от единак » 11 септември 2012, 23:36
Часовете минаваха, без дори да мога да ги отчета. Мислите ми блуждаеха без да се спират на нищо конкретно.
Хапнах малко от храната, пих вода.
Усещането за затворническа клия все по-натрапчиво се настаняваше в главата ми.
Вяло разсъждавах над възможностите, които се разкриваха пред мен в този свят. Бяха безброй, толкова много, че не можех дори да се сетя за всички. Исках само да имам време да опозная повече от тази реалност. Животът понякога подлагаше оптимизма ми на изпитание, като отнемаше възможности, щедро предоставени с широки обещания. Не исках и сега да се случи така поради някакви незнайни причини. Реших да не оставям на случайността решението за моето пребиваване тук.
Всъщност не точно тук. Не и в тази студена, самотна дупка.
Ясно беше, че не случайно съм се появил тук. Със сигурност нещо или някой беше помогнал активно.
Припомних си начина, по който беше станало.
Внезапното замайване, забавените движения на Нерина, паниката, яростта в очите и. Макар и пресен, споменът не беше съвсем ясен, но със сигурност ми стигаше за да добия усещането за нещо натрапено отвън. Нарочно ме бяха замаяли за да ме пренесат на това място, Нерина се беше опитала да попречи, но не успя. Да, потвърдих мислено, бях доведен тук, изолиран на някакво недостъпно място.
Все още не знаех кой стои зад това, нито какви мотиви има, но бях твърдо решен да разбера по един или друг начин и да противодействам доколкото мога.
Попипах кръста си и установих, че ножът ми липсва. Само празната кания висеше самотно на колана. Явно, който и да беше замесен, очакваше от мен да се съпротивлявам. Вдигнах грубият стол и усетих тежестта му. Имаше достатъчно място да го развъртя, в случай на нужда. Каната с вода и чашата бяха твърде леки и крехки за да мога да ги използвам за оръжие.
Набелязах си няколко възможни варианта за атака.
Храната и елементарния комфорт ме навеждаше на мисълта, че който и да ме беше поставил тук, ме искаше жив и в добра форма. Това означаваше, че рано или късно щеше да се появи.
Единственото, което можех да направя за момента, беше да чакам и да се надявам, че ще успея да неутралирам посетителя си преди да може да направи нещо.
Свещта намаляше, трупайки замъци от восъчни перли около себе си.
Изправих се и започнах внимателно да изучавам стените на затвора си. Търсех пролука или процеп, който да ми разкрие къде е скрита вратата.
Леко изпукване отекна в тишината.
Обърнах се светкавично, но вече беше късно.
Червенокоса жена, с продълговати зелени очи седеше на стола, скръстила крака.
Хвърлих се към нея. Познатата тежест в крайниците ме върхлетя и спря устрема ми на момента.
- Не се и опитвай – студено ме погледа тя. После леко се усмихна с ъгълчетата на устата си – Ще те пусна, ако обещаеш да не правиш глупости. Разбрахме ли се?
Задушавах се. Успях само да кимна.
Облекчението беше така мигновено, че едва не се строполих на пода.
Жената отегчено разглеждаше ноктите си. Бяха красиви и червени.
- Коя си ти? – Вече започвах да се чувствам глупаво, задавайки този въпрос. Винаги започвах с него, може би беше време да измисля нещо друго.
- Това няма значение за теб сега – вдигна поглед тя. Говореше със силен непознат акцент – Тук съм за да ти помогна.
Усмихваше се, но от красивите и очи лъхаше студенина.
Събрах си мислите и казах:
- Ами тогава ми помогни да се измъкна оттук. – Трескаво мислех как да се докопам до нея, но не намирах начин. Явно реакцията и беше изключително бърза и ефективна. Може би ако можех да се приближа до нея...
Пристъпих леко напред.
- Нали се разбрахме без глупости! – Изплющя гласът и. Пръст, увенчан с красив маникюр, ме сочеше в гърдите. Леден поглед дълбаеше дупка в челото ми. – Не си насилвай късмета! И без това съм достатъчно толерантна да те оставя да се движиш. Виждаш, че не искам да ти причиня нищо лошо.
Приех, че наистина не иска да ме нарани. За момента.
- Добре – съгласих се, – какво искаш?
Жената скръсти ръце и ги постави на коляното си. Полата и не беше достатъчно дълга за да прикрие стройните и крака.
- Искам да ти помогна – започна. – Да ти помогна да се измъкнеш от тук.
Гледаше ме изпитателно, сякаш не знаеше какво да очаква от мен. После продължи.
- Това, което се случва с теб не е по твоя воля. Ти си въведен в нещо, което е далеч извън твоя контрол, а има сериозна опасност да пострадаш. Не искаме това да се случи, нали? – повдигна вежди и разсеяно се протегна към купата с плодове. Взе чепка грозде и започна да къса зърната едно по едно.
Не харесвах въпросите, завършващи с „нали”.
Изчаквах.
- Девара и другите, предполагам си се срещнал с тях - въпросително ме изгледа тя, – не са такива, за каквито се представят. Те в никакъв случай не ти мислят доброто.
Любопитна гледна точка, трябваше да се признае. Само не разбирах как тя беше толкова загрижена за мен, затваряйки ме тук.
- Те са хора, който искат да унищожат твоя свят – въздъхна тя и допря сключените си ръце до устните. – А теб, съвсем скоро, след като вземат това, което им е нужно.
Наклони глава и добави:
- Знаеш ли, че те могат да се ровят в съзнанието ти, да те манипулират и да направят така, че да им се довериш напълно? Те знаят всичко за теб, без да е необходимо да им казваш нищо. Могат да правят с теб каквото поискат, а ти нищо няма да усетиш – кимаше убедително с глава.
Предполагах, че такава възможност съществува, но не ми казваше нищо ново. Освен това вече усещах, в някаква степен, когато се ровеха в съзнанието ми.
- А ти, защо искаш да ми помогнеш? – попитах.
- Защото не искам да допусна един красив живот да си отиде – въздъхна и махна с ръка. – Ти не си от този свят, не трябва да носиш последиците от грешни решения. Пък и не искам несъзнателно да помогнеш за нещо ужасно.
Трябваше да се признае, че беше добра. Заиграх се с мисълта това да е истина. Гледах разсеяно в тавана, но всъщност се опитвах незабелязано да разгадая изражението и.
Очите и се бяха разширили, изглеждаше напрегната. Ръката стискаше облегалката на стола, впивайки остри нокти. Очакваше отговор от мен.
Реших да се престоря, че и вярвам.
- Добре – скръстих ръце, – какво трябва да направим?
Очаквах да видя облекчение, но не го намерих. Съгласието ми не беше достатъчно за да я отпусне. Искаше нещо друго. Нещо, за което трябваше да и повярвам.
- Ох, страшно ми помагаш – разсмя се тя, откривайки равни бели зъби – така е много по-добре. Ти не трябва да правиш нищо. Аз ще имам грижата за всичко, от теб се иска само да ми обясниш къде е входът на прохода в твоята реалност.
Вгледа се в мен и допълни:
- За да мога да пратя някой да те посрещне и защити, ако е необходимо.
Мислех на бързи обороти. Ако всичко, което казваше е истина и имаше опасност за мен в тази реалност, може би наистина имах нужда от защита. От друга страна не разбирах защо не знае къде се намира прохода в моя свят? Очаквах да го е използвала и преди.
Нещо друго също не ми даваше мира.
При срещата със самодивите те просто бръкнаха в мозъка ми и си взеха каквото им трябваше. Тази тук не го правеше. Имаше и акцент. Дали червенокосата въобще можеше да стигне до съзнанието ми? Вероятно не, убедеждавах се все по-силно. Реших да заложа на това.
- Виж, чудесно е, че ще ми помогнеш, но нека първо излезем от тук, не се чувствам комфортно – погледнах с най-невинната си физиономия.
Не мина.
- Хм - прокашля се тя, – по-добре е засега да останеш тук. Никъде другаде не е сигурно.
Изучаваше ме със студен поглед. Устните и се бяха напрегнали.
- Кажи ми къде е и ще те пренеса направо там – опитваше се да звучи убедително, но виждах, че започва да нервничи.
Бях напипал правилната струна.
По някаква причина тази жена искаше да разбере мястото, където се намираше проходът в моя свят. И бързаше. Не се беше подготвила добре, версията и куцаше на много места.
- Не – отговорих твърдо. – Извеждаш ме оттук или не казвам нищо.
Жената се изправи рязко и се надвеси напред. Красивото и лице се беше озъбило в злобна гримаса. Косата и се вееше без вятър. Зелените и очи блестяха с неподозирана ярост.
- Ти... – засъска тя, – ще ми кажеш всичко, което искам да знам. По един или друг начин.
Огромна тежест притисна гърдите ми. Не можех да си поема дъх дори да изпъшкам.
Тя се приближи до мен и процеди през зъби:
- Погледни свещта. Тя изгаря – не се владееше от злоба и акцентът и беше станал почти неразбираем. – Когато изгори, ти ще останеш сам, на тъмно.
Усещах топлият и дъх върху усните си. Борех се за въздух.
- Страх ли те е от тъмното, човеко? - сграбчи ме за врата и притисна лице в моето – В тъмното има неща, които излизат от най-страшните ти кошмари, неща, който ще накарат душата ти да се скрие толкова дълбоко, че никой да не може да я изкара оттам. Болката ти ще е толкова силна, че ще приветстваш момента на смърта. Тя няма да дойде бързо... неееее, ще е бавна, като целувка за раздяла...
Поех си шумно дъх с широко отворена уста.
Бях сам.
Свеща догаряше.
Не знаех дали сгреших, но вътрешно чувствах, че съм постъпил правилно.
Само че ако вярвах на червенокосата злобарка ми оставаха минути живот.
Страхът започна да ме обзема неусетно, стана ми студено. Пъхнах ръце дълбоко в джобовете си, сгушвайки се.
Нещо се уви около пръстите на дясната ми ръка. Извадих я и погледнах. Космите от косата на Йоси... или както и да не се казваше. Искаше ми се да може този симпатичен таласъм да беше тук, сигурно щяхме да измислим нещо заедно.
Сетих се за момента, когато се разделихме. Тогава очакваше от мен да знам как да използвам косата му, но аз не го разбрах. Съвсем скоро нямаше да има никакво значение. Срещнах истински краконджул, говорих с него, помогна ми и се бяхме разделили като приятели. Дори вероятно му дължах живота си, напомних си. Какво ли не бих дал за подобна помощ сега, само че нямаше кой да извикам.
Нещо се вряза в мислите ми. Задишах учестено.
Незанайно как, но си спомних приказка от детството, в която героят викаше на помощ мравки, като нагряваше сламка.
Пламъкът на свеща пращеше потрепвайки.
Трескаво разчепках кичура, за да изкарам един косъм от него.
Приближих се внимателно до играещото пламъче. Затаих дъх и доближих лъскавия косъм до него.
Нищо.
Приближих го пак.
Отново нямаше ефект.
Третият път почти го напъхах в угасващата светлинка. Тя примигна и отведнъж изчезна.
Тъмнината ме обгърна отвсякъде. Усетих как космите по врата и ръцете ми се изправят.
- Винаги става от третия път, нали? – дочух познат глас зад себе си.
- Йоси! – извиках – О, боже!... Тук си!
Обкекчението ме завладя до степен на пълно отпускане. Стоварих се опипом на стола, треперейки.
Трябваше да бързаме, не знаех кога онази жена ще се появи. Сигурно имаше начин да чува какво става тук, в случай че размислех.
- Бързо! Измъкни ме оттук! Можеш ли? Има една червенокоса, която иска да ме убие! – нареждах панически.
Две червени точки започнаха да се оформят в тъмнината. Досетих се, че това са очите на Йоси в.... другата му форма. Не виждах нищо, но усещах движение около себе си. Сякаш ме обвиваше топла пара. Нещо щракна и синкава светлина обля помещението. Ушите ми звъннаха. Усетих леко замайване, виждах замъглено.
Онова меко изпукване се чу отново, но вече беше късно. Каменният затвор избледняваше, а заедно с него и красивата червенокоса жена.
Чух я да пищи пронизително в далечината.
Преходът беше рязък.
Силната светлина в залата на замъка заля очите ми и ме заслепи. Успях бегло да зърна удивените физиономии на хората наоколо.
Вдигнах ръце към лицето си за да го прикрия.
Усетих как някой се блъска в мен и силно ме притиска.
Приятната миризма на косата и накара колената ми да омекнат от облекчение.
Нерина хлипаше, заровила лице в гърдите ми:
- Алекс,... толкова съжалявам – хълцаше тя, – аз съм виновна. Не трябваше да те оставям... Толкова се уплаших. Ти изчезна... Аз... Трябваше да те пазя, а пък...
Ридаеше безутешно, обвила ръце около мен. Тъмните и очи бяха пълни със сълзи, които се стичаха по бузите и и оставяха малки тъмни петънца по зелената ми риза.
Прегърнах я и я погалих по косата.
- Нерина, недей, ти не си виновна, нищо не е станало – опитвах да я успокоя. – Нали вече съм тук, спокойно сега, всичко свърши.
Отместих косата и и вдигнах очи.
Девара стоеше права, стискайки устата си с ръце. Зилен се изправяше иззад масата.
Йоси вече се просягаше към чиния с храна.
Нерина ме пусна подсмърчайки и отстъпи назад. Изглеждаше засрамена.
- Добре ли си? – сухият напевен глас на Зилен внесе нотка реализъм. – Виждам, че си цял, но не съм сигурна какво ти се е случило?
Да, нямаше как да знае, само аз станах свидетел. И потърпевш. Таласъмът сигурно вече им беше обяснил как съм го повикал на помощ, но нищо повече.
- Цял съм, да – все още се опитвах да успокоя дишането си – Мисля, че нищо ми няма.
Девара развълнувано се приближи до мен и внимателно ме погледна в очите. Чудех се дали беше необходимо да и разрешавам да погледне навътре или вече го правеше. Не казах нищо, само се взирах в синевата и.
След секунда отклони поглед и безмълвно ме поведе към едно от креслата.
Забелязах, че слънцето почти напълно се беше скрило зад хоризонта. Можех приблизително точно да определя колко часа бях прекарал в онзи затвор. Всъщност нямаше никакво значение, важното беше, че вече не съм там.
Седнах тежко в стола и за секунда затворих очи. Исках да се концентрирам и да се успокоя напълно.
- Нерина веднага ни повика – задъхано започна Девара, сядайки до мен, – но докато пристигнем вече не можахме да разберем какво се е случило. Нямаше никаква следа. Гиум и Релас събират другите за да те търсят.
Замислено сбърчи устни. Изглеждаше силно раздразнена.
- Предполагам, че ще трябва да ги повикаме обратно.
- Не, нека останат, трябва да намерим линията – намеси се Зилен, а после се обърна към мен. – Не знаем къде си бил, а това е невъзможно. Трябва да има следа, нека я открият.
Не бях сигурен, че я разбирах напълно, но погледнах към таласъма, който доволно отхапваше парче месо от едра пилешка кълка.
- Йоси – въпросително го погледнах, – ти нали беше там, не успя ли да разбереш?
Той преглътна шумно и отговори:
- Не, няма начин. Нали ти ме повика, аз не знаех къде отивам. Не мога да се върна, защото не знам къде съм бил – просегна се отново към чинията и захапа ново парче месо. Физиономията му си беше също толкова ухилена, колкото и преди. За него случилото се не беше по-различно от следобедна разходка. Знаех, че му дължа благодарност, но за момента щеше да почака.
Мислех откъде да започна.
Погледнах към Нерина, тя седеше в далечния край на масата, посърнала и тъжна. Исках да разбера какво се случи до онзи дъб, но и това щеше да почака.
- Някаква червенокоса жена ме отвлече и затвори в ... някаква скала – не бях сигурен точно как да опиша онази дупка. – Държа ме там часове наред, без въобще да разбирам за какво, но накрая се появи. Беше злобна.
Говорех тихо, с прости изречения. Не исках да издавам истинските си емоции.
Любопитството се четеше на лицата им. Или бяха невероятни артисти или наистина спазваха уговорката да не ми се месят. Заложих на второто.
- Искаше да знае къде се намира изходът на прохода, от който дойдох, само че в моя свят.
Зилен и Девара се спогледаха смутено. Възрастната жена вдигна вежди:
- Каза ли и?
- Не, разбира се, нали тогава нямаше да ви посетя отново толкова драматично – раздразних се. – Но мисля, че сега е време за малко обяснения.
Взех си чаша с вода и отпих. Нарочно пропуснах часта, в която се чудех на чия страна са те.
- Първо, искам да знам коя беше тази жена – погледнах я изпитателно.
Йоси беше спрял да се храни и гледаше към мен.
Зилен потри брадичката си и заговори тихо.
- Наистина не знам. Може да е всяка една. Има нещо, което не знаех дали да ти казвам. В крайна сметка можеше да се върнеш обратно в своята реалност и нещата да приключат дотам, но уви, това вече няма как да се случи – вдигна рамене тя. – Работата е там, че с идването си ти несъзнателно започна нещо, което се надявах да е приключило завинаги. Не очаквах да се развие толкова бързо, дори се надявах да се размине незабелязано, но явно няма как да стане.
Това, че се случи по такъв дързък начин доказва колко сме грешали в преценката си.
Личеше си, че старата жена изпитва силно раздразнение от случващото се.
Не казах нищо, чаках я да продължи.
- Ние, Алекс, не сме единствените хора на знанието в тази реалност – сбърчи вежди тя. – Има и други, наричат себе си нави. Един и същи вид сме, макар и отдавна да сме се разделили, но те търсят различно познание. Няма да навлизам в подробности, само ще обобщя, че това им дава по-различни способности. Те, например, не могат да погледнат в съзнанието ти така, както ние можем.
Това обясняваше защо злобарката беше разигравала театър.
- Техните начини им позволяват да правят неща, които ние не одобряваме. Например контрола над тялото, който верятно си почувствал – намеси се Девара. – За сметка са ограничени в други области, не могат да летят, например.
Не беше необходимо да питам защо точно аз съм важен за тях, онази беше пределно ясна.
- Защо им е да знаят къде излиза проходът в моята реаност? – твърдо попитах.
Зилен въздъхна.
- Защото искат да преминат, а няма как да го сторят.
Отговорът и породи серия въпроси, но този път реших да подходя по-внимателно. Случилото се през последните часове ме беше накарало да погледна по-сериозно на пребиваването си тук и моята роля в случващото се.
- Дотук разбрах, навите са лоши... – опитах да обобщя, но Девара раздразнено ме прекъсна:
- Не е толкова просто, Алекс. Те разсъждават различно, стремят се към различни неща...
- Девара – рязко вметнах, – когато някой ме отвлича и се опитва да ме убие, значи е лош. Така стоят нещата в света, от който идвам. Моля те, остави ме да използвам определения, които ми пасват.
Тя замълча, а аз продължих:
- Не само се опитват да ме убият, а искат да отидат в моята реалност, а не могат. Защо не могат и защо се опитват?
- Защото там има такива като тях – отговори кралицата. Усетих, че по някаква причина се е засрамила, зад раздразнението. Не разбирах защо. Почувствах се гузно. Може би натисках прекалено твърдо, все пак тези хора ме бяха избавили от непосредствена опасност.
