Златна

Правила
Уважавайте другите участници и се отнасяйте с тях така, както бихте желали те да се отнасят с вас!

Отговор на темата


Този въпрос служи за улавяне на ботове и предотвратяване на спама.
Усмивки
:D :) :( :o :shock: :? 8) :lol: :x :P :oops: :cry: :evil: :twisted: :roll: :wink: :!: :?: :idea: :arrow: :| :mrgreen:

BBCode е включен
Кодът [img] е включен
Кодът [url] е включен
Усмивките са включени

Преглед на темата
   

Разгъване Преглед на темата: Златна

Re: Златна

от esenna » 22 октомври 2013, 23:27

Благодарско! Да, наистина бих искала коментари. Приемам забележките, но мисля,че преминаването от един стил в друг не е минус на разказа? За другото - да, така е, не исках съзнателно да звучи твърде литературно- исках да има звученето като поглед към една жена и всичко, което може да ти дойде на ум за нея... Да не би да сте с паранормални способности-първоначално разказът беше "Сделката"..: ) Да, имам какво да публикувам, ще се радвам на подобен добър и полезен за мен отговор!

Re: Златна

от Кот Бегемот » 22 октомври 2013, 19:12

Здравей, Есенна !

Щом си публикувала в „Читанка”, предполагам, очакваш и коментар, с който нямаше да се заема, ако прочетеното от теб не ми се стори най-доброто от досега изложеното във форума. Конкуренцията във форума, обаче, е твърде ниска, така че оценката „Отличен” е относителна и затова ще си позволя да напиша за „хубостите” и „слабостите” на „Златна”.
Има лирика в тона ти, особено първия абзац, към средата в „целувката му по русата й коса” и в последното изречение. Сравненията и метафорите, от друга страна, са първите, които идват наум, когато се описват подобни сцени („сляла със скалата”, „млечната мъгла”, „кристалният й смях”, „дълбоко в наранената си душа”). При избора на прилагателно може да се отхвърлят първите две, който се появяват и да се потърси трето, нехарактерно за разговорите, но падащо на място в писмен текст.
Стилът се мени рязко – лиричен в началото, в последствие става повествователен, после пак съзерцателен. Знам, че е съзнателен избор – нежни думи, светът, видян през очите на Златна; всекидневни глаголи, сглобяващи ежедневието й. Но е хубаво стилът да е един от началото до края, иначе се получава смяна на гледната точка – ту разказва Златна, ту написалият историята.
Относно историята – обикновена, житейска. Те са най-трудни за разказване, защото за тях отдавна всичко е изследвано и е ужасно мъчно да не прозвучат познато или банално. (Антон Чехов и бледото подобие Алис Мънроу, взела „Нобел” за литература преди две седмици, са разгледали почти всичко). Бягство от клишето е последното изречение („примирението – като най-добрата сделка” – поздравления за идеята), което измества фокуса от самата Златна, на която й се случват обикновени неща, към нейния житейски избор; за мен по-удачно заглавие би било „Сделката”, защото в нея е и смисълът на написаното.

Очаквам да прочета и друго - разказ или импресия. Потопи се в съзерцанието, ще се получи.

Златна

от esenna » 16 октомври 2013, 23:44

И лошото държи да ни се случи, и хем е страшно, хем е много стилно. Когато да пропадам ме научи, защо не каза как завършва филма?

Стоеше седнала на една скала и гледаше залеза, обвитата в млечна мъгла София, светлините, които започваха една по една да пробиват мрака. Седеше от часове, беше се сляла със скалата. Стана й хладно и съжали за пухкавия син пуловер, който в бързината забрави да сложи в сака си. Искаше й се да вземе топла вана и да си легне , а тук й беше толкова спокойно – чувстваше се като вселенската царица, която решаваше дали да пусне слънчев лъч или градушка върху всички тия безименни хора там долу, всички те - бързащи, егоистични, зли, нараняващи, студени, бодливи...
В един мравуняк имаше повече топлина отколкото сред човеците - това си помисли тя тъжно, надигна се бавно и тръгна към мотела. Качи се в стаята си, пусна водата във ваната, съблече се - всичко вършеше абсолютно спокойно. Влезе внимателно и се потопи в горещата вода. Стоя под нея докато не й свърши дъха. Излезе, взема бутилката Джони, хапчетата от чантата си и пак влезе във ваната. Пусна отново горещата вода . Отпи първата глътка - наслади й се, последва втора, трета… Когато посегна към хапчетата, бутилката беше презполовена. Пиеше ги бавно и спокойно с ясното съзнание, че това е последната й сделка с живота. Усети спускането на мрака, който проби обвивката на тялото й, навлезе в нея и потече бавно във вените й. Отдаде му се без съпротива, с лека тъжна усмивка, потъна в лоното му и въздъхна облекчено, че вече няма да има болка, сълзи, разочарования…

