт - тая нещастница имаше вземане-даване и със самия мен, защото доживя до ненормална старост. И преди да пукне, аз я срещнах.
Ще започна с това, че знам името на изоставеното бебе - моят пра-дядо. Въпреки осъждането на Забравата, аз знам. Казвал се е Зео-Сатр. Първото значи „сияен“, а второто „смок“ (защото змиите са глухи, а той е бил оглушал). Аз го наричам и помня с първото му име.
Пра-пра дядо ми положил Зео на прага на непознатите, заплашил хората, а след това изчезнал, за да не се появи никога вече. И понеже светът по онова време все още не е бил толкова пропаднал, хората вдигнали осиротялото дете от земята, шмугнали се обратно у дома и затръшнали вратата, мигове преди потерята на Корпуса да профучи по улицата. Помежду другото да спомена, че напипах една интересна истина за оная нощ: пра-пра-дядо ми потънал в мрака и не се върнал, но не се върнали и гонителите му. Никой в Столикиа вече не видял физиономията на някой от тия стражници. Та кой кого е докопал тогава - дядо ми тях или те дядо ми?
Така или иначе, малкият Зео се озовал в дома на Пурцина-Снежа и мъжа ѝ Бангон- (второто му име не го научих), които били в брак с още три други жени, но те останали незаинтересовани от новодошлото дете в дома, та не е нужно имената им да влизат в разказа ми. Пурцина и Бангон били причината пра-дядо ми Зео да е преодолял свирепата чистка на Забравата, издадена от правителството.
Ето как успели да го спасят: и двамата, малко или много, имали нишки, които ги свързвали с двореца долу в пенцийската урва. Не били никакви държавни лица и дори не познавали сами други такива, не в това отношение говоря за връзки. Имам предвид връзки буквално с двореца. Там работели преди да се пенсионират. Пурцина била, доколкото разбрах, фризьорка или тъкачка на служба при по-горните секретари, които движели работите в нисшите корпуси. Демек е била слуга на слугите на слугите в оня замък. А пък мъжът ѝ Бангон пък бил още по-долу, като „по-долу“ пак го използвам в буквален смисъл. Той бил миньор в подземните поделения на урвината и работел на обектите за застрояване на тунели и канализации под дворцовия комплекс; да - каналджия и миньор едновременно, защото изпод правителствената урвина се намира огромно находище от всякакви видове мрамор и от там се извличал материал за строежи. Находището си е още там, между другото, съвсем неизразходвано, но вече никой не се занимава с извличане на материала - с таласъмите и гадовете, дето заляха нацията, на кой му пука за строеж и индустрия, а и се говори, че мините и коридорите изпод Пенция сега гъмжали от уроди, та никой не ще да припари. Та както и да е, по времето, за което разказвам, страшилищата още били далече от стените на Проторазум, животът си вървял обикновено, а Бангон се пенсионирал като един от най-опитните миньори в подземията. Говорило се, че знаел мишите дупки из оня лабиринт по-добре от петте си пръста. Това му дошло в огромна полза.
Защото по времето, когато го застигнала пенсията, го застигнал също и пра-пра дядо ми с бебето в ръце. Бебе, което законно подлежало на екзекуция и заличаване от архивите, заедно с всичко ония, които биха посмели да се противопоставят на присъдата.
Най-човешкото нещо на тоя свят е да те залее смъртен ужас в опасна ситуация. Но признак на истински израснала душа е, като те споходи бурята и трепериш, да не обръщаш много внимание на треперенето и да действаш въпреки всичко.
В оная съдбовна нощ Бангон от страх получил удар и ослепял с едно око, щом с жена му видели царичата потеря да профучава по пътя след беглеца. Но дори сакати, двамата не се оставили. Не се мислели много, преди да се отдалечат от къщата - сметнали, че е възможно потерята да претърси домовете в квартала. Сметнали също и че няма смисъл да бягат и да се укриват дългосрочно. Затова решили да направят най-откаченото на думи нещо, но и единственото такова, дето щяло да утаи проблема им, без да ги обрича на доживотни гонения и несгоди.
Решили да се свържат с царица Цепка. Тя била издала присъдата, били сигурни, защото се разчуло по-рано коя жена е била обезглавена тоя ден при двореца, а убитата се славела с враждебността си към властницата. Отказали се да търсят връзки с нея чрез други хора, искали работата да е сигурна, лице в лице. Щом Цепка е проклела детето, тя била единствената, която със сигурност би могла да го опрости.