Поставих ръка на рамото и помирително. Ядът и беше изчезнал и очите и бяха пълни с тревога. Въпреки това се усмихна.
– Алекс, от векове се опитваме да ги спрем. Още от момента, в който нашите две реалности се преплетоха, преди хиляди години. Тогава започна борба за надмощие, която си мислехме, че сме спечелили. До днес.
Русата и коса се спускаше на кичури по раменете. Въпреки тревогата изглеждаше все така красива. Насилих усмивка.
- Разбирам – исках я накарам да се почувства по-добре, – ще ми обясниш ли защо не могат да преминат?
- Защото повечето проходи са затворени – простичко каза тя. – Преди години решихме, че така ще по-добре. Навите не могат да ги отворят сами. Поне не и оттук.
Потри очи и продължи.
- Оставихме само няколко функциониращи. Така трябваше, въпреки че беше трудно решение, рискувахме, за да можем да ги изолираме напълно. Сега преминаването през проходите е силно ограничено, дори и Знаещите не го правят.
Разбирах, че борбата за надмощие с тези нави въщност не е толкова обикновена, колкото звучеше. Натрапваше ми се усещането за скрита война.
- Естествено, много останаха в твоята реалност, но с това нямаше как да се преборим тогава. Ефектът беше, че те останаха изолирани от източника си на сила и мъдрост. Не ме разбирай погрешно, много са силни, но връзката им е нарушена, могат да действат само ограничено.
Канеше се да продължи, но в залата забързано влезе Релас. Изглеждаше разтревожена и напрегната. Косата и се вееше в безпорядък.
Йоси се взря с интерес в нея.
Забави крачка и ме загледа с любопитство.
- Браво, справил си се, радвам се, че успя – заговори с нескрито възхищение. После се обърна към Зилен и Девара – Нищо. Много майсторски е направено. Никаква следа.
Вгледа се замислено в Йоси, но не каза нищо. Взе си чаша вода и отпи шумно. После продължи:
- Оставих Гиум да провери дървото, сега събира група. Нараксис говори с животните.
Представих си белобрадия старец, който седи заобиколен от различни зверчета и си говори с тях по онзи необикновен начин. Какво ли можеха да му кажат? Къде съм бил, какво е станало? Картината успя малко да подобри киселото ми настроение.
Сетих се за нещо, което ми се стори важно.
- Предполагам, че за да ме ...хм, телепортират така, е необходимо да знаят къде съм, нали така?
Зилен кимна.
- Как са знаели, че точно в този момент ще се намирам до онова дърво?
Девара въздъхна отново.
- Точно това е един от проблемите. Наблюдавали са ви.
Замислих се, че да бъдеш наблюдаван в този свят можеше да означава всичко. Щом вълците имаха разум и можеха да говорят не се съмнявах, че има и други зверове, които можеха да послужат за скаути. Навярно сега Нараксис се занимаваше точно с това.
Изглежда се водеше пълноценно разследване, макар и навярно уликите да бяха съвсем различни от тези, които бях търсил аз.
Имаше и нещо друго.
- Девара, тези нави... Къде са? В градове като Землено ли живеят, въобще къде се намират?
Девара и Зилен размениха бързи погледи. Изглеждаше ми, че се колебаеха дали да ми съобщят нещо, което може би не исках да чуя. Въпреки това Зилен взе решение и отговори вместо кралицата:
- Там е работата, че могат да са всяка от нас. Те по нищо не се различават от останалите обитатели на Землено или който и да е град. Естествено, умеят да се прикриват много добре. Единственото, по което могат да бъдат разпознати е начина им на комуникация. Но както вече ти обяснихме ние не се месим в умовете на хора, които не искат да бъдат безпокоени. Това прави откриването им толкова трудно.
Осъзнавах сложността на ситуацията. На пръв поглед елементарно, решението беше просто да си размениш няколко думи с човека отсреща. Но това предполагаше систематизирана работа по срещи и разпити, с всеки един човек тук. Следене и наблюдение на всеки от всеки. Неприятната асоциация с подобни организации от миналото на моята реалност ме накараха да се убедя в абсурдността на идеята за този свят.
Досещах се защо таласъмите можеха да преминават, а самодивите не. Не знаеха на коя да вярват. А може би не бях разбрал Зилен докрай и всъщност имаше избрани самодиви, които все пак посещаваха моята реалност. Набелязах си този въпрос за по-късно.
Мълчах и гледах през отворените прозорци. Здрачът бързо настъпваше. Отвън се чуваха шумовете на ежедневието. Независимо какво се случваше тук животът си продължаваше, без да обръща внимание на пионките на дъската.
Питах се какво следва.
Релас се приближи до мен и благо ме попита:
- Навярно си напрегнат, искаш ли да те оставим да си починеш? Отпусни се, хапни, почини си. А утре сутрин пак ще поговорим. В това време ние ще измислим начин да ти осигурим подходяща защита и какво да правим оттук нататък.
Гледаше ме въпросително, но по начин който не търпеше възражение. Освен това внезапно се почувствах уморен. Много уморен.
Съгласих се.
Девара, Зилен и Релас излязоха от залата нанякъде, а аз останах в компанията на Йоси и Нерина.
Имах още нещо за довършване.
Преместих се до дебеличкия таласъм и смутено му казах:
- Не знам как да се обръщам към теб, разбрах че нямате имена, но въпреки това искам да ти кажа колко съм щастлив, че ми помогна.
Той се ухили широко:
- Благодаря, за мен е чест – обърса мазната си уста с опакото на ръката си. – Името ми вече е Йоси, нали помниш, че аз го избрах, забрави ли? И хич не споменавай това, което съм направил, нищо работа!
Личеше си, че въпреки ослепителната усмивка е притеснен от благодарностите, които изразявах. Може би тук не се правеше така, а се разбираше от самосебе си. Както и да беше, аз бях длъжен да му го кажа.
- Йоси, напълно сериозен съм, ти ми спасяваш живота вече два пъти, Девара ми каза за водата – вметнах набързо, - не знам как, но се надявам някой ден да мога да ти се отблагодаря.
Таласъмът леко се уригна и прикри устата си с ръка извинително. После махна.
- Ама не е необходимо. Е, може някой път да изядем една агнешка плешка заедно, нали? – очите му светнаха с черна светлина.
– Разбира се, с най-голямо удоволствие, само да имаме възможност – замислих се. Не знаех дали въобще ще го видя отново. После добавих – Ще донеса и вино.
Йоси стана, тупна се леко с познатия жест по корема и заяви.
- Винаги, Алекс, за мен ще е удоволствие. Ти нали имаш още коса?
Едва сега се сетих, че не помня какво се беше случило с кичура косми в трескавото бягство. Заврях ръка дълбоко в джоба си. Задрасках с нокти по гънките му и извадих ръка. Единствен лъскав косъм се беше увил около пръстите ми.
Йоси безмълвно кимна, нагласи си препаската и тръгна към изхода. Гледах след трътлестата фигура с известна тъга. След секунди се загуби по полегатия коридор.
- Казва ти довиждане – внезапно чух Нерина зад себе си – и ти пожелава приятен престой.
Обърнах се към нея.
Беше се успокоила и приветливото и излъчване се завръщаше. Още гледаше тъжно, но вече не подсмърчаше. Седеше прекрасна, олицетвоерние на женската хубост, водеща към тъмните дебри на човешкото съзнание.
Отидох до нея, клекнах пред стола и взех ръцете и в своите. Тя не се възпротиви.
Гледах я отдолу нагоре.
- Не трябва да се обвиняваш за случилото се – казах нежно. – Нали виждаш, че дори и Четиримата влъхви не успяха да предвидят какво ще стане.
Тя се усмихна на шегата и кимна. Видях зрънце надежда и облекчение в красивите и очи. По страните и имаше следи от сълзи. Хванах я за ръката и я поведох към терасата.
Тъмнината настъпваше.
Сетих се за думите на жената със зелените очи. Потръпнах.
Здрачът оцветяваше косата на Нерина с мътни сенки. Роклята и се поклащаше леко от ветреца, който полъхваше, очертавайки извивките на тялото и.
Тънък начупен сърп се промъкна иззад далечните планини, загатвайки с блясъка си за идващото величие на луната
Внезапно видях цялата красота и мистичност на самодивата до себе си.
Чувствата и мислите ми станаха подвластни на онзи древен инстинкт, който тези същества събуждаха в хората. Благоговеех пред самото и присъствие до себе си.
Навярно мислите ми са били прекалено силни, защото Нерина сложи ръката си върху моята и я стисна леко. Погледна ме със светещи очи и ме прегърна. Усещах аромата на косата и. Ухаеше на свежест и цветя. Тялото и се допираше плътно до моето. Дъхът и галеше врата ми.
Устните и намериха моите.
Сладоста и ме замая.
Усещах, че се чувства виновна. Не исках да злоупотребявам.
Следващите няколко дни се изнизаха бързо, изпълнени с разговори и търсене на възможни решения. Почти не виждах Девара, Нараксис също. Вместо това се появиха двама мъже, които активно участваха в обсъжданията със Зилен и помощничките и.
По-младият от двамата беше висок, рус и снажен. Казваше се Брелан и не се отделяше от мен, където и да ходех. Винаги усмихнат, той със сигурност осигуряваше безопасността ми. Не се натрапваше, беше приятен младеж, като използвах думата младеж съвсем условно и в чисто визуален аспект, с когото разговарях за всичко, което ми идваше наум. С течение на дните успяхме да завържем приятелски отношения и компанията му ми беше приятна.
По-възрастният, Сивела, беше сдържан брадат господин с пестеливи жестове. Говореше рядко, но винаги на място. Не разбирах много от това, което казваше, но добих усещането, че другите винаги се вслушват в мнението му. Градеше многопластова стратегия за решаване на създалото се затруднение, от която аз не разбрах почти нищо.
Всъщност аз дори не участвах пряко в обсъжданнията. Понякога Зилен или някой от другите ме питаше нещо, аз отговарях и толкова. Подозирах, че разговорите се водят в значително по-бързо темпо, което не долавях.
Това не ми пречеше за момента. Решенията се взимаха, основани на правила, които не ми бяха ясни. Разбирах, че не мога да им помагам пълноценно, затова просто следях отстрани и се опитвах да попивам, доколкото мога. Естествено, не намериха никаква следа, която да им подскаже кой стоеше зад моето отвличане.
Въпросите, които бяха изникнали в главата ми останаха незададени.
С Брелан често излизахме навън. По време на разходките из Землено имах възможността да говоря с някои от обитателите му. Удивителна беше способността на тези същества да накарат някой като мен да се почувства приет и разбран. С когото и да се срещах винаги имах усещането за стар приятел, с когото си припомняме минали лудории над чаша бира. Особено приятно ми беше да гледам игрите на децата. Емоционални и все пак без дрязги и сръдни, те се забавляваха по същия начин както, предполагам, във всяка реалност.
Не можех да осъзная факта, че е възможно да има и други същества измежду тях. Някак не се връзваше със спокойствието и радоста наоколо.
Прекарвахме вечерите в приятни разговори около масата. Тогава обикновено се присъеднияваха и Нараксис, Девара и няколко други, които често се сменяха. По-младите от тях ме разпитваха с огромно любопитство за моята реалност. Разказите ми ги очароваха и озадачаваха. Не бяха глупави, ясно им беше, че това е съвсем различен свят от техния и се опитваха да разберат странните за тях концепиции на организацията, управлението и човешките отношения. Нарочно не навлизах в прекалени подробности, не исках да развалям очарованието, пък и честно казано изпитвах скрит срам от лицемерието и лъжата, които се срещаха толкова често при нас.
С минаване на времето моята способност да комуникирам като тях претърпя съвсем малко развитие. Може би не бях способен или пък изискваше повече време, но все още не успявах да разбирам посланията им. Често дори не ги усещах въобще, колкото и да експериментирахме.
Изключение правеше Брелан и, разбира се, Нерина.
Тя често ни правеше компания, но не успявахме да останем насаме, колкото и да желаех да поговорим. Липсваше ми енергичната и компания, слънчевата усмивка, уханието на косата и. Исках да и обясня как се чувствам и защо си бях тръгнал онази вечер. Не спирах да мисля за нея, търсех очите и, усмивката. Понякога ги намирах. Тъжно си мислех, че няма нито една приказка за юнак и самодива, която да е завършила щастливо.
Какво щастие, че аз не бях юнак.
Отмина почти седмица, когато Девара ни намери с Брелан да играем футбол с група хлапета около красив фонтан. Опитвах се да ги науча на играта и те я схващаха изключително бързо. Скоро им дишах прахта, неспособен дори на простичък финт. Никога не съм бил добър в тази игра.
Приближи се и седна до нас.
Косата и беше вързана на тежка плитка, свличаща се по гърба и.
В ръцете си държеше малка фигурка от тъмно дърво, окачена на кожена връв.
- Алекс – започна тя, – Знаещите взеха решение. Може би е добре да дойдете с мен в двореца и да го обсъдим.
Седеше подвила крака на ръба на фонтана. Водата тихо ромолеше от устата на красив дракон. Сините и очи отразяваха най-тъмната синева на небето. Говореше спокойно, но вече знаех, че решението нямаше да ми хареса. Не казвах нищо.
Въртеше малкото украшение в пръстите си.
- Ето, това е за теб – подаде ми го тя. – Това е малък амулет, който Нараксис направи специално за теб. Ще те предпазва от ...определени неща. Засега не го носи на врата си, просто го прибери в джоба – погледна ме с тъжни очи, после отклони поглед настрани.
Мъчаливо поех фигурката от ръцете и и пръстите докоснаха нежно моите.
Стана ми тъжно и самотоно. Знаех какво е решението. Разбирах, че не и е приятно, но беше принудена да направи това, което трябва.
Въздъхнах и се изправих.
Поехме към замъка и не след дълго отново седях в едно от онези груби кресла.
Всички Знаещи бяха там и ме очакваха.
Нараксис започна пръв.
- Алекс, през последните няколко дни обсъдихме всички възможности за разрешаване на случилото се. Вариантите са много, защото има неща, които не знаем, но успяхме да отсеем повечето и да се спрем на няколко основни момента.
Първо, с пристигането си ти наруши един от принципите, които бяхме заложили при запечатването на проходите. Смятаме, че това е била причината навите да се активизират. Въпреки това, реакцията им ни показа, че те само са чакали възможност за да се развихрят отново. Това ни отвори очите и разбрахме колко сме били заслепени през последните векове.
Говореше бавно, обмисляйки всяка дума.
- Освен това стана ясно и още нещо. Те бързат, по някаква още неизвестна причина, навите претупаха неща, които можеха да използват по-добре. Сещаш се, че визирам твоето отвличане.
Поглади бялата си брада и се подпря тежко на резбованата тояга. Угриженият вид не пречеше да излъчва достолепие и сигурност. Бистрите сини очи гледаха твърдо в мен.
- С това те се разкриха, като успяхме да разберем и към какво се стремят, благодарение на теб – кимна към мен. – Това може да означава само едно – навите започват отново борбата за надмощие. Само че този път е възможно да са далеч пред нас. Успяха умело да прикрият следите си при отвличането ти, макар че Нерина беше там и веднага се опита да бележи линията.
Той спря за миг и се усмихна към Нерина.
Едва сега забелязах, че и тя е там. Седеше свита в края на масата, посърнала. Не отвърна на усмивката на Нараксис. Вместо това ме погледна и в погледа и успях да разчета тъга и копнеж. Това ме изпълни с въодушевление.
Обърнах се към стареца и го помолих да продължи.
- Разбирам – усмихнах се открито, – слушам те внимателно.
Полъх разведряване мина по лицата на хората намиращи се в залата.
- Притеснително е – заговори отново, – че не знаем на какво са способни този път. Научили са нови неща през вековете изолация, това е безспорно, но не знаем дали приоритетите им са се променили. Засега нямаме основания да смятаме така, тъй като е явно, че искат да установят директна връзка с твоята реалност. Това, което не знаем е защо толкова бързат.
Въздъхна и погледна към Зилен. Тя продължи:
- Каквато и да е причината, решението не е тук. То, Алекс, се намира в твоята реалност – напевният и глас някак си ме успокояваше. Караше ме по-лесно да приема това, което щях да чуя – Предполагаме, че групите нави, които изолирахме там са успели да се съвземат и сега имат нужда от подкрепа за да продължат с делата си. От припряността им можем да съдим, че замислят нещо наистина мащабно.
Всичко дотук имаше смисъл и обясняваше в голяма степен последните събития. Не разбирах подробностите, но не се и опитвах. Очаквах момента, в който ще ми кажат, каквото очаквах.
Релас се намеси:
- Твоето присъствие тук очевидно е важно за тях и те упорито се стараят да се домогнат до теб. Хм..- замисли се за секунда, – може би не знаеш, но имаше още един опит за покушение върху теб, осуетен от Сивела и мен.
Това ме силно ме изненада. Безмълвно стоях и зяпах ту към нея, ту към Сивела. Мъжът само кимна леко в потвърждение и вдигна рамене. Интересуваха ме подробности, особено как се беше случило така, че въобще не бях заподозрял. От изражението на Релас ми стана ясно, че не е сега момента да питам.
- Не беше особено кадърно, но си беше опит. Отново не разбрахме откъде дойде, но този път някой на другия край със сигурност пострада – говореше с нескрито раздразнение. – Не ти казахме досега, за да не те безпокоим излишно, пък и се оказа, че защитата ни е непробиваема. Засега.
Проблемът е, че не разбираме защо си им толкова нужен. Явно са отчаяни, за да опитат втори път толкова скоро. Предполагаме различни неща, но това засега са само теории. Същевременно се опасяваме, че рано или късно ще получат това, което искат – тя ме погледна твърдо с черните си очи. Дали забелязах известно презрение или това беше просто игра на светлината? – Не искаме това да се случи. Това е едно. Другото е, че искаме да разберем какво се случва в твоята реалност и защо е това бързане.
Релас спря и се облегна назад. Прекара ръка през косата си и замислено ме загледа.
Сивела се прокашля.
- Алекс, знаем какво означава това за теб. Твоите ..хм, усещания на моменти са твърде силни и са достъпни за всички – започна внимателно, почесвайки се по къдравата брада. Аз се изчервих, можех само да предположа за какво говори. Надявах се да е за ентусиазма, който изпитвах от досега с техния свят. – Знаем, че не ти се иска да те молим да се върнеш обратно, повярвай, на никой от нас не му е приятно, но е необходимо. Ако не се справим с надвисналата опасност има голям шанс твоята реалност да понесе тежки последствия.
Не звучеше заплашително, по-скоро загрижено. Вярвах му.
През последните дни мислих дълго за шанса да посетя този магически свят. Дори да нямах възможността да го опозная напълно, благодарях на съдбата за предоставената ми възможност. Не знаех какво ще стане, вероятно никога нямаше да зърна отново красивия замък, самодивите. Никога нямаше да ритам топка с хлапетата до красивия фонтан и да се ядосвам, че ме побеждават в нещо, на което току що съм ги научил.
Знаех, че вероятността да не се завърна е значителна. Всъщност кое ме караше въобще да си мисля, че имам шанс, горчиво помислих. Някаква тежка буца заседна назад в гърлото ми.
Сложих лакти на масата и взех лицето си в ръце.
