от razkazwacha » 07 май 2012, 09:04
Всичко започна със случайно намерено парче тебешир, досаден меч и едно потискано предчувствие.
Вторник сутрин. Една такава никаква сутрин — сива, ноемврийска, без настроение; а и уикенда далече, празниците също. Пък и на работа трябваше да отивам. Лишен от единственото, доскоро, сутрешно удоволствие — нескафе със сметана и цигара (бях отказал последните, а без тях кафето изгуби вкус и смисъл) „взех“ душ, избръснах се, надянах костюма с етикетче „вторник“, обувките, палтото и отворих вратата към стълбището. Можеше и да не го забележа, но си изпуснах ключовете на прага. Парче тебешир — отчупено от едната страна, изтрито от другата; с такива е трудно да се пише, но са чудни за замерване в междучасията. В достатъчно умели ръце такъв „куршум“ спокойно прелиташе през цялата стая и поразяваше криещият се зад чина враг… Ама какво съм се заблеял?!? И без друго с това натоварено движение ще се забавя достатъчно по улиците, ами съм седнал да съзерцавам никому непотребно, захвърлено парче тебешир… Изритах го от и без това мръсната си изтривалка, заключих и трите брави и хукнах по стълбите. Сигурно щях да забравя тебеширчето, ако ровейки из джобовете си за ключовете на колата, не извадих от там същото това парченце. Това вече би трябвало да ми привлече вниманието, но аз просто ядно го захвърлих, и продължих да търся. Няколко мига по-късно спрях. Защо, по дяволите, имах тебешир в джоба на палтото? Та аз не работех облечен с него? Тогава свързах онова горе на стълбите и случилото се преди минута тук. Огледах се за захвърленото парче, но сред боклуците по тротоара и улицата, не можах да го видя. Махнах мислено с ръка — въпреки известната странност на ситуацията, нямах излишно време за чудене в момента, така че се качих в колата.
Все пак чудото се случи — успях да стигна преди осем на работа, дори намерих удобно място и паркирах. Вече спокоен, бавно минах през пропуска, спрях да разменя няколко думи с пушещите там колеги, посмяхме се на вица от „Шоуто“ снощи и се заизкачвах по стълбите към кабинета си. Проправяйки си път през купищата книги, карти, кутии, с вече не помня какво в тях, се добрах до претрупаното бюро, и поставих чантата на няколкото квадратни сантиметра сравнително стабилно пространство върху куп папки. И го видях отново. Стоеше си върху клавиатурата на компютъра. Парчето тебешир. Същото…
Отпуснах се бавно на стола, протегнах ръка и бавно го вдигнах, сякаш можеше да избухне. Най-обикновено парче тебешир. Което по някакви свои си причини ме преследва. Бавно го въртях пред очите си — нима някой нещо искаше да ми каже? Определено искаше, но какво? Парче тебешир… трябва да нарисувам нещо; да напиша? Да натрия върха на билярдна щека? Но аз не играя билярд. Да го хвърля по някого? Тогава?… И докато седях така, потънал в дълбок размисъл, на вратата се почука. „Кой ли се сетил толкова рано за мене? Разработили се…“ мърморех под нос. Чак тогава извиках „Влез“…
И случките от последните дни взеха да се подреждат — странно необясними, но имащи свой необясним порядък. В твърде обикновения ми, на моменти скучен живот, в сивото, бавно течащо ежедневие, разни дребни неща и случки разменяха местата си, появяваха се отново и отново, сякаш опитвайки се да ми кажат нещо, да ми припомнят… Дребно речно камъче, което видях на няколко пъти през един и същи ден: в обувката ми сутринта, в автобуса — затъкнато в перфоратора, на стълбите на музея, в който работя, когато се препънах се оказа точно пред носа ми, в чинията с обяда, който ми сервираха в „Тропс“… Тогава го взех и прибрах в джоба си. Онова усещане, в което винаги съм се старал да се вслушвал, отново бе проговорило. След седмица, по подобен начин, ме преследваше парчето тебешир, за което ви разказах. Последното, което се появи в цялата тази редица странности, бе най-учудващо и екзотично, но именно то ме насочи към това, което бе време да направя.
… „Влез“, вратата се отвори, през нея първо се провря дълга дървена кутия, а после и едно от момичетата, работещи във фонда на музея, запъхтяна под видимо тежкия пакет.
— Първо го поръчваш „спешно“, пък си тръгваш по-рано от работа! От вчера те чака… — поде ме раздразнено още от вратата.
— Чакай бе, Миме — вдигнах ръце, — нищо не съм поръчвал! Пък вчера в четири шефът ме прати… и какво, въобще, е това?
Изгледа ме с упрек, но и с известна доза учудване:
— Инвентарен номер 13459, „двуръчен меч, толедска стомана“ — отвори кутията и я постави върху два доста нестабилни купа папки.
