Страница 1 от 1

Врагът на бога

Пуснато: 21 юни 2011, 11:06
от Yurie
Изпращам липсващите места в книгата "Врагът на бога от Бърнард Корнуел. Преводът направих от руското издание на книгата, тъй като, за съжаление не успях да намеря английско. В публикувания текст, тези места са заместени с "???":

1. - Бракът няма нищо общо с желанията - каза Мерлин с презрение. Артур мислеше иначе и се показа като глупак. На мъжа, Дерфел, му трябва хубавичка девойка в леглото, но само един хапльо не разбира, че има разлика между девойка и жена. Артур мисли, че трябва да се ожениш за Гуенхуивач.
- Гуенхуивач! – повторих аз, доста гръмко.
Гуинивиър не понасяше въздебеличката си по-малка сестра. Нямах особена причина да не харесвам Гуенхуивач, но и не можех да си представя да се оженя за такова невзрачно, безлико и нещастно същество.
2. - Сънувай, моя любов - мърмореше Нимю и в съня си аз литнах на широките си криле над един път, който се виеше между хълмовете. Неравен и каменист, той неумолимо пълзеше от долина в долина, от време на време се извисяваше към някой открит превал, преди да се спусне към голите камъни на следващото речно корито. Пътят заобикаляше черните езера, прескачаше мъгливите клисури, виеше се в подножията на снежните върхове, но упорито водеше на север. Не знам, как разбрах, че е именно на север – в съня няма нужда от обяснения.
Крилата ме спуснаха на пътя и внезапно осъзнах, че вече не летя, а се изкачвам към превала. От черните шистови стъпала, от двете страни, сълзеше вода, но някак си знаех, че след превала пътят свършва. Само да напрегна уморените крака и след хребета ще постигна заветното желание.
Задъхвах се, въздухът с хриптене се изтръгваше от дробовете. Последен преход и тук, на върха пред мен избухнаха светлина, топлина и ярки цветове.
Зад превала се простираше брегова ивица, с дървета и поля. Отвъд брега блещукаше синьо море, обгърнало с вълните си един остров, а на острова имаше езеро, огряно от внезапно появилото се слънце.
3. Полежах така няколко дълги минути. Сънят си бе отишъл и аз се чудех какво е общото между Тъмния път и моето заветно желание. Изведнъж повърнах и главата ми се проясни. Видях празна сребърна чаша, вдигнах я и приклекнах. Зад кралския камък ме гледаше Мерлин. До него стоеше Нимю, любимата му жрица. Тялото й бе обвито в черен плащ, а черните й коси бяха прихванати с лента. Златното й око проблясваше на лунната светлина. От очи я бе лишил Гундлеус, но той си беше платил за това хилядократно.
4. - Никой не те е карал, - отвърна Мерлин. – Ти пи по своя воля, Дерфел, както и по своя воля дойде тук. – Гласът му бе хладен и далечен. – Какво видя?
- Тъмния път, - покорно отвърнах аз.
- Той е там. – Мерлин посочи на север в нощния мрак.
- А демонът? – попитах аз.
- Диурнач.
Затворих очи, защото разбрах, какво иска той от мен.
- А островът, - попитах аз, отваряйки отново очи, - Инис Мон, нали?
5. Преди да дойдат римляните и преди изобщо някой да е чувал за саксите, Британия била управлявана от Боговете, а Боговете говорели от Инис Мон. Но римляните разграбили острова, повалили дъбовете, изсекли свещените горички и избили пазителите на Инис Мон - древните друиди. Това станало през Черната година - повече от четиристотин години преди моя сън на Долфоруин - но Инис Мон все още беше свещено място за малцината друиди, които, подобно на Мерлин се опитваха да върнат Британия на нейните богове. Сега благословеният остров принадлежеше на кралство Лейн, което управляваше Диурнач, най-страшният от ирландските владетели, отхапали парче от британските земи. Говореше се, че той боядисва щитове с човешка кръв. В Британия нямаше по-суров крал. Само планините по границите на кралствата и недостига на воини му пречеха да разпространи чудовищната си власт над Гуинед. Диурнач – звяр, които не можеш да убиеш, заплаха, стаена в мрачните ъгли на Британия. Всички смятаха, че е по-добре да не се захващаш с него.
- Каниш ме да отида с теб на Инис Мон? – попитах аз.
- Каня те да отидеш на Инис Мон с нас, - Мерлин посочи Нимю – и с девствено същество.
- С кого? – попитах отново аз.
- Само девствено същество може да намери Свещения съд на Клидно Ейдин. Струва ми се, че никой от нас не подхожда на това определение, - ехидно отбеляза Мерлин.
- А Свещеният съд, - бавно промълвих аз, - е на Инис Мон.
