Избори

Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

Отговор на темата


This question is a means of preventing automated form submissions by spambots.
Усмивки
:D :) :( :o :shock: :? 8) :lol: :x :P :oops: :cry: :evil: :twisted: :roll: :wink: :!: :?: :idea: :arrow: :| :mrgreen:
BBCode е включен
Кодът [img] е включен
Кодът [flash] е изключен
Кодът [url] е включен
Усмивките са включени
Преглед на темата
   

Разгъване Преглед на темата: Избори

Re: Избори

Мнение от alessa » 03 август 2019, 19:56

Почти не бях мигнал. Очаквах утрото за да се обадя на Дамян, или както му казваха всички Жичката. Бяхме съученици в началното училище, а по- късно и в полицейската академия. Обичаше химията. Остър ум и тяло на бог - това определение му го лепна сестра ми Кети. Можеше да направи от нищо - нещо. Самоделна бомба от флакон дезодорант...Така често се шегувахме. Впоследствие завърза приятелства и обогати знанията си. Можеше да разгадава тайни кодове. Ето, защо бе ценен. Сега работеше във фирма, като техник и се бе отдал на Кети. Винаги съм завиждал на пламенната им любов.

Тя бе само година по- голяма от мен и беше по - разумната в семейството. Но си взе лошо момче. Разбира се, тя го бе превъзпитала, или поне така си мислеше...

-Ало, Жичка!

-Хей, Вик! - чу се радостния му глас в слушалката. Припомних си много щуротии, които бяхме извършили заедно.

- Как си? - попитах от любезност.

-Да не искаш да кажеш , че се обаждаш само за да чуеш как съм? - отвърна той. Благодарях на господ, че имах такъв приятел. Макар да знаеше, че се обаждах, само когато имах нужда от помощ, той идеално знаеше , че трябва да бъдем колкото се може по- кратки в разговорите. В случаи, че някои се опиташе да ни подслуша. Беше наясно с всякаква електроника, падаше си малко хакер. Както той казваше: " Никога не вреди да разбираш от всичко по малко, дори като хоби.".

-Жичка, обичам те! - подвикнах.

-Ей, сега да не зацивриш...По слушалката потекоха лиги...

-Трябва да ти изпратя нещо... Има ли начин?

-До десет минути ще имаш сигнал от мен. Да отварям ли бирата или да чакам? - изсмя се. Знаеше, че идеално разбирах кода му. Който означаваше: Да взимам ли оръжия и да идвам?

-Ще празнуваме после. - отвърнах. Или по наше му- чакай инструкции.

-Вик, готово! - Всичко бе уредено. Получих имейл, на който да отговоря. Надявах се, че всичко ще бъде наред. Изпратих снимката от фотоапарата на Мия. Изтрих след това всичко. Запалих цигара. Бях нервен, и ми трябваше малко смелост. След малко щях да се обадя на Борис и трябваше да се успокоя. Всмуках от цигарата.
Затворих блажено очи и се отнесох за секунди в смеха на Мия. В очите и. Не можех да позволя тя да пострада.


- Чаках да се обадиш! - каза твърдо той.

-Тя добре ли е?

-Не обичам слабите хора, Виктор! А ти си се размекнал от една женска.

- Не ме преценявай, а кажи добре ли е? - отвърнах ядосан.

-Мия е добре. Сега си говорим.

Усещах, че блъфираше. Не бе възможно да разговаря с нея. Или тя бе видяла лицето му и лежеше някъде мъртва.. Не! Не! Отхвърлих набързо тази мисъл. Да си я представя бездиханна, обезобразена, бе най - страшното нещо на света.

-Дръж се, момче. - заръча ми той. - Дай ми това, което искам и ще ти я върна.

-Дай да я чуя. - изревах.

- Ще те очаква кола, пред хотела, точно след час. Не закъснявай! Разговорът приключи, Виктор.

Един час... Само толкова ли? Нямах време да действам. Разгледах пистолета си. Обмислих възможностите си и никоя от тях не водеше до добър край.

Не можех да отлагам, нито да поставям Дамян в опасност. Кети нямаше да ми го прости.
Набрах номера на Кристиян- сегашният ми партньор. Обясних му проблема и той обеща да провери какво можеше да се направи.




Оставаха по-малко от десет минути. Никаква кола не се виждаше. Нищо необикновено. Ръцете ми се потяха, паника, ужас, ярост, дори ми се прииска да заплача. Кристиян не се обаждаше. Какво подяволите ставаше?

Един час бе изминал. След него се бе претърколил и втори, и трети. Неизвестността бе пагубна. Около седем часа усещах умората, но страха за Мия ме държеше буден. Включих телевизора. Станах да си направя кафе. От телевизора се чу един от водещите, на новините, да отразява новина.


" Мъж, на около тридесет годишна възраст, е бил убит по особено жесток начин.
В дома му са нахлули крадци. В момента на обира съпругата му е била на работа.
Тя съобщава, че е взета апаратура. Ето, още по темата..."

За момент се бях замислил, че престъпността нараства... Изпуснах чашата си. Чух гласа на сестра си. Втурнах се към телевизора. Видях я. Тя бе обляна в сълзи... Убили са Дамян. Ужаса изписан на лицето и, не можеше да се сравни с нищо. Не знаех какво да чувствам.
Трябваше да се досетя. "Виктор, наистина си се размекнал.." - ядосах се на себе си.

Как можах да го допусна? Мамка му, Кристиян! Бях попаднал на корумпирано ченге.

-

Re: Избори

Мнение от alessa » 27 юли 2019, 00:01

-------- Виктор-----

- Подай ми ръка... Хайде, Мия! Не се страхувай... Ела. Ще те хвана... Не, не.

Подакочих облян в пот.

-Малката...какви ги надробихме...- въздъхнах и се запитах на глас. Ребрата още ме боляха.
Онези, нямаше да ме чакат да си стъпя на краката, за да отида да я спася.
Не! Мия! Обвземаше ме паника.

Четири дни лежах на болничното легло. Всеки миг се чудех дали е жива. Къде я държат?
Лекарите казаха без резки движения, но те не знаеха...Не знаеха за моята любов.
Изправих се едва и седнах в леглото. На шкафчето, до мен, видях кутия лекарства. Тези бели престилки ми бяха взели цигарите. Главата ме болеше. Опрях я върху дланите си. Чувствах, че ми тежи. Трябваше да изпуша една цигара, за да мисля трезво.

Залюшках се из стаята. Блъснах се в един стол.

-Какъв ти е проблема? - изрепчих му се. Прерових багажа си. Намерих кутия цигари, но изтървах кибрита си. Страхотно. Ако исках да пуша, а бях твърдо решен да го сторя, трябваше да лазя по пода. Какво унижение! Наведох се и видях, фотоапарата на Мия, под стола. Не го бях видял по-рано, защото якето ми го закриваше.


Запалих цигарата. Първото дръпване, от дни насам, донесе на тялото ми облекчение, но и ме разтърси. Главата ми се замая. Едва успявах да фокусирам нещата.
Изпуших цигарата и се заех с фотоапарата. Снимките... Бе ме уловила докато шофирам, докато спя... Ръцете ми се разтрепериха. Последната снимка бе направена близо до хотела. Зад дърветата, в малката беседка се виждаше... О, господи!
Плеснах се по челото и изревах от болка. Мия беше уловила лицето на Борис.

Той се славеше с жестокостта си. Преди време, когато ме бе помолил за услуга, аз я свърших с уговорката, че нищо не ми дължи. Просто исках да се отърва от него. Но той, в знак на благодарност, ми изпрати пари. Дълго размишлявах, какво да правя с тях. Реших да ги вложа, защото не бе добра идея да стоят в банката. Купих клуба и го поверих на Тони, а аз продължих да живея като ченге.

Ето, защо са ни следили. И защо Мия е при тях. Запалих още една цигара. Главата не ми го побираше. Борис се подвизаваше, в средите, под името Призрака. Появяваше се от нищото и потъваше в него. Ножовете му бях слабост. Носеха се слухове, че Обезобравял всеки, който дръзнел да го погледне в очите, или видел лицето му. Още се чудя, как се разминах. Аз знаех как изглежда. Беше ми ясно, че това бе привилегия на малцина. Но мен, защо ме пощади? Изпаднах в шок при мисълта за Мия. Надявах се, да е проявила благоразумие и да не го е предизвикала. Страхът ме заля, като студен душ.

Замислих се. Той искаше снимката. Трябваха ми хора за да се подсигуря, ако нещата излязат извън контрол.
На кого можех да разчитам? На себе си. Въздъхнах от безсилие. На Дамян!
Минаваше полунощ. Трябваше да разбера къде е тя. Последната цигара не бе изгоряла докрай. Смачках я в дланта си и прогори ръката ми. Не усетих болка. Умът ми се луташе в търсене на решение. Трябваше да намеря изход, но нощта бе във вихъра си. А аз, още се чувствах слаб.

Re: Избори

Мнение от alessa » 22 юли 2019, 01:16

Последните няколко часа ми се губеха. Пейзажите около нас се сменяваха. Не разбрах кога сме излезнали от столицата. Виктор ме разсмиваше, флиртуваше. Бях на върха на щастието.

Спряхме на една крайпътна бензиностанция. Той слезе за да плати горивото. Попита ме дали искам да хапна нещо, но в този момент не бях нито гладна, нито жадна. Единственото, което исках е да потеглим за да разбера крайната дестинация.
Навън бе горещо.

Посегна към жабката и извади кутия цигари. Нещо проблесна пред очите ми. Може би не бях видяла добре, но ми се стори че има пистолет. Притесних се. Не знаех какво да правя.

-Какво ти е? - попита

-Нищо. А на теб какво ти е?

-Пребледняла си. Проблем ли има?

- Аз не. Ти имаш ли проблем? - отвърнах

-Не знаех, че всяка моя дума - може и ще бъде използвана срещу мен. - засмя се

- Навик!

-Каза, че си фотограф, нали?

-Баща ми е бивш полицаи. - изплъзна ми се от устата.

Очите му се разшириха. Насили се да сложи усмивка, но без резултат. Стана сериозен и мълчалив. Като, че обмисляше внимателно следващите си думи.
Разбрах, че иска да остане насаме с мислите си и го подкрепих с мълчание.
Не всеки можеше да понесе подобна новина, още повече ако има оръжие.

-Как дъщеря на полицаи става фотограф? Не се ли опита да те внедри в неговата професия? - попита с усмивка.

- Опита се. Но аз не отстъпих.

-Разбирам. Това означава, че и аз няма да мога да се разбера с теб. - въздъхна

-Ти с какво се занимаваш? - попитах на свой ред.

-Страхувам се, че ако ти кажа... Ще избягаш.

-Защо имаш пистолет?

-Видяла си го...- вдигна ръце, все едно се предава. - Разобличен съм. Аз съм ченге.

-Не каза ли, че имаш бизнес? Излъгал си ме?

-Едното не пречи на другото. - намигна ми. Понякога, човек се сблъсква с това , от което бяга.
-Наистина ли вярваш в тези неща?

-Щеше ли да излезнеш с мен, ако знаеше...- че съм от същата порода, като баща ти?