- Моля дайте път, по-бързо, дръпнете се !
Лекарят бързаше, санитарите се блъскаха в ужасените хора и едва успяваха да се придвижат към линейката. Пуснаха алармата и червената лампа се завъртя, потеглиха бързо надолу към разбуждащият се град.
Цяло денонощие лекарите се бориха за живота й. Нищо не знаеха за нея. Единствено в шофьорската й книжка прочетоха-Златна Илиева, бул. ’’ Витоша’’ 21 и нищо повече. Животът й се беше изцедил от нея, една последна малка капчица успяха да уловят в последния миг преди да падне и чрез нея започнаха сложни манипулации.
А Златна плуваше в тъмносив непробиваем мрак - някак забързано и неориентирано-напред-назад. Майка й, която толкова много обичаше, сина й , първият му концерт, Виктор – напрегнат за всеки тон, който той изсвирваше, блясъка в очите му и промълвеното : ’’Много е добър, ще стане известен ! ’’ , нейната радост, баща й – в бялата лекарска манта, многобройните хора, които чакаха у тях да ги приеме . Чу първите звуци - малко плахи, но нежни, които успя да изсвири на виолончелото, часовете напрегнати упражнения, майка й, която й носеше закуска - да почине поне малко, постоянните скандали от горния апартамент, който бил техен по думите на баща й, но при национализацията го загубили заедно с три фабрики на дядо й, приятелките, прошепнатите тайни –това всичко плуваше край нея, някое по-близо-да протегне ръка ще го хване, друго далечно. Ето, изплува красивият италиански замък . ’’Прелест’’ – беше възкликнала тя когато го видя за първи път. Граф Джовани Болонезе, който искаше да се оженят, а тя млада, нехаеше и кристалният й смях се сипеше, целувката му по русата й коса, цветното лято във Венеция.
Виктор – новият колега, среден на ръст, с черни очи и тъмна коса, усмихнат, демонстрираше освен впечатляващо добро свирене и завидно самочувствие. Дали това или нещо друго- никой така и не разбра, привлече Златна като магнит към него, любовта й избухна с неподозирана страст, тя спря да се храни, да спи, можеше да мисли само за него или да бъде в обятията му, галена и целувана , любена от този тъй необикновен в нейните очи мъж. Нищо, че беше оставил жена с две деца – Златна искаше само Виктор. Беше свикнала да бъде винаги първа и винаги да побеждава . Семейният й живот с Виктор я направи истинска жена ! Беше щастлива както никога, макар да виждаше подозрителния и недоволен поглед на майка си. Никога не й го каза, но Златна си знаеше, че според нея Виктор не беше мъж за нея. Увлечена в собственото си щастие, в ежедневните задължения, в любовта си , във Виктор и порасналият си син, Златна може би щеше да достигне до дълбоки старини с чувството на победител, ако една вечер не беше телефона…
Пронизителен звън проби мрака, който беше нейната защитна броня…
- Не, не, спрете го, махнете го! – панически изпищя тя и избухна в разтърсващ плач.
Лекарят отдъхна дълбоко:
- Успяхме! Продължавайте с тези медикаменти в системата, изключете мобилният й, не я закачайте, оставете я, трябва да почива. Довечера ще дойда да я видя.
Златна започна да чува леко потракване, стъпки, тишина. Не искаше да си отваря очите – не знаеше къде е и за първи път изпита страх от неизвестното.
Отново се гмурна в дълбоката тъмнина- там беше топло и познато… телефонът беше до нея, след няколко позвънявания го вдигна и тъкмо щеше да се обади когато чу гласът на Виктор:
- Да, скъпа моя, до утре, наистина ли трябва да свирим, не може ли направо да отидем във вас? Целувам те!- шепнеше и тя помисли , че има някаква грешка. Стана от креслото и отиде в спалнята. Виктор още държеше слушалката на телефона. Когато я видя се смути и побърза да затвори:
- Злато мое, ще си лягаме ли? – опита той да се усмихне. Тя стоеше като вцепенена. Попита го. Той отрече. Тя повиши тон. Той също. Тя заплака. Той се раздразни и запали цигара. Тя се развика, че това е нейният дом, а не някакъв бардак, в който явно е започнал да живее. Виктор стана и излезе. Не се върна цяла нощ. Сутринта на репетиция Златна го гледаше с неизсъхналите си от сълзи очи и се чудеше коя е тази жена, от кога, как… И по тия неведоми , но пък винаги носещи истината пътища разбра, че е колежката , с която подготвяха солов концерт и вече месеци наред любовта им била явна за всички, но не и за нея. Върна се в къщи, мълчаливо сложи няколко неща в сака, качи се на колата и отиде на Витоша където винаги се е чувствала най-добре…
Виктор вече трета нощ не спеше и се чудеше къде е Златна. Родителите й живееха в горния апартамент върнат им при реституцията, той успяваше някак да ги заблуди, но срещаше невярващият поглед на майка й. Реши да подаде сигнал за изчезването й в полицията. Рано сутринта му се обадиха, че има жена с такова име във Втора Градска болница.Той панически се разбърза, взема такси и влетя в стаята й.Тя спеше.Отдъхна като я видя. Беше бледа и смалена, но сигурно жива щом имаше система. Появи се сестра, която го накара да напусне. Говори с лекаря й –когато чу ,че е направила опит за самоубийство, не повярва. Очакваше я дълго лечение. Бързайки за работа той се успокояваше, че поне сега знае къде е, все ще измисли нещо за родителите й.