Така Бангон и Пурцина направо заложили главите си, за да спасят бебето на някакъв среднощен престъпник, дето ги заплашил със смърт на собствения им праг. И то почти без да се колебаят. Не би ли казал, читателю, че и тези мои двама предци не били откачени поне малко? Мисля, че в началото започнах с това как бебето се озовало в чуждо, но мило и разумно семейство. Сега като се замисля, в свят като тоя не се оцелява с милост и разум. Ето извода: всички са откачени или поне тия, дето оцеляват.
Бангон и Пурцина оцелели.
Крещят. Баба ми крещи. Сестра ми крещи. Викат ме. Трябва пак да спра да пиша. Често ще ми се налага така да отсичам главите на тая хроника, добри ми читателю. Но се надявам да ми простиш, като си припомниш, че докато четеш тия редове, аз вече съм погребан под векове време. Отдавнашната смърт има това странно качество да изглажда греховете на човек в очите на тия, които си спомнят за него.
Отиваме да изровим мама от гроба.
[i]Пияна хроника 4 - Сакатата писателка II[/i]
До ръба на гробищата преди се намираше любимата ми библиотека. Беше пропаднала. Сградата беше стара, от нескопосани туфени тухли поне на два века, ронеха се и бяха започнали да оставят фронтона без основа, затова и фронтона се беше срутил почти дополовина. Но въпреки това библиотеката си работеше с пълна пара, а коридорите ѝ винаги бяха препълнени с хора, млади хора като мен самата. Защото книгите, дето се съхраняваха вътре, бяха именно за млади хора. Всички надути стари пръчки плюеха тая библиотека и дори сформираха пасмини от тумбести пияници, имащи се за главатари на обществото, които да накарат властите да закрият библиотеката. Книгите бяха преписи от Черната тайга - любимата ми философска школа, изчезнала поне преди осем века. Идеите им учат против нередностите в религията и организираната власт, как политиците са пионки на скрити господари, които всъщност държат юздите на всичко и живеят като гнусни лентяи, уповавайки се на метода на лесно управление на тълпите от хора. Страшно интересни четива, а и абсолютно верни. Та общините тук заврещяха като луди, че книгите в тая библиотека пълнели главите на младежта с глупости и разривни бунтарщини. От дълго време искаха да я закрият, та направо и да срутят сградата.
Колкото и да мразя тая пасмина от дебели идиоти, желанието им сега е изпълнено. Казах одеве, че библиотеката „беше“ уникална, защото вече я няма. В тоя ден, когато с нашите отидохме да изринем мама от гроба, Кръстус пак се сгърчи и то по-силно откогато и да било. Говореха още дни преди това как деретата по дъното на урвата се били пораздвижили, но никой не очакваше това. Една от четирите градски урви - Кръстус със цял гробищен градец - направо се оригна и продъни за няколко секунди, а после спадна и си легна, както беше преди. И да, земята се върна, както си беше, но нищо построено по нея и до нея не остана същото. В това число и библиотеката на Черната тайга. Имаше си формата на типичните храмове от старо време, остаряла архитектура, та затова не ѝ трябваше много, за да се свлече. Макар да беше построена чак на ръба на Кръстус и гърчът да я беше облизал сравнително леко, тя хлътна в покрива, а после и стените се слегнаха подир него.
Плаках. В тоя ден баба ми получи силен удар в главата и вече не е същата. Карала и Смоела, две от братовчедките ми, пропаднаха в гърча и умряха. Но на мен не ми пукаше за тях. Аз плаках, защото Черната тайга се срути и с нея изчезна последното място в тоя град, където обичах да стоя и където можех да се веселя. Знанията на школата сега са заринати завинаги. Сега, освен че се занимавам да пиша и тая глупост, аз записвам и всяко едно нещо, което си спомням от книгите на тайгата, до най-подробен детайл. Може някой път да включа откъси и тук. Но сега не ми се занимава, а и нямам толкова време. След гърча в Кръстус, само аз и брат ми оставаме в това семейство, които имаме някакъв акъл, защото баба ми се повреди от удара. Сега само лежи на легло, бълнува глупости и се насира в полите. И освен че аз и брат ми вече сами трябва да управляваме оръдието и да пазим дома, ние трябва и да ѝ сменяваме гащите.
И ако се чудите за майка ми - не, не я намерихме. Ако се е събудила, сега е будна зарита. Така че се оказах права - заради глупостта на баба ми, сега тя самата е на път да се гътне, двама от семейството отидоха, че и аз останах сам-самичка с тъпия ми брат Фрод. И Персефо е с нас, но понякога си мисля, че не му дреме много за нас и за мен, по-специално. Отначало го очаквах от него, да ме държи близка и другите глупости от тоя сорт, но наистина все повече ми се струва, че не му дреме. Лошото е, че на мен самата все си ми дреме и не мога да се отърся.