Сърцето ми щеше да изхвръкне. Мъжа, който караше кръвта ми да кипи, беше полицаи.
В едно беше прав - нямаше да изляза с него. Баща ми беше толкова вглъбен в работата си. Не му оставаше време за нас. Майка ми, все се притесняваше за него. Присняваше се, дали ще се прибере. Не исках да водя нейния живот.

-Относно бизнеса...имам един клуб. - проговори Виктор.

-Онзи в , който бяхме...- не успях да събера мислите си.

-Същия. - усмихна се.

-Не искам да мисля как си го придобил. - отвърнах сърдито.

-Когато...- помъчи се да намери точните думи, за да ми обясни. - Когато си полицаи се научаваш да различаваш престъпниците. И те теб. Опитват се да ти направят най-приличното предложение, за да те спечелят. Ако отхвърлиш няколко предложения, разбират, че цената ти не е във финикийски знаци. - поглеждаше в страничните огледала. Стараеше се да избегне погледа ми. - Повярвай ми, всеки си има цена. Не ти говоря празни приказки, или нещо което не знаеш. Понякога цената е живота на близките ти.
Тези хора използват, най-големия коз, срещу човечеството- страха. Това са хора, които знаят че живота им рано или късно ще приключи, но на фона на всички блага, те рискуват.
Всеки един момент за тях е хазарт. Днес ти идват добри карти, но утре... Те не разчитат на късмет, а на пари. Кой колко може да даде.

Предполагам - продължи той - баща ти не един и два пъти се е опитвал да се спаси. Почти няма човек, който да не се е замесил в нещо. Не е важно самото внедряване, нито да издебнеш момента, за да се оттеглиш. Важни са две неща- Да знаеш кой от тях има по-голяма власт и да го спечелиш, и другото е- да си наясно до каква степен искаш да навлезнеш в материята на нещата. - направи пауза. Запали нова цигара.

Докато всмукваше от нея, около лицето му се изви облак дим. Приличаше на ореол, но бе съвсем далеч от идеала за ангел. Изглеждаше напрегнат. Веселия плам бе изчезнал. Изглеждаше измъчен и някак по-стар.

-Няма ли да обядваме? - прекъсна мислите ми.

- За това си мислех и аз. - намигнах му.

Сградите покрай нас оставаха в миналото. Летяхме по магистралата, всеки отдал се на собствените си мисли. Наближихме Търново. Отново не знаех накъде отиваме. Не посмях и да попитам. Вече нищо не исках да знам. Сега разбирах, че любовта освен сляпа, може да те отведе в неизвестна посока. Дори да се опитваш да си разумен, все някой ден се впускаш в приключение. Хората сме устроени така. Искаме любов.

Поведе ме към някакво крайпътно заведение. В интериора му си личеше, че собствениците са се опитали да внесат модерни елементи. Но и да запазят характерните, за района, мотиви.
Заведението не бе луксозно. Приличаше на малка, сгушена сред природата, кръчма. Уютно местенце, където да се отбият не само тукашните, но и хората прекали часове зад волана.

Единствените млади хора бяхме аз, Виктор, и двете сервитьорки. Които изглеждаха като току- що завършили училище. Отегчени и ядосани, че трябва да работят в подобна дупка. Вместо да се захванат с велики дела. Най-вероярно амбицийте им стигаха до това, да съберат пари и да се преместят в столицата. Където щяха да започнат новия си живот. Без някой да познава миналото им. А може би и по- лошо, мислейки си, че в София е живота, си представяха как някой богаташ ги очаква с отворени обятия.
Бяха красиви, но не и заимтересовани от работата си. Помислих си, че те дори не осъзнаваха, колко може да тежи красотата на една жена.

Като две хиени впериха поглед във Виктор. Настанихме се и зачакахме. С периферното си зрение, като че долових конфликт между тях, коя да ни обслужи. Виждах изражението на мъжа пред себе си и бях доволна, че бе избрал мен. Не се интересуваше колко жени го хледаха. Вероятно беше гладен. Помислих си:" На гладен стомах, как ще сваля жени?"
Почувствах се горда от безразличието му към сервитьорките. Изправих гръб и вдигнах глава. Любовта може да те накара да се възгордееш.
Погледнах отново към Вик. На един мъж не му трябваше много време, за да реши какво да яде. Вероятно така бе и с жените.

Русото момиче, явно спечело в съравнованието, се приближи до нас и зачака да поръчаме. Виктор говореше, а аз се наслаждавах на изражението на девойката.
Мъжете казват, че някои жени гледат като сърни. Но това момиче беше странна симбиоза между сърна и риба на сухо. Пърхаше с клепки и хапеше устни. Бе изгубила ума и дума.

Едва се въздържах да не се разсмея. Вик ме погледна. Бе разчел мислите ми. Усмихна се, но се изчерви. Вероятно и някои мъже изпитват срам, когато жените са по- настъпателни.
Когато приключи със записването, момичето се обърна и тръгна. Загледах се в препъващото се същество, което с походкат си целеше да направи впечатление на Вик.

-Погледни, до какво води присъствието ти.

-Не ме интересува.- повдигна рамене. - Аз си имам компания.

-Не харесваш ли такива жени?

-Не.

-Дори само за да си пофантазираш?

-Защо ми е да си фантазирам, когато мога да усещам...?- Тези думи не грабнаха. Завъртяха ме, като ураган и ме пуснаха на земята със страшна сила.

-Да ги....усещаш?- едва си поемах дъх.

-Когато желаеш една жена я оствяш не само без дрехи, но и без дъх. В любовта не са ти нужни аксесоари. - прокара ръка през косата си. -Не е забавно да свалиш един тон тенекии от нея, преди да я имаш.

-Един тон какво...? - разсмях се.

-Докато свалиш всички бижута, нокти, коси...си забравил какво правиш. Загубил си желание да стигнеш до плътта.

Другата сервитьорка се настани до нас и прекъсна разговора. С отрепетирано движение постави храната. Почерпила опит от колежката си, не погледна Виктор. Когато си тръгна, реших да задам въпрос.

-Ти бил ли си с такива жени?

-Бил съм. - Това ме накара да се разгневя. Мисълта, че друга го е докосвала... Подлуди ме.

- И не ти е харесало?

-Подробности ли искаш? - реших да замълча. Спомних си, че може да ме обвини, че съм като другите жени, които не спрат да говорят.

Захванах се с ястието пред себе си.
Беше удивително вкусно.
Когато приключи ме попита, дали искам кафе.

-С удоволствие ще изпия едно.- усмихнах се вежливо. - Накъде сме сега?

-Скоро ще се стъмни, така че трябва да намерим място, където да пренощуваме
.
О! Дори не бях помислила за това. Изненадана и уплашена се загледах навън.

Нощта обгръщаше тази половина на земното кълбо. Но поглъщаше и мен. Щях да прекарам нощта с него. Тръпки преминаха по гръбнака ми.





Отново на път. Но сега щяхме да търсим хотел. Виждах умората му. След толкова часове зад волана той се терзеше. Полагаше усилия, но тялото му го предаваше.

Настанихме се в хотела. Разглеждах стаята, за да не мисля как ще спре до мен и ще ме докосне.

-Спи ли ти се? - проговори

-Не.

-Да се поразходим - подаде ми ръка. Аз, като малко момиченце, подскочих и я улових.- Вземи си фотоапарата.

Излязохме навън. Беше хладно. Ухаеше прекрасно. На цветя, на лято, на любов...
Имаше разкошни градини. Аранжирани със стил. За момент си помислих за дом, деца..
"Ох, Мия!" --отново се скарах на себе си. През последните дни не бях в хармония с многото личности, които живееха в мен. Виктор ме караше да изглупявам.

-Ето...- посочи с пръст. - Снимай тези пиленца.

Огледах се и видях две птички, които бяха кацнали на клон. Припяваха си нещо и радостно размахваха с крила.

-Може да е семеен скандал. - каза шеговито. Разсмях се.

-Познай, тази дето мълчи...- подхвърли отново.

-Това е мъжа. - прекъснах го аз.

Удивлявах се на природата. Правех снимки. Усещах присъствието на мъжа, който спираше всички мисловни процесимв мен. Бавно се освободих от напрежението. Всички задръжки падаха.
Целувахме се на лунна светлина. Отпечатъците от целувките оставяха свойте безмълвни обещания. Нуждаехме се един от друг. Страстта ни бе завладяла. Върнахме се в хотела. Едва успяхме да отворим вратата. Смеехме се като луди. Може би, персоналът си бе помислил, че сме пияни, когато видяха разрошените ми коси.
Вратата се тресна силно зад нас, а ние все още се държахме.
Целувките, бясно, рисуваха огнени следи по телата. Импулсът бе по-силен и от най-висшия разум.
Всичко ставаше толкова естествено. Чувствата извираха, като река, от нас. Нищо не можеше да ни спре. Той ме превъртя пре ръцете си и аз се озовах на леглото.
Дишането му, целувките му ми тежаха. Бях негова.

Утрото застъпваше на смяна. Плъзгаше дългите си лъчи, бавно и осветяваше стаята.
Къпехме се в светлина. Мислех, че сънувам. Безпощадно ми бе съобщено, че онзи миг на сладост бе в миналото. Надявах се, нощта да умее да пази тайни, защото само спомена за случилото се, ме накара да се засрамя. Виктор се размърда до мен. Слънцето бе докоснало и него. Изпуфтя и хвърли огромната си лапа върху мен. За малко да ме удари.
Засмях се. Сякаш бяхме женени. Той претендираше, насън за своята половина от леглото.
Стреснат от смеха ми отвори очи.

-Ден ли е вече? - попита

-Добро утро!

-Добро и на теб, малката. На какво се смееш?

-На теб.

-Така ли? Защо?

-Още от сега се бориш да завземеш цялото легло.

Той се изправи. Среса с пръсти косата си и се загледа нанякъде.

-Извинявай. Не съм свикнал да спя до някого.

-Цениш свободата си, така ли?

Скочи обратно в леглото и ме целуна.

-Сега ще разбереш какво ценя. - подсмихна се и ме нападна с целувки.

Цялата сутрин прекарахме в леглото. Бяхме неразумни, дръзки.. Но отново трябваше да потеглим. През отворения прозорец, на колата, долиташе свеж полъх. Колите профучаваха покрай нас. Виктор плъзна пръст по плеъра и в колата зазвуча музика. Извиси се женски глас. Мелодията бе лека и приятна. Песен след песен, в мен се запечатваха спомени. Връщаха се минали моменти, които оприличавах с мелодиите. Раждаха се нови мигове. Знаех, че когато чуя отново тези песни, ще мисля за него.
Чувствах душата си, като окована във вериги. Тежеше ми. Железата дрънчаха в главата ми. Не познавах този звук. Можеше ли любовта да тежи толкова?!

Да се стеле на талази, като мъгла и да навлиза все по-дълбоко. Да пропива през кожата и да те прави щастлив и едновременно с това тъжен.

Огненият обръч, на небето, се плъзгаше бавно надолу. Скриваше се. Слънцето губеше мощ.
Виктор за миг се напрегна.

-Какво има? - попитах. Реших, че той не чувства това, което изпитвах аз.

-Не знам...Може да си въобразявам, но..- спря се. Извади една цигара и я запали. - Виждаш ли, черното Ауди?

-Какво за него?

-Мисля, че ни следи. -въздъхна тревожно.
-Да ни следи? Защо?

-И аз това се питам. Ще направя нещо...дръж се!