Това не беше моят свят, други имаха право да решават съдбата си. Аз бях натрапник, трябваше да се съобразя с тях, каквото и да означаваше това за мен.
Изправих глава.
- Добре, нямам избор, ще направя каквото трябва – буцата в гърлото ми беше заседнала толкова здраво, че думите едва се процеждаха. – Кажете ми как и ще се върна.
Усетих, че хората около мен се раздвижиха. Не исках да погледна никой в очите. Девара дойде до мен и сложи ръка върху раменете ми със съчувствие.
- Не бързай толкова, Алекс – Зилен се беше намесила отново. – Ти няма просто да се върнеш там. Не забравяй, навите са в твоя свят, ние също, впрочем, но това за сега е без значение, те са опасни и имаме съмнения, че дори там може да се окажеш в опасност.
Вдигнах очи учуден. Какво се опитваше да ми каже?
- Няма да си сам – усмихна се криво тя. – Предполагам, че искаш да те придружи някой много специален човек, но засега това няма как да стане.
Отново се изчервих. Глупаво се стараех да гледам право пред себе си.
- Брелан и Релас ще дойдат с теб – обяви тя. – И двамата искат да ти помогнат, но мисля, че всъщност те са тези, които ще имат нужда от напътствия. Никога не са били там, а това, което ние можем да им дадем вече сигурно е ....хм, остаряло.
Разбирах я прекрасно, но все още не можех да се отърся от значението на думите. Те искаха не просто да се се махна от техния свят, а да им помогна в решаването на проблема с навите. Изненадата ми нямаше граници, горещо благодарях на съдбата за дадения шанс. Сърцето ми биеше силно, трябваше да се уверя, че е така.
- Да – успях само да кажа, – разбира се, че ще помогна с каквото мога. Но искам да попитам нещо, може ли?
Знаещите ме погледнаха с усмивки. Дори Зилен се усмихваше с нещо, което наподобяваше мило изражение. Вероятно вече знаеха какво се канех да попитам.
- Ще мога ли да се върна пак тук?
Девара ме стисна леко за рамото.
- Алекс – мило каза тя, – от момента, в който пи от онзи поток този свят е вече и твой. Ти винаги ще имаш място сред нас. Сега е твърде опасно, а и се нуждаем от помощта ти, но когато всичко свърши с радост ще ти покажем всичко.
Нерина беззвучно плачеше в края на масата.
Стояхме под огромното дърво. Нищо от околността не се беше променило. Нямаше как, беше минала само седмица.
На коренищата отново седеше нисък дебел мъж. Усмихваше се, но не беше Йоси. Опитах се мислено да му предам много поздрави, но не бях сигурен дали се получи. Сякаш не.
Вчерашният разговор дълго не ми даде мира и почти не спах през нощта. Мислех за нещата, които са на път да се случат и как точно да се справя с тях. Не бях сигурен какво ще искат от мен Релас и Брелан, но от цялото си сърце бях готов да им го дам. Разсъждавах върху конфликта, който самодивите имаха с навите и това, че датираше от хилядолетия. Разбирах, че и сега има реалната възможност да се проточи доста. Чудесно, усмихнах се, значи трябва да бързам.
Имах работа за вършене.
Огледах спътниците си с въодушевление.
Релас се беше облякла с панталони и риза, почти по мъжки. През рамото и висеше голяма кожена чанта. Косата и беше пусната свободно. Гъстите и къдрици се вееха свободно. Черните и очи искряха с едва скрито вълнение.
Сламено русият Брелан също беше сменил дрехите си с по-груби. Носеше тъмнокафяви панталони и светла памучна риза, отворена на гърдите. На рамото си беше преметнал лък, а на гърба му се виждаше колчан стрели. Ако ушите му бяха заострени на върха той със сигурност щеше да се вмести в образа на елф, излязал от някоя приказка.
По пътя насам му обяснявах, че в моята реалност лъкът е оръжие и може да ни донесе единствено неприятности, но той само се усмихваше широко. Приятелските ни чувства не ми позволиха да бъда по-рязък, но със сигурност щеше да се наложи да настоя поне да го скрие някъде, когато преминем.
Аз си бях същия. Бях поискал да сменя дрехите си, но Релас настоя да остана с тях, дори ги даде на някой да ги изпере. Имаше смисъл в това, поне един от нас трябваше да изглежда нормално, смеех се вътрешно.
Девара стоеше встрани, прегърнала Нерина през раменете. Усмихваше се, но не успяваше да прикрие притеснението си докрай. Тази жена ми беше станала извънредно близка, въпреки краткото време прекарано заедно. Ценях загрижеността и към мен и неприкритата радост от присъствието ми. Исках отново да седим около масата и да разговаряме на чаша вино. Под ризата си усещах твърдостта на амулета, който ми беше подарила. Изпитвах топли чувства и тъга от раздялата.
Нерина...
Свела глава тя си играеше нервно с колана на късата рокля, която носеше. Руста коса закриваше напълно лицето и, но аз знаех че очите и са тъжни. Пръстите и нервно шареха по пъстрата повърхност. Не успях дори да и кажа сбогом предната вечер, тъй като тя изчезна някъде веднага след уточняване на детайлите по пътуването. Опитвах се многократно да я достигна в мислите си, но нищо не показа, че съм успял. Навярно не, тъжно си помислих.
Таласъмът скочи от корена и застана до входа на пещерата. Време беше.
Първа влезе Релас, след нея Брелан.
Аз се обърнах за последен път към двете жени и ги погледнах с благодарност и тъга.
Нерина се изтръгна от прегръдката на майка си и се втурна към мен. Роклята и се вееше свободно, докато бягаше към мен. Задъхано се хвърли върху мен и впи устни в моите. Ръцете и ме притискаха силно към гърдите и, косата и се оплете в моята. Мигът се проточи във вечност.
Държах я в обятията си и не исках да я пускам. Сърцето ми блъскаше устремно, искаше да излети.
Отлепих устни и леко я бутнах назад:
- Ще се върна – прошепнах задавено в ухото и.
- Знам – отвърна тя. Ръката и намери моята и ми бутна нещо вътре. Погледнах надолу, между телата ни. Държах пъстрото коланче от роклята и.
- Скрии го добре, твое е – притисна се отново към мен.
Секундите минаваха. Чух как Девара тихо ридае.
Тъмният отвор на пещерата ме очакваше.
Заедно с всичко зад него.
Аз все още бях последният човек, влизал вътре.
Раницата ми се валяше отворена, разни дреболии се подмятаха около нея. Виждах парченцата бинт, разхвърляни наоколо, явно от порив на вятъра. Магнезиевата запалка се търкаляше самотна в ъгъла, където я бях изтървал при падането си. Наведох се и я прибрах в джоба си.
Релас се ме бутна настрани и предпазливо надзърна през отвора. Не знам какво очакваше да види, но си личеше, че е напрегната. Обърна се навътре и се ухили широко. Очите и блестяха като въглени в сумрака на пещерата. Приведена, с отривисти жестове, напомняше на навита пружина. Не очаквах чак толкова да се впечатли от пристигането си, дори на мен ми беше по-спокойно.
Брелан, за сметка на това, изглеждаше извънредно спокоен. Оправи разрошената си коса и намести дрехите си. Погледна ме и се усмихна ослепително. Зачудих се как ще го опазя от почитателки, със сигурност щеше да се наложи.
- Добре дошли в моя свят – казах усмихнато.
Двамата ме погледнаха, Релас - триумфиращо, а Брелан със спокойствие и увереност.
- Добре заварил – отвърна Брелан и попита, – предполагам, че все пак ти е приятно, че се прибираш?
Не можех да го лъжа. Неизвестността ме наелектризираше, но исках да приключим колкото се може по-бързо, за да можем да се върнем обратно, когато и да беше това.
- В известна степен – казах, – въпреки, че вече искам да се връщам.
Той отговори с усмивка.Усещаше липсата ми.
Тъмното кълбо си висеше в дъното на пещерата. Червените очи светеха в центъра му. Макар и същото, някак си разбирах, че това не е Йоси. Споменът ме накара да се засмея и да погледна назад към стената, през която уж пропаднах. Потупах я с ръка.
Звукът накара Релас да се обърне.
- Мисля, че оттук можем и сами – каза и погледна таласъма.
Кълбото разплетена прежда изчезна без звук.
Брелан внимателно запъна лъка си. След това изтегли дълга стрела от колчана и я нагласи на тетивата.
Гледах го с любопитство как се подготвя за евентуални неприятности отвън. Не очаквах някой въобще да е разбрал, че пристигаме. Нямаше как навите да знаят къде да ни чакат, нали за това беше цялата тази истерия. Тук бяхме в безопасност.
Имах усещането, че решението да се върна е правилно, аз бях човек от този свят, лесно щях да се размия в тълпата. Щеше да е много трудно, ако не и невъзможно за навите да ме открият.
Русият елф се промъкна с рамо през отвора. Спря за момент и се измъкна напълно навън. Виждах как се озърта, готов да пусне стрела.
Ако легендите за елфите бяха поне малко реалистични той можеше да е сериозен противник, дори въоръжен с лък и стрели.
След секунда свали лъка и ни махна с ръка.
Пропълзяхме последователно и застанахме до него.
Беше ранно утро. Слънцето тъкмо изгряваше и осветяваше скалистите върхове наоколо. Въздухът беше студен и чист. Лекият ветрец ме накара да потръпна.
Над нас се издигаха върховете, които все още разпалваха непреодолим копнеж в мен.
Релас ровеше съсредоточено в торбата на кръста си.
Бяхме застанали от двете и страни и съзерцавахме гледката.
- Красиво е – промълви Брелан. Сините му очи попиваха красотата. – Само е ...пусто. Силата е по-малко на това място. – Оглеждаше се с интерес.
- Да – промърмори Релас и се обърна с наведена глава към него, все още ровейки в торбата си, – но е съвсем достатъчно за това, което ни трябва.
Не я разбрах тогава, а и сега не съм сигурен какво точно се случи.
Видях я да прави бързо движение към Брелан. Чух как той рязко си пое дъх.
Аз стоях вцепенен без да разбирам нищо.
Мисля, че осъзнах напълно какво стана, чак когато Релас се обърна към мен.
Вече не беше тя. Тоест пак си беше Релан, но съвсем друга. Черните и очи, огромни и заплашителни, святкаха с небивала ярост. Косата и се виеше в зловещ ореол около нея, сякаш не беше коса, а плетеница от змии. Но най-страшното беше усмивката и. Судена, злобна, озъбена усмивка.
Държеше окървавен нож в ръцете си. Разпознах го веднага. Моят нож. Онзи, който беше изчезнал, когато се озовах в каменния затвор.
Невярващо заотстъпвах назад.
В бързината се препъвах по скалистия склон, докато ужасено гледах Релас. В същото време се опитвах да зърна Брелан зад нея.
Мощен импулс проби бариерата на съзнанието ми. Примесен с болка, носеше едно единствено послание. Бягай.
Държеше се за гърдите и гледаше невярващо ръцете си. Между тях, подобно на красива роза, разцъфна яркочервено петно. Озадачен вдигна глава, погледна ме и се стовари назад върху камъните с глухо тупване.
Жената мълчаливо пристъпваше към мен.
Паниката беше на път да ме обземе напълно. Частицата разум, която запазих, трескаво се опитваше да намери изход.
Лесно можех да надвия Релас физически, но осъзнавах, че тук вече става дума за нещо много по-различно, нещо, срещу което нямаше как да се преборя. Не намирах изход, а не исках да бягам.
Адреналинът препускаше из всички скрити кътчета на тялото ми. Задъхвах се, сърцето ми биеше лудо. Усетих как първоначалния страх се превръща в отчаяние, в проста борба за оцеляване. Недоумението ми премина в раздразнение, а то - в чиста ярост.
Отне ми секунда да канализирам емоциите си. Адреналинът беше мой приятел, яростта съветник. Лош или добър, нямах представа, но единствен.
Хвърлих се напред с протегнати ръце.
Опитвах се едновременно да хвана ръката, с която държеше ножа и да я сграбча за гърлото.
Някъде по средата на скока бегло регистрирах как дървеният амулет, който Девара ми беше подарила до фонтана изгори кожата под ризата ми. Летях към нея с изпънати ръце, готов да убивам.
Релас се отдръпна рязко назад, но успях да прочета недоумението в очите и.
Достигнах я точно, когато вдигаше ножа към мен.
Ръката ми се плъзна над него, допирайки се нежно в блестящия връх. Не усетих порязването, едва по-късно щях да забележа ярко червената кръв, капеща от треперещите ми пръсти. Успях да я хвана за китката и да я извия настрани. Държах я здраво, исках да чуя пукането на кости.
Притиснах се в нея, оголил зъби, ръмжащ като някакво диво животно. Със свободната си ръка я хванах за косата и извих главата и назад.
Минавам за добре сложен мъж, винаги съм бил атлетичен, дори и без да полагам усилия за това. Силата ми беше над средната и обикновено побеждавах без особени усилия в схватките, в които бях попадал, колкото и малко да бяха те.
Затова ударът ме изненада толкова силно.
Беше силен и насочен точно в слънчевия сплит. Отлетях назад и се стоварих тежко върху каменистата земя. Не можех да си поема въздух, пред очите ми плуваха червени кръгове, които караха картината да плува размазана в неясни образи.
Чувах как Релас се приближава към мен.
Краката не ме слушаха. Тялото ми се бореше за въздух. Мъчех се някак си да се предпазя, да се опитам да и попреча, но нищо не ми се подчиняваше.
- Човеко – просъска тя, – знаеш ли срещу какво се изправяш, човеко?
Можех физически да усетя яроста и около себе си.
- Как смееш да ми се противопоставяш? Ти, червей, паразит, който не заслужава да обитава този свят си позволяваш да вдигнеш ръка срещу мен, можещата? – цедеше думите с омраза. - Онази кучка се опитва да те предпази, но това няма да те спаси, недостойно изчадие. Неее, ще ми достави дори по-голямо удоволствие да те размажа като гнида – смехът и се разнесе по голите чукари.
Петната се размиваха и можех да забележа страховитото чудовище, в което се превръщаше тя.
Злобната и усмивка се беше разтеглила и разкриваше остри зъби под продълговати черни очи. Косата и, черна и лъскава, призрачно се рееше около нея, напомняйки за пипала на отровно морско създание.
Лежах безпомощен и поемах кратки глътки въздух, последвани от мъчителни паузи на неспособност да контролирам дробовете си. Опитах да се изправя тромаво.
Силен ритник ме отхвърли настрана и ме просна по гръб.
Приближаваше с хищническа усмивка, готова да отнеме още един живот.
Захвърли ножа назад и протегна ръка към мен. Ноктите и се бяха удължили, закривени и остри, те блестяха в ярката слънчева светлина.
Не можех да помръдна, ритникът и сякаш беше изключил енергията в мен. Усещах студените остри камъни под мен.
Амулетът пареше под ризата ми, но сега това нямаше значение. Виждах далечните върхове, на места все още покрити със сняг, усещах хладния бриз върху кожата си. Слънцето припичаше безразлично.
Аз умирах.
За част от секундата хиляди цветни мисли пробягаха през съзнанието ми. Остана само съжалението, негодуванието срещу това, което имах и губех.
Релас се надвеси над мен и протегна ръка с остри нокти към гърдите ми. Демонична усмивка разцепваше лицето и.
Панически се опитвах да избегна идващата смърт, но безуспешно, тялото ми не реагираше, заето да се справя с непосредствените сигнали за оцеляването си.
Очите и срещнаха моите. Видях триумф и презрение.
Лек звън прокънтя в тишината, предвещаваща смъртта ми.
Дълга стрела се появи зад дясното и рамо. Внезапно и неочаквано, в един момент я нямаше, а в следващия вече стърчеше, дълбоко забита в плътта и.
Релас се изви назад и изпищя пронизително. Въртеше се хаотично и се опитваше да достигне стрелата.
Успях да поема глътка въздух и се повдигнах на лакът. Видях Брелан, полуседнал, да поставя нова стрела на лъка си с несигурни ръце. Надявах се да успее преди Релас да се е окопитила. Още по-силно се надявах да я уцели където трябва.
Не успя. Стрелата изсвистя покрай главата и, мина над мен, без да успея да я забележа и се загуби някъде назад.
Релас усети идващата опасност и хвърли поглед към русия елф, без да спира да пищи.
Той вадеше нова стрела от колчана.
Когато Релас полетя дрехите и се развяха зад нея. Плющенето им не успя да заглуши писъците, пронизващи тъпанчетата ми.
Продължавха да кънтят в ушите ми дълго след като егото заглъхна.
Погледнах към Брелан, но виждах единствено върховете на кафявите му ботуши и лъка, паднал напреко на гърдите му.
Можех да дишам. Опитах да се изправя, но остра болка прониза дясната ми страна. Досетих се, че вероятно имам счупени ребра.
Запълзях към лежащия мъж, пренебрегвайки агонията.
Пъшках шумно, но не ме интерсуваше. Псувах на глас.
Едва сега осъзнах напълно мащаба на случилото се. Разбирах, че се бях отървал жив от ситуация, в която не трябваше да има оцелели. Изпитвах облекчение и неясна срамна благодарност, че още дишам.
Почивах си на всеки метър и пак ми отне повече от десет минунти докато се добера до Брелан.
Бялата му риза беше запретната настрани, подгизнала от кръвта. Раната зееше в гърдите му и от нея продължаваше да се излива животът му. Лежеше отпуснат, със затворени очи. Дишаше съвсем слабо и неравномерно.
Протегнах се върху него, навих кървавия плат и се опитах да запуша раната. Натисках, но кръвта си намираше място и продължаваше да се стича в земята.
Брелан простена тихо.
- Какво? Какво каза? Брелан! – задъхвах се – Моля те, недей да умираш!
Разтърсих го за раменете, но главата му само се люшна на една страна.
- Ще оправим всичко! – Вече крещях. – Стой при мен, стой Брелан... – гласът ми премина в шепот.
Ехото самотно носеше безразличния отговор на върховете.
Плаках, молех се, блъсках го. Зовях всички богове, обещавах.
Минаха минути преди да разбера, че не диша. Кръвта все така се изливаше върху проклетите камъни, оцветявайки ги в най-яркото червено на света.
Над нас се чернееше отворът на пещерата, в която беше започнало всичко.
Пиех второто си кафе, когато на вратата се позвъни.
Намалих звука на телевизора, докато се опитвах се да чуя някакъв шум зад вратата. Нищо. Погледнах през шпионката.
Джими се плезеше към мен, знаейки че го гледам. Отключих и отворих широко. Той ме избута с пакет в ръцете и влезе безцеремонно.
- Айде бе, какво се бавиш... – звучеше като въпрос, но всъщност не очакваше отговор.
Истинското му име беше Димитър, но някак естествено Джими се наложи през годините, в които не особено успешно се опитваше да подражава на Джими Хендрикс. Не че беше лош китарист, просто Хендрикс беше бог, а те както знаем, са трудни за подражание. Освен това беше бял и дебел.
Бутнах вратата, превъртях ключа два пъти в бравата и го последвах в кухнята.
Заварих го да вади еднолитрово шише водка от торбата. Постави го върху кухненския плот, имитиращ мрамор и бръкна пак вътре. Постепенно нареди бутилка кока-кола, еднокилограмов пакет с фъстъци, пушено филе, увито в мръснобяла хартия и една средно голяма зелка.