Като оставя тия сантименталности настрана, не мога да отрека, че Персефо ни е помогнал премного, а се има предвид, че ни е само комшия. Откакто оръдието на техните се счупи и дяволите ометоха стаите им през нощта, той остана сам-самичък и се присъедини към нас, без да има кой знае каква причина да го прави. Не е като с техните много да сме се разбирали. Шантавата му майка, като беше жива, лъжеше караулите, че сме мамели с данъците ни, били сме плащали по-малко и трябвало да ни съдят в нисшите корпуси. И все пак, като нещата пропаднаха, Персефо се премести при нас и започна да ни защитава като рода. В момента дори е някъде из града, да търси лекари за баба. Не мога да не съм му благодарна, колкото и да си мисля, че е студен към мене. Щом защитава семейството, личните ми интереси не са толкова важни.
Оная луда кучка Кека пак пее на пътя, пропита. Не знам как никой досега не я е заклал, та да млъкне. Даже харчат сачми да я пазят. Като Кръстус се надигна, тя беше там, съвсем близо, даже обикаляше библиотеката, преди да се срути. Съжалявам, че не я докачих, докато бяхме там, за да я бутна в дупката. Ще кажа на брат ми да я замери с нещо от прозореца, за да я накара да млъкне. Граковете ѝ разбуждат баба и я плашат в леглото, и тя само започва да стене несвързано и да се напикава от страх. Да, баба ми сама си е виновна за всичко, но дори и така няма да я оставя да умре в страх от виковете на оная ненормалница. Искам да си умре спокойно.
Глупава беше, но поне тиха смърт си е заслужила. Татко ми беше казвал много пъти за нея, че е от хората, дето съзнателно си просят да ги мразят, защото и той самият не се е разбирал с нея, но въпреки това тя до голяма степен е причината семейството ни да се е задържало стабилно през годините, поне преди да дойдат фуриите. Ако не била баба ми, казваше тати, той сега щял да е с десет нови съпруги и съпрузи, а аз и брат ми щяхме да сме на пограничните пазари за чуждестранни бракове. Питах го тогава - че мама защо не би могла да ни поеме и сама? Отговаряше ми, че обичал мама винаги; така силно я обичал, че други жени и мъже дори не се изкушавал да пипне или заговори, но никога не отричал истината, а именно, че мама била недорасла на акъл и не можела да прави сметка за повече от три дни напред. Та баба ми компенсирала за некадърността на майка ми, управлявайки икономиката на семейството, докато той върши тежката работа и захранва дома с пари. Баща ми можел да преглътне недостатъка на мама и да остане с нея, за да си я обича. Благодарение на баба.
Чудно звучи, че майка ми практически била тъй безполезна, и все пак останала в здраво семейство. Но аз знам защо беше така. Двете с баба ми бяха противоположните страни - баба я мразехме и бе необходима, а мама беше нескопосана и някак всички я обичаха, и тя самата обичаше всички. Дори брат ми си го обичаше, представете си. Обичаше го много по-малко, отколкото обичаше другите, но все пак се мъчеше да го обича. А заради него даже била обезобразила тялото си с белег от огън, по време на проклинащото кръщение. Баща ми още тогава бил готов да го продаде на детенасилваческите карцери, та поне някакви пари да извлече от нежеланото раждане, и дори баба ми била склонна да припечелят пари, но мама категорично отказала. Между другото, баба винаги ме кълнеше да не казвам на брат ми за тая подробност с карцерите. Но тя вече е почти в лехата, така че да го духа. Ще го разкажа на Нексо при първа възможност, за да му видя реакцията. Той изпървом сигурно ще се въодушеви, че изобщо съм решила да го заговоря за нещо. Ах, само да знае какво е...
[i]Пияна хроника 1 - Кукувиче семейство IV[/i]
Докато пиша тия редове, се задушавам от ужас.
Ръката ми трепери и краката ми също, но това мисля, че ми е изпитание. Точно в тия моменти не трябва да спирам да пиша. Точно тия моменти трябва да ги изпиша на листа, да ги зарина във вечността напук на всичко, дето ме заплашва. Ще прекъсна разказа за предците ми и техния живот, и ще пиша за самия себе си и моя собствен живот, защото сега именно той е в опасност.
Отвън се чуват писъци. Няма да ме е страх.