Натисна педала на газта. Колата леко се подвоуми, но подхвана оборотите и полетя.
Черното Ауди правеше всичко възможно за да ни притисне. Виктор също неотстъпваше.
Гонеха се. Ако Виктор изпревареше някого, другата кола правеше същото. Искаха да разберем, че няма къде да бягаме. Искаха да ги забележим. Усилените опити да се откъснем от опашката останаха напразни.
Страх изпълни тялото ми.

-Имай ми доверие - каза тихо. Направи рязък завой. Спряхме на изоставена бензиностанция. Отвори жабката и взе пистолета си. Огледа дали има патрони. Мушна го в колана си и зачака.

-Вик..- очите ми бяха влажни. Едва виждах.

-Ела насам. - Подхвана ме и ме притегли така, че се озовах седнала в него. Целуваше ме.

-Не се плаши!- говореше и гледаше в страничното огледало. - Имай ми доверие, малката.

Притесненията му се потвърдиха. Колата спря зад нас. Притиснах се към него.

-Излезте! - извика някой.

Разтреперих се. Вече не чувствах целувките му. Виктор ме пусна и ме върна на мястото ми.

-Чакай тук, малката. - погали с пръсти лицето ми.

Страх, паника...всичко ме изпълваше в големи количества. Когато Вик тресна вратата подскочих.
Исках да разбера какво става, като гледах в огледалата, но го изгубих от очи. Докато се опитвах да реша какво да предприема, една силна ръка ме хвана за косата и ме извлече навън. Двама мъже го държаха.. Бяха взели оръжието му и му съскаха нещо в лицето.

-Ето я...-каза един от тях. Телосложението му бе солидно. В него можеха да се поберат още двама от типа на Вик.
-Твоята малка, кучка. - продължи онзи.

Виктор ме гледаше и се опитваше, с очи, да ми внуши да не се плаша.

-Къде е? - Попита онзи и изцъкли очи срещу Вик.

-Не знам за какво говорите.- каза спокойно.

-Стига си ме будалкал! - Ще ви убия!

Мъжът се изнесе встрани, преобърна се и го изрита в гърдите. Тялото му пое удара и се изви. Остана без дъх. Пищях Ревях. Съпротивлявах се.

-Оставете го! - крещях

-Млъквай, кучко! Ти си следващата.

Докато мъжете го държаха, онзи нанасяше удари. Задаваше един и същи въпрос. Молех се, ако знае нещо, да му го каже. Но лицето на Виктор остана ледено.
Кръвта се стичаше по него." Красивото ми момче. Моят мъж." - мислех си. Когато тялото му не издържа се свлече на колене и отпусна глава. Мислех, че това е краят. Болеше ме. Неговата болка се вливаше в мен. Затворих очи и аз паднах. Мъжът хвана косата ми и я изтегли назад, така че да вижда лицето ми.

-Не, сега ще гледаш...- изплю се на земята.- после ще припадаш.

От устата, на моя любим, течеше кръв. Облян в алената течност, той продължаваше да не отговаря на въпросите на онзи. Сълзите изгаряха лицето ми като клада. Всеки удар посрещах с тялото си, сякаш биеха мен. Мъжът го изрита още веднъж в главата и Виктор извъртя очи и изпадна в несвяст.




Тъмнината премина през погледа ми. Чувах потракването на някакво желязо.
Влачеха го по пода, а то скърцаше зловещо. Опитах се да отворя очи, но нещо ми пречеше.
Направих опит да се размърдам, но ръцете ми бяха вързани. Усетих, че ми се гади. Нещо лепкаво, върху устата ми, не ми позволяваше да я отворя.

Бях жадна.

Схваната.

Опитах се да събера сили да се помръдна. Само стон се откъсна от мен. Пода беше мокър и студен. Миришеше на застояло.
Чувах металния звук. Стържещ и непоносим. Главата ме болеше.
Чух да се пъха ключ в ключалката. Превъртя се два пъти. До мен долетя силен аромат на храна. Стомахът ми изскърца. Но се разнесе аромат на пот, което ме отврати.

-Гладна ли си? - изрева някой.

Поклатих глава. Исках да ме развърже, за да раздвижа кръвта в тялото си. Студена и груба ръка се допря до бузата ми. Затреперих. Лепенката изведнъж падна от лицето ми. Поех въздух.

-Ще те развържа... и без глупости.

-Да... - прошепнах.

-Добро момиче.

Чух изщракването на джобно ножче, което леко се докосна до китките ми. Очите ми, все още, не бяха свободни. Започнах да разтривам ръцете си и когато ги почувствах по-добре, посегнах към превръзката на очите. Онзи бързо улови ръката ми и я изви.

-Очите не! Иначе, ще трябва да те убия!

Поклатих глава и се отказах от следващи действия. До устните ми се допря пластмаса.

-Пий! - заповяда.
Нямаше аромат. Беше вода. Чашата не бе чиста. Усетих в устата си частици, които в съприкосновение с зъбите ми изскърцаха. Зави ми се свят и се олюлях настрани. Мъжът ме улови и каза тихо.

-Скоро всичко ще свърши!

Чудех се, защо промени тона си. Защо бе всичко това? Скоро? Колко скоро?

-Виктор...- казах сломена.

-Него чакаме!

Вратата се тресна. Чакаха го. Сърцето ми се наля с надежда. Беше жив!
Чух Виктор да вика името ми.

Re: Избори

Мнение от zl_tsanev » 20 юли 2019, 21:51

Дрън, дрън... та пляс.

Re: Избори

Мнение от alessa » 20 юли 2019, 02:00

Прибрах се в апартамента си. Всичко ме болеше. Разполагах с малко време, за да се съвзема и да предприема пътуването. Отпуснах се на малкия, зелен диван в дневната. Исках да остана будна, но очите ми се затваряха. Когато мрака облада светлината, потънах в света на сънищата. Чувствах душата си свободна. Изхвръкнала от тялото. Рееща се в други светове. Обиколих насън всички кътчета, които обичах. И с които не успях да се сбогувам. Съня се промени.

"Стоях на брега. От едната страна бе Дани, отдругата
Виктор. Чувах песните на птиците, които изведнъж
се превърнаха в зловещи крясъци. Чувствах, че не
ми достига въздух. Кашлях. Видях вода, камъни.
Давех се. Брегът се бе разтопил под краката ми,
а момчетата се бяха изгубили."

Звукът на алармата ме извади от този транс. Стреснах се, но бях благодарна че този звук
ме спаси. Разтърках сънено очи. Трябваше да ставам. Опитвах се да не мисля за съня, но той още ме държеше в плен. Приготвих си дрехи. Взех си душ и отново мислех за съня.
Не знаех накъде да поема. Ако някой ми зададеше въпроса, защо не останах заради Дани, нямаше да мога да отговоря. Как щях да разкрия, пред света, душата си? Защо избрах лошото момче на София? С него всичко изглеждаше различно. Докато не ме целуна Виктор, наистина мислех че обичам Дани. Но с него нямахме това, което почувствах с Вик.
Всичко ставаше с лекота. Той бе от онези мъже, за които се бориш да ти обърне внимание. Разтреперват краката ти само с една усмивка, а после те оставят съкрушена.
Никога не можеш да разбереш какви чувства изпитва такъв мъж. Дори не знаеш дали е истински човек.

Когато бях малка и получавах рани, защото карах колело като обезумяла, майка ми търчеше с кърпа в ръка. Казваше, че парчето плат е напоено с вълшебна отвара. Казваше, че ще ми мине. Но когато узнах тайната, не посмях да и споделя че знам, за да не я нараня. Продължих да поддържам илюзията. Дори на шестнадесет ти се иска да вярваш в чудеса. Ето, така се чувствах в ръцете на Виктор. Той бе лечебната отвара за душата ми.

В мен се настани странното усещане, че днес нищо няма да се случи, така както го бях планирала. Как можеше една случайна среща да ме разтърси? Дали бе съдба? Дали някой не бе решил вместо мен?
Заблудата, че контролираш живота си е приятна, но когато се случи нещо непредвидено си изгубен. Знаех какво искам и какво трябва да направя. В ума ми, вече не властваха мисли за заминаване. Оглеждах бага си, за да проверя дали не съм забравила нещо. Целенасочено се бавех. Пътя до шетището щеше да ми отнеме време, а аз вече не разполагах с такова. Изпитвах страх, че когато Дани разбере, защо съм останала, ще ме намрази. Но таях надежда, че с времето ще срещне жена, която да го накара да се чувства така както Виктор мен. В този миг мисълта, че може да съм била аз тази жена, се плъзна в ума ми. Прогоних я бързо, за да успокоя съвестта си.

Погледнах телефона. Номера на Вик се показа. Сърцето ми се разтуптя. Дланите ми се овлажниха. Треперех като листо, погалено от вятъра. Неволна усмивка се разля по лицето ми. Името му ми навя приятни спомени. Този мъж ме правеше друг човек. Освободена, щастлива, копнееща. Мечтател.
Налях си кафе и се загледах през прозореца. Виждах целия град. Приказна гледка.
Знаех, че ако наистина ми бе писано да работя това, за което съм мечтала, щях да успея и в България. Щях да имам и допълнителен стимул - Виктор.
Телефонът звънна.
Виктор! - Подскочих.

-Ало? - казах леко сънена.

- Добро утро! - гласът му се разнесе в слушалката.

-Добро...- от вълнение дори не разбрах кога съм заговорила. Бях на автопилот.

-Исках да ти пожелая, лек път. - каза той.

- О !

- Има ли нещо? - попита.

- Не! Изгорих се с кафето. - излъгах. Изпитах огромно разочарование, че звъни за да ми пожелае лек път.

-Кафе? Не си ли на път...?

- Поуспах се, малко...- отново излъгах." Мия, спри се"! - Скарах се на себе си.

- Успала си се? - изсмя се.
Ох, как ме вбесяваше. Знаех какво се крие зад думите му. Бе разбрал, че не искам да заминавам.

-Да дойда ли да те взема? Може да успеем да стигнем навреме...
Очаквах да го каже, но не и че ще ме откара до летището. Мястото което щеше да ни раздели.. ," Ела и ме вземи ". - със затворени очи си го пожелах.

- Ало, Мия?

-Тук съм.

- Къде се отнесе, малката?

-Никъде. Вече е късно. Няма да стигнем навреме.

- Няма да можем, или не искаш...?
Той ме разгадаваше. Четеше мислите ми. С него ума се подчиняваше на сърцето. Като малко кутре, смъмрено от възрастните, се свиваше на кълбо и чакаше да порастне. За да покаже характер.
- Ела и ме вземи. - промърморих.

- Ох, малката...ако знаеш само..

- Какво?

- Колко искам да дойда да те взема..., но първо ще трябва да ми дадеш адреса. - засмя се.

Бях забравила, че вечерта си бях тръгнала пеша. Бях избягала от него и от чувствата си.
Продиктувах адреса и зачаках. Нервите ми бяха изопнати до краен предел. Затворих очи и до мен долетя аромата му. Почувствах сила в гърдите си, вече можех да дишам. Свобода изпълни съществото ми. Усещах ръцете му по кожата си. Устните ми - облизах ги, пазеха вкуса му. Нямаше път назад.

