Страница 1 от 1

Чудомир

Пуснато: 04 септември 2014, 00:16
от На баща си син
Имам му тритомника, но, грях ми на читателската съвест, в онова усилно време на разработки, внедрявания и производство на ядрени прибори, не ми е останало време да изчета Чудомир изцяло, както Смирненски, Ботев, Вапцаров, Уелс и някои други автори.
Сега някакси попаднах на "Първите" - материал за социалистите и комунистите в Казанлъшко. Знаех Чудомир като писател, художник, читалищен и всякакъв културен деец, но не в пълнотата му.
Дълбоко ме впечатли как пълно е изследвал и описал тези хора. Имам лично отношение, тъй като родителите ми са учители. Ще споделя част от едни истории на баща ми, съзвучни с някои от описаните от Чудомир факти.
Баща ми Христо Флоров Опров, син на влах с потекло от Сомовит на устието на Вита и на Карамфила, родена през януари 1878 г. в село Ениджия (сега Инедже, Турция), Лозенградско, е завършил Луковитското педагогическо училище (Бастилията) и през 1923 е започнал работа в селото си Мъртвица, сега Подем, Долна Митрополско, Плевенски окръг. Леля ми Мара, също такава учителка там, го е свела с майка ми, прогимназиална пак там . Учил какво учил децата в слети класове, на плочи с калеми и прочее атрибути от тогава, през 1927 нещо го подгонили от властта. Преминал е през толстоизъм и евангелизъм (имаше приятел пастор от църквата в Плевен, където са се венчали Георги Димитров, евангелист като много македонци, и Люба Ивошевич), и най-после станал "прогресивен", по терминологията от моето детство. Отказал да преподава задължителния тогава закон божий (вероучение). Дошли да го търсят, една негова братовчедка му скрила книгите ("Разнокалибрени въздишки в стихове и проза", "По полета, фабрики и работилници" на Кропоткин, "Анти Дюринг", Горки и Достоевски пълни Игнатови издания от 19-20 век и още 100-200 подобни) и той не бил арестуван, но бил "уволнен от всички училища в Царството". Когато научих това към 1955 г., вече знаех какво е "Berufsverbot" - забрана за упражняване на професия във Федеративната република Германия, и там се е отнасяла особено много за учители и е засягала членовете на ГКП.
Трябвало е да си отслужи военната служба (още тогава учителите са можели да почнат работа без да отслужат войниклъка) и, естествено, е взет трудовак като неблагонадежден за властта, каквато и да е тя. Междувременно се е отказал от наследството на баща си, влаха. Този влах обаче не е давал вкъщи да се ворбеще на ромънещи и всичките му 6 оживели от 12 родени деца не са знаели влашки.
Две години баща ми е строил новата Плевенска гара, в която и досега, колкото и да е съсипвана през годините от преустройства и парвенюшки преправки, влизам като у дома си. По-късно е успял с триста перипетии да завърши ветеринарна медицина в Букурещ и София, заедно с Димитър Димов, и да работи из Плевенско и Плевен дълги години.
Затова описаното от Чудомир за учителите и ковладилите ги пред църковните и местни власти попове ми е близко и понятно.
Друг дом от баща си нямам, станал е заврян (приведен) зет и до края на живота си нямаше имот. Имаше обаче съпруга-героиня, макар и с две деца само.
Ето как един наш писател ми стана почти роднина.
От цялата тая история, която не е и кой знае колко интересна, има ги хиляди у нас и наоколо из комшулука, мога да изведа само една поука: ние, българите от 19, 20 и 21 век, сме така оплетени помежду си, че не си струва да се дърляме сега. Ние, поне някои от нас, имаме корени из всички околни държави, както и някои от тамошните хора имат корени у нас. Една приказка на печално известния Иван Костов е вярна: "Всички сме братовчеди".
Бих бил доволен да изляза n-ти братчед на Димитър Чобраджийски. И без това съм късно дете и повечето ми братовчеди са (бяха) по-големи от мене.

Re: Чудомир

Пуснато: 21 май 2015, 09:05
от yaspasov
Наскоро препрочетох доста от разказите на Чудомир качени тук, но така и не намерих един разказ.
Намерих го на друго място и сега го качвам тук.
Шекерят

По едно кринче варени картофи излапва на едно ядене Петко Шекерят, не го гледай, че кожата му не чини и за цигански дармон. Инак, да речеш, устата му, колкото един симид да пъхнеш в тях, коремът му рендосан и хич не личи, ама надарен човек! Природата му такава, значи. Пролетно време, като се качи на баллявката череша, дето е на лозето му на Габарски път, яде и nлюе кокички, яде и плюе, па като види, че няма наяждане, започва и тяк като мисирек да гълта. И дорде я не претръска цялата, та като я погледнеш отстрани, да заприлича на ошмулена от гъсеници, не слиза.

Срещнал есенес Нена Сенегалеца, задянат в гюлово кошче сини, пестилки сливи. Те какви баджааци са, ама:

— Баджанак, рекъл му Нено, ако можеш ги излапа всичките, с кошчето ще ти ги дам.

— Ама как, рекъл Шекерят, с кокичките ли, или без тя х ?

— Без, рекъл, без. Тъй ще си ги ядеш, толерантно, както господ дал.

— Че зная ли? — рекъл Петко и слюнките му се стекли в устата. — Както ми е утъняло на корема, рекъл. .. Зная ли? Ами ако не мога, нещо ще искаш ли от мене?