Мерлин кимна и аз потръпнах при мисълта за такова пътешествие. Свещеният съд на Клидно Ейдин – едно от тринадесетте съкровища на Британия – изчезнал, когато римляните разграбили Инис Мон. Мерлин беше посветил живота си на възвръщането на съкровищата, от които за главно считаше Свещения съд. Той мислеше, че с негова помощ можеш да подчини боговете и да унищожи християните. Ето защо сега стоях на колене в свещения каменен кръг, с болка в корема и горчив вкус в устата.
- Моето призвание, - казах аз, - е да се бия срещу саксите.
- Глупак! – кресна Мерлин. – Войната сьс саксите е загубена, ако не върнем съкровищата.
- Артур мисли иначе.
- Значи и Артур не е по-умен. Какво са саксите в сравнение със загубата на боговете ни?
- Заклех се да служа на Артур.
- На мен също се закле. – Нимю вдигна длан, показвайки същия белег като моя.
- Никого не ще взема против волята му, - каза Мерлин. – Избирай, с кого си, Дерфел. Мога да ти помогна да направиш избора си.
Той отмести чашата и на мястото й изсипа шепа свински ребра, които бе взел от залата за пиршества, след което коленичи и постави в центъра на камъка една кост.
- Това е Артур, - каза Мерлин, - а това… - той взе друга кост – е Кунеглас, а за това – взе още една кост и я постави така, че да образува триъгълник с другите две, - ще поговорим по-късно. Това – Мерлин постави четвърта кост върху единия от ъглите на триъгълника – е Тюдрик от Гуент, а това е съюзът на Артур с Тюдрик, това е неговият съюз с Кунеглас. – Така Мерлин подреди втори триъгълник върху първия и двата заедно образуваха неравна шестолъчна звезда. – Това е Елмет – продължи той, започвайки трети триъгълник, успореден на първия. – това е Силурия, а това… - Мерлин постави последната кост… - съюзът на всички кралства. – Старецът се отдръпна назад и посочи нестабилната кула от кости. – Пред теб, Дерфел, е щателно съставеният план на Артур, но повярвай ми, без съкровищата на Британия ще се разпадне на части.
Мерлин замълча. Аз смаяно гледах деветте кости. Върху всички тях, с изключение на тайнствената трета, имаше следи от месо и хрущяли. Само тази трета кост беше бяла и чиста. Докоснаха я много нежно с пръст като внимавах да не наруша крехкото равновесие на ниската кула.
6. Мерлин се изсмя над моето нежелание да последвам съвета му. След това хвана третата кост, но не я издърпа.
- Боговете мразят реда. Редът ги погубва, значи те са длъжни да погубят него. – Мерлин дръпна реброто и кулата се срути в хаотична купчина. – Ако Артур иска мир в Британия, трябва да върне боговете.
Той ми подаде костта.
Аз замрях.
- Пред теб е само купчина кости, - каза Мерлин, - но тази кост, Дерфел, е твоето заветно желание. – той протегна към мен бялото ребро. – Тази кост е бракът между Ланселот и Сийнуин. Счупи я и няма да има сватба. Остави я цяла и врагът ти ще се утешава с твоята жена. – Старецът отново ми подаде реброто и аз отново не го взех. – Мислиш, че любовта ти към Сийнуин не е изписана върху лицето ти? – язвително продължи той. – вземи! Аз, Мерлин от Авалон, ти дарявам властта на тази кост.
Взех я. Да ме простят боговете, взех я. Какво можех да направя? Бях влюбен. Взех тази изчистена кост и я пъхнах в джоба си.
7. Самият Мордред се премести в обрания дворец в Линдинис. Ние със Сийнуин бяхме негови настойници, така че и ние отидохме да живеем там, а заедно с нас и още шестдесет копиеносци, десет конни куриери, шестнадесет слугини и двадесет и осем роби. Имахме кастелан, майордом, бард, двама егери, пивовар, соколар, вратар, свещар и шестима готвачи, всеки със своите роби. Освен домашните роби имаше и други, които обработваха полята, кастреха дърветата и чистеха канавките – цяла армия.
Около двореца израсна градче, населено с грънчари, обущари и ковачи – занаятчии, живеещи от своя труд.
Всичко това, никак не приличаше на Кум Исаф. Спяхме под керемиден покрив в стая с белосани стени и колони на вратите. Масата се слагаше в залата за пиршества, която можеше да побере сто души. Впрочем, ние честичко предпочитахме да ядем в една стая, близо до кухнята – не можех да понасям изстинала храна. Ако валеше дъжд, можехме да се разхождаме по покритата аркада на външния двор. През лятото, когато слънцето нагорещяваше керемидите, можехме да плуваме в едно басейнче във вътрешния двор, което се пълнеше от изворна вода. Нищо тук не беше наше, разбира се. Този дворец и просторните земи около него - всичко, принадлежеше на шестгодишния крал Мордред.