На вратата се позвъни. Трепнах. Втурнах се да посрещна моя мъж. Сякаш, бе отсъствал дълго време от дома и сега се прибираше. Отворих вратата и той стоеше пред мен. Красив. Усмихнат. С букет рози. Прималя ми. Вече можех да се отпусна и да бъда слаба, защото знаех, че той е до мен. Огледа ме преценяващо.

- Така ли ще излизаш? - повдигна вежди и лицето му се озари от усмивка.

Погледнах се. Бях още с домашни дрехи. За момент се смутих. Прехапах устни.

- Аз...взех си душ. - избъбрих объркано.

-Дано си го оставила на мястото му, иначе ще имаш проблем със хазяйте. - смееше се. Този звук бе най-хубавото нещо на света.

-Ужасен си! - притиснах се до него. Скрих лицето си, потънало от срам.
Повдигна главата ми и очите ни се срещнаха.

- Не заминавай. - в гласа му имаше не само молба, но и тъга.

-Ако ме помолиш още веднъж, няма да го направя. - Устните му се сляха с мойте. Буря се вряза в тялото ми. Сякаш два облака се сблъскаха и гръм повали краката ми. Отдадох се на страстта. Заслепена от него, потъвах в магията на любовта. Опитваше от мен и желаеше още. Бързо, лудо превземаше всичко. Вкусовете ни се преплетеха и станаха едно цяло.

-Малката...- изръмжа. - Наистина ли искаш да те моля?

-Не! Искам друго. - Плъзнах ръка под коженото му яке и я поставих вурху сърцето му.

- Ако не ми кажеш, няма как да разбера.

-Искам да остана тук. - посочих с очи към ръката си.

- Ти вече си там, малката. - издърпа ме отново в прегръдката си. Усещах ударите, на сърцето му, под пръстите си. Думите му накараха тялото ми да загуби силата си и поддаде. Залитнах.

-Внимавай! - каза той

-Нали, ме държиш?

-Държа те, но не знам дали наистина съм те хванал. Ако не изпитваш това, което чувствам аз, по- добре замини. Няма да мога да живея с мисълта, че никога ме си била моя.

-Аз също... Никога няма да мога да си простя, че съм била толкова близо и съм се отдръпнала. - В очите му пламна любов.

-Обличай се, малката! - заповяда.

-Вече закъснях за полета.

-Знам! -усмихна се дяволито. - Няма да ходим на летището!

-Тогава...къде?

-Ще разбереш.- намигна ми.
Думите му звучаха, като закана, като обещание...

Re: Избори

Мнение от alessa » 19 юли 2019, 15:10

Виктор ме гледаше сякаш му бе съобщена лоша новина. Очите му бяха потъмнели. Не разбирах с какво съм разгневила този мъж. Докато потъвах в мислите си, и връщах времето назад, за да открия момента в който съм постъпила зле, в клуба се разнесоха викове. Хората се размърдаха стреснати от случващото се. Направиха път и пропуснаха някакъв гологлав тип да премине. Той не вървеше, а летеше към нас.

-Къде е Виктор Колев? - ръмжеше онзи. Очите му хвърляха бесни искри. Бесът му се разливаше около устата. Бях останала прикована за диванчето. Виктор понечи да стане, но мъжът с удар в лицето го накара да се върне на мястото си.

-Ти кого ще удряш, бе?- изправи се повторно и улови онзи за яката.

-Ще те размажа! Ей, боклук! - озверял се блещеше насреща му. Виктор някак бе съумял да възвърне самообладанието си. Краката ми се подкосиха. Всичко се развиваше с такава скорост, че не разбрах кога се бе намесил Тони. Шмугна се между двамата и заговориха нещо съвсем тихо. Виктор ме погледна. В очите му имаше извинение. Наведе се и ме погали по косите.

-Ей ,сега идвам. - изрече и чакаше отговора ми. Думите се бяха изгубили. Взирах се в него, но осъзнавах че в очите ми има ужас.

-Чу ли ме? - попита тихо. Поклатих глава и едва преглътнах. Една сълза, оказала се по-тежка от другите, се спусна по лицето ми.

-Недей! - избърса и последвалите сълзи и ме загледа с очакване.

-Да разчитам ли, че ще те намеря тук? - каза с пресъхнала уста.

-Да.- отвърнах колебливо.

- Няма да се бавя.- завъртя се и тръгна нанякъде.

Лори и Стас се настаниха до мен и зачакаха някакво обяснение.

-Да се махаме оттук! - проговори Стас. Лудата глава се бе уплашила от екшъна преди малко.

- Не! - твърдо отговорих.- Ще го изчакам.

-Мия! - възкликна Лори.

-Обещах му.

-Ти луда ли си? - викнаха двете в един глас.

-Не ме ли чухте? - ядосана, че оспорват решението ми, се развиках.

-Този тип може да е замесен в някакви неприятности. - произнесе се Лори.

-Той ще ми обясни...

-Сигурна ли си, че искаш да знаеш? - обади се Стас.

-Не знам. Знам само, че нещо ми подсказва, че не е лош човек.

Виктор се появи. Макар на лицето му да имаше усмивка, настроението му бе спаднало значително. Погледът му трескаво се прехвърляше от лице на лице, за да доулови до каква степен са нанесени щети.

- Проблем ли има, момичета? - опитваше се да насили мускулите на лицето си, и да пресъздаде безгрижен вид.

- Не! Няма проблем. Момичетата искат да си вървят. - измърморих.

-Разбирам. - промълви, но си личеше, че не разбира. Погледът му бе разсеян и си личеше, мъката с която се опитваше да прогони от главата си случката от преди малко.

-Искат да си тръгна с тях. - продължавах да го измъчвам, макар да не знаех защо го правя. Поднасях му информацията бавно, като че да му дам време да я осмисли, но в същото време го подлагах на ново изпитание.

Изражението му се промени. Една жила на врата му заигра. Гърдите му се изпълваха с напрежение. Издигаха се и се спускаха твърде бързо. Сякаш не можеше да се справи с нахлулия, в дробовете му, кислород.

-Ти какво желаеш? - попита тихо.

-Казах, че съм ти дала обещание. Ето, чакам те.

Дяволитостта се върна в погледа му. Усмивката с лекота се приплъзна по лицето му. Овладя дишането си и проговори.

- Момичета аз ще я откарам до дома й. -Хареса ми увереността, която налях в тялото му. Отблагодари ми се, за доверието, с намигване.

-Мия...- каза Лори. - Знаеш ли какво правиш?

Поклатих глава в отговор. Вече нищо не знаех. Това, което ме влудяваше бе привличането, което изпитвах към него. Разкъсвана от въпроси, които щях да задам по-късно, поставих пред себе си ново предизвикателство. Подобни мъже винаги са били център на внимание. И осъзнавах, че много малко жени, са удостоявани с такова. Молех се за това приключение.
Сбогувах се с Лори и Стас. В очите им плуваше загриженост.

Виктор седна до мен. Прокара ръка през лицето ми.

-Добре ли си? - попита.

-Искам да се прибирам.

-Веднага ли?

-На секундата. - Главата ме болеше от поетия алкохол. От емоциите, които се стовариха върху мен, като камък който затискаше тялото ми, не можех да мисля. Всяка мисъл се вливаше в ума ми, като река в море, и потъваше на дъното. Бях изтощена.

Настанихме се в колата.

Двигателят замърка.

Хвана волана и умело започна да маневрира.

Усещах напрежението, което таеше в гърдите си.

-Кой си ти? И с какво се занимаваш?

- Не те интересува! - каза сухо.

-Напротив! Явно не си забелязал, че тази вечер застраши живота на приятелките ми.

- И твоя. - отвърна

-И моя... О, забелязал си! Кой си ти?

-Какво те интересува? Всичко се размина. Овладях ситуацията.

Трябваше ми време, за да събера сили, преди да го попитам отново. Какво се опитваше да скрие? Този човек ме вбесяваше. На моменти строг, арогантен, но и мил. Объркваше ме. Не ми позволяваше да го опозная. Сложи ръка на коляното ми и ме погледна.

-Извинявай...- направи пауза. - Знам, че не е много подходящо за първа среща, но...и такива неща се случват.

Влезе рязко в следващата пресечка. Присви очи, като че обмисляше нещо.

-Трябва да ти се реванширам. - отсече. - Все пак утре заминаваш, нали? Не трябва да оставаш с лоши спомени за последната вечер в България. Е, и от мен. - засмя се.

-Не ми дължиш нищо. - троснато отвърнах.

-Не е така. Дължа ти много повече.

-Ние дори не се познаваме.

- Означава, че играта приключи...така ли? - затвори очи за момент.

-Съжалявам... Мислех те за друг човек.

-Какъв искаш да бъда? - намигна. Отново се опитваше да заглуши виковете на разума ми. С лекота влизаше от роля в роля. Може би усещаше, че губи контрол над нещата, той успяваше да се пренастрои много бързо.

Желанието се наместваше отново в тялото ми. Спускаше ръцете си и ме задушаваше. Страхувах се да го погледна за да не издам, че го желая. Слушах гласа му, който бе като опияняваща мелодия.

-Разбра ли ме? - прекъсна мислите ми.

- Не!

-Избери какъв да бъда и ще стана такъв... Поне за една нощ.

-Ти си луд!

-Това го мога! - подскочи развеселен. Разсмях се.Не исках да се предавам, но чара му бе неустоим.

-Нее... Наистина си луд.

-Малката...

-Стига! Имам си име!

-Не се пали! - погали косата ми. -Ти си огън. Защо съдбата те изпрати точно сега? - размишляваше на глас.

-Проблеми ли имаш? - съзрях в това възможност да изкопча информацията, която ми бе необходима.

-Ти си моя проблем... Не ми се иска тази нощ да свършва.

-И защо, ако мога да попитам, съм проблем? Не те нападнаха заради мен!

-Права си! Тогава ти имаш проблем, малката.

-Край! Слизам!

-В движение ли? - смееше се.

-Щом трябва...

-Недей! Остани с мен още малко.

-Защо?

-Защото ще те заведа на едно място.


Паркира колата на паркинг. Трябваше да повървим малко. Чувствах се, така сякаш бяхме двойка. Едно цяло. Като, че се познавахме отдавна. Озовахме се на моста на влюбените. Нощта се чувстваше удобно, обвита в пелерината на греха. Вятъра леко улавяше косата ми, и с фините си пръсти я разпиляваше.

-Трябва да ти кажа, че съм била тук и преди.

-Но не и с мен. - подсмихна се доволно.

-О! Да видим какво ще излезне от това.

Хвана ме за ръка. Горещата му длан наля желание и кръвта ми закипя.

-Мия, преди малко ти отправих предложение. Помисли си.

-Аз не решавам какъв да бъдеш. Ти си такъв, какъвто искаш да си.

- Не! Мия...аз не искам да съм такъв... Но преди време направих много погрешни избори. Ето защо искам, поне за една вечер, някой да ми каже какъв да бъда.

-Ако ми кажеш... Кой си?

-Виктор Колев.

Загледах се в красивата му усмивка. Тялото ми не бе същото. Бореше се с бурята от чувства. Усещах, че трябва да направя нещо, но не знаех какво. Плановете ми се проваляха. Най-вероятно така се получаваше в любовта. Никой не можеше да диктува на чувствата.

-Какво има? - Започна да се приближава.

-Искам...- не можех да дишам. Разстоянието между нас се скъсяваше. Сърцето ми биеше лудо.

