Форуми на Моята библиотека

случаи *

Ооо, аз не съм го и приела като дребнавост. Както казах ърся мнение,съвет и приемам критики, защото по принцип не се занимавам с това,а просто изразявам някакви чувства от време на време. Иначе в повечето случай просто пиша нещо и го затварям и чак след седмици като го отварям разбирам,че всъщност се е получило нещо,което да става Отново ти благодаря за коментара. Наистина се радвам,че някой го хареса ))

Всички англоезични минават прекрасно и без "Ви", та карай на "ти".
А това за запетайките не е заяждане или дребнавост - те (запетайки, многоточия, удивителни и др.), могат да променят настроението, смисъла, нюанса... дори някои майстори използват нарочно погрешен правопис за да внушат каквото искат.
Успех

Много благодаря Оценявам мнението Ви и определено ще послушам съвета

Много добре предадено настроение. Къси и точни изречения.
С две думи: харесва ми.

Съвет: пиши по много, всеки ден, всеки момент, когато можеш. После не чети написаното поне една седмица - просто го забрави и пиши наново.

П.П. Обърни внимание и на правописа, запетайките...

Вървя по тъмната градска улица. Капките студен дъжд се стичат по лицето ми, но не бързам. Не бързам, незнайно защо. Искам да видя всичко, да опозная навсякъде. Погледа ми се спира по клоните на дърветата, по покривите на сградите, гледам опушените стари комини. Не виждам нищо. Дъждът започва да вали по – силно. Заглеждам се в лицето на минувач – забързана възрастна жена крачи покрай мен, опитвайки се да се прибере набързо в къщи. Сядам на мократа пейка и паля цигара. Тъмни облаци са покрили цялото небе. Тежки студени капки шумолят в натрупалата шума до мен, падайки от останките на някаква ограда. Някъде в далечината се чува кучешки лай, но аз съм скрита. Вглеждам се в листата, покрили цялата земя край мен. Красиви са, но някак мрачни.
Опитвам се да си представя как ли би изглеждало това място ако беше ден и не валеше. Всичко щеше да блести от лъчите на слънцето. Листата щяха да шарят и да красят с преливащите си тъмно-жълти и кафеникави цветове. Кучетата щяха да тичат покрай мен, лаейки в закачките си. Умърлушената забързана жена щеше да седне до мен, за да почине, изморена от тежкия ден, за да може да дари семейството си с усмивка, когато стигне в къщи.
Оглеждам се и отново виждам мрачния комин и тъмно сивия пушек на къщата до мен. Питам се защо всичко трябва да е толкова тъжно и черно и сякаш не виждам изхода от тази тъмнина.. Стоя насред мократа улица, обгърната от самотата на града. Хиляди хора, хиляди чувства и мисли, хиляди лица, а аз не виждам нищо. Изморените ми от търсене очи се отпускат, но сълзите ми се сливат с дъжда. Изморени от това да търсят, да вярват и да се надяват, а да виждат единствено самота. Хвърлям цигарата и продължавам да вървя. Продължавам да търся надежда и усмивка там, където има само затворени, хладни лица с безразлични очи. Дъжда се усилва и започвам да вървя по- бързо. Страх ме е от тъмнината, а съм без посока. Крача набързо, но пропадам в локвата от пресен дъжд. Мислите ми ме връхлитат една след друга, стоейки цялата мокра на земята. И страдам и се питам ще мога ли и този път да се изправя и да продължа да търся.Не съм ли прекалено изморена да стана и отново да се взирам, а да не виждам нищо…