* * *
Златна се върна в къщи, прегърна майка си и се разплака . Синът й смутен я погали непохватно и се отдръпна. Виктор внимателно я придържаше за ръката. Заведе я в стаята й, баща й дойде, поговори малко с нея и я оставиха да почива. Когато оздравя и беше наясно със себе си, хладно каза една вечер на Виктор:
- Искам развод.
Започнаха дълги тягостни разговори кой разбрал, недоразбрал, защо и как, кому … Обземаше я силна умора, прекратяваше разговора и се прибираше в стаята си. След два месеца Виктор влезе при нея, легна и я прегърна - Златна се бореше тихо, да не събуди сина им, но той я държеше здраво. Така постепенно сломи съпротивата й , успя да я убеди да му даде втори шанс и на четиридесет и четири години Златна роди второто си дете – едно малко сладко момиченце . Майка й се радваше на малката си внучка, жалеше Златна и започна да мърмори открито. Това не помагаше на дъщеря й, но поне знаеше, че и някой друг мислеше като нея и има подкрепа.
Виктор се стараеше по- често да бъде край тях, построиха си вила, по-късно купиха друга на морето. Синът им завърши и постъпи като негов наследник в оркестъра. Дъщеря им порасна и постъпи в Музикалното училище – класическо пеене. Но двойнствения си живот Виктор не изостави – беше по-силно от него и дали Златна знаеше или не той просто се прикриваше внимателно. Тя ходеше на работа, на фитнес и плуване, гледаше родителите си, пазаруваше,готвеше, контролираше децата, с него почти не говореше, никога не вдигаше телефона , разхубави се, но с хубостта на студените отчуждени натури. Никога не го попита къде е бил, никога не излезе повече с него, само пред децата поддържаше някакъв общ разговор. Виктор прекара тежка пневмония и месеци не се подобри. След много изследвания поставиха диагнозата рак на белите дробове. Златна мълчаливо уреди да заминат в Истанбул на лечение. Ходеше с него години наред по болници, клиники, санаториуми, следваше го, помагаше му. Винаги хладна към него, изпълнена с разочарование от всичко и от всички. Виктор като че ли оздравя. Пенсионира се. Заживя със спомените си и гледката от вилата им към морето.Синът им се ожени. Златна продължи напред – разбрала, че никой не заслужава живота й, той си е неин , даден й, за да бъде тя такава каквато беше създадена. Понякога си поплакваше, разочарованието й и стаеният гняв струеше от нея и малко хора се осмеляваха дори да я заговорят. Но Златна се чувстваше добре сама. Дълбоко в наранената си душа никога не му прости! Радост, щастие, любов -това прие като изпълнено задължение, а примирението – като най-добрата сделка с чудото-живот.

Към началото