Облегнах се на касата на кухненската врата и го изгледах многозначително.
- Какво бе? – повдигна вежди. – Какво зяпаш, ела да направим салата, че другите ей сега ще се изтърсят.
- Джими – започнах, – аз съм едва на второто кафе, за какви салати ми говориш?
- Абе, ей – озъби се той, – второ кафе! Ставай навреме, като всеки нормален човек и ще си пиеш кафето сутрин, а не в четири след обяд.
Учудено погледнах часовника, нямаше как да не се съглася с него, минаваше четири часа.
През последните месеци не ме интерсуваше особено по кое време се събуждах. Откакто не ходех на работа съвсем бях загубил представа за времето. Или то беше загубило представа за мен.
- Ама не ми се пие бе, човек – вяло протестирах, – не искам никакви гости. Кой си поканил пък сега?
Джими правеше опити да ме разведрява от време на време, понякога почти сполучливи, трябва да се признае. Особено, когато домъкна спасителния екип на рожденния ми ден. Беше добър приятел, но представата му за другарска взаимопомощ обикновено се ограничаваше до смъртоносно напиване, обичайно придружено от просташко разискване на изключително важни теми. Националният отбор по футбол, например. Махмурлукът, който ме тресеше в следващите два дни изкарвал всички лоши вибрации и бил едничката цел на подобни пиянски мероприятия, сериозно твърдеше той.
– Е как бе, бате – протегна се към рафта, на който стояха малките симпатични купички за сладолед и грабна четири от тях. Доколкото помнех бяха кристални, подарък от майка ми за някакъв празник. Не можело да ми дойде някоя гостенка и да съм нямал нещо прилично, в което да и сервирам сладолед, – Жиката и Ники. И едни девойки, много симпатични. Едната е нова колежка на Ники, а другата май и е приятелка ли, братовчедка ли, не разбрах точно.
Разкъса със зъби найлоновата опаковка на фъстъците и ги разсипа в купичките. Погледна ме и се ухили широко.
– Споко бе, кога съм те подвеждал? Няма да се плашиш, девойката е много свясна, ииии... – проточи многозначително – въобще не е поканена тук заради теб. Братовчедката де, другата май Ники много си я харесва.
Уморено гледах колко внимателно отделя външните листа на зелката, преди да забие големия нож в нея. Кълцаше уверено с равномерни движения. Тънки бледо зелени ленти се посипваха в безпорядък върху дъската, някои от тях падаха около нея.
- Ей, че съм заплес и аз – плясна с ръка по плота и ме погледна с въпрос. – Забравих морков. Да ти се намира?
Не знаех. Отворих хладилника и разрових между пакетите с храна. Някои си стояха недокоснати. Други навярно развъждаха собствена екосистема. Измъкнах един омекнал морков с отрязан връх. Предполагам нечия загрижена ръка го беше прибрала от масата предния път.
- А, чудесно – грабна го Джими и се просегна за рендето, – няма да се налага да ходиш до магазина.
Стържеше с такава сила, че чак бузите му се тресяха.
Гледах го и скрито се радвах, че е тук.
Откакто се бях прибрал Джими беше неотлъчно до мен. Всъщност греша, не откакто се прибрах, той беше човека, който ме посрещна, когато ме сваляха от хеликоптера и ме придружи в линейката до болницата, като непрекъснато ръсеше простотии, за да ме разсмее. В болницата имаха график да ми правят компания с Жиката и Ники, но си мисля, че основната им цел всъщност беше да убедят майка ми, че всичко с мен е наред. Тя си изплака очите.
Не бях толкова зле. Три счупени ребра, дълга рана на предмишницата, сериозна кръвозагуба и хипотермия. Но бях жив.
Ники каза, че спасителите се опитали да потърсят раницата ми, но никой не искал да слиза в урвата, до която ме намерили. На кого му беше притрябвала някаква си раница, и без това вероятно се беше пръснала на хиляди парцали по пътя надолу.
И да бяха слезли нямаше да я намерят, тя остана в пещерата. Не можах да се кача обратно за да я взема. Не и след това.
Успях да завърша могилата късно през нощта. Не усещах вече никаква болка, нито тежеста на камъните. Мъкнех ги безмълвно докато плитката падина не се запълни докрай и не се изравни с полегатия склон. Навярно бяха стотици.
Отне ми половин ден да пренеса безжизненото тяло на Брелан до нея и целия се покрих с кръв. Беше студена и лепкава. Положих го легнал с лице към звездите, а до него внимателно подредих лъка и стрелите му. Не можех да плача, не чувствах нищо.
Камъните го покриха напълно и той стана част от планината.
Дъждът валя през цялата нощ и изтри всички следи.
Намерили ме късно след обяд на следващия ден. До мен седял вълк, който се канел да ме нападне.
Успял съм да мина повече от десет километра, преди да припадна.
Жиката влезе с поздрав.
- Оооо, Алекс, как е бе, братче – прегърна ме набързо през раменете. – Готови ли сте?
Зад него Ники побутваше напред две момичета. Девойките на Джими всъщност бяха млади жени на около двадесет и пет, тридесет години. Черните му очи блестяха ентусиазирано, докато им помагаше да си съблекат палтата.
Зимата отминаваше и навън се усещаше полъха на идващата пролет, но явно жените се готвеха да си тръгнат късно, когато вън отново ставаше студено.
Изглеждаха симпатични, приветливи и не спираха да бърборят. Ама колко хубаво било тук, ама стените ти ли ги рисува, ау колко хубаво се е получило с тези листа, съвсем като истински са. Може ли да пуснем музика, о, ти слушаш стари парчета, нека да е Ю2 тогава...
Жиката ме дръпна в кухнята.
- Еее, айде бе, бате – критично ме огледа отгоре до долу, – вземи си сложи нещо друго де, поне едни дънки, че с тоя анцунг приличаш на счетоводител в отпуска, да го е.
По някаква причини Жиката мразеше счетоводителите, всичките му негативни сравнения включваха някакво спрежение на думата. Предположих, че в неговите очи изглеждам наистина зле.
- Ако те е срам от мен, да изляза, а? – нагло го изгледах.
- Абе както искаш – махна с ръка и грабна няколко чаши от лавицата.
Огледах се в кухненското огледало. Чорлав, брадясал, с торбички под очите. Като че ли успях да забележа леки сребристи следи в смолистата си коса. Гледах уморено избледнялото черно в очите си. Не ми пукаше.
Вечерта премина съвсем по правилата. Напивахме се внимателно, момчетата се опитваха да не се изложат пред девойките, а те пазеха благоприличие и се стараеха да ни изненадат с обща култура.
Музиката звучеше малко по-силно, отколкото ми харесваше, но не се намесих. Засега ме бяха оставили на мира. Отпивах малки глътки от чашата с водка и усещах как парещата топлина стопля не само гърлото ми. През повечето време мълчах. Напивах се.
Едно беше сигурно, алкохолът отваряше по-широко връзката между съзнанието и подсъзнанието. Може би все пак теорията на Джими беше вярна. Изкарваше на показ неща, които не исках да виждам пак.
Нещо от разговора ми привлече вниманието. Говореха за Крали Марко, приказката и легендата зад него. Заслушах се. Споменаха самодиви. Вдигнах глава.
Девойка, с перхидролено руса коса, държеше чаша в изпъната си ръка и обясняваше гледната си точка за приказките.
- Ами какво? – питаше с помътнял от алкохола поглед. – И те са жени бе! Какво, на тях не им ли се иска? Ха-ха... – смееше се вулгарно, докато едва не разля питието от чашата, с която жестикулираше..
- За какво мислите излизат все голи, все изкъпани... ха-ха-ха, че и юнаците клечат из храсталаците да ги дебнат...
Лицата им, застинали в гротескни маски се хилеха тъпо.
Помня, че виках. Бутнах масата, крещях, обяснявах че нищо не разбират, нареждах колко са ограничени и късогледи, гоних ги грубо, обиждах.
Отидоха си. Всички си отидоха, дори и приятелите ми, нищо, утре щях да им обясня колко съм бил пиян.
Помня, че плаках.
Ревах безсрамно и дълго, притиснал до устните си пъстро коланче.
Сутринта нямах махмурлук, а неприятно гузно усещане. Отново бях провалил опитите на приятелите си да ме изкарат от дупката, в която според тях бях потънал. Нямах никаква нужда да бъда изкарван от никъде, но се чувствах виновен пред тях. Реших, че трябва да се обадя на всички и да им се извиня.
Разтребих масата и изхвърлих счупените чаши в боклука на терасата. Напомних си този път да не забравя да го сваля до контейнера, защото преливаше и се сипеше по пода.
Опитах се да се стегна.
Взех си дълъг горещ душ.
Излязон от него малко по-ободрен. Разрових се из боклуците в дневната и намерих телефона си. Беше паднал между купчините книги на пода пред дивана. Батерията му свършваше, но имаше достатъчно за два-три телефонни разговора. Нямаше да са дълги.
Свободния сигнал звучеше в ухото ми.
- Ало? – отговори призрачен глас от другата страна. – Алекс, как си бе, бате?
- Добре съм, току що ставам – излъгах. – Виж, Джими.... Снощи малко пооплесках нещата, а?
Той само се изсмя.
- Ееее, споко бе, пич, на всички ни се случва, беше си пийнал малко повечко, това е.
- Е да, бях – казах, – но това не ми позволява да се държа грубо.
Звучах изкуствено, но всъщност се чувствах виновен и се опитвах да прикрия срама с клишета.
- Не се сърди, не знам какво ми стана. Не исках да се получи така – продължавах да се обяснявам.
- Абе, стига бе! – прекъсна ме той. – Няма нужда да се оправдаваш като ученичка, какво толкова, да не се познаваме от вчера. Всеки си има моменти.
Така си беше, не се познавахме от скоро. Той беше момчето, до което ме сложиха в първи клас още в първия ден. По-късно на същия ден заедно се бихме срещу другия клас. Тогава го защитих и той повече не се отдели от мен.
- Ама не разбирам какво ти стана с тия самовили, баси – изпсува той. – Дори не знаех, че си чел приказките.
- Чел съм ги бе – отговорих, – повечето. Само някои забравих.
После добавих:
- Неприятно се получи с девойките.... Ники сигурно ми се сърди, нали я харесваше оная неговата.
- Ооо, не бе, хич даже – ухили се той от другата страна, – дори много добре си се получи. Той им обясни за злополуката и те като взеха, та се разчувстваха, дори искаха да се връщаме да те успокояват. Не бе, пич, не са лоши момичета, съвсем са си разбрани. Искат пак да се съберем, оная другата каза, че си бил много магнетичен.
Представих си го как ми намига.
- Да бе... Ако се видиш пак с тях, моля те, предай им, че съжалявам и че им се извинявам искрено.
- Да бе, аз ще им предавам... Ти ще им кажеш, само да се измъкна малко от обекта и пак сме на линия.
Джими работеше в адвокатска кантора, но през свободното си време помагаше на вилата на баща си. Стария винаги нещо довършваше и ремонтираше. Преди месец беше решил, че трябва да прави беседка с барбекю, за да можело внуците му да го навестяват по-често някой ден. Джими нямаше деца, но съвестно помагаше с каквото може. Понякога останалите също се включвахме и това носеше на бай Васил искрена радост. Бивш военен, той ни експоатираше зверски, но после отрупваше покритата с мушама маса с всевъзможни вкусотии и ни караше да опитваме всички видове ракия, които отлежаваха в мазето. Не даваше само една крушова от двехилядната, тя била за сватба. Историите му за годините на студената война бяха както смешни, така и тъжни и нямаха край.
Тези дни обикновено започваха в събота, но завършваха в понеделник сутринта. Харесвах усамотената виличка, беше спокойно и тихо.
- Окей, ще се разберем, а ако има нужда от помагачи за вилата, само свирни – предложих си помощта.
- Мерси пич, сигурно ще трябва, че много чакъл нещо има да се бърка, ще се изгърбя сам – съгласи се Джими. – Пък за девойките не се тормози, ще го нагласим някак.
Говорихме още минута и затворих.
Набрах Ники, а след това и Жиката.
След десетина минути гузното чувство се беше отмило някъде назад.
Отворих шкафа в кухнята, където държах кафето и вратичката изскърца неприятно. Взех буркана и го отворих. Едва тогава се сетих, че предния ден го бях свършил целия. Нямаше смисъл да се дразня, дали днес, дали утре, все някога трябваше да отида да си купя нов.
Облякох се и излязох.
Хладното време навън ме накара да потръпна зиморничаво. Косата ми беше още влажна от душа и усещах, че изстивам.
Забързах към магазина на ъгъла.
Дебелата продавачка безразлично ми каза, че всичкото кафе е сършило, докато си решаваше кръстословицата. Но ако искам мога да използвам машината на входа, кафето ставало за пиене, така се изрази.
Бръкнах в джоба си и намерих някакви монети.
Държах малката чашка в ръка и се чудех къде да седна. В парка пред мен имаше свободна пейка, огряна приятно от мразовитото слънце. Добре, помислих, става, ще го глътна набързо и се прибирам.
Седях и наблюдавах две млади майки, които гордо бутаха скъпи колички. Вървяха бавно и обсъждаха нещо на висок глас. Децата не се виждаха, изглеждаше, като че ли в количките има само купчини одеяла. Знаех, че някъде там, в пластовете, има едно малко същество, обградено от любов и грижа.
- Бате, да имаш някой лев – чух дрезгав глас зад гърба си.
Обърнах се и видях дребен мургав мъж, облечен в дрипи да протяга ръка към мен.
Нямах, а и не исках да давам.
- Махай се – казах грубо, – отивай да просиш другаде.
Забелязах как майките спряха и ме загледаха за момент, а после с уверени маневри обърнаха количките в обратна посока.
- Ама само някоя стотинка, бе бате – настояваше просяка, – айде дай, знам че имаш, нали си купи кафе, видях те. Дай, моля те, не съм ял от два дни, да знаеш, нищо не съм ял.
Не исках да предизвиквам скандал, затова реших да не му обръщам внимание, с надеждата, че сам ще си отиде.
Той продължаваше да се оплаква и да бута протегната ръка под носа ми.
- Моля те, бе, бате, дай някоя стотинка, колкото за баничка само, айде моля те.
Започвах да се дразня. Вдигнах очи и го изгледах, като се стараех да си придам ядосан вид. С тази брада и кървясали очи не ми беше никак трудно.
- Не чуваш ли какво ти говоря, махай се оттук! Нищо няма да ти дам!
Той се отдръпна назад уплашено и сви ръцете си до тялото. Изпитах съжаление към нещастния човечец, кой знае каква беше съдбата му. Не приличаше на алкохолик, може да нямаше вина, че е стигнал чак до просия.
Замислих се колко дребни ми бяха останали.
Видях как уплахата му премина, тялото му се отпусна и вече не излъчваше страх, а спокойствие.
Дяволита усмивка се прокрадна на устните му и каза:
- А агнешка плешка, намира ли ти се? Помниш ли, че ми обеща?
Скочих на крака.
- Йоси!? Ти ли си?! – почти виках.
- Аз ами, кой мислиш, че е някоя мечка ли – каза той и се заля от смях.
Аромата на печено агнешко изпълваше малката кухня.
Седях с лице към облегалката към стола и говорех с човека, добре де, съществото, което ме беше спасило два пъти и беше на път да го направи за трети. Отново си беше върнал старата форма на нисък дебел симпатяга, само че този път облечен с нормални дрехи.
Тъкмо разказваше какво се е случило, след като излязал от пещерата.
- Намерих раницата ти непокътната и веднага разбрах, че нещо се е случило. Сигурен бях, че не би я оставил просто така. Огледах се наоколо и намерих ножа ти, захвърлен между камъните. Познах го тутакси – смигна ми закачливо. – Тогава си мислех, че навите са ви причакали и са взели теб и Релас, но после намерих Брелан.
Тъмните му очи се натъжиха.
- Знаеш ли, аз го върнах в къщи – каза просто.
Помълчахме минута.
- Той ме спаси – казах – преди да умре улучи Релас с една от стрелите си и тя избяга. Ако не беше той тя щеше да убие и двама ни.
- Разбрах, че е била Релас по ножа и по – запъна се за малко – начина, по който го беше погребал. Досетих се, че това е твоя работа, че си бил сам. В Землено не правят така. Ако Релас беше още с теб нямаше да го позволи и щеше да го направи правилно, а наоколо нямаше друго тяло, така че нямаше друго обяснение, освен да те е напуснала. Ясно ми беше, че тя е замесена. Знаеш ли, тя миришеше по същия начин, както миришеше в онази дупка, където те бяха затворили, аз я усетих, но мислех, че е от теб. Колко съм бил глупав! – блъсна се с юмрук по главата – Глупак тъп!
Хванах ръката му и го спрях.
- Недей, никой не е виновен – говорех меко. - Не можеш да се обвиняваш. Никой не би могъл да предположи, че Релас е била толкова хитра и се е прикривала умело толкова години. Няма как да си знаел.
Йоси спря, но очите му искряха с луд блясък. Буйната му коса стърчеше във всички посоки, но не изглеждаше комично, а плашещо.
Постепенно се успокои.
Забелязвах промяна в него, откакто се бяхме срещнали. Беше станал някак по-разумен, лекотата с която говореше преди я нямаше, изразяваше се по-смислено. Имаше угрижен вид и вече не си подсвиркваше мелодийки. Не знам какво беше предизвикало промяната, но тя беше очевидна.
- Проследих те надалеч, но после следата се губеше. Вълкът ми каза, че са те отвели. Опитал се е да ти помогне, но ти не си бил в съзнание.
Сетих се, че спасителите разправяха, че наистина имало някакъв вълк, който седял до мен. Чувстваха се много доволни, че са пристигнали тъкмо навреме, преди да ме разкъса.
Седях, опрял глава на облегалката и мислех за тогава. Спомените се връщаха, но вече не бяха толкова болезнени. Вече не бях сам, можех да говоря с някого за тях.
- После тръгнах да те търся навсякъде, но не те намерих, не може да намериш игла в купа сено – тъжно допълни той.
- Кога стана това? – попитах.
- Два дни след като заминахте. Девара ме изпрати да проверя прохода, предполагам, че усещаше нещо нередно – Йоси ме погледна жално. – Алекс, търсих те навсякъде, където се сещах, мислехме, че сме те изгубили завинаги.
Само часове са ме деляли от това Йоси да ме намери. Ако беше пристигнал пръв при мен сега щях да съм в Землено, там където се чувствах повече у дома, отколкото тук. Съдбата отново ми показваше ироничната си усмивка. Въпреки това и бях благодарен за това, че ме срещна отново с таласъма.
Месото тихо цвърчеше във фурната. Усещах топлината и върху гърба си.
- Йоси, как ме откри? – попитах без да местя поглед.
- Ех, ама ти не се научи, значи! – пак стана старият Йоси, усмихнат и закачлив. - По колана на Нерина те намерихме. Снощи, когато го помоли да те отведе при нея. Тя ни каза къде си и ние дойдохме.
Интересно, изпълваше ме щастие, а онази тежка буца пак беше заседнала в гърдите ми. Само попитах.
- Кои дойдохте?
- Нараксис и Сивела също са в тук. На друго място, но оттук нататък няма как да те изгубим – убедено каза Йоси.