-Да..

-Це...- не успях да довърша. Той вече бе покрил устните ми. Търсеше ме с ръце, сякаш не му се вярваше, че стоя пред него. Топлината ме разкъсваше парче по парче. Попиваше в плътта ми и стигаше до душата.

-Кажи ми.. - повтаряше, без да откъсва устните си от мойте. - Мия, кажи ми!

-Нежен - прошепнах. Главата му се отпусна на рамото ми и тежко въздъхна. Зацелува шията ми. Губех почва под краката си.

-Нежен...-повтори той. - Не съм бил...- отново въздъхна. - отдавна, малката.

Осъзнах, назовавайки ме така, че му носи някакво облекчение. Утеха. Изпитваше необходимост да закриля. Когато се отмести, видях лицето му пламнало от желание, или от недостиг на въздух. Допря челото си до моето и каза тихо, като че се бореше с нещо.

-Красива си!

-Защо шепнеш? - попитах учудена.

-За да не разваля магията. - усмихна се.

-Чудесно изпълняваш ролята си на луд.- разсмя ме.

-Благодаря. - поклони се и продължи.- Ще се убедиш колко много таланти крия в себе си.

-Не се и съмнявам. - отвърнах.

-Погледни...- посочи светлините на града. Долу, където пътищата се пресичаха или се разминаваха, колите профучаваха една покрай друга. Никой не отдаваше голямо значение на това което го заобикаля.

-Колко много коли има по това време. Сякаш града е буден. - продължи той с равен тон.

- Когато искам да се отдалеча от реалността идвам тук, за да помисля. Представям си, че някой в този момент пътува за екзотична страна. А ей, там...- посочи с пръст. - виждаш ли? - за момент се поколеба.

-Там някой точно в този момент изгаря от страст, докато друг , далеч оттук слага край на една любов, един живот, или се отнема свобода...

Гледах го. Разбирах думите му, но не можех да съединя елементите, които го изграждаха. Външността не пасваше на душевността му.

-Кой каза, че си ти?

-Мия...- взе ръката ми и с поглед ме умоляваше да не задавам въпроси.

Сълзи от изтощение потекоха от очите ми. Не бях свикнала на подобно натоварване.

- Малката, защо плачеш?

-Откакто те срещнах, ме изпълваш с противоречиви чувства. А ти си непознат! Не може, човек да изпитва толкова много емоции наведнъж. Изтощително е! - вървях напред назад
и бях набрала скорост да излея чувствата си.

-Чудя се, защо тялото ми откликва на желанията ти. Не е честно! Утре заминавам. До днес дори имах приятел, който се отнесе доста студено към факта, че заминавам.

-Съжалявам, не знаех... За това ли беше в заведението, да лекуваш рани? - Погледа му стана безизразен. - Теябваше да се досетя. - измрънка. Обърна се и потегли.

-Къде отиваш? - попитах. Бях обвзета от страх, че ще си отиде.

-Не те интересува! - отсече. Втурнах се след него.

-Чакай!

-Остави ме, луда жено! - смееше се. Забавляваше се за моя сметка.

- Няма!

-Ще дойдеш с мен до... Тоалетна ли?

Видях доволното му изражение. Прийска ми се да го убия с камъни.

-Ах, ти..копеле..-изръмжах.

-Но най-доброто.- чух смеха му.

Отвърнах със същото. Свлякох се на земята и се смеех през сълзи.

-Защо си седнала долу? Да не се молиш? - чух гласа му зад себе си. Вдигнах глава и силата и смелостта ми се възвърнаха.

-Знаеш ли, какъв си?

-Копеле?

- Много смешно!

-Тогава защо се смееш? Нима реши, че се натъжих заради бившето гадже? Дори се зарадвах, че момчето е в миналото.

-Луд!

-Ти го пожела.

-Не съм!

-Си!
Спорехме като хора, които имаха дългогодишна връзка. Наивно и по детски. Такива взаимоотношения има само в началото, когато всеки иска да впечатли другия. Когато всяко нещо доставя удоволствие. А след това се губи интерес да се съблазняват сетивата на партньора.

Изправи ме и ме притисна до себе си.

-Малката, караш ме да губя ориентация.

-Ти си много голям. - направих гримаса.

-По-зрял съм от теб. Аз не коленича насред моста.

Държеше ме и стискаше здраво. Наведох глава и погледнах силните му ръце. Изглеждаше толкова уверен, силен. Тялото ми се изпълваше с възторг. Задвах си въпроси, на които само той можеше да отговори. Не исках да развалям момента, но трябваше да получа информация. Той ме завземаше изцяло. Дължеше ми поне обяснение.

-Ще ми кажеш ли, защо те търсеше онзи мъж?

-Хората не си говорят подобни неща на първа среща. - той въздъхна. - Защо държиш да знаеш?

-Трябва да знам... Дали не съм сбъркала в преценката си.

-Аз ще ти кажа- сбъркала си! - засмя се.

-Всичко приемаш на шега. - троснато казах и се отдалечих от него. Зачаках да се пошегува отново.

-Доведох те тук, не за да говорим за подобни неща. Нощта се изплъзва между пръстите ни. Когато настъпи деня, пътищата ни ще се разделят. Искам да се насладиш на гледката с мен.

-Как да го направя, когато не мога да спра потока от мисли в главата си?

Протегна ръка към мен. Моята потъна в неговата.
Повдигна ме и ме понесе в неизвестна посока.

-Какво правиш? - стреснато попитах.

-Взимам това, което искам.

-Ами, ако аз не искам?

-Едва ли щеше да тръгнеш с мен, ако не искаше.
Изглеждаше логично. Замълчах. Пусна ме до колата.

-Къде ще се отпуснеш и няма да мислиш? - попита Виктор.

-Никъде!

-Не мога да се справя с теб. Като магаре си! - Завъртях се и тръгнах надолу по улицата.

-Остани, моля те! Не само тази вечер, но и утре.

-Защо го казваш? - Не очаквах подобни думи. Почувствах, че в мен се надига копнеж.

-Каза, че никой не те е помолил. Ето, аз те моля. Не ме принуждавай да летя до Италия, за да те видя отново.

Бях стресната. Скована. Невярваща. Какво можех да направя?

-Искаш да...се видим отново? - запелтечих.

-Искам те тук в България.

-Ти не ме познаваш.

-Достатъчно съм голям за да преценя какво искам. Ако останеш, ще те опозная.

Не можех да осъзная, нито какво се случваше с мен, нито какво ми казва. Гласът на разума бе утихнал.

-Това някакви трикове ли са? За да си легна с теб? - Съзнанието все още се опитваше да ме предпази, като задаваше правилните въпроси.

-Ако това бе целта ми, още преди да те доведа тук, щях да се пробвам. Не казвам, че не си
привлекателна, но понякога нещата не се свеждат до секс.

-А до какво?

-Един мъж разбира, когато жената му допада. Когато е различна и е привлечен, по необясним начин, от нея.

Главата ми щеше да се пръсне. Тялото ми трепереше. " Мисли, Мия".-заповядах на себе си.
Но единственото, което можах да измисля е, че вече бях направила избор. Мислено тичах в прегръдките му. Желание, безпокойство се редуваха в мен, като сезоните. Също както неговото настроение се менеше.

-Знаеш ли, утрото е по- мъдро от вечерта? - подхвърлих

-Така е! Но, ако питаш мен - няма разлика. Щом желаеш нещо тази вечер, толкова силно че да не можеш да дишаш, то със сигурност усещането ще те връхлети и на ситринта.

Вгледах се в очите му. Бяха потъмнели от желание, дори от нетърпение. Очакваше да дам отговор. Не утре, а днес. Страха от погрешно взето решение, щеше да ме преследва цял живот. Щях ли да мога да живея с това? Щях ли да мога да му се отдам, а после да продължа живота си, ако той не ме искаше в неговия? Това бе най- голямото предизвикателство. Не знаех за колко време ме иска. Не знаех нищо за него, а не бях опознала и новата страна от характера си.

Re: Избори

Мнение от alessa » 11 юли 2019, 23:10

Осъзнах, колко нелепо изглеждах. Опитах се да изляза от тази смущаваща ситуация,
като се направя,че аз също играя. Трябваше да заблудя противника. Дори не знаех,до този момент,защо мъжете и жените вечно играят роли.
Приближих се до него, и почти на милиметър от устните му, заявих че слизам. Макар да изпитвах сериозни подозрения, че ще успея да наставлявам тялото си.
Докато се опитвах да анализирам ситуацията, той вече ме чакаше. Държеше вратата на колата отворена и ми подаваше ръка да сляза.
Дали би бил толкова галантен и със съпрута си след време? Помислих си и се усмихнах широко.

Лори и Стас дойдоха при нас. Влязохме в клуба.
Силната, почти оглушителна музика, накара тялото ми да трепне. Усещах басовете с всяка частичка от съществото си.
Диджеят умело сменяваше ритъма. Редуваха се нови и по-стари денс мелодии, които факира на музиката бе овладял до съвършенство. След края на някоя мелодия, леко и бавно се приплъзваше следващата, докато не насити трайно пространството, и не превземе душата и тялото на танцуващия.

Докато се опитвах да обуздая порива си, да не се слея с мелодията, пред нас изскочи някакво момче. Беше висок и слаб. Косите му - тъмни и рошави. Изглеждаше по-млад от Виктор. Очите му грееха, а когато се усмихнеше - по лицето му се ваеха леки тръпчинки.
Облечен със светли почти протрити дънки и бяла тениска. Докато го преценявах, младежът и Виктор разменяха любезности, които включваха поздрав добре познат, за тях, шегички и смях. В този момент почувствах остро пробождане в областта на гърба.

-Ау...- подскочих. Очите ми се спряха на Лори, която ме стрелкаше с гневен поглед.

- Защо си толкова груба днес? - попитах.

Тя повдигна вежди, сочейки че все още държах Виктор за ръка. Повдигнах рамене и извъртях очи.
Не ми трябваха и нейните забележки и наставления, относно решенията и изборите,
които правя. Погледнах отново напред.

-Много грубо, от моя страна, да не ви представя. - каза Виктор. - Момичета, това е Тони.
Той е управител на клуба. -Момчето се усмихна и отново тръпчинки полазиха по лицето му.
-Тони - продължи Вик - това са Лори, Стас и... -направи малка пауза,като че се опитваше да си спомни името ми. - Мия. - изрече той с по-различна интонация на гласа.
Предусещах битката, между момичетата, за това коя ще започне първа да флиртува с него.
Тайно се надявах, че Лори ще се вслуша в думите на нейната врачка, и че ще спре да се среща с други, за да изгладят отношенията си с Ники. Но нещата изглежда се пренареждаха по друг начин.
Веднъж усетил свободата, човек не знае какво да прави с нея.

Тони ни поведе към нашата маса.
Успях да огледам, доколкото ми позволяваше светлината. Редуваха се бели и черни сепарета. Наподобяващи шахматна дъска. Мебелите бяха от кожа, също наполовина бяли наполовина черни. На малките, кокетни масички имаше свещички.
Следвахме Тони и изгубихме още малко малко време в опознаване на обстановката.
Диджеят! Сега той имаше не само душа, но и образ. Това, което си представях, слушайки сетовете му, не отговаряше на външния му вид. Висок и мускулест. С дълга, светла коса вързана на опашка. Изглеждаше уморен, но резките движения и усмивката му подсказваха, че се е отдал на работата си. Следваше музиката и за него не съществуваше друга реалност. Потопен в звука изглеждаше щастлив.

