от Fabiven.BG » 12 септември 2020, 22:20
До татко
Откраднах си мъничко време,
за да ти пиша, че аз съм добре.
Задъхана следвам мечтите големи
и нищо не може по път да ме спре.
Не съм ви забравила. Мисля ви много!
И знам, че ви липсвам – това ми тежи,
но трябва да стискаме зъби, за Бога!
Човек, в слабостта си, най-често греши...
Така ти ме учеше някога, татко,
когато се плашех от черния мрак,
когато ядях до преяждане сладко
или се препъвах във къщния праг.
Тогава ми казваше – „Горе главата!
Стъпчи изкушение, болка и страх!"
Ти стискаше ласкаво-силно ръката ми
и аз се преборвах набързо със тях.
Пораснах щастлива при теб и при мама.
Разбрах що е вярност, любов и уют...
Готова съм вече! И никога няма
да ме изплаши човешкият студ!
Така е при мене... Пиши, как сте вие?
Намери ли евтини, сухи дърва?
Мама лекарства редовно ли пие?
Пушиш ли още следобед лула?
Изпращам ви малко пари. Да си имате.
Не ми се сърди и не питай защо!
Студено е вече навън. Иде зимата...
Купи си обувки, на мама – палто!
Целувам те силно и моля те, татко,
не се притеснявай! Аз съм добре!
Ще дойда по Коледа, макар и за кратко...
Обичам те:
Твое голямо дете.
....................................................................................................
Писмо от реалността
Аз пак ти пиша, мила мамо,
отчаяно, безпомощно писмо,
защото напоследък срещам само
мизерия, тревожни дни и зло...
От никъде не виждам лъч надежда,
животът ми не става по-добър.
По-ниско от тревата се навеждам
пред острия правителствен сатър.
Днес цялата си мижава заплата
аз дадох за излъчената топлина
от двата радиатора, с която
се гряхме този месец у дома...
Не ми останаха пари за телефона...
И тока аз не мога да платя...
Ако го спрат, оставам без котлона,
на който вечно боб-чорба варя!
Децата нямат пак обувки.
Краката им със дни растат...
Не могат само със милувки,
те през живота да вървят!
Срамувам се да ги погледна
в огромните и питащи очи.
Как да им кажа, че сме бедни,
защото не живеем от лъжи?
И как да им тълкувам факта,
че честният и доблестен човек
не може да се включи в такта
на корумпирания и безбожен век?!
Защо днес като идоли се тачат
бездушни,неграмотни същества?
Защо във бедност и забрава плачат
мъжете и жените на честта?
Кажи ми, мамо, научи ме -
в какво да вярват моите деца?!
Дали в чудовища със име,
или в мизерията и глада?!
Кажи ми, майко, как да ги възпитам?
Във честност или във порок...?
В доспехите на Дон Кихот ли да се скитат,
или във образа на мафиот жесток?
Ти ме направи пряма и открита,
дари ме с много вяра и мечти...
Но днес отчаяно се питам -
дали не сбърка в нещо ти?
[b]До татко[/b]
Откраднах си мъничко време,
за да ти пиша, че аз съм добре.
Задъхана следвам мечтите големи
и нищо не може по път да ме спре.
Не съм ви забравила. Мисля ви много!
И знам, че ви липсвам – това ми тежи,
но трябва да стискаме зъби, за Бога!
Човек, в слабостта си, най-често греши...
Така ти ме учеше някога, татко,
когато се плашех от черния мрак,
когато ядях до преяждане сладко
или се препъвах във къщния праг.
Тогава ми казваше – „Горе главата!
Стъпчи изкушение, болка и страх!"
Ти стискаше ласкаво-силно ръката ми
и аз се преборвах набързо със тях.
Пораснах щастлива при теб и при мама.
Разбрах що е вярност, любов и уют...
Готова съм вече! И никога няма
да ме изплаши човешкият студ!
Така е при мене... Пиши, как сте вие?
Намери ли евтини, сухи дърва?
Мама лекарства редовно ли пие?
Пушиш ли още следобед лула?
Изпращам ви малко пари. Да си имате.
Не ми се сърди и не питай защо!
Студено е вече навън. Иде зимата...
Купи си обувки, на мама – палто!
Целувам те силно и моля те, татко,
не се притеснявай! Аз съм добре!
Ще дойда по Коледа, макар и за кратко...
Обичам те:
Твое голямо дете.
....................................................................................................
[b]Писмо от реалността[/b]
Аз пак ти пиша, мила мамо,
отчаяно, безпомощно писмо,
защото напоследък срещам само
мизерия, тревожни дни и зло...
От никъде не виждам лъч надежда,
животът ми не става по-добър.
По-ниско от тревата се навеждам
пред острия правителствен сатър.
Днес цялата си мижава заплата
аз дадох за излъчената топлина
от двата радиатора, с която
се гряхме този месец у дома...
Не ми останаха пари за телефона...
И тока аз не мога да платя...
Ако го спрат, оставам без котлона,
на който вечно боб-чорба варя!
Децата нямат пак обувки.
Краката им със дни растат...
Не могат само със милувки,
те през живота да вървят!
Срамувам се да ги погледна
в огромните и питащи очи.
Как да им кажа, че сме бедни,
защото не живеем от лъжи?
И как да им тълкувам факта,
че честният и доблестен човек
не може да се включи в такта
на корумпирания и безбожен век?!
Защо днес като идоли се тачат
бездушни,неграмотни същества?
Защо във бедност и забрава плачат
мъжете и жените на честта?
Кажи ми, мамо, научи ме -
в какво да вярват моите деца?!
Дали в чудовища със име,
или в мизерията и глада?!
Кажи ми, майко, как да ги възпитам?
Във честност или във порок...?
В доспехите на Дон Кихот ли да се скитат,
или във образа на мафиот жесток?
Ти ме направи пряма и открита,
дари ме с много вяра и мечти...
Но днес отчаяно се питам -
дали не сбърка в нещо ти?