Печеното беше готово.
Часовете минаваха, без дори да мога да ги отчета. Мислите ми блуждаеха без да се спират на нищо конкретно.
Хапнах малко от храната, пих вода.
Усещането за затворническа клия все по-натрапчиво се настаняваше в главата ми.
Вяло разсъждавах над възможностите, които се разкриваха пред мен в този свят. Бяха безброй, толкова много, че не можех дори да се сетя за всички. Исках само да имам време да опозная повече от тази реалност. Животът понякога подлагаше оптимизма ми на изпитание, като отнемаше възможности, щедро предоставени с широки обещания. Не исках и сега да се случи така поради някакви незнайни причини. Реших да не оставям на случайността решението за моето пребиваване тук.
Всъщност не точно тук. Не и в тази студена, самотна дупка.
Ясно беше, че не случайно съм се появил тук. Със сигурност нещо или някой беше помогнал активно.
Припомних си начина, по който беше станало.
Внезапното замайване, забавените движения на Нерина, паниката, яростта в очите и. Макар и пресен, споменът не беше съвсем ясен, но със сигурност ми стигаше за да добия усещането за нещо натрапено отвън. Нарочно ме бяха замаяли за да ме пренесат на това място, Нерина се беше опитала да попречи, но не успя. Да, потвърдих мислено, бях доведен тук, изолиран на някакво недостъпно място.
Все още не знаех кой стои зад това, нито какви мотиви има, но бях твърдо решен да разбера по един или друг начин и да противодействам доколкото мога.
Попипах кръста си и установих, че ножът ми липсва. Само празната кания висеше самотно на колана. Явно, който и да беше замесен, очакваше от мен да се съпротивлявам. Вдигнах грубият стол и усетих тежестта му. Имаше достатъчно място да го развъртя, в случай на нужда. Каната с вода и чашата бяха твърде леки и крехки за да мога да ги използвам за оръжие.
Набелязах си няколко възможни варианта за атака.
Храната и елементарния комфорт ме навеждаше на мисълта, че който и да ме беше поставил тук, ме искаше жив и в добра форма. Това означаваше, че рано или късно щеше да се появи.
Единственото, което можех да направя за момента, беше да чакам и да се надявам, че ще успея да неутралирам посетителя си преди да може да направи нещо.
Свещта намаляше, трупайки замъци от восъчни перли около себе си.
Изправих се и започнах внимателно да изучавам стените на затвора си. Търсех пролука или процеп, който да ми разкрие къде е скрита вратата.
Леко изпукване отекна в тишината.
Обърнах се светкавично, но вече беше късно.
Червенокоса жена, с продълговати зелени очи седеше на стола, скръстила крака.
Хвърлих се към нея. Познатата тежест в крайниците ме върхлетя и спря устрема ми на момента.
- Не се и опитвай – студено ме погледа тя. После леко се усмихна с ъгълчетата на устата си – Ще те пусна, ако обещаеш да не правиш глупости. Разбрахме ли се?
Задушавах се. Успях само да кимна.
Облекчението беше така мигновено, че едва не се строполих на пода.
Жената отегчено разглеждаше ноктите си. Бяха красиви и червени.
- Коя си ти? – Вече започвах да се чувствам глупаво, задавайки този въпрос. Винаги започвах с него, може би беше време да измисля нещо друго.
- Това няма значение за теб сега – вдигна поглед тя. Говореше със силен непознат акцент – Тук съм за да ти помогна.
Усмихваше се, но от красивите и очи лъхаше студенина.
Събрах си мислите и казах:
- Ами тогава ми помогни да се измъкна оттук. – Трескаво мислех как да се докопам до нея, но не намирах начин. Явно реакцията и беше изключително бърза и ефективна. Може би ако можех да се приближа до нея...
Пристъпих леко напред.
- Нали се разбрахме без глупости! – Изплющя гласът и. Пръст, увенчан с красив маникюр, ме сочеше в гърдите. Леден поглед дълбаеше дупка в челото ми. – Не си насилвай късмета! И без това съм достатъчно толерантна да те оставя да се движиш. Виждаш, че не искам да ти причиня нищо лошо.
Приех, че наистина не иска да ме нарани. За момента.
- Добре – съгласих се, – какво искаш?
Жената скръсти ръце и ги постави на коляното си. Полата и не беше достатъчно дълга за да прикрие стройните и крака.
- Искам да ти помогна – започна. – Да ти помогна да се измъкнеш от тук.
Гледаше ме изпитателно, сякаш не знаеше какво да очаква от мен. После продължи.
- Това, което се случва с теб не е по твоя воля. Ти си въведен в нещо, което е далеч извън твоя контрол, а има сериозна опасност да пострадаш. Не искаме това да се случи, нали? – повдигна вежди и разсеяно се протегна към купата с плодове. Взе чепка грозде и започна да къса зърната едно по едно.
Не харесвах въпросите, завършващи с „нали”.
Изчаквах.
- Девара и другите, предполагам си се срещнал с тях - въпросително ме изгледа тя, – не са такива, за каквито се представят. Те в никакъв случай не ти мислят доброто.
Любопитна гледна точка, трябваше да се признае. Само не разбирах как тя беше толкова загрижена за мен, затваряйки ме тук.
- Те са хора, който искат да унищожат твоя свят – въздъхна тя и допря сключените си ръце до устните. – А теб, съвсем скоро, след като вземат това, което им е нужно.
Наклони глава и добави:
- Знаеш ли, че те могат да се ровят в съзнанието ти, да те манипулират и да направят така, че да им се довериш напълно? Те знаят всичко за теб, без да е необходимо да им казваш нищо. Могат да правят с теб каквото поискат, а ти нищо няма да усетиш – кимаше убедително с глава.
Предполагах, че такава възможност съществува, но не ми казваше нищо ново. Освен това вече усещах, в някаква степен, когато се ровеха в съзнанието ми.
- А ти, защо искаш да ми помогнеш? – попитах.
- Защото не искам да допусна един красив живот да си отиде – въздъхна и махна с ръка. – Ти не си от този свят, не трябва да носиш последиците от грешни решения. Пък и не искам несъзнателно да помогнеш за нещо ужасно.
Трябваше да се признае, че беше добра. Заиграх се с мисълта това да е истина. Гледах разсеяно в тавана, но всъщност се опитвах незабелязано да разгадая изражението и.
Очите и се бяха разширили, изглеждаше напрегната. Ръката стискаше облегалката на стола, впивайки остри нокти. Очакваше отговор от мен.
Реших да се престоря, че и вярвам.
- Добре – скръстих ръце, – какво трябва да направим?
Очаквах да видя облекчение, но не го намерих. Съгласието ми не беше достатъчно за да я отпусне. Искаше нещо друго. Нещо, за което трябваше да и повярвам.
- Ох, страшно ми помагаш – разсмя се тя, откривайки равни бели зъби – така е много по-добре. Ти не трябва да правиш нищо. Аз ще имам грижата за всичко, от теб се иска само да ми обясниш къде е входът на прохода в твоята реалност.
Вгледа се в мен и допълни:
- За да мога да пратя някой да те посрещне и защити, ако е необходимо.
Мислех на бързи обороти. Ако всичко, което казваше е истина и имаше опасност за мен в тази реалност, може би наистина имах нужда от защита. От друга страна не разбирах защо не знае къде се намира прохода в моя свят? Очаквах да го е използвала и преди.
Нещо друго също не ми даваше мира.
При срещата със самодивите те просто бръкнаха в мозъка ми и си взеха каквото им трябваше. Тази тук не го правеше. Имаше и акцент. Дали червенокосата въобще можеше да стигне до съзнанието ми? Вероятно не, убедеждавах се все по-силно. Реших да заложа на това.
- Виж, чудесно е, че ще ми помогнеш, но нека първо излезем от тук, не се чувствам комфортно – погледнах с най-невинната си физиономия.
Не мина.
- Хм - прокашля се тя, – по-добре е засега да останеш тук. Никъде другаде не е сигурно.
Изучаваше ме със студен поглед. Устните и се бяха напрегнали.
- Кажи ми къде е и ще те пренеса направо там – опитваше се да звучи убедително, но виждах, че започва да нервничи.
Бях напипал правилната струна.
По някаква причина тази жена искаше да разбере мястото, където се намираше проходът в моя свят. И бързаше. Не се беше подготвила добре, версията и куцаше на много места.
- Не – отговорих твърдо. – Извеждаш ме оттук или не казвам нищо.
Жената се изправи рязко и се надвеси напред. Красивото и лице се беше озъбило в злобна гримаса. Косата и се вееше без вятър. Зелените и очи блестяха с неподозирана ярост.
- Ти... – засъска тя, – ще ми кажеш всичко, което искам да знам. По един или друг начин.
Огромна тежест притисна гърдите ми. Не можех да си поема дъх дори да изпъшкам.
Тя се приближи до мен и процеди през зъби:
- Погледни свещта. Тя изгаря – не се владееше от злоба и акцентът и беше станал почти неразбираем. – Когато изгори, ти ще останеш сам, на тъмно.
Усещах топлият и дъх върху усните си. Борех се за въздух.
- Страх ли те е от тъмното, човеко? - сграбчи ме за врата и притисна лице в моето – В тъмното има неща, които излизат от най-страшните ти кошмари, неща, който ще накарат душата ти да се скрие толкова дълбоко, че никой да не може да я изкара оттам. Болката ти ще е толкова силна, че ще приветстваш момента на смърта. Тя няма да дойде бързо... неееее, ще е бавна, като целувка за раздяла...
Поех си шумно дъх с широко отворена уста.
Бях сам.
Свеща догаряше.
Не знаех дали сгреших, но вътрешно чувствах, че съм постъпил правилно.
Само че ако вярвах на червенокосата злобарка ми оставаха минути живот.
Страхът започна да ме обзема неусетно, стана ми студено. Пъхнах ръце дълбоко в джобовете си, сгушвайки се.
Нещо се уви около пръстите на дясната ми ръка. Извадих я и погледнах. Космите от косата на Йоси... или както и да не се казваше. Искаше ми се да може този симпатичен таласъм да беше тук, сигурно щяхме да измислим нещо заедно.
Сетих се за момента, когато се разделихме. Тогава очакваше от мен да знам как да използвам косата му, но аз не го разбрах. Съвсем скоро нямаше да има никакво значение. Срещнах истински краконджул, говорих с него, помогна ми и се бяхме разделили като приятели. Дори вероятно му дължах живота си, напомних си. Какво ли не бих дал за подобна помощ сега, само че нямаше кой да извикам.
Нещо се вряза в мислите ми. Задишах учестено.
Незанайно как, но си спомних приказка от детството, в която героят викаше на помощ мравки, като нагряваше сламка.
Пламъкът на свеща пращеше потрепвайки.
Трескаво разчепках кичура, за да изкарам един косъм от него.
Приближих се внимателно до играещото пламъче. Затаих дъх и доближих лъскавия косъм до него.
Нищо.
Приближих го пак.
Отново нямаше ефект.
Третият път почти го напъхах в угасващата светлинка. Тя примигна и отведнъж изчезна.
Тъмнината ме обгърна отвсякъде. Усетих как космите по врата и ръцете ми се изправят.
- Винаги става от третия път, нали? – дочух познат глас зад себе си.
- Йоси! – извиках – О, боже!... Тук си!
Обкекчението ме завладя до степен на пълно отпускане. Стоварих се опипом на стола, треперейки.
Трябваше да бързаме, не знаех кога онази жена ще се появи. Сигурно имаше начин да чува какво става тук, в случай че размислех.
- Бързо! Измъкни ме оттук! Можеш ли? Има една червенокоса, която иска да ме убие! – нареждах панически.
Две червени точки започнаха да се оформят в тъмнината. Досетих се, че това са очите на Йоси в.... другата му форма. Не виждах нищо, но усещах движение около себе си. Сякаш ме обвиваше топла пара. Нещо щракна и синкава светлина обля помещението. Ушите ми звъннаха. Усетих леко замайване, виждах замъглено.
Онова меко изпукване се чу отново, но вече беше късно. Каменният затвор избледняваше, а заедно с него и красивата червенокоса жена.
Чух я да пищи пронизително в далечината.
Преходът беше рязък.
Силната светлина в залата на замъка заля очите ми и ме заслепи. Успях бегло да зърна удивените физиономии на хората наоколо.
Вдигнах ръце към лицето си за да го прикрия.
Усетих как някой се блъска в мен и силно ме притиска.
Приятната миризма на косата и накара колената ми да омекнат от облекчение.
Нерина хлипаше, заровила лице в гърдите ми:
- Алекс,... толкова съжалявам – хълцаше тя, – аз съм виновна. Не трябваше да те оставям... Толкова се уплаших. Ти изчезна... Аз... Трябваше да те пазя, а пък...
Ридаеше безутешно, обвила ръце около мен. Тъмните и очи бяха пълни със сълзи, които се стичаха по бузите и и оставяха малки тъмни петънца по зелената ми риза.
Прегърнах я и я погалих по косата.
- Нерина, недей, ти не си виновна, нищо не е станало – опитвах да я успокоя. – Нали вече съм тук, спокойно сега, всичко свърши.
Отместих косата и и вдигнах очи.
Девара стоеше права, стискайки устата си с ръце. Зилен се изправяше иззад масата.
Йоси вече се просягаше към чиния с храна.
Нерина ме пусна подсмърчайки и отстъпи назад. Изглеждаше засрамена.
- Добре ли си? – сухият напевен глас на Зилен внесе нотка реализъм. – Виждам, че си цял, но не съм сигурна какво ти се е случило?
Да, нямаше как да знае, само аз станах свидетел. И потърпевш. Таласъмът сигурно вече им беше обяснил как съм го повикал на помощ, но нищо повече.
- Цял съм, да – все още се опитвах да успокоя дишането си – Мисля, че нищо ми няма.
Девара развълнувано се приближи до мен и внимателно ме погледна в очите. Чудех се дали беше необходимо да и разрешавам да погледне навътре или вече го правеше. Не казах нищо, само се взирах в синевата и.
След секунда отклони поглед и безмълвно ме поведе към едно от креслата.
Забелязах, че слънцето почти напълно се беше скрило зад хоризонта. Можех приблизително точно да определя колко часа бях прекарал в онзи затвор. Всъщност нямаше никакво значение, важното беше, че вече не съм там.
Седнах тежко в стола и за секунда затворих очи. Исках да се концентрирам и да се успокоя напълно.
- Нерина веднага ни повика – задъхано започна Девара, сядайки до мен, – но докато пристигнем вече не можахме да разберем какво се е случило. Нямаше никаква следа. Гиум и Релас събират другите за да те търсят.
Замислено сбърчи устни. Изглеждаше силно раздразнена.
- Предполагам, че ще трябва да ги повикаме обратно.
- Не, нека останат, трябва да намерим линията – намеси се Зилен, а после се обърна към мен. – Не знаем къде си бил, а това е невъзможно. Трябва да има следа, нека я открият.
Не бях сигурен, че я разбирах напълно, но погледнах към таласъма, който доволно отхапваше парче месо от едра пилешка кълка.
- Йоси – въпросително го погледнах, – ти нали беше там, не успя ли да разбереш?
Той преглътна шумно и отговори:
- Не, няма начин. Нали ти ме повика, аз не знаех къде отивам. Не мога да се върна, защото не знам къде съм бил – просегна се отново към чинията и захапа ново парче месо. Физиономията му си беше също толкова ухилена, колкото и преди. За него случилото се не беше по-различно от следобедна разходка. Знаех, че му дължа благодарност, но за момента щеше да почака.
Мислех откъде да започна.
Погледнах към Нерина, тя седеше в далечния край на масата, посърнала и тъжна. Исках да разбера какво се случи до онзи дъб, но и това щеше да почака.
- Някаква червенокоса жена ме отвлече и затвори в ... някаква скала – не бях сигурен точно как да опиша онази дупка. – Държа ме там часове наред, без въобще да разбирам за какво, но накрая се появи. Беше злобна.
Говорех тихо, с прости изречения. Не исках да издавам истинските си емоции.
Любопитството се четеше на лицата им. Или бяха невероятни артисти или наистина спазваха уговорката да не ми се месят. Заложих на второто.
- Искаше да знае къде се намира изходът на прохода, от който дойдох, само че в моя свят.
Зилен и Девара се спогледаха смутено. Възрастната жена вдигна вежди:
- Каза ли и?
- Не, разбира се, нали тогава нямаше да ви посетя отново толкова драматично – раздразних се. – Но мисля, че сега е време за малко обяснения.
Взех си чаша с вода и отпих. Нарочно пропуснах часта, в която се чудех на чия страна са те.
- Първо, искам да знам коя беше тази жена – погледнах я изпитателно.
Йоси беше спрял да се храни и гледаше към мен.
Зилен потри брадичката си и заговори тихо.
- Наистина не знам. Може да е всяка една. Има нещо, което не знаех дали да ти казвам. В крайна сметка можеше да се върнеш обратно в своята реалност и нещата да приключат дотам, но уви, това вече няма как да се случи – вдигна рамене тя. – Работата е там, че с идването си ти несъзнателно започна нещо, което се надявах да е приключило завинаги. Не очаквах да се развие толкова бързо, дори се надявах да се размине незабелязано, но явно няма как да стане.
Това, че се случи по такъв дързък начин доказва колко сме грешали в преценката си.
Личеше си, че старата жена изпитва силно раздразнение от случващото се.
Не казах нищо, чаках я да продължи.
- Ние, Алекс, не сме единствените хора на знанието в тази реалност – сбърчи вежди тя. – Има и други, наричат себе си нави. Един и същи вид сме, макар и отдавна да сме се разделили, но те търсят различно познание. Няма да навлизам в подробности, само ще обобщя, че това им дава по-различни способности. Те, например, не могат да погледнат в съзнанието ти така, както ние можем.
Това обясняваше защо злобарката беше разигравала театър.
- Техните начини им позволяват да правят неща, които ние не одобряваме. Например контрола над тялото, който верятно си почувствал – намеси се Девара. – За сметка са ограничени в други области, не могат да летят, например.
Не беше необходимо да питам защо точно аз съм важен за тях, онази беше пределно ясна.
- Защо им е да знаят къде излиза проходът в моята реаност? – твърдо попитах.
Зилен въздъхна.
- Защото искат да преминат, а няма как да го сторят.
Отговорът и породи серия въпроси, но този път реших да подходя по-внимателно. Случилото се през последните часове ме беше накарало да погледна по-сериозно на пребиваването си тук и моята роля в случващото се.
- Дотук разбрах, навите са лоши... – опитах да обобщя, но Девара раздразнено ме прекъсна:
- Не е толкова просто, Алекс. Те разсъждават различно, стремят се към различни неща...
- Девара – рязко вметнах, – когато някой ме отвлича и се опитва да ме убие, значи е лош. Така стоят нещата в света, от който идвам. Моля те, остави ме да използвам определения, които ми пасват.
Тя замълча, а аз продължих:
- Не само се опитват да ме убият, а искат да отидат в моята реалност, а не могат. Защо не могат и защо се опитват?
- Защото там има такива като тях – отговори кралицата. Усетих, че по някаква причина се е засрамила, зад раздразнението. Не разбирах защо. Почувствах се гузно. Може би натисках прекалено твърдо, все пак тези хора ме бяха избавили от непосредствена опасност.