Чувствах ритъма. Опияняващ, подканващ - да вземеш всичко от живота на секундата.
Това в комбинация с алкохола, наистина правеше чудеса. Можех да доловя състоянието на душите на хората. Бяха безразсъдни. Без значение от възрастта, те отново изживяваха младежките си пориви, или запечатваха лудорийте си, за да имат какво да разказват след време.

Настанихме се. Виктор седна до мен. Колената ни се докоснаха.
Всичко едва сега започваше, а изгарящия огън в мен, щеше да ме довърши.
Безкрайните преговори, между разума и емоциите, нямаше да се увенчаят с успех.
Тук диктуваше сърцето, не ума.
Лори и Стас говореха въодушевено. Поръчваха си питиета, флиртуваха с Тони. А аз усещах, как губех контрол над живота си.

-Много е красиво! -отбеляза Лори.

-Разкошно е! - успях да допълня.

Виктор се наведе към мен и прошепна в ухото ми.

-Надявам се, че не говориш само за мястото.- усмихна се лукаво.

Надявах се, руменината, която пробяга през лицето ми, да е едва забележима.
Усмихнах се на свой ред.
Стас подкани Лори да танцуват. Останахме насаме с Виктор.
Реших да наруша мълчанието, което ни бе завладяло.
Обърнах се към него, в този момент той също извърна глава към мен. Озовахме се на дъх разстояние. Едва не си ударихме главите.
В друг случай бих се разсмяла, но сега ситуацията налагаше да остана сериозна.
Мигът застина. Гледах го в очите,и вече бях забравила за какво щях да говоря с него.

-Красива си.- прошепна той.

Покри устните ми със свойте. Вкусът му... Зави ми се свят.
Ръцете му,бавно, се впуснаха в изследване. Зарови пръсти в косите ми. Сърцето биеше лудо. Единственото, което чувах бе потока кръв, който изпълаше тялото ми.
Това, което усещах бе странна смесица от разпадането на тялото ми на малки частици,
и болезнено усещане, че притежавах този мъж, но и че го нямах.
Реших да приключа с изтезанието си и се отдръпнах. Погали с палец влажните ми устни.

- Какво има?- в погледа му се четеше объркване.

-Страх ме е. -Познавах този мъж от няколко часа, а бях прекалено искрена с него.

-От какво?

-Не знам.- отвърнах и сведох глава.

-Тогава те разбирам.- отдръпна се и взе чашата си.
Погледнах го,изпаднала в недоумение. Усетил неизречения ми въпрос поклати глава.

-Неизвестността е плашеща. И аз обичам да държа нещата под контрол, но...
- загледа се в отварата в чашата си. Разклати я и я изпи до дъно.

-Но...? - подканих го да продължи.

- Не винаги се получава така, както си ти се иска.

- Ти...- прекъсна мисълта ми.

-Искаш ли да те изпратя?

- Гониш ли ме? - попитах невярващо.

- В никакъв случай. Номаз вече не мога да остана.

-Защо? Женен ли си?

-Женен? - изсмя се.

-Радвам се, че ти е забавно с мен. - отвърнах ядосано.

- Не съм обвързан.

-Тогава защо...

-Един мъж разбира, кога трябва да се оттегли.

-Да не ти е зле?

- Да. И ако остана още малкомс теб, толкова зле ще ми стане, че няма да мога да се възстановя.

Погледите ни се срещнаха отново.

- Малката...- въздъхна той. - Такав опасна игра играеш...- спря се и отново погали устните ми.

-Виктор...- дъхът ми спря.

- Тръгвай си! -заповеднически процеди през зъби.

Re: Избори

Мнение от alessa » 07 юли 2019, 10:54

Здравейте,HT

Единственото,което разбрах:"пиша с лекота" (шегувам се)

Благодаря за отзивчивостта. Ще последвам съвета Ви.

Хубав ден

Re: Избори

Мнение от ~HT » 07 юли 2019, 03:22

alessa написа:... Приемам всякаква критика.,защото имам желание да се науча.


Здравейте alessa,

Искам да ви обърна внимание върху нещо, което ще може да подобрите веднага и така текстовете ви да се освободят от неприятното усещане, за това че ги е писал полу-неграмотен:

Винаги слагайте препинателните знаци след думата без интервал. Интервалът идва след препинателния знак.
Изключенията, за които в момента се сещам са: кавички - отварящите се допират до думата; средно-дълго тире за пряка реч (Alt+0175), което е с интервали от двете страни, ако е между текст; отваряща скоба, която също е допряна до следващата я дума.

В момента текстовете ви още на пръв поглед изглеждат с нарушен ритъм, спънати, поради липсата на най-проста форматировка.

Разделяйте параграфите. След като поствате във форум и не е възможно да има отстъп за нов ред, оставяйте по един празен.

Никакво бързане и спонтанност не могат да бъдат оправдание за художествена литература, поднесена с правописни и пунктуационни грешки.
Пишете спонтанно, по после проверявайте текстовете си и ги форматирайте, така че да бъдат нормално-лесни за четене. Става дума за практическия процес по преминаване на очите през буквите, думите и изреченията. Когато пунктуацията не е в ред, това е все едно бягане с неравномерно разположени препятствия. Вместо да се фокусираме върху съдържанието, формата на поднасяне ни дразни, смущава или отблъсква.

По самото съдържание няма да коментирам повече от това, което ви написах в началото, но изглежда пишете с лекота и след като ви е приятно, най-естественото нещо на света е да продължите да го правите. За кого пише писателят е тема, по която мисля че има разнопосочни мнения. Вероятно едни пишат за себе си, други - за публиката, трети - за пари, четвърти - за да въздействат на обществото чрез мета-идеи и т.н., и т.н.

Не е изключено, разбира се, но не очаквайте в този форум да получите много отзиви и коментари под текстовете си. Никога досега не се е случвало, а и като цяло форумът е почти мъртъв.

Всичко най-хубаво
НТ

Re: Избори

Мнение от alessa » 06 юли 2019, 13:52

Това,което ще прочетете не е по темата.Ще изложа мойте виждания,за това какво е според мен писането,от гледна точка на читател. Първо,ще се извиня за грешките,които допускам.Най-вероятно е свързано с това,че се старая да напиша всичко по-бързо. Преди да ме е прекъснал някой. В момента не знам,оправдам ли се,или се старая да внуша,че ще се постарая да пиша по-добре. За мен писането не е само идея. То е като музиката,трябва да я почувстваш.Нито за момент не съм си помисляла,че съм автор,или велик писател. Пиша,това което чувствам. В повечето случаи идеите се раждат на момента. Дали са добри,или не няма как да знам,когато липсва мнението на читателите.Мисля че,ако дадено нещо не достигне,по някакъв начин,до аудитория няма как да разбереш дали ставаш за подобно начиние,нито ще можеш да определиш къде грешиш.Не мисля да пиша книги,нито да ги публикувам или продавам. Наслаждавам се на дадената възможност да изявя себе си.Виждам,че тук има изявени творци с издадени книги зад гърба си и това ме радва.Приемам всякаква критика.,защото имам желание да се науча.

Re: Избори

Мнение от alessa » 05 юли 2019, 23:47

Човек се учи докато е жив. Дядо Генчо сигурно е свестен човек...Не можах да разбера,кой може да му е причинил подобно нещо. Да му пишат на стената.Срамота! Вандали!

Re: Избори

Мнение от dehumanizer » 05 юли 2019, 00:30

"Гласът му се разля по мен и като че тембарът му се блъсна в гърдите ми.", "Стараеше се да не показва симпатий", "Очудих се че се осмелих да проговоря." и пр.

"- Много го закъса българското образование!" - си мърмореше дядо Генчо, докато триеше надписа "ХОЙ" от стената си…