Не намерихме мама, за да я изровим. Кръстус се продъни. Цялата урва, целият гробищен град хлътна, а после се върна. Не знам за колко време стана всичко, дали двайсет минути или две минути, но се случи точно като аз и нашите навлизахме в периферията на урвата. Всичките сгради в околността подскочиха, всички гробове. Камънаци, дървета и тела видях как се юрнаха към небето, подритнати от земята, като че се хванаха заедно на някакво откачено, гибелно хоро. Аз самият изхвърчах, и баба, и Цезония, и братовчедките ни до една, и комшията Персефо, копелето недно. Всички изхвръкнахме нагоре, като земята под краката ни изрева и се продъни. Имаше и други хора из Кръстус по това време, по-навътре даже бяха-навлезли сред мъртвите от нас. Те измряха всички. Писъците им изтраяха само докато ревеше и земята. После сигурно ги е глътнала. Кратки врясъци бяха, но в главата ми ги чувам отново и отново, и ме съмнява, че ще стихнат, докато съм жив. А и не само тия врясъци - тишината след тях беше даже по-страшна. Стовари се връз ужасения ми ум като последната лопата пръст, дето гробаря хвърля връз склопения гроб. Тихо, безнадеждно мъртвило беше, дето постепенно започна да се изпълва с вайкането на жените из града. И цялата стока се побърка пак така - кучета, кокошки, магарета и всички гадини, всичките заедно заврещяха с жените.
А докато смъртта кънтеше в ушите ми, аз се мъчех да се катеря. Бяхме на ръба на свлачището, прясно мокра земя се изсипваше изпод пръстите ми, теглеше ме към продънените гробове. Всички се катерехме по ръба на Кръстус, за да оцелеем. Младите се катерехме бързо и уверено в паниката си, но баба е много стара. Тя беше последна, най-долу по склона, след мене и Персефо. По едно време погледнах нагоре и видях сестра ми Цезония, вече изкачила се извън урвата, да тегли оцелелите ми братовчедки (трите оживели, защото имах други две, а тях ги глътна земята още в първите мигове на страшилището). Така Цезония, като винаги пъргава и уверена, и хладнокръвна в беда, не гледаше назад към мене и баба. Но аз не спирах да гледам. И видях всичко.
Персефо-Децим ни е съсед, близък приятел на семейството и помощник на групата, откакто настъпиха ужасите в Столикиа. Освен това е един от любовниците на сестра ми. На двайсет и четири е, трудолюбив младеж и силна личност.
И убиец.
Баба ми беше гръбнака на това семейство, единствената, която ни държеше сплотени, и най-силния човек, който съм познавал отблизо. Моята баба и закрилница, оная, дето ме е запазила жив от ноктите на баща ми и разклатената грижовност на майка ми. На баба дължа това, което сега съм. Аелия-Базилия , единствената ми истинска родителка.
Видях как Персефо я удря в тила с кирката, която беше взел със себе си, за да изкопаем мама. Видях как я изгледа с кръв в очите, миг преди да го стори. Как замахна и смаза съзнанието ѝ. Видях как очите ѝ се обръщат при удара. Гледаше в мене като се случи. Последното нещо, което е видя, преди да си иде разумът ѝ, бях аз. Като че ми каза едно ужасено, болезнено, смъртно „Сбогом!“
Персефо видя, че видях всичко. Баба ми падна и се отпусна в свлачището, готова да иде в земята. Аз я хванах за ръба на елека в последния момент. Пищях и ревях. Не си спомням какво съм викал. Убиецът хвърли кирката си по мен с надеждата да ме отстрани. Не уцели, поне не смъртоносно. Гледаше ме като вълк.
Сърцето и мускулите ми се бяха предали на ужаса. Не можех да се бия с провличащия се склон. Тогава нещо ме затегли нагоре - Цезония се беше върнала, след като е спасила оцелелите момичета. Дърпаше ме нагоре с псувни и ревове, крещеше ми да се движа. Аз теглех баба.
Персефо смени облика си, когато сестра ми се върна за нас. Вълкът в погледа му се скри. На негово място се появи добрият съсед. Той подхвана баба ми, провиснала в безсвяст, изтегли я нагоре. Сестра ми извади мен, впила дългите си нокти през дрехите ми, та чак в кожата. Беше ми пуснала кръв.
Като всички се озовахме в безопасност на ръба на урвата, Кръстус още грухтеше в червата си, дълбоко долу и приглушено; бедствието замираше. Цял град пищеше. Ние се бяхме проснали на земята, поемайки първите си мигове след оцеляването. Никой не казваше нищо. Баба ми лежеше просната на паветата. През леко отцепените и клепачи се белееше злокобно мъртвило.