Поставих ръка на рамото и помирително. Ядът и беше изчезнал и очите и бяха пълни с тревога. Въпреки това се усмихна.
– Алекс, от векове се опитваме да ги спрем. Още от момента, в който нашите две реалности се преплетоха, преди хиляди години. Тогава започна борба за надмощие, която си мислехме, че сме спечелили. До днес.
Русата и коса се спускаше на кичури по раменете. Въпреки тревогата изглеждаше все така красива. Насилих усмивка.
- Разбирам – исках я накарам да се почувства по-добре, – ще ми обясниш ли защо не могат да преминат?
- Защото повечето проходи са затворени – простичко каза тя. – Преди години решихме, че така ще по-добре. Навите не могат да ги отворят сами. Поне не и оттук.
Потри очи и продължи.
- Оставихме само няколко функциониращи. Така трябваше, въпреки че беше трудно решение, рискувахме, за да можем да ги изолираме напълно. Сега преминаването през проходите е силно ограничено, дори и Знаещите не го правят.
Разбирах, че борбата за надмощие с тези нави въщност не е толкова обикновена, колкото звучеше. Натрапваше ми се усещането за скрита война.
- Естествено, много останаха в твоята реалност, но с това нямаше как да се преборим тогава. Ефектът беше, че те останаха изолирани от източника си на сила и мъдрост. Не ме разбирай погрешно, много са силни, но връзката им е нарушена, могат да действат само ограничено.
Канеше се да продължи, но в залата забързано влезе Релас. Изглеждаше разтревожена и напрегната. Косата и се вееше в безпорядък.
Йоси се взря с интерес в нея.
Забави крачка и ме загледа с любопитство.
- Браво, справил си се, радвам се, че успя – заговори с нескрито възхищение. После се обърна към Зилен и Девара – Нищо. Много майсторски е направено. Никаква следа.
Вгледа се замислено в Йоси, но не каза нищо. Взе си чаша вода и отпи шумно. После продължи:
- Оставих Гиум да провери дървото, сега събира група. Нараксис говори с животните.
Представих си белобрадия старец, който седи заобиколен от различни зверчета и си говори с тях по онзи необикновен начин. Какво ли можеха да му кажат? Къде съм бил, какво е станало? Картината успя малко да подобри киселото ми настроение.
Сетих се за нещо, което ми се стори важно.
- Предполагам, че за да ме ...хм, телепортират така, е необходимо да знаят къде съм, нали така?
Зилен кимна.
- Как са знаели, че точно в този момент ще се намирам до онова дърво?
Девара въздъхна отново.
- Точно това е един от проблемите. Наблюдавали са ви.
Замислих се, че да бъдеш наблюдаван в този свят можеше да означава всичко. Щом вълците имаха разум и можеха да говорят не се съмнявах, че има и други зверове, които можеха да послужат за скаути. Навярно сега Нараксис се занимаваше точно с това.
Изглежда се водеше пълноценно разследване, макар и навярно уликите да бяха съвсем различни от тези, които бях търсил аз.
Имаше и нещо друго.
- Девара, тези нави... Къде са? В градове като Землено ли живеят, въобще къде се намират?
Девара и Зилен размениха бързи погледи. Изглеждаше ми, че се колебаеха дали да ми съобщят нещо, което може би не исках да чуя. Въпреки това Зилен взе решение и отговори вместо кралицата:
- Там е работата, че могат да са всяка от нас. Те по нищо не се различават от останалите обитатели на Землено или който и да е град. Естествено, умеят да се прикриват много добре. Единственото, по което могат да бъдат разпознати е начина им на комуникация. Но както вече ти обяснихме ние не се месим в умовете на хора, които не искат да бъдат безпокоени. Това прави откриването им толкова трудно.
Осъзнавах сложността на ситуацията. На пръв поглед елементарно, решението беше просто да си размениш няколко думи с човека отсреща. Но това предполагаше систематизирана работа по срещи и разпити, с всеки един човек тук. Следене и наблюдение на всеки от всеки. Неприятната асоциация с подобни организации от миналото на моята реалност ме накараха да се убедя в абсурдността на идеята за този свят.
Досещах се защо таласъмите можеха да преминават, а самодивите не. Не знаеха на коя да вярват. А може би не бях разбрал Зилен докрай и всъщност имаше избрани самодиви, които все пак посещаваха моята реалност. Набелязах си този въпрос за по-късно.
Мълчах и гледах през отворените прозорци. Здрачът бързо настъпваше. Отвън се чуваха шумовете на ежедневието. Независимо какво се случваше тук животът си продължаваше, без да обръща внимание на пионките на дъската.
Питах се какво следва.
Релас се приближи до мен и благо ме попита:
- Навярно си напрегнат, искаш ли да те оставим да си починеш? Отпусни се, хапни, почини си. А утре сутрин пак ще поговорим. В това време ние ще измислим начин да ти осигурим подходяща защита и какво да правим оттук нататък.
Гледаше ме въпросително, но по начин който не търпеше възражение. Освен това внезапно се почувствах уморен. Много уморен.
Съгласих се.
Девара, Зилен и Релас излязоха от залата нанякъде, а аз останах в компанията на Йоси и Нерина.
Имах още нещо за довършване.
Преместих се до дебеличкия таласъм и смутено му казах:
- Не знам как да се обръщам към теб, разбрах че нямате имена, но въпреки това искам да ти кажа колко съм щастлив, че ми помогна.
Той се ухили широко:
- Благодаря, за мен е чест – обърса мазната си уста с опакото на ръката си. – Името ми вече е Йоси, нали помниш, че аз го избрах, забрави ли? И хич не споменавай това, което съм направил, нищо работа!
Личеше си, че въпреки ослепителната усмивка е притеснен от благодарностите, които изразявах. Може би тук не се правеше така, а се разбираше от самосебе си. Както и да беше, аз бях длъжен да му го кажа.
- Йоси, напълно сериозен съм, ти ми спасяваш живота вече два пъти, Девара ми каза за водата – вметнах набързо, - не знам как, но се надявам някой ден да мога да ти се отблагодаря.
Таласъмът леко се уригна и прикри устата си с ръка извинително. После махна.
- Ама не е необходимо. Е, може някой път да изядем една агнешка плешка заедно, нали? – очите му светнаха с черна светлина.
– Разбира се, с най-голямо удоволствие, само да имаме възможност – замислих се. Не знаех дали въобще ще го видя отново. После добавих – Ще донеса и вино.
Йоси стана, тупна се леко с познатия жест по корема и заяви.
- Винаги, Алекс, за мен ще е удоволствие. Ти нали имаш още коса?
Едва сега се сетих, че не помня какво се беше случило с кичура косми в трескавото бягство. Заврях ръка дълбоко в джоба си. Задрасках с нокти по гънките му и извадих ръка. Единствен лъскав косъм се беше увил около пръстите ми.
Йоси безмълвно кимна, нагласи си препаската и тръгна към изхода. Гледах след трътлестата фигура с известна тъга. След секунди се загуби по полегатия коридор.
- Казва ти довиждане – внезапно чух Нерина зад себе си – и ти пожелава приятен престой.
Обърнах се към нея.
Беше се успокоила и приветливото и излъчване се завръщаше. Още гледаше тъжно, но вече не подсмърчаше. Седеше прекрасна, олицетвоерние на женската хубост, водеща към тъмните дебри на човешкото съзнание.
Отидох до нея, клекнах пред стола и взех ръцете и в своите. Тя не се възпротиви.
Гледах я отдолу нагоре.
- Не трябва да се обвиняваш за случилото се – казах нежно. – Нали виждаш, че дори и Четиримата влъхви не успяха да предвидят какво ще стане.
Тя се усмихна на шегата и кимна. Видях зрънце надежда и облекчение в красивите и очи. По страните и имаше следи от сълзи. Хванах я за ръката и я поведох към терасата.
Тъмнината настъпваше.
Сетих се за думите на жената със зелените очи. Потръпнах.
Здрачът оцветяваше косата на Нерина с мътни сенки. Роклята и се поклащаше леко от ветреца, който полъхваше, очертавайки извивките на тялото и.
Тънък начупен сърп се промъкна иззад далечните планини, загатвайки с блясъка си за идващото величие на луната
Внезапно видях цялата красота и мистичност на самодивата до себе си.
Чувствата и мислите ми станаха подвластни на онзи древен инстинкт, който тези същества събуждаха в хората. Благоговеех пред самото и присъствие до себе си.
Навярно мислите ми са били прекалено силни, защото Нерина сложи ръката си върху моята и я стисна леко. Погледна ме със светещи очи и ме прегърна. Усещах аромата на косата и. Ухаеше на свежест и цветя. Тялото и се допираше плътно до моето. Дъхът и галеше врата ми.
Устните и намериха моите.
Сладоста и ме замая.
Усещах, че се чувства виновна. Не исках да злоупотребявам.
Следващите няколко дни се изнизаха бързо, изпълнени с разговори и търсене на възможни решения. Почти не виждах Девара, Нараксис също. Вместо това се появиха двама мъже, които активно участваха в обсъжданията със Зилен и помощничките и.
По-младият от двамата беше висок, рус и снажен. Казваше се Брелан и не се отделяше от мен, където и да ходех. Винаги усмихнат, той със сигурност осигуряваше безопасността ми. Не се натрапваше, беше приятен младеж, като използвах думата младеж съвсем условно и в чисто визуален аспект, с когото разговарях за всичко, което ми идваше наум. С течение на дните успяхме да завържем приятелски отношения и компанията му ми беше приятна.
По-възрастният, Сивела, беше сдържан брадат господин с пестеливи жестове. Говореше рядко, но винаги на място. Не разбирах много от това, което казваше, но добих усещането, че другите винаги се вслушват в мнението му. Градеше многопластова стратегия за решаване на създалото се затруднение, от която аз не разбрах почти нищо.
Всъщност аз дори не участвах пряко в обсъжданнията. Понякога Зилен или някой от другите ме питаше нещо, аз отговарях и толкова. Подозирах, че разговорите се водят в значително по-бързо темпо, което не долавях.
Това не ми пречеше за момента. Решенията се взимаха, основани на правила, които не ми бяха ясни. Разбирах, че не мога да им помагам пълноценно, затова просто следях отстрани и се опитвах да попивам, доколкото мога. Естествено, не намериха никаква следа, която да им подскаже кой стоеше зад моето отвличане.
Въпросите, които бяха изникнали в главата ми останаха незададени.
С Брелан често излизахме навън. По време на разходките из Землено имах възможността да говоря с някои от обитателите му. Удивителна беше способността на тези същества да накарат някой като мен да се почувства приет и разбран. С когото и да се срещах винаги имах усещането за стар приятел, с когото си припомняме минали лудории над чаша бира. Особено приятно ми беше да гледам игрите на децата. Емоционални и все пак без дрязги и сръдни, те се забавляваха по същия начин както, предполагам, във всяка реалност.
Не можех да осъзная факта, че е възможно да има и други същества измежду тях. Някак не се връзваше със спокойствието и радоста наоколо.
Прекарвахме вечерите в приятни разговори около масата. Тогава обикновено се присъеднияваха и Нараксис, Девара и няколко други, които често се сменяха. По-младите от тях ме разпитваха с огромно любопитство за моята реалност. Разказите ми ги очароваха и озадачаваха. Не бяха глупави, ясно им беше, че това е съвсем различен свят от техния и се опитваха да разберат странните за тях концепиции на организацията, управлението и човешките отношения. Нарочно не навлизах в прекалени подробности, не исках да развалям очарованието, пък и честно казано изпитвах скрит срам от лицемерието и лъжата, които се срещаха толкова често при нас.
С минаване на времето моята способност да комуникирам като тях претърпя съвсем малко развитие. Може би не бях способен или пък изискваше повече време, но все още не успявах да разбирам посланията им. Често дори не ги усещах въобще, колкото и да експериментирахме.
Изключение правеше Брелан и, разбира се, Нерина.
Тя често ни правеше компания, но не успявахме да останем насаме, колкото и да желаех да поговорим. Липсваше ми енергичната и компания, слънчевата усмивка, уханието на косата и. Исках да и обясня как се чувствам и защо си бях тръгнал онази вечер. Не спирах да мисля за нея, търсех очите и, усмивката. Понякога ги намирах. Тъжно си мислех, че няма нито една приказка за юнак и самодива, която да е завършила щастливо.
Какво щастие, че аз не бях юнак.
Отмина почти седмица, когато Девара ни намери с Брелан да играем футбол с група хлапета около красив фонтан. Опитвах се да ги науча на играта и те я схващаха изключително бързо. Скоро им дишах прахта, неспособен дори на простичък финт. Никога не съм бил добър в тази игра.
Приближи се и седна до нас.
Косата и беше вързана на тежка плитка, свличаща се по гърба и.
В ръцете си държеше малка фигурка от тъмно дърво, окачена на кожена връв.
- Алекс – започна тя, – Знаещите взеха решение. Може би е добре да дойдете с мен в двореца и да го обсъдим.
Седеше подвила крака на ръба на фонтана. Водата тихо ромолеше от устата на красив дракон. Сините и очи отразяваха най-тъмната синева на небето. Говореше спокойно, но вече знаех, че решението нямаше да ми хареса. Не казвах нищо.
Въртеше малкото украшение в пръстите си.
- Ето, това е за теб – подаде ми го тя. – Това е малък амулет, който Нараксис направи специално за теб. Ще те предпазва от ...определени неща. Засега не го носи на врата си, просто го прибери в джоба – погледна ме с тъжни очи, после отклони поглед настрани.
Мъчаливо поех фигурката от ръцете и и пръстите докоснаха нежно моите.
Стана ми тъжно и самотоно. Знаех какво е решението. Разбирах, че не и е приятно, но беше принудена да направи това, което трябва.
Въздъхнах и се изправих.
Поехме към замъка и не след дълго отново седях в едно от онези груби кресла.
Всички Знаещи бяха там и ме очакваха.
Нараксис започна пръв.
- Алекс, през последните няколко дни обсъдихме всички възможности за разрешаване на случилото се. Вариантите са много, защото има неща, които не знаем, но успяхме да отсеем повечето и да се спрем на няколко основни момента.
Първо, с пристигането си ти наруши един от принципите, които бяхме заложили при запечатването на проходите. Смятаме, че това е била причината навите да се активизират. Въпреки това, реакцията им ни показа, че те само са чакали възможност за да се развихрят отново. Това ни отвори очите и разбрахме колко сме били заслепени през последните векове.
Говореше бавно, обмисляйки всяка дума.
- Освен това стана ясно и още нещо. Те бързат, по някаква още неизвестна причина, навите претупаха неща, които можеха да използват по-добре. Сещаш се, че визирам твоето отвличане.
Поглади бялата си брада и се подпря тежко на резбованата тояга. Угриженият вид не пречеше да излъчва достолепие и сигурност. Бистрите сини очи гледаха твърдо в мен.
- С това те се разкриха, като успяхме да разберем и към какво се стремят, благодарение на теб – кимна към мен. – Това може да означава само едно – навите започват отново борбата за надмощие. Само че този път е възможно да са далеч пред нас. Успяха умело да прикрият следите си при отвличането ти, макар че Нерина беше там и веднага се опита да бележи линията.
Той спря за миг и се усмихна към Нерина.
Едва сега забелязах, че и тя е там. Седеше свита в края на масата, посърнала. Не отвърна на усмивката на Нараксис. Вместо това ме погледна и в погледа и успях да разчета тъга и копнеж. Това ме изпълни с въодушевление.
Обърнах се към стареца и го помолих да продължи.
- Разбирам – усмихнах се открито, – слушам те внимателно.
Полъх разведряване мина по лицата на хората намиращи се в залата.
- Притеснително е – заговори отново, – че не знаем на какво са способни този път. Научили са нови неща през вековете изолация, това е безспорно, но не знаем дали приоритетите им са се променили. Засега нямаме основания да смятаме така, тъй като е явно, че искат да установят директна връзка с твоята реалност. Това, което не знаем е защо толкова бързат.
Въздъхна и погледна към Зилен. Тя продължи:
- Каквато и да е причината, решението не е тук. То, Алекс, се намира в твоята реалност – напевният и глас някак си ме успокояваше. Караше ме по-лесно да приема това, което щях да чуя – Предполагаме, че групите нави, които изолирахме там са успели да се съвземат и сега имат нужда от подкрепа за да продължат с делата си. От припряността им можем да съдим, че замислят нещо наистина мащабно.
Всичко дотук имаше смисъл и обясняваше в голяма степен последните събития. Не разбирах подробностите, но не се и опитвах. Очаквах момента, в който ще ми кажат, каквото очаквах.
Релас се намеси:
- Твоето присъствие тук очевидно е важно за тях и те упорито се стараят да се домогнат до теб. Хм..- замисли се за секунда, – може би не знаеш, но имаше още един опит за покушение върху теб, осуетен от Сивела и мен.
Това ме силно ме изненада. Безмълвно стоях и зяпах ту към нея, ту към Сивела. Мъжът само кимна леко в потвърждение и вдигна рамене. Интересуваха ме подробности, особено как се беше случило така, че въобще не бях заподозрял. От изражението на Релас ми стана ясно, че не е сега момента да питам.
- Не беше особено кадърно, но си беше опит. Отново не разбрахме откъде дойде, но този път някой на другия край със сигурност пострада – говореше с нескрито раздразнение. – Не ти казахме досега, за да не те безпокоим излишно, пък и се оказа, че защитата ни е непробиваема. Засега.
Проблемът е, че не разбираме защо си им толкова нужен. Явно са отчаяни, за да опитат втори път толкова скоро. Предполагаме различни неща, но това засега са само теории. Същевременно се опасяваме, че рано или късно ще получат това, което искат – тя ме погледна твърдо с черните си очи. Дали забелязах известно презрение или това беше просто игра на светлината? – Не искаме това да се случи. Това е едно. Другото е, че искаме да разберем какво се случва в твоята реалност и защо е това бързане.
Релас спря и се облегна назад. Прекара ръка през косата си и замислено ме загледа.
Сивела се прокашля.
- Алекс, знаем какво означава това за теб. Твоите ..хм, усещания на моменти са твърде силни и са достъпни за всички – започна внимателно, почесвайки се по къдравата брада. Аз се изчервих, можех само да предположа за какво говори. Надявах се да е за ентусиазма, който изпитвах от досега с техния свят. – Знаем, че не ти се иска да те молим да се върнеш обратно, повярвай, на никой от нас не му е приятно, но е необходимо. Ако не се справим с надвисналата опасност има голям шанс твоята реалност да понесе тежки последствия.
Не звучеше заплашително, по-скоро загрижено. Вярвах му.
През последните дни мислих дълго за шанса да посетя този магически свят. Дори да нямах възможността да го опозная напълно, благодарях на съдбата за предоставената ми възможност. Не знаех какво ще стане, вероятно никога нямаше да зърна отново красивия замък, самодивите. Никога нямаше да ритам топка с хлапетата до красивия фонтан и да се ядосвам, че ме побеждават в нещо, на което току що съм ги научил.
Знаех, че вероятността да не се завърна е значителна. Всъщност кое ме караше въобще да си мисля, че имам шанс, горчиво помислих. Някаква тежка буца заседна назад в гърлото ми.
Сложих лакти на масата и взех лицето си в ръце.