Наистина великолепно оръжие. Острие дълго три стъпки, широко два инча, ефес от бронз с форма на раменете като малтийски кръст, вретеновидна ръкохватка, покрита с усукани кожени ремъци, завършваща с коничен помел, също бронзов. И сякаш бе изкован вчера. Не би трябвало да има толкова добре запазени от преди поне 600 години. Сигурно бе реплика. ТРЯБВАШЕ да е реплика. Но пък колегите от отдел „Средновековие“ да заведат под инвентарен номер реплика… не ми се вярваше… Изкуших се да се направя на „ударен“ и го оставя, за да го разгледам по-добре, но естествено нямаше да е колегиално. Върнах го, макар и с нежелание, обяснявайки на Мимето, че в момента работя по една колекция от амфори и амфорни печати и до мечовете още не съм стигнал, пък и този въобще не е към моя период. Момичето си тръгна, мърморейки. След два часа, докато бързах през изложбените зали за оперативка, минавайки през отдел „Етнография“ се „заковах“ пред една от витрините. Там, сред хурки, вретена и чекръци си стоеше същият онзи меч от толедска стомана.
Връзката направих веднага — „преследваше“ ме също като тебешира и камъчето и трябваше да го взема, но това нямаше как да стане — поне за сега… Реших да мисля по време на оперативката… Същия оня меч, който ми бяха донесли сутринта по погрешка. И надпис под него: „Вземи го бе, тиквеник!“. Явно на някого бе започнало да му писва от тези игрички. А не трябваше ли изнервения да съм аз?… Така или иначе не можех да го взема сега; охранителните камери работеха, и посред бял ден… А ако кажех на колегите какво см видял определено щяха да ми се смеят… как само щяха да ми се смеят. Довечера. До довечера щях да го измисля. Пък сега наистина трябваше да бързам.
Час след като се бях върнал от оперативката, в кабинета ми доставиха два пакета. Единият дълъг, другият по-обемист и по-тежък. Отворих дългия и защо ли не се учудих, когато в него се оказа моя стар познайник — меча. Виж другия пакет ми поднесе изненада — дори няколко: плетена ризница с дълъг ръкав, обковани с метал кожени ръкавици, черни памучни риза и панталон и високи кожени ботуши. Също колан с кама и чантичка на него и портупей за меча.
Това вече ако не бе явна покана… Нямах нужда от повече обяснения — станах и започнах да навличам доспехите. След около десетина минути, облякъл сякаш някакво свое друго АЗ с доспехите и оръжието, откачих физическата карта на света и с парчето тебешир върху голата стена нарисувах врата.
Нямаше нужда от брава — отвори се сама — за мен. Преди да прекрача в ярката светлина и зелените поля отвъд извадих камъчето и го хвърлих през рамо зад гърба си, за да не се върна никога повече.
Юри Йоргов
Всичко започна със случайно намерено парче тебешир, досаден меч и едно потискано предчувствие.
Вторник сутрин. Една такава никаква сутрин — сива, ноемврийска, без настроение; а и уикенда далече, празниците също. Пък и на работа трябваше да отивам. Лишен от единственото, доскоро, сутрешно удоволствие — нескафе със сметана и цигара (бях отказал последните, а без тях кафето изгуби вкус и смисъл) „взех“ душ, избръснах се, надянах костюма с етикетче „вторник“, обувките, палтото и отворих вратата към стълбището. Можеше и да не го забележа, но си изпуснах ключовете на прага. Парче тебешир — отчупено от едната страна, изтрито от другата; с такива е трудно да се пише, но са чудни за замерване в междучасията. В достатъчно умели ръце такъв „куршум“ спокойно прелиташе през цялата стая и поразяваше криещият се зад чина враг… Ама какво съм се заблеял?!? И без друго с това натоварено движение ще се забавя достатъчно по улиците, ами съм седнал да съзерцавам никому непотребно, захвърлено парче тебешир… Изритах го от и без това мръсната си изтривалка, заключих и трите брави и хукнах по стълбите. Сигурно щях да забравя тебеширчето, ако ровейки из джобовете си за ключовете на колата, не извадих от там същото това парченце. Това вече би трябвало да ми привлече вниманието, но аз просто ядно го захвърлих, и продължих да търся. Няколко мига по-късно спрях. Защо, по дяволите, имах тебешир в джоба на палтото? Та аз не работех облечен с него? Тогава свързах онова горе на стълбите и случилото се преди минута тук. Огледах се за захвърленото парче, но сред боклуците по тротоара и улицата, не можах да го видя. Махнах мислено с ръка — въпреки известната странност на ситуацията, нямах излишно време за чудене в момента, така че се качих в колата.