— Нищо, рекъл, нищичко няма да ти искам. Ако не можеш, само ще ми изревеш два пъти като дядовото Дойчово магаре, и толкоз.. Друго не ща. ще ги раздена, рекъл, ще ти ги дам, ще седна до тебе, ще те гледам и ще те облажавам.

— Щом е тъй работата, да отитаме — рекъл Шекерят и преглътнал издебело.

Свалил Нено кошчето, седнал Шекерят, турил го между краката cи, че като почнал да нагъва оня ми ти човек, като му заллющели ушите, плюскал, плюскал, дордето останали около една шапка нещо на дъното. Нено най-напред го гледал засмяно, после ококорил очи и се канел да се откаже от баса, ама дорде му продума, тойi: ги излапал нa нафора, облизал си мустаците като коте, понадигнал си пояса, ухилил се и поел да cи ходи.

— Е, каква стана тя ?— едва сварил да продума Нено.

— Никаква. Бог да прости, рекъл, тейка ти, дето гв е сял.

Прибрал си Нено празното кошче, изгледал го от главата до корема и от корема до петите, климнал с глава и рекъл:

— Е-е-е. .. кандъм, баджанак! Напълииха ми се очите! Халал да ти са, рекъл, и да ти е жива и здрава вулията, дето побра толкова нещо. Само ти, рекъл, и Чолпанкиното черно прасе можете да изгълтате толкова сливак. Халал да ти са! Не ми се свидят.

Поел и той към село и хем клима с глава, хем цъка и се чуди.

По вършитба, като пуснат харманджиите добитъка на пладнина, Шекерят върже кравите под чардака, зaвърти се, завърти зад купните, шмугне се като мушичев нa лозята в дола и задебне като лисица от синур на синур. Щолм го усети на коя посока е поел, Стойно Пъдпъдъкът се провикне оттатък реката:

— Костаl. . . Костаа!. . . Кара-Костаа!. . . Тичай да си вардиш пъпешите на лозето, че Шекерят ще им види смстката завчасl

Или пък:

— Чино Теньовцееl. .. Бягай с остена към бахчията, че ви отиде кратунката круша! Бързай, бързай да превариш, че онова пусто гърло и за поревка няма да ви остави!. . .

В голямата гора накъм Копачов рът след пожара подкараха едни младоци, избуя една кръстатка, да ти е мило и драго да гледаш. Един съботен ден Шекерят рекъл на жена си:

— Стойне, рекъл, тури ни в торбата нещо за ядене, че ще идем с малкия в гората. Ще подкараме и кравите, и телците, и магарето, рекъл, да ги понапасем, че ребрата им почнаха да се четат вече. Утре вечер, рекъл, ще си дойдем.

Сложила му жената каквото му сложила,. подкарали добитъка, стигнали в гората, вързали на лудата крава големия звънец, спънали магарето, наклали огън и се приготвили за нощувка.

На другия ден Шекерят се събудил, измил се, разкършил се и се качил горе на чукара да погледа наоколо. Прималяло му пак на корема, ама село далеч, а тук ни сливи има, ни круши, ни нищо. Дошло му на ум, че през два дола има дренак.

Спуснал се надолу, покатерил се пак, пак се спуснал и се озовал сред едни дренки — не ти е работа! Наронила се земята и едри, и черни като сливи. Че като се подпретнал оня ми ти човек, че ял, че ял, докато му изхвръккал коремът като земното кълбо, дето е в училището. Едвам се дотътрил по пладне до огъня, напил се с вода, тръшнал се на поляната, оцъклил очи и едва сварил да извика:

- Умирам, Динко! Отивам, тейковото!

Подплашило се детето, надуло гайдата и се стрелнало надолу към село. Бяга, пищи, та гората цепи. Долу по шосето минавал по това време с каруцата си Герги Станкин. Като го чул, обадил му се и спрял. Дошло детето, разправило му каква е работата, той обърнал колата. сръгал конете и полека-лека стигнал горе до поляната, Качили го, завили го с чергата и тръгнали за село, ама Шекерят се пренесъл, сковал челтости и не може да рече три. Стигнали в село, влезли у тях в двора, стоварили го на пруста, надошли съседи, завайкали се, затюхкали се, повикали и дяда Чакъра. Развързал му той пояса, разкопчал го, че като изскочило едно коремище изпод ризата — страхотия! Помъчил се да го разтрие, ама той корав като камък.

— Бря, рекъл дядо Чакър, тоя лакмазанин га че ли цименто е ял, кератията! На, ей тука, рекъл, набутвам нещо като голяма костенурка, а по-нататък има още.

— Да не е ял пък костенурки с черупките - пошепнал Маймунът и посегнал и той да пипне.

- И костенурки ядва, и желъд може да е плюскал -- обадил се дядо Чакър и му отместил ръката. — Тя него- вата лакомия край няма, ами я някой да хукне да извика фершела от баните, че тая работа не е хубава и не е за мене.

Хукнал се пак Динко и довел вечерта фелдшера. Какво го правил, какво го маганил, не зная, ама мина му като на куче, тръсна се след някой ден и сякаш не е било.

Ама ти мислиш, че след тая случка не яде ли вече по толкова?

По едно кринче варени картофи излапва като нищо, една тиква и четири печени царевици отгоре за мезе. Само вода не пие веднага. Диета пази. Фелдшерът тъй му поръчал.