Това не беше моят свят, други имаха право да решават съдбата си. Аз бях натрапник, трябваше да се съобразя с тях, каквото и да означаваше това за мен.
Изправих глава.
- Добре, нямам избор, ще направя каквото трябва – буцата в гърлото ми беше заседнала толкова здраво, че думите едва се процеждаха. – Кажете ми как и ще се върна.
Усетих, че хората около мен се раздвижиха. Не исках да погледна никой в очите. Девара дойде до мен и сложи ръка върху раменете ми със съчувствие.
- Не бързай толкова, Алекс – Зилен се беше намесила отново. – Ти няма просто да се върнеш там. Не забравяй, навите са в твоя свят, ние също, впрочем, но това за сега е без значение, те са опасни и имаме съмнения, че дори там може да се окажеш в опасност.
Вдигнах очи учуден. Какво се опитваше да ми каже?
- Няма да си сам – усмихна се криво тя. – Предполагам, че искаш да те придружи някой много специален човек, но засега това няма как да стане.
Отново се изчервих. Глупаво се стараех да гледам право пред себе си.
- Брелан и Релас ще дойдат с теб – обяви тя. – И двамата искат да ти помогнат, но мисля, че всъщност те са тези, които ще имат нужда от напътствия. Никога не са били там, а това, което ние можем да им дадем вече сигурно е ....хм, остаряло.
Разбирах я прекрасно, но все още не можех да се отърся от значението на думите. Те искаха не просто да се се махна от техния свят, а да им помогна в решаването на проблема с навите. Изненадата ми нямаше граници, горещо благодарях на съдбата за дадения шанс. Сърцето ми биеше силно, трябваше да се уверя, че е така.
- Да – успях само да кажа, – разбира се, че ще помогна с каквото мога. Но искам да попитам нещо, може ли?
Знаещите ме погледнаха с усмивки. Дори Зилен се усмихваше с нещо, което наподобяваше мило изражение. Вероятно вече знаеха какво се канех да попитам.
- Ще мога ли да се върна пак тук?
Девара ме стисна леко за рамото.
- Алекс – мило каза тя, – от момента, в който пи от онзи поток този свят е вече и твой. Ти винаги ще имаш място сред нас. Сега е твърде опасно, а и се нуждаем от помощта ти, но когато всичко свърши с радост ще ти покажем всичко.
Нерина беззвучно плачеше в края на масата.
Стояхме под огромното дърво. Нищо от околността не се беше променило. Нямаше как, беше минала само седмица.
На коренищата отново седеше нисък дебел мъж. Усмихваше се, но не беше Йоси. Опитах се мислено да му предам много поздрави, но не бях сигурен дали се получи. Сякаш не.
Вчерашният разговор дълго не ми даде мира и почти не спах през нощта. Мислех за нещата, които са на път да се случат и как точно да се справя с тях. Не бях сигурен какво ще искат от мен Релас и Брелан, но от цялото си сърце бях готов да им го дам. Разсъждавах върху конфликта, който самодивите имаха с навите и това, че датираше от хилядолетия. Разбирах, че и сега има реалната възможност да се проточи доста. Чудесно, усмихнах се, значи трябва да бързам.
Имах работа за вършене.
Огледах спътниците си с въодушевление.
Релас се беше облякла с панталони и риза, почти по мъжки. През рамото и висеше голяма кожена чанта. Косата и беше пусната свободно. Гъстите и къдрици се вееха свободно. Черните и очи искряха с едва скрито вълнение.
Сламено русият Брелан също беше сменил дрехите си с по-груби. Носеше тъмнокафяви панталони и светла памучна риза, отворена на гърдите. На рамото си беше преметнал лък, а на гърба му се виждаше колчан стрели. Ако ушите му бяха заострени на върха той със сигурност щеше да се вмести в образа на елф, излязал от някоя приказка.
По пътя насам му обяснявах, че в моята реалност лъкът е оръжие и може да ни донесе единствено неприятности, но той само се усмихваше широко. Приятелските ни чувства не ми позволиха да бъда по-рязък, но със сигурност щеше да се наложи да настоя поне да го скрие някъде, когато преминем.
Аз си бях същия. Бях поискал да сменя дрехите си, но Релас настоя да остана с тях, дори ги даде на някой да ги изпере. Имаше смисъл в това, поне един от нас трябваше да изглежда нормално, смеех се вътрешно.
Девара стоеше встрани, прегърнала Нерина през раменете. Усмихваше се, но не успяваше да прикрие притеснението си докрай. Тази жена ми беше станала извънредно близка, въпреки краткото време прекарано заедно. Ценях загрижеността и към мен и неприкритата радост от присъствието ми. Исках отново да седим около масата и да разговаряме на чаша вино. Под ризата си усещах твърдостта на амулета, който ми беше подарила. Изпитвах топли чувства и тъга от раздялата.
Нерина...
Свела глава тя си играеше нервно с колана на късата рокля, която носеше. Руста коса закриваше напълно лицето и, но аз знаех че очите и са тъжни. Пръстите и нервно шареха по пъстрата повърхност. Не успях дори да и кажа сбогом предната вечер, тъй като тя изчезна някъде веднага след уточняване на детайлите по пътуването. Опитвах се многократно да я достигна в мислите си, но нищо не показа, че съм успял. Навярно не, тъжно си помислих.
Таласъмът скочи от корена и застана до входа на пещерата. Време беше.
Първа влезе Релас, след нея Брелан.
Аз се обърнах за последен път към двете жени и ги погледнах с благодарност и тъга.
Нерина се изтръгна от прегръдката на майка си и се втурна към мен. Роклята и се вееше свободно, докато бягаше към мен. Задъхано се хвърли върху мен и впи устни в моите. Ръцете и ме притискаха силно към гърдите и, косата и се оплете в моята. Мигът се проточи във вечност.
Държах я в обятията си и не исках да я пускам. Сърцето ми блъскаше устремно, искаше да излети.
Отлепих устни и леко я бутнах назад:
- Ще се върна – прошепнах задавено в ухото и.
- Знам – отвърна тя. Ръката и намери моята и ми бутна нещо вътре. Погледнах надолу, между телата ни. Държах пъстрото коланче от роклята и.
- Скрии го добре, твое е – притисна се отново към мен.
Секундите минаваха. Чух как Девара тихо ридае.
Тъмният отвор на пещерата ме очакваше.
Заедно с всичко зад него.
Аз все още бях последният човек, влизал вътре.
Раницата ми се валяше отворена, разни дреболии се подмятаха около нея. Виждах парченцата бинт, разхвърляни наоколо, явно от порив на вятъра. Магнезиевата запалка се търкаляше самотна в ъгъла, където я бях изтървал при падането си. Наведох се и я прибрах в джоба си.
Релас се ме бутна настрани и предпазливо надзърна през отвора. Не знам какво очакваше да види, но си личеше, че е напрегната. Обърна се навътре и се ухили широко. Очите и блестяха като въглени в сумрака на пещерата. Приведена, с отривисти жестове, напомняше на навита пружина. Не очаквах чак толкова да се впечатли от пристигането си, дори на мен ми беше по-спокойно.
Брелан, за сметка на това, изглеждаше извънредно спокоен. Оправи разрошената си коса и намести дрехите си. Погледна ме и се усмихна ослепително. Зачудих се как ще го опазя от почитателки, със сигурност щеше да се наложи.
- Добре дошли в моя свят – казах усмихнато.
Двамата ме погледнаха, Релас - триумфиращо, а Брелан със спокойствие и увереност.
- Добре заварил – отвърна Брелан и попита, – предполагам, че все пак ти е приятно, че се прибираш?
Не можех да го лъжа. Неизвестността ме наелектризираше, но исках да приключим колкото се може по-бързо, за да можем да се върнем обратно, когато и да беше това.
- В известна степен – казах, – въпреки, че вече искам да се връщам.
Той отговори с усмивка.Усещаше липсата ми.
Тъмното кълбо си висеше в дъното на пещерата. Червените очи светеха в центъра му. Макар и същото, някак си разбирах, че това не е Йоси. Споменът ме накара да се засмея и да погледна назад към стената, през която уж пропаднах. Потупах я с ръка.
Звукът накара Релас да се обърне.
- Мисля, че оттук можем и сами – каза и погледна таласъма.
Кълбото разплетена прежда изчезна без звук.
Брелан внимателно запъна лъка си. След това изтегли дълга стрела от колчана и я нагласи на тетивата.
Гледах го с любопитство как се подготвя за евентуални неприятности отвън. Не очаквах някой въобще да е разбрал, че пристигаме. Нямаше как навите да знаят къде да ни чакат, нали за това беше цялата тази истерия. Тук бяхме в безопасност.
Имах усещането, че решението да се върна е правилно, аз бях човек от този свят, лесно щях да се размия в тълпата. Щеше да е много трудно, ако не и невъзможно за навите да ме открият.
Русият елф се промъкна с рамо през отвора. Спря за момент и се измъкна напълно навън. Виждах как се озърта, готов да пусне стрела.
Ако легендите за елфите бяха поне малко реалистични той можеше да е сериозен противник, дори въоръжен с лък и стрели.
След секунда свали лъка и ни махна с ръка.
Пропълзяхме последователно и застанахме до него.
Беше ранно утро. Слънцето тъкмо изгряваше и осветяваше скалистите върхове наоколо. Въздухът беше студен и чист. Лекият ветрец ме накара да потръпна.
Над нас се издигаха върховете, които все още разпалваха непреодолим копнеж в мен.
Релас ровеше съсредоточено в торбата на кръста си.
Бяхме застанали от двете и страни и съзерцавахме гледката.
- Красиво е – промълви Брелан. Сините му очи попиваха красотата. – Само е ...пусто. Силата е по-малко на това място. – Оглеждаше се с интерес.
- Да – промърмори Релас и се обърна с наведена глава към него, все още ровейки в торбата си, – но е съвсем достатъчно за това, което ни трябва.
Не я разбрах тогава, а и сега не съм сигурен какво точно се случи.
Видях я да прави бързо движение към Брелан. Чух как той рязко си пое дъх.
Аз стоях вцепенен без да разбирам нищо.
Мисля, че осъзнах напълно какво стана, чак когато Релас се обърна към мен.
Вече не беше тя. Тоест пак си беше Релан, но съвсем друга. Черните и очи, огромни и заплашителни, святкаха с небивала ярост. Косата и се виеше в зловещ ореол около нея, сякаш не беше коса, а плетеница от змии. Но най-страшното беше усмивката и. Судена, злобна, озъбена усмивка.
Държеше окървавен нож в ръцете си. Разпознах го веднага. Моят нож. Онзи, който беше изчезнал, когато се озовах в каменния затвор.
Невярващо заотстъпвах назад.
В бързината се препъвах по скалистия склон, докато ужасено гледах Релас. В същото време се опитвах да зърна Брелан зад нея.
Мощен импулс проби бариерата на съзнанието ми. Примесен с болка, носеше едно единствено послание. Бягай.
Държеше се за гърдите и гледаше невярващо ръцете си. Между тях, подобно на красива роза, разцъфна яркочервено петно. Озадачен вдигна глава, погледна ме и се стовари назад върху камъните с глухо тупване.
Жената мълчаливо пристъпваше към мен.
Паниката беше на път да ме обземе напълно. Частицата разум, която запазих, трескаво се опитваше да намери изход.
Лесно можех да надвия Релас физически, но осъзнавах, че тук вече става дума за нещо много по-различно, нещо, срещу което нямаше как да се преборя. Не намирах изход, а не исках да бягам.
Адреналинът препускаше из всички скрити кътчета на тялото ми. Задъхвах се, сърцето ми биеше лудо. Усетих как първоначалния страх се превръща в отчаяние, в проста борба за оцеляване. Недоумението ми премина в раздразнение, а то - в чиста ярост.
Отне ми секунда да канализирам емоциите си. Адреналинът беше мой приятел, яростта съветник. Лош или добър, нямах представа, но единствен.
Хвърлих се напред с протегнати ръце.
Опитвах се едновременно да хвана ръката, с която държеше ножа и да я сграбча за гърлото.
Някъде по средата на скока бегло регистрирах как дървеният амулет, който Девара ми беше подарила до фонтана изгори кожата под ризата ми. Летях към нея с изпънати ръце, готов да убивам.
Релас се отдръпна рязко назад, но успях да прочета недоумението в очите и.
Достигнах я точно, когато вдигаше ножа към мен.
Ръката ми се плъзна над него, допирайки се нежно в блестящия връх. Не усетих порязването, едва по-късно щях да забележа ярко червената кръв, капеща от треперещите ми пръсти. Успях да я хвана за китката и да я извия настрани. Държах я здраво, исках да чуя пукането на кости.
Притиснах се в нея, оголил зъби, ръмжащ като някакво диво животно. Със свободната си ръка я хванах за косата и извих главата и назад.
Минавам за добре сложен мъж, винаги съм бил атлетичен, дори и без да полагам усилия за това. Силата ми беше над средната и обикновено побеждавах без особени усилия в схватките, в които бях попадал, колкото и малко да бяха те.
Затова ударът ме изненада толкова силно.
Беше силен и насочен точно в слънчевия сплит. Отлетях назад и се стоварих тежко върху каменистата земя. Не можех да си поема въздух, пред очите ми плуваха червени кръгове, които караха картината да плува размазана в неясни образи.
Чувах как Релас се приближава към мен.
Краката не ме слушаха. Тялото ми се бореше за въздух. Мъчех се някак си да се предпазя, да се опитам да и попреча, но нищо не ми се подчиняваше.
- Човеко – просъска тя, – знаеш ли срещу какво се изправяш, човеко?
Можех физически да усетя яроста и около себе си.
- Как смееш да ми се противопоставяш? Ти, червей, паразит, който не заслужава да обитава този свят си позволяваш да вдигнеш ръка срещу мен, можещата? – цедеше думите с омраза. - Онази кучка се опитва да те предпази, но това няма да те спаси, недостойно изчадие. Неее, ще ми достави дори по-голямо удоволствие да те размажа като гнида – смехът и се разнесе по голите чукари.
Петната се размиваха и можех да забележа страховитото чудовище, в което се превръщаше тя.
Злобната и усмивка се беше разтеглила и разкриваше остри зъби под продълговати черни очи. Косата и, черна и лъскава, призрачно се рееше около нея, напомняйки за пипала на отровно морско създание.
Лежах безпомощен и поемах кратки глътки въздух, последвани от мъчителни паузи на неспособност да контролирам дробовете си. Опитах да се изправя тромаво.
Силен ритник ме отхвърли настрана и ме просна по гръб.
Приближаваше с хищническа усмивка, готова да отнеме още един живот.
Захвърли ножа назад и протегна ръка към мен. Ноктите и се бяха удължили, закривени и остри, те блестяха в ярката слънчева светлина.
Не можех да помръдна, ритникът и сякаш беше изключил енергията в мен. Усещах студените остри камъни под мен.
Амулетът пареше под ризата ми, но сега това нямаше значение. Виждах далечните върхове, на места все още покрити със сняг, усещах хладния бриз върху кожата си. Слънцето припичаше безразлично.
Аз умирах.
За част от секундата хиляди цветни мисли пробягаха през съзнанието ми. Остана само съжалението, негодуванието срещу това, което имах и губех.
Релас се надвеси над мен и протегна ръка с остри нокти към гърдите ми. Демонична усмивка разцепваше лицето и.
Панически се опитвах да избегна идващата смърт, но безуспешно, тялото ми не реагираше, заето да се справя с непосредствените сигнали за оцеляването си.
Очите и срещнаха моите. Видях триумф и презрение.
Лек звън прокънтя в тишината, предвещаваща смъртта ми.
Дълга стрела се появи зад дясното и рамо. Внезапно и неочаквано, в един момент я нямаше, а в следващия вече стърчеше, дълбоко забита в плътта и.
Релас се изви назад и изпищя пронизително. Въртеше се хаотично и се опитваше да достигне стрелата.
Успях да поема глътка въздух и се повдигнах на лакът. Видях Брелан, полуседнал, да поставя нова стрела на лъка си с несигурни ръце. Надявах се да успее преди Релас да се е окопитила. Още по-силно се надявах да я уцели където трябва.
Не успя. Стрелата изсвистя покрай главата и, мина над мен, без да успея да я забележа и се загуби някъде назад.
Релас усети идващата опасност и хвърли поглед към русия елф, без да спира да пищи.
Той вадеше нова стрела от колчана.
Когато Релас полетя дрехите и се развяха зад нея. Плющенето им не успя да заглуши писъците, пронизващи тъпанчетата ми.
Продължавха да кънтят в ушите ми дълго след като егото заглъхна.
Погледнах към Брелан, но виждах единствено върховете на кафявите му ботуши и лъка, паднал напреко на гърдите му.
Можех да дишам. Опитах да се изправя, но остра болка прониза дясната ми страна. Досетих се, че вероятно имам счупени ребра.
Запълзях към лежащия мъж, пренебрегвайки агонията.
Пъшках шумно, но не ме интерсуваше. Псувах на глас.
Едва сега осъзнах напълно мащаба на случилото се. Разбирах, че се бях отървал жив от ситуация, в която не трябваше да има оцелели. Изпитвах облекчение и неясна срамна благодарност, че още дишам.
Почивах си на всеки метър и пак ми отне повече от десет минунти докато се добера до Брелан.
Бялата му риза беше запретната настрани, подгизнала от кръвта. Раната зееше в гърдите му и от нея продължаваше да се излива животът му. Лежеше отпуснат, със затворени очи. Дишаше съвсем слабо и неравномерно.
Протегнах се върху него, навих кървавия плат и се опитах да запуша раната. Натисках, но кръвта си намираше място и продължаваше да се стича в земята.
Брелан простена тихо.
- Какво? Какво каза? Брелан! – задъхвах се – Моля те, недей да умираш!
Разтърсих го за раменете, но главата му само се люшна на една страна.
- Ще оправим всичко! – Вече крещях. – Стой при мен, стой Брелан... – гласът ми премина в шепот.
Ехото самотно носеше безразличния отговор на върховете.
Плаках, молех се, блъсках го. Зовях всички богове, обещавах.
Минаха минути преди да разбера, че не диша. Кръвта все така се изливаше върху проклетите камъни, оцветявайки ги в най-яркото червено на света.
Над нас се чернееше отворът на пещерата, в която беше започнало всичко.
Пиех второто си кафе, когато на вратата се позвъни.
Намалих звука на телевизора, докато се опитвах се да чуя някакъв шум зад вратата. Нищо. Погледнах през шпионката.
Джими се плезеше към мен, знаейки че го гледам. Отключих и отворих широко. Той ме избута с пакет в ръцете и влезе безцеремонно.
- Айде бе, какво се бавиш... – звучеше като въпрос, но всъщност не очакваше отговор.
Истинското му име беше Димитър, но някак естествено Джими се наложи през годините, в които не особено успешно се опитваше да подражава на Джими Хендрикс. Не че беше лош китарист, просто Хендрикс беше бог, а те както знаем, са трудни за подражание. Освен това беше бял и дебел.
Бутнах вратата, превъртях ключа два пъти в бравата и го последвах в кухнята.
Заварих го да вади еднолитрово шише водка от торбата. Постави го върху кухненския плот, имитиращ мрамор и бръкна пак вътре. Постепенно нареди бутилка кока-кола, еднокилограмов пакет с фъстъци, пушено филе, увито в мръснобяла хартия и една средно голяма зелка.