Дясната ми ръка се вдигна бавно към Персефо, като че не я командвах аз. Показалецът ми се изпъна към него. Устата ми се отвори, ала на гърлото ми бяха приседнали прахоляк и ужас. Не продумах.
Персефо скочи на крака. Каза, че баба е ударена от отломък. Щял да иде да намери лекарите. Знаел къде се укривали. Офейка по пътя за храмовете. Оттогава не съм го виждал.
Усетих силен удар на шамар през темето. След удара, в ушите ми долетя прегракналия заповеднически глас на Цезония - „Мърдай, загубеняк! Да я носим вкъщи!“
Тичахме към къщата след това. Аз държах баба за краката, Цезония я теглеше откъм главата. Очите ѝ си стояха все така обърнати. Братовчедките ми крещяха за помощ по улицата. Отвръщаха им само затръшващи се кепенци и виещи кучета. Аз още не можех да говоря. Не ми стигаше въздух. А и баба беше тежка. Опитвах се да не се задуша, храчейки лиги и земя. Няколко пъти успях да извъртя глава назад по пътя, да погледна дали Персефо не идва след нас. Нямаше го.
Стигнахме къщата и положихме баба на легло. Цезония и братовчедките сега са с нея, опитват се да я освестят. А аз дойдох до стаята си да изпиша тия редове. Глупаво е, знам - те да са до нея, а аз тук с листа. Но баба не би имала против. Сигурен съм, че сега е някъде тука и ме вижда, и разбира. Някъде тука витае и вече не е в тялото си. Никога няма да се върне в него. Онова сбогуване, дето видях в очите ѝ, преди да падне - след такова „сбогом“, никой не се връща отново.
Персефо го няма още, а като дойде, сигурно ще ме убие. Нямам много време. Трябва да кажа на Цезония какво се случи. А ако ѝ кажа, че Персефо е убиец, то тя ще ме убие.
Бабо, пази ме.
[i]Пияна хроника 1 - Кукувиче семейство V[/i]
Казах на Цезония.
Изведох я от стаята, където братовчедките ми плачеха и се вайкаха над баба ми, хванах я здраво изпод лакътя и заговорих, гледайки я право в очите. Преди не го бях правил. Не си спомням дори да съм я докосвал. Гледаше ме с повече шок, отколкото като бе гледала гмежта в Кръстус. За пръв път в живота си разбра, че мога да я накарам да ме слуша. Но тоя първи момент на моето братово мъжество се изпари набързо пред харпията.
„Персефо е убиец - рекох ѝ - Като се мъчехме да изпълзим от гробищата, той издебна момент, в който да не гледаме, и удари баба с кирката по главата. Той е виновен. Той ни мисли злото. Трябва да го махнем, трябва...“
Не можах да си довърша пламенната приказка, защото Цезония запрати юмрука си в лицето ми. Изпуснах я от хватката си, но не паднах. Паднах чак на втория удар. Изрита ме в стомаха и започна да ме кълне, да ми казва, че ще плюе на мене, ако пак се опитам да я обърна срещу Персефо - тоя, заради който изобщо сме били живи всички толкова време. Тоя, който измъкнал баба полумъртва от стихията, за да имаме гроб, на който поне да я оплачем. Щяла да ме остави отвън след вечерните камбани, каза ми. Щяла да ме остави на чакалите и дяволите.
Аз ѝ казах, че не лъжа. Молех ѝ се да ме изслуша. Разплаках се на пода.
А тя пак ме изрита в стомаха и ми каза аз да я изслушам, защото щяла да ми каже нещо, дето само заради баба още не съм го бил чул. Мама и татко щели още след раждането да ме отнесат в детенасилваческия карцер, та поне да изкарат някакви пари от мене.
Откак чух тия думи, сълзите ми секнаха и не вярвам никога вече да ги пролея. Не я обичам вече сестра си, това беше. Тя сама си го направи така, вече е свършено. Баба вече я няма. Трите ми живи братовчедки, Сурда, Стацилия и Роза, са абсолютни глупачки. А и поначало не ме интересуват, защото преди живееха отдалечени от семейството и се присламчиха в дома, чак като дойдоха бедите в Столикиа. И така вече под тоя покрив не остава никой, с който да съм свързан по сърце и дълг. Ще ида да целуна баба, преди да е спряла да диша, и после ще си ида от тука. Персефо още го няма, сигурно „търси доктори“. Като се върне, ако изобщо се върне, ще убие и тия четири смотанячки, дето останаха тука. Нека ги убива.
Сега излизам на улицата. Не знам накъде ще тръгна. Остават някакви часове, докато дойдат фуриите из града. Ще взема с мене само брадва. И листите и писалото.