Все пак чудото се случи — успях да стигна преди осем на работа, дори намерих удобно място и паркирах. Вече спокоен, бавно минах през пропуска, спрях да разменя няколко думи с пушещите там колеги, посмяхме се на вица от „Шоуто“ снощи и се заизкачвах по стълбите към кабинета си. Проправяйки си път през купищата книги, карти, кутии, с вече не помня какво в тях, се добрах до претрупаното бюро, и поставих чантата на няколкото квадратни сантиметра сравнително стабилно пространство върху куп папки. И го видях отново. Стоеше си върху клавиатурата на компютъра. Парчето тебешир. Същото…
Отпуснах се бавно на стола, протегнах ръка и бавно го вдигнах, сякаш можеше да избухне. Най-обикновено парче тебешир. Което по някакви свои си причини ме преследва. Бавно го въртях пред очите си — нима някой нещо искаше да ми каже? Определено искаше, но какво? Парче тебешир… трябва да нарисувам нещо; да напиша? Да натрия върха на билярдна щека? Но аз не играя билярд. Да го хвърля по някого? Тогава?… И докато седях така, потънал в дълбок размисъл, на вратата се почука. „Кой ли се сетил толкова рано за мене? Разработили се…“ мърморех под нос. Чак тогава извиках „Влез“…
И случките от последните дни взеха да се подреждат — странно необясними, но имащи свой необясним порядък. В твърде обикновения ми, на моменти скучен живот, в сивото, бавно течащо ежедневие, разни дребни неща и случки разменяха местата си, появяваха се отново и отново, сякаш опитвайки се да ми кажат нещо, да ми припомнят… Дребно речно камъче, което видях на няколко пъти през един и същи ден: в обувката ми сутринта, в автобуса — затъкнато в перфоратора, на стълбите на музея, в който работя, когато се препънах се оказа точно пред носа ми, в чинията с обяда, който ми сервираха в „Тропс“… Тогава го взех и прибрах в джоба си. Онова усещане, в което винаги съм се старал да се вслушвал, отново бе проговорило. След седмица, по подобен начин, ме преследваше парчето тебешир, за което ви разказах. Последното, което се появи в цялата тази редица странности, бе най-учудващо и екзотично, но именно то ме насочи към това, което бе време да направя.
… „Влез“, вратата се отвори, през нея първо се провря дълга дървена кутия, а после и едно от момичетата, работещи във фонда на музея, запъхтяна под видимо тежкия пакет.
— Първо го поръчваш „спешно“, пък си тръгваш по-рано от работа! От вчера те чака… — поде ме раздразнено още от вратата.
— Чакай бе, Миме — вдигнах ръце, — нищо не съм поръчвал! Пък вчера в четири шефът ме прати… и какво, въобще, е това?
Изгледа ме с упрек, но и с известна доза учудване:
— Инвентарен номер 13459, „двуръчен меч, толедска стомана“ — отвори кутията и я постави върху два доста нестабилни купа папки.
Наистина великолепно оръжие. Острие дълго три стъпки, широко два инча, ефес от бронз с форма на раменете като малтийски кръст, вретеновидна ръкохватка, покрита с усукани кожени ремъци, завършваща с коничен помел, също бронзов. И сякаш бе изкован вчера. Не би трябвало да има толкова добре запазени от преди поне 600 години. Сигурно бе реплика. ТРЯБВАШЕ да е реплика. Но пък колегите от отдел „Средновековие“ да заведат под инвентарен номер реплика… не ми се вярваше… Изкуших се да се направя на „ударен“ и го оставя, за да го разгледам по-добре, но естествено нямаше да е колегиално. Върнах го, макар и с нежелание, обяснявайки на Мимето, че в момента работя по една колекция от амфори и амфорни печати и до мечовете още не съм стигнал, пък и този въобще не е към моя период. Момичето си тръгна, мърморейки. След два часа, докато бързах през изложбените зали за оперативка, минавайки през отдел „Етнография“ се „заковах“ пред една от витрините. Там, сред хурки, вретена и чекръци си стоеше същият онзи меч от толедска стомана.
Връзката направих веднага — „преследваше“ ме също като тебешира и камъчето и трябваше да го взема, но това нямаше как да стане — поне за сега… Реших да мисля по време на оперативката… Същия оня меч, който ми бяха донесли сутринта по погрешка. И надпис под него: „Вземи го бе, тиквеник!“. Явно на някого бе започнало да му писва от тези игрички. А не трябваше ли изнервения да съм аз?… Така или иначе не можех да го взема сега; охранителните камери работеха, и посред бял ден… А ако кажех на колегите какво см видял определено щяха да ми се смеят… как само щяха да ми се смеят. Довечера. До довечера щях да го измисля. Пък сега наистина трябваше да бързам.
Час след като се бях върнал от оперативката, в кабинета ми доставиха два пакета. Единият дълъг, другият по-обемист и по-тежък. Отворих дългия и защо ли не се учудих, когато в него се оказа моя стар познайник — меча. Виж другия пакет ми поднесе изненада — дори няколко: плетена ризница с дълъг ръкав, обковани с метал кожени ръкавици, черни памучни риза и панталон и високи кожени ботуши. Също колан с кама и чантичка на него и портупей за меча.
Това вече ако не бе явна покана… Нямах нужда от повече обяснения — станах и започнах да навличам доспехите. След около десетина минути, облякъл сякаш някакво свое друго АЗ с доспехите и оръжието, откачих физическата карта на света и с парчето тебешир върху голата стена нарисувах врата.
Нямаше нужда от брава — отвори се сама — за мен. Преди да прекрача в ярката светлина и зелените поля отвъд извадих камъчето и го хвърлих през рамо зад гърба си, за да не се върна никога повече.
Юри Йоргов