Облегнах се на касата на кухненската врата и го изгледах многозначително.
- Какво бе? – повдигна вежди. – Какво зяпаш, ела да направим салата, че другите ей сега ще се изтърсят.
- Джими – започнах, – аз съм едва на второто кафе, за какви салати ми говориш?
- Абе, ей – озъби се той, – второ кафе! Ставай навреме, като всеки нормален човек и ще си пиеш кафето сутрин, а не в четири след обяд.
Учудено погледнах часовника, нямаше как да не се съглася с него, минаваше четири часа.
През последните месеци не ме интерсуваше особено по кое време се събуждах. Откакто не ходех на работа съвсем бях загубил представа за времето. Или то беше загубило представа за мен.
- Ама не ми се пие бе, човек – вяло протестирах, – не искам никакви гости. Кой си поканил пък сега?
Джими правеше опити да ме разведрява от време на време, понякога почти сполучливи, трябва да се признае. Особено, когато домъкна спасителния екип на рожденния ми ден. Беше добър приятел, но представата му за другарска взаимопомощ обикновено се ограничаваше до смъртоносно напиване, обичайно придружено от просташко разискване на изключително важни теми. Националният отбор по футбол, например. Махмурлукът, който ме тресеше в следващите два дни изкарвал всички лоши вибрации и бил едничката цел на подобни пиянски мероприятия, сериозно твърдеше той.
– Е как бе, бате – протегна се към рафта, на който стояха малките симпатични купички за сладолед и грабна четири от тях. Доколкото помнех бяха кристални, подарък от майка ми за някакъв празник. Не можело да ми дойде някоя гостенка и да съм нямал нещо прилично, в което да и сервирам сладолед, – Жиката и Ники. И едни девойки, много симпатични. Едната е нова колежка на Ники, а другата май и е приятелка ли, братовчедка ли, не разбрах точно.
Разкъса със зъби найлоновата опаковка на фъстъците и ги разсипа в купичките. Погледна ме и се ухили широко.
– Споко бе, кога съм те подвеждал? Няма да се плашиш, девойката е много свясна, ииии... – проточи многозначително – въобще не е поканена тук заради теб. Братовчедката де, другата май Ники много си я харесва.
Уморено гледах колко внимателно отделя външните листа на зелката, преди да забие големия нож в нея. Кълцаше уверено с равномерни движения. Тънки бледо зелени ленти се посипваха в безпорядък върху дъската, някои от тях падаха около нея.
- Ей, че съм заплес и аз – плясна с ръка по плота и ме погледна с въпрос. – Забравих морков. Да ти се намира?
Не знаех. Отворих хладилника и разрових между пакетите с храна. Някои си стояха недокоснати. Други навярно развъждаха собствена екосистема. Измъкнах един омекнал морков с отрязан връх. Предполагам нечия загрижена ръка го беше прибрала от масата предния път.
- А, чудесно – грабна го Джими и се просегна за рендето, – няма да се налага да ходиш до магазина.
Стържеше с такава сила, че чак бузите му се тресяха.
Гледах го и скрито се радвах, че е тук.
Откакто се бях прибрал Джими беше неотлъчно до мен. Всъщност греша, не откакто се прибрах, той беше човека, който ме посрещна, когато ме сваляха от хеликоптера и ме придружи в линейката до болницата, като непрекъснато ръсеше простотии, за да ме разсмее. В болницата имаха график да ми правят компания с Жиката и Ники, но си мисля, че основната им цел всъщност беше да убедят майка ми, че всичко с мен е наред. Тя си изплака очите.
Не бях толкова зле. Три счупени ребра, дълга рана на предмишницата, сериозна кръвозагуба и хипотермия. Но бях жив.
Ники каза, че спасителите се опитали да потърсят раницата ми, но никой не искал да слиза в урвата, до която ме намерили. На кого му беше притрябвала някаква си раница, и без това вероятно се беше пръснала на хиляди парцали по пътя надолу.
И да бяха слезли нямаше да я намерят, тя остана в пещерата. Не можах да се кача обратно за да я взема. Не и след това.
Успях да завърша могилата късно през нощта. Не усещах вече никаква болка, нито тежеста на камъните. Мъкнех ги безмълвно докато плитката падина не се запълни докрай и не се изравни с полегатия склон. Навярно бяха стотици.
Отне ми половин ден да пренеса безжизненото тяло на Брелан до нея и целия се покрих с кръв. Беше студена и лепкава. Положих го легнал с лице към звездите, а до него внимателно подредих лъка и стрелите му. Не можех да плача, не чувствах нищо.
Камъните го покриха напълно и той стана част от планината.
Дъждът валя през цялата нощ и изтри всички следи.
Намерили ме късно след обяд на следващия ден. До мен седял вълк, който се канел да ме нападне.
Успял съм да мина повече от десет километра, преди да припадна.
Жиката влезе с поздрав.
- Оооо, Алекс, как е бе, братче – прегърна ме набързо през раменете. – Готови ли сте?
Зад него Ники побутваше напред две момичета. Девойките на Джими всъщност бяха млади жени на около двадесет и пет, тридесет години. Черните му очи блестяха ентусиазирано, докато им помагаше да си съблекат палтата.
Зимата отминаваше и навън се усещаше полъха на идващата пролет, но явно жените се готвеха да си тръгнат късно, когато вън отново ставаше студено.
Изглеждаха симпатични, приветливи и не спираха да бърборят. Ама колко хубаво било тук, ама стените ти ли ги рисува, ау колко хубаво се е получило с тези листа, съвсем като истински са. Може ли да пуснем музика, о, ти слушаш стари парчета, нека да е Ю2 тогава...
Жиката ме дръпна в кухнята.
- Еее, айде бе, бате – критично ме огледа отгоре до долу, – вземи си сложи нещо друго де, поне едни дънки, че с тоя анцунг приличаш на счетоводител в отпуска, да го е.
По някаква причини Жиката мразеше счетоводителите, всичките му негативни сравнения включваха някакво спрежение на думата. Предположих, че в неговите очи изглеждам наистина зле.
- Ако те е срам от мен, да изляза, а? – нагло го изгледах.
- Абе както искаш – махна с ръка и грабна няколко чаши от лавицата.
Огледах се в кухненското огледало. Чорлав, брадясал, с торбички под очите. Като че ли успях да забележа леки сребристи следи в смолистата си коса. Гледах уморено избледнялото черно в очите си. Не ми пукаше.
Вечерта премина съвсем по правилата. Напивахме се внимателно, момчетата се опитваха да не се изложат пред девойките, а те пазеха благоприличие и се стараеха да ни изненадат с обща култура.
Музиката звучеше малко по-силно, отколкото ми харесваше, но не се намесих. Засега ме бяха оставили на мира. Отпивах малки глътки от чашата с водка и усещах как парещата топлина стопля не само гърлото ми. През повечето време мълчах. Напивах се.
Едно беше сигурно, алкохолът отваряше по-широко връзката между съзнанието и подсъзнанието. Може би все пак теорията на Джими беше вярна. Изкарваше на показ неща, които не исках да виждам пак.
Нещо от разговора ми привлече вниманието. Говореха за Крали Марко, приказката и легендата зад него. Заслушах се. Споменаха самодиви. Вдигнах глава.
Девойка, с перхидролено руса коса, държеше чаша в изпъната си ръка и обясняваше гледната си точка за приказките.
- Ами какво? – питаше с помътнял от алкохола поглед. – И те са жени бе! Какво, на тях не им ли се иска? Ха-ха... – смееше се вулгарно, докато едва не разля питието от чашата, с която жестикулираше..
- За какво мислите излизат все голи, все изкъпани... ха-ха-ха, че и юнаците клечат из храсталаците да ги дебнат...
Лицата им, застинали в гротескни маски се хилеха тъпо.
Помня, че виках. Бутнах масата, крещях, обяснявах че нищо не разбират, нареждах колко са ограничени и късогледи, гоних ги грубо, обиждах.
Отидоха си. Всички си отидоха, дори и приятелите ми, нищо, утре щях да им обясня колко съм бил пиян.
Помня, че плаках.
Ревах безсрамно и дълго, притиснал до устните си пъстро коланче.
Сутринта нямах махмурлук, а неприятно гузно усещане. Отново бях провалил опитите на приятелите си да ме изкарат от дупката, в която според тях бях потънал. Нямах никаква нужда да бъда изкарван от никъде, но се чувствах виновен пред тях. Реших, че трябва да се обадя на всички и да им се извиня.
Разтребих масата и изхвърлих счупените чаши в боклука на терасата. Напомних си този път да не забравя да го сваля до контейнера, защото преливаше и се сипеше по пода.
Опитах се да се стегна.
Взех си дълъг горещ душ.
Излязон от него малко по-ободрен. Разрових се из боклуците в дневната и намерих телефона си. Беше паднал между купчините книги на пода пред дивана. Батерията му свършваше, но имаше достатъчно за два-три телефонни разговора. Нямаше да са дълги.
Свободния сигнал звучеше в ухото ми.
- Ало? – отговори призрачен глас от другата страна. – Алекс, как си бе, бате?
- Добре съм, току що ставам – излъгах. – Виж, Джими.... Снощи малко пооплесках нещата, а?
Той само се изсмя.
- Ееее, споко бе, пич, на всички ни се случва, беше си пийнал малко повечко, това е.
- Е да, бях – казах, – но това не ми позволява да се държа грубо.
Звучах изкуствено, но всъщност се чувствах виновен и се опитвах да прикрия срама с клишета.
- Не се сърди, не знам какво ми стана. Не исках да се получи така – продължавах да се обяснявам.
- Абе, стига бе! – прекъсна ме той. – Няма нужда да се оправдаваш като ученичка, какво толкова, да не се познаваме от вчера. Всеки си има моменти.
Така си беше, не се познавахме от скоро. Той беше момчето, до което ме сложиха в първи клас още в първия ден. По-късно на същия ден заедно се бихме срещу другия клас. Тогава го защитих и той повече не се отдели от мен.
- Ама не разбирам какво ти стана с тия самовили, баси – изпсува той. – Дори не знаех, че си чел приказките.
- Чел съм ги бе – отговорих, – повечето. Само някои забравих.
После добавих:
- Неприятно се получи с девойките.... Ники сигурно ми се сърди, нали я харесваше оная неговата.
- Ооо, не бе, хич даже – ухили се той от другата страна, – дори много добре си се получи. Той им обясни за злополуката и те като взеха, та се разчувстваха, дори искаха да се връщаме да те успокояват. Не бе, пич, не са лоши момичета, съвсем са си разбрани. Искат пак да се съберем, оная другата каза, че си бил много магнетичен.
Представих си го как ми намига.
- Да бе... Ако се видиш пак с тях, моля те, предай им, че съжалявам и че им се извинявам искрено.
- Да бе, аз ще им предавам... Ти ще им кажеш, само да се измъкна малко от обекта и пак сме на линия.
Джими работеше в адвокатска кантора, но през свободното си време помагаше на вилата на баща си. Стария винаги нещо довършваше и ремонтираше. Преди месец беше решил, че трябва да прави беседка с барбекю, за да можело внуците му да го навестяват по-често някой ден. Джими нямаше деца, но съвестно помагаше с каквото може. Понякога останалите също се включвахме и това носеше на бай Васил искрена радост. Бивш военен, той ни експоатираше зверски, но после отрупваше покритата с мушама маса с всевъзможни вкусотии и ни караше да опитваме всички видове ракия, които отлежаваха в мазето. Не даваше само една крушова от двехилядната, тя била за сватба. Историите му за годините на студената война бяха както смешни, така и тъжни и нямаха край.
Тези дни обикновено започваха в събота, но завършваха в понеделник сутринта. Харесвах усамотената виличка, беше спокойно и тихо.
- Окей, ще се разберем, а ако има нужда от помагачи за вилата, само свирни – предложих си помощта.
- Мерси пич, сигурно ще трябва, че много чакъл нещо има да се бърка, ще се изгърбя сам – съгласи се Джими. – Пък за девойките не се тормози, ще го нагласим някак.
Говорихме още минута и затворих.
Набрах Ники, а след това и Жиката.
След десетина минути гузното чувство се беше отмило някъде назад.
Отворих шкафа в кухнята, където държах кафето и вратичката изскърца неприятно. Взех буркана и го отворих. Едва тогава се сетих, че предния ден го бях свършил целия. Нямаше смисъл да се дразня, дали днес, дали утре, все някога трябваше да отида да си купя нов.
Облякох се и излязох.
Хладното време навън ме накара да потръпна зиморничаво. Косата ми беше още влажна от душа и усещах, че изстивам.
Забързах към магазина на ъгъла.
Дебелата продавачка безразлично ми каза, че всичкото кафе е сършило, докато си решаваше кръстословицата. Но ако искам мога да използвам машината на входа, кафето ставало за пиене, така се изрази.
Бръкнах в джоба си и намерих някакви монети.
Държах малката чашка в ръка и се чудех къде да седна. В парка пред мен имаше свободна пейка, огряна приятно от мразовитото слънце. Добре, помислих, става, ще го глътна набързо и се прибирам.
Седях и наблюдавах две млади майки, които гордо бутаха скъпи колички. Вървяха бавно и обсъждаха нещо на висок глас. Децата не се виждаха, изглеждаше, като че ли в количките има само купчини одеяла. Знаех, че някъде там, в пластовете, има едно малко същество, обградено от любов и грижа.
- Бате, да имаш някой лев – чух дрезгав глас зад гърба си.
Обърнах се и видях дребен мургав мъж, облечен в дрипи да протяга ръка към мен.
Нямах, а и не исках да давам.
- Махай се – казах грубо, – отивай да просиш другаде.
Забелязах как майките спряха и ме загледаха за момент, а после с уверени маневри обърнаха количките в обратна посока.
- Ама само някоя стотинка, бе бате – настояваше просяка, – айде дай, знам че имаш, нали си купи кафе, видях те. Дай, моля те, не съм ял от два дни, да знаеш, нищо не съм ял.
Не исках да предизвиквам скандал, затова реших да не му обръщам внимание, с надеждата, че сам ще си отиде.
Той продължаваше да се оплаква и да бута протегната ръка под носа ми.
- Моля те, бе, бате, дай някоя стотинка, колкото за баничка само, айде моля те.
Започвах да се дразня. Вдигнах очи и го изгледах, като се стараех да си придам ядосан вид. С тази брада и кървясали очи не ми беше никак трудно.
- Не чуваш ли какво ти говоря, махай се оттук! Нищо няма да ти дам!
Той се отдръпна назад уплашено и сви ръцете си до тялото. Изпитах съжаление към нещастния човечец, кой знае каква беше съдбата му. Не приличаше на алкохолик, може да нямаше вина, че е стигнал чак до просия.
Замислих се колко дребни ми бяха останали.
Видях как уплахата му премина, тялото му се отпусна и вече не излъчваше страх, а спокойствие.
Дяволита усмивка се прокрадна на устните му и каза:
- А агнешка плешка, намира ли ти се? Помниш ли, че ми обеща?
Скочих на крака.
- Йоси!? Ти ли си?! – почти виках.
- Аз ами, кой мислиш, че е някоя мечка ли – каза той и се заля от смях.
Аромата на печено агнешко изпълваше малката кухня.
Седях с лице към облегалката към стола и говорех с човека, добре де, съществото, което ме беше спасило два пъти и беше на път да го направи за трети. Отново си беше върнал старата форма на нисък дебел симпатяга, само че този път облечен с нормални дрехи.
Тъкмо разказваше какво се е случило, след като излязал от пещерата.
- Намерих раницата ти непокътната и веднага разбрах, че нещо се е случило. Сигурен бях, че не би я оставил просто така. Огледах се наоколо и намерих ножа ти, захвърлен между камъните. Познах го тутакси – смигна ми закачливо. – Тогава си мислех, че навите са ви причакали и са взели теб и Релас, но после намерих Брелан.
Тъмните му очи се натъжиха.
- Знаеш ли, аз го върнах в къщи – каза просто.
Помълчахме минута.
- Той ме спаси – казах – преди да умре улучи Релас с една от стрелите си и тя избяга. Ако не беше той тя щеше да убие и двама ни.
- Разбрах, че е била Релас по ножа и по – запъна се за малко – начина, по който го беше погребал. Досетих се, че това е твоя работа, че си бил сам. В Землено не правят така. Ако Релас беше още с теб нямаше да го позволи и щеше да го направи правилно, а наоколо нямаше друго тяло, така че нямаше друго обяснение, освен да те е напуснала. Ясно ми беше, че тя е замесена. Знаеш ли, тя миришеше по същия начин, както миришеше в онази дупка, където те бяха затворили, аз я усетих, но мислех, че е от теб. Колко съм бил глупав! – блъсна се с юмрук по главата – Глупак тъп!
Хванах ръката му и го спрях.
- Недей, никой не е виновен – говорех меко. - Не можеш да се обвиняваш. Никой не би могъл да предположи, че Релас е била толкова хитра и се е прикривала умело толкова години. Няма как да си знаел.
Йоси спря, но очите му искряха с луд блясък. Буйната му коса стърчеше във всички посоки, но не изглеждаше комично, а плашещо.
Постепенно се успокои.
Забелязвах промяна в него, откакто се бяхме срещнали. Беше станал някак по-разумен, лекотата с която говореше преди я нямаше, изразяваше се по-смислено. Имаше угрижен вид и вече не си подсвиркваше мелодийки. Не знам какво беше предизвикало промяната, но тя беше очевидна.
- Проследих те надалеч, но после следата се губеше. Вълкът ми каза, че са те отвели. Опитал се е да ти помогне, но ти не си бил в съзнание.
Сетих се, че спасителите разправяха, че наистина имало някакъв вълк, който седял до мен. Чувстваха се много доволни, че са пристигнали тъкмо навреме, преди да ме разкъса.
Седях, опрял глава на облегалката и мислех за тогава. Спомените се връщаха, но вече не бяха толкова болезнени. Вече не бях сам, можех да говоря с някого за тях.
- После тръгнах да те търся навсякъде, но не те намерих, не може да намериш игла в купа сено – тъжно допълни той.
- Кога стана това? – попитах.
- Два дни след като заминахте. Девара ме изпрати да проверя прохода, предполагам, че усещаше нещо нередно – Йоси ме погледна жално. – Алекс, търсих те навсякъде, където се сещах, мислехме, че сме те изгубили завинаги.
Само часове са ме деляли от това Йоси да ме намери. Ако беше пристигнал пръв при мен сега щях да съм в Землено, там където се чувствах повече у дома, отколкото тук. Съдбата отново ми показваше ироничната си усмивка. Въпреки това и бях благодарен за това, че ме срещна отново с таласъма.
Месото тихо цвърчеше във фурната. Усещах топлината и върху гърба си.
- Йоси, как ме откри? – попитах без да местя поглед.
- Ех, ама ти не се научи, значи! – пак стана старият Йоси, усмихнат и закачлив. - По колана на Нерина те намерихме. Снощи, когато го помоли да те отведе при нея. Тя ни каза къде си и ние дойдохме.
Интересно, изпълваше ме щастие, а онази тежка буца пак беше заседнала в гърдите ми. Само попитах.
- Кои дойдохте?
- Нараксис и Сивела също са в тук. На друго място, но оттук нататък няма как да те изгубим – убедено каза Йоси.
Печеното беше готово.