Re: Избори

Мнение от alessa » 04 юли 2019, 02:11

Вятъра разпиля косите ми около лицето ми.Бях напрегната. Какво разбирах аз от мъже?! До сега смятах,че тези на моята възраст са мъже,но...Ето,че сега разглеждах стегнатото му тяло. Вървеше към нас и бе толкова хладнокръвен.Единствено в очите му проблясваха палави искри.Краката ми се разтрепериха.Оо,Дани! Умът ми,като че направи някаква защитна реакция,и се преключи към образа на моя любим.Вятъра довяваше парфюма му до нас.Поднесе го така рязко и арогантно,както той самоуверено се движеше.Жените от съседните маси извръщаха очи след него.Не можех да се отпусна.
-Добър вечер,дами!-проговори той.
Гласът му се разля по мен и като че тембарът му се блъсна в гърдите ми.С този глас. Ставаше все по-лошо.Докато успявах само да сумтя нещо в отговор на въпросите на Стас,той се настани при нас.Бадемовите му очи ме пронизваха.Този мъж ме бе съблякъл за част от секундата и почувствах срам.Обвих ръце около себе си,да се прикрия,сякаш бях наистина гола. Стас му се хилеше и се осукваше около ръката му. Знаех номерата и. Неволното докосване го беше овладяла много добре.С красивата си и небрежна усмивка я игнорираше.Дори веднъж не бе трепнал от допира и.
-Е,дами...-прокашля се.-Какво възнамерявате да правите тази вечер?
-Аз имам куфари да стягам,така че...-заиграх се с един кичур коса. Правех го когато бях нервна.Очудих се че се осмелих да проговоря.А какво можех да направя,да му се предложа на тепсия ли?!И без това утре всичко щеше да ми изглежда по друг начин.Нощта винаги води към тъмни и порочни улици. Не можех да го позволя.Той повдигна вежди.
-Така ли? Къде заминаваш?
-Ам...-спогледах се с Лори.-за Италия.
-Това е чудесно!Имам приятели там.
Сега аз повдигнах вежди.
-Извинявай,не разбрах името ти.-Реших да атакувам.Той се засмя и лицето му грейна. Но не по онзи начин,който очаквах.По-скоро приличаше на героя от филма"Призрачен ездач".
-Мия,не слушаше ли до сега?-скара ми се Стас.
-Извинете ме,но бързо забравям.
-Твърде сте млада,за да забравяте.
Това комплимент ли беше?!-помислих си.
-Виктор.-подаде ми ръка през масата.
Сега щях и да го докосвам. Да си бях сложила мислите на място,и да бях слушала.Скарах се на себе си.Обикновено с готовност протягах ръка и се ръкостисках като...момче,както често казваше Лори.Но този път ръката ми бе несигурна.Леко се разтрепери и се сля с неговата. Очаквах да ме удари гръм.Вместо това ме обля гореща вълна.По тялото ми блеснаха хиляди малки капчици.Погледът му вперен в мен,бе толкова настойчив,че едва успявах да си поема дъх.В този момент всички мозъчни клетки умряха.Бях се превърнала само в усещане.Отдръпнах се колкото се може по-бързо.Прииска ми се да удавя в чашата пред мен.Не можех да допусна да се чувствам толкова объркана само от една среща.Не биваше.
-С какво казахте,че се занимавате?-зададе въпрос Лори. Той проряза тишината с гласа си.Момичетата говореха някакви неща. Отново не бях сред тях.Загледах се в разкопчаната му риза,която разкриваше повече от него.Гледах като хипнотизирана адамовата му ябълка,която нежно вибрираше от смеха му.С похотливи очи рисувах по кожата му,до там до където можех да видя плътта му.Прехапах устни и едва успявах да открадна по някоя фраза от разговора им.
Единственото,което чух бе:"Бизнес".
-Какъв бизнес?-включих се в разговора.
-Не е ли твърде много информация за първа среща?!-изсмя се.
Не ме свърташе на едно място. Ушите ми заобичаха гласа му. Трябваше да поддържам разговора.
-Вие,момичета с какво се занимавате?-сякаш бе разчел мислите ми.Стас започна първа.
-Аз работя в рекламна агенция.-погали го нежно по рамото.
-Ами,ти?-обърна се към Лори.
Супер оставяше ме за десерт.Зяпаше ме,а сега ме караше да се пържа в очакване да прояви интерес.Стараеше се да не показва симпатий,но не му се получаваше.Изследваше ме.А аз като някоя хлапачка се въртях и извивах от вълнение.Момичетата сигурно са си помислили че съм прекалила с алкохола.
-Аз съм главен редактор на списание.-смотолеви Лори.Всички знаехме,колко се гордееше с работата си. Но при вида на този изискан мъж,явно и се струваше най-обикновена работа.Виктор се засмя и в очите му пламна дяволитост.
-Мия,ти с какво се занимаваш?-загледа се в очите ми. Гърчех се.Ако някой можеше да погледне в душата ми,щеше да види как се свивах. Смалявах се и падах от стола.
-Тя се занимава с изкуство!-възкликна Лори,решила да ме избави от агонията.
-Чудесно! Какво изкуство?
-Фотограф съм.-най-сетне възвърнах сили.
-Оо!И трите бихте били чудесен екип,ако работехте на едно място.-ехидна усмивка се изписа на лицето му. Като,че си ни представяше и трите на едно място,но в съвсем различна обстановка.Започваше да ми писва от мен самата.Мъжете винаги са слагали разни етикети на жените,а тези мой хормони така се бяха развилняли,че бях на път да ги потвърдя.Но една мисъл ме успокояваше.Бях го харесала преди да разбера,че има пари.Което ме правеше по-малко лоша от другите. Дали?
-Мия!-разтърси ме Лори-Къде си момиче?
-Тук съм.
-Виктор нк покани в някакъв клуб.
-Добре!-скочих с готовност
-Мия,добре ли си?-попит Стас.Дори за нея бе страннода ме вижда в тази светлина.
-Добре съм!Днес ще пия,ще живея,а утре отново ще бъда разумната Мия.-намигнах и.Гледаха ме така,сякаш за първи път ме виждаха.Виктор се подхилваше.Така ми се искаше да науча какво си мисли/
-Ще платя сметката.-побърза да каже,преди да съм размислила.Лори ме ритна под масата.Подскочих и изохках.Погледнах я ядосано.
-Защо ме ритна?
-Не съм.-извъртя очи в посока на стоящия до нея мъж.
-Ритна ме.-озъбих се.
-Не е било нарочно.
-Момичета,всичко е уредено. Да тръгваме!
-С какво ще отидем?
-С моята кола.-Бях се изправила и тупнах обратно на стола. Сега си спомних. Момичетата бяха дошли заедно.Те щяха да са в отделна кола. Аз трябваше да се возя при него.Едва преглътнах.
-Какво,да не те е страх?-погледна ме за секунд и впери поглед в пътя.
-Да ме е страх? Шегуваш се!
-Струва ми се,че не си от онези момичета,които се качват при непознати.-изхили се.Реших да замълча. Сега беше по-близко до мен и можех да усетя парфюма му.Този аромар разтваряше всяка клетка от тялото ми,и се поддавах на различни емоции.И все грешни и порочни.
-За какво мислиш?-опитваше се да разведри обстановката.
-За много неща.
-За световен мир?-Ужас! Бил е там,когато съм се пошегувала със сервитьора.
-Може би...Ти за каквп мислиш?
-За теб.-погледнах го и тялото ми отновп се разтрепери.
-На всички момичета ли говориш подобни глупост?
-Ти момиче ли си?
- Не се отговаря на въпроса с въпрос.-троснато отвърнах. Избягвах да го гледам,но в този момент реших да проследя реакциите му.Държеше волана,поглеждаше в огледалата,толкова съсредоточен и сериозен. Дори шофирането му беше секси.
-Добре,отговори на въпроса и аз ще ти отговоря,обещавам.-склони той.
-Момиче съм. Да не би да ти прилиачам на момче?Той се изсмя с глас.-Какво смешно има?
-По-скоро приличаш на жена,която знае какво иска.А отговора на въпроса ти е не. Не говоря такива неща на всички момичета.-Прехапах устни и неволно въздъхнах.
-Това пък защо?-попита Виктор
-Кое?
-Защо въздъхна?
-Тук е горещо.-Отново се изсмя.
-Добре. Очаквах да си умна,но не и опасно умна.
-Аз? Опасна?Не разбирам за какво говориш.
-Аз също!-Засмяхме се.
-Забавляваш ли се?
-По принцип,не.-отклоних отново темата.Разбира се,че знаех за какво говори.
-С теб ще си имам проблеми.-той въздъхна.Погледите ни се сеещнаха.О,не! Не ме гледай! Не ме гледай! Крещях наум
-А ти защо въздъхна?
-От жегата?
-Добре. Не можеш да използваш мойте думи.
-Вече и правила ми налагаш,а току що се запознахме.
-Правила? Не и аз.
-Тоест,не играеш по правилата.-погледна ме.
-Напротив! И мразя,някой да преиначава думите ми.
-Тогава не го прави и ти.
-Ооф,знаех че си умен,но не и опасен.
-Продължавай да си играеш. Не ми пречиш.Но ако сама се вкараш в капан да не обвиняваш мен.
-Ти капани ли залагаш?
-Умна си! Сама си отговори.-огледа се настрани. Направи рязък завой и натисна газта.Кръвта ми вреше.Отворих прозореца,защото ме можех да дишам.В купето се настани свежия и прохладен вятър,който се заигра с косите ми.Макар климатика да работеше на пълни обороти,топлината на тялото ми,замъгляваше преценката ми.
-Лошо ли ти е?
Не! Не знам.
-Да не би да е от алкохола?
-Едва ли. По-скоро е от теб.
-Стига. Толкова зле ли изглеждам?
-Да. Определено изглеждаш зле.-реших да се пошегувам. Направи тъжна гримаса,но в очите му се гонеха весели искри.
-Пристигнахме!
-А Лори и Стас?
-Спокойно! Зад нас са.-Почти бях забравила за тях.Този тип можеше да ме отвлече.Сега разбирах как се е чувствал Адам,когато са му предлагали ябълката.Наведе се към мен.Пронизваше ме с кафявите си очи.Дъхът му беше толкова близко до мен,че се вцепених.За първи път не знаех какво да правя.Усетих,че иска да ме целуне.Наведе се още повече към мен и прошепна:
-Ще слизаш ли,или ще стоиш в колата?
По дяволите,той играеше тази игра по-добре от мен.

Re: Избори

Мнение от alessa » 30 юни 2019, 19:56

Облякох синята си тениска. Една от любимите ми.Къса пола,която не беше нещо шикозно,но стоеше добре прилепнала по тялото ми. Което беше добре,защото ако се наложеше да танцувам,поне нямаше да поемам риска да се вее около мен. Нямаше да рискувам да привличам погледи.Кестенявата ми коса идеално подчертаваше зелените ми очи,така че не се налагаше да слагам грим.А и за кого трябваше да се глася толкова?! За приятелките ми? Те знаеха през какво преминавах и щяха да ме разберат. Може би.Искаше ми се поне веднъж да се отпусна и живея. Да спре времето за малко и да стана безразсъдна.Бях готова. Огледах се в огледалото и ми се стори,че съм добре.
Вървях по булевард "Граф Игнатиев". Беше прекрасно.Около мен кипеше от живот. Изпълних се с носталгия. Все още бях тук,но усещах болка от предстоящата загуба.Вървях към нашето заведение. Толкова пъти сме били там,че се беше превърнало в наш дом.Вече никой не поменеше името му. Просто вървяхме по инерция до там.Щом се показах от ъгъла,видях Лори и Стас. Очевидно имаше нов сервитьор и Стас бе така любезна да го въведе в правилата на играта. Флиртуването и се личеше от километри. Лори ме видя и помаха. Беше толкова стилна,че за секунди изпитах самосъжаление. Черната и стилна рокля,като че отиваше на коктейлно парти,и стоеше изящно. На ръката и проблесна гривна. Не знаех дали са диаманти,не разбирах от тези неща. Никога не си бях позволявала дори да мисля за подобна покупка. Стас също се беше понагласила. Разбрах,че тази вечер ще има улов.Лори стана и ме прегърна.
-Здравей,Мия. -каза тихо за да не смущава флирта на Стас.
Повдигнах вежди към случващото се,а тя отвърна.
-Оф. Остави я. Нека се вихри.-изкикоти се.Настаних се и сервитьора погледна към мен.
-Какво ще обичате?-В очите му се четеше отчаяние. Нуждаеше се темата да бъде пренасочена за да може да си свърши работата.Но аз сега играех друга роля. Щях да съм неразумна и изобщо нямаше да го измъквам от мъките му.
-Да видим...-сложих пръст на брадичката си и извъртях очи.-Световен мир,хубава работа,добри доходи...-реших,че това му стига.Той се усмихна развеселен.-Но да започнем с кафе.Той се обърна и ни остави насаме.По природа не бях много приказлива,но в компанията на момичетата се отпусках.
-Не е ли сладък?-попита Лори
-Скъпа,сладкото е в чинията пред теб. Този тук направо пари.-произнесе се Стас. Всички се засмяхме.
-Това е от жегата.-продължих аз.
-Колко е хубаво...-заговори Лори
-Момчето или жегата?-престорено попитах.
-Ами и ти си една..
-Една,но каква..-засмях се
-Хей,иззехте ми функциите. Тук аз правя шоуто-промърмори Стас.-Е,каза ли на господин "чаровен", че заминаваш?-продължи тя.
-Името му е Дани. -тя хвана ръката ми през масата и се наведе да прошепне нещо.
-Всички са еднакви. Няма значение как ще ги наречеш. Знаеш,че имена не помня,Мия.
-Стас,ставаш лоша.-каза Лори
-Ти заяждаш ли се?-направи жест,все едно ще и скочи на бой.
-Момичета-подвихнах.-Напитките ни идват.
Стас се зазяпа в сервитьора и каза:
-Гледайте сега.
Момчето слагаше напитките,а Стас го изучаваше с очи.
-Извинете.-хвана го за китката.Той се изчерви от допира и.В погледа му заиграха весели пламъчета. Сигурна бях,че ако не беше на работа,или поне не пред толкова много хора,щеше да даде на Стас да си получи това,което търсеше.
-Днес е много горещо.-пусна ръката му и я постави върху шията си. Небрежно я плъзна надолу,а той с очи проследяваше пътя на пръстите и.
-Ам...-погледна към нас.-На всички ли ви е горещо?
Ние поклатихме задружно глави в отговор.По лицето му проблеснаха капчици.
-Ако не можеш да помогнеш сега..след работа.-намигна му. Бръкна в чантата си и извади една хартийка.Момчето я сви и се оттегли.
-Стас! Ужасна си.-изсмя се Лори.
-Ако вие не го искате,аз ще го взема.
-Какво пише на бележката?-полюбопитствах се.
-Мия,не се ли научи,че любопитството убива?
Сервитьорът след секунди се върна с табла пълна с нови напитки.
-От онзи господин,ей там.-посочи с поглед през рамо.
-Май ще си имаме компания тази вечер.-потри ръце доволно Стас.-Остава само още един,за Мия.
-Виж я каква е.Как човек да остане верен на партньора си в нейната компания?
-Стига си мрънкала,Лори.Твоят кой знае с коя се търкаля сега.
-Това беше грубо.-направих и забележка.
-Грубо,но самата истина. Мия кога ще разбереш,че света не е девствен?Жовота е толкова порочен,а ти си живееш в своя измислен свят.
-Остави я!Кажи за Дани. Какво каза?
-Нищо не каза. Пожела ми късмет,по неговия си начин.
-Оставете тия глупости. Лори кажи и за онази жена.-троснато похвърли Стаси.
-Оф.
-Каква жена?-заинтересовано попитах
-Лори ходила на врачка.-изхили се.
-Сериозно ли?-останах изумена.-Какво ти каза?
-Ами..почти нищо важно.Каза,че с Ники ще превъзмогнем кризата.
-Това е чудесно!-оживих се.
-Не това,Лори.Защо си толкова скучна?
-А ти си заядлива и ти трябва мъж,за да се успокоиш!-отвърна и тя.-Каза,че лудетината ще се кротне и ще се венчае.
-Ха,да бе.Като,че има мъж който може да се справи с мен.-изсмя се
Лори я пренебрегна и продължи.
-Каза,че трябва да говори с теб,Мия.
-С мен ли?Защо? Защо си питала за мен?-Не можех да повярвам,че се бъркат в живота ми.
-По-скоро тя заговори за теб.Точните и думи бяха:"Имаш две приятелки.Едната не я мисли. Тя скоро ще се кротне. Но Мия се лута между два свята".
Останах шокирана.
-Наистина ли каза името ми?
-Да.
Обвзе ме паника.
-Какво означава това?
-Не знам.Каза да те заведа при нея.
-Но...аз..утре заминавам.
-Знам.И тя така каза.Но също и,че от тази вечер ще се реши съдбата ти. Каквото и да направиш,нищо няма да е такова каквото си го замислила.Каза,че ще осъзнаеш нещо.
Потънах в мисли.Мъжа от съседната маса, продължаваше да трупа пиене пред нас. Ние му се нахвърляхме,като че никога не бяхме пили.
-Лори,този мъж цели нещо.-казах аз.
-Със сигурност.-потвърди съмненията ми.
-Какво му е на момчето?
Ние със Лори се спогледахме.Беше около тридесет годишен. Или поне наболата му брада го правеше да изглежда на толкова.Черната му коса блестеше.На моменти ми се струваше,че е по-скоро кестенява. Беше с бяла риза и черно сако. Нямаше вратовръзка. Излъчваше спокойствие.Стомахът ми се сви на топка. Погледът му спираше върху мен,макар Стас да му хвърляше закачливи намигвания.Чувствах погледа му да ми тежи. Изчервих се.Мъжът прокара ръка през косата си,повдигна я във въздуха и повика сервитьора.Слънцето бе започнало да отдръпва последните си лъчи,които галеха земята.Усещаше се,че вече не е в силата си.Лек и прохладен ветрец се плъзна по кожата ми.Тялото ми завибрира.Дали беше от алкохола,или от този мъж?! Бях се отнесла в мисли и не слушах закачките на приятелките си.Лори ме подбутна за да се съвзема.Направи намек с очи. Оо! Кръвта ми се смрази. Този мъж се приближаваше към нас.

Re: Избори

Мнение от alessa » 26 юни 2019, 08:34

Няколко часа по-късно стоях и гледах опакованият от преди седмици багаж.Стоящ покорно до скрина ми.Погледнах часовника на стената. Безмилостно отброяваше часовете до заминаването ми.Оставаха два часа до срещата с приятелките ми. Лори и Стаси щяха да ми се разсърдят,ако бях отказала да се видя с тях.В главата ми,като ураган,се разфучаха мисли.Лори имаше страхотен мъж. Или поне така го описваше пред нас. С такава страст и възхищение обясняваше подвизите му във всяко нещо с което се захванел,че на моменти ми се струваше че преувеличава. Тя го величаеше. Или се опитваше да се изфука каква късметлийка е и колко и върви в живота.Точно бях започнала да и завиждам тя ни порази с новината,че нейният мъж не е такъв ангел за какъвто го смятахме всички. Преди шест месеца разбрала,че и изневерява. От тогава тя се промени.Дали беше за отмъщение,или защото бе разбрала че след провал трябва просто да продължиш напред,тя започна да води двойнствен живот.Нейните авантюри се увеличаваха ден след ден. Тя не го мамеше само с един. Тя търсеше в тях част от негодника,който живееше в съпруга и. Често обясняваше,че играе неговата игра.Понякога споделяше,че и двамата знаят за авантюрите си,но не говорят за тях. Помислих си,колко е странно всичко това.Любимият да знае тайната ти и да я премълчава. Дори някак си помислих,че при подписването на брачния договор,има клауза която гласи именно това. Всеки да потиска истината.Зачудих се,дали аз бих могла да живея по този начин.Виждах,че тя се бе примирила. И че бракът и нямаше да бъде прекратен с подпис върху лист хартия. Тя бе решила да воюва с него.Знаех,че е от онези жени които не биха приели поражение. Нямаше да застане пред света и да заяви,че е била заменена от друга.Когато и се налагаше да отсъства дълго от дома си,тя сякаш предчувстваше че в нейното легло е била другата. Изхвърляше всеки път чершафите за да е спокойна.Но когато една вечер така се беше натряскала,истинската и ранима Лори се бе отпуснала в ръцете ми и каза тихо:"Знаеш ли?Изхвърлям всичко,но по кожата му усещам аромата на другата.От нейната миризма не мога да се отърва.Прекалено съм горда за да си отида. Да напусна нашето легло.Така бих признала че ме е победил."
Как можеха да се примиряват със ситуацията? Как би живял не само със собствения си грях,но и с този на любимия ти?
Стаси бе лудата глава. На нея мъж не можеш да и се опре.Още от гимназията беше такава.Не помнех дали някой и бе разбивал сърцето,но и тя не споделяше много.Използваше момчетата. Все казваше,че тя трябва да е първата,която да сложи край.И че не правела нищо по-различно от това което мъжа предварително не е решил да направи.Тя просто не удължавала агонията.Все ни критикуваше,че сме слаби.Макар Лори да бе от висшето общество,Стаси виждаше в нея само човек. Не и пари. Замислих се пред какви избори ни поставя живота. Лори можеше да поиска развод от Ники. Но тя бе избрала друг път. Стаси можеше да даде шанс поне на един да я обича и да остане с нея.Тя знаеше,че когато границите бъдат поставени,това към което се стремиш можеше да те накара да го желаеш още повече след края му.Знаеше че някои мъже не биха се задоволили с една нощ. Щяха да искат повече. Но тя бе направила избора вместо тях. Пред мен стоеше дилемата дали да замина.

Re: Избори

Мнение от alessa » 13 юни 2019, 12:19

Благодаря за мнението.

Re: Избори

Мнение от ~HT » 13 юни 2019, 11:01

Хубаво е, защото е искрено.

Показва цялата каша в женската глава и естествения, вроден начин, по който жените опитват до последно да избягат от поемането на каквато и да е отговорност.

Оправете си пунктуацията, разкарайте лигавата част с "не ме пускай никога" и т.н. и ще бъде хубава миниатюра и за не-женска публика.

Продължението е, че два месеца по-късно мацката все пак решава да замине за Италия. Запознала се е с Леопарди. Джани Леопарди :)

Избори

Мнение от alessa » 13 юни 2019, 09:04

-Трябва да ти кажа нещо.-тъжно се загледах в него.
-]Какво?!
-Предложиха ми работа..
-Това е чудесно! Да го отпразнуваме.
-Работата е в...Италия.
Той повдигна вежди и зачака продължение.
-Питаш ме дали да приемеш?
-Не,не те питам. Изтъквам подробнистите.
-Знам,че не питаш.-усмихна се самодоволно. Очите му се промениха.-Ти вече си решила.
-Откъде знаеш,че съм решила?!-троснато отвърнах.
-Ако не беше решила,щеше да започнеш първо с това,че трябва да заминеш. Да се разделим.
-Но това е за известно време. Не за цял живот!-опитвах се да се самозаблудя.-Може би,очаквам да ме насочиш,да ми помогнеш да избера.
-Как?Виждам,че си направила своя избор,още преди да ми споделиш. Преди дори да се запознаем... Преди всичко...между нас.
-Решила съм...-извъртях глава. Не можех да го погледна. Защо се гневях?! Дали,защото беше прав,или защото наистина всичко бе предопределено преди това!!
-Е,ще празнуваме ли,или ще тъжим?!
-Не ми се празнува.
-Защо?! Нали е само за малко нашата раздяла?!-изпитваше ме с очи. Почувствах напрежението между нас.-Искаш ли да те спра?!-каза едва доловимо.
-Не,знам...Времето е коварно.
-Помниш ли,когато се срещнахме... ? Никой не знаеше,как ще започне,и кога ще приключи.
-Но,то не приключва! -тропнах с крак
-Но и не продължава!-отсече той.
-Искаш да се скараме ли?!-извиках
-Ако така ще ти е по-лесно за да заминеш-Да!
-Искаш да се запомним така?!-невярващо попитах.
-Аз знам как ще те запомня! С онази жълта рокля на цветя. Стояща пред библиотеката,с учебници в ръцете. С онзи уплашен поглед,който казваше:"Ще се справя ли?" А после ще те помня с първата целувка. С нежното ти докосване.Вече съм запечатал,в съзнанието си,мекотата на кожата ти. По тялото ми е запечатано докосването ти.
-Правиш го по-трудно!
-Не ме питай тогава! Тръгвай си.
-Гониш ли ме?!-разгневено подскочих.
-Да! Гоня те!
Излязох,и се облегнах на вратата. Усещах,че тази врата е затворена завинаги.Връщане назад нямаше. Всичко свърши!Той отвори вратата и аз паднах в ръцете му. Така на един дъх разстояние,вече бях друга.Онази част от мен,която искаше да замине,за момент замлъкна.Погледнах го с умоляващ поглед.В ума ми крещяха гласове,които казваха:Не ме пускай,никога.Не ме пускай да си отида оттук.-Сложих ръка на гърдите му.
-Сега,кой го прави по-трудно?!-засмя се
Видях,онова момче в което се влюбих.Знаех,че само в обиятията му,забравях за всичко. Дори за мечтите си,отвъд душата му.Исках да ме приюти там,и да се изгубя. Да изчезна от света.Повдигнах се на пръсти да го целуна,но той остана неподвижен. Знаех,че това е неговият начин,да приеме нещата. Без последна целувка. Без сбогом.Защото знаехме и двамата,че няма да е последна,и ако останех,,щях да виня него за пропиляната възможност.